10-годишно момче даде идеята за „Зареница“

Любезни наш читателю,Почти неизвестен е фактът, че идеята

за създаването и списването на в. „Заре-ница“ дойде преди две години от едно сла-бичко, но много любознателно момченце с искрящи за знания очички.

Как стана това:През късната есен на 2010 г. той е в

Павелско с баба му Катя и дядо му Васко. Вижда, че бабата чете софийски ежеднев-ник и изведнъж Васко я пита: Бабо, кой е вестникът на Павелско? Бабата отговаря: Павелско няма вестник...Васко: А защо? Бабата: Едно село трудно може да издава вестник,и най-трудното е да се намерят средства. Васко: Защо да не опитаме? Бабата: Ти си прав, Васи,защо да не оп-итаме! Катя споделя „диалога“ със съпруга си, който нещо работи из двора. Дядо Васко веднага се запалва по идеята. Започва трескаво да търси съмишленици, спонсори... Създава се обществен съвет и през 2011 г. излиза първият брой на „Зареница“.

Момчето е Васил Анастасов, живее в Смолян, но при първа въз-можност отскача до Павелско. Дядото и бабата са Васил и Катя Росе-нови, известни и тачени наши съселяни, които не жалят сили и горят за родолюбиви дела.

Иначе Васко е обикновено момче, дори често се проявява като палав в училище. Обикновено момче? Не, не съвсем. Той е с развито чувство за справедливост, разумен и изключително любознателен. Чете много - интересува се от история, спорт, родознание, информа-тика. От предучилищна възраст играе с брат му Марко (който сега е в 10 клас) спортни танци и се представя успешно на национално ниво.

Васко свири на пиано, а с Марко участвуват в рок състав - Марко китарист, а Васко - барабанист.

Новата му страст в спорта е тенисът. Тренира в Чепеларе в спор-тен клуб “Амър-спортс”. Учи се отлично и пише стихове – едно негово творение бе публикувано в първия брой на „Зареница“.

Това е накратко историята с идеята за павелския вестник. За финал от името на редакцията можем само да кажем: Да си

жив и здрав, Васко! Продължавай в този дух и скоро да ни накараш пак да се гордеем с тебе!

Поколения

В е ст н и к з а П а В е л с ко и Д ол е н Ру П ч о с

Б Р. 2 , ГоД и н а I I ч е т Въ Рт ъ к 2 4 М а Й , 2 0 1 2 Г.

ЗАРЕНИЦАБЮДЖЕТЪТ Е МАЛЪК, НАМЕРЕНИЯТА - АМБИЦИОЗНИРазговор с кмета на село Павелско г-жа Нели Дочева

Скъпи читатели,В тези дни, изпълнени със светла духовност, едно родолюбиво

дело отново дава своя плод- втори брой на вестник „Зареница”. И тази година бащиното огнище ще обгърне с топлината си сър-

цата на майки и бащи, синове и дъщери, внуци, роднини и скъпи приятели, закопнели за близост, за сладка раздумка и съпреживени щастливи мигове. Ще се радваме заедно с всички, които споделят част от живота си с нас, жителите на селата от Долен Рупчос. Ще чуем заедно гайда и родопска песен, ще извием трикатно хоро и ще забравим за дни ежедневни тревоги и грижи за насъщния...

Храмовият празник на църквите „Свето Вознесение Господне”, както в Павелско така и в Малево, ще пречисти душите с молитви за здраве и милосърдни дела, с поклон пред чистата памет на мърт-вите.

Хубаво е, че празникът на Свети Спас съвпада с 24 май - деня на българската просвета и култура и на славянската писменост. Ние отново ще славим делото на първоучителите, на светите солунски братя Кирил и Методий и пак ще запеем химна на Стоян Михайлов-ски - „Върви, народе възродени”.

Скъпи приятели на вестник „Зареница”, и в този брой авторите на материалите- очерци, репортажи и кореспонденции, открехват и анализират позабравени или малко познати страни от обществения, културния и стопански живот на селищата от Долен Рупчос, срещат ни с достойни личности, радетели за българското, непреходното.

Доколко сме успели, ще прецените вие.Честито Вознесение Господне!

Честит 24 май!

През петвековното чуждо владичество населението на Ропката твърдо е отстоявало бащината си вяра и народност. Но от четирите тукашни села – Павелско, Хвойна, Орехово и Малево, само последното се запазва като едно от малкото чисто християнски селища в Рупчос. Може би причината за това се крие във факта, че Малево е разположено встрани от главните пътища, сгушено между два високи рида, както и във войнушкия статут, който са притежавали неговите жи-тели през първите столетия на игото.

До началото на ХІХ век све-щеници в Рупчос няма, затова всичките треби са извършвани от миряни. Във всяко село е имало по един питроп – обик-новено по-личен човек, който е бил и старейшина, и черковен слуга. Той е отговарял за чер-ковното имущество, разчитал е рабошите (календарите), на

които са били отбелязани праз-ниците и постите, задоволявал

е най-елементарните духовни нужди. Когато е имало повече умрели, селяните са носили в Станимака пръст от пресните гробове или са съобщавали имената им на някой пътуващ монах, за да бъдат опети за-дочно. Именно това битово

християнство капсулира и съх-ранява вярата на местното на-

селение столетия наред.Със съзряване на българ-

ския дух през Възраждане-то постепенно се пробужда и населението в планината. Стремежът на рупците да си построят храмове всъщност е част от борбата на българите

за самостоятелна църква. Като се има предвид местоположе-нието на района, където пане-линистическата пропаганда е много силна, значението на църковното строителство нараства още повече. Народно-то осъзнаване има първите си успехи в Рупчос през 30-те го-дини на ХІХ в., когато павелци, чепеларци и широколъчани по-лучават позволение за строеж на църкви. След тях през 40-те и 50-те години православни храмове се изграждат и в села-та Югово, Косово, Хвойна.

Този процес не подминава и Малево. През знаменател-ната за българите 1860 г. със задружните усилия на всички негови жители започва граде-жът на църквата. По това време селото е броило 50 къщи. Като се знае, че официалната власт дава разрешение за строеж на църкви само върху руините на стари черковища, то старейши-

- Госпожо Дочева, към кои проблеми ще насочите усилията си през мандата, който вече навлезе в първа-та си година?

- Всеки кмет преди мене е работил така, че Павелско да стане още по-привлекателно и предпочитно селище за гости и туристи. И аз ще продължа тази традиция. Става дума и за благоустрояването, и за ця-лостното обществено обслуж-ване, и за съхраняването на това, което е сторено досега.

Стар проблем е водоснаб-

дяването на селото. Полови-ната селище се задоволява с вода от Орехово, останалата част – от водоизточници от Петкова пещура и Блата, как-то и от местността Амиша. Необходима е подмяна на въ-трешната водопроводна мре-жа, която на места е негодна и предизвиква много течове. Водопроводът от Орехово до Павелско е от интернит-ни тръби, които са положени през далечната 1973 година. Сами разбирате, че те вече са износени, амортизирани.

А ако се хванат и други во-доизточници, обезпечаването с вода значително ще се по-добри – имам предвид мест-ността Трионке, недалеч от Юзеница.

- А на какви средства раз-читате?

- Разчитаме преди всичко на европроекти, които общи-ната да защити, като 30 на сто ще бъдат български средства, а 70 на сто - европари.

- Какъв е бюджетът на кметството?

ПРОГРАМА НА ТЪРЖЕСТВАТА` 2012

24 МАЙ8.00 ч. Света литургия в църк-

вата “Св. Вознесение”10.00 ч. Училищна програма в

читалището12.00 ч. Курбан в църквата13.00 ч. Представяне на вестник

“Зареница” в залата на кметството

20.00 ч. Концертна програма20.45 ч. Факелно шествие

21.30 ч. Народно увеселение25 МАЙ

10.00 ч. Хандбален турнир18.00 ч. Надпяване “Долен

Рупчос”21.00 ч. Народно увеселение

26 МАЙ11.00 ч. Откриване на обнове-

ната музейна експози-ция - читалището

19.00 ч. Програма, посветена на Павелско

20.00 ч. Народни хора и весе-лие

Г-жа Нели Дочева бе избрана за кмет на родопското село през есента на изборите за кметове, общински съветници. Тя спечели доверието на хората с опита си, който натрупа с дългогодишната работа в кметството, с диалогичността си, с амбицията си да промени бита на павелци към по-добро.

оТноВо СРеД ЧиТАТелиТе

Следва на стр. 2

Васко

УСТА МИТЬО КИРЯК СТРОИ МАЛЕВСКАТА ЦЪРКВА “СВ. ВЪЗНЕСЕНИЕ ХРИСТОВО”

Следва на стр. 8

ОБЩЕСТВО, СТОПАНСТВО2 ЗАРЕНИЦА24 МаЙ, 2012 Г.

Туристическата дейност в село Орехово е една стара тра-диция. Сдружението за туризъм „Орехово” е основано през м. ок-томври 2001 г., което означава, че то вече навърши десет годи-ни – немалка възраст за такова малко село със застаряващо население.

В сдружението членуват 10 къщи, а техният капацитет е за 120 човека. Забележителности-те в района на Ропката са много. Имаме условия за развитие и на религиозен туризъм – само в Орехово имаме 29 параклиса. Но за съжаление, със собствени средства трудно се поддържат забележителностите. В това от-ношение общината може да ни помогне. Може би, ако се открие информационен туристически център в Хвойна с оператор, в района ще се увеличи притокът на туристи.

И при нас се чувства икономи-ческата криза. Въпреки това вече трета година в Орехово се про-вежда „Ден на ореха” и се надява-ме този празник да се превърне в традиция. Приготвят се ястия, сладкиши и други продукти с орехи. На този ден присъстват не само местни жители, но и гости от различни краища на страната.

В района сред забележител-ностите са – водопад в мест-ността Дуплево, по поречието

на река Орешица. В местността Скакалото е вторият по големина водопад в страната. Височината на пàда е 30 метра. Интересен

е скалният масив с име Костен камък, както и Ваклите дупки с пещерни образувания, покрити с калцити. Наблизо е Челевешка-та пещера, в която през турското робство е било умъртвено голя-ма част от селското население.

Орехово е известно с прочу-тия връх Голям Персенк с 2091 метра надморска височина и с римския път, построен върху стар тракийски път. В близост е и природният феномен Чудните мостове.

Край селото има множество хижи и туристически маршрути. То е изходен пункт за хижите „Персенк”, „Кабата”, „Чудните мостове” и др. Орехово е пред-почитано и заради благоприят-ния си климат – мека зима, китна пролет, прохладно лято и прели-ваща от багри есен.

Пепа Калинова

- За тази година е 92 000 лева, които са недостатъч-ни. Затова ще разчитаме на европроектите. Има някои дейности, където не са нуж-ни много средства, затова ще разчитаме и на доброволния труд на павелци.

- В кои сфери още на бла-гоустрояването ще работи-те?

- Ще работим по канализа-цията за обратни води, както и за асфалтиране и изгражда-не на подпорни стени, особе-но на две от най-належащите улици „Хемус” и „Прогрес”. Предвиждаме да направим екопътека до крепостта „Заре-ница”, свързана с героичния подвиг на Зарена по време на турското робство, предпочела смъртта в името на Отечест-вото. Ако не защитим ев-ропроект за екопътеката, сме готови да мобилизираме тру-да на местните доброволци, за да я осъществим.

- Каква е картината на заетостта на павелци в производството, в местния туризъм и в социалната сфера?

- В цеха за куфари и чанти работят петдесетина души. Имаме осем къщи със 100 легла, които предлагат добри условия за гости от цялата страна както през лятото, така и през другите сезони на годината. В Центъра за нас-таняване на деца от семеен тип има 10 деца, в детската градина подрастващите са 14, а в училището се обучават 48 деца.

Безработните са общо 30 души. Сега по поддръжката на пътищата и озеленяване-то работят трима мъже и две жени, но те ще се увеличат,

като изискването е да преми-нат през едномесечен курс.

Бих искала да подчертая, че и местната църква има не-обходимост от реставрация и ремонт, но и тук вниманието ни ще е насочено към изра-ботването на проект и негова-та защита.

- Г-жо Дочева, какво ново да очакват павелци и гос-тите за празника на Павел-ско?

- Традиционният празник на Павелско е свързан с хра-мовия празник на църквата ни – Вознесение Господне (Спасовден), който тази го-дина съвпада с 24 май – Ден на българската просвета и култура и на славянската пис-меност.

Предвиждаме да открием музейна сбирка в читали-щето. През годините, през десетилетията са събирани находки, които свидетелст-ват за това, че селото ни е едно от най-старите в Сред-ните Родопи. Това укрепва и засилва родолюбивите ни чувства, гордостта ни, че сме българи, че сме наследници на древна култура и само-битност. За консултант сме поканили директора на Смо-лянския регионален музей г-жа Татяна Марева. Вярвам, че музейната сбирка ще пре-дизвика повишен интерес от всички.

Ще бъде направена възста-новка на традиционния овчар-ски ритуал „здой” (предой).

- Вашето пожелание по повод празника?

- Нека павелци и гости да бъдат живи и здрави, да са благословени за добри дела, да не забравят, че любовта към „малкото отечество” е любов към България!

БЮДЖЕТЪТ Е МАЛЪК, НАМЕРЕНИЯТА - АМБИЦИОЗНИ

- Инженер Къдрински, Какво е новото в новия закон за горите от 2011 година? Ще се подобри ли състояни-ето на българската гора и в частност на гората в Ропка-та и можем ли да имаме на-дежда, че тя ще се съхрани и обогатява за поколенията след нас?

- Според мен с новия за-кон за горите нашето горско законодателство се привеж-да в синхрон с изискванията и правилата на страните от Европейския съюз и нямаме основания за тревога относно бъдещето на българската гора и на горите в Родопа планина и по-конкретно на територи-ята на Държавно горско сто-панство Хвойна. Новото е, че стопанските и контролните функции в горите са разде-лени в различни ведомства в Министерството на земе-делието и храните. Контрол-ните функции на държавата по стопанисването, ползва-нето, опазването и охраната на горите за всички видове собственост в горите са от компетенциите на Изпълни-телната агенция по горите и Регионалните дирекции по горите, а стопанската дейност за държавните гори се про-вежда от шест големи горски предприятия в страната по икономически райони, като горското предприятие за Пло-вдивския икономически район е със седалище в гр. Смолян. То обхваща територията на четири области –Пловдивска, Пазарджишка, Кърджалий-ска и Смолянска област, като включва обособените на тази територия държавни горски и държавни ловни стопанства.

- Регламентира ли нови-ят закон за горите обема и начина на ползването на го-рите?

- Важно място в Закона за горите е отделено на горскос-топанското планиране. Пред-вижда се изготвяне на област-ни планове за развитието на горските територии, с които ще се съгласуват горскосто-

панските планове и програми. В действащата наредба за се-чите в горите няма възмож-ност в горска територия, неза-висимо от нейната площ да се извършва ползване или друга дейност, ако няма изготвен и одобрен за целта горскосто-пански план или програма, в които е отразено проектира-ното ползване по дървесни видове. Видът и интензив-ността на проектираните сечи зависят главно от категорията на горските територии, със-

тоянието на насажденията и техните преобладаващи функ-ции. Горскостопанските пла-нове и програми са в сила за период от десет години.

- Има ли опасност от по-степенно изчерпване на дър-весните запаси от зрелите гори със сегашните темпове на дърводобива и денонощ-ното превозване на дърве-сина със специализираните тежки камиони?

- Както е известно, гората е жив организъм, тя е възпро-изводим ресурс и всяка годи-на има определен прираст на хектар според условията на месторастене, дървесния вид и климатичните условия. В младите и дозряващи гори се провеждат отгледни сечи, с които се регулира съставът и пълнотата, а в зрелите гори се провеждат възобновител-ни сечи, с които се регулира възобновяването на насажде-нията. Годишното ползване от

горите - всички видове соб-ственост на територията на ДГС - Хвойна е около 40 хи-ляди плътни кубически метра, което представлява 70 про-цента от общия годишен при-раст. Цялостната дейност на контролните органи в горите е насочена за осигуряване пра-вилно стопанисване, умерено ползване и запазване на мно-гообразните полезни функции на горите и считам, че няма да се допусне изчерпване на зре-лите дървесни запаси.

- Инж. Къдрински, каква е причината за спирането на залесяването в горите? Поради липса на финансови средства или по други при-чини?

- От 1990 година в България бе обявен мораториум за голи-те сечи. Такива се провеждат само по предписания на Лесо-защитните станции при напа-дения от болести и вредители. Главната цел на разрешените с Наредбата за сечите възобно-вителни сечи е осигуряването на естествено възобновяване на насажденията. Тук искам да подчертая, че почвено-кли-матичните условия при нас са благоприятни за естественото възобновяване на гората при правилно провеждане на ле-совъдските мероприятия. В отделни случаи при необхо-димост всеки собственик има възможност на основата на изготвена програма и техно-логичен план да си закупи по-

садъчен материал и да извър-ши залесяване. Това се прави най-често след възникване на горски пожари. Сега по-важно е мероприятието „подпомага-не на естественото възобновя-ване” , което включва разрох-кване на почвата в семеносни години, изсичане на издънки, ограждане на възобновителни участъци, ограничаване на па-шата и други. Тези мероприя-тия също трябва да се извърш-ват с лесовъдски контрол.

- Защо горските пътища са в това окаяно състояние?

- Тъй наречената реформа в горското стопанство от 1999 година, когато от съществува-щите държавни лесничейства, които бяха сравнително добре икономически, бяха отнети със закона за приватизацията дълготрайните материални ак-тиви с производствено пред-назначение и отрасълът остана в застой. С преустановяването на стопанската дейност се влоши финансовото състоя-ние и възможностите за под-дръжка и ремонт на горските пътища. С обособяването на новите горски предприятия с новия закон за горите и с раз-витието на стопанската дей-ност се създават предпоставки за укрепване на финансовото състояние и за строителство на нови и ремонт на същест-вуващите горски пътища и за технологично обновяване на производствените процеси в горите.

- Имаме ли основания да бъдем оптимисти за бъде-щето на българската гора и за горите на територията на Държавно горско стопан-ство - Хвойна?

- Като специалист лесовъд съм убеден, че на основата на закона за горите и дейст-ващите наредби ще успеем по-правилно да стопанисва-ме горите, за да се подобрява състоянието им, да се увели-чава тяхната продуктивност и полезните им функции за обществото сега и за следва-щите поколения.

инж. Минчо Станев

През всички времена земя-та е била част от бита и живо-та на павелци, на цялото насе-ление от Долен Рупчос. Още прадедите са се вълнували от състоянието на поземления, ливаден и пасищен фонд. И тук не става дума само за въл-нения, породени от красотата на заобикалящата природа.

А какво ли не е дала земята на хората? Благодат – като се започне от хляба, картофите, фасула и фуража и се стигне до плодовете и зеленчуци-те. Земята, няколко хиляди декари, която е околовръст селищата, е дарила храна за живот на поколенията през вековете.

Върнем ли се назад в ми-налото, ще ни изпълнят спо-мени и размисли. Спомени за десетки млекодайни стада, хиляди овце, които овкусява-ха трапезата ни с незабрави-ми вкусотии – и на сиренето, и на кашкавала, и на месото. Нима не са живи спомените за жътварските песни, които люлееха простора и придава-ха неизразима романтика на

труда по селските ниви. Така беше допреди две, три и пове-че десетилетия.

В зората на демокрацията и павелчани, и хвойненци, и малевци, и ореховци, всички от Рупчос, приеха промените

с надежда за по-добър жи-вот, за повече плодородие от върнатата земя на собствени-ците, много надежди и една несбъдната мечта… Земята бе възстановена, селскосто-панската единица закрита – за някои това предизвика радост, но за мнозина – тъга и мъка. Но какво общо имаше тази радост от върнатата земя с буренясалите местности Ка-балища и Баня, в ореховското Пестопилня, със забравената земя край река Чая и Селища, с мъртвилото на Равне и Че-

перки, на Червенà и Буково и на много други местности в Ропката.

Повече от ясно е, че само-то връщане на земеделските земи не бе достатъчно. Нужно бе ново начало, нужна бе нова

мотивация, нова организация на земеползването. Пред насе-лението от Рупчос с цялата си сериозност сега стои въпро-сът какво да се предприеме, откъде да се започне, защото земята ни дава онова, което природата е отредила. Земята може отново да даде живот на селата ни, да даде тласък за увеличение и умножаване доходите на хората. Главното е да се намери баланса на ин-тересите на тези, които биха могли да поемат нейното ед-рово стопанисване и интере-

сите на всички собственици на земята. Без този баланс не е възможно да се постиг-не ползотворно развитие, из-ползване на земята и трайни и добри доходи. Нашите праде-ди и деди нито за миг не биха допуснали такова унижение към земята, такава гавра да стои забравена, занемарена и изоставена. Едно е ясно – бъ-дещето на земята е в уедрено-то земеползване, в уедреното производство на картофи и зе-ленчуци и на животинска про-дукция. И всичко това само на основата на доброволното ѝ предоставяне на знаещи и можещи арендатори.

Опирайки се на доверието на хората, на знанието и опита на съвременните постижения на науката и техниката, земята може да осигури материални блага не само на арендатори-те, но и на поземлените соб-ственици.

Само по този начин земя-та ще ни бъде благодарна и благодатна, а хлябът – свещен дар от Бога!

Ивайло Петров

ГОРАТА НА РУПЧОС Интервю с инж. Борис В. Къдрински – зам. директор на Държавно горско стопанство - Хвойна

Хлябът е Господ! Вечната грижа на балканджиите!

ЗАБРАВЕНАТА ЗЕМЯ

НУЖЕН Е ИНФОРМАЦИОНЕН

ТУРИСТИЧЕСКИ ЦЕНТЪР

От стр. 1

ЛИЧНОСТИ 3ЗАРЕНИЦА 24 МаЙ, 2012 Г.

Павелско за мен е свидно място, което силно обичам и милея, макар рядко да съм бил там. Това е, не защото родовите ми корени не са ме теглили достатъчно, а защото работата ми (а аз съм известен работохолик сред познатите си) винаги е надделявала над желанието за почивка и за от-даване на спомени от детските години. Дано някой ден имам повече време да променя този навик. Като казах спомени, най-ранните такива са игрите ми с братовчедите по поляни-те наоколо. Някои от тях бяха бая буйни, щом след едно по-редно заиграване се прибрах в къщи с огромна цицина от случаен удар с камък. Това буквално накара майка ми и баща ми да припаднат и без време ускори заминаването ни за Пловдив. Спомням си колко много ме впечатляваха и животните, които можех без прекъсване да галя и да им говоря. Като типично градско дете, но възпитано в любов към животните, много страдах от липсата им в ежедневието и се опитвах да си наваксам в кратките периоди, когато бях в Павелско. Особено ми беше весело и уютно с козичките и май неведнъж хващах бълхи от тях, та баба ми Недялка се чудеше как да ме изпощи и да ми извари дрешките, преди родителското тяло да си ме прибере обратно към чистич-кия градски апартамент. От по-късните етапи най-силно съм се впечатлявал, когато съм се качвал на Пашалийца – как-ва красота, величествена при-рода, тишина и спокойствие! Уханието на прясно окосе-ната трева, чуруликането на стотиците знайни и незнайни птички и този необятен звез-ден порой... Колко малко зна-ем да ценим забележителните си места ние, българите... Ако това беше в Германия или Ав-стрия, да не говоря за други държави, Пашалийца щеше да е разработен курорт с пре-красни възможности за отдих. Както там съм дишал и съм се изпълвал с усещане за мощ – на малко места в света ми се е случвало да го изпитам. А аз съм пообиколил – има-няма над 50 държави на петте кон-тинента. Само до Антарктида още не съм стигал – ама де що е живот пред нас, може и да ми се усмихне късметът.

Напоследък често взех да чувам нашата фамилия – Се-мерджиеви. Оказа се, че не е толкова рядка, както съм си мислил. И много от хората, като ги питам, за моя голяма изненада, излиза да са от дру-ги краища на България. Това не може да промени обаче фа-кта, че нашия Семерджиев род е наистина доста стар и извес-тен. Още са живи преданията за пра-пра-дядо ми Дели Ва-сил – един от най-тачените майстори самарджии в долен Рупчос, впоследствие виден хайдутин и дори участник в Руско-турската освободител-на война, като ръководител на отряд доброволци, смелчага, поборник за справедливост и

достойнство и дори вероятен сподвижник на Левски. Що се отнася до моето семейство от по-близкото минало, музиката явно беше изместила интереса към занаята на Дели Васил – и дядо ми Атанас, и чичо ми Иван, и татко, лека им пръст вече на всичките, се бяха от-дали на нея, че бяха запалили и братовчедите ми, част от ко-ито и досега свирят, а лелите ми Николина и Мария – като славеи небесни и досега пеят в народния хор. Май само аз не прихванах този музикален талант да го превърна в про-фесия. Не че не съм свирил и аз малко на пиано и не че и досега не си умирам да запея родопска песен (затова и при-ятелите по компании лесно ме подлъгват да го правя) ама някак си повече ме влечеше киното, може би заради син-тетичния си характер, обеди-няващ всички изкуства. Макар като се замисля, най-силния ми и най-любимия от филмите ми и до днес си остава „Аван-тюрата Хамлет“ (2008), който освен че спечели Наградата на София (2009) и Наградата на Пловдив (също 2009) имаше изключително топъл прием и в Брюксел, и в Ню Йорк, и в Тел Авив, и в други голе-ми градове по света. А той е именно свързан с музиката, с желанието ми да превърна прочутата пиеса на Шекспир в един музикално-танцов спек-такъл, игран в близост до Бога, на Рилските езера. (Явно, и планинското, и музикалното в мен също си е казало думата при избора на терен за сним-ки и при трансформацията на оригиналната пиеса!)

Но да се върна към семей-ството и по-специално към баща ми, Тодор Семерджиев, който внезапно и неутешимо ни напусна в началото на тази 2012-а година. На погребени-ето и на всички последващи ритуали, единственото опре-деление, което чувах за него, беше „много добър човек“. След това думите на хората се изчерпваха и сълзите им ру-кваха. Наистина какво повече трябва да се каже за човека, след като напусне този свят! Какво значение имат тогава успехите или неуспехите в живота му! Татко беше стра-хотен музикант – свиреше на различни инструменти, може-ше на мига да импровизира или да запаметява огромни партитури, можеше да обуча-ва (стотици негови ученици и студенти и до сега работят в България и по света), можеше да ръководи и да организира (дълги години беше солист водач на духовите инстру-менти в Пловдивската народ-на опера) ... Всичко това се беше стопило в съзнанието, беше минало на заден план, не предизвикваше коментари – и слава Богу! Образът, кой-то изникваше, беше този на топлия, благия, отзивчивия, милостивия, нежния, разби-ращия, помагащия .. с една дума, добрия човек. Няма нещо, което да ме прави по-щастлив в този скръбен миг!

За пръв път българин и източноевропеец е изпълни-телен директор на същест-вуващата вече 60 години Световна асоциация на фил-мовите и телевизионни учи-лища (CILECT) – и това е човек с корени от Павелско. Става дума за проф. д-р Ста-нислав Семерджиев, известен сред приятелите и студенти-те си като Стенли. 26 души са кандидатствали за този висок и престижен пост, чи-ето седалище е в белгийската столица Брюксел. През 2011 г. Стенли преборва всички конкуренти и оглавява асоци-ацията, която подготвя кадри за елитната филмова и теле-визионна индустрия в света. В нея членуват 150 училища от 55 държави, но асоциаци-ята се разраства непрекъсна-

то. Това са най-престижните училища от общо 3000 на планетата.

Проф. Семерджиев е от виден павелски род. Дядо му Атанас, баща му Тодор (вечна му памет, скоро се разделих-ме с него - бел.„Зареница“), чичо му Иван, лелите му и други от рода са

ИЗявЕНИ МУЗИКАНТИ И АРТИСТИЧНИ хОРА

Те посвещават живота си на изкуството, което естест-вено влияе и върху разви-тието на малкия Станислав. Той се гордее със своя род и става достоен продължи-тел на славната традиция. И съвсем естествено Стенли поема по пътя на изкуството, където достига изключител-ни върхове. Той става най-младият ректор на НАТФИЗ. Всички го обичат, а журна-листите виждат в него новия тип ръководител. И до днес, едновременно с дейността си в CILECT, проф. Семер-джиев чете редовни лекции в НАТФИЗ и е смятан за най-големия български капацитет в областта на драматургията – филмова и телевизионна.

Независимо какви постове е заемал и къде е бил по чуж-бината, Стенли не пропуска всеки шанс да посети Павел-ско. В китното ни родопско село той е водил свои студен-ти и приятели – и

вИНАгИ Е бИл дУшАТА НА КОМпАНИяТА

Явно семката от Семер-джиеви гори в него с пълна сила.

Ето какво още ни разказва Стенли за сегашната си отго-ворна дейност.

Преди няколко седми-ци CILECT имаше конгрес

в Южна Африка на тема „Убунту”. „Убунту”е термин, който в Южна Африка се из-ползва за общност, сътруд-ничество, единност. Темата е свързана с развитието на сътрудничеството на различ-ни училища в различните региони– азиатски училища с европейски, латиноамери-кански с африкански, север-ноамерикански с австралий-ски. Тоест ние се опитваме да създадем глобална мрежа, в която се развиват проекти, които са полезни за различ-ните училища. Примерно, един от интересните проек-ти са т. нар. виртуални уро-ци. От 5 години издаваме на DVD уроците на най-големи-те специалисти в областта на

режисурата, операторското майсторство, монтажа, сце-наристиката, продуценство-то.

Подкрепяме няколко сту-дентски фестивала на светов-но равнище. Най-големият е Тел-Авивският, който е през юни. Представят се 300 фил-ма, правят се 15 уъркшопа за студенти от цял свят.

През 2009 г. в НАТФИЗ учредихме SEECS – Асоциа-цията на южноевропейските

филмови училища (Албания, Турция, България, Гърция, Хърватска, Румъния, Сърбия). Първият проект, който напра-вихме, се наричаше „Щаст-ливият съсед”. На разменни начала се правят екипи, които заснемат филм за човек, кой-то е успял и се чувства добре в съседната държава. Тоест един турчин, който живее в Румъния и е направил бизнес там, или българин в Хърват-ска, сърбин в Албания и т.н.

Този проект, толкова го ха-ресаха в CILECT, че сега във всички региони – в Латинска Америка, в Азия започнаха да го копират, уточнява Стенли и добавя: Щастлив съм като негов родоначалник. Беше ми досадно да гледам непрекъс-нато филми за нещастни еми-гранти. Мисля, че тази тема отдавна е изчерпана в све-товен мащаб. Мисля, че ние трябва да окуражаваме и по-ощряваме проекти за хората, които се чувстват щастливи, дори когато емигрират. Това не означава да зарежеш род и родина, да няма връщане и пр. Просто трябва да подкре-пяме светлите ситуации.

Вечеслав ТуневСнимки: Личен Архив

Проф. д-р Станислав Семерджиев е роден на 6 януари 1963 г. в Пловдив. След два успешни мандата като вицепрезидент (2002-2010), в момента е изпълнителен директор на Световната асоциация на филмовите и телевизионни училища (CILECT) със седалище в Брюксел (Белгия).

Завършва английската гимназия в Пловдив, а след това „Кинозна-ние“ в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”. Специализира продуцентство и драматургия в САЩ и Германия. Два мандата е ректор на НАТФИЗ (2003-2011).

Създател и ръководител на специалност “Драматургия” в НАТФИЗ (от 1991) и на първия български “сапунен” сериал “Хотел България” (2004/5), от който „проходиха“ десетки сегашни телевизионни звезди, като Яна Маринова, Деси Зидарова, Виолета Марковска и др. Почти всички от най-гледаните в момента телевизионни сериали в Бълга-рия се пишат от негови настоящи и бивши студенти.

ПРОф. Д-Р СТАНИСЛАВ СЕМЕРДЖИЕВ - ПАВЕЛСКИ КОРЕН В СВЕТОВНОТО КИНОТой ръководи филмовите и тв училища на планетата оТ ПъРВо лице

СИЛНО ОБИЧАМ ТОВА СВИДНО МЯСТО

Стелни връчва награда на известния американски кино- и телевизионен режисьор и художник Дейвид Линч (вдя-сно), който има многобройни

номинации за “Оскар”.

С проф. Стефан Данаилов, който получава грамота от Стенли.

С проф. Владислав Икономов, Татяна Лолова и академик Людмил Стайков, режисьор на филма “Време разделно”

Най-въз-р а с т н и я т учител от Павелско на 91 години- носител на орден” Ки-рил и Мето-дий” за пре-подавателска

дейност, Недялка Тунева е дъ-щеря на дългогодишния гла-вен учител в Павелско - Павел Георгиев Пашев.

Ето какво сподели тя за вестник „Зареница”:

„ Учителството е мое приз-вание и почти целият ми жи-вот. Тази професия упражня-вах цели 32 години, от които 4 в Павелско. Преподавах

физика, химия и математика. Учителствуването ми в село беше удоволствие за мен. Де-цата бяха много талантливи, с интерес следяха уроците и участваха в часовете ми. Знам, че много от учениците ми се изградиха като добри лекари, инженери и други специали-сти. С изпълнено от добри спомени в практиката ми сър-це, поздравявам всички от моя роден край със светлия праз-ник 24 май!

Честита 180-та годишни-на на Павелското училище!

Нека успехът да бъде вина-ги с учителите и учениците от Павелско и Ропката за добро-то на нашите села и родината ни!

Георги Гривнев е роден на 22 април 1942 г. Автор е на редица книги – проза и поезия. Роден в гр. Ксанти, Беломорска Тракия, и по-сле израснал в прегръдката на Средните Родопи, той носи в душата си тихото непомръкващо очарование на юга, с което са пропити творбите му. Който се е до-косвал до тях, не може да не се е развълнувал от поетич-ната виталност на неговата дарба. Помня добре книги-те му „Дизия чанове”, „Да преплуваш сълзата си”, „До утре”, „Легендата на кларне-та”, „Два гряха”, „В сянката на Юзеница” и „Зрението на душата”, от която са ме зав-ладели с трогателната си чо-вечност такива творби като „Вълчанският бук”, „Девет-те чучура”, „Към небето”, „Обади се, Дамяне!”, както и разказът за старовремския художник Петко Клисуров.

Книгите на Гривнев съдър-жат документални разкази, легенди, отломки. В тях той ни подкупва с всеотдайното си вглеждане в бездънното сърце на родопчанина. Твор-бите му са наситени с малки радости и големи тъги, със заредено спокойствие и дра-матизъм. В тях се оглежда животът на родолюбци, на майстори на чешми, звънци и килими, на овчари и пас-тири. Тези творби преливат от волност, от човещина и от земна топлина. И най-вече в тях кристализира българско-то начало на обитателите на Родопа планина.

Дарбата на Георги Грив-

нев бих нарекъл природна, защото тя не е придобита в специални институти и в това е нейната ценност. Този автор има сетива на народопсихо-лог. Неговият творчески свят е многобагрен и одухотворен. В този свят се мяркат и леген-дарни силуети (на Дельо хай-дутин, на Петко войвода). Той е напоен със спомени за Бяло море. А дъхът на Родопите се усеща във всяка творба. Там звучат гайди, кавали и вър-бови свирки, песни и чанове. Греят слънчеви къщи и хали-ща, белеят стада по поляните. Там има пъстри сборове и пазари, има хурки и вретена, нощви и менци, топли погачи и бъкели за вода. Там среща-ме и творци от Родопите – пи-сателя Георги Пашев, худож-ника Георги Ковачев, артиста Георги Палагачев.

Сякаш като обяснение за привързаността си към своя край в една от творбите си Георги Гривнев казва: „Пи-тал ли се е родопчанинът защо гайдата най приляга на планината? Дали защото тя е малкото подобие на облите хълмове? Дали заради ручи-лото, което бучи като реката под Дяволското гърло? Или заради пискуня, който може така да плаче, че да връща мъртвия от гроба, а живия – от гурбет?”

И е прав Георги Гривнев, като пише: „Легендата има щастливата съдба да се раж-да от истината, но отива по-далеч от нея и е по-красива. Така както летящата птица е по-красива от кацналата”.

Христо Черняев

Защото ги има Кирило-Ме-тодиевите Аз-Буки, сричам Книгата на книгите, чувам Паисиевия вопъл „О, нерауз-мни и юроде!”, пия от изво-ра на народното творчество, издигам се до родните лите-ратурни върхове, благоговея пред драгоценното историче-ско наследство на малка Бъл-гария, докосвам се до косми-ческата вечност, мечтая…

И редя буква след буква: А, Б, В…

А ти, боже, на разумът…Б ъдете преблагословени,/

о вий, Методий и Кирил… отци на българското знанье,/ творци на наший говор мил!

В началото беше словото, /И словото беше от Бога/ И Бог беше словото.

Г оли са без книги всички народи.

Д умите на човешките уста

са дълбоки води; изворът на мъдростта е буен поток.

Е зик кости няма, но кости троши.

Животът е като луна: кога пълен, кога празен.

З ащото човекът умира, а жаждата на човека остава.

И възлезе на небесата,/ и седи отдясно на Отца.

К ажи на мъдростта: „ти ми си сестра!” и наречи разума свой сродник.

Л юбовта е поезията и слън-цето на живота.

Моята вяра,/ че утре ще бъде/ живота по-ху-бав,/ живота по-мъ-дър?

Н ароде???О т днеска нататък българ-

ският род/ история има и става народ!

П оради что се срамиш да се наречеш болгарин…?

Р одна реч, омайна, сладка...С пете на възглавницата на

съмнението.Т е ти, булка, Спасов ден!У трото е по-мъдро от

вечерта.Фаталния, сякаш, че хващам

някого за гушата.Х итрост хитрост надхидря.Ц ървули няма, гайда иска!Ч е и ний сме дали нещо на

светът/ и на вси сло-вени книги да четат.

Шедьовърът на писателя е неговият читател.

Щастието е на ръста на човека.

Юнакът не умира у дома си.Я надуй, дядо, кавала…

Редя знаците Кирило-Ме-тодиеви… И не спират да ми говорят!

Елисавета Шотилова

ЧЕСТИТГеорги Гривнев е роден в гр.

Ксанти, Беломорска Тракия. За-вършил е Софийския универси-тет “Св. Климент Охридски”, специалност “Българска фи-лология”. Автор е на 14 книги - проза и поезия. Член на Съюза на българските писатели.

ПИСАТЕЛЯТ НАВЪРшИ 70 ГОДИНИ

Корените на павелското училище се крият в далечната 1832 година, когато свещеник Кръстю открива килийно учи-лище, което първоначално се помещава в местни параклиси, тъй като църквата е построена две години по-късно. Органи-зацията на работа в него не се е отличавала съществено от ор-ганизацията във всяко българ-ско килийно училище, където учебното време не е точно оп-ределено и в зависимост от раз-лично насложили се едно върху друго събития и обстоятелства протича с различна продължи-телност. В Павелско учебните занятия са се прекъсвали не само по време на различни ре-лигиозни празници и студените зимни дни, но и през сезоните с усилена земеделска работа, ко-гато трябва да се засеят нивите с традиционните за селото кул-тури, а така също да си прибере реколтата от тях и от различни местни овощни видове. Освен тези периодични причини, обу-чението се спира както от вне-запно възникнали епидемии и болести (като чумата през 1836 г.), така също и когато свещ. Кръстьо трябва да извърши някакъв религиозен ритуал в друго селище на Рупчоската

енория, която обслужва. Както изглежда, килийният учител учи своите ученици на черков-но пеене, на наизустяване на текстове от псалтира и на други богослужебни книги (в местна-та черква се пази псалтир от 1830 г., може би най-старият в Средните Родопи). За разлика от други краища на страната, където за писане и смятане се употребява паникида и стър-гало, за Павелско има относи-телно надеждни данни, че тези действия се извършват в малка глинена паничка, напълнена до средата с пясък, в която с помо-щта на показалец или пръчица децата чертаят отделни букви или думи, които гласно изгова-рят, а след проверка от учителя бързо „изтриват”.

Следващият по-висш етап от развитието на местното просветно огнище идва през 1854 година, когато се поставя началото на новобългарското образование, защото са изпъл-нени едновременно четири за-дължителни условия за това: да има специално построена за целта училищна сграда, да се изучават учебници със светско съдържание, да се преподава на български език и да се из-ползва т.нар. взаимна метода.

Първият взаимен учител в Па-велско е Васил Николов Авра-мов(1835 -1907) от с. Горно Дерекьой (дн. Момчиловци) , който е спазарен от тукашните първенци за 1200 гроша го-дишно, най-високата заплата по онова време в Среднородо-пието. Само за сравнение ще посочим, че същата заплата получава учителят-възрожде-нец Йоаким Груев, когато през 1849 г. учи копривщенските деца. В. Аврамов учителствува до 1857 г. и е първият главен учител в павелското училище. Това се установи по безспорен начин, защото измежду спомо-съществователите на второто издание на преведения на бъл-гарски език „Духовен зрак” – едно книга с немалък принос за среднородопското Възраждане, излязла през 1856 г. , е записано името на неговия помощник, който предплатил два екзем-пляра от нея. Това е „сл. гл. у. Димитар”, както е отбелязано на корицата. Съкращението оз-начава слуга на главния учител, а в задълженията му не влиза да чисти училищните помещения, а да помага на главния учител при обучението по взаимната метода. След В.Аврамов гла-

ПАВЕЛСКОСело на слънцеи скали ронливи.Село на ласкаи поток пенлив.Село с черешови гнездас поднебния лазур на синевата,със дъхава вода на Пашалийца.Когато идвам в тебе,опиваш мев скута на ябълков цвят,а вечерзвездни кехлибаринебето като старец отброява.Село на долина уханна,над челото тивятърът развява смолистите косии ти като човек,от който слънцето изгрява,се усмихваш –на всеки срещнат, на всички дни,на всеки идващ век!

* * *Ние сме орисанида бъдем заедно.Като двете птици,прелетелинад скалата.Като двата чучурана една чешма,от коятосе извиват струите.Като двата брягана една река – както пее песента.Ние сме орисанида бъдем заедно.И лястовицатана тополатае с две крила –без едното не излита,без двете пада.на всички дни,на всеки идващ век!

Георги Гривнев

ВърВИ, НАрОдЕ ВъзрОдЕНИ,4 24 МаЙ, 2012 Г.

ДоАйени

НАй-ВЪЗРАСТНИЯТ УЧИТЕЛ

Недялка Тунева

Аз, Буки, Веди, Глаголи…...ЗНАЦИТЕ, КОИТО НЕ СПИРАТ ДА МИ ГОВОРЯТ

РОДОПСКИТЕ ЛЕГЕНДИ НА ГЕОРГИ ГРИВНЕВ

180 ГОДИНИ ПАВЕЛСКО УЧИЛИщЕ

Следва на стр. 5

Когато се връщам в родно-то ми село, винаги с особено почитание поглеждам към неговата къща. Със стила си тя ми прилича на замък на знанието, в който е вграде-на душевността на неговите обитатели. Там се срещнах с трите му дъщери: Костадин-ка, Виолета и Милка. Исках по-близо да усетя духа в този дом и чрез техните разкази да върна образа на Учителя. Той наистина в далечната 1939 година е провъзгласен за Главен учител – призна-ние за неговото педагогиче-ско майсторство.

Тодор Згуровски е роден на 9 април 1906 година в село Малево. Бащата Ата-нас, учител с широка обра-зованост, е продължител на възрожденските будителски традиции в Ропката. Завърш-ва Казанлъшкото педагоги-ческо училище.

Тодор Згуровски – трето-то поред дете в семейството, поема от бащиното кърмило и също завършва Педагоги-ческо училище в Казанлък през 1926 година. От най-обичания си учител – педа-гог Димитър Чорбаджийски – Чудомир, той възприема чувствителността към изоб-разителното изкуство и това му помага да разкрие артис-тичната си душа.

Младият Тодор Згуровски поема по серпантините на учителската професия с голя-ма обич към родопския край и децата. Учителствува в село Алами дере (Полковник Серафимово), в село Косово, и двадесет и седем години е начален учител в село Хвой-на, след което е учител и в село Студенец. В родното си село е в колектива на може-щи и знаещи учители като: Апостол Златанов – дълго-годишен учител и директор на училището, Иван Брън-

залов, Шинка Каналева, Ма-рена Русинова. Сред тях се изявява в най-голяма степен като педагог – творец, който не търпи застоя, а търси но-востите в началното образо-вание. Участва в педагогиче-ски конференции и четения в бившия околийски град Асе-

новград, предава опита си на по-младите учители. Той е щастлив, че негови отлични ученици са станали и негови колеги, като: Мария Крале-ва, Недялка Величкова, Ма-рия Славчева, Петра Попова, Елена Даскалска (Монева). Гордее се със своите учени-ци: д-р Димитър Златанов – лекар във Франция, д-р инж. Костадин Ат. Груев – инте-лектуалец, с богати научно-технически познания. Дава своето учителско рамо на Георги Груев – председател на новообразуваното ТКЗС, радва се, когато в Хвойна срещне своите ученици като инженери, счетоводители, ветеринарни лекари, като обикновени хора на труда.

Нисък на ръст, но с го-ляма духовна височина, То-дор Згуровски никога не се затваря само в рамките на учебния материал. Активно участва в построяването на новото училище през 1941 година, съдейства за откри-ването на безплатна учени-

ческа трапезария, в която се хранят всички ученици от село Косово и бедните деца от село Хвойна. Голяма е на-родополезната му дейност за развитие на кооператив-ното дело и читалището. В театралното изкуство той се проявява като режисьор, ху-дожник, гримьор, суфльор. С богатството на артистичната си душа успява да създаде незабравими образи в пие-сите: „Когато съвестта за-говори”, „Вражалец”, „Ми-рандолина”, „На дъното”, „Милионерът”, „Албена”, „Криворозбраната цивили-зация”.

За неговата всеотдайна учителска и обществена дей-ност е награден с орден „ Кирил и Методий ” – трета степен и с Медал за трудово отличие.

Хубаво е в техния дом! Има обич, задруга, интерес-ни вечери и детски игри!.. Но има и сериозни изисквания, правила, с които и малки, и големи трябва да се съобра-зяват. Виолета ми подава листче, на което е написано с почерка на баща ́и: „Аз не съм богат човек. Моето бо-гатство е авторитетът, който цял живот съм градил... Да не ме посрамите! Завещавам ви чисто и неопетнено име!” И още: „Най-голям човек не е този, който побеждава дру-гите, а този, който побеждава себе си.” Или: „Накарай сил-ния да помогне на слабия, дай на слабия вяра в начина-нието, успокой бързия да не сгреши, накарай бавния да побърза, за да успее, пробу-ди мързеливия за работа!”

Отива си от този свят на 79 години, но животът му продължава да е един неза-вършен открит урок по ро-долюбие и висока нравстве-на добродетелност.

Елена Бедрова

Скъпи приятели и роднини, родопчани,Приемете моите най-сър-

дечни поздравления отдалеч. Пиша ви с носталгия – затъ-жена за родното, българско-то!

Родена съм в София, но никога не съм живяла там. Когато бях малка, често хо-дех при баба и дядо, които по това време живееха и работе-ха в родопското селище Лъки. Оттам са ми най-живите спо-мени, може би защото дядо ми Георги Петков Петровски е отраснал в планината, роден е в село Павелско и винаги е бил привързан към него.

На училище ходих в Стара Загора. След като завърших езиковата гимназия, реших да уча финанси. Интересу-ваше ме как банките правят пари и защо имат най – лъс-кавите офиси. Исках да след-вам в страната на банките – Швейцария. Търсех предиз-викателството по това време, затова избрах университета в град Сан Гален, който е из-вестен като най – трудният за завършване заради силната конкуренция между студен-тите. Всички, които бяха ре-шили да се обучават там, пре-следваха една цел – един ден да бъдат сред най – добрите на шефския етаж. И наистина – всяка година представители на големите фирми идваха и търсеха студенти, които да работят за тях като практи-канти или след завършване на университета. Аз също имах възможност да работя в различни банки по време на обучението ми. Убедих се, че нещата на теория са различ-ни от тези на практика, но и

много от решенията в прак-тиката могат да се реализи-рат по-лесно и да се избегнат грешки, ако човек подходи по същия начин като при реше-нието на теоретични въпро-си. Това бе мотивът, който ме наведе на идеята да продължа да уча. Докторската програма по финанси в университета в Цюрих беше най – добрият избор за мен. Курсовете бяха при избрани професори от Америка и при най – добрите преподаватели от швейцар-ските университети, между които и от Техническия уни-верситет в Цюрих – водещ в света по природо-математи-чески науки, където и вели-кият Айнщайн е преподавал.

Темата ми обхващаше ня-колко области – психология, финанси, икономика и ста-тистика. Интересуваше ме въпросът защо и кога хората не вземат рационални ико-номически решения, дори и когато става въпрос за собст-вените им пари и дали дру-гите играчи на пазара систе-матично могат да използват чуждите грешки. Проявеният интерес и от хората от прак-тиката ме подтикваше още по-сериозно да се занимавам с темата. В процеса на подго-товка на докторската ми ра-бота, заедно с научния ми ръ-ководител, се роди идеята да издадем книга, като профе-сорът даваше идеите, а аз ги разработвах. В края на 2007 г. британската издаделска къща „ Wiley” пусна от печат кни-гата ни „Behavioral Finance for Private Banking”. Същата година бях удостоена с док-торска степен и за първи път станах майка на момиченцe.

Една година ми трябваше да реша на какво да се посветя – да печеля пари или да изслед-вам научни въпроси. В край-на сметка се убедих, че моята страст е научната работа. За щастие, точно в този момент се обяви място за асистент-професор, което успях да за-ема. Надявам се след няколко години да се хабилитирам и ако имам късмет, да стана професор.

Като човек на науката, вся-ка година на 24 май се вълну-вам – езикът и писмеността са важни съставки за един-ността на българския народ. Ние, българите, сме талант-ливи, но и талантът трябва да се подхранва с труд, за да даде плодове.

Най – искрено и съдечно честитя на всички родопчани 24 май – празника на българ-ската просвета и култура и на славянската писменост! Нека не стихва жаждата и стреме-жът към нови познания. Про-зорлив е бил поетът, когато е изпял: „Напред, науката е слънце!” Нека този химн зву-чи в душите ни, в мечтите ни, в това, което очакваме и което е обзело въжделенията ни!

д-р на икономическите науки Кремена Николаева

Бахман

вен учител става свещ. Калин Радков, за когото някои автори смятат, че е между хората, ко-ито посрещат В.Левски в Па-велско. Може би и заради това местните турци му подпалват плевнята заедно с кравите... Друг главен учител със съ-ществени заслуги е Иван Поп-петров(1848–1927), който учи в Епархийското класно учили-ще в гр. Пловдив при големия родолюбец и възрожденец Й. Груев, между чиито ученици личат имената на такива ко-лоси като Ив.Вазов, В.Левски, К.Стоилов, Ив.Гешов и др. Иван Поппетров обучава деца-та в три отделения, като полага основите и на т.нар.звучна ме-тода. По негова инициатива на 11 май 1865 г. за първи път в Павелско се чества Празникът на Светите братя. Той е учи-телят, който въвежда специал-на плоча за писане и смятане, публичните годишни изпити в края на годината, учи децата на възрожденски песни. Четвърто отделение в Павелско се отва-ря след Освобождението през 1880 г., когато главен учител е Калин Г. Найденов (1863-1925) от Широка лъка, завършил с от-личие Пловдивската гимназия.

На 26.Х.1883 год. над чети-рите отделения в Павелско се от-крива самостоятелно трикласно училище с първи, втори и трети клас. То е известно под името „Средно Рупчоско околийско училище”. Негов управител (по-късно същата длъжност се нар. директор) е Христо Вас. Крумов (1860-1925) от Карлово, роднина на В.Левски. Първа-та най-ранно запазена учебна програма(не става дума за сед-мично разписание) на средно-родопско трикласно училище, известна към този момент, е именно от това училище. От нея се виждат учебните дис-циплини, урочно съдържание, разпределението на предметите по учители. И в трите класа се изучават по 12 предмета – закон Божий, българский език, числи-телница, геометрия, славянски език, френский език, землеопи-сание, естествознание, история, физика, пеяния и гимнастика. Запазени са редица речи на Христо Крумов, между които и словото му на 11 май 1884 г. в чест на двамата Равноапостоли. За съжаление това прекрасно трикласно училище има кра-тък живот - затваря врати точ-но по време на Съединението. По-късно през 1890 и 1892 г.

се откриват съответно първи и втори, но те просъществуват само няколко години. Едва през 1906 г. се открива първи клас, който постепенно се развива до трети клас (днешен седми), а училището започва да се нар. Павелска смесена прогимназия. Името му идва от факта, че в нея се обучават и момичета. Екате-ринаИл.Докторова, р.1896г. в гр. Гевгелия, Солунско, Маке-дония, е първото момиче завър-шило местната прогимназия, а баща й тогава е кондуктор на първото превозно средство по новопостроеното шосе Стани-мака-Хвойна. Същата година учениците от първоначалното училище и прогимназията вече надминават 300, за да достигнат през учебната 1934-35 г. число-то 500. Това е годината, когато двете училища се обединяват под името „Павелско основно училище”.

По-късно се изменя норма-тивната уредба в България, спо-ред която класовете в Павелско започват да се номерират от 1 до 7. Осми клас със 44 учени-ка се открива за първи път през учебната 1961-62 год, когато има и ученически пансион, за-щото учат и деца от съседните села. Тази осмокласна структу-

ра се е запазила и до ден дне-шен. В момента училището е средищно – освен местни уче-ници в него се обучават и деца от Забърдо, Орехово, Малево, Хвойна и Нареченски бани.

През 2001 г. ученическият хандбален отбор се класира на второ място в България и става „Републикански вицешампи-он”. Спортното постижение е извоювано в оспорвана надпре-вара между съществуващите тогава 4000 основни училища – градски и селски.

В заключение ще отбележа, че в своята 180-годишна исто-рия павелското училище е дало ум и разум на хиляди ученици, в т.ч. на над 360 бъдещи вис-шисти и 135 полувисшисти, между които има академик, член-кореспондент, осем про-фесора, петима доценти... За своята народополезна дейност през 1972 г. то е удостоено с ор-ден „Кирил и Методий” – пър-ва степен.

Питам се каква би била Бъл-гария днес, ако всяко училище даваше качествена продукция като павелското?

Честит юбилей, бивши и настоящи ученици, учители и възпитатели!

Васил Венински

Възлюбени в Господа братя и сестри, скъпи съграждани от Павелско, Малево и целия До-лен Рупчос

Ние чедата на Христовата църква още сме в радостта на светлите пасхални дни, но сега тази радост е още по-голяма с настъпването и празнуването на Светото възнесение Хри-стово и Деня на българската просвета и култура и славян-ска писменост.

Величествено, славно и безсмъртно е делото на свети-те братя Кирил и Методий както за нашия народ, така и за целия славянски свят!

Нека с дълбока благодарност към Бога да възкликнем и за-пеем: „Върви народе възродени, към светла бъднина върви... Бъдете преблагословени, о Вий Методий и Кирил!“

От името на църковното настоятелство на Българската православна църковна община „Св. Климент Охридски“ в град Мюнхен и лично от мое име като енорийски свещеник с радост Ви поздравявам с настъпващите празници и споделям искрено тази радост, дори и на хиляди километри от вас, като духовно и мисловно ще бъда с вас.

ЧеСтит ПрАзник!Свещеноиконом Недялко Калинов

524 МаЙ, 2012 Г.

24 МАй!ВъЖДеления

ПозДРАВ оТ Мюнхен

ПИСМО ОТ шВЕйЦАРИЯ

към СВЕТЛА БъдНИНА ВърВИ...

НЕЗАБРАВИМИЯТ ТОДОР ЗГУРОВСКИ

От стр. 4

С РАДОСТ И БЛАГОСЛОВ

Християните с въжделение по-срещат вестта, че Марко Иванов е донесъл от Цариград разреши-телно за строеж на черква. От друга страна, мохамеданите се бунтуват за тази придобивка на християните. В разрешителното е записано: разрешава се да се въз-станови старата черква, но нито сантим по-голяма, която се нами-рала в района на здравния дом. Марко дарил два декара от своята градина за построяване на храма, чието място се намира по-високо от джамията.

Голямата вяра в Бога, силни-ят дух и желанието на павелчани да имат молитвен дом, е накарало стари и млади да идват и помагат за по-бързото изграждане. Едни во-зят камъни и каменни плочи, дру-ги докарват с мулета греди, талпи и дъски, трети носят и обработват бигор за абсидата и оформянето на корнизите на прозорците, а жените мъкнат на гръб торби с пясък от Го-лямата река.

Мохамеданите идват с неприя-зън на строежа, късат конците, съ-барят иззиданото, насичат гредите, създава се напрежение и спиране на строежа. Ходжите с омраза каз-ват: „Не щем да ни чука дъската на главите, мястото ви е долу, в бъзла-ка!”.

Павелчани търсят помощ от Ха-сан ага. Узунът, Кирю и Маринчо Венински са приети и след прове-дения разговор им е обещано съдей-ствие, в резултат на което строежът е възстановен още на следващия ден.

Онези, които късали конците и събаряли зидовете, сега помагали за по-скорошното построяване. Ако черквата не бъде построена за 40 дни, ще бъде превърната в джамия. За да спазят срока, събарят две къщи – Златаноската и Белевската. Черк-вата била построена и на следваща-та година на Илинден е осветена.

Омразата на мохамеданите към Марко, Златил и Вълчо не престава и те търсили удобен момент за от-мъщение. Няколко пъти са правени

опити да убият Марко, но не успе-ли. Марко е принуден да се изсели със семейството си в с. Марково, Пловдивско. Напрежението меж-ду двете групи се засилва, което принуждава павелчани да помолят Марко да се върне. След завръща-нето мохамеданите продължават да го преследват и тормозят.

През един топъл септемврий-ски дени на 1839 година жената на Марко тръгва из селото да набира жетвари да ожънат голямата нива в местността Пърхово – на границата между селата Павелско и Дряново. Според предание, един кабадай от Топаловия род от с. Павелско из-пратил хабер на „Пантата” от село Дряново – прочут побойник, който всявал страх сред християни и мо-хамедани, да убие Марко.

По време на жътвата Мар-ко връзва снопите и ги изнася на хармана. В един момент забелязва група хора, които се крият в гората близо до нивата. Той разбрал наме-ренията им и за да не се изплашат жетварите, взима бъклите и отива за вода на близката чешма. Когато се навел да ги пълни, се чуват няколко изстрела и той пада пред коритото. Преследвачите не се задоволяват с това, а отрязват и главата му. Жет-варите щом чули изстрелите, се затичали към чешмата. Марковица тичала най-отпред със сълзи на очи и когато видяла, че са му отрязали и главата, извикала: „Кучета и куче-тата, страх ви беше да не стане, та му отрязахте и главата”.

За случилото се съобщили в Па-велско, а хората пренесли мъртвеца и го погребали до колибата край нивата. От тогава и до днес павел-чани наричат чешмата „Марковият соват”. През 1994 г. признателни павелчани изградиха паметник на лобното място. На следващата го-дина е поставена паметна плоча в местността Гроба на Златил Кай-бицки, убит от мохамеданите. Тези паметни знаци ще напомнят на по-коленията за предаността и герои-зма на двама достойни българи.

Петър Дочев

пРАдядО МИ НИКОлА РАКшИНИН СпАСявА

пАвЕлСКО ОТ ОпОЖАРявАНЕ

Неслучайно така озаглавих моя разказ за фамилия Ракшинини, с която се гордея. Илия Николов Ра-кшинин е внук на най-малкия син на Елен – Вълчо Еленов.

Вълчо бил млад, много смел и предан на делото и добре обучен от дядо Марко Иванов и Златил. Турци-те се озлобяват още повече, като раз-бират, че павелци няма да се откажат да защитават вярата си и да се грижат за църквата. Какво е правил във Фи-либе (Пловдив) по църковните дела дядо Вълчо, не е известно, но при с. Долни Воден му правят засада и го убиват зверски. Оставя две малки си-рачета Никола и Илия. Според тога-вашните закони, за фамилия се взема името на майката, която се е казвала Ракшина.

Никола Вълчев Ракшинин е наши-ят прадядо, баща на Илия Николов Ракшинин. Бил е мълчалив, затворен и с тежък характер. Вероятно тежко-

Нямам родна земя – пораснал съм по асфалта на градовете и зае-мам такава от баща си.

Не знам, да се гордея ли със званието павелец или да се чувствам като оголен корен, вплетен в интригите на времето. По-въз-растните гледат отгоре, по-мла-дите-отдолу, и никой не иска да си признае, че не се вижда нищо, много рядко се чувства, и накрая

всеки поема сам по пътя на меч-тите.

Той не води на някъде и те връща

към себе си. Ако искаш – гордееш се, че си израстък от корените, ако искаш ... Аз нямам родна земя, но баща ми?

Той е добър, не в нещо, а просто

добър, глобално добър, може би от водата, от която пият корените. Да се гордея ли с него или това е не-

говата история, където положи-телните герои са истински, а не сюжетно внедрение в анимацията.

Сега има възможности – без гра-ници може да се пътува, без жици да се разговаря и хора без родна земя да заемат такава от бащите си.

Павел Росенов

МОЯТ РОД Е МОЯТА КРЕПОСТ

при турците. Тогава на другата вечер Никола Ракшинин тръгва сам. Знаел много добре турски език. Как е успял да уговори турците, с кои от предво-дителите се е срещнал, не е известно. Но през нощта, като виждат огньове около цялото Павелско, турците се изплашват и се изтеглят по посока към Рожен. Дядо ни се прибира жив и така спасява и Павелско, и околни-те села.

Илия Николов Ракшинин е ро-ден през 1875 г. в Павелско. Учи в местното училище и след това като редовен войник е избран за гварде-ец в царския ескадрон на Фердинанд през 1893 г. Заради физическите си качества и природната интелигент-ност от всичките 100 гвардейци ген. Марков избира Илия Ракшинин за свой адютант. Така го помнят стари-те павелци – да пристига в отпуск на кон, горд и достолепен. Тогава всеки гвардеец е бил длъжен да се грижи сам за коня си, дори когато не е на служба. Затова му слагат и прякора „Конникът”. Оттам нашето семей-ство е с прякор „Конникуски”. Спе-челил доверието, след три години служба ген. Марков му става поръ-чител и дядо ми съвсем млад става член на Демократическата партия. След уволнението си около 1904-1906 г. е командир на Конната поли-ция в Пловдив, вече семеен, с едно дете. След това години наред е поли-цейски пристав във Варна, вече с две деца. През 1912 г. прибира семей-ството си в Павелско и заминава на Македонския фронт. В края на 1913 г. се прибира от войната и две години е околийски управител в Асеновград (Станимака). Отново три години се сражава на Македонския фронт и се завръща с няколко медала за хра-брост. През размирната 1919 г. го изпращат за околийски управител на Пашмакли (Смолян). Оглавява и подкрепя митингите на населението срещу Ньойския договор. Успява да

се справя с разбойническите банди, които върлували и тормозели ро-допчани. През 1928 г. е избран за окръжен съветник в Пловдив – до 1931 г. От 1931 до 1934 г. отново е околийски управител на Станимака. Тогава е построен мостът на река-та в Турската махала на Павелско. За бедните, сираците и самотните възрастни всяка зима е осигурявал по 100 кг брашно и дърва за огрев. По време на неговото управление са разкрити крадците на икони и златни предмети от църквата „Св. Марина” в Пловдив. Семейството му живяло в трудности и скромно. Най-голямо-то му дете Никола завършва мъжката гимназия в Пловдив и работи в село Дряново като учител, за да си помог-не да следва право в София. Синът на бившия околийски управител тръгнал през зимата от Павелско, в сняг до пояс, пеша за Дряново, при-дружаван от един бивш подчинен полицай на баща му и едно куче. Моят баща – най-малкото дете в се-мейството, учи финанси във Варна, когато дядо ми е на 60 години. Из-карва само двете години с пари, да-дени от баща му. За издръжка през останалите години взема пари наза-ем от зет си. И след като завършва, работи 3 години в Крумовград, за да му ги върне. Другото му дете, моми-че, учи в Павелско и се омъжва.

Илия Николов Ракшинин умира през 1941 г. в Пловдив.

Всичко това зная от баща ми Бо-рис Илиев Николов, на когото споме-ните са предадени от неговия баща и по-големия му брат.

Писателят Георги Пашев в кни-гата си „От далечността” пише: „Демократ, опазил в разпалените политически борби живо чувство за отговорност пред бъдещето, този до-морасъл управник, близък до епоха-та на Възраждането, се отличава със здраво съждение”.

Малина Борисова Николова

Това изстрадало село е имало две имена – Косово и Шейтаново. Първо се е казвало Косово, после Шейтаново и отново Косово. Кои са причините за тези промени – никой не може да каже.

Едва ли има в България друго село, което да е вплело толкова мно-го името си в легенди и предания, както е Косово-Шейтаново.

Има предание, че когато старо-селци дошли в Леденишката кръс-тачка, те се събрали на съвет да ре-шат как да назоват новото си село. Едни от тях предложили каквото най-много се среща в местността, на него да кръстят селото. Оказало се, че тук най-много има от пойни-те птички – косове. И така решили заради тях селото да носи името Косово.

Друго предание гласи, че водач на групата староселченци бил някой

си Косю, та на него наименували се-лото, за да се помни и знае.

Третото предание е, че Косово е наречено така заради косото про-никване на слънцето в местността, която, погледната отгоре, има фор-мата на гърло.

Четвъртото предание, което се счита за исторически най-достовер-но, е че когато дошли от Старо село мергеленци и другите родопчани от околните разорени села и махали, имали за свои водачи Колю Вельо, Стою Йове, та като взели първите букви на имената и презимената им и като сложили между тях по едно „о”, се получило Косово. Такива имена на хора в Косово има, но това е в много по-късен период. Тези хора и Г. Братан са засвидетелства-ни в Джелепкешанския регистър. Според преданията, „преселването”

ИСТОрИЯ6 ЗАРЕНИЦА24 МаЙ, 2012 Г.

КРАЯТ НА ЕДИН ЖИВОТ„Вградила в зидовете си мечтите за българско-то: език и свяст, черквата, издигната всред се-лото, напомня за едно минало, черно по тегло, бяло по надежди и велико по жертви.”

Георги Пашев

ЗА ИМЕТО НА СЕЛО КОСОВО

Златил - р. около 1760 г.

Елен - р. около 1790 г.

Васил Николов Ракшинин /1867-1920 г./съпруга Неделя Никова /1870-1942 г./

1.6 дъщери

Ракшина Николова Росенова /1870-1946 г./съпруг Христо Тодоров Росенов /1865-1939 г./

2 сина5 дъщери

2.

Илия Николов Ракшинин /1875-1941 г./съпруга София Ап. Китипова /1880-1939 г./

2 сина1 дъщеря

3.

Николина Николова Димова /1877-1942 г./съпруг Илия Димов Бангиев /1875-1955 г./ 2 сина

4.

Елена Николова Костова /1880-1969 г./съпруг Иван Петров Костов /1877-1939 г./

1 син6 дъщери

5.

Никола Вълчев Ракшинин - р. 1844 г.съпруга Запряна - р. 1846 г.

Илия Вълчев Ракшинин-Бришима р. 1846 г. - род Бришимови

Бельород Белеви

Стойкород Стойкови

Панайотрод Панайоткови

Вълчо Еленов - р. 1822 г.съпруга Ракшина - р. 1824 г.

то сирашко детство се е отразило на характера му. Но бил честен, скро-мен и верен на думата си. И смел до безразсъдство. Когато Сенклеровите пълчища нахлуват в Родопите, над Павелско надвисва опасността да бъде опожарено и населението из-бито от башибозука. Тогава по-ак-тивните мъже се събират да решат да защитят семействата и къщите си. Някои предлагат жените, децата и старците да се укрият в горите и дебрите на Пашалийца и Юзеница, а младите да поемат защитата на селото. Но времето е малко – кога да се подготви населението, кога да се въоръжат мъжете? Тогава Никола Ракшинин предлага план, който на някои се сторил авантюра, а на други неизпълним. Предложението е – на всички върхове около Павелско да се запалят огньове, които да се поддър-жат от сигурни хора, а представители от селото да отидат в турския лагер и да убедят турците, че Павелско е об-градено от руски части. Там, където се виждат светлините, са руските ба-тареи с насочени към селището оръ-дия. Но никой не се решава да отиде

Илия Николов Ракшинин

Следва на стр. 9

ОТ КОРЕНАОТ КОРЕНА

- Г-н Губеров, вие сте кмет на село Хвойна четвър-ти мандат. Каква е тайната за спечелване доверието на хората?

- За мене лично думата „тайна” звучи малко „мистич-но, загадъчно”. За да спечелиш доверието на хората четири пъти, сигурно има някаква тайна. Знам това, че човек не може да избяга от природата си, която му е отредена, и може би тук е разковничето. Сигурен съм, че такава природа, която е събрала в себе си човещина, съпричастност, отзивчивост и не на последно място родоп-ски (рупчоски) добродетели, неразривно свързани с христи-янските норми и морал, носи успехи.

- Бихте ли споделили ос-новните проблеми, които ще решавате – благоустройство, обществено обслужване, зае-тост?

- Все по-често клиширано използваме думите „светов-на криза”, „финансова криза” или просто „криза”, които ви-сят над нас и като че ли спъват нашите действия. Мисля, че точно в такъв момент човек трябва да се мобилизира и с ум и с труд да им противостои. След дългата и тежка зима ис-кам да помогна на хвойненци, на които пострадаха покриви и стопански сгради. И да напра-вим необходимите ремонти. В обществен план предстои нап-рава на тротоари на новопос-

троените улици през миналата година, укрепването на четири подпорни стени, изкърпване-то на повредената асфалтова настилка. Надявам се да се изготви проект и се създаде ту-ристическо-информационният център в района на автогарата.

Основен фактор, наред с обезпечаването на финансови средства, е човекът. Понятието „заетост” все повече се отда-лечава от частния сектор и все по-често разчита на програми, финансирани от Европейския съюз. Затова и общината, и кметствата в Рупчос трябва да се активизират за привличане на инвеститори, за да спрем миграцията към големите гра-дове, а защо не да върнем и онези, които се заселиха нада-леч от родните си места.

- А по какъв начин ще обез-печите финансовите сред-ства?

- Бюджетът е онази фор-ма, с която работим. Разчита-ме на доброто планиране на средствата за всяка дейност и мероприятие. И по този на-чин можем да очакваме добри резултати. Изготвянето на про-екти и тяхното одобряване, не-зависимо дали се финансират от Европейския съюз или от министерства и ведомства, е много силен момент в работата на всяка община и кметство.

- Вие сте чувствителен човек. Изпитвате ли тъга, минавайки покрай опустели-те къщи?

- Ще отговоря на вашия въпрос от позицията на мои-те 50 години. Аз съм активен участник като гражданин в съвременния живот. Тъгата е породена от загубата. Загуба на част от икономиката, не-рентабилното преструктури-ране на селското стопанство, миграцията на хора, загуба на обществени услуги (училища, детски градини, медицинско осигуряване). Мисля, че ро-допчани ще усетят липсата на бащино огнище, и където и да се намират, ще се завръщат в родния край.

- Село Хвойна е на повече от 260 години. С кои събития и личности се гордеят мест-ните жители?

- През изминалите 260 годи-ни в село Хвойна са се родили и израснали горди и достойни българи, които са пренесли през времето духа на онова, което наричаме автентичност, традиция и обичаи. В една своя книга писателят Георги Арнау-дов нарича Хвойна „сърцето на Ропката”. Сред големите личности се открояват Тодор Губер, Никола Жалов, Коста-дин Златанов, Георги Вулджев, Георги Арнаудов и др. А от духовните водачи свой значим принос в утвърждаването на православната религия и вяра имат свещеник Атанас Губе-ров и настоящият отец Атанас Аролски.

Разговора води: Георги Христов

Елена Пънева-Овчарова е вече осемдесетгодишна, но пак си спомня как песните люлееха сцените, как слушателите поде-маха и запяваха с нея и ансам-бъла. Елена пееше от малка – къщата огласяше с бавна ро-допска песен, пееше в махалата, в двора на училището… За пе-сента винаги имаше място!

Навремето павелският ансам-бъл бе желан във всички родоп-ски селища. И не само в тях. Еле-на беше солистка в колектива, който имаше за патрон големия български поет Гео Милев. Отна-чало диригент беше Апостол Ки-сьов. Сетне диригенти на състава станаха Иван Стойков и местният свещеник Васил Големански. Ансамбълът участваше на много околийски, окръжни и републи-кански фестивали, където пости-гаше успехи и получаваше награ-ди. И най-важното – омагьосваше хората, които имаха сетива за красивото, за доброто и непре-ходното. Казват, че в Пъневия род има нещо заложено, нещо генетично, което е свързано с музиката. От рода израснаха инструменталисти и певци. Иван Пънев изпълняваше песни по Радио София. По-възрастните поколения помнят и Ирина Рай-чева-Керкелова, както и други от Пъневи – един свиреше на клар-нет, друг – на цигулка, трети…

Елена Пънева не си спомня годината, но се яви веднъж на конкурс за място в известния ан-самбъл „Филип Кутев”, който още разнася славата на България по

Европа и света. Спечели конкур-са, оцениха нейните певчески качества. Тя е пяла и в хора на известния композитор и певчески ръководител Диамандиев. Но по-късно съдбата я отклони, реши друго – да работи в голяма почив-на станция, чийто управител бе вуйчо й – Иван Русинов. Не про-дължи да се занимава професио-нално повече като изпълнителка на български народни песни, но пък имаше възможност да се среща и запознава с българския държавен, обществен и интелек-туален елит, с бивши ръководи-тели на България.

Сега Елена Пънева-Овчаро-ва прекарва спокойно старините си в Пловдив. Често се връща в младостта си, когато с дружките си пееха, облечени с бели блузки и плисирани черни поли. Песен-та още звучи в нея. Песента пра-ви хората по-добри, споделя тя, по-благородни. И е убедена, че българският фолклор е един ду-ховен стожер, който ще ни съх-рани като народ през вековете!

Костадин Ангелов

За рожден ден на читалище-то „Отец Паисий-1909” в село Малево се смята 20 януари 1909 г., но в някои документи се сочи, че е по-старо с десет години. То се е помещавало в общинското управление. Пръв негов председател е Димитър Н. Андреевски.

Ето една извадка от реше-нието на читалищното насто-ятелство от 29 май 1910 г.: „Поради това, че читалището няма свое помещение, няма и средства, предлагаме да се разиграе държавна лотария с 10 000 билета по 0,50 лева и от печалбата да се построи салон и читалня”. За целта

читалищното настоятелство иска разрешение от Минис-терството на търговията и земеделието и след получава-нето му разпространяват би-летите из страната. Тегленето на лотарията станало на 28 октомври в град Станимака (Асеновград). За обнародва-нето ѝ в „Държавен вестник” от спестовната книжка на чи-талището е изтеглена сумата от 50 лева.

От протокола от 23 януари 1911 г. научаваме, че читали-щето ни става член на Общия съюз на читалищата в Бълга-рия.

Отчетът на лотарията е

изпратен в Околийското уп-равление. И най-интересното е, че най-голямата печалба от 500 лева била в останалите непродадени билети, което е било голям късмет за мале-вци.

Така от източната страна на общинската сграда се появи-ло читалището, като вторият етаж, свързан с общинския, станал салон. Бедно Малево се оказва с първия театрален салон в Рупчос. Представя-ни са постановките „Руска”, „Иванко”, „Нещастна фами-лия”, „Вестовоят командва” и други, от които са постъпвали средства в читалищната каса.

Сегашната читалищна сграда е построена през 1968 г. по стопански начин, т.е. чрез самооблагане. Тогава пълно-мощник на селото е бил Ангел Хр. Вулджев, а председател на читалището Петко Кр. Качо-ров. През тази година малевци били 860 души.

Днес читалището е един-ственият духовен лъч в неле-кото и сиво ежедневие. В чи-талището има творчески дух и желание за съхраняване на традициите. Впечатляваща и с много успехи е групата за песни от извора: „Дядо, баба, внуче”.

Гина Кръстанова

Сред море от застинали планински хребети в долина-та на река Чая е разположен курортът Нареченски бани. Той отстои на 40 километра от Пловдив, на 25 от Асеновград, на 40 от Пампорово и на 55 от Смолян. За миналото на ку-рорта се знае малко, но от на-ходките е ясно, че тук е имало живот от дълбока древност.

Мястото е уникално със своя микроклимат и изключи-телно ценна минерална вода по своя химически състав и лечеб-ни свойства. Векове наред тя е неизползвана и изтичала в река Чая. Местните даже я мислили за лоша и са я използвали, за да топят в нея коноп. Жителите на Дряново, Лъки, Забърдо, Богу-тево и други селища са смятали водата за свята и всяка година на Гергьовден са идвали тук на поклонение с жените и децата си. Постилали шарени халища на поляните, където е днеш-ният парк, пиели и се миели с водата за здраве. Има легенди за изцелили се хора от водата. Един от тях бил от Дряново, който излекувал очите си и на-правил примитивно съоръже-

ние за къпане. Създаването на курорта се свързва с името на К. Златанов, буден и предпри-емчив родопчанин, по онова време кмет на с. Хвойна. Той убедил местните първенци и с негови средства и труда на населението от околните села се построява първата баня, чи-ето откриване било на 1 юли 1891 г.

През годините основно се проучват минералните изво-ри, които са три – с близък по състав на минерални веще-ства и различни по съдържа-ние на радон. Трите извора се наричат Бански извор, Солено изворче и Очно изворче. На територията на населеното място се изграждат санато-риуми, почивни станции, жилищни кооперации, инфра-структура, водопровод, кана-лизация. През 1939-41 г. се из-гражда военният санаториум, като е прекаран и електриче-ски ток от ВЕЦ – Кричим.

Днес курортът има посто-янно живеещи 900 души. Две-те болници за рехабилитация са с капацитет за 500 човека. Балнеолечебният комплекс е с

80 места. Хиляда са леглата в частни хотели и квартири.

Нареченски бани е неза-меним курорт за лечение на видовете нервни системи и диабет. Водата е близка по химически състав на водата в Карлови Вари. На 6 март 1950 г. Нареченски бани е обявен за национален балнеолечебен курорт. На 1 юли ще отбеле-жим 121-годишнината от съз-даването му.

По повод 80-годишнината на курорта в Централния парк е открита паметна плоча на К. Златанов. Курортът има бъде-ще, защото в него се лекуват болести, които все по-често се срещат. Въпреки преврат-ностите на времето, въпреки икономическите кризи, Наре-ченски бани ще се превръща все повече в предпочитано място за лечение, в оазис за възстановяване на здравето.

Димитър Бакалскикмет на Нареченски бани

По повод 24 май, най-бъл-гарския празник на българ-ската просвета и култура и на славянската писменост, с нескрито вълнение споделям своя творчески път. Извървях го достойно – с неугасим огън и стремления, с всеотдайност в изкуството.

Завърших в София балетна-та школа на Анастас Петров, създателя на класическия балет в България. Междувременно се явих на изпит в току-що сфор-миращата се опера в Пловдив. Издържах изпита и на 1 август започнах работа. Репетирахме много, защото срокът беше кратък и на 15 ноември 1953

г. открихме народната опера в Пловдив. Беше изключително вълнуващо с операта „Прода-дена невеста” от Сметана. Бяха много хубави години. Млади ентусиасти, желаещи да рабо-тят дори безвъзмездно. Хора-та в града ни познаваха и ни обичаха. Влезнеш в магазин и разбираш, че продавачът бил на оперен спектакъл. Някой те спира и те заговаря, неразбрал нещо от действието на сцената. Хората бяха будни, жадни за познания, за изкуство.

Играла съм в много спекта-кли, балетни и оперни, където имаше балет. Едни от най-грандиозните спектакли бяха

на Бунарджика – под открито небе. „Аида” беше нещо нечу-вано и невиждано.

Синът ми също завърши балетно училище в София. Беше на работа в Софийската опера, но със заплата от 350 лева как се живее в столицата? Напусна и отиде на работа по принуда на Карибите. И там има сцена и танцува на нея, но не е като в оперен театър.

Заради хляба децата вече са далеч от родителите, а ро-дителите страдат, мислят ги, тревожат се. Но такава е реал-ността. Живеем с надежда за по-добри времена.

Райна Ив. Русинова

ОБЩЕСТВО 7ЗАРЕНИЦА 24 МаЙ, 2012 Г.

КМЕТЪТ НА СЕЛО ХВОйНА Г-Н АТАНАС ГУБЕРОВ:

СЪРЦЕТО НА РОПКАТАоАзиС нА зДРАВеТо

СПоДелено

люБоПиТно

КУРОРТ С МИНАЛО И БЪДЕщЕ

Димитър Бакалски

СЛАВЕЯТ НА ПАВЕЛСКИЯ АНСАМБЪЛ

СПЕКТАКЛИ ПОД ОТКРИТО НЕБЕ

ЛОТАРИЯ ЗА ЧИТАЛИщЕ

Има хора, които оставят сле-да в душата ти. Има хора, кои-то сякаш те хващат за ръка и те повеждат, където пожелаят. Такъв е отец Атанас Аролски. Той не търси благополучие, а се грижи за хората, поверени му от Господ в трите родопски села Хвойна, Орехово, Малево. Твърди, че никога не се е съм-нявал в две неща – в Бога и в любовта.

Когато го видях за първи път, той изцяло покри предста-вата ми за Божи човек.

Всеки ден този свещеник снове пеш между трите родоп-ски села, изминавайки по десе-

тина километра дневно, защо-то, според него, основното му предназначение е да се грижи за душите на хората и с гор-чилка споделя: „Хората вярват, но преди всичко се грижат за телата си, отколкото за душите

си. Защото душата мълчи, тя не е като тялото. Ако аз оглад-нея, ако не му дам хапка и не го залъжа, то ще ме изяде, ще ме подлуди, ще ме накара да от-крадна, да убия, но трябва да го задоволя. Душата не е такава – тя е различна, тя се измъчва от този свят.”

Отец Аролски е необик-новен човек. На 92 години е и вярва, че Бог му е отредил още десет – петнадесет години в служба и ще го пита какво е сторил за хората за това време.

Кое поддържа човешкия му живец, кое му помага в живо-та?

„Това е границата, в която трябва да се движиш – вяра, надежда и любов. Ако нямаш вярата, ти ще се ликвидираш”.

Когато го разпитвам за жена му, неговата баба Гинка, ми каз-ва, че вече седемдесет и една години са заедно – в добро и в лошо, а тя пък споделя, че тай-ната на брака е в търпението и прошката. И не крият, че се обичат, а отец Атанас допълва: „Тя ми трябва, аз без нея няма да мога. Тя ще може сама – има работа, която не зависи от мен, но моята зависи от нея.”

Днес Атанас Аролски не съди, не иска и не коментира разликата между него и митро-политите, но хората я правят – докато владиците пътуват към тях със скъпите и лъскави коли, отчето ходи пеш и скромно от-сича: „Когато Бог сътворил чо-века, дал му всичко, за да рабо-ти и твори, за да създава. Ама му е дал и още нещо – дал му е свободната воля.”

Пловдивският митрополит Николай го молил три години да му връчи орден „Св. Апос-тол Ерм” – първа степен. Отли-чието е най – високото в Пло-вдивската епархиална църква, към която принадлежи и Смо-лянска област. Отец Аролски го прие чак , когато навърши 90 години, с уговорката при връчването му при село Хвой-на: „Нищо не съм направил, аз съм просто един селски свеще-ник.”

Шестдесет и осем години е отдал в служба на Православ-ната църква най – възрастният свещеник. Дверите на Божия и на неговия дом са винаги от-крити за тези, които имат нуж-да и са посрещани с разбиране, съчувствие и съпричастност, а неговата почтеност и честност никога не са били поставяни под съмнение.

Отец Аролски ще бъде за-помнен не само от хората в Ропката, но и в Златоград. Той казва „В Златоград е моето сърце!” Там той „служи” поч-ти половин век в църквите „Св. Георги” и „Света Богороди-ца” – връстница на павелската църква.

Златоградчанинът Величко Пачилов в книгата „ Излез е Делю хайдутин” казва: „През цялото време на трагични ис-торически превратности, този всеотдаен божи служител със себеотрицание, скромно, без шум, но с пословична енергия, носеше своя тежък кръст. Беше почитан от цялото население – и от християни, и от мюсюл-мани, като образец на духовен

пастир и човек с най – високи добродетели...”

Роденият в с. Павелско отец Аролски се завръща в родния си край, като се заселва в село Хвойна. Стъпвайки отново на родна земя, той постоянно се връща към многолюдното се-мейство на своите родители Ангел и Мария, научен на труд от тях, а на писмо и четмо от „павелските учители възро-жденци Христо Попкалинов, Иван Газенов, Марин Макаков и др.”

Кметът на с. Хвойна Ата-нас Ив. Губеров, внук на Ата-нас К. Губеров – четиридесет години свещеник на хвой-ненската църква „Св. Про-рок Илия”, споделя за отец Аролски: „Свещеник Атанас Аролски е олицетворение на образа на духовността на България, на отговорността и всички човешки доброде-тели, пример за подражание. Отец Аролски става достоен продължител и духовен во-дач. Първи ноември – Денят на народните будители, е не-говата рождена дата и в нея има нещо съдбовно. Въпреки че отец Аролски не се има за заслужил, правил е това, ко-ето е длъжен да прави всеки свещеник.

Отец Атанас Аролски е много мъдър човек. Разбрал е кои са началата, крепящи жи-вота и следва, и търси Истина-та, която е от Бога, защото как-то самият той казва: „Човек сам си отваря или затваря вратите на Рая...”

Тони Гюрова

Баба ми Велика уме-еше хубаво да разказва. Внушаваше, че всичко е истина с модулации на гласа, с мимика на лицето и очите. Ние притихва-хме и никой не смееше нито да гъкне, нито да шавне. А при-казките бяха свързани с реални места, къщи, чешми, мостове, дървета – и досега помня къде е имало „дракус”, на коя чешма е поил мулетата, в коя плевня е нощувал, къде са го дебнали да го убиват.

Баба разказваше една ис-тинска случка с нейния баща, разказваше я убедително, от първо лице, като разказ на са-мия участник. Много ми се иска и аз да мога да я предам както съм я запомнила. При това знам и нивата, за която става дума, и чешмата, и пътя, по който е вървял попът. За-щото бащата на баба ми е бил поп преди освобождението от турско робство. Имал е много деца, повечето момичета – 6 на брой, и трима сина.

Есента се случила суха и топла. Нивата в Селища роди-

ла хубава царевица. Обрали я, струпали я на един куп и събрали межия – т.е. седян-ка от момичетата от селото и някои от поповите щерки, да белят шикалките и така да ги приберат за зимата. Решили момичетата да работят до тъм-но, да спят там и сутринта да започнат рано работа. Попът говорил с полския пазач – тур-чин, възрастен човек, който го уверил да не се безпокои. Той ще наглежда момичетата, няма страшно. И от тук започва раз-казът на поп Илия.

„Стъмни се, легнах си. Ама сън не ме хваща. Ставам до двора, тъпам насам-натам, пак лягам. Не мога да затворя очи – как можах да оставя сами момичетата, къде ми беше акъ-лът! Броя ударите на часовни-ка на камбанарията, мина 12, пак ставам, отивам на чардака. Една месечина грейнала, свети като ден. Цялото село спи. Ку-четата и те не шукнуват. Чудя се какво да правя и тръгнах към нивата. Имах едно малко, бяло кученце и то тръгна с мене. Вървя през селото – ни човек, ни животно, само щурци се чу-ват. Като наближих чешмата в Бяртина, гледам налива бакъри една жена, облечена в празнич-на премяна, с алтъне на шията.

Поспрях се отдалече и си ми-сля – коя ще е тази невяста, по-знавам всички в селото, и защо посред нощ е на чешмата! Да нямат нещо болно дете, а защо е така пременена! Не е редно да я доближа да я попитам, ще си рече „попът ме закача”, как-ва е тая работа!

Докато се чудя, тя нарами бакърите и тръгна пред мене на около двайсетина крачки. Стройна, млада, подрипква с бакърите. Кученцето тръгна към нея, наближи я, тя се по-обърна и му се ухили, а то из-скимти, подвие опашка и дой-де при мен в краката ми. Така няколко пъти.

Излязохме на пътя извън селото. Къде отива тази жена! Тогава ми дойде на ум, че не ще да е жена от селото, това трябва да е „дива невяста”. И започнах да чета молитви, тя ускори ход, поотдалечи се и се драпна по стръмното нагоре. Направих още няколко крачки и чувам шум, нещо се търкаля към мене – лумбур, лумбур, един голям камък, току пред краката ми, едвам не ме уби.

Как съм стигнал до нивата, сам си знам. Там заварих полу-загаснал огън, наоколо моми-четата спят, а турчинът пазач седи до огъня и си пуши цига-

ра. Като ме видя, вика: „Попе, защо идваш, нали ти казах да си спокоен, ще ги пазя моми-четата”. Разказах му набързо какво ми се случи, а той вика: „А, тази ли, много пъти съм я виждал, ама нали нося оръжие, не смее да ме наближи!”

За да я помня досега, досе-щате се какво впечатление ми е направила тази история.

88-годишната днес Мария Пашева живее в София и е съпруга на известния павелча-нин доц.Апостол П. Пашев. По баща е Марудова. Баба ѝ Ве-лика Узунова е от Попилиевия род в с. Павелско.

Мария Пашева

ните най-напред е трябвало да определят място за бъдещия храм. За целта единодушно е било избрано подходящо място в тогавашния горен край на се-лото, недалече от аязмото „Св. Спас”. Земята е подарена от Батинковския род с готовност и голяма радост.

Разчитайки на традиционно добрите си отношения с нахий-ския управител в Тъмраш, ма-левци се обръщат с молба към Ахмед ага за издаване на раз-решително. Междувременно масрафчията на селото Стоян Ставрев (Стоянчекът) – добър приятел и съветник на агата, вече го е убедил, че селяните са „достатъчно бедни”, за да хо-дят в далечния Цариград и да плащат за султански ферман. Затова те получават бързо нуж-ния им документ от Тъмраш. Още повече, че в Малево няма кой да пречи на градежа, както в Павелско, Хвойна и другите рупски села със смесено на-селение, където нахийският управител е пращал специален сейменин.

Преди започването на стро-ежа е трябвало да се услови добър майстор. За главен зидар е избран уста Митьо Киряк от Чепеларе – известен строител в Беломорието и Средните Родо-пи. Той е построил храмовете в Широка лъка (1834) и Левоче-во (1836), а по-късно и „Успе-ние Богородично” в Чепеларе (1866). Негови помощници са малевски дюлгери, чиито име-на не са достигнали до нас. В грубия строеж и в доставката на материалите се включва ця-лото население. Ентусиазмът е толкова голям, че от местност-та Медена черква камъните са носени на ръце и на гръб, а големите блокове са пренасяни със специални дървени тезге-рета. Може би това никак не е случайно – жителите на селото са искали да вградят в своя нов храм частица от сакралността на старото черковище, намира-що се в някогашното поселище Погоре, отстоящо на близо два километра от Малево. При лип-сата на какъвто и да е нормален път и коли, мраморът е докаран от местността Крива ряка над село Ситово, а покривните плочи са превозвани на самар чак от Бяла черква.

Изградената през същата 1860 г. църква е с три каменни свода, с притвор и балкон над него, с полуцилиндрична абси-да. Тя има дължина 15 м, ши-рина 11 м и височина 8 метра. Външният ѝ вид се различава от традиционния силует на трикорабните църкви с общо покритие от ХІХ век. Този строителен способ е характе-рен за стила на майстор Митьо Киряк, който по същия начин е построил и църквата в Широка лъка.

Сградата не е вкопана в зе-мята. Характерна особеност за вътрешността на храма са четирите двойки колони, кои-то разделят корабите и носят масивните аркади и сводове. Подът е настлан с бели мра-морни плочи. В централната част на пода, точно пред ар-хиерейския трон е поставена мраморна плоча с барелеф на двуглав орел – символа на Ца-

риградската патриаршия. На нея е изписано „1865, августа 22” и името на селището „село Малеву”.

Стенописната украса е по-ложена най-вероятно в интер-вала между изграждането и освещаването на храма (1860-1865 г.). Авторът никъде не се е подписал. Според проф. Асен Василев вероятно стенопи-сецът на малевската църква е Стоир Д. Георгиев от Самоков, съвременник на Захари Зограф. Стиловите белези – особено типажите и изпълнението, пък дават основание на изкуствове-да Николай Клисаров да смята, че тук е работил зографът Яна-ки от Асеновград. Независимо от това кой е майсторът, видно е, че той е имал добра школов-ка и опит.

Не е установено категорич-но и авторството на иконоста-са, както за дърворезбата, така и за 10-те царски и 19-те праз-нични икони.

Въз основа на всички мате-риални и документални свиде-телства може да се заключи, че църквата „Св. Възнесение Христово” в село Малево е построена в годината 1860-та, когато българите отхвърлят символично властта на Цари-градската патриаршия. Пет години по-късно – на 22 ав-густ 1865 г., след съответното изписване, храмът е осветен от митрополит Панарет Пло-вдивски в присъствието на хи-лядно множество от близките селища.

На 4 юли 1879 г. огънят ста-ва причина за опожаряване на почти цялото село. Спасяват се само 15 къщи и църквата. Въпреки сполетялото ги не-щастие, малевци единодушно подкрепят идеята за изграж-дане на камбанария. Задачата е възложена на чепеларския майстор Георги Беленозов и сина му Хитьо (Христо). През 1880 г. в югоизточния край на парцела, на четири метра от църквата, е издигната триетаж-на камбанария. Според архите-ктурно-строителната традиция в Средните Родопи, долният кат е с квадратно сечение, без прозорци. Горните два са ос-мостенни, масивни. Звънарни-цата не е отделена архитектур-но от средния етаж.

Навярно скоро след по-строяване на църквата двор-ното пространство около нея е оградено с висок каменен зид. Не случайно и днес то е известно на всички жители на селото с името арèм (членува-но – арèмън), което произлиза от турското „харем”, в смисъл на „заградено място”. Такъв е черковният двор, където няко-га е било и селското хорище. По-късно тук се построява и училището. Вградил в основи-те си българската идея, храмът „Св. Възнесение Христово” е стожер, който трябва да пре-бъде във вековете за прослава на християнския дух и българ-щината в Родопите. Черквата е домът, в който и днес се пазят и предават от поколение на по-коление старите вярвания, оби-чаи и обреди.

Доц. д-р Ангел Янков – директор на Етнографския

музей – Пловдив, роден в с. Малево

УСТА МИТЬО КИРЯК СТРОИ МАЛЕВСКАТА ЦЪРКВА “СВ. ВЪЗНЕСЕНИЕ ХРИСТОВО”

ВЯрА, ПАмЕТ8 ЗАРЕНИЦА24 МаЙ, 2012 Г.

ОТЕЦ АТАНАС АРОЛСКИ:ПЪТЯТ Е ЗА ТОВА - ДА СЕ ВЪРВИ...

ДИВАТА НЕВЯСТАп р е д а н и е

От стр. 1

Църква “Св. Пророк Илия”

Мария Пашева

Рисунка: Ангел Бебелеков

От десетилетия в местното читалище на Забърдо е развита художествената самодейност. Стожер на самодейността е била и е местната жителка Атанаска Танкулова, която е библиотекарка и секретарка на читалището. Признанието дойде отдавна – през 1984 и 1989 г., когато бяха спечелени златни медали на събора в Коп-ривщица. А през 2002-2003 г. бе защитен проект „Център за култура, за традиционен тури-зъм и устойчиво развитие”. Тук самодейците обогатяват и раз-виват традициите и обредите, защото те идват от древността. В читалището са оборудвани два стана, на които всеки, кой-то желае, може да се научи да тъче. На 14 март, Стара марта, се проведе кукерски празник. В него участваха 25 кукери от Забърдо. Проведе се конкурс за най-голям чан и тюмбелек, за най-страшна маска. Освен това беше стъкмена и запале-на „орада”, която тук наричат „Колувежка” и се прави не от хвойна, а от слама. Огънят се

прескачаше – за здраве и бе-рекет. Американската авторка Барбара Соларис, която пре-биваваше известно време тук, написа и издаде книгата си „Земята на Орфей”. Както се разбира от заглавието, в кни-гата се разказва за България, за планината Родопа, както и за село Забърдо – непознато за мнозина хубаво кътче от наша-

та родина.Художествената самодей-

ност премина и в една по-атрак-тивна форма на изява, какъвто

е съставът на евробабите. Ръ-ководителка отново е Атанаска Танкулова. Колективът се със-тои от 8 жени, които са баби, защото имат внучета, и от двама мъже. За изпълнител на гайда се ангажира Митко Си-ваков от Малево. Репертоарът е предимно от родопски, в това число и от забърдовски песни. Най-възрастният участник е

70-годишната Румяна Иванова, а най-младият, но също баба, е Жулиана Масъркова. Текста на песните пише Атанаска Танку-

лова, а за музика приспособя-ват родопски мелодии.

Много са изявите на евро-бабите. С голямо вълнение посрещнаха легендата на бъл-гарския футбол Христо Стоич-ков. Евробабите имат участие по радиа и телевизии – в теле-визионния филм „Изгубени в България” по Нова телевизия, във филма на Джон Лоутън за Чепеларска община, в преда-ването „Бързо, лесно, вкусно” на Ути Бъчваров и др. Групата взе участие и в отбелязването на 80-годишнината на дипло-мата Филип Ишпеков, който е забърдовец. Създадоха се песни и за американския пре-зидент Барак Обама, за принц Уйлям и принцеса Кейт и дру-ги.

Живи са народните тради-ции в Забърдо. Името на се-лото означава „зад бърдо”, но онова, което правят ентусиа-зираните самодейци, не е само зад бърдото, а е за всички хора, за всички българи, които тачат всичко, което идва от минало-то, от древността.

Борис Стаменов с павелски корен беше един от талантли-вите актьори на Музикалния театър - София.

Притежаваше ярък коме-диен талант, изразен предим-но в намиране на ефектни актьорски решения. Един от основателите на съвременна-та българска оперета.

В творческия си път пре-създава над 120 роли.Ярки

образи той твори в „Хубавата Елена”, „Царицата на чар-даша”, „Графиня Марица” „Прилепът” и други класиче-ски оперети и още десетки не-забравими образи като напри-мер в „Службогонци”,”Време за любов”, „Имало едно вре-ме”...

Стаменов бе привлечен като режисьор и актьор на Смолянския музикален теа-

тър, където режисира над 20 постановки от класиката и съвремеността. Това дълго-годишно сътрудничество със смолянци остави трайни сле-ди в художествено -творческа-та биография на нашия музи-кален театър. Прекланяме се пред светлата му памет!

Сашо Чобанов - диригент на Смолянския

музикален театър

След двете Балкански войни Малевската община решава да се възползва от изселването на българомоха-меданите от съседното село Савтъще (дн. Студенец), като присъедини към своята мера и неговото землище. За целта през 1914 г. общината взема заем и закупува най-добрите имоти от Савтъще, след което ги дава на изплащане на по-малоимотни и желаещи да се заселят там съселяни. С тази перфектно проведена сделка селските управници решават, макар и временно, наболелия вече проблем с недостига на обработваема земя и пасища.

Новите заселници наричат училището и черквата на име-то на светите братя Кирил и Методий. В народната памет те се приравняват с библейски-те великомъченици, а техният празник е един от най-тачени-те. Оттогава Савтъще (Влади-

ково – от 1934 до 1951 г.) се превръща в място, където вся-ка година на 24 май се стичат стотици хора от всички села в Ропката. За събора малевци идват на мулета, накичени със сагизми, пристигат роднини от Орехово, гости от Павел-ско и Хвойна. Специално се пазаряват да свирят прочути музиканти от Павелско или от Косово.

Ден преди 24 май местни-те ученици отиват в ниското – към забърдовската река да берат люляк и други цветя. За празника на Кирил и Методий от тях правят голям венец пред входа на училището във фор-мата на арка, а в църквата ки-чат иконата на светите братя.

В старото училище, постро-ено на мястото на някогашното дървено минаре, има една стая, пригодена за черковна служба, където свещеникът отслуж-ва литургия. После учителят

чете слово за Светите братя, а учениците изнасят специална програма с много декламации и песни. След химна „Върви, народе възродени” всички се разотиват.

На обяд във всяка къща за-дължително има печено агне, приготвено в домашната фур-на. Гостите отиват кой у род-нини, кой у приятели, никой не остава на улицата. Стопаните прибират и добитъка, за да го нахранят. Гостоприемството е една от отличителните черти на старите рупци.

Истинският събор започва в следобедните часове, когато всички излизат на Бърчината в края на селото. На същото място са празнували и Тодо-ровден, когато жените ломят боговици, а момчетата пре-пускат с магарета и мулета.

На 24 май на Бърчината свири гайда, пеят се песни. По-късно специално покане-

ните музиканти показват своя майсторлък, млади и стари играят хоро, което се вие на няколко ката до късно вечерта. Това е мястото, където стават срещи и запознанства, където старите си припомнят „как-во е било едно време”. Моя-та баба разказваше, че „като станали по-модерни”, вечерта младежите се събирали в учи-лището, където танцували на грамофон.

Съборът на празника „Св. Св. Кирил и Методий” отива в историята още в началото на 60-те години на ХХ век, когато жителите на Студенец се изселват масово в близките до Пловдив селища Първенец и Прослав. Кооперирането на земята довежда селото почти до ликвидация. Опитите да се възстанови събора в неговия стар вид днес звучат само като едно добро пожелание.

Доц. д-р Ангел Янков

ЗА ИМЕТО НА СЕЛО КОСОВО

от Старо село към Косово е станало около 1480-1500 година.

Петото предание е свър-зано с това на учителя Се-мерджиев от Павелско, че днешното Косово е кръс-тено на името на опусто-шеното село Косова край Павелско с тази разлика, че преданието на Семерджиев се отнася за историческото време след второто помоха-меданчване. Той го свързва и с местността Ражде и пр.

Когато търсех корена на името Косово, когато разпитвах всички подред, ми дойде наум едно пре-дание, което бях слушал от покойния Балю Герчев на Шипче. А той беше до-бър и интересен разказвач. Баща ми и той бяха орали в местността Шипче. След оранта воловете бяха на паша покрай Герчевския камък на Шипче, а тогава

съм бил на около 12-13 го-дини. Не знам как и защо е станало въпрос, но тогава той, бай Балю, разказваше (дали на мене или на баща ми), че Косово е кръстено на Косова край Павелско по молба на оцелели жители от това село, избягали в Старо село и оттам, след като ха-ресали много мергеленци, слезнали с тях в новото вече място, което нарекли Косо-во. Изменили само „а” с „о” и станало вместо Косова – Косово.

Страна за името на село Косово не мога да взема. Нито едно от преданията не ми „говорят” убедително. Но все пак мога да възпри-ема за близки до истината две от тях. Първото е за во-дачите Колю Вельо, Стою Йове и второто е по преда-нието на бай Балю Герчев.

Тодор Бакалски(от „Историята на село

Косово”)

ВЧЕрА, дНЕС 9ЗАРЕНИЦА 24 МаЙ, 2012 Г.

ОЧИНКИ ДА ТИ СКИТАСАМ...

Песенното наследство на нашия народ е огромна съ-кровищница от лиризъм и мелодика, дотолкова силни и въздействащи, че започва-щият да ги открива свят не-мее от възхищение. А като диаманти сред тази съкро-вищница греят родопските народни песни. В първото човешко послание към все-лената, измежду милионите песни на планетата, изборът определи родопската песен „Излел е Делю хайдутин” като най-достойна да пре-даде съвършенството на чо-вешката духовност!

Хармоничното сливане на природа и душевност тук, в Родопите, намира изказ в пе-сента. Родопските песни са бавни и „широки”, пропити с любов и лиризъм. Родопча-ни без песен не могат – като тръгват на работа – пеят, като се върнат – пак пеят! На хо-рото, по седенки и меджии, от радост или мъка, те все пеят. Завладяващото въл-шебство на песните дотол-кова е пропило същността на родопчани, че говорът тук е мек, песенен. Сродяването с гората и планината оцветява с пищно многобагрие гласа им, синкопите в ромола на бистрите поточета отчетливо насищат сложната му мело-дика и всяка песен извира сякаш направо от душата на родопчани.

Немалко фолклористи и изследователи на песенното наследство на Родопите са посветили години от своя живот в издирването и съх-раняването на песните от различните селища на реги-она, и на тях дължим призна-телност за опазването им.

Всяка записана песен е спасена песен и това ме е ка-рало в цялата си краеведска

и публицистична дейност да отделям специално внима-ние на народните родопски песни – като изключителен дял от културната самобит-ност на моя роден край. По-вечето от тях съм слушал от люлка и детство, други – по време на моята младост. Още преди 60-70 години, като ученик, съм записвал песенни текстове на една тетрадка, която и сега пазя. Няколко от поместените пес-ни получих от Атанаска Со-тирова – младата секретарка на читалището в Хвойна, на която благодаря, други съм взел от сборника на Георги Вулджев.

МОМА Е МОМА РОДИЛАМома е мома родила,с ален го миндил повилаи кротичко му запяла:- Нани ми, нани, дъщерко,голяма да ми порастеши кога идеш на хороно,да та питат дружкине – кутри е твоен бубайко?- Мене ма майка окралавъз кòса, още въз жътваот аговските аргате.

БАРЕМ МА ЕДНЪЖ ПÒГЛЕДНИГалиш ма, момне ле,

не галиш,барем ма еднъж пòгледни, очинки да ти скитасам,на книжка да ги изпиша –на майка да ги проводя.

Да види майка, да знае,каква съм мома загалил:на лице – бела, черночка,на снажка –

тьонка, височка.

Георги Арнаудов(от „Светлини над

Рупчос”)

СЪБОРЪТ НА “СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИй” В СЕЛО СТУДЕНЕЦ

ГЛАСЪТ НА МУЗИКАЛНИЯ ТЕАТЪР

ЗАБЪРДОВСКИТЕ ЕВРОБАБИ БАБИ, НО НЕ СЪВСЕМ

От стр. 6

Съборът на Бърчината - 24 май 1934 г.

Издава Кметство Павелско и Обществен съвет - Вечеслав Тунев, Иван Канелов, Георги Гривнев, доц. Ангел Янков, Катя Росенова, Васил Венински, Мария Дерекьовска, Петър До-чев, Атанас Калинов , Елена Бедрова, Йордан Семерджиев. E-mail: zarenitza@abv.bg

Предпечат и печат “Принта-КОМ” ООД - Смолян www.printacom-bgcomРазпространява се безплатно

Скулпторът Ангел Бебе-леков е от ония творци, които стъпка по стъпка навлизат в дебрите на изкуството и оста-вят своя диря, белязана с емо-ция и надделяващ размисъл, с абстракция и реалност.

Неговото творчество не се разпилява в многотемието, а търси отговор на вечния фило-софлски въпрос за света „… от неговото раждане до неговата безкрайност”.

Завидното, най-впечатля-ващото в неговите творби – в малките пластики и в мону-менталните, е изчистването на формата, нейната изящност и дълбока мисловност.

Според изкуствове-да Светла Москова Ангел Бебелеков е творец, който умее „…с не-вероятни въз-м о ж н о с т и съвсем пес-теливо от камъка да и з г р а ж д а ф о р м а т а , да я събира навътре – в самия камък, и същевременно да отваря душата към всеки зрител. Това са фигури на жени с дълги коси, които напомнят с нещо на Вилендорфски-те Венери, а може би напомнят за крачките в ис-торията на изкуството, но те са типично негови, защото само той умее по този начин – чрез косата на жената, да предаде усещането за нейната жен-ственост… В неговите творби мисъл и емоция са в хармония, а мисълта за глобалните неща надделява. В тях присъства вечната му тема: за мъжкото и женското начало, за корена и дървото на живота, за това,

че от тези две начала се ражда бъдещето…”

Ето какво споделя за себе си талантливият скулптор:

„В зависимост от темата и идейните проекти, които имам в рисунки, в глина или просто нося в себе си, подбирам под-ходящия материал, за да изра-зя мисълта си. Имам и творби с комбинация на различни ма-териали. Мисля, че вече ги по-знавам добре – тяхната струк-тура, възможности и изразни средства. Подбирам ги така, че по-цялостно и вярно да из-разя по пластичен начин това, което искам да кажа. Подби-рам материала и в зависимост

от проблемите, които решавам – дали са

пространстве-но-пластични

или с по-фи-л о с о ф с ко натоварва-не. Темите в моето творчест-во са ве-чните въ-п р о с и ,

които вълну-ват творците

на всички вре-мена – вечните теми за корена и Дървото на живо-та, за отношение-то между мъжа и жената. В творби-те си представям

моя поглед и моето тълкуване. Творбата ми „Дървото на жи-вота” не следва християнския модел, а изразява по-абстракт-ното ми виждане – мъжът и жената, обединени от общия си плод в средата. И това е съвсем друго тълкуване на темата. Търся андрогинното начало на човека, което е у всекиго – онова напрежение, което създават двете начала в човека и които той цял живот

се опитва да помири в себе си и да хармонизира. Защото вяр-вам в легендата, че човек е бил единен, а след разделянето му мъжът и жената се търсят цял живот. Приемам, че Вселената има женска природа, защото тя е раждащата и множащата всичко около нас.

Моята емблематична творба „Преминава-не” е пътят на духа към нематериалното. В прехода оставяш стъпката, матери-алното, за да пре-минеш в духовното. Махалото отмерва краткия ни престой в материалния свят, от-броява миговете и е свързано с времето и пространството.

Все по-малко художници в Бъл-гария работят на свободна практика. Състоянието „на ръба” е характерно за много български творци. Донякъде се справям материално с приложна рабо-та, защото скулп-торът по принцип

притежава много занаятчийски сръчности, нали занаятът в това изкуство е тежък. Но те не ми носят удовлетворение и ра-дост. Бързам да ги приключа, за да се разтоваря и да изпитам удоволствие от творческа рабо-та, да правя кавалетни творби, да опитвам, да търся. Почивам

си, когато истински творя, колкото и да ме натоварва емоционално.

Естествено е творче-ската работа да ми носи по-голяма радост, но в преподавателската из-

питвам удовлетворение, че мога да предам опита си,

познанията си, резулта-та от творческите си търсения на учени-ците. И съм дово-лен, че мнозина от

моите възпитаници имат възможност да

се реализират, че пръс-нати по света работят и

намират признание.Обичам да се връщам в

Павелско, към детските си спомени. Надявам се, че и тук в бъдеще ще намирам идеи

за моите творчески про-екти.”

Мария Дерекьовска

По-възрастните поколения сигурно си спомнят с добро за д-р Костадин Батинов и съпругата му Василка, които преди четири де-сетилетия се грижеха за здравето на родопчани в Орехово, Малево, Студенец, Хвойна и Павелско. Дори в хвойненската болница функ-ционираше родилна зала, в която проплакаха много бебета. Но сега речта е за друго.

Малцина знаят за хобито на Доктора, което го приближава все повече и повече към природата, макар че никога не се е отделял от нейните тайни, от многообразието й, от изненадите, които крие. Още от малък заедно с малчуганите от махалата опознава света, в който хора, птици и растения са в една неотделима цялост. И сега, когато си идва в родния край, често хуква из баири и поречия, за да търси метаморфозите на корените и клоните на дърветата. И в бука, и в бряста, и в дъба, и в бора д-р Батинов открива рогати животни – еле-ни, козлета и други. Дървото се превъплъщава и в змии, костенурки, в танцьорки дори. И какво ли още не. Най-хубави фигури, споделя той, намирам в хвойната, които не се пукат и са пигментирани, с ес-тествен цвят.

На много приятели и близки раздаде експонати, макар той да не ги определя така. Но си съхра-нява и досега корен, който прили-ча на змия, захапала камък; елен-че от изгоряла хвойна; октопод от бръшлян; хипопотам от дъб; кобра от слива, която е вдигнала глава, без да напада.

- Търся корени и клони на дървета през есента и по-ранна пролет, когато те са обезлистени или още не са се разлистнали. Скитам по сухите и каменисти мес-та – борбата за живот деформира, борбата за оцеляване изкривява дърветата и това ги прави интересни за човешкия поглед. Опитвам се да им давам втори живот, да ги одухотворя. Обикалям и дерета, където водата изравя бреговете и се показват корени. Моята намеса е малка – да обработя дървото и да го съхраня, за да радва хората. Да запазя онова, което рядко се среща, което провокира сетивата ни. За хубаво!

Преди време тримата лекари Костадин Батинов, Георги Андонов и Васил Велев, който е и художник, уредиха изложба с превъплъще-нията на дърветата в бившия Ве-гетариански ресторант в Пловдив. Месец и половина продължи – ин-тересът бе изключителен.

И още един факт – по повод своята 75-годишнина д-р Костадин Батинов засади до павелската си къща 75 елички – всички се „хвана-ха”, защото ги засади с любов.

Дъщеря му д-р Соня Филипова има друго влечение и страст – да рисува с маслени бои. На платното сътворява портрети и пейзажи. Още мъничка моделира с глина главата на дядо си Ангел, че родни-ните се учудили – глината оживяла, така си приличала с модела! С годините Соня разбираше, че тайната на портрета е да пресъздаде душевното състояние, да вникне в същностното, което всеки човек носи като природа, да извлече онова, което е скрито „под повърх-ността”. Авторката не търси публични изяви, а задоволява своята въ-трешна потребност от красота и творчество. И ако телесните болки лекува с лекарства, добра дума и натрупан опит, душата лекува с красота и надежда.

И когато пътува по европейските страни заедно със съпруга си Христо, също лекар, най-напред посещават художествените галерии и музеи.

Въпреки професионалната си реализация, и бащата д-р Батинов, и дъщерята д-р Филипова откриват пътища към природата и изку-ството. За да са в хармония със себе си, с близките си, с битието си.

Георги Христов

Р О Д О П А

“Бела съм,бела, юначе...”Запяват поляни, заехтяват гори.Луната - същинско родопскокалпаче -полекичка спира на склона,пламти...Нашепва легенди чудни, вълшебни,полюшвайки леко крехко телце.Навсякъде чуват се чанове - медни.В очакване тръпне родопско сърце..И там - над скалата

Невяста изгрява.С венец от звездите в бели ръцеполитва надолу. За род и за вяракато факел угасва моминско лице...

Елена Ушева

Вестник “зареница” поздравява своя сътрудник иван Георгиев, дългогодишен стопански и обществен

деятел, с неговия 70-годишен юбилей! ЧеСтитО!

ТВОрЧЕСТВО10 ЗАРЕНИЦА24 МаЙ, 2012 Г.

СТЪПКИ КЪМ ГОЛЯМОТО ИЗКУСТВОАнгел Бебелеков е роден през 1946 г. в

Павелско, където завършва основното си образование, а след това Текстилен тех-никум в Пловдив. През 1977 г. се дипломи-ра в Художествената академия – София, специалност „Декоративно-монументална скулптура” в класа на проф. Борис Гондов. В продължение на 20 години е преподавател

по скулптура и металопластика в Средното специално художествено училище по приложни изкуства в Смолян, понастоящем е на свобод-на практика.

Участва в десетки национални изложби и представителни експо-зиции в чужбина, в скулптурни пленери и симпозиуми в България и други страни. Има три самостоятелни изложби, реализации на твор-би в градска и паркова среда (релефи на исторически личности и съвременници, пана – керамика, металопластика, фигури). Негови творби са притежание на художествени галерии и частни сбирки в България, Дания, Англия, Испания, Гърция, Украйна.

Живее в град Смолян и продължава да твори.

ТАМ, КЪДЕТО Е СЪРЦЕТО

Разпилени по килима,играчките на мойта дъщеряобръщат времето.Тя кротко спи. Навън е зимаи огънят в камината гори.

Потъвам в себе си.Пламъци игривими връщат летния простор –едно селце във паметта изплуваи къща бяла с китен двор.

Край нея ромони рекичка –неспирна в вечния си бяг.По пътя с лагерна количкасе спуска детското ми „аз”.

На прага баба ми излизав ръка с филия селски хляб.Под стряхата ошаф и риганна дълги връзки се сушат.

Усмихвам се. А долу на килима –разхвърлени играчките мълчат.На третия етаж… Навън е зима.Сълзи в очите ми валят.

* * *Не закъснявам. Със времетов крактвърдо стъпвам на токчета лекии развявам зад себе си шал –лилав призрак на жарка комета.Във вселената от живи звездитвоя път начертавамсъс блясък.Отразена във твойте очисъм от всяка беда в безопасност.На дните си не пиша чернова.Не се страхувам от разходкив тъмното.След всеки мрак изгрявамв синева – от твоята любовпрегърната.

* * *Седнала съм на ръба.Във джоба ме убива хладен спомен.Не плача вече. От сълзи моревъв пропастта се стечеи я напълни цялата.Не е високо.Ще скоча и ще плувам. Та налинай-сигурно се плувавъв собствени води.

В ХАРМОНИЯ С БИТИЕТО СИХобито на баща и дъщеря

Елена Николова Панче-ва-Ангелова е завършила предучилищна педагоги-ка. Живее в гр. Пловдив, с две деца. Семейството и преди всичко децата ѝ обичат най-много „едно селце... и къща бяла с ки-тен двор. Край нея ромони рекичка…” Това е село Па-велско в най-горния край на селската река – последна-та къща отляво. Елена Н. Панчева-Ангелова е от род Конникуски.

С ЧеТкА и СТих

В е ст н и к з а П а В е л с ко и Д ол е н Ру П ч о с

ЗАРЕНИЦА

Рис. Йордан Ушев