SECB501 Външна политика, дипломация и

сигурност

ДЕПАРТАМЕНТ : Национална и международна сигурност

ПРОГРАМА : Гражданска и корпоративна сигурност

РЕФЕРАТ

ТЕМА

Етнополитически конфликти като сецесионни конфликти

Изготвил: Проверил: Росен Кирилов Проф. д-р А. Рангелов F 73386

В последните 70 г. човечеството е свидетел и изживява бързи промени в

световната икономика, пазарите, международната търговия, инвестиционни политики и

капиталови потоци. Това е естествен процес в социалното ни развитие, който

обединява в себе си култури и общества въз основа на едно безкрайно развитие на

различни нива в системите на икономиката, политиката и социалната сфера. Този етап

на развитие в човешката общност я определяме с термина „Глобализация”. В книгата

си „Тероризма” (1980) Уолтър Лакер пише: „Глобализацията е причина за

възраждането на местните културни идентичности в различни части на света и

местните национализми никнат в отговор на глобализиращите тенденции, тъй като

тежестта на най- старите национални държави намалява”. Кризата която преживяваме в

момента са постоянно ескалиращи конфликти в общества без държавни и национални

традиции, но и в утвърдени национални държави. Свидетели сме на един етап на

„сецесия” (излизане), етническо разделяне на поли-етническа общност. В настоящия

материал ще анализирам причините за етнополитически конфликти от гледна точка на

„учение за държавата” и ще дам насока за отговор на въпроса- „какъв нов световен ред

ни очаква?”.

Човека е странно същество. Той е природен продукт, който единствен от

другите живи същества дава смисъл на живота си чрез своята дейност. Тази дейност е

приложна и познавателна. Осмислянето на действителността е чрез опита,

непосредственото възприятие, без да вниква в същността на явленията и процесите.

Твърде малко от нас търсят по- дълбоко в същността на нещата, но именно тези знания

систематизирайки ги са нашето обществено съзнание. Държавата, като такава която

днес познаваме е едно естествено обществено и социално явление. В основата на това

явление стои човека или по-точно казано, човешката общност. Тя е етносоциална

съставена от: племе, народ и нация. Има постоянни основни потребности:

възпроизводство, материално производство и социално управление. Тези страни на

обществения живот са структурата на етносоциалната общност и нейните основни

функции: стопанска, социално-духовна и управленска. Всяко човешко общество се

самоорганизира така, че на всяка дейност, потребност и функция да съответства

определена организация на част от обществото, за да бъде реализирана. Всяко

конкретно общество(етнос) се намира в постоянно състояние на социална достатъчност

или недостатъчност. За жалост обичайното ни състояние е недостатъчност и дори да

достигнем нива на достатъчност, то те са краткотрайно явление. Достигането на

достатъчност може да се постигне, чрез: вътрешно структуриране на обществото или с

набавяне отвън, от друго общество, от друг етнос на необходимата социална структура.

Веднъж създадена етносоциалната общност се стреми към развитие и съхранение.

Самосъхранението възниква като самоорганизация с цел достигане на социалната

достатъчност. В началото бе рода, но при него липсва организационната структура,

липсва орган на управление. Последва родовия съюз (фратрията), но като военен съюз

между родове, на по- късен етап се образува и племето. При него се появява

„управлението”, като самостоятелна функция. Самоорганизираността се изгражда

спонтанно въз основа на морални и обичайни норми. Най-новата форма на

самоорганизация на етносоциалния организъм е държавата. Реда на нормативното

регулиране на обществото в държавата е рационален, управляем и премислен. Този ред

превърна етносоциалната общност в организация. Средствата за налагане на реда са

властта и правото. Обществените отношения в държавата придобиват властови и

правен характер. Етносоциалната общност е властно- правна държавна организация,

т.е. е държава.

Държавата възниква като исторически наложена необходимост. Преходът към

държавата е разграничителната линия между естествената и политическата форма на

живот на човека. Политика- умение да управляваш. Инструмент на политиката е

правото. Нова уредба на обществени отношения може да се постигне само със закона.

Той осигурява не само яснота и еднозначност, но и единство. Предимството пред

обичая е, че правото се променя само от управляващия, докато обичаите се създават и

променят от общественото съзнание. Държавата е организация на определен тип

общество. То съществува чрез своя етнически субстрат и чрез своя властно- правов ред.

Властовият и правов ред следват развитието на социалната структура и се променят, за

да ѝ съответстват. Принципите на правовия ред са:

1) Свобода- юридически е правото на лична автономия на индивида. Според

Френската Декларация всичко което не е забранено от закона, е позволено.

Свободата се състои във възможността да се върши всичко, което не вреди

на другите. Автономията спира (свършва) до поведението, което законът

предписва. Държавата е свободна до правата на човека.

Конституционализма въвежда нови права на човека, които се защитават от

държавата. Свободата е в закона, тя е законова. Онзи който приема

законите, винаги може да злоупотреби със закона. Тук възниква и проблема

между „обща воля” и „общ интерес”. Обществото се нуждае не от обща

воля, а от разумна воля, която да отчита общия интерес. Общия интерес да

бъде баланс между различните частни интереси.

2) Братство- това понятие прие нормална промяна на смисъла си в

съответствие с развитието ни. Т.н. „хуманизъм” днес наричаме „човешко

достойнство”. Хуманизмът изведе на преден план „човешкото” в човека,

„достойнството” нравствената характеристика на личността.

3) Равенство- отражението на социалното равенство в правовия ред е

„равноправието”. Всички сме равни пред закона без значение- раса, етнос,

образование, религия, пол. Отклонението на този принцип е въвеждането на

привилегии- дават се повече права и по този начин се нарушава равенството.

Привилегиите трябва да се ползват единствено за постигане на равенство.

Държавата е налице, когато един етносоциален организъм е придобил формата на

самостоятелна държавна организация. Този организиран живот на етноса е подложен

на постоянни въздействия, които характеризират историческата съдба на етноса

(държавата). Етносът може да съществува в собствена държава, в самостоятелна

организация; да се включи в политическа общност, в по-крупна държавна организация

или да се отдели от нея; да се обедини с друга държава и т.н. Тази промяна е

преобразуване, което съдържа вътрешно-етнически и междуетнически измерения.

Обединяване, присъединяване, разпадане и отделяне са междуетнически процеси.

Причините са само две: етнически и политически, а резултатът от преобразуването се

постига чрез сила или договор. Този резултат е създаване на нови държави и/или

прекратяване на съществуващи. Създаването и прекратяването се осъществяват по

няколко начина:

1) Разделяне- обособяване на две отделни държави от един и същи етнос. Това е

възможно само в резултат на външна политическа намеса (ФРГ и ГДР).

2) Сливане- обединяване на различни държави, но с един общ етнос. Създава се

нова, а се прекратяват съществуващите (Румъния от Влахия и Молдова).

3) Вливане- прекратяване на една държава и включването ѝ в друга държава на

същия етнос (Княжество България и Източна Румелия).

4) Съюзяване- обединяване на разно- етнически държави в една обща държава.

Тук се появява нова поли- етническа общност. Може да се постигне чрез

договор или сила, ако е налице последното- то говорим за завладяване.

5) Разпадане- обратно на съюзяването (СССР и Чехословакия).

6) Присъединяване- обединяване на различни етносоциални общности. Отново се

осъществява чрез сила или договор. Тук не се образува нова държава, а само се

прекратява съществуването на присъединената държава.

7) Отделяне- това е начин за създаване на нова държава без да се прекратява

съществуването на друга държава. Отделянето може да е възможно само при

поли-етническа съюзна държава. Когато става чрез борба говорим за

национално освобождение.

8) Колонизация- това е първично създаване на държава, изразено в заселване на

едно население върху свободна територия.

Веднъж създадена държавата може да съществува на три нива: субстанционално,

атрибутивно и институционално.

Субстанционално- нейна субстанция са хората. Тя съществува като съвкупност

на взаимообвързани и взаимодействащи си индивиди.

Атрибутивно- атрибут са междуличностните и междугрупови отношения.

Социалната общност представлява система от обществени отношения и връзки

между нейните членове.

Институционално- система от органи и механизми, които опосредстват и

насочват социалната дейност на индивидите. Общността съществува чрез

своите институции.

На субстанционално ниво държавата се проявява като население в границите на

определена територия. Тя включва два елемента: население и територия. Тези две части

съществуват в единство. Съвременните теории определят държавата с нейното

население, а от там и съотношението между народа и населението. Най- добър вариант

е когато в населението се включва изцяло етническата общност (народ, нация), но този

вариант практически не съществува. Друг вариант е когато част от народа е включен

като население на друга държава. Трети вариант е когато населението включва в

състава си представители на други етноси. И четвърти последен е съществуващият

навсякъде във всяка държава- комбинацията от втори и трети варианти. В

съвременният свят се признава националното малцинство и са установени

международноправните му права. Водещо в европейските ценности е нравствеността.

Независимо от етноса си, всеки човек трябва да се възприема като равен. В населението

на държавите се включват граждани без значение от етноса им.

На атрибутивно ниво държавата е съвкупност от обществени отношения и връзки

между населението ѝ в границите на нейната територията. Държавата нормира

междуличностните и междуобщностните отношения; както частните, така и

публичните. Държавната власт допуска в обществения живот традиционни,

народностни, религиозни и др. отношения. Но тези прояви са регулируеми: например

забранява се използването на верските убеждения да се използват за политически цели;

идеологиите не могат да се обявяват за държавни и т.н. За разлика от другите социални

общности, в държавата социалните отношения и връзки, са подредени в

общозадължителен ред от правото. Също така чрез правото индивидите могат да

участват в политическия и обществен живот. Държавността е най- дълбокото

проявление на държавата. Държавността е определяща, защото всеки човек се

социализира върху основата на съответната държавност. Ценностния му модел е

нейното отражение. Държавата утвърждава държавността и се крепи върху нея. Затова

дори да загубим Република България, като държава, сме длъжни да запазим

държавността, от там и нашата етносоциална общност, народа ни.

На институционално ниво държавата е една организация, система от органи и

институции. Това е държавния апарат. Той осъществява държавната власт в глобален

план с помощта на „практически изпълнители”, организирани в служебен апарат-

администрация. Администрацията бива политическа и неполитическа, цивилна и

военна. Най- важно за нормалното функциониране на държавата е държавният орган и

неговия служебен апарат да не се смесват, т.е. да не са политически обвързани.

Държавното управление трябва да е насочено към обществото и да е в постоянна

негова услуга. В днешно време съществуват две теории за правното качество на

държавния орган: френска- държавния орган действа в качеството си на представител

на народа и немска- съвременната държава се самоконституира от правен субект в

юридическо лице и обратно.

До тук основно разгледахме държавата, като резултат на едно етносоциално явление в

човешкото развитие. Съществуването на една държава не можем да определим само с

нейното население, територия и власт. Необходимо е да вникнем във властовия и

правов ред устроен в дадена държава, за да разберем отношенията при приемане на

политическите решения и отношението между управляващи и управлявани. От този

анализ достигаме до едно определение на държавата, а именно нейния правен статус:

монархия, република или диктатура, но всеки тип държави се определят, като

либерална или социална. Всеки един тип е насочен към въвеждане на правила, които

трябва да осигурят „справедливо разпределение на производственото богатство и

защита от обществено произведените опасности”. Тук бих искал да добавя, че модела

„социална държава” включва и мерки за преразпределяне на благата. Тъй като за едно

общество нормално е разслоението, социално силните се обединяват, а социално

слабите разчитат на себе си, то днес е крайно необходимо да открием един нов модел

на държавата. Този модел трябва да търси и намери баланс между свободния пазар и

непазарния кръг. Този модел ще е един вид общностна (комунитарна) държава.

Както вече казахме, държавата е налице, когато даден етносоциален организъм е

придобил форма на самостоятелна държавна организация. Държавно организираният

живот е подложен на различни въздействия, които определят историческата съдба на

този етносоциален организъм. Характерът на съдбата зависи от държавната

организация, от типа и модела на държавност. Етносът съществува, той се движи без

значение дали в собствена държава или под друга форма (организация, общност и т.н.).

това организирано „движение” на етносоциалната общност се изразява в преобразуване

на държавата. Разглеждано като процес, преобразуването съдържа вътрешно-

етнически и междуетнически измерения. Причините са етнически и политически.

Понякога определящ мотив е стремеж на етническата общност към единение. Основен

проблем в поли-етническите държави е стремежа на отделните етноси към това

единение в границите на собствена държава. Етническото самосъзнание се превръща в

движещ фактор за създаване на самостоятелна моно-етническа държава. След 1990 г. се

получи една верижна реакция на преобразуване на по-голяма част от страните от

Източния блок, включително и Русия. В момента този етап приключи, но създаде две

нови много важни явления: едното нарекохме „сецесия” (излизане), а другото

търсенето на общностния тип държава в лицето на международни организации на

етнополитически принцип- ЕС, Евразийски съюз и др. ОССЕ и СЕ създадоха

„Международна система за защита на националните малцинства в Европа” и макар и

доста ограничена, тя се превърна в „Конституция” за всеки решил да се отделя. Защо се

получи този парадокс- системата за защита забранява:

Насилствена асимилация и изселване.

Разрешава автономия на етноси в рамките на съществуващи държави.

Въпросите на националните малцинства са легитимни субекти на

международните отношения, както в ООН, така и в европейските и регионални

организации.

Тези принципи на помирение подпомагат активното създаване на демократични

институции. Получава се подобрение на политически и културен статут в младите

демокрации. От друга страна подтикват участие на ООН и други организации в

решаване на конфликти и защита на малцинствата. Също така цел е запазване и

възстановяване на глобалния и регионалния ред. Независимо от вида на политическата

система и политическата история и съдба на етносоциалната общност, всички

разбираме цената на насилствения етнополитически конфликт. Урокът който все още

учим е как да се предпазим от граждански и регионални войни. Сецесията би могла да

бъде решение на конфликта, но единствено когато прилагането на нормите,

институциите и практиките се прилагат от локалните участници в конфликта. Много от

тези принципи се съдържат в демократичната доктрина, а демокрацията е във възход

във всички райони по света. Основно заплахи идват от страна на господстващи елити,

които използват държавата като инструмент, за да защитят интересите на собствените

си народи за сметка на останалите. Именно зоните на етнополитически конфликти са

проверка за ефикастността на демокрацията. Необходими са съвместни усилия към

улесняване на договорките и споразуменията, гарантиране на сигурността, подкрепяне

на демократичните режими и подпомагане на икономическото развитие. За да бъде

успешна политиката на етническата хетерогенност, тя следва да бъде обмислена

съвместно с представители на гражданското общество и местни организации. С всички

заинтересувани лица, които са съпричастни към ненасилствено и демократично

устройство на своите общества. Трябва да разберем, че щом желаем (неизбежно е) да

развиваме Глобализацията, именно тя трансформира и етническата идентичност.

Глобализацията ни представя едно безкрайно развитие на различни нива в системата на

икономиката, но и в политическата и социална сфера. Засягайки социални и културни

елементи, всъщност се засягат национализми и идентичности.

"Глобализацията е причина за възраждането на местните културни идентичности в

различни части на света и местните национализми никнат като отговор на

глобализиращите тенденции, тъй като тежестта на най- старите национални държави

намалява" (Уолтър Лакер 1980г. "Тероризма").

Националността трябва да се приеме за общностна черта на етносоциалната ни

същност.