Валентин ДишевДеян ЕневКалин МихайловМанол ГлишевИглика ДионисиеваАндриан ЗахариевТеодора ЛаловаТони ТеллаловМиглена ДиковаВасил ТоновскиГалина НиколоваПетър ЧуховОля СтояноваХристо МухтановВалентин СлавеевЛилия ЙовноваВиолета КуневаНаталия ИвановаАлександър ХристовПламен АнтовКристин ДимитроваМария ЛиписковаЯница РадеваДиана ИвановаКатерина СтойковаИщван КормошАкош БалашкоШандор Атила ПалБалаж ШимонАтила ЯсПетер ЗавадаМануел де ФрейташТома Марков Йордан Ефтимов

НОВА БЪЛГАРСКА 2: НАЧУКАН БОБ РАЗСЕЯН И ЛОДКА ЗА МОРЕТО

17-23.01.2018 Год. 27

02

С подкрепата на Национален център за книгата

Брой 21,50 лв.

Амелия Личева

Реших със Богоблог да сключа –да бъда добра,да помагам,да не отминавам просещи,да влизам в църкви,да предлагам за в бъдещекаквото се иска от мени да го правя.В замяна пожелахживотът да продължи. Късно е било,нито с животалотария се разиграва,нито Бог вярва на обещания.

Александър Шурбанов

Плати ли сметките?

Войната – неизкарана докрай,стихотворението – недописано,наръфаната ябълка –търкулната на масата,чашата вино – недопита.И ето, боговете вече са те призовали.Катурнатият стол лежи на подакато посечен боен кон.Целуна ли жена си на прощаване?Сбогува ли се с близки и приятели?Плати ли сметките?Какво те чака там с такава спешност?Не можеше ли да разтеглиш сроковете?С домашни дрехи тръгна,необръснат.Не си отворил пощата.Плати ли сметките?

Виргиния Захариева

Тюркоаз Да подредим брега любимаТи мидите Аз камъните Недей потъва в тюркоаза Ела даПодредимВълните Вятъра Морето Толкова разхвърляно Любима Не може всичките зелени Така да се объркват Не можеСкъпа моя Ела да подредим

На Георги, Бойко и Амелия:

Да няма неслучили се истории,

и тъгите да си останат в краевековието.

Бъдете все така зверски кротки,

С обич,

ЛВ

Рис. Александър Байтошев, „Кон“

2Литературен вестник 17-23.01.2018

н o в о Н О В О

ПОРТАЛ „КУЛТУРА“www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов, Андрей Захариев и Даниел Смилов.

Вижте: „Границата“ – Професорско каре.Прочетете: „За Просвещението и за края на една епоха“ – разговор с Владимир Левчев; Божидар Кунчев – „Човешката душа разпната“ (40 г. от смъртта на Атанас Далчев).

Национален дарителски фонд „13 века България“

К О Н К У Р С И

Темата за Европа и християнството в контекста на 500-та годишнина от началото на Реформацията е в центъра на бр. 126 на сп. „Християнство и култура“. „Какво е да си католик в страната на Лутер и християнин през комунизма?“ е въпросът, на който търси отговор интервюто с д-р Герхард Файге, католически епископ на Магдебург в протестантската провинция Саксония. „Приносът на християните към бъдещето на Европа“ е заглавието на словото на папа Франциск пред форума „(Пре)осмислянето на Европа“. Темата е продължена с текста на Иглика М. Василева-ван дер Хайден за „Новите християни в Европа“, както и с анализа на Еберхард Шокенхоф по наболелия въпрос за „Разбирането на Църквата за брака и движението „Брак за всички“. Богословската тематика е засегната в текста на архимандрита от Гръкокатолическата мелкитска църква Емил Шуфани, озаглавен „Служението на светлината“, както и на отец Петко Вълов „Отново на път“. Венцислав Каравълчев продължава изследванията си за неизвестните светци, просияли по българските земи, с текста за „Светите мъченици Ина, Пина

и Рима – скитските ученици на апостол Андрей“, а в рубриката „Християнска философия“ е представен текстът на Райнхолд Нибур „Любовта като възможност пред човека“. Темата за проведената във Варна Седмица на православната книга е представена с репортажа на Димитрина Чернева и с интервюто със Саратовския и Волски митрополит Лонгин (Корчагин), според когото „Днес Бог е още по-ненужен, отколкото при комунизма“. В рубриката „Забравени размисли“ е представен текстът на Неврокопския митрополит Борис за Христо Ботев, написан през 1926 г. по повод 50-та годишнина от смъртта на поета, както и очеркът „Банско – средище на верско-национален дух“. Броят е илюстриран с картини на Иван Милев, предоставени от Софийска градска художествена галерия.

1 3 В Е К А Б Ъ Л Г А Р И Я

Българските читатели отново имат възможността да се докоснат до частица от завидното творчество на аржентинския писател Хорхе Луис Борхес, след като издателство „Колибри” реши да преиздаде един от неговите сборници с къси разкази, а именно „Пясъчната книга”. Написан след емблематичните му творби „Измислици” (1944 г.) и „Алефът” (1949 г.), този сборник, който Борхес съставя през късния период на творчеството си, продължава традицията на фантастичния жанр и магическия реализъм, характерни за латиноамериканската литература през втората половина на 20. век. Той може да бъде разглеждан като своеобразно обобщение на цялото литературно наследство на писателя, тъй като в събраните разкази откриваме типичните за Борхес теми и идеи, но пречупени през призмата на творческата зрелост. „Пясъчната книга” включва тринадесет на брой истории, които поднасят на читателя един свят извън времето и пространството, даващ неограничени възможности на въображението. Любопитен е изборът на писателя да придружи разказите не с предговор, а с послеслов, защото, както самият той заявява: „Да пишеш предговор към още непрочетени разкази, е почти невъзможна задача, защото изисква анализ на сюжети, които не бива да се разкриват предварително”. Именно по тази причина той не повежда читателя за ръка, а му дава свободата сам да се потопи във фантастичния свят на алогичното и необозримото.В този сборник Борхес отново ни изправя пред основните за творчеството му метафизични въпроси, а именно способен ли е човекът да разкрие вселенските тайни, да прозре смисъла на битието, да достигне до универсалната истина. В неговите разкази видимият, човешки достижимият свят, се преплита с надсетивното и необяснимото. Пространството и времето, като единствени отправни точки в този лабиринт от съмнения и догадки, са заличени, така че героите съществуват

едновременно навсякъде и никъде, сега и никога. И в тази книга авторът си служи със символите на огледалото и съня, за да постави под

въпрос знанията за действителността и да слее в едно истинното и въображаемото. Героите са поставени на границата между сън и реалност – в един момент те са създания от плът и кръв, а в следващия тяхното съществуване се оказва просто илюзия, игра на отражения.Борхес умело борави с фантастичните елементи, като ги вплита в наглед достоверни истории, зад чиято увлекателност се крие непрестанният човешки стремеж към прозрение. Той постига правдивостта на различните сюжети, залагайки на склонността си към автобиографичното. Почти във всеки разказ писателят се отъждествява с разказвача и му приписва черти от собствената си личност, а повествованието, което се води в първо лице, често включва действителни събития от живота на автора. Още първият разказ от сборника е нагледен пример за този нестандартен литературен подход. В ,,Другият” Борхес разгръща една от неизменните теми в творчеството си – тази за двойника. Той изобразява самия себе си, раздвоявайки се между два отделни образа - на младеж и старец. Всеки един от тях е отражение на другия – както младият Борхес е миналото на стария, така и старият Борхес е неизбежното бъдеще на младия. Съвършено еднакви и същевременно напълно различни, тези два образа олицетворяват отделни етапи от житейското развитие на всеки човек, които поотделно често си противоречат, но взети в своята цялост извън времето и пространството го изграждат като личност. В останалите разкази писателят следва същата идейна линия, а именно пълно анулиране на хронологичната последователност, неусетно потапяне в безвремието и безкрайността, плавно преливане от реалност в сън. Така например в „Утопия на един уморен човек” читателят се пренася в бъдещето, за да открие свят, в който изконният стремеж на човека към познание е угаснал и съществуването, осъзнавано като непрестанно търсене на истината, е загубило своя смисъл. Познанието като условие за осмисляне на човешкия живот е тема, която откриваме и в „УНДР” и „Пясъчната книга”. Ако обаче в „УНДР” то лесно

може да бъде обхванато, защото е концентрирано в една-единствена дума, състояща се от четири букви, то в „Пясъчната книга” Борхес отново ни изправя пред необятната безкрайност, представена като книга

с безброй страници, която също като самата Вселена няма нито начало, нито край и превръща познанието в недостижим идеал.

И в този сборник авторът остава верен на стила си да преплита в повествованието многобройни цитати и интертекстуални препратки, както и да включва реалии от аржентинската действителност. Те винаги са представлявали предизвикателство за превода, но според мен Светла Христова се е справила изключително успешно с предаването им на български език. Добре премерената употреба на бележките под линия позволява на читателя с лекота да следи сюжета, без обаче това да прикрива голямата ерудиция, с която е написан оригиналът.След прочита на тази книга мога да заявя, че Борхес неслучайно е смятан за един от най-изтъкнатите латиноамерикански автори на ХХ век. Разказите, включени в „Пясъчната книга”, са философски, но без излишна претенциозност. Те ни отвеждат в един фантастичен свят, освободен от условностите на пространството и времето, където човекът е просто прашинка пясък, понесена към безкрая на Вселената, и единственото, което може да му даде посока, е нестихващият устрем към познанието и истината.

ТЕОДОРА БОНЕВА

Хорхе Луис Борхес, „Пясъчната книга”, прев. Светла Христова, С., „Колибри“, 2017.

Национална литературна награда за български роман на годината „13 века България“ На 11 май 2018 г. Национален дарителски фонд „13 века България“ ще връчи за седми пореден път Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“. Участие в конкурса могат да вземат български романи, издадени през 2017 г. Романите ще бъдат предоставени на жури, определящо шест номинации, от които ще се излъчи и лауреатът на наградата – почетна грамота и парично покритие от 11 000 лв.През 2018 г. журито е в състав Владимир Зарев – председател, проф. дфн Амелия Личева, доц. д-р Борис Минков, Марин Бодаков и доц. дфн Пламен Дойнов. Досега удостоени с отличието Роман на годината са произведенията „Лятото на неудачниците“ от Галин Никифоров, „Физика на тъгата“ от Георги Господинов, „Апарат“ от Васил Георгиев, „При входа на морето“ от Емилия Дворянова, „Една и съща река“ от Здравка Евтимова, „Последната територия“ от Момчил Николов. Книгите следва да бъдат предоставени в срок до 31 януари 2018 г. от издателя или от автора в 6 екземпляра, на адрес: София 1421 кв. Лозенец, пл. „Проф. Васил Геров“ № 1 НДФ „13 века България“ За конкурса:Национална литературна награда за български роман на годината „13 века България“.При допълнителни въпроси: 02 963 49 81; 02 963 48 07; 0884 088 860; 0889 648 927

Алогичното и необозримото в „Пясъчната книга”

Портал Култура обявява годишния си конкурс за проза и хуманитаристика

1. Отличията са учредени през 2014 г. от Фондация „Комунитас” и предвиждат раздаването на годишни конкурсни награди в следните раздели:

- проза (сборник с разкази, повест, роман);- хуманитаристика;

2. А също и на следните специални награди:

- две специални награди (определят се от журито за цялостно творчество или за изключителен принос в областта на литературата и хуманитаристиката); - една специална награда за принос към гражданското общество (връчва се от Фондация „Комунитас”).

В конкурса могат да участват само творби, публикувани в периода 1 януари - 31 декември 2017 г. Наградите ще се връчат на 1 ноември 2018 г. в Деня на народните будители.

3. В двата конкурсни раздела се присъждат:

- I награда (в размер на 5000 лв.) - II награда (в размер на 3000 лв.)

За да е валидно заявлението за участие в конкурса – до 30 март 2018 г. кандидатите трябва да предоставят безвъзмездно 2 екземпляра от предложените от тях книги, придружени от формуляр, който може да се изтегли от сайта (http://kultura.bg/web/).

Адрес за изпращане по пощата на книгите и на формуляра за кандидатстване: София 1000, ул. „Неофит Рилски” 61 – за Годишните награди на Портал Култура.

Телефон за контакти: Портал „Култура” 02/434 10 54.

Литературен вестник 17-23.01.2018 3

С т о Л и ц а

На 5 декември в библиотека Филологии се състоя представянето на книгата

„Александрия II“ от доц. Николай Гочев, която се занимава с история на интелектуалците, посветени на

Античността. В разговора около книгата се включиха Бойко Пенчев, Огнян Касабов, Димитър Димитров и Богдана Паскалева. На представянето Николай Гочев каза, че за „изкуството“ на филолога най-важното

нещо е техниката и усъвършенстването й: „Ако някой се занимава с наука, както

и с изкуство, то е най-добре да намери онзи основен елемент на науката,

който е технически и в който може да се усъвършенства така, че да достигне

виртуозност”. ЛВ представя бележките на О. Касабов върху книгата.

„Александрия II” на Николай Гочев е сборник от разнородни текстове – при това в много по-голяма степен от своята предшественица, „Александрия” (публикувана през 2002, или това са 15 г. по-рано). Тук срещаме размишления върху централни теми от класическото познание, рефлексии за тяхното отражение върху съвременното ни самоосмисляне, рефлексии също върху преподавателските методи на автора, биографични портрети на български класически филолози, предговори към различни издания... Това задава характерния ритъм на книгата, неравноделен и неправолинеен. Нещо подобно срещаме в някои от отделните текстове. На моменти усещаме как се разбягват в различни посоки, а увлекателното изложение ни кара да искаме за някои от тях да ни беше казано повече. Оттук – настоящият текст няма за цел да бъде формална рецензия, а по-скоро сбор от наблюдения върху събраните от Николай Гочев есета.

Тази първа бележка може да изглежда като критика, но тя също така говори за едно основно достойнство на „Александрия II”. По същество книга-разговор, тя е решително отворена към читателя, който не е нужно да бъде класически историк или филолог, а трябва просто да носи някаква мяра симпатия към хуманитарното знание.

И все пак, има ли нещо, което да обединява различните текстове, събрани между кориците на „Александрия II”? Един от възможните положителни отговори е: да, стилът на мислене. Имам предвид точно това: не стилът на писане, не стилът като формален похват или като външно облекло на мисълта. Имам предвид аспекта, в който самото писане е мислене, а темпераментът на словото е темперамент на мисълта. Тук бих казал три неща. Първо, езикът на Гочев е в смайваща степен нетерминологичен – отказва да си служи с технически думи, където такива не са нужни. А се оказва, че те не са нужни по-често, отколкото може би очакваме. Липсва усложненият – и нерядко дразнещ – изказ на тежката хуманитаристика, който понякога я прави да изглежда непроницаема за мисълта на простосмъртните. Бих искал да мога да пиша и по този начин.Второ, същевременно мисленето на Гочев е задълбочено, нетривиализиращо. Това позволява то да поставя важни проблеми, но оставайки постоянно открито за неспециалисти. Това може би е сред основните залози на книгата, а и на част от по-широкото академично начинание на Гочев. А именно да изяви универсално ценното в старата култура, вместо да я представя като нещо нечувано възвишено или пък куриозно в своята екзотичност. Проблемите, с които тези хора са се сблъсквали и въпросите, които са си задавали, не са нашите проблеми и въпроси, но имат твърде много общо с тях.Трето, на масата е поставена ясна и артикулирана аргументация. Често текстовете са философски в най-добрия смисъл на думата.

(Възможна е аналогия – на пръв поглед неуместна – със стила на късния Витгенщайн. Без „трансцендентални дрънканици”, с поглед към силата на обикновения език и на обикновеното наблюдение. А налице е и нещо общо в методологията на изложението: Гочев, подобно на Витгенщайн, залага на описанието на явленията, които изследва – не толкова на стремящото се към теория обяснение. Описанието просто открива един удачен начин за виждане на тези явления и отваря възможността за диалог с автора и с онова, за което говори.)

Впечатляващо е, че може да се напише по подобен начин книга върху „класическата култура”. Но тук отново изпъква универсалисткият залог на изследването: познанието на тази стара култура изисква много труд и е тясно специализирано, но това, което се открива там, може да бъде ценно за мнозина.

Тук веднага се явява и един проблем. (А това значи – явява се още нещо интересно.) Как се помирява напрежението между високоспециализираното познание на учения-класик и достъпните послания, които той отправя към обществото – академично или по-широко? Това е важен проблем пред всяко експертно знание, което е същевременно обществено значимо. Напоследък той изпъкна с особено голяма сила в публичния дебат, разбира се, особено що се касае до обществени науки като икономика или политология. Някои казват, че трябва да се вслушаме в гласовете на експертите. Но ученият е в привилегировано положение спрямо своето знание. Съответно той може да подбира посланията, които отправя към публиката: да застъпва определени позиции, а не други, като съзнателно или не спестява на публиката достъпа до тях. По този начин той би представил своята позиция по въпроса като научно обоснованата позиция.При материя като тази на „Александрия II” присъствието на препратки из изследователската литература би утежнило четенето, но също така би дало възможност на читателя да се сблъска с различни интерпретации – някои подобни на авторовата, други различни. Такива препратки тук отсъстват в по-голяма степен, отколкото в първата „Александрия”. В такъв смисъл не винаги можем да сме сигурни доколко възгледите за определени културни феномени са оцветени от възгледите на автора.Така или иначе, „Александрия II” съвсем нарочно не ни предлага някакви кой знае какви теоретически построения, а наистина поредица от възможни наблюдения. Това включва, както споменах, и пресъздаване на дейността на други български изследователи на класическото. Особено любопитни са бележките относно промените на техните изследвания преди и след 9 септември 1944 и 10 ноември 1989 г., които ще срещнем в Част четвърта. Особено място заема изключително интересната студия върху Богдан Богданов (стр. 229-279). Впрочем тук силно се усеща нещо, понякога характерно за стила на изложение: не винаги можем да отчленим доколко се говори с гласа на самата изследвана материя, доколко – с гласа на нейния изследовател Богданов и доколко – с този на автора Гочев.

Накрая ще приведа три теми от книгата, които ми се видяха особено занимателни и значими.

Николай Гочев отделя внимание на ролята, която изследванията на класическата Античност допринасят за формирането на мита за европейската изключителност. Един мит, който с всичките си вредоносни последствия напоследък отново надига глава. В рамките на Част втора, авторът обсъжда отношенията между Египет и

класическа Елада. Там той пише:„Заблуждението, че гърците някак са се появили с усещане за превъзходство над отделните народи, не изглежда случайно. По-скоро става дума за пренасяне на отношението на вече стабилизираната и преуспяваща Европа от (приблизително) края на XVIII в. към „новите народи от изток”, а и към света изобщо: отношение, несъмнено основано на немалкия й колониален опит. […] Основанието да се говори за пренебрежението на гърците към „варварите” е забележимо – за да се съгласим, че Европа винаги е имала съзнание за превъзходство и че винаги е знаела за „по-добрата си природа”. Но четенето на „Историята” [на Херодот] не дава основание да мислим така: специално в кн. II виждаме по-скоро обратното“ (с. 85-86).В последната, Шеста част темата отново излиза на преден план:„Вярата в [изключителността на класическите народи] почти неизбежно води към необоснована и ненужна вяра в културното превъзходство в онзи, който се представя за техен приемник, към шовинизъм или дори расизъм – явления, които за съжаление съпътстват историята на западното общество и се усилват сякаш успоредно с напредъка на класическите изследвания“ (с. 323).

На много места Гочев изрично посочва, че културата (вкл. класическата) и нейните произведения често са идеологически натоварени. Това е много важно наблюдение, тъй като този момент често се премълчава в хуманитарните изследвания. Авторът изглежда интуитивно работи с две, малко противопоставящи се едно на друго схващания за идеология: (1) системата от идеи, задвижваща вътрешно дадена култура / практика / произведение или (2) външно наложен модел от възгледи, с който културата е принудена да се съобразява (и който, разбира се, води до изкривявания или недобри произведения). Двете схващания могат да бъдат съвместени, или пък – всяко от тях да играе роля в различни контексти, но понякога стоят в напрежение и имат нужда от изясняване. При все това обговарянето на тези идеологически моменти остава голямо достойнство на книгата, особено днес, в един период, който все още има дързостта да мисли за себе си като за „надидеологически”, преодолял идеологиите. Както знаем, опасното в такава ситуация е, че идеологическият common sense на деня ни бива препоръчан като надидеологическо обяснение на реалността. В такъв смисъл добре е да си даваме сметка, че всяка културна практика, всяка форма на творчество и интерпретация е задвижена от някаква – повече или по-малко изяснена и подредена – система от идеи, от разграничавания между повече и по-малко важно, както и от полагания на цели за бъдещето. „Александрия II” се старае да ни го припомни.

Последното, което искам да откроя в настоящите бележки, е нещо, с което книгата започва: част от размишленията на автора за преподаването. Прави впечатление настоятелността на Гочев да задаваме въпроси за наглед „тривиалните” очевидности, които тъкмо със своята мнима тривиалност са се превърнали в незаобиколими догми:„Защо се казва, че Омир е най-великият поет и че той е „учителят на Гърция”? […] Защо делим гръцката литература на родове? […] Защо сме убедени, че ораторството е едно, а художествената литература – друго? […] Необходимо е да се проблематизира представата, че текстовете, които ще се обсъждат, са даденост, появила се в нашата среда приблизително в същия вид, в който е била произведена. Едно от най-вредните предубеждения с продуктите на човешката дейност е вярата в тяхната естественост и независимост от времето и развитието“ (стр. 15-17).Впечатление прави също така споменатото вече въздържане от теоретизиране, от вкарването на изучавания материал в рамка, която преподавателят претендира да е разработил и овладял. Подобно теоретизиране е свързано не само с тенденцията човек да представя своята (научна) гледна точка към проблематиката като единствено правилната, а с и тенденцията да представя овладяното поле като своя собственост: със „склонността на учения да се разполага в своята дисциплина като в жилище, чиято неприкосновеност е узаконена” (с. 22-24).Вместо това Гочев препоръчва класическият филолог постоянно да удържа пред себе си яснотата за собственото си незнание за това, че предметът е далеч по-голям и многообразен, отколкото може да бъде обхванато. Не на последно място, авторът споделя, че тази теоретическа и преподавателска скромност (от която мнозина биха могли да се поучат) е задвижена от убеждението, че „последната цел на всяко човешко действие е общуването, срещата с другия” (с. 35-37). Това убеждение, както и произтичащата от него „грижа за свободата” явно са двигатели и за мислите в самата книга.

ОГНЯН КАСАБОВ

Николай Гочев, „Александрия II”, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2017, С., 355 с., 15 лв.

„Александрия II“: книга разговор върху хуманитарното знание

Снимка: Велин Белев

4Литературен вестник 17-23.01.2018

Къщата на щъркелите

Къщата на щъркелитее без покриви е с поглед.Банята им е осигуренаот небето,отоплението им и климатикът –също.И транспортът им (въздушен)от леглото до трапезатадолу край рекатае безплатен,както е и ежегодното пътуванемежду континентите – без паспорт и визи,без багаж.Ризите им (от пера и пух)растат направона гърба им.Господи,с какво съм азот щъркела по-долу?Само ми свирни –и виж дали не мога да застанана един крак.

Криви раци

Виждал съмедин вид криви раци,които имат само по една щипка,но почти толкова голяма,колкото цялото тяло,извита войнствено пред очите им.Какво пък –и рицарите са ималисамо един меч.Отбелязвам в ума сида проверядали и при главоногите щипката е отдясно.И има ли левичари.

Чуждата плът –

каква примамка,какво космическо привличане!И този порив за съединение с нея, с невидимото в нея –така неустоим!Толкова несамодостатъчное собственото тяло.Идваш на този свят,за да участваш,без да разбираш истинскив какво.

Антени прорастват

през покривите никато рога на мутирали охлюви.Живеем неспирно облъчваниот стремежа си за контакт,който ни разболява.Протягаме се цели навъни отвътре оставаме празни. Контактът на празното с празносе люшка несвързан в пространствотосред летните паяжини.

Мухата

нахълта в персоналната ми стаяпрез прозореца,разходи се насам-натам, хареса й изглеждаи реши,че може да остане.А аз си казах:„Хайде да не издребняваме.Live and let live.”

Ала когато легнахи усетих,че ми полази по носа,от политическата ми коректностне остана нищо.Скочих,замахах с две ръце,дори се разкрещях:„Merde!“И на чист български:„Бе аз на тебе що не ти...”

Мухатасе завъртя около мене,бръмна в ухото ми,а после кацна на таванаи ми се изплези.

Стълба

Тап-тап-тап –стъпките мипо стълбата надолукъм дворав тази ведра утрин.Колко хубаво еда имаш стълба вкъщи,домът ти –като на птиците –да не е плосък.Явяването миподплашва косовете.С гръм от ръкоплясканеденят излитанад дърветата в небето.

Амелия Личева

Триптих на отказите

Не пазарувай със запаси,гледай списъка и изпълнявай полекасамо нужното за днес,изчаквай, не трупай,не защото няма да се изяде,но складовете плашат,застрашават,отговорно е да се зарежда,изисква да си здрав,да бъдеш, да те имаднес, утре, вдругиден,а ти не знаешще превъзмогнеш ли съня,ще се събудиш ли

*Не споменавай плановете си,не употребявай бъдеще време,не мечтай,утре е най-спорната категория,

вечно измамната.

*Няма границаи няма мерна единицаза това,което може да се понесе,не се заклевай,че няма да ти е по силите,ще бъде,всичко ще бъде,голямата липсаще ги утрои.

Рачешко

Имаше време,съвсем скоро,когато исках то да спре,да не върви,за да запазя, съхраня, задържа,за да греба с шепиот дара на присъствието,сега моля времето да бърза,

да препуска,за да отмятам ден след ден,но то пълзи.

Двойкаджийка

Уча седа разширявам света си,да отглеждам приятелства,да следвам всички роли и архетипи,да бъда като нормалните,за да има до мен, след мен,за да е леко, лесно и ведросред гълчава и ек,сред смях и дори сълзи.Не мога.Не научавам,не възприемам,не ми се получава.Светът ми е с размерна твърде омаляла дреха.

*Толкова неща, които си казахме, че ще направим,останаха бездомни,че сега е пълно с привидения.

*Като в детски пясъчник,но не с формички,

а с предметииздигам връх -искам да те задържа.

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев, „

Дър

во“

За сенките на миналото в „Земя на сенки”Обяснение в любов към България или неубедителен разказ за мрачните сенки от българското социалистическо минало – това са двата полюса, в които се разделят критическите отзиви за новия роман на Елизабет Костова, „Земя на сенки”. Историята е вдъхновена от посещение на американската писателка в бивш социалистически трудов лагер и разказва за обществените промени, които настъпват след смяната на политическия режим през 1944 г. Самата Елизабет Костова е добре позната в литературните среди у нас. Тя е автор на бестселъра от 2005 година – „Историкът”, както и на историческата драма от 2010 година – „Крадци на лебеди”. В трите й публикувани произведения досега присъстват елементи от българската история и фолклор. „Земя на сенки” е първият роман на писателката, в който действието се развива изцяло в нашата страна. Историята се състои от две сюжетни линии – едната се развива в съвременна България, а другата представя страната ни в началото на Втората световна война и през първите години на тоталитарно управление. Произведението започва с пристигането на младата американка Александра Бойд в София. Още през първите си часове на българска земя тя се озовава в необичайна ситуация. В ръцете на Александра попада урна с праха на покойника Стоян Лазаров. Решена да открие неговите близки, тя се впуска в ексцентрично приключение, като по пътя си среща нови приятели и успява да преоткрие себе си. Тази сюжетна линия е прелюдия към „истинската” история в романа – разказът на Стоян Лазаров, представен чрез ретроспекция във втора и трета част от произведението. Неговата изповед е рефлексия на едно мрачно минало, като чрез представянето на своите спомени той сякаш помага на персонажите да намерят път към себе си в настоящето. Разказът на Стоян е история за силата на човешкия дух и изцелителното въздействие на прошката. Изпитанията, през които преминава главният герой по време на тоталитарното управление, са свидетелство за жестокостите на един политически режим, който погубва човешките мечти и унищожава човешката същност. Елизабет Костова се е стремила да опише репресията над обикновения човек по време на социализма. За жалост, нейните усилия удрят на камък. Писателката остава чужда на историята, която разказва, а това оказва влияние върху цялостния облик на произведението. В „Земя на сенки” липсва емоция и автентичен дух. Романът е изграден стереотипно, героите влизат в клишета, а самото произведение се превръща в неубедителен разказ за мрачното социалистическо минало. Въпреки привързаността си към своята „втора родина” - България, Елизабет Костова се „плъзга” по повърхността на българската история и не успява да направи оригинален прочит на тоталитарното ни минало. Затова и „Земя на сенки” не остава дълго време в съзнанието на читателите след своя финал. Все пак третият роман на Елизабет Костова има някои предимства. Авторката притежава добър изказ и въпреки своите пропуски историята се развива динамично, като се опитва да включи художествени похвати от популярни световни бестселъри. От друга страна, фактът, че произведението е структурирано на принципа „огледало в огледалото”, не допринася за неговия успех на българския книжен пазар. Костова сякаш е поставила пред историята си огледало, в което се отразяват американските стереотипи за страните от източноевропейския блок. Писателката си е поставила амбициозна задача да съчетае ужаса от терора на социалистическата власт с умората на съвременното поколение от продължителния български преход. В резултат на това съвременната сюжетна линия е прекалено хаотична и стереотипна – прилича на откъс от туристически пътеводител. Тя е повърхностна, а на места дори излишна. Смесването на различни литературни жанрове като трилър, мистика и приключенски роман не допринасят за нейното по-добро възприемане. Чрез тази история авторката е искала да свърже разказът на Стоян Лазаров със съвременния свят, но двете сюжетни линии не изграждат хармония помежду си и нямат допирни точки. Истината е, че Елизабет Костова е имала желанието да даде своя принос към съвременната българска художествена литература, като изгради роман, който да разглежда социалистическото минало на страната ни. Въпреки нейната добронамереност и важната роля, която играе в разпространението на съвременна българска литература по света, тази книга едва ли ще докосне българските читатели. Може дори да се изпита разочарование от нея. Причината за това е, че темата за репресиите над обикновения човек през тоталитаризма вече е до болка позната у нас. И честно казано, съществуват много по-въздействащи истории от тази. Все пак „Земя на сенки” ни припомня, че този мрачен период от българската история не се е случил толкова отдавна, като междувременно ни учи, че трябва да се отнасяме с уважение към миналото,

въпреки болезнените спомени от него.ЖАНА ПОПОВА

Елизабет Костова, „Земя на сенки”, прев. Надежда Розова, София: Колибри, 2017.

Национален дарителски фонд „13 века България“

Александър Шурбанов

Литературен вестник 17-23.01.2018 5

Деян Енев

Хората, които ходеха по покривите

Покривите на един град са отделен град. Само най-смелитепознават този град, само най-смелите са жители на тозиград. Понякога могат да минат години, без да видиш човекпо покривите. Кулите, капандурите, терасите,гръмоотводите тънат в мъгла и самота. А какви хора имашепреди, скачаха от покрив на покрив и после дългоразказваха за тайнствения живот по покривите, за скоковетенад каньоните на улиците, за спането в камбанариите.Затова, ако срещнеш сега човек по покривите, запиширазказа му. Не може да няма останал поне един от тях – отхората, които ходеха по покривите.

Още един ден

Камбанен звън над града. Изгревът изведнъж донесе деня. Внебето плуват платноходите на малки облаци. Луната в краяна хоризонта още стои – като отпечатък от стариннасребърна монета, старинна сребърна монета, с която можешда платиш още един ден от живота си.

Кафенето със старото радио

В това кафене има едно старо радио. От онези, които саживели преди епохата на телевизията. То служи само заукраса сега, старото радио. Кадифените му гърди самълчаливи. Ореховото му чело е уморено. Малкото музелено сърце не свети. Сигурно то не разпознава вече новитесигнали, новите мелодии, новите песни. Но интересно нещо– кафенето се нарича така, точно така: „Кафенето съсстарото радио”.

Старецът

Старецът е седнал на бордюра в градинката предУниверситета и надува някакъв пискун. Не съм броилстотинките в шапката му, но сигурно ще има за един хляб.Последната надежда – да седнеш на бордюра с пискун връка. Не се притеснявай, че не можеш да свириш. В дъха начовека има достатъчно музика.

Недовършената статуя

Тя стои в музея зад едно бронирано стъкло, висока педя инещо. Прилича на плюшено мече от камък. Древнияткаменоделец е прекъснал работата си по средата, не е могълнавярно да извади стрелата от гърдите си. Дали е знаел, дали

поне се е досещал, че някога вековете несъмнено щепревърнат и тази недовършена негова статуя в изкуство.

Ангели

Когато бях малък, попитах баба ми, бабо, има ли ангели? Тями каза, стисни силно очи, чедо, да остане само тясна зиркаи гледай в небето. Виждаш ли нещо? Виждах прозрачни

малки фигурки, които летяха на всички страни. Сеганенадейно се сетих за думите на баба ми. И погледнах внебето.Колко много ангели.

Валентин Дишев

колко много думипреди безмълвнотоколко много живеенепреди живота

когато съм, когато си в цикличните порядки на сезоните напразно ли листа се стичат по водопадите на въздуха, по пяната на посинялата му кожа, бръснач като въздишка остър, по-твърд от устни при раздяла, звънтеж на тънка струйчица надеждаот вимето изпръхнало на лятото,отишло си преди да дойде,пресякло взор и глас не е и няма нищо по-дълбоко,по-синьо, силно и въздигащо,от усета за отчуждените пространствана болката, на крясъка до спазъм, разтворени във шумоленето на вятъра, във ритъма на нежнитему пръсти, докосващи страните и духа ти,заслушани в дъха ти, в паузитеизпълващи забравени значения, изричащи единството на цялотокогато си, когато съм

Аз, лудият (отвъд комичната си плът)смъртта подреждам (в мрежата, предхожданаот мрежата на мрежата, предизвестяващапространствата на тялото:създадено за тлен и от нетленнотородено, измислица за сън, на сънроден преди еони, безчислени,неизчислими, в нощ и в ден,на вяра мит и на надеждата предел).

Аз, лудият (отвъд застиналите пози)подреждам свят (възможното приемам,съществуващото, броимо и броено,и безпътно, перипъл налишеното от смисъл, убоготобез свян и горест, и плоское като длан, закриваща очите, тъйжаждащи и хоризонт, и друга мяра, невидимаи ласкава безбрежност... приемам и прекрачвам).

Аз, лудият, не си отивам:не съдя и не искам. Съм.

написанотовинаги е безсмисленоако дялкаш живота сикато букви върху камък не поправяш грешкитене научаваш граматиката

не го живееш

Калин Михайлов

Слизане от пиедестала

Не можеш да слезешот митологичната висота,Одисее! –през зирките на просешката дрипаблагородният металпросветва.Напразно се опитваш,на себе си да не приличаш –походката и жестът на ръката мощен, владетелски,издават те на прозорливото окои да не беше помощта магическана твойта покровителка,веднага биха те узналинаглите женихи:годините, прекарани далече от дома,излъскали са само златото,не са го похабили;каратите са същитеи блясъкът в очите тивещае неизбежна гибелза всеки, който е посегнална твоето достойнствои имот.

Тежко им на женихите,тежко и на неверните робини,триж тежко!

И виждам друг един владетел –баща му беше го издигнал на митологична висота,но падна от високотодо роб и до затворник,от своите предаден.И там, в най-ниското, в най-тъмнотосе учеше да служи и да чака,да чака Онзи, Който сънища му дадеи дар да ги тълкуванелицеприятен,да чака своя час –отново да го вдигнат нависоко,но не с ръка човешка, не за мъст и реванш, а живот да спасява –на чужди и свои.

Между тези владетеличесто буксува сърцето мии додето във ниското слезе,преминава денят.

Като снимка в портфейл

Вече нищо не пречи на комуникациите,всичко – на общуването.От голямата скорост, с която хвърчим,се размазват лицата, а пейзажите сливат сеи от хиляди снимки в смартфона кои да извадиш,кои ще запомниш –всяка бута предишната и изчезва – избутана –стоп!Да общуваш е бавно,да общуваш изисква да бъдеш изцяло наличени лицето отсреща на фокус да бъде за тебкато снимка в портфейл,не непременно блестяща,но винаги с трепет показвана,от години същата,истинска.

Кон(и)текст

Текстът трябва да язди добре своя кон –не да пада от него, нито да го изтъква така,че да виждаме само кон,без ездач сякаш,или с твърде дребен такъв –него конят не слуша,а ходи, където си ще,своенравният, буен кон.

В най-лошия случайще хвърли ездача изобщо,ще си тича свободенвъв всички посоки(с ненужна юзда)и напразно ще мислинякой тълмач,че послушен под него ще тропка.

Рис. Александър Байтошев, „Кръгът“

6Литературен вестник 17-23.01.2018

Манол Глишев

Градът, който Нилс Холгерсон намери на брега на морето

на този мост преди два дни видяхме ибисили чапла как мога да бъда сигурентя ходеше важно избягваше хоратаи имаше дълга шия за да стига по-лесно рибатабожичко колко риба има тук кой би повярвалче под тези мостове в страшната мътна лагунакипи от живот който после ще ни бъде поднесен за да го изядеми над същия мост тази вечер пада ето тази звездатакива неща се запомнят остават дългои стават важни за фантазиятакато моста на чаплата и метеораили вратата от черна мрежас хванати в нея огромни капки цветно стъклоспомен от някакъв паяк живял туки трупал късове смола от които по-къснонякой е направил статуитози двор е превърнат на тайна градинас трева по-зелена от възможнотоето тук в скритата галерия на някогашен манастире оставена колекция стъклени черепизахапали скелети на дребни животнив ъгъла пълзи злощастен бръмбарс вече растяща от гърба му висока гъбакоято е по-добре да не виждаме при разтварянето йтук някакъв шарлатанин или магьоснике напълнил двореца с фигуриот лъскава пластмаса глупашко златомъниста и огледалца за невнимателни дивациспомени от истински неща превърнати във вицтук дъждът ни показва къде да се скриемвижда се линията на последното наводнениесигурно не е хубаво да оставаш по-късно наесенхубаво е през лятото когато слънцето увисва над огромните водинебето се разтваря въздухът е прозрачени даже на острова с продадените къщи не е толкова скръбноискам пак да седна на брега с метеора и чаплатазаведи ме пак на същото място то е входът за навсякъдеоттам се стига до площада на който винаги има музикатам някой беше издълбал дъски за шах и дама в каменните пейкизащото и преди триста години се е чакало така както днес чакамеи един е закъснявал а друг е местел коне и офицери учел се е на търпениетук е сивата светлина която те прогонва от улицатакъм тясната стая с подредените картиниколко много хора и конекак всички са в жълто и виж какво е небето им няма такова небеосвен може би точно сега навън на тази улицасветлината в този нарисуван свят също е сива и зеленасиньото не е синьо а окото на коня ето тукто защо е толкова уплашенокакво е видял този кон което ние няма да видимна следващия площад ролите са обърнати

тук кучето е стопанин и стопанинът е кучеместните са удивени а чужденците разбират всичкои тези двамата седнали с гръб един към друг на няколко крачките сега ще станат ще се видят и ми се иска да имат история заеднокак става така че тук всеки изглежда като част от дълъг разкази колко много живот има в страшната водаколко уютно е колко на място е всичко и всекив този невъзможен град в тази измислицаповтарящ се сън към който ще се връщаме

Деветдесетарско

о тази светлина така ярка така бяла последният спомен за лятототя не те ли връща към детските годиникогато всеки по-голям брат слушаше метълв разбита стаичка в стара тухлена къщаили някъде из вечните панелни поляи стаята беше винаги пълна с приятелите муедри момчета с наболи бради които знаят всичковсичко могат и се хилят хилят се постоянно пълни са с лафовеа точно тая ярка светлина ги превръща в лъвове и конестаята винаги е затрупана с книги прясна фантастика

най-сетне може да се диша за първи път книгите идват навремеза първи път кориците са шарени (и по тях я има светлината)студено ли е не е ли студено няма никакво значение всички са по тенискии по тениските има боя от ремонти или от картината която нечие гадже тъкмо рисувавсеки прави ремонт някъде защото се мести и всичко е такова приключениевсеки по-голям брат те води навсякъде и няма кинти за царевицано има за първата бира в живота тии светлината танцува по зеленото стъкло като по изумрудите на озвсички тези недосегаемо високи жени на по двайсет едновременно стари и хубависа си натопили ръцете в същата светлина и не ти ли разрошват косатаей хлапе ти си на дани брат му нали такааз съм си аз мислиш си но ние сме двойка летящи звезди които никой не може да спреи не ти ли липсват сега тези години на детствотокогато огромният касетофон хитачи удавен в същата светлинаносеше звука на големия млад свят

Иглика Дионисиева

Думатакоято не трябва да казвамза да запазя крилата йтази сутрин намерихотхлупен буркана, избягала екато пеперуда Монархярка и безразсъднас най-дългото мълчаниенадживява предишнилюбови, слънца и летасиня дума Монархотнася неизреченотов миграциятакъм тъмния юги смъртта

Морето крие мирисадалеч от името сидори и нощем не говорине сънуваспи мъртвешки гълта образина корабии се завива с шепа светналиилюминаториа денемобзема ме особено през зиматана толкова слънца обръгналонали го гледамда умира всеки пътв кръвта на залезаи виждам –накацали по пясъкапълчища морски пеперудисмъртта лежи и си почиваОктомври в миди

Андриан Захариев

любовта е такавапоявява се в срядапуши бавно цигараи убива веднага

Атон

ще отида и азна това мястоще постояще погледам моретоще оставя мирътда преминеи да ме вземесъс себе си

слушам маршана капкитевърху тенекиенияплац на ноемвризимата закъснявалюбовта закъснявастудът изпреварва

всички събития

няма по-празнагробницаот страха

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев, „

Мин

отав

ърът

“

Литературен вестник 17-23.01.2018 7

Теодора Лалова

То е толкова просто - като неделя през май, като сняг над сковано море, като полет на чайка по тъмно, като песен на Ленън, когато целуваш: високите ни сенки ще попиват праха от площадите, ръцете ни ще се надвикват със „спуканите вени на дъжда”, очите ни ще изостават във посоките на триста тишини и само едно безстрашно обичам те. Ще бъдем акробати, ходещи на пръсти по покривите на разтрогнати следобеди, ще спим, обърнали си гръб по котешки, обувките си ще забравяме във пясъка, ще плуваме с луните на годините, в които имената ни са се прескачали. Точно толкова просто е, точно толкова тържествено бавно; преброяване на музи с мръсни пръсти и влакове с заключени в прозорците им отражения. Едно пропускане да вдигнем главите си - избързваме във утрото, в което сме се нямали.

Посветен на ежедневните откази да бъдеш някой друг, освен онзи, който навикът каза, че си, ти вървиш и не поглеждаш към тази улица, към тази улица и спрелите по нея коли и отражението на спрелите коли във витрината на сладкарницата, не поглеждаш към корниза на сградата, строена 1936-а, нито към момичето на ъгъла, което след малко ще се спъне и обувката му – бяла обувка - ще се изхлузи, а то ще се подпре с ръка на топлата стена, за да я обуе отново. Досущ онзи, който навикът каза, че си, ти вървиш и се прощаваш с изправения гръб, с дългата коса, с ръцете, които са прегръщали една жена и още една, и още една, с езика, който е описвал елипси по бялата кожа на паметта.

Ти вървиш и не признаваш, продължавашда не признаваш колко желаеш да легнеш под това червено небе на разтопената пролет, колко те ужасява, колко те боли,боли те в очите и в сънищата те боли това небе.А как само искаш да свикнеш с него.Да влезе в теб, да тръгне по кръвта ти, да задиша с теб, вместо теб, отвъд теб, да свикнеш с онзи, който строшава границата на собствения навик.

Посветен на ежедневните отказида бъдеш някой друг, освен онзи, който навикът каза, че си,

ти вървиш.

Заминаването и връщането се събират на върха на времето. А времето, поне понякога, бива игла. И границите се оказват зашити - хастар от всичките години, в които си обичал, от гарите, където си подслушвал страхове; география, в която дишат едновременно безсолното небе над Фландрия и онзи вятър в София през март, избистрящ зимата до сол.Чел си някога за дяволи, танцуващи по върховете на игли; и помниш смътно, че всичко е по-хубаво в мига преди да бъде сбъднато.Опитваш се да бъдеш милостив към себе си, което сякаш значи да разшиеш сам - и нежно - това, което някога си смятал своеи да наречеш разшиването свобода.

Тони Теллалов

ще ти разкажа всичкоако ми достигнат думиза малките ми гари през нощтаза пустите им релси и капаните за времев които уж пътувашзатворен с времето във някакъв мехурако не намеря начинще те вмъкна в свойта кожада разгледаш личноскалните рисунки на дивакаи всичките сезони на вълкапреди ръката да запрати камък

Роене на посоките

пристъпват двамав хотелски асансьори мълчат спонтаннотънещи във музикален фон –прелива ретро тясната кабина

възможност 1-ва

апатията допринасябезлични няколко етажа –така роят се хорските посоки

възможност 2-ра

тази песен е изпятавече имат спомени със нея –няма бъдеще във този ритъм

възможност 3-тате са мъртви но не знаятасансьорът е последен тест …

новите значения

интересно е как,когато обичаш,няма никакво значение,дали тя харесва джин или водка с кола,музиката, която въртиш в колата,книгите, от които почти кървиш.дали може да готви,дали ти прави това онова,дали е мръсния ти сън,самата ти мокра мечта.интересно е как,когато всичко първично премине,твоята кожа е с ново значение,твоите нерви са други въжета,твоята похот е възрастен мъжостанал сам с ръцете и потта си.и тогава се появява една жена,която прави всичко това,което си сънувал,което си преглъщал,което те прави титани твое е небето,и не я обичаш.като скок със парашут,когато крещиш и крещишот радост, страх и скрита ярост,без любов към парашутаи губиш на практика всичко,и е толкова тъжно.като плаж след буря,когато птиците кълватизхвърлената от моретоплът.

когато трябва да си тръгнеши влаковете някой умъртвил еи пътищата са затрупани до пустоштръгни нанякъде не стой нелепокаквото си обичал ще излъжешно себе си не можеш да измамиш –„Не“-то в твоята утробарадва се на пъпна връв

твърде близков ябълката на раздорамладо червейче мечтаеза безбрежна влажна пръст

Васил Тоновски

Славеят на Славейковпаниран е по-сладък

Три кожи и три ката перушинасмъкнали от гърба на славея.Слабоумното птиче не пеев гъсталака вече,котки опяват душата му.

Ненаситни Тома

Няма как да не съжалявашВъзможно е да умрешЩом написаното е пляваОт само една искра изгаря

Казаха влиятелните

Изглежда не се пише така,Вие не сте някой Арчимболдо, казаха,или поне native speaking metaphysicist.Ще ги хвърля в чекмеджетода поизстинат за няколко десетилетия.На границата на маниерността, казаха,стиховете Ви са почти неразбираеми.Да не съм и аз някой Квазимодо-Монтале,горд конунг, мъдър елин или troubadour trivial.Стъпи им на фасона, седни и пиши за 50-те,викам, или пиши се бегал,когато другите само въздишат в първо, второ,

трето лице…Изглежда не се пише така, поне репортажна възвишеното, независимо от провинцията

– след патките в Дюргорденили на стълбите на Мадлената…Снимай едно по-близко или далечно,все ще излезе нещо…

През Маркс за Енгелс

Безсмислието се опрощавав орбитална станциясъс спомен за осветено бъдеще,а краткостта изисква сведение,почести и въображаема екзекуцияна площада.

Миглена Дикова

Лято

Костенурките в лятното езеро са като думи,изречени в просъница.Необяснимии неразгадаеми,те бавно пълзятпо коренищата на топлината.

Застиват, неподвижни,многозначни ипосле падат,дълбоко,в тъмнината на водата.

Дълбоко.Дълбоко,към дъното, къдетолятото изтичапрез пукнатините в глобусакъм другата половина на земята.

Сега е лято.

Мимолетно.За тази глъбина,затворили очи,си спомнят костенурките,преди да нарушатповърхността на тишината.

8Литературен вестник 17-23.01.2018

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

„Кралят Елен” от Карло ГоциСценична версия и постановка: Анастасия Събева Музикални интерпретации и композиции: Стелиан Радев Изработка на маски и визуална среда: Елена Нацариду, Августина-Калина Петкова и Ада Паунова Пластика: Калина Георгиева Участват: Августина-Калина Петкова, Борис Кашев, Боян Арсов, Веселин Петров, Елена Нацариду, Калина Георгиева, Ненчо Костов и Стелиан Радев

Сред представленията през изминалата календарна година, които заслужават вниманието на публиката и които се доближават до моето лично усещане за „истински жив автентичен театър“, е „Кралят Елен“ по пиесата на венецианския драматург Карло Гоци, написана в традициите на ренесансовата комедия дел арте. Спектакълът е създаден под режисурата на наскоро завършилата НАТФИЗ студентка на проф. Здравко Митков – Анастасия Събева, която вече има впечатляваща театрална биография и в момента в столицата се играят представленията й „Алиса“ по Луис Карол в Младежкия театър и „Мери Попинз“ по Памела Травърс в Театър „София”, както и „Снежната кралица“ на камерната сцена на Сатиричния театър. С „Кралят Елен“ тя безспорно се подрежда сред най-обещаващите имена на българската театрална сцена. Игран няколко пъти в камерното пространство „Криейтив Хъб“ на Театър „Атом“, съвсем предколедно спектакълът гостува на сцената на Театър „Азарян” в Националния дворец на културата.Очевиден е паралелът, който се търси между съвременната реална ситуация на независимите актьори (млади, току-що завършили НАТФИЗ), обединени в реализацията на театралния проект „Кралят Елен“, с театралната ситуация, в която се разгръща действието на пиесата. Това е подсказано с въведението, когато от дъното на сцената към публиката фронтално се приближава колоритна и шумна тълпа - пътуваща трупа актьори, които под музикален струнен съпровод заявяват своето намерение да представят пред публиката пиеса, разтварят куфарите и вадят всевъзможни атрибути, реквизити, костюми и музикални инструменти. Подобно на пътуващите актьорски трупи, всичко това е събрано в няколко куфара и една кола. Още с началните импровизирани реплики на разказвача става ясно, че в този спектакъл класическият сюжет търси подстъп към съвременното светоусещане и някак неусетно в тези два часа публиката доверчиво се потапя в театралното преживяване.

Спектакълът „Кралят Елен“ печели със своя непринуден, смел и искрен като детска игра прочит на известната класическа пиеса. Игровият принцип присъства на различни нива в разгръщането на сценичния й потенциал и най-вече в яркото актьорско присъствие, което разчита на фантазията и импровизационната артистична природа, каквато предполагат структурата и персонажите на комедия дел арте. Всеки един елемент от сценичния живот изразява чрез карнавално тържество любовта в нейното духовно разгръщане и плътско пиршество, радостта от живота и земното, примиряването на противоречивата човешка природа. Любовното чувство е разтроено като преживяване на душата, сърцето и тялото и е представено в своите три различни измерения – възвишена любов, безразсъдно, „сляпо“ привличане и земна стихийна страст.Историята започва в град Серендипо (градът е символ на подредената и йерархизирана общност) с честния и справедлив избор на краля Дерамо да се ожени за най-достойната от всички девойки – Анджела, която единствена не преиграва в своите чувства към краля. Като контраст на тази любов е представена и плътската земна страст на Смералдина и Труфалдино и сякаш комичното и абсурдно привличане между Клариче и Леандро. Създадена в жанра фиаба, трагикомичната приказка смесва в съвършена амалгама реално и фантастично, преплитайки в изобразителното ниво фолклорни мотиви с прийоми на комедия дел арте, карнавалност и пищност с възвишеност и трагедийна нотка в сюжета и представянето му. Затова и акцентът пада върху сюжетния обрат, при който първата лека и весела, преобладаващо буфонадна линия в развитието на историята рязко променя настроението и се трансформира в драматична посока. Извисената,

чиста любов е подложена на изпитание от користната злонамереност на несподелено влюбения в Анджела Тарталия – съветник, министър и приятел на краля. Той отива на лов в гората (символ на хаотичното, подсъзнателеното, сюрреалистичното) и чрез измама и заклинание обсебва тялото на Дерамо и се опитва да прелъсти любимата му. Изпитанието е преодоляно, възмездието застига злодея и в крайна сметка побеждава идеята, че възвишената вечна идеална любов стои по-високо в ценностната система на ренесансовия хуманизъм от ефимерността и лъжовността на материалното, каквото се явяват тялото и неговата земна обвивка.Действието се развива на класическата сцена тип „арена“, но тя не е „свещено място“ за представяне на действие, а е игрово условно пространство, на което се случват видимо всички промени, преобличания, също е и място, от което се озвучават сцените и което с въображение и произнесени ремарки се превръща от път в площад, в царски покои, дворцова зала или гора.Умелото използване на разнообразни театрални средства, както и на осветлението и озвучаването подпомагат напрегнатият драматизъм да се концентрира в контраста между логичното, познатото и обозримото и необяснимото, далечното, магичното. Адмирации заслужават актьорите, които през цялото време на протичане на действието са пред очите на публиката и дори когато не участват като конкретни персонажи в главното действие, те изпълняват редица функции, без да напускат сцената – от разместване на декори до озвучаване и музикален акомпанимент на протичащите събития. Пластични, изразителни и точни, те играят блестящо в стилистиката на игровия театър и комедия дел арте, разигравайки по интересен начин външната типизация в изграждането на персонажите. Там, където приказното надделява, се намесват допълнителни елементи като маски, светлосенки и т.н. И наистина цялата тази карнавална пищност не би била толкова забележителна, дори би рискувала да се доближи до кича, ако не беше интелигентният, балансиран и изключително прецизен режисьорски прочит, високият естетически вкус на целия екип, интересните и смели решения в образите и ситуациите и най-вече усетът да намериш верен тон на комуникация с публиката.

ЗОРНИЦА КАМЕНОВА

Публикуваме рецензията с любезното съгласие на Платформа „Нови драматургии” www.dramaturgynew.net

След успешното си гостуване през декември 2017 г. в Театър “Азарян” спектакълът е поканен да продължи да се играе през 2018 г. на неговата сцена. Следващото представление е на 19 януари. - Бел. ред.

На 15 януари тази година отбелязахме 123 години от рождението на Гео Милев (1895-1925) – ярък

поет и публицист и един от основоположниците на театралния авангард в България. В брой 27 миналата

година (ЛВ, 19-25.07.2017, с. 8) припомнихме част от студията му „Театрално изкуство“ (1918), в

която той заявява цялостен радикален проект за обновление и трансформация на българския театър

чрез „прераждането” му като експресионистичен. Сега продължаваме с публикуването на друг откъс от

знаменития му театрален манифест.

[…] Що е художествено произведение? Каква трябва да бъде пиесата, която открива художествена цел за актьора? Изкуството в своята цялост: поезия, музика, живопис и пр.: действа с два елемента, които представят две крайности от себе си: елемент абстрактен и елемент конкретен, действителен; елемент елементарен и елемент на съчетание, съчетание на много елементарни елементи. Действителният елемент, който е съчетание на много или няколко абстрактни, елементарни елемента: това е въплъщението на едно конкретно, предметно понятие, което се възприема чрез сетивата: буря (звукова предметност), човек (пластична предметност), гора или небесна дъга (цветна предметност). Абстрактният елемент не е никакво съчетание, а една елементарност: звук, линия, цвят. Не е важно с какви елементи действа едно изкуство, а какво изразява с тях; не е важно с какви форми си служи едно изкуство, а каква духовна ценност въплъщават тези форми или тази форма: в изкуството не съществува въпрос на формата, но въпрос на духовната ценност. Ако едно изкуство, един художник си служи с абстрактни елементи това изкуство, изкуството на

този художник ще бъде едно абстрактно изкуство. Ако едно изкуство си служи с действителни, конкретни елементи то ще бъде едно изкуство на действителността, една реалистика. Р е а л и с т и к а и и р е а л и с т и к а (абстракция) са двете

крайности на изкуството, между които лежат безбройни пътища и възможности. Целта им е една: въплъщаване на духа, онази сила, която създава изкуството като ритмически продукт, изкуството като Р и т ъ м. Непосредствената цел на всяко изкуство, независимо от елемент и форма е Р и т ъ м ъ т. Ритъм: това значи стилизирано, художествено съчетание на елементите1.Елементът на музиката е звукът. Музиката като Ритъм е съчетание на звуци. Елементът на живописта е линията и краската. Живописта като Ритъм е съчетание на линии и краски – безразлично: дали тези линии и краски съществуват в известни конкретни съчетания и изразяват една предметност: човек, дърво, животно и пр. или съществуват в своята елементарност – като линия и краска: зелена, червена, жълта, черна (например картините на Кандински). Елементът на поезията е словото; поезията като Ритъм е съчетание на думи – безразлично: дали тези думи изразяват (описват) една видима или мислена предметност, или съществуват в своята независима елементарност – като думи, съчетания на звук и понятие.Нашето внимание – при въпроса за театъра – остава съсредоточено главно върху поетичното изкуство като Ритъм. В поезията (като се пренебрегнат няколко неулучили, нещастни опити) ний нямаме още ритмично съчетание на поетични елементарности: думи; ний нямаме още една поетична Иреалистика (абстракция) – но имаме нейното начало: символизмът или модерната поезия въобще. В модерната лирика имено: думите не съществуват в своята ритмична елементарност, но като независима елементарност съществуват образите […]. Това в лириката обаче. В драмата то – абсолютната ритмична иреалистика – е може би невъзможна. Драмата – класическа или модерна – си остава, поне днес, върху почвата на реалистиката, като изкуство, което е ритмично съчетание на конкретни елементи – на езикови, звукови, пластически и психологически предметности (лица и действия).Преди да се постави въпроса за същността на 1 Върху ритъма в изкуството вж. отличната и умно написана книга на немския скулптор Oswalb Herzog: Rhytmus in Kunst und Natur, Berlin 1914

а б с о л ю т н а т а р е а л и с т и к а, трябва да се отрази една двусмислица, едно възможно съмнение. Абсолютната реалистика и неабсолютната, лъжливата реалистика са две враждебни противоположности – или поне: две неща коренно различни и чужди помежду си: толкова колкото са различни и чужди помежду си Изкуство и Неизкуство, „Неабсолютната реалистика”, това, което обикновено се нарича реализъм, е едно безцелно и безсмислено копиране на реалността с всичките й случайни подробности – един фатален гриф в изкуството, едно нещастно изкуство, което е толкова изкуство, колкото и фотографията например. Едно голямо заблуждение на естетиката от преди 10 и 20 години и днес: реализмът – бил той „импресионизъм” или „класицизъм”, „натурализъм” дори – не е и не е бил никога никакво изкуство. Бездната между реализъм (понятие идентично с реалност) и изкуство е толкова голяма, колкото бездната между природа и изкуство, между реализъм и реалистика. Реализмът е отражение на безцелното изобилие на подробности в нещата (предметности), на мъртвата повърхност на нещата – реалистиката, а б с о л ю т н а т а р е а л и с т и к а – тъкмо обратното: сливане с душата на нещата. Едно дърво: реализмът гледа дървото, възприема впечатлението на дърво, прекарва светлинните лъчи на дървото през фотографическия обектив на окото – и пресъздава (фотографира) едно дърво: но то не е дърво. Трябва да се отделиш от себе си, да се слееш с кората, корените, клонете, листата на дървото, да се слееш с душата на дървото, да се превърнеш на дърво: за да създадеш (художествено), а не да наподобиш едно дърво: абсолютна реалистика. Това значи да създадеш ритмически едно дърво, да доловиш ритъма на пластично-цветната предметност дърво. Ритъмът се проявява като една непосредствена п р и м и т и в н о с т, едно опростяване – до елементарност, една абсолютна простота: която е абсолютната, съвършената Реалистика. Френският художник Henri Rousseau: той рисува едно дърво, един пейзаж, една гора: стъбло, корени, клони и шума съставена от отделни листи – лист по лист, лист до лист. Руският художник Шагал рисува един ужасен евреин: рисува го със зелено лице и червени очи. […]

Г. Милев. Театрално изкуство. Ст. Загора. Изд. „Везни“. 1918 [1919], с. 14-19

(Текста подготви за печат Камелия Николова)

„Кралят Елен” – трaгикомична театрална приказка по Карло Гоци

„Кралят Елен”, сценична версия и постановка: Анастасия Събева, фотограф Иван-Александър Кютев

ТЕАТРАЛНО НАСЛЕДСТВО: 123 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ГЕО МИЛЕВ

Гео Милев: Изкуството като ритъмиз „Театрално изкуство”

Литературен вестник 17-23.01.2018 9

Оля Стоянова

Рибари на брега на мореторано сутрин

Морето е кротко като домашно кучеи те лениво повдигат греблата на лодката -наблюдават как сушата послушно се приближава -първият улов е добър,слънцето вече се вдигаи тогава мъжете поглеждат косите си –тъмни и бляскави,покрити с дребни сребърни люспи -малки издайнически улики,неопровержими доказателства,които ги превръщат и в победители,и в победени.

Уроци по плуване за начинаещи

Точка първа и единствена –трябва да вярваш.

Ръководство по приземяване

Скитническият периодна соколапродължава три-четири години.Толкова траят илюзиите,че светът е безкраен и справедлив.После започва да летивсе по-ниско,все по-близодо хората.

Кратка история на провалите

Мозайка от VI век – като протрит килим,където цветовете са избелели,а лозовите листа отдавна са изсъхнали.Да, птиците са тук,но никога повече няма да пеят.Не, това не е история за баналната красота,а за грешките – за онзи неизвестен майстор,който се е разсейвал –нарушил е симетрията още преди векове –объркал е редана идеалните концентрични кръгове и спирали,и това още си личи –несъвършенството на човешката ръка,мисълта, която блуждае,идеята, че светът не е само това,което виждаме –затворен в рамките на успеха,на идеалните цветя и спирали,а има и още нещо -правото да не бъдем достатъчно добри.

Петър Чухов Покой Четаседнал на столас гръб към врататас лице към прозорецавратата е затворенапрозорецът същосамо книгата пред мен е разтворенаи все пак става течение изведнъж си давам сметка –очите ми също са отворенизатварям гии настъпва покой Тютюн Погледнах жълтотопо пръстите й –много по-наситеноот червенотона устните –и си помислихколко ли мъжее изпушила

Църква От екскурзовода научикога била построенаколко пъти я разрушавалии кой бил погребан в неядълго стоя пред олтарано не запали свещнито за живитенито за мъртвитеизлезе навънизвади цигаритещракна запалкатаи започнада се моли

Пигмалион Мъжът стареещзад сергията с ябълкиот скука направиснежен клиент ще го радва до пролеттадано тя не закъснеече студът е космическиа и той не купува многовсъщност все питаза моркови

Галина Николова

седмица първа

на острия завоймежду предишния животиновияновородената ми дъщеря с нейнитетри дниичетири нощикато че ли усеща как в мен се надигаогромна вълна тревога от предстоящотоистиска палеца ми с цяла ръчичкавсе едно казваспокойно мамоще те науча как се прави

поради Марина Абрамович

седя на един стол в центъра на живота сине се помръдвамкогато на стола отсрещаидват и си отиваттревогите мине се помръдвамкогато на стола отсрещаидват и си отиватлюбовитерадоститеблизките и роднинитеприятелите надеждитестрахове тъмнинисветлини блата водни лилиите всички са дошлибез да знаят защо съм ги повикаладокато ме гледатнякои се разплакват от нещо свое сидруги се взират без да ме виждаттрети просто идват и си отиват

времето минаваот дългото взиране мълчание и неподвижностзапочват да ми се сливат лицата имзапочват да ми се сливат

Едно пътуване с метроторазделя деня ми на две половини.

В първата пристигам, влизам и виждам:една майка гледа: изнасятдетето й от студената зала -заспало последния си сън,отрупано с цветя.И всичко трае няколко секундиа после трае цял живот.В другата слизам от метрото, тичам,миг преди да вляза, поглеждам през прозореца,виждам:дъщеря ми играес фигурки на животни: конче и жираф,точно преди да ме види,да се втурне да ме прегърне.И всичко трае няколко секундиа всъщност трае цял живот.От този разполовен ден мина много време.Все не мога да завърша това стихотворение.Майка и дъщеря съм.

денят написан върху лист

оглеждам се в хора по улицитене виждам нищои никого

прибирам се в книгакато в близъксмея се с човеккогото никога не съм срещалапиша си с другитакивасънувам големи и малкипророчески сънищадишам издишамдишам издишамкато всички останали

усещам белите си дробовеизобщоусещам всичко

а бих искалада изляза в навалелия през нощта сняги да дочакаме пролеттаправейки снежни човеци

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев, „

Све

щен

ата

риба

“ по

„Р

ибар

ите

на б

рега

“ на

Оля

Ст

ояно

ва

10Литературен вестник 17-23.01.2018

Христо Мухтанов

къде отиваш, Орфее,когато слизаш надолупо витата стълба на гените,и аз съм тракиец - ето,червения цвят във брадата ми,не ще откриеш тук Евридика,загуби я другаде - знаятрябваха ти немалкобезименни млади момчета,да я забравиш,тук има само от крясъцитена онези жени, които отпъди,и твоята счупена лира,търкаля се както главата тивъв края на стълбата -вековната мъка,която остави след себе си,макар и от другда бяха заченали

безсърдечният оракул на картите,разпилени случайно на улицата -крале и кралици в калта,които не гледат към другия ,ми казваше ясно – момче,това, което не е било твое,никога няма да бъде

филизите на незагиналото миналосе увиват около миглите и зеницитепроглеждат назад към пределите,останали полузабравени, запазиличастици плът от разлагане,а химните им, продължаващида пъплят с воя сина нощни пеперуди, паяци,щурци и прилепи, да водятпо стъпките на самодивитекъм кътчета, навътре през пътеките,преследването е в петите,ако видишносещи се бледи стъпала,ще се загубиш завинаги

(във Вилнюс)като герой на класик съм, помислих, щом отлепихме, студено е,отивам на север, за да избягам,където реките се пълнят вече трети ден и не спират, а биратасе пени сред тесните калдъръми,ще изпия колкото е необходимо,за да вляза във ролята сина нещастен южняк, нищещ миналото,тук, където хоратаизглеждат достатъчно приказно, а бабите им готвят мазни картофи,варят и разсипват - в студа имаш нужда, нали обикаляшза да проветряваш главата сипо мостовете, сградите и малкитеарт места, които приличатна Търново, почти се изгубихсред църквите и дворците -почиват си студено-сериозни,а аз се опитвам да снимам,за да помогна с детайлите,докато романът се пише

Валентин Славеев

Може

7 метра ширина на 8 метра дължина и един височиналед7 метра ширина на 8 метра дължинастъкловисока 3 метраотвсякъде стъклоледеният блок в най-високия метър лежи върху стъклона дупкиза да може да вали през дупките до най-последния метъротникъде не можеш да влезешв центъра има огледала във всички посокиза да си вън и вътре

Не може

нито можеш да се намокришнито можеш да не се погледнешвали бавно

Иска

непременно свързва себе си с някого и неговите желаниясвързани с излизането му от товазабързва ход както обикновенокоето свързва с начина си на животвсе да бързабързането стана неописуемонавън заваля заради ритъма на светакогато вали крачката не се забавясамо изчезва докато се крие от дъжда

Не е възможно

върна се на мястото и приближавайки видяче огледалата липсват заместени

от два свързани отвора един срещу другвече може да се влизатунелът пак е стъкленнито можеш да се намокришнито можеш да не се погледнешвали бавнокогато вали крачката не се забавясамо изчезва докато се крие от дъжда

Възможно е

замахна с дясната си ръкастроши стъклотостроши света

Лилия Йовнова

Където е текло... (уроци по минало)

навярно с лекота ще потече отновонапълно възможно е още да е мокроа може и от водата всичко да е ръждясалонищо да не проработва както предиможе и да се е смразило трайнозастудяването не прощава на никогостарите истории са ходене по тънък ледможе и да има следи по повърхностителетата не си пестят солта от вълни и сълзиа може и нищо да не е останалои да се завръщаш просто от спомена за жаждаи така докато не се научишче не можеш на едно и също мястода откриваш два пъти топлата вода

Много време след като исках да се държим за ръце

„вземи се в ръце” – казвам тидокато спазвам ръка разстояниеи не си мръдвам пръста дорине искам пак да си цапам ръцетеправ беше с онази поговорка,че когато ръка дава,а сърце не дава, нищо не ставаот нас наистина никога нищо не ставаше

Да си играем на семейство

никой от двама ни не смее да запали лампитестоим на тъмно и се лъжем тихосякаш така повече не си личисякаш така повече не ни личиколко ни е тъжно но познатода се надпреварваме с измислицикато напримерще си играем чудесно на семействокато напримерще си вземем най-умното кучекато напримерще се редуваме кой да готвикато напримерще се прибираме навремекато напримервсичко ще е нoрмaлнокато при другите семействаникой от двама ни не смее да запали лампите

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев, „

Мом

иче“

по

„Да

си с

пом

ним

“ на

Нат

алия

Ива

нова

Литературен вестник 17-23.01.2018 11

Да си спомним

Всичко, казал той,започва в една картина на Истанбул –нашата къща и нашата любов –ако някога дойдеш за пръв път да се срещнем тамще те посрещнасякаш никога не съм те чакалти само еласамо ела моля теи не умирай никогаостани каквато не те помнякрасива понякога макар и притесненаще се обръщаш с гръбза да пасвамеще се усмихвамеи няма да говорим за товасякаш е дете което обичамебез да сме родителизащото иначе как ще познаемдругият там ли е наистинаили е дошълдо тази къща и до тази любовединствено за да остане

Етюд

Вали прахи нещо тъжно, почти лепкавосе разтваря във виолетовия въздухкучетата само усещат,че може би това е зимакакво и друго да бъдес тази церемониална подготовка:нощното небе проблясвакато износена тафтауличната светлина е ярка и евтинахилавите клони манифестиратбурно и изплашеноа ние минавамепо продължението на всичкои ако попита някой за времетоще извадим часовникОколо десет, ще кажеми ще пресечем всичко голямотака спокойносякаш някога ще се повтори

Под нас в рохката земявече се сменят няколко поколенияотслабват бавно наравно с коренитекакто онзи който си тръгва последен от гробищатагръбнакът му се огъвакато вековна крушаи пуска филизикъм почватамой ред е вече,казва сисякаш чакавсичко сега да започне –първата любов или някоя революциядано порасне този път с неяправ и силенкато дърветатакоито рано или късно ще поникнат в пръстта до него

Една стъпка напред самои разстоянието от последнатаувисва над теб като гладна лунапораснала тъкмо преди да я погълне изтокътточно толкова бързо се сменят пейзажитеточно толкова бързо няма да забележиш подробноститеможе би самомалко преди да стигнеш краяще видиш хилавите дупки насрещакога пораснах толкова,ще кажеши само за толкова ще ти стигне времето

Гост

Не трябвада научиш всичкоза човека,за да му позволишда заплита улицитев градове,градовете – в кълбоот минало.Когатосе срещнете на пътяи той просида пренощував мислите ти,остави года забрави, да премълчитайните, споменаза неговия изгубен дом.А ако послескъса нишкатаот преживянои те покани, и приемешда му гостуваш,влез –свободен сида го познаеш.

Посока

Вливаме се в думиот пясък –потръпваме в тяхкато риби в мрежа –монети,хвърлени в дълбокото.Настояваш отновода повярвам, да пожелая –пожелавам тида забравиш уловаот прах.И ако на дънотопадне ези,ще ти разкажаза другата странана водата,но все още е раноза приливи,рано еда изплувашот себе си.Във вълнитепроблясва тураи тръгвамна запад от притока:търся изворана изричането,вървякъм първата сянка.

Ватикан

На площад Свети Петъркуполът тъкмо е пораснал над слънцетосакатият става от количкатада събере днешната милостиняпо стълбите встрани като прясна водатекат косите на бездомните,които досегаса я продавалина по-малко жадните,една женапробива пътс провесен юмрукгледа в дълбоката си дланДайте нещо,извикваи вдига пръст срещу базиликатакато майка, посочила сина синеблагодарник,казва на минувача,Той вижда всичко!и ето, обръщат се тълпитеда срещнат невидимия Господсъди ли гиили вече им прощаватрябва да е тръгналако някога въобще е идвалуспокояват сеи продължават към храма

Наталия Иванова

Александър Христов

Виолета Кунева

както детето се страхуваче от глътнатите костилкив корема му ще израснат дърветатака вече опират в гърлото мивърхове на фиданки от боговете които не позволихада се съмнявам в тяхнито да ги изплюя навремесъбирам плодовете имбез да ги обичама вкусът е по-нетърпимот вкуса когато не ме обичаха

някои разговори размиватподробностите за катастрофите мии белезите олекват до доказателства за приключения на палави децадокато изглаждаш ръбовете имдокато обръщаш навътре грапавинитепотвърди пред мен че нищо не е наредза да бъда спокойначе все пак съм имала поражения

по навик отговаряшче нямаш алергиине си преживявал разривипочеркът ти е същияти все така са ти любимивсички посветени на теб стиховено за кой лекар ще останат незабелязаниразличният всяка сутрин гласраздвоената сянкадишането ти когато виждаш името синад думи които вече не разбираш

авторът на любимата ми книгакъса и размества страницираздава ги на другипредставя средата за началотрие диалози и заглавиячета предано меката историяне изговарям липсващите думи за да не ме накара някояда пожелая за себе сицялата книга

Удавници

1.Нощемсъдя по цвета, по речтана водатаза потъналите ни корабии чакампървата сянкана деняда смълчи вълните,за да сляза по тях:да търся човекасред старите удавници.Рано е,но при пробойнитеоткривам Капитана,заспал, преди да събудиекипажа и да повикана абордажвярата,че сме свободнии пред живите,и пред мъртвите.

2.Слязох, Капитане,безсъненпри познатитемои удавници,но нито един от тяхне вижда въжетата,затегнали и платна, и реки, и хора,и истина.Посрещнаха мевпримчени в мислите си,чужди,неми до костите.Препиваха с разказиза уловени дребни риби,за брегове.Показаха ми, че приближавамекрая на отлива.Поканиха нида се наредим по дъното –но некасамо който желае,да угасвабез думи, без посока,ако може,да преодолее жаждатаза тайните, за изгубеното руно.А ние, Капитане,дотогава ще търсим,дотам ще помним,докато не прелеедо облаците.После ще ни развърже,ще ни върне слънцетои вече,вече ще съдя по него.

12Литературен вестник 17-23.01.2018

Пламен Антов

Жертвата убиеца си носи

Жертвата убиеца си носи, тъй кактоот гледката окото е израснало,неподозирано се е таялo в неяпрез всичките й дни – като копнение.Създавала го е внимателно и бавно тяот себе си – черта подир черта. – Тъй както

агнето агнец е вечев утробата на майка си, бащата непознала,и както мъртъв е еленът във гората,макар че кучетата още са далече.

Макар човекът да не е създаден още,светът с езика заразен е,нещата – с имена.

Мария Липискова

Зеницата на Бог се разширява

а долу предметите се смаляват и изчезватповторенията в малкитеедносемейни стаи

тя влиза да се фотографирав малката стая за фотографииза да се има - отблизо и отдалече

отдалече в голотата на дететоотблизо в голотата на старостта.

усещането за жена

отвъд полът и иметоне се надявам повече да се завърна.

някои сънища имат излаз към море

а други -към сушата.

Развития

Неоправено легло беше лицето ти преди години,неоправено легло с намотани завивки,набръчкан, потен чаршаф идолината след някого, който е станалуж да запали цигара, пък после еотлетял с дима си.

Неоправено легло беше лицето ти.

Вчера от случайна снимка видяхколко далеч е отишло всичко –вече няма завивки, матраци, възглавници,легло от дъски, през които се вижда пода.От „лека нощ” е отпаднала „лека”.От „сбогом” е останалосамо съскането.

Детски пръстенчета

Тънкото ти вратле зъзнепод напрегнатата усмивка.И комплиментите, които не спирашда ръсиш на хората, са като детски пръстенчетана ръката на претенциозна жена.

Виждам я тази претенциозна жена,през теб я виждам.

Как те тормози с домашните,как недоволно изчаква да останете насаме,за да ти съобщи какво мисли.Държи те на разстояние, държи тена върха на погледа си. „Каза лилека нощ на гостите?” „Извини ли сена съседката?” „Защо не ми предадекой ме е търсил?”

Любовта е рядка наградаза вечно сгрешилите.

И ти трупаш дарове в нозетена тази костелива статуя,сгъваш си мислите вечер и заспивашпод завивка от страх.

И сега те е страх. Извиняваш се,че те е страх. От леките ти стъпкидори килимът не се огъва.

Не се страхувай от мен.Обичам детските пръстенчета.Аз самата имам много от тяхи ще ти подаря няколко.Дай си изгризаната ръка.

Подаръците на времето

Есента подарява две палта:едното е за студа, другото –за по-нататък.Денят бързо ни изоставя.Дърветата ни посипват с листа,с тишина, един голям показалецдокосва зад себе си устните.Навлизаме в мрака, загръщаме сев пухения му юрган,потъваме под земята, разказвамеприказки около чайника.Снегът ни затрупва.

После отново ще изгребем изходкъм светлината, за да беремчереши заедно.

Когато дойде ред за второто палто,искам добре да изглеждам в него.

Лятна нощ

Всички клетки на тялотоса отворили прозорци. Звуците от улицатапристигат в хармония – смях на закъсняла компания,двигатели, форсирани до следващия светофар,внезапно скочил звук на телевизор.Квартетът на света свирис четирите си посоки,небесните тела летят край насс огромна скорости само можем да се удивлявамена смайващата им направакато деца, надничащи от влакчето на ужаса.

Почивката е точка сред безкрайното движение.Затворени очи сред бездната.Усещане за слънце под клепачите.

И релсите на влакчето успокояват. Изглеждатсякаш нямат свършване.

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев, „

Кра

л" п

о „Ж

ерт

ват

а уб

иеца

си

носи

“ на

Пла

мен

Ант

ов

Липсващото звено Танева

Танева пише цифри,нанася данни. Почита обедната почивка със сандвичи.Отговаря за достъпа, доходите, докладите,прекъсванията, вписванията,възстановяванията и „липсват виоще два кредита”.

Понякога си носи работа у дома.И докато синът и мъжът са пред телевизора,тя съпоставя оценки с имена,изготвя списъци.

Мъжът й е математик с признание, синът йе физик с академични демони.

Техните цифри са други. Живеят в хаоси неравенства сред степени и закони.Сравняват се помежду си, умаляват се,събират се и се размножават.Колебаят се в своя диапазон.Съпоставят аргументи със стойности.Характерът е детерминанта,сърцето е неизвестно.

А цифрите на Танева саред надгробни камъни.Под всяка има положен изпит.

Вечер Танева се прибира и сготвяпиле с ориз за сина и мъжа си.- Екстра е, само мъничко сол му липсва –казва съпругът и бодва краставичка.Той много цени творчеството на своето момиче.

Синът мълчи и се храни унесено.Цифрите го ядат отвътре,пируват в главата му.

Кристин Димитрова

Литературен вестник 17-23.01.2018 13

Диана Иванова

светът е плодспоред таткоотелдюлядоридива крушаябълкаилисливаима и други именасветът според татконо паметта е така устроеначе помни последнототака че светът според таткое плод

когато седяхме за последно една светлозелена привечерна августот онези привечери които не променят светлозеления си цвят на любеницабез разбира се да предполагаме че това е такапод бръшляна и полуизсъхналата вишна татко питаше за света

роди ли крушатазнаеш ли колко е стараа трите сливи а ябълката в запуснатия двормного е блага

всичко роди тази годинасветът е натежал от узрял плодблаги ябълкисочни крушисладки сливието така залязва светът на татко в тази светлозелена привечерна августот онези които не променят светлозеления си цвят на любеница

и понеже става думаза последните нещакоито запомняметака се случваче помня тази женаочите й черни кладенципоходката й бързатялото едролицето приветливомакар горчивоколко интересноказва миаз го посрещнахаз го изпращам

така се случваче помня тази жена

сестрата която постла бял чаршафвърху татко

Яница Радева

Как хората забравят

Както спира да се движи ненадейно слънчевата запетайка,цветчето от покривката, с което си играл преди минута или вчера,просто е събрано при боклука.Раздялата, насъщна както хляба, е присъща на повярвалия в пътя.Горчивата й глътка, дълга нощ будувала под похлупак,първа се разлива със съседите, ако такива има,а ти изхвърляш, нажалял от тежест, навици и спомени,после облата извивка от буквите на име.Дали приятелството е безсмъртно няма да попиташ,когато запленен от по-друг смисъл,отпиеш от отварата, коятодъха повиква обратно на небето.

Потопената църква

Как се наричат тревите край онази църквас прозорци, в които имаоблаци,вместо стъклописи,рисунки от водорасли, вместо свети Иван Рилски,вместо поклонници – риби със сини опашки.Рибарите не са успели да уловят нито една,но казват, че всяка е със златна нимба.Не зная дали рибарите преувеличават,че вятърът тук е крилат.А тревите, как се наричат тревите?Не могат да не са безсмъртничета.Не можеш да потопиш църква.

Музикант в центъра на Мадрид

Звънчето на кристала е основание за катедрала, не обратно.От чашите вместо шампанско, пих музика.Онзи мъж щедро ми наля направо от ръцете си.Как я правеше? – Както пчелата събира мед.Но нима се обяснява чудото?Той дали е чех, или поляк? – Нима е важно!Той беше звънче и нищо друго, а аз фотографирах лошо,защото вече знам – не можеш да заснемешнито чудото, нито радостта.

Мечта за човек

От какво се прави ливада?Нима не знаеш?Емили Дикинсън

Как дворът се преобрази?!Къщата от кораб на живота вече е коруба.Такива къщи отминава всеки –те не получават вести, ако имат пощенска кутия,там си пазят пеперудите яйцата сред реклами с изтекла годност.А над тревите, виж, наемателката на ябълката.Цветовете й са захарен памук –

и по-сладки даже!Коренището на детелините прониква все по-дълбоко,трудно е да се изтръгне.Няма пръсти, дето да го сторят.Дворът от години вече е ливада.Вместо лалета, ухае чаят на тревите.На пчелата това й стига.

Зад вратата

Крадците влизат по чорапи и при заключени врата,понякога се сепваш от стъпки и почукване,никого не чакаш.Освен копнежа да очакваш.

Въпроси

Кое съществува, което ни ранява, или което ни радва?Или може би безразличното. Нали природата е безразлична към нас.И мравката е безразлична със семето слънчоглед,и бръмбарът, който бута така топка тор и никога няма да чуе за Сизиф.Това не прави ли чувствата отклонение от хармонията?Щастлив е безчувственият, но как той чувства своето щастие?

Катерина Стойкова

Добре дошъл, Ужас,

че някой ще прочете товаи ще види колко струваш.Как не можадесетки годинида се излекуваш.Не те ли е срам?О, не. Срам те е.Нали и майка ти настояваше:Не казвай на никого,че баща ти ни бие,защото ще помислят,че заслужаваме.И аз мълчах, мамичко.

Добре дошъл, Страх от баща ми.

Време е да те извадими разпънем на простора.Виждам те, втора кожа.

Татко, помниш ли,

роднините от село дойдоха да ни видяти донесоха подарък – живо пиле.

Дни наред обреченото нещо живязад вратата в банята, с крака завързани на възел.

Ти отказа да го убиеш.Не мога, каза.

Добре дошло, Желание да умреш.

О, колко добре се познаваме.Дебнем се от деца.Давили сме се с майчиното мляко.Играли сме на кукли – онези, дето си затварят очитеи дори не са започнали да дишат.Помниш ли как поемах дъхи се заричах, че няма да издишам?Там, на този стол,който все още имам – паметник на време незабравено.Издълба си домпод ребрата.От време на времеотваряш вратата към терасата. Да, ясно ми е, че живеем на осмия етаж.

Стихотворенията са част от предстоящата книга на Катерина Стойкова – „Втора кожа“ (ICU, 2018)

Рис. Алескандър Байтошев, „Античен портерт“

14Литературен вестник 17-23.01.2018

Понякога, без да знам по каква причина, събирам текстове, тематизиращи нещо си. В ЛВ вече са

излизали стихотворения, използващи изречения от Хераклит. Предлаганата на вниманието на любезния

читател подборка обговаря и проблематизира животни. Натъкнах се на тези творби в антологията на унгарска поезия на Дьозьо Ференц, в класацията на Йожеф Лапиш

за десетте най-добри стихотворения от 2016-а, в унгарския литературен вестник Живот и литература,

четейки книга на един от авторите, преглеждайки стената с публикации във фейсбук (едно беше качено от

самия автор, друго беше стихотворение на месеца на списание Műút [Шосе преведено от речника, в смисъл на настлан път, а mű- има значения на 1. свързан с дадено

изкуство, художествен, 2. изкуствен, 3. престорен, симулиран, 4. нефолклорен/ненароден, 5. свързан с дадена

професия, 6. свързан с дадена промишленост, индустрия; технически]). (НПБ)

Ищван Кормош

С кръст по козина на гърба

В прахта на шосето сивите магаретас кръст по козина на гърба сивите магаретаизпод копитата им прах се вдига красив чаршафсе сипе прахта сияе в бяло чаршафътсияе рее се и се възнася отдолу магаретатапрекрачват сухите стебла сивите магаретаот пътя се откланят пред тях стърчи треватапред устата им изскача тучната тревас усмивка в полето сивите магаретавървят си сякаш знаят всичко вървят си сивите магаретапред тях е изворът подскача до езиците имподскача и предлага прохладните си бисериполека глави поклащат сивите магаретате майчицата на Исус са носили не чувстват жаждавървят си в слънцето в дъжда прахта красив чаршаф екалта е тъмна небето синьо тревата зелен чаршаф е

Акош Балашко

Памуче

Преди два месеца донесоха Яхния във временно кашонче.Роднините, където бе живял,казаха, че им е омръзнал.Беше съвсем тих, едно използвано памучеи страх в червените очи, подобни на карфици.Какво ли не долавя ипсилонът на заешкия нос.

Онези дни се изтърколиха в парченца моркови,в пролуки между глад и глад, в тягостнообезмълвяване, както когато гост забрави да си тръгне.Яхния едва спеше, макар че го оставихме в спалнята,в края на краищата там се свиква с нова клеткаи там се научаваш да спиш безучастенкъм мъчителните сънища на другия.

Една вечер почна да скубе козината сии да я носи в ъгъла, близо едновременнои до поилката, и до храната.Хормони, задвижени на празен ход. Самбе живял два месеца, това ще да е.Навярно тялото тъй обезсилвав себе си безполезността.

Проверихме какво се прави при мнима бременност.Не можех да реша кое е по-ужасно,че трябва напълно да разрушим леговището му или че ще го преживее като пореден неуспех.Как да се примиря: едно животноне може да разбере, че тъкмо случващото сене съществува.

Шандор Атила Пал

Песента на елена1

След като се превърнах в елен,с никого повече не общувах.

Семейството ми сигурно е съобщилоза изчезването ми в полицията, после малко след като е минало разумното време тя ме е обявила за мъртъв. Понякогаси мислех, че виждам на шосето жълтия велосипед на мама. Според менетя е получила нервен сривили отново е изпадналав депресията, коятовсе я изкушаваше.

Отначало не знаех какво се е случило. Първата картина беедна хижа, буйният огъни една вилнееща, трещяща, сияйна буря, която ме намокридо кости. Говорните ми органи бяха негодниза човешка реч,не успях и да се примъкнав близост до други сърнии елени, сякаш усещаха,че не съм този,който изглеждам.

Пребродих дивияпущинак, песъчливитеборови гори,акациевите гори,хълмовете.Преследваше ме гладната смърт, едва се хранех.Оставаха ми днида живея. Една вечерсе лутах покрай шосето ине успях да преценя добредвижението на сноповете светлина на фаровете.

Металната машинасмачка краката ми,болеше много, виех.Слезлият мъжизглеждаше потресен,съжалявах го.Придърпа ме в края на горатакрай пътя, после си отиде.Гледах прозиращия през клоните, тъмнеещо сияйния и невъобразимо детайлен нощен небосвод.Шофьорът по-късносе върна с единдруг мъж,който с ловна пушкаме застреля в главата.

1 Темата за преобразяването на момчето в елен навлиза в унгарската култура чрез Барток и неговата Cantata profana, вдъхновена от народна румънска песен (ако добре схващам какво твърди уикипедия, тя принадлежи към езически коледен цикъл предания). В нея се разказва за един стар човек, който постоянно ходи на лов, и за деветимата му сина. Веднъж когато остават сами, те се преобразяват в елени. Когато баща им забелязва това, ги помолва да се върнат вкъщи, но те отказват поради невъзможността си като елени да пребивават в човешката предметност. Темата е използвана и от Юхас Ференц. Виж: „Вик на момчето, омагьосано в сърнец пред портата на тайните“ в: Ференц, Юхас, Цветето на тишината, превел Нино Николов, Народна култура, 1991, с. 47. - Бел. пр. Виж още Карло Гоци („Кралят елен“, 1762). - Бел. ред.

Балаж Шимон

Вече познавам

Пак лае, чувам,Кучето на ковача под нас,Виждам го от терасата да се протяга,Извива се като ръждиваКука до счупения амортисьор,Оттук се вижда, гръбнакът му побелява,Понякога се изправя, както сега, лаеИзвестно време по чуждите хора, но знае И той е чужд, пристъпва, фръцкайки задник, не изказваМнение за шкембетата и миризмите им, поради липсаНа по-добро се прави на пазач, после продължаваДа се излежава, безмълвно остарява, чака да се изявиОтново, вече познавам в гласа му тозиПривкус, леко празен, сякаш някъде отдълбокоТази задушаваща роля прави прорез в него.

Атила Яс

Един объркан лебед

Един объркан лебед уплашенсе присвива на брега в нощта,навярно би заспал, но вряватане позволява, фароветепостоянно го шибат по очите,премигва, не разбира как е попаднал в тази ситуация, понеже от години си почива все туказа едничка нощ, но никъдеги няма ни блатата, ни тръстиките,плах e, като ангел, докато се присвива в шума от кръчмата,наподобява някой, който е заседнал,това не смятай за парабола,един лебед се присвива.

Петер Завада

Белка

Първо ти ми показа снимките на обед,как облизва с грапавия си език прозореца, после в пресния сняг вървяхмепо леките й дири. Върна се през нощтада остри нокти по кората на съня, за да следваме до зори неспирното йдращене. Наличността й се вмъкнавъв всеки процеп, запълни всяка фугамежду плочата и стъклената вата. И тогавав ъгъла на очите ти, някъде над корнизана пердето, като някаква заплаха,се белнаха гърдите й. На сутринтасе качи в колата да идеш до мола:ти предпочиташе ултразвуковата аларма, аз отдавна – шепата кучешкикосми. Вече от новините научих,че докато сме спали, се настанилав двигателното отделение и прегризалаедин по един спирачните кабели. Биланавсякъде, в игличките на дърветата,в мантинелата, в опънатия колан, в бавнотоподнасяне към външната извивка на завоя – в слънчевия сплит в обземащото те чувство,че вече не можеш да излезеш от тази история.

Преведе от унгарски НИКОЛАЙ П. БОЙКОВ

Геопоезия

Рис. Александър Байтошев, „Свещеното магаре“ по „С кръст по козината на гърба“на Ищван Кормош

Литературен вестник 17-23.01.2018 15

Мануел де Фрейташ

Ресторант библиотекет

Има такива стихотворения, които няма нуждада бъдат написани; само да ги произнесеш,да ги изречеш тихо пред самия себе си.Градът ще те отведе там, където поиска,независимо от страстта или размереността на стъпките ти.Който е бил на Толдбодгаде 5,тутакси ще се съгласи с мен.

Кафене „Шилер”

Всичко беше напразно, отново.Бях на много километри от Амстердам,ако ме разбираш, но все пак харесвахчерните райета на канапетата, старияметал на свещниците, тъй скованатапоходка на келнерката, сервираща питиетата.

Тази жена днес ще влезев моето минало. Не зная името й,нито искам да го узная. Усмихна ми сеили помислих, че ми се усмихва, докато плащахдве безкофеинови, една содаи един Джеймисън с неприятен вкус, на нелюбов.Вместо ресто ще поискам забравата, краткия спомен за блузата, която притискашегръдта й, а откъм гърба давашенеповторимо усещане за прелюдия.

Аз, отиващият на смърт, те пожелах.

Бехеровка

Висока норвежка, съмнителнотъмнокоса и постоянно усмихната.Настоятелно молеше да не съмтъжен, какъвто наистина бях.И ми плати, смятам, последната чаша преди да попита какво правя.

Писането за смъртта не еточно професия.Но това беше отговорът, който й дадох,докато върху някаква там салфеткапредставях накратко, само за нея, моя „труд”.

Никога няма да узная разбра ли написаното,купи ли книгите, успя лида чуе това, което на моя лош френскисе опитвах да кажа в тази по-скоро загубена нощ.

Стиховете почти винаги са това: неприемливначин да кажем, че не сме докоснали тялото,което само веднъж е било толкова близодо нас – и че не ни е останало даже едно мимолетно име.

III. (Grand Hotel de Paris)

На Инеш Диаш

Смъртта, разбира се. При все това имавелики дни несводими към стихове,в които колебливата светлинаразмахва над нас бича на щастието.

Рядко са тези дни, бъдещиизображения на нищото, ала стигатза да замести тази дума „любов”първата сутрешна цигара.

Пристигнахме късно. Стая 203ми поднесе отново твоето тяло.И дори звънът на камбанитедойде да си легне с нас.

Фанданго

В него всичко беше отчетливо: усмивката, бавното пристиганена мястото, където биратащеше да смекчи завинагисърцето ми. Единствени нозете липсваха,та не можех да проумея как точно ги е загубил.Беше съдържателят на кръчмата „Фанданго”,която посещавах сам в междучасията от лицея или късно след лекциите.Понякога обядвах там, знаейки, че съмединственият, който го прави, и това ми харесваше.В онези години консумацията на алкохолне зависеше от някакви си там разпоредбиотносно възрастта. Обширна, спретната,тя ми изглеждаше идеалната кръчма,защото имах, напук, шестнайсет години и нито едно стихотворение.

Последния път ме посрещна само госпожата.Попита ме дали зная. Не, не знаех,че е умрял „толкова млад, горкият”.Да си млад придобиваше в устата й силатана много любов, при все че той вече надхвърляше седемдесетте.Но аз, може би дори по-стар, чувствах себе си поразенот този жест на тъй рядка нежност. Сам не се върнах,защото няколко сетнешни дни вратата се оказа затворена.Няма никога да узная дали се е срещала с него, намирайки, че един инвалиден стол няма да е компания за човека.

Смъртта е като кръчмарите: не пита за възрастта.Поднася ни без да прави разлика цикута в измитите чашии ни кани, свела глава, за последното фанданго.

Сянка на котарак

В памет на Еуженио де Андраде

Как се забелязва старостта на един котарак? В случая с Барнабе отговорът е прост: практически спря да ме напада (това беше любимият му спорт между шест следобед и два сутринта); козината му не е толкова гъста и той е доста по-мършав. Жестовете, както при всеки старик, стават бавни и провлачени. Потъмняват, в няма тъга, очите, които ме придружават има вече петнайсет години.

*

Надявам се, приятелю котарак, това да не е последното лято, което прекарваме заедно. По същия начин аз съм сега вихрушка от побелели коси и ситни бръчки, върху едно отмаляло лице. Може би вече за мен е настъпил съвсем непосредствено часът за този ужасен въпрос: „Колко време ще можем да ги обичаме, тези младежи, без да ги оскърбим?” Искаше ми се да ти говоря по други въпроси, да подхвана тема различна от поезията, на която вече не съм способен. Ръката ми почива върху уморения твой гръб, докато нощта ни обгражда. Майната й на литературата.

Бариера

Татко, наскоро между мълчанието на две вълнидочухме единствения въпрос:

още колко пътище плуваме заедно?

Превод от португалски: МАРИЯ ГЕОРГИЕВА и ЦОЧО БОЯДЖИЕВ

Геопоезия

Рис. Александър Байтошев, „Жена“ по „Кафене Шилер” на Мануел де Фрейташ

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман“ 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник"http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Франческа Земярска, Йоанна Нейкова, Камелия Спасова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Георги Гочев Малина Томова

Художник на броя: Александър БайтошевПечат: „Нюзпринт“

ISSN 1310 – 9561

Из „Доказани теории, окончателни експерименти“

Какво не успях да кажа на Биньо Иванов

I.Какво не успях да кажа на Биньо Иванов, мисля си. Невъв ваната. Сърцето пак се сили да направи световен рекорди от тази мисъл ми става смешно.Ако изобщо е мисъл.Не във ваната, разбира се,след Маратили поне след картината как кърви там,пък и по принцип – вана-гроб, то е ясно.Как ми дойде да я спомена, не знам как,при положение че и Биньо, и аз, и дори Чесме верни на душа,в което можеш да бъдеш сигурен.

Греба към брега на хребетас две ръце и с още толкова крака и зъби.Сърцето прави втори неуспешен опит,а мисълта сменя дома си от големия в малкия мозък.После пак се покатерва в големия като върху печка.Човекът е винаги две души под един леден душ.

II.Не успях не защото не го познавах – не, не разликатав поколенията, наистина не съм го виждал на живо. Картината от хартия е под карантина.Не успях само защото не съм искал да му кажа,си мисля все пак,пък и да съм искал, нещо ме е спирало, какво ли.Фантомен въпрос – изчезнал като хвърчилозад хоризонта.

Не съм искал да му кажа за какво ли?За пародията?Защото или бихме се съгласявали, което е неприятно за двама,приели, че са бунтари.Не исках да му издавам каквото и да е –не знам ще пази ли тайна, ако и бездруго говоримза тайна,нищо че е такъв.

Пародия означава страничен проход, нещо като заден вход, през койтода се измъкнеш като въздух,когато милицията звъни на предния, но е завардилаи задния и ти си го знаеш, нотака или иначе героизмът иска жертви.

От залеза вече няма и следа,освен ако не бръкнат в сивия орех – там с Биньо гледаме надолу, с все сила надолу, към космоса,защото знаем, че Земята е обла,обла и косместа.

Кадиш На Деница Стефанова не обичам да помняда е валял дъжд докато спя винагихубавите нещами се случват рядко най-често съмна някакъв таван околонационалния дворецна културата в банятахубаво е и навратата се почукваи си мисля че си тии казвам влези вратата се отваря ив банята вместо тебвлиза националниядворец на културатаами да неприятно епомисли съгласи сеи се постави на моемясто или дорина твое докато сънувашкак аз изчезвамв едно море докато тибез да плачешедна след друга поглъщашкостилки от праскови

Въже

„Дайте ми само лост...“

Най-простата люлка е да вържеш въже от ленени нишки за улична лампа.А след това да се засилиш и да се завъртиш около стълба.Вярно – ще приближаваш към него и съответно ще расте рискътда се удариш неочаквано.Пърррр – и прас!Но ще намалява рискът да ритнеш някой случайно преминаващ по тротоара.Канапът е на път да се скъса. Цъфнал е вече.Това също го знаеш от самото начало.Защото без този страх каква радост?

Посрещайки лайната, изстреляни от лъковете на пандитите

Дори да падна – ще поемам: първо с щита, с каската,после с ръкавите и крачолите, с оголените части – лакти, длани, колена.Лицето ще се пръска постепенно.Ще става все по-землисто, все по-свежои мъжествено,брадата ще изчезне под пластот глина и сополи(защото докато поемам смърча от лайна,ще цивря скрит под бойните доспехи).А после в тишината, разплитана тук-тамот лекия шум на обиращите труповете войни победители,които си познават чужд часовникили чужд обол за амулет,ще бъда сраснат със земята, неразличим.И часове и дни след битката не ще надигна уморентова, което са пропуснали да свият.Чакалите ще ме подминат, взели ме за скално тяло –калцит, льос, бигор, креда –вкаменелост, покрита с лишеи,за торна купчина от буцефалите на победителя.И после ще се изтекат милиони есени и пролети,а аз ще продължавам да съм там.Природна форма, достойна за защитаот попълзновенията на строителите на курортни селища,хвърлили око на привлекателното място.

Грети На М. Младенова Грети живея всеки мигнасън или наявесъзнателно илинапълно несъзнателноа началото оставатъй далече в миналототъй както краятми е в бъдещето чуй метака докато ходя из градааз гледам на светабез болка и започвам да си спомнямпонякога дори визкуствения фантастичен святсветът който създавамесветът който създава насуспяхме да постигнем състоянието на животав което болката не съществуватя за момента е завинаги напълно нереалнаизвън болката Грети защото на това мястов това съчетание от неща и идеикоето ние наричаме свят Гретиболката да живееш е много по-естественаотколкото отсъствието на боязънпричината в причините е в напрежениетоне лекотата Грети анапрежението Грети основен принцип ена нашия един животи всяко нищо и нещои най-простото нещо изисквахилядите ни усилияза мен това положение на нещата и на друготонапълно неестествено еи ето аз стоя на улицата

чист спокоен спретнатвън от всякаква опасностразгневен на себе сии този свят където ние Грети смепричинили всичкотова на себе си и тези хоракакво възнамерявамда сторя аз за тях и мене също Гретивъв въздуха витаесилен аромат на страхна загниване и ощена гниеето на плъттадуха и разпиляванетона енергията животинскакоято както всичко е примесенав една огромна смрадкоято с постоянство блика от вратитеи малките прозорчетана евтините библиотекии си казвам дишай Гретидишай и издишай дълбоко Томапоеми дълбоко в дробовете сивонята на човешката смърти на човешкия живот койтовсе пак е по-мъртъв отколкото живнай-отвратително жив ивсе пак по-мъртъв от всякогаи нека отвратителният въздухна тази нужна смърт подхранитвоята ненужна кръв и некатази смърт бъде твоята смъртзащото тези хора са твои братяТома всеки от тях си ти самияти когато умират те умираш и тиа не могат ли те да живеятне можеш да живееш и тии въпреки че си напуснал този святи си навлязъл в собствения си святи ти братко мой ще умираш отново

Тома Марков

Йордан Ефтимов

Рис. Александър Байтошев „Черен дъжд“ по „Какво не успях да кажа на Биньо Иванов“ на Йордан Ефтимов