Брой 33

1,50 лв.

21-27.10.2015

Год. 24

33

С подкрепата на Национален център на книгата

Хосе Емилио Пачеко

Срещу тиранина

Написа цяла книга срещу тиранина.Петстотин странициС раняващи епиграми и кисела проза,Палната от най-благородния стремеж към справедливост.

Документира най-жестоките му престъпления,Тъмната му власт, корумпираността муИ безпомощния край на всеки самодържец.

Чакаше осъждането на смърт,Мъчението, затвора или изгнанието.Но тиранинът беше очарован от хуленето.Нищо не му допадна толкова, колкото опакото на сюжета.Разчете под толкова омраза възхищението.В негодуващия му тон – гласа на съучастник.

И го назначи свой постоянен секретарИ редактор на своите чудовищни декрети.

Преведе от испански РАДА ПАНЧОВСКА

Биографии на антологии

Култът към личността на Тодор Живков

Първата книга „Априлски сърца“

Мая Ангелова: Поетическо земеописание

За „Макове”, „Стръкове”, „Високата вълна”

и тихата лирика

Юлиан Жилиев: Антологии на шведската поезия

Михаил Неделчев за безсмислените войни на

неокомунистите

Георги Гроздев: Шанхай не е далече

Борислав Гърдев за „Мир на страха ни“

Пламен Дойнов

Непроизнесено слово от Любомир Левчев на

тържеството в чест

на 80-годишния му юбилей

Защо са точно тези хора тук?

Поне половината от тях не ме обичат,

но са накацали отсреща – да следят

как ще залитне старият поет…

И нека гледат!

Тялото поддава, ала умът блести като

бръснач,

със който могат да си режат вените

лабилните поети.

Тук всички срещу мен

в мен виждат себе си,

по-неуспешна версия, разбира се.

И ме обичаха, и аз обичах...

Но днес защо, защо не ме обичат?

И затова ли беше всичко?

И затова ли бяха

Кремиковци,

Април,

Помпей

и прочее пламтящи алегории?

И затова ли начертах живота си наново

с парче от счупената Генерална линия –

израсна стръмен връх,

аз сам го изкачих –

високо, толкова високо,

където истината се задъхва и умира,

където между една лъжа

и друга

се шмугва

отровната змия на красотата.

Да, затова!

Защото утре-вдругиден

ще ме последват новите поети,

ще никне името ми в посвещения и епиграфи,

а мойте песни все ще се четат –

безпаметно.

Защото във историята

няма обич, няма доброта,

а само думи, думи, думи –

и там джуджетата на паметта

с големи гуми

трият,

трият…

И чезнат фразите

Поетът на диктатора,

Поетът на един Изгубен свят.

Остават само да блестят –

Поетът на света,

Поетът.

Там, върху арфата на утрешната ми посмъртна слава,

пробягват ноктите на ослепителна забрава.

И докато си давам вид, че разговарям с Бога,

мислете си за мене като за крадец на огън!

април 2015 г.

Още стихотворения от Хосе Емилио Пачеко - на стр. 16

2Литературен вестник 21-27.10.2015

н o в о

ПОРТАЛ „КУЛТУРА” www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов и Андрей Захариев, Даниел Смилов.

Вижте: Дебатът „Гласуване

по интернет”.

Прочетете: Тодора

Радева за Международния

литературен фестивал в

НДК;

Юрко Прохаско – „Сирените

на Путин”.

Н О В О

Проблемът за човешката личност и нейното спасение е в центъра на новия 103 брой на сп. „Християнство и култура”. „Спасението е събитие в Църквата”, заявява в интервю за изданието гръцкият философ и богослов Христос Янарас, а в броя е публикувана и една от последните му статии – „Онтология на личността”. Темите за личността и спасението намират продължение в текстовете на Дидие Декоан „Служение на надеждата” и на Чарлз Уилямс „Изкупеният град”, както и в „Духовния дневник” на прот. Сергий Булгаков, и в проповедта на Сава Доброплодни „За

премудростта”. На връзката на християнството със съвременността са посветени текстовете на прот. Тома Хопко за „православното християнство и американския дух” и на Юлия Талева за „Европа: общото, националното и ренесансът”. Големият християнски празник Успение Богородично е отбелязан със статиите на проф. М. Скабаланович за „вътрешната страна на събитието” и на о. Петко Вълов „Успение Богородично”, както и с репортажа на Димитрина Чернева от столичния храм „Покров Богородичен”. В рубриката „Християнство и история” Живко Лефтеров разказва за плановете за разрушаване на църквата „Св. Неделя” и на джамията „Баня баши” през 50-те години на ХХ в. Броят е илюстриран с творби на „художниците на Реформацията“ Лукас Кранах Стари и Лукас Кранах Млади.

A B R O A D

П О Г Л Е Д О Т В Ъ Н

Стихове

на Кева Апостолова

в Белгия и Франция

Белгийското литературно списание “TRAVERSEES” (№ 76) отпечата цикъл стихове със заглавие „Les avants-derniers 12“ („Предпоследните 12“) на Кева Апостолова, а френското списание „Paysages Ecrits Revue“ публикува в есенния си брой (Paysages écrits № 25, Septembre 2015) друг поетичен цикъл от същата авторка – „Развързваш обувките ми” („Tu delaces mes souliers“), съставен от интимни стихове.Преводът и на двата цикъла е дело на Анелия Велева.

Поетеса на многозначността, перото на Кева Апостолова само привидно e „пълно” с яснота. Това, което долавяме под филигран още от първия текст Уважаема празнота – връзка, която ще се утвърди в следващите два текста Последни богове и Временен текст, – е сложността на отношението на Кева към света.С хладнокръвна констатация, прозорливост и капка подозрителна ирония още в първите стихове на тази книга небитието се приема с вездесъщността на тялото, живеещо реалността. „Хищно(то) засищане“, което не пречи ни най-малко на бавното отлепване на костите, тласка ритъма на едно жестоко врастване. При Кева, както ни сочи Последни богове, тялото придобива смисъл, сраствайки се с най-конкретната, най-физическата действителност, с най-естествената й пълнота до раната, от която няма оздравяване. Това долавяме, когато поетесата ни говори за „кръвното родство с дъжда/ и болката от млечните му зъби/ с която душата дооформям“; подсилено от прозорците, които „...разхвърлиха лицето ми/ С десетооките си две ръце/ останките от себе си събирам“. Деперсонализация на самия себе си, където тялото-предмет не е нищо друго, освен объркани усещания, представи, органи и въплътена дехуманизация.И все пак свидетели сме на едно изключително събитие – парузия на чудесата, – човешкото същество изплува на бял свят. Но то се възприема като грешка, изключение в големия хаос, чисто отрицание на отрицанието. Небитието страда от някаква липса и точно тя е тази, която оформя съзнанието. Дори символът на светлината във всички цивилизации – слънцето, не успява да проникне в съществуването: „не

изгрев не залез“. Вярно е, че следващата позиця е утвърдителна, но тя е резултат отново на отрицанието: “не не залез“.

Този дълъг текст, изпълнен със светлина, приключва с изчезването, с изтриването на всяка възможност за развитие на живеенето: „Днес не е ден/ не е“.Невъзможността се потвърждава със следващото стихотворение, където Кева Апостолова изтрива наново своята плаха надежда: “А нощ такава няма/ И пътят към небето/ е истинския път/ А път нагоре няма“.Кой е тогава единственият възможен път, ако не този, който заглавието на предишното стихотворение обявява: „Уважаема празнота“?Казаното от поетесата има отрицателно-афирмативна структура, към която тя се връща непрекъснато. Впрочем текстът си придава много привидни лица, но финалното остава неуловимо. Той ни се явява във форма на молитва, където се долавя желанието за симбиоза с материалността на природата. Да се превърнем в това, което обичаме, да се превъплътим в чувството, което изпитваме, когато съзерцаваме природата: „Как исках да ги гледам/ гледам гледам/ и във вода край тях/ да се пръвръщам/ а горе месецът да ме изчаква/ с разтворени крака“. Природата е въздигане на съзнанието, тя пробужда сама за себе си чувствеността: „Предлагам/ да се срещнем не разминем/ зад тялото на мекото дърво/ където червенее изгрев“ – природата е обект на съзерцание в буквален смисъл на думата и парадоксално, съзерцание на силното усещане за отсъствие. Оксиморонът „преуспяваща празнота“ е кристализация на вездесъщия смисъл в трите текста, където читателят валсува между този на поетесата и своя собствен.По този начин за читателя е невъзможно да остане извън текста и случващото се в него. Той е съзерцател на универсалната завършеност на битието. Последни богове е влизане в една реалност, която е откъсване на себе си от себе си, разпадаща се идентичност на това, което е в основата ни. Текстът е зашеметяващо отричане на всичко: „неуките движения

на въздуха“, „изкуствено око“, „разхвърлено лице”. Пъзелът на човешкото същество пропада в абсурдността на възможността за развитие. При Кева няма дуализъм на разделението вън и вътре. И двете са едно, сливат се в неуморното инвестиране в трагедията на съществуването. И това, което акцентира поетичното виждане на Кева, е нейната прозорливост, истинност. Тялото, източник на желания - „щастливите изпънати

крака“, е елементът, който свързва с конкретността на природата. Тялото е израз на тоталния живот, ощетен от самия живот, изгубил смисъла си. Това, което Е, всъщност го няма, Е само Словото: „Запишете:/ Предпоследни векове/ най-последни богове/ без мен не могат да живеят“.Един последен етап е преодолян във „Временен текст“, който е дал заглавието на книгата. Принадлежността към живия свят е всъщност едно болезнено тяло, експериментиращо с границата на общуването с другите. Пукнатината е в различието. Бушува двойна борба. Тялото е това, което ни дели от другите, но то е в същото време и почвата на вкоренените ни илюзии. Последните са неизменна част от тялото ни. Те са темелите ни и са причината за пропадането ни. Понятието „ние“ става епицентър на болка: „Когато с коляно на зъл пилигрим/ нощта ме притисне навътре в сюжета/ а крадлите в пламъка/ свит под ребрата се сбият/ преставам да вярвам че там е оттатък“.Прометеевият мит е преобърнат. Крадлите са в пламъка. Кева тълкува темата на Рембо като тотално сриване на надеждата. Камъкът е гладен. Разпадът на човешкото същество се слива с този на поезията. Пропадане? Крах? Песимизъм? Ни най-малко. Кева Апостолова е поет, защото нейният стих е възпяване на света, свят, отворен в своята комплексност и красота. Не затваряме страниците на книгата й с разочарование. Точно обратното се случва. Чувстваме се презаредени с енергия, с живителност от съвършената красота на поетичното въображение. Несъмнено е, че и прекрасният превод на Анелия Велева, самата тя талантлива поетеса, допринася за красотата и силата на тази поезия.

Светът на Кева Апостолова си остава неуловим и прави безуспешен всеки опит за достъп до него. Поетесата се чувства неустойчива в свят, където хаосът обитава „грапава река“, „Между чужди брегове/ отеснели брегове“.Това е свят, в който човешкото осъществяване е обект на желание, надминаващо силата на разпада от материалното докосване.

ЖАН-ИВ ГИГО Преведе от френски АНЕЛИЯ ВЕЛЕВА

Преводът е по: Littérales, бр.12/201

„Временен текст“Изд. L’une et l’autre, Париж, 2013

По случай Годината на полския театър

Полският институт в София кани на

Българската премиера на спектакъла на полския режисьор Павел Пасини

„The Hideout/Скривалище”

Кога: 22 октомври (17.00 ч. и 21.00 ч.) и 23 октомври (20.00 ч.)

Kъде: Театрална работилница „Сфумато“, София, ул. „Димитър Греков“ № 2, билети на касата

Организатор: Театрална работилница „Сфумато“ c подкрепата на Полския институт в София

Режисьор: Павел Пасини

Сценарий: Патриция Долови, прожекции: Мария Пожиц, сценография: Зузана Сребрна; Костюми: Ел Брузда; осветление: Мария Пожиц /Дамян Бакалаж

продукция: Лукаш Вуйтович

участват: Патриция Долови, Йоанна Качмарек, Даниел Моньски, Беата Пасини, Павел Пасини, Мария Пожиц, Катажина Тадеуш, Юди Туран.

Спектакълът е продуциран от Културен център Люблин в рамките на проекта „Song of My Neighbours“.

П О К А Н А

Литературен вестник 21-27.10.2015 3

К У Л Т У Р Н А Д И С К У С И Я

Проф. Михаил Неделчев, НБУ

Не четем вестник „Дума” – нито в електронен, нито в печатен вид. Гнусим се. Бдителни наши приятели обаче ни принтират от време на време някакви фантастични в своята неточност и спекулативност и с използваните квалификации оценки на литературни текстове и събития – я за голямата мемоарна книга на Георги Мишев, я за преоткритата от писателя Деян Енев „Калуня Каля”, я за романа на Милен Русков „Възвишение”, я за поезията на Йордан Ефтимов. Т.е вижда се, че пишман-литераторите, които съчиняват въпросните „критики”, се дразнят от всяко по-шумно позитивно литературно обсъждане, което не се случва в полето на неокомунистическото мислене. Дразнят се от това, че животът минава покрай тях.И ето сега, в публикацията от „Дума” (бр. 221 от 26 септември 2015 г.), в статията на Панко Анчев „Войната на неолиберализма срещу литературата”, прицел е цялостната дейност на Пламен Дойнов и Михаил Неделчев по осмисляне на литературата от периода на Народна република България, от т.нар. социалистически период в историята на България. Това би могло да бъде само ласкателнто за нас, ако бяха прочетени и (раз)критикувани десетките наши лични книги и студии, както и около тридесет колективни сборника, създадени с наше участие. Но такова интелектуално усилие очевидно не е направено и вероятно единствено сборникът на департамент „Нова българистика” на НБУ за „Хайка на вълци” е бил бегло разгърнат в някоя книжарница. И това е първата драстична проява на пълен непрофесионализъм от автора на В о й н а т а. Панко Анчев е в правото си да не хареса нито един ред от написаните от нас книги и студии върху ходовете и проблемите на литературната ни история от времето на властвуването на комунистическата идеология. Но именно когато е решил да ни разгроми като „нови идеологически глашатаи и политически естети”, които „водят организирана война срещу националната ни духовност – в услуга на чужди интереси и домогвания” (така звучи подзаглавието на статията му), той е бил абсолютно длъжен да отиде в съответната национална/областна библиотека, да намери тези книги и други публикации, да види какво има в тях, да попрочете поне триста-четиристотин страници и тогава да обясни защо и как Михаил Неделчев и Пламен Дойнов са се изявили като „водещи идеолози и глашатаи на неолиберализма в литературознанието”, оказали са се литературни агенти на международния империализъм.А инак Панко Анчев е (казвам го за младите читатели на „Литературен вестник”) известен в близкото минало литературен критик и историк, автор на множество книги, дългогодишен директор на варненското издателство „Георги Бакалов”, издател и собственик на книжарница след 1989 година. Т.е. той е опитен литератор и по принцип знае как трябва да се пишат разгромни критически статии; той не е нито акад. от БАНИ Благовеста Касабова, нито съдържателят на електронен сайт Стоян Вълев – водещи критици-идеолози напоследък в органа на Съюза на българските писатели „Словото днес”. (Тук искам да добавя, че през десетилетията съм имал коректни професионални отношения с Панко Анчев.) Но той нарочно не е чел нашите книги и студии именно за да може да напише без угризения въпросната статия „Войната на неолиберализма срещу литературата”. Иначе, ако беше ги чел, задачата му щеше да се усложни, нямаше да може да хвърля абсолютно недоказани обвинения, нямаше да може да натрупа на едно място толкова много глупости. А ако беше чел не само нашите книги, но и монографиите и сборниците на толкова много колеги – университетски преподаватели и изследователи, в никакъв

случай не би могъл да избълва абсурдното твърдение, че днешното българско литературознание се е „политизирало и маргинализирало”. Напротив, аз твърдя, струва ми се с основание, че никога у нас не са се издавали толкова много и толкови силни литературоведски книги, че днес българската литературна критика се изявява най-вече в университетите и чрез книгите (а не толкова – за жалост – в периодичните издания, където е най-естественото й място). Е, само дето ги няма чутовните идеологически предписания и санкциониращи преценки на Тодор Павлов и Владимир Топенчаров, на Пенчо Данчев и Стоян Каролев, на Богомил Райнов и Веселин Йосифов, където естествено липсваха, ама напълно, кавито и да е псевдополитически съждения с нормативизиращ идеологически характер.Ако беше чел, ако беше чел... Да, обаче за какво му е това четене, след като важното е в „Дума”, в „Словото днес”, в „Атака” и прочие прекрасни вестници и тв предавания отново и отоново да се повтаря, потретва, стократно възпроизвежда путинистката мантра, опорната точка за зловещите деяния на платения от чужбина н е о л и б е р а л и з ъ м . За читателите на „Дума” изглежда трябва да се поднасят само опростени до едносложно съждение крайни глупости.Впрочем какво разбират наиситина Панко Анчев, говорителят Песков (а и всички други неокомунисти) под това „неолиберализъм”? Напълно непонятно; това е също точно толкова смислено, както през 1946/1947 г. техните бащи и дядовци са наричали „фашисти” истински антифашисти като Никола Петков, Г. М. Димитров, Кръстьо Пастухов и толкова още други видни политици и обществени дейци от некомунистическия политически плуралистичен спектър. Аз лично съм представил моите виждания за либерализма в книгите ми „Радикалдемократизмът. Опит за либерално политическо поведение в България” (2000) и „Морал и политика. Страници за Тодор Влайков” (2015), както и в множество страници от книгите ми „Раздробяване на наивния консенсус. Критика на политическото и на негови медийни образи”(1998), „Размишления по българските работи” (2002), „Креаевековните тъги на България” (1998), в още множество статии, интервюта, анкети. Ако беше чел, Панко Анчев щеше да знае, че винаги остро съм се оразличавал от крайния „икономизиран” либерализъм, че моят либерализъм е нямал нищо общо с това, че съм изповядвал един персоналистически либерализъм, с ацент върху правата на човека и свободата. И че възгледите ми постепенно са се развивали от този умерен либерализъм към тежък консерватизъм. Но всичко това си е моя работа, както и на тези, които са решили да ме критикуват коректно.Да се вгледаме сега в по-специфично-литературните и в по-конкретните обвинения (доколкото ги има) на Панко Анчев. Основното е, че според нас двамата с Пламен Дойнов през социалистическата епоха не се била създавала истинска литература, като аз съм бил малко по-щедър и съм признавал, че са се родили все пак и трима значими поети: Иван Теофилов, Николай Кънчев и Биньо Иванов. При това тази наша херостратовска позиция ние сме били налагали дори и върху днешната, актуалната литература и така силно я малтретираме, опростяваме, слагаме й прокрустови ложета. Това обвинение граничи с идиотизъм и е грозно-нахално на фона на всичките ни десетилетни изследователски занимания. Достатъчно е да се разтвори например двутомникът на Пламен Дойнов „Българската поезия в края на ХХ век” (2007) – с подробно обговорените тук десетки и десетки автори, за да се види колко абсолютно неверно е всичко това. (Да не говорим за други толкова

добре приети книги на Пламен Дойнов като „Българската литература и началото на ХХІ век. 2004-2012” (2013), „Литература в междувековието” (2004), „Алтернативният канон: Поетите” (2012), за голямата му монография за социалистическия реализъм и пр., и пр.). Ръководеният първо от мен десетина години, а след това от доц. Пламен Дойнов департамент „Нова българистика” е организирал конференции и е издал сборници за поетите от по-старите поколения: Константин Павлов, Христо Фотев, Николай Кънчев, Иван Динков (особен идеалистичен тип комунист до последните си дни), Иван Теофилов, Биньо Иванов, Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Борис Христов. Съвместно с колегите от Великотърновския университет наскоро направихме конференция за „тихата лирика“, където бяха анализирани произведенията на десетки поети. Провеждали сме конференции, кръгли маси, саминари за литературни явления, години на литературата, теоретични проблеми (включително и на социалистическия реализъм), побрани в над двадесет и пет колективни сборника. Между тях са конференция и сборник за такъв поет като Пеньо Пенев, както и събития, посветени на критика Владимир Василев и литературоведа Иван Богданов, естествено, и на големия белетрист и очеркист Георги Марков. В момента в НБУ тече вече втора година семинар с редовни месечни сбирки „Четем отново Вера Мутафчиева”.Панко Анчев изброява цяла поредица писатели (Валери Петров, Иван Пейчев, Богомил Райнов, Веселин Ханчев, Радой Ралин, Божидар Божилов, Блага Димитрова, Павел Вежинов, както и Димитър Димов, Емилиян Станев, Димитър Талев, Михаил Арнаудов), на които ние не сме били обръщали никакво внимание. Отново абсолютна лъжа. Лично аз имам специално посветени студии за повечето от тези автори, а останалите, разбира се, съм многократно споменавал в книгите си. Ще изброя само работата си за Иван Пейчев „Принцът на поезията”, четеното в Народния театър слово „Европеецът Димитър Димов”, биографическия ми очерк за Блага Димитрова, студията „Митът за това, че по-ранните и по-къси работи на Емилиян Станев са (може би?) по-значителни и по-съвършени от романите му”, разработката за цикъла на Валери Петров „Стари неща малко по новому”, студията „Патриаршеската академическа фигура на проф. Михаил Арнаудов”... Виж, за злодея на новобългарската литература Богомил Райнов с Панко Анчев никак няма да се разберем: изобличителният ми текст отпреди десетина години във в. „Култура” дори предизвика възмущението на писателя-емигрант и антикомунист Атанас Славов. А как мисля същностната

и същинска динамика на литературния процес през социалистическата епоха може да се види от студията ми „Недоизградената алтернативна жанрова система на българската белетристика от 1967-1975 година (Критическа литературноисторическа реконструкция върху документална основа)”, както и от още редица текстове в книгите ми „Размишления по българските работи”, „Литературноистори-ческата реконструкция” (2011), „Двете култури и техните поети” (2012), „Любов и литература” (2013; тук например „Комунистическата идеология срещу любовната тема”)

и особено сборника ми „Ефектът на раздалечаването. Студии за литературата на Народна република България” (2015, 400 стр.). Ще прибавя и още няколко персонално посветени на писатели от епохата мои текстове: за критиците Владимир Василев, Иван Радославов, Иван Мешеков (за съдбата на тези стари критици във въпросната епоха), Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Атанас Натев, Цветан Стоянов, Никола Георгиев, белетристите Яна Язова, Йордан Вълчев, Кирил Захариев, Борис Априлов, Любен Петков, Христо Калчев, поетите Петър Алипиев, Иван Радоев, Веселин Андреев, Георги Рупчев. И още десетки и десетки други. (Тук съзнателно не споменавам за писаното от мен допреди 1989 г. - от което не се отказвам и от един ред, както и за обзорите, преблемните статии, портретите и рецензиите за изявили се вече в последните две десетилетия писатели и за техни книги.) Впрочем Панко Анчев е объркал и моята литературноисторическа конструкция за тримата големи поети, при която няма единствено ценностно посочване; те са: Константин Павлов, Николай Кънчев, Биньо Иванов (вж. студията ми „Тримата големи поети от късната социалистическа епоха като феномен на литературната публичност”). Всички тези статии и други изказвания с повтарящата се опорна точка за покушенията и престъпленията на неолиберализма в литературата имат една добре позната ни от хардкомунистическите времена цел: да се произведат врагове. И ако могат изричащите ги да се оневинят за деянията си допреди 1989 г., да възвърнат носталгично измамната стабилност на своето фалшиво съзнание (по формулата на Карл Маркс), да си докажат сами на себе си, че компромисите не са били компромиси и че всичките зловещо-гротескни игри на социализъм/комунизъм са имали смисъл. И ние наистина с авторите на тези изказвания сме с противоположни възгледи изглежда по всички не само литературни, но и обществени теми. При това произведените врагове-неолиберали трябва да бъдат колкото се може по-глупави и схематично мислещи. Е, с това ние никак не сме съгласни и повече няма да си мълчим след писанията им, които ще се появяват отново и отново, разчитайки на знаменития ефект за стократно повтаряната лъжа, която имала шанс да стане истина.А целта на нашите занимания с литературата от епохата на НРБ е съвсем проста: опитваме се да спасим за литературната история това, което комунистическата идеология навремето не бе безвъзратно повредила.

18 октомври 2015 г., София

Безсмислените и глупави войни на неокомунистите

4Литературен вестник 21-27.10.2015

В И Т Р И Н А К О Н К У Р С „ 1 3 В Е К А Б Ъ Л Г А Р И Я “

Софокъл, „Антигона“, прев. Кирил Мерджански, изд. „Просвета“, С., 2015, 108 с., 5,90 лв.Едно от най-приносните и цялостно изпипани книжни тела на годината. Всичко започва от

историята на новия поетически превод на „Антигона“, разказана увлекателно от Кирил Мерджански в началния текст, преминава през безкомпромисната в своята ерудиция студия на Йордан Ефтимов „Антигона и ние“, преоблечена обаче в четиво, задаващо посоки на заниманията в училище, за да прелее в самия текст на новия превод на трагедията, извършен от Кирил Мерджански, чрез редакторската консултация на Доротея Табакова, с умение, което владее вдъхновението чрез постигането на универсалния език на поезията и историята. И понеже книгата е от поредицата „Нова библиотека за ученика“, с нея можем да станем ученици всички ние. Добри ученици.

„Кой какво пише? Литературна лаборатория Къща музей „Петя Дубарова“. 19–25 август 2015 г. Избрани творби”. Съст. Елица Дубарова,

изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2015, 96 с.Сборникът представя част от творбите, създадени от участниците в работилницата, уредена това лято по повод 20 години от създаването на Къща музей „Петя Дубарова“ в Бургас. Пред нас е малък том с разножанрови текстове от десет млади автори, създадени в резултат от изпълнение на задачи по писане, чрез напътствията на лекторите Владимир Трендафилов, Алек Попов, Кристин Димитрова, Йордан Ефтимов, Иван Сухиванов, Елка Стоянова, Елица Дубарова. Един проверен във времето модел, който предизвиква вдъхновението

и го превръща в конкретна литературна работа, след която остават творби, някои от тях – отличаващи се със стъписваща зрелост.

Божидар Богданов, „Птеродактили”, изд. „Фабер“, Велико Търново, 2015, 72 с.Новата книга на Божидар Богданов ни демонстрира поредното професионално

изпълнение на книга-проект на един от знаковите поети от поколението на 90-те. Показва ни порив към автентизъм, без това да бъде т.нар. „нов автентизъм“ от началото на ХХІ век, а по-скоро лирически спектакъл с оголване на очевидното – Природата е литературна, а Литературата е природна. Сред гора от пернати дактили и дактилни прелитащи същества преминава разтерзаният лирически герой на Божидар Богданов, натежал от знание, но и някак лек от свободата, която му дава това знание, преоткрило първичното очарование на природния свят. Очарование, което може да бъде истински преживяно отново през поезията. Николай Кънчев, „Първи и

последни стихотворения“

Колекция Неиздадените – Книга трета

Книгата побира лирически текстове, писани и публикувани от Николай Кънчев между 1959 и 1965 г. и невключвани в негова авторска книга, както и последните му, предсмъртни стихотворения, записани в неговия компютър, но останали непубликувани в отделно издание, поради внезапната му кончина на 9 октомври 2007 г. Това е начално-финалната рамка на Николай-Кънчевото творчество, в която се експонира един от отговорите на ключовото литературноисторическо питане: Как, въпреки общите начала за дебютантите от края на 50-те и началото на 60-те години на ХХ век, българската поезия поема и по други, алтернативни посоки, към една от които води написаното от Николай Кънчев?

Колекция „Неиздадените” включва текстове, които по различни причини до днес не са достигнали до читателя в отделно книжно тяло – цензурирани, автоцензурирани, укрити или просто забравени в писателското чекмедже, заради заплаха от репресия или поради фатална случайност, потънали в личния архив или в страниците на старата периодика. Колекция „Неиздадените” представя неочакваната българска литература след 1944 година – почти забравена, но наистина неиздадена, т.е. непредадена, несъобщена, устояла в самотата си. Тя най-после идва към съвременния читател, за да му набави липсващи ценни страници, от които да узнае повече, за да разбере по-добре.Колекция „Неиздадените” е част от научноизследователската програма „Литературата на Народна република България (1946–1990)”, реализирана от департамент „Нова българистика” на НБУ в сътрудничество с Националния литературен музей и издателство „Кралица Маб“.

Поет от първи

до последен дъх

Николай Кънчев притежаваше неизтощима житейска и творческа енергия. Заради принудителната изолация и игнориране още в началото на неговия творчески път, които тоталитарният режим му наложи, той си създаде свой собствен свят на съществуване и творене, непознат досега в българската литература. Огромното му по обем стихотворно творчество е уникален художествен прецедент в българската поезия. Той

живееше, пишейки стихове така, както художниците рисуват – всеки ден се изправяше пред белия лист като пред статив, за да довърши поредното платно. Усвояваше традицията, възприемайки „техниката“ като задължително средство, преносимо от гениите. Практикуваше поезията като всекидневно вдъхновение и усилие към постигане на поредното Стихотворение, като поредна крачка към доближаване на онази съвършена сърцевина на Поезията, която за поета е смисълът на неговото съществуване.Знам, че от първия си дъх той е живял с поезията. Голяма част от неговите първи стихотворения, писани между 1959 и 1965 г. и непопадали до този момент в авторска книга, тук се публикуват за пръв път.Години по-късно, предал за печат поредната си поетична книга „Вятърът прелиства календар без дати” (2007), чието излизане не доживя, той продължаваше все така всеки ден да пише своето поредно Стихотворение. Публикуваните тук за пръв път в книга последни стихотворения са от месеците и дните преди смъртта му, за която той се подготвяше отново по своя си начин – с писане на стихове. Поет до последен дъх.

ФЕДЯ ФИЛКОВА

Встъпителни думи към книгата

Необяснимо е гледането през натрошено огледало. Нужно ли е на мястото на едно счупено огледало да се поставя здраво? Новото изобразява същото, а потребността за себеоглеждане е конструктивен акт. Себесъзиращият, незнаещ пред какво е изправен, постепенно разкрива частите на сложносъставността си. Може би човекът трябва да започне опознаването си от образа. Първо от голямата отразяваща плоскост, която се смалява, трошейки се. Всеки житейски катарзис кара личността да потърси нов образ. А всеки следващ е на части заради по-малката плоскост. Всяко счупване пуска абсолютно черното като нишки между същностите. Субектът в огледалото винаги е осъзнавал невъзможността си. Единството на двамата срещу е неудобство във всяка своя форма. Огледалото е прекрачване на граници, продължение на пространството. А неговата липса – спокойствие. Това е първият път, в който разлиствам огледала. Още по-вълнуващ е фактът, че са огледала, в които не виждам себе си. Лично пространство, в което някой друг те е допуснал, за да гледаш неговото голо Аз. Настръхваш, усещайки, че това е гледане за последен път, крайна фаза на осъзнаване преди счупване на най-малкото огледало. Чувстваш се воайор, докато прелистваш страници вкъщи. Наблюдаването на „Смяна на огледалата“ от друг, докато отсреща виждаш собствения си образ непокътнат. Безупречното разчленяване на личността пред едно огледало кара Аза да получава сценична треска сякаш от себе си. Притеснението от собственото е избегнато, когато огледалото се счупва в метафората, която Аксиния Михайлова поднася на своя читател. Черната сплав между парчетата, която Христо Гочев (художник на корицата) ни представя, описва моментите на смяната на огледалните страници, насочени право към образа на автора на книгата. Между текстовете читателят е в ничие

пространство - между своя дом и този на автора. Строшеното заглавие върху корицата илюстрира крехкостта на словото от прецизното му авторово намиране. Стъклената материя на огледалото не е забравена от Михайлова, която на моменти хладнокръвно ни порязва болезнено, припомняйки ни, че тленното не е безсмъртно. Честият намек към читателя за неговата

чувствителност, за предопределеността му да не бъде сам, за топлината на другия, за анонимността му, желанието му за полет, показват уменията на Аксиния Михайлова да накара читателя да види „как порастват резци на думите“, които режат тънките нишки на човешкото несъвършенство. Поезията на автора боли до неузнаваемост. Породеното чувство идва от описаните ситуации, в които човешкото няма контрол. Текстовете умишлено стигат до трудното у човека. Безмълвното и тишината, които биват използвани, позволяват живописно описание на сетивността в преживяването. Михайлова обича да показва, че часовникът й е добре сверен. Това се забелязва в стихотворението, с което читателят се сблъсква в началото на книгата („От другата страна на свободата“), показващо къде и кога се намира читателят, а и какво го очаква. Сантименталният подход намира място в последния текст, затварящ интересната рамка. В него („Завръщане“) авторът ни запознава с мястото, в което е роден. Михайлова показва своята особеност в изграждането на личността си, чрез „уча се да говоря“ и „уча се да мълча“. Усвоявайки едновременно двете крайни човешки измерения,

стихосбирката доказва умението на автора да говори, докато мълчи. „В плитчините на примирението“ четем една страст към мълчание, имащо нагон да бъде изговорено. „Но ти си вироглав/ и не ме четеш внимателно“ е предупреждение към читателя, понечил към тази книга, прокарващо линията за същността на поезията и нейното възприемане. „Но дори тогава не бива да вярваш/ на поезията“ обрисува лъжливия статут, който Платон недоверчиво изповядва срещу нея. Статутът тук обаче е крайно различен. Поезията е любовница от плът с влажен език, читателски усетен върху „адамовата си ябълка“. Поезията прави любов и крещи нощем от различни легла и постоянно се връща в тях. Тя замества онзи, който авторът постоянно ни напомня, че сме изгубили или трябва да търсим. Михайлова вярва, че строшеният човек винаги е научил нещо заради оцеляването си („Сега оцелелият се учи да назовава света“). Показва колко точно е лека безтегловността на смъртта: „Никой не прекрачва мъртво тяло“. Навлизайки в спецификата на текстовете, читателят си дава сметка за собствено значение. Човешкото същество е изправено пред превъзмогнатия бит, унищожен между парчетата огледало. Прецизно тънък е отговорът на въпроса за метафизиката на огледалото. Кое е отвъд – огледалото или счупеното такова? Съзерцаемият човешки образ е разклатен от собственото си наблюдаване. Въплътеното безпокойство е факт от самотата, която всъщност не е налична от раздвоеността. Мирът, който се наблюдава при липсата на огледала, е разрушен от няколкото вечери с „ангела“ и „дявола“ поотделно. Самотата или два пъти Аз е шизофренията на Михайловия лирически герой?

ВАЛЕНТИН СЛАВЕЕВ

Аксиния Михайлова, „Смяна на огледалата“, „Жанет 45“, Пловдив, 2015

За „Смяна на огледалата“ Национален дарителски фонд „13 века България“

П Р Е М И Е Р А

Литературен вестник 21-27.10.2015 5

Р Е Т Р О В И Т Р И Н А

В Шанхай съм по покана на Шанхайската асоциация на писателите за два месеца заедно с още десет колеги от Австралия, Индия, Танзания, Тайланд, Израел, Англия, Франция, Турция, Шри Ланка.„Източният Париж” оправдава името си. Първото, което прави впечатление от близка дистанция, е, че Китай върви напред. Като гледам какво са направили китайците в този град след 1990 г., ми става мъчно за онова, което ние направихме с България. Сравненията са смайващи и неочаквани и те не са само заради броя на населението и потенциала на Китай и България, които наистина са несравними.Минавало ли ви е през ум как можем да станем един милиард българи? Като тръгвах, мнозина ми поръчаха да науча нещо, което да свърши работа и у нас. Тогава ми хрумна – можем ли и ние станем един милиард? Шегата настрана, Шанхай е най-бързо развиващият се град в Китай и най-отвореният към света. Гостоприемството на шанхайските писатели, само 1500 при 24 милиона население, е във връзка с традиционна инициатива. От 2006 г. те канят писатели, за да вникнат по-добре в творчеството им, а и за запознаване на чужденците с действителността в града и страната. За себе си открих, че медийните халюцинации, на които съм бил подложен, се изпаряват по-бързо от потта по кожата ми в субтропичния влажен въздух на мегаполиса. Тази година срещите минават под надслова „Светлините на града“.Литературата и културата на Китай са ми интересни още от юношеските години. Китайското светоусещане не познава линейната представа за времето „от – до“, макар че шест века преди европейците са изобретили часовника.

С О Ф И Я – Ш А Н Х А Й

Не се вторачват в това къде е началото и къде краят. За разлика от гръцкия „логос“ не поставят човека наравно с Мирозданието и интуитивно са много по-близо до знанието за мистерията на света. Човекът е само част от кръговрат, който е непознаваем. Всяко поколение се връща отново и отново с мисълта си към тайната на нефрита например, диаманта, който според преданието бил вкаменена сперма на дракон. Древните китайски автори са познати у нас - Конфуций, Джоан дзъ и много други. Как е обаче със съвременните?Наскоро в издателство „Балкани“ издадохме сборник с есета „Бели чапли“ на Жао Лихон, превод от английски на Здравка Евтимова. В Шанхай можах да му го кажа лично: от томчето с есеистични разкази разбрах колко сме близки ние, българите и жителите на Балканския полуостров, с китайците. Той въобще не се учуди. Жао Лихон е един от изтъкнатите съвременни автори на Китай и творчеството му се изучава в началните и средните класове. Хуангпу е приток на вечната жълта река Яндзъ. Двата бряга на този огромен приток събират най-голямата дилема на съвременен Китай според мен. На единия бряг е стъпил здраво световният капитал с най-високия небостъргач в Азия и втори в света, с прословутата „отварачка”, чийто връх е пробит и наподобява отварачка за бира. Тук е световният и финансов център на света, изпреварил Ню Йорк, най-дълбоководното пристанище.На другия бряг е центърът на световния комунизъм. Червените знамена с петолъчката, националният флаг на Китай са през стотина метра по върховете върху покривите от известната улица с

красивите и старинни сгради. Тези сгради са спомен от европейците, идвали тук неведнъж, и могат да се изучават като нагледна история на архитектурата.Как богатството и бедността да се примирят? Отговор все още не е намерен. Какво ли ще предложат китайците? Всички отговори на човечеството досега са били все неуспешни.Силата на световните пари е демонстрирана с елегантност и финес, но и с всичката бруталност, на която са способни. Човекът е смачкан в подножието на тези огромни и зрелищни, по-големи от пирамиди постройки. Чета, че капиталът на една от банките е над 1000 милиарда, а персоналът над 100 хиляди човека... В „Шанхай Дейли“ пише – милионерите са над сто хиляди. Продадените нови БМВ-та за година са пак над тази цифра.Дали невероятните за Европа количества означават и друго, ново, все още невиждано качество?

ГЕОРГИ ГРОЗДЕВ

Запознах се с китайския писател Лу Ней (43) през май в София. Предложи

ми цигара. Взех я, макар че не пуша, за да усетя аромата на китайския

тютюн. През септември се видяхме в Шанхай – отново не отказах цигарата, беше от друга, още по-ароматна марка.

Сложих я зад ухото си. Той ми даде да разбера с усмивка, че и китайците

слагат цигарата по този начин.Първият роман от трилогията му

„Младежки Вавилон” излезе през септември в amazon.com. Има и

филм по него, показан на Шанхайския международен филмов фестивал през юни, номиниран е за наградата „Нов

талант на Азия”.Лу Ней е автор с многохилядни тиражи.

От него знам, че в Китай те стигат до 2 милиона и повече. А колко е

„просветеното малцинство”? – така наричам хората с постоянен интерес

към стойностните художествени книги. Нямаше нужда да уточнявам „термина”. „Да, и у нас има такова,

повече от триста и петдесет хиляди читатели са”, ми каза.„Младежки Вавилон” е

автобиографичен роман за дилемите на младите в дълбоката провинция преди 1990. За онези, които търсят

повече възможности и повече свобода за развитие.

Лу Ней сподели, че китайските читатели изпреварват писателите

понякога. Четат много чуждестранна съвременна литература, имат

богат опит от пътуванията си по света. Убедих се сам. В кварталната

книжарница до хотела ми разгледах на китайски език многотомна поредица на

световната литературна класика.Следващите въпроси и отговори

разменихме в Шанхай.

Г. Г.

Какво си спомняте от България? - В България най-силно впечатление ми направиха софийските сгради и светлината. Беше месец май, наблюдавах

от хотела, кога навън ще се мръкне и чак до девет часа вечерта бе още светло (а в Източен Китай дори в разгара на лятото се стъмва още в 8 часа). Поради високата надморска височина въздухът

беше прозрачен и лъчист, в далечината се очертаваха контурите на планина, небето бе с по-красив цвят от китайското. Градът се състои от две части. Едната е свързана с религията, тук особено ме впечатли църквата „Св. София”. Тя излъчва покой; след дългите години на съществуването й по нея не е останала излишна украса, стои единствено самата църква. Когато изпратих снимките на приятели католици в Китай, те се развълнуваха много. Другата част на града е от здания в стила на 80-те години, малко чудновати на вид и поовехтели. Но когато бях десетинагодишен, точно така изглеждаха в представите ни сградите на бъдещия съвременен Китай. Предполагам, че в тях могат да се открият следи от естетиката, характерна за Съветския съюз. В Китай тази естетика вече изцяло е заличена (защото тя не е нито западна, нито пък източна), докато в София все още присъства. Както казах на един кинорежисьор: Ако искаш да снимаш фантастичен китайски филм за 80-те години, най-добрата снимачна площадка може би няма да откриеш в Китай, а именно в София. Кой е най-трудният и кой е най-лесният избор пред съвременните китайски писатели?- Според мен най-тежкият избор за съвременните китайски писатели и особено за младите от тях е да не се

отказват от сериозното писане. Китай е страна, в която много се държи на квалификацията и опита (навярно в литературата на целия свят се държи на тези неща). Пространството за развитие на младите писатели никак не е голямо, особено ако не живеят в Пекин или Шанхай – тогава ресурсите са ограничени, много е трудно да се справиш и с финансовата страна. Някои млади писатели са привлечени и поемат по стълбицата на официално възприетия начин на писане, така се чувстват защитени. Те определят своите планове и естетически възгледи в съответствие с изискванията на официалното писане. Други писатели пък не устояват на изкушенията на огромния пазар и се превръщат в повърхностни писатели на добре продаващи се книги или просто започват да правят телевизионни и киносценарии. По този начин някои от тях погубват себе си. Веднъж белязан с някакъв литературен етикет, китайският писател не може да се върне назад и да започне отначало. Какви приказки разказвате на малката си дъщеричка вечер? - Дъщеря ми вече е осемгодишна. Когато беше по-малка, главно й разказвах приказки, най-вече чуждестранни приказки. Сетне тя поиска да научи действителни неща, случвали се с мен като малък, и аз започнах да й разказвам истински неща, бавно и внимателно, не толкова историйки, колкото разни впечатления. Разказах й също как дори след 9 часа вечерта небето над София светлее и е изключително красиво, как в София съм видял мъничък чинар, как (колко странно!) в тази прочута с розите си страна не попаднах в нито един цветарски магазин, където да се продават рози. Разказах й как отиваме в едно българско ловно стопанство и тя, каквато е добричка, ми заръча да не убивам сърничките, пък аз я успокоих, че няма, ние отиваме само да разгледаме. С нея вече може да разговаряме по сериозни теми.

Преведе от китайски ВЕСЕЛИН КАРАСТОЙЧЕВ

Писателят не може да се върне и да започне отначало

Георги Гроздев и китайският писател Лу Ней в София и Шанхай

Шанхай не е далече

Стефан Цанев, „Хроники“, изд. „Български писател”, С., 2015, 92 с., 0,27 лв.Третата стихосбирка на Стефан Цанев идва на 20 декември 1965 г., разроена в 2600 екземпляра. Изповядва социален критицизъм,

ориентиран към статуквото в НРБ, черпещ енергии от примера на болшевишката революция и от утопическите проекции на един предстоящ комунизъм. Книга, представителна за езика на българския комунистически неоавангард през 60-те, който предстои да бъде опитомен и инкорпориран в дискурса на социалистическия реализъм.

Константин Павлов, „Стихове“, изд. „Български писател“, С., 1965, 68 с., 0,27 лв.Ретро витрината с емблематични книги, издадени преди 50 години, започва с втората стихосбирка на Константин Павлов, появила се на 30 август 1965 г. Влязла

в центрофугата на редакторско-цензорския апарат на издателство „Български писател“ през 1962 г. под заглавието „Спомен за страха“, тя излиза с неутралното име „Стихове“, снабдена с една от най-куриозните издателски бележки в историята на книгоиздаването, в която се посочва, че това е „в някои отношения оспорима с авторското си виждане книга“, с „необичайна логика на образите“, водеща „на места до неяснота на авторовия замисъл“, като се изказва надеждата, че този „творчески експеримент“ ще доведе до „литературен разговор“. Разговор няма, но затова пък има разгром, осъществен на всички публични равнища. Въпреки това охулените 17 стихотворения и две поеми преобразуват българския поетически език издъно – между усвоените уроци на авангарда и началото на постмодернизма.

Йордан Радичков, „Свирепо настроение. Разкази“, изд. „Български писатетел“, С., 1965, 128 с., 0,50 лв.След известно забавяне, опит за грубо цензуриране и след смяна на заглавието на 30 септември

1965 г. излиза от печат сборникът с разкази „Свирепо настроение“, в който Радичков най-после постига собствената си поетика. Оставил зад гърба си лутанията в „Сърцето бие за хората“ (1959), „Прости ръце“ (1961), „Обърнато небе“ (1962) и „Планинско цвете“ (1964), писателят извършва синтез на нов гротесков почерк, чрез който преозначава българския свят, дава му други фолклорно-митични обеми. Тиражът от 7100 бройки само загатва за завръщането на тогавашния български читател към вкуса на заразителното разказване на причудливо реални истории. Официалната критика не остава длъжна на Радичков и в следващи книги като „Барутен буквар“ (1969) той ще трябва да доказва, че гротеската може да служи на соцреализма. Но „Свирепо настроение“ си остава важният алтернативен пътеводен знак на българската белетристика през 60-те години на ХХ век.

6Литературен вестник 21-27.10.2015

С т о Л и ц а

„Проектът е

съфинансиран от

Столична програма

„Култура” на

Столична община за

2015 г.”

1.Четенето на мемоарите на Георги Мишев „Мир на страха ни“ предизвиква нееднозначни емоции. Големият белетрист и кинодраматург разказва увлекателно и безхитростно за преживените от него осем десетилетия. Стреми се да е точен и прецизен, вкарвайки в обращение и страници от своя дневник, обнародвани за пръв път и четени с осезаем интерес.Колкото и да е откровен и правдив, неговият романно-есеистичен мемоар е и дълбоко субективен, пречупен през призмата на светогледа и ценностната му система. И това е естествено. „Бележките под линия“ продължават основната му тема в българската литература – да разкрива с горчиво-иронична нотка на страничен, но не и безкритичен автор парадоксите на битието ни в две епохи – на реалния социализъм и на безкрайния преход.В интерес на истината страниците, посветени на родния Йоглав, на дома и родителите, на усилния полски труд, са най-ценните и силно въздействащите. Възкръсва епохата на честни и почтени стопани, свикнали спорно и дръзновено да осигуряват прехраната и образованието на своите наследници. Свят на хармония и установен прагматичен порядък, който ще бъде смачкан от червените ескадрони и последвалата насилствена колективизация. Следва миграцията, строежът на нов дом в Ловеч, превръщането на бащата, собственик на бъчварница, в пролетарий и безкрайните митарства на младия Георги, опитващ да се издържа със слово, да гради име и авторитет, да намери своето място в литературата, да се задоми и създаде семейство.За интеграцията в официалния ни литературен живот през 60-те години на ХХ в. се изисква не само талант, дисциплина и късмет, но и безкраен низ от лупинги, малки и големи компромиси, наличие на инстинкт за оцеляване и адаптация. Нашият литературен герой притежава устойчивия ген на преживелия много неволи селянин. Той може да бъде смел и инициативен като Андрешко, да прави отстъпки пред съвестта си, драскайки с катран къщите на родствениците си „кулаци“, или да прави безуспешни опити да „мине с ютията“ партизанските спомени на местния партиен гаулайтер Шипков.Когато се налага, като Мартин Идън атакува редакции и писателски величия – Далчев, Емилиян Станев, носи дърва на журналистите във вестник „Народна младеж“, след което като кореспондент на „Пламъче“ се измъчва над житейската одисея на Христо Кърпачев и Трифон Палаузов, печели награда от 3000 лева с разказ – плагиат по Вазов за Левски („Синеокият рибар“), налагайки се постепенно като белетрист, майстор на разказа и повестта, докато от 1967 г. в киното и телевизията открива своята ниша в изкуството, оставяйки траен отпечатък. Ще разработи темите за миграцията и неоеснафа, които тогава ще се окажат важни, актуални и значими. По негови сценарии Едуард Захариев, Людмил Кирков, Иван Андонов и Дочо Боджаков ще заснемат най-хубавите си филми. Ще влезе в политиката като председател на Русенския комитет и един от основателите на Клубовете за гласност и преустройство, ще бъде депутат в

7-мо ВНС, след което неусетно ще се оттегли от актуалната обществено-културна среда, водейки съществувание на любопитен, заинтересован и недоволен от заобикалящата го действителност интелектуалец.

2.„Мир на страха ни“ е вълнуващо написан мемоар, в който авторът се разкрива и такъв, какъвто е в действителност, и какъвто иска да изглежда в нашите очи. Стремейки се да бъде искрен, той показва облика си на практичен човек със селско потекло (толкова много страда за умиращото ни село, че чак ни хваща срам!), който с минимум компромиси се е реализирал в живота и литературата.„Мир на страха ни“ е огледално копие на „Записки на слугата“ от Марин Георгиев и в бъдеще е ясно, че по тези мемоарни свидетелства ще научаваме не само горчиви истини за не толкова далечното ни минало, но и за психологията и манталитета на малкия човек от село, търсещ пролуки и вратички да се осъществи пълноценно в епохата на социализма.Мишев признава за част от греховете си, други най-вероятно неизбежно спестява. Надълго разказва за митарствата си да остане в столицата и получи жителство и мимоходом засяга темата за компромисите, които прави като вестникар по отразяването на безкрайните успехи на соца и редактирането на неизбежните партизанско-антифашистки мемоари.Доказва, че е бил и жертва двукратно – през 1963 г., когато е атакуван от Богомил Нонев за „Осъмски разкази“ след прословутата реч на Хрушчов, и четвърт век по-късно, подгонен от първите мъже в партията и държавата след основаването на 8 март 1988 г. на Комитета за защита на град Русе. Първият случай е разкрит като непонятен виц за днешната аудитория – хем го хулят, хем му изкупуват книгата, вторият добива мрачни и песимистични краски, тъй като дисидентът неофит остава безработен, безпартиен и без достъп до медиите, а като „директор на водопад“ получава потупване по рамото и дискретно съчувствие от корифеи като Христо Радевски.Георги Мишев е пределно субективен при оценката на дейността на неговите съвременници. Емилиян Станев е строг и недостъпен, Николай Зидаров – повратлив началник и не много добър поет, Стоян Ц. Даскалов – алчен за щедри хонорари и Димитровски награди Гаргантюа, лазещ като влечуго към бюрото на Тато, за да бъде опростен от него в БКП, Павел Вежинов – суров и зъл егоист, бранещ своите сфери на влияние в литературата и киното, Георги Свежин – нахален сексманиак, Хайтов – ловък и обигран търгаш, Антон Дончев – поръчков автор на скъпо заплатени съчинения, Радичков – лабилен, без стабилна позиция и често готов на компромиси, Никола Ненов – ограничен в мисленето си ръководител, спрял работата по филма „Куково лято“ през 1984 г. заради главния герой – предприемчив циганин…В този паноптикум на герои, „близки и познати“ от миналото ни, изпъкват светлите образи на нравствено устойчиви художници като Далчев, Марко Ганчев, Константин Константинов, Георги Марков и Радой Ралин, както и противоречивият, но честно пресъздаден портрет на шефа на кинематографията Павел Писарев. И това не е случайно – Писарев е ръководител от нов тип, мениджър с мащабно мислене, създал сценарните групи към колективите и желаещ да се правят два партийни и два „антипартийни“ филма годишно – за вътрешна консумация и одобрение от Партията майка и за пробив на международните фестивали. Благодарение

на неговата подкрепа Мишев става член на БКП и име в родната кинодраматургия, създател на прочутата „мишевиада“, а заради „Преброяване на дивите зайци“ дори посещава прочутия кинофестивал в Локарно, получавайки похвала от самия Зануси.Тогава идват и стабилните хонорари и построяването (най-сетне!) на къщата в Панчарево. Защото и ние като Мишев трябва да акцентуваме на този детайл – за заплащането на писателския труд. Като прагматичен човек от провинцията, Георги Мишев знае силата на парите, цитира размера на възнагражденията, които е получавал в киното и за отпечатаните си творби, вайка се, че днес вестниците не плащат хонорари и с много тъга пресъздава унижението си с Иван Андонов да просят милостиня от олигарха Добромир Гущеров относно пропадналия им проект за филм за Георги Марков…Разбира се, доста от живите все още участници в описаните събития, както и техните наследници няма да останат очаровани от начина, по който са разкрити от писателя. Кой да знае, че Кирил Войнов е бил агент на ДС, Дико Фучеджиев – ченге, получило без проблем жилище и софийско жителство, а при подготовката на първия опозиционен митинг на 18 ноември 1989 г. Вагенщайн е крил в апартамента си на улица „Московска“ № 23 Маркус Волф, зловещия и несменяем шеф на ЩАЗИ…Не приемам крайните оценки на автора за имена като Едвин Сугарев, Алексдандър Йорданов или Елка Константинова и го отдавам най-вече на разломните процеси в СДС през 1991-1992 г., в който период Мишев е отлюспен и трябва да изтърпи хулите по негов адрес през 1993 г., когато заедно с Марко Ганчев защитават президента Желев от гладуващия Сугарев, участвайки в пошлото шоу по преяждане с кифли.Двусмислено ироничен и саркастичен е към двама от преките си началници в СБП – Джагаров и Пантелей Зарев, независимо че първият все пак се опитва да му съдейства за софийско жителство, а на втория не отказва и дори участва във ведър скеч в писателската почивна станция, наричайки Живков „главният сценарист на републиката“.Към управниците Мишев е сдържан и предпазлив, въпреки че често ги разкрива с присмехулен оттенък, независимо дали става дума за Писарев, Георги Джагаров, Георги Атанасов, Гриша Филипов или Георги Йорданов.Двете му срещи с Тодор Живков са документирани скрупульозно – при първата, през 1957 г., новият комунистически лидер не желае да слуша бълнуванията на младия автор за частно детско списание, като просто се спасява с ловък финт към тоалетната, а на втората - от 1988 г. с назидателен и гневен тон го поучава как се управлява държава и култура и какви наивници са нашите дисиденти, тръгнали да защитават, без да го питат, екологични каузи.Не става ясна причината за неприязънта му към Йордан Василев. Не мога да приема, че по негово време „Демокрация“ е била орган на „групата на 39-те“ – това става година по-късно при Волен Сидеров, че при ръководството на Василев вестникът е бил по-старомоден от Богоровия „Български орел“, или че е деградирал до болшевишко издание. Това все пак се твърди за пионерския период на първия, излязъл след промените опозиционен ежедневник, който около изборите за 7-мо ВНС на 10 юни 1990 г. достигна тираж 500 000 екземпляра?!

3.Мемоарите са право и продукт на паметта, писани като анализ и оценка на един отминал живот. Ясно е, че „Мир на страха ни“ е контрапункт на „Лека ни

пръст“ на Богомил Райнов или „Панахида за мъртвото време“ на Левчев.Но е било необходимо Мишев да не разчита само на паметта си, а при необходимост да прави и справки. Защото в противен случай допуска досадни грешки, затъмняващи картината на иначе добре написаните

спомени, в които безспорно ценните достижения са свързани не само с умело пресъздадената атмосфера на родния дом, но и с горчивите констатации за безумията на реалния социализъм и последвалата разруха при прехода.Чудя се и се гневя защо Мишев по-често не е посягал към справочника. Тогава щеше да посочи, че Антониони принадлежи към неореализма САМО като сценарист, „Неспокойният сън“ на Дако Даковски щеше да възвърне истинското си име „Неспокоен път“, „Образ и подобие“ на Радичков щеше да се играе в НАТ „Иван Вазов“ през 1990 г., „Закъсняло пълнолуние“ на Едуард Захариев щеше да се окаже завършен през 1996 г., „Как се каляваше стоманата“ от 1954 г. да се превърне в познатия ни „Павел Корчагин“ на Алов и Наумов, „Република на дъждовете“ на Ст. Ц. Даскалов нямаше да е победена в спринта за Димитровска награда от „Сухата равнина“ на Вежинов, тъй като разликата в излизането им е цели 16 години, а срещата с Живков във варненската почивна станция следваше да е ситуирана не в 1971, а по-скоро в 1972 или 1973 г., когато Пантелей Зарев е вече шеф на писателския съюз…Неслучайно, когато ползва стриктно водените си дневникови записки, Мишев е точен, увлекателен и плътен, независимо дали разказва за приятелството си с Константин Константинов и Радой Ралин или за срещата си с Живков на 23 март 1988 г., след която е подложен на остракизъм.И още нещо – неговият пример и образец за политик си остава Желю Желев. А това е значима, но и спорна фигура от началото на прехода. И ако реакцията му на 14 декември 1989 г., когато спря щурма на парламента и проливането на кръв, съм склонен да подкрепя със задна дата, по никакъв начин не приемам за достойна акцията на Боянските ливади от 30 август 1992 г., дала началото на свалянето на правителството на Филип Димитров. След отстраняването му от власт дойде сламеното плашило Беров, нахлуха мутрите с бухалките и олигарсите с цесиите, започна разграбването на държавата. Че е бил почтен и некорумпиран държавник Желев, съм съгласен – такива бяха и Филип Димитров, и Петър Стоянов, но че нанесе големи вреди на демократичните сили в сложен и драматичен за тях момент, е вън от съмнение.

4.“Мир на страха ни“ е важна и навременна книга на Георги Мишев. С нея той дооформя своя образ в литературата, обогатявайки и осмисляйки постиженията си в разказа, повестта, романа и есето. Затова в мемоарите му отекват гласове и герои, които помним от „Матриархат“, „Отдалечаване“, „Дунав мост“ и „Патриархат“, а в други страници се усеща присъствието на чувствителния публицист и есеист от времето на „Четиво за мислещи тръстики“. Авторът е изпълнил дълга си да разкаже за грешките и илюзиите от миналото и да постави пръст в раната на нашето настояще.

БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Георги Мишев, „Мир на страха ни. Бележки под линия“, ИК „Хермес“, Пловдив, 2015

„Мир на страха ни“

Литературен вестник 21-27.10.2015 7

Поетите днес пишат в паузите на собственото си дишане, в антрактите на събуждането си, в офиса сред хилядите си задачи, на телефона или таблета в метрото, в кафенето, на плажа, но не и на бюро. Тези „спирки от думи“ (по Барт) създават тяхната собствена архитектоника на присъствие в поетическото измерение – често без национални или полово присъщи координати. С такива оригинални профили в родната литература се появиха множество поетеси през новия век: Бина Калс, Петя Хайнрих, Мира Душкова, Елка Димитрова, Йорданка Белева, Оля Стоянова, Яница Радева, Патриция Николова, Камелия Спасова, Елена Денева, Мария Калинова, Невена Борисова. Всички те доразвиват постмодерния дискурс, наложен в нашата дамска поезия от Екатерина Йосифова през 80-те и 90-те години на ХХ в.Към тях днес се прибавя с многоцветието от „Неща за обичане“ и Светла Радкова, поетеса от Кюстендил, която дълго отлагаше появата на първата си книга, но и тя вече е факт. Тя не бързаше с официалната си поява на литературния небосклон не от скромност, а от пословична прецизност към всяка буква, бидейки убедена, че незабележимостта на една творческа индивидуалност е болест на самата личност, а не на дадена новопоявила се книга. Защото книгата е марката на своя автор и по пропорционален начин налага или обезличава създателя си. В надпреварата на егоистичното авторско самодоказване не е най-важно дали си постулирал пръв дадена идея, стил, провокация... Важното е корените на новото цвете с листа от багрите на деня и сок от националната поетическа словесност да бъде възприето като оригинален стрък сред гората от имитатори и дубльори. Да, но и не: любовта е вододелът между гледните точки към истината и естетиката:

ЗАПОЧНЕШ ЛИ ДА СЕ ОБИЧАШ

търсиш отговора не винавиждаш пориви засаждаш думи

вместо цвете

Светла Радкова ни предлага книга за вдишване – която и страница да отгърнем, попадналото пред погледа ни стихотворение е като полъх на метафоричен вятър. Тя умее да облича енграмите� на трептящото си съзнание по въздействащ начин; в никакъв случай не робува на добре познатите ни канони (ритъм, рима, класическа образност). При нея поетическата настройка е иманентно артистична – затова съзира „цветове от забравена азбука“ и „междуредията на дните“.Естетическото като коректив предполага нечовешка свърхморалност, но дали съвременното технологично мислене е способно на това? Ето как става обратът:

Щом единият краке в поезията

за какво ти е другия

(„Надживял смисъла си“)

Без да внушава или да се опитва да налага авторска непогрешимост, поетесата обгръща света с нежните си сетива и бидейки капка от холограмата на всемира, тя естествено достига до оксиморонната игра, защото се доверява на интуитивната каузалност в човешките измерения, а не на предначертаните обществени закони. Така и ние вярваме в „сладостта на оцета“ или чуваме как „тишината скърца“.Стиховете в „Неща за обичане“ носят модерна лилиевска тоналност („Започнеш ли да се обичаш“, „Предвлюбване“, „Милиони и едно желания“), но не чрез

изобразителната мембрана на емоцията, а чрез метаезик от догадки, видения, опровержения. Век по-късно сякаш символистите са се преродили, освободени от класическия стих, но все така проникващи в мистичното, в сънищата на желанията, в духовната азбука на личността. Често експресионистичното зрение на Светла Радкова е контрастно и необичайно – но то пак е красиво, няма залитания към пошлост или самоцелна екстравагантност, а творбите й завършват с очарователни поанти:

Тишината още скърцапод стъпките на февруарипланината гледа отвисококак сянката му бавно се стопява

Очите на снега се зеленеят.

(„Предпролет“)

Странно би ни се сторило, но в премигванията на визуалното у Светла Радкова има необикновено премълчаване, не точно импресионистичната неяснота. Синтаксисът в нейния слог често е обърнат, подвеждайки читателя в един контекст, който се оказва контрапунктен. Или както сполучливо е определил подобно състояние проф. Светлозар Игов – „словото – неясно и неразвито – се опитва да запише мълчащата яснота на образите“. Съвременното поетическо обличане на банално случващото се изглежда понякога лесновато (при липсата на класическа постройка), но това съвсем не е лесно постижимо. Вместо да изригне в десет куплета и да възпее самотата в духа на добрата класика, Светла събира непреодолимия предел на отчаянието в три реда: „запазих за довечера/ маса./ За един“. Като един есемес, изписан делово и казващ повече на читателя, отколкото цяла поема...В някои свои творби Светла Радкова завърта едно необичайно колело (може би под акомпанимента на позабравена македонска песен), което се крепи на

симетрията тукашен българин – българин на света. Иронично, но и с болка за разпръснатия по света български ген.

ДРУГОВРЕМЕЦ

Раздаде пъстри поканисъбра няколкото местни и още толкова туристив притуленото планинско градчедрасна клечката на неравноделния огън отвърза гърлотона гайдатаи изсипа по калдъръма забравени уроцигрупатаза български танци и песни

от Холандия.

Няма присъди, няма съжаления – всички сме част от безкрайната човешка пулсация и просто правим своите стъпки по високо опънатата нишка на катарзиса, на намирането на алтернативност, на оптимизма, че все пак не само луната и слънцето са кръгли, а равновесието идва навреме за всички страдащи – като Божествен промисъл, като реванш за доброто.

АНЖЕЛА ДИМЧЕВА

Светла Радкова, „Неща за обичане“, „Жанет 45“, Пловдив, 2015

П Р И П И С К И

Корен, стрък, метаезик

Книгата на Надежда Стоянова „Възходът на слънчогледите“ идва да напомни, че в полето на литературната наука влиза талантливо поколение, макар младите хора в литературознанието да не са толкова много. Текстът на книгата е вариант на докторската й дисертация, адресиран към по-широка публика. Подзаглавието „Българската литература от 20-те и 30-те години на ХХ век: опити с времето“ достатъчно добре описва съдържателното поле на изследването.Още в началото на книгата е направена уговорката, че предмет на изложението ще бъде не времето като концепт, а по-скоро неговите образи, неговите художествени трансформи. Авторката търси не формите и проявите на художествените времеви потоци, не времето като фундаментална категория, а рефлексиите му в система от конкретни или абстрактни „превъплъщения”. Търси фигуративното отелесяване на времето в художествените текстове на 20-те и 30-те години. Така времето е видяно не като обективно, външно и историческо обиталище на света, а като просмукан във всичко субективиран субстрат. Книгата не казва, че всичко живее във времето, а че времето живее във всичко. Така, без да е айнщайнианистко в разказа си, изложението полага негласно релативизма като основна гледна точка към света.Една специална трудност, пред която е изправена дисертацията, е работата с две толкова различни десетилетия като тия на двайсетте и трийсетте години. Не ми е известно извън чисто историческите критически текстове те да са събирани заедно.За едно от големите достойнства на този труд намирам изготвянето на Речника (Речник с образите на времето в българската поезия и белетристика от 20-те и 30-те години на ХХ век).

Самият речник е едно от приложенията към книгата, които обикновено се четат само от професионалистите. В случая обаче той вади наяве огромното количество тексткологична работа, която е извършена преди началото на всякакви интерпретации. Да се изготви такъв „отворен” и все пак прецизно систематизиран речник въз основа на море от материал е по силите само на дисциплиниран и системен човек, какъвто по всяка вероятност авторката е. Нека припомня, че работата е построена върху практически необозрима емпирика, включваща лирика, поеми, къса проза, романи, литературнокритически текстове, прилежащи на изследвания период, научнопопулярни технически сводове, философска, литературна и научно-техническа периодика. Читателят не може да не се зарадва на невероятната способност на Надежда Стоянова да удържа в състояние на постоянна активност стотици разнородни текстове едновременно без ни най-малко усещане за хаотичност.Макар това да не се отнася до качествата на самата работа, искам да споделя и усещането си, че тя е построена „отзад напред”, че първо е бил изготвен речникът, а сетне към него са надградени доказващи системността аналитични коментари.Всъщност аналитичният градус на книгата не е голям, но затова пък систематизицията е безупречна. Тук виждам големия и достоен за похвала принос на младата авторка. Четенето на текста оставя впечатление за хаотично, аморфно, предпроцесуално състояние на самата литература, из което тя се измъква и започва да се подрежда органично по волята на Речника. Историчността като неизбежен концепт на подобен тип трудове се налага постепенно и някак пред очите на читателя.

И още едно впечатление бих искал да споделя. Цялата литература и дори цялата култура на България от двайсетте и трийсетте години е обгледана като една авангардистка, трудна за удържане поема. За по-доброто разбиране на целостта на тази поема и на единната й органика изследователката съставя списък на основните времеви „метафори”, след това ги групира в семантични гнезда, сетне в семантични полета, в които идеята за време се е просмукала. Това практически е разхерметизиране на консервираната историчност и преформатиране на литературния художествено-критически корпус от двайсетте и трийсетте години в хоризонтални и вертикални редове според класовете (валентните групи) на времевите „фигури”. Книгата на Надежда Стоянова бяга от компактните причинно-следствените вериги, от евклидовата литературноисторическа линейност и в този смисъл, съзнателно или не, тя е в някаква степен релативистка. Стотиците сходства и различия, контактни или типологически, между текстове и автори нямат за цел да уплътняват картината на литературноисторическата процесуалност и все пак дисертацията работи много силно и в тази посока (най-бързият пример са двете „Септември”-та – на Гео Милев и на Иван Перфанов).Доколкото все още имам сетива за модерното, смятам, че Надежда Стоянова мисли свободно, сложно и модерно. Терминологично е въоръжена до зъби, без да спекулира с това. Философски е подготвена, като основна „методологическа” роля в изложението играе книгата на Еманюел Левинас „Времето и другото”. Няма пропуски в усвояването на процеса, дори напротив. Работата често посяга към по-периферни автори като Здравко

Сребров, Йордан Стубел, Змей Горянин. Иначе христоматийните автори като Гео Милев, Смерненски, Разцветников, Фурнаджиев, Каралийчев, Далчев, Павел Вежинов, Константин Константинов и Емилиян Станев получават много интересни нови контексти. Освободената от идеологии работа изправя на крака (особено в главата „Машината и времето”) позабравени днес автори от левия сектор като Младен Исаев, събира заедно взаимоизключващи се автори като Никола Вапцаров и Александър Вутимски.В критичен дух бих могъл да отбележа, че книгата можеше и по-бързо да стигне до същинското си изложение, по-бързо да набере скорост. В самото изложение пък има цели страници, които изреждат писатели, книги и творби. Книгата има достатъчно висок артистичен градус, за да се издължава и на скрупульозните „списъци“. В заключение отново подчертавам, че книгата на Надежда Стоянова демонстрира много качества на своята авторка: висока култура на мисълта, научна толерантност, фактологична изчерпателност, теоретическа и философска подготвеност, литературноисторически нюх (особено около поемата „Септември”), комбинаторни и интерпретативни умения.Книгата „Възходът на слънчогледите“ е едно силно литературоведско изследване върху двайсетте и трийсетте години на миналия век.. Тя е толкова богата и хоризонтът й е толкова широк, че бъдещите изследвания върху този период няма да могат да я заобикалят.

ИВАН СТАНКОВ

Надежда Стоянова, „Възходът на слънчогледите“, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2015

А К А Д Е М И Я

Времето – във всичко

8Литературен вестник 21-27.10.2015

Редактор на страницата

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Диваделна Нитра 2015: емпатияЕдин от най-утвърдените европейски театрални фестивали, създадени след падането на Берлинската стена и най-престижният театрален форум в Словакия – ДИВАДЕЛНА НИТРА, тази година от 24 до 29 септември показа своето 24-то издание. По традиция, започнала още с появата му през 1992 г., фестивалът се провежда под предварително избрано мото, което рефлектира на най-актуалните проблеми и движения в обществото или на новите тенценции и промени в съвременната сценична практика. Мотото на ДИВАДЕЛНА НИТРА 2015, определено от директора на фестивала Дарина Карова и нейния дългогодишен екип, включващ Ян Шимко, Мартина Ванайлова, Ивета Дите Юркова, Михал Дите, беше емпатия. Безспорно сега, когато Европа е изправена пред сложния въпрос с емигрантите, а светът като цяло – пред драматичните проблеми и последици на няколко войни и много противоречия, едва ли би могло да се намери по-актуално мото, директно фокусирано върху способността на днешния човек за съчувствие към съдбата на другите хора и за разбиране и ангажирано отношение към политическите, социалните и културните ситуации, които я определят.Основната програма на ДИВАДЕЛНА НИТРА’2015 включваше 13 спектакъла от 10 страни: Полша, Франция, Израел, Русия, Украйна, Латвия, Белгия, Германия, Швейцария и Словакия. От тях 9 изграждаха международния афиш – „Апокалипсис” на Нови Театър, Варшава с режисьор Михал Боршош (р. 1979); „R+J”, текст и режисура Сашко Брама (р. 1988), Лвов, Украйна; „Само гледаме”, авторски спектакъл на Ивана Мюлер (р. 1972), Париж; „Загубената Антарктида” от Джеймс Макклинтък, независима трупа „Мръсни сделки”, Рига; „Архив”, концепция, хореография и изпълнение Аркади Зайдес, Тел Авив; „Един стар монах”, авторски спектакъл-концерт на Жозе де Пау и Крис Дефорд, Гент; „Вятлак”, документален спектакъл на Борис Павлович, Евгения Тарасова и Театър.doc, Москва, както и две заглавия, представящи специалния фокус на фестивала върху Руанда и събитията тук от 1994 г., при които са убити повече от 800 000 души от малцинството „тутси” – „Мразя радиото”, концепция, текст и режисура Мило Рау (р. 1977), независима трупа „Международен институт за политически убийства”, Берлин/Цюрих и „Съботен релакс”, текст, хореография и танц Дороти Мунианеза (р. 1982), Париж. Останалите 4 селекционирани спектакъла представяха най-доброто от словашкия театър през изтеклия театрален сезон – „Домът на еротичната вяра”, авторски спектакъл на

ДИВАДЕЛНА НИТРА 2015

постави остро въпроса за съчувствиетоАндрей Калинка и Иван Мартинка с независимата трупа „Прах и мед”, Братислава; Надолу с главата”, режисьор Йожеф Кжайлик (р. 1975), Талия театър, Кошице; Моймир ІІ или залезът на една империя” от Вилям Климачек, режисьор Ростислав Балек (р. 1971), Народен театър, Братислава и „Тетрадката” по романа на Агота Кристоф, адаптация Даниел Майлинг, режисьор Ян Лутеран (р. 1984), театър „Андрей Багар”, Нитра.

Камерният политически театърВ тази внимателно изградена от гледна точка на избраното мото програма могат да бъдат отличени две основни посоки. Едната от тях е преобладаващото присъствие на моноспектакли и камерни постановки, а другата – опитът да бъдат събрани и показани заедно откровени представления, които коментират различни човешки съдби и ситуации, поставящи на изпитание нашата способност за съчувствие и разбиране, както и гражданското ни чувство и отговорност – военните престъпления, политическите репресии и нарушаването на човешките права, историческото наследство и влиянието му върху съвременния живот, битието на бездомните, старостта и смяната на поколенията. Взети като основни критерии на селекцията, двете посоки ясно заявяват намерението на организаторите на фестивала тази година да покажат и подложат на дебат все по-силно набиращия скорост днес камерен политически театър, често правен от независими трупи и артисти и най-бързо реагиращ на случващото се на житейската и политическата сцена.

„Мразя радиото”, „Тетрадка” и „Един стар монах”са спектаклите, които безспорно се откроиха след фаворитите както на театралните специалисти и критиката, така и на фестивалната публика в интересната панорама на днешния камерен политически театър, предложена от ДИВАДЕЛНА НИТРА 2015. Оригинални и специфични, те бяха обединени от факта, че са запомнящи се, невероятно артистични и изключително откровени представления. Разгледани заедно, трите заглавия ясно очертаха тематичната и естетическата рамка на фестивала. „Мразя радиото” на швейцарския режисьор Мило Рау и неговата компания „Международен институт за политически убийства” (Берлин/Цюрих, създадена през 2007) с водещото участие на установения в Швейцария философ и актьор от руандски произход Афазали Деуаеле е изобретателна и майсторски реализирана форма на документален вербатим театър. Представлението се случва като точна възстановка на обичайния процес на правене в студиото на няколко от предванията на радио RTLM (Radio Television Libre des Mille Collines), които едновременно със забавна музика и увлекателни каламбури отправят призиви за прочистване на Руанда от малцинството тутси и превръщат медията в основния

„Тетрадката” по романа на Агота Кристоф, адаптация Даниел Майлинг, режисьор Ян Лутеран, театър „Андрей Багар”, Нитра,

снимка Collavino

инструмент за геноцида в страната през април и май 1994 г. Така, ако „Мразя радиото” започва очертаването на рамката на съвременния камерен политически театър с естетиката на документалното вербатим представление и дискусията за военно-етническите престъпления, то спектакълът на домакините от Нитра „Тетрадката” по нашумелия през 80-те години роман на Агота Кристоф, създаден от едно от най-интересните имена в словашката режисура днес Ян Лутеран (представил миналата година въздействащ прочит на „Европеана” по едноименното популярно есе на чешкия автор Патрик Оуржедник), убедително открива възможностите на експресивния драматичен театър за съвременно политическо изказване на базата на историята и преживените войни. Майсторският спектакъл-джаз концерт „Един стар монах” на известния белгийски актьор и режисьор Жозе де Рау и композитора и пианиста Крис Дефорт естествено завършва тази рамка с естетиката на пърформанса и споделянето на лични преживявания и прозрения. Необичайно откровено и с голямо артистично майсторство Жозе де Рау коментира с присъстващите в залата страха си от старостта и разпада на тялото, но и откритата успокояваща радост от насладата да те има колкото се може по-дълго.24-ото издание на фестивала „Диваделна Нитра”, фокусирано върху камерния политически театър, е нов последователн и убедителен опит на неговите организатори да показват и предлагат за дебат някои от открояващите се посоки в съвременната сценична практика. А това е може би най-полезната роля на един театрален фестивал днес.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Името ви е знак за майсторство и артистизъм в съвременното клавирно изкуство, а и за забележителен принос в изграждането на доброто име на съвременната българска музикална култура в Европа и света. Свирили сте многократно на престижни сцени със световно признати оркестри и под палката на редица изтъкнати диригенти. Носител сте на множество престижни български и международни награди. Професионални отличия ви спохождат още на 13-годишна възраст, а на 18 получавате първото сериозно международно признание – лауреат на конкурса „Бузони“ в Италия. Вие сте и най-младият сред българските изпълнители, удостоени със званието „народен артист“. А тази година добавихте и наградата на Министерството на културата „Златен век“ - печат на Симеон Велики, и почетна грамота по случай Деня на българската просвета и култура. Не се съмнявам, че образователните срещи с ярка и оригинална творческа фигура като вашата са и стимул, и шанс за младите пианисти с потенциал за професионално израстване. Провеждал съм през годините майсторски класове по покана на различни университети в чужбина. Приех с радост и поканата на къщата музей „Панчо Владигеров“ – още повече, че самият аз съм ученик на Владигеров. Впрочем логично бе в даден момент да се посветя на преподавателска дейност и да предам част от богатия ми опит на млади талантливи хора у нас. Съзнавам колко решаваща може да бъде ролята на обучението – особено в област, която изисква не само талант и отдаденост, но и непрестанно усъвършенстване, задълбочено култивиране на естетически усет и критерии в интерпретацията на дадени произведения. А това се изгражда и с помощта на педагога. Самият

аз имах късмета да срещна точните учители. Мога да кажа, че обучението ми в Италия, а впоследствие и съдбоносната ми среща със забележителното изкуство на пианиста Артуро Бенедети Микеланджели се оказаха решаващи за моето формиране

като изпълнител. Бяха ми открехнати невероятни професионални хоризонти в областта на съвременното пианистично изпълнителско изкуство… Колкото до конкурсните награди, мисля, че изкуството не е състезание, което да премерва с математическа точност степените на изпълнителските постижения… макар че, да, лично за мен наградата „Бузони“ например изигра решаваща роля в даден момент от творческата

ми биография. На млади години имах дилема: наред с интереса ми към пианистичното изпълнителско изкуство бях силно изкушен и от предизвикателствата в областта на композиционното творчество. Избрах пътя на изпълнителското изкуство, но трябва да кажа, че композирането ми помогна извънредно много за разбирането на творбите, за тълкуването на композиторската мисъл и даден стил, за опознаването на огромен брой произведения, което води естествено и до музикантска зрялост…Как бихте определили репертоарните акценти в предстоящия майсторски клас?Естествено, акцентът в случая пада главно върху емблематични клавирни произведения на Панчо Владигеров, но също и върху творби на Дебюси и Равел. По желание на участниците ще бъдат консултирани и други класически произведения, придобили широко място в концертния репертоар. Имам предвид клавирните концерти за пиано и оркестър на Бетовен, Моцарт, Шуман, Григ, Брамс. Разбира се, погледнато по-нашироко, смятам, че един изпълнител трябва задължително да познава в детайли достатъчно широка гама от различни музикални стилове, но в даден момент трябва да намери стила, в който е най-добър. Защото едва ли може да бъдеш еднакво добър във всички стилове…

Заключителният концерт на 11 ноември в зала Алианс Франсез ще открои постиженията на най-добрите. Организаторите предвиждат съдействие и за включването им в други концертни инициативи на фондация „Духовното наследство на Панчо Владигеров” и къща музей „Панчо Владигеров”. Сама по себе си идеята сякаш вдъхва надежда относно перспективите за професионална реализация на младите пианисти. Споделяте ли това мнение? Лично аз гледам по-скоро с тревога на бъдещето на младата генерация талантливи пианисти. Свидетел съм на ентусиазма, с който младите кандидатстват в Музикалната академия и на усърдието им в усвояването на концертния репертоар. Но съм свидетел и на дилемите, с които те много скоро се сблъскват. Къде и как да намерят професионална реализация?! С болка наблюдавам абсурдите в днешния музикален живот в България, довели и до тоталното изтичане на талантливи хора в други страни на Европа. След делото на една забележителна генерация български музикални творци, които имаха подчертано гражданско и морално мислене, питам се кой в днешно време ще погледне държавнически на българския талант в музиката. Концертният живот в страната е лишен от нормални импресарски правила. Не виждам онзи разумен регулатор, който да гарантира високопрофесионално ниво. Бездушието по отношение на бъдещето на младите музиканти е фрапиращо. Мисля, че причината е свързана по-скоро със субективния фактор и с провеждането на недообмислени реформи в културната сфера. Беше допуснато да бъдат премахнати дирекции в Министерството на културата, които можеха да поемат грижата за пълноценна реализация на младата генерация. Не мога да подмина тези факти. Не съм си представял, че това ще се случи в страна на таланти – не само в музиката, но и във всички изкуства. Бих призовал колегите, както и политическите фигури с отношение към културния живот в страната, да не подминават с безразличие проблемите, свързани с ефективната организация на концертния живот у нас, особено когато става дума за реализацията на младите хора с талант и амбиции в изкуството!

Въпросите зададе КЛЕР ЛЕВИ

Шанс за младите с талант и амбиции в клавирното изкуствоРазговор с професор Иван Дреников по повод предстоящия майсторски клас в къщата музей „Панчо Владигеров“, 4 – 11 ноември 2015 г.

Литературен вестник 21-27.10.2015 9

Пламен Дойнов

На 15 юли 1984 г., вероятно по повод излизането на поредната (втора) книга „Априлски сърца“, Константин Павлов изригва в стихотворение, повторително озаглавено „Априлски сърца“:

Лайна.Лайна от кървавото минало.Лайна.Лайна от дрискавото настояще.Лайна.

Дано не ви разплиска атомният взрив.Дано не омърсите чистата вселена, където Вечният – създател (и предател) – се спотаява като гузен комунист.1

Това стихотворение не би могло да се публикува тогава. Но то остава в архива на К. Павлов, за да регистрира навреме не просто отвращение от вълната на слугинско раболепие пред Живков, но и протест срещу прякото замесване на поезията и поетите в обслужването на новия култ към личността на комунистическия водач – практика от 50-те години на ХХ век, която самият Константин Павлов неведнъж е атакувал и в своите стихове, и чрез социалните си жестове. Пред очите на поета, преседял десетилетия „в утробата на кита“ и появил се отново на светло в литературата в началото на 80-те, се разгръщат познати от близкото минало сцени: поети посвещават на вожда стихове, ритуално самообричат перата си да служат на Партията, но по-скоро лично на генералния секретар, т.е. сами подлагат словото на едно вдъхновено отиграно унижение.Реакцията на К. Павлов е от 1984 г., но началото на организирания лирически култ към Живков е през 1980 г.Какво точно се преобръща тогава? Що за предел е достигнат, отвъд който автори, написали стихове срещу предишния култ (асоцииран с имената на Сталин и Червенков), усърдно се заемат с конструиране на лирическия образ на следващия вожд Живков, при това – двадесетина години след идването му на власт? Как се справят?

*Идеята за първата книга „Априлски сърца“ възниква в контекст, в който се усеща напрежението от подготовката на пропагандната машина да бъдат отбелязани серия от юбилеи – 25-годишнината на Априлския пленум на ЦК на БКП, 90-годишнината от основаването на БКП и 70-годишнината на Тодор Живков, фокусирани в предстоящия ХІІ конгрес на БКП. Разбира се, като грандиозна юбилейна макрорамка се въздига амбициозното честване на 1300-годишната на българската държава. Всички събития предстоят през 1981 г., но машината се задвижва още в началото на 1980 г., когато Секретариатът на ЦК на БКП одобрява тематичен план за издаването на книги, посветени на партийните юбилеи и на конгреса, като нарежда на Комитета по печата и Партиздат „да утвърдят график и да вземат специални мерки за навременното и качествено издаване на книгите“, т.е. общо 21 издания. Сред тях обаче липсва „Априлски сърца“ – бъдещ сборник, който е поетапно осъществен продукт от СБП. По него работата започва по-късно. Юбилейният контекст е толкова наситен, че постоянно предизвиква пропагандното въображение. Време е за нови полети на идеологическата метафорика, за нестандартни идеи, които да надмогнат навиците на чиновническия апарат.В писателския съюз имат известни традиции в разчупването на моделите. Да припомним, че за 60-годишния юбилей на Т. Живков през 1971 г., по идея на тогавашния председател на СБП Георги Джагаров, писателите подаряват на актуалния комунистически вожд огромна ракла, напълнена с техни произведения с дарствени надписи за юбиляря2. Така писателското слово е само вторично посветено на Живков – чрез посредничеството на автографа. Десет години по-късно 70-годишният юбилей сякаш изисква друг размах. Затова истинско щастливо стечение на обстоятелствата (за проявата на този размах) е, че малко преди това

1 Цит. по: Павлов, Константин. Другият бряг. Стихове. Второ

издание, Пловдив, 2002, с. 196. Там е изписана и датата на

написване на стихотворението – 15.07.1984 г.2 Вж. за тази акция на СБП в: Христова, Наталия. Специфика на

българското „дисидентство“. Власт и интелигенция. 1956–1989

г., Пловдив, 2005, с. 334–336.

на стр. 10

Култът към личността на Тодор Живков: лирически следиКъм биографията

на първата книга

„Априлски сърца“

Мая Ангелова

Един непретенциозен на пръв поглед сборник, самоопределящ се като антология, трудно и мъчително вижда „бял свят”, въпреки стратегическата зрялост на съставителите си – поета Андрей Германов и главния редактор на варненското издателство „Георги Бакалов” Тихомир Йорданов1. Тригодишната одисея – от включването в издателския план за 1975 г. на антология на провинциалната поезия до одобрението на ненаименовано заглавие в плана за 1977 г., както и последвалата след издаването маргинализация на антология „Макове”, има своите знакови причини, върху които ще се спрем накратко. През 1974 г. под редакцията на П. Данчев излиза антология на българската революционна лирика „Високата вълна”, която гради един експортен образ на българската литература. Нейни съставители са Здравко Чолаков и Елка Константинова. Според предговора на Данчев тя е предназначена за чужденеца, който е решил да ни опознае. В уводния текст, озаглавен „Поезия на революционно-гражданския патос”, четем още: „господстващото, най-силно и ползващо се със всенародна обич е направлението на революционната, прогресивно-гражданската поезия […] ето защо не присъстват отделни видни, талантливи наши поети […], в творчеството на които повече или по-малко отсъства революционната тема”. Последните имена от списъка, който започва с Д. Чинтулов, Ботев и Вазов, са на Матей Шопкин и Недялко Йорданов. Не е пропуснато нито едно име от монументализирания ляв канон на българската литература. Този фон на идеологически най-високото в поезията ни е необходим, защото той отразява йерархизиращата, центростремителна енергия на култура две (по Паперний), която държи на еполетите, званията и заслугите и на която се противопоставят ценностите на периферията, или на култура едно, описана от Паперний като митотворческа. Съставителите на антология „Макове” (1977) Тихомир Йорданов и Андрей Германов определят начинанието си като „Поетично земеописание на България”, чиято главната задача е да се направи „проверка на силите на провинцията”. Тук са събрани „подбудени от искреност редове, изпети непресторено, оцветени от своеобразието на всяко кътче, преосмислено чрез съдбата и преживяванията на авторите.[…] Непременно трябва да отбележим стеснения кръг на темите: родното място, спомените от детството, синовното чувство, тръпката пред срещата с любимото момиче, […] мъката на поета, усилията да се пише […]. Провинцията е безжалостна към заседналите в нея свои деца.[…] Впрочем, такъв е духът на социалистическото ни съвремие”. (Из предговора, 1977)От публикация на Тихомир Йорданов2 и от специален разговор с него, проведен на 4 август 2015 г., разбираме, че точно това е бил и замисълът, когато на редакционен съвет във варненското издателство се обсъжда издателският план за 1975 г. Само че при обсъждане на този план в София на заседание на СБП3 се взема решение в планираната антология да бъдат представени само писателите, живеещи в провинцията, които са членове на Съюза на писателите. За главен редактор е поканен Яко Молхов, който пише предговор, озаглавен „Преодоляване на провинцията”, а името на антологията „Стръкове”, която излиза от печат до края на 1975 г., дава Т. Йорданов. Според него това заглавие говори за редкостта на таланта, израснал сред поетическата

1 От публикация на Т. Йорданов разбираме, че участието на Андрей

Германов в съставянето на сборника е почти задочно. 2 Йорданов, Т. Макове. – Електронно списание Литературен

свят, бр. 27 от март 2011. 3 В публикацията си Т. Йорданов споделя следното:

„Писателският съюз възрази в смисъл: не може да се смесват

имената на „утвърдени” членове на Съюза с имена на „прочая

сволоч”, както се е изразил и Петър Велики. Ха сега, де!

Намерих такъв изход от положението: ще издадем две книги,

едната с членовете, другата с нечленовете. И на двете аз дадох

съответни заглавия. „Стръкове”, което трябва да напомня за

единичност, за рядкост, и „Макове” – цяло поле, почервеняло от

разцъфнали полски неполивани цветя” (Йорданов 2011).

шир, покрита с макове. Както се досещаме, заглавието „Макове” насочва и към любимата песен на Д. Благоев, превърната в химн на българските социалисти. (Тази връзка беше изтъкната от Т. Йорданов в разговора от 4 август 2015 г.)Нека отбележим и това, че (пак по настояване на Т. Йорданов) Яко Молхов съставя антология с разкази, наречена симптоматично „Ручеи”, чийто предговор е озаглавен „И ще се променяме към по добро”. Тази антология излиза през 1977 г. и окръгля представянето на литературата, създавана от автори, живеещи и работещи в провинцията.Днес Тихомир Йорданов нарича действията си по издаване на втора поетическа антология, в която да бъдат представени само изпуснатите от „Стръкове” имена, „реакция на столичното потисничество”4. Всъщност антология „Макове” може да се мисли като допълнение, но се оказва нещо повече. Ако беше само проява на провинциален реваншизъм, нямаше да ни учудват имената на Биньо Иванов, Екатерина Йосифова, Борис Христов, заедно с тези на Андрей Андреев, Александър Бандеров и др. Нека уточним, че освен най-младите в „Макове” присъстват и имена на дебютирали през 60-те години автори, но само „изпуснатите” от „Стръкове” и тези, които не работят и не живеят в столицата. Това обяснява липсата на стихове от Иван Цанев, а и от Калина Ковачева, които по това време пребивават в София. Авторите са подредени в азбучен списък, съставен по лични, а не по фамилни имена, като това говори освен за бягство от йерархизация и за търсене на по-топла връзка – нещо като другарство по неволя. Съставителите, подтиквани от „благородно съчувствие”, се опитват да спазват принцип на равнопоставеност и при събиране на материалите на „неполиваните цветя” – изпратени са писма до всички окръжни Съвети за култура с молба да доставят на издателството по-нови книги от млади автори, като допълнително са приемани лични предложения на неуведомени от съветите поети. Тихомир Йорданов не може да си спомни кои конкретно книги и по какъв начин са пристигнали във варненското издателство и не вярва архивите да са съхранени коректно, но е сигурен, че броят на доставените книги е бил между 350 и 400. При обсъждането на издателския план за 1977 г. антология „Макове” е включена в извънредна квота като ненаименовано заглавие и с това приключват издателските неволи.5 Предговорите на двете антологии, озаглавени съответно „Преодоляване на провинцията” („Стръкове”), и „Поетическо земеописание на България” („Макове”), отбелязват интересни тенденции. Виждаме, че провинцията е оспорвана от двете култури (по Паперний) – култура две иска да я централизира, да я йерархизира и на принципа „разделяй и владей” да я подържа като своя периферия, а култура едно се стреми да откъсне провинцията и да я насити с иманентни стойности. Рецензията на Ал. Йорданов за антология „Макове” също демонстрира раздразнение от анахронизма на заявката „мобилизиране на силите на провинцията”. Според критика такова определение принадлежи на изживян исторически момент: „У нас изчезнаха по същество не само различията между града и селото, но и между столицата и провинцията” (Йорданов 1978).

4 Споделено в разговор на автора с Т. Йорданов на 4 август 2015 г.5 Антология „Макове” излиза в тираж 3110, което надвишава с точно хиляда бройки тиража на съюзната антология „Стръкове”. Тиражът на „Макове”, според разказа на Т. Йорданов от 4 август 2015, е защитен чрез становища на обединение „Книгоиздаване”, обединение „Печатници” и допитване в търговската мрежа на книжарниците, в което повечето от запитаните читатели от провинцията били

изказали мнение, че искат да четат повече „местни” автори.

Поетическо земеописание на БългарияЗа „Макове”, „Стръкове”, „Високата вълна” и

тихата лирика

на стр. 15

Áèîãðàôèè

íà àíòîëîãèè

10Литературен вестник 21-27.10.2015

– в последните дни на 1979 г. – начело на СБП застава Любомир Левчев – поет, надарен с редки визионерски качества, чрез които рутинната пропаганда може да бъде преобразена в ефектна конструкция от словесни жестове, способни да трогнат и най-дебелокожият апартчик. Идеите и метафорите на Левчев вече са доказали през 60-те и 70-те години, че могат да дадат нов живот на идеологическия кич, като го направят да изглежда истински красив, а при повече старание – и да развълнува част от ангажираната публика.Затова се открива шанс за нещо различно в юбилейното време, когато Политбюро на ЦК на БКП не възразява акад. Пантелей Зарев да бъде освободен като председател на СБП, „поради преминаването му на друга работа“, и дава съгласие на неговото място „да бъде издигната кандидатурата на народния сеятел на изкуството и културата Любомир Левчев, досегашен първи зам.-председател на Комитета за култура, като му се запази заплатата“3. Това решение е от 25 декември 1979 г. В същия ден Управителният съвет на СБП се събира, за да формализира окончателно предрешената рокада. В ръкополагането на новия председател участват секретаря на ЦК на БКП Стоян Михайлов и завеждащият отдел „Култура“ на ЦК на БКП Любомир Павлов, макар че, според мемоарите на П. Зарев, присъства дори и Людмила Живкова, член на Политбюро4.След като Управителният съвет на СБП единодушно го избира за председател, Любомир Левчев в самото начало на словото си дава ясна заявка за политиката, която ще следва:

„Още със своите първи думи искам да изразя най-дълбока и чистосърдечна благодарност преди всичко към ЦК на БКП и лично към нашия пръв ръководител, големия приятел и грижлив наставник на българската литература др. Тодор Живков за високото доверие, което ми се предоставя.Като писател-комунист, който за добро или за зло не се е занимавал само с писане на книги, аз познавам великата стойност на партийното доверие. Аз зная, че то не се дава като благодетелна награда, а като гражданско поръчение, като бойна задача и дори – ще си позволя да кажа – като оръжие. Еднакво се лъжат тези, които смятат, че оръжието служи на войника, и онези, които смятат, че войникът служи на оръжието. И войникът, и оръжието служат заедно на своето знаме.“5

Тези и следващите му думи впечатляват присъстващите, но особено силно – висшите партийни функционери, оценили ги като „дълбоко съдържателно и емоционално поетично слово, което завладя присъствуващите“6. Ефектните формули и метафори на Левчев отекват по нов начин, блестят на фона на партийно-бюрократичния жаргон. Още повече, че накичват тривиални идеологически изявления с привлекателни етикети. Той споменава за „окрилящите напътствия, с които др. Тодор Живков е трасирал пътя на априлския ни възход“, за речта му пред събранието по случай 50-годишнината на писателската партийна организация, където са получили „нов заряд от комунистическо вдъхновение“, за да заяви, че „българските писатели не са избеляващи икони, а живи апостоли и не на някаква изчезнала религия, а на една още по-жива вяра“7.Левчев не просто ритуално разпознава в Живков грижливия наставник на българската литература, традиционно въздигнат върху пиедестала на добре организираната писателска вяра, но и открито обещава различен тип обслужване на култа към него. В случая типичните за Левчевия речник армейски символи (поръчение, бойна задача, оръжие, знаме и пр.) не толкова демонстрират окончателното милитаризиране на литературно-политическия език предимно за вътрешна употреба, колкото подчертават настъпващата мобилизация на тоталитарното въображение в късната Народна република.Започва се. Но как?1980-а е и първата година на Любомир Левчев на върха в писателския съюз. Още в началните си седмици и месеци той реализира серия от амбициозни инициативи. Телеграфно ще изброим най-впечатляващите начинания, като само маркираме задължителното посещение в Москва (6–8 февруари 1980) и подписаното там Споразумение за сътрудничество със Съюза на съветските писатели: - Стартира ежегодна Творческа дискусия върху съвременната българска литература (1-4 април), която след година ще бъде утвърдена под името Априлска литературна дискусия.

3 Решение „А“ на Политбюро на ЦК на БКП от 25.12.1979 година

– ЦДА, ф. 1 Б, оп. 66, а.е. 2109, л. 1. Формалият повод за смяната

е избирането на П. Зарев за член на Държавния съвет на НРБ.4 Вж. Зарев, Пантелей. Спомени и размисли, С., 1995, с. 93. Това

присъствие обаче засега не се потвърждава от известните

документи.5 Заседание на Управителния съвет на СБП – Литературен фронт,

бр. 52, 27.12.1979.6 Вж. тази оценка на завеждащия отдел „Култура“ на ЦК на

БКП Любомир Павлов в: Информация относно промените в

ръководството на Съюза на българските писатели – ЦДА, ф. 1

Б, оп. 78, а.е. 242, л. 4.7 Заседание на Управителния съвет на СБП…

- Пред сградата на СБП на ул. „Ангел Кънчев“ № 5 в София членът на Политбюро и председател на Комитета за култура Людмила Живкова открива скулптурна композиция „Простреляният Пегас“ и паметна плоча с имена на загинали писатели (22 април – рожденият ден на Ленин; дата, избрана специално, заради честването през цялата година на неговата 110-годишнина), а след това се провежда среща на членовете на СБП с Живкова в зала „София“ на хотел „Витоша“. По хрумване на Левчев още на 18 април в леярната на СБХ писатели активни борци срещу капитализма и фашизма собственоръчно хвърлят в пещта за претопяване гилзи от изстреляни по време на войната снаряди, от които по-късно е излят паметникът.- По съветски почин се провежда Първият литературен десант (27–29 април). Група писатели, основно от ръководството на СБП, начело с Левчев, се прехвърлят с военен хеликоптер на територията на Кърджалийски окръг с идеята – според думите на председателя – „да завладеят в литературата една „малка земя“, по която да минат след тях всички творци“. Позоваването на „Малката земя“ на Брежнев е явно, но пък наричат този първи десант „Априлски развигор!“.През лятото на 1980-а председателят на СБП е зает предимно с подготовката на извънредната Трета международна писателска среща (29–30 септември) и на прикрепения към срещата ІV конгрес на СБП (1–2 октомври), но междувременно внезапно е озарен от още една идея – да бъде ознаменувана писателската признателност към Тодор Живков със специален жест, лично изработен сборник, книга за посветени.

*Литературната Априлиада не започва от 1980-а. Нейните посоки се трасират поне от началото на 70-те години и особено около честването на 20-годишнината на Априлския пленум през 1976 г., с появата на заглавия като антологията „Поети на Април“ (1976), или статията на Яко Молхов „Априлското поколение след двадесет години“. Но именно през 80-те години Априлиадата се разраства в серия от издания8, а от 1980 г. придобива по-конкретен персонален профил. Все по-често под паролата Април се разбира лично Тодор Живков, а в един момент името на вожда зазвучава – директно или синонимно изпято, разроено в другаря Живков, Янко, Първият, епично име на човек и т.н. Същевременно Април запазва своите алегорически възможности, изплитайки семантични мрежи, в които да бъдат уловени или укрити разнокалибрени политически смисли.Симптоми за персонализиране се долавят – наистина, съвсем срамежливо – още през 1970 г., когато в „Работническо дело“ Анастас Стоянов публикува поема, в която вмята (съвсем не между другото) следните стихове:

Път им дайте самои да бъде ранко,с полушубки вехти и с обветрени каскети, ей ги, тръгват вече:Дядотои Майстора, и Янко,с имена –от приказките сякаш взети.9

Поетът нарежда в легендарната редица на „апостолите червени“ Тодор Живков, укрит под нелегалното си име. Впрочем и останалите водачи (Димитър Благоев – Дядото, Георги Кирков – Майстора) присъстват с прозвищата си – имена на героическата другост, чрез която се внушава конспиративното надвременно единство на червените вождове, но същевременно се избягва неудобството на прякото назоваване на Живков, запазвайки по този начин известна дискретност при изграждането на новото политическо семейство от комунистически водачи.Инцидентното споменаване на Янко (Тодор Живков) не се подхваща от други поети през 70-те, но „Новогодишна честитка“ на Георги Джагаров, макар и датирана 1978 г., симптоматично се появява в „Литературен фронт“ през януари 1980 г.10 Вероятно написана и отправена до Живков по повод настъпването на някоя от предишните Нови години като частно послание, тя сякаш изведнъж възниква две години по-късно в публичността сред цикъл от други Джагарови стихотворения и се трансформира в официална творба. Към нея няма никакво посвещение. Дори инициали или някакъв друг ясен знак не посочват за кого се отнася честитката. Но строфите релефно очертават профила на адресата:

Пред празника новогодишени верен пак на своя нраваз искам в стих да ви напиша:Бъдете жив, бъдете здрав!

8 Вж. особено „Априлски дъждове. Разкази за новото българско

село” (1980), „Априлски сърца“ (четири книги: 1981, 1984, 1986,

1988), „Априлски кръгозори. Беседи с български писатели”

(1981), „Априлски огньове. 1956/1986. Поезия, белетристика

и есеистика” (1986), „Априлската литература и критика.

1956–1986” (1986), „Априлска Пионерия. Стихове, разкази,

публицистика за деца” (1986) и т.н.9 Стоянов, Анастас. От планина до планина – Работническо дело,

бр. 224, 12.08.1970.10 Вж. Джагаров, Георги. Новогодишна честитка – Литературен

фронт, бр. 3, 17.01.1980. Заедно с „честитката“ са поместени

още пет стихотворения на Г. Джагаров, датирани от 1976 г.

Да, жив и здрав! С деца и внуци!С приятели и цял народ!Размахвайте дори юмруци,но ни водете към възход!

Защото вие сте обречени от живота сте избранмига, деня, самата вечностда преустройвате по план! […]Поетът има своя слава и задължения в запас, но той сърцето си отдава за истината! И за вас![…]

Стихотворението стои някак неформално, зле сглобено и поставено сред останалите в цикъла, сякаш е измъкнато от архива на Джагаров и публикувано без позволението на автора. Но, разбира се, не е така. Публикацията на текста е предназначена за достатъчно посветени читатели, които не се нуждаят от пряко изричане/изписване на името на актуалния вожд. Лирическият почерк на Джагаров продължава да бъде владян от антикултовска свенливост, непозволяваща директно, поименно изповядване на култ. Написано във второ лице, но в уважителната „Вие“-форма (макар и с малка буква „в“), с фрази, иззети направо от номенклатурния език („водете към възход“, „преустройвате по план“ и пр.), стихотворението е лишено от каквато и да било интимност или поне от приятелско отношение. Наистина представлява официална честитка в стихотворна форма по случай Нова година, депозирана от един подчинен в кабинета на високопоставения си началник – от заместник-председателя на Държавния съвет Георги Джагаров, който се явява и поет, до председателя на Държавния съвет Тодор Живков. А може да бъде видяно и като новогодишна наздравица, която Джагаров прочита/вдига по време на новогодишен банкет, защото финалът е доста красноречив: „Честито! И да вдигнем чаши, / до дъно да ги пресушим!“Въпреки еднозначната употреба на текста, тук-там – заради принудата на римуването – се получават забавни двусмислици като тази, че поетът „сърцето си отдава за истината“ и „за вас“, т.е. за Т. Живков. Разделното изписване на истината и на вожда ги оставят в траен несъвпадеж: Когато поетът отдава сърцето си на истината, не означава, че го отдава и на вожда. И обратно. Това, разбира се, не е някакъв лукав ход на автора, а обикновен ефект на семпло версификаторство, което избира за рима на „запас“ думата „вас“.Образът на Живков все повече застава на лирически фокус. Можем да предположим, че през 1980 г. писателските вдъхновения просто трептят от нетърпение да изведат най-сетне на бял свят съкровени думи за първия партиен и държавен ръководител. Такъв шанс им дава техният председател Левчев.

*На 5 август 1980 г. се провежда 15-та традиционна среща на първия секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на НРБ с летуващите писатели в Творческия дом на СБП край Варна. Това е първата лятна среща, която Любомир Левчев организира като председател на писателския съюз. Затова прави на Живков два подаръка – кой от кой по-оригинални и символно натоварени. Първият е „медният оригинал на българския Пегас“, който представлява „ключът към българските писателски сърца“11. Вторият подарък – „поетична антология, единствен екземпляр от ръкописна книга, посветена на 25-годишнината от Априлския пленум, в която са включени нови стихотворения на български поети от всички поколения“.Както после Левчев оповестява, това е „спонтанна идея“, като „само за 48 часа се съгласиха всички поети, които бяха на традиционната среща с др. Живков“12, а „със съдействието на другарите от Варненското издателство за кратък срок се получи една спретната и оригинална книга – ръкописен екземпляр“13. Не просто идеята е осъществена светкавично. Най-вече впечатлява мигновеният творчески отклик на летуващите поети, бързото им писане по поставената задача. Самият Левчев устойчиво датира своето стихотворение 4 август 1980 – денят преди срещата. Така Живков получава скоропостижно направен лирически албум – безценен литературноисторически извор на новия култ към личността на комунистическия вожд.Не разполагаме в момента с уникалния ръкописен сборник. Затова, според датировката под всяко стихотворение в по-късния печатен том „Априлски сърца“ от 1981 г., ще се опитаме да възстановим донякъде ефектът на първото четене. Кои стихотворения влизат в ръкописния вариант?С дата от август или само с месец август са обозначени текстове на Богдана Зидарова – „От плът и от кръв“, Владимир Голев – „Лято 3681“, Вътьо Раковски – „Реки“, Георги Джагаров – „Новогодишна честитка“ (без дата, но написано и публикувано преди това), Димитър Стефанов – „България“ (датирано юли 1980), Евтим Евтимов – „Баладичен реквием“, Кольо Севов – „На

11 Вж. С априлска бодрост и вдъхновение. Среща на другаря

Тодор Живков с български писатели – Литературен фронт, бр.

32, 7.08.1980.12 Вж. изказването на Л. Левчев пред Годишното отчетно-

изборно събрание на ППО при СБП от 22 декември 1981 г.

– ЦДА, ф. 357 Б, оп. 1, а.е. 138, л. 127.13 Вж. послеслова към печатния сборник Априлски сърца, Варна,

1981, с. 144.

Култът към личността на Тодор Живков...

от стр. 9

Литературен вестник 21-27.10.2015 11

гроба на Вапцаров“, Лиана Даскалова – „Песен“ (датирано юли 1980), Любомир Левчев – „Априлско сърце“, Лъчезар Еленков – „Вътрешно време“, Николай Зидаров – „Светлини“, Николай Стайков – „Апотеоз“, Нино Николов – „Приветствие“, Петя Йорданова – „Утро“. Ако се вярва на датировките, едва 14 поети биха могли да участват със стихове в дарения на 5 август ръкописен екземпляр. Едва ли е така. Изглежда невъзможно например Божидар Божилов, който присъства на срещата, да не участва в ръкописния сборник, макар че в печатната версия на „Априлски сърца“ стихотворението му „Чистота“ е датирано 4 октомври 1980 г.14 Независимо от догадките, докато не бъде открит ръкописният екземпляр, само 13-те текста от юли и август могат да бъдат възприети за създадени непосредствено преди варненската среща с Живков и вписани саморъчно от авторите им в представителния том. От тях няколко са на общопатриотична тема, други – обърнати към епохата на нелегалното комунистическо движение до 1944 г., а точно пет са посветени на Живков и Април. Тъкмо последният тип творби показват степента на лирическо изграждане на новия култ към вожда. Най-близък до текстовите практики на предишния култ към личността на Червенков е Нино Николов в стихотворението си „Приветствие“, където обръщението във второ лице към лирическия герой много напомня за „Новогодишна честитка“ на Джагаров, но този път е поименно, с изричане на името Тодор Живков и с конкретното му обрисуване:

Човешки прост, достоен и сърдечен,и строг и весел, а и младолик,той идва с нас да бъде тази вечер,защото ние сме до него всеки миг!15

Очевидно е противопоставянето на образа на Червенков в познатите от 50-те години стихове:

Върви Червенков в утринния хлад и вижда надалеч – живота става песен, върви Червенков – едър, снажен, млад – на вожда ни достойния наследник. (Младен Исаев, „Червенков“)

Той стои на трибуната на Мавзолея.Минава потока народен и пее.Той стои и ни гледа суров и усмихнат сред достойните верни другари. (Божидар Божилов, „Генералният секретар“)

Едър като родния Балкан, твърд и смел в суровите години, ти ни водиш с ласкава ръка, целия народ в атака вдигнал. (Славчо Чернишев, „Червенков“)16

Опозицията е налице, макар и индиректно изградена: човешки простият, сърдечен, строг, весел, а и младолик Живков срещу едрият като Балкан, снажният и млад, но някак дистанциран, суров и плакатно усмихнат на мавзолейната трибуна Червенков, който целия народ е вдигнал в атака в една истерична, лъхаща на военщина епоха. Образът на априлския водач е по-обаятелен, по-човечен и достъпен, най-представителната извадка – „вожд народен“, или „човек от народа“, продукт на едно по-спокойно време на мирен възход.Нино Николов подчертава и неразривната връзка между комунистически вожд и партиен поет:

Какво е пълководец без писател?Какво е вожд народен без поет?Приятелят какво е без приятелдори когато всичко е наред?

Но и поет без своя вожд народенне е ли сам в жестокия ни век?Писателят не е ли вик безплоден,без пълководец, като нашия човек?

Желязната диалектическа спойка между автор и власт, гарантираща съблюдаване на принципа на партийността, деликатно е омекотена от уж интимната, но все пак кастова фраза „нашия човек“. Тя служи и за мост към следващите ключови две строфи, които изговарят преодоляването на комплекса „култ към личността“. Самото изговаряне вече освобождава поета от комплекса:

Другарю Живков! Исках да Ви скрия в дълбокото сърце на моя стих.Но мина четвърт век и ще открия, че все заради култове Ви крих.

А ми се иска ясно и достойно и в стих, и в песен да Ви спомена: да кажа името, с което са спокойнинарод и партия, държава и страна!

14 Възможно е например по-късно някои поети да са се отказали

от написаните в ръкописния сборник стихотворения и да са

предложили за печатното издание през 1981 г. други творби,

които смятат за по-подхящи и сполучливи.15 Тук и по-нататък всички стихотворения за Т. Живков и

Април се цитират по изданието: Априлски сърца, Варна, 1981.16 Цитираните стихотворения за Вълко Червенков са от:

Стихове за Ленин, Сталин, Благоев, Димитров, Червенков. Под

редакцията на Божидар Божилов, С., 1953, с. 181, с. 192, с. 198.

Преразказано в друг текст, може да звучи и така: Омръзна ми да укривам другаря Живков в метафори и символи, заради онзи проклет „култ към личността“ от 50-те години, затова извиквам на висок глас името му, защото това не е просто поредният лъжлив култ към нов идол, а самата истина, произнесена ясно и достойно!Ето го финалният акорд на априлската истина:

И нека светлия единен комунизъмда ни говори с ботевския глас,че в бъдещето с подвизи се влизаи с хора, Тодор Живков, като Вас!

Това е голямото проговаряне на априлските поети, когато вече едва издържат мълчанието си за качествата на Живков и решават да възвестят на света какъв народен вожд има НРБ17. Прогласяването на новия култ към Живков е представено като преодоляване на автоцензура, самоналагана заради стария култ към Червенков. Така неудобството от възпяването на вожда поне донякъде е потиснато и сложено встрани – чрез самото му посочване. Признатият срам е половин срам, трансформиран в гордост от патетичното произнасяне на новото скъпо име.И все пак, онова, което отличава текстът на Нино Николов, пък и останалите стихове в „Априлски сърца“, от обилното творчество за Вълко Червенков през 50-те години на ХХ век, е специфичната салонност на стила, която личи в посвещенията към Живков. В началото е тъкмо албумната употреба на тези текстове. Характерно е, че обръщението на Нино Николов към Живков е форматирано като приветствие, с постановка на лирическата реч за произнасяне на глас. Така е при стиховете на Джагаров, на Левчев. Те се вписват в цялостната салонна прагматика на тази литература през 70-те и особено през 80-те години, която е предизвикана от новия тип комуникативност между писателите и властта, основана на лична взаимност, изразяваща се в показна, публична интимност, разигравана в множество ритуали на благодарността и верността. Подаряването на ръкописния екземпляр е овеществяване на такава публично-интимна връзка.Повечето от стиховете в „Априлски сърца“ притежават дискретен чар – само за посветени. Ако Нино Николов е твърде открит във възторга и признанията си, Лъчезар Еленков прибягва до по-пестеливо съполагане на саможертвата на един самовзривил се преди есента на 1944 г. комунист от Гранитово (Лило – Кирчо) с вървежа на Янко – Тодор някъде по Витиня:

Вървеше Янко върху гърбицата на Витиня заледен, а всъщност беше Тодор рожденото му име.Здравейте, скъпи, двойни, от динамит по-силни имена!

Иначе несравнимите подвизи на Лило-Кирчо и Янко-Тодор намират общата си проекция в двойния код на името на нелегалния комунист. Създава се илюзията, че е достатъчно да имаш две имена, за да влезеш в лирическия пантеон на съпротивата.Ролята на Живков в комунистическата съпротива до 1944 г., колкото и оспорима да е от съвременната историческа наука, на границата на 70-те и 80-те години е толкова преувеличена, че задвижва вдъхновения за създаване на творби в литературата и в киното. Нелегалното име Янко не само напомня за ключов престижен епизод от официалната биография на вожда, но в поезията носи онази възвишена конспиративност, чрез която нелегалното битие се сдобива с красота и смисъл.От друг тип са текстовете на Н. Зидаров и Л. Левчев. При първия частично е задвижен символният ресурс на думата Април (неизменно с главна буква „А“), предимно в сезонно-природните му образи, превърнати в политически алегории.По-особено е стихотворението на Л. Левчев „Априлско сърце“, трансформирано в множествено число, което дава заглавието на цялата инициатива и книга. Началото му е с тържествена стъпка:

Двайсет и пет години!Четвърт век – от фронт на фронт, въоръжен със песен.Април – епично име на човек.Април! – благодаря, мой знак чудесен.

Подзаглавието „фрагмент“ представлява фалшиво указване, че текстът е част от по-голяма цялост, която може да се окаже откъс от епос, парче човешки живот, отрязък от епоха, във всеки случай – заявката е за фрагмент от епическо време. В тези 25 години след Априлския пленум от 1956 г. се разгръща победната равносметка на лирическия говорител. Април е име на човек и знак чудесен, сякаш не повече. Но и много повече, разбира се.

17 Това е точно обратното на проговарянето в поезията

на Иван Цанев, дефинирано и описано от Михаил Неделчев,

разгърнало се като алтернативно писане и поведение и проява

на „културата на стоическата нормалност“ точно по същото

време – в началото на 80-те години на ХХ век, с публикации на

знакови стихотворения в „Литературен фронт“. Вж. повече за

феномена Иван-Цаневото проговаряне в едноименната студия

в: Неделчев, Михаил. Двете култури и техните поети, С., 2012.

Твърдяха, че звездата ми е луда или че страшна тайна съм открил.А аз печелех тези битки трудни, защото носех в себе си Април.

Каквото и да е ставало, каквото и да става външно, лирическият герой излиза победител, защото притежава вътрешна априлска сила. Април напълно се е интериоризирал – той е сърцето, вярата, партийната принадлежност на кръвта.У мнозина стихотворението създава впечатление, че авторът всъщност не се е изкушил да го посвети лично на Тодор Живков. Такива усещания предизвикват и други подобни лирически текстове на Левчев като „Първият“ например. Според някои мемоаристи и критици, това поне е белег за удържане на художествена мяра и дори за опазване на човешко достойнство, рефлекс на творческа и житейска хитрост, или проява на силно чувство за дълг към поезията,18 надскачане на поръчката и дори нейното излъгване,19 на нещо като проявен естетически страх от опошляване на почерка.Това може да се каже и за още няколко подобни стихотворения от други поети, които наистина избягват поименното посочване на Живков. Какво всъщност (не) изписват всички те? Можем да различим три обстоятелства при избягването или укриването на името на Живков в техните стихове.Първо, действа комплексът „култ към личността“, появил се в българската литература и култура почти веднага след 1956 г., но особено силно развит от 1962 г. насетне. Всички поети помнят песните – свои или чужди – за развенчаните Сталин и Червенков. Не е случайно, че Младен Исаев и Богомол Райнов например, възпявали Сталин и Червенков, не се изкушават да посветят стихове на актуалния вожд Живков, въпреки продължаващата си близост до върха на властовата пирамида. Симптоматично е, че за Живков пряко пишат предимно протоаприлците, априлците и постаприлците в лицето на Георги Джагаров, Лиляна Стефанова, Анастас Стоянов, Нино Николов, Усин Керим, Лъчезар Еленков, все автори, които дължат утвърждаването си в литературното поле на антикултовските импулси след средата на 50-те години. Те обаче имат съзнанието, че култът към Живков не е като онзи култ към Червенков, че новият култ е основан на автентична народна обич към априлския вожд. Април става удобен синоним на Живков, при това – някак по-обемен, но и размит, неконкретен, способен да означава и политическа пролет, и комунистическа партия, и историческа епоха, и изобщо всичко хубаво, което се случва в НРБ и в човешкия живот след 1956 г.Второто обстоятелство е свързано със значимите промени в поетическия език. Самото априлско поколение е направило немалко през 60-те и 70-те години за разколебаването на реалистичната парадигма в лирическото писане. Най-общо казано, наложили са асоциативното мислене, условността и донякъде парадокса като възможни елементи на една колкото политико-идеологически коректна поетика, толкова и изплъзваща се от соцреалистическите норми и принципи. Това им дава възможност новият култ към Живков да бъде изповядван чрез различно писане, което обикновено се разминава със старото култовско писане. Така официално новият култ често не прилича на култ, а просто на ангажирана поезия.Третото обстоятелство засяга конкретно фигури от типа на Любомир Левчев. Около поезията му в началото на 80-те години се изграждат плътни референциални рамки, които усилват персоналистичните значения на художествените творби. Дори те да звучат просто като ангажирана поезия, неговите десетки изявления, доклади, речи, слова, благодарствени есета и пр. тълкуват собствените му стихотворения еднозначно. Не само защото поетът сам признава – почти по Маяковски – че когато казваме Живков разбираме Април, а когато изричаме Април, разбираме Живков. А защото цялото му езиково поведение, размахът му като председател на СБП работи за персонализирането на Април, всъщност Левчев и поетите-секретари около него са основните автори в литературната Априлиада.Десетилетия по-късно избледняването на референциалните планове, прахът на забравата, който се сипе над докладите и речите на председателя на СБП, постепенно освобождават стихотворенията му от пряка партийно-политическа обвързаност с вдъхновителя им Тодор Живков. Така Април започва все повече да функционира като бодър символ на надеждата, обновлението и оптимизма, чист в своята надидеологическа употреба, непорочна следа от едно дръзновено време, разчетено днес от големи очи, които нищо не помнят.

18 Вж. например Юхас, Петер. Смъртта не е алиби. Анекдоти за

български писатели, С., 1999, с. 70.19 Вж. Ефтимов, Йордан. Митове и поуки: Как да понесем себе

си? – Литературен вестник, бр. 26, 8 – 14.07.2015.

на стр. 14

12Литературен вестник 21-27.10.2015

Юлиан Жилиев

І

В края на 2014 г. излезе първата у нас антология на шведската поезия „Благодаря за цветята и облаците”, издадена от „Авангард принт” – Русе; съставител и преводач е Свежа Дачева в сътрудничество със Северина Филипова и Мира Душкова. В антологията са представени с по две-три стихотворения и кратка биографична бележка 73-ма автори (женските лирически гласове са около една трета от тях), а стиховете им са илюстрирани със специално създадени за антологията рисунки от Николай Бузов, Пламен Монев и Роберто Андреев. В предговора й съставителката е изяснила принципа на подбора си и творбите сами разкриват великолепието си, без помощта на историзиращ ги прочит и съпътстващи ги критически оценки. Те са, така да се каже, изцяло поверени на вкуса на читателите. Това е важен ориентир за рецепцията на антологията, в която известни и превеждани по цял свят поети, обикновено отнасяни към неоромантизма или символизма, към ранния или късния модернизъм, повлияни от източната поезия или от поезията на бийт-поколението, самоопределящи се или определяни като „традиционалисти” или застъпници на poetry of place сред всеобщото разрояване на постмодерните лирически почерци след 60-те години, са показани без етикета на школата и манифестираните естетически пристрастия, единствено със собствените си имена и (доколкото е възможно) в първичната аура на освободените си от метапоетически обозначения стихове. Така стихотворенията, някои дори отпреди век, зазвучат като че са писани днес, без при това нищо да губят от нарасналата си с времето стойност.И изведнъж – рецензия от Вера Ганчева във в. „Култура” (бр. 22 от 10 юни 2015 г.), още в началото на която рецензентката отсича, че съставителката и преводачката Свежа Дачева „не притежава задължителните в случая познания и умения, за да изпълни на приемливо равнище свръхзадачата, която си е поставила”. Тази свръхзадача впрочем е зле употребена от Ганчева, тъй като никой не си поставя свръхзадачи, но по-удивителното е, че тя, свръхзадачата, се оказва по-нататък в текста такава и за цялата скандинавистична колегия у нас. Тоест – никой в момента не притежава задължителните познания и умения, за да... на приемливо равнище... онази Антология, за която само въображението на Ганчева и дадените от нея за пример антологии на Г. Тидестрьом, Л. Густафсон или Ст. Бергстен могат да ни кажат нещо повече. И докато антологиите на шведските автори са все пак нещо реално и достъпно, то далеч по-интересно би било да разберем с какво въображение Ганчева критикува „Благодаря за цветята и облаците”. Най-напред, в текста си твърди, че 73-мата автори заедно с трикратно по-големия брой творби „сякаш са поднесени накуп, за да докажат практически неограничената вместимост на антологийния формат, самоцелна обаче, ако такова количество не е подчинено на премислено стройна организация, ако не е концептуално и естетически оправдано от съответстващо му качество”. Което си е камък в градината на Густафсон с неговите 756 антологийни страници; съпоставени с тях, 174-те на Дачева са само стогодишна „извадка” от простиращите се назад още десет века с поезия, а, както ще видим в сравнение с други антологии, съставителството й се отличава с висока представителност в пределно редуциран формат. Що се отнася до „премислено стройната организация”, всеки, който е виждал антологии, е забелязал, че авторите се подреждат по година на раждане, а стихотворенията им – според датата на първата си поява в книга, и че всяка друга организация би била от порядъка на ониричните пожелания. Веднъж сторил й се неприемлив, Ганчева решава, че този брой от 73-ма поети в изданието може да се промени, като се включат десетина нови („пропуснати”) имена „за сметка на премногото други, без които то преспокойно би могло да мине”. Разбира се, Ганчева не именува кои са „премногото други”, защото са твърде добре познати в Швеция и по света, ако не у нас, и посочването дори на един „излишен” е повече от скандално. В крайна сметка, всеки съставител сам взима драконовските си решения и в случая мнението на Ганчева би било напълно излишно, освен ако не се приеме като идея за бъдеща антология с други имена и творби.На второ място, рецензентката подозира у Свежа Дачева наличието на магична дарба да превръща цветята, които събира и поднася на читателя (тук ни е припомнена етимологията на думата антология), в „наръч клюмнали стъбла, повехнали треви и дори бурени, сякаш отскубнати напосоки”. Този метафоричен пасаж

от текста на Ганчева не е лесен за проумяване, тъй като нито се настоява, че съставителката не различава цветята от бурените, нито се подсказва достатъчно

ясно дали сред избраните творби по начало не е имало никакво цвете. Последното строгата рецензентка едва ли би се решила да заяви публично, затова е предпочела внушението за зла магия да падне върху преводачката, която, както вече се прояснява няколко реда по-нататък, е направила, според Ганчева, „подстрочници без особени литературни достойнства” и „бледи подобия на оригиналите”, които индиректно подсказвали на читателя „от какво върховно удоволствие е бил лишен”. Този път рецензентката е пропуснала да напише „сякаш”, най-малкото за да подскаже, че онова, което лично на нея й се привижда, не е задължително да се привижда всекиму, но пък, от друга страна, какъв по-удобен случай да се посочи най-после виновникът за вечно губещата се в преводите поезия. Но да не отминем факта, че това го твърди не друг, а преводачката на Транстрьомер! Не ми е известно да са коментирани преводите й; не знам и дали някой е забелязал какви вариации (ама не точно Голдберг вариации) се срещат в „Есенен архипелаг” (1981), „Въздушна поща” (2002) и „Голямата загадка” (2013). Като всички, които не владеят шведски език, само мога да кажа, че във финала на „Прелюдия” (“… Skall / efter stцrtningen dцdens virvel, / ett stort ljus vecklas ut цver hans huvud?”) не ми се привиждат никакви „дипли”, още по-малко „ярки”, затова и предпочитам „бледите подобия” на Свежа Дачева. Но пък се натъкнах на истинско привидение от цели осем стиха в преведеното от Ганчева стихотворение „Един творец от Севера”, което – привидението – просто го нямаше в изданието от 1981 г., а сега се е появило без никакво предизвестие или бележка под линия в „Голямата загадка”. По тази причина сам не се наемам да преценявам кога и как един стихотворен превод ще се стори на някого подстрочник, на друг – майсторска интерпретация, а на трети – нещо, без което спокойно може да мине.На трето, четвърто и пето място, всеки би се запитал толкова ли голямо усилие е за В. Ганчева да хареса, одобри, оцени, да се зарадва на едно преведено стихотворение или да признае, например, че „Звездна нощ” на Едит Сьодергран” е наистина емблематична творба, след като последният й стих е дал и заглавието на сборника „Пръстенът на вечността”. Поне? Но не!

ІІ

Вероятно няма да е излишно да се види на какви лишения са били подлагани читателите на други езици и с доколко стройна организация в главата из по-далечни или по-близки земи по света съставители на сборници с шведска поезия са тръгвали на цветобер.

На украински:от 2011 г., издадена от „Крок” в гр. Тернопол, и озаглавена „18 поети от Гьотеборг” („18 поетiв iз Гетеборга: Антологiя”) в превод на младия скандинавист от Лвов (р. 1983) Лев Хрицюк (Грицюк); включва следните автори от средното и по-младото поколение: Йоханес Анюру (р. 1979), Давид Викгрен (1975), Сара Халстрьом (1979), Лин Хансен (1983), Лина Екдал (1964), Хелена Ериксон (1962), Елиза Ингварсон (1979), Кенет Клеметс (1964), Йорген Линд (1966), Анна Матсон (1966), Улф

Карл Улов Нилсон (1965), Фредрик Ниберг (1968), Рагнар Стрьомберг (1950), Мауриц Тистельо (1967), Кристин Фалкенланд (1967), Атена Фарохзад (1983), Кристофер Фолкхамар (1983) и Памела Ясковяк (1966). На 244-те страници, както е посочено в едно критическо ревю, „джендър-паритетът” е спазен: деветима поети и девет поетеси. Но пък липсва например Йорген Гасилевски (р. 1961), а и нищо не подсказва защо съставителят не си е поставил по-далечна цел, като започне, да речем, от Корин Бойе, родена в Гьотеборг през 1900 г., преди да преведе тези по-малко емблематични за града автори.

На руски:от 1979 г. – „Современная шведская поэзия”, изд. „Прогресс”, съст. Борис Ерхов и Алексей Парин, прев. колектив; включените автори се четат (надявам се) върху корицата. [Ако не, ето ги подредени по година на раждане: Бу Бергман, Андерс Эстерлинг, Эверт Тоб, Пер Лагерквист, Эрик Блумберг, Нильс Ферлин, Яльмар Гуллберг, Карл-Эмиль Энглунд, Харри Мартинсон, Юханнес Эдфельт, Стен Хаглиден,

Артур Лундквист, Гуннар Экеллф, Эрик Линдегрен, Карл Веннберг, Мария Вине, Ларс Энглунд, Стиг Шлдин, Вернер Аспенстрлм, Стиг Карлсон, Сандро Кей-Оберг, Соня Окесон, Ларс Форсель, Ларс Лундквист, Лассе Слдерберг, Томас Транстрлмер, Йоран Пальм, Петтер Бергман, Ларс Густафсон, Йоран Сонневи.] Като оставим настрана обяснимото многообразие при изписването на имената в преводи на кирилица (а и различията в локално приетата произносителна норма в иначе почти безпроблемното им скриптиране на латиница – Lunkvist, ne Lundkvist! – настояват да се изговаря по Хърватско), веднага прави впечатление отсъствието на значими фигури като Вилхелм Екелунд, Гунар Бьорлинг, Елмер Диктуниус (да не изброявам всички), но пък, от друга страна, не сме оставени да се тревожим от въпроса къде са Андерш Йостерлинг, Юханес Едфелдт или Тумас Транстрьомер – тук са, като последният е представен в превод на Т. Бек, Е. Гулига и В. Тихомиров, преди Иля Кутик да намисли да римува неримуваните му катрени и терцини. Абсолютно недопустимо, както и обратното впрочем. Все пак трябва да се признае, че в антологията са събрани красиви северни цветя, въпреки че немалко от тези поети имат и други, може да се каже – ключови за поезията им, по-устойчиви субарктични растителни видове, подминати за съжаление от съставителите. Възможно е след толкова години и преценката за стойността на избраните творби да се е променила.

На полски:„Rytmy i obrazy”, издадена от Шведската фондация, Вроцлав, 2005. Съдържа творби от Йохан Хенрик Челгрен (по-скоро Шелгрен – Kellgren), Йохан Улоф Валин, Ола Хансон, Карл Сноилски, Густаф Фрьодинг и Ерик Аксел Карлфелд, обхващащи повече от два века, от края на ХVІІ до началото на ХХ. „Между шестимата автори – отбелязва полският коментатор – трудно може да се намери общ знаменател, но всеки един от тях майсторски внушава ритми

и образи с думи. В поезията им ще чуете мелодията на псалмите, шума на вълните, тропота на коне…” и т.н., вместо да напомни на читателите, че преводачката Анна Фютак си е поставила невъзможна задача, захващайки се с Г. Фрьодинг, защото, както е казал големият познавач и интерпретатор на шведската литература Люсиен Мори, „да се превежда Фрьодинг е все едно да се превежда Моцарт”. Две шведски антологии е съставил по това време и Януш Рошковски, полски поет и преводач на Стриндберг, Г. Екельоф, Х. Мартинсон, П. Лагерквист, А. Люндквист, Е. Линдегрен, К. Венберг, представени от него в самостоятелни издания. Първата от тях – “Nowa konstelacja”, 2003 г. – включва 50 автори, дебютирали между 1978 и 1998 г., между които и младите тогава протестъри срещу академичния „стокхолмоцентризъм” и членове на разпадналата се през 1993 г. поетическа група от Малмьо („Malmцligan”, издали малко преди това „своя” антология): Клеменс Алтгорд, Хокан Сандел, Кристиан Люндберг, Марти Соуткари и нашумелия по-късно като сценарист и режисьор на “Fucking Еmеl” (“Show me love”) Лукас Мудисон. Също и някои от вече споменатите гьотеборгски поети като Хелена Ериксон, Кристин Фалкенланд, Памела Ясковяк, Йорген Линд, Йорген Гасилевски, наред с Улф Ериксон, Катарина Фростенсон, Ернст Брюнер, Магнус Карлбринг, Кай Гланс, Анна-Карин Гранберг, Йоран Грейдер, Гунар Хансон, Ларш Хермансон, Магнус Якобсон, Ан Йедерлунд, без да прескача Осе Берг, Петер Линдгрен, Биргита Лилперс, Агнета Плейел, Будил Малмстен, Мария Гумесон, Петер Миквиц, Мац Сьодерлюнд, Мари Люндквист и още двайсетина други, освен може би Кристофер Леандор (стокхолмчанин и преводач).Втората – „Към млечния път” („Ku drodze mlecznej”, 2005) – включва 30 поети от „старата констелация”, ето ги в „шведски” азбучен ред: Ролф Агестан, Паул Андерсон, Сив Арб, Тобиас Бергрен, Петер Бергман, Ларш Бекстрьом, Гунар Едегрен, Ларш Форсел, Ленарт Фрик, Ерик Филкесон, Стен Хаглиден (най-възрастния в антологията, роден през 1905 и дебютирал през 1938 г.), Гунар Хардинг, Ларш Хулден, Бьорн Хокансон, Фолке Исаксон, Майкен Йохансон, Бенгт Емил Йонсон, Сандро Кей-Оберг, Ян Мортенсон, Йоран Палм, Бертил Петерсон, Ева Рунефелт, Анна Рюдстед, Ленарт Шьогрен, Ева Стрьом, Ласе Сьодерберг, Рагнар Турси, Жак Веруп, Соня Окесон, Бруно К. Йойер. Липсващите тук Вернер Аспенстрьом или Тумас Транстрьомер не изглежда да са „пропуснати”, бидейки вече добре познати на читателите след преводите от предишни години на Чеслав Милош, Зигмунт Лановски, Ева Невяровска, Леонард Нойгер, Анджей Крайевски-Бола, Анна Топчевска и др., за чиито пък преводи няма информация да са участвали в състезание „кой е по-по-най”. Любопитно е да се отбележи, че синът на представения в антологията поет, скандинавист, етнолингвист и преводач Ларш Хулден – Мац (Mats, роден през 1949 г. също във Финландия) е басистът на известната рок

Антологии на шведската поезия

Литературен вестник 21-27.10.2015 13

група Wigwam в първите години от основаването й, по-късно е привлечен в семейната работилница на баща си, превеждат заедно на шведски „Отело”, поотделно „Крал Лир”, „Ричард ІІІ”, „Дванайсета нощ”, „Венецианският търговец” (Ларш), „Макбет”, „Както ви се харесва”, „Тит Андроник” (Мац) и отново заедно „Калевала”, за който пък превод шефът на предприятието получава през 2000 г. „малкия Нобел”; омаломощен от деспотията във фамилната фирма, през 2004 г. Мац се завръща в рок бандата, оставяйки разобличения си баща да се гордее с продукцията „Хулден” и (тайно) с непоправимия си наследник.

Тематични: „Антология на шведската (морска?) поезия (или за морето?), ХХ век” (в нашата антологийна традиция – вж. „Винаги море ще има” (1971), където Швеция е представена с по едно стихотворение от П. Лагерквист, Е. Диктониус (пр. Л. Станчев) и Х. Мартинсон (пр. Г. Мицков) – е предпочетено „…световна поезия за морето”)

на Зигмунт Лановски – “Na najdalszym skraju morza. Antologia szwedzkiej poezji morskiej XX wieku” от 1984 г. – включва творби от Еверт Тоб, Хари Мартинсон, Артур Люндквист, Гунар Екельоф, Ерик Линдегрен, Мария Вине, Аксел Лифнер, Бу Сетерлинд, Йостен Шьостранд, Ларш Форсел, Ленарт Шьогрен, Тумас Транстрьомер, Йоран Палм, Ларш Густафсон, Йоран Соневи, Гунар Хардинг, Ева Стрьом и Бьоре Линдстрьом. Шведска любовна лирика: „Musisz odnaleźć swą własną

twarz” от 1992 г. на Ева Невяровска с творби от Соня Окесон, Вернер Аспенстрьом, Сюн Акселсон, Ерик Блумберг, Гунар Екельоф, Корин Бойе, Рабе Енкел, Шел Еспмарк, Хариет Хьорт, Фолке Исаксон, Пер Лагерквист, Кристина Лилйекранц, Ерик Линдегрен, Инга Линдшьо, Бенгт Нерман, Томи Улофсон, Ларш Нурен, Хенри Парланд, Бертил Петерсон, Йохан Лудвиг Рунеберг, Едит Сьодергран, Рагнар Стрьомберг, Марта Тиканен, Урбан Торхамн, Тумас Транстрьомер и Мария Вине. Тази малка антология (44 стр.) е последвана от действително така озаглавената „Mała antologia wspуłczesnej poezji szwedzkiej” със стихове от Катарина Фростенсон, Гунар Екельоф, Ерик Линдегрен, Хенри Парланд и Рабе Енкел в преводи на Е. Невяровска и др. Текстовете са издадени в „broszura” за Дните на шведската култура във Вроцлав през 1997 г., посочена от Паулина Росинска в статията й „Przekładając synestezje namiętności. Erika Lindegrena język miłosnych uniesień” (Acta Sueco-Polonica, No 16, 2010-2011, pp. 137-148) като откриваема библиографска единица, където е публикуван един от критикуваните от нея преводи, в случая този на Пьотр Буковски, на стихотворението на Линдегрен от 1960 г. „De fem sinnenas dans” („Танцът на петте сетива”). Което пък подсеща, че и у нас през 2011 г. е могла да се появи „малка шведска антология” със стихове от Йоран Соневи, Шел Еспмарк, Ева Стрьом, Ларш Нурен, Андерш Халенгрен, Катарина Фростенсон, Матс Сьодерлунд, Кристина Лун, Тумас Транстрьомер, Йохана Стрьом, преведени от Мария Змийчарова, Любомир Гиздов, Живка Колева, Адриана Дерменджиева, „консултирани” (както гласи обявата) от Валентина Радинска и Кирил Кадийски (поети) и Владимир Найденов (езиковед) и четени на 1 юни в СГХГ на Вечерта на модерната поезия и музика от Швеция. Дори Кирил Кадийски обещал в най-скоро време да излезе „сборник шведска поезия, събитие, което…” и т.н.

На италиански –„Antologia della poesia svedese contemporanea” на Хелена Сансон и Едоардо Зукато (изд. „Крочети”, 1996) със стихове на Клас Андершон, Улф Ериксон, Катерина Фростенсон, Йоран Палм, Тумас Транстрьомер, Йоран Соневи, Йоран Тюнстрьом и Жак Веруп. Поредната след антологиите на Марио Габриели (“Poesia svedese moderna”, 1948), на Джакомо Орелиа

(“Poesia svedese”, 1966) или на Фулвио Ферари (“Poesia contemporanea skandinava”, 1989); имената на тези преводачи (заедно с Енрико Тьоцо през 90-те) неизменно се свързват с представянето на поетическата класика, като антологичният прочит на шведски поети от ХХ век често предшества самостоятелните им заглавия. През новия век, както се посочва в статия на Даниела Марчески за рецепцията на скандинавските литератури в Италия, традицията продължава: на страниците на Almanacco dello Specchio (2010-2011, pp. 29-50) са антологизирани творби на Шел Еспмарк, Катарина Фростенсон, Кристина Лугн, Андерш Улсон, Йеспер Свенбру, Биргита Тротциг (починала същата година) и Пер Вестберг; различното този път е, че „избраните” автори до един са членове на Шведската академия.

Американска: „първата голяма сбирка на следвоенната шведска поезия” –

Contemporary Swedish poetry (Chicago, Swallow Press, 1980) – e дело на Джон Матиас и Йоран Принц-Полсон, които (след преводите на Робърт Блай на Х. Мартинсон, Г. Екельоф и Т. Транстрьомер) запознават англоезичния свят с поезията на Ларш Форсел, Ласе Сьодерберг, Йоран Палм, Соня Окесон, Тумас Транстрьомер (с по едно заглавие като въвеждаща част, последвана от същинската

антология с различен брой стихотворения от) Ингемар Лекиус, Майкен Йохансон, Йоран Принц-Полсон (автоантологизация), Йоран Соневи, Гьоста Фриберг, Тобиас Бергрен, Ларш Нурен, Ян Йостергрен, Петер Ортман и Жак Веруп. За двамата антологисти, поети, критици и университетски преподаватели е писано задължаващо много, ще спомена само, че Принц-Полсон заедно с Ян Йостергрен превеждат на шведски редица именити американски, британски и ирландски поети, между които Джон Ашбъри, Робърт Лоуел и Шеймъс Хийни.

Още една американска, издание на „Poetry Foundation’s Harriet Monroe Poetry Institute Ilya Kaminsky, Poets in the World series editor”, 2013.„The Star by My Head. Poets from Sweden” на Малена Мьорлинг и Йонас Елерстрьом, съдържа творби от Едит Сьодергран, Гунар Екельоф, Вернер Аспенстрьом, Тумас Транстрьомер, Туа Форстрьом, Кристина Лугн, Мари Люндквист, Бруно К. Йойер (с послеслов „Кратка история на модерната шведска поезия” от Й. Елерстрьом). М. Мьорлинг (р. 1965) е превела на английски и

тийнейджърските стихове на Транстрьомер – First Poems, както и книгата му Prison: Nine Haiku, а Й. Елерстрьом (р. 1958) – на шведски – „Пустата земя” на Елиът, „Един сезон в ада” на Рембо, поезия от У. Блейк, П. Елюар, Б. Пере и Ф. Ливайн (отново с М. Мьорлинг). Издателят препоръчва на читателите, които желаят да добият по-пълна представа за шведската поезия, още дузина достъпни англоезични преводи на поети, ненамерили място в тази антология. Както може да се очаква, освен заглавия на отделни авторски книги, подготвени от други преводачи, посочва и антологията на Матиас и Принц-Полсон. На босненски –

„Antologija moderne љvedske poezije”, изд. “OKF”, Cetinje, 2013. Съставител и преводач е черногорският поет Рефик Личина, познат у нас или поне на поетесата Силвия Чолева, която споменава в ЛВ (бр. 25 от 2013 г.) за участието му заедно с Мери Силкеберг, Пер Хансон и др. във фестивал на поезията с фокусна страна Швеция в Сараево през м. май същата година. В Цетине (град с около 15 хиляди жители) четат Е. Сьодегран, Х. Мартинсон, В. Аспенстрьом, Г.

Екельоф, Бу Сетерлинд, Й. Соневи, Л. Густафсон, К. Люндберг, А. Йедерлунд, И. Бьорел…, но завърналият се по родните места поет, макар вече известен като автор и в Швеция, изглежда почти съкрушен: в цяла Черна гора няма никаква скандинавистична колегия, която да рецензира преводаческия му труд. Отделно от антологията Рефик Личина е превел „целокупно” поезията на Транстрьомер, както и избрани стихове от Бенгт Емил Йонсон и от Магнус Вилиам-Улсон.

На нидерландски – „De enige diamant die ik heb: Poлzie van Sweedstalige dichteressen (1978-2003) – „Единственият диамант, който имам” (примерно заглавие) – представяща десет шведски поетеси: Ева-Стина Бигместар, Туа Форстрьом, Катарина Фростенсон, Ан Йедерлунд, Биргита Лилперс, Инга-Лина Линдквист, Кристина Лугн, Мари Люндквист, Ева Рунефелт и Ева Стрьом с творби, създадени през последния четвърт

век до 2003 г., когато излиза антологията, преведени от Лизет Кьостерманс (Keustermans) – „… прекрасна картина на различните тенденции в шведската лирика до най-ново време.”

На испански:„Antologia de la poesia sueca contemporбnea” (Ed. Los libros de la frontera, 1986) на Франсиско Урис, в чийто превод са поместени поети от 30-те до 80-те години на ХХ в., сведени до най-представителните имена от всяко десетилетие след относително широка селекция: А. Люндквист, Х. Мартинсон, Г. Екельоф, Е. Линдегрен, К. Венберг, В. Аспенстрьом, Л. Форсел, Т. Транстрьомер, С. Кей-Оберг, Л. Густафсон, Й. Соневи, Т. Бергрен, Л.

Нурен, У. Хеслер и Н. Радстрьом – за творбите на всеки е отделил по петнайсетина страници.

Още една –“Poesia sueca contemporбnea” (Ed. Baile del Sol, 2011), съставена от родения в Монтевидео и живеещ в Швеция поет и преводач (от няколко езика, включително от македонски) Еберт Абиморад, с творби от Бенгт Берг, Ленарт Дидоф, Хелена Ериксон, Лина Екдал, Лин Хансен, Уле Холмльов, Кенет Клеметс, Йорген Линд, Навид Модири, Улф Карл Улов Нилсон, Ханс-Еверт Ренериус, Рагнар Стрьомберг, Хомейра Тари, Айно Трусел, Анели Валберг и Ролф Занден. Целта на

книгата, подчертава Абиморад, е да продължи и допълни направеното от Франсиско Урис за запознаването на испаноезичните читатели с поетите на Швеция; новото е, че в антологията са представени и победителите в конкурса Poetry Slam, в който публиката избира своите фаворити. Макар включените автори да са само от източния регион с център Гьотеборг (и с двайсет процента емигрантско население), с разпознаваемите си гласове и разнообразието на стилове са репрезентативни, според съставителя, за цялата днешна шведска поезия.

На френски:голямата “Anthologie de la poйsie suйdoise (des stиles runiques а nos jours)”, Somogi Йditions d’Art, 1971/2000. – „Антология на шведската поезия (от руническите стели до наши дни)” на Жан-Кларанс Ламбер, който е и първият преводач на А. Люндквист и О. Пас на френски. През 1961 г. е в организационния комитет на Второто биенале на изкуствата в Париж, в което участва младата скулпторка

от Стокхолм Оса Шердин. Две години по-късно Оса, добавила към фамилното си име „–Ламбер”, превежда поемата „Агадир” на Люндквист, заедно с когото подготвя първата „сюрреалистична антология”, излязла през 1966 г. на шведски със стихове на Андре Брьотон, Пол Елюар, Тристан Цара, Бенжамен Пере и Рьоне Шар. Но преди да се случи това, в ранната си антология „Съвременна шведска поезия” (1956), илюстрирана от Раул Юбак, Ж.-К. Ламбер (тогава 26-годишен) вече е представил Вилхелм Екелунд, Пер Лагерквист, Едит Сьодергран, Елмер Диктуниус, Биргер Шьоберг, Ялмар Гулберг, Артур Люндквист, Хари Мартинсон, Гунар Екельоф, Ерик Линдегрен, Карл Венберг и Рагнар Турси. А през 1971 г. към тази престижна редица от имена на модернисти, сюрреалисти и експресионисти добавя само Гунар Бьорлинг, Дан Андершон и Бертил Малмберг, докато на останалите (всъщност първи) двеста страници от антологията си проследява с анонимни и авторски творби развитието на шведската поезия от зараждането й до края на ХІХ век с „поколението на Стриндберг”. През 2000 г. Жан-Кларанс Ламбер допълва половинвековния си труд с поети от последните три десетилетия, но пък упорито отказва да римува в преводите си такива майстори на римата като Вернер фон Хейденстам, Густаф Фрьодинг или Ерик Аксел Карлфелд. Не че не би могъл: в изящните миниатюрни катрени на Малмберг например и, по-точно, в края на всеки втори и четвърти стих прозвънват дългоочакваните и успокоителни за всеки бдителен слух пълнозвучия.

на стр. 14

14Литературен вестник 21-27.10.2015

*Печатният сборник „Априлски сърца“ се появява точно за началото на ХІІ конгрес на БКП през март. Той е в подаръчния пакет за делегатите на конгреса. Илюстриран е с репродукции на картини, участващи в Общата художествена изложба „Чавдар“ в Ботевград. Поетите са 70. Включени са още, новонаписани от септември 1980 до февруари 1981 г., стихотворения за Живков и/или за Април и априлското: от Александър Геров, Алексъндър Муратов, Анастас Стоянов, Ангел Тодоров, Андрей Германов, Атанас Душков, Иван Давидков, Лиляна Стефанова, Марко Недялков, Матей Шопкин, Николай Антонов, Слав Хр. Караславов, Стефан Станчев, Усин Керим. Останалите посвещават текстовете си на Партията, на родината, на Ленин, на участници в нелегалното комунистическо движение, на актулни политически събития от началото на 80-те.Сборникът се открива (според принципа на азбучния ред) от Александър Геров. Започва с четиристишие без заглавие, но с посвещение „На другаря Тодор Живков“:

В тебе има нещо от Левски, в тебе има нещо от Ботев и мойто сърце ръкоплеска във името на живота.

Този куплет прилича на епиграф към същинското стихотворение на Геров в книгата – „Ти, Партийо“, а дори и като мото към целия сборник. Само така може да бъде оправдано включването на толкова неубедителен текст – като случаен надпис, като отплесване на ръката на един голям поет. Вече сме отбелязвали, че „римушката” на Ал. Геров, посветена на Т. Живков, стъписва с несъразмерни сравнения и с груба занаятчийска направа“, че „демонстративната „бездарност” на Геровия куплет крие недоизречени раздвоения в самите езикови поведения сред априлската мегаобщност“ и че в този и други случаи с болни поети или с автори в напреднала възраст „вероятно става дума за придобит рефлекс към отреагиране на партийно-идеологическата поръчка с цената на поддържането на илюзията за изпълнение на забележима роля в литературната публичност“20. В дневника на Борис Делчев има интересно свидетелство за възприемането на това Герово четиристишие (запис от 10 март 1981 г.):

„Вечерта […] се отбих у Радой Ралин и останах на разговор около час. Кръжахме около нашите литературни работи без определена тема. […]Радой ми съобщи, че Ал. Геров бил написал и изпратил за публикуване някакво стихотворение в чест на Т. Живков. Това научил от един млад критик, близък и на двамата, на служба в една редакция. Засега стихотворението не щяло да бъде публикувано – било слабо. „По случай предстоящата кръгла годишнина на Живков – добави Радой – ще се появят и други такива стихотворения. Тогава между другите, макар и слабо, ще може да мине и това.”Казах, че не съм изненадан и най-малко от поетическия жест на Геров: той е логическо следствие от еволюцията му през последните години. И като автентично свидетелство за едно поведение, желателно е това стихотворение да бъде публикувано, все едно какви са литературните му качества.“

Оказва се, че всички си дават сметка, че четиристишието е слабо, дори и ревностните служители на култа към вожда. В хоризонта на цялостния пропагандно-художествен проект „Априлски сърца“ обаче това не е особено важно. В представите на пропагандаторите величието на прототипа (Живков) и престижа на авторското име (Геров) са достатъчни да заглушат иначе куриозното ръкопляскане на сърцето в римувания текст, превръщайки го в кратка интродукция към цялата книга. Същественото е, че стихотворението е посветено на самия Живков и принадлежи не на друг, а на Александър Геров.Образът на вожда в печатния вариант на „Априлски сърца“ следва трите модела, изпробвани още в ръкописния екземпляр. Биографичният модел най-последователно разработва Анастас Стоянов в „Малка повест за една майка“ (датирано 11 февруари 1981), където липсват всякакви лични имена, но лирическата сцена красноречиво представя пристигането на Живков инкогнито с вертолет в родното му село през зимата, за да поздрави майка си – баба Маруца – за рождения й ден, носейки за подарък шал. Жителите обаче научават за идването на именития си съселянин и му устройват посрещане – с почетна рота и погача със сол. Главният лирическия герой е раздразнен, че някой се е престарал с посрещането му и обещава „дърпане на уши“, а майката на вожда е още по-строга, като упреква и него, че е дошъл при нея в работен ден:

А той по детски сияе и шепне на бялата зима:честит е, който си иманякой така да го ругае!

Проектираната частна лирическа сцена не може да остане в малкия мащаб на интимната среща между майка и син. Нито той е просто син, нито тя е просто майка. Той е все повече бащата на народа, а тя – майката на бащата на народа. Затова никога не могат да останат насаме – народът винаги присъства около тях, до тях и даже у тях, поканен от майката на гости. Накрая на текста дори шалът, подарен от сина на майката,

20 Вж. Дойнов, Пламен. Българският соцреализъм: 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ, С., 2011, с. 151.

асоциативно нараства, придобива национален мащаб. В небето издигащият се вертолет „изприда сребърна нишка / за шал / на цялата ни страна“.Моделът на приветствието, реализиран първо от Георги Джагаров и Нино Николов, в печатния вариант на „Априлски сърца“ е допълнен от Усин Керим. В стихотворението „Доверие“, далече от София и вече много болен, той първо съжалява, че не може лично да поздрави Живков, после припомня във второ лице престижни биографеми от неговия житейски разказ, за да стигне до маркиране на любовта към вожда от името на ромската общност:

Не бе ли ти преди „Другарят Янко“ –ту млад миньор, ту стар орач на нива!Сънуваш ли на срещи как отиваш,поел през нощ, като тревожна сянка?…[…]По наш обичай, талисман ти пращам, но не живак и кръв от девет братя, а къс от знаме – стреляно в борбата зърно гранит, та зло да те не хваща.

Лирическият говорител – по цигански обичай – приготвя някакъв нов, радикално осъвременен амулет (парченце гранит, увито в къс от простреляно знаме) – против уроки, против зла магия. Разбира се, това е доста произволен амулет, изработен от идеологически обработени материали, но самата му направа в традицията на специфичните езически вярвания на българските роми го превръща в знак, който легитимира тяхната любов към вожда. В случая неизбежно Усин Керим изпълнява ролята на лирически говорител на цялата ромска общност в НРБ.Най-разпространеният модел в сборника си остава уж анонимното, алюзивно и иносказателно възпяване на Живков през символа Април. Към него прибягват и поети като Андрей Германов и Иван Давидков например, като особено в сонета на Давидков „Април“ се осъществява почти пълното преливане на двата образа един в друг:

Ти, който слезе като млад вестител и пътя те поведе между нас,да вземеш в шепата си далнините,да им дадеш сияние и глас,

ти, който каменния зид споявашс цимента на изгряващия дени сърп в крилато птиче възкресявашза бъдните нивя – бъди благословен!

Политическият месец Април притежава ясни антропологически и магически характеристики: млад човекобог, който променя природата и живота; фигура, към която можеш да се обърнеш със слово и дори да очакваш отговор. Усещането от стиховете на Давидков е за особено височайше присъствие зад лексикалната завеса на Април. Поетът никога не би си позволил да я повдигне, за да разкрие зад нея тривиалната фигура на вожда. Стихотворението разчита тъкмо на това трептящо във въздуха двусмислие, чрез което се постига едновременно и алегорическо обслужване на култа към вожда Живков, и художествено дистанциране, възможност за друга употреба на текста.

*По време на партийното събрание в СБП в края на 1981 г., на което се отчитат политическите акции през годината, Любомир Левчев акцентира в изказването си върху значението на „Априлски сърца“:

„Коя страна, коя литература може да се похвали с една такава акция, партийна. Даже аз не я разглеждам от чисто литературна гледна точка. При това, не беше необходимо нито някаква специална организация, нито кандардисване – това беше лично съпричастие на българските писатели-комунисти към априлската линия на нашата партия.Сборникът „Априлски сърца“ е един реален знак – не е просто така, символ, а е един реален знак – на единството на българските писатели около априлската генерална, ленинска линия на нашата партия.“21

Председателят на СБП чувства, че стои в центъра на епохално дело – поезията и като ритуал, и като текст изцяло се отдава на партията и лично на нейния водач. Казано иначе, след години на известно дистанциране от темата за актуалния комунистически вожд, литературата отново се връща към нея в преобразуван вариант. Под ръководството на Левчев принципът на партийността се свива до принцип на вождизма. На вхова да 80-те години на ХХ век личната преданост на редица писатели към Живков откупва възможности за по-голямо, макар все така контролирано и лимитирано, идейно-тематично разнообразие в литературата. Това ускорява разгръщането на Априлиадата, но и дава повече либерални удоволствия. Мнозина от участващите в „Априлски сърца“ поети се опитват да практикуват една придворна свобода, която произвежда сервилни или неутрални текстове, задгранични пътувания, осигурени високи хонорари и контрактации, понякога малки бунтове на съвестта в рамките на закона. Всеки от тях обаче в определени дни от годината, независимо от ранга в номенклатурната стълбица и таланта, прави избор – да се включи ли в обслужването на култа или не. Повечето участват. Дори нямат усещането, че извършват избор. Просто знаят, че трябва да напишат текст, да присъстват. Едно десетилетие априлските сърца не престават да туптят.

21 Вж. изказването на Л. Левчев пред Годишното отчетно-изборно събрание на ППО при СБП от 22 декември 1981 г. – ЦДА, ф. 357 Б, оп. 1, а.е. 138, л. 127.

Култът към личността на Тодор Живков...от стр. 11

ІІІ

Повечето съставители на антологии с преводна поезия освен преводачи са и поети. Можем да съпоставим антологията на Свежа Дачева с направеното от антологистите на други езици, които са имали поне късмета да не четат за селекциите и преводите си критически упражнения в стил „защо този, а не онзи, защо това, а не онова, защо така, а не иначе”. Абсурдно е един да казва кои автори и кои стихотворения да се представят и друг да ги преведе, за да стане антология. Няма и конкурси за антологисти, нито задължителни изисквания, на които „кандидатът” да отговаря, за да му се възложи съставянето и преводът на стихове, помествани в такъв род книги. Никаква обществена, институционална или гилдийна „поръчка” не предшества създаването на една антология. Никаква диплома за завършено образование, сертификат за „музикален усет” или препоръчителна библиография не е насочила никого да предпочете една творба от Вернер Аспенстрьом пред друга. Не прочетеното у А. Берман или у А. Мешоник, нито у Ст. Бергстен и Л. Густафсон ще вдъхнови някого да преведе Йостен Шьостранд и неговото „Огледало на дъното на ведрото” („Spegeln pе дmbarets botten”). Докато четях тъй наречената рецензия на Вера Ганчева за антологията „Благодаря за цветята и облаците” – крайно отрицателна, несъмнено, ако беше просто рецензия, а не назидателна мътеница от наръчник на антологиста, кадрова характеристика и доклад за състоянието на митниците предвид зачестилия трансфер на неидентифицирана шведска флора, се питах виждала ли е зловидната рецензентка подобни книги на други езици и знае ли как се посрещат там такива „явления”, та е решила да упражни несдържано-експертния си дискурс върху една антология с поезия, с голяма поезия, за превеждането на която сама толкова по-малко може да направи, колкото по-отвисоко може да съди, без да пропусне в крайна сметка да тегли един як шут на Етичния кодекс на СПБ (т.1.1 и 1.2 от Общите принципи, формулиращи „професионалното поведение” на преводача). Такива неща си мислех, докато четях свирепите обвинения без нито един убедителен пример срещу въобразените недостатъци на първата антология на шведската поезия и санкциите над чудесните преводи на Свежа Дачева; после отворих на стр. 9 и препрочетох (за успокоение, че няма как да ги стигнем поляците) „Накитът” на Вернер фон Хейденстам:

Щастието е женски накит.Накити не украсяват мъжете.Строги богове, сурови съдбии едно късче хляб – това е живот за мъже.

И продължих нататък, удивен вече от подобни интонации у първия шведски поет нобелист, за чиито ранни творби някъде пишеше, че се отличавали с хедонистични настроения. Все пак тази е от късните, включена в книгата му „Нови

стихотворения” (1915).

Антологии на шведската

поезия

от стр. 13

Литературен вестник 21-27.10.2015 15

Поетическо земеописание на България

В подкрепа на думите си Йорданов изтегля имената на Борис Христов, Ек. Йосифова, Биньо Иванов, Таньо Клисуров, Иван Вълев, Янислав Янков и Николай Заяков от капана на общото, за да подкрепи следното твърдение: „В техните творби регионално-интимната основа е само първоначален подтик, който чрез творбата израства до многозначните общочовешки значения – за смисъла на човешкото битие, „делничността и празничността” на живота, нравствения избор на съвременния човек, раздвоеността, а често и аморфността на неговото съзнание под влияние на социалната и научно-техническата динамика на епохата”.Сходни напътствия откриваме в една от малкото сдържани в радостта си рецензии на Атанас Лазовски за втората стихосбирка на Ив. Цанев „Неделен земетръс”: „Стиховете му се раждат в унес. Дълго са събирали блянове и прозрения. […] Това е съзерцателна лирика. Тя ми харесва, но не ми харесват тези, които казват – „Ето това е поезията” – с други думи „същинската” поезия. Тези, които казват, че тя е „същинска” лирика, я търсят далече-далече, в усоите, както казваше Вапцаров. Това е поезия на вторичното, поезия на филтрираните представи и усети. Поетическата енергия се „материализира” в думите на Цанев не с първичен тласък и буйство, а като полъх на въздуха”.И така, колкото и да търсим в написаното през 70-те години по-конкретни теоретизации върху поетиката на „тихата лирика”, трудно ще намерим нещо, което да не я разполага в обкръжението на успелите да се наложат автори или в разговорите за новото поетическо поколение.

Де ме викате, гори далечни

Антология „Макове” се открива със стихотворението на Ал. Бандеров „Завръщане”, като директно задава най-емблематичната за сборника тема. А ето и първата строфа, която „отключва” книгата: „Утро. – Добро утро, мое село!/ Твоят син при тебе се завръща./ Сто комина, цяла зима прели,/ платното над село са прострели./ Вятърът го носи в свойта къща”. Митокартината, в която се потапя странстващият лирически герой, е подчертано лишена от историчност, а преденето на димното платно задава приказен модел на поетическата картина. Във втора строфа благословът усвоява околните чуки и върхари, но не е в преекспониран модус на героичното, което трябва да срещне времената (личното и историческото), а през фолклорни образи – стари буки и кукувица, чието кукане припомня ситуационната самота на аза и крайността на човешкия живот. Чувството за самота е удвоено и от въпроса „И къде са моите другари?”. В картината, наречена „Обед”, личи дегероизиране и одомашняване на Ботевия образец („де са мойте другари”), като радва лекотата на жеста, с който нещо толкова високолитературно е субективирано и използвано за пределно личен житейски знак. За миг дори не ни хрумва, че „другарите” са исторически фигури (хайдути или партизани), те са вписани в една херметизирана вселена на носталгия по личното детство. Последната строфа съответно е озаглавена „Вечер”: „Сладък сън унася мойто село./ Глъчката и хлопките замряха./ И щурците свириха и пяха/ на звездите с месеца начело”. Освен че е постигната една напълно завършена лирическа митокартина на личната памет, тук като че ли е конспектирано повечето, което Кожинов и Левинский са казали за тихата лирика.Още повече ще ни убеди в това второто стихотворение на Бандеров, наречено „Зора”, което завършва с изповедта на героя, че в „себе си” усеща „копнение без име”, което го „притегля към вечната гора”. Освен символистският финал интересна в стихотворението е преди всичко звуковата картина – във втора строфа чуваме „как ехото събужда в нас ехото на дните” – този трансцендиращ акустичен жест е интертекстов отглас на Вазовия националноисторически необят от урва на урва и от век на век, което се потвърждава и от стиховете „пътеките приличат на спомени изтрити,/ но се отронва камък над пропастите с ек”. Но ако в одата на класика се задава идеята за историческа непреходност, за надиндивидуална общностна значимост, тук ехото на дните дълбае епистоларен кладенец към един исторически незначителен образ – на „някой скъп човек”. Героичната топография е моделирана по подобен начин: умисленият и вглъбен роден Балкан е конкретизиран в образите на мъглица бяла над Брезовец и немеещия Ливадец – пренебрежими от идеологическа гледна точка топоними.

Заслужава внимание и мотивът за древността в стихотворението „Юни” на Андрей Андреев. Одухотворената пантеистична картина на лятната житна равнина е описана в кодовете на вулканичната обредност – житна жарава, жълти огнища, които сплавят човек, звяр и природа – „Дълбоко в житната жарава/ на слънчевата равнина/ потъват пътища и хора, полягат птичите ята./ Но там под обедния орех/ издига някой песента”. Изличеното човешко присъствие в следващите стихове се трансформира в обедна жетварска песен, като думата песен е членувана, препращайки към Ботевата балада. В стихотворението на Андреев обаче лирическият герой и песента поемат в противоположни посоки – песента „се издига”, а героят поема надолу: „В такива дни не искам нищо,/ единствено да тръгна сам. И между жълтите огнища/ да слезна като в древен храм,/ за да усетя кръговрата/ във себе си – от цвят до плод./ И във кръвта ми да се мята/ желанието за живот”.

Жест на сакрално мълчание разпознаваме в интерпретацията на древността в „Огнище” на Велин Георгиев. Централна метафора в стихотворението е дядовското огнище, което е пряко определено като „тишината, скрила много тайни”, но е и синекдоха на България: „Грея се на златната жарава/ на далечен спомен. И отново/ чувам звън от робските окови/ ала Йово Яна си не дава”. В личния спомен, огнището, в което сакралното се претапя в националното, е и зона на медитация – лирическият герой е не просто статичен, той немее, протегнал длани. Забелязваме, че жреческата поза подчертава жеста на сакралното занемяване, като така пространството на аза се оказва мистично населено: „Дядовско огнище, мен ме сгрява/ древната ти пепел и над нея/ длани съм протегнал и немея, Аз не питам – ден ли зазорява, или туй е светлината жива/ идеща от теб, огнище старо!”. В резултат от немеенето и непитането „тишината, скрила много тайни” подарява на героя откровение, което е изразено отново на езика на романтическия хилозоизъм: „Аз познавам своя дядо – вярвам,/ колкото оттук да е далече,/ под земята ще пътува вечности,/ като сок тревица ще покара,/ ще пътува все по капилярите/ на пръстта като дълбока влага,/ докато не спре в земята блага/ на България”. В тази връзка прави впечатление, че стихотворенията, чрез които са представени Биньо Иванов, Борис Христов и Екатерина Йосифова, ако си позволим условно да ги окрупним, не сакрализират древността, азът в лирическите светове и на тримата поети се отказва да трансцендентира в митопоетичното, схващано като завършена, странстваща от стихотворение в стихотворение лирическа отвъдност. Но отказът им чрез поетическите си светове да реферират към високия идеологически хоризонт се вписва добре в общата насока на лириката, представена в антология „Макове”. Казано с други думи: делничното на Йосифова, неделно битийното на Борис Христов и причудливо сюрреалното („загубило свяст”, според Юлиан Жилиев) на Биньо Иванов се вписват по-добре в провинцията на „Макове”, отколкото в периферията на съюзната антология „Стръкове”.

Преодоляване на провинцията

Това може да бъде показано и чрез съпоставка на стихотворенията „Живея в равнината” на Драгни Драгнев (антология „Макове”) и „Хълмът” на Здавко Кисьов (антология „Стръкове”). Първата творба разполага лирическия герой сред успокоения бавен равнинен живот: „Повтарям пак – живея в равнината./ От край до край гора от класове./ Небе голямо колкото земята./ И нито бездни, нито върхове”.Подобна притихналост, в която човекът живее в благочестива хармония със себе си и света, гнети лирическия герой от стихотворението „Хълм” на Здравко Кисьов, поместено в антология „Стръкове”: „Все тая равнина пред моя жаден взор, все тоя свят зелен в един и същ пейзаж!.../ И все сънувам хълм – като замислен страж,/ категорично взрян в небесния простор!// И все сънувам хълм – на висотата кълн,/ и всичко в миг приема сред тия широти/ по-горни, непокорни, мъжествени черти…/ На тая равнина е нужен поне хълм!// Макар един единствен. Не връх дори, а хълм./ Ала и там в съдбовни дни байрак ще се ветрей, духът на Караджата – юнак ще пита где е/ и дълго ще витае там ехото на гръм”.Забелязваме, че в стихотворението на Здр. Кисьов са подчертани всички централни топоси на априлската лирика без един, който дава поколенческия нрав на априлския авангард: вместо високото самочувствие на лирическия говорител, който говори едва ли не от върха на Хималаите, тук откриваме подчертана скромност – „не връх дори, а хълм”. Това е образцовата пространствена метафора на соцреалистическата периферия според култура две – скромно обаятелна, необходима като ехо на гръм в подбалкана на йерархично подредения свят. Именно това крепостничество сякаш оспорват „Макове”, опитвайки се да наситят периферията със собствените й категории или да я херметизират.В този контекст можем да посочим не едно стихотворение от „Макове”, но сякаш най-близо ще ни отведе „В поле, голямо като летен ден” на Велин Георгиев, в което дочуваме емблематичните реплики на Блага Димитрова и на Иван Цанев: съответно – „Пълен е денят и без събития големи” и „Величественото е край нас, размесено с подробности”. При Велин Георгиев: „Далеч от дом и от събития –/ в поле, голямо като летен ден/ […] калинка/ изкачва бавно мойто чело”. Текстовете от антологиите „Стръкове” и „Високата вълна” теглят в други посоки. Например в „Недовършени мисли” – стихотворение на Кольо Севов, поместено в съставената от Яко Молхов антология, лирическият аз обладаваа провиденчески тържествен глас, с разпознаваеми парнасистки обертонове. Той призовава бъдещето да се върне към първата му дума – чиято семантика след две страници тържествен верлибър ще се разкрие в сигизията „стрък и зърно”. Ако четем внимателно, ще забележим, че дългото търсене на светопоражадащите слова, покрай другото, постига и това – изобличаване на идилията и възцаряване на алегорията: „Можех като другите да импровизирам:/ да ви разказвам как плачат майките в стърнищата –/ в смъртта червена,/ да ви сравнявам моята брада със водорасли/ и да усещате как ги изтръгват бури./ И бедната калинка можех да намеся/ и късия живот на водно конче./ Нима е трудно да изтръгнеш звук от детска свирка/ или подпрял глава на коленете,/ да гледаш мравките, забързали към мравуняка със житното зърно.// И така, деца, не вярвайте на външната магия

с думите –/ ще ви превземат лесно жонгльорите във цирка./ Истината е в наследството, което ви оставям […] Раздал съм хиляди идеи/ не в сянката на завистта. Опитайте се да ги продължите/ с класическия пример: стрък и зърно”.Текстът сам по себе си говори много. Нека само подчертаем очевидното: бедната калинка и късият живот на водното конче директно сочат поетиката на оспорващите властта върху периферията „тихи лирици”. Да се обърнем и към антологията с революционна лирика „Високата вълна”, в която е поместено стихотворението „Поетическа декларация” на Димитър Методиев с лаконичното мото (или най-вероятно подзаглавие – трудно е да се прецени графично) 1968, което го ориентира контрареволюционно по отношение на революцията с човешко лице в Чехословакия (освен добавеното специално за антологията мото, няма други категорични ориентири, които да насочват конкретно към Пражката пролет): „Аз просто не мога/ езикът на клетвата/ да заменя/ със езика на флирта…” – декларира Методиев. През 1974 г. това изявление може да бъде прочетено вече в изменен контекст. Накратко – минали са шест години от навлизането на руските танкове в Прага, но това е и времето след излизането на „Седмица” на Иван Цанев, стихосбирка, чиято поява щастливо изпреварва с няколко месеца новото втвърдяване на политиката, настъпило след Юлския пленум, и която с неоспоримата си стойност променя настройките на цялото дискурсивно поле. В случая припомняме този момент, защото чрез възторженото приемане на поезията на Ив. Цанев наплевателното говорене срещу „тихата лирика” ще се окаже предварително лишено от най-силните си аргументи. А именно тези, които тръбят, че истинска поезия не може да се създава вън от бащинската партийна опека. Остава да бъдат атакувани „епигоните”, „графоманите”, дебютантите, начинаещите – онези винаги беззащитни маргиналии, които пунктират граничните зони между изкуство и самодейност. Едва ли е случайност и това, че Иван Цанев в дебютния сборник „Трима млади поети” пише увода именно към поезията на Борис Христов, който талантливо разширява възможностите на „тихата лирика” да звучи неочаквано и необичайно (което след двете книги на Иван Цанев, след дебютите на Екатерина Йосифова и Калина Ковачева вече не е толкова лесно, в което ни убеждава и антология „Макове”), заразявайки преобладаващата част от новите млади (поне дебютиралите през следващото десетилетие) със завладяващия си метафоризъм.Но да се върнем на езика на флирта от стихотворението на Д. Методиев. Въпреки изрично уговорената политическа насоченост на упрека, в контекста на първата половина на 70-те години той има още една мишена. Определението флирт (както и жонгльорство) намеква за понятието комунистическа безидейност, а обстановката след Юлския пленум засилва васалните енергии, чрез които „поетите апологети на идеологическите нагласи или склонните към безкомпромисно приемане на статуквото идентифицират поетическото изкуство с декларация-клетва като най-висша творческа демонстрация на партийна вярност” (Гергина Кръстева). Така очертаната позиция е отразена и в двете официални антологии, които сме избрали за сравнение. Във „Високата вълна” (поради революционната й тематика) изцяло, докато „Стръкове” осъществява труден баланс, който изисква пояснения.Настояването на СБП в „Стръкове” да се включат само автори, живеещи в провинцията, които членуват в Съюза на писателите, стеснява избора сред имената на младите. Това вероятно е едната причина Яко Молхов да предпочете принципа на историческия преглед (по подобие на подхода, приложен във „Високата вълна”), започвайки със Стамен Панчев и Николай Ракитин. Следват Ив. Хаджихристов и Ив. Мирчев, към които са добавени Ат. Смирнов и Хр. Кърпачев. Тук личи старание да не се проблематизира официалният ляв канон, който изрично е оградил необходимите му имена или отделни стихотворения от литературата преди девети септември, като Молхов си е позволил да представи само пропуснатите във „Високата вълна” със симптоматичното изключение на геройски загиналия командир на партизанския отряд „Чавдар” Хр. Кърпачев. И в двете антологии са включени едни и същи негови творби – това са легендарните стихотворения „Чавдарци” и „Септемврийци”, по които са създадени маршовете на ловешките партизани – „Чавдарци“ и „Септемврийци“. Тези две творби са единствените текстове, чрез които двете антологии се сливат напълно.

Публикува се със значителни съкращения

Из сложения под печат сборник „Тихата лирика“ в българската литература“ – Книга 12 от поредицата „Литературата на НРБ: история и теория“.

от стр. 9

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияХонорари - всеки последен вторник от месеца, 18.00 - 19.30 чe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnik

ВОДЕЩ БРОЯ Пламен Дойнов

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Силвия Чолева, Малина Томова

Издава Фондация „Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

Хосе Емилио Пачеко

Хосе Емилио Пачеко (Мексико сити, 1939-2014) е сред най-значимите испански писатели. Поет, прозаик,

университетски преподавател и изследовател, преводач на Оскар Уайлд и Т. С. Елиът, есеист, филмов сценарист,

журналист. Многостранното му творчество е заслужило мексиканската Национална награда за поезия

и Националната награда за журналистика, наградата „Октавио Пас” (2003), Ибероамериканската награда за

поезия „Пабло Неруда” (2004), наградата „Федерико Гарсия Лорка” (2005), „Кралица София” за ибероамериканска

поезия (2009), наградата „Сервантес” (2009) и др. Критиката подчертава, че Пачеко, заедно със сестра

Хуана Инес де ла Крус, Рамон Лопес Веларде, Хавиер Виляурутия, Хосе Горостиса, Октавио Пас и Хайме

Сабинес, е незаобиколим поет в една тъй богата литературна традиция като мексиканската, че поезията

му усвоява наследството на късния Сесар Валехо и заличава разединението между вглъбеното съзнание на западната

поетическа традиция, самотния й ужас пред смъртта и забравата и един етичен и социален порив за спасяване на другия. Изтъква се и заслугата на мексиканския поет за оцеляването на поезията в наши дни чрез магията на

неговото живо, прозрачно и наситено слово и способността му да изрази човечното.

Р. П.

Лъвове

Като придворните на Луи ХVмиришат лошо и почитат видимостта.

Живеят от отминалата слава, тътена,придаван им от кинотовърху разгънати екрани.

Крале в изгнание,не изглежда да мразят пленничеството.Носят шоуто в кръвта.Те са лакомници,храненици, рентиери,които консумиратпролетарското месо на коня:

Друг живот в усилия, който свършва,хвърлен на лъвовете.

Тишината

Смълчаната нощ. Тук в горатане се дочуват шумове.Работят червеите.Птиците за ловуване вършат своето.Но аз не чувам нищо.Само тишина, която плаши. Толкова чудата,тъй оскъдна в този свят е станала,че вече никой не си спомня как звънти,не иска никойда бъде със себе си самия някой миг.Утре,оставяме за кой ли път същинския живот за утре.Не омерзение да съществуваш, ни досада да си жив:почудада се намираш тук, сега и в този час така безмълвен.Тишина в гората, в тази къщанасред гората.Светът ли ще е свършил.

Изстрел

Куршумът заповядва: „Изстреляй ме.Затова се намирам тук, за това служа,с тази цел ме направиха.Аз съм жесток кораб, натоварен с олово.Имам очертаниетона носеното в разрушителната вътрешности е моята причина да съм на света.Никой не яде куршуми.Никой не играе на зарове с куршумите.Ако не ме използваш,ще се превърнеш в моя мишена.Стреляй.“

Котешкост

Котката влиза в салона, където сме се събрали.

Не е ангорска, не е персийска, нито от някаква престижна марка.По-скоро излага в износената си козинавсякакъв род кръстоски и копелдащини.

Но има съзнание да е котка.Следователно,прави преглед на присъстващите,хвърля ни в лицето презрителна преценкаи се разкарва.

Не с опашката между лапите: вирнатакато кичур пера на шлем или бойно знаме.

Надменност, котешкост,ни най-малко желаниеда спечели чието и да е благоразположение.

Продължи половин минута проучването.

Казва котката на този, който разбира езика й:Никога не позволявай някой да те пренебрегва.

Гвоздей

ВърховнаМъдрост на опиянението:Гвоздеят,Който е пил стенаДълги злопаметни години,Внезапно се огъва и пропадаС товара си от униние.

И като рухва повлича със себе сиНаградата, дипломата, титлата,УдостоверениетоЗа някогашна победа,Която сега,С напрашеното си стъкло,Лежи,Раняваща,По подаНа парченца.

Литература и реалност

Чудовищността на реалността,Нейната неизлечима склонностКъм мелодрамата и абсурдното.

Реалността е психопатологична:Никога не състрадава на своите жертви.Устройва клопка като играе с надеждата.Пише всичко некадърно с окуцели букви,

Изпълнено със синтактични грешки.Нехае за ритъма, тона, хармонията.Разбърква отредените листа.Забравя какво е казала на другата страница.

Ще трябва да се запише в литературен кръжок.Да научи колкото може повече основни понятияЗа правдоподобност, последователност и порядък.

Въпреки това притежава във висока степенЕдна висша артистична добродетел:Не се повтаря никога,Винаги е нова,Винаги ни оставя с отворена уста.

За какво служат статуите

Никой не трябва да позволява да го осъдят на втора форма на смърт,Ако позволи да го вградят под открито небеИ го превърнат в ефимерна статуя.

За какво служат статуите?За да дават Съчувствие на дърветата,Смях на минувачите,Нужник на гълъбите и други птици;За да драскат сърдититеПроклятията си към властта;За да ги срутят в крайна сметкаИ ги направят на парчетаТълпите, които в своята ярост саВеликият страшен съд,Присъдата на Историята.

Reality show

В други времена му плащаха, като играе. Бил е Одисей, Орест, Давид, Едип, Калигула, Пилат, Хамлет, Сегизмунд, Разколников, Линкълн, Троцки, Естрагон или Ковалски. Сега му дават пари, като го виждат, че е жив. Ден и нощ се отчитат дори най-интимните му действия, събират се тривиалните му думи и всичко е телевизирано навсякъде.Камери и микрофони удостоверяваха колко тъжно и мизерно е човешкото съществуване. Единственото предимство на неговото reality show е да бъде наистина интерактивно: от своя страна актьорът може да гледа тези, които го обогатяват в замяна на това да го наблюдават в големия цирк на живота като екран. Скоро ще го довършат непоносимото съсъществуване и досадата, че нашите животи са всъщност толкова еднакви. Всички искаме едно и също и правим ужасни неща, за да го постигнем.Ако не го постигнем (най-честото), завистта, омразата и горестта ни поглъщат. Ако по изключение постигаме нашите цели, ни очаква това от всякога: страхът да изгубим плячката, скръбта на нараненото животно, което потъва в локвата, натъпкана с пирани.Актьорът казва, че точно сега единственото, което желае, е покоят на гробовете. Но покоят не съществува никъде и гробът е едно от най-дейните места на света.На развалата не й струва нищо да направи видима безкрайната грозота, която носим отвътре, да ни превърне накрая в живия мъртъв образ на онова, което винаги сме били под привидностите и маскирането.Това е истинското reality show и никога не се осмеляваме да го излагаме на показ.

Преведе от испански РАДА ПАНЧОВСКА

Г Е О П О Е З И Я