14.-20.11. 2007 Год. 17

Брой 371 лв.

Мирослав Бърдаров

�

Девойките трябва да берат цветя,това им създава навика да се надупват!

Из Венедикт Ерофеев

Виктор Крум е българин!Из пресата

Джоан Роулинг -изнасилена мома -върху лехасъс момини сълзи реве.Полива. Не бере.Яхнали метлидеца прехвърчат.Цветя ще има в детските градини,за всички гробища ще стигнат.

�

Утрото е по-тъпо от вечерта! из К. Павлов

Събуждам се в петък вечерс два жълтъка в яйцето на коктейла.Ще имам уикенд като русите.Тръгвам на екскурзия из моя фототапет.Хартиена планинас книжни вълцитъпанарстват и авджиите(на лов за Ивана или Иван Вазов)пълна мъка из гората,но седмицата да приключи е добрес победа над умората от капитализма.Пребродил си фототапетавлязох пак във хола.Гледам върху немската ми маса

- тия прекалили с уикенда -шведска тройка от мухи.Замириса на барут и нобел в тихата неделна вечер,събрах майстори, викам, искам,на мястото на фототапета - шведска стена,да се упражнявам, да бъда физически възпитан,и нека в прилив на донорство жив да се одера,да ми е епидермиса пергамент за лауреати,за тъпани кожи много има в понеделник сутринседмица от недели нека има всеки ден, боже.

�

Под часовника на Централна гараедна арабка застава.

по Тома Марков

Ще има бомба на Централна гара -голяма нощна музика.Пристигащи, заминаващии настоящи, овързанисъс жълта лента – ПОЛИЦИЯ -за никъде сме сега.От минути съм влюбенв жена с фередже.Зад завесата й – честни,кафяви очи и лицена Шехерезада предполагам.Вече не бързам за другаде,изживявам обичта сиориенталски лениво, после,докато жандармерия арестувазавоалираната пътничка за раяискрено не съжалявам,бил съм влюбен 1001 секундиспоред часовника на бомбата.

Цветя ще има в детските градини,за всички гробища ще стигнат

�

Пореден показен разстрел!Из пресата

Върху слънчевите брегове от асфалт,след тялото -сянка очертана с тебешир.Не му отива този силует,тясно ев асамблеяна полицейски пикасо.Когато падаш,бъди произведение на изкуство(поне рисунка на дете)широко скроенодо следващия дъжд.

�

F=G(m1.m2):r2

Из физиката

В къщата на обесения всички са бесни,докато смучат калвадоси се чудят на гравитацията:„Тоя Нютон що ни прееба така”?Те -veninovinivici.Искат,ама не им стиска,да поговорим за въже.

Дискусионен клуб „Литературенвестник”: втора част наразговора „За литературнатакритика: проблеми и тенденции”

Едвин Сугарев за новатастихосбирка на Владимир Левчев„Кой сънува моя живот”

Яни Милчаков за социологиятана забравените литературникултове

Съвременна българскаНиколай Бойков

ГеопоезияРадован Павловски

Критиката днес

„ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК” - КАТАЛОЖЕН №424. НЯМА ДА ЗАБРАВЯ ДА СЕ АБОНИРАМ!

Реклама на Белгийската асоциация за пациенти с наднормено тегло: „Окуражавайте децата си да спортуват повече”

2

ИЗ КНИГИТЕ НА ЖИВОТА

К О Н Т Р А О Б Е К Т И В

П О К А Н И

Точка, точка, запетая

С Васко играем на рисуванка.Разчертаваме листа на няколко полета,минимум шест, после единия задава надругия елемент за дорисуване и в полетотрябва да се донаправи рисунка. Този пъттой разчертава листа на десет, отдругата му страна – карта на Букурещ.Драсвам оранжев полукръг, който ставана саксия с лале върху маса с изливаща сеот саксията вода, после получавам кръг состровърхи уши, което се преобразява надебела котка, от оранжевия зиг-заг Васкоправи змия в цветна вода, после пооранжевия покрив рисувам комин и овца,които са привидени като дърво с птици,бързо му правя корени, а от другатастрана къщичка и дърво с корени, Васкоми подава цветовете за оградата –зелено, сивозелено, дебело оранжево,светло оранжево, за което твърдя, че ебежаво, синьо, розово, жълто, червено,тънко оранжево. После следват вигвам-робот-извънземно на колела, две дървета-щрих, на които Васко прави очи, усмивкаи ръце, водни духове, лице на нинджа,самия нинджа и в последното квадратчепредлагам на Стефка, седнала въвфотьойла от другата страна на масата,да нарисува нещо. Тя казва и Васко почвада рисува, но не се получава, а тя показва:Точка, точка, запетая,тире, минус, обиколка,тънка шийка кат Марийка,и тумбака с двата крака(тук Васко я предварва: с кюфтака, а азвече пиша):и ръчички с пет пръстлетаи калпаче със байрачевсичко, всичко две ушички.

5 май, 3.46 ч.

КУЛТУРНО

Отговор на запитването дали изобщотова е професия? [писателството] наАлек Попов (писател, носител налитературната награда Елиас Канети за2007-ма) ( „Глътката въздух”, Култура,брой 38, 2007, стр. 4):

Ако е вярна дефиницията за професия наБългарски тълковен речник: „Вид трудовадейност, която служи за препитание;занятие.” (Издателство на БАН,

фототипно издание поизлезлия през 1976), то да.

с поздрав най-сърдеченНИКОЛАЙ БОЙКОВ

SECOND HAND

Драски и шарки, очерки из столичнияживот, част І, издава книжарницата наТ.Ф. Чипев, С, 1895, Печатниця ня Ив. Г.Говедаров и С-iе, второ издание,собственоръчно подвързана, подшита инадписана, страници: 64, размери: 13,4 х18,2 см, тегло: 90 г, някогашна цена: 1,5лв., някогашен собственик: В. Добрев,Разград, находище: кашон за 1 лв. в София.

На 15 ноември, четвъртък от 19.00в Сатиричния театър, камерна зала

ЕДВИН СУГАРЕВ

гостува на Салон четвъртък с поетиченрецитал

Заповядайте!

На 2 и 3 ноември т.г. в Стара Загора бяхавръчени наградите на Националниямладежки конкурс за поезия „ВеселинХанчев”, 2007. Това е 24-то издание наконкурса, организиран от Община СтараЗагора, библиотека „Родина” и къща-музей „Гео Милев”.

Голямата награда „Златното яйце” ииздаване на стихосбирка получи ЕмилХристов.Две втори награди – Виктория Лекова,Катерина Васева.Трета награда – Невена Борисова.

Победителите бяха избрани сред 138участника в конкурса от жури в състав:Георги Господинов (председател), ПетърЧухов, Мария Калинова.

По време на конкурса се състоя първатапремиера на стихосбирката „Парцел N 17”от Камелия Спасова, която еминалогодишният победител в конкурса.Младите актьори от Старозагорскиятеатър, водещи на вечерта, превърнахацеремонията по награждаването вистински празник. Всеки отноминираните общо 15 участника същоможеше да се представи със своестихотворение.На 3 ноември в къщата-музей „Гео Милев”се проведе традиционната вечепоетическа работилница с всичкистигнали до номинация участници игости на конкурса.Очаквайте в следващите броеве на ЛВстихотворенията на победителите вконкурса.

ЛВ

Резултати от конкурса „Веселин Ханчев”

Почти отказах българските вестници,както  отказах свинското. Телевизията също съм я свел до минимум, като месотоизобщо. И за да не замязам на единизвестен политик-вегетарианец, взехвчера, че хапнах блажно. Гледах„Отечествен фронт” на МартинКарбовски.Помня „44 причини, паради които нехаресвам тази страна” - защото „Тазистрана мирише лошо” е първата. Това несъм го писал аз, а той. Пак той,  но катосмени тавана с апартамент на центъра,писа, че емигрантите са новите нипредатели.Беше му герой Марин Розата, единпандизчия. С лирична душа, ще каженякой. Хайде де! Такива като Розата - слопата да ги ринеш. Но това е негов херой.А дали Розата мирише хубаво - а, да,изкъпаха го. Облякоха го, докараха го и встриптийз бар. Ноо яко!  Върху негоКарбовски упражни фантазията си,вземайки ролята на Господ. Направи го„Господин за един ден” - всъщност товане е ли Луциферско?„Ние, в нашия екип обичаме циганите, номразим хората, които не се къпят секиден.”По „Всяка неделя” всяка седмица сепрегръщаше с цигани и правешеразтърсващи репортажи за хала им. Самоче тогава караше костенурка и живеешенейде по таваните. И едва ли се е къпалвсеки ден, хеле като береше корнишони на„самолета” в Германия.Да кажеш, че циганите имали къщи и земяе се едно да кажеш, че всеки българин ебогат и умен. Цигани има всякакви - и българи има всякакви. То е все едно даобобщаваш за българите през погледа насицилиански работодател с пет нашициганки на лозето.В предаването имаше толкова многожлъч, толкова манипулативни въпроси наниво селска седянка, че соцтелевизиятаможе само да се учи, Кеворкян трябва даседи с увиснала долна джука преднаглостта и грознолъжието на чирака си.Но едрата циганка го навря там,откъдето е излязъл - браво, циганко! Ето,това е медийният гуру на България,който, според бат Бойко, като напишенещо, дигне се шум и „проблемът серешава”. Оказа се, че познава живота по-зле от една циганка - извън офиса си имеките цици на поредната куха лейка,върху която упражнява остроумието си вполутъмен софийски бар. И това му било

социален ъндърграунд - подземие е, но нажурналистиката!Не се заблуждавайте - много си е наредкато интелект, но самолюбието му гопостави в кофти ситуация - да защитавамалоумна  расистко-националистическакауза на ниво махленски патриотизъм.Каузата на селянина, който искаЛевуново за левуновците, в глобалниясвят. Каузата на Хитлеровите банкери.Не емигрирайте, българки, седете си туки забогатявайте, като мен.Как, когато ни плащат мизерни надници(три-пет лева) и не ни искат нийде. Е, какмизерни, твърди той, земате по 70-80лева надници, обаче поркате и гледате даоткраднете. Имате нови ризи, но ходитесъс старите. Мамка ви циганска (селска)некъпана - марш да орете нивите!Ами народният поет е казал рецептатаза успех:Семейна фирма основахме с Кети... В бизнеса на всичко сме царе!Правим от ракети до минети!.. (Но минетите ги правим по-добре)...Карбовски без Бойко е като Радевски безЖивков, като Вучков  без Сидеров, като Тицин без Костов.Еднакъв индекс за морал, еднакви общиценности.Пази Боже, сляпо да прогледа. С едните,докато се нажабиш, срещу тях сетне,според ожабването. Старите ти ставатврагове. Сит на гладен вяра не хваща.„Никога не забравяй откъде си тръгнал”,съветваше подчинените си главниятгерой от „Американски гангстери”.Самият той само веднъж забрави и сиплати за това с  лъскавия живот икариера. Такива двойки решават нещата -видяхте как. Никак. „Обади се наМасларова!” Пунт и пластика,полуистини  и полулъжи. Събудил се ирешил - аз съм голяма работа и мога даоправя всичко, което не ми харесва. Илида нахраня с живо месо телевизията.Днес не ми харесват некъпаните. Аз съмевропеец. Имам техните проблеми - сбългари, румънци и роми.Тук несъмнено иде реч за  остър дефицитна морал. Остър дефицит на нормалност.Пустота, Чапаев!Остър дефицит на смисъл, писа ГеоргиГосподинов. Вдигам му три палеца!Макар, че ние това ноо добре го знаем.И понеже иде реч за публични личности -значи имаме крайна фаза на тежкозаболяване на цялото общество. Безникаква самодисциплина на елита -

запомнете това изречение, щото то ще низатрие. Елитът ни от въздухари, отсамозабравили се ватмани и медийничираци. Нещо по-лошо.Не може да си журналист, ако не силичност. Посочете ми един-единственсветовен журналист, който не е личност.Посочете ми поне един световен писател,поне един световен ум, който да е съссбъркана ценностна система и морал, а непример за самодисциплина? Нали когатоядем, повече ни се яде, когато пием, ощеповече ни се... Нали идва винаги момент даплащаме - нима самодисциплината не етова, което ни спасява. Другото естрахът. Да можеш да спреш, да сеотречеш, за да оцелееш. Да спреш давървиш подир щенията на тялото идушата - но нали всяко постижение, всякопревъзходство е именно вид самоотричане- цената, която тълпата, мнозинството,не може да плати? Да си елит, всъщност означава да си пример за самоотричане исамодисциплина – ти си нещо над тях,защото си платил цената, отрекъл си сеот нещо предварително, дал си повече,имал си воля. Когато елитът нямасамодисциплина, идва Страхът.А в този човек, нашия, крещи д-р Фройд.Крещи и в напористата му асистентка,ако е  някаква утеха мнозинството им отдвама. Медийно семейство. Да са  живи издрави - въпросът е защо ги гледат. Ноподобни избират и четат и гледат подобни. Значи чичко Фройд  крещи у синцани и такива са мнозинство. Нитозрителите искат да платят някаква цена,нито искат нещо от любимците си, освенда ги показва извътре - те са едни от тях.Няма смисъл нито от едните, нито отдругите. Изобщо смисъл няма за нищо.Тогава става лошо.С „Името Божие” на уста утрепаха скамъни нещастната вдовица в „Зорбагръкът.” Те всички си мислеха, че такапредварват злото и правят добро.Спасяват ни. И това им е смисълът.”Вън тези, които няма къде да се окъпят вСофия” - ще е на устата на новите... Насъщите, които инак добре печелятсемейно - ясно как.Живото месо, което храни телевизията имедийните идиоти, е вашето месо.Вашите вътрешности.Затова, спрете  ги, независимо колко сасладкодумни! Плюйте и обръщайте канала- по добре гледайте кеч.

БОГДАН ЙОРДАНОВ

Озаптете медийните идиоти!Политическите не можете

Литературен вестник 14.-20.11.2007

ИК „Стършел”, издателство „ПАН – ВТ”и СДРУЖЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ

ПИСАТЕЛИ имат удоволствието дапоканят всички приятели, читатели и

почитатели на ЙОРДАН ПОПОВ напремиерата на двете му нови книги:

ЛЮБОВ ОТ ТРЕТИ ПОГЛЕДи

ПЕРСЕФОНА, УСМИХНИ СЕ!

Събитието ще се състои в сряда,21 ноември 2007 г. в Столичната

библиотека на площад „Славейков” 4. Следартистичната програма – общуване начаша вино във фоайето. Заповядайте!

�

К О Н К У Р С И

3

Яни Милчаков

Следващите редове няма да удовлетворят изискваниятакъм един изчерпателен литературноисторически приносвърху българската рецепция на двамата руски писателиот две поколения. На първо място заради огромнатаколичествена диспропорция между текстовете, коитобиха залегнали в хипотетичната паралелнареконструкция.За поета Алексей Николаевич Апухтин (1840-1893)(макар и мнозина, сред които и „Майсторът” Булгаковго ценят повече като прозаик1 ) е засвидетелствана самоедна-единствена читателска рецепция в България. Тяобаче има голяма стойност, защото поклонничка,читателка и декламаторка на неговите стихове е ЛораКаравелова. За нея Михаил Кремен пише в „Романът наЯворов”:Майката (Екатерина Каравелова – б.м., Я.М.) не едържала за литературните интереси на Лора, не се евглеждала в прекрасните й домашни и класни побългарски, които самата тя като нейна преподавателкапо литература е имала случай да прецени, не е обръщалавнимание на вярното й поетично чувство, на нейнаталюбов към руските поети - към Пушкин, Лермонтов иНадсон, а особено към болезнения, допадащ натогавашната сантиментална руска младежАлександър (Алексей – б. м., Я.М.) Николаевич Апухтин.Лора е носила подвързаното томче на патологичниястихотворец и знаейки от майка си отлично руски, едекламирала в оригинал (подчертаното в цитатитенататък мое - Я.М.):

Черные мысли, как мухи, всю ночь не дают мне покоюЖалят, язвят и кружают над бедной мою головою!Только прогониш одну, а уж в сердце впилася другая,–Вся вспоминаеться жизнь, так бесплодно в мечтахпрожитая!Хочешь забыть, разлюбит, а все любиш сильней и больнее.Ех, кабы ночь настоящая, вечная ночь поскорее! 2

Другият – белетристът Михаил Петрович Арцибашев(1875-1927), за когото в Русия до 1917 г. са издадени 146книги, брошури и големи статии (!)3 , у нас владеечитателски маси, името му изпълва българскитевестници, произведенията му се превеждат, издават ипреиздават в големи тиражи две десетилетия, разгаряостри литературни и моралистки полемики, тласваписатели и гимназисти към подражания на неговитегерои. В 1909 г. излиза българският превод наАрцибашевия роман „Санин”4 , последван през десетгодини от две преиздавания5 , но руският оригинал серазпространява у нас веднага след преодолялатаняколкогодишни перипетии с цензурата публикация наромана в самата Русия през 1907 г. Както там, така и вБългария и в други европейски страни, някои възприематавтора, романа и героя с моралистко възмущение катосиноними на белетризирана „порнография”. Други гивъзвеличават като несравнимо с нищо дотогавахудожествено въплъщение на всевластната еротичнастихия, която помита потискащите конвенции нахристиянството и моралните предразсъдъци; немскиятпревод на романа възбужда цялата литературнаобщност в Германия, стига до съдебен процес, биваконфискуван и – реабилитиран след патетичнатазащита от ангажирани в процеса „като експерти”немски писатели6 .Така може би най-сериозното публично вербализиране насамата деликатна тема в обществена и литературнаСофия от началото на века се дължи на „литературнияскандал Санин”. Условно той бележи връх в ескалациятана предхождащите го спорове „еротика и литература”,които „Трепетите” на К. Христов първи разпалват.Такива полемики през 1896-98 г. водят д-р Кръстев7 , А.Страшимиров8 , Д. Благоев9 и др., а дискусионнатаатмосфера е увлекателно изследвана от А. Бенбасат10.На 7 юни 1910 г. под констатацията „Едно скръбноявление” Иван Вазов отправя драматичен апел в печатакъм българските читатели. Поводът за възмутенатареакция на народния поет са резултатите налитературна анкета, която сама по себе си даваинтересен материал за „историческите манталитети”на българската литературна публика:

„В един от миналите броеве на „Ден” споменахме, че вповечето от мненията за най-добрите славянскиписатели, които „Балканска трибуна” печата влитературната си „анкета”, се посочва полския писател

Пшибишевски наравно с Толстоя. Както е известно,участие в тази анкета вземат най-много ученици иученички. Трябва да прибавим, че на тяхнатасимпатия се радва още един писател – Арцибашев. Оня,който би пожелал да разгадае причината на таянежност на нашето учащо се юношество къмПшибишевски и Арцибашева, ще намери лесноотгадката, като кажем, че и двамата тия писателитретират главно „половата проблема” и я решаватпо начин крайно възмутителен. Така Арцибашев в свояроман „Санин” препоръчва „чувствена” любов междубрат и сестра; така и Пшибишевски се занимаваглавно с еротиката и като Арцибашева пледира зазаконността на любовни свръзки между братя исестри. И тия умствено извратени и умственонедъгави, макар и талантливи писатели обайватнашата младеж, извикват възторга й, технитепроизведения се разграбват и четат с болезненажадност от нея. В руската, полската и чехскаталитература има цял рой много по-талантливи писателии поети, както са Сенкевич, Връхлицки, Короленко и др.,но за тях никой нехае, макар че те въввисокохудожествени творения дават за душите храназдрава и облагородяюща!Тъжни размишления наистина възбужда това явление,тежки мисли ни нападат за психиката на нашата учащасе младеж. Къде отиваме? Какви граждани се готвятчрез гълтането на тия скверности, носещи подписитена Арцибашева и Пшибишевски? Не е ли време печатът,критиката, училището да реагират срещу това зло,като стигматизират, както подобава, подобна мерзкалитература, призвана да убие всяко чисто и человеческочувство в младите, възприемчиви души на младежта ни?Арцибашева с негодувание го отхвърля здраватакритика в Русия. Пшибишевски в самата Полша госчитат за человек изроден, полуумопобъркан – самграф Толстой в беседа с кореспондента на единанглийски вестник нарича последния „талант, отрасъл впомията”, а нашата младеж го величае и туря на еднависота с Толстоя!/... Не би ли сторила още по-добре„Балканска трибуна” – да спре печатането на таянещастна анкета, сиреч да не издава пред чуждия святтоя срам, това духовно разтление в нашата младеж, откоето трябва да се червим.Аз впрочем оставям открит въпроса. Нека той занимаеумовете на компетентните кръгове.”11

Справка към Вазовата антитеза „Толстой – Арцибашев”дава бележката в дневниците на самия Толстой от 1910г., според когото «у Арцибашев работи – и то самобитномисълта, което го няма нито у Горки, нито у Андреев...обикновен талант без съдържание притежава Куприн,Арцибашев има и талант и съдържание; този човек емного талантлив и самобитно мислещ, макар чеголямата самоувереност и пречи на правилната работана мисълта»12 .Но да се върнем към българската кариера на романа. Акодо случая „Санин” на българската литературна критикасе налага да оправдава смелите достойнства на вече„пределната” за традиционния вкус метафора у КирилХристов „мрамора на твойто тяло”13 , изглежда, че вромана на Арцибашев наистина драстично за нравите навремето е загатната разколебаността на общественатаграница пред конвенционалната еротика, каквато завсички времена (освен за праисторическите) саинцестуалните връзки... Българската кариера на М.П.Арцибашев обаче е особено благодарна тема отлитературносоциологическо гледище – най-напред счувствителното изместване на писателя и на реалнопрочетеното в неговите книги от литературниястереотип14 . Такъв се създава и в Русия: «в 1907-1908 г.Санин засенчи Арцибашев, струваше се, че не Арцибашеве написал Санин, а Санин е написал Арцибашев, че Санине сътворил автора по свой образ и подобие» пише рускиписател – съвременник на явлението15 .Отново М. Кремен си спомня страстите около романа ианкетата.

„Тази анкета установи и неосведомеността наповечето читатели, както и изкълчения техен вкус:някои от тях хвалеха Толстой наред с Пшибишевски, адруги не намираха в руската литература по-голямписател от Арцибашев (...) И затова не е чудно, че единтогавашен учител по литература, по-късно литературенкритик, бе писал в анкетата следните къси, но

знаменателни редове:„Като единствен изобразител на днешнатадействителност, чиито негативни и позитивникачества са съсредоточени в такава личност катоСанин, аз мога да посоча Арцибашев сред днешните рускиписатели. А между българските – нито един.”За него не е съществувал в Русия друг „изобразител наднешната действителност” освен Арцибашев, а вБългария е нямало „нито един” значителен писател.Вазов, Яворов, Пенчо Славейков в българската книжнина иТолстой в руската не са го интересували. Интересувалго е само Арцибашев със своя Санин – героят наполовата разюзданост, на животинското в човека, спроповедите за унищожение на морала, на чувствотоза дълг, на любовта към ближния.”16

Така по механизмите на общественото мнение, начутото и казаното, което предопределя най-широкиясоциален обхват на литературната рецепция, М.П.Арцибашев и неговият герой се превръщат влитературни стереотипи – синоними на „нещоаморално, нещо скандално”. В началото на века те,благодарение на обществения отзвук от възмущениетона Ив. Вазов, биват внушени не само на мнозина, коитоне са чели „Санин”, но и на читатели с литературникомпетенции, които им позволяват вярно и обективнода преценят, че самата еротика в скандалния рускироман не е много по-дръзка от тази у Ги дьо Мопасан,Ем. Зола или Ст. Жеромски.Върху положения от Вазов и възпроизвеждан от мнозинастереотип обаче у нас, десетилетията след 1944 г.налагат друг. „Санин” и неговият автор си спечелват иоще по-безмилостна – този път политическа – присъда.Тя е валидна, на практика до края на 80-те години на ХХв., във всеки съветски и български университетскиучебник, когато стане дума за руската белетристика отначалото на века и за нейното възприемане в България.Ако бъдат сравнени с политическата анатема,моралистките несъгласия с „хищническатачувственост” на Санин от сецесионното начало на векаса само естествени обществени конфликти на вкусове,на възпитание, на лицемерие, на капризи, на читателски ина критични пози в една култура, свободна от официаленидеологически диктат и контрол. В доклада, произнесенот М. Горки през август 1934 г. на първия съветскиписателски конгрес, (за който се казва, че окончателнототалитаризира съветския литературен живот), вечемъртвият М. Арцибашев и героят на прославилия гороман са избрани като главни и основни илюстрации приразбора и разгрома на всичко „отвратително и позорно вруската литература от предреволюционнотодесетилетие”.17

Погромните думи, които Горки стоварва оттрибуната върху „пръча в панталони”, безсъмнение вече не са предизвикани толкова от

Социология на забравените литературни култове(А. Н. Апухтин, М. П. Арцибашев)

на стр. 9

Литературен вестник 14.-20.11.2007

А.Н

. Апу

хтин

С О Ц И О Л О Г И Ч Е С К И С Н А Й П Е Р

4

В И Т Р И Н А

Струва ми се, не е случаен фактът, чеВладимир Левчев е избрал като заглавие настихосбирката си „Кой сънува мояживот?” – заглавието на една ранна своякнига – от времето, в което неговатапоезия демонстрираше своята драстичнаи драматична различност в рамките наунилия литературен пейзаж. Товазаглавие би могло да бъде разчетено икато носталгия по младостта – и същокато опит за повторно обживяване напространства, които вече са сепревърнали в литературна история – притова в най-буквалния смисъл на думата:поколението на 80-те вече е обговорено,класифицирано и прошнуровано; за неговече се пишат докторски дисертации – икъм нас, които принадлежим към него, сеотправят призиви да пишем мемоари, зада не остане нашето подземно битие отвремето на тази именно стихосбирканеобгледано от изследвачите.Струва ми се обаче, че това заглавие имадоста по-дълбочинни измерения, а можеби има и двойно дъно. Ще започна с това,че въпреки поетия риск при прескачанетона разлома, зейнал след повече от дузинагодини емиграция, Владимир Левчевуспява да удържи представата запълнокръвно присъстващ в поетичнияконтекст на настоящето. Нямампредвид само петте книги, написани ипубликувани от 1994-та насам – а по-скоро отказа да се скриеш зад удобното„аз не бях тук”, способността да бъдешангажиран и съпричастен към тъжнатаприказка на българския разпад през тезигодини. Откъдето и да го погледнем, тозисборник повече от недвусмислено показва,че Владимир Левчев е пренесъл Българиясъс себе си във Вашингтон, изстрадвал е итам България като възпалена територияв своето съзнание, а нейната драматичналипса – или може би съпоставката междувидяното при епизодичните музавръщания и спомените за едно време, вкоето гневът, бунтът и надеждата сиподаваха ръка, му е помогнала да я видипо-ясно от нас: във всеки случайстихотворения като „България” и„Търпението на камъка” са знак в тазипосока.Това второ издание на „Кой сънува мояживот” е представителна извадка отедна дълга и бурна творческа кариера, ноне е ориентирана само ретроспективно –и според мен няма за цел юбилейно дапотвърди позициите на своя автор влитературната история и митология.Вътрешната логика на този подбор следваестественото развитие на техники ипоетични стратегии, развивани чреззадълбаване в натрапчиви мотиви ивариативни стилистики, което развитиее насочено към изчистване напървоначалната бунтарски хаотичнапоетична енергия, към нейнотоконцентриране и трансцендиране впределите на неизразимото. Във всекислучай тази книга не поставя ВладимирЛевчев между корици и не го подрежда нанякой прашен рафт – тя е свидетелствоза един реално изминат път, но също и запътя, който предстои.Струва ми се, че това заглавие не еслучайно, тъй като сънят е ключовопонятие в личната митология наВладимир Левчев. Нека не забравяме, чепредишната му стихосбирка се казваше„Събрани сънища”. Сънят е и хоросан,който скрепва поетичната цялост, иособен код за общуване с читателя, ипринцип в неевклидовата геометрия, счиято помощ се надграждат образните и

метафорични сводове. Сънят е също исвобода, и прозорец към непознаваемото внас самите. Сънищата са сякаш грижливорежисирани от някаква невидима ръка, теразиграват ситуации, които оголватабсурди и преобръщат смисли; в същотовреме пак те съграждат метафоричнисводове, способни да приютят човека снеговите екзистенциални страхове, но и снеговата представа за абсолюта, даозвучат и направят разбираем техниянапрегнат диалог. Диапазонът на тозидиалог е изключително широк: някоиизвървяват пътя към детството, за даразкрият по-сетнешния живот катонепрестанна загуба на невинност иустойчивост: такъв е по детскиоткровеният вопъл на човека, побрал подсвоя череп гърчовете на цялоточовечество: „Мамо! Страх ме е от мен,от мен!”; такъв е и сънят за зазиданатаврата на детството, превърнала целияживот на възрастния в изгнание. Другиконцептуализират битието като тъженспомен, като крехка видимост, отвъдкоято зейват пространства от пустотаи обричаща безвъзвратност. Своеобразнаемблема на тази книга е метаморфозатана самия живот в сън, в който няма нищоустойчиво и сигурно – както е впосветеното на Жоро Рупчев едноименностихотворение, чийто финал е исвоеобразен ключ към разбирането нацялата поезия на Владимир Левчев:Защото целта е в самото чакане.Защото обещаното блаженствое в самата мъка.Защото Бог съществувасамо в нашата вяра,че съществува.

Аз чакам. Без да знам кого.Аз виждам и не разбирам.Животът може би наистина е сън.Но кой така тревожно сънувамоя живот?В същото време горчивият скептицизъм втези стихове не се превръща в отказ ихленч – и то именно защото поезията наВладимир Левчев е белязана с вътрешендраматизъм; тя не се страхува отсблъсъците и не се примирява секзистенциалните обречености – нанастойчиво се опитва да изтръгне смисълдори от най-отчайващите противоречия,до просветли и най-безнадежднитеаспекти на битието с една поне възможнаперспектива. И за Буда този страненсвят е мехурче в потока, видение и сън –но нирваната е постижима – нещо повече,тя е, тя ни чака – в нашето духовносъщество, където единствено можем данамерим опора. Или – както го е казалВладимир Левчев в „Будният”: „АБудността те чака – вътре в теб”.Всъщност, ако трябва да бъдем честни,ще трябва да признаем, че той изминаедин не само дълъг, но и доста тежък път –тежък включително и вследствие наличната му съдба, белязана с практическинеизбежния в неговата ситуацияконфликт между сина и бащата. Неговатаоткритост и непримиримост, неговиятбунтарски потенциал, неговата ясноизразявана непоносимост към единрежим, който с цялото си бездариепротиворечеше именно на поетичнотовъзприемане на света, го вмъквашенепрекъснато в конфликтни ситуации ифорсираше и без това силнатапровокативна мощ на неговите стихове.В първото и второто издание на „Койсънува моя живот” има едностихотворение, озаглавено „След края”, с

подзаглавие „Хроника”. Това е хроникатана 80-те, поколението на тези, коитобяха млади тогава и които потънаха вексцесиите на секса, дрогата и алкохола –единствената форма на протест,възможна в отреденото им отисторията безвремие. Това е техниятапокалипсис, апокалипсисът сега, кактого назовава Владимир Левчев,приравнявайки го с прочутия тогава филмна Франсис Форд Копола, изследващгенеалогията на насилието. Ето го инеговото „ние”; ето го поколението, оти чрез което израснаха всички тезипоети:

И ние –многодетното семейство наАпокалипсиса.Отново ние –деца, наследили несметно богатствоот джин, ракия,разтърсващи ритми,огромни самотни оргазмии неочаквана нежностнакрая...

Това са отчуждените пораснали деца,отгледани от социалистическотобезвремие – които си играят с огъня,които изгарят спомените си с водка,които искат всичко да започне отначало,които разрушават телата си и оголватдушите си, които презират смисъла, ноне презират света. Тяхното време есвършило, техният вчерашен купонприлича днес на отшелническа секта, теса безнадеждно самотни, изгорили всичкимостове след себе си и затова – осъденина самота и неосъщественост. Вконтекста на това стихотворение обачете имат мисия, те са потенциалнитеангели на света, за тях е достъпно небето –дори и от този пропаднал, равнодушенсвят – и те са тези, които могат да годостигнат по Стълбата към Небесата –едно название, зад което естественозвучи музиката от едноименната песенна Led Zeppelin.По сроден начин човекът е разпнатмежду реалното и митичното в единот култовите текстове на ВладимирЛевчев – поемата „Софийски митове”от „Пейзажи от неизвестен майстор”(1987). Гледната точка тук се основавана прочутите стихове от „Зона” наАполинер: „Аз пия алкохол горчив катоживота/ живота си като ракия пиясам”. Поемата е едно своеобразно„изпиване” на битието, в коетореалното и митологичното се смесвати преливат – тълкувани двусмислено ииронично. Казано буквално: „Живота сеизпива, отминава” – отразен в халбатабира, която в началото е „всезнаещатачаша на Джамшид”, за да се превърне вкрая в чашата с отрова, вдигната връката на един съвременен Сократ.Симултанното митологизиране идемитологизиране в поемата разголваедин неведом в своята нищета свят,който – въпреки всичко, или може битъкмо поради своята неведомост ибезпаметност остава парадоксалноприравнен към високите равнища насветовната митология. Мит ехамалинът, приравнен със Сизиф, мит едевойката „с рокля на пауни свежи”пред Шератън, приравнена свизантийска принцеса, мит ециганката с яке „Кент”, видяна катоизбраница на „татко Ганди”, мит е исамата София, при все че – кактовсички фигури дотук, и тя плюе намита за себе си:

Между сънуването и будността

П Р И П И С К И

Литературен вестник 14.-20.11.2007

Милорад Павич, „Вътрешната странана вятъра”, изд. „Колибри”, С., 2007Роман за студентката по химия ХеронеяБукур, живяла през ХХ век, и майсторастроител от ХVІІ-ХVІІІ век РадачаЧихорич. Както в легендата за Херо иЛеандър, така и в романа на Павичкопнежът за сливане на съдбите не сесбъдва – в легендата ги разделя водата, а вромана – няколко века. И все пак те сесрещат в средата на романа, срещат се всвоята смърт.

Труман Капоти, „Музика за хамелеони”,изд. „Колибри”, С., 2007„Музика за хамелеони” ни среща с убиец,изпращащ на бъдещите си жертвизловещи предупреждения под формата наминиатюрни ковчези, с достопочтен мъжот достопочтения щат Кънектикът, лудпо дванайсетгодишно момиче, коетодори не е виждал, и още дузинаневероятни, но напълно реални личности.Защото Капоти е цар на факшъна –майсторския разказ по действителенслучай.Пет от тринайсетте факшън „бижута”излизат за първи път на български език.

Камелия Николова, "Театърът награницата на ХХ и ХХI век", изд.Фигура", С., 2007Това е сборник с текстове, коиторазглеждат най-новите движения вбългарския и европейския театър. Много

от тях са публикувани запърви път на страниците наЛВ, с което се гордеем.

5

В И Т Р И Н АП Р И П И С К И

Ти плюеш на мита. Ти имаш сто лица,любовнице на Запада и Азия!Ти си митичната световна столица,родена от селяшката фантазия.

Бихме могли да си представим, че точнотази строфа съдържа поантата напоемата – но това би бил един най-малкото съмнителен извод. Впредпоследната част се появява – сякашче от нищото – „забравената песен заБиляна”. Асоциациите, които пораждапесента в съзнанието на Владимир Левчев,са в някакъв смисъл катастрофични:„Така е празен белият ти череп/ сотнесена от вековете памет”. Сблъсъкътс родното – сиреч с онова подсъзнателно,което съхранява у нас усещането заизконност и сакралност на обитаванитеот нас реалности, кулминира в ироничнасъпоставка с най-прочутия литературенмит – думите на Хамлет над черепа наЙорик. Акцентът обаче не е върхупрочутата дилема, да бъдеш или да небъдеш (която не е и изречена, при все че итя се долавя подтекстово в цялатапоема и особено в последната й част),акцентът е върху самия череп – черепа наБиляна:

Да, този не е черепът на Йорик.Но не по-малко е за мит достоен.Че също тъй не може да говории е забравил вече на кого е.

Забравата е ключова дума в тази поема,тя е самата сърцевина на блудницата исветицата София: „Навярно твойтамъдрост е забравата”. Обричането натози град с неговото двойствено битие, вкоето се преплитат прекрасното иужасяващото, е възможно само преззабравата – а на забрава подлежи немитът, а именно реалността, коятоможе би е полегнала на дъното на чашатас топла бира и удавени в нея мухи. Товаобричане е непосилно през мита – етозащо и възпяващият тази „митичнастолица” поет в крайна сметка също гозаплюва – както правят това неговитепоетически персонажи, като хамалина,циганката, курвата, митичния „градскиселянин” и пр.:

Аз плюя на класическия митза Царя, в чудотворна чаша вгледан.Защото скоро сам ще бъда митс един маркуч там, в оня дом последен.

„Софийски митове” някак хапливо инехайно, с една родствена с поезията наФрансоа Вийон небрежност сродяваурбанистичната реалност сабсурдистката нова митология, за даизгради от тяхната сплав еднаполивалентна, наситена с ироничнидистанции представа за света, койтообитаваме. Владимир Левчев не случайно епревеждал Томас Елиът – в структуритена неговите книги има сродно наслагванена реално и сюрреално, на пределносетивни визии и работещи съвсемсвободно в текста митологичниконтексти; в първото издание на „Койсънува моя живот” и „16 стихотворения”той дори беше снабдил, подобно Елиът,стиховете си с почти академиченсправочен апарат. Липсва обачехарактерната за Елиът отстраненост иемоционална сдържаност, осигуряващиприкритие за авторовото присъствие –стиховете на Владо са в много по-голямастепен израз на непосредствени и личнипреживявания, дори когато създаватопорите на една нова митология.

Подобни акценти могат да се извадят иот ред други ключови понятия в неговаталична митология. Подобно на БорисХристов и той има своята стена – но принего тя е символ на предопределенатасамота и изоставеност, които нахлуватв живота ни, когато детството нинапусне. В този смисъл тази стена от„Стената” е и метафизичен знак, исегмент от една лична митология.Разказът на това стихотворение есвоеобразна притча на отчуждението –става дума за прибиране след игра и задетското нетърпение („Вечерята ме чакавече./ И татко сигурно си е дошъл отработа!”), пресрещнато обаче от еднаразтърсваща липса – вратата на дома яняма, вместо врата има стена. Това екраят – краят на детството ипревръщането на детето във възрастен,разбира се, но също така загубенатаневинност, липсата на сигурност,страхът, подозрението, че добреподреденият живот е илюзия. Оттогава:

Вече четвърт век вървя.Приемаха ме в много къщи.Имах и приятели.И толкова врати отварями затварям всеки ден.

Но Нашата врата я няма.

Притчата за липсващата врата маркираедин от големите проблеми на модерниячовек – чувството, че не е на мястото си,че това, което прави, мисли и чувства, нее автентично и изобщо не е неговиятживот. В контекста настихотворението това значи да усещаш,че „в моя дом/ не съм си у дома”, да сестрахуваш, че някой ден, връщайки се отработа, отново ще застанеш предстудената и сляпа стена, вместо предвратата, която води към всичкосъкровено, различно и частно в твояживот.Вратите, които отваряме и затварямевсеки ден, не са Нашата врата, врататана автентичното наше съществуване – итова е едно от екзистенциалнитепроклятия на модерния човек:изхабеното усещане за родовапринадлежност, трудното удържане начастното и личното. Откритотовглеждане в този адекват на ада замодерния човек неизбежно предполагаболка и отчаяност – като цяло обаче

неговата поезия не остава в рамките намрачната вариативност - тя блуждае вдоста широк емоционален периметъроколо своите обекти. Едната крайностпри това блуждаене е чувството заотвращение към всекидневната реалност,изразено пределно силно например в„Несвързани думи”, където поетът сеидентифицира с куче, вързано с веригатана думите – а ненавистта към света, вкойто господар и Господ е материята, еизразена чрез молитвата:

Помогни ми само да избягамот тази всекидневна доживотна улица!от кафето, пяната за бръснене, трамвая,Моята служба, Моето детство...Веригата на думите е къса.

Другата крайност е изживяването насвета, въпреки неговата „леденаматерия”, като един цялостен организъм,в който всичко съществува във взаимнаобусловеност – една визия, която споредбудизма е сърцевината напросветлението. В „Светлина в полунощпрез ноември” тази визия сеидентифицира с личната „аксиома надуха” на Владимир Левчев: „Светът есвят!” Тъкмо поради тази амплитудамежду крайностите вмъкнатият вняколко негови стихотворения образ начовека, който е с единия си крак в небето,а с другия на земята, е емблематичен зацялата му поезия.Смъртта е често срещана дума, но не испецифична тема в стиховете наВладимир Левчев. Изключение правицикълът „Малък ще е той – катосълзата”, написан в памет на ДанилаСтоянова и вероятно затова използващприсъщите за самата нея образи и емоции.В този поетичен триптих трагичнотоструи от контраста между разпаданетона плътта и абсолюта – търсен инепостигнат, неопределим, обитаващсамо мига, но доловим навсякъде чрезпревърнатото си във вик отсъствие,превърнат в искра за всяко мироздание –онзи „Той”, който Владимир Левчевизписва с главна буква вместо Бога.Финалът на цикъла го възправянеустрашимо срещу самата смърт, за дапревърне именно тази неустрашимост впамет за Данила:

Малък ще е Той: като сълзата...Пак ще сме деца – сестри и братя!Като фар в морето на смърттауязвимостта е свята.

Светът е свят, уязвимостта е свята.Ние сме осенени от любов, сме носителина трансцеденталното, сме езикът, накойто проговаря вселената именнопоради своята екзистенциалнаобреченост. Болката е неизбежна, но тя еи пътят, който човешките съществаизвървяват, за да се сродят с универсума– смъртта е само част от този път. Илиможе би вратата, през която щепреминем. Това са, струва ми се,скритите аксиоми в поезията наВладимир Левчев – и на тях се дължинейната различност, трайност иубедителност.

ЕДВИН СУГАРЕВ

Слово, прочетено на представянето нановата стихосбирка на ВладимирЛевчев – „Кой сънува моя живот”, ИК„Жанет – 45”, Пловдив, 2007.

Литературен вестник 14.-20.11.2007

Антонио Гомес Руфо, „Моретата настраха”, изд. „Персей”, С., 2007Дон Фернандо и доня Клара се обичат отдеца, но неговият ум постоянно еангажиран с нещо велико – търсейки какда се справи съм смъртта, той сепревръща в учен, оценен дори от самиякрал Филип III. Очаква го среща сИнквизицията и забележителнотоприятелство на един арабски учен, койтого посвещава в забранената наука –алхимията.За онези, които са харесали „Парфюмът”на Зюскинд.

Хулио Кортасар, „Истории за кронопи ифами”, изд. „Агата-А”, С., 2007Фентъзи, научна фантастика, хорър,комедия, литературен вариант на филмна Братя Маркс? Всъщностсуперкратки иронични ипоетични алегории за единсвят много подобен нанашия. Нещо като модеренЕзоп.

Милен Иванов, „Подвеждащатареклама”, изд. „Сиела”, С., 2007Възможно ли е да различим кога изцяло ниподвеждат? Има ли начин да сесъпротивляваме на песента нарекламните сирени? Отговорът е особеноважен за онези, които пазаруват, каквитоса сто процента от жените.

6

ст ли

ца

Редактори на страницатаКАМЕЛИЯ СПАСОВАМАРИЯ КАЛИНОВА

Рубриката сеиздава

с финансоватаподкрепа

на СОС

ФОТОУВЕЛИЧЕНИЕ

На 11 ноември зала 7 на Националниядворец на културата стана домакин напоредното значимо културно събитие встолицата. Поводът за събирането тазивечер беше двоен: отбелязване на10-годишнината от учредяването нанаградата за балканска литература„Балканика” и обявяването на десетиянеин носител.Връчването на този приз извежда напреден план два широко дискутиранивъпроса: спорът „за” и „против”литературните награди и разногласиятаза това, имаме ли основание изобщо даговорим за балканска литература. Нонастойчивото им присъствие вбългарското културно пространствопрез последните години не попречи надесетилетното съществуване на приза,което бе тържествено отбелязано тазивечер. Както подобава на международнанаграда, присъстваха много гости отчужбина: номинираните писатели, частот членовете на международното жури,посланици. Събитието уважиха и многобългарски творци и представители надържавните институции.В началото на тържествената вечерпрезидентът на международнатафондация „Балканика” Николай Стояновразказа накратко как е създадена тя икаква е дейността й. Началото епоставено в Охрид точно преди 10години, когато седем големи балканскииздателства – от България, Гърция,Сърбия, Румъния, Република Македония,

Турция и Албания, решават да обединятусилията си за популяризиране настойностната балканска литература. Такаот 1997 г. фондацията ежегодно присъждалитературна награда на балканскитенароди. Дейността й постепенно серазширява и тя започва да организира иработилница за млади преводачи от и набалкански езици. Успоредно с това нарастваинтересът към тези литератури в ЗападнаЕвропа. По думите на Николай Стоянов наБалканите се създават текстове,съпоставими с най-високите образци насъвременната европейска литература. Ноикономическите проблеми и неголяматаразпространеност на езиците, на които сепише, й пречат да заеме полагащото й семясто. Затова нуждата от подкрепа емного голяма.Последва най-важната част от събитието– обявяването на носителя налитературната награда „Балканика” за2006 година. По регламент седемчленнотомеждународно жури, съставено отпредставители на споменатите балканскидържави, избира между седем номинираниромана на писатели от тези страни.Членовете на журито оценяват романите впревод на английски език. За предпочитане ете да живеят и работят извън своятастрана, за да бъдат по-безпристрастни приизбора. По този повод носителят настатуетката през 2004 година. ДимитърШумналиев сподели, че това е една от най-чистите награди, защото журито е далечот всякакви национални литературни игрии ежби.В кратък филм бяха представени седемтеноминирани автори и техните книги: ЕленаХузури от Гърция за романа й „МрачниятВардар”; Гордана Чирянич от Сърбия заромана й „Целувката”; Валентин Таску отРумъния за „Милута”; Емил Андреев за

романа му „Стъклената река”;Александър Прокопиев от РепубликаМакедония за „Наблюдателят”; ЮлиетАлишка от Албания за романа„Международниците” и Тахсин Южелот Турция за романа му „Небостъргач”.Името на победителя беше обявено отпредседателя на журито, проф. ЕндрюВахтъл, заместник-ректор на Чикагскияуниверситет, славист и специалист побалкански литератури. Наградата беприсъдена на турския писател ТахсинЮжел. Роденият през 1933 г. в Елбистанпрофесор по филология е един от най-значимите представители насъвременната турска литература.Носител е на почти всички големилитературни награди в своята страна,както и на няколко международни. Акнигата, за която беше отличен, еироничен антиутопичен роман за един

бъдещ Истанбул (от 2073 година) – град нанебостъргачи, много приличащ на Ню Йорк.Наградата – статуетка на Пегас,изработена от скулптора СтавриКалинов, бе връчена на победителя отакад. Антон Дончев (който е носител насъщия приз за 1998 година). Освенпризнание за самия автор, тази награда епоредното доказателство за сериозноторазвитие, което бележи съвременнататурска литература след Нобеловатанаграда на Орхан Памук.Проф. Вахтъл специално открои ироманите на Александър Прокопиев иЮлиет Алишка, които също са направилимного добро впечатление на журито.Остава само да очакваме преводите наотличените, а и на всички номинираниромани, на български език, за да се убедимвъв високите им художествени качества.

АНДРЕЙ ТАШЕВ

Литературната награда „Балканика”

Класическата гимназия празнува своитетрийсет години. Елитното училище имаот 1994 година статут на лицей.Възникването му в лоното науниверситета става с добрата воля нанеговите преподаватели - между коитопроф. Руска Ганева, проф. Попов и проф.Сарафов, доц. Ана Николова, КрасимирБанев, проф. Б. Богданов, проф. А. Фол.На 15 октомври гимназията отпразнувасвоята годишнина с тържественияконцерт в „Народния театър”, режисиранот Георги Тенев, включващ: мултимедиенпърформанс; изпълнения на живо отмъжкия и девическия хор къмКласическата гимназия; интервюта сизвестните лица на гимназията; филмчетаза някои знакови моменти от историятана НГДЕК. Такова празнично събитие е идобър повод да попитаме някои отпопулярните лица на Класическата за товакаква роля е изиграла гимназията в животаим, какви са пожеланията, които бихаискали да отправят към нея и къмбъдещите й възпитаници.

Гергина Тончева, директорката нагимназията:Вълнението е много голямо, то не можеда се изрази с думи. Чувства навдъхновение и възторг ме изпълват, новажното е какво ще остане от днешния

ден в бъдещите възпитаници. Аравносметката е ясна - едно безмернобогатство за поколенията класици, коитода опазят създаденото.

Явор Гърдев, режисьор:Класическата гимназия има особено мястов емоционалната ми памет, която е многоважна за всеки творец, защото, когаточовек се връща към нея, успява да закрепиразличните образи в едно цяло. Така че беземоционалната си памет аз не бих могъл дабъда това, което съм. Гимназията беше замен такъв тип преживяване, което трудноможе да влезе в някакви логични рамки,освен всичко, което се научава в нея, ивсичко, на което възпитава, има едно другоемоционално ниво, един тип общуванемежду хората, което им дава възможностда бъдат различни. Тази разлика ги докарвадо едно особено страдание, защото немогат да се впишат в някакви контексти,не за друго, а защото изискванията към тяхса по-високи. Но това не означаванеадаптивност, напротив, те просто иматочаквания, изисквания и усещане за единсвят, който би могъл да бъде по-друг. Даногимназията да остане такъв уникат, абъдещите възпитаници да изградят изапазят онази връзка, която да им зададемодела на по-нататъшното общуване и насплотена общност, а гимназията да набавятъкмо тази емоционална памет.

Орлин Йорданов, преподавател покултура в НГДЕК:Това беше едно „искрометно” време, ниемятахме искри и над нас се сипеха искри.Беше особено време, защото свободата небеше така лесно достъпна, както е днес.Младите хора могат да си представят

това, но като литературен пример, не ис кожата си . Какво е за менгимназията? Това беше не мястото, аатмосферата, в която по-скоро ми бешеподсказано, отколкото разбрах, чесловото е петият елемент, то е власт внай-добрия смисъл на думата. Разбрах, чевсичко е слово, дори и мълчанието.Пожелавам на гимназията повечедисциплина, защото дисциплината евойнска добродетел, а словото се ражда,кълни, прораства и дава плод, когато ниедисциплинираме себе си. Първодисциплинираме и култивираме ума си,после духа си, тялото, последисциплинираме и двете и накрая, следкато дисциплинираме себе си, седисциплинираме в по-големи общности.

Г-жа Добринова, диригент на дватахора към гимназията:Всичко започна есента на 1981 г., точнопрез октомври предложих на няколкомомчета да направим хор, след няколкомесеца се появи и девическият.Задължително трябва да спомена, че от1984 година датира и нашата музикално-археографска експедиция „Пелея”. Сразлични групи момчета сме направилиоколо12 тура, предимно в България, исъбираме варианти на основнитецърковни песнопения от най-различницърковни певци, монаси и дажебогомолци. Огромно количество смесъбрали и сега готвим едно CD визпълнение на момчетата само оттакива варианти.Четвърт век аз съм на сцената само стези млади хора. А какво ме привлича?Това са хора умни и будни, които саготови да вършат много повече от това,

което се изисква от тях по програми иправилници. Много ми беше мъчно за това,че не можех да уча в това училище. А следдве- три години отидох там катоучителка, имах чувството, че някой мехвана и ме заведе на прага на гимназията. Иза добро или за зло съм толкова времетука. Трябва да се запази духът,емоцията, въодушевлението, с коетооснователите на гимназията и на хораработиха и продължават да работят.

Велизар Садовски, преподавател поинодевропейско езикознание въвВиенския и гост-професор в Болонскияуниверситет:Аз съм живият продукт на Класическатагимназия. Тук се зароди интересът ми къмсравнителното езикознание, което е съвсеместествено при изучавани 5 езика, три откоито древни. Тук се появиха и научните миинтереси, тук получих и възможността дасе появя на 16 години на първата сиконференция, международна конференциянаравно с учени от Института по българскиезик и по балканистика.В едно време, в което материализмът бешедържавна идеология, а научният атеизъмбеше обявен за държавна религия, за нас,търсещите духовност и поглед отвъдналичното битие и в началата ни,гимназията създаде адекватната социалнаи духовна среда, в която имахме едносолидно вглеждане в класическите забългарина християнски ценности. Моетолично развитие, откриването направославното християнство стана тъкмопрез Класическата гимназия, която годининаред беше подигравана, че в нея се изучаваБиблията, нещо нечувано дотогава.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ

Лицата на НГДЕК Обе

ктив

: Ге

орги

Дим

итро

в, С

мян

а на

про

фес

ият

а

СУБЕКТИВ

Литературен вестник 14.-20.11.2007

7

Живея в град без Антъни, слънцето ме огрява в птичиячурулик по улиците без Антъни, в парковете без Антъни,в стаи и магазини, университети и интернет клубове безАнтъни, пунктове за вторични суровини без Антъни,салони за красота без Антъни, редакции и книжарницибез Антъни.Антъни се появи от един друг свят, появи се катовестител на любовта, ръцете ни жадни се вплетоха,телата ни жадни се вплетоха, устните жадни сенамериха.Когато пихме кафе на път за неговия дом, на него му сепадна любов, на мен – късмет. Той пи капучино, аз – чашамляко.Беше лъчезарен слънчев ден, бяхме си разменяли краткисмс по обед, извини, вчера бях зает, днес да се видим?, Да,Кога?, къде?, Ндк? В 15 пред билетния център?, Чудесно.,Как ще се разпознаем?, Аз ще съм в синя риза и дънки, Аз вбежаво, Какво е бежаво?, Цвят. Когато отидох в трипред билетния център, точно пред него се издигашетрибуната на бат бойко, който нещо плещеше отекраните по ндк-то. Някак пробих през тълпата до входана билетния център, тупурдията продължи, някаквихора се качваха на сцената, пускаха някаква песен, посленякакви балони, някакви знамена се развяваха, някаквакамери жужаха, Антъни никакъв го нямаше. Къде си,пратих смс, Пред билетния център. Набрах номера му,Здравей, казах, пред билетния център никакъв те няма,тук съм, каза един чуждоземен глас, до билетния центъри фирмата не знам си коя. Помислих си, че е долу предтранспортния център, идвам, казах, и се забързах натам.Там също нямаше никакъв Антъни, пак се обадих, пак чухчуждоземния му глас, пак се обяснявахме къде кой къде,той ту ме виждаше, но после се оказваше, че не съм билаз, беше при някакви магазини, казах излез на шадравана,той не разбираше, на четвъртата минута ядно му казахпедерас с педерас, прекъснах разговора и се упътих къмнетклуб, пратих му един любезен смс от „Сянката”,впоследствие видях, че не е пристигнало, той отговори,че е до пуканките пред главния вход, пратих друг, обадисе, не се обади, пратих трети, чакай ме идвам, запътих секъм главния вход, към пуканките и там познах Антъниот пръв поглед, макар да беше в тъмносиня фанела идънки. Той също ме позна от пръв поглед. Сякаш някакедновременно се погледнахме и разбрахме, това е той,чакания. Ръкувахме се, приятно ми е Николай Бойков,приятно ми е Антъни Миранда. Тръгнахме към Антъни,беше ме поканил у тях в едно от съобщенията, които сибяхме разменили в нета, „и те каня у мен”, показах мукъде е билетния център, върнахме се да ми покаже къдеме бил чакал, отвътре в ндк-то на запушения,неработещия вход на билетния център; докато вървяхмекъм подлеза, няколко пъти уж случайно телата ни седокосваха, няколко пъти ръцете му уж случайно,небрежно приласкаха тялото ми.- Какво работиш? - ме попита.- Пиша, превеждам, гледам деца, разнасям книги ивестници, асистент в едно списание, личен асистент начовек в количка. А ти?- Американското културно аташе съм.- Познаваш ли Огняна Иванова?- Да, да – каза сякаш посърнал.- А филма „Размени” гледал ли си?- Размени, какво значи?- Чейндж. На един американец, даваха го на филмфеста,как една от политическия отдел зарибява пиара набългарското правителство...- Какво значи зарибява?- Прави го шпионин.- А, да, да. Не, не съм го гледал.- И в посолството знаят, че ти си хомосексуален?- Да.- И родителите ти?- Да, аз съм, как се казва, излязъл от килера на светло...- Открит, се казва.- Да, аз съм открит, с приятеля ми танцувахме вгимназията на бала.Минахме тунела на подлеза.- Да ти направя неприлично предложение? – казах.- Какво значи неприлично предложение?- Секс?- Да пием кафе?- Къде?- Това е твоя град.Пред нас по „Черни връх” тъкмо се бе изпречило еднокафене.- Да седнем тук?- Да.

- На коя от масите избираш?Избра. На свободните маси нямаше столове. Взех едниот друга маса, предупредиха ни, че те са от друготозаведение и ще ни се карат. Нищо, казах, ще се оправя.Антъни учеше български от шест месеца.- Ми значи, сега ще се учиш да поръчваш - казах.Дойда сервитьорка, Антъни поръчваше, накрая правихуточнения, слънце грееше, сякаш духаше вятър, смеехмесе, Антъни от време на време правеше онзи жест наКапоти от филма Капоти, който за пръв път ми хареса вжив човек, уточнихме, какво си търсиш, е стандартенклиширан въпрос в сайтовете за запознанства, аз съмотговарял, каквото се получи, какво значи това, попита,каквото стане, каквото се случи, казах, аха, каквото щее, каза Антъни, а ти?, как отговаряш?, каквото решим,Антъни си носеше речник и книга с глаголи, учешебългарски, пък и учител си бил търсил, промоцията есамо днес, казах, за следващия път ще трябва дадоговорим цена и начин на заплащане.- Какво прекрасно време – каза Антъни.- О, да, и вчера бе прекрасно - казах.И се засмяхме. Разказах му вица за сър Джон, дето сиплувал в Темза и видял един във фрак и цилиндър да шляпа.Антъни не разбираше думата давя се. Обяснявах, смеехмесе. После уточнявахме какво значи думата граница,лимит?, че минавал границите на личното мипространство, това е, защото е чужденец и не познаватукашните стандарти или... не, не в Испания мъжететака се държали един спрямо друг, какво е учил, тригодини право, откъде е, от Маями, а ти?, от Видин,унгарска филология, каза няколко изречения на испански,времето пак беше прекрасно и прогнозата същотвърдеше, че щяло да бъде прекрасно и занапред,предложих да платим сметката и да пием чай у нас.- Не, не, аз ще платя – каза.И после вървяхме в слънчевия град, по слънчевите улици, ителата някак от само себе си хармонизираха исъгласуваха вървежа си, хармонизираха се и съгласуваха инастройваха едно за друго, на ъгъла на Витошка иПатриарха, при Аптека, Палми си говореше с някого си,здравей как си, благодаря, и нещо изломоти, ти?,благодаря и аз добре, говорех, докато пристъпвахме вединен ритъм, пристигнахме у нас, леля Клара я нямаше,показах му дневната, кухничката, работния някогакабинет. Правихме чай, телата ни жадни се преплетоха,ръцете ни жадни се преплетоха, устните ни жадни сенамериха, пихме чай, Антъни тръгваше да си тръгва, нотръгнал да си тръгва се залепвахме и жадни, приласканиедин за друг, жадни се намирахме. Свободен съм с теб,Антъни, казах му, после пак жадни бивахме едно.- Чуй тялото си, Антъни – казах.- Да, но разума ми казва друго – каза.И Антъни си тръгна, без да правим любов, изтеглил отторбата с късмети вкус на любов. И сега в един град безАнтъни намирам местата ни с Антъни. Градината-ресторант на Патриарха, където с Диана под ромона нашадравана хапнахме и пийнахме по чаша бяло вино. Илипесента, която се носеше по радиото, докато Марияслагаше в ред ноктите ми, и вървя в този град безАнтъни, младежите водят момичетата си за ръка и втях цъфти любовта, момичетата водят момчетата сиза ръка и в тях цъфти любовта, младежи вървятнехванати за ръка и в тях разцъфва любовта, вървя жаденв слънчевата изнемога и нищо не утолява жаждата ми,живея в този град в птичия чурулик без Антъни и плача,защото никога нямаДа се будиш до менДа се будя до тебДа те поздравявам с виждам те и помириши меДа ме поздравяваш с виждам те и помириши меДа лежим огрени от слънце в слънчевата нега встръковете треваДа те гледам как дишашДа ме гледаш как дишамДа нося ризите тиДа носиш ризите миЗаедно да готвимЗаедно да ходим на ресторант кино театърДа съм заедно с теб сред приятелите тиДа си заедно с мен сред приятелите миДа те поглеждам скришом горд със тебДа ме поглеждаш скришом горд със менДа те гледам как нещо човъркашДа ме гледаш как нещо човъркамДа ти казвам слънчицеДа ми казваш слънчицеИли каквото и да еДа вървим хванати за ръка по улицитеДа откривам сантиметър по сантиметър тялото си

Когато ти откриваш сантиметър по сантиметъртялото миКогато аз откривам сантиметър по сантиметъртялото тиДа правиме любовДа чувствам ласката на устните ти с вкус на пърхотенена пеперудаДа чувстваш ласката на устните ми с вкус на пърхотенена пеперудаДа чувствам ласката на бедрото ти с цвят на уплашенфавънДа чувствам ласката на дъха тиДа чувстваш ласката на дъха миДъхът ни да се настига и преварваДа поема един и същи ритъмДа се омесваИ да не знаем дали е моя или твоя дъхДа се радваме заедно на простите ясни нещаНа светлината която нахлува в стаите ниНа прозорците през които поглеждаме навънНа въздуха който дишамеНа храната която ядемНа водата която пиемНа огъня който палим в деретоНа дрехата която покрива тялото ниНа вратата която прекрачваме за да поемем в този градНа улиците по които вървимНа камъчето което отнасяме у домаНа листото което пада пред насНа планината която зърваме тук-там като серазхождамеНа парка в който се разхождамеНа зеленчуците които купувамеНа чашите от които отпиваме глътка водаНа телефоните по които се обаждаме един другимуНа книгите които тъкмо четемНа късметите които теглиме даваме получавамеНа тетрадките в които пишемНа листовете хартия по които пишемНа писалките химикалките моливите с които пишемНа моливите с които рисувамеНа клавиатурите на компютрите на които щъкатпръстите на ръцете ниНа столовете на които седимНа масите на които опираме лактиНа леглото в което се любиме излежаваме спимеНа фотьойлите в които седим четем слушаме музикаНа деня който сменя нощтаНа нощта която сменя деняНа котката която се отърква в краката ниНа цвърченето на врабцитеНа квакането на жабитеНа бръмченето на комараИска ми се заедно да ни подтикват да живеемнеизбежните необходими радостиНеизбежните необходимите ежечудесаДа правим любовта

28 април сутринта, докато грейвашеслънцето в стаята ми, 7.37-9.01, 10.12-11.08 ч.

Плач по Антъни

Литературен вестник 14.-20.11.2007

Николай Бойков

К Р И М И Н А Л Е

Рек

лам

а на

вер

ига

кина

Uto

polis

: „У

даръ

т н

а ре

ално

стт

а”

8

Редактор на страницатаКАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Вървя по притихналите тъмни преки на „Раковски” следспектакъла на Крикор Азарян „Чайка” в театър„Българска армия” и в главата ми звучи нещо многокрасиво, с което съм си тръгнала преди малко от салона -лирично, нежно и малко тъжно фадо на групата Terrad’Agua... Se deixas de ser quem es или „ако престанеш да ситакъв, какъвто си”. Или може би само „ако престанеш даси ...” Някъде по пътя ме догонват откъслечни стиховена Михаил Белчев, изречени от Чеховите чайки: „Колкоси прав, че отмина край мен като вятър студен жълтосухо листо на път... Крясък на птица реже нощта... Знам,че искаш да ме напуснеш и не считаш това за грях...”Докосването до създадения от Чехов - Азарян свят етолкова болезнено истинско и дълбоко емоционално, ченяма как да не стигне до зрителя или да го оставиравнодушен. Пиесата е писана в края на XIX век. Т.е.между авторовия замисъл и режисьорския прочит зеепропастта на двадесетото столетие, промениломногократно световната история. Но от тази времевапауза няма и помен. Сякаш двамата, драматург ирежисьор, са седнали и заедно са споделили дългоспотаявано терзание. Може би защото самият Азарян,както сам той споделя, чувства руския писателтолкова близък, а тази му пиеса – най-притегателната.И на сцената, и в текста времето лети главозамайващо,а като че ли в живота на персонажите нищо не се случва.Или случващото се е някъде зад кулисите, извънстраниците. Няма интерес към определено събитие,защото самото събитие не е интересно. Важното е далипроизтича нещо от него и какво е то. Дали то променяпосоката на до болка познатия път, дали привнася нов,различен цвят върху сивия фон, дали не зазвучава по-ведровечният минорен акорд...Постановката крещи от теми, от преплетени сюжетнилинии, от успоредно, но не едновременно движещи сепротивоположно заредени частици, които дори в безкраяняма как да се пресекат. Тук пак ми зазвучава стих: „Азтърся тебе, ти търсиш друг, но той търси друга, тя пъктърси друг...” Да, невъзможната любов е една от темите,която вълнува авторите. Вълнува и зрителя, не защото еособено актуална във високотехнологичното ни време, вкоето дори простичкото човешко общуване е процес наизчезване, а защото съвременният човек, подобно наЧеховите герои, толкова се е вторачил в себе си, дотакава степен се е автообсебил, че състраданието испособността да вижда и чува хората около себе сиотстъпват, превили гръб пред жестокостта и крайнатаотчужденост. Чеховите герои, улисани във вечните сиигри и забавления изобщо не виждат, че Константин го

няма, защото се е самоубил. Сорин лежи мъртъв на дивана,но никой не допуска, че това му заспиване не е поредното,а последното. Хората гледат, но не виждат. Не саспособни да усетят чуждата болка, дори когато тесамите страдат. Трепльов е съсипан от мъка, порадитова, че Нина не го допуска до себе си. В същото времетой не понася готовата да даде душата си за него Маша.Тя от своя страна постъпва по същия начин с учителяМедведенко. Омагьосаният кръг на невъзможната любов:всеки обича някой, който обича друг. И всеки подминавадругия „като вятър студен жълто сухо листо на път”.Така в темата за най-възвишеното човешко чувство сепромъква друга – за неизбежния човешки край,противостояща на не по-малко значимата – тази затворчеството, и от трета страна – фундаменталниятпроблем за конфликта между поколенията. Всички теживеят в едно органично цяло и ескалират, водени отидеята за неизбежността на отминаващото време. Ивсеки от персонажите има своя момент на осъзнаване натази безвъзвратност: Тригорин се чувства като седящ наперона след вече отминалия влак селяк; Аркадина пък снокти и зъби се бори да го задържи до себе си, защототова е единственият й начин да се чувства все още млада.Това дълго чакано режисьорско признание звучидостатъчно убедително, благодарение и на точноуловената и поднесена Чехова чувствителност отстрана на актьорите. Като че ли между имената наперсонажите и актьорите стои непоклатим знак заравенство и всяка промяна би довела до скъсване наорганичното цяло на състава. В самото начало сепоявява Маша - Анастасия Ингилизова, облечена в черно,сякаш жалее живота си. Тъжна, страдаща заради това, чее отхвърлена, и причиняваща страдание на обичащия яМедведенко - Иван Бърнев. Актрисата се потапя вдълбоката емоционална зрялост на образа, допълнена отмайсторското умение на партньора си, облякъл сивияскучен костюм на добричкия, но дребнав и досадендаскал, неин съпруг, да постига внушението на героя сисамо с няколко изречени думи и значимите паузи междутях. Маша подрежда столовете за предстоящотопредставление на същото място, където в края наспектакъла, развеселената фамилия ще играе лото и нямада забележи мъртвия Костя (Иван Радоев), лежащ задстъкления параван, на същата малка сцена, на която вначалото Нина - Александра Сърчаджиева, прави своядебют като актриса. Младият прохождащ драматургсъщо е облечен в черно, подобно на пеещия Tengo lacamisa negra proque negra tengo el alma Хуанес (носячерна риза, защото душата ми е черна). Радоев умеловоди персонажа си по ръба на нервна криза: силно обичащи отхвърлен, заради любовника на майка си. Именно предтях двамата той иска да докаже писателския ситалант. Това, че той слага край на живота си на финала,не е толкова заради любовното поражение, а по-скоропоради провала му като творец. Винаги в бяло, с гордаосанка, с изящни маниери и достатъчно самоирония,Бойка Велкова живее в една непримирима къмбезвъзвратно изтичащото време Аркадина - истинска

дама, под чиято завидна външностсе крие суетна егоистка, на която ролята напрелъстителка й се нрави далеч повече от съдбата намайка на млад писател неудачник. Та нали има до себе сидруг, при това велик творец – Тригорин - Иван Ласкин.Актьорът е наузнаваем в дрехите на мекушавия,нерешителен, погубил от скука своята голяма любовНина. Сама погубва себе си от това чувство и ПолинаАндреевна – героинята на Меглена Караламбова побезметежно прекарващ дните си доктор Дорн – ГеоргиНоваков. Позволявам си да не вкарвам актьорите в скоби,защото те не играят персонажите от „Чайка”. Те сасамите персонажи, живеят в тях.А защо чайка? Дали в душата на всеки един отперсонажите не се крие частица от нейния устрем къмсвободата, към безкрая? Дали несбъднатите им бленуванияне са спотаени, режещи нощта, крясъци на птици? Да,подобно на чайки, те се реят в пространството, гонятвятъра, а под тях, вълните на морето на живота серазливат на брега и потъват обратно в дълбините му. И всеси мислят как ето, ще кацнат на гребена на следващатавълна и ще се потопят в мечтания свят. Но и тя, както ивсички предишни или следващи я вълни, изчезват. Всякапропусната възможност в постановката е ознаменуванаот вик на чайка, сякаш иска да каже на героя: и този пътмигът отлетя.Постановката няма върхове и спадове. Действието течеспокойно като равна река, която няма нужда сама дадълбае руслото си. То като че ли е било там преди нея истои непроменено. Може би някои се опитват дахвърлят вътре камъни, да плуват със сал, да отбиваттечението... Водата ги изхвърля на брега и те сякашникога не са стъпвали в нея, сякаш никога нищо не се еслучвало. Ето например Маша се омъжва за Медведенко иси имат дете, но това нищо не променя. То простостава ясно от разговорите. Нина се проваля катоактриса и заедно с Тригорин погубват любовта си, но итова не ги променя. Дъхът на постановката се процеждавъв въздуха подобно на дима от настръхващата нямасцена, в която всички вземат по цигара от табакератана Дорн, запалват последователно и слушат горчивотофадо: „Ако престанеш да си такъв какъвто си... акопрестанеш да си...” И във всяко кръгче дим, разтварящосе в пространството и във времето, остава по единвъпрос: защо исках, а не можах?, защо се разминах слюбовта?, защо погубих мечтите си?, защо се простих спо-доброто си утре?, защо преди да съм бил, да съм далнещо от себе си, силата ме напуска?... И никой не считатези неосъществености за грях. А вятърът ги отвявакато сухи есенни листа....Оставям зад себе си Театъра. Стъпките ми отекват посмълчаните улички... Само споменът за вик на чайкапрорязва нощта. Вик на надежда или на отчаяние. Вик нарадост или на болка. И после всичко пак утихва.

НАДЕЖДА НИКОЛОВА

Крясък на птица реже нощта

ОРГАНИЗАЦИЯ ЗА СЪВРЕМЕННО ИЗКУСТВО ИКУЛТУРА – 36 МАЙМУНИ

представя

ПроТекст - сценични четения на новиевропейски пиеси в несценични

пространства 1

ПроТекст е дебютният проект на организацията,фокусиран върху съвременното европейскодраматургично писане. В рамките на първото изданиеще бъдат представени 4 пиеси от най-новата немскадраматургия в специфичния театрален формат насценичното четене извън институционализиранотопространство на театъра. Текстовете за първи пътсе превеждат на български език специално за целите напроекта. Избраните пиеси са „69„ на Игор Бауерзима,„Грозния„ на Мариус фон Майенбург, „Синята брада –надежда на жените„ от Деа Лоер и „Преди/След„ наРоланд Шимелпфених, като всяка ще бъде поставена вразлично пространство, същностно свързано съсспецификите на текста. Идеята на пърформанс-четенията е да изгради хомогенна арт среда, в коятоархитектурното пространство, текстът,актьорското присъствие, живото музикалноизпълнение и мултимедията представляват единенорганизъм на естествена обвързаност между

отделните елементи. Партньори наПроТекст са Гьоте Институт - България,Чешки културен център, Галерия „ВаскаЕмануилова”, Национална художественаакадемия и S.A.M.P.L.E. Records StudentAgency for Musical Production and Live Events,НБУ

ПРОТЕКСТ КАЛЕНДАР:

„69„ от Игор Бауерзима20 ноември (вт.), 19:00 ч.21 ноември (ср.), 19:00 ч. Гьоте-институт България ул. Будапеща 1

„Грозния„ от Мариус фон Майенбург27 ноември (вт.), 19:00 ч.28 ноември (ср.), 19:00 ч.Приложен факултет на Национална художественагалерия (Парното)бул. Цариградско шосе 73

„Синята брада – надежда на жените„ от Деа Лоер4 декември (вт.), 19:00 ч.5 декември (ср.), 19:00 ч. Галерия „Васка Емануилова”бул. Янко Съкъзов 15

„Преди/След„ на Роланд Шимелпфених11 декември (вт.), 19:00 ч.12 декември (ср.), 19:00 ч.Чешки културен центърул. Г.С.Раковски 100

Заключителна среща - разговор на екипа с младипрофесионалисти в сферата на изпълнителскитеизкуства, утвърдени имена и дебютанти вдраматургичното писане, както и изкушени зрители.Целта е да се представи проекта, да се провокира

дискусия по проблемите на съвременнотодраматургично писане у нас и да се изгради общност отдраматурзи и театрални практици, които да обменятидеи и да генерират опити.13 декември (ср.), 19:00 ч. Гьоте-институт Българияул. Будапеща 1

На 20 и 21 ноември от 19 ч в Гьоте институтще се състои първото сценично четене от проектаПроТекст. Пиесата е „69” на немския драматург отчешки произход Игор Бауерзима. Режисьор на четенето еГергана Димитрова, асистент Василена Радева,участват Елена Димитрова и Петър Мелтев,сценография Мирослав Йорданов, музика БранимирСтойков – Bunny, анимация Боряна Кръстева, видеоЛюбомир Драганов.Текстът за първи път се превежда на български език.Бауерзима нашумя с пиесата си „Norway. today”, която епоставяна от Гаро Ашикян в Театър София („Delete”,2004 г.). „69” е пиеса за несъвместимостта на днешнияморал и светоглед с устойчивия християнски нормативи упование в неизменните ценности и автентичнитеистини. За несъвпадането на нагласата на човешкатакултура към надеждни и сигурни нравствени правила съссъвременния нравствен релативизъм и липса наавтентичност. „Канибализмът” е модусът на нашетопостмодерно съществуване, идентичността ни енеусточив сбор от погълнати готови изречения, чуждипреживявания и емоции: „да ядеш и да бъдеш изяден, не ели, сякаш всичко вече се е случвало”. През криминалнатаистория за един канибал и неговите жертви, текстътговори за загубения център, смисъл и ценност насъвременния човек и за безкрайните му трудности влутането между заличените опорни точки.

СЪОБЩЕНИЕ

Литературен вестник 14.-20.11.2007

9на стр. 10

Социология на забравените литературни култове(А. Н. Апухтин, М. П. Арцибашев)тенденциозно несдържания (но все пак затворен виндивидуалния живот) еротизъм на фикционалнияроманов герой Санин. Същият фикционален – по-скоро„реторичен” еротизъм, ако бъде сравнен сдемонстративните „пуналуални” практики в секса принякои от най-известните съветски футуристи втяхната „Борба с Буржоазния Бит” или просто съссподеляния в разкази навик на самия Горки от младинида посещава публични домове в чужбина, изглеждапросто като една литературна теза с провокиращинравствени акценти. Трябва да се добави, че Горки, общовзето, макар и да полемизира с Арцибашев вманифестната си статия „Разрушаване на личността” ида нарича героя Санин „смешен и глупав”18, дълго времецени неговия създател като свой „бивш приятел”,защитава го в съдебен процес, през 1917 г. планира давключи „Санин” в своята „История на разночинството”и „заставя” своя герой в „Клим Самгин” да чете „Санин”.Причината за пълната цензура, която е наложена върхупроизведенията на Арцибашев и задължителното музаклеймяване до самия край на съветската епоха, е несамо в обстоятелството, че той е сред първите яркипротивници на болшевишкия режим (някои такиваписатели-„белоемигранти” частично са реабилитираникато писатели още по времето на Хрушчов). Арцибашевотрича социалистическите идеи изцяло, докрай – и то вгодините, когато същите идеи за много умове са биливсе още жива, примамлива и романтична вяра. Още нещорядко за Русия – радикалното несъгласие с идеологиятана социализма у Арцибашев не е изразено от позициитена ултраконсервативната ретроградност на Синода инеговите оберпрокурори, на елитарния дендисткиснобизъм или на „самодържавно-охранителните”монархически сили в Русия. В нетърпимостта написателя към социализма не звучат нитопатриаршеските анатеми, нито протестиращата срещудеспотизма обществено изолирана, но граждански иинтелектуално достойна тогавашна руска либералнамисъл – макар че „сладникав либерализъм” е най-сдържаното обвинение в богатия съветски речник наинвективите за разказите на Арцибашев. В тях тойпротестира срещу черносотническия терор от 1906 г. ие сред първите активни противници на смъртнотонаказание в Русия. Писателят, който определя сам себеси като „нито ляв, нито десен, нито монархист, ниторепубликанец”19 , вижда насилствената колективисткаутопия като заплаха за самото биологично оцеляване начовека – като абсолютно зло, прикрито зад измамнафасада от думи, която тесногръди доктринери издигатпред обикновената човешка радост и наслада отживота.Вече беглец от Съветска Русия, Арцибашев показателноизбира за място на своето изгнание не традиционнияинтелигентски, аристократски и меланхоличен рускиПариж на емигрантската носталгия, а намиращата севъв формално състояние на война с болшевишкия режимВаршава. Там Арцибашев заедно с друг руски писател – Б.Савинков, авторът на „Кон бледен”– е сред неуморнитеизобличители на съветската власт пред европейскотообществено мнение. Част от тази публицистика епреведена веднага в България.20 Емигрантскатаактивност на Арцибашев и Савинков не се изчерпва самов борбата чрез словото. Писателите замислятпрактически операции за съпротива срещу болшевизма.Съветската власт много скоро ги разпознава и посочвакато „едни от най-злите /си/ врагове”. Намира имспециално място в митичната и сакрализиранаофициална апология на разгрома на всички реални имними заплахи за СССР. Много характерно е например, чеключовото понятие на „следсталинското затопляне” –„култ към личността” се появява в най-каноничнатакнига на сталинизма „История на ВКП (б)” през една отдвете най-канонични години на сталинизма – 1938-а – нетолкова в ницшеанския ореол около Свръхчовека,колкото като алюзия към групово олицетворение наАрцибашевия писателски тип: „орда модерни писатели,които „критикуваха” марксизма, оплювахареволюцията, издевателстваха над нея, възпявахапредателството, възпяваха половия разврат под вида на„култа към личността”.21 Тази гледна точка става„единствено правилната” и в България след 1944 г.Поведението на български литературни герои и редицаавтобиографични писателски ретроспекции дълго времепридават на „арцибашевщината” важността и силата нацяла обществена и културна тенденция в първатачетвърт на ХХ век. Особено интересно е, че името на М.П. Арцибашев задължително се споменава с това на Ст.

Пшибишевски в рядко катосравнителен критически прочит икато масови читателски нагласи„близначеско” литературно родствои социално образотворчество. То еразлично по съдържание от другистереотипни двунационалниписателски сдвоявания вбългарските литературни представикато Хр. Ботев–Ш. Петьофи,различно е и от дуализма напопулярните литературниметонимии от типа на „рускияБайрон” .При многото съществени различиямежду Арцибашев и Пшибишевскиочевидно най-важен за двоичната имрецепция в България се е оказал„половият въпрос”. Социологията напаралелния прочит и на възникналиядвоичен стереотип не оставя мястоза по-обективенсравнителнолитературоведскианализ; изглежда, че неразделиматадвойка „Арцибашев-Пшибишевски”съществува като такава само за българскиялитературен педагог, читател и критик. В излизалотонапример до 20-те години на ХХ в. кратко, но съссериозни амбиции софийско литературно списание„Хора” през 1922-23 г., разкази и повести на дваматаписатели се поместват паралелно и се рекламират общо.През следващите години вече в ретроспекция единият епричисляван към „натурализма”, а другият – към„законодателите на символизма”. Цялостнисравнителни изследвания върху двамата писатели всамата полска и в руската литературнакомпаративистика няма. Това очевидно се дължи не наогласената апокалиптично (при малката вероятност дабъде сравнена от здраворазсъдъчния свят тъкмо сапокалипсис) „световна криза на сравнителнотолитературознание”. Липсата не произтича и отнапрегнатата все още тема за характера на руско-полските културни и обществени връзки (темата, защастие, не е конфликтна поне за литературоведите отдвете страни); през 1975 г. в Полша е публикуванопроизведение на Арцибашев22 , а за полската русистикатой е стара тема не само поради биографичния факт, чее син на полякиня23 , а и защото участва в литературнияживот на Варшава – през 1925 г. знаменателно водилитературна полемика със сродния му по тематика истил (в писаната едновременно със „Санин” „История нагреха”) Ст. Жеромски, за когото Пушкин е и„порнограф”24 . Просто двете националнилитературоведски школи – полската и руската –изследват отделно двамата писатели в контекста наразлични художествени тенденции и стилове, докатобългарската ги възприема общо – може би под влияние намасовото литературно мнение, може би зарадинеумение да коригира това мнение.

„Особено широко разпространение сред младежтаимаха романите на полския писател СтаниславПшибишевски, които покваряваха вкуса иразвращаваха читателите с неукрепнала критичнамисъл. Арнаудов поведе борба с влиянието на тозиавтор, като развиваше вкус към класическаталитература. Той победи модната упадъчна литературадотолкова, че споменаването на Пшибишевски от някойстудент вече будеше присмех от страна на неговитеколеги.”25

Колко е била успешна борбата на М. Арнаудов срещу„упадъчната литература”, не може да се прецени, но с„влияния” на Арцибашевия „Санин” и на „Синагогата наСатаната” на Пшибишевски обясняват най-различниявления в литературно изразяваната на български„полова сфера” и самообясняват младежките сивъзторзи много и различни български писатели и критици –Ат. Смирнов и Г. Райчев, Ив. Мешеков и Н. Райнов... Заедин отдавна забравен белетрист, какъвто например е Т.Чакърмов, академично енциклопедично издание от 1982 г.смята за необходимо да поясни, че е автор на няколкокниги, „написани под влиянието на Ст. Пшибишевски иМ.П. Арцибашев”.26 Същия Т. Чакърмов е описан вспомените на К. Кръстев като:...анархоиндивидуалист, ницшеанец, своеобразен мистики индивидуалист, драстичен и безцеремонен, понякога и

разнежен, рошав и небрежно облечен или с хубава лутренашапка и балтон, минал през психотерапевтичнозаведение /.../ този интересен графоман, сецесионенсимволист, декадент, психоман, сексоман /.../ пишеше снеизтощим инстинкт, бе автор на няколко книги –„Подмоли” (1919), „Зад пределите”, „В мълчание”,„Подземния град” (1928) /.../ намиращи се общо подочевидното влияние на Станислав Пшибишевски,Арцибашев, Леонид Андреев и Николай Райнов /.../ серотичната им тематика и поетично-метафоричната им стилистика.27

И при най-голяма интерпретаторска условност впроизведенията на Арцибашев трудно може да сеоткрои като доминантна „поетично-метафоричнатастилистика”. В случая обаче, съзнателно или не, КирилКръстев я е положил просто като ориентиращ формаленпаралел към „еротичната тематика”. Посветениятчитател трябва да разбира синонимния паралел„еротизъм-модерност” като водещ мотив намодерното изкуство с наложените от негопсихологически, битови и културни модели.Биографският литературен образ на Чакърмов е изградендискурсивно – като „всичко, което е казвано задекадента, всичко, което разпознаваме у декадента” –дори и когато някои чисто литературни спецификимогат да противоречат на този образ. И доколкото забългарската литературна публика той „трябва дасъдържа и нещо от Арцибашев”, нека посочим няколкотакива специфики. Л. Н. Толстой, а не Достоевскиостава докрай неизменен кумир на Арцибашев, коготонай-често обвиняват в „натурализъм” или„неонатурализъм”28 . Той самият в условната сиестетическа програма съветва художниците „даизучават живота и фактите и да говорят само за това,което виждат”29 . Писателят не участва в създаденитеповеденчески ритуали в субкултурата на най-представителните „декадентски и символистки”кръгове през руския „Сребърен век”, дистанциранозаявявайки в една от полемиките си с тях, че някоиличности и групи „уважава като културни хора”30.Владимир Санин е силен, здрав, ведър и оптимистиченгерой, пълна противоположност на преобладаващо„морбидната” трафаретна персонология на„краевековния” модернизъм. Накрая „романът стенденциозна обществена теза”, какъвто при всичкидруги негови тематични и нравствени „крайности” безсъмнение представлява „Санин”, е сред принципнопротивопоказните на модернизма наративни форми –сравнението с романа „Петербург” на А. Бели напримерговори от само себе си.Критическата рецепция на Арцибашев в България изпълвакрайните тонове в гамата от гневното отрицание довъзторжените апологии. Еднакво дистанцирана от тяхобаче, се откроява с равнището си голяматааналитична студия на търновскиягимназиален учител по литература СлавчоПаскалев за романа31 . В духа на времето тя

от стр. 3

Литературен вестник 14.-20.11.2007

Четене в тъмното

С О Ц И О Л О Г И Ч Е С К И С Н А Й П Е Р

10

започва с тревожния размисъл за „парвенюшкия”,непълноценен и повърхностен начин, по който в Българиясе възприемат европейските културни образци итенденции. И днес у нас безброй пъти може да се чуе ипрочете почти дословно констатацията на Паскалев:„да, ние сме твърде далеч от своя идеал - да бъдемравноправни членове в семейството на европейскитенароди /.../ да чувстваме своята общност с Европа, дасъзнаваме единството на нашите културни задачи, дапреживяваме /.../ тревогите и съмненията насъвременния европеец. И все пак ние сме европейци.”32

По-нататък студията характеризира автора („твърдеталантлив, макар и не първостепенен представител нанай-новото поколение руски писатели”); общественатаатмосфера и „кризиса, който преживява днешнотопоколение в Русия”; минава през ерудитски анализ наромановата теза („смес от вулгаризирано ницшеанствои възгледи, заети от /... / Бодлер, Оскар Уайлд, Ведекинд,Пшибишевски и др. култ към плътта”, на сюжета(„твърде несложен”) и на характерни епизоди; дава общаоценка на „Санин” („като художествено произведение /със/ значителни достойнства, които го поставят високонад обикновената булевардна и порнографическалитература”, но „с най-важни недостатъци –тенденциозност, която се чувствува на всяка страницаи безжизненост, схематичност на главното лице”). Католитературен педагог Паскалев предупреждава и заособено драстичните случаи на социалнопсихологическивъздействия на романа върху отделни читателскиобщности. Такива са организираните в Русия „санинскигрупи” от гимназисти и студенти за практикуване на„свободна любов”. Накрая студията завършва съсзадължителния тогава скрупульозен критичен коментар(от цели 5 страници!) на езика на българския превод,който Паскалев оценява безпощадно, но аргументиранокато „безобразен, невежествен и недобросъвестен”.В своята интелектуална автобиография Ив. Мешековотбелязва силното впечатление, което е направиластудията на Паскалев33 , което позволява да твърдим, чев България е съществувала дори „рецепция накритическата рецепция” на Арцибашевия „Санин” сразлични представителни етапи; видимо 20-те годининапример изместват акцента от „половата проблема”върху модернизма на Арцибашев като драматург. Н.Райнов пише във „Везни”:

„Онези, които са видели „Мрътвешки танц”, поставенот Гео Милева, ще искат да видят и другитеСтриндбергови пиеси от същия кръг, ще искат да видяти Метерлинка, и Хамсуна, и Вилье дьо Лил Адана, иУайлда, и Виспянски и Хофманстала, и Арцибашева.”34

Както личи от библиографската справка35 , по това времебългарският читател вече разполага с преводи на почтицялото творчество на Арцибашев. Това дело наинициативни и съобразителни книгоиздатели, преводачи икритици от цялата страна е показателно залитературната география на тогавашна България.Погледът към „частното пространство” налитературния живот, трябва да отбележи и факта, чедо 70 – 80-те години на ХХ в. по-старите и богати личнибиблиотеки на интелигентни български градски фамилиисъдържаха преводни или оригинални екземпляри от„Санин”. По тях личаха многобройни следи отчитателски досег, а притежателите им по някакъвначин възпроизвеждаха разказите за скандала с романа иза риска книгата да бъде запазена в годините на строготабу върху Арцибашев.36 Всичко това прави от всякаквагледна точка напълно необясним факта, че в издаденатау нас вече през 2001 г. „Преводна рецепция на рускаталитература” писателят не е отбелязан с нито еднонегово произведение нито веднъж.37

Авторът на „Санин” става и тема на самата българскахудожествена литература – най-демонстративниятзнак за силна и интерсубективно социологизираналитературна вторичност. За героя на Емилиян Станевот „Иван Кондарев”, унесеният и безнадеждно влюбенгимназист Кольо Рачиков,... всички велики умове се деляха на две категории: впървата категория попадаха писателите ифилософите, чиито книги носеха печата на безумието

(те бяха истинските гении,прозрели страшната и голаистина на живота...) а въввтората категория влизаха„старите, които под влияние нахристиянството проповядваха

еснафски идеи, говореха за някакво разумно начало вживота, за Бог за нравственост и други такива работи.”В тая категория Кольо поставяше всички класици,които се изучаваха в гимназията от Омира до ИванВазов („казионен поет в сиво”), а в първата влизахаАрцибашев, Хамсун, Уайлд, Пшибишевски и други, т.е.истинските гении, които осмиваха всякаквидобродетели и богове и показваха „ирационалното началона живота и пълния банкрут на разума”. Техните книгиКольо четеше с неутолима жажда. Той вземаше тиякниги най-вече от Лальо Ганкин, с когото бяха големиприятели (Ганкин можеше да се нарече негов учител,понеже пръв го запозна с „модернистите”. Той му дадеда чете „Homo sapiens”, когато Кольо бе едвачетиринадесетгодишен, а след това тикна в ръцетему „Сафо” от Алфонс Доде), вземаше ги отчиталищната библиотека, някога доста богата скниги, но сега изкрадена. Пък ако някоя книга неможеше да се намери никъде, Кольо отиваше да япоиска от учителя по литература Георгиев.Така той изчете много книги, обзет от същинскатреска, легнал по корем на високия железен креват вкъщи или в „самота сред природата”, с пламнала отмисли глава, отдаден на страданията си и на онаясладка скръб, която често молепсва юношите и оставаза цял живот.38

Така пред нас са два руски „литературни култа”отначалото на ХХ век у нас – единият е масов, а другият –индивидуален. Това е само част от риска на несигурнияпаралел; някогашната българска популярност на С.Надсон, когото Кремен споменава заедно с Апухтин,отдавна се изтъква главно с акценти върху неговатапреобладаващо „гражданска” поезия и съответнотонейно „влияние”върху българската социална лирика.39

Как и кога се появява „арцибашевщината” в България едостатъчно документирано и ясно – за популярносттана Апухтин у нас не се знае почти нищо, освенцитираното от Кремен за Лора. Позитивистичниятбиографизъм би отхвърлил прекия „трансфер” чрез най-близкото до ума посредничество на майката ЕкатеринаКаравелова като руска възпитаница не само защотолитературата изглежда не е била сред предпочитанитеобщи теми в общуването между майка и дъщеря, и сезнае, че майката е искала да опази дъщеря си отлитературата и литераторите. Съдейки по дневницитена Ек. Каравелова, тя предпочита в руската лирикаПушкин, Лермонтов и Некрасов40 . Роденият през 1840 г.Апухтин твори между 1853 и смъртта си през 1893. До1885 г. обаче (в която Ек. Каравелова е в самия център набългарския политически живот с всички последвали занейното семейство тежки перипетии) поетът оставапочти неизвестен на масовата руска литературнапублика. Особеното в съдбата на Апухтин като лирик е,че повечето негови стихове, писани, но непубликуванипреди, читателите от 80-те и 90-те години на ХІХ веквъзприемат като нови и отговарящи на„сантименталните” умонастроения, които отбелязваКремен.41

Стихотворението на Апухтин „Мухи”, което ерецитирала Лора и което непълно (и с някоинеточности) цитира Кремен, е придобило траенпрестижен статут в представителните антологии наруската лирика от втората половина на ХІХ век. То сеотбелязва в историята на руския стих42 , а от 80 – 90-тегодини на ХІХ век в Русия е включвано и в сборници подзвучащото малко старинно днес заглавие „Четец-декламатор”.43 Културните функции на декламацията,на звучащата, песенна и романсова поезия в България посъщото време са също така важни и многоразпространени – с това очевидно можем да обяснимнещо от привързаността на Лора като декламаторкакъм Апухтиновата поезия. Наистина впечатлява и сезапомня стихотворният строеж на „Мухи”. То енаписано още през 1873 г., но бива възприето като„болезнено” и „модерно” двадесетина години по-късно.Липсващата у Кремен първа строфа се свързва„огледално” във вариращ рефрен с втората чрез реверсияна сравнението „мухи как черные мысли-черные мысликак мухи”.

Мухи, как черные мысли, весь ден не дают мне покоюЖалят, жужжат и кружают над бедной моей головою!Сгониш одну со щеки, а на глаз уж уселась другая,–Некуда спрятаться, всюду царит ненавистная стая!Валится книга из рук, разговор упадает, бледнея...Эх, кабы вечерь придвинулся! Эх, кабы ночь поскорее!

Рязката пресемантизация на 6-стъпния дактил, койтоинтерсубективно се възприема като силаботониченеквивалент-превод на „епическия” хекзаметър в еднанеепична, болезнена физически, психологически иемоционално ситуация, е несъмнено ефектностихотворно решение, а в руското стихознаниеАпухтин има реномето на изискан версификатор иекспериментатор в стиха44 . Без никакви предвзети„знамения” може да се каже, че на Лора, като читателкана лирика, е съдено да прочете и да изстрада в ревносттаси като жена и друго „огледално” стихотворение –посветеното на Мина от Яворов „Две хубави очи”...Много е вероятно образът на Апухтин, окачествен отКремен като „болезнен и патологичен стихотворец”,евфемистично да обобщава според литературнатапосветеност на софийския културен елитдемонстративния по своите битови, социални ихудожествено-тематични изяви хомосексуализъм напоета. (Казано между другото, днешният засиленинтерес към Апухтин в Русия в голяма степен сепредставя от модерните (не само там)„реабилитиращи” изследвания върхукултуротворческата експресия на т.н. „алтернативнисексуални общности и идентичности”...).45 Апухтин епостоянен посетител на известен петербургски „син”ресторант и дълги години – творчески и интименпартньор на Пьотр Илич Чайковски. Към тази, ако съдимпо спомени и текстове много силна връзка, съпроводенапрез 1862 г. и от публичен скандал, гротесков телесенщрих хвърля ужасяващото болестно затлъстяване наАпухтин, което, както твърдят, не отблъсквало, апривличало Чайковски. Така в дискурса на сексуалносттав българската литература от края на ХІХ и началото наХХ век, който е изследван великолепно от А Бенбасаткато „история на българския литературен ерос”46 и вкойто самата Лора играе една от главните реални исимволични роли, Апухтин вероятно е разколебал заинформираните литератори като Кремен мълчаниетопред едно много строго табу, след което „йерархично”идва и драстичното оправдание на инцеста у Арцибашев.Фразеологични следи и мотиви от скрития „дискурсАпухтин” обаче могат да се открият и в другитекстове от това време. Те отвеждат вхипертрофирания по честота и пристратеност у поетакръг от мотиви като „ресторанта”, „бала”, „пира”,„циганския оркестър”, „нощи безумни, нощи безсънни” –заглавието на един от най-популярните романси понегови стихове, за 6 от които Чайковски е написалмузика.„Като цяло – пише в една задълбочена енциклопедичнасправка – Апухтин представлява рядък в историята наруската литература пример за талантлив писател,изцяло проникнат от светския живот(„великосветскостью”). Всички наши (руски – б.м., Я.М.)големи писатели така или иначе са били всъприкосновение с големия свят. Не всички, разбира се, евладеело Лермонтовото желание да хвърлят „напразното сборище железен стих, облят от горчивина излост”; но почти всички стоят по-високо от суетата ипустотата на това „сборище”. За Апухтин това изобщоне може да се каже. Не само по своите вкусове, но и поцялата своя душевна нагласа той ни най-малко не сеизвисява над равнището на обикновената светскапсихология...”47

Ето и ироничната реплика от Ив. Вазов застихотворението «В пирът” от г-жа Роза Ст. Попова»,поместено в търновското списание „Звезда” (да

Социология на забравените литературни култове(А.Н. Апухтин, М.П. Арцибашев)

Литературен вестник 14.-20.11.2007

от стр. 9

М.П

. Арц

ибаш

ев

С О Ц И О Л О Г И Ч Е С К И С Н А Й П Е Р

11

подчертаем и русизма «великосветски» и реалията«петербургски ресторан»):Пирувах в забрава със весели гостии всички приятели наши,где прибори звънкат и вино се леекипяще в искрящите чаши.Где смехове чудни и чудни акордиехтяха в нощта отдалече!Но ето зората от изток ни кани,че трябва да ставаме вече.Като четеш тия стихове, неволно си помисляш, че ги еписал някой великосветски човек, който излазя изпиршество в някой аристократичен ресторан вПетербург. Тия п р и б о р и (!!) които звънкат, това к ип я щ е вино (шампанското), което се лее в к р и с т а л ни чаши, тия чудни а к о р д и (на роялът) – как всичкотова диша на рабско преписване или подражание поруско стихотворение. Как това звучи фалшиво исмешно в дрипавата София, дето е писано през януария1900 година, както е забележил авторът – и той зюрт*като нашего брата!»48

С какво друго освен със светско „сибаритство”,романсова сантименталност, „изящна стихова форма” инеконвенционален лиризиран еротизъм Апухтин е успялда спечели тогавашния литературен вкус в България?Дори ако достъпната фактология ни позволява дахвърлим светлина само върху вкуса на една елитарна икомпетентна читателка като Лора и на още единелитарен и компетентен читател – професионаленписател и коментатор на нейния вкус като Кремен? Замодерната литературоведска хуманитаристикаопитът да бъде реконструиран един индивидуаленчитателски свят е точно толкова „легитимен”,колкото и опитът да се реконструира богатодокументираният читателски опит на големи социалнигрупи. Доказа го прочутата книга на К. Гинзбург„Сиренето и червеите” за уникалния „нетипичен”читател – селският мелничар Менокио на границатамежду ХVІ и ХVІІ в.Често пъти – в мерена реч и в признания – сам Апухтинсе е определял като „дилетант”, изглежда повече всмисъла на абсолютно безкористното преживяване и„правене” на поезия; всички негови биографи отбелязваткакто паричните му затруднения, така и отвращениетому от мисълта, че може да се печели от литература.Това е поза или социален образ, който разпознаваме вечевъв формираната в България литературна бохема.Различни руски литератори са оценявали Апухтин вразгърнати метафори като един от „безвременнитепоети, които завършват века на руската поезия иусещат първи на плещите си тежестта нанаследството”49 , като „последния от романтиците спушкинска ориентация, направил достояние на своетовреме неизчерпаемите, животворни начала на поезиятана Пушкин”50 , понякога по повод на неговототворчество се е произнасяла и думата „епигон”.Същевременно в критическия дискурс за Апухтин сепоявява и познатата ни по-късно от Арцибашев инетипична за Русия (където знаем, че задължително«поетът е повече от поет») дистанцираност отполитиката в името на интимния свят; оставайкинастрана „и от леви, и от десни, Апухтин се оказва извънлитературата”, както обобщава парадокса неговиятизследовател М. Отрадин.51 А защитата на „чистотоизкуство”, към която се прибавя и твърде силната заруския ХІХ век биографична и лирическа „болезненост” уАпухтин, вече го правят предвестник на „Сребърниявек”.Българският читател чете за пръв път и двамата„патологични” руски автори около границите и внастроенията на „бел епок”, на знаменития Fin de siиcle,който не съдържа изразителна доминиращаориентация52 , а конкуриращи се тенденции; за„младост”, „модерност”, „символичност”, захудожествено „здраве” и „болест”, а някои и за„декадентство”, разноречиво и по различнихудожествени начини спорят всички – Славейков иЯворов, Ив. Ст. Андрейчин и Ан. Протич, А.Страшимиров и Т. Траянов...Творбите и социокултурните образи на двамата – кактое прието да се казва днес – „култови” автори Апухтин иАрцибашев, очевидно са очертавали наред с други знаци ифигури („символисти, декаденти, свръхчеловеци,сексомани, психомани”) смътните пространства нажеланата от културна България „модерност” и„модерна душа” – „здрава” и „болна”, индивидуална иколективна, чужда и българска.Този текст беше вече завършен, когато на 30 юни 2007година името на М. П. Арцибашев отново – точно 100години след появата на „Санин” – отекна публично изБългария в един загадъчен литературен сюжет, койтозапочва от старо томче на Михаил Арцибашев в

софийска антикварна книжарница....53

История от днешния ден, която напомня налитературната история, че всъщност за нейната памет„забравени литературни култове” няма.

1 Вж. предговора на М. Отрадин в: Апухтин. А. Н.Сочинения. Стихотворения. Проза. Москва., 1985, с. 3.2 Кремен, М. Романът на Яворов. Част първа. София, 1970,с. 339.3 Николаев.М. Особенности творчества М. П.Арцыбашева.-www.lib.ru/RUSSLIT/ARCYBASHEW/n_artz.txt.4 Арцибашев. М. Санин. Роман. Прев. К. Т. (К.Т. Митишев).Тутракан, 1909.5 Арцибашев. М. Санин. Роман. Прев. К. Т. Митишев [2.изд.]. София, 1919; също Арцибашев, М. Санин. Роман. Прев.Валкира. София, 1927.6 Судьба «Санина» в Германии. Постановление судакасательно конфискации и снятья ареста с романа«Санин». СПб., 1909; Вж. Прокопов.Т. Жизни и смертиМ.П. Арцыбашева. - В: Собранные сочинения в трех томах.Т. 1, Москва, 1994.7 Кръстев. К. Песни и въздишки. Сбирка от К. Христов. –М и с ъ л, год.V�, 1896, кн. 5, с.420-22.8 Кънчев. К. (А. Страшимиров). Стихотворна трияда(Бегла бележка). – Праг, г. �, 1898, кн. 1, с. 19.9 Б/лагоев/. Д. Из живота и литературата. – Ново време,год. ��, 1989, кн. 6, с. 616.10 Вж. подробно: Бенбасат. А. Еротиката у КирилХристов. София, 1995.11 Вазов. И. Едно скръбно явление. В: Вазов, И. Събранисъчинения. Том ХХ, София, 1979, с. 388-389.12 Толстой. Л.Н. Полное собрание сочинений в 90 т.,Москва, 1952, т. 57, с.20; т.79, с. 60.13 Бенбасат. А. Еротиката у Кирил Христов..., с.57-58.14 Mitosek. Z. Literatura i stereotypy. Warszawa., 1976; Hinton.P.R. Stereotypes, Social Cognition and Culture. Routledge, 2000;случаят „Санин” е анализиран и в книгата ми„Социология на литературата, език и политика” (С., 2001,с. 64-69); вече голямата българска научна литература постереотипите е съсредоточена изключително върхутехните етнико-религиозни „имагологични”интеркултурни генезиси и функции.15 Львов-Рогачевский. В. Снова накануне. Москва, 1913, с. 29.16 Кремен. М. Романът на Яворов. Част първа..., с. 265-266.17 Горький. М. О литературе. Москва, 1980, с. 178-179.18 Горький. М. Разрушение личности http://home.sinn.ru/~gorky/TEXTS/OCHST/PRIM/dstr_pr.htm.19 Цит. по Прокопов. Т. Жизни и смерти М.П.Арцыбашева..., с. 15.20 Арцибашев. М. За опознаване на Съветска Русия: Каквонещо е съветската власт на работниците и селяните?София, 1923.21 История ВКП (б), Краткий курс. Москва, 1938, с.96-97.22 Arcybaszew. M. Bajka starego prokuratora В сб.: Opowieњciniesamowite: Groza i niesamowitoњж w prozie rosyjskiej XIX ipocz№tku XX w. Warszawa, PIW, 1975.23 Skrunda. W. Michaі Arcybaszew o utraconych zіudzeniachFausta („Diabeі”, tragifarsa wierszem), „Studia Rossica III.Literatura rosyjska na emigracji. Wspуіczeњni pisarze rosyjscyw Polsce. Frazeologia i frazeografia”, Warszawa, 1996.24 Їeromski. S. W odpowiedzi Arcybaszewowi i innym. – EchoWarszawskie, 1925, nr 56. Цялата полемика е издадена от В.Борови (W. Borowy) непосредствено след смъртта надвамата полемисти в тома с произведения на Жеромски„Eлегии” (Warszawa, 1928).25 Илиев. А. Спомени. – В сб.: Изследвания в чест наакадемик Михаил Арнаудов. София, 1970, с. 16.26 Речник на българската литература. Т. 3, София, 1982, с.576.27 Кръстев. К. Спомени за културния живот между дветесветовни войни. София, 1988, с. 24-25.28 Вж. Тарасова. А. Что такое „неонатурализм”. - Вколективния сб. Литературно-эстетические концепции вРоссии конца Х�Х - начала ХХ веков. Москва, 1975, с. 284-296.29 Пак там, с 293.30 Пак там, с. 288.31 Паскалев. С. Един моден роман. – Демократическипреглед, 1910, кн. V, с. 549-568.32 Пак там, с. 550-551.33 Мешеков. И. Ляво поколение /1934/ - В: Есета. Статии.Студии. Рецензии. София, 1989, с. 104.34 Н. Р. „Мрътвешки танц” на нашата сцена. – Везни,год.�, 1920, бр. 6, с. 184.35 Арцибашев. М. Бунт. Повест. Прев. Цв. Парашкевов.Търново, 1910; Вечният мираж. Превод Н. Б., Айтос, 1927(Айтос: Бр. Ф. Апостолови); Врагове. Пиеса в 5 д. Прев. отрус. М. Соботина. София, Хемус [1919] (Универс.библиотека Хемус, № 89) Дивите. Повест. Прев. от ориг. Т.Цаков. Лом, 1927; До крайния предел: Роман: Ч. 1-2, Прев.от рус. Иван Я. Сакъзов; С крит. бележки за Арцибашевот П. Кохан. – София, Хемус [1919-1921] (Универс.библиотека Хемус, № 56 и 105); Жена ми. Разказ. Прев.Юст. Петров. София, Знание [1914] (Либер. клуб). (Новауниверс. библиотека, № 115); За опознаване на СъветскаРусия: Какво нещо е съветската власт на работниците иселяните? София: о-во Рус.-бълг. дружба, 1923; Кървавотопетно: Из рус. Революция. С., [1924]; Милиони. Повест.Прев. от рус. Мария Абрамович. София, 1919;

Отмъстител: Разкази. Ред. на Николай В. Дражев, София,Иван М. Борошовец, София, 1923; Паша Туманов. Разказ.Прев. Р. Радев. София, Знание [1912] (Нова библиотека, №9); Ревност: Драма в 5 д. / Михаил Петрович Арцибашев;Прев. Ст. Попова. София: Знание [1915] (П. Глушков)(Универс. библиотека, Г. 6, № 228-230); Робиня. Прев.Конст. Георгиев. – София, Цвят, 1920- (Библиотека Цвят,№ 70); Смъртта на Ланде: Роман. Прев. от ориг. Ст. Д.Танев. – София [1927]; Човешката вълна. Прев. от ориг. Д.Найденов. – София, Бисери на Велко Ангелов [1907] (С.,Франклин); М. П. Арцибашев, Н. Н. Гарин. А. И. Куприн.Разкази. Търново, 1921 [Изд. Ст. Х. Панайотов].36 Такива разкази авторът на тези редове като студент еслушал от известния шуменски полиглот, ерудит ибиблиофил Васил Дудеков през 1978 г., както и от покойниястарозагорски поет Иван Мирчев през 1980 г. През 1979 г. вантикварната книжарница на Шумен преводен българскиекземпляр от друго арцибашево „произведение с теза” –„Смъртта на Ланде”, зарадва двама възрастниинтелигентни посетители, които заговориха зазабранения автор.37 Вж. Преводна рецепция на европейските литератури вБългария. Т. 2: Руска литература. (Съст. И. Владова, Е.Метева, Л. Любенов). София, 2001.38 Станев. Е. Иван Кондарев. Част първа и втора. София,1964, с.87-88.39 Вж. Преводна рецепция на европейските литератури вБългария. Т. 2 Руска литература..., с. 161-165.40 Спомени на Екатерина Каравелова. София, 1984, с.9; 57.41 Отрадин. М. В: А.Н. Апухтин. Сочинения..., с. 8.42 Вж. Мысль вооруженная рифмами. Поэтическаяантология. Ленинград, 1987, с. 283.43 Отрадин. М. В: А.Н. Апухтин. Сочинения..., с. 8.44 Вж. Гаспаров. М. Очерк истории русского стиха. М., 1984,с.203.45 Вж например специфичната страница: http://az.gay.ru/authors/russian/apuhtin.html.46 Бенбасат. А. Еротичният жизнетворчески роман наАнрей Протич. С., 1997, с. 16.47 Цитатът е по сайта http://www.classic-book.ru/lib/sb/book/7.48 Вазов. И. Събрани съчинения в 22 тома, т. 20, София,1979, с. 221-222.49 Ермилова. Е. Диалог с традицией. – Контекст 1981,Москва, 1982, с. 216.50 Йезуитова. Р. А.Н. Апухтин и Пушкин. - В сб.: Пушкин.Исследования и материалы. Т. ХV�/ ХV��, Спб., 2004, с. 341;Последний романтик. В: А.Н. Апухтин. Песни моейотчизны. Тула, 1985, с. 318—320.51 Отрадин. М. В: А.Н. Апухтин. Сочинения..., с. 8.52 Baran. B. Postmodernizm. Krakуw, 1992, s.136.53 Някои определиха случая като най-големиялитературномистификационен скандал на съвремието.При това скандал, който въвлича литературни среди,културни институти и научни центрове от България,Франция и Русия. Без да го преразказваме и разследваме, щесе ограничим до началото на информацията в един отвестниците, които отразиха „скандала”. В него този пътАрцибашев не е главен герой, но някак странно изнаменателно присъства: «През 1995 г. поетът и изтънченпознавач на руската литература Кирил Кадийски, преводачна Вийон, Верлен, Маларме, Рембо и много други, откриваслучайно в софийска антикварна книжарница окъсанакнижка, пъхната в томче на Михаил Арцибашев. Вж.Стандарт, 30 юни 2007.

Литературен вестник 14.-20.11.2007

С О Ц И О Л О Г И Ч Е С К И С Н А Й П Е Р

Реклама на туроператор:„Къде свършва вашият свят?”

12Литературен вестник 14.-20.11.2007

За литературната критика: проблеми и тенденцииДискусия

Д И С К У С И О Н Е Н К Л У Б � Л И Т Е Р А Т У Р Е Н В Е С Т Н И К �

На 4 октомври 2007 г. се проведе първата среща наДискусионен клуб „Литературен вестник”.

Намерението на клуба е да инициира серия разговорипо актуални за българския литературен и културен

контекст проблеми, в които да участват ангажиранисъс съответните теми литератори и

хуманитаристи.Първата дискусия бе посветена на литературната

критика; импулсът за нея дойде от текста наНиколай Аретов „Аз на фона на Балзак. Езиковибележки за критиката” от брой 30/2007 на ЛВ.

Тук публикуваме втората част от стенограматана разговора. Първата отпечатахме в бр. 34/2007.

II.

Митко Новков: Мисля, че спорът, който водите,отдавна е решен, това е проблем, снет отпостмодернизма. И наистина – след постмодерна можеда се пише по този начин, за който разказва МихаилНеделчев – с големите препратки, с големите думи,както Николай беше казал – с едрите изрази ли, как беше,не мога точно да си спомня...Значи има нещо много важно в оперативната критика,особено когато се пише за поезия, и аз улавям самия себеси понякога, когато пиша за поезия – ти не пишешкритика на поезията, ти се опитваш да създадешнякакъв философски текст на базата на тоя поетическифакт, който се е появил и ти го използваш за повод. Итогава, разбира се, след като ти не пишеш рецензия, а сеопитваш да напишеш, доколкото успяваш, такъвфилософски текст - то е пределно ясно, че ти ще дърпашне само от Бланшо и от Сартр, но и от Дерида, и отФуко, и от Рорти, и така нататък, и така нататък...Значи тази реплика, че по някакъв начин наистина следпостмодерното писане като че ли всяко писане епозволено в някаква степен, има резон – да, това сезабелязва дори не само в критически, но и в прозаични ипоетични текстове...Аз тук съм в една леко дискомфортна позиция, защотовсе твърдя, че няма криза на критиката, пък самиятфакт, че сме се събрали, означава, че има. Дори съм писалза това дали е лесно да си оперативен критик, и, разбирасе, идват всичките тези проблеми за престижността, занеобозримостта, за справедливостта, които са, така дасе каже, трите кита на критиката, необходими, за даняма криза...За отрицателните рецензии – извинявам се, говоряхаотично, но говоря хаотично, защото се опитвам давлизам в диалог с останалите, говорещи преди мен, – иманещо много важно, и това ми дойде на акъла, катослушах за отрицателната рецензия. Ами тя в някаквастепен по презумпция присъства в „Литературенвестник”. Забележете нещо много важно и характерно –в „Литературен вестник” не се появяват нитовенцехваления, нито дори негативна критика къмЛюбомир-Левчевите стихове или към текстовете надруги членове на Съюза на българските писатели. Имашеедин период, според мен началният период на„Литературен вестник”, през който той, така да секаже, гореше от желание да си направи място, даразблъска с лакти авторитетите и всичко останало;тогава се появяваха тези остри нападки и всичкоостанало, които в някой момент бяха обусловени отполитически неща, в друг момент бяха обусловени точноот желание за антиинституционалност. Този периодобаче мина, аз така си мисля, „Литературен вестник”стъпи здраво, той не е стъпил здраво на пазара в никакъвслучай, не ме разбирайте погрешно, но стъпи здраво катосубект на литературата, той е вече значим субект налитературата и като такъв той няма нужда да седоказва и да хвърля юмруци наляво и надясно, за да можеда застане така стабилно и да бъде припознат. Така чезатова вече по някакъв начин, аз поне си мисля,придобивайки това самочувствие на „Литературенвестник” като субект на литературата, наинституция, ако щете, на българската литература, тойоттук насетне, вероятно, – никога не съм бил редакторна „Литературен вестник”, тук има редактори, те щекажат дали е вярно – но по някакъв начин, на мен ми се

струва така, той се опитва вечеда утвърждава стойности, а не даразрушава вече утвърденистойности. И оттук идватвсичките тези усещания за липсана отрицателни рецензии и т.н.

Ние, пишещите в „Литературен вестник”, показваменещата, писането, литературата, която ни харесва.Защото в някаква степен сме може би показали оназилитература, която не харесваме. Сега дали сме япоказали на широки кръгове, или, така да се каже, сме япоказали на самите нас, това вече е друг въпрос и трябвада се разсъждава върху това.И последното, което си мислех за нещата, идвайкинасам, и което според мен е много важно – за да можеедна оперативна критика да съответства накритериите, които постави Николай, казано по-наукообразно, тя трябва да бъде така литературно-диахронно-историческа, синхронно-литературна,синхронно-историческа. Това означава, че тя трябва даима предвид примерите на литературата, налитературната теория и така нататък... Разбира се,онова, което наричаме бекграунд и което е културниятфон, който ти позволява да седнеш и да пишеш критика,знанията, фактите и т. н. От друга страна, нещата,които се случват тук в рамките на съвремието – катополитически процеси, културни процеси, катоикономически, ако щете, и разбира се – литературни.Понеже аз знам къде Николай ме цитира – онова PS настатията ми, което е свързано с една дискусия, коятосе проведе в Хамбара – за литературните награди, коитобяха изпонапечелени тази година от едно момиче, СибилаАлексиева. Това беше една малка реплика за ограничаванеточно на тази поетика, за която Ангел Игов каза, че тясе случва така, все едно в българската литература гиняма 90-те години. Това е реплика на отказ от тазилитература, на отказ от реставрацията налитературата на „птичките и пчеличките” – не моженаистина, след като са били 90-те, този може би най-кипящ период от развитието на българскаталитература, особено на българската поезия, ти да сеправиш, че ги няма или – по-лошо – да нямаш понятие, чеги има. Това е литературна профанщина и тазипрофанщина трябва да се посочва. Вярно, в оня текст,посветен на Пламен Антов, посочих профанщинатаиндиректно, сега се поправям – директно я соча с пръст.И последно, аз не мисля, че критиката е в криза,проблемът по-скоро е друг – много хора се оттеглят отнея. Разбира се, имам си своето обяснение защо ставатака – например едни от най-силните критическифигури на 90-те години, които пишеха критика катотази знаменита четворка, „втория кръг „Мисъл”, тесъщо се оттеглиха от това да се пише критика – ЙорданЕфтимов стана PR, Пламен Дойнов се впусна вдраматургията, интересуват го съвсем други неща,Бойко Пенчев потъна в литературната история. Многодруги също влязоха в литературната история, решиха, четам академичният характер на писането е много по-престижен и много по-важен от всичко останало, иостанаха такива мохикани като мене. Има моменти, вкоито съм си мислил: „От какъв зор сега се пънеш завсичко това?” Или пък Марин Бодаков, който използвавече една друга техника, много приятна – за него, разбирасе. Той прочита, пише едно есеистично романтичномъничко пасажче и това се оказва по отношение накнигата важен елемент от нейното представяне. Но дасе седне да се прави всичко това, за което говори МихаилНеделчев, това много малко хора го вършат, защотоможе би са с усещането, че не си струва усилието заедин текст от 3-4 страници да се трудят толкова.Иначе съм абсолютно съгласен, че това трябва да сеправи – да се четат „околните” текстове и т.н. Даизвадиш тон камъни, за да добиеш късче – злато можеби?Михаил Неделчев: Имам само една реплика към Митко,която не държа в никакъв случай да влезе встенограмата, значи – тази презумпционност наотрицателното отношение към Съюза на писателите,т. е. все едно, че сме извадили пред скоба тези, които нехаресваме – струва ми се, не е съвсем вярно като теза. Вмомента в България има две литератури, две различнилитератури. Те взаимно не се четат, няма никаквапропускливост и проницаемост. Поне две. Коетоозначава, че докато е имало прехвърчане на отрицателнистановища по отношение на другата, все още те са сечели. Но сега те не се четат – те са самостоятелникултурни територии, културни пространства. Това неозначава, че нашата литература е готината, а оназицялата е кофти. Това е много погрешна теза. Значи втази литература, „тукашната” литература, също имамаргиналност, също има графомания. Но типологията натази графомания е друга, друг тип. Онази е„народническа” или може би трябва да бъде определенапо друг начин, но при всички случаи тя си е с другитематични характеристики и с други писателски

техники. Така че в никакъв случай тазипрезумпционност на единствено интересния типлитература не освобождава „тукашните”, така да секаже, критици от тяхното задължение да бъдаткритични спрямо всякакви явления в „тукашната”литература. След като не се четем, няма какво да ходимв другата територия, въпреки че аз мисля, че и товатрябва да се прави.Митко Новков: Само едно нещо – аз само констатирахфакта, не казах, че тоя чете или не чете, самоконстатирах факта, че наистина „Литературенвестник” стъпи в литературата, не на пазара, нали такасе договаряме, и оттук насетне вече той си има своятеритория – значи този дебат в Хамбара също бешепоказателен – как се срещат тези две литератури – тесе сблъскаха челно, от една страна Камелия Спасова,Красимира Джисова, бурни емоции кое какво е, от другастрана се изправя Гриша Трифонов и започва да обясняваколко е хубаво точно по този начин да се пише и т. н.Тъй че идеята ми не е, че видиш ли, това е добре и ниесме си решили проблема, казвам кое прави нещата, тъй чепо някакъв начин това отрицателното е изведено предскоби и то наистина по някакъв си начин вече не ниинтересува... Никола Статков мисля, че миналатагодина издаде някакъв роман, дето сега не мога да сесетя дори и заглавието му как се казваше, и с дълбокоусилие започнах да чета и го оставих на третата иличетвъртата страница. Или това фамозно„литературно” явление Людмила Филипова по същияначин...Михаил Неделчев: Тя е от третата литература...Митко Новков: Точно така, тя е от третаталитература...Пламен Дойнов: И най-малко затова заслужава интерес...Митко Новков: Нека да не отклоняваме разговора,можем да й посветим на нея специална дискусия...Пламен Дойнов: Аз искам само да вметна, че става думаза една лека мемоарна оптическа измама – че уж някога„Литературен вестник” е имал ясна естетическа, асъщо и политическа позиция – и това е много важно даго отбележим – и че всъщност тогава са се появяваликритики сериозни, отрицателни критики, имало еяростни спорове дори с колективни субекти от „втора”или „трета” литература, а сега, видите ли, това го няма,пейзажът е равен, успокоили сме се, затворили сме се,започнали сме да утвърждаваме, не да отричаме. Тозимотив личи и в статията на Николай Аретов. Само че,ако четем, излиза друго. Вижте течението на„Литературен вестник” и ще се убедите, че през 90-тетам изобщо няма от т.нар. отрицателни литературнирецензии. Там се вижда една политико-литературнаесеистика, която изцяло заема пространството заотрицателна литературна критика... Рецензиите закниги и тогава са предимно утвърждаващи, прочетете гидобре. Но какъв ефект се случи през последните години?Просто случи се прословутата „нормализация”, вървимкъм поредната автономизация на литературата.Литературата беше заразена от политическото през 90-те години, поне до 98-а. От 98-а се забелязваттенденциите към едно съвсем ясно автономизиране налитературното. Вижте в самия „Литературенвестник” колко рядко се появяват политическитекстове...Митко Новков: Ако не води брой Едвин Сугарев... Тогавапървите страници почти винаги са политически текст...Пламен Дойнов: Но преди до средата на 90-те просто сепоявяваха по няколко политически текста във всекиброй. Когато човек види това, се убеждава, че вестникъте имал определена стратегия. Както се казва, днесдоминантата вече е друга.Камелия Спасова: Само няколко кратки бележки. Ако сетръгне от статията на Николай Аретов, ясно севиждат някакви конкретни точки на липси, пропуски,оскъдици в оперативната критика. Това, коетовсъщност си струва да се отбележи обаче, е какви садобрите примери. Николай Аретов даде няколко,фокусирайки се върху Бойко Пенчев и Борис Минков. Азси мисля, че един такъв добър пример е и рубриката„Библиотопия”, която се е водила в средата на 90-те итам всяка седмица са се въвеждали рефлексии върхуинтересни книги от четирима души – Бойко Пенчев,Георги Господинов, Пламен Дойнов и Йордан Ефтимов. Ав момента мисля, че добър пример за критика има в сп.„алтера” – води се от Албена Стамболова...Николай Аретов: Само да вмъкна, защото съм си гонаписал – бяха хубави в „Демократически преглед”годишните прегледи – не само на Данчо Ефтимов, идруги...Камелия Спасова: И това, което правят в тази рубрикав „алтера”, е, че те, в някакъв смисъл, търсят начин да

13Литературен вестник 14.-20.11.2007

спечелят хората с опит и с авторитет, да ги намерят.Как те могат да бъдат спечелени – дали там седиикономическият фактор, за който тук се говореше,като автори, или... защото ако те не бъдат спечелени,тогава се стига до всички тези порочни практики, закоито този текст на Николай Аретов говори, свързани сроднинства, приятелства и всякакви другикомпрометиращи рецензии...Що се отнася до отрицателната критика, аз също симисля, че трудно хора без авторитет могат да укоряватнещо отрицателно, т.е. от студентите рядко може дадойде такава отрицателна критика и тя, ако дойде, щестои смешно, т.е. кои са тези хора, които се появяватизведнъж и казват „това става, това не става”... И втакъв случай какво се прави – просто не се пише за тованещо, то не те интересува. Но това, което липсва,според мен е по-скоро да се правят прочити на нещаизвън контекста на тяхното пряко възникване, т.е. седна по-голяма дистанция да се върнат към някои хора,към някакви книги, които все пак са в съвременнияконтекст, но в месеца или в годината на тяхнотоизлизане, за да може в това връщане те да бъдатразгледани по-внимателно, по-задълбочено, защотожанрово-оперативната критика може най-общо да сераздели на две, ако не на повече, едното е за това, коетовие казахте – на рекламното каре, другото, което всепак е по-ниско стъпало, е на една такава бърза, краткарецензия, блиц-рецензия, която просто забелязва някаквимоменти от дадена книга. И вече това, което липсва, саименно такива по-внимателни прочитания на новитекниги, които да отделят повече книги...Другото, което си мисля, че е важно, пак така по-

пазарната страна, е политиката на издателствата дабъде насочена към това да представят своите новикниги, т.е. да ги дават на някакви институции или нанякакви фигури, които се разпознават като оперативникритици, за да може ти да избираш сред многото отнещата това, което ти харесва, а не по някакъв другначин – това, което е достигнало до теб. Ако тиборавиш с повече заглавия, т.е., ако самите издателстваимат политика на даване на своите нови книги, навсичките си, така че ти да можеш да ги погледнеш и даизбереш – да не виждаш една и да виждаш друга книга...Николай Аретов: Издателствата имат такаваполитика... но тя е малко обвързваща...Камелия Спасова: За да не е обвързваща, трябва всичкода ти дават, да не ти дадат тази книга или онази книга ис нея се занимавай...Ани Бурова: Не, не, тук става дума за издателскарекламна стратегия, не можем да очакваме от нея да епредпоставка за критиката, не е нейна работа даосигурява комфорт на критиката.Николай Аретов: Изпитвал съм подобно усещане въввръзка с едни рубрики по радиото, които водех – краткибяха... Няма как, дали са ми от издателството, простоняма как – трябва да ги спомена по някакъв начин.Споменаването на „алтера” ме подсети за нещо друго –имаше по едно време в безплатните списания, т.нар.„градски гайдове”, свежи текстове, които стават запредставяне на литературното по нетрадиционенначин.Тук, няколко души го формулираха, сме единодушни, чене си струва да се занимаваме с графоманската книга,която са прочели авторът, жена му и съседът. Но иматекстове, които определяме като лоши от нашата сикритическа гледна точка, за които трябва да пишем.

Защото ако имаш претенцията, че следишлитературата и си казваш например така – аз съм видялтрите най-добри стихосбирки, а те са прочетени от 200души, което е страшно много, и трите най-добриромана, които са прочетени от хиляда души, ако себроят двете четения от един и същи човек, а изведнъжминава някакъв отзив за третия тип литература, коятоможе и да е по-четена, а може и да е от второто ниво...Михаил Неделчев: Те са зони...Николай Аретов: Да, те са зони, да. Например една зона есайтът „Буквите” – там се четат взаимно, цитират сеедин друг, това е литература, която не е нито наСдружението, нито на Съюза на писателите, това енякаква друга литература, други представи за текст илитература, други цели... И тя между другото също еинтересна като културен феномен. Може би не точнокато литература, но като явление, което трябва да секоментира.Има явления, които не харесваме, но заслужават дабъдат разглеждани от някаква обществена, социалнагледна точка... Това, че аз не харесвам примерно ПетърХристозов, нищо не значи – той е продал пет хиляди отедна само своя книга, а и са я прочели по двама души всъответната къща... Следователно нужни са някаквианализи, които обясняват защо подобни текстове сехаресват. Такъв автор няма нужда да го критикуваш, ада го разглеждаш като явление...Митко Новков: Само една реплика, Николай – мисля, че еважна... Аз не съм много сигурен, че хората, които четатПетър Христозов, четат „Литературен вестник”... Етопак идва въпросът защо ако ще пишем за тия явления, за

тая трета литература, по термина на Мишо, ако щепишем за тези неща, просто трибуната трябва да едруга, да се намери друго поле, друго място Само чедоколко там ще те приемат – това също стои катопитанка и неяснота...Едвин Сугарев: Тук съществува и вътрешният въпросколко от хората, които четат „Литературен вестник”– 400-500, дявол знае колко са, колко от тези хора четатлитературна критика? Някой знае ли го?Николай Аретов: Това не го знаем, но има някаквилитературни звена, и те може да функционират лошо,но ги има, които събират Христозов и високатакритика... Значи, предполагам, че някакъв амбициозенмлад журналист в масова медия би трябвало да държи,така с по едно око, и професионално да поглежда иедното, и другото... И някой да му каже на него товакакво е... Това, което го казах току-що, ежурналистическа Аркадия... Но може и да я има...Ани Бурова: Литературната критика в специализиранияпечат – в. „Култура”, „алтера”, „Литературен вестник”– е нещо съвсем друго, съвсем различно от критиката вмасовите издания, за които ти говориш, това са съвсемразлични чешити писане...Камелия Спасова: Само още нещо съвсем малко искам дадобавя. Въпросът не е да се правят паралели Сартр -Бланшо, а е това, че те си служат с даден теоретиченезик, в който можеш да се ориентираш адекватно илине, ти можеш не да правиш паралели с тях, а адекватнода използваш техните концепти, за да правишлитературна критика, която може да се правиадекватно. Това не означава веднага червена лампа, теизготвят някакъв критически език, с който, ако сизапознат, може нещата да станат по-добре.Ани Бурова: Това всъщност е синдром на

източноевропейската критика – това писане презголеми авторитети, за което говори Михаил Неделчев, асега и Камелия. Това е някак си абсолютно логично,защото след 1989-а литературните среди у нас и изобщов Източна Европа получиха достъп и лансираха една новаза тях литературна ерудиция – е, не за всички нова, нопоне в масови мащаби преди недостъпна инеупотребявана - която искат да използват, даизпробват дори и в оперативната критика.Димитър Камбуров: Много преди 89-а даже...Това бешеедно противодействие на други идиотщини насоциалистическата критика, само че махалото отидемалко по-далече...Ани Бурова: И в този смисъл има и нещо друго, малко по-парадоксално, както говорим, че тя е непрестижналитературната критика, тя у нас е така, как да кажа,малко по-друг жанр... щото, да речем, западнаталитературна критика, да кажем рецензията, тя е единмного по-установен жанр – тя ти разказва какво става вкнигата и казва тоя роман е добър заради това и не едобър заради онова. При нас тя точно поради това, чеима по-високи претенции, борави с по-различен език ипонякога няма толкова ясна оценка за книгата, а по-скоро е една по-литературоведска интерпретация натекста. Това си е синдромът на източноевропейскотолитературознание в момента.Пламен Дойнов: Сетих се, че във „Франкфуртералгемайне цайтунг” рецензията за немския превод заромана „Разруха”на Владимир Зарев използва единпаралел, който проблясва и в заглавието на статията наНиколай Аретов – „Аз на фона на Балзак”. Критикът,който пише рецензията за „Разруха” във „FAZ”, наричаВладимир Зарев „Балзак на българския Преход”.Михаил Неделчев: На източноевропейския може би...Димитър Камбуров: Аз се чувствам малко неудобно,защото вие говорите за нещо, което не съм толковасигурен, че съществува в мащабите и в обемите, в коитого виждате. Още самата статия на Николай Аретов мисъздаде впечатлението, че е написана откъм някаквобуре, Диогеново буре, затворено пространство, което сечувства защитено в себе си, уютно му е, достатъчновлажно и топло му е едновременно... Едно утробно буреи това е утробното буре на някакво пространство наакадемията, на критиката в определени медии. Азнямам това чувство, на мен ми се струва, че живеем въввреме на много тежка девалвация и делегитимация накритиката.Тук не се спомена конструкцията „литературнапубличност”. Аз все пак ще я използвам, ще се върна къмтази фигура. Това, което според мен е съвсем очевидно,че една от причините за кризата на въпроснаталитературна публичност, за която Александър Кьосевтолкова настойчиво говори, е именно липсата на товазвено, или ако не липсата, то нейната делегитимация...Ние, разбира се, живеем в такава съвременнаделегитимация на множество дискурси, на множествоавторитети и прочие, но, струва ми се, че една отважните черти на този преход е именно това. Това, чесамата литературна критика, независимо от това далие положителна или не е положителна, просто ебезпоследствена, тя няма ефект върху средата и не е отзначение дали тя е качествена или не; по-скоро отразявасе върху нея, има някаква реперкуция върху пишещитекритика, които в един момент, на съзнателно илинесъзнателно ниво, стигат до това впечатление засобствената си незначителност, за собствената симаргиналност.И тук вече започват моите опасения и в някакъв смисълнесъгласия с доста от нещата, които бяха казани, можеби най-вече с това, което каза Михаил Неделчев... На менми се струва много положително това - идеята да сесъздаде някаква вяра, някакъв положителен хоризонт завъзвръщането авторитета на критиката чрезвъзвърнатата идея за професионализацията, засистематичността на делото, за това, че трябва дапознаваш полето, когато пишеш за него и т. н. Само чекогато става дума, и Михаил Неделчев правилно каза,когато става дума за едно насилие на свободата, за еднонасилие на хаоса, който той правилно също такаотбеляза, че има своите теоретични основания, некаспоменем, че другото също е насилие и властовост – дати е позволено да поставяш редом, да кажем, името наЗарев с Балзак, но да не можеш да го поставиш вконтекст с Бланшо или Бадю. Това е въпрос надисциплинарни полета, които се чудят какво да правятс такива неща, които са на границата. Или с други думи,аз като рецензент на дипломнаработа, която се занимава спопулярната песен, очевиднотрябва да намеря

Д И С К У С И О Н Е Н К Л У Б � Л И Т Е Р А Т У Р Е Н В Е С Т Н И К �

на стр. 14

Рец

епт

а за

бес

тсе

лър

14 Литературен вестник 14.-20.11.2007

инструментариум, с който да мога да говоря за такивафеномени, които все повече и повече ще излизат надневен ред, които ще искат своето обглеждане и своякоментар.Наскоро четох за това какво се случва в конкурсите заработа в британски медии за културни журналисти. Тамстава дума за радикална смяна на въпросника, койтопреди това е бил такъв, че някак си се очаквакултурният журналист да е осведомен за ролята натрите основни изкуства – изобразително изкуство,литература и музика. Но днес – това, което се очаквамного повече, е да знаят какво става в полето напопулярната култура, на ниските жанрове, които многоот нас изобщо отказват да си представят, че иматнещо общо с изкуствата. Не казвам, че това е панацея, ченякакво такова решение трябва да дойде задължително,но според мен не трябва да говорим толкова за криза,колкото за някаква мутация, за някаква трансформацияна това, което представлява литературната критика...Нека малко или повече да си представяме, чесъществуват други полета, на важна, не самодискурсивна, но също така художествена илиартефактна дейност, които са не по-малко важни, за даможем да коментираме литературни събития, тоест понякакъв начин да напуснем този пантекстуализъм, тазипределна власт на текста, която ни връща в полето билона историзма, било на този теоретичен травматизъмот деконструктивен тип, или пък на нещо друго отвремето на структурализма, това, което беше толковаважно като критични анализи...Така че това, което аз си представям като някакъвизход от тази ситуация, не е толкова връщане назад къмдоброто старо време, към добрите закони напрофесионализма и съзнанието за това какво до каквоможе да стои, защото там властовостта очевидно едостатъчно тежко критикувана, и то с инструменти иаргументи, които не са за подценяване. Те имат своитетежки политически и идеологически основания, коитоса силно критикуеми. Това, което може да се прави, едействително да си представим някакво поле на високастепен на асоциативност и единственото, което ми сеструва много полезно, е да се разширяват тези полета.Тука вече стигаме по-скоро до това как това се прави –дали се прави добре, или не. На мен ми се струва, че имаедна много важна промяна на авторитета, надискурсивния авторитет. И той, за добро или за зло, всеповече и повече е в полето на философията и наисторията, отколкото на теорията. И в този смисъл,ако някакъв литературнотеоретичен дискурс е довел дотова – до тази всепозволеност на връзките, прескоцитеи пр., днес действително имаме един нов, макар и можеби възвърнал своите загубени по-рано позиции иавторитет на философското, когато става дума залитература, и срещу това нищо не може да се направи.И тука ми се ще да кажа за тази положителна илиотрицателна критика две думи – на мен ми се струва, чекогато започнахме да се занимаваме с тая работа – слитературна критика в началото на 90-те години, никойот нас не е имал предвид да пише положителна илиотрицателна рецензия, тъй като, разбира се, това бешерудимент от комунистическото време. За нас бешеважно да обясниш какво става в книгата, какво се случвав нея, неща, които биха могли да се възприемат катознак за изследователска непълноценност илинепълноценност на рефлексията, ако заемеш някаквапозиция. Поне за мен това е бил принципът, когато съмсе занимавал с тази работа. Друг е въпросът, че винагиличи някакво отношение, някакъв ценностен подтекстизлиза на преден план, но на мен ми се струва, че 90-тебяха добър период. Периодът, в който липсваха тезикатегорични оценки, а по-скоро ставаше дума за една по-фина работа с това, което един текст казва. Това,което един художествен текст произвежда катопослание. И в този смисъл това беше добър пример,който, ако можеше да се удържи, струва ми се, че затова има примери, струва ми се, че вече бяха споменатинякои от изданията, които го поддържат... Следващиятмомент, който ми се струва важен, е това, чекритиката загуби своя престиж, освен вечеспоменатите многократно неща, свързани с това, че тявече не е критика, ами е промоция.Много важно нещо ми се струва, че критиката някак сиусвои, след края на политическото говорене за

литературата, прокарванеточрез литературата на някаквиполитически идеи и твърдения,усвои една обща нагласа за това,че културата и изкуствотоособено, са някаква украса,

някакво допълнение към общото живеене на нацията.Някакво съзнание за това - много пъти съм го казвал ипак ще го повторя - някакво съзнание за това, чекултурата и изкуството са нещо, което е по-скороминало, изживяно детство, и сега сме на някакъв другетап. Критиката с влизането, с подчиняването на тозичисто естетически критерий, за който тука се ратува,всъщност възпроизвежда тази идея за това, че то е нещомаргинално, неважно, някаква насладност на душата,която седи встрани от истинското ставане, което,разбира се, е в полето на политическото иикономическото. Така че според мен естетическототука не е решение – по-скоро обратното;непрестанното прескачане между полетата налитературата и на другото, голямото живеене е това,което си струва да бъде търсено.Що се отнася до тази съпоставка, която направиМихаил Неделчев - че някак си е загубен този стил накритика, която някога е била възможна, - на мен ми сеструва, че това, което по някакъв начин вече го зачекнах,е, че един антропологически положен структуралисткидискурс, който действително избягваше, така да секаже позоваванията на имената, но за сметка на тованепрестанно се позоваваше върху някакви опозиции,върху някакви схеми, върху някакви повече и повечеокръглящи структури, е загубил своята модност иавторитет и са излезли на преден план други подходи,които действително се полагат много повече върхуимена и чрез имената включват концептуални апарати,както Камелия подчерта, и тези концептуални апаратисе ползват адекватно или не. В този смисъл става думаза тенденция, на която трудно можем да сепротивопоставяме.Що се отнася до въпроса за това как да изглежда еднарецензия, когато става дума за лоши книги, и тука евъпросът за мълчанието или за писането на отрицателнитекстове. На мен ми се струва, че мълчанието е многопо-добра работа. В едно общество на спектакъла всякоговорене за лоша книга, колкото и то да еунищожително, е, разбира се, реклама. В тоя смисълединственото, което мога да си представя каторешение в тоя случай, е да се пишат негативни критикиза книги, които са получили достатъчен бройположителни рецензии, но никога преди това. Да пишешза Ваня Щерева, преди да прочетеш 10 рецензии за нея,които я хвалят, това е абсурдно, как можеш да си губишвремето, даже и за това да помислим, ако щете.Припомнете си онази фраза на един от бившите големидеконструктивисти за това, че все пак трябва дамислим и за това дали да четем Шекспир или да четемлесбийски черни. Така че ми се струва многообезпокоителна ситуацията, в която се намираме,защото действително липсва среда, липсва не самоинституция, липсва действително среда, в която да иманякакъв обмен, да има някакво говорене. Днешното чудое невероятно, аз съм направо изумен, че тази дискусия сеслучва изобщо.Но пък е и очевидно, че няма някаква особенапотребност от това, няма някаква неистова нужда отобщностен живот на критиката; в тоя смисъл като чели няма и съзнание за това, че критиката може да сепроизведе като инстанция, която да има колективенхарактер, някакъв колективен субект, който дапроизвежда послания, които да са по някакъв начин освентова общосподелими. Имаме съзнание за разпаднатостна полето и тя е теоретична, биографична, политическасигурно от някаква друга гледна точка, и това, коетоединствено можем да си представим да се направи, поне

според мен, това е действително максималноразширяване на инструментариума, това според мен енякакъв изход, и преустановяване с тази лековисокомерна, йерархична перспектива към онова писане,което, така да се каже, признава за авторитетидискурси и производители на артефакти, които ми сеструва, че попадат в популярното изкуство и вмедиите. Всъщност единственият шанс нещо да можеда произведе някаква литературна критика днес едействително да завладее изотвътре, изотдолу някаквимедийни полета, и освен това някак си да внуши презтекстовете си компетентност за онова, което можеби изглежда ниско, популярно, масово и т. н. Само потози начин аз поне мога да си представя възвръщането нанякакъв авторитет на литературната критика вднешния ден.Милена Кирова: Аз ще започна от едно място, до коетобяхме стигнали малко по-рано в разговора, и то има връзкас фразата българската критика е в криза, фраза, коятомного често чуваме, както чуваме и това, челитературата ни е в криза. Много красива фраза. Но менвинаги ме е съмнявала тази лесна красота, съмнявал ме еефектът, който постигат подобни глобалистични фрази,те са важни по-скоро за този, който ги казва. Типътпророчески пози на не-имането, на отрицанието да иманещо според мен не ни върши никаква работа. Още повече,че в случая с българската критика, както и с българскаталитература, той просто не е верен, поне според мен. Всепо-разколебана се усещам във възможността да се кажетолкова категорична фраза – българската литература илибългарската критика е в криза.Моето съмнение, поне в количествено отношение,отпадна, когато прочетох дисертацията на ПламенДойнов. А тя е трудна за прочит, защото е 680страници примерно, но си заслужава, и в един моментстава особено интересно, когато стигнеш доприложенията. В приложенията са изброени освенстихосбирките, които излизат на глава от поетите нипрез 90-те години, също така и рецензиите, които сапубликувани по същото време. И се оказва, че вколичествено отношение няма никаква криза накритиката и че тя си присъства много активно вкултурния ни живот.Ще кажете обаче – да, ама има криза на качеството. Товасъщо е много условно и ще се опитам да го покажа чрезсравнение назад, в историята на българскаталитература. Ако днешното състояние на критиката ние критерий, макар и за лошост, тогава трябва да кажем,че тя никога не е била по-добра, т.е. че българскатакритика винаги е била в криза. Със задна дата сеобръщаме към няколко добри, „големи” имена, които никарат да кажем, че критиката през някякводесетилетие например е била добра, но забравяме, чеосвен тях е имало десетки други, много по-слаби, т.е. чеобщото състояние е приличало много на днешното. За90-те години на 19. век например ще си припомним д-рКръстев, за 20-те – Боян Пенев, след това Вл. Василев ит.н. Освен тях обаче е имало огромен брой много по-слаби критици, които днес са изчезнали. Така че инашето време ще остави две-три имена, които следвреме ще бъдат дискутирани евентуално – е, все още незнаем кои са тези имена и все още се борим някак си да сеудържим върху повърхността на историческата памет,но смятам, че по принцип вървим в една сравнителноравномерна проява на критическите си способности икогато мине повече време, ще се митологизират някоиот днешните имена.Аз например бях много удивена, когато преди годинипишех за Йовков и се зачетох по-внимателно в работитена Владимир Василев. Откровено казано, никак не бях въввъзторг. Открих неща, които в никакъв случай непоказват един прозорлив критик, а на места дори единумен човек. Има такива логически несъответствия –губи се направо смисълът на това, което говори, а в другислучаи направо говори неверни неща. Вгледайте се дори вБоян Пенев, също ще откриете сериозни проблеми влогиката и пропуски в способността му да разсъждаваубедително. Така че „големият български критик” вмного случаи е мит и с това ще завърша изказването си –дай боже на всеки от нас да попадне под чадъра намитологизиращите процеси, макар и след време.Няколко думи за статията на Николай – прочетох я судоволствие, тя казва твърде основни неща, те са вернибезспорно, но в същото време не се усетих свързана стях. По-скоро ми прозвучаха малко като наръчник заначинаещия критик, а човек, който е писал примерно10 години, вече е отишъл отвъд тези базисни правила.Текстът наистина изглежда като азбука, но за този,който се учи да стане критик. Дори си помислих - имаедин курс, който водя в магистърската програма„Преводач-редактор”, нарича се „Създаване накритически текст” – дали Николай не иска да го поемепрез следващата година, защото би бил много полезен намагистрите, които се опитват, или по-скоро им се

Д И С К У С И О Н Е Н К Л У Б � Л И Т Е Р А Т У Р Е Н В Е С Т Н И К �

За литературната критика...

Реклама на Coldrex

от стр. 13

15Литературен вестник 14.-20.11.2007

налага, да опитат да направят някакви първи крачки влитературната критика.Всъщност това, което разказва Николай, е чудесно, ното до голяма степен е изградено в режима светло итъмно. Виждаме тъмната страна на критиката – да,разбира се, че я има, но има и една друга, да не кажасветла, сякаш не смея, но поне по-светла нейна страна.Например проблемът с възхвалителните критики поотношение на човек, който е в някаква позиция или иманякаква власт, но е написал слаба книга. Според менникой, смятащ себе си за професионален критик, няма даго направи. Като се оглеждам сега, не бих намерила лесенпример за това кой от нас го е правил. Поне пред ментози проблем никога не е стоял сериозно, но има другпроблем, който непрекъснато разрешавам и който есъщо така от нравствен характер – какво да правя схората, за които трябва да пиша укорително, а са миблизки по някакъв начин. Всеки критик има писатели, скоито е в някаква степен на приятелски отношения, илипросто хора, които не иска да обиди. Този момент счовека, с болката на човека, когото обиждаш, специалноза мен е много важен, представям си човека и ми етрудно да напиша лошото. Другото, т.е. празнотовенцехвалене за мен не е реален проблем, то съществувапри критици, които никой никога няма да запомни, втози смисъл отказвам дори да се занимавам с него, стававъпрос за много ниско равнище на критиката.И последното, което ще кажа, е във връзка с таканаречената отрицателна критика и отрицателнирецензии. Разбира се, че има преобладаващо отрицателнии преобладаващо положителни рецензии. Аз самата несъм привърженик на този начин на писане, който не даваясна оценка. Смятам, че той е бягство ототговорността да правиш критика, въпрос на характер едо голяма степен – или си достатъчно смел и имашчестността да кажеш какво мислиш, или не сидостатъчно смел... Е, не означава, разбира се, че всичкикниги непременно могат да бъдат достатъчно добри илидостатъчно лоши, но въпреки всичко, когато книгата нее добра, можеш да го кажеш, нали, можеш да заемешоткрита позиция. И ми е трудно да разбера защокритиците, особено младите критици, не осъзнават, ченяма по-добра рецепта да станеш известен катокритик, да наложиш името сиq от пътя наотрицателната критика. Погледнете Боян Пенев - азсъм следила внимателно стъпките, с които той ставаголям критик – три големи стъпки на разбиващоотрицание, най-напред Яворов, после превода наАлександър Балабанов... Не е въпросът в това да напишешотрицателна рецензия за Петър Христозов, голямаработа, нищо няма да спечелиш. Голям критик се става сразгромяваща критика срещу голямо произведение.Николай Аретов: Можеш да направиш добра критика иобяснявайки популярно явление в пъти...Милена Кирова: Това е другият вариант.Пламен Дойнов: За Калчев цяла конференция направихмев началото на 1997-а.Милена Кирова: Другият вариант е да хванешсимпоматично явление – не да съсечеш един конкретенавтор, а да намериш отрицателното явление, което есимптоматично за някакви процеси, които текат вмомента. Такъв вид отрицателна критика има и тясъщо изисква смелост. Гарантирам ви, че този, койтонаправи добра отрицателна критика и тръгне с нея, щеполучи известността, за която плачем, че нямаме, и чене ни обръщат внимание.Има обаче нещо друго, когато пишеш яростна критика.В един момент омръзваш на себе си, а може би сеизморяваш и улягаш. Не можеш да се бунтуваш цялживот, а пък ако го правиш, скоро престават да тиобръщат внимание. Освен това ситуацията се променя.Ето например изчезна духът на 90-те години, когатовсички оценки – и положителни, и отрицателни – бяхамного по-силни. Няма я вече онази красива истерия наполитическия живот, която даваше сили на всякоотрицание. А и критиците, които бяха най-напориститогава, поостаряха. И себе си слагам в тях. Етонапример Димитър Камбуров и Бойко Пенчев написаха поразличен начин отрицателни критики за моята книга„Сънят на Медуза”, а след това и аз, и те остаряхме,макар че са доста по-млади. В това има някаквоудовлетворение – човек се мъчи, пъне, а после всички сеукротяват.Това е едната страна, а за втората ще дам примеротново с моя магистърски курс. Там студентите в краятрябва да напишат някаква рецензия, това им еизпитната задача, не определям каква и дори гипоощрявам да пишат отрицателно. Те обаче почтиникога не го правят. Очевидно не защото се страхуват,от какво биха могли да се страхуват, а защото простоне могат. Човек може да си помисли, че имат някаквимотиви на съпротива или на страх, но все пак аз гипоощрявам да критикуват. Но те, разбира се, не са впозицията на публикуващия критик...

Пламен Дойнов: Ама то точнотова ги освобождава дакритикуват открито...Милена Кирова: И аз бихочаквала точно такава реакция...И понеже българинът, нализнаете, като е малко по-анонимен, във всички сайтове сеотдава на воля да отрицава,това вече наистина е съвсеманонимно, това е друго явление,но съотношението междуотрицателни и положителни е1:10.Николай Аретов: А дали не сенамесва и представата зафункция университет, която сезанимава с ценности...Милена Кирова: Не, не, азпросто смятам, че добремотивирана отрицателнакритика се пише по-трудно.Защото тя иска да познавашпроизведението, няма как дапишеш общи приказки, когато критикуваш, ти не сивярваш даже, то ти е неубедително, докато обща, добраположителна рецензия пишеш по-лесно с общи приказки.Духа хвалиш, майсторството, общи фрази, клишета, ноза отрицателна критика трябва да имаш според мендетайлизирана представа и език, който по някакъв начинда изрази тази детайлизирана представа.Митко Новков: Има отрицателна критика, кой каза, ченяма, този Стоян Вълев в Интернет, той самоотрицателна критика пише...Милена Кирова: Това е просто смешно. Хората гочетат, за да се забавляват. Нали си спомняте какво бешеказал бай Ганьо, започвайки да издава вестник: „Тури сиедно перде на очите, па псувай наляво и надясно...” Нищоново под българското слънце, поне през последния век. Ноето например Владо Трендафилов, който пише големистатии с отрицателна критика, обхваща цели явления,смятам, че напоследък те са много добри, особенопоследната статия, която четох в „Култура”.Михаил Неделчев: Неговите текстове са пълна проява нанепрофесионализъм. И по този въпрос мога да говорямного подробно – те са непрофесионални. С тезитекстове той първо иска да унищожава, така да се каже,полета, съществуващи полета и автори, и де факто тойсам себе си се вади извън гилдията; той просто иска даанихилира цялата гилдия. От моя гледна точка тойвъобще не се различава от Стоян Вълев...Митко Новков: Не, не, не... В никакъв случай, текстътна Владо Трендафилов за наградите „Вик” миналатагодина беше абсолютно издържан и мисля, че беше достаточен.Михаил Неделчев: Има професионални норми. В случаяВладо Трендафилов не се държи като анархист. Той сеопитва да съгражда свои институции... При това сголеми амбиции, даже някакви хора му помагат, дакажем вестник от „Култура”, а той все не успява и неуспява... да събере публика, да събере около себе сидостатъчно престижни фигури, в неговия случай –достатъчно писатели…Митко Новков: Това са други неща... Ти го провидя католитературен „атакист”..Михаил Неделчев: И не само, и не само... Това са синегови последователни жестове. Той се опитва да събираоколо своите критически текстове някаквиполумаргинални автори и да ги конструира в някакваобщност и пр.Николай Аретов: Това до някаква степен е вярно, но,Мишо, сложи си ръката на сърцето и кажи: Аз никогаподобни грехове не съм правил.Михаил Неделчев: Не съм правил.Николай Аретов: Да кажем с откриването на страшномного варненски, бургаски и добрички поети, които...Михаил Неделчев: Извинявай, извинявай, но поетът,когото открихме навремето и при когото заведохДжими Камбуров да го види как действа „на терен” – вКюстендил, беше Биньо Иванов... И Джими бешепотресен...Димитър Камбуров: Тогава беше ситуация от съвсемдруг порядък...Михаил Неделчев: Аз имам само реплика към Джими...Просто го моля да не ми вменява някаква абсолютнастаромодност при защитите на съответнитекритически практики. Аз просто поддържах тезата, чеднес, за съжаление, най-често, в голямата си част прилитераторите, които работят системно катокритици, има някаква спорадичност на критическияакт, не се усеща системност на обглеждането нацялото пространство, което стои в подтекста накритическия текст и което, независимо от това каквитехники ще ползваш, според мен е задължително...

И ето едно друго доказателство за липсата на такавасистемност на критическите актове - това ееднообразието на критическите текстове. Днескадоминират два типа текстове – едните сакритическото есе, което може да има и конкретнафактическа основа, другото е класическата рецензия.Общо взето, липсва критическият портрет, липсваобразът според мене... И особено – да кажем МиленаКирова говори за „писането Дворянова”, – обаче никой несяда да напише една статия за всички романи, обобщена,която може да е четири страници, няма нужда да естудия, една обобщена представа примерно за романитена Емилия Дворянова... Липсват такъв тип текстове,обобщителни за другите писатели... Ето сега ГеоргиГосподинов е издал книга, която събира всичките мустихотворения – да се напише не като рецензия за тазикнига, а за поезията на Георги Господинов въобще, къскритически текст, но обобщителен. Да се помести наедна вестникарска страница обобщителен текст.Трудна задача.Димитър Камбуров: Това според мен се дължи на това,че така или иначе критикът, склонен или несклонен да сиго признае, все пак излъчва доза високомерие поотношение на съвременната българска литература. Иобратното го има – писателите, които съответно сеотнасят с подобаваща съответна презрителност поотношение на критиката. Не знам как можем да сеосвободим от това. Единственият начин аз да сеосвободя от това нещо е да пиша за някакви чуждичитатели, които нямат представа от българскаталитература и аз да се опитам да я представя. И тогава енякак си по-лесно да бъдеш позитивен...Митко Новков: Аз само искам да се върна към тозипроблем, който постави Милена, да пишеш за човек, скогото имаш неформални връзки приятелски и в същотовреме не му харесваш книгата. Това е много трудно и азмного съм мислил върху това защо е трудно. И може бинамерих някакъв отговор на въпроса – работата е там, чечовекът писател не се отделя от произведението. Акоти кажеш, че текстът му или това, което е направил, нее хубаво, той насочва всичко към собствената сиперсона, към собствената си личност, има едно многолошо объркване към формалната роля на критика, коятое социална, и така да се каже неговите неформалниконтакти, неформални връзки. Човекът, за когото сепише, очаква в повечето случаи така, след като имакомуникация близка с някой, който пише критика, тойвинаги да говори за неговите неща, хайде да не е впревъзходна степен, но да е в една похвална. Ама нищо неможе да се направи. Искам да завършим нашия разговор седно пожелание за разбиране на отрицателната критика.Че когато пише недостатъчно добри неща според единавтор, критикът няма на всяка цена и възражения срещусамата му персона, а само срещу неговия текст. Това, чепонякога пишеш лошо, не значи, че точно в този периодот време не си добър човек. Отрицателната кртикиняма предвид личността на автора, а единственопроизведението му. Автора тя го поставя пред скоби.Впрочем то и при положителната е така, трябва да етака. Това е истински стойностна критика – когатоавторът е в скоби и няма нищо друго извън текста (му).

Д И С К У С И О Н Е Н К Л У Б � Л И Т Е Р А Т У Р Е Н В Е С Т Н И К �

Реклама на MTV: „Слушай каквото ти харесва”

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1606 ул. „Св. Иван Рилски” №1,Банкова сметка: 104 9389 620 Пощенска банка - СОФИЯРъкописи не се връщат! Хонорари - всеки трети вторникe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://slovoto.orbitel.bg/litvestnik/www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Йордан Ефтимов

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Едвин Сугарев (гл. ред.) Малина Томова (зам.-гл. ред.), Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,Амелия Личева, Ани Бурова

Издава Фондация "Литературен вестник"Печат: „Илиндeн 2000”

ISSN 1310 - 9561

Радован Павловски е един от най-именитите съвременнипоети на Република Македония. Той е роден на 23 ноември1937 г. в Ниш, Сърбия. Следвал е право и литература вуниверситета „Св. св. Кирил и Методий” в Скопие. Член е наДружеството на писателите на Македония, на МакедонскияПЕН-център, бил е член и на Съюза на писателите набившата СФРЮ. От 2006 г. е академик. Лауреат е на многомакедонски и чуждестранни награди, между които:Световното признание за жизнено дело за 1998 г. (ABI –САЩ), Наградата на Международния биографичен център вКеймбридж за върховни постижения през ХХ век. Автор е наповече от двадесет книги поезия, между които: „Суша,сватби и преселения” (1961), „Високо пладне” (1966),„Слънце за което змията не знае” (1972), „Пир” (1973),„Зърна” (1975), „Мълнии” (1978), „Стражи” (1980),„Ключове” (1986), „Бог на утрото” (1991), „Ездач на звука”(1995), „Синът на Слънцето” (1999), „Щит” (2001), „Наедно око” (2002), „Господар на перото” (2006) и др.Творчеството на Павловски е преведено на повече от 50езика и е включено в различни антологии на съвременнатамакедонска, балканска, европейска и световна поезия.Неговата своеобразна, модерна и същевременно дълбока имистична поезия е наистина явление в македонскатапоезия. Неслучайно в Македония го наричат Князът наметафората. Подбраните тук стихове са от различни, по-ранни и късни негови книги, с което отбелязваме70-годишния юбилей на този голям поет.

СЛЪНЦЕ ЗА КОЕТО ЗМИЯТА НЕ ЗНАЕ

Има една мрачна колибаи едно слънце над покриваза което змията не знае.

И има един черен народкойто търси това слънце.И има една девойка-слънцесъс която се разхождаме по морски бреговеа гласът ни е заробен във каменна гора.

Има едно слънце за което змията не знаеслънце което не залязва.Има едно време което само на менна ухото ми пее.

Има не е това да нямаКрасотакоято е напуснала своята мрачна колибаи се е заселила във моята звезда.

ХРАМ НА МЪЛНИИТЕ

Това не е храм от камънии дървета нито пък е храмот мисли и чувствасъграден във неволя на времето.

Това е храм на огъняна всичко което живее и се издигавъв магнитните полета на Мълниитетози храм на огъня без стениподпалва всички бариери на вида.

И пепелта на словотодве легла на мълнии саХрамът и песента във негоУстройство са чиято сянкащом я осветиш се появявамълния с картина на изчезнало мореа камъкът се преобразявавъв залутан вятър.

Стъклени са пътищата и се чупят.Убити и ранени все пак макар иедна част от насостава да живее във промените.

Не е време да се укоряваМиналото, нито да се проклина Бъдещетокогато Силата на животапроменя мястото на тези два тежки камъкана всяко Настояще. И храмът на мълниитеостава несъграден. Тук стана навикпесента мида я слушат боговете.

АФРИКА НА КЛЮЧА

Във обедната джунгла на сетиватаВъв полунощната белота на копнежаПесента ме удря като гръмХвърля ме в подземия ОрфеевиХвърля ме във звезда далечнаУдря ме за лек за бойПовърхността на песента е знаме

Ние не се криемНашите сенки се виждат и нощемТях ги хранят сокове от сън и огънНие не се криемВъв изгубеността на светаНие сме намерени.

ЕЛИПСА II

Ние не сме оттукаи ние тука няма да останемЩе останат като ветроведуми да се лутат и да виятДалечна любов ще дойдеслед своите децаи всичките звезди едни до другище бъдат близоВсичко което сънуваме истинаще бъде От атом освободенамузика наместо слововъв нас като елегияза едно минало време ще пее.

ГЛИНА

Ще замесяот глина и слюнка човекаи ще го пристегна със зелен поясот билки за да не настинеЩе го изпека във пещ заедно със хлябаа щом оживеесъс неговата душаще се вдигне и неговата сянкаи ще се заоблачии ще иска човекът да тръгнес мен между звездитесъс главня от огнищетоНо трябваше да се разделимедин на друг подобниаз си тръгнах с моята богиняа човека със своята женавърнах на земятаА глината за да не бъде най-самотназемя между земитеот нея направихгумно, двор и държаваПоставих синя границаОставих проклятие:силите на земята и небетода не замесват в нищо друго глинатаосвен в човек.

КРЕДА И МОРЕ

От времето на кредатакогато е нямало нито креда ни човеказ имах кредаВъв кредата ме е имало менза да опиша облака и капката дъждсъс искра от камъкаслънцето да приютявъв белия кръг на небетовъв синия кръг на моретокредата тъгуваза своята невинна бъднинавъв танца на молекулитетанцьорката на времената танцуваКредата описвабелотата на копнежа

портрета на морето в синьоколкото и да потъваш във потопаколкото и да летиш със крилата на въздухане можеш да измериш далечинатанито със броене на номератабройката да изброишнито да измериш дълбочината на словото.

ЗЕМЯ ОТ КРЪСТ

Славя съществуването твое и мое.Изгрева на слънцето славяи не мога току така да ходя.Столетия тук са чакали мене –със тях да поседя.Аз съм гръмотевица на хиляди аз,мощ на покоя и тишината,глас, който опява и освобождава мъките.Ако се разплаках, понякога плачех,за да се доизплачат недоизплаканите в нея,не заради себе си. Аз пея за влюбените,които са неми.Славя бъдните предци – децатаи на нива и на бойно поле славяпреплетените корени и камъни,силите на растежа.Поделям къшея хляб със народецакрай трапеза на празник.Два горещи дъха са завързани на кръста.Кръстът не е жена, но бог.

БОГ НА УТРОТО

Няма по-ранобуден жителот Господа на утротокойто носи слънцето на дланна обед го поставя на главаследобед на раменапривечер под мишницадокато тялото не се свиепод тъмното покривало на нощтачиито краища затягасъс пръстите на нозете и ръцетемислейки си че под покривалотонищо не се вижда.

СКРИТА ТОЧКА

Съществува една скрита точкаПо-голяма е от слънцетоА е невидима

По-голяма е и от оноваВъв което се е скрилаТочката във словотоВремето е спрялаОгньове е запалилаЗа да се видятХоризонтитеНа нейните планиниА нея да не видиш

Когато скритото го е открилаТя във него се е скрила

От своята точкаТочкатаВъв своя безкрай се е загледала.

Бележка, подбор и превод РОМАН КИСЬОВ

Г Е О П О Е З И Я

Радован Павловски (Македония)

Рад

ован

Пав

ловс

ки и

нег

овия

тпр

евод

ач Р

оман

Кис

ьов

на С

тру

жки

вече

ри н

а по

езия

та

2007