Управление и организация на външната търговия в България

1. Управление

Стопанската дейност на една страна включва и външнотърговската. Тя се осъществява с две групи регулатори: икономически и административни, които в международната търговия се наричат – тарифни и нетарифни.

A. Тарифни (икономически)

Мита ( регулира се вноса)

Данъци (ДДС, акциз)

Лихвен процент (лихви по кредити/депозити)

B. Нетарифни (административни)

Лицензи

Стандарти

Сертификати

Забрани (за внос и износ)

Количествените ограничения (квоти ...)

Експортна и импортна цена (когато се определя от държавата се определя min или max граница на Ц-та)

Какво определа държавата по отношение на експортната цена? – Отг.:

Min. граница.

Какво определя държавата по отношение на импортната цена? – Отг.:

Max. граница.

Двете групи регулатори винаги се съчетават от правителствата, но в зависимост от това, коя група преобладава е на лице държавен монопол (икономически регулатор) или негови елементи, или отпадане на държавен монопол върху външната търговия (административните регулатори) ????

Управлението на Външната търговия на България минава през 3 етапа:

1) Първи етап: След Втората Световна Война има държавен монопол над ВТ, той се съчетава с държавен валутен монопол върху валутните операции. Държавни външно търговски предприятия осъществяват международните сделки на отделни подотрасли и дори на цели отрасли на икономиката. За всяка сделка с еизисква лиценз от Министерството на Външната търговия (независимо, че предприятията са държавни???

2) Втори етап – свързан с началото на либерализацията на ВТ в България (ограниченията за внос и износ отпадат). Този етап е свързан с Указ № 56 за стопанска дейност, 1988г. е разработен и 1989г. влиза в сила. С него се въвеждат първите принципи на пазарна икономика. По отношение на ВТ, този Указ премахва държавния монопол.

3) Трети етап – приемане на Търговския закон (1991г.), с този закон с едава право на всички лица да осъществяват самостоятелно външнотърговски сделки. Този етап е валиден и днес. Започва създаване на условия (предпоставки) за осъществяване на международни сделки:

a) Въвеждане на търговски принципи във външнотърговската политика на България:

Принцип на взаимна изгода – само, ако страната има интерес в осъществяването на сделки

Принцип на равнопоставеност

Принцип на суверенитет в търговията – засяга интересите на развити и развиващи се страни.

Спазване на всички договорености по международни сделки по поетите задължения

Принцип на най-облагодетелствената нация (най-важен принцип, на негова база са разработени митническите тарифи). Страните, които прилагат този принцип договарят по-ниски мита, договаря се максимален размер на митото, което не може да се прескочи от нито една нация.

b)

• Въвеждане на нови закони за регулиране на стопанската дейност:

Закон за ДДС

Закон за акцизите

Закон з абанките и кредитното дело – дава право да се създават ТБ при всички форми на собственост (частни, държавни, кооперативни). Банките се разделят на: Банки с пълен лиценз ( на международния пазар) и Банки с непълен лиценз (само в страната могат да извършват дейност)

• Изравняване на вътрешните цени с международните, в резултат на което фирмите загубиха българския пазар и международния.

• България сключи няколко десетки спогодби (40-50) за избягване на двойното данъчно облагане.. Целта им бе да с епривличат чужди инвестиции и да се създават смесени фирми.

• Закон за стопанската дейност на чуждестранните лица (могат да осъществяват всички видове дейности).

• Закон за закрила на чуждите инвестиции.

c) Изграждане на информационна и кредитна с-ма за подпомагане на международните сделки

Информационни с-ми

- БТПП – Българска Търговско Промишлена Палата

- БСК – Българска Стопанска Камара

- Брандованите организации – всяка професия си има брандова организация, защитават интересите на своите членове. За България се изисква също създаване на такива брандови организации.

Кредитна с-ма

- България не полага никакви усилия за експортните кредити, за подпомагане на фирмите износителки и вносителки.

Причината е липса на опит на българските ф-ми на международния пазар.

- БАЕЗ – Българска Агенция за Експортно Застраховане. Тя застрахова кредити (краткосрочни и дългосрочни) срещу търговски риск. Изисква се огромна документация.

d) Либерализация на режима за регистрация на ф-мите

- Отпада съдебната регистрация. Въвежда се регистрацията в Търговския регистър. Също и пререгистрация на фирми. Този начин на регистрация е задължителен за ЕС.

- Иформацията се получава срещу заплащане, част от нея е служебна (само за министерства)

- ЕИК - Единен Идентификационен Код. Отпада митническата регистрация, данъчния номер, всички номера са заместени от ЕИК

- Всички фирми трябва да се регистрират в БТПП (особено, ако извършват международни сделки е задължително)

- Трябва да се посочи поне една валутна сметка на офертата.

2. Организация на Външната Търговия. (виж Международен маркетинг)

Законът позволява фирмите да извършват външнотърговска дейност самостоятелно или с посредници.

Посредници се използват в следните случаи:

- Когато международните сделки са малки по обем

- Когато предмет на дейност са потребителски стоки

- Когато международните сделки имат случаен характер

Орагнизационни фирми на външнотърговска дейност:

- Външнотърговско дружество

- Специализирана външнотърговска организация

- Участие в смесена фирма

- Участие в консорциум

Самостоятелно осъществяване на международна дейност:

- Сделките са големи по обем

- Извършват се на често

- Предмет на сделките са инвестиционни стоки (машини, съоръжения, резервни части, полуфабрикати)

Организационни:

- Филиал

- Дъщерна фирма

- Търговско представителство

- Участие в смесена фирма

- Участие, като собственик в стокова борса (ако не е собственик, борсата е посредник)

Вграждане във фирмената структора на собствено външнотърговско звено.

- Дивизионален метод на вграждане на фирмите

- Териториален (географски)

- Продуктов

- Функционален

- Матричен

1) Дивизионален модел – външнотърговското звено е отделено от оперативните звена на фирмата. Външнотърговското звено е пряко подчинено на висшето ръководтво. Този модел с епрепоръчва на фирми, които нямат опит на международния пазар. Използват посредник, ако не прилагат този метод.

2) Географски териториален модел – фиирмата се занимава активно с външнотърговска дейност и се специализира по няколко чужди пазара. За всеки пазар фирмата създава самостоятелно външнотърговско звено. Прилага се автономна стратегия и индивидуален микс на всеки пазар. Фирмата трябва да има собствена пласментна мрежа за търговия на едро з аплсамент на чуждите пазари.

3) Продуктов модел – фирмата се занимава активно с външнотърговска дейност, като се специализира по групи продукти или по разновидностите на един продукт. За всяка група продукти или отделна разновидност се създава отделно звено. Външнотърговските звена са подчинени на звеното по маркетинг. Прилага с еавтономна стратегия и индивидуален

микс. Фирмата трябва да има собствена пласментна мрежа за търговия на дребно на чуждите пазари.

4) Функционален модел – Използва с екогато външнотърговската дейност заема незначително място в цялата дейност на фирмата. Функционалните (оперативни) звена отговарят и за международните сделки.

5) Матричен модел – най-модерен, активна външнотърговска дейност, малък персонал на брой, но високо квалифициран. На лице е взаимозаменяемост на персонала, което осигурява гъвкавост и богата информация. Всеки служител изпълнява две или повече функции. Проблем са конфликти между персонала и трудното взимане на решения.

Избора на модел зависи от традициите на фирмата, от

производствения потенциал, от пазарната конюнктура (търсене, предлагане, конкуренция и др.), състоянието на международната маркетингова среда като ... ?

Етапи на икономическа интеграция да се припомнят за изпита!

От международен маркетинг (намаляване на митата):

I. Преференциално търговско съглашения (ГАТ)

II. Зона за свободна търговия (премахване на митата, безмитна търговия за страните).

III. Митнически съюз (общи мита спрямо трети държави)

IV. Общ пазар (свободно движение на стоки и услуги, капитали и хора).

V. Икономически и валутен съюз – два под етапа:

1) Страните членки сближават (хармонизират) данъчната и валутната си политика и кординират курсовете на националните валути.

2) Страните членки създават наднационални органи, които изработват общи данъчна и валутна политика и заменят националната валута с общи валути.

II

Обща тъговска политика (ОТП) на ЕС – Външнотърговска дейност на страните членки с трети страни (извън ЕС)

1. ОТП - Общата търговска политика политика е свързана с третия етап на интеграцията, а именно митническия съюз. ОТП има силно изразен наднационален характер. Изработва се и се провежда от комисията на ЕС. ОТП регулира търговията на 27-те страни членки с трети страни, които са извън ЕС. ОТП за сега има за предмет търговията със стоки и изделия, а не с услуги.

2. Основни елементи на ОТП:

а) Обща митническа тарифа

б) Определяне на митническа стойност при внос/износ и видове плащания

в) Митнически направления и митнически режими

г) Митнически документи

Митническа администрация (МА) и нейните функции

МА се управлява от Агенция Митници, която влиза в структората на Министерство на Финансите. В рамките на агенцията функционира едно централно управление, 5 регионални, много митнически служби и бюра.

София, Пловдив, Варна, Русе, Бургас – регионални.

Към МА спада и митнческия агент. Митническия агент е посредник, които свързва фирмата вносител или износител с митническите органи.

МА изпълнява няколко функции:

1) Митнически надзор – следи за спазването на митническите закони

2) Митнически контрол – осъществява се физическа проверка на транспортните средства, на стоката докуметите, може и на физически лица.

3) Обмитяване – облагат се с мита, събират митническите задължения или освобождават стоките от мито. Обмитяването се извършва в резултат на митнически контрол.

МА функционира на база на Закона за Митниците, Правилник за неговото прилагане, Митническия Кодекс на ЕС и Общата митничесдка тарифа.

Когато една чужда стока навлезе на митническата територия на страната, тя се обявява (манифестира) пред митническите органи с документ, наречен манифест. Тези стоки чакат на така наречения временен митнически склад, да им бъде определено митническо направление или митнически режим ( ако е по море може да стои на склад до 45 дни; ако е с друг вид транспорт – до 20 дни).

Обща Митническа Тарифа (МТ)

Представлява система за обмитяване или пускане на стоките без мито. Определя се всяка календарна година от МС и се публикува задължително.МТ може да е свързана с обмитяване на вноса, износа или на транзита на стоки. Повечето МТ обмитяват вноса. МТ изпълняват две функции: фискална и защитна.

В МТ са иброени всички стоки, с които се търгува. Стоките са групирани въз основа на три категории:

а) Произход на стоката – къде е създадена.

За страна на произхода се счита:

страната, в която е произведена 100% от стоката;

страната, в която е претърпяла съществена обработка

Произхода на стоката се доказва с документ, наречен сертификат за произход. Осигурява се от износителя и носи преференции на вносителя.

б) Предназначение на стоката – дали е потребителска или индустриална, дали е лукс или стока от първа необходимост.

в) Степен на преработка на стоката :

Суровини и материали

Полуфабрикати

Готови продукти

Видове мита

Митата се делят на две групи:

А) Според това дали отчитат произход:

1) Конвенционални (договорни) – тези мита се определят въз основа на принципа на най-облагодетелстваната нация, в рамките на международните съглашения и отчитат произхода на стоките.

2) Автономни мита – по-ниски от конвенционалните, не отчитат произхода на стоката, прилагат се едностранно.

Б) Според начина на изчисляване:

1) Адвалорни – митото се определя от процент (5%)

2) Специфични – определят се като абсолютна сума за единица мярка (EUR 100/ t)

3) Комбинирани мита = адвалорни+ специфични мита (EUR 100/ t +5%)

4) Двустепенни мита - квота, в рамките на която има адвалорно мито, което е много ниско или нулево.

Характеристика на общата митническа тарифа (OMT)

ОМТ е свързана с обмитяване на вноса в ЕС от трети страни.

Стоките ОМТ са над 15 хил. и са разделени на раздели, глави, групи (позиция - 4 цифри), подгрупи (6 цифри) и отделната стока (8 цифри).

Групи – ХХХХ – 4 цифри

Подгрупи – ХХХХХХ – 6 цифри

Стока – ХХХХХХХХ – 8 цифри

МТ се състои от 4 колони:

Код по КН

(Комбинирана номенклатура на стоките – цифровия код)

Наименование на стоките

Митнически ставки (конвенционални)

Специфични мерни единици

ХХХХ

ХХХХХХ

ХХХХХХХХ

m 2

m 3

бр.

l

ОМТ – преобладават повече договорните (конвенционалните) мита, за някои стоки са предвидени специфични (комбинирани мита). В МТ преобладават и адвалорните мита.

В ОМТ митата са постоянни за цялата календарна година. За това към общата тарифа, на по-късен етап е прибавена втора част, наречена TARIC (Интегрирана Тарифа на ЕС).

В TARIC са отразени всички временни търговски мерки, свързани с вноса и износа, които произтичат от общите понятия на ЕС, като: селскостопанска, търговска, индустриална и т.н.

Временните мерки са:

- Квоти

- Преференциални мита

- Забрани за внос

- и др.

TARIC се актуализира ежедневно (в интернет).

Определяне на Митническата стойност при вноса и износа (МС винаги с главни букви)

1) Определяне на МС при внос – това е фактурираната стойност, към която се прибавят (ако не са включени) допълнителните разходи, направени от вносителя до входната гранична митница (транспортни разходи, комисионни и др.).

МС при внос служи като база за изчисляване на адвалорните мита (%).

МС при внос задължително се отразява в документ, наречен декларация за елементите на митническата стойност.

2) Определяне на МС при износ – записва се в митническата декларация, служи за изчисляване на други елементи (задължения).

МС при износ е фактурираната стойност, като към нея се прибавят (ако не са вкл.), всички допълнителни разходи направени от вносителя или от износителя до изходната гранична митница.

МС за износ не се отразява в отделен документ, както при вноса.

Освен с мито при търговията с трети страни, стоките се облагат с ДДС и Акциз.

Вносните стоки задължително се облагат с ДДС, независимо от това дали вносителят е регистриран по ДДС или не.

Формула за изчисляване на ДДС при внос:

ДДСвн.= (МС+М+Т+А)х20%

МС – Митническа Стойност

М – Мито

Т – Такси

А – Акциз

х – Данъчна Ставка на ДДС за страната

Вносните стоки се облагат с акциз, ако са акцизни, независимо от това дали вносителят е регистриран или не по закона на акцизите.

При износа има два варианта:

Въпрос 1

Разходите, като елемент на вътрешнофирменото счетоводство

1. Концепция за разходите за целите на вътрешнофирменото счетоводство

При финансовото счетоводство разходите се дефинират от гледна точка на изменението на нетните активи на предприятието, докато за целите на вътрешнофирменото счетоводство се изхожда от общото разбиране за разходите, като паричен израз на сумата от ресурси, използвани за определени цели във връзка с поддържането на функциите на отделното предприятие. По отношение на управлението само на оперативната дейност, тези разходи, които се отнасят до дейност, различна от оперативната или за различен от разглеждания период, както и извънредните разходи, се третират като "неутрални".

За характеризиране на разходите в системата на вътрешнофирменото счетоводство могат да се ползват четири величини:

Величини Модел Пояснение

Пълни разходи ТС

(Total costs)

ТС(q)= Р.Х(q)

Пълните разходи са произведение на покупните цени на производствените фактори (Р) и тяхното оптимално количество Х(q)

Среден разход сa

(average costs)

са = ТС(q) / q

Разход за единица продукция, определен като отношение на пълните разходи и обема на произведените продукти (q)

Пределен разход сm

(marginal costs)

dТС(q) / d(q)

Разход по производството на една допълнителна единица над достигнатия обем; изразява отношението на нарастването на пълните разходи спрямо нарастването на обема; определя се математически чрез диференцирането на функцията на пълните разходи спрямо обема

Нарастващи разходи

(incremental costs)

ТСq2 – TC q1

Разходите свързани с производството на допълнителна партида от изделия над достигнатия обем

2. Критерии за класификация на разходите

Базисни концепции за систематизирането на разходи се градят върху основата определена от понятията "калкулиране" и "обект на калкулиране".

Калкулирането може да се дефинира в по-тесен и в по-широк аспект. Когато предварително се определи целта на процеса като установяване

себестойността на продукта на труда (завършен или незавършен продукт или услуга), се стеснява съдържателната характеристика на понятието. В по-широк аспект, калкулирането може да се дефинира като процес на определяне на разходите за това, за което е желано самостоятелно обособено систематизиране на разходите, независимо дали е продукт на труда, определена дейност или друг обект като клиент, канал на дистрибуция, пазарен сегмент, търговска марка или асортимент от продукти. Обаче и в двата случая следва да се дефинира обектът на калкулиране. Обектът на калкулиране (cost object), като носител на разходите, е признакът - основание за тяхното систематизиране и обобщаване.

Във връзка с количественото измерване на даден обект на калкулиране се прилага конкретна калкулационна единица (cost unit). Калкулационната единица може да се представи в различни измерители: натурални единици (бройки, литри, метри, киловат-час); условно-натурални (тон-километър); повременни (човекочас, моточас, машиночас).

Във връзка със счетоводния анализ на разходите за вътрешнофирмени цели е необходимо да се изяснят следните класификации на разходите:

Приложна сфера на класификацията

Критерии за класифициране

За целите на калкулирането и връзката на разходите с финансовите отчети

• Според начина на отнасянето на разходите по обекти на калкулиране;• Според връзката на разходите с производствения процес;• Според завършеността на разходите и значението им за продукта;• Според изменението на разходите спрямо обема на дейността;

•Разходи по дейности

За целите на изработване на

• Според изменението на разходите спрямо обема на дейността;

•Разходи по дейности;

•Съответстващи и несъответстващи;

решения •Окончателни разходи;

•Алтернативни разходи.

За целите на контрола и ре-гулирането на дейността

•Контролируеми и неконтролируеми разходи;• Според изменението на разходите спрямо обема на дейността

3. Класификация на разходите според начина на отнасянето им по обекти на калкулиране

В зависимост от начина, по който разходите се отнасят към даден обект на калкулиране те могат да се класифицират като преки и непреки разходи. Преки (direct costs) са тези разходи за ресурси и дейности, придобивани с цел да бъдат използвани, са конкретен обект на калкулиране. Такива са разходите за основни материали и трудовото възнаграждение на основните работници при производството на определен продукт.

Непреки (indirect costs) са тези разходи на ресурси и дейности, свързани с повече от един обект на калкулиране. Обикновено такива се явяват амортизацията на производствени сгради и оборудване, трудовите разходи за спомагателния и обслужващ персонал .

Понякога преки разходи се третират като непреки, поради тава че е икономически неизгодно да се организира отчитането им непосредствено по обекти на калкулиране. В случая се прилага анализа по зависимостта "разходи-резултат". Възможно е отчитането на даден разход като пряк (например на спомагателни материали) да е свързано със съществено затруднение в регистрирането, измерването и разход по обработката на документи. Същевременно, относителният дял на самия разход в себестойността да е незначителен и неговото приближение да не изменя картината за себестойността на продукта или услугата. В такива случаи допълнителните усилия по отчитане на разхода като пряк не са оправдани от гледна точка на икономическата изгода от създаването на подобна информация и този разход се отнася към групата на непреките.

Разграничаването на разходите на преки и непреки зависи от обектите на калкулиране. Възможно е по отношение на даден обект даден разход да се явява пряк, а по отношение на друг обект - непряк. Например, работната заплата на персонала от ремонтното звено е пряк разход при калкулиране на себестойността на услугите, извършвани от това звено. Същият разход обаче е непряк по отношение на себестойността на няколко продукта, които се произвеждат в един и същи цех, който цех ползва съответните ремонтни услуги.

Преките материали, преките трудови разходи и другите преки разходи (например разходи за наем на машина, която се използва при производството на конкретен продукт) се дефинират като основни разходи (prime costs). Всички останали разходи, свързани с производството на даден продукт или извършването на конкретна услуга, се дефинират като общопроизводствени разходи (таnufacturing overhead). Следователно, като основни елементи на себестойността могат да се посочат:

• преки материални разходи ххх• преки трудови разходи ххх• основни разходи ∑ххх• общопроизводствени разходи ххх• всичко производствени разходи ∑хххВ счетоводната теория и практика се прилага обобщаването на разходите на пряк труд и общопроизводствените разходи като разходи за преработка (conversion costs).

Въз основа на първичните отчетни документи (лимитни карти, искания за материали, работни карти за отчитане на работното време и изработката) преките разходи могат да се отнесат към себестойността на конкретен продукт или вид услуга. За разлика от тях непреките разходи, за да се включат в себестойността на конкретен обект на калкулиране, трябва да бъдат разпределени на определена база. Отнасянето на разходите обхваща, както проследяването на разходите (отнасяне на преките разходи до обект на калкулиране), така и разпределението на разходите (отнасянето на непреките разходи към обекта на калкулирането).

4. Класификация на разходите според връзката им с производствения процес

От значение при калкулирането на себестойността на продукцията е класифицирането на разходите в зависимост от връзка им с производствения процес. Съгласно този критерий те се подразделят на производствени и непроизводствени разходи.

Производствените разходи (таnifacturing costs) се извършват по повод на производството на продукта или доставянето на услугата. Те биват преки производствени разходи и непреки общопроизводствени разходи (вж. примера по-долу). Непроизводствените разходи (nonmanifacturing costs) включват разходи като:

• разходи по пласмента (distribution costs) във връзка с експедирането на продукцията на клиента;

• разходи по продажби (selling costs), към които се отнасят трудовите разходи на персонала от отдела по продажбите, комисионни и други разходи на отдела по продажбите;• разходи по маркетинг (таrketing costs), свързани с рекламата и организирането на изложби, панаири и други промоции;• разходи след продажбата по повод на гаранционното и извънгаранционното поддържане (after-sales costs);• разходи по изследователска и развойна дейност във връзка с разработването на нови продукти (research and development costs);• административно-управленски разходи (general and administratrative costs).

Пример:

Отчет за себестойността на готовата продукция

Преки материали:

Начален запас от материали....................................16 000

Плюс: доставка на материали ............................ 264 000

Всичко налични материали..................................280 000

Минус: краен запас от материали.........................20 000

Разход на материали................................................................ 260 000

Преки трудови разходи............................................................ 180 000

Общопроизводствени разходи:

Наеми................................................................... 160 000

Трудови разходи за спомагателни работници.... 112 600

Разходи по охрана на труда...................................18 000

Поддръжка на оборудването.................................48 000

Такси..........................................................................1 400

Амортизация на оборудването............................80 000

Всичко Общопроизводствени разходи...................................420 000

Всичко производствени разходи............................................860 000

Плюс: начален запас от незавършено производство..............10 000

870 000

Минус: краен запас от незавършено производство................40 000

Себестойност на готовата продукция.....................................830 000

5. Класификация на разходите според тяхната завършеност и значението им за продукта

Същността на завършените и незавършените разходи може да се свърже с трансформацията разход - актив - разход (вж. Фигурата по-долу). Незавършени са онези разходи, които могат да допринесат за създаването на определени приходи в бъдеще. Те се свързват със съществуването на определени активи, от чието използване през следващи периоди се очаква да се получат приходи. Завършените разходи не могат да допринесат за

получаването на изгоди в бъдеще. Възможността за получаване на приход от тях е била вече осъществена или е била пропусната.

За да се класифицира един разход като завършен или незавършен, следва да се съпоставят моментът на извършване на разхода (изразходването) и моментът на неговото потребление. От тази гледна точка може да се разграничат следните основни групи разходи:

• Пълно съвпадение на момента на възникването и потреблението. При това положение разходът е завършен и директно се посочва в отчета за приходите и разходите (отчета за доходите). Примери за такива са административно-управленските разходи и разходите за продажба.• В случаите, когато извършването на разходите (изразходването) предхожда потреблението е налице придобиване на нов актив. Трансформирането на актива в разход се свързва с три възможни начина:

РАЗХОДИ

НЕЗАВЪРШЕНИ

Въплъщавани в активи, които се посочват в баланса и от които се очаква бъдеща икономическа изгода.

ЗАВЪРШЕНИ

Посочват се в отчета за приходите и разходите (отчет за доходите) за съответния период.

- изцяло употребяване на новопридобития актив през същия отчетен период (например влагането на материалите в продукция, която е продадена). В този случай разходът "завършва" през разглеждания период. Стойността на този разход е елемент на отчета за приходите и разходите.

- частично употребяване на новопридобития актив. Такъв е примерът с частично изразходване на материали или разсрочване на разходи под формата на амортизация на материални и нематериални дълготрайни активи. Налице е разграничаване на незавършени разходи, като елемент на баланса и завършени разходи, като елемент на отчета за приходите и разходите.

- възможно е новопридобитите активи да не бъдат предадени в употреба. В този случай, тяхната стойност ще представлява изцяло незавършен разход за разглеждания период, отразена в баланса.

Процесът на завършването на разходите в рамките на независим отчетен период е в основата на класифициране като разходи за продукта и разходи за периода. Разходите за продукта (рroduct costs) са тези, които са свързани с производството на продукти и създаването на услуги и непосредствено се идентифицират с тях. Онази част от разходите за продукта, които се отнасят непосредствено за продадените единици, са завършени разходи и се посочват в отчета за приходите и разходите като себестойност на продажбите. Останалата част от разходите за продукта, които формират стойността на наличните към края на периода материални запаси са незавършени разходи и се посочват в баланса.

Разходите за периода (реriod costs) са тези, които завършват в рамките на даден независим отчетен период. Това са административни разходи, разходи за продажба и други, които съгласно изискванията на финансовото счетоводство не се включват като елемент на разходите за продукта. Те са функция на времето. Връзката между класификациите на разходите като разходи за продукта, разходи за периода и съответно производствени и непроизводствени разходи, и завършени и незавършени разходи може да се представи както следва:

6. Класификация на разходите според начина на тяхното изменение спрямо обема на дейността

Класификацията на разходите според тяхното изменение спрямо обема на дейността е от значение както за калкулирането на себестойността на продукцията (калкулиране по променливи разходи), така и при взимане на решения във връзка с оперативната дейност на предприятието.

В зависимост от начина, по който се изменят при промяна на обема на дейността, разходите могат да се разграничат в четири групи:

• променливи (variable costs);• постоянни (fixed costs);• полупроменливи или смесени (semi-variable costs);

Производствени разходи

Разходи за продукта

(преки и непреки)

Признати в отчета за приходите и разходите

завършени разходи

Признати в баланса незавършени разходи

(активи)

Непродадени

Непроизводствени разходи

Продадени

Разходи за периода

• полупостоянни или стъпаловидни (semi-fixed costs).Променливите разходи се изменят по размер при промяна на обема на дейността. Такива са разходи на материали, трудовите разходи при системата на заплащане според изработката (чрез пряко заплащане за единица продукт или разценка за нормативна минута), електроенергия за технологични нужди, вода за производствени нужди. В зависимост от модела на изменение променливите разходи биват:

• пропорционални, които нарастват със същия темп, както и обема на дейността;• прогресивни, които нарастват с по-бърз темп, отколкото е нарастването на обема на дейността;• дегресивни, които нарастват с увеличаването на обема на дейността, но с по-малък темп;• регресивни (обратнопропорционални), които намаляват при нарастване на обема на дейността.Постоянните разходи остават неизменни при определен обхват на обема на дейността за определен период от време. Такива са всички разходи, чиито размер е функция на времето, а не на обема на дейността - като разходи за застраховки, наеми, амортизация, изчислявана на базата на полезния живот на актива по различни линейни и нелинейни методи.

По принцип променливите разходи имат непосредствена връзка с конкретен обект на калкулиране и следователно те следва да се класифицират като преки. Но обхватът на преките разходи на практика зависи от изискването за равновесие на полза и разходи по създаването на информация. Ползата от осигуряваната счетоводна информация трябва да бъде по-голяма от разходите за нейното получаване. Съгласно посочения критерий, променливите разходи се разграничават като:

•преки разходи с теоретическа и практическа непосредствена връзка с обекта на калкулиране (основни материали, трудови разходи за основни производствени работници без гарантирано заплащане);

• непреки разходи с теоретически описуема, но практически трудно и скъпо измерима пряка връзка с обекта на калкулиране (спомагателни материали, електроенергия за двигателни нужди).

Постоянните разходи в по-голямата си част са непреки. Но това не е правило и не трябва да се абсолютизира. Ако например, оборудването се използва за производството само на един продукт, то неговата амортизация е пряк разход. Всеки отделен разход трябва да се класифицира самостоятелно.

Основно изискване за разграничаване на разходите на променливи и постоянни е наличието на икономически обоснована зависимост между тях и обема. При определянето на постоянните разходи се поставя допълнително условие - да се фиксира обхватът на изменяне на обема като реален обем (съответния обхват), т.е. обем, в чийто граници постоянните разходи остават относително константна величина.

Като особена категория разходи могат да се разглеждат полупроменливите (смесените) и полупостоянните (стъпаловидните) разходи. Полупроменливите разходи са тези, които съдържат едновременно и постоянен и променлив компонент. Такива са телефонните разходи, които съдържат постоянен компонент под формата на такса и променлив компонент под формата на заплащане в зависимост от телефонните импулси за периода. Също такива са разходи за заплати при гарантиран минимум и определен процент от оборота след достигане на даден обем дейност.

При счетоводния анализ на разходите се налага да се разграничи постоянния и променлив компонент в полупроменливите (смесените) разходи.

Полупостоянните разходи са друга категория разходи, които са известни още като стъпаловидни разходи. През даден период те са постоянни за определен обем дейност, но нарастват или намаляват с константна сума при достигане на други равнища на дейност. Такива разходи са например разходите за заплати при прилагане на система с прогресивно заплащане на труда според изработката.

7. Класификация на разходите по дейности

Принципно новата характеристика на подхода за калкулиране на базата на дейности „АВС” е свързана с йерархията на дейностите. Тя предполага

систематизиране на разходите за дейности по отделни равнища. Общоприетите равнища са:

• разходи за дейности на равнище единица продукция;• разходи за дейности на равнище партида от продукти;• разходи за дейности на равнище конкретен вид продукт;• разходи за общофункционални дейности по поддръжката

на предприятието;• разходи по поддръжка на конкретен клиент.

Разходите на равнище единица се извършват по един и същи начин за всяка единица продукция и се изменят пропорционално на обема на производството и продажбите.

Разходите на равнище партида се осъществяват за всяка партида от продукти, независимо от броя на единиците в нея. Такива дейности са: обработката на заявките на клиенти, пренастройката на машините, контролът върху качеството, документирането и изпълнението на доставките, оперативното планиране по ресурсното обвързване на графиците. Тези дейности се изпълняват независимо от броя на единиците в партидата, но се изменят в съответствие с произвежданите и продаваните партиди.

Разходите на равнище конкретен вид продукт са свързани с конструктивната и технологическата подготовка при внедряване на даден продукт. Към тях се отнасят също текущо извършваните проектно-конструкторски промени, осъвременяването на спецификациите, специалното тестуване, инструменталното обслужване и друга техническа помощ, осъществявана по повод поддържането на продукцията като отделен вид.

Общофункционалните разходи имат връзка с предприятието като цяло. Такива са дейностите по поддържането на сградния фонд, отоплението, общата администрация и други.

При съвременните подходи на калкулиране на разходите съществува възможност за разширяване на анализа чрез включване в мрежата на разходите на разходите по пласмент и продажби. Практиката показва, че потребността от ресурси нараства не само във връзка с производството, но

и по повод обслужването на клиентите. Чрез систематизирането на разходите по клиенти се създава възможност за изследване на пътищата за повишаване на рентабилността.

Посоченият подход на класификация на разходите и разгръщането на тяхната йерархия по равнища има принципно значение. Той създава предпоставки за една нова интерпретация на поведението на разходите. Налице е възможност за анализ на изменението им с промяната на натоварването на всяка дейност. Създават се условия за изследване по известната схема „какво, ако”, чрез имитационни модели на изменението на разходите и необходимите ресурси в резултат на различни алтернативи за извършването на дадена дейност.

8. Съответстващи и несъответстващи разходи

Вътрешнофирменото счетоводство има съществена роля в процеса на вземане на решения не в ролята на взимащ решение, а в ролята на предоставящ съответстваща информация, на основата на която се изработва съответно решение.

Много от мениджърите искат от счетоводителите да им представят подходящо решение за бъдещо действие, въпреки че решението се взима винаги от управляващия на съответното равнище.

При обсъждането на бъдещата дейност на предприятието могат да възникват алтернативи, свързани с начина на нейното осъществяване. Установяването на разликите в приходите и разходите по отделни варианти за решения води до разграничаването на два вида приходи и разходи: съответстващи (rеlevant) и несъответстващи (irelevant). Съответстващите приходи и разходи са тези бъдещи парични постъпления и плащания, които са непосредствено свързани с конкретен вариант за стопанско решение и биха могли да се избегнат, ако дадената алтернатива не се осъществи. Несъответстващите разходи за дадено решение са тези, които не се влияят от неговото изработване и вземане или са еднакви за всички обсъждани алтернативи.

Следователно могат да се посочат три основни характеристики на съответстващите разходи:

• те са бъдещи, а не исторически разходи;• те са непосредствено свързани с конкретна алтернатива, влияят се от нея и са различни за отделните варианти на дадено решение;• те са свързани с парични плащания.

9. Окончателни разходи

Окончателните са разходи (sunk costs), които вече са били извършени в миналото и не могат да бъдат променени независимо от начина, по който бъдещата дейност би се осъществила. Тъй като те са били извършени, окончателните разходи са еднакви за всички алтернативни решения и следователно те са не съответстващи разходи. Въпреки това в своите решения ние погрешно ги взимаме под внимание. Например, много хора смятат че цената, по която биха продали своята къща зависи от цената, на която са я купили. При взимане на решения за оперативната дейност в предприятието като окончателни разходи могат да се посочат:

• цената на придобиване на материалите по отношение на решението дали да се препродадат на различни клиенти;• неамортирираната стойност на машините и съоръженията по отношението на решението за промени в производствения капацитет.

10. Алтернативни разходи

Използването на ресурсите в предприятието, независимо от това дали са материални запаси, оборудване, трудови ресурси или парични средства, води до пропускане на други алтернативи. Ако ресурсите се използват за една цел, те няма да се използват за друга. Ако парични средства се използват за покупка на оборудване, те няма да могат да се използват за наемане на работна сила. Ако сграда се използва за производствени нужди, тя няма да може да се използва за целите на пласмента и продажбите.

Най-общо разходите се дефинират като стойностен израз на потреблението на ресурси. Ако се измерят разходите на основата на пропуснатите

възможности ресурсите да бъдат използвани за други цели, ще се определят така наречените алтернативни разходи (opportunity costs). С други думи, алтернативните разходи са пропуснатите приходи от осъществяването на следващото най-добро решение. Те съществуват при ограниченост на наличните ресурси.

Пропуснатата възможност по използването на ресурсите може да включва възможност за тяхната продажба или използване по друг проект. Ако подобни ресурси могат да се доставят за целите на друг проект, то използването на ресурсите не зависи от осъществяването на другия проект. Например може да бъде доставена нова машина, материали или да се наемат допълнително работници.

11. Класификация на разходите за целите на контрола на оперативната дейност

Съвременните предприятия работят в нестабилна среда и при висока степен на конкуренция. В тези условия се налага процес на децентрализация на вземането на решения. Децентрализацията поражда потребност от контрол върху лицата, вземащи решения. Този контрол се основава на концепцията за центровете на отговорност. Центровете на отговорност (responsibility centers) са структурни подразделения на предприятието, управляващите на които са натоварени с отговорността да постигнат определени резултати. Като какъв тип ще се оформи даден център зависи от степента, в която управляващите и персоналът имат контрол върху разходите, приходите, печалбата и инвестициите. Ако управляващите и персоналът на дадена структурна единица не могат да влияят пряко и съществено върху разходите или приходите, тази единица не може да се оформи като център на отговорност.

Центровете на отговорност са четири типа: център на разходите, център на приходите, център на печалбата и инвестиционен център (виж таблицата по-долу):

Центрове на Обхват на Измерване на

отговорност правата и отговорностите

резултатите

Център на разходите

По отношение на комбинацията от входящи ресурси за постигане на зададен резултат на изхода

Разходите (минимизиране на разходите при запазване на постоянно качество по отношение на някаква цел, обикновено бюджет)

Център на приходите

По отношение на резултатът (приходите) при зададени разходи на входа

Приходите (максимизиране на приходите при осигуряване на постоянно качество по отношение на някаква цел, обикновено бюджет)

Център на печалбата

По отношение на входящите ресурси и приходите при зададено равнище на инвестициите

Печалбата (максимизиране по отношение на някаква цел, обикновено бюджет)

Център на инвестициите

По отношение на ресурсите, приходите и равнището на инвестициите

Възвръщаемост на инвестициите по отношение на определяна цел

Счетоводния анализ по центрове на разходите води до дефинирането на две групи разходи: контролируеми и неконтролируеми. Контролируеми разходи

(соntrollable costs) са тези, върху които даден управляващ може да оказва непосредствено въздействие със своето действие или бездействие. Неконтролируеми разходи (non-controllable costs) по отношение на даден център на отговорност са тези разходи, върху чиито размер даден управляващ не може да окаже непосредствено въздействие. Контролируемостта на разхода зависи от равнището на управление. Колкото е по-високо равнището, толкова е по-голям обсегът на контролируемите разходи.

Наличието както на контролируеми разходи, така и на контрулируеми приходи означава, че съответното подразделение може да се разглежда като център на печалбата. Разходите, които са неконтролируеми на едно равнища, са контролируеми на друго по-високо равнище и се включват в сферата на отговорност на съответен управляващ. На практика всички разходи в предприятието са контролируеми на различните равнища.

Въпрос 2

Методи за изследване динамиката на разходите

1. Функция на разходите

Разходите могат да се представят като пълни, средни и пределни величини. Зависимостта на разходите от обема на дейността се дефинира като функция на разходите. Разходите се разглеждат като променлива (функция), а обемът – независима променлива (аргумент).

За целите на счетоводния анализ при разработване на решения следва да се направи връзка между общия и среден разход, от една страна, и разграничаването на разходите в зависимост от поведението им при промяна на обема на дейността.

2. Методи за изследване динамиката на разходите спрямо обема на дейността

Пълните разходи, като сума от постоянните и променливите разходи, се изразяват приблизително чрез линейната функция ТС = FС + VC = а + bq. Следователно пълните разходи могат да се характеризират като полупроменливи (смесени) разходи, съдържащи постоянен и променлив компонент. За да се разграничи постоянният и променливият компонент в пълните разходи се прилагат следните методи:

• инженерни методи (industrial engineering appoach);• анализ на фактически данни за разходите по счетоводните сметки (ассоиnt analysis);• метод на най-ниската и най-високата точка (high-low method);• графичен метод за визуален анализ (visual fit approach);• статистически регресионен анализ (regression analysis).Посочените методи за измерване на постоянния и променлив компонент в пълните разходи се прилагат както по отношение на конкретен вид разходи (разходи за електроенергия, разходи за ремонти, трудови разходи и други разходи със смесен характер), така и по отношение на цялата съвкупност разходи, които имат полупроменлив характер (общопроизводствени разходи, разходи за продажби и други подобни).

При прилагане на посочените методи следва да се решат определени мето-дологични въпроси:

• избор на зависима променлива - разходите;• избор на независима променлива - обемът на дейността;• избор на наблюдаван период, който едновременно трябва да оси-гурява представителност на изследването и да не затруднява изчислителните процедури.

2.1. Инженерни методи

Инженерни методи на изследване се основават на наблюдение на процесите и съответни изчисления, които се извършват от специалисти в областта на изследване на операциите. Методите осигуряват точни данни

за разходите като променливи или постоянни. Предимство им е, че не са свързани с изискването за набиране на фактически данни за предходни периоди, което ги прави приложим при внедряването на нови продукти и производства.

Тъй като изследването на операциите е твърде сложен процес тези методи се оценява като скъпи по отношение на прилагането им. При тях винаги трябва да се преценява икономическата изгода, като се съпоставят разходите с резултата.

2.2.Анализ на фактическите данни за разходите по счетоводните сметки

Този способ може да се характеризира като лесен за приложение, но същевременно е твърде неточен. Основава се на анализа на данните по сметките за разходите, като променливият и постоянният компонент се обособяват интуитивно от счетоводителите, които прилагат своя опит. Разглежданият способ се прилага успешно по отношение на сметките за преките материални и трудови разходи, но е свързан с проблеми по отношение на сметките с полупроменливи разходи. При някои от полупроменливите разходи анализът е възможен, ако се води подробно аналитично отчитане. Така например може да се направи заключение на базата на анализа на данните в рамките на няколко периода, че 2 000 лв. от разходите за ремонт са постоянна величина, а останалите са променлива величина, енергията за технологични нужди е право пропорционална на обема на дейността, телефонните разходи в размер на 170 лв. са постоянна величина, а останалите зависят от обема на производството.

Субективизмът на преценката при анализа на данните по разходните сметки е основен недостатък на този способ. Същевременно той се разглежда като първа стъпка към диференциране на разходите спрямо обема. Възможно е, чрез него да се избегне логически погрешен макар и математически верен извод.

2.3.Анализ по метода на най-високата и на най-ниската точка

Алгоритъмът на приложението на анализа по метода на най-високата и най-ниската точка е както следва:

1. Изграждане на динамичните редове на обемите на дейността (q) и свързаните с тях разходи (ТС) обикновено за по-голям брой отчетни периоди, най-често месеци;

2. Определяне на разликата между двете екстремални (най-ниското и най-високото равнище) на обемите на дейността (q) и на разликата между съответстващите им суми на разходите (ТС);

3. Определяне на средния променлив разход (b) като отношение на установените по т. 2 разлики в сумата на разходите и обема на дейността;

4. Определяне на сумата на общите променливите разходите (\/С) при най-ниското или най-високото равнище на дейност (по избор, тъй като резултатите и при двата обема са едни и същи);

5. Определяне на сумата на постоянните разходи (а) като разлика между пъл-ните разходи (ТС) при най-високо или най-ниско равнище на дейност и съответно изчислените общи променливи разходи по т. З за съответното избрано равнище.

Пример:

Данните за обема на производството и общопроизводствените разходи в предприятие през първите четири месеца на отчетната година са, както следва:

№ по ред

месеци Обем дейност (единици) - q

Разходи (хил. лв.) - TC

1 януари 160 861

2 февруари

190 986

3 март 220 1 077

4 април 180 945

При прилагане на метода на най-високата и на най-ниската точка ще се получат следните данни за постоянния и променливия компонент в общопроизводствените разходи:

Екстремални Обем дейност (единици) Разходи ( хил. лв.)Максимум 220 1 077Минимум 160 861Разлика 60 216

b = 216 000 : 60 = 3 600 лв.

VCmin = 160 х 3 600 = 576 000 лв.

а = 861 000 - 576 000 = 285 000 лв.

Функцията за изменението на общопроизводствените разходи спрямо обема на дейността, изразен в броя на произведените единици, ще бъде:

ТС = FС + VС = а + bq = 285 000 + 3 600q

Постоянните месечни общопроизводствени разходи са 285 000 лв., а средния променлив общопроизводствен разход е 3 600 лв.

2.4. Графичен метод за визуален анализ

За разлика от предходния метод при графичния метод за визуален анализ се анализира зависимостта на разходите от обема в цялостното й проявление в рамките на разглеждания период, а не само на базата на екстремалните величини. Алгоритъмът на приложение на метода е следния:

1. В координатна система по абсцисата се нанася обемът на дейността, а по ординатата - разходите. Представя се графичният израз на зависимостта между разходите и обема по отделни месеци, при което се получава облак

от точки в координатната система.2. По визуална преценка се начертава линия, която се намира на сравнително

еднакви разстояния от всички точки. Тази линия, изразяваща зависимостта "разходи - обем", се пресича с ординатата в точка, която дефинира сумата на постоянните разходи (а).

3. Наклонът на линията изразява средния променлив разход (b). За да се намери неговата стойностна величина се избират две точки от начертаната линия и по отношение на тях се прилага формулата:

b = (TC2 – TC1) : (q2 – q1)

Недостатъкът на този метод е свързан със субективизма при начертаването на линията, която изразява зависимостта "разходи - обем". Този метод може да се разглежда като изходно начало при изследването на разходите, без да му се отдава самостоятелно значение.

2.5. Метод на линейния регресионен анализ

Чрез линейния регресионен анализ сравнително най-точно се изразява функцията на разходите за целите на управленското счетоводство. Обект на изследване е динамиката на разходите по отношение на обема на дейността. Както при графичния способ и тук се построява линия на зависимостта между разходите и обема, но това се осъществява не визуално, а при цялостен логически и математически анализ на основата на определен критерий, а именно: да се минимизира сумата на квадратните отклонения на наблюдаваните фактически величини на разходите от начертаната линия, която изразява прогнозните величини на разходите. Конкретно прилаганият инструментариум е известен като метод на най-малките квадрати.

При възприетата линейна функция TC = a + bq, целта на регресионния анализ е да се определят параметрите на а и b, така че при зададен обем дейност q да могат да се извеждат сумите на очакваните (регресионните) величини на разходите. Тази цел се постига чрез решаване на системата от равенства:

∑ ∑+= qbnac При решаване на системата се извеждат:

∑ ∑ ∑+= 2qbqacq

∑ ∑∑ ∑ ∑

−−

=22 )()(

))(()(

qqn

qccqnb

където: n – броя на разглежданите периоди

n

qb

n

ca ∑∑ −=

)(

При прилагане на метода на линейния регресионен анализ по отношение на данните от разглеждания пример ще получим следните резултати:

Месеци Обем q (единици)

Разходи c (хил. лв.)

q2 cq (хил. лв.)

януари 160 861 25 600

137 760

февруари

190 986 36 100

187 340

март 220 1 077 48 400

236 940

април 180 945 32 400

170 100

∑q = 750 ∑c = 3 869

∑q2

= 142 500

∑cq = 732 140

57,3)750(1425004

386975073214042

=−

−=х

ххb

2974

75057,3

4

3869 =−= хa

Функцията на общопроизводствените разходи, определена по метода на линейния регресионен анализ, е:

TC = 297 000 + 3 507 q

Постоянните месечни общопроизводствени разходи са 297 000 лв., а средния променлив общопроизводствен разход е 3 507 лв.

Аналогична е ситуацията, при изследване на зависимостта между обема на продажбите и продажната цена на продукта.

Пример: Предприятие е провело редица експерименти, целящи установяването на зависимостта между цената и обема продажби на свой продукт. Получените резултати се представени в следната таблица. Необходимо е представяне на функцията на търсенето чрез подходящ регресионен анализ.

Продажна цена (лв.)

15 12 13 11 11,5

10

Обем продажби в натурално изражение

4 900

7 050

8 850

10 900

12 950

15 100

Единична цена на продукта

Тъй като точковата диаграма показва разсейване на емпиричните наблюдения около права линия, приемаме, че зависимостта между цените и обемите на продажбите се изразява с уравнението на правата линия.

bxay +=~ ,

където ~

y - теоретични стойности на обема на продажби от регресионната

линия;

х – продажна цена.

За намиране на стойностите на а и b се използва методът на най-малките квадрати, като се решават две нормални уравнения:

∑ ∑+= xbnay

∑ ∑ ∑+= 2xbxaxy

№ хi yi xiyi xi2 59 750 = 6а +

72,5b

Обем продажби

Регресионна линия

1 15 4 900

73 500

225 692 975 = 72,5а+891,25b

2 12 7 050

84 600

144

3 13 8 850

115 050

169

4 11 10 900

119 900

121 а = 33 184,57

5 11,5

12 950

148 925

132,25

b = - 1 922,17

6 10 15 100

151 000

100

∑ 72,5

59 750

692 975

891,25

~

y = 33 184,5

– 1 922,17 xi

Въпрос 3

Счетоводен анализ на материалните запаси

1. Цел и задачи на счетоводния анализ на материалните запаси

Материалните запаси (inventories) в едно предприятие обхващат: готова продукция и стоки; незавършено производство; материали и запаси, които се изразходват в производствения процес или при предоставянето на услуги.

Счетоводния анализ на материалните запаси се свързва с:

- планиране на нуждите от материали, т.е. кога, къде и какви материали се изискват, кой може да даде ход на процеса по тяхното доставяне;

- определя кога да се купува и колко;

- преценява към кого да се направи заявката;

- определяне на оптималния обем на производствената поръчка;

- съхраняване на материалините запаси по начин, позволяващ лесен достъп до тях и придвижване, правилно съхраняване и опазване;

- осигуряване навременно отпускане и изписване;

- остойностяване на потреблението на материални запаси.

Целта на счетоводния анализ на материалните запаси е да се осигури необходимото количество материали, незавършено производство и готова продукция на необходимото място и по необходимото време без да се допускат загуби поради неправилно заявяване, съхраняване и отпускане. Всяко предприятие трябва да има точно установена процедура, която да позволява осигуряване на материали към момента, към който са необходими. Ако даден артикул е стандартен, за него може да се поддържа гаранционен запас. Гаранционният запас осигурява постоянна наличност и представлява буферен запас. В случайте, когато запасът достига критично равнище, следва да се задейства автоматична процедура за нова поръчка. Заявката за доставка е искане към съответно предприятие да достави определено количество на договорирани дати и цени. Системата на заявяване трябва да е съобразена с времето, необходимо на доставчика да осигури материала.

Системите и методите на доставката на материали са изключително разнообразни. Възможно е сключването на дългосрочни договори на

фиксирана цена, договори с клаузи за преразгреждане на цената, ориентация към закупуване при най-благоприятни условия.

При инвестирането на средства в материални запаси могат да възникнат два основни проблема:

- създаването на материални запаси, които превишават стопанските потребности и водят до допълнителни рискове и разходи;

- създаване на материални запаси, които не задоволяват производствените потребности на предприятието.

За да се избегнат тези две крайности, необходимо е да се установи оптималния рамер на доставяните материални запаси.

2. Определяне на оптималния размер на доставката на материали

Целта на управлението на материалните запаси е да се минимизират разходите по тяхното формиране и поддържане при даден обем дейност. Съществуват два основни метода при решаването на този проблем:

- анализ по метода на класификация „АВС”;

- математически модел за определяне на оптималния обем на доставката.

В основата на първия метод е заложено разграничаването на материалите по степен на важност. В зависимост от относителния дял на разходите за отделните видове материали, в общите разходи на материали те се подразделят на три групи: А, В и С. Важно е да се състави опис на използваните материали и да се посочи тяхната стойност. След това тези, които са с общи разходи над 70% се класифицират като запаси от група А, тези с над 15% като запаси от група В, а останалите като запаси от група С.

За материалите с висока стойност се отделя повече време за анализ и управление. Като примерни процедури могат да се посочат следните:

- за материалите от група А се определят точно размера и момента на поръчката. Установява се строг контрол и регулиране на запасите;

- за материлите от група В се определя оптималния обем на поръчката и момента на следващата заявка (променливите величини се пресмятат на тримесечие или шестмесечие). Осигурява се контрол върху запасите и своевременно установяване на измененията в използването на материалите;

- за материалите от група С не се прави предварителен разчет. Проверката на наличните запаси се извършва обикновено едни път в годината.

Пример:

При прилагане на класификицията АВС материалите в предприятие са групирани както следва:

Класове

Единици Стойност (лв.)

Брой

% Обща стойност

%

А 5 000

5 7 200 000

72

В 25 000

25 1 900 000

19

С 70 000

70 900 000

9

Общо: 100 000

100 %

10 000 000

100 %

От данните по горния пример се вижда, че само 5 % от общия брой материали представляват 72% от общата стойност.

За определяне на оптималното количество на доставката и момента на нейното извършване може да се приложи математически модел. За целта се анализират две групи разходи:

а) разходи по поддържане на складовата наличност от материални запаси, в т.ч.:

- разходи по поддържане на складовата база (наем, амортизация, ремонт, застраховки);

- разходи по текущо съхраняване на запасите (елекроенергия, трудови разходи за складовите работници).

б) разходи по осъществяване на доставката на материали.

Базовият модел на икономичния обем на поръчката (EOQ) изхожда от предпоставките, че производственото търсене е равномерно, че времето на изпълнение на доставките не се променя и при закупуването не се правят отстъпки за количество. При тези ограничения моделът предвижда дефинирането на контролните стойности на периодични и еднакви по размер доставки, като средното равнище на запасите представлява ½ от размера на една доставка.

Размери на доставките и запасите

Контролен размер на доставките

Контролен среден размер на доставките

За икономичен обем на поръчката, съответно оптимален среден размер на запасите и оптимален период на доставката, се считат тези техни значения, при които са минимизирани общите разходи по поръчките и за съхранение на запаса. Разходите по поръчките са правопропорционални на потребностите на производството през периода и на разходите за извършването на една поръчка и обратно – пропорционални на размера на една поръчка.

поръчкаедназаразходихпоръчкаеднанаразмер

периодаза

потребноственаПроизводст

поръчките

поРазходи=

Разходите по съхранението на запаса са правопропорционални на средния размер на запаса (1/2 от размера на една поръчка) и разходите за съхранението на единица запас за периода.

периодаза

натосъхранение

запаседин

поРазходих

поръчкаедна

наРазмер

тосъхранение

поРазходи

2=

На най-ниските общи разходи по поръчките и съхранението съответства икономичен (контролен) размер на поръчката, който се изчислява по формулата, представена по-долу:

Време

Време

Контролен срок на поръчките

периодаот

натосъхранение

запаседин

заРазходипоръчкаедна

заРазходих

периодаза

потребноственаПроизводстх

поръчката

наРазмер2

=

На основата на изчисления размер на поръчката се определят контролния (икономичен) среден размер на запасите и контролния (икономичен) срок на поръчките.

2

поръчкатанаРазмерзапаситенаразмерСреден =

поръчкаеднанаРазмер

периодазапотребноственаПроизводстпоръчкиБрой =

поръчкиброй

периоданалностпродължитепоръчкитенаСрок =

запаседин

наценах

капитала

нацената

периода

единза

зазапас

разходиСкладовипоръчкаедна

заРазходих

периодаза

потребноственаПроизводстх

поръчката

наРазмер

+=

2

Разходите по съхранението се разлагат на складови разходи и финансови разходи, свързани с цената на капитала, застраховане, данъците и др.

Пример:

Предприятие има годишна призводствена потребност от 50 000 детайла от определен вид. Разходите по една поръчка са 60 лв., складовите разходи за един детайл за период от една година са 0,12 лв., цената на едни детайл е 0,38 лв., а разходите за лихви и застраховки са 15%. При тези данни, определете: контролния размер на една поръчка; контролният среден

размер на запасите; броят на поръчките през годината; контролният срок за подновяване на поръчките.

детайлах

хх

поръчката

наРазмер582233898305

057,012,0

6000000

38,015,012,0

60500002 ==+

=+

=

детайлазапаситенаразмерсреденКонтролен 29112

5822 ==

броягодинатапрезпоръчкиБрой 95822

50000 ==

днидни

поръчкитенасрокКонтролен 409

365 ==

3. Определяне на оптимален размер на производствената партида

Математическият модел за определяне на оптимално количество на доставка може да се адаптира по отношение на определянето на оптимален размер на производствена партида, ако разходите свързани с партидата възникват еднократно. Такива са трудовите разходи, разходите за материали, разходи, свързани с престои и други разходи по поддържане на производствените мощности, които имат непосредствена връзка с производството на партидата от изделия. За да се определи оптималното количество на производствената партида е необходимо тези разходи да се съпоставят с разходите по поддържане на запас.

Пример:

За производството и продажбите на продукт „А” са известни следните данни:

- годишен обем на продажбите – 18 000 единици;

- разходи по производство на изделие – 180 лв.;

- разходи за поддържане на единица запас от изделие „А” – 2 лв.

При тези данни – оптималният размер на производствената партида ще се определя както следва:

единициxxQopt 18002/)18018000(2 ==

При годишно търсене от 18000 единици от продукт „А” ще бъдат произведени 10 производствени партиди. Ако работните дни в годината са 250, то интервалите между производствените партиди ще бъдат 25 дни. При постоянно търсене, 72 единици дневно може да се предлагат на пазара (18000 единици : 250 дни). За да се определи кога следва да започне производството на дадена партида, трябва да се знае необходимото време за нейното завършване. Нека да приемем, че са нужни 10 дни за завършването на производствена поръчка. За този период от 10 дни 720 единици ще трябва да бъдат осигурени за продажба (72 единици х 10 дни) преди да са готови изделията от текущата поръчка. Ако се приеме, че не се изисква поддържането на гаранционен запас, то производството на следващата поръчка трябва да започне в момента, към който началният запас от изделие „А” достигне 720 единици. Това ще стане на 25-тия ден след започване на предходната партида.

4. Контрол върху равнището на материалните запаси

Счетоводният анализ на материалните запаси се реализира в два аспекта: по отношение на оборотния запас и по отношение на гаранционния запас. Сборният запас изразява количеството материални запаси, които се ползват в нормалния ход на дейността. Гаранционният запас се създава от гледна точка на нарушаване на режима на доставките или промени в хода на производствения процес.

Могат да се приложат различни системи за контрол на равнището на материалните запаси. Необходимо е да се определи минималното и максималното равнище на материалните запаси. Дефинират се два вида материални запаси:

- минимален запас, който се дефинира на основата на средната потребност от даден запас и времето на неговото производствено използване. Когато

фактическият запас достигне минималният, трябва да бъде осигурен нов, за да се поддържа производствения процес;

- максимален запас, който се определя на основата на производствените потребности за определен период от време или като величина, равна на минималния запас и оптималния размер на доставката.

Разпространена система за организиране на снабдителните процеси е системата за придържане към точката на нова заявка (reorder point). Дефинира се моментът, към който следва да се направи нови заявка. Този момент се свързва с онова равнище на материалния запас, което се определя като към минималния материален запас се прибави дневното потребление на дадена позиция, умножено по времето, което е необходимо за осъществуване на доставката. Например, ако за даден материал минималният запас е 2 500 единици, дневното потребление е 75 единици и времето за осъществяване на доставка е 12 дни, точката на нова заявка ще бъде достигната при складова наличност 3 400 единици (2500+(75х12)).

За да се осигури точното отчитане на материалните запаси, се изисква тяхното инвентаризиране. При провеждане на инвентаризацията могат да се установят грешки, поради различни причини, като например:

- неправилно записване по аналитичните партиди;

- неточно отразяване на физическото местонахождение;

- аритметични грешки;

- кражби.

5. Оценка на материалните запаси при тяхното потребление

Отчитането по нормативни разходи е един от методите за оценка на материалните запаси в процеса на тяхното използване по принадлежност. Възприемането на този метод позволява да се организира управлението на

материалните запаси по метода на изключението и да се води аналитично отчитане само в натурално изражение.

Ако за оценка на материалните запаси се ползват фактическите разходи, то могат да се приложат следните методи за оценяване:

За материални запаси, които не са взаимозаменяеми и са свързани с конкретни проекти

За взаимозаменяеми стоково-материални позиции

Конкретна идентификация на разходите - по партиди, поръчки, проекти и клиенти

Първа входяща - първа изходяща себестойност (FIFO)

Средно претеглена себестойност

Конкретно определената себестойност е приложима в случаите, когато може да се проследи физическият поток на движение на материалите, стоките, незавършеното производство и готовата продукция.

При метода първа входяща-първа изходяща себестойност (FIFO) се съблюдава следната последователност на остойностяването:

• материалите, които са закупени първи, се изписват първи при вла-гане в производството и при други намаления;• стоките, които се закупуват първи, се изписват първи при продажба или при други намаления;• по отношение на незавършеното производство при калкулирането по технологични процеси разходите, въплътени в незавършено производство в началото на периода, се включват в себестойността на завършения продукт, а на разпределение между завършения продукт и крайния запас от незавършено производство подлежат пямо пазхолите. отнасяши се за съответния отчетен период;

• продукцията, която е произведена първа, се изписва първа при продажби и други намаления.

При метода средно претеглена себестойност, се определя средно претеглена стойност за всяка единица материален запас (материали, стоки и готова продукция). Средно претеглена себестойност може да се изчисли на периодична основа или след всяко постъпление. Методът на средно претеглената себестойност може да се приложи и при разпределение на разходите между завършения и незавършен продукт при калкулирането по технологични процеси.

Чрез съответно избран метод за оценка на материалните запаси при тяхното потребление се цели общата стойност на съответните ресурси да се разпредели като себестойност на продажбите (включена в отчета за приходите и разходите) и сума в краен запас (включена в счетоводния баланс). Следователно, изборът на един или друг метод за оценяване влияе непосредствено върху основните икономически показатели, като себестойност на продажбите, себестойност на запаса и печалба. Могат да се направят някои общи изводи по приложението на всеки един от посочените методи:

• конкретно определена себестойност - възможно най-точният метод, който изисква физическо следене на потока от ресурси и може да се приложи при попоръчковия метод на калкулиране по отношение на материали, незавършено производство и готова продукция, както и при отделни видове стоки;• средно претеглена себестойност - сравнително лесен за прилагане с минимум изчислителни процедури, който обаче води до осредняване на стойностите по отчетни периоди;• първа входяща - първа изходяща себестойност - за разлика от предходния метод, който усредява стойности, при този метод материалните запаси се остойностяват по присъщите им стойности, но се изменя картината на печалбата спрямо текущите цени, защото се отчитат разходи по по-ранно формирали се стойности;• последна входяща - първа изходяща себестойност - води до реалистични

производствени разходи, но оценката на запасите се отдалечава от текущите цени.

Пример:

На първи януари г-н Ив. Иванов започва собствен бизнес за търговия на едро със стока „Х”. Той инвестира 40 000 лева през следващите два месеца и извършва следните стопански операции (вж. таблица по-долу):

Дати

Операции

Доставки Продажби – цена 50 лв.

Количество (кг.)

Стойност (лв.)

Количество (кг.)

Стойност (лв.)

14/01

200 7 200

18/01

400 15 200

21/01

500

25/01

600 24 000

28/01

400 14 000

03/02

600

08/02

500 14 000

28/02

400

През периода са извършени парични разходи по оперативната дейност за 2 300 лв. Доставките и продажбите са заплащани в брой.

Иска се: Да се определи стойността на продадените стоки през месец януари и месец февруари, като последователно се приложат средните методи за остойностяване:

- първа входяща – първа изходяща;

- среднопретеглена цена.

Решение:

Първа входяща – първа изходяща (FIFO)

Дата

Приход Разход остатък

количество

цена

стойност

количество

цена

стойност

количество

стойност

14/01

200

36

7 200

200

7 200

18/01

400

38

15 200

600

22 400

21/01

200

300

500

36

38

7 200

11 400

100

3 800

25/01

600

40

24 000

700

27 800

28/01

400

35

1 4000

1 100

41 800

03/0

100

5

38

40

3 80 5 1

2 00

600

0

20 000

00

8 000

08/02

500

28

14 000

1 000

32 000

28/02

100

300

40

35

4 000

10 500

600

17 500

Краен запас:

100 кг. х 35 лв. = 3 500 лв. Приход – 74 400 лв.

500 кг. х 28 лв. = 14 000 лв. Разход – 56 900 лв.

17 500 лв.

Среднопретеглена стойност

Дата

Приход Разход остатък

количество

цена

стойност

количество

цена

стойност

количество

стойност

14/01

200

36

7 200

200

7 200

18/01

400

38

15 200

600

22 400

21/01

500

37,33а

)

18 667

100

3 733

25/01

600

40

24 000

700

27 733

28/01

400

35

1 4000

1 100

41 733

03/02

600

37,94б

)

22 764

500

18 969

08/02

500

28

14 000

1 000

32 969

28/02

400

32,97в)

13 188

600

19 781

а) 22 400 : 600 = 37,33 б) 41 733 : 1 100 = 37,94 в) 32 969 : 1 000 = 32,97

Краен запас:

600 кг. х 32,97 лв. = 19 871 лв. Приход – 74 400 лв.

Разход – 54 619 лв.

Крайният ефект от прилагането на различните методи за остойностяване на разхода на стоки върху финансовия резултат и имущественото състояние на предприятието може да се представи чрез отчета за приходите и разходите и баланса:

Отчет за приходите и разходите

Показатели FIFO Среднопретеглена стойност

Приходи от продажби

75 000

75 000

Себестойност на продажбите

56 900

54 619

Брутна печалба 18 100

20 381

Други разходи 2 300

2 300

Печалба от оперативна дейност

15 800

18 081

Баланс

Показатели FIFO Среднопретеглена стойност

Материални запаси 17 500

19 781

Финансови средства

38 300

38 300

Сума на актива 55 800

58 081

Основен капитал 40 000

40 000

Печалба от оперативна дейност

15 800

18 081

Сума на пасива 55 800

58 081

Примерът илюстрира ефекта от прилагането на различните методи на остойностяване на материалния запас (стоките) при тяхното потребление (продажба) върху конкретни показатели от баланса и отчета за приходите и разходите.

Във връзка с отчитането на разхода за материални запаси могат да се поставят два въпроса свързани с тяхното придвижване:

• отчитане на транспортните разходи по доставката на материалите;• отчитане на разходите по вътрешни премествания.Транспортните разходи по доставката на материали се включват в доставната цена на материалите. Ако транспортните разходи се явяват общ разход по доставката на няколко различни материала, те следва да се разпределят между тях на база на физическото им количество или покупната им

стойност. Ако транспортните разходи са незначителни по размер, се допуска тяхното отнасяне към състава на общопроизводствените разходи.

По отношение на разходите, които са свързани с вътрешното движение на материалите, са възможни два подхода. При първия се изисква тези разходи да се включват в себестойността на съответния материален носител. Тъй като установяването на нормативи и разпределението на подобни разходи е твърде трудоемко, се допуска отчитането на тези разходи в състава на общопроизводствените разходи.

Във връзка с отчитането на отпадъците могат да се приложат два подхода:

• оценката на разхода на материали се извършва по възприетата методика текущо през периода, а разликата се отчита в края на периода, или• стойността на отпуснатите материали се завишава, за да се компенсират предполагаемите загуби.

Въпрос 4

Счетоводен анализ на трудовите разходи

1. Цел и задачи на счетоводния анализ на трудовите разходи

Организацията и отчитането на труда има важно икономическо и социално значение в условията на пазарната икономиката. За целите на вътрешнофирменото счетоводоство по отношение на трудовите разходи може да се разграничат две сфери:

- съставяне на ведомост за работната заплата (payroii accounting);

- отчитане и разпределение по направления и центрове на отговорност на трудови разходи (labour cost accounting).

В зависимост от своя характер, трудовите разходи по производството могат да се класифицират в няколко групи: преки трудови разходи, които се начисляват в себестойността на продукциите и услугите; непреки трудови разходи, които се отчитат като общопроизводствени разходи; разходи, свързани с престои; извънреден труд.

От гледна точка, престоите се категоризират в две групи: отстраними и неизбежни. Отстранимите престои са свързани с неточности при планирането и състовянето на графици. Разходите за тях не следва да се включват в себестойността на продукцията, а трябва да се третират като разходи за периода. Престои, които не могат да бъдат избегнати, възникват при обичайните условия на работа и се разглеждат като част от себестойността на продукцията.

По различен начин могат да се начисляват и разходите за извънреден труд. При тяхното отчитане също се съблюдава принципа за неопределимост. Тези от тях, които биха могли да се избегнат, се считат за разход за периода. Само онези разходи за извънреден труд, които са свързани с обективни причини, като производство на по-голямо количество от заплануваното, се включват в себестойността на произвежданата продукция. Допълнителното работно време, изразходвано за непосредственото производство на продукцията, се определя по разценка. Само доплащанията за извънреден труд се считат за "излишен" разход и се третират като разходи за периода.

2. Ефективност и текучество на работната сила

Целта на управленското счетоводство е не само регистрирането на трудовите разходи и тяхното отнасяне по принадлежност, но и анализа на използването на трудовите ресурси. В тази връзка се следят два показателя:

• коефициент на заетост (utilization ratio), като отношение на производителното време към общото работно време;

• коефициент на ефективност на труда (efficiency ratio), като отношение

на нормативното работно време за фактически обем дейност и фактическото работно време.

Пример: Седмичният график на Ив. Иванов включва:

Операции ЧовекочасовеПроизводствено време 30Технологично изчакване 2Контрол на материали 3Друго непроизводствено 5Всичко: 40

Коефициентът на заетост се определя като отношение на производствените човекочасове към общите човекочасове за даден период. По данните на разглеждания пример този показател е 75% (30 ч/ч х 100) : 40 ч/ч.

Ив. Иванов произвежда детайл „Х”. Нормативният разход на труд за единица изделие е 8 ч/ч.

Заплащането се извършва по следната разценка за час:

Характер на труда Разценка (лв./час)Работно време през седмицата 2Извънреден труд през седмицата 3Извънреден труд в почивни дни 3,5Извънреден труд при официални 4

Данните от седмичния отчет за изработката на Ив. Иванов са следните:

40 ч/ч х 2 лв. 80 лв.

5 ч/ч х 3 лв. 15 лв.

4 ч/ч х 3,5 лв. 14 лв.

8 ч/ч х 4 лв. (официален 32 лв.

празник)

57 ч/ч 141 лв.

През седмицата Ив. Иванов е работил върху 6 детайла. Фактическият разход на труд за единица продукт е 23,5 лв. (141 лв. : 6 ед.). Нормативните разходи за труд за единица от детайл „Х” са 16 лв. (8 ч. х 2 лв.)

Коефициентът, който характеризира ефективността на труда, изразява отношението на нормативно необходимите човекочасове за производството на детайлите и фактически отработените човекочасове. В разглеждания пример този показател е 84,5% [(6 ед. х 8 ч/ч. х 100) : 57 ч/ч].

Въз основа на данните от разглеждания пример могат да се направят следните заключения: Ако трудът на Иван Иванов бе влаган при 100 % ефективност, за производството на шестте детайла щяха да бъдат необходими само 48 човекочаса (6 д. х 8 ч/ч.) и следователно ще се спестят 9 човекочаса труд от общо изразходваните 57 човекочаса. В този случай щеше да се избегне извънредният труд в неделя, който в примера се разглежда и като официален празник, 32 лв. (8 ч/ч х 4 лв.) и един час от извънредния труд в събота за 3,5 лв. (1 ч/ч х 3,5 лв.). Общата икономия при реализиране на 100 % ефективност в сравнение с фактическата е 35,5 лв. (32 лв. + 3,5 лв.).

При анализа на ефективността на влагания труд следва да се отчете фактът, че фактически отработените човекочасове включват и време, свързано с неизбежни престои. За да има прецизност в изчисленията, коефициентът на ефективност на влагания труд следва да се пресметне като отношение на нормативно необходимите човекочасове за производство на дадено количество продукция и фактически отработените човекочасове, коригирани с часовете неизбежни престои. Ако приемем, че фактически отработените човекочасове включват 4 часа неизбежни престои, то

коефициентът на ефективност ще бъде 90,6% [(6 ед. х 8 ч/ч х 100) : (57 ч/ч - 4 ч/ч)].

Освен ефективността на използването на трудовите ресурси следва да се анализират и данните за движението на работната сила. За целта се изчислява показател за текучество, като отношение на броя на напусналите работници, които трябва да бъдат заместени, и средния брой работници през периода. Причините за текучеството в едно предприятие могат да се различни - ниско заплащане, лоши условия на труд, липса на обучение, липса на перспективи и мотивация. Тъй като всяка замяна на персонал е свързана с допълнителни разходи (обявяване на конкурс, обучение, по-ниска ефективност в работата на новопостъпилите), следва да се стимулира растежа на място и намаляване на текучеството.

3. Изследване влиянието на професионалната квалификация върху трудовите разходи

В процеса на дейност се установява съществено изменение на разходите на труд под влияние на подобряването на професионалните умения на персонала. Трудовите разходи намаляват в резултат на повишаване на професионалната квалификация и причината за това е намаляването на изразходваното работно време при производството на единица продукция. В тази връзка се разработва идеята за кривата на професионалната квалификация (learning curve analysis). При анализа се определя очакваното намаление на изразходваното работно време под влияние на повишаване квалификацията на персонала. Този анализ се налага в следните случаи: внедряване на нов продукт; промяна на производствената технология; смяна на оборудването; наемане на нов персонал.

При започване на дадена дейност или усвояване на нова технология и производство, поради недостатъчни професионални умения, ефективността от труда е по-малка и следователно трудовите разходи са по-високи. При рутинен характер на операциите с натрупване на професионален опит времето, необходимо за производството на единица, намалява. Процентът на намаление се установява по емпиричен път и се използва за прогнозиране на бъдещите трудови разходи. Ефектът от кривата на

професионалната квалификация намира израз в следната закономерност: при всяко удвояване на кумулативния обем производство средният брой човекочасове за производството на единица намалява с определен процент, наречен норма на професионална квалификация. Следователно, при двукратно нарастване на обема на производството средният брой човекочасове за производство на единица продукция ще се определя в процент (80%, 70% и т.н.) към средния брой човекочасове за производството на единица продукция от предходния обем.

Пример:

При производството на контролно измервателен прибор ММ е установена 80% крива на професионалната квалификация. Производството е организирано по поръчки и са планирани следните партиди: I - 1 брой; II - 1 брой; III - 2 броя; IV - 4 броя; V - 8 броя. За производството на първата бройка са предвидени 200 човекочаса. Прогнозните данни за необходимите човекочасове за производство на всяка от поръчките и за производството на единица изделие по отделни поръчки при отчитане на ефекта на кривата на професионалната класификация са посочени в таблица по-долу:

№ Количество единици Кумулативни човекочасове

партида в една партида

кумулативни ед.

средни ч/ч за ед.

общо ч/ч

1 2 3 4 5 (3х4)

I 1 1 200 200

II 1 2 160а) 320

III 2 4 128в) 512

IV 4 8 102,4д) 819,2

V 8 16 81,92ж) 1310,72

а) 200 х 0,8

б) 320 - 200

в) 160 х 0,8

г) 512 – 320

д) 128 х 0,8

е) 819,2 - 512

ж) 102,4 х 0,8

з) 1 310,72 – 819,2

При изграждането на графиката на изменението на средното работно време за единица кумулативно производство при наличието на ефект от повишаване на професионалната квалификация, по абсцисата се нанасят кумулативните количества продукти, а по ординатата - средният брой човекочасове за единица кумулативно производствто. Графиката разкрива силно намаление в началото на средния брой човекочасове за кумулативна единица продукция. Постепенно наклонът на графиката, става по-малък и към определен момент това намаление почти изчезва, тъй като се достига нормативното равнище на ефективност на живия труд, което е относително постоянно.

кумулативни единици

Среден брой ч/ч за единица

Въпрос 5

Традиционен подход на обхващане и интегриране на непреките разходи в себестойността

1. Центрове на разходите, етапи и бази за разпределение на непреките разходи

При традиционния подход непреките производствени разходи се обхващат по функционални центрове на разходите към момента на тяхното възникване (соst pool). Могат да се обособят три типа функционални центрове на непреките разходи:

• център на разходите по обща организация на производството;• центрове на разходите по спомагателни звена;• центрове на разходите по основни производствени звена.На определени междинни периоди и задължително към края на отчетния период непреките производствени разходи се разпределят (соst allocation) с цел да се включат в себестойността на отделните продукти или поръчки. При разпределянето на тези разходи се съблюдава следната методика:

Първи етап: Разпределение на разходите по обща организация на производството между спомагателните и основните производствени звена. Като база за разпределение се използват фактори, от които в най-голяма степен зависи размерът на конкретните производствени разходи.

Втори етап: Разпределение на разходите, акумулирани по спомагателни звена, между основните производствени звена. При това разпределение могат да се отчитат извършените взаимни услуги между спомагателните

звена, но може и те да бъдат пренебрегнати и игнорирани от процеса на разпределение. Като база за разпределение (allocation base) се ползва обемът на извършените услуги от спомагателните звена, изразен в съответни мерни единици (човекочасове, киловатчаса и други)

Трети етап: Разпределение на разходите, акумулирани по основни производствени звена, между обектите на калкулиране (отделните продукти или поръчки). Традиционни бази за разпределение са:

• преки материални разходи по количество или стойност;

• преки трудови разходи по количество или стойност;

• обща сума на преките разходи;• отработвани машиночасове;

• комбинирана база, при която за отделните видове непреки производствени разходи се подбират специфични бази.

Пример:

През първото тримесечие на отчетната година предприятие произвежда три продукта „А”, „В” и „С” (респективно работи по три поръчки). Данните за преките разходи и обема на производството са, както следва:

Показатели Продукт “А”

Продукт “В”

Продукт “С”

Обем производство (броя)

2 100 3 450 3 400

Преки материали, влагани в машинен цех (лв.)

46 200 96 600 28 900

Преки трудови разходи (лв.), в т.ч.:

- в машинен цех;

- в монтажен цех

25 200

50 400

27 600

20 700

3 400

35 700

Машиночасове за единица

12 6 2

Непреките разходи през първото тримесечие на отчетната година са, както следва:

Показатели Машинен цех

Монтажен цех

Енергетично стопанство

Ремонтно звено

Спомагателни материали

15 000 13 500 10 000 17 000

Амортизация 13 060 7 960 6 500 9 000

Електроенергия за осветление

Застраховки на оборудване

Трудови разходи за спомагателни работници

Допълнителни данни за производствените фактори са:

Показатели Машинен цех

Монтажен цех

Енергетично стопанство

Ремонтно звено

Балансова стойност на оборудването

1 500 000 750 000 300 000 450 000

Брой на спомагателния персонал

36 28 8 8

Заета (застроена) площ – кв.м

3 600 1 400 1 000 800

Към 31 март енергетичното звено е отчело 3 000 отработени човекочаса, от които 2 000 в машинен цех и 1 000 в монтажен цех. Отработените човекочасове в ремонтното звено са 5 000, от които 2 500 в машинен цех и 2 500 в монтажен цех.

Към 31 март е извършено разпределение на непреките общопроизовдствени разходи с цел да се установи себестойността на продукцията по фактически разходи.

Първи етап: Разпределение на разходите по обща организация на производството между спомагателните и основните производствени звена.

Разпределението на разходите на електроенергия за осветление за 17 000 лв. На база заета (застроена) площ в квадратни метри е:

Направление на Баз Коефициен Сума

разпределението а т

1 2 3 4 (2 х 3)

Машинен цех 3 600

2,5 9 000

Монтажен цех 1 400

2,5 3 500

Енергетично звено 1 000

2,5 2 500

Ремонтно звено 800 2,5 2 000

Всичко: 6 800

17 000

Разпределение на разходите за застраховки за 60 000 лв. на база на остатъчната стойност на оборудването:

Направление на разпределението

База Коефициент

Сума

1 2 3 4 (2 х 3)

Машинен цех 1 500 000

0,02 30 000

Монтажен цех 750 000

0,02 15 000

Енергетично звено 300 000

0,02 6 000

Ремонтно звено 450 0,02 9 000

000

Всичко: 3 000 000

60 000

Разпределение на трудовите разходи от 80 000 лв. за спомагателните работници на база на броя на заетия спомагателен персонал:

Направление на разпределението

База

Коефициент

Сума

1 2 3 4 (2 х 3)

Машинен цех 36 1 000 36 000

Монтажен цех 28 1 000 28 000

Енергетично звено 8 1 000 8 000

Ремонтно звено 8 1 000 8 000

Всичко: 80 80 000

Втори етап: Разпределение на разходите, акумулирани по спомагателни звена, между основните производствени звена.

След разпределението на разходите по общата организация на производството, разходите за спомагателните звена са:

Показатели Машинен цех

Монтажен цех

Енергетично стопанство

Ремонтно звено

Спомагателни материали

15 000 13 500 10 000 17 000

Амортизация 13 060 7 960 6 500 9 000

Електроенергия и осветление

9 000 3 500 2 500 2 000

Застраховки на оборудването

30 000 15 000 6 000 9 000

Трудови разходи за спомагателни работници

36 000 28 000 8 000 8 000

Сума на разходите на енергетичното звено

33 000

Сума на разходите на ремонтното звено

45 000

Разпределението на разходите от 33 000 лв., акумулирани в енергетичното звено, се осъществява на база на обема на извършените услуги от това звено на основните производствени звена (обемът на услугите е изразен в човекочасове):

Направление на разпределението

База

Коефициент

Сума

1 2 3 4 (2 х 3)

Машинен цех 2 000

11 22 000

Монтажен цех 1 000

11 11 000

Всичко: 3 000

33 000

Разпределението на разходите от 45 000 лв., акумулирани в ремонтното звено, се осъществява на база на обема на извършените услуги от това звено на основните производствени звена (обемът на услугите е изразен в човекочасове) и е както следва:

Направление на разпределението

База

Коефициент

Сума

1 2 3 4 (2 х 3)

Машинен цех 2 500

9 22 500

Монтажен цех 2 500

9 22 500

Всичко: 5 000

45 000

∑

∑

Трети етап: Разпределение на разходите, акумулирани по основни производствени звена между обектите на калкулиране – продукт “А”, “В” и “С”.

След разпределението на разходите, акумулирани в спомагателни звена, разходите по основни производствени са:

Показатели Машинен цех

Монтажен цех

Енергетично стопанство

Ремонтно звено

Спомагателни материали

15 000 13 500 10 000 17 000

Амортизация 13 060 7 960 6 500 9 000

Електроенергия и осветление

9 000 3 500 2 500 2 000

Застраховки на оборудването

30 000 15 000 6 000 9 000

Трудови разходи за спомагателни работници

36 000 28 000 8 000 8 000

Сума на разходите на енергетичното звено

22 000 11 000 (33 000)

Сума на разходите на ремонтното звено

22 500 22 500 (45

Сума на разходите на

147 560

машинния цех

Сума на разходите на монтажния цех

101 460

Разпределението на разходите за 147 560 лв., акумулирани в машинния цех, може да се извърши на различни бази, например:

- преки материални разходи;

- преки трудови разходи;

- отработени машиночасове.

За база на разпределение са избрани отработените машиночасове:

Направление на разпределението

База Коефициент

Сума

1 2 3 4 (2 х 3)

Продукт “А” 25 200а) 2,8 70 560

Продукт “В” 20 700б

)

2,8 57 960

Продукт “С” 6 800в) 2,8 19 040

Всичко: 52 700 147 560

а) 2 100 х 12 б) 3 450 х 6 в) 3 400 х 2

За база на разпределение на разходите за 101 460 лв., акумулирани в монтажния цех, е избрана стойността на трудовите разходи:

Направление на разпределението

База

Коефициент

Сума

1 2 3 4 (2 х 3)

Продукт “А” 50 400

0,95 47 880

Продукт “В” 20 700

0,95 19 665

Продукт “С” 35 700

0,95 33 915

Всичко: 106 800

101 460

При отнасянето на непреките разходи по обекти на калкулиране, данните за себестойността по продуктите е, както следва:

Калкулационна карта на продукт “А”:

Показатели Машинен цех

Монтажен цех

Всичко

1. Преки материали

46 200 46 200

2. Преки трудови разходи

25 200 50 400 75 600

3. Непреки 70 560 47 880 118

разходи 440

4. Себестойност (1+2+3)

240 240

5. Брой изделия

21 00

Себестойност за единица (4:5)

114,20

Калкулационна карта на продукт “В”:

Показатели Машинен цех

Монтажен цех

Всичко

1. Преки материали

96 600 96 600

2. Преки трудови разходи

27 600 20 700 48 300

3. Непреки разходи

57 960 19 665 77 625

4. Себестойност (1+2+3)

222 525

5. Брой изделия

3 450

Себестойност за единица (4:5)

64,50

Калкулационна карта на продукт “С”:

Показатели Машинен цех

Монтажен цех

Всичко

1. Преки материали

28 900 28 900

2. Преки трудови разходи

3 400 35 700 39 100

3. Непреки разходи

19 040 33 915 52 955

4. Себестойност (1+2+3)

120 955

5. Брой изделия

3 400

Себестойност за единица (4:5)

35,58

Въпрос 6

Методи на калкулиране

1. Обща характеристика на методите на калкулиране

В зависимост от начина, по който производствените разходи се обхващат и отнасят по обекти на калкулиране, в счетоводната теория и практика се

разграничат различни методи на калкулиране. Като традиционни се разглеждат два основни метода - метод на калкулиране по поръчки (order costing) и метод на калкулиране по технологични процеси (ргоcess costing). Тяхното разграничаване обективно се обуславя от два фактора:

• характер на обекта на калкулиране;• периодичност при изчисляване на себестойността (общо и за единица).Обектът на калкулиране при попоръчковия метод е отделната поръчка, чиято себестойност се определя след нейното завършване. При това калкулационния период съвпада с времето на производството, а локализацията на разходите е в рамките на поръчката. Следователно, методът е свързан с непериодично калкулиране и последователно сумиране на преките и непреки разходи. Обектът на калкулиране изразява цялата съвкупност от изделия, работи и услуги, приети за производство. Този обект може да се представи в различни калкулационни единици. В зависимост от характера на калкулационната единица могат да се разграничат три разновидности на попоръчковия метод на калкулиране: индивидуално, по партиди (серийно) и по договори с продължителен срок на изпълнение в рамките на няколко отчетни периода.

Особеностите на калкулирането по поръчки, които се отнасят и до трите негови разновидности (индивидуално, по партиди и по договори), са свързани с обхващането и систематизирането в аналитичен разрез на разходите в съответствие с конкретната поръчка. Определянето на себестойността се извършва след окончателното завършване на поръчката, независимо от нейната продължителност. Осигурява се индивидуализиране на разходите и определяне на средна, а на индивидуална себестойност по обекти на калкулиране.

И при трите разновидности на калкулирането по поръчки производствените разходи се отчитат по отделни поръчки. Поръчките се откриват за конкретния продукт или услуга (при индивидуалното калкулиране), група продукти, имащи характер на серия, или за конкретен договор за строителство. Поръчките се регистрират и всяка една получава съответен номер. За целите на отчитането на разходите се открива отчетно-калкулационна карта, в която се вписва поредният номер на поръчката. В

тези карти производствени разходи се регистрират по елементи на разходите и по цехове, ако производството е свързано с подобен технологичен процес. В случай, че производственият процес обхваща няколко отчетни периода (годишни или междинни), в отчетно-калкулационната карта се отнасят съответните непреки производствени разходи след разпределение. Следователно, към даден момент разходите по картите за отделните поръчки изразяват себестойност на завършени поръчки или разходи за незавършени поръчки. При закриването на поръчката се извършват корекции във връзка с изписани, но не употребени материали.

Калкулирането по технологични процеси се прилага в отрасли с непрекъснат производствен процес при масово производство на продукция, изработвана от еднородни изходни материали при конкретна обработка. Технологичният процес се състои от фази (преработки). Извършват се технологични операции, в резултат на които, чрез последователна и постепенна преработка на изходния материал, се получават първоначално междинни продукти (полуфабрикати), а в края на производствения цикъл - готов продукт. В качеството на обекти на калкулиране се разглеждат както готовите продукти, така и продуктите с различна степен на завършеност по стадии на технологичния процес (незавършено производство на междинни и крайни продукти).

Времевата характеристика на калкулирането по процеси е свързана с непрекъснат поток на масово производство. Изчисляването на себестойността на продуктите и услугите изисква условно прекъсване на производството и определяне на времеви граници (например, месец, тримесечие и задължително в рамките на годишния отчетен период). Следователно, калкулационният период при този метод не съвпада с времето на производство. Същевременно калкулационната единица е една от многобройните и многократно повтарящи се в процеса на производството. В тази връзка се определя средна величина на калкулационна единица. Следователно, могат да се посочат основни осо-бености на калкулирането по процеси в сравнение с калкулирането по поръчки:

• обект на калкулиране са видовете продукти, обособени по стадии на

производствения процес (по преработки), а не отделните поръчки;• изчислява се средна, а не индивидуална себестойност на произвежданите продукти и услуги;• разходите по отделни фази на производствения процес се разпределят между завършените продукти (междинни или крайни) и запасите от незавършено производство;• в резултат на съвместен производствен процес могат да се получат взаимосвързани основни и допълнителни продукти.

Калкулирането по технологични процеси има две основни области на приложение: в сферата на производството и в сферата на услугите. Ако дейността се осъществява само чрез една технологична преработка, като разновидност може да се обособи простият еднофазен метод на калкулиране. При наличието на няколко фази на обработка, като разновидности се разграничават полуфабрикатният и безполуфабрикатният методи на калкулиране по технологични процеси. Предоставянето на услугата не се свързва с конкретна поръчка и не се отчита незавършено производство в рамките на даден период.

2. Калкулиране по поръчки

2.1. Калкулиране по индивидуални поръчки

Калкулирането по индивидуални поръчки е свързано с разнородния характер на всяка поръчка. Такива са, например, поръчките по поправка на автомобили, водопроводни услуги, строителни ремонти. Те обикновено се осъществяват чрез прости операции и изискват:

• съставяне на график за изпълнение на операциите;• заявяване на необходимите количества материали;• откриване на отчетно-калкулационна карта.

При завършването на поръчката в отчетно-калкулационната карта се обобщават всички разходи, включително съответно полагащите се непреки производствени разходи (по фактически размер или по нормативни коефициенти). Тези разходи служат за определяне на продажна цена, ако се

прилага модела за ценообразуване "разходи + надценка". Ако цената е предварително договорирана, те се съпоставят с планираните разходи и се отчитат отклонения.

Пример:

В ремонтно предприятие през първото тримесечие на 2007 г. са изпълнявани четири индивидуални поръчки. През периода е започната и завършена поръчка № 3. В отчетно-калкулационната карта на поръчката са отчетени следните разходи:

• преки материали - 3 000 лв.;• преки трудови разходи - 460 човекочаса по 3 лв./човекочас.Плановият обем на ремонтната дейност за годината е 10 000 човекочаса. Нормативната сума за общите производствени разходи за съответния планов обем е 70 000 лв.

Предприятието прилага нормативни коефициенти за включване на непреките производствени разходи в себестойността на поръчките на база отработени човекочасове.

Договорената продажна цена е 10 000 лв.

Отчетът за брутния доход при завършването на поръчка № 3 е представен в следната таблица:

Дата на започване: 15.02.2007 г. Поръчка № 3

Дата на завършване: 31.03.2007 г.

Показатели Сума (лв.)

Сума (лв.)

1. Приходи от продажби 10 000

2. Производствена себестойност:

- преки материални разходи;

- преки трудови разходи: 460 човекочаса х 3 лв.

- непреки производствени разходи: 460 ч/ч х 7* лв.

3 000

1 380

3 220

7 600

3. Брутен доход 2 400

*Нормативният коефициент за разпределение на непреките разходи на база планов обем е 7 лв.

(70 000 лв. : 10 000 човекочаса).

2.2. Калкулиране по партиди

Калкулирането по партиди се отнася до група изделия, имащи характер на серия (серия от инструменти, машини, обувки и т.н.). Примерен формат на отчетно-калкулационна карта за производството на серия от изделия е представен в следната таблица:

Отчетно-калкулационна карта Поръчка № ......................

Дата на започване: .....................

Дата на завършване: ..................

Дата Цех А Цех В Цех С Всичко

Преки материали

Преки трудови разходи

Непреки производствени разходи

Всичко:

Брой единици: Планова себестойност:......................

Себестойност на единица: .............. Отклонение:

Когато с една поръчка се изработват няколко изделия и производственият цикъл обхваща няколко месеца, е възможно една част от изделията да бъдат завършени и предадени за продажба в различни срокове. В тези случаи обикновено се прилагат нормативни разходи при калкулиране на себестойността по изделия. Фактическата себестойност на цялата поръчка се установява едва след окончателното завършване на всички изделия. Тогава се отчитат и възникналите отклонения между нормативната себестойност и фактическите разходи.

2.3. Калкулиране по договори за строителство

Договорите за строителство се разглеждат като разновидност на калкулирането по поръчки. Тази дейност се отличава със специфика, продължителност при нейното осъществяване и значителна стойност. В тази връзка се прилага конкретна методика на счетоводно отчитане на приходите и разходите, свързани с договори за строителство, които обхващат най-малко два отчетни периода.

Договорът за строителство може да се отнася до строителството на отделен актив или съвкупност от активи, които са в тясна взаимна връзка или взаимна зависимост по отношение на техния проект, технология и функция, крайна цел или предназначение.

В зависимост от начина на договаряне на разплащанията, договорите за строителство се класифицират в две основни групи:

• Договор на база твърда цена, при който предприемачът се съгласява на твърда договорна цена или единична цена за готов продукт. Тази твърда цена може да бъде обвързана с клаузи за предоговаряне при нарастване на разходите.• Договори на база "разходи плюс", при които на предприемача се възстановяват допустимите или определените по друг начин разходи, плюс процент към тези разходи или твърдо възнаграждение.Разходите по договор за строителство се разграничават в следните групи:

• преки разходи като: трудови разходи, разходи за материали, амортизации, наеми, разходи за гаранционна поддръжка и други. Тези разходи могат да бъдат намалени със сумата на случайни приходи от продажбата на неизползвани материали или на машини в края на договора. Разходи по сключването на договора, които се отнасят към него пряко и са надеждно определими, също се включват като част от разходите по договора.• непреки разходи като: застраховки, разходи за проектиране и техническа помощ и общи разходи по строителството. Подобни разходи се включват към договора при прилагането на методи, които са систематични и рационални. Начисляват се на базата на нормалното равнище на строителна дейност.• общи административни разходи и разходи за развойна дейност, за които в условията на договора е предвидено заплащане.Тъй като договорите за строителство обхващат повече от един годишен отчетен период, основният проблем е свързан с признаването на приходите и разходите по периоди. За решаването на посочения проблем могат да се приложат два метода:

• метод "завършен договор";• метод "етап на завършеност".

При първия от методите приходите се признават и отчитат едва към момента на завършването на обекта. За отчетните периоди, предшестващи този на завършването не се признават приходи, а извършените разходи се отчитат като незавършено строителство.

При втория метод приходи се признават за всеки отчетен период в зависимост от етапа на изпълнение на договора. Процентът (етапът) на изпълнение на договора може да бъде определен чрез прилагане на различни методики, като:

• съотношението на фактически извършените разходи по договора към предвидените общи разходи (фактическите разходи включват само тези, които се отнасят за извършена работа, а не до бъдеща дейност);

• количествено пресмятане на процента на извършената работа в общия обем на работа в съответния измерител;

• пресмятане на процента на натурално изпълнение на работата по договора.

Методът "дял на завършено строителство" се прилага кумулативно за всеки отчетен период по отношение на текущите предвиждания за приходите и разходите по договора. Ефектът от промяната в предвижданите приходи и разходи се отразява като промяна на приблизителните счетоводни оценки. Променените в приблизителни стойности се използват при определяне на сумата на приходите и разходите, признати в отчета за приходите и разходите за отчетния период, през който е направена промяната, и през следващите отчетни периоди. Печалбата за текущия период представлява разлика между кумулативната печалба и тази, призната в предходни периоди.

3. Калкулиране по технологични процеси

3.1. Оценка на незавършеното производство при калкулиране по технологични процеси

Калкулирането по технологични процеси се отнася за производства, които в технологично и организационно отношение включват отделни фази (преработки). Всяка от преработките (цех или участък) представлява отчетно-калкулационен център, в който разходите се систематизират по изделия и отделни елементи. В края на годишния отчетен период и на междинни периоди (месечно или тримесечно), след разпределението на непреките разходи, се установява себестойността на продукцията - общо за преработката, по изделия и по елементи на разходите.

Непреките разходи се разпределят по видове продукти във всяка една преработка, като се прилага възприетата методика (описана преди). По отделни фази (преработки) за всеки конкретен вид продукт се обобщават производствените разходи по елементи. Във връзка с обобщаването на разходите по основни производствени центрове (фази на обработка) следва да се посочат следните особености:

•ако междинните продукти имат самостоятелно значение, те се отчитат като полуфабрикати и се определя тяхната себестойност. Полуфабрикатите служат като изходен материал за преработка в следваща фаза. Следователно, за да се определи себестойността на полуфабрикат от втора или следваща фаза, както и да се определи себестойността на готовия продукт, трябва да се калкулират себестойностите на междинните продукти от всяка една фаза в съответната последователност.

• при наличието на полуфабрикати елементите на разходите от отделните основни производствени центрове се различават. Обикновено основните материали се влагат, но може и да не се влагат материали, които формират веществената субстанция на продукта и се отчитат като основни. В тези фази изходна суровина за обработка се явява получавания полуфабрикат.

• в счетоводната теория и практика се прилага обобщаването на разходите на пряк труд и на непреките производствени разходи в един елемент, като разходи за преработка.

При калкулирането по технологични процеси се прилага специфична методика за определяне на разходите за незавършено производство. Остойностяването на незавършените продукти е свързано с тяхното количествено отчитане. Чрез система за следене на баланса на детайлите се определя количеството на незавършеното производство. Към края на отчетния период системата за оперативно отчитане се допълва и проверява чрез инвентаризация. С провеждането на инвентаризация се установява: фактическата наличност на произведените детайли и намиращите се в процеса на обработка изделия и степента на тяхната завършеност.

Разходите, обобщени по основни производствени центрове (фази), могат да се отнасят както за завършени изделия (междинни и крайни продукти), така и за такива, които представляват незавършено производство. Както в количествено, така и в стойностно отношение е валидна следната зависимост между остатъците от незавършено производство, новопостъпилите за обработка единици (материали, детайли или полуфабрикати) и произведените крайни или междинни завършени продукти.

Начален запас от незавършено производство

+

Постъпили нови единици за обработка

=

Завършен продукт (краен или междинен)

+

Краен запас от незавършено производство

Това равенство се отнася за всяка една фаза на производствения процес и следователно под завършен продукт се разбира както готов продукт, така и завършен междинен продукт (полуфабрикат). Зависимостта отразява не само физическата обвързаност на натуралните единици, но и стойностната връзка между тях. На базата на посоченото равенство могат да бъдат изведени четири възможни варианта при калкулирането на себестойността на завършените и незавършени продукти:

1. Липса на незавършено производство както в началото, така и в края на периода. В този случай, всички отчетени разходи формират себестойността на готовия продукт.

Наличие на незавършено производство само в началото на периода. Себестойността на готовата продукция (междинна или крайна) се определя като сума от разходите в началото на периода плюс производствените разходи, отчетени през периода

3. Наличие на незавършено производство само в края на периода. В този случай отчетените за периода производствени разходи подлежат на разпределение между завършения и незавършения продукт в края на същия период. За целта се прилага методът на еквивалентните единици.

4. Наличие на незавършено производство, както в началото, така и в края на периода. В този случай сумата на разходите, въплътени в незавършено производство към началото на периода, и начислените през периода производствени разходи подлежат на разпределение между завършените и незавършени изделия към края на периода. Началният остатък от незавършено производство е носител на разходи от предходен отчетен период. Това изисква прилагането на определена методика, която да осигурява системност на изчисленията по калкулирането на себестойността и съпоставимост на данните по отчетни периоди. В тази връзка разпределението на разходите в начален запас от незавършено производство и текущите разходи се извършва при последователното прилагане на метода на еквивалентните единици в един от следните два възможни варианта:

- по метода на среднопретеглената себестойност (weighter – average cost);

- по метода първа входяща - първа изходяща себестойност (first in, first out).

При разпределението на разходите и установяване себестойността на завършените и незавършени продукти следва да се отчита фактът, че незавършеното производство има различна степен на готовност и като носител на разходите не е равно на завършено изделие. За да бъде съизмерима дейността по дадена преработка в рамките на конкретен отчетно-калкулационен център (цех или участък), общият обем извършена работа следва да се представи в условен измерител. В българската теория и практика методът за подобно съизмерване е известен като "степен на техническа завършеност". В световната практика същият метод е известен като "метод на еквивалентните единици", а приравнената продукция се определя като еквивалентна продукция.

Еквивалентна единица (еquivalent unit) е калкулационна единица, чрез която обемът на дейността на даден отчетно-калкулационенн център се изразява като цяло, при отчитане на степента на завършеност на всяка от произведените единици. Физическите единици продукция се умножават по степента на завършеност, за да се получат съответните еквивалентни единици. За да се

осигури съизмеримост, незавършените продукти в натурални единици се приравняват по степен на готовност към завършеното изделие по следната формула:

Незавършено производство във физически единици

х

Степен на завършеност на незавършеното производство

=

Незавършено производство в еквивалентни единици

Приравняването на незавършеното производство към готовия продукт чрез преизчисляването му в еквивалентни единици се извършва като се вземе под внимание техническата му завършеност по отделни елементи на разходите (преки материали, преки трудови разходи, непреки производствени разходи). За повечето производства основните материали се влагат изцяло в началото на процеса на обработка и при тези условия те участват в незавършения продукт със 100 % усвоеност. Също със 100% завършеност при всяка следваща фаза в разходите за незавършено производство участват полуфабрикатите от предходна фаза.

3.2. Прилагане на метода на еквивалентните единици при наличието само на краен запас от незавършено производство

При наличието в отделна фаза на обработка (отчетно-калкулационен център) само на краен запас от незавършено производство, начислените за периода производствени разходи (преки и непреки) подлежат на разпределение между завършения и незавършения продукт към края на отчетния период. Методиката на разпределение е следната:

• преизчисляване на натуралните единици от незавършено производство в еквивалентни единици по отделни елементи на разходите, ако те имат

различна степен на усвоеност;• определяне на продукцията в еквивалентни единици за съответния отчетно-калкулационен център (цех или участък) по формулата:

Незавършено производство в еквивалентни единици

х

Завършен продукт във физически единици

=

Продукция в еквивалентни единици

Завършеният продукт има 100 % степен на усвоеност по отношение на всички елементи на разходите (преки материали, пряк труд и непреки производствени разходи). Една физическа единица готов продукт е равна на една еквивалентна единица.

• Определяне на разходите за една еквивалентна единица по отделни елементи на разходите, като отношение на стойността на производствените разходи и обема на продукцията, изразена в еквивалентни единици;• Определяне на себестойността на завършените изделия, като сума от произведенията на физическите единици продукция и стойността на разходите за еквивалентна единица по отделни елементи (преки материали, преки трудови разходи и непреки производствени разходи);• Определяне на себестойността на незавършеното производство чрез умножаване на определените за него еквивалентни единици със стойността на разхода за еквивалентна единица по отделни разходни елементи.

Пример:

Производството на продукт преминава през три фази на обработка, обособени в организационно отношение в отделни цехове. През пръвото

тримесечие на 2005 г. В първа фаза на обработка са отчетени следните разходи и обем производство:

Елементи на разходите Сума

1. Преки материали 24 000

2. Преки трудови разходи 33 600

3. Непреки производствени разходи

11 000

Всичко: 68 600

Към 31.03.2005 г. за следващата фаза на обработка са предадени 1 000 единици, а като незавършен продукт в цеха са останали 200 единици. Степента на завършеност на единиците от крайния запас по отделните елементи на разходите е, както следва:

Елементи на разходите Степен на завършеност

1. Преки материали 100 %

2. Преки трудови разходи

60 %

3. Непреки производствени разходи

50 %

Методиката на определяне на продукцията в еквивалентни единици и разходите за една еквивалентна единица по елементи и общо е представена в следната таблица:

Показатели Физически Степен на Еквивалентни единици

единици (бр.)

завършеност

(%)

Преки материали

1 2 3 4

1. Завършени продукти 1 000 100% 1 000

2. Краен запас от незавършено производство

- преки материали;

- преки трудови разходи;

- непреки разходи.

200

100%

60%

50%

200

3. Продукция в еквивалентни единици (1+2)

1 200

4. Производствени разходи в лева

68 600 24 000

5. Разходи за еквивалентна единица в лева (4:3)

60 20

6. Разходи за незавършено производство в лева (2х5)

8 600 4 000

7. Себестойност на готовата продукция в лева (1х5)

60 000 20 000

Себестойността на готовата продукция е 60 000лв. Освен като сума на разходите по отделни елементи (20 000 + 30 000 + 10 000), тя може да се пресметне като произведение на физическите единици готова продукция и разходите за една еквивалента единица (1000х60). Разходите в краен запас на незавършено производство са 8 600 лв. и се пресмятат като сума на разходите, отнасящи се по отделни елементи (4000 + 3600 + 1000). Това е показано в следната таблица:

Сметка „Разходи за основна дейност” – процес I

Преки материали 24 000

Готова продукция

60 000

Преки трудови разходи

33 600

Краен запас от незавършено производство

8 600

Непреки производствени разходи

11 000

Всичко 68 600

Всичко: 68 600

Въпрос 7

Счетоводен анализ на зависимостта между разходите, обема и печалбата

1. Анализ по зависимостта „Разходи-Обем-Печалба”

Като участници в управлението на предприятието, трябва да можете да обясните какво ще се случи, ако разходите неочаквано се повишат или обемът на продажбите се намали. На подобни въпроси би могло да се отговори като се приложи анализът по зависимостта „Разходи-Обем-Печалба” (Cost-volume-profit analysis). Това е систематичен метод за обяснение на връзката между промените в обема на дейността, промените във величината на общите приходи и разходи и финансовия резултат. За целта се прилага следния модел за определяне на печалбата:

Финансов резултат (печалба или загуба)

=

Приходи от продажби

-

Променливи разходи

-

Постоянни разходи

Методът изразява базисна икономическа зависимост, което му придава основополагащ характер. Същевременно, като всеки абстрактен модел, той се свързва с редица предположения и ограничения, показващи неговите несъвършенства при отразяването на реалността. Като базови предположения могат да се посочат следните:

- възприема се, че всички разходи са разграничени като постоянни и променливи;

- възприема се, че постоянните разходи са неизменни при всички разглеждани равнища на дейността;

- възприема се, че променливите разходи се дефинират като правопропорционални на обема на продажбите;

- възприема се, че цените на продуктите са неизменни;

- възприема се, че цените на доставяните ресурси не се променят;

- възприема се, че изменението на приходите спрямо продажбите има линеен (пропорционален) характер;

- възприема се, че обемът на продажбите е единствения фактор, който влияе върху величината на разходите и приходите;

- възприема се, че асортиментната структура на производството е постоянна;

- възприема се, че остатъците от материални запаси не се променя и тяхната себестойност се калкулира по променливи разходи.

Целта на анализа по зависимостта „Разходи-Обем-Печалба” е да се установи какъв е бил финансовия резултат, ако обемът на дейността се промени. Тази информация е от значение за управлението, за да се определи онзи обем дейност, при който приходите покриват извършените разходи, както и да се прогнозират резултатите от производството в бъдеще. Анализът се отнася за краткосрочен период, определян обикновено като годишен, през който резултатите са ограничени от наличния капацитет за оперативната дейност и разходите са ясно разграничими като променливи и постоянни.

Анализът по зависимостта „Разходи-Обем-Печалби” дава възможност да се преценяват базисните ситуации, като:

- обем на дейността, при който финансовият резултат е нулев – нито печалба, нито загуба;

- възможна печалба или загуба при различни равнища на дейност;

- необходим обем дейност за реализиране на желана печалба;

- влияние върху финансовия резултат на промените в конкретни фактори, като постоянните разходи, променливите разходи, продажната цена, обема на продажбите и предлагания асортимент.

В основата на анализа е проследяването на промените в печалбата при разгръщане на дейността. В процеса на организиране на едно производство се извършват неизбежни разходи, като заплати на административния персонал,

наеми, застраховки, амортизации и други, без да се реализират приходи. Изброените разходи са с условно постоянен характер. В процеса на дейността възникват разходи за продукта (материални, трудови, непреки производствени разходи), една част от които са с постоянен характер, а друга с променлив. С продажбата на създадените продукти и услуги започват да постъпват приходи. Към определен момент получените приходи се изравняват с общата сума на извършените разходи, при което финансовият резултат е нулев – нито печалба, нито загуба. Именно този обем дейност, при който приходите и разходите се уравновесяват е известен като критичен на продажбите (критична точка). Посоченият показател може да се изрази във физически единици или в стойност по бюджетни или по отчетни данни, както следва:

Измерители

Периоди

Във физически единици

В стойност

По данни от бюджети

Физически критичен обем по бюджет

Стойностен критечен обем по бюджет

По данни от отчети

Физически критичен обем по отчет

Стойностен критичен обем по отчет

Критичният обем на продажбите се определя при прилагането на три базисни метода:

- алгебричен метод;

- метод на средния пределен доход;

- графичен метод.

2. Алгебричен метод за определяне на критичния обем на продажбите

При алгебричния метод за определяне на критичния обем на продажбите се изхожда от базисното равенство:

(1) TR – TC = NP, където: TR (total revenue) – общи приходи;

TC (total costs) – пълни разходи;

NP (net profit) – печалба.

Общите приходи TR, от своя страна, могат да бъдат изразени като произведение на обема на продажбите q (quantity of units produced and soled) и продажна цена p (selling price).

(2) TR = p.q

Пълните разходи представляват сумата от постоянните разходи FC (total fixed costs) и променливите разходи VC (total variable costs).

(3) TC = FC + VC

Като константна величина, постоянните разходи не са функция на обема:

(4) FC = a

За целите на анализа променливите разходи се разглеждат като пропорционални:

(5) VC = b.q, където: b – коефициент на пропорционалност или променлив разход за единица.

След заместване в (1) получаваме:

(6) p.q- (a + b.q) = NP

Това е базисното равенство при анализа по зависимостта „Разходи-Обем-Печалба”. На основата на посоченото равенство може да се изследва влиянието върху финансовия резултат на промяната на следните фактори:

- продажна цена;

- променливи разходи;

- постоянни разходи;

- обемът на продажбите.

На основата на посоченото базисно равенство (6) се определя и критичният обем на продажбите във физически единици. Както бе посочено, критичният обем на продажбите е този, при който финансовият резултат е нула. Той обикновено се бележи с qbe и от равенство (6) във физически единици може да се изрази като отношение на постоянните разходи за периода и разликата между цената за единица p и средния променлив разход b:

(7) bp

aqbe −

=

Пример:

Предприятие произвежда продукт „А” при следните данни за производството и продажбата за следващата година:

Продажна цена 72 лв.

Среден променлив разход

36 лв.

Постоянни разходи за периода

1 260 000 лв.

Очакван обем на продажбите

80 000 единици

По данните по-горе, физическият критичен обем се определя, както следва:

350003672

1260000 =−

=beq единици

Освен във физически единици, критичният обем на продажбите може да се изрази и в стойност, като критични приходи от продажби TRbe. Могат да се приложат няколко подхода за изразяване на стойностния критичен обем:

Първи подход: Чрез заместване в равенство (2) се изразява стойностния критичен обем, като произведение от физическия критичен обем qbe и продажната цена за единица p.

(8) TRbe = p.qbe TRbe = 35 000 ед. x 72 лв. = 2 520 000 лв.

Втори подход: Критичният обем на продажбите бе дефиниран като обем дейност, при който приходите и разходите се уравновесяват. Следователно, стойностният критичен обем може да се представи като сума от постоянните разходи и произведението на средния променлив разход и физическия критичен обем:

(9) TRbe = TC = a + b.qbe TRbe = 1 260 000 + 35 000 ед. х 36 лв. = 2 520 000 лв.

Трети подход: От формулата за определяне на физическия критичен обем (7) може да се изрази стойностния критичен обем, ако лявата и дясната страна на равенството се умножат с продажната цена p.

(10) TRbe = p.qbe = bp

pa

−

При преобразуване на дясната страна на равенството (10) получаваме:

(11) TRbe = p.qbe = pba

−1 TRbe= 1 260 000 : (1-36/72) = 2 520 000 лв.

3. Метод на средния пределен доход за определяне на критичния обем на продажбите

За целите на счетоводния анализ като отделен показател се определя разликата между цената p и променливия разход за единица b. В счетоводната литература у нас се утвърди, че този показател се дефинира като пределен доход за единица или среден пределен доход m (contribution margin):

(12) p – b = m

Изчислен като абсолютна величина, показателят за средния пределен доход може да се използва при определяне на критичния обем на продажбите във физически единици. Ако заместим разликата между цената p и променливия разход за единица b във формула (7) с показателя за средния пределен доход m (12), физическият критичен обем ще се определя като отношение на постоянните разходи и пределния доход за единца:

(13) qbe = m

a

По данни от горната таблица, средният пределен доход е 36 лв. (72 лв.-36 лв.). Критичният обем на продажбите във физически единици се определя, както следва: 1 260 000 лв.: 36 лв. = 35 000 единици.

Вътрешно фирменият отчет за приходите и разходите, изграден на базата на променливите разходи по данните от горния пример, ще има следното съдържание:

Показатели

За единица За 35 000 единици

В лева

Относителен дял

В лева Относителен дял

1. Приходи от проджби

72 1 2 520 000

(72 х 35 000)

1

2. Променливи разходи

36 0,5 1 260 000

0,5

3. Пределе

36 0,5 1 260 0,5

н доход 000

4. Постоянни разходи

1 260 000

5. Печалба

0

Финансовият резултат при обем продажби 35 000 единици е нулев, тъй като този обем се явява критичен за дейността на предприятието. В отчета са включени и показатели за относителните дялове на променливите разходи и пределния доход спрямо приходите от продажби (за единица и общо). Показателят, който изразява отношението на пределния доход (за единица и общо) към приходите от продажби (за единица и общо), се дефинира като относителен пределен доход. Този показател се използва при определяне на стойностния критичен обем.

Преобразуваме равенство (13) чрез умножаване на лявата и дясната страна с единичната цена p, при което:

(14) m

appqbe =

Продължаваме преобразуването на дясната страна на равенство (14) чрез разделяне на числителя и знаменателя на цената p, с което включваме в определянето на стойностния критичен обем на показателя относителен пределен доход, изчислен на база единица:

(15) p

ma

pqTR bebe ==

По данните от горния пример, определянето на стойностния критичен обем чрез прилагане на показателя относителен пределен доход ще бъде както следва: 1 260 000 : 0,5 = 2 520 000 лв.

От равенство (14) може да се изрази стойностния критичен обем чрез използване на показателя относителен пределен доход, изчислен не за

единица, а общо за продадените единици по план или отчет. За целта числителят и знаменателят на дясната страна на равенството се умножават с обема на продажбите q, като планирана или отчитана величина:

(16) mq

pqapq xbe =

Общият пределен доход m.q, представлява разликата между общия приход TR (по бюджет или по отчет) и общия променлив разход b.q (при съответния обем дейност по план или отчет). При заместване в (16) се получава така нареченият счетоводен модел за определяне на стойностния критичен обем продажби:

(17) bqTR

TRapqTR xbebe −

==

Специфичното за счетоводния модел за определяне на стойностния критичен обем на продажбите е, че се ползват данни не за единичните приходи и разходи, а данни, изразяващи величини, които се отнасят за определен обем дейност. Този модел позволява изчисляването на критичния обем на продажбите въз основа на информацията, съдържаща се във вътрешнофирмените отчети.

По данните от горния пример, вътрешнофирмения отчет за приходите и разходите, при планов обем дейност 80 000 единици, е:

Показатели Сума (лв.)

1. Приходи от продажби

5 760 000

2. Променливи разходи

2 880 000

3. Пределен доход 2 880 000

4. Постоянни разходи

1 260 000

5. Печалба 1 620 000

На основата на данните от вътрешно фирмения отчет стойностния критичен обем се пресмята, както следва:

TRbe = (1 260 000 х 5 760 000) : (5 760 000 – 2 880 000) = 2 520 000 лв.

4. Графичен метод за определяне на критичния обем на продажбите

Графичното представяне на критичния обем на продажбите може да се реализира в два варианта. И двата варианта се ползва координатна система с хоризонтална ос, на която се нанася обемът на продажбите във физически единици, и с вертикална ос, на която се нанасят стойностните величини за постоянните разходи, променливите разходи и приходите от продажби в лева. За да се илюстрира графичното представяне, ще ползваме данните от горния пример за производството на продукт „А” през следващата година.

Първият вариант на графиката на критичната точка е представен на фигура 1.

При него се придържаме към следната последователност на изграждане на графичния модел:

а) нанасяне на точка А (0; 1 260 000). От тази точка като права успоредна на хоризонталната ос се построява линията на постоянните разходи;

б) при планиран обем на продажби от 80 000 единици, сумата на пълните разходи е 4 140 000:

TC = ь + bq = 1 260 000 + 80 000 х 36

Нанасяне на точка В (80 000; 4 140 000). Правата АВ е права на пълните разходи.

в) при планиран обем от 80 000 единици сумата на общите приходи е 5 760 000 лв.:

TR = pq = 80 000 х 72.

Нанасяме т.С (80 000; 5 760 000). Правата, която свързва началото на кородинатната система с точка С е права на общите приходи.

г) Пресечната точка на правата на пълните разходи АВ и правата на общите разходи ОС е критичната точка D (35 000; 2 250 000). Нейните координати изразяват физическия обем на продажбите от 35 000 единици и стойностния критичен обем на продажбите от 2 520 000 лв.

Ограниченото пространство от графиката между по-високо разположената права на пълните разходи и по-ниско разположената права на приходите, която е наляво от критичната точка, изразява зоната на загубата.

Ограниченото пространство от графиката между по-високо разположената права на приходите и по-ниско разположената права на пълните разходи, което е надясно от критичната точка, изразява зоната на печалбата.

Вторият вариант на графиката на критичната точка е представен на фигура 2.

При него се придържаме към следната последователност на изграждане на графичния модел:

а) построяване на правата на общите разходи. За целта се нанася точка С (80 000; 5 760 000) и се построява правата, която свързва началото на координатната система – точка О (0;0) с точка С.

б) построяване на правата на общите променливи разходи. Общите променливи разходи при планиран обем дейност 80 000 единици са 2 880 000 лв. (80 000 х 36). Нанасяме точка В (80 000; 2 880 000). В този вариант на графично представяне правата на общите променливи разходи започва от началото на координатната система и свързва точка О (0;0) и точка B. Нееднаквото и постоянно растящо разстояние от точките на правата на променливите разходи и хоризонталната ос изразява растящата величина на променливите разходи.

в) нанасяне на точка А (0; 1 260 000). Построяваме права от точка А, която е успоредна на правата на променливите разходи. Тази успоредна се явява права на пълните разходи.

г) пресечната точка на построената права на пълните разходи и правата на общите приходи е критичната точка D (35 000; 2 520 000).

Предимството на втория вариант на графично представяне на критичната точка е, че на нея може да се проследи пределния доход. Той се изразява чрез разстоянието между правата на променливите разходи и правата на общите приходи. Например при 20 000 единици продажби ще се реализира пределен доход от 72 000 лв.

Въпрос 8Счетоводно бюджетиране

1. Същност и цели на счетоводното бюджетиране

Планирането е процес на определяне на целите и формулиране, оценяване и подбор на политиката, стратегията и тактиката на действие за постигане на поставените цели. Бюджетите (budgets) са стойностни и/или количествени планове за дейността на предприятието през предстоящия отчетен период. Основната цел на бюджетите е да представят един официален обозрим модел

на дейността на предприятието. Те са средство за планиране. Бюджетирането (budgeting) е процесът на събиране и интерпретиране на информацията, с оглед да се изготвят моделите за осъществяване на бъдещата дейност. Целите на бюджетирането са свързани с:

• координиране дейността на всички структурни единици в предприятието;• подтикване на управляващите да планират, тъй като наличието на официална бюджетна процедура задължава управляващите да гледат в бъдещото и да преследват определена ясна цел;• довеждане на политиката и целите на предприятието до знанието на всички управляващи, които са отговорни за реализирането на съответна част от общия бюджет;• разкриване на нови данни за бъдещето на предприятието и по този начин да се намали риска при осъществяване на дейността му;• създаване на основа за измерване и оценка на изпълнението на дейността.Наличието на официална бюджетна процедура задължава управляващите да разширяват погледа си върху дейността на предприятието, да мислят перспективно, да се съобразяват с условията на околната среда и поставените стратегически цели. Самият процес на изготвяне на бюджетите дава на управляващите възможност да преценят изпълнението на отделните дейности, тяхната уместност и да дефинират така наречените "тесни места". В процеса на бюджетиране се разкриват допълнителни данни за бъдещето на предприятието и по този начин се намаляват рисковете при осъществяване на дейността. За управляващите на децентрализираните звена може да остане неразбрана докрай информацията за необходимите ресурси, докато тя не се обобщи в съответния бюджет. Процесът на бюджетиране поощрява комуникацията и координацията на дейността, особено в предприятия, в които съществува пространствено и функционално разпределение на отговорностите.

Бюджетирането е основа за измерване и оценка на резултатите от дейността. Съпоставянето на бюджетните с фактическите данни дава обратна информация за качеството на планирането, промените в заобикалящата среда и ефективността от дейността. Бюджетирането е не просто формален

процес на определяне на цифри, а процес, който спомага за съгласуване на целите на предприятието, мотивиране на управляващите за постигане на тези цели и база за оценка на тяхната дейност.

Бюджетният период (budget period) е периодът, за който се отнася бюджета. Този период може да се подразделя на междинни контролни периоди. В зависимост от периодите, за които се изготвят, бюджетите биват:

• краткосрочни бюджети;• дългосрочни бюджети.Краткосрочните бюджети са най-често годишни. Те служат за планиране и контрол на текущата дейност на предприятието. За нуждите на планирането и контрола те могат да се подразделят, например, на тримесечни, месечни и седмични периоди. Това улеснява управляващите и позволява вземането на навременни решения. Периодът, за който се изготвят бюджетите, зависи от жизнения цикъл на продуктите, вида на клиентите, стабилността на търсенето на продукта, съществуването на ограничения в дейността, както и от характеристиките на отрасъла, в който функционира предприятието.

Дългосрочните бюджети отразяват стратегическите цели на предприятието и имат по-общ характер. Те се влияят предимно от спецификата на отрасъла, в който работи предприятието, както и от макроикономическите показатели. Дългосрочните бюджети обикновено се изготвят за период от три до пет години и се отнасят предимно за размера на инвестициите и съотношенията между собствения и заемния капитал.

Освен по периоди, бюджетите могат да се разграничат и като:

• оперативни бюджети;• финансови бюджети.Оперативните бюджети се отнасят до плановете относно продажбите, производството и разходите по оперативната дейност. Такива са: бюджета за продажбите, бюджета за производството, бюджета за доставката на материали, бюджетът за разхода на основни материали, бюджетът за преките трудови разходи, бюджетът за общопроизводствените разходи, бюджетът за разходите за пласмент и продажби, бюджетът за разходите за управление.

Финансовите бюджети обобщават очакваните финансови резултати от оперативната дейност на предприятието. Те се изготвят чрез преобразуване на данните от оперативните бюджети. Финансови бюджети са бюджетният баланс, бюджетният отчет за приходите и разходите и бюджетният отчет за паричния поток (отчет за паричните постъпления и плащания).

Възприето е бюджетният баланс и бюджетният отчет за приходите и разходите да се разглеждат като ръководещ документ, известен с наименованието главен бюджет (таster budget).

2. Методика на изготвяне на бюджети

2.1. Бюджет за продажбите

Бюджетът за продажбите се изготвя по видове продукти с данни за обема на продажбите и продажните цени. Бюджетът се детайлизира по пазари. Необходими са данни за продаваните количества, продажните цени и влиянието на търсенето и предлагането, и възможните промени в продажните цени. Бюджетът за продажбите се съставя на база предварително установената пазарна стратегия при отчитане на следните основни фактори: обем на продажбите от минали периоди, икономическо състояние на пазара, ценова политика и действия на конкурентни предприятия.

Данните за приходите от продажби по бюджета за продажбите е основата, върху която се преизчисляват показателите за паричните постъпления по бюджета за паричния поток.

Пример:

Предприятие произвежда продукт „А”. Прогнозите за обема на продажбите през първите месеци на предстоящ отчетен период са, както следва:

Показатели МесециI II III IV V

Обем продажби (кг.) 2 000 1 800 2 500 3 000 4 000Продажна цена 280 280 280 280 280

При наличието само на един продукт и един пазар бюджетът за продажбите за първите три месеца ще съдържа следните данни:

Показатели

Месеци I-во тримесечие

I-ви II-ри III-ти

1. Обем продажби (кг.)

2 000

1 800

2 500

6 300

2. Продажна цена

280

280

280

220

3. Приходи от продажби (1х2)

560 000

504 000

700 000

1 764 000

2.2. Бюджет за производството

Производственият бюджет се изготвя по видове продукти само в натурални измерители. Ако ключов бюджетен фактор е потребителското търсене, то при съставянето на бюджета за производство следва да се съблюдават:

- обемът на планирания обем продажби;

- политиката на предприятието по отношение поддържането на гаранционни запаси от готова продукция на склад към началото и края на съответния период.

В основата на производствения бюджет е заложено следното равенство:

Начален запас от готова продукция

+

Произведена готова продукция

=

Продадена готова продукция

+

Краен запас от готова продукция

От горното равенство се изразява обемът на произведената продукция: (1)

Произведена готова продукция

=

Продадена готова продукция

+

Краен запас от готова продукция

-

Начален запас от готова продукция

Пример:

Към данните от предходния пример за производство на продукт „А” ще добавим още данни, необходими за изготвянето на следващите бюджети. За да се състави бюджетът за производството, е необходима информация за политиката на предприятието по отношение на гаранционните запаси. Нека възприемем, че се изисква да се осигурява начален запас от готова продукция в размер на 1/5 от месечните продажби. При тези данни бюджетът за запасите от готова продукция ще бъде такъв, какъвто е представен в следната таблица:

Месец I-ви II-ри III-ти IV- V-

ти ти

Начален запас (кг.)

400 360

500

600

800

Краен запас (кг.) *

360 500

600

800

* При определяне на запасите правилото е, че началният запас за един месец е краен за предходния и съответно крайният запас за един месец е начален за следващия.

Производственият бюджет, изготвен на база на равенството (1) ще съдържа следните данни:

Показатели Месеци I-во тримесечие

I-ви II-ри III-

ти

1. Обем продажби (кг.)

2 000

1 800

2 500

6 300

2. Краен запас (кг.)

360

500

600

600

3. Начален запас (кг.)

400

360

500

400

4. Обем производство (кг.) (1+2-3)

1 960

1 940

2 600

6 500

2.3. Бюджет за разхода на материали

В зависимост от планирания обем на производството и технологичните разходи за материали по производството се изготвя бюджет за разхода на материали по отделни видове материали. Този бюджет се представя в количествени показатели, но може да се посочи и стойността, на база на очакваните цени за доставката на материали.

Пример:

При производството на продукт „А” се използва материал „Т”. Нормативният разход за един килограм готова продукция е 5 кг. материали, при очаквана доставна цена 20 лв.

Бюджетът за разхода на материали ще съдържа следното:

Показатели Месеци I-во тримесечие

I-ви II-ри III-ти

1. Обем производство (кг.)

1 960

1 940

2 600

6 500

2. Нормативен разход за материал Т (кг.)

5 5 5 5

3. Разход за материали (кг.)

9 800

9 700

13 000

32 500

2.4. Бюджет за доставката на материали

Доставката на материали зависи от два фактора:

- необходими количества за производството;

- политика на предприятието по отношение на гаранционните запаси от материали на склад.

Когато са известни посочените показатели, бюджетът за доставката на материали се изготвя при съблюдаване на следната зависимост:

Начален запас от материали

+

Доставка на материали

=

Разходи за материали

+

Краен запас от материали

От горното равенство се изразява показателят за доставката на материали: (2)

Доставка на материали

=

Разход за материали

+

Краен запас от материали

-

Начален запас от материали

Пример:

Възприето е гаранционният запас от материали в началото на всеки месец да бъде ½ от необходимото за месеца количество.

При тези данни бюджетът за запасите от готова продукция ще бъде, както следва:

Месец I-ви II-ри III-ти IV-ти

Начален запас (кг.)

4 900

4 850

6 500

8 000

Краен запас (кг.) *

4 850

6 500

8 000

* При определяне на запасите правилото е, че началният запас за един месец е краен за предходния и съответно крайният запас за един месец е начален за следващия.

Бюджетът за доставката на материали за първите три месеца от предстоящия годишен период, изготвен на базата на равенство (2), ще съдържа данни, както е показано по-долу:

Показатели Месеци I-во тримесечие

I-ви II-ри III-ти

1. Разход на материали

9 800

9 700

13 000

32 500

2. Краен запас (кг.)

4 850

6 500

8 000

8 000

3. Начален запас (кг.)

4 900

4 850

6 500

4 900

4. Доставка (кг.) (1+2)

9 750

11 350

14 500

35 600

5. Доставна цена

20 20 20 20

6. Доставка (лв.)

195 000

227 000

290 000

712 000

7. Краен запас (лева)

97 000

130 000

160 000

160 000

2.5. Бюджет на трудовите разходи

Бюджетът на трудовите разходи се изготвя за броя на заетите работници по категории и видове труд. За персонала със заплащане според изработката се посочват нормочасовете по видове операции и нормативното трудово възнаграждение за човекочас по съответната разценка. Изчисляват се и всички осигуровки и застраховки за сметка на работодателя на база на трудовото възнаграждение.

Пример:

Необходими са ¼ човекочаса за производството на един килограм от продукт „А”. Заплащането е по норматив 10 лв./ч/ч.

Бюджетът на преките трудови разходи ще съдържа следните данни:

Показатели Месеци

I-ви II-ри III-ти

1. Обем производство (кг.)

1 960

1 940

2 600

2. Нормативен разход за единица в човекочасове

1/4 1/4 1/4

3. Отработени човекочасове (1х2)

490

485

650

4. Разценка за един човекочас (лева)

10 10 10

5. Преки трудови разходи (лева)

4 900

4 850

6 500

2.6. Бюджет за общопроизводствените разходи

Бюджетът за общопроизводствените разходи се съставя по отделни производствени звена. В самостоятелни бюджети се представят разходите по спомагателни и основни центрове на производство. Методиката на планиране зависи от конкретната организация на производството.

Прието е подразделянето на общопроизводствените разходи на променливи и постоянни, и изчисляване на нормативни коефициенти за разпределение.

Пример:

Да приемем, че технологията на производство на продукт „А” е еднофазна - технологичната обработка се осъществява в едно производствено звено.

Променливите общопроизводствени разходи (електроенергия за технологични нужди, вода, разходи по поддръжка на охладителната система) възлизат на 5 лв. за машиночас. Изчислено е, че условно за производството на един килограм от продукт „А” при непрекъснат цикъл на производство са необходими 1/4 човекочаса.

Постоянните общопроизводствени разходи са 19 600 лв. месечно, в това число 13 000 лв. амортизации на сградите и оборудването.

Бюджетът за променливите и постоянните производствени разходи ще съдържа следните данни:

Показатели Месеци I-во

I-во II-ро III-то тримесеч1. Отработвани човекочасове 490 485 650 1 6252. Норматив за променливите разходи за 1 5 5 5 53. Променливи общопроизводствени 2 450 2 425 3 250 8 1254. Постоянни производствени разходи 19 600 19 600 19 58 8005. Всичко общопроизводствени 22 050 22 025 22 66 9256. Амортизации 13 000 13 000 13 39 0007. Общопроизводствени разходи без 9 050 9 025 9 850 27 925

Ако общият обем на производството за целия годишен период на продукт „А” е 24 500 кг, то нормативните постоянни разходи за един килограм са 9,60 лв. (19 600 х 12) : 24 500. Нормативният коефициент за постоянните разходи на база човекочасове ще се определи, както следва: [235 200 : (24 500 х 1/4 )] = 38,40

Този коефициент е от значение за целите на контрола на разходите и анализа на отклоненията.

Плановата калкулация за продукт „А” на база производствени разходи ще бъде, както е показано в следната таблица:

Показатели за 1 кг.

за 24 500 кг.

1. Преки материали – 5 кг. х 20,0 лв. 100 2 450 000

2. Преки трудови разходи – ¼ ч/ч х 10,0 лв.

2,50 61 250

3. Общопроизводствени разходи, в т.ч.:

- променливи – 5,0 лв. за ч/ч;

- постоянни – 38,40 лв. х ¼ ч/ч

1,25

9,60

30 625

235 200

4. Себестойност (1+2+3) 113,35

2 777 075

Плановата калкулация за продукт „А” на база променливи разходи ще бъде такава, каквато е посочена в таблицата:

Показатели за 1 кг.

за 24 500 кг.

1. Преки материали – 5 кг. х 20,0 лв. 100 2 450 000

2. Преки трудови разходи – ¼ ч/ч х 10,0 лв.

2,50 61 250

3. Променливи производствени разходи – 5,0 лв. за ч/ч

1,25 30 625

4. Себестойност (1+2+3) 103,7 2 541

5 875

2.7. Бюджет за разходи по продажба и административните разходи

Бюджетът за разходите по продажби и административните разходи се отнася за всични разходи, които не са квалифицирани като производствени. В големи предприятия този бюджет обхваща редица бюджети за отдели от висшето ръководство, общата администрация, пласмент, продажби, маркетинг и реклама.

Пример:

Променливите разходи по продажби и административни разходи по норматив са 5 лв. за килограм. Постоянните общопроизводствени разходи са 100 00 лв. месечно, от които 10 000 лв. амортизации.

Бюджетът на разходите по продажби и администрация ще бъде:

Показатели Месеци I-во

I-во II-ро III-то тримесеч1. Обем продажби (кг.) 2 1 800 2 500 6 3002. Норматив за променливите разходи за 5 5 5 53. Променливи разходи за продажби и 10 000 9 000 12 31 5004. Постоянни непроизводствени разходи 100 100 000 100 300 5. Всичко непроизводствени разходи 110 109 000 112 331 6. Амортизации 10 000 10 000 10 30 0007. Разходи по продажби и администрация, без амортизации

100 000

99 000

102 500

301 500

2.8. Бюджет за паричните потоци

Бюджетът за паричните потоци обобщава и съпоставя всички парични постъпления и плащания с оглед да се установи размерът на разполагаемите парични средства по отделни периоди (месеци). На основата на бюджета се осъществява управлението на паричните средства.

Ако е налице дефицит на парични средства по отделни месеци, се набелязват мерки за преодоляването му. При наличие на свободни парични средства се търсят възможности за влагането им в доходоносни инвестиции.

Наличността или недостигът на парични средства по месечни периоди не означава реализирането на печалба или загуба. Показателите по бюджета отразяват изменението в паричните потоци, докато финансовият резултат (печалба или загуба) изразява нарастването или намалението на собствения капитал в резултат на благополучна, респективно неблагополучна, дейност Могат да бъдат посочени следните различия между бюджета за паричните потоци и бюджетния отчет за приходите и разходите:

•

Принципът, на базата на който се съставя отчетът за приходите и разходите и се определя печалбата, е принципът на начисляването, докато при паричния поток се прилага принципът на фактическото изплащане на приходите и разходите.• Не всички елементи от бюджета за паричните потоци са елементи на бюджетния отчет за приходите и разходите. Като пример може да се посочи инвестирането на средства в дълготрайни активи, получените заеми и разплащанията по тях, получените финансирания.• Не всички елементи от бюджетния отчет за приходите и разходите са елементи на бюджета за паричните потоци - например, разходите за амортизация.• Размерът на отделните статии по двата отчета може да е различен.

За регистрираните по ДДС предприятия разликата ще е свързана с начислявания данък върху добавената стойност.

Поради различията в принципите при съставянето на бюджета за паричните потоци, показателите от другите спомагателни бюджети (бюджетът за продажбите, бюджетът за доставката на материали, бюджетите по разходни центрове и други) трябва да се преизчислят.

Пример:

Уреждането на разчетните взаимоотношения на предприятието с трети лица е, както следва:

• 50% от приходите за продажби постъпват през месеца на извършване на сделките, а останалите 50 % през следващия месец (към 01.01. вземанията от клиенти се очаква да бъдат 250 000 лв.);• 50% от сумата на доставяните материали се изплаща през месеца на извършване на доставката, а останалите 50% през следващия месец (към 01.01. задълженията към доставчици се очаква да бъдат 193 000лв.);• трудовите възнаграждения на основните производствени работници се изплащат през месеца на начисляването им (заплащането е седмично);• другите производствени разходи са платими през месеца, следващ месеца на начисляването им (към 01.01. задълженията по други производствени разходи се очаква да бъдат 22 000 лв., от които 13 000 лв. амортизации);• непроизводствените разходи по продажби, администрация и управление са платими през месеца, следващ начисляването им (към 01.01. задълженията по други непроизводствени разходи се очаква да бъдат 105 000 лв., от които 10 000 лв. амортизации).

През месец февруари се планира: получаването на банков заем за 500 000 лв.; закупуване на оборудване за 790 000 лв.; внасяне на данък върху печалбата за предходната година в размер на 100 000 лв.

През месец март се планира изплащане на вноска в размер на 40 000 лв. и лихва 4 000 лв.

Оборудването не е въведено в експлоатация. Към 01. 01. на предстоящата година се очаква парична наличност от 70 000 лева.

Преди да се състави бюджетът за паричните потоци следва да се определят паричните постъпления и плащания по месеци. В тази връзка се правят следните разчети:

- бюджет на паричните постъпления от клиенти:

Показатели Месеци I-во

I-во II-ро III-то тримесеч1. Сума на вземанията към 01.01 250 250 000 януари

- 50% х 560 000 280 000

280 000 280 000

февруари

- 50% х 504 000252 000

252 000

252 000

март350 000

350 000

2. Всичко постъпления 530 000 532 602 1 664 000

- бюджет на паричните плащания към доставчиците:

Показатели Месеци I-во

I-во II-ро III-то тримесеч1. Сума на вземанията към 01.01 193 193 000 януари

- 50% х 195 00097 500

97 50097 500

февруари

- 50% х 227 000113 500

113 500

113 500

март145 000

145 000

2. Всичко постъпления 290 500 211 258 760 000

Бюджетът за паричните потоци за първите три месеца на предстоящия годишен период ще съдържа данните, посочени в таблицата по-долу:

Показатели Месеци I-во

I-во II-ро III-то тримесечI. Парична наличност към началото на периода 70 000 200 600 17 70 000

II. Парични постъпления, в т.ч.:530 000

532 000 602 000

1 664 000

Всичко парични постъпления 530 000 532 602 1 664 000III. Разполагаеми парични средства (I + II) 600 000 732 619 1 734 000

IV. Парични плащания, в т.ч.:

- доставчици;

- персонал;

290 500

4 900

900

211 000

4 850

9 050

258 500

6 500

9 025

760 000

16 250

27 075Всичко парични плащания 399 400 1 214 373 1 987 325V. Парична наличност преди финансиране (III - 200 600 (482 30 246 (253 325)VI. Финансиране, в т.ч.:

- получаване на заем;500 000

(40 000)

500 000

(40 000)Ефект от финансирането 500 (44 00 456 000Парична наличност в края на периода (V + VI) 200 600 17 700 202 202 675

2.9. Главен бюджет

Към главния бюджет се отнасят бюджетен отчет за приходите и разходите и бюджетен баланс.

Пример:

Бюджетен отчет за приходите и разходите за първото тримесечие:

Приходи от продажби (6 300 кг. х 280 лв.)

Себестойност на продажбите (6 300 кг. х 113,35 лв.)

1 7654 000

714 105

1 049 895

Във връзка със съставянето на бюджетния баланс се имат предвид средните балансови позиции: сгради – 700 000 лв.; машини и оборудване – 1 210 000 лв. (по балансова стойност, без наново придобито оборудване); записан капитал -1 000 000 лв.; неразпределена печалба – 1 161 290 лв.

Бюджетен баланс към 31.03.200х год:

Балансови позиции лева

Текущи активи

Парични средства и еквиваленти

202 675

Вземания от клиенти 350 000

Материали 160 000

Готова продукция 68 010

780 685

Нетекущи активи

Сгради 700 000

Машини и оборудване 2 000

000

2 700 000

Общо активи 3 480 685

Текущи пасиви

Банкови заеми 460 000

Доставчици 145 000

605 000

Собствен капитал

Записан капитал 1 000 000

Неразпределена печалба 1 875 685

2 875 685

Общо пасиви и капитал 3 480 685

Въпрос 9

Характеристика на основния капитал на корпоративната единица

1. Обща характеристика

Основният капитал на корпоративната организация изразява инвестираните от акционерите суми в нея. Той е стойностна величина на

нейните собствени дълготрайни и краткотрайни активи. Абсолютният размер на основният капитал се разглежда като изразител на финансовата мощ на акционерното дружество.

Съдържанието на собствения капитал, съгласно чл. 20. (1) от ЗСч. включва основния капитал, резервите и финансовия резултат, неразпределената печалба и непокритата загуба от минали години.

Характерните черти на основния капитал, които го отличават от привлечения капитал, са както следва:

- той няма дата на падеж (матуритет), на която трябва да се изплати голямата част от сумата на ценните книжа;

- не се изисква задължително плащане на дивиденти по притежаването на части от основния капитал;

- при ликвидация на корпорацията външните кредитори получават първи част от средствата след осребряване на нейните активи с цел удовлетворяване на своите вземания преди окончателното разпределение на корпоративните ресурси между акционерите.

Колкото е по-голям основният капитал, внесен от акционерите, толкова по-голяма е сигурността за кредиторите. За да бъдат защитени кредиторите на корпоративната организация от прекомерно или негарантирано разпределение на корпоративните активи между акционерите, редица национални законодателства изискват корпорациите да поддържат минимално равнище на собствения им капитал. Така кредиторите са осигурени поне с минимално продължаващото ангажиране на акционерите в корпоративния капитал.

Характерното съществуване на юридически изискван минимален капитал е свързано със следното условие в много национални законодателства: корпорациите да емитират акциите си по номинална цена. В тази връзка е необходимо:

- определяне на номиналната цена на акцията;

- задължително продаване на акциите без отстъпка (дисконт), т.е. на сума по-малка от номиналната цена;

- поддържане на юридически изисквания за минимален капитал.

Изискванията на българския Търговски закон са:

- номиналната цена да се посочва на лицевата страна на акциите; акционерните дружества не могат да издават акции с различна номинална стойност;

- акциите могат да се издават в купюри по 1, 5, 10 и кратни на 10 акции;

- минималната стойност на 1 акция да бъде 1 лв.;- капиталът на акционерните дружества и стойността на акциите се определят в левове;

- акциите са неделими: когато акцията принадлежи на няколко лица, те упражняват правата по нея съвместно, като определят пълномощник;

- минималната сума на капитала на акционерното дружество е 50 000 лв. При номинална цена на акциите 1 лв., ако корпоративна единица иска да поддържа юридически изискуемия капитал от 50 000 лв., тя трябва да емитира 50 000 бр. акции на сума, не по-малка от номиналната цена, за да се отговори на изискването.

2. Видове стойности на акциите

Акциите имат различни стойности - номинална, емисионна, балансова, пазарна. Номиналната стойност на акцията представлява участието на притежателя й в капитала на компанията; сумата от номиналните стойности на всички акции дава стойността на основния капитал. Когато акциите са безналични, акционерите получават сертификат за притежаваните акции. Съгласно действащото законодателство публичните дружества могат да емитират само безналични акции и акционерната книга се води от Централния депозитар.

Чуждите законодателства допускат емитирането на акции без номинална стойност. Тези акции материализират идеална част от имуществото (активите) на дружеството и се наричат квотни акции.

Емисионна е стойността, по която се извършва първоначалното пласиране на акциите и тя може да бъде равна или по-голяма от номиналната стойност. Разликата между номиналната и емисионната стойност формира т.нар. учредителска печалба и се отнася във фонд „Резервен".

Балансовата стойност на акцията се изчислява, като сумата на собствения капитал се раздели на броя на емитираните акции. Балансовата стойност на собствения капитал зависи не само от първоначално набрания капитал, но и от генерираните от компанията доходи и тяхното разпределение между кредиторите (под формата на платени лихви) и акционерите (под формата на дивидент). Колкото по-голям е размерът на неразпределената печалба и на капитализираните дивиденти, толкова по-голяма е балансовата стойност на собствения капитал като цяло и на отделната акция в частност.

Балансовата стойност на акцията е в основата на нейната пазарна цена (стойност). Върху пазарната стойност на акциите оказват влияние множество други фактори - търсенето и предлагането на акции, пазарните позиции на компанията и перспективите за нейното развитие и пр. За публичните компании пазарната стойност на акциите е цената, по която те се котират на борсата. Тя изцяло зависи от търсенето и предлагането. От това доколко фондовите пазари са ефективни или неефективни, зависи дали пазарната цена на акциите отразява нейната истинска стойност или не. За компаниите, които не се котират на фондовата борса, пазарната цена на акцията е някаква установена цена.

Поведението на инвеститорите в голяма степен се предопределя от показателите и коефициентите за ефективността на компанията и стойността на акциите. По-важните от тях са:

- печалба на една акция. Изчислява се, като печалбата след приспадане на данъчните плащания и дивидентите по привилегированите акции се раздели на броя на обикновените акции и показва каква печалба е получил обикновеният акционер за всяка притежавана от него акция. Висок рейтинг имат компаниите, които показват постоянен и стабилен растеж на печалбата на една акция.

- дивидент на една акция. Показва изплатения дивидент на една акция. Тъй като дивидентите се облагат с данък преди тяхното изплащане, можем да

говорим за брутни и нетни дивиденти. Брутни са начислените дивиденти, а нетни - фактически изплатените.

Дивидентът е една от формите на доход, който носят акциите. Общият доход на една акция обхваща получения дивидент плюс увеличението на цената на акцията в определен период от време. Съществуват акционери с различни интереси. Едни се интересуват преди всичко от дивидентите. Това са главно дребните акционери, както и институционалните инвеститори, които се нуждаят от средства за всекидневната си дейност. Разпределението на реализираната с много усилия и оскъдна печалба като дивидент може да отежни състоянието на дружеството да го постави под заплаха за оцеляване.

За по-крупните акционери, за тези, които държат контролния пакет акции, водещ е капиталовият доход. Техният интерес е по-голяма част от печалбата да се задели и да се капитализира, да се използва за разширяване и усъвършенстване на производството, за обновяване на асортиментната структура на производството с цел да се усвояват нови пазари и да се гарантират бъдещи печалби, осигуряващи и плащането на по-значителни дивиденти.

Намаляването или неплащането на дивиденти обаче може да доведе до масово освобождаване от акциите на компанията. Това е свързано не само със сериозни промени в цените на акциите в посока на намаление, но може да доведе до прегрупиране на акционерния капитал, създава опасност за поглъщане на компанията или загуба на контрол върху нея. Затова понякога за предпочитане е да се плати дивидент дори за сметка на неразпределена печалба от предходни години, вместо да се допусне срив на цените на акциите и да се отива към масово освобождаване от тях.

3. Правила и сметки за счетоводното отразяване на основния капитал

В счетоводния анализ основният (акционерният) капитал на корпорацията се разглежда като:

- внесен акционерен капитал (соntributed equity) или

- капитал от печалбата или капитализираната печалба (еаrned equity).

Значението на разграничаването на тези два вида капитал е както следва:

- осигурява се поддържането на цялостната капиталова база на корпорацията;

- позволява на инвеститорите да определят степента, до която корпорацията разчита на собствения внесен капитал, вместо на реализираната печалба от дейността. По-нататьк се разглежда въпросът за печалбата като елемент на собствения капитал, т. е. неразпределената (капитализирана) печалба.

Началният записан капитал е записаният от учредителите капитал преди възникването на корпорацията. След нейното учредяване капиталът се трансформира в основен.

Основният капитал съществува дотогава, докато съществува корпорацията и се ликвидира с нейната ликвидация. Счетоводните сметки за анализ на състоянието и динамиката на основния капитал са:

с/ка Основен капитал;

с/ка Основен капитал - непоискан;

с/ка Основен капитал - поискан, но невнесен;

с/ка Основен капитал - поискан и внесен.

Отразявянето на основния капитал в счетоводния баланс на акционерното дружество се подчинява на определени правила, които са се запазили в продължение на векове в световната счетоводна теория и практика:

а) основният капитал на акционерното дружество трябва да фигурира като отделна балансова статия в пасивната страна на счетоводния баланс. Няма значение дали целият основен капитал на дружеството е внесен или

не. Също така без значение е дали дружеството е реализирало печалба или загуба от дейността си или по друг начин е настъпила промяна в неговото имущество (активи);

б) от съдържанието на т.(а) следва, че годишната печалба или загуба не трябва да се смесват с годишния капитал чрез тяхното прибавяне или изваждане. Установените чрез съизмерването на приходите и разходите печалба или загуба трябва да намерят отражение в отделна статия на баланса. Балансовата статия за основния капитал на акционерното дружество трябва да си остане неизменна през цялото време на съществуването на корпоративната организация, освен в случаите, които са определени от търговския закон и устава на дружеството. На тази основа в течение на независимия отчетен период е възможно да няма изобщо записвания по сметката за основния капитал. След разпределението на печалбата в края на независимия отчетен период остава евентуално неразпределена част от печалбата като печалба за текущата година;

в) от казаното дотук следва, че правилото за неизменяемост на основния капитал обуславя всички промени на собствения капитал на акционерното дружество, които не представляват изменения на самия основен капитал, не се сливат с него. В качеството си на елементи на собствения капитал на корпоративната институция обаче тези изменения трябва също така да фигурират в пасивната страна на счетоводния баланс, наред с основния капитал. Те обикновено се отразяват по другите елементи на собствения капитал на акционерната фирма-допълнителен капитал, резерви, печалба.

4. Премии и отбиви, свързани с дружествен капитал

Премиите, свързани с дружествен капитал, представляват превишението на пазарната цена над номиналната цена на акциите. Те възникват при емисията на акции, при сливане на корпорации, трансформиране на облигации в акции, при обратно изкупуване на акции. За техния счетоводен анализ се използва с/ка Премии, свързани с дружествен капитал. Премиите се анализират по видове и може да се откриват следните сметки:

подс/ка Премии от емисия и от изкупуване на акции;

подс/ка Премии от продажба и от изкупуване па облигации.

В кредитната страна на с/ка Премии, свързани с дружествен капитал се отразява получената премия от емисията на собствени акции при формиране на корпоративния капитал.

5. Продажба на акции по номинална и емисионна стойност

Продажбата на акции се прави в брой срещу парични вноски при учредяването на корпорацията или срещу непарични вноски. При продажбата на акциите в брой това може да се извършва по единичната номинална цена, при по-чести операции и срещу обща сума на продадените акции.

Паричните вноски при учредяване на акционерното дружество се правят по набирателна сметка, открита от учредителите, като се посочва името на вносителя. Разпореждането с тези средства може да става само с единодушното решение на учредителите. Банките блокират набирателните сметки докато не получат удостоверение, че дружеството е учредено. Това означава, че сумите не могат да се изтеглят или прехвърлят по друга сметка преди съдебна регистрация.

Когато се правят непарични вноски (ДЦК, движими вещи, недвижими имоти и др.) се изисква в устава да се съдържат името на вносителя, пълното описание на тази вноска, паричната й оценка, както и основанието за правата на вносителя. Паричната оценка на такива вноски се прави от три вещи лица, назначени от съда, който ще извърши регистрацията. Това обаче рядко се практикува при учредяване на дружество чрез подписка.

Най-елементарната операция по продажбата на емитирани акции е тази срещу инкасиране на пари в брой, свързана с увеличаване на основния

капитал. При учредяването на корпоративната структура поемането на акциите от учредителите може да се извърши:

а) по номинална цена;

б) по емисионна стойност, която превишава номиналната цена и води до възникването на премии, свързани с дружествен капитал. Търговският закон предвижда разликата между емисионната и номиналната стойност да се отнася във фонд „Резервен" на корпоративната единица.

Пример:

Акционерно дружество „Х" продава обикновени акции както следва: 1 000 броя с номинална цена 1 лв.; 500 броя с номинална цена 1 лв. и емисионна стойност 2 лв.

Статия за продажбата на акциите по номинална стойност:

Дт с/ка Разплащателна сметка (1000 бр. х 1 лв.) 1 000

Кт с/ка Основен капитал 1000

Статия за продажбата на акциите по емисионна стойност:

Д-т с/ка Други парични средства 1 000

(набирателна сметка - (500 бр. х 2 лв.))

К-т с/ка Основен капитал (500 бр. х 1 лв.) 500

К-т с/ка Премии, свързани с дружествен капитал 500

(ан. с/ка Премии от емисия и изкупуване на акции)

Д-т с/ка Премии, свързани с дружествен капитал 500

(ан. с/ка 1082 Премии от емисия и изкупуване на акции)

К-т с/ка Допълнителни резерви 500

(ан. с/ка Резерви от емисия и изкупуване на акции)

Премията, изплатена от учредителите над номиналната цена, представлява увеличение (принос) на внесения капитал над номиналната стойност. В обратния случай отбивът (дисконтът) от номиналната цена (когато го има) представлява пак принос към капитала със сума, по-малка от номиналната цена. Но нито премията, нито отбивът спрямо номиналната цена, влияят върху финансовия резултат, когато предприятието прилага МСФО.

Редица национални законодателства, както и българското, забраняват емитирането на акции с дисконт, поради законното изискване за внасяне на определен минимален капитал при учредяване на корпоративна организация. При развити корпоративни отношения номиналната цена на акциите обикновено се определя на достатъчно ниско равнище, за да се осигури продажбата на акциите на сума, по-висока или поне равна на номиналната. Тъй като счетоводният анализ много рядко, дори и при развит капиталов пазар, се сблъсква с отбиви от номиналната цена, този въпрос не е предмет на разглеждане.

Изплатените премии над номиналната цена са елемент на внесения капитал. Поради това някои национални законодателства предвиждат те да остават по съответната сметка в счетоводните книги на корпорацията дотогава, докато акциите са включени в оборот. Така че сумите от сметките за премията над номиналната цена и дисконтът от нея се показват в счетоводния баланс от момента на емитирането на акциите до тяхното обратно изкупуване или изваждане от употреба. Записванията по сметките за премията или отбива не се изменят при промени в пазарната цена на акциите на корпорацията. При изваждането от употреба на акциите всички сметки, свързани с тяхното емитиране, се елиминират от счетоводния баланс като внесен собствен капитал.

Разходите по емитирането на акциите се разглеждат като намаления на получаваните приходи. Така че само нетната сума от получените пари от продажбата се капитализира.

Пример:

В публично акционерно дружество са извършени следните стопански операции:

1. Проведено е учредително събрание на акционерното дружество, на което присъствалите лица са записали 200 000 бр. обикновени акции с номинал 1 лв./акция и емисионна стойност 1,25 лв./акц. Всички акции са поименни и безналични. Съгласно устава в рамките на тримесечен срок от датата на учредителното събрание записалите акции следва да внесат по набирателната сметка в търговска банка „Уни Кредит банк Булбанк” АД 50% от емисионната стойност на акциите, а останалите 50% - след регистрирането на акционерното дружество;

2. Внесени са по набирателната сметка общо 125 000 лв., представляващи първите 50% от емисионната стойност на записаните акции.

3. Регистрираното в съда акционерно дружество е с основен капитал 200 000 лв. Спазени са изискванията на ТЗ по отношение на вписването на акционерното дружество в Търговския регистър. Дружеството е вписано и в регистъра на публичните дружества при Централния депозитар. Прехвърлени са от набирателната сметка по откритата разплащателна сметка 125 000 лв.

4. Внесени са от акционерите по разплащателната сметка вторите 50% от емисионната стойност на записаните акции. Всички акционери и притежаваните от тях акции са вписани в регистрите на Централния депозитар.

5. Във връзка с учредяването на дружеството са заплатени държавни такси и хонорари на юристи – общо за 5 000 лв., а за емитирането на акциите – 1 000лв.

6. Премиите от емисията на акциите са отнесени в премийния резерв.

Иска се: Да се съставят счетоводните статии за извършените операции.

Решение:

1. Записване на акции на учредителното събрание

Д-т с/ка Вземания по записани дялови вноски 250 000

(ан. с/ка обикновени акции 200 000 бр. х 1,25 лв./акц.)

К-т с/ка Основен капитал, изискващ регистрация – непоискан 200 000

(ан. с/ка обикновени акции 200 000 бр. х 1 лв./акц.)

К-т с/ка Премии, свързани с капитал 50 000

2.1. За внесените първи 50% от емисионната стойност

Д-т с/ка Други парични средства 125 000

К-т с/ка Вземания по записани дялови вноски 125 000

(ан. с/ка обикновени акции 200 000 бр. х 1,25 лв. х 50%)

2.2. За трансформиране на основния капитал

Д-т с/ка Основен капитал, изискващ регистрация - непоискан 100 000

(ан. с/ка обикновени акции 200 000 бр. х 1 лв./акц. х 50%)

К-т с/ка Основен капитал, изискващ регистрация - поискан 100 000

(ан. с/ка обикновени акции 200 000 бр. х 1,0 лв. х 50%)

3. За прехвърляне на средствата от набирателната в разплащателната сметка

Д-т с/ка Разплащателна сметка 125 000

К-т с/ка Други парични средства 125 000

4. За внесените втори 50% от емисионната стойност

Д-т с/ка Разплащателна сметка 125 000

К-т с/ка Вземания по записани дялови вноски 125 000

(ан. с/ка обикновени акции 200 000 бр. х 1,25 лв. х 50%)

5.1. За отчитане на разходите за учредяване

Д-т с/ка Разходи за външни услуги 5 000

К-т с/ка Разплащателна сметка 5 000

5.2.1. За отчитане на разходите за емитиране на акции

Д-т с/ка Отбиви свързани с капитал 1 000

(ан. с/ка Разходи по емитиране и продажба на акции)

К-т с/ка Разплащателна сметка 1 000

5.2.2. За приключване на с/ка Отбиви, свързани с капитал

Д-т с/ка Резерви от емисия на акции 1 000

К-т с/ка Отбиви, свързани с капитал 1 000

(ан. с/ка Разходи по емитиране и продажби на акции)

6. За приключване на с/ка Премии, свързани с капитал

Д-т с/ка Премии, свързани с капитал 50 000

К-т с/ка Резерви от емисия на акции 50 000

Пример:

В публично акционерно дружество с основен капитал в размер на 500 000 лв., разпределен в 500 000 бр. обикновени акции с номинал 1 лв./акц. и емисионна стойност 1,20 лв./акц. са извършени следните стопански операции:

1. С решение на общото събрание се намалява основния капитал чрез обезсилване на 50 000 бр. акции по реда на обратното изкупуване на борсата. Цената на обратното изкупуване е 1,40 лв./акция;

2. Във връзка с обратното изкупуване са изплатени борсови такси и комисионни в размер на 5 000 лв. Изкупените акции са обезсилени.

3. Регистрирано е в съда намаление на основния капитал в размер на 50 000 лв. при спазване на изискванията на ТЗ.

Иска се: Да се съставят счетоводните статии във връзка с намалението на основния капитал.

Решение:

Цена (стойност) на обратно изкуп. = цена на обр. изкуп. х бр. акции (изкупени) = 1,40 х 50 000 = 70 000лв.

- цена на обратното изкупуване – 70 000 лв.;

- разходи във връзка с обр. изкупуване – 5 000 лв.

Общо разходи: (50 000 бр. х 1,50 лв./акц.) – 75 000 лв.

1. За заприходяване на обратно изкупените акции

Д-т с/ка Изкупени собствени акции 75 000

(ан. с/ка обикновени акции 50 000 бр. х 1,50 лв./акц.)

К-т с/ка Разплащателна сметка 75 000

2. За намаление на основния капитал

Д-т с/ка Основен капитал, изискващ регистрация 50 000

(ан. с/ка обикновени акции 50 000 бр. х 1,0 лв./акц.)

Д-т с/ка Отбиви (сконто), свързани с капитала 25 000

К-т с/ка Изкупени собствени акции 75 000

3. За отнасяне на отбива в намаление на премийния резерв

Д-т с/ка Отбиви (сконто), свързани с капитала 25 000

К-т с/ка Резерви от емисия на акции 25 000

6. Доход на акцииДоходът на акция е специфичен вид показател, който дава информация за рентабилността на акционерното дружество. Той се дефинира като отношение на онази част от балансовата печалба (нетна печалба или загуба за периода), която би била разпределена между притежателите на обикновени акции.

Счетоводен стандарт 32 определя основния доход на акция, като нетната печалба (загуба) за периода, подежаща на разпределение между притежателите на обикновени акции, се раздели на средносписъчния брой на обикновените акции (акции в обръщение), които могат да се припишат на конкретни акционери към даден момент.

Нетната печалба (загуба) за периода се изчислява, като балансовата печалба се намали (или загубата се увеличи) с полагащите се дивиденти на привилигированите акции и със задължителните отчисления по закон.

Следносписъчния брой акции за периода се определя по два начина:

- или като сума от броя на акциите в обръщение в началото на периода, броя на акциите в обръщение след новата емисия и броя на акциите в обръщение след обратно изкупуване, като всеки брой акции предварително се умножи със средновремевия фактор;

- или като броя на акциите в обръщение в началото на периода се прибави броят на емитираните акции и се извади броят на обратно изкупените акции, като всеки брой акции предварително се умножи със средновремевия фактор.

Средновремевият фактор се определя като съотношение между броя на месеците (дните), през които конкретните акции са били в обръщение, и броя на месеците (дните) през отчетния период.

Акциите се включват в среднопретегления брой от датата (месеца), от която доходът от тях е дължим.

Привилегированите акции биват с кумулативен и некумулативен дивидент. При първите се взема предвид пълния размер на полагащия се дивидент за периода, независимо дали са декларирани (обявени от Общото събрание) или не. При вторите, взема се предвид само сумата, обявена за конкретния период.

Пример:

Към 01.01.2004 г. основният капитал на акционерно дружество „Слънце” е 200 000 лв., разпределени в 150 000 бр. обикновени акции с номинал 1 лв./акция и 50 000 бр. привилегировъни акции с номинал 1 лв./акц., които са без право на глас и с право на кумулативни дивиденти от 15% върху номинала.

През годината са извършени следните операции с обикновените акции:

1. На 01.08.2004 г. са емитирани нови 30 000 бр. акции във връзка с увеличението на основия капитал;

2. На 30.11.2004 г. са изкупени обратно 5 000 бр. акции, предназначени за последваща продажба.

Нетната печалба за 2004 г. е 24 000 лв. Сумата на гласуваните от Общото събрание дивиденти е 9 000 лв., като дивидентите за обикновените акции са

остатъчна величина – след заделяне на дивидентите за привилегировъните акции.

Иска се: Да се определи среднопретегления брой на обикновените акции в обръщение през 2004 г. и основния доход на акция.

Решение:

- определяне на среднопретегления брой акции:

Първи вариант:

период Средновремеви фактор

Брой акции

Брой акции в обръщение

Средно претеглен брой акции за периода

1 2 3 4 5 (2х4)

01.01.-31.07.04 г.

7мес./12мес. 150 000

150 000 87 500

01.08.-30.11.04 г.

4мес./12мес. + 30 000

180 000 60 000

01.12.-31.12.04 г.

1мес./12мес. - 5 000

175 000 14 583

Средно претеглен брой обикн. акции в обръщение (за годината): 162 083

(или 150 000 х (7/12) + 180 000 х (4/12) + 175 000 х (1/12) = 162 083 броя)

Втори вариант:

Приемаме обръщението или изтеглянето до края на годината, т.е.: 150 000 бр. са налични до края на годината, 30 000 бр. са налични пет месеца, а 5 000 бр. не са били налични само един месец.

или 150 000 х (12/12) + 30 000 х (5/12) – 5 000 х (1/12) = 162 083 броя

- определяне на дивидента за привилегировъните акции:

Div А = 50 000 бр. х 1 лв./акц. х 15% = 7 500 лв. (полагащ се дивидент)

акциялвОДА /.10,0162083

750024000 =−=

Пример:

На 30.04.2004 г. общото събрание на акционерно дружество „Здравец” е гласувало дивидент за обикновените акции в размер на 12%. Основният капитал е 100 000 лв., разпределени в 100 000 бр. обикновени акции с номинал 1 лв./акция. Дивидентите се предоставят във вид на акции и се изплащат на 1 септември. Нетната печалба за 2003 г. е 16 000лв.

Основният доход на акция за 2003 г. е бил 0,13 лв./акц. (13 000лв. / 100 000 бр.).

Иске се: Да се определи средно претегления брой на обикновените акции за 2004 г. и основният доход на акция за същата година.

Да се преизчисли основният доход за акция за 2003 г.

Решение:

Брой обикн. акции предоставени като дивидент = 100 000 бр. х 12% = 12 000 бр.

Приемаме, че конверсията на дивиденти в акции се предоставя към 01.01.2003 г. и са налични, следователно:

Средно претегл. бр. обикн. акции в обръщение = (100 000 + 12 000) х 12/12 = 112 000 бр.

акциялвОДА /.14,0112000

16000 ==

акциялвДОАПреизчисл /.12,012000100000

13000. =

+=

Въпрос 10

Икономическа същност на лизинга

1. Обща характеристика и субекти на лизинга

Лизингът е една от широко разпространените форми на инвестиции в дълготрайни активи по целия свят. Той възниква като форма на взаимоотношения между стопанските субекти след Втората световна война. През втората половина на XX век в световната икономика се наблюдава процес на бързо развитие на лизинговата дейност, като специфична форма на инвестиране на капитали и възмездно предоставяне на правото на ползване на обекта на тази дейност.

Терминът “лизинг” произхожда от английския глагол “to lease“ – отдаване под наем. Думата наем от своя страна се асоциира с предоставяне на вещ за ползване срещу възнаграждение. По своята същност лизингът е стопанска операция, при която едната страна, наречена лизингодател, отдава на другата страна, наречена лизингополучател, актив за ползване срещу възнаграждение. Лизингът се дефинира и като нетрадиционна форма на финансиране на инвестиционни проекти и индустриални съоръжения. Особено изгоден е при доставка на най-новите в техническо и технологично отношение активи. Всъщност, лизингът е сложна финансова операция, обхващаща цялата гама от отношения, възникващи между производителя (доставчик) на обекта на лизинг, лизингодателя и лизингополучателя. При по-едромащабни операции могат да участват още - лизингов брокер (осъществяващ организацията на лизинговата операция ), финансираща банка и доверителна компания (собственик на обекта).

Като страна-доставчик се явява прекият производител на актива. Неговата роля се изразява в доставка на актив, отговарящ на предварителните изисквания на получателя. Има случаи, в които доставчикът е инициаторът за лизинга, като тогава той се припокрива с лизингодателя. Също така е възможно доставчикът да бъде и лизингополучател, когато първо продаде актива на лизингодателя, а след това го наеме чрез лизинг.

Лизингодатели обикновено са предприятия, специализирани в отдаването на активи чрез лизинг, като това най-често са финансови институции. В тази роля могат да се явят и дъщерни предприятия на големи производители, специализирани в лизингова дейност.

Лизингополучател може да е всяко едно предприятие, изпитващо нужда от финансови ресурси, от съвременно оборудване или ползващо някои данъчни облекчения и изгоди при реализирането на лизингови сделки.

Обектът на лизинговите операции може да е много разнообразен, както е в международната практика - цели предприятия, части от тях, земя, машини, оборудване, суровини, материали и стоки, висококвалифициран труд на специалисти в дадена област.

Във връзка с голямото разнообразие на обектите, на отношенията между субектите и условията при една лизингова операция съществуват и много видове лизинг класифицирани по различни критерии. Ще разгледам само ограничен брой от тях.

2. Видове лизинг

- според икономическата същност - финансов и експлоатационен (оперативен) - това е най-разпространеното деление в практиката. Тази класификация е определяща за счетоводното отразяване на лизинговия договор. Изискванията за определяне на един договор като финансов лизинг са различни в различните страни. В САЩ, например, за да се определи даден лизинг като финансов (capital lease) е необходимо да е налице само едно от четирите условия: чрез лизинга имуществото става собственост на наемателя в края на лизинговия период; лизингът дава право на наемателя да закупи наетото имущество на изгодна цена (по-

ниска от реалната); лизинговият период се равнява на 75% или повече от определения икономически живот на наетото имущество; действителната стойност на минималните лизингови плащания в началото на лизинговия период се равнява на 90% или повече от чистата реална стойност на наетото по това време имущество. Разграничаването на лизинга на финансов и експлоатационен се базира на това, до каква степен рисковете и изгодите, свързани със собствеността (използването) на актива, се прехвърлят от наемодателя върху наемателя, а не толкова правната форма на самия договор. По определение за финансов лизинг се смята този, при който лизингодателят прехвърля в значителна степен всички рискове и изгоди, свързани със собствеността върху актива. А като експлоатационен лизинг се определя всеки лизинг, който не може да бъде класифициран като финансов.

- според обекта на лизинга – на дълготрайни активи, на краткотрайни активи, на трудови ресурси. От своя страна лизингът на дълготрайните активи бива: лизинг от първа ръка (first hand leasing) - обектът е нов и няма определена амортизация; лизинг от втора ръка (second hand leasing) - обектът е употребяван и има набрана амортизация, след ремонт е възстановен и в цената на договора се включва тази възстановителна стойност; лизинг по остатъчна стойност - в договорната цена се включва остатъчната стойност на обекта. Лизингът на краткотрайни активи бива: промишлен - обект тук са суровини, материали и полуфабрикати предназначени за производствена дейност; търговски - обект тук са краткотрайни активи за лични потребности (този вид не може да е международен тъй като според Конвенцията за международен финансов лизинг тя не се прилага за обекти за крайно потребление). Лизингът на трудови ресурси се нарича персонален лизинг и се прилага в международната практика за екипи от специалисти в определено направление.

- според това коя от страните поема риска и задълженията свързани с поддръжката и обслужването на обекта - бруто лизинг и нето лизинг. При бруто лизинг (full leasing) лизингодателят поема по-голямата част от задълженията във връзка с обекта (разходи за монтаж, пускане в експлоатация и др.). Когато наемодателят осигурява екип от специалисти,

осигуряващи поддръжката на обекта имаме пълносервизен лизинг ( wash leasing). При нето лизинга (net leasing) - всички разходи, задължения и рискове от погиване на актива са за сметка на лизингополучателя. Тук разновидността е нето-нето лизинга (net-net leasing), при който в договора има клауза за връщане на актива по определена цена.- в зависимост от възможността за промяна формата на собственост - лизинг с право на закупуване и лизинг без право на закупуване. Лизингови договори с право на закупуване най-често са тези за обект с кратък икономически живот. Тази клауза обикновено влиза в сила в края на договорения срок, но може да се упражни и по-рано, чрез използване на предварително уговорен начин за определяне на покупната цена. За това се прилагат различни начини, но най-често покупната цена е равна на остатъчната стойност на обекта. Възможно е тя да се определи и като процент от текущата пазарна цена в момента на прехвърляне на собствеността или да се използва експертна оценка. При лизинговите договори без право на закупуване, след изтичане на срока обекта се връща на лизингодателя. Той може да му направи ремонт и отново да го даде на лизинг, да го продаде на трето лице и др.

- в зависимост от мястото на стопанска дейност на субектите в лизинговия договор - вътрешен и международен лизинг. Тук е важно да се отбележи, че се говори за място на стопанска дейност, а не за националност на участващите страни. Според изискванията на Конвенцията за международен финансов лизинг лизингодателят и лизингополучателят трябва да осъществяват дейността си на територията на различни държави.

- в зависимост от броя на субектите финансиращи операцията – едностранен, двустранен и многостранен лизинг. Едностранния лизинг има един лизингодател, който закупува активи със собствени средства. Такъв случай имаме и когато доставчика и лизингодателя са едно и също лице, най-често при оперативния лизинг. При двустранния лизинг участие взема и още една кредитна институция освен лизингодателя, които си поделят финансирането. Многостранен лизинг се използва при обекти с много висока стойност и голям лизингов срок. Такъв е разделният лизинг

(leveraged leasing) - при него от страна на лизингодателя участват няколко субекта: лизингов брокер, доверителна компания, финансираща банка.

- според последователността на сключване на лизинговата сделка - пряк и обратен лизинг. При прекият лизинг имаме един лизингов договор между лизингодателя и лизингополучателя. Лизингодателят подписва и договор с доставчика за доставка на лизинговия обект при предварително одобрение от страна на лизингополучателя. След това по силата на подписаните договори доставчика извършва реалното предаване на обекта на лизингополучателя, от който момент започва да тече и срока на лизинговия договор.

През последните 1-2 години у нас се прокрадна понятието обратен лизинг. Като финансова техника той е известен отдавна. При обратния лизинг (lease back) е налице двустранна сделка, при която доставчикът се явява и лизингополучател, т.е. доставчикът продава актива на лизингодателя и след това го наема при условията на лизинг. В зависимост от това дали доставчикът ще се ползва от значителните рискове и изгоди от актива или не, такова договорно споразумение се определя като продажба с обратен финансов лизинг или съответно с обратен оперативен лизинг. По този начин доставчикът получава парични средства и подобрява своята ликвидност и финансовото си състояние, но влошава съотношението дълг - капитал с всички неблагоприятни за фирмата последици.

- сублизинг. Съществува и разновидността лизинг на доставчика (supplier’s leasing) или сублизинг. Сублизингът е финансова техника, при която лизингополучателят по договор за финансов лизинг на свой ред преотдава получения актив на трето лице (сублизингополучател). По този начин той се превръща в лизингодател. У нас това право на сублизинг е уредено в Търговския закон, чл. 346. Сублизингът е много широко разпространен у нас. По-голямата част от компаниите, предлагащи скъпоструващи стоки на своите клиенти под формата на финансов лизинг, всъщност са сублизингодатели. Най-често основният лизингодател е чуждестранна компания, която е купила съответния актив и го е предоставила на българския си партньор под формата на финансов лизинг. Обичайната практика е сублизинг да се осъществява със съгласието на основния лизингодател. При сублизинговите схеми възнаграждението на

сублизингодателя се формира като разлика от размера на лихвите, които той получава от сублизингополучателите и лихвите, които дължи на основния лизингодател. Всички негативи, свързани с евентуално просрочие на плащането от страна на сублизингополучателите, рефлектират върху сублизингодателя.

3. Предимства и недостатъци на лизинговите сделки

а) предимства и недостатъци на финансовия лизинг:

- финансовият лизинг е предпочитана форма за придобиване на дълготрайни активи и доставка на потребителски стоки, защото процедурата по финансирането е твърде облекчена за лизингополучателя - той не е необходимо да притежава като наличност цялата сума, нужна за тяхното придобиване; за осъществяването на лизинга за лизингополучателя не е необходим и голям първоначален капитал, защото обикновено лизинга стартира с една първоначална вноска, която варира в границите между 20% и 30% от цената на лизинговия обект, а напоследък все по-често има лизингови договори с нулева първоначална вноска;

- финансовият лизинг значително разширява възможностите на лизингополучателя при придобиване на дълготрайни активи и потребителски стоки, предлагайки му известна свобода на маневриране с наличните и бъдещите си парични средства;

- вноските по финансовия лизинг се заплащат за ползване на лизинговия обект, затова месечното финансово натоварване на лизингополучателя е по-незначително в сравнение с това, което би се получило при покупката на активите със собствени средства или на кредит;

- при финансовия лизинг не се налага обезпечението на сделката с активи, различни от обекта на самата сделка (лизинговият обект и лизинговите вноски, надлежно застраховани), както това е при кредитното закупуване на активи;

- финансовият лизинг предполага по-кратки срокове на експлоатация от лизингополучателя на придобития лизингов обект, в сравнение с тези на

собствените активи, което е гаранция срещу неговото бързо морално остаряване; тази изгода е значителна за лизингополучателя при наемане на скъпо, сложно и бързо морално остаряващо оборудване, особено когато финансовият лизингов договор е прекъсваем, защото повишеният риск се поема от лизингодателя, който има много по-големи възможности за маневриране с оборудването като го предостави на други лизингополучатели;

- финансовият лизинг е данъчно облекчение за юридическите лица - лизингополучатели в редица западни страни, защото предплатата и месечните лизингови вноски се приспадат от облагаемата печалба при данъчното облагане; от друга страна, амортизациите са данъчно облекчение за лизингодателя (ефектът се усилва, ако се прилагат някои от методите на нелинейната амортизация); те както и разходите по сключването и обслужването на лизинговия договор могат да се прехвърлят към онази от страните, която плаща по-малко данъци във връзка с лизинговата дейност;

- финансовият лизинг е ефективно средство за проучване на технико-икономическите показатели на даден продукт през лизинговия период с цел последваща покупка; в това отношение той се утвърждава като най-удобна форма за придобиване и използване на автомобили от физическо или юридическо лице, което иска по всяко време да има престижен и нов автомобил, с възможности за обновяване на всеки две-три години; той е особено изгоден за ползване и придобиване от юридически лица и на най-новите в технологично отношение дълготрайни активи;

- финансовият лизинг е твърде изгоден за лизингополучатели, които трябва да наемат машини, оборудване, транспортни средства и други активи само за кратък период - вместо да ги купуват и след това да търсят начини за освобождаване от тях на ниска цена, те ги използват пълноценно през лизинговия период;

- финансовият лизинг дава възможност на лизинговите посредници (банки и други финансови институции) да пренасочват своите капитали от кредитния към лизинговия пазар с относително висока възвръщаемост и при умерен риск - той позволява на кредитните институции да увеличават

индиректно лихвения процент по отпуснатите средства за лизинг, тъй като обикновено лихвата при лизинга е по-висока от тази за подобни инвестиции, които се финансират чрез заем, а рискът се поема от застрахователя ;

- лизингодателите (производствени и търговски предприятия) разширяват продажбите чрез финансовите лизингови договори, защото привличат купувачи, които в момента не са в състояние да платят цялата сума по сделката; те имат възможност и да отдадат на лизинг излишните и ненужни активи поради структурни промени или намаляване на производството, ненатоварване на оборудването и др.;

- лизингодателите могат да използват финансовите лизингови договори като ефективен инструмент за маркетингова дейност - оценяване на пазара и потребностите от определени активи;

- лизингодателят реализира и съответна печалба от продадения или върнат лизингов обект след изтичане на договора за финансов лизинг, а лизингополучателят - стопанска изгода ;

- лизингополучателят запазва независимостта си, докато при кредитирането е възможно да попадне в икономическа зависимост от кредитора.

Наред с изброените предимства, финансовия лизинг има и някои недостатъци:

- това е една сравнително скъпа сделка за лизингополучателя. Като се има предвид, че към наемане чрез лизинг на активи прибягват предприятия, които нямат стабилно финансово състояние, при рязко влошаване на икономическите условия и невъзможност на лизингополучателя да плаща лизинговите вноски, лизингодателят може да прекрати договора и да си върне обекта. Ако чрез този актив, лизингополучателят е осъществявал производствена дейност, то губи не само паричните средства изплатени като лизингови вноски, но и бъдещата печалба от производствена дейност.

- при едно нестабилно икономическо развитие на страната съществува риск от финансова загуба за лизингодателят, ако не са отчетени

неблагоприятните прогнози при определяне на лизинговата лихва. В много случаи стойността на лихвения процент се установява в зависимост от основния лихвен процент за страната. Но когато той не е стабилен като параметър за една лизингова сделка, лизингодателят е по-добре да изчислява лизинговите цени и вноски в конвертируема валута. Това е необходимо и при значително обезценяване на националната парична единица спрямо чуждестранните валути, както и при предлагането на лизингови обекти с чуждестранен произход.

б) предимства и недостатъци на експлоатационния лизинг:

- лизингодателят реализира по-добра печалба в сравнение с обичайната продажба или продажбата на кредит, особено в случаите, когато след оперативен лизинг активът се продава по пазарна цена;

- лизингодателят си запазва собствеността върху обекта и намалява кредитния риск;

- лизингополучателят има алтернатива на инвестиционна дейност, особено ако е с ограничени финансови възможности за покупка;

- лизингополучателят е защитен от всички рискове от погиване на актива, които са за сметка на лизингодателя, което от гледна точка на последния се явява недостатък на оперативния лизинг;

- лизингополучателят не отразява в баланса си нито актива, нито задължението към лизингодателя, което му дава възможности за получаване на банкови кредити за други цели, тъй като задлъжнялостта не е висока. Поради този факт има фирми, които се опитват да представят финансов за оперативен лизинг, за да избегнат влошаване на съотношението дълг/капитал като показател;

- за лизингодателят има опасност след изтичане на лизинговия срок, той да получи едни морално остарели активи, които са практически непродаваеми;

- при оперативния лизинг има опасност от една антиреклама за лизингодателя, ако в процеса на лизинга лизингополучателя открие

редица недостатъци на обекта, то това може да стесни кръга на бъдещите продажби, особено ако лизингодателя е самият производител;

- при оперативния лизинг всички разходи по подръжка на обекта са за сметка на лизингодателя, което предполага, че той трябва да има добра производствена и финансова база;

- лизингополучателят е необходимо добре да прецени икономическата ефективност на оперативния лизинг, защото лизинговата вноска е сравнително по-висока от евентуалния анюитет по банков кредит.

4. Прехвърляне на права и задължения по договора за лизингВажно значение при съставянето на договора за лизинг имат съгласуваните от страните условия и начин за прехвърляне на техни права и задължения.

По отношение на лизингодателя би следвало да се направи разграничение между:

- прехвърлянето от лизингодателя на правото му на собственост върху обекта на лизинга или предоставянето на вещно право върху този обект на трети лица (например залог или ипотека), и

- цялостното или частичното прехвърляне от лизингодателя на правата и задълженията му по договора за лизинг.

По принцип, при финансовия лизинг правото на собственост върху предоставената за ползване вещ (вещи) е най-важната гаранция на лизингодателя за погасяване на отпуснатия от него кредит на лизингополучателя. Но лизингодателят като собственик би следвало да има право да се разпореди с тази вещ, като я продаде или предостави вещни права върху нея, без това да засяга правата и задълженията му по договора за лизинг, стига новият собственик или носителите на вещни права върху обекта на лизинга да не пречат на свободното му ползване от лизингополучателя. За такова прехвърляне или учредяване на вещни права по принцип не би следвало да се иска съгласието на лизингополучателя (освен ако това не е уговорено изрично в договора), тъй като се запазват правата и задълженията и на двете страни по

договора за лизинг. Що се отнася до цялостното или частичното прехвърляне от лизингодателя на трети лица на правата и задълженията му по договора за лизинг, в повечето случаи то също не би засегнало интересите на лизингополучателя и съответно не би било необходимо в договора да се включи изискване за изричното му съгласие. Това се отнася най-вече за прехвърлянето от лизингодателя на правото му да получава лизинговите вноски, тъй като по принцип за лизингополучателя е безразлично на чие име ще извършва плащания, стига да са запазени правата му по договора за лизинг.

В практиката се прави разграничение между частичното прехвърляне само на правото на ползване (т. нар. сублизинг) и цялостното прехвърляне от лизингополучателя на всички негови права и задължения по договора за лизинг, като в повечето случаи и за двата вида прехвърляне изрично със съответна договорна клауза се изисква писменото съгласие на лизингодателя. При сублизинга лизингополучателят сключва с трето лице нов договор за лизинг, с който предоставя право на ползване за същия обект, като същевременно запазва спрямо първия лизингодател всички свои задължения по сключения договор, включително и задължението за плащане на лизинговите вноски. Следователно третото лице - вторичен лизингополучател, не носи отговорност спрямо първия лизингодател, който от своя страна може да упражнява всички свои права по договора с първия лизингополучател.

В някои случаи обаче е възможно да се предвиди солидарна отговорност на първия лизингополучател и на лизингополучателя по сублизинга по отношение на плащането на лизинговите вноски.

През цялостното прехвърляне от лизингополучателя на трето лице на правата и задълженията по сключения договор за лизинг това лице заема правното положение на страна по този договор и носи отговорност спрямо първоначалния лизингодател.

5. Прекратяване на договора за лизингПо принцип договорите за лизинг са дългосрочни договори, а продължителността на тяхното действие може да бъде обусловена от няколко фактора, например:

а) спецификата на обекта на лизинга и условията на неговото ползване от лизингополучателя;

б) общата сума на лизинговото възнаграждение и размера на отделните периодични лизингови вноски, определян в много случаи при съобразяване с финансовите възможности на лизингополучателя;

в) срока на физическото износване на обекта на лизинга, а в някои случаи и срока на предвижданото морално износване на този обект.

Договорът за лизинг може да бъде прекратен и предсрочно, поради неизпълнение на поетите с него задължения. Клаузите относно правото на изправната страна да прекрати предсрочно договора поради неизпълнение на задължения от страна на нейния контрагент са важна част от съдържанието на договора за лизинг, които касаят отговорността поради неизпълнение. Поради това в договора е необходимо да бъдат подробно изброени и детайлизирани видовете нарушения, при които може да се упражни правото на предсрочно прекратяване. Заедно с това следва да бъде посочен начинът на прекратяване на договора, както и последиците от такова прекратяване за неизправната страна и по-точно имуществената отговорност, която същата следва да понесе.

6. Организация, методология и методика на счетоводното отчитане на лизинговите сделки6.1. Счетоводни записвания при лизингови операцииВъзприетият начин на счетоводно отчитане се определя от смисловото тълкуване на икономическата същност на лизинга. От тази гледна точка могат да се възприемат два подхода за отчитане :

- първият подход се основава на тълкуването на лизинга като продажба на изплащане. Тогава имаме счетоводно отчитане на разчетни отношения. От страна на лизингодателя възникват вземания от клиенти по лизинг

(отчитат се чрез сметки от група “ Клиенти”), а от страна на лизингополучателя – задължения към доставчици по лизинг (чрез сметки от група “Доставчици”).

- вторият подход се основава на разбирането на лизинга като специфична кредитна операция от страна на лизингодателя и вид инвестиционна дейност от позицията на лизингополучателя. При този подход определената в лизинговия договор цена при лизингодателя се показва като финансова инвестиция – предоставен кредит в непарична форма. Той се отчита чрез сметка “Дългосрочни вземания”. За лизингополучателят лизингът е форма на привличане на чужди капитали. За отчитане се използва сметка “Други заеми и дългове” .

Вторият подход е по-целесъобразен при изграждане организацията на счетоводното отчитане на лизинговата дейност.

6.1. Отчитане на финансов лизинг

Лизингов договор се класифицира и отчита като договор за финансов лизинг по смисъла на СС 17 “Лизинг”, когато:

а) прехвърля в значителна степен всички рискове и изгоди от собствеността върху актива на наемателя към края на срока на лизинговия договор;

б) наемателят притежава опция за закупуване на актива на цена, която се очаква да бъде значително по-ниска от справедливата стойност към датата, на която опцията става изпълнима, като в началото на лизинговия договор в голяма степен е сигурно, че опцията ще бъде упражнена;

в) срокът на лизинговия договор покрива по-голямата част от икономическия живот на актива, дори ако правото на собственост не е прехвърлено;

г) в началото на лизинговия договор сегашната стойност на минималните лизингови плащания се равнява на справедливата стойност на наетия актив, и

д) наетите активи имат специфичен характер, като само наемателят може да ги експлоатира без извършването на съществени модификации.

6.1.1. Отчитане на финансовия лизинг при лизингодателя

Съгласно действащия СС 17 “Лизинг”, договорът за финансов лизинг поражда следните стопански операции за лизингодателя :

a) отчита като дългосрочно вземане определените в договора наемни плащания, като обща стойност ;

б) разликата между общата сума на договорените наемни плащания и справедливата цена на отдадения актив, се отразява като финансови приходи за бъдещи периоди;

в) отписва отдадения актив по балансовата му стойност;

г) отчита в текущия период финансовите приходи за бъдещи периоди пропорционално на относителния дял на получените суми по договора в общата сума на договорените плащания ;

д) отчита като намаление на вземането по договора получените през срока на договора плащания.

За отчитане на процеса на финансов лизинг се използва сметка “Дългосрочни вземания”. По дебита на тази сметка се отнася определената в договора лизингова цена. Получените през периода вноски намаляват това вземане. Разликата между лизинговата цена и балансовата стойност на актива се отчита като финансов приход за бъдещи периоди по кредита на сметка “Финансови приходи за бъдещи периоди”. Признаването на тези приходи като текущи се извършва пропорционално на получените суми по лизинговите вноски. Обектът на лизинг се отчита с конкретната сметка от група “Дълготрайни материални активи”.

Методиката за отчитане на сделката се извършва в следния ред:

- предприятието отчита дългосрочно вземане, чиято сума е равна на определените в договора наемни плащания и включва справедливата (продажната) цена на отдадения актив и финансов приход за бъдещи

периоди, представляващ разликата между общата сума на договорените наемни плащания и справедливата цена на отдадения актив ;

- приходът по сключения договор за финансов лизинг се отразява в съответсвие с раздел “Признаване на приходи” от счетоводната политика на предприятието;

- отчита се финансов приход за бъдещи периоди в размер на разликата между общата сума на договорените наемни плащания и справедливата цена на отдадения актив, която се отразява като финансов приход за бъдещи периоди.

За отразяване на горепосоченото се съставя следната счетоводна статия:

Д-т с-ка “Дългосрочни вземания”

К-т с-ка от гр. “Приходи”

К-т с-ка “Финансови приходи за бъдещи периоди”

Както става ясно, идеята на отчитането на финансовия лизинг е свързана с признаването на два вида приход: - текущ, който се признава веднага, все едно, че това е обикновена продажба, и разсрочен лихвен приход, който ще се признава пропорционално през срока на лизинговия договор.- като текущ финансов приход за периода се отчита частта от финансовите приходи за бъдещи периоди, пропорционална на относителния дял на подлежащите на получаване суми по договора за периода, в общата сума на договорените наемни плащания (на база на съотношението на вноската към общата сума на плащанията).

Счетоводното записване за признаване на част от финансовия приход за бъдещи периоди в текущите финансови приходи е :

Д-т с-ка “Финансови приходи за бъдещи периоди”

К-т с-ка “Приходи от лихви”

- активът се отписва по балансова стойност, за което се съставя следната счетоводна статия:

Д-т с-ка “Амортизация на дълготрайни материални активи”

Д-т с-ка от гр. “Приходи”

К-т с-ка от гр. “Дълготрайни материални активи”

Ако за актива е формиран резерв от последващи оценки, той се отнася в неразпределена печалба, за което се съставя следната счетоводна статия :

Д-т с-ка “Резерв от последващи оценки на активи”

К-т с-ка “Неразпределена печалба от предходни години”

- счетоводните записвания за отчитане на получените плащания са :

Д-т с-ка от гр. “Парични средства”

К-т с-ка “Дългосрочни вземания”

К-т с-ка “Начислен ДДС при продажбите” (при оперативен лизинг)

6.1.2. Отчитане на финансовия лизинг при лизингополучателя

Схемата на счетоводно отчитане при лизингополучателите е обратна на тази при лизингодателите. В този случай, договорът за финансов лизинг поражда следните стопански операции за лизингополучателя:а) отчита като дългосрочно задължение определената в договора обща сума на наемните плащания;

б) отчита лизинговия обект по справедливата му (продажната) цена;

в) отчита като финансов разход за бъдещи периоди разликата между общата сума на договорените плащания и справедливата цена на обекта;

г) признава като текущ финансов разход за периода част от финансовия разход за бъдещи периоди пропорционално на относителния дял на дължимите минимални лизингови плащания по договора за периода в общата сума на договорените наемни плащания;

д) начислява амортизация на амортизируемите наети активи - в съответствие с възприетата амортизационна политика за подобни амортизируеми собствени активи;

e) отчита в намаление на дългосрочното си задължение изплатените през срока на договора суми.

За счетоводното отчитане на договореното лизингово плащане се използва сметка “Други заеми и дългове”. При финансовия лизинг лизингополучателят поема всички изгоди и рискове свързани с актива, поради което го заприходява наред със собствените си активи. За целта се използват сметките от група “Дълготрайни материални активи”. На получения актив се начислява амортизация, която се отчита чрез сметка “Амортизация на дълготрайни материални активи”. За отчитане на разликата между общата договорена сума и отчетната стойност на актива се използва сметка “Финансови разходи за бъдещи периоди”. Този финансов разход се признава като текущ пропорционално на платените лизингови вноски.

В счетодните отчети на лизингополучателя се признава актив и пасив с размер, който в началото на лизинговия договор е равен на справедливата стойност на наетия актив, или ако е по-нисък – по сегашната стойност на минималните лизингови плащания.

Методиката за отчитане на сделката се извършва по следния начин:

- като дългосрочно задължение се отчита определената в договора обща сума на наемните плащания

- активът се заприходява по справедливата стойност, или ако е по-ниска - по сегашната стойност на минималните лизингови плащания ;

- размерът на разликата между общата сума на договорените наемни плащания и определената стойност на наетия актив се отчита като финансов разход за бъдещи периоди;

За отразяване на горепосоченото се съставя следната счетоводна статия:

Д-т с-ки от гр. “Дълготрайни материални активи”

Д-т с-ка “Финансови разходи за бъдещи периоди”

К-т с-ка “Други заеми и дългове”

- като текущ финансов разход за периода се отчита частта от финансовите разходи за бъдещи периоди, пропорционално на относителния дял на дължимите минимални лизингови плащания по договора за периода в общата сума на договорените наемни плащания (на база на съотношението на дължимата вноска към общата сума на плащанията).

Счетоводното записване за отчитане на част от финансовия разход за бъдещи периоди в текущите разходи е :

Д-т с-ка “Разходи за лихви”

К-т с-ка “Финансови разходи за бъдещи периоди”

- на амортизируемите активи се начисляват амортизации в съответствие с раздел “Амортизация на амортизуеми активи” от счетоводната политика на предприятието и се отчитат със счетоводната статия :

Д-т с-ка “Разходи за амортизации”

К-т с-ка “Амортизация на дълготрайни материални активи”

- счетоводното записване за отчитане на изплатената вноска е :

Д-т с-ка “Други заеми и дългове”

Д-т с-ка “Начислен ДДС при покупките”

К-т с-ки от гр. “Парични средства”

Определянето на справедливата стойност на наетия под формата на финансов лизинг актив е проблем на лизингополучателя. Той се поражда от това, че лизингодателите се стремят да занижат размера на обявяваната лихва, която на практика е цената на разсроченото плащане. По този начин те правят офертите си по-привлекателни.Ако предмет на лизинговия договор е актив, който се предлага и чрез директна продажба, то определянето на справедливата му стойност не е особен проблем. Тя е цената, за която активът може да бъде купен при директната продажба. Проблем възниква обаче, в случай че предмет на лизинговия договор са специфични (уникални) активи или активи, които вече са употребявани. Един от начините този проблем да се реши е лизингополучателите да използват услугите на оценители. Алтернативно решение е те сами да създадат методика и да съберат информация, въз основа на която да определят справедливата стойност на актива.

Важно е лизингополучателят да определи правилно справедливата стойност на актив, който е взел под формата на финансов лизинг, защото:

1. Ако финансовият разход за бъдещи периоди бъде занижен, ще бъде завишена отчетната стойност (а оттам и балансовата стойност) на актива. В резултат от това, отчетът на предприятието няма да представя вярно и честно имущественото и финансовото му състояние.

2. Завишаването на стойността на актива води до завишаване на начислявания за него амортизационен разход.

6.2. Отчитане на експлоатационен лизинг

Съгласно изискванията на СС 17 “Лизинг” като експлоатационен лизингов договор се третира всеки друг лизингов договор, при който не са налице изискванията за финансов лизинг. Разграничаването между финансов лизинг и експлоатационен лизинг при тяхното текущо отразяване и периодично представяне във финансовите отчети се извършва в съответствие с принципа “предимство на съдържанието пред формата” (същност на сделката, а не форма на договора). Договорът за експлоатационен лизинг е двустранна операция, при която не се предвижда промяна на собствеността на отдадения актив, както и не се прехвърлят рисковете и изгодите от собственика на наемателя.

6.2.1. Отчитане на експлоатационния лизинг при лизингодателя

Договорът за експлоатационен лизинг поражда следните стопански операции за лизингодателя :

а) отчита предоставените активи в своя баланс и им начислява амортизация (когато те са амортизируеми);

б) отразява начислените в негова полза наемни вноски като постъпления от продажби в текущия период;

в) начислените разходи за амортизация се отразяват за сметка на постъпленията от наема по съответния експлоатационен лизингов договор.

Лизингодателят не изписва от своя счетоводен баланс актива, отдаден под формата на договор за експлоатационен лизинг, и продължава да му начислява амортизация, която се отчита чрез сметка “Амортизация на дълготрайни материални активи”. По оперативен път се отчита промяната на местонахождението на актива и се освобождава от отговорност материално-отговорното лице. Получените наемни вноски се отчитат като постъпления от продажби чрез сметките от група “Приходи”.

Методиката за отчитане на сделката се извършва в следния ред:

- начислените наемни вноски се отчитат като постъпления от продажби за периода, за който се отнасят, като се използва счетоводна статия:

Д-т с-ки за “Вземания”

К-т с-ка от гр. “Приходи”

К-т с-ка “Начислен ДДС при продажбите”

- на предоставените активи се начисляват амортизации в съответствие с раздел „Амортизация на амортизуеми активи" от счетоводната политика на предприятието, като се съставя счетоводната статия:

Д-т с-ка “Разходи за амортизации”

К-т с-ка “Амортизации на дълготрайни материални активи”

- с цел постигане на съпоставимост между приходи и разходи начислените разходи за амортизации се отразяват за сметка на постъпленията от наем по съответния експлоатационен лизингов договор със статията:

Д-т с-ка от гр. “Приходи”

К-т с-ка “Разходи за амортизации”

6.2.2. Отчитане на експлоатационния лизинг при лизингополучателя

Договорът за експлоатационен лизинг поражда следните стопански операции за лизингополучателя :

а) отчита като разходи за външни услуги начислените наемни вноски;

б) отчита чрез задбалансови сметки наетите активи по справедливата им цена.

Тук се налага използването на задбалансовите сметки за отчитане на актива, който е собственост на лизингодателя, но е предоставен за временно ползване на лизингополучателя, чрез договор за експлоатационен лизинг. Изплатените наемни вноски се отчитат като разходи.

Методиката за отчитане на сделката се извършва в следния ред:

- начислените наемни вноски се отчитат като разходи за външни услуги със счетоводната статия:

Д-т с-ка “Разходи за външни услуги”

Д-т с-ка “Начислен ДДС за покупките”

К-т с-ка от гр. “Парични средства”, или

К-т с-ка “Доставчици”

- наетият актив се отчита чрез задбалансова сметка по справедлива цена със счетоводната статия:

Д-т с-ка “Чужди дълготрайни активи”

К-т с-ка “Пасивни задбалансови сметки”

Практически, при оперативен лизинг е много рядко явление лизингополучателят да предприеме извършване на ремонти и подобрения на наетия актив, тъй като не е собственик, а и лизинговият срок е сравнително кратък. Тук лизингополучателят отчита наетия актив задбалансово, т.е. не го включва в състава на собствените средства. Когато в лизингов договор освен наемните плащания (наемът) се предвиждат и

допълнителни плащания – например за извършване на ремонти и подобрения, за изплащане на застраховки на отдадения актив и други – те се отчитат отделно от наема. Извършените от наемодателя или от наемателя разходи, свързани с подготовката и сключването на лизинговия договор (комисионни, такси и др.) се отчитат като разходи за дейността за текущия период.

6.3. Счетоводно отчитане в случай, че оперативният лизинг прерасне в договор за финансов лизингПри определени условия лизингополучателят по оперативен лизинг има интерес да придобие актива към края на икономическия му живот или след плащане на по-голямата част от лизинговите вноски. Смисълът от подобна финансова техника за лизингополучателя се състои в това, че по време на действието на договора за оперативен лизинг той отчита платените от него вноски като разходи, а на по-късен етап с превръщането му в договор за финансов лизинг – може да придобие актива.Счетоводните записвания при лизингополучателя за времето на действие на договора за оперативен лизинг са:

Д-т с-ка “Разходи за външни услуги”

Д-т с-ка “Начислен ДДС за покупките”

К-т с-ки за “Задължения”

Обикновено след прекратяването на договора за оперативен лизинг се сключва нов договор, но вече за финансов лизинг. Счетоводното отчитане на договора за финансов лизинг се осъществява по описаната схема по-горе, отнасяща се за финансовообвързан лизингов договор: Лизингополучателят признава актива като собствен и му начислява амортизация в съответствие с прилаганата счетоводна политика по отношение на този клас активи, а също и съобразно възможностите за използване на икономически изгоди от актива.

За целта се съставят следните счетоводни статии:

- за заприходяване на актива и отчитане на разходите за бъдещи периоди:

Д-т с-ки за “Дълготрайни материални активи”

Д-т с-ка “Финансови разходи за бъдещи периоди”

К-т с-ка “Други заеми и дългове”

- за начислените разходи за амортизации:

Д-т с-ка “Разходи за амортизация на ДМА”

К-т с-ка “Амортизация на ДМА”

- при всяка лизингова вноска лизингополучателят признава част от разсрочения финансов разход в текущ разход със статията:

Д-т с-ка “Разходи за лихви”

К-т с-ка “Финансови разходи за бъдещи периоди”

Въпрос 11Основни елементи на годишния финансов отчет и стойностни връзки между тях

1. Баланс

(познания от „Теория на счетоводството”)

2. Отчет за приходите и разходите

Отчетът за приходите и разходите е съставна част от годишния финансов отчет на предприятието. Той съдържа синтезирана финансова информация, която основно се използва за оценяване на ефективността от дейността на предприятието. С отчета се определя финансовият резултат за отчетния период въз основа на реализираните приходи и извършените разходи, балансирани по формулата: Приходи минус Разходи равно на Финансов резултат (печалба или загуба). Прилаганите у нас отчет за приходите и разходите се разработва в двустранна форма или едностранна форма, съгласно т.16.1 от СС1 на НСФОМСП. Разделите в отчета се обозначават с главни букви, групите – с римски цифри, а статиите – с арабски цифри.

Информацията за попълване на отчета за приходите и разходите от предприятията, които прилагат двустранно счетоводно записване, се получава от групиране на разходите и приходите според тяхната същност. Съответните сметки, чрез които се отчитат приходите и разходите, при класификацията по функционално предназначение са:.

а) за разходната (лява) част на отчета:

- сметки от група “Разходи по икономически елементи”;

- сметки, отчитащи измененията в остатъците (между началните и крайните салда на отчетния период) на продукцията и незавършеното производство; отчетените разходи по икономически елементи за придобиване и ликвидиране на дълготрайни активи по стопански начин; получени материали от собствено производство; получени приплоди и прираст на животни и други. По своята същност това са коригиращи статии, с които се цели да се допълнят или намалят отчетените през периода разходи от обичайна дейност, и в частност “Разходите по икономически елементи”.

- сметки от група “Финансови разходи”;

- сметки от група “Извънредни разходи”

- сумата на начислените данъци за сметка на финансовия резултат (от данъчната декларация);

б) за приходната (дясна) част на отчета:

- сметки от група “Постъпления от продажби”;

- сметки, отчитащи финансиранията;

- сметки от група “Финансови приходи”;

- сметки от група “Извънредни приходи”

В отчета за приходите и разходите не се допуска компенсиране на суми между статии на разходите и статии на приходите.

При изчисляване на изменението (увеличението или намалението) на запасите от продукция – незавършено производство не се вземат под внимание: балансовата стойност на бракуваната и/или липсващата продукция и незавършено производство, отчетена за сметка на предприятието; балансовата стойност на установената в излишък продукция и незавършено производство; намалението и/или последващото увеличаване на стойността на продукцията и незавършеното производство в резултат на оценки. В статията “Балансова стойност на продадените активи (без продукция)” се посочва стойността на продадените активи, като: материали, стоки, ДМА и ДНМА, млади животни, животни за угояване и други.

Отрицателните величини в отчета за приходите и разходите са: разходите за придобиване и ликвидация на ДА по стопански начин; измененията в посока на увеличение на запасите от продукция и незавършеното производство; приплодите и прирасъта на животни, материалите от собствено производство и други изменения.

Сумата на печалбата/загубата от обичайната дейност се определя като разлика между общата сума на приходите от дейността и общата сума на разходите за дейността.

Сумата на счетоводната печалба/загуба се определя като разлика между сумата на общите приходи и общите разходи.

Крайният финансов резултат – печалба, се посочва в разходната част на отчета, а загубата – в приходната, с което се цели да се изравнят двете страни на отчета. Крайният финансов резултат в отчета за приходите и разходите е равен на крайното салдо по с/ка “Печалби и загуби от текущата година”.

Печалбата или загубата от отчетния период, посочена в отчета за приходите и разходите, трябва да съотвества на печалбата или загубата, посочена в баланса.

Стандартът (т.16.17) допуска като изключение, малките и средни предприятия, определени със закон, да съставят отчет за приходите и разходите само по раздели и групи.

3. Съдържание на Отчет за собствения капитал

Финансовият отчет за измененията в капитала съдържа информация, която представя състоянието и измененията в неговите елементи. Цялостното изменение на собствения капитал на предприятието между два счетоводни баланса, освен измененията в резултат от операции с акционерите или собсвениците като увеличение на капитала и плащане на дивиденти и изменението в резервите, представя печалба или загуба, генерирана от дейността на предприятието за периода. Отчетът за собствения капитал се съставя на базата на информация от счетоводните сметки за отчитане на собствения капитал.

В отчета трябва да се представи информация за:

- нетната печалба/загуба за периода;

- всички приходи или разходи, печалба или загуба, които са отчетени директно в капитала съгласно изискванията на приложимите счетоводни стандарти, както и общата сума на тези статии;

- кумулативният ефект на измененията в счетоводната политика и корекциите от фундаменталните грешки, когато се прилага препоръчителния подход по СС8 “Нетни печалби или загуби за периода, фундаментални грешки и промени в счетоводната политика”.

Измененията в капитала на предприятиято между датите на два баланса отразява увеличението или намалението в нетните активи или богатството на собствениците през периода по определени принципи на оценяване, възприети и оповестени във финансовия отчет.

Стойността на собствения капитал, посочена в показателя “Преизчислен собствен капитал към края на отчетния период” в отчета за Собствения капитал, трябва да съотвества на размерът посочен в статията – “Общо за раздел А” от баланса на предприятието.

4. Съдържание на Отчета за паричния поток

Паричните потоци са входящите и изходящите потоци от пари и парични еквиваленти. Те се представят в Отчет за паричните потоци, чрез който се осигурява информация на потребителите за възможностите на дадено предприятие да генерира и използва парите и паричните си еквиваленти. Информацията от този отчет дава възможност да се оценят промените в нетните активи на предприятието, финансовата му структура и способността му да влияе върху размера на разполагането на паричните потоци във времето с цел приспособяване към променящите се обстоятелства и възможности.

Паричните наличности или често за краткост наричани само пари са парите в брой или депозити на виждане, които се отчитат чрез сметките в касата и по сметките в банки.

Паричните еквиваленти са краткосрочните, бързоликвидните инвестиции, които са лесно обръщаеми в конкретни парични суми и съдържат незначителен риск от промяна в стойността им. Паричните еквиваленти се държат предимно за посрещане на краткосрочни парични задължения, а не за инвестиционни или други цели. Една инвестиция нормално се

включва в групата на паричните еквиваленти, когато има краткосрочен падеж, не по-дълъг от 3 месеца от датата на придобиването.

Не се считат за парични потоци движенията между статии, които представляват пари и парични еквиваленти.

Паричнито потоци се отчитат по видове дейности: оперативна (основна), инвестиционна и финансова.

Когато паричен поток по дадена сделка включва части, които характеризират разли’ни дейности, всяка от тях се представя в съответните видове дейности.

Паричните потоци от оперативната (стопанската) дейност са главните приходоносни дейности, които се включват при определяне на нетната печалба или загуба. Основно тези потоци са:

- парични постъпления от продажба на стоки и услуги;

- парични постъпления от лицензионни споразумения и авторски права, такси, комисионни и други приходи;

- парични плащания на доставчици на стоки и услуги;

- парични плащания на и от името на персонала;

- парични постъпления и парични плащания на застрахователни премии и обезщетения, анюитетни суми и други суми по застрахователни полици;

- парични плащания или възстановяване на суми, изплатени като подоходни данъци, с изключение на случаите, когато те могат да бъдат конкретно идентифицирани с финансовите и инвестиционните дейности;

- парични постъпления и плащания по договори, държани за дилърски или търговски цели.

Паричните потоци от оперативната (основната) дейност се отчитат като се използва пряк или косвен метод.

Основно съдържание на паричните потоци от инвестиционните дейности са разходите за ресурси, които ще генерират проходи и парични потоци в бъдеще време. Такива са: плащанията за придобиване на ДМА, ДНМА и

други ДА; парични постъпления от продажба на ДМА, ДНМА и други ДА; парични плащания за придобиване на акции или дългови инструменти на други предприятия; парични постъпления от продажба на акции или дългови инструменти на други предприятия; паричните аванси и кредити, предоставени на трети лица, без тези, които се отпускат от финансовите институции; паричните плащания за фючърси, форуърдни, опционни и суапови договори, с изключение на тези договори, които се държат за дилърски и търговски цели

Паричните потоци от финансовата дейност имат значение преди всичко за определяне на сумите, които ще представляват вземанията на институциите, предоставили капитал на предприятието. Като примери на такива потоци могат да се посочат: паричните постъпления от емитиране на акции или други капиталови инструменти; изплащането на паричните суми на собствениците за придобиване или изплащане на акции на предприятието; паричните постъпления от емитирането на необезпечени облагации, заемни средства, кредити, полици, облигации, ипотеки и други; парични погашения по кредити; парични плащания от страна на даден наемател за намаляване неизплатени задължения по финансов лизинг.

Паричните потоци се изчисляват по пряк метод чрез брутните парични постъпления и брутните парични плащания. Схемата на този отчет е представена в приложенията към СС7.

Отчетът за паричните потоци може да се изготви и по косвения метод, при който има разлика само при паричните потоци от оперативната (основната) дейност. Нетният паричен поток за тази дейност се определя чрез коригирането на нетната печалба или загуба по отношение на ефектите на:

- промените на материалните запаси и търговските вземания и задължения през отчетния период;

- безналичните статии, като напр. амортизация, резерви, отложени плащания за данъчни задължения, нереализирани положителни и отрицателни разлики от промените на обменните курсове,

неразпределена печалба на съдружниците и интересите на малцинствения дял на акционерите;

- всички други статии, за които паричните ефекти представляват инвестиционни или финансови парични потоци.

5. Съдържание на поясненията към финансовите отчети

В поясненията към финансовите отчети се записва разнообразна информация, предназначението на която е да поясни съдържащата се информация в останалите финансови отчети или ще оповести информация за прилагането на всеки счетоводен стандарт.

Поясненията към финансовите отчети трябва да:

- представят информация за базата, на която са изготвени финансовите отчети и специфичните счетоводни политики, избрани и приложени при значими операции и събития;

- оповестяват информацията, изискваща се от всеки приложим счетоводен стандарт, която не е представена в останалите финансови отчети;

- представят допълнителна информация, която не е посочена на лицевата страна на финансовите отчети, но оповестяването на която е необходима за вярно и честно представяне.

Поясненията към финансовите отчети трябва да се представят систематично. Всяка позиция от лицевата страна на баланса, на отчета за приходите и разходите (отчет за доходите), на отчета за паричните потоци и на отчета за собствения капитал трябва да бъде в синхрон със съответната информация в поясненията.

В поясненията трябва да се представят и прилаганите счетоводни политики, като следва да се описва:

- оценъчната база (бази), използвана при изготвянето на финансовите отчети;

- всяка специфична счетоводна политика, необходима за правилното разбиране на финансовите отчети.

Счетоводните политики, които едно предприятие може да счете за необходимо да оповести, включват най-малко следното:

- методи да признаване на разходите;

- консолидационни принципи, включително дъщерни и асоциирани предприятия;

- бизнескомбинации;

- съвместни предприятия;

- признаване и амортизация на амортизируеми активи;

- капитализиране на разходите по заеми и други;

- договори за строителство;

- инвестиционни имоти;

- финансови инструменти и инвестиции.

- методи за амортизация на амортизируемите дълготрайни активи;

- методите за оценка на материалните запаси при тяхното потребление;

- събития, настъпили по време на съставянето на счетоводния баланс;

- събития, настъпили след датата на изготвянето на финансовия отчет.

- изчислени показатели за рентабилност, ефективност, ликвидност, финансова автономност и обращаемост на материалните запаси.

Въпрос 12Счетоводна политика на предприятието

1. Същност на счетоводната политика

Счетоводната политика се определя като съвкупност от конкретни принципи, бази, установени правила и практики, приети от предприятието при съставянето и представянето на финансовите отчети. Тя включва съвкупност от технологични принципи, способи за регистриране, предаване, оценка, обработване, актуализиране, съхраняване и ползване на създадената счетоводна информация за определен период, възприети от ръководството на предприятието.

Всяко предприятие определя своята счетоводна политика като има предвид нормативните актове по счетоводство и други нормативни актове, които имат непосредствено отношение към дейността на предприятието. Системата на счетоводната политика осново се определя от съдържанието на приложимите счетоводни стандарти. Т.е. счетоводната политика се свързва с провежданата общонационална методология на счетоводството, но конкретизирана в отделната стопанска единица.

2. Оповестяване в годишния финансов отчет

Избраната и разработената от предприятието счетоводна политика подлежи на оповестяване в годишния финансов отчет. Това оповестяване се извършва в специално предвидено приложение към годишния отчет. Предприятието е задължено да оповести всяка съществена промяна в счетоводната политика в сравнение с предходния период и да посочи причините за извършената промяна.

Законът за счетоводството приема изискването за възможно запазване на възприетата през предходния отчетен период счетоводна политика. В този смисъл, всяка промяна следва да става по изключение и при оправдана за промяната обективна необходимост.

Техниките за оповестяване включват: вмъкнати в скоби пояснения, забележки под основния текст, спомагателни схеми, препратки, корективни сметки и други. Вмъкнатите обяснения имат предимство пред забележките под основния текст и спомагателните схеми. Вмъкнатите обяснения правят оповестяването в текста на самия отчет. Докато

допълнителната информация, когато е поставена в забележка под основния текст, може да не бъде забелязана. Ако допълнителната информация не може да бъде оповестена в сравнително кратки и стегнати вмъкнати обяснения, трябва да се използва забележка под основния текст.

3. Възможно запазване на счетоводната политика

Счетоводната политика се разработва до началото на отчетния период и по принцип не се променя до края на годината. Допуска се да се извърши промяна на счетоводната политика през отчетния период, когато това се изисква по закон или по счетоводен стандарт, или ако промяната ще доведе до по-точно представяне на събитията или сделките във финансовите отчети.

Препоръчително е възможно запазване на счетоводната политика и през отделните отчетни периоди. Целта на приложението на този принцип е да се продължи използването на избраните методи за оценка на активите и пасивите за измерването на пренесената стойност (разходите) на видовете активи. Чрез това запазване ще се постигне тъждественост в прилагането на счетоводната методология. Квалифицирането на запазването като възможно означава, че са разрешени промени в използваните методи за количествено измерване на стойността, респ. за метрификация на стойността на счетоводните обекти. Промените в методите има смисъл, когато се прецени, че прилагането на алтернативни методи на съществуващите ще доведе до по-точно измерване на стойността на активите и пасивите и на стойностния резултат. Изисква се обаче задължително отразяване и оповестяване на настъпилите промени в използваните методи за оценка по установения начин в счетоводните отчети. Възможното запазване на счетоводната политика е характерно и за такава важна стойноста оценка на пренесената стойност на дъготрайните активи като амортизацията.

4. Сигурност и надеждност на информацията във финансовите отчети чрез счетоводната политика

Счетоводната политика се разработва от съставителя на годишните финансови отчети, но може да се възложи и на дипломиран ескперт-счетоводител или на специализирано одиторско предприятие или специализирано счетоводно предприятие. Тя се утвърждава от ръководния орган на предприятието.

Определената и одобрена счетоводна политика трябва да дава сигурност и надеждност на информацията, отрадена във финансовите отчети. Тя трябва да дава възможност за достоверно представяне на резултатите и финансовото състояние на предприятието; да откроява икономическата същност на събитията и операциите, а не просто тяхната правна форма; да е неутрална и безпристрастна; да е пълна и подробна по отношение на всички съществени аспекти; да е необходима и полезна за вземане на икономически решения от потребителите на информацията.

Въпрос № 13Кризите в предприятията

1. Причини за възникване на кризите

Публикациите и изследванията в областта на кризите определят две групи фактори, които имат непосредствена връзка със стабилността на организациите. Първата група обхваща макроикономическите и структурни условия на окръжаващата среда. Тези фактори оказват системно въздействие върху всички фирми и върху икономиката като цяло. Те могат и оказват влияние върху процента на фалиралите фирми, но не могат да спомогнат за разграничаване на фирмите, които ще фалират, спрямо тези, които оцеляват.

Втората група кореспондира с вътрешната устойчивост на организацията. Вътрешните фактори получават количествено изражение чрез финансовите показатели (отношения) и могат да се използват за сравнение между фирмите. Не всички показатели имат възможността да различат фирмите, които предстои да фалират, от тези, които оцеляват.

• субекти на кризитеКризите обхващат не само отделните предприятия, но и финансовите институции. Обобщено научните изследвания за кризите във финансовата система са представени чрез описание на традиционни и съвременни модели. В първата група са включени моделът на Minsky-Kindleberg, на асиметрия на информацията (Mishkin-Stiglitz), на ликвидната криза (Diamond-Dybvig). Съвременните модели са: на моралния риск, на финансовата паника и на балансовия ефект.За целите на настоящия курс са разгледани отделни фрагменти от широкия обхват на темата, а именно, нещата които имат отношение към кризите в предприятията и в частност за българските предприятия.

• влияние на макроикономическата средаОграничаването на макроикономическите сътресения е особено важно както за икономическия растеж, така и за успешното функциониране на бизнеса. До 1997 г. в страната съществуваше нестабилната макроикономическа ситуация, изразена във висока и/или променлива инфлация, циклични колебания в икономическата активност и непоследователно външнополитическо поведение. Всичко това затрудняваше доброто управление на ликвидаността. Индустриализацията на България се основаваше на изграждането предимно на големи предприятия, чийто външен пазар беше политически осигурен и ориентиран предимно към СИВ и развиващите се страни. В тази връзка разпадането на СИВ, ембаргото срещу Ирак, войната в бивша Югославия и т.н. бяха сътресения довели до влошаване състоянето на износа и перспективите за стопански растеж на предприятията. Непостоянната външноикономическа среда оказа негативно влияние върху значителна част от бизнеса в страната. В несигурна и влошаваща се икономическа среда много предприятия прекратиха дейността си или продължиха работа с малка част от капацитета си. Това повлия отрицателно и на темповете на икономически растеж на страната.

• вътрешна устойчивост на фирматаСпадът на печалбите и загуба в пазарните дялове са индикатори за нарушена вътрешна устойчивост на фирмата. До криза може да доведе също липсата на последователност при прилагането на определени мерки и правила. Ето защо грешките в менажирането са както самостоятелно

основание (причина) за криза в предприятието, така и допълнителна предпоставка за задълбочаване – хроничност на временните финансови затруднения.

2. Теоретични и имперични модели на кризите

В научната литература се посочени няколко теоретични и имперични модели, които обясняват факторите, които детерминират кризите в организациите (предприятията). Тези модели не се конкурират, а по-скоро взаимно се допълват.

• теоретични модели- традиционен модел

Според традиционния (компромисен) модел на капиталовата структура, развит в теорията на Modigliani & Miller (М-М), с увеличаване на задълженията на фирмата, нарастват разходите свързани с финансовата й криза. От една страна ефектът от нарастване на дълга е обвързан с данъчна полза от него, като “нарастването на съотношението дълг-собствен капитал намалява размера на платените данъци”. Заедно с данъчната изгода е възможно и неблагоприятно проявление на този ефект – нарастване на вероятността от неплатежоспособност (фалит) и свързаните с нея разходи, който намаляват стойността на фирмата. Особеностите на счетоводното отчитане, данъчните закони и слабия финансов контрол, дават възможност българските фирми да декларират минимални печалби и дори загуби, с цел избягване плащането на данъци. Наложените ограничения за слаба капитализация в Закона за корпоративно подоходно облагане (ЗКПО), ограничава възможността за приспадане на лихвите от облагаемата печалба и от там данъчната изгода от дълга. Ето защо нарастването на съотношението дълг-собствен капитал по-скоро е тревожен показател, от колкото значим индикатор за изгода от дългово финансиране.

Изпадането на дружеството в неплатежоспособност е свързано с два вида кризисни разходи – преки и косвени. Преките обхващат всички правни и административни разходи, свързани с ликвидацията или реорганизацията

на фирмата при нейния фалит. Косвените разходи представляват намаление в стойността на фирмата вследствие засягане интересите на икономическите субекти, с които тя има взаимоотоношения. При фалит фирмата напуска бизнеса, което може да ощети нейните клиенти, доставчици, служители и конкуренти и да намали стойността й.

- модел на асиметрия на информацията

Асиметричната информация е друга форма на пазарно несъвършенство. За българските условия, това се проявява в различни направления – “кратка история в условията на пазарна среда”, “адекватно прогнозиране на състоянието им в бъдеще”, “липсва изградена система и традиция за представяне на значима информация за дейността на отделните фирми”. Недостатък на модела е, че поради “особености на счетоводното отчитане представяните от фирмите финансови отчети често не представят реалното им финансово състояние” . Ето защо е необходимо по-детайлно да се разглежда това направление. Важно е разкритата информация във финасовите отчети да не е прекалено обща. Малко полезна е например информацията, ако в отчета се посочи, че дружеството разполага с достатъчно краткосрочно финансиране, за да посреща нуждата си от ликвидни средства през следващата година. Вместо това, дружеството следва да посочва източниците на краткосрочно финансиране и обстоятелствата, за които има основания да се счита, че могат да се отразят на източниците на ликвидност. Този риск може да съществува, когато търсенето на клиентите варира в зависимост от бързи технологични промени в сферата на дейност на компанията.

- модел на ликвидната криза

Моделът онагледява възможността дружеството да генерира достатъчно парични ресурси, с които да посреща нуждите си от парични средства. Въпросът за ликвидаността следва да се разглежда в дългосрочен и краткосрочен план и в контекста на собствената дейност на дружеството. Препоръчва се ясно да се дефинират тенденциите, обстоятелствата или рисковете, които ще доведат или за които има основание да се смята, че ще доведат до съществено повишаване или намаляване на ликвидността

на дружеството. Разглеждат се вътрешните и външни източници на ликвидност и неизползваните източници на ликвидани средства.

В случай, че възвръщаемостта от основната дейност на дружеството се окаже по-малка от изискуемата цена на привлечения капитал вследствие на икономическата стагнация и неблагоприятна конюнктура, възниква опасност от ликвидна криза и неплатежосопособност при твърде голям дял на привлечения капитал.

- балансов подход

Според балансовият подход, банките и фирмите имат големи валутни пасиви, влошаващи тяхното финансово състояние при девалвация на националната валута и водещи до масови фалити.

- модел на Minsky-Kindleberg

Моделът на Minsky-Kindleberg може да се разглежда като класически модел на бизнес-цикъла. Тук кризата “представлява онзи етап от бизнес-цикъла, които включва последната част на подема и първоначалната част на рецесията”. Надценяването на потенциала за растеж работи в обратна насока и може да доведе до икономически спад.

- модел на криза в стратегията

Всяка историческа епоха съдържа в себе си специфични фактори на успеха, като извиква на дневен ред различни управленски виждания и теории. Промените в пазарната среда, в която функционират фирмите изискват те да се нагаждат по нея, т.е. налице е лъкатушене, а не праволинейност. Типичен пример на нова зависимост е обвързването на българската икономика със стопанския цикъл на европейското икономическо пространство. От това следва, че динамиката в движението на макропоказателите в Европа пряко влияе върху динамиката на българския икономически процес.

Моделът проследява адекватността на управленската стратегия с усложняването и динамизирането на външната среда. Погледнато в исторически план, моделът показва, че йерархията на най-важните показатели за едно предприятие се е променила. Ето защо, постигането на

набелязаните цели изисква хармонизиране на фирменото съществуване с бързо променящия се свят.

- модел на криза в ръководството

В модела разработен от Арженти се прави опит да се интегрира качествения в количествения подход. Сред някои от симптомите за кризата е лошото ръководство на фирмата. Ето защо, Арженти се концентрира върху отрицателните качествени характеристики на фирмения мениджмънт: авторитарно ръководство, пасивен управителен съвет, нефункциониращо управително тяло на фирмата, слаби фирмени финанси, повърхностност на управлението, председателят на борда е и изпълнителен директор.

Тези отрицателни характеристики се определят като "дефекти на ръководството". Към тях могат да бъдат добавени и "дефектите в счетоводството и финансите" (липса на бюджетен контрол, липса на планиране на паричните потоци, забавена реакция спрямо възникващите промени, липса на система за контрол на разходите и неизвестни разходи), за да формират критерия "дефекти", причиняващи фалит.”

• емпирични модели Излизайки от теоретичните модели, емпиричните изследвания се фокусират върху следните значими фактори – рентабилност, осезаемост на активите, данъчна изгода от дълга, растеж на фирмата и други.

Други анализатори изследват показателите: оборотен капитал, общо активи, реинвестирана печалба, брутна печалба, пазарна стойност на фирмата, продажби и т.н.

За нуждите на емпиричните изследвания, размерът на фирмата е представен чрез натурален логаритъм от нетните приходи от продажби. По-големият размер на фирмата намалява вероятността от фалит, а от там и кризисните разходи на дълга.

“Фирмите с висока рентабилност, малко недългови данъчни облекчения и висока ефективно корпоративна данъчна ставка имат големи данъчни изгоди от дълга си и би трябвало да се очаква да са с по-високо съотношение дълг-собствен капитал.”

- модел на Z-оценки

Във финансовата литература един от най-популярните модели за прогнозиране на фалита на фирмите е известен под името Z-оценки, чиито автори са Бийвър (1966) и Олтман (1968). Сърцевината на техния модел включва използването на система от финансови показатели, включени в регресионен модел. Регресионният модел е основан на вариационни редове от финансови показатели за голяма извадка от фирми. Целта е да се определят тези финансови отношения, които са статистически значими, и да се дефинират техните критични стойности, които разграничават (дискриминират) оцелелите от фалиралите фирми. Всъщност критичната стойност на практика е комплексна (като сума на всички значими показатели на дадена фирма) и това е Z-оценката. Критична стойност на този показател е 0,45 и ако до пет години преди настъпването на кризата това отношение спада постепенно, като при достигането на критично/подкрититично ниво фирмата е или фалирала, или е в предстояща криза.

- коефициент на Олтман (КО)

Коефициентът е изведен на база емпирични изследвания и представлява “по-фина техника” за прогнозиране на фалитите. Олтман използва извадка от 33 фалирали и 33 нефалирали фирми.

Коефициентът служи за измерване риска от изпадане на предприятията в състояние на неплатежоспособност. Освен това, той индикира предразположението на стопанския субект към фалит.

БПЛ Пр. СК Фин.Р Кр.А

КО = 3,33-------- + 1,0--------- + 0,6 ------- + 1,4 --------- + 1,2 ------------ , където:

Об.А Об.А Пр.К Об.А Об.А

КО – коефициент на Олтман;

БПЛ – брутна печалба с лихви;

Пр.- приходи;

СК – собствен капитал; Пр.К – привлечен капитал;

Фин.Р – финансов резултат;

Кр.А – краткотрайни активи;

Об.А – общо активи

Олтман установява критична стойност на КО от 1,8. Ако оценката КО на дадена фирма е под 1,8, осреднено за извадка от подобни фирми, това индикира вероятен фалит в рамките средно на 2,5 години. Точността на метода според Олтман е 95% до една година до фалита, 72% до две години и 48% до три години.

• несъстоятелност Дружество, което не извърши дължимо плащане в срок от 60 дни след падежа, се смята за неплатежоспособно. В Търговския закон производството по несъстоятелност е отделено в самостоятелен дял – част четвърта. След като се обективизира състоянието на длъжника – неплатежоспособност или свръхзадълженост се открива производство по несъстоятелност. В зависимост от волята на кредиторите има две възможности за неговото развитие. Първо, да се изготви и представи за одобрение оздравителна програма. В случай, че такава не се приеме или след приемането й длъжникът не я изпълнява се преминава към втората възможност – обявяване на дружеството в несъстоятелност.

При първата ситуация, длъжникът продължава своята стопанска дейност, като едновременно с това е задължен да изпълнява посочените в оздравителната програма реорганизационни мероприятия. Това е времето, през което кредиторите на предприятието кредитират с доверие дейността на длъжника по провеждане на оздравителните способи. Ето защо, в специализираната литература този период се нарича “доверителен”.

Втората алтернатива има само един изход – прекратява се стопанската дейност и започва осребряване на имуществото с цел удовлетворяване вземанията на кредиторите на дружеството.

• моделът “кредитен рейтинг” Кредитният рейтинг, дава възможност за съпоставка между отделните стопански субекти. Той представлява мнение по възможностите една фирма да обслужва финансовите си задължения. Кредитния рейтинг не е препоръка за покупка или продажба на актив. Основните компоненти в методологията на INFOSTAT се базират на анализ на резултатите постигнати от конкретния стопански субект, сравнение между тези показатели и показателите характерни за определена категория фирми или организации. Основната тежест при оценката е насочена към разкриване на преспективите за развитие на определене индустрия и ролята на конкретната стопанска единица в тази индустрия.

Наличието на кредитен рейтинг създава общодостъпна инфомационна среда за оценка на финансовия риск и управлението му. Подобрява взаимодействието между финансовите институции и частните предприемачи.

От кредитния рейтинг на емитираните от дружеството дълови инструменти също може да се направи извод за неговото състояние и перспективи за развитие. В долната таблица е направено сравнение между рейтинговите скали при оценка на корпоративни облигации и дългови инструменти с дългосрочна перспектива:

FITCH

MOODY'S S&P БРА Определения на БРА

CCC

CC

C

Caa

Ca

C

CCC

CC

C

C1

C2

C3

Означава текуща и определена уязвимост с висока вероятност за фалит в пряка зависимост от неблагоприятни изменения във финансовите или икономическите условия, които определят възможността за навременно изплащане на лихви и главници. В случай на неблагоприятни условия малко е

вероятно субектът да изплати своите задължения. Този рейтинг се присъжда на дългове, свързани с други, които са оценени или трябва да бъдат оценени с рейтинг C1. Стопанският субект не е във фалит, но е близко до фалита и е много силно зависим от степента на промяна на външните финансови и пазарни условия.

DDD

DD

DD

D1

D2

D3

Стопанският субект е във фалит. Рейтинг "D" се използва също, когато изплащане на лихви и връщането на главници се очаква да не бъде осъществено на падежа и се очаква изплащането на дълга да бъде разсрочено за плащане на части (Рейтинги от категория "D" могат да се определят служебно, без участието на Рейтинговия Комитет).

E1 Стопанският субект е в процедура по несъстоятелност. Различните степени отчитат възможността за генериране на положителен паричен поток с цел оздравяване или преминаване към осребряване на активите

3. Етапи при проявление на кризите

• предкризисна ситуацияПредкризисната ситуация може да бъде продиктувана от изменчивост на паричните потоци. Причина за това може да бъде чувствителността на фирмата към потенциални загуби от поведението на нейни клиенти и/или доставчици. Една организация може да бъде уязвима към криза в случай, че е неспособна да абсорбира шоковете. Тези шокове могат да са: ценови, ликвидни, свързани с влошаване на кредитите и макроикономическата среда, а също и резки промени върху институционалната структура. Специфичен сигнал за очакване на криза е настъпване на обрат на пазара. Ако той започне да се свива и цените започнат да падат и фирмата няма достатъчно резерви да поеме този шок, а в паниката започнат

разпродажби поради недостиг на ликвидност, това са предпоставки за фалит.

• начало на кризатаПървите признаци на кризата в едно предприятие са: спадът на печалбите и загуба в пазарните дялове. Професионалният мениджмънт би могъл да прикрива спадът в печалбите една-две години чрез промяна в оценките и някои хватки в баланса, но после резултатите стават отрицателни и започва кризата. Намалението в обемите и изоставянето спрямо производствените обеми на конкурентите са индикатор за загуба в пазарния дял. Тези индикатори поставят с острота проблема за своевременна реакция от страна на мениджърския екип на промените в околната икономическа среда. Честа грешка е поставянето на твърде неамбициозни цели - например залагане на ръст с пет-десет процента, когато реалността позволява 30-50 процента при подобрения в разходите и оборотите при определени клиенти или продуктови групи.

До криза може да доведе също липсата на последователност при прилагането на определени мерки и правила. В тази връзка, индикатор за грешки в менажирането могат да бъдат дори “разпилените неща около халетата и административните помещения, натрупана продукция или материали около машини и други”.

• следкризисен (доверителен) периодСледкризисният период се проявява непосредствено след установяване и признаване обективността на състоятнието, в което е изпаднало предприятието. Констатирането на кризата може да се извърши от ръковоството на дружеството, от собствениците или кредиторите на предприятието. През този период е възможно дружеството да продължи да извършва стопанска дейност или да бъде прекратено. При втората ситуация се прекратява дейността на длъжника и започва осребряване на неговото имущество с цел удовлетворяване вземанията на кредиторите.Реализирането на набелязаните мерки при първата ситуация е с различна продължителност. Някои проявяват своя ефект в рамките на няколко седмици, а други в по-дългосрочен период. Това определя продължителността на следкризисния период до стабилизирането на

дружеството и преодоляване на кризата, в която е изпаднало.

4. Управление на кризитеДоколкото има разминаване в причините, динамиката и характера на възникване и развитие на кризите в развитите икономики и икономиките в преход, то и инструментариумът за тяхното управление е в значителна степен различен. Част от него е неприложим в нашите страни без местна адаптация. Въз основа на анализ на причините довели до кризата се набелязват конкретните мерки за отстраняване на слабостите.

Според д-р Райхл, най-често прилаганите мерки за преодоляване на кризите в предприятията са, то да стане по-лесно управляемо, по-стегнато и гъвкаво. Трябва да се поставят ясни цели пред ръководните служители. Освен това мениджмънтът трябва да покаже, че нещата са сериозни, тоест, ако някой не следва достатъчно последователно поставените му цели, той трябва да усети последствията, дори ако се стигне до уволнение. Друго средство е съкращаване на част от персонала. “Безработните са грижа на държавата. Намаляването на безработицата не е задача на отделното предприятие. Предприятията трябва да действат стегнато и печелившо, иначе няма да са здрави.”Вариант на преструктуриращо мероприятие е предприятие да изнесе някои от своите дейности, без да си навреди. Такива обикновено са дейностите, свързани с персонала, счетоводството, данъчните консултации, юридическите консултации, но и някои от същинските функции на предприятието, например поддръжката на машини, автомобили, почистването на предприятието, също определени IT-дейности - не е необходимо например всичко да се програмира в предприятието. Разбира се, на външна фирма може да се възложи също изработването на стратегическа концепция за нещо.Има една проста формула - печалба има тогава, когато разходите са под контрол, тоест намаляват се или се задържат на същото равнище, а в същото време оборотите растат. А ще увеличите оборотите тогава, когато продавате професионално. В крайна сметка предприятието живее от продажбата на своите продукти.

Успехът на предотвратяването и управлението на кризите до голяма степен е свързан с успеха на идентификация на зависимостите. Навременната диагностика на зависимостите е предпоставка за тяхното ефективно управление. Доколкото кризите възникват върху основата на несъответствието на зависимости и интереси, то и управлението на кризите е свързано с процеса на ранна диагностика на интересите и зависимостите.

Многообразието от причини, които пораждат кризите в предприятията определят и широката палитра на възможни решения за преодоляване на слабостите. Най-често срещаните решения са:

- разработване на стабилизираща програма - концепция за саниране на цялостната дейност на фирмата или на отделни нейни производствени звена;

- контрол върху стойността на определени финансови показатели, така че същите да се поддържат под т.нар. “критечен праг”, за да се преодолеят колебанията и възстанови сигурността (доверието) в предприятието;

- оптимизиране на отношението дълг-собствен капитал. Българските фирми имат йерархично подреждане на източниците на финансиране, като предпочитат вътрешното пред външното финансиране. Когато вътрешните източници са недостатъчни, дългът се използва с предимство пред собствения капитал. Поради това йерархичното финансиране на съотношението дълг-собствен капитал не може да достигне оптималните си равнища;

- поддържане положителна величина на собствения капитал, над стойността на съдебно-регистрирания капитал на дружеството. Главната опасност от намаляването на размера на собствения капитал на предприятията (декапитализацията) е загубата на финансова устойчивост и способността им да противостоят на външни въздействия и да изплащат текущите си финансови задължения;- нова концепция за капитала – той представлява не толкова натрупан запас като такъв, а потенциална възможност да разгръща ново производство;

- нова концепция при реализация на продукцията. За да бъде една фирма активен участник в т.нар. снабдителна верига тя трябва добре да познава своите силни страни, посредством които се отличава и може да създаде стойност за своя клиент.

Въпрос № 14Отчитане на финансовите средства

1. Отчитане на паричните средства в касата и по разплащателната сметка на предприятието

1.1. Първични документи

а) приходен касов ордер (ПКО) за местна валута

По своето предназначение този документ е комбиниран. Той съдържа елементи на разпореждане и изпълнение. Главният счетоводител разпорежда на касиера да приеме парични средства в левове, като се визира от кого се внасят средствата, в какъв размер и за каква цел са предназначени.

Документът се съставя в един екземпляр от определено лице в счетоводството. Преди да се предаде на касера за изпълнение, се описва в специален регистър, от където получава своя номер. Номерацията е годишна. Ако е осигурен ефикасен контрол и по преценка на главния счетоводител, регистрирането на приходните касови ордери може да става направо в касовата книга. След заприходяване на паричната сума в касата, касиерът се подписва и това именно е елементът на изпълнение на подписаната от счетоводителя повеля в първата част на документа. Върпу ПКО се подписва и вносителя на средствата.

Приходният касов ордер се описва в касовата книга, която се приключва задължително в края на деня. Изготвя се отчет на касиера, който заедно със съставените и приложени към него приходни ордери се предава в счетоводството за счетоводно отразяване.

Приходният касов ордер се придружава от квитанция. Тя се издава на вносителя на сумата и е негов оправдателен документ. Квитанцията е скрепена с подпис и печат и има юридическа доказателствена сила. Тя не се попълва тогава, когато паричната сума е изтеглена от разплащателната сметка и е заприходена от касиера в касата на предприятието.

Според мястото на издаване, документът е вътрешен, а според обхвата на информацията – единичен и служи за отчитане на паричните средства.

б) приходен касов ордер за чуждестранна валута

Този документ има същата характеристика като ПКО за местна валута – левове. Различава се по това, че се отнася за чуждестранна валута, която се описва по вид и равностойност в левове.

Съставените и оформени приходни касови ордери за чуждестранна валута се завеждат ежедневно от касиера в касовата книга за чуждестранна валута. По-нататък документите имат такова движение, каквото е движението на приходните касови ордери в левове.

Документът е комбиниран, вътрешен, единичен и е за отчитане на паричните средства.

в) разходен касов ордер (РКО) за местна валута

Документът е комбиниран, вътрешен, единичен и служи за отчитане на паричните средства. Съставя се в един екземпляр от отговорно лице в счетоводството, определено от главния счетоводител. Тъй като разходването на средства от предприятието е отговорен момент от дейността му, РКО се подписва от ръководителя и от главния счетоводител. Разходните касови ордери се регистрират в специален журнал, отделно от приходните касови ордери. Тази номерация е годишна. Едва когато разходният касов ордер се предава на касиера, подписан от упоменатите по-горе лица, той изплаща сумата. В ордера се посочва целта на плащането и лицето, което получава сумата. За по-голяма сигурност в разходния касов ордер са предвидени реквизити за данни от личните документи на получателя или пълномощника, ако е налице представител на юридическото лице. Както приходните, така и разходните ордери се описват от касиера в касовата книга, един екземпляр от която

служи за отчет на касиера за деня. Този отчет заедно с касовите ордери се предава на отговорния счетоводител, който води касовите операции, за да се направят необходимите счетоводни записвания.

г) разходен касов ордер в чуждестранна валута

Той има същата характеристика като РКО в местна валута. Разликата се състои в това, че в него се описва валутата, нейният вид и равностойността й в левове. Ако изплатената сума е свързана с комендировка в чужбина, разходният касов ордер се съставя на основание Заповед за командировка в чужбина.

д) касова книга

Това е прономерован и прошнурован журнал, в който се описват всички съставени за деня касови ордери. Касовата книга се води от касиера в два екземпляра. В края на всеки ден се приключва, за да се установи движението на паричните средства и тяхната наличност. До преди няколко години, ако тази наличност надминаваше определения за предприятието касов лимит, сумата в повече се внася по разплащателната сметка в банката. Вторият екземпляр от касовата книга представлява касов отчет. Той се придружава от всички съставени през деня касови ордери, които се предават в счетоводството на отговорния счетоводител. Касовата книга (отчет) е вътрешен, натрупващ документ.

С оглед правилното съхраняване на паричните средства и извършването на различни разплащания по безналичен път, банките могат да откриват в левове и в чуждестранна валута различни видове банкови сметки. Такава е разплащателната сметка. Нейното предназначение е да съхранява парите, платими на виждане без срок на предизвестие от клиентите до банката.

За откриване на банкова сметка, в т.ч. и разплащателна, се изискват искане за откриване на сметка, към което се прилагат:

- спесимен на подписите на лицата, които имат право да се разпореждат с финансовите средства по сметкат Подписите на тези лица се полагат в

присъствието на упълномощен служител от банката или пък трябва да са нотариално заверени;

- копие от акта, с който са оправомощени лицата да се разпореждат с парите по откритата сметка;

- удостоверение за регистрация на лицето, което открива сметката;

- извлечения от учредителния акт на лицето, което открива сметката като се устонавяват правомощията за разпореждане с неговите имущества.

Лицето, на чието име се открива сметка в банката, се нарича титуляр, а банката – обслужваща.

Във връзка с използването на паричните средства по откритата разплащателна сметка се попълват следните документи:

е) вносна бележка

Използва се при внасяне на парични средства в брой по открита своя сметка или по сметка на трето лице. Този докувент е изпълнителен, вътрешен, единичен и служи за отчитане на паричните средства. Съставя се в един екземпляр. Визира размера на внасяната сума, целта на внасянето и името на лицето, което внася сумата. Подписва се от вносителя.

ж) нареждане – разписка

Съставя се в два екземпляра от касиера, който тегли суми от разплащателната сметка. Отбелязва се размерът на сумата (цифром и словом), както и целта, за която тя се получава. Документът се подписва от ръководителя на фирмата и от главния счетоводител. Подписва се също така и от получетелят на сумата (касиера). Този документ е комбиниран, вътрешен, единичен, за отчитане на паричните средства. В първата си част е разпоредителен, защото съдържа разпореждане до банката за изплащане на сумата с подписа на получателя и затова има ролята на изпълнителен документ. Единият екземпляр остава в банката, а вторият се

връща в предприятието и се предава в счетоводството за отразяване на промяната в състава на паричните средства по разплащателната сметка.

з) чек

Издава се е един екземпляр от лицето-притежатал на парични средства по банкова сметка. То плаща по безналичен начин, като използва чековата форма на плащане на суми от своя сметка в полза на трети лица. Документът е разпоредителен. С него притежателят на банковата сметка разпорежда на банката да изплати на приносителя на чека определена сума, която се записва цифром и словом. Чекът се подипсва и подпечатва от нередителя.

2. Форми на безналични разплащания

2.1. Първични документи

а) платежно нареждане

Този документ се използва за изплащане на суми по директен трансфер (превод), който се нарича още вирментна форма на плащане. Той представлява ангажимент на банката на платеца да задължи сметката му и да прехръли на трето лице-бенефицент определена сума пари. Банковият превод се осъществява по инициатива на платеца. Той депозира нареждане за плащане в банката, която води неговата сметка, в което се вписват определени инструкции.

Образецът се използва, когато плащането става чрез системата БИСЕРА (Банкова интегрирана система за електронни разплащания). Образецът се попълва в два екземпляра: „Платежно нареждане” и „Авизо по платежно нареждане”. Когато представените документи са изрядни, банката ги въвежда в електронната система – два пъти независимо един от друг, след което автоматично се проверява съответсвието между двата въведени обекта и ако съвпадението е пълно в края на работния ден нареждането се излъчва от банката чрез прехвърляне на файлове по електронен път. На контрагентите се изпраща извлечение или парагон (електронно

съобщение от БИСЕРА), за да могат те да направят своите счетоводни записвания, произлезли от плащането.

Документът съдържа следните реквизити:

- наименование на банката, чрез която се плаща сумата, наименования на предприятието, което плаща сумата и наименование на предприятието, до което наредителят адресира документите;

- място и дата на издаване;

- подписи на наредителя – подписват се лицата, които имат право да се разпореждат със средствата по сметката, от която се плаща. Подписите се идентифицират в банката с намиращи се там спесимени, представени при откриване на сметката;

- име на получателя – точното наименование на юридическото или физическото лице, получател на сумата;

- номер на банковата сметка, по която следва да се преведе сумата;

- банков код на получателя;

- размер на сумата;

- основание за плащането;

- наименования на наредителя и номер на банковата му сметка.

Чрез вирментната форма се извършват следните плащания:

- вътрешни плащания – плащания между клиенти, чиито банкови сметки се водят в една и съща банкова структура;

- вътрешно-банкови плащания между клиенти, чиито сметки се водят в различни банкови структури, които влизат в състава на една и съща банка.

- междубанкови плащания или плащания между клиенти, чиито банкови сметки се водят в различни банкови структури, които влизат в състава на различни банки.

Взаимовръзките при вирментната форма се представят схематично както следва:

Организация на плащанията при вирментната форма (вътрешни плащания)

Легенда:

1. Изпращане на стоките, извършване на услугата;

2. Предствяне на платежно нареждане в обслужващата банка;

3. Уведомяване на доставчика за постъпила сума по сметката

му (електронно съобщение по БИСЕРА)

4. Уведомяване на купувача за извършеното плащане

(електронно съобщение по БИСЕРА)

При вирментната форма на плащане по правило участват поне четири страни – наредител, банка на наредителя, банка на бенефицента и бенефициент. Организацията на плащанията при вирментната форма (междубанкови плащания) е:

Търговска банка

Купувач

(платец)

Доставчик (продавач)

1 стока

(услуга)

4

33

2

Легенда:

1. Изпращане на стоката;

2. Предствяне на платежно нареждане в обслужващата банка

на купувача;

3. Превеждане на сумата в обслужващата банка на доставчика;

4. Уведомяване на доставчика за постъпила сума по сметката му (електронно съобщение по БИСЕРА);

5. Уведомяване на купувача за извършеното плащане (електронно съобщение по БИСЕРА)

Постъпилото платежно нареждане може да бъде изтеглено само в случай, че до момента на оттеглянето му сметката на наредителя не е била задължена.

Търговска банка, обслужваща

платеца

Купувач

(платец)

Доставчик (продавач)

стока

3Търговска банка,

обслужваща доставчика

5 2

3

1

4

Същност и структура на ВИВ

Развитието на производството в света е съпроводено с разширяване и задълбочаване на общественото разделение на труда, с усложняване на

условията и структурата на производството и реализацията. Процесът на интернационализация на производството се съпътства със съответстващо на това развитие на МРТ. Същността, съдържанието и закономерностите на процеса на интернационализация на производството зависят както от обективните, действителните технико- икономически фактори, така и от конкретните обществено- икономически условия. В резултат на разширяването и разнообразяването на ВИВ, икономиките на отделните страни стават все по- отворени към външния свят. Формално, наличието на икономически връзки на една страна с друга страна не дава основание да се счита, че икономиката е отворена. За това са необходими редица предпоставки и критерии за отвореност на дадените икономики. Изходен пункт в това отношение се счита степента на влияние, в което участието в МРТ на дадена национална икономика оказва върху нейното собствено икономическо развитие. Въздействието на ВИВ върху националната икономика на отделната страна е сложно и многообразно. В повечето случаи това въздействие стимулира развитието на националното стопанство чрез структурно- оптимизиционна функция спрямо националното производство. За отворен тип икономика се счита онази национална икономика, за която вътрешната производствена структура, темповете и насоките на развитие на водещите отрасли и подотрасли, пропорциите между тях, асортиментната им структура и други се определят и зависят от участието на страната в МРТ. В отворените икономики направленията и темповете на развитие на националното производство не могат да не се обвързват с външните фактори и условия протичащи в световното стопанство.

В най- широк смисъл ВИВ представляват съвкупността от всички форми на икономическите и научно- техническите взаимодействия на дадена национална икономика с икономиката на другите страни. Тези взаимодействия могат да бъдат материално- веществени, информационни и др. ВИВ са онова свързващо промеждутъчно звено между вътрешните и външните фактори и условия, което осигурява взаимната зависимост на отделните икономики в рамките на световното стопанство. Материалната основа за тяхното възникване и развитие е МРТ.

Исторически, първата форма на външноикономическа размяна е била външната търговия. Това обаче не дава основания в съвременните условия всички форми на външноикономически обмен да се свеждат само до международните стоково- парични отношения, т.е. до външната търговия. В съвременния свят външноикономическия обмен се осъществява не само в сферата на обръщението, но и в сферата на производството, включително и на неговите подготвителни стадии, каквито са научно- техническите изследвания, внедряването на дейности и т.н. Прогресивно се променя вътрешната структура на външноикономическия обмен. Определено място в него заемат т.нар “невидими операции”, услуги и т.н. С развитието на производството и на външната търговия в съответствие с изискванията на научно- техническия прогрес, ВИВ стават по- разнообразни и обхващан всички стадии на възпроизводствения процес. Във външноикономическия обмен все по-активно се включват и непроизводствените сфери и секторите на националното стопанство. Променят се взаимоотношенията между контрагентите от различни страни и така външната търговия еволюира в комплексна система от ВИВ.

Успоредно с разширяването на ВИВ се усложнява и тяхната вътрешна структура. Въпреки разнообразието на структурата на ВИВ, съобразно икономическото състояние, целите и елементите на въздействие върху възпроизводствените процеси могат да се класифицират така:

Обмен на стоки и услуги и свързаните с това разплащателни и кредитни действия, т.е. външна търговия. Външната търговия е свързана изключително със сферата на обръщението. Заемайки централно място в общата система от ВИВ, външната търговия оказва силно въздействие върху останалите форми. Наред с това в нея намират комбинирано отражение и другите форми на ВИВ. Наблюдават се определени взаимодействия, съобразно които с развитието на другите форми на ВИВ, външната търговия постепенно загубва част от своите традиционни форми на проста реализация на излишъците в националната икономика чрез износа или на допълване на незадоволени потребности чрез вноса като се превръща в сложна форма, обслужваща обмена на различните промеждутъчни и крайни резултати на производствения процес. Във всички случаи при външнотърговския обмен е заложен съответния пряк

стойностен ефект съдържащ се в разликата между стойностите, т.е. между количеството обществено необходим труд вложен в производството на определени стоки в отделните страни. Участието в МРТ съдейства за изграждане на прогресивна структура на националната икономика и по- този начин външната търговия изпълнява важна структурно- оптимизационна функция. Това се постига чрез осигуряване на по- висока ефективност чрез икономията на обществено необходим труд. Наред с балансираща функция, външната търговия съдейства за оптимизирана структура на националната икономика и от там за увеличаването на ефективността от външнотърговския стокообмен.

Обмен на научно- технически постижения или участие в международно научно- техническо сътрудничество. Тази форма на ВИВ се обуславя от бурно протичащо научно- техническо развитие в световен мащаб. Със задълбочаване на интернационализацията на общественото производство се развива и МРТ в сферата на науката и техниката. Същността на процеса се заключава в нарастващото взаимодействие между националните научно- технически потенциали, специализирането им в определени области на науката и техниката, все по- пълното прилагане на селективния подход към научно- техническите изследвания и разработки. Резултатите от научните изследвания са обект на международния обмен.

Пряко производствено сътрудничество или участие в международното промишлено коопериране. Производственото сътрудничество се развива под формата на специализация или кооперация на производството. Международната специализация означава концентриране на производството на еднородна продукция в една или няколко страни на базата на дългосрочни договорености с цел подобряване техническото равнище и организацията на производството, както и на увеличаване на икономическата ефективност. В резултат на специализацията на производството се установяват устойчиви дълготрайни връзки между съответните държави. Международното производствено техническо коопериране означава обединяване на производителните апарати на производствената дейност на фирми от две или повече страни с цел изпълнение на единна производствена програма и техническо усъвършенстване на продукцията. Производственото коопериране се

развива главно на основата на вътрешно отраслова подетайлна и повъзлова специализация. Участието на всички страни в прякото производствено сътрудничество е свързано с произтичащите от него икономически, технически, технологични изгоди.

Съвместна инвестиционна дейност. Сравнително нова форма на ВИВ, продиктувана от необходимостта за съвместно осъществяване на крупни проекти или изграждане на големи обекти в най- важните сфери на материалното производство особено в суровинно- енергийните отрасли и в инфраструктурата. Така се изграждат с инвестициите на две или повече страни нефтопроводи, нефтени находища, изграждат се пътища, мостове, тунели, от експлоатацията на които обекти са заинтересовани съответните държави. Най- значим проект в България е “Дунав мост”.

Съвместно използване на работна сила- миграция на работна сила

Участие в международно транспортно и комуникационно сътрудничество.

Международен туризъм- развива се най- рано в Европа (Гърция, Италия, Франция). С развитието на транспорта и съобщенията хората започват да пътуват до България (първите туристи идват в средата на 20те години на ХХ век в гр. Варна). От там започва да се изгражда туристическа база край морето (до ВСВ). В началото на 60те години на ХХ век започва изграждането на основната част от туристическата ни база, съсредоточена основно край Черно море. Проблем на тогавашната, а и на сегашната база е че е съсредоточена край морето и е използвана само 3 месеца годишно. В началото на 90те туристическата база се оказва много атрактивна-приватизира се първа. В момента обаче не можем да се конкурираме спрямо цените на главния ни конкурент Турция. В днешни дни трябва да се даде тласък на развитието на такива центрове като Боровец, Пампорово, балнеоложките центрове.

Фактори и показатели, обуславящи интензивността на ВИВ

Интензивността на ВИВ зависи най- вече от степента на развитие на разделението на труда в национален, междурегионален и международен мащаб. Разделението на труда е функция от равнището на икономическо

развитие и на стопанската структура на отделните държави. В съвременните условия от целия сложен комплекс от фактори и предпоставки обуславящи интензивността на ВИВ определено значение имат няколко основни фактори:

Степента на икономическо развитие на съответната страна или равнище на развитие на национално производство. Съществува определена закономерност, съобразно която колкото е по- развита дадена национална икономика, толкова по- големи са нейните възможности за осъществяване на интензивни и разнообразни ВИВ с останалите страни. Едрото стоково производство не може да се развива без разширяващ се пазар, а развитието на производството довежда до масово едросерийно производство, което увеличава възможностите за участие на националната икономика в МРТ. Успоредно с големия експортен потенциал, развитата икономика предполага и увеличаване на потребностите от внос, особено от суровини, материали, горива, машини и съоражения. Всичко това интензифицира развитието на ВИВ.

Степента на развитие на структурата на националното производство или вътрешно национално разделение на труда. Налице е определена взаимозависимост, съобразно която колкото по- диференцирана е структурата на националното производство, толкова по- висока е степента на неговата специализация и концентрация, което предопределя и по- големите възможности за интензивни ВИВ. При неразвита структура на производството, отсъстват необходимите условия за интензивна размяна на стоки и услуги както вътре в националната икономика, така и извън нейните граници. В този случай не бива да се пренебрегват и няколко допълнителни предпоставки свързани с конюнктурата на международните пазари, с дефицита на суровини и енергоносители и т.н. Всичко обективно изостря проблемите за мащабите или за оптималните размери на производството. Заради това съвременното производство не може да се развива без да се отчитат условията за външна реализация. За икономически изгодно се счита производство, чийто мащаби в една или друга степен превишават собствените потребности на отделните страни, като това важи особено за по- малките държави.

наличието на природни ресурси и географско положение на страната. Този

фактор влияе и при силно развита, и при недостатъчно развита икономическа база. Въздействието му по отношение интензивността на ВИВ може да бъде както стимулиращо, така и ограничаващо. По принцип ролята на природните фактори и географското положение за развитието на ВИВ на дадена страна е толкова по- силно изразено, колкото по- ниска е степента на икономическо развитие на отделната страна. Съществуват няколко типа държави в зависимост от осигуреността им с природни ресурси:

богати държави с широка номенклатура природни ресурси, в страни с висока степен на икономическо развитие. По правило в тях не наложително особено интензивно развитие на ВИВ или наличието на природни ресурси не стимулира разширяването на ВИВ, т.к. тези ресурси могат да се добиват, преработват и оползотворяват във висока степен в собствената държава, в даденото стопанство (САЩ, Русия, Германия)

със значителни природни ресурси, но с ограничена номенклатура (1- 2 вида основни ресурси)- принуждават развитите и по- слабо развитите страни да развиват ВИВ (ОПЕК, Мексико)

с недостатъчни природни ресурси и силно развита икономическа база. Те развиват интензивно ВИВ, т.к. внасят липсващите суровини, материали и т.н. и изнасят стоки с висока степен на преработка (Япония, Швейцария)

ограничени природни ресурси и неразвита икономическа база- нямат възможност да развиват ВИВ

мащаби и характеристики на вътрешния пазар. Широкият вътрешен пазар ограничава ВИВ, т.к. осигурява необходимото пропорционалност между различните производствени отрасли и реализацията на голяма част от продукцията на вътрешния пазар. Тесният вътрешен пазар, поради по- ниската степен на диференциация и на структуриране на националното производство стимулира развитието на ВИВ.

Въздействие на научно- техническата революция- НТП поражда бързи изменения в световното производство като води до обновяване и обогатяване на съставните елементи на производствения процес, води до ускорена морална амортизация на основните средства за производство, налага интензивен обмен, промяна в структурата на промишлената

продукция, увеличава промишления дял на стоки с висока степен на преработка, увеличава се дела на наукоемките производства и т.н. Това поражда от разширяване, интензифициране на международния технологичен обмен, трансфер на технологии, увеличаване обема на стокообмена с нови стоки и др.

От 1) до 5) имат производствен характер и не отчитат социалните условия. Все по- голямо въздействие върху интензивността на ВИВ оказва политическата и икономическата стабилност. Интензивността на ВИВ се демонстрира чрез система от взаимообвързани показатели.

Външноикономическа политика (ВИП) на България до ВСВ

ВИП е част от външната политика, включваща средства, чрез които се регулират отношенията с други страни. Под влияние на вътрешни и външни фактори ВИП претърпява промени. В първите години след Османското робство, България не е имала възможност до определи самостоятелно своята външнотърговска политика (ВТП). По силата на чл. 8 от Берлинския договор, тя е била задължена да провежда същата търговска политика, каквато е провеждала преди Освобождението. А това е политика на свободната търговия. Тази политика е установена 1861- 1862г., когато Османската империя е подписала редица дългосрочни договори за търговия и мореплаване, т.нар. “капитулации” с Австро- Унгария, Англия, Германия, Дания, Белгия, Швеция, САЩ, Русия, сроковете на които изтичат през 1890г. Великите сили налагат тази търговска политика на новоосвободена България, за да запазят свободния достъп на техните стоки на българския пазар. Последици: първоначално тази политика спомага за по- бързото развитие на производството, т.к. силно конкурира местното занаятчийско производство и съдейства за зараждането на сравнително по- едри индустриални предприятия. Към края на периода, свободната търговия започва да пречи на българската индустрия, т.к. новоизградилите се индустриални предприятия не могат да устоят на свободно внасяните стоки. Разорените занаятчии, почувствали последиците от свободната търговия имат отношение по въпроса и поставят организирани искания пред правителството за защита на техните

интереси- ново търговска политика, покровителство над местните занаяти и индустрия.

Мерки за защита – средата на 80г- на ХІХ век. Закон за повдигане на българската индустрия- покровителство за местните производствени мерки и се правят първите стъпки за въвеждане на протекционизма в България. Една от мерките е лишаване на чуждестранните фирми в България да НЕ плащат данък занятие. През 1890г. изтичат 30- годишните договори и България придобива правото да сключва самостоятелни търговски договори. Първа такъв договор сключва Англия (дори още преди фактическото изтичане на 30- годишните договори). В средата на 90те години на ХІХ в. се засилват протекционистичните мерки- приемат се два нови закона за защита на местната индустрия и занаятчийство- Закон за задължително носене на местни облекла и обувки за държавни служители, Закон за насърчаване на местната индустрия. Няколко години по- късно се увеличават вносните мита, най- вече за обувките. Законът за насърчаване е преследвал задачата да създаде по- благоприятни условия като се намалят митата на вносните суровини и материали и се увеличат митата на еднородни вносни стоки конкуриращи местното производство. В началото на века (1904г.) е приета нова автономна митническа тарифа, с която се установяват адвалорни мита за износните стоки и специфични мита за вносните стоки, с което се преследват протекционистични и фискални цели. Но тя загубва част от ефекта си при сключване на нови договори с развитите западни държави като под натиска на тези страни значително се намаляват митата от автономната митническа тарифа. ІІ. Балканска, Междусъюзническа и Първа световна война (1912- 1918) Настъпват значителни промени във външнотърговската политика на България. Насочена е предимно към Германия и Австро- Унгария и се ограничава с другите страни. Създадена е Дирекция за стопански грижи и обществена предвидливост, която разработва и провежда стопанската и външно- търговската политика (ВТП) на страната. Поражението на България във войните, двете национални катастрофи и наложените с Ньойския мирен договор крайно неизгодни за България условия, променят отново ВТП. Страните победителки налагат с Ньойския мирен договор да се облага всички внасяни от страните победителки стоки с най- ниски мита, които съществуват в българската митническа тарифа до ПСВ до юли 1914 г.

за разореното българско стопанство това е тежко задължение. Така правителството на Стамболийски предлага закон за създаване на житен консорциум за изкупуване, търговия и продажба на зърнени храни и варива. Управителният съвет на консорциума определя изкупните цени, цените за търговия на едро и цените за износ. През 1919 г. е закрита Дирекцията за СГОП. След изтичане на задълженията ни по Ньойския договор, т.к. са били засегнати интересите на чуждия капитал, в края на1921 г. е ликвидиран и Консорциума. Изработена е нова митническа тарифа, целяща защита както на селското стопанство, така и на промишлеността. През 1924 г. е приет Закон за забрана вноса на стоки, които не са от първа необходимост. Това са около 150 стоки и са въведени ограничения за вноса на други стоки. Приет е нов закон за търговия с външни платежни средства. Стремежът в първото десетилетие след ПСВ е бил да се въведе и отстоява ВТП на България с цел развиване на националното производство. Външно- търговската политика на България през годините на Световната икономическа криза (1929- 1933г.) е протекционизъм. Затрудненията в износа по време на кризата довеждат до необходимост от допълнително насърчаване на националното производство като се приема Закон за контрол на износа на грозде, овошки и зеленчуци, Закон за организиране на износа, Закон за насърчаване износа на месо (1932- 1935г). с цел насърчаване на износа е създаден Експортен институт за подпомагане на българските износители с информация относно конюнктурата на външните пазари, цени и реклама. Услугите са били безплатни- за стимулиране на износителите. Успоредно с насърчаването на износа по време на кризата се провежда и ограничаване на вноса чрез увеличаване на вносните мита, засилване на валутните ограничения, въведена е лицензионна система и др. През същия период (началото на 30те г.) е сключено първото клирингово съглашение между Германия и България. Така България се свързва икономически и политически с Германия. Страните се договарят стокообмена да се отчита по две клирингови сметки и на края на годината да се отчитат между салдата (Дойче Банк и БНБ). Въведените ограничения в търговията ни не се отнасят за Германия, а дори включват някои стоки, които се изплащат в свободно конвертируема валута. През 1940г. е подписана втора такава клирингова спогодба, с която се разширява обемът на клиринга, като БНБ

трябва да изплаща на българските износители стойността на изнесените за Германия стоки веднага след получаването на документите, независимо дали Германия има авоари. По клиринговите сметки се изплащат заплати на български работници в Германия, издръжки на мините в Беломорска Тракия, германските войски в България и т.н. Това води до големи активни салда по търговския ни баланс. България провежда редовни търговско- договорни отношения и ВТП със западно европейските държави (Италия, Франция, Англия). В периода 1918- 1940 г. са прекъснати дипломатическите и търговските контакти със СССР. Те са установени на ново през 1940г., когато е сключен 3 годишен Договор за търговия и мореплаване и Споразумение за стокообмен и плащане. Три годишният договор не е изпълнен поради нападението на СССР от страна на Германия и по този начин отново са прекъснати външните ни връзки с Русия. В този период ВТП на България е зависела от икономическото и политическото положение, но същевременно се приспособява към националните интереси и към интересите на някои държави, с които е имала най- интензивни връзки с всички произтичащи от това отрицателни и положителни последици за българското стопанство.

ВИП на България след ВСВ

След края на Втората световна война, България е включена в групата на т.нар “народнодемократически държави”, които установяват най- непосредствени контакти със СССР и с други демократични страни. След подписването на мирния договор в Париж на 10 април 1947г. в България започва провеждането на политически и икономически промени. Изработен е първият народностопански план, поставя се началото на централизирана управленска планова политика, започва създаването на първите държавни и смесени (с държавен, частен и кооперативен капитал) външнотърговски предприятия, създава се държавен тютюнев и спиртен монопол. В края на 1947г. е извършена национализация на промишленото, банковото и застрахователното дело. След национализацията са налице необходимите предпоставки за въвеждането на държавен монопол на външната търговия. Смесените предприятия се превръщат в държавни, ликвидират се частните търговски фирми. В средата на 1948г. са

ликвидирани чуждестранните търговски и технически представителства. В края на 1948г е създадено специализирано Министерство на Външната търговия като централен ръководен орган. През 1949г. е създаден СИВ и България става един от най- активните му членове. Това насочва българската външно- икономическа политика (ВИП) към разширяване на връзките със страните- членки. Подписват се и дългосрочни спогодби, координират се планове, развиват се други форми на ВИВ. В условията на държавен монопол на външната търговия, външно търговската дейност се осъществява от малко на брой държавни (монополистични) външнотърговски предприятия. В средата на 60те години започва провеждането на икономически реформи във всички страни от СИВ с цел окрупняване на стопанските единици и повишаване ефективността на стопанската дейност. Създават се крупни държавни стопански обединения и аграрно- промишлени комплекси, затварящи възпроизводствения цикъл (научно- изследователска дейност, производство, реализация на вътрешните и външните пазари). Процесът на децентрализация на външнотърговската дейност се осъществява при запазване на държавния монопол. В средата на 80те години започват преустройствените процеси с цел разширяване на връзките и отваряне на страната. Създават се предпоставки за известно либерализиране на ВИД и за премахване на държавния монопол върху външната търговия. С Указ 56 за стопанската дейност от януари 1989г. постепенно се преминава от централизирано управление и контрол на ВИД, осъществявано от малко на брой външнотърговски организации към свободното й реализиране, съобразено с икономическите интереси на фирмите. Така се премахва държавния монопол на външната търговия. Търговците извършват свободно ВИД без разрешение от висшестоящия орган, включително образуването и участието в задгранични дружества и други инвестиции в чужбина. Така се създават някои от предпоставките за промяна в провежданата ВИП. През целия период, в продължение на повече от 4 десетилетия, България провежда своята външноикономическа политика в рамките на СИВ и българските интереси са насочени към:

Всестранно икономическо сътрудничество със СССР и другите страни- членки на СИВ. В резултат на тази политика, активно се развива външната търговия и другите форми на икономическо сътрудничество с тази група

държави. Около ¾ от целия стокообмен на страната се е осъществявал в рамките на СИВ. В т.ч. около ½ от целия стокообмен е бил със СССР и около ¼ с останалите страни от СИВ.

Разширяване на икономическото сътрудничество и подпомагане на развиващите се страни за преодоляване на икономическата изостаналост и укрепването на националната им независимост (Либия, Алжир, африканските държави). България им е предоставяла преференциален търговски режим, кредити, специалисти и др.

През разглежданите периоди независимо от международните политически отношения България е провеждала политика на нормализация или ограничаване на икономическите връзки с развитите индустриални страни чрез диференциран подход към отделните държави в зависимост от отношението им към България. Тази ВИП провеждана от България в условията на планова икономика и членство в СИВ се провежда главно чрез административни средства и сключването на търговски договори и спогодби с отделните страни.

Принципи и насоки на ВИП на България в съвременните условия

От началото на 90те години преустройството на икономиката и политическия живот в страната доведе до преустройство на политическия курс. В края на 90те беше ликвидиран СИВ, дотогава действаха и спогодбите и съглашенията. С Указ 56 и с последвалите нормативни документи, с новата Конституция от 1991г. беше премахнат държавния монопол на външната търговия. Започна последващо провеждане на мерки за приватизация на промишленото, банковото и застрахователното дело, търговията и туризма, на ликвидирането на кооперативните земеделски стопанства (КЗС) и връщането на земята. Процесът на либерализация на стопанската дейност обхвана още освобождаването на вътрешните цени и доближаването им до международните, облекчаване на митническите, външнотърговския и валутен режим и контрол. В някои случаи либерализирания внос допусна безпрепятствено навлизане на множество чуждестранни стоки на българския пазар и доведе до разрушаването на редица традиционни за нас производства. В резултат на

промените извършвани в страната, търговците получиха възможността да решават самостоятелно какви стоки внасят и изнасят, в какви количества и от какво качество, в какви направления и при какви условия. Недостатъчните стимули за производителите намалиха конкурентноспособността на редица български стоки и експортноориентирани производства, което породи нови проблеми. В съвременните условия, в политическата преориентация и икономическите проблеми, стремежът към преодоляване на икономическите трудности и интегрирането в европейските структури пренасочи ВИП основно към:

Приоритетно разширяване на икономическите връзки с развитите индустриални страни, предимно със западно европейските държави, САЩ, Балканските страни и други с оглед получаване на съвременни техники и технологии, инвестиции, кредити и други икономически и научно- технически действия Успоредно с процеса на интеграция в европейските структури, разширяването и усъвършенстването на договорно- правната база насочени към интегриране към европейските структури. Критериите за членство в ЕС са стабилността на институциите, функционираща пазарна икономика, способност на страните да поемат задължения, включително политически, икономически и валутен съюз.

Поддържане на икономическите връзки с традиционните ни партньори- Русия, Украйна, ОНД и със страните в преход от ЦИЕ, в съответствие с променените условия и възможности. Преодоляване на кризата във взаимните ни икономически отношения, усъвършенстване на договорно- правната база.

Икономическо сътрудничество с развиващите се страни съобразено с условията и възможностите за взаимно изгодни икономически връзки; използването на завоювани пазарни позиции за увеличаване на стоковия износ и внос, задгранична инженерингова дейност, предоставянето на специалисти при осигуряването на плащане и насрещни доставки.

От 1996г. България е член на СТО. ВИП при добре дозирана либерализация, при възможности за диференциран протекционизъм може да осигури нормални условия за развитие на националното производство, износ и внос. Равноправието между държавите при

реализиране на икономическите връзки помежду им, прилагането на принципа на НОН, либерализация на ВИД е в съответствие с международните договорености и националните интереси.

Развитие на външната търговия на РБ Анализът на обема и динамиката на външно търговския обмен и салдото на търговския баланс през отделните периоди дават представа за общото състояние, развитието на българското стопанство и външната търговия. В първите години след Освобождението външната търговия е била слабо развита главно поради аграрният характер на стопанството и неразвитата промишленост. Селското стопанство е осигурявало основната част от експортните стоки и е било силно зависимо от метеорологичните условия. По- големия внос на промишлени стоки и нестабилния износ са обуславяли пасивните салда по търговския баланс през редица години, които са се покривали предимно с външни заеми. В годините на войните(1912- 1918 г.) външната търговия нараства по обем, което е резултат от инфлационното покачване на цените. В периода между двете световни войни, външната търговия се нормализира и разширява. В първото десетилетие до началото на кризата вносът нараства по- бързо, а по време на кризата външно- търговския стокообмен се съкращава- намалява вноса в сравнение с износа, поради силното спадане на цените на селскостопанските стоки на международните пазари в сравнение с промишлените. Поради тази причина ВТ баланс е активен, а след излизане от кризата, обемът на стокообмена нараства. По време на ВСВ увеличаването на стокообмена е резултат от инфлационното покачване на цените. Износът за Германия превишава вноса, което довежда до приключване на баланса с активни салда.

След края на ВСВ първоначално обема на вноса нараства по- бързо от износа поради нуждата от хранителни стоки. Индустрията увеличава производството си. От края на 60те години износът се развива с изпреварващи темпове в сравнение с вноса. Най- динамично се развива стокообмена през 60- 80те години като се увеличава близо 9 пъти по неизменни цени. От началото на 80те години започва забавяне на темповете, а в отделните години и абсолютно съкращаване на обема на

стокообмена. Повишаването на вноса спрямо износа води до увеличаване на пасивното салдо в търговския баланс. Едва 1988- 1989г. при строг вносен режим и стимулиране на износа са постигнати активни салда по търговския баланс. От началото на 90те насам започват редица проблеми в производството и реализацията на вътрешния и външните пазари. Промените в териториалната ориентация на българската външна търговия довеждат до рязко съкращаване на стокообмена. За редица водещи отрасли на националната икономика станаха характерни отрицателни темпове на развитие, което се отрази върху обема и структурата на ВТ.

1990г. 26,500 млрд. $

1991г. 6,130 млрд. $

1995г. 11,000 млрд. $

1997г. 9,500 млрд. $

2000г. 11,300 млрд. $

2001г. 12,363 млрд. $

(в т.ч. 5,109 млрд. $ износ, 7,257 млрд. $ внос и отрицателно салдо 2,146 млрд. $)

Териториална структура на външната търговия (ВТ) на БългарияТенденции и особености на териториалното разпределение до 1989г.

Фактори, които предопределят териториалната и географската насоченост на ВТ. С най- важно значение са икономическите фактори- степен на икономическо развитие, наличие на ресурси, структура на производството и т.н. Неикономическите фактори- политически, идеологични, културни и др. са по- маловажни. По принцип те оказват влияние върху икономическите процеси като това влияние е свързано със стимулиране на сътрудничество или обратното- забавяне, но неикономическите фактори не могат да бъдат в основата на икономическото сътрудничество. От особено значение обаче за икономическото сътрудничество са политическите фактори. Във външноикономическата насоченост стоят

главно политически цели. Всяка една страна включително и България осъществява търговски връзки с много страни партньори (2002г. България търгува с над 200 страни), но ако погледнем обемите на търговията, а оттук и важността на съответните търговски партньори ще видим, че първите 10 образуват над 90% от общата търговия на страната ни, т.е. налице е силна конкуренция на външноикономическото сътрудничество с отделни страни и водеща роля на тези страни не се определя от географското им разположение, а по- скоро от степента на икономическо развитие и политически съображения. В други страни тази концепция пак присъства- винаги се прилага някакъв диференциран подход. Съответната страна трябва много да внимава, защото преобладаващия дял на конкретни партньори може да се превърне в зависимост, която при определени обстоятелства може да доведе до много големи проблеми. Има различни подходи на групиране на партньорите- степен на икономическо развитие; участие в различни международни организации и т.н. Никога обаче не се прилага чисто географския критерии. За периода след ВСВ до 1989г са обособени 3 групи партньори, с които България развива сътрудничество.

А) Социалистически

Развитие и динамика на стокообмена:

Вносът, износът и стокообмена като обем непрекъснато нарастват. Единствената разлика на това нарастване е в темповете на нарастване. Към края на периода темповете намаляват. За 50те години са характерни темпове на нарастване от 50-60% годишно. През 60те години те започват да намаляват, но нарастването да се запазва непрекъснато. Причината за това се крие в начина на регулиране на търговията в рамките на СИВ. Преобладава т.нар. централизирано (административно) планово управление- в 5 годишни периоди се планира какъв и колко да е вносът и износът. От 60те години започва координиране на двустранна основа на плановете- 5 годишни спогодби, в рамките на които се предвижда какво ще се изнесе и внесе за тези пет години. Прилага се т.нар. балансов метод на плануване- той предвижда непрекъснато нарастване на обемите на вноса и износа, а оттам и на търговията като цяло.

Единствената алтернатива на производители и търговци е да изпълнят плана. СИВ действа на принципа на т.нар. многостранен клиринг (затворена търговия)- на база на предварително уговорени стокови листи и разчет от банките за това какво ще се внася и изнася. Страните приемат дадена валута за разчетена, по която да водят сметки (клиринг бе България- Китай). Избраната разчетна валута не може да се използва за друго освен да се купят стоки от страната, в която се прилага. Такива валути се наричат затворени (малоценни) валути. В СИВ се прилагаше такава валута- преводна рубла. Всички сметки са се водили в такава валута. Колкото по- ограничен е изборът на стоки и услуги, толкова е по- малка ценността на разчетната валута. Като има разнообразие стойността й нараства. В СИВ е нямало разнообразие и затова преводната рубла не просъществувала. По линия но СИВ са се ползвали т.нар. контрактни цени (административно определени), които са се прилагали за цялата година, която следва. Самите стоки, обект на стокообмена са се разделяли на три групи:

машини, съоръжения, суровини и т.н. – техния внос/ износ се забавя както по стойност (по контрактни цени), така и по натура

по- маловажни стоки- количеството по внос/ износ се определяше само по стойност без изисквания по натура

стоки за широко потребление- търгувани са на чисто компенсационна основа. Идеята е била да има разнообразие във външнотърговската мрежа. В тази група са се определяли по стойност, но не са били с индикативен характер (задължителни). Тази система създава сигурност, създава пазар, който поглъща всичко, независимо от качеството, но този пазар не стимулира, нито води до подобряване на качеството.

Структура на стокообмена- България развива машиностроене, изнася машиностроителна продукция. През 1971- 1972г. машините стават първи раздел с около 1/3 износ. В края на периода делът на машините в износа на България към СИВ достигна над 60%. До 1978- 1979г. подемно- транспортните машини са на първо място, а след 1979г. в износа са изместени от електрониката. След машините на второ място излязоха продоволствените стоки в износа след 1979г. – 12-13% (най- вече

промишлено преработени селскостопански стоки- цигари, консерви, огромни количества пресни плодове и зеленчуци). На трето място- стоки за широко потребление (облекла, обувки, битова, техника, мебели, културни стоки, медикаменти, козметика). Във вноса преобладаваха 2 раздела- горива, минерални суровини и метали и машини и съоръжения с производствено предназначение. Наличието на машините и съоръженията във вноса и износа създаваха сигурност (независими от природните ресурси). Наличието на продоволствени стоки в износа и горивата и суровините във вноса обаче създаваха несигурност.

Вътрешно- териториално разпределение на социалистическите страни- имаше и някои страни (Югославия, Албания, КНР и Северна Корея), които се водят за социалистически, но не членуваха в СИВ. С тези страни по политически причини имаше периоди на ускорен стокообмен и периоди на затишие. Съотношението между страните членки на СИВ и тези беше 98:2% в полза на СИВ.

На първо място в СИВ беше СССР заемаше най-голям дял б българския стокообмен. В рамките но СИВ, СССР заемаше между 75- 85%; 1989г. делът на СИВ беше 80%. В общия стокообмен от 1945- 1989г. СССР е заемал дял от 50- 65% от целия български стокообмен. Делът на социалистическите страни в българския стокообмен е 85- 95%; 1989г. този дял е 80%, на СССР 60%. Ние бяхме най- зависимите от СИВ. След СССР като втори партньор в българския стокообмен стоеше ГДР. След ГДР следваха две двойки страни: Чехословакия и Полша (стокообмена ни с тях беше почти еднакъв) и Унгария и Румъния. След тях се нареждаха Куба, Виетнам, Монголия.

Б. Развити капиталистически страни

За разлика от развитието на стокообмена със социалистическите страни, тук тенденцията е много по- разнообразна. Периоди на засилен стокообмен се редуват с периоди на спад. Няма балансиране между внос и износ. Най- общо този период (1945- 1989г.) в търговиата със западно европейските страни може да се радели на 4 вътрешни периода:

1945- 1948г.- следвоенен перио- възстановителен. През този период България подновява на междудържавно равнище търговските спогодби с всички основни западни страни. Пълвата страна, с която България сключва търговска спогодба през окотмври 1946г. е Швейцария. След това сключва с Франция, САЩ и т.н. До края на 1948г. България цели достигане на довоенните равнища. Тези страни заемат 17- 18% от търговията на България.

1949- 1952г.- етапът на Студената война. Стига се до много силно противопоставяне между двата блока и почти пълно прекъсване на търговските връзки. Всички западни страни прекратяват търговските спогодби с България (със САЩ е възстановена 1991г.). И двата блока предприемат мерки за ограничаване на сътрудничеството.

1953- края на 70те години- възстановява се търговията и има положително развитие до края на 70те години. Вносът от западните страни бележи периоди на много силно нарастване (машини, съоръжения). Тези години се редуват с рядко съкращаване на вноса. Износът също се колебае, но измененията не са толкова резки и големи. При износа все пак може да се очертае една постоянна тенденция (тренд) на табилизиране и увеличаване на износа, въпреки някои колебания. Тазе устойчива тенденция обаче не може да компенсира силните резки изменения на вноса е затова линията на общия стокообмен фактически следва линията на вноса. Вносът е решаващ за това как ще се развива стокообмена, а не износа.

1981- 1989г- за разлика от предишния период, този се характеризира с това, че и по линия на експорта се наблюдават общи негативни тенденции. И вноса и износа спадат рязко- в средата на 80те години и стигат до “санитарния” минимум. На това равнище се задържа до 1989г. Относителният дял на развитите капиталистически страни винаги е бил малък, но през 80те години пада под 10% от общата търговия на България.

По този показател България в сравнение с другите социалистически страни е на последно място.

Най- големият дял, който западно европейските страни са заемали в българската външна политика през този период е през 1966г. – 23% като по линия на вноса делът им достига 27- 28%, а по линия на износа- 17-18%.

Този малък дял на западните страни не може да бъде тълкуван еднознамно. Този малък дял изолира България от пазара на инвестиционните стоки- отразява се негативно, липсва опозноване между страните (предпоставка за недоверие).

Структурата на стокообмена е крайно нерационална (асиметрична): първо съществува огровна разлика между структурата на идноса и вноса. В износа на България 90% и повече са стоки от суровинен характер (полуфабрикати) със слаба степен на преработка. Готовите изделия заемат 10- 12% във вноса. Машините и съоръженията в износа за западните страни е около 5- 6% реално. Във вноса на България 85- 90% са готови, преработени изделия и 15% суровинни стоки. Условията на търговия са винаги отрицателни за България. Причините за тази структура са ограниченията, които западните страни правеха за нашия износ (мита, нетарифни ограничения)

От 1975г. чак до 1990г. България няма търговски спогодби с ЕИО.

Друг проблем (хронически)- отрицателното салдо. Зад това салдо обикновено стоят кредити- изостря се проблема с външния дълг на България.

ЕИО, ФРГ са водещите ни партньори.

В. Развиващи се страни- 75: 25% в полза на износа са развиващите се страни; 75: 25% в полза на вноса на развитите страни.

10.11.03

Основни средства за регулиране на ВИД и за провеждане на ВИП на България

В основата на стопанската дейност стои самостоятелноста на предприятията. Принципът на пазарната икономика предполага необходимостта от държавна намеса: регулиране и контрол на стопанската дейност и в т.ч. външната стопанска дейност.

Международната практика показва, че регулирането и контрола от страна на държавата върху външнотърговската дейност са обслужвани, от една страна, за да се създадат по- благоприятни условия за развитието на националното производство, да се повиши конкурентноспособността на националната продукция на вътрешните и външните пазари и от друга страна да се създадат необходимите предпоставки за хпеструктуриране на вноса и износа и за осигуряването на по- големи валутни постъпления. Следователно либерализацията на външнотърговската политика (ВТП) се съпътства с национален протекционизъм. В съвременните условия припровеждането на ВТП и държавно регулиране на износа и вноса и друтиге външнотърговски операции се прилагат едни от най- широко използваните в МТ и практика, икономически и административни регулатори. Същевременно средствата за регулиране на ВИД се разделят още на договорни и автономни. Към договорните се отнасят търговските договори и спогодби, а към автономните- мита, данъци, акцизи, нетарифни регулатори.

Търговски договори и спогодби-

Те са писмени споразумения между две или повече държави, чрез които се регулират основните въпроси на търговските отношения и свързаните с това други стопански дейности. Търговските договори са израз на съгласуваната воля на държавите партньори. Това са договори на международното публично право и имат за предмет общия правен режим на ВТ и търговското корабоплаване, транзита на стоки, международния транспорт, плащания и др. С тях се изяснява също статута на националните юридически, а в някои случаи и на физически лица на територията на друга държава. Определя се основно структурата на стокообмена, принципите, върху които се изграждат отношенията между договарящите

се страни, арбитраж и другите правни субекти, т. носители на права и задължения по търговските договори са държавите- партньори.

България е подписала и са в сила различни видове търговски договори, срочни и безсрочни. Те играят важна роля за развитието на ВИВ между договарящите се страни (ЦЕФТА, свободната търговия с Македония, Литва).

мита-

Те са класическо средство за провеждане на ВТП и регулиране на стокообмена в чужбина. Митническата политика е част от ВТП и включва мерки, които държавата провежда чрез митата за стимулиране или ограничаване на външнотърговския стокообмен с различни стоки, с отделни държави или група държави за защита срещу чуждестранната конкуренция, за подпомагане на националното производство и за осигуряването на приходи в държавния бюджет. Митото е особен вид косвен данък, с който се облагат вносните стоки, а в отделни случаи експортните и транзитни стоки при преминавана не страната. Той е косвен данък, който се заплаща на търговеца плюс цената и така крайният платец е потребител на тези стоки.

Характеристики на митата като косвен данък

събират се принудително и не зависят от желанието на данъкоплатеца

събират се безвъзмездно

изпълняват фискални функции за попълване на бюджетните приходи, но играят важна регулативна роля в международния търговски обмен

Сключените споразумения със СТО, с ЕС и други променят тази функция в посока на либелализация

първостепенната им функция е защитна

събирането им се извършва от специални субекти, определени със закон и обособени в митническата администрация

Митническата политика на държавата се изразява в митническата й тарифа, която представлява установена от държавата система за определение, изчисление, облагане и събиране на митата или за допускане на нясои стоки безмитно. Всички стоки, които са разрешени за внос, износ и транзит са поименно изброени със съответен тарифен номер като се посочва начина за определяне на митата, митническите процедури и формалности и размера на митата. Стоките са класифицирани в групи в зависимост от произхода, предназначението и степента на преработка. В международната търговска практика намират приложение различни митнически тарифи: едноколонни- прости, дву или повече колонни- сложни. В зависимост от начина на определяне са: адвалорни, специфични и смесени. В България до 1962г.- едноколонна митническата тарифа, 1969г.-3- колонна, от 01.01.1981г.- 30.06.1992- 4- колонна митническа тарифа. През 1992г. България се присъединява към Конвенцията по хармонизирана система за описване и кодиране на стоките. На базата на тази система беше разработена двуколонна митническа тарифа в сила от 01.07.1992г. Във връзка с промените, които бяха извършени в Хармонизираната система от 01.01.1996г. в България е в сила нова двуколонна митническа тарифа. По нов начин са структурирани колоните за ставките на митата по модел на комбинираната система на ЕС. Първата колона е определена за ставки: общи мита и се прилага за стоки, произхождощи от страни, които на договорна основа или практически прилагат митнически преференции. Вносни стоки, произхождащи от страни, коитоне прилагат режим на НОН за български стоки се облагат с удвоен размер на държимите по първата колона мита. На базата на международни договорености България предоставя безмитен режим на внос на друга група държави, предимно на най- слабо развити развиващи се страни и по договорености. Стоки, произхождащи от страни, с които България има сключени споразумения като с ЕС, с ЕАСТ, Турция, Македония, ЦЕФТА и други се облагат с мита по реда и условията предвидени в съответните споразумения. За да се използват митническите преференции е необходимо да се представи сертификат за произход на стоката, като за страна на произход се счита държавата, в която стоката е произведеа или е претърпяла съществена преработка и е увеличила стойността й с повече от 50%.

От Януари 1996г. България е член на СТО и пое тарифните ангажименти за намаляване на митата. Средното ниво на митническата тарифа е 18% за селскостопански стоки и 15,2%- за промишлени стоки. България пое ангажименти за намаляване и премахване на вносните и износните такси, както и тези за митническа обработка. Таксите бяха премахнати от 01.01. 1998г. Тарифните позиции м митническата тарифа са съобразени с общите правила за описване и координиране на стоките приети от СТО имеждународния митнически съюз. Задължения се породиха и за привеждане на законодателството ни по отношение правилата за произход на стоките както на преференциален внос, така и на вноса по НОН. Сега България е страна, която предоставя и получава митнически облекчения. Съобразно с тези изисквания на СТО, у нас беше приет нов Закон за митниците и нова митническа тарифа. С влизането в сила на Закона за митниците от 1999г., България прилага митническа нормативна уредба, съобразена с тази на ЕС. От началото на 2002г. бяха внесени нови изменения в митническата нормативна уредла у нас като за целите на митническото облагане и статистическото отчитане на внасяните и изнасяните стоки се прие комбинирана номенклатура на РБ и се въведе интегрирана митническа тарифа, в сила от 01.01.02. Митническият режим съгласно Закона за митниците понастящем са:

внос транзит митническо складиране

активно усъвършенстване с отложено плащане или възстановяване на ДДС, мита и други вземания. Режимът се прилага за чуздестранни стоки предназначени за реекспорт след преработка, дообработка,ремонт и др. операции

обработка под митнически контрол

временен внос

пасивно усъвършенстване, прилаган за местни стоки, които се изнасят временно, за да бъдат усъвършенствани, след което при вноса им отново се освобождават частично или напълно от мита, данъци и други

износ

временен износ

От 01.01.03 е в сила митническа тарифа с приложение за конвенционални и приференциални мита. И така в митническата тарифа на РБ, митническите ставки са основно адвалорни и по изключение- смесени като са дифиренцирани в зависимост от характера и степента на преработка на стоките и в зависимост от това дали са произвеждани в страната или са дефицит на вътрешния пазар (за горивата са нормални). Структурата на митническата тарифа съдържа над 10 хил. тарифни номера. Т.к. митата са предимна адвалорни, съществено значение има определената митническа облагаема стойност. У нас тя се определя на основата на договорената покупна цена (по експортна фактура на вносителя) плюс разходите за транспорт, застраховка, товарене и разтоварване до българския вносен пункт. Митото се изчислява върху левовата стойност на митническата облагаема стойност в чужда валута по централния курс на БНБ към датата на извършената митническа заверка. Митническото оформане на стоките става срещу предоставени митническа декларация с приложените към нея експортна фактура, спецификации, опаковъчен лист, транспортни и застрахователни документи, сертификат за произход и други свидетелства в зависимост от характера на стоката. Независимо от начина на преминаване на стоката през държавната граница, тя винаги подлежи на митнически контрол, включително и когато не се обмитява. Митническият контрол включва процедури за спазване на реда на преминаване на стоките и на транспортното средство, поставяне на митнически обозначения, проверка на митническата декларация, събиране на мита, данъци, акцизи, такси, събиране и предоставяне на статистически сведения. Въпреки че износните стоки не се обмитяват те също декларират и представят за митнически контрол на митническото учреждение, където се товари стоката. При внос митническото оформяне става на границата чрез подаване на митническа декларация и т.н. освобождаването на вносни стоки от митнически контрол става след заплащане на дължимите мита и други. Стремежът е да се усъвършенства митническия режим у нас и да се привежда в съответствие с изискванията на СТО, на международния митнически съюз, на ЕС и други, за да може да се провежда ВТП на България и за защите на националните интереси.

Данъци

Един от най- важните икономически регулатори, в т.ч. и на ВИД. Данъчната политика на дъравата е ориентир към постигането на няколко главни цели като:

осигуряване постъления на парични средства в държавния бюджет

регулиране, стимулиране, ограничаване на стопанската дейност на фирмите

провеждане на социална политика на държавата при регулиране на доходите

От 01.04.1994г на мястото на данък върху оборота беше въведин ДДС. И двата данъка са косвени, т.к. се плащат от търговците извършили сделки със стоки и услуги, но се включва в крайните продажни цени на стоките и така се поемат от потребителите. ДДС се прилага при производството на потребителски стоки и услуги в търговията, при арендите и складовите дейност, облагаеми са ввсички сделки с изключение на сделките за износ и освободените стоки.

При внос ДДС се начислява върху

ДДС = (МОС+ М+ А+ Т) х 20% = ------ лв.

100

МОС- митническа облагаема стойност

М- мито

А- акциз

Т- такси

Изхождайки от практиката на западно европейските държави първоначално у нас беше въведен 18% ДДС, от 01.07.1996г. данъка бе увеличен на 22%, а от 01.01.1999г.- 20%. Сумата на вачисления внос се вписва в митническата декларация и освобождаването на стоките при митнически контрол- след внасяне на дължимите мита и т.н.

Износът на стоки не се облага с ДДС, т.к. това е териториалин данък и целта е да бъде избегната двойното данъчно облагане и от друга страна да не се намалява конкурентноспособността на експортните стоки. Специфичната особеност при експортните сделки е, че когато вносът се осъществява директно от производителят или от търговския представител ДДС не се начислява. А когато износът се реализира от търговския посредник, заупил стоката на вътрешния пазар с включено в цената ДДС, платеният данък е възстановява на търговеца в 30- дневен срок след подаване на документи, удостоверяващи износа. Износителят трябва да представи заедно с митническата декларация и други документи като външнотърговски договор, експортна фактура, транспорт, застраховки, плтежни и други нареждания. Затова е необходимо добре да се познават изискванията и да се спазват законовите уредби при начисляването на ДДС.

Изхождайки от практиката на повечето западно европейски страни у нас беше въведен ДДС 18%. От 01.07.1996 нарастна на 22%, а от 01.01.1999 е намален на 20%.

Сумата на начисления данък при внос се вписва в митническата декларация и освобождаването на стоките от митнически контрол става след внасяне на дължимите мита и данъци.

Износа на стоки е необлагаем с ДДС, тъй като това е териториален данък и целта е от една страна да се избегне двойно данъчно облагане, от друга страна да не се намали конкурентоспособността на експортните стоки.

Специфична особеност при експортните сделки е, че когато износът се осъществява директно от производител или търговски

представител ДДС не се начислява. Когато износът се реализира чрез търговски посредник, закупил стоката на вътрешния пазар с вкл. ДДС, платения данък се възстановява в 30 дневен срок след подаване на документите, удостоверяващи износа. Експортьорът трябва да представи наред с митническата декларация и други документи като ВТ договор, експ.фактура, транспортни, застраховате, платежни и др.документи. Необходимо е добре да се познават изискванията и да се спазват разпоредбите.

17.11.2003Г.

4. Акцизи - самостоятелно данъчно допълнение, с което се облагат определени групи стоки и услуги като тютюневи изделия, спиртни напитки, някои луксозни стоки (кафе, чай), пътнически автомобили и други стоки - течни горива (всички) - приход за бюджета, т.е. главна за горивата е фискалната функция.

От 01.04.1994г успоредно с въвеждането на ЗДДС е приет и нов закон за акцизите, правилник за прилагане и тарифа с тарифни ставки в % към цената на стоката или в абсолютна сума за единица мярка или физически показател - литър, брой, градус, мощност.

Акцизът се начислява еднократно като данъчно задължени са лицата, които произвеждат/внасят акцизни стоки.

Ф-ла:

При износ стоките са освободени ат акциз и от косвени данъци. Когато се понася директно от производителя или от търговския представител (от имети и за сметка на производителя) - Х акциз. При износ на акцизни стоки от търговски посредник, закупил стоката от вътрешния пазар, с включен в нея акциз, платения акциз се -възстановява на търговеца в 90 дневен срок (от 01.01 - ЗОдневен) след подаване на документине удостоверяващи износа. С цел да се улесни събирането на акцизите, примерно за цигарите -продават се с бандерол/банд.стикер (чрез бандерола се заплаща акциза). При внос на акцизни стоки, вносителите са длъжни да закупят предварително

български бандероли и да облагат съответните стоки. При износ производителите могат да използват бандероли на страната, за която се изнася или безакцизни бандероли от Министерство на финансите.

5. Валутни регулатори

Те са в пряка зависимост от валутната политика на страната и от установения валутен режим и контрол. До 1991 г у нас в условията на валутен монопол има плах валутни ограничения. Валутния пазар е затворен. Определя се постоянен валутен курс за продължителен период от време....

и валутни курсове за търговия, туристически операции; нестокови плащания и основен валутен курс, използван за статистически цели. От началото на 1991 - промени във валутния режим - ограничаване на административните и засилване на икон. регулатори. Отменя се държавния валутен монопол. Въвежда се плавен валутен курс към чуждестранни валути без предварително гарантирани от БНБ граници на колебанията на валутния курс (Хиперинфлация 96-97г.) Ежегодно се обявява от БНБ централен курс на лева към чуждестранните валути, който се използва за минтически и статистически цели, както и за сделки на м/унар. пазар. Същевременно се преминава към вътрешно ограничена конвертируемост на лева - фирмите, извършващи външоикон. операции имат свободен достъп до чуждестранни валути за м/унар. си плащания. Основните предпоставки за въвеждане на вътр.конверт. на лева са:

либерализиране на ВТ и отмяна на държавния монопол отмяна на валутния монопол на БНБ възможност за репатриране печалбите на чуждите инвеститори. Фирмите стават равнопоставени по отношение достъп до чужд.валута като участници на вътрешния м/убанков пазар могат да бъдат само местни лица. Всяко месно/ чуждестранно лице може да притежава и внася неограничени количества пари по неограничен брой сметки във валутите, в които се водят сметките в Б-я ($, СНР,£, евро, лева). При внос на стоки по установения ред с/у документи удостоверяващи необходимостта от плащане към чуждестранни лица ТБ продават свободно неограничено количество пари в чужда валута. Валутния

режим у нас позволява местните лица да откриват валутни сметки и влогове в ТБ, да теглят суми от тях: да продават валута на местни лица и ТБ.

Като регулатор на ВТ силно влияние оказва валутния курс. Обезценяването/ подценяването на валутния курс стимулира износа. Поддържането на надценен курс на нац. валута стимулира вноса. Това създава условия за внос на стоки които конкурират местното производство => спад в стопанската активност на нац. ниво.

Затова от................ е да се поддържа близък до доларовата стойност валутен

курс на нац. валута. Нестабилността на лева до въвеждането на валутния борд по отношение на чуждестранните валути беше резултат преди всичко на спада на производството, хиперинфлацията. В края на периода от неравновесието на ТБ и платежния баланс, тежестта по обслужването на външния дълг на страната и общите полит. и икон. проблеми. През 1997 - въвеждане на валутния борд с всичко положително и отрицателно.

Отрицателно: нарушаване на нац. суверенитет - определясе мин.раб.заплата,шах пенсия, ток и т.н ,

Положително: стабилизация на паричното обръщение

Понастоящем в условията на валутен борд, валутния режим у нас е сравнително стабилен и либерален, което е предпоставка за нормалното развитие на ВТ стокообмен.

6.Административни средства зз регулиране на ВТ дейност/ ВТ режим

Режимът на износ и внос се реализира чрез административни средства и включва количествени и други нетарифни ограничения и стимули, чрез които държавата регулира част от стокообмена на страната. Като цяло Вт режим е либерален,тъй като над % от стокообмена се осъществява свободно (без ограничения) При икон. трудности, влошени пазарни условия,, както и при преследване на определени цели от

страна на държавата се прибягва към установяване на определен режим на внос/износ за определени стоки/ групи стоки. Обикновено целта е да се стимулира нац. производство чрез ограничаване на вноса или да се насърчава износа на дадени стоки към вътрешните пазари. ВТ режим се устанвява обичайно с постановление на МС за календарна година като текущо могат да се внасят промени в установения режим при необходимост.

Има.стоки,.чиито внос и.износ подлежат на регистрация - за ценни стоки като. внос на благородни метали и скъпоценни камъни, небутилирани високоалкохолни напитки, алкохол, препарати и др. При износ : необработени дървени материали с определени митнически номера и характеристики.

Регистрацията се извършва в Министерство на икономиката. Основната цел и да се осигури статистическа отчетност и контрол в/у дължимите мита, данъци, такси и др.

Разрешителен режим: при важни за държавата стоки

Внос, износ, реекспорт на ядрени материали и съоръжения, взривни и пиротехнически материали, застрашени видове на дивата флора и фауна.

Износ - жив дивеч, ловни трофеи, дивечови продукти, диви растения, миди, охлюви, някои гъби, произведения на изкуството, предмети с историческо значение (археологическа, етнографска, антикварна стойност); лекарства -хуманитарни медикаменти, ветеринарни препарати, азбести, оптически мерници., газови спрейове и т.н.

- сделки със стоки, за които са определени квоти по поети от Б-я м/унар.договорни задължения. Такива квоти има за износ и реекспортна текстилни изделия иоблекла с бълг. произход за САЩ, Канада

- износ/ внос/ реекспорт/ транзит на военна и спец.продукция, както и на стоки итехнологии с възможна двойна употреба

-осъществява се според Закона за контрол на ВТ дейност с оръжие и със стоки и технологии с възможна двойна употреба. При такива стоки заявителят (по износ) подава в Министерство на икономиката (МИ) удостоверение за внос/износ по образец в 2 екземпляра придружено с други документи като удостоверение за създаване и днъчна регистрация на фирматац ВТ договорни проформи, фактури и т.н. Удостоверението се разрешава /отказва в 2дневен срок. В някои случаи за разрешаване на вноса/износа с отделни стоки се изисква съгласието на съответните държавни органи - отраслово министерство/ведомство. При регист.режим срокът на валидност на удостоверението е 45 дни, при разрешителни - 90дни.

За стоки, коитоса на разрешителен режим и има квоти, се обявява конкурс или търг, условията и редът за провеждането на които се определят със специална наредба на Министерство на икономиката - в Държавен вестник и 2 централни ежедневника. Разпределянето на дяловете от всяка квота става от спец.назначени от МИ комисия, като на един заявител не могат да бъдат повече от 35% от 1 квота, с изключение когато няма 3 или повече заявители или когато квотата е под обичайните търг.количества. На спечелилите дялове от квоти МИ издава удостоверение за внос/износ. Не се разрешава реотстъпване на дялове на квоти на друга фирма. МИ изисква от заявителите да внесат депозит от 10% или да открият банкова гаранция които се освобождават след осъществяването на сделката при посочените условия. В противен случай средствата се прехвърлят в държавния бюджет. След осъществяване на сделката заямителят е длъжен в 10 дневен срок да информира МИ чрез предоставяне на митнически декларации и платежни документи.

•При необходимост да се стимулира вноса на някои стоки до определен размер се определят контингенти за безмитен внос или внос с намаляни мита. Митническите облекчения са правят след регистриране на вноса в МИ и писменно становище на съответното компетентно министерство.

•При необходи от някои стоки за задоволяване нуждите на вътрешния пазар може да се въвеждат забрани за износ: - постоянна има за стоки,

получени като хуманитарна помощ; човешка кръв и плазма; лечебна кал; земни противопехотни мини; тютюн и алкохол с български бандерол; - временни - при необходимост -например за зърнени храни и фуражни отпадъци и отломки от черни и цветни метали.

•Експортни и импортни такси. Имало е увеличаване на импортните и експортните такси за важни стоки - средата на 90те години - специфични такси « забранителна такса

94 година - експортната такса за олиото (250 - 300$ за тон)

обикновено има за дървения материал сега има временна забрана за износ на обгорена дървесина

От 1996г Б-я е член на СТО - премахване на ограниченията от 1998

•Спец. търговски режим - с ЕС, ЦЕФТ\ Европейската асоциация, Македония/Турция, Литва, Естония

-други средства за регулиране и контрол субсидиране износа на някои стоки

преференциално кредитиране на производството на стоки за износ съдействие с информация и поемане на част от разходите, при участие на български фирми в м/унар. панаири и изложби

- използване на регулативни правила за качеството и дизайна, определени стандарти, екологична чистота, санитарни и ветеринарни стандарти, изисквания за етикетировка.

Някои от тези средства започват да се използват и в българската практика. Б-я е страна, която поддържа търговски връзкии голям брой държави - около 200 по внос и износ, като впечатляващ е чроя на фирмите осъществяващи ВТ дейности. Около 12 000 - фирми по износ Около 19 060 - фирми по внос

24.11.2003г.

В края на 1989г. българската икономика (ВТ) се изправя пред проблеми:

а)ниско равнище на м/унар. конкурентоспособност на нац.стопанство, не добребалансирана производствена структура, висока енергоемкост и импортоемкост напроизвежданата продукция

б)едностранна насоченост на ВИВ, 80% от търговията е към СИВ и по 10% къмразвитите и развиващите се страни => сериозна изолация от световните икон. пр-си.

в)огромен външен дълг в размер на 10,300 млрд.$, който се равнява на 52% отБВП и 130% от конвертируемия износ. За обслужване на дълга се изисква солиденекспортен потенциал с висока конкурентоспособност, което е свързано с време изначителни допълнителни инвестиции.

Към тези проблеми се прибавят редица неблагоприятни моменти във ВИ среда. Особено място заема разпадането на СИВ, което се изрази като шок за бълг. икон. + дълбоката криза на бивш.соц.страни в Централна и Източна Европа. Приспособяването към новите условия е бавно, неорганизирано, некомпетентно. Прилагат се редица противор. мерки и стимули за увеличение на експорта и съкращаване на импорта. Правителството на Луканов - мораториум в/у външния дълг. ВТ се свива до т.нар. "санитарен минимум" - т.е. неотменен внос и реален възможен износ.

Въведената либерализация във ВТ сфера сама по себе си не може да доведе до бързи положителни резултати. Стокообмена на Б-я с Русия и страните от СИВ спада от 10-50 пъти. Износът за западноевропейските страни се увеличава, но главно на стоки с ниска степен на преработка. Предлаганите машини и съоръжения към западноевропейския пазар са неконкурентноспособни, във вноса се запазва старата стокова структура.

• (1) ВИВ на Б-я с развитите индустриални страни

Основната насока на ВИП след 10.11.1989г е свързана с приоритетно развитие на ВИВ със западноевропейските страни, с ЕИО, ЕАСТ, САЩ.

Конкретните цели са:

-1-ускоряване на процесите на интеграция в европ.икон. пространство

-2- разширяване и подобряване на договорно-правната основа

-З- разширяване участието на Б-я във всички основни м/унар. икон. организации - ГАТТ (СТО) и МВФ

-4- привличане на чужди капитали, финансова помощ, кредити, техника, технологии, разнообр. формите на сътрудничество

-5- намиране на достъп до пазарите на западноевропейските страни в условията на изострена конкуренция и високи изисквания къл импортните стоки

-б- решаване на въпроса с външния дълг

(1.1) Икон. отношения на Б-я с ЕС

Най-общо отношенията с ЕС след 89г се характеризират с възходяща динамика. От най-ниско равнище на договореностите достигат до преговори за присъединяване. След 15год.период на т.нар. бездоговорен режим на 08.05.90г м/у Б-я и ЕИО се подписва "Спогодба за търговия и търговско икон. сътрудничество", която влиза в сила от 01.11.90г. ЕИО открива програмата ФАР за Б-я, а през 91 г включва Б-я в общата схема за преференции.

През май 1992г официално се откриват преговорите за сключване на европ. споразумение за асоцииране на Б-я към ЕИО. През това време още декември 1991 г бившите соц.страни от Централна Европа вече са сключили такова споразумение. Румъния сключва такова споразумение на 01.02.1993г. На 08.03.1993 в Брюксел подписваме споразумение за асоцииране. За да влезе в сила, трябва всички страни от ЕИО да го ратифицират^влиза в сила на 01.02.1995г. Междувременно се сключва

временно споразумение по търговията в края на 1993г, което действа до влизането в сила на споразумението за асоцииране.

И раздел на споразумение "Мерки насочени към постепенно създаване на зона за свободна търговия". Самото споразумение се сключва за неограничен срок, но зоната за свободна търговия трябва да се създаде за Югодишен период (2 фази по Згодини).

Изграждането на тази зона се основава на принципа на

и

асиметрия, най-вече при елиминиране на митата за промишлени стоки. Формално страните членки премахват митата за 6 години, а Б~я за Югодини. Промишлените стоки в Б-я са 1/3 от износа. В областта на търговията със селскостопански стоки не се предвижда пълна либерализация, а само подобряване на паз.достъп, чрез преференции под формата на мита, в рамките на определени квоти. Спрямо нашия селскостопански експорт се прилагат минимални импортни цени, компенсационни такси и т.н. На особен режим се поставят и третата група "чуствителни стоки"- текстил, черни метали и въглища. Търговията с текстил се регулира по правилата на ГАТТ, запазват се възможностите за прилагане на мерки за търговска защита.

Извън споразумението остават редица стокови групи като спиртни напитки, вина, риба и рибни продукти.

# Институц.механизъм за регулиране - органа е Съвет за асоцииране (участват външните министри)- решават спорните въпроси. Към този съвет се създава Комитет за асоцииране. Към комитета има подкомитети по профили (9бр). Създава се и смесен парламентарен комитет за асоцииране.

ЕС предвижда всички спорни въпроси да се решават от Съвета.

В Споразумението не се предвижда след създаването на зоната за свободна търговия Б-я да стане чрев. След 93г ЕС реши начина на прием в него. Решението от Копенхаген през 93г~ асоц.страни от Централна и Източна Европа - отваря вратите за членство, но веднага се посочват

условия, които трябва да бъдат покрити от страните кандидатки за членство. Има 4 критерия за членство:

1)стабилизиране на институциите, гарантирана демокрация, върховенство на закона, защита на човешките права и права на малцинствата (политически критерии),

2)функционираща пазарна икономика, както и способност да се справя с конкурентния натиск и пазарните сили в ЕС (икон.критерии)

3)(правно-административни критерии) - способност да се поемат задълженията на членството, включително приобщаване към целите на полит., икон., и валутен съюз.

4)конституционна и законодателна съвместимост, както и провеждане на административна реформа

На 1б.12.1995г в Мадрид, Б-я официално подава молба за членство. През януари 9бг - Съвета на Министрите открива процедура по молбата и възлага на Европейската комисия да изготви становище. През юни 9бг е готово становището - Б-я като асоц.страна следва стриктно да изпълнява задълженията си.

През декември 97г ЕС взема решение за стратиране на процеса за присъединяване. Две групи - (1) "отличници", (2) ''изоставащи". В (2) са включени Словакия, Латвия, Литва, Б-я, Румъния. С (2) започна подготвителната фаза за готовност за преговори. Март 98г - Съвета на Министрите взема решение за приемане на програма с различни форми на присъединителна помощ - "Програма за партньорство" и др. Изискването е страните да изработят стратегии за присъединяване. Преговорите за присъединяване започват януари 2000г. Техническите преговори започнаха на 28.03.2000г. След "Програма за партньорство" се реши ЕС да издава годишен доклад за готовността на членство.

Принципи за водене на преговори

(1 Присъединяването предполага пълно приемане на правото на общността такова, каквото е по време на преговорите и пълното му прилагане към момента на преговорите

(2)прогресът ще зависи от индивидуалната готовност на страната кандидат (З)преговорите ще приключат, когато Съветът прецени че е постигнат достатъчен напредък и са изпълнени условията по присъединяването (4)нещо не е договорено, докато всичко не е договорено

Досега Б-я е предоставила преговорни позиции по всички важни договорни глави (ЗОглави - 31 формална - за подписването).

Сега са затворени 26 глави. Остават: селскостопанство, рег. политика, конкуренция и бюджет. Докладът от 2002г ни призна и (2) критерии - функционираща пазарна икономика. Забележка: ниска конкурентоспособност, бедност, корупция, бюрокрация, слаба съдебна с-ма, индустриално замърсяване на околната среда, интегриране на ромското население. Сега действащото правителство актуализира действащата стратегия и сложи крайна дата 01.01.2007г. Но тази дата е наша цел.

Стокообмен с ЕС - 1990 - 2003 година

Разпадането на СИВ и разширения достъп да пазара на ЕО доведе до съществена промяна в териториалната насоченост и превърна ЕС в главен партньор.

От 90г насам ср.годиш.темп на нарастване на стокообмена м/у Б-я и ЕС е 20%. В абсолютно изражение през 2002г спрямо 1990г стокообмена с ЕС нараства повече от 7 пъти, надхвърля сумата от 7 млрд.$. Делът на ЕС от около 10% в края на 80те, през 2002г достига 55%. По данни на Евростат Б-я заема едва 0,4% от общата търговия на ЕС. През първата половина на периода импорта и експорта нарастват приблизително еднакво. М/у 95-98г нарастването на стокообмена се дължи главно на бързо увеличеният бълг.експорт. А след 98г до днес се наблюдава задържане на износа и изпреварващо нарастване на вноса. По динамичното увеличение на вноса ст ЕС след

98г влошава условията на търговия и предизвиква съществено нарастване на търговския дефицит от 125млн. (98г) сега е близо 800млн.$. Отрицателното търговско салдо се дължи на внос на инвестиционни стоки и енергийни суровини и засилване конкуренцията на единния вътрешен пазар лишава българските износители да се възползват от преференции. Следователно Б-я не успява да се възползва от принципа на асим., а се позволява на ЕС постепенно да завладеят нашия пазар поради по-качествените си стоки. Ако Б-я има някакви сравнителни преимущества, то те са в произзодствотона стоки, които в ЕС се смятат за чувствителни, и вносът им се ограничава в най-голяма степен. При вноса на селскостопанска продукция, въпреки безмитния режим относителния дял на селскостопанския ни износ намалява за сметка на същия внос на такива стоки. В много случаи квотите остават нереализирани, тъй като премахването на митата не е достатъчно, за да направи бълг.стоки конкурентни. Прилагат се допълнителни специф.бариери - играят роля на нетарифни ограничения - при този внос от ЕС, ограничаване на експорта на Б-я.

Стокова структура

При внос:

1)запазване на традиционната водеща роля на машини и съоръжения с производствено предназначение и транспортни средства

2)увеличаване на вноса на хим.продукти, метали, текстилни суровини, както и на редица хранителни стоки

При износ:

1)тенденция на увеличаване на износа на редица потребителски стоки, главно от леката промишленост (ишлеме)

2)нараства значението на стокови групи като метали, химични и минерални продукти

3)съкръщава се износа на машини и съоръжения и оборудване на някои продоволствени стоки

Най-голям дял в износа на промишлени стоки

текстил - 17%

метали и изделия - 14%

хим.продукти - 3%

От селскостопанските се изнасят:

вина, живи животни, месо, тютюн, зърнени култури и готови храни. Основна промяна във вътрешното териториално разпределение е смяната в лидерската позиция през 2002г. А именно Италия измества Германия. След Италия са Германия, Гърция, Франция.

Търговския баланс спрямо всяка страна членка на ЕС. През 2002гимаположително салдо с Белгия, Гърция, Испания (общо 240 млн.$). Положителнотосалдо е постоянна тенденция от 95г. Отрицателното салдо с основен партньорГермаия е около 600 млн.$ (3/л от общия стокообмен с ЕС), Франция, Австрия,Холандия. ,

От 90г вносът от Гермаия е превишавал износа от 1,5 до 2,5 пъти. Налице са положителни тенденции по отношение количественото нарастване на импорта експорта. Влошават се качествените показатели. Отрицателно търговско салдо, а индекс на цените по вноса изпреварва цените по износа ^бълг.стоки не са достатъчно конкурентноспособни за пазара на ЕС. Отрицателна е и тенденцията за нарастване на вноса на потребителски и селскостопански стоки имащи аналози в бълг.производство и експортната листа.

(1.2) ЕАСТ

Успоредно с преговорите за ЕС, започнаха преговори за създаване на зона за свободна търговия с ЕАСТ (Австрия, Исландия, Лихтенщайн, Норвегия. Финландия, Швеция, Швейцария). 95г ЕС-»Австрия, Финландия, Швеция. Преговорите са аналогични с ЕС. Швейцария играе доминираща роля. Стокова структура аналогична на ЕС.

02.12.2003г.

ВИВ със страните от ЦИЕ

До 1989г са ни основни партньори. След това имаме две направления

соц.страни от Централна Европа

СССР (ОНД + Балтийските страни)Цели:

преодоляване на кризата във ВИВ

коренно обновяване на договорно правната база

ликвидиране на пасивните салда в преводни рубли с Чехословакия, Полша,Унгария, ГДР

преодоляване на голямата зависимост от пазара на бившя СССР, но сперспектива да се запазят позициите ни, включително и чрез посредническароля на западните фирми (като трамплин)

стимулиране на равнището на фирмено сътрудничество за сметка намаляванена държавното обвързване, което до тогава е единствената форма

ЦЕФТА

В края на 1992г Полша, Чехия, Унгария и Словакия учредиха т.нар. Централно европейско споразумение за свободна търговия (ЦЕФТА); официално е в сила от 01,03.93г.; 199бг + Словения; 1997г + Румъния; юни 1998г и Б-я подписва споразумение и влиза в сила на 01.01.99г.

ЦЕФТА е многостранно споразумение от типа зона за свободна търговия (ЗСТ), целта на което е премахването на митата и ьетарифните ограничения за промишлени стоки и максимално възможно либерализиране на търговията със Ссстоки. Зоната се изгражда в

съответствие с критериите и принципите на СТО при" спазване ангажиментите, приети по асоциирането към ЕС. В този смисъл ЦЕФТА е нещо като преходен етап към редовно членство в ЕС. З основни условия за ЦЕФТА:

а)член на СТО

б)да е асоцииран член на ЕС

в)двустранно споразумение с членовете на ЦЕФТА за свободна търговияБ-я подписва 2 протокола;

урежда търговията с промишлени стоки

урежда търговията със Ссстоки

Предвижда се ЗСТ да се изгради за 3 години. С 1) 85% от стоките се освобождават от мито и до 2001 г падане на митата

При СС стоки имаме 3 групи:

1гр. Без мита

2гр. Многостранно съгласувани мита намаление 15-40% (ПНН)

Згрупа Двустранни съглашения като страните си отпускат квоти или взаимноизгодни концесии (най-чувствителните стоки)

2004г. Чехия, Словакия, Полша, Унгария и Словения излизат от ЦЕФТА

В ЦЕФТА остават Б-я, Румъния, Хърватска

1990 - сега стокообмена с ЦЕФТА се развива неравномерно. До 1995г намаляварязко и бившите страни от Централна Европаот водещи позиции стават на 22ро...............................................................................................................................

След 1995г има съживяване, заради подписаните двустранни спогодби за безмитна търговия с промишлени стоки и тогава се уреди и дълга ни с тези страни (500 млн.за Полша) —> Б-я погасява със стоки. Повлия и това, че се уредиха режимите на търговия с тези страни. След приемането ни за асоцииран член, стокообмен нарастна главно за сметка на

увеличаване на вноса, което доведе до повишаване на дисбалансът 1тр/ехр. 2002г общия стокообмен възлиза на 882,6 млн.$, което е 6.6% от общия български стокообмен при експорт=307,б или 5,7%, а импорт=575 млн. или 7,9%. През последните години Б-я има отрицателно салдо с всички от ЦЕФТА. До 2001 г е най-високо с Румъния, а за 2002г- с Чехия, Унгария, Полша.

след влизането ни в ЦЕФТА партньорите ни се възползваха повече

Стопанската ни структура има ограничена устойчивост. Експорта на СС стокикато Ул е вино. Пром.износ ~ нефт, нефт.продукти, цветни метали, кари...

Изделия на преработвателната промишленост са в ограничен размер и имат разл.представителство в експортните листи нл отделните страни.

Импортът от ЦЕФТА също се характеризира с ограничена стокова номенклатура, но повече са промишлените стоки (хим.пром.)

ОНД (12реп. +3 балт.)

Европейската ориентация на Бълг.ВТ след 1989г ограничи чувствително връзките ни със СССР

При внос и особено при износ след първонач.^ срив 1991 г тенденцията на устойчиво съкращаване продължават

Спрямо 1995г експорта за тях се нзмалява повече от 3 пъти. Импортът намалява само с 8-9%. Понастоящем ОНД+Балт.страни заемат 4-5% от бълг.износ и 20% от вноса (4:1). Определяща роля в отношенията ни с ОНД имат Русия и Украйна. Те заемат 98% от вноса и 60% от износа в рамките на ОНД. Иначе Беларус, Молдова, Казахстан. С останалите почти нямаме отношения. С Балт.страни търговските ни отношения се развиват по-различно. Ст скоро имаме дпоразумение за свободна търговия. Величината на стокообмена е значителна.

Русия:

След 1989г стокообмена намалява. От 1995г тя постепенно загубва водещото си .място в стокообмена и износа, а при вноса запазва позиции.

2002г-..1,238 млрд.$, 9%.отстокообмена ни

91,5млн.$ износ; 1,14бмлрд. $ внос

отрицателно салдо 2002г около 1,5бмлрд. $

Русия е трета е трета в стокообмена, след Италия и Германия. Първа във вноса, в износа 15та. Причина елипсата на окончателно регламентирана нормативна база, както е при ЦЕФТА например.

Проблем е салдото Внос Износ 12-13 пъти

Украйна

2,2% от общия ни стокообмен

1% износ; 3% внос

11 то място в стокообмена ни, Ума при вноса, 1бта при износа

След 1992г развитието на търговията ни е колебливо

Експорта намалява, а импортът се задържа на високо равнище

От 1997г отрицателното салдо непрекъснато нараства

над 150-160 млн. $ в последните години

структурата на стокообмена ни е непроменена

Изнасяме парфюмерия и козметика, медикаменти, нефт.продукти, кари, цветни метали, акумулатори, продоволствени стоки (тютюн)

Внасяме черни метали, мин.горива, метални руди, машини и апарати, суровини

Взаимния стокообмен не отговаря нито на нуждите, нито на възможностите и на двете страни

ВИВ с Балканските страни

Географската близост и производни изгоди

Основните насоки на стратегията ни се свеждат до подобряване на сътрудничеството ни, договорно-правна база, взаимни инвестиции, тлеещи военни конфликти

Стокообмена се характеризира със стабилна възходяща тенденция. 1991-1995г този регион беше най-прогресиращ

След 1995г има понижение и към края на 90те се активизира, макар бавно.Дължи се на сключените съглашения за ЗСТ с ....,Македония,Хърватска(2001 г)

Албания + сътрудничество в рамките на ЦЕФТА. По правило в търговията ни с тях имаме устойчиво положително салдо около 700 млн.годишно

90те години поддържаме положително салдо с всички балкански страни (Турция, Гърция)

2001-2002г отрицателно салдо с Румъния и Словения

Последните 10 години - 16-20% от стокообмена ни

износ 25-30%; внос 12-13%

Основно място заемат стоки с по-ниска степен на преработка (суровини, материали) Неблагородни метали, мин.продукти, изделия на хим. и текстилната промишленост.

Най-висока степен на преработка (машини) е на последно място

Нестабилността на финансовата с-ма в някои балкански страни, както и големия брой дребни търговци позволява широко прилагане на т.нар. "куфарна търговия". Около 150-200млн.$ годишно.

В териториално отношение водещи са Гърция и Турция, Румъния, Югославия, Македония.

(2) ВИВ с развиващи се страни (с около 180 търгуваме)

До края на 80те развиващите се страни, особено арабските страни и Иран са важни партньори.

90те години стокообмена значително намалява, срив 1991 г; след 1991 г въпреки колебанията, негативната тенденция се задълбочава

-диференциран подход; 2 типа страни:

- с ликвидни ресурси стратегически суровини

-проблеми със задълженията им - 3-4 млрд.$ 80те

-разширяване позициите ни в инжинеринговата дейност

Делът в износа е по висок.

Средата на 90те в износа ни те заемат 14-15%, при вноса 5-6%.

Преобладаващи връзки с арабски страни Ул, азиатски (Иран), Африкански (ЮАР, Нигерия), ЛатиноАмерикански (Бразилия, Аржентина)

положително салдо, но намалява като обем

Активизиране на стокообмена (Египет, Тунис, Мароко) - след 1995, но пак е малко. Не е особено активна търговията ни с тях - задържа се на ниско равнище

Арабски държави (23-24броя)

тенденции:

постоянно съкращаване на стокообмена по двете направления Експортанамалява Упъти, импортът 6,5 пъти 2:1 -4:1

положително салдо, но по обем намалява

износа се характеризира с нестабилна продуктова структура и ограничаване наасортимента; неблагородни метали и изделия от тях, хим.продукти,медикаменти, тютюн, зърнени и млечни продукти, машини и съоръжения

При вноса: руди, концентрати, инертни материали (пясък, гипс, цимент),фосфати, енергоносители, хим.продукти, текстилни суровини

нарушени връзки с традиционните партньори (Ирак, Либия) заради м/унар.ембарго и първи стават Египет, Сирия, Мароко, Тунис, Ливан, Йордания

недостатъчно развити отношения със Саудитска Арабия и малките държави отПерсийският залив, които са с голям финансов капитал

Дълговете им към нас:

До 1989г са предоставени държавни кредити на 27 развиващи се държави като помощ за индустрията + кредити и неплатени доставки на фирмено равнище.

Най-много дължи Ирак- 1,5-2млрд.$ 60% от всички вземания на Б-я

Още 11 държави ни дължат много; не е определен точно размерът; ние не си търсим дължимото

1997г от служебното правителство - Ирак, Либия (348млн.$), Нигерия, Алжир, Сирия, Мозамбик, Египет...

2003г се оказва че 7 страни ни дължат 2,2 млрд.$ (Ирак и Либия най-много)

Преговори със Сирия и Никарагуа

2 схеми:

дълг <-> внос на стоки при преференции

кеш + дългосрочни инвестиции в страната ни

01.12.2003Г.ВИВ и РВИД - лекция

Системи от органи за държавно регулиране на ВИД

В с-мата за регулиране и контрол на ВИД вземат участие редица държавни органи с обща и специализирана дейност.

На първо място: висшите органи на държавната власт (парламента - висш законодателен орган). Съгласно конституцията на РБ-я от 1991 г НС осъществява законодателна власт и упражнява парламентарен контрол. В качеството се на върховен орган на държавната власт НС има редица важни правомощия в областта на външната политика цялост в т.ч. и на външно икономическата политика. НС има отношение към цялостното регулиране на ВИД като:

осъществява върховно ръководство на вътрешната и външната политика надържавата

приема, изменя, допълва и отменя закони

приема държавния бюджет и отчета за изпълнението му

установява данъците и определя техния размер

ратифицира и денонсира м/унар. договори, които съдържат финансовизадължения за държавата и се отнасят до участието на Б-я в м/унар.организации

упражнява върховен контрол за спазване на конституцията и законите и в/удейността на държавните органи

На второ място: президентът

Държавния глава, олицетворяващ единството на нацията и представляващ Б-я в м/унар.отношения.Той осигурява съединяването на законодателната и изпълнителната зласт като:

издава укази, отправя обръщения и пожелания по основни въпроси,произтичащи от законите и решенията на НС.

Сключва м/унар. договори

назначава и освобождава от длъжност ръководителите на дипломатическитепредставителства и постоянните представители на РБ-я в м/унар. организации

опрощава несъбираеми държавни вземания

има право на вето в/у законите

6. главнокомандващ на армиятаТрето място: Министерския съвет

Правителството е висшият изпълнителен и разпоредителен орган. Основни пълномощия, свързани с регулирането на ВИД са:

ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната, всъответствие с Конституцията

ръководи изпълнението на държавния бюджет

организира стопанисването на държавното имущество

сключва, утвърждава и денонсира м/унар. договори

издава постановления, правилници, наредби, инструкции и заповеди

ръководи, координира и контролира непосредствено дейността наминистерствата и ведомствата

След държавните органи са държавните министерства и ведомства.

Най-голямо значение за регулирането на ВИД имат: министерство на външните работи, министерство на финансите и министерство на икономиката

Министерство на външните работи - разработва и провежда външна политика, в т.ч. и външноикономическа политика на страната като неразделна част от външната политика общо по отделни страни и

региони. Осъществява непосредствено ръководство и контрол в/у дейността на задграничните дипломатически представителства на Б-я, в състава на които са включени и службите по външноикономическите въпроси.

Министерство на финансите - съвместно с БНБ по някои въпроси разработва и провежда валутна, финансова, митническа и данъчна политика. Към него са Главното митническо управление и Агенция Митници, Главното данъчно управление и др.

Министерство на икономиката - специализиран орган за провеждане на държавна политика в областта на вътрешната и външна търговия, външноикономическо сътрудничество, промишлеността и туризма. Специализирания орган се е променял както в годините преди ВСВ и по време на войната регулирането на външната търговия се е осъществявало от Министерството на търговията, промишлеността и туризма, към което е имало Дирекция за външна търговия с отдели за износ и внос. От първите години след ВСВ до установяването на държавен монопол на външната търговия тази дейност се е осъществявала от Министерството на търговията и продоволствието, към което е била създадена главна дирекция "Външна търговия", която е ръководела и първите промени в организацията на външнотърговската дейност в страната.

1947, 1948г се одържавява цялата търговия - държавен монопол. Ноември 1948г се създава Министерство на външната търговия като ръководещ, планиращ, контролиращ и регулиращ орган. На негово подчинение са всички държавни, външнотърговски предприятия. Министерството ръководи цялата външнотърговска дейност на държавата, разработва и провежда външноикономическа политика. От средата на 69те години на Ххв започва провеждането на стопански реформи и създаване на крупни държавни стопански обединения, които затварят възпроизводст-вения цикъл, производство и реализация на вътрешните и външни пазари.

Външнотърговската дейност преминава към ДСО-та (държавни стопански обединения), а към министерство на външната търговия остават

държавните външнотърговски предприятия със спезиализирана дейност: интерпред, интеркомерс. техноимпекс, булгарреклама и др.

Министерството на външните работи продължава да провежда държавна външнотърговска политика и да следи за спазването на държавния монопол в/у външната търговия.

По време на перестройката през 80те години Министерството на външната търговия е преименувано на Министерство на външноикономическите връзки като се разширяват функциите му по отношение на външната търговия и др.форми на външно икономическата дейност.

В началото на 90те е ликвидирано министерство на търговията. Функциите му се разпръскват м/у другите министерства. След 1 година отново и възстановено.

В периода 1994-1997г се казва Министерство на търговията и външноикономическото сътрудничество. Разширяват се функциите.

През юни 1997г е създадено Министерство на търговията и туризма.

От юни 2001 г е Министерство на икономиката (без земеделието, транспорта и горите).

Министерство на икономиката - е специализиран орган на МС за провеждане на държавната политика в областта на промишлеността, външноикономическото сътрудничество, вътрешната и външната търговия и туризъм. Към Министерствто има политически кабинет, експерти, технически сътрудници, инспекторат и съответния брой зам.министри и главен секретар. Министерството е структурирано в обща администрация и отделни дирекции.

Основни функции на Министерство на икономиката

То разработва целите и приоритетите на държавната стратегия в областта на промишлеността, търговията, туризма, приватизацията и управлението на държавно учреждение и на външноикономическото сътрудничество. Разработва и предлага икон. и правни регулатори за насърчаване на инвестиционната дейност в страната.

В областта на търговията и външно-икономическото сътрудничество има следните функции:

анализират състоянието и тенденциите в развитието на нац. пазар иизмененията в ТБ на страната

разработва, съгласува и прилага тарифни и нетарифни мерки по износа ивноса, свързани с митническата и търговска политика на страната

разработва и прилага режимът за износ и внос, включване на м/унар.контролирани стоки и технологии с възм.двойна употреба на военни и спец.техника

организира конкурси и търгове за износ и внос на стоки, за които са въведениколичествени ограничения. Съдейства за експерта организация настоп.субекти, за осъществяване на програми за стимулиране износа,застраховане и кредитиране

разработва и провежда държавна политика за защита на потребителите инадзор на пазара

участва във формирането и осъществяването на политиката за интеграция сЕС, за присъединяване към НАТО и др.организации за колективна сигурност

участва в подготовката и съгласуването на м/унар. договори, свързани сприоритетните доставки за въоръжените сили и отбраната на страната

участва в разработването и прилага м/унар. правила за опростяване

напроцедурите в м/унар. търговия.

Осъществява оперативното ръководство и функционален контрол в/удейността на службите по търговско икономическите въпроси къмдипломатическите представителства на Б-я

лицензира туристическите дейности, организира контрола за качеството натуристическите продукти

анализира действието на стоп.законодателство, разработва и участва вподготовката на проекти на нормативни актове.

При осъществяването на дейността си министъра издава правилници, наредби, инструкции и заповеди.

Към министерството на икономиката през 1997г е създаден център за насърчаване на износа с цел да съдейства за усъвършенстването на нац. политика за износа, да подпомага и улеснява външноикон.обмен, да разработва и използва програми за насърчаване на износа, да разработва и съдейства за фин. подпомагане на бълг.износители, да набира средства от местни и чуждестранни източници за насърчаване на износа.

Към Министерството на икономиката функционира и институт по търговия (основан 1967) като научен център за външна търговия, преименуван на институт по търговия. Разполага с голям обем от икон., търговска и статистическа информация от специализирани м/унар. източници ОМСТАО и др.Обслужва държавни организации и частните фирми с информация, консултации и проучвания. Предлага информация и анализи за външната търговия на Б-я, за конюнктурата на цените на м/унар. пазари и

ДР-

Друга организация е Агенцията за експ.застраховки, чиято задача е гарантиране

на финансовия бизнес риск при външно търговски операции.

Съществуват и организации, които традиционно съдействат за ВИВ. Особена роля играе БТПП. Първите търговски индустриални пазари са били създадени в Б-я в края на 19в. и са осъществявали твърде активна дейност. След установяването на държавния монопол те са били закрити, но няколко години по късно се чувства необходимост от тях. И през 1952г Българската търговска палата, в която са членували държавни търговски и външно търговски предприятия. След реформите от края на бОте и началото на 70те се разширяват функциите на палатата и членския състав като през 1973г тя е преименувана на БТПП.

БТПП е независимо сдружение за подпомагане, насърчаване, представителство и защита на стопанските интереси на членовете и съдейства за европейската и м/унар. Тя е юридическо лице със седалище в София и клонове. Осъществявадейността си в съответствие с нормативните актове и .... устав и е учредена за

неопределен срок.

Основни цели и задачи:

подпомага, насърчава, представлява и защитава интересите на членоветеси като участва в разработването на нац. програми за развитие настопанската дейност;

представя на компетентните държавни органи съгласуваното мнение начленовете си по проекти за нормативните актове и решения за стопанскатадейност

проучва нормативните актове и отстоява интересите на членовете си,

разработва типове договори и образци и общи условия на договорите

организира арбитражен съд

информира за спазване на м/унар. търговски правила и обичаи

защитава интересите на членовете си пред държ.и обществени институции встраната и чужбина

БТПП съдейства за разширяване участието на фирмите в м/унар. икон. сътрудничество като:

-проучва условията за конкуренция на чужди пазари и информира членовете си за тенденциите в развитието на м/унар.пазари, за обявяване на м/унар. търгове, аукциони и др.

-подпомага установяването на договорни връзки м/у фирми и партньори

-съдейства за разширяване на чуждестранните и български инвестиции в страната и чужбина

-подпомага бълг.фирми за участието им в м/унар. панаири, изложби, изложения и др. популяризира в чужбина възможностите на българските фирми за участие в МРТ -организира прояви за увеличаване на квалификацията на ръководните кадри -подпомага маркетинга, рекламата, другите дейности на членовете си При изпълнение на задачите си БТПП взаимодейства компетентните държавни органи и организации. Тя подпомага образуването на териториални браншови палати и съюзи и сътрудничи с тях. Може да открива клонове както и да се сдружава с чуждестранни и местни лица. Към палатата се създват съвети, които обединяват членовете на функционален,

офесионален и отраслов принцип. Тя представлява интересите на членовете си в м/унар.

правителствени организации, както и в м/удържавни организации по пълномощие на

ипетентните държавни органи.

При изпълнение на своите цели и задачи БТПП изпълнява следните дейности:

1.организира отпечатването и разпространението в страната и чужбина на български и

жди преводи на нормативни актове в областта на ВИВ и стопанска дейност

2.издава непериодични и периодични издания на чужди езици с фирмена, търговска и

кламна насоченост; издава експресни информации и бюлетини

3.осигурява чуждестранна икономическа, фирмена и друга информация, каталози и

разци за производство

4.координира и организира създаването, включването и използването на наши и

/народни информационни с-ми и бази данни

5.организира конференции, симпозиуми, следдипломни обучения, делови контакти и други 6.издава и заверява свидетелства, удотоверение, сертификати за състоянието на

зновете си, за произхода на стоките, за временен безмитен внос, за форсмажор

7.консултира създаването на фирми и осъществяване на външнотърговски сделки 8.извършва маркетигови проучвания на икономическо и търговско сътрудничество 9.рекламира дейността на фирмата чрез специализирани издания, нац.участие в

/нар.панаири и изложби

10.унифицира и стандартизира документи в м/унар.търговия

11.води единен търговски регистър за действащи фирми, фирми в ликвидация и

:състоятелност

12.разработва правила по етика в пазарните отношения, регистрира и популяризира

/нар. търговски и пристанищни обичаи и други

Членството в БТПП е доброволно. Членовете могат да бъдат преки (редовни) членове,

1то са ФЛ и ЮЛ извършващи стопанска дейност и регистрирани по съответния регионалните търговско промишлени палати също са членове на фондации и сдружения,

дпсмагащи стопанската дейност. Почетни членове са ФЛ от страната и чужбина с особени

-услуги. Асоциирани членове - действащи фирми, вписани в единния доброволен търговски

-истър. Членове кореспонденти - чуждестранни съюзи, обиденения, асоциаци и и други. Не

гат да членуват държавни организации, политически партии, синдикати и религиозни

"анизации.

Управлението на палата се осъществява от общо събрание, УС, изпълнителен съвет и заседател. Контролът от контролен съвет.

Към БТПП работят бюро за икономически анализи, център за бизнес и информация, информационен център за електронна търговия.

1.1. cmdОбща характеристика на МИО

1.2. Форми на международни икономически отношения2.1. Възникване на теорията за международната търговия /2.2. Мерканти-лизъм

2.3. Случаи, в които международната търговия е неизбежна/ 2.4 Адам Смит за абсолютните преимущества

2.5. Цифров модел на сравнителните преимущества/ 2.6. Проявление на сравнителните преимущества на микроравнище / 2.7. Условия за изпол-зване па сравнителните преимущества

3.1.Протекционизъм и свободна търговия

3.2. Аргументите па протекционизма

3.3. Арсеналът на протекциопистнчпитс мерки 4.1. Теория на митата

4.2. Класификация на протекционистичните мита

4.3. Структура на митническата тарифа/ Паратарифен протекционизъм/ 4.5. Мита и други косвени данъци

5.1. Количествени ограничения

5.2. Административен контрол върху вноса

5.3. Валутни регулатори на външната търговия

5.4. Други административни мерки за ограничаване на вноса/5.5 Добро-волни експортни ограничения/ 5.6.Специфични местни обичаи, правила и практики като средство на протек политика /5.7. Мерки за стимулира-не на износа

6. Икономически и правни аспекти на външнотърговските сделки

7. Видове външнотърговски сделкi

8.1 Подготовка на външнотърговските сделки

8.2. Формулиране на основните клаузи във външнотърговския договор

8.3. Изпълнение на външнотърговската сделка

9.1. Същност на валутния курс

9.2. Фактори, формиращи валутните курсове

9.3. Котиране на валутите

9.4. Паритет на покупателните сили/ 9.5.Валутно-курсови режими

10.1. менителница

10.2. Запис на заповед, чек, картови плащания, интернет.

10.3. Акредитив

10.4. Инкасо

10.5. свободен превод, открита сметка, банкови гаранции, SWIFT.

11.1. Рисков участък

11.2. Откритост за валутния риск

11.3. Методи за неутрализиране на риска.

1.1.Една национална икономика функционира като отворена, ако участва в мио. Те са съществена и многообразна реалност в днешния стопански свят, търпящ фундаментални промени вследствие технологични новости в теле-комуникациите, транспорта, информационните технологии, ставащ под-властен на глобализацията. За да се оцени значението на мио, би трябвало да си представим свят без икономическо (стопанско) общуване между на-циите. При такова допускане всеки народ ще трябва сам да произвежда необходимите му икономически и други блага, т.е. да се самоосигурява с разнообразие от средства за живот, от фактори за производство и би нама-лило значително не само тяхното икономическо благоденствие, но и на света като цяло. Международният икономикс изучава материално-вещес-твените, валутно-финансовите и др. аспекти на икономическото общуване между страните в рамките на световното стопанство, т.е. отношения, които преминават националните граници и заедно с това търпят количествени и качествени промени. Те са динамична, вътрешно единна (обогатяваща, ус-ложняваща се) съвкупност от връзки, в която са въвлечени практически всички сфери (индустрия, обслужваща и др.) и фази на стопанския процес

на отделните национални държави - предпроизводствена, производстве-на, реализационна. Системата на МИО е съвкупността от външноикономи-ческите (търговски, производствено-кооперационни и пр.) отношения на различните страни в света, но взети в тяхната взаимна преплетеност. В края на XX век системата на мио е подложена на значими промени от трансформационен и революционен характер, в основата на които са раз-растващата се международна търговия, дълбокото влияние на междуна-родните корпорации и преките чуждестранни инвестиции. В исторически аспект международната търговия е една от първите форми на проявление на този процес на преодоляване, на рушене на стопанската затвореност на народите. Ускорената динамика на мио е присъща за света през последни-те две столетия, а също и през нашия век. Но началото й датира от XIX век. МИО в своето разнообразие от форми се развиват под определящото въз-действие на фактори, които са вътрешноприсъщи на икономическата сис-тема: • технологичният начин на производство и промените, които той претърпява; прогресът на транспортните и съобщителните технологии, позволяващ по-лесното преодоляване на разстоянията. Развитието на морския транспорт, широкото разпространение на ж.п. транспорта не само позволяват намаляването на транспортните разходи, но правят възможно придвижването на големи количества стоки на далечни растояния, а при-ложението на телеграфа ускорява информационния поток, придвижването на новините, съответно сключването на сделките; прогресът в управление-то на производството и продажбите; дългосрочните промени в икономика-та от структурен характер, специализацията на производството (възниква-нето на нови отрасли, подотрасли, производства) върху основата на разде-лението на труда, терциаризацията на икономиката; растящата производ-ствена и капиталова концентрация, проявяваща се в образуването и фун-кционирането на крупни икономически единици, нуждаещи се от външни пазари; промените във формите на организация на стопанската дейност, развитието на техниките на оптимизираното производство; появата на но-ви продукти и материали, на процедури, спестяващи ресурси, на нови пот-ребности; неравномерното разпределение на икономическия и научно-техническия потенциал в света, отреждащо нееднаква роля на отделните държави в световните стопански връзки и др. Картата на международната икономическа активност се чертае от комплексното и динамично взаимо-

действие между различните стратегии на поведение на конкретните игра-чи в мио. Водещите остават все още традиционните индустриални държа-ви. Като правило в тях са базирани и компаниите майки, управляващи и контролиращи дейността на филиалите си, разположени извън тях. Обеми-те на външноик връзки на отделната страна, на света като цяло зависят съ-що от външнотърговската политика, която провеждат официалните власти на страните, тъй като тя е съвкупност от мероприятия - пазарни, админис-тративни и организационни форми, подчинени на съображенията за защи-та и реализация на интересите на основните ик субекти на националното стопанство при деловото им общуване с външния за страната свят. Обеми-те, тенденциите в развитието на световните търговски връзки се задават от големите, развитите държави. В основата си определителите на МИО имат исторически характер. Едни от тях изчерпват своето действие, въз-никват нови, заменяни от по-нови и т.н. Като цяло системата на МИО е ди-намична, променяща се, противоречива. Променя се нейната вътрешна структура, заедно със старите форми се появяват и нови, обусловени от ра-дикални, революционни промени в редица сфери на социално-иконо-ми-ческия живот. Международната търговия се сочи като исторически първа-та форма на МИО, но не остава единствената. Транснационалните корпо-рации предизвикват дълбоки структурни изменения в световното стопан-ство, оказват огромно въздействие върху международното производство, търговия и финанси. Погледната в исторически аспект системата на МИО показва, че позициите на отделните страни в нея се променят, национал-ните икономики усилено се конкурират, търсейки лидерски позиции. Раз-витието (дълбочина, обхват и пр.) на мио е собено "чувствително" към по-литическия фактор. Политизацията на МИО има своите основания, причи-ни: наличието на различни обществено-политически и икономически сис-теми; необходимостта от международни институции, които да координи-рат усилията на държавите за създаването на по-благоприятни условия за развитието на националните икономики и взаимоотношенията между тях; борбата за нов международен икономически ред, т.е. за демократизация на мио, водена от развиващите се страни; изострянето на т.нар. глобални проблеми - екологичен, суровинен, продоволствен, демографски и пр. Освен това външноикономическата активност на една страна винаги е би-ла обект на националната политика на официалните й власти. Курсът на

България за присъединяване към Европейския съюз е политически, но зад него има икономически очаквания, цели. Външнополитическият курс на всяка една страна нормално се подчинява на съображенията за подкрепа на националните, в т.ч. и външноикономическите й интереси. Реално взаи-модействието между политическите амбиции и съперничеството на дър-жавите, включително техните съвместни усилия, създават рамката на по-литическите отношения, в която функционират пазарите и икономическите сили. Страните, най-вече по-големите от тях, определят правилата, които отделните предприемачи и международните корпорации трябва да след-ват и тъкмо тези правила, общо взето, отразяват политическите и иконо-мическите интереси на доминиращите държави и техните граждани. При все това икономическите и технологичните сили също формират политика-та и интересите на отделните страни и политическите отношения между тях. Икономическите и политическите дела са зависими и от мощната сила на пазара. В мио няма вечни приятели, но има вечни интереси. Диплома-ция се възприема като необходим и естествен инструмент за осигуряване-то на благоприятни условия за възпроизводството на националния капи-тал, за решаването на международни проблеми с икономически и финан-сови лостове в полза на националния интерес.

1.2. Срещат се различни класификации, изградени върху основата на мно-жество, но отделно взети конкретни критерии: обект на отношенията; ре-гиони, в които се осъществяват външноикономическите връзки; преслед-вани цели чрез участието във външноикономическите операции; отноше-ния в зависимост от фазите, етапите на възпроизводствения процес; исто-рическа последователност, в която се развиват отношенията; брой на учас-тващите страни в МИО (двустранови, многостранови); сложност, характер на отношенията. Всъщност класифицирането на сложните явления (проце-си, отношения) само подпомага детайлното им изучаване. В. Маринов раг-раничава: а) международни отношения в сферата на обръщението (търгов-ски, валутни, платежни отношения); б) международни отношения в облас-тта на приложната наука и техника; в)международни отношения при ин-вестиционното сътрудничество, проявяващо се при съвместното изгражда-не на обекти от общ интерес с участието на две и повече страни; г) между-народни отношения в сферата на непосредственото производство, водещи до кооперирано производство на едни или други продукти в междунаро-

ден мащаб; д) международно преливане на капиталови фондове, в т.ч. международни кредитни отношения; е) международна миграция на тру-дови ресурси; ж) международен транспорт и съобщителни връзки; з) меж-дународен туризъм; и) международни отношения по повод предоставяне-то на други видове услуги и т.н. Р. Димова сочи като основни форми на икономически отношения в различните области международната търговия международната миграция на работна сила, преките задгранични инвести-ции, съвместните предприятия, многостранните корпорации, научно-тех-ническото сътрудничество, свободните икономически зони, международ-ните валутно-финансови отношения и др. Според предметната характерис-тика на ресурсите и целевата насоченост на отношенията, които възникват между субектите в резултат на извършената от тях дейност, Т. Горчева из-вежда: а) международен стокообмен и обмен на услуги, респ. Междуна-родни търговски отношения; б) монетарно-финансови отношения, изразя-вани чрез баланса на плащанията; в) отношения в областта на инвестира-нето и на предприемачеството, респ. инвестиционна политика, които най-често се свързват с транснацион корпорации. От гледна точка на регионал-ния подход се обособяват: а) отношения в субсистемата "Север-Юг", т.е. икономически отношения между силно развитите индустриални държави и развиващите се страни; б) отношения в субсистемата "Развити индустри-ални държави с утвърдени пазарни стопанства"; в) отношения в субсисте-мата "Изток-Запад" - страните от Централна и Източна Европа. Икономи-ческите отношения между страните въз основа на признака характер на връзките между партньорите могат да се диференцират на традиционни и нетрадиционни (комплексни). Традиционните икономически отношения се развиват в рамките на заключителната фаза на възпроизводстве-ния ци-къл - реализацията (т.е. на пазара). Това са търговски отношения, страните се срещат и -разделят на пазара, продавачът примерно отчуждава матери-алното благо, търсейки паричния еквивалент, купувачът се разделя с пла-тежни средства (валута), но придобива собственост върху необходимото благо. В кръга на търговските операции има разнобразие - международна сделка за покупко-продажба, посреднически сделки, реекспорт, търговски компенсации, борсови операции, аукционни операции, търгове за достав-ка на стоки, лизингови операции. При комплексните връзки, които са по повод на производствено коопериране (съвместно производство, субкон-

тракт, съвместни проекти и пр.), инженерингови контракти (сделки за ин-женерно-строителна дейност - при условие "ключ", условие "продукт на ръка", условие "пазар на ръка" и др., компенсационно съглашение, конце-сионно съглашение и пр.), научно-технически резултати (патентно-лицен-зионни съглашения, управленски контракти, франчайзинг и др.) и се разпо-лагат по място и време върху различните фази и етапи на възпроизвод-ствения цикъл, е налице хетерогенен характер на отношенията между пар-тньорите. Страните се ангажират с разнородни по характер връзки - инвес-тиционни, технологични, производствени, информационни, маркетингови и пр. В рамките на системата на мио съществува единство и взаимна обус-ловеност между отделните й елементи (форми). Така международното разделение на труда, водейки до специализация на страните в производ-ството на стоки за световния пазар предполага търговски връзки между на-циите. Но при международната стокова търговия продуктите се "движат" в пространството, сменяйки една държавна територия с друга, при помощта на международния транспорт. Търговията е възмездна, предполага купу-вачът (вносителят) да заплати цената на търгуваните стоки на техния про-давач (износител), възникват платежни отношения. Ако сделката е на кре-дит, се появяват кредитни отношения. Стоките предмет на международна покупко-продажба се застраховат срещу възможни рискове - примерно от повреждане, погиване и др. През последните години се наблюдават след-ните тенденции: към нарастваща комплексност на мио и преходът от меж-дународни отношения в разменния процес към отношения в непосред-ствения производствен процес; нарастващата роля на по-сложните, по-ефективните форми на икономическо взаимодействие. Страните днес осъ-ществяват своите външноикономически връзки в по-голяма степен чрез сближаване, съгласувайки търговската, технологичната, валутната и пр. по-литики. Това просто е неизбежно поради налагащата се все по-определено линия на отвореност (откритост) на националната икономика на една стра-на към другите такива, към световната, с цел получаване на преки техноло-гични, производствени, организационни, пазарни и други изгоди.

2.1. Исторически икономическата теория възниква като стройна система в опитите на най-известните британски и френски политици и философи от XVIII в. да разкрият същността и механизмите на международното разде-ление на труда. Така, преди да възникнат теориите за микро- и макроико-

номическото поведение на националните субекти, икономиксът възниква като теория на международната търговия. През 1776 г. Адам Смит публи-кува своя трактат "Богатството на нациите", воден от стремежа си да пре-осмисля критически господстващата по това време в Англия доктрина и практика на меркантилизма. През 1817 г. Д. Рикардо доразвива в своето съчинение "За принципите на политическата икономия и данъчното обла-гане" разбиранията на Смит относно външната търговия и така се поставя началото на теорията на мио, доразвивана и до днес в множество направ-ления от най-видните икономисти на планетата. 2.2. Приемайки формата на отявлен икономически национализъм, меркантилизмът учи, че страни-те не могат да печелят винаги от международна търговия. Възприемайки световното богатство като постоянна величина, меркантилистите смятат, че ако една страна печели от международния обмен, това става само за сметка на загубата на нейния партньор. Меркантилистите не разбират или не желаят да разберат елементарната икономическа аксиома, че не коли-чеството злато, а обемът от стоки и услуги, които могат да се купят с него и тяхното потребление определят богатството на нацията и стандарта на жи-вот в дадена страна. Прилагането на меркантилна търговска политика в нейния чист вид е невъзможно в страни, бедни на производствени факто-ри. Въпреки това не може да се отрече благоприятният ефект на тази поли-тика върху националното производство. Постигането на постоянен търгов-ски актив чрез прилив на злато може да се осъществява само с всеобхва-тен държавен контрол върху външната търговия, но разходите по адми-нистрирането "изяждат" допълнителните печалби от търговията. Тези раз-ходи постоянно растат.

Меркантилизмът се развива като мироглед и практика в епохата на златно-паричния стандарт, когато една измежду всички стоки бива избрана от чо-вечеството за универсално средство за плащане и размяна. В резултат нат-рупваното с десетилетия "богатство на нацията" ще загуби стойност и сми-съл. Меркантилизмът дава отговор на трите въпроса пред теорията на тър-говията само в контекста на определен исторически момент, при опреде-лените, исторически ограничени условия на златно-паричния стандарт, а не независимо от мястото и историческия момент, липсва обективност. Първи трудовете на Смит и Рикардо правят големия скок в тази теория, обяснявайки мотивите, ползата и модела на търговията независимо от ге-

ографски различия, национални особености и частни интереси. Единстве-ното и най-важно условие (но не и ограничение) за последователността на тяхната теория е наличието и пазарното функциониране на стоко-во-па-рично стопанство.

2.3. Има случаи, при които отделните страни не са в състояние да постигат вътрешните си икономически цели без международна търговия и търгуват с останалия свят независимо от наличието или липсата на икономическа изгода или възможности за нейното максимизиране. По-важните случаи, в които външната търговия няма алтернатива, са: 1.Неравномерното разпре-деление на факторите на производството в отделните точки на планетата - природни суровини и енергоносители, почвени и климатични условия, Потребностите от инвестиции в много страни се натъкват на недостиг от капитал и технически знания, които наложително се внасят от чужбина, в други страни тези фактори на производството надхвърлят като предлагане обема на платежоспособното търсене и търсят възможности за реализа-ция в чужбина. 2. Потребностите от въоръжаване и обезпечаване на наци-оналната сигурност чрез прилагане на върховите постижения в оръжейна-та индустрия. Модерната оръжейна индустрия отдавна се е превърнала в приоритет на ограничен кръг капиталово и кадрово мощни държави. Всич-ки останали страни са принудени да внасят необходимите модерни оръ-жия за обезпечаване на националната си сигурност и суверенитет. 3. Въз-можността за увеличаване на микроикономическата ефективност на про-изводството също представлява един от задължителните мотиви за учас-тие в международната търговия. Само чрез използване на възможностите за реализация на продукцията на международните пазари фирмите, функ-циониращи в страни с ограничен вътрешен пазар, могат да увеличават ма-щабите на производството (едросерийно) и да оптимизират размерите му. 4. Ултимативна става външната търговия при производството и реализаци-ята на диференцираните продукти с голям асортимент. Осъществяването на свободата на потребителския избор и основния интерес на потребите-лите - в рамките на ограничения им във всеки момент доход да закупят та-къв пакет от стоки и услуги, че да максимизират удовлетворението си - предполага наличието на максимално широк асортимент от стоки. Така нуждата от поддържане на широк асортимент при тези изделия налага тях-ната размяна по линия на външната търговия. По съшите съображения се

води интензивна търговия с плодове между регионите от тропиците и уме-рения климатичен пояс. 5. Временните дисбаланси във възпроизводстве-ния процес също неизбежно насочват предприятията към външните паза-ри. Чрез участие в международната търговия могат да бъдат компенсира-ни загубите от временно свръхпроизводство или дефицит на местния па-зар, което представлява благоприятна мярка както от гледна точка на от-делното предприятие, така и от гледната точка на националната и глобал-ната икономика. Част от международната търговия се реализира дори ко-гато нито един от изброените случаи не може да служи като неин мотив. 2.4. Адам Смит в "Богатството на народите" започва систематичното разра-ботване на теорията за мотивите на отделните страни за участие в между-народната търговия по аналогия с домакинствата в една отделна страна. В условията на стоково-парично стопанство нито едно отделно домакинство не се стреми да произвежда всички необходими блага за своето потребле-ние, а само онези, в които е най-ефективно. Така отделните народи би следвало да се специализират само в производството на стоки, които мо-гат да произвеждат най-ефективно и да заменят с чужбина част от тези блага за такива, които биха произвеждали по-неефективно. Посредством специализацията и търговията производителите не губят време да пренас-тройват производството от един продукт към друг и концентрирането вър-ху производството на един продукт ще стимулира отделните производите-ли да търсят нови, още по-ефективни методи и технологии за производ-ството му, с което увеличават производителността. Смит доказва, че бла-гоприятните въздействия от специализацията и търговията ще настъпят без участието на скъпоструващите държавни мерки за регулиране на ико-номиката, т.е. в условията на чисто пазарно регулиране, с което отрича ро-лята на меркантилната държавна политика в тоталното регулиране на вън-шнотърговския оборот. Това пазарно регулиране се зключава в следното: в процеса на търговията собствениците на капитали и тези на труд ще се стремят да инвестират капиталите си и да продават труда си в експортно-конкурентните производства, където печалбата и работната заплата са най-високи. Те ще мигрират в експортните производства от онези отрасли, които се оказват непечеливши в условията на външна търговия. Така пос-редством автоматизмите на пазарите на производствени фактори и готови изделия, без намесата на правителството, страните ще се специализират в

печеливши отрасли и ще увеличават богатството си чрез участие в между-народната търговия. Особеност и недостатък в схващанията на Смит за мо-тивите и ползата от търговията е условието, че за да търгуват помежду си нациите, всяка от тях следва да произвежда поне един продукт по-ефек-тивно от другите. В това се състоят нейните абсолютни преимущества. Изгодата от абсолютните преимущества се свежда до увеличаване на про-изводството върху основата на специализацията както във всяка страна по-отделно, така и в световен мащаб. Ако една от страните е по-непроизводи-телна във всички отрасли в сравнение с търговските си партньори, т.е. ня-ма абсолютно преимущество в нито един отрасъл, тя, според Смит, не мо-же и не следва да търгува с външния свят, защото ще натрупа външнотър-говски дефицит, а чуждестранната конкуренция ще разори местните про-изводители във всички отрасли. Условието за наличие на абсолютно преи-мущество рязко ограничава основанията и мотивите за водене на търго-вия. То показва и границите на модела на Адам Смит за международната търговия.

2.5. За да изведе закона за сравнителните преимущества в своя търговски модел Рикардо включва две страни със стоково-парични стопанства. Това условие е особено важно, защото теорията за сравнителните преимущес-тва се гради върху различията в националните разходи за производство и съотношението на разходите за производство на един и същ продукт в две страни. Единствената и най-съществена разлика между тях са разхо-дите за производство на отделните изделия в отделните страни. Ако раз-менните пропорции между стоките вътре в страните са еднакви, липсва основа за търговия между страните. В този модел ще допуснем, че едната от страните няма абсолютно преимущество в нито един от отраслите. Именно в това се заключава основният извод на теорията за сравнителни-те преимущества: основа за специализация и търговия между страните е налице дори и тогава, когато едната от тях няма абсолютно преимущес-тво, те. е по-ниско производителна от другата във всички отрасли. В духа на класическата теория приемаме, че различните разходи за производ-ството на отделните артикули (земя, труд и капитал) могат да се сумират и изразяват в една и съща мерна единица - часове труд. Изразените в работ-ни часове разходи за производство в двете страни са непосредствено съ-поставими. Т.е. по-ниските разходи за производство на единица продук-

ция показват преимущество по производителност, съотношенията на раз-ходите в един отрасъл в двете страни показват точната цифрова величина на тези преимущества. Съотношението на сумите от разходите за единица артикул от всички произвеждани в двете страни артикули ще представля-ва съотношението на равнищата на производителността в двете страни. Така вече можем да формулираме закона за сравнителните преимущес-тва: ако в сравнението участват две страни и повече продукти, по-високо развитата страна има сравнителни преимущества и следва да се специа-лизира в производството и износа на онези продукти, където абсолютните й преимущества са по-големи от средното съотношение на националните равнища на производителността. По-слабо развитата страна има сравни-телни преимущества в онези отрасли, където изоставането й по произво-дителност е най-малко в сравнение със средното съотношение на нацио-налните равнища на производителността. Следователно при сравняването на две страни в отделните производства сравнителни преимущества имат или едната, или другата страна. Ако съотношението на производителнос-тта в даден отрасъл е равно на средното съотношение на националните равнища на производителността, никоя от страните няма сравнителни преимущества в този отрасъл. Ако страните са повече се използва принци-па на транзитивността. На макроравнище влиянието на сравнителните преимущества има характер на увеличаване на производителността на труда. При по-големи различия в равнищата на производителността на от-делните страни ще бъдат по-големи и сравнителните преимущества, а от-там и сравнителната изгода под формата на повече допълнително произ-веден продукт или повече икономии на труд. 2.6. В международните срав-нения сравнителните преимущества трябва да се изразяват в по-ниски це-ни, защото именно те свидетелстват за международната конкурент-оспо-собност на даденото изделие. Икономически ефективно може да се изна-ся само изделие, което се произвежда по-евтино в сравнение с това на конкурентите. Същевременно високите разходи за производство на изде-лия със сравнителна неизгода води до формиране на по-високи цени, кое-то стимулира заместването на такова производство с внос. За да носят не-обходимата информация, цените на изделията в международните сравне-ния следва да бъдат съпоставими. Рикардо приема, че съотношенията на цените в отделните страни отговарят на съотношенията на разходите за

производство. Ако това условие винаги е налице, валутните курсове, необ-ходими за съпоставката на отделните национални цени, могат лесно да се изчислят. Важно условие за разпознаването на отраслите със сравнител-нои преимущества е, че цените на стоките следва да се съпоставят, като се преизчисляват по такъв валутен курс, който изравнява ценовия потенциал в двете страни от сравнението. Това правило важи и в съвременния книж-но-паричен стандарт. Валутният курс, който изравнява ценовите равнища на двете страни в сравнението, съвпада с паритета на покупателната сила на валутите. С превърната по такъв валутен курс единица национална ва-лута се купува същото количество стоки във всяка страна. Основния извод на Рикардо: различията в производителността на труда в отделните стра-ни са основа на специализацията и търговията. Сравнителните преиму-щества, които произтичат от тези различия, следва да се използват и това има ефект на увеличаване на производителността на труда и увеличаване на общото богатство при неизменни разходи за производство. 2.7. Форму-лирани са няколко задължителни предпоставки, за да влезе законът за сравнителните преимущества в сила: 1.Стопанските субекти работят в па-зарна среда, където печалбата и нейното максимизиране са главните ус-ловия за оцеляване и растеж. Производителите и търговците следва да бъдат чувствителни към разходите и цените. 2.Стопанските субекти следва да разполагат с актуална и точна информация за международните цени. Ограниченият достъп до ценова информация представлява сериозна труд-ност при формирането на пазарното поведение на фирмите. 3.Национал-ната икономика следва да разполага с добре изградени канали за тран-сфер на производствени фактори от производствата без сравнителни пре-имущества към тези със сравнителни преимущества. Само ефективна транспортна инфраструктура за трансфер на материалните и енергийни ресурси, добре организиран фондов пазар за преливане на свободни ка-питали и развит пазар на труда могат да осигурят прехвърлянето на произ-водствените фактори от губещите към рентабилните по критериите на международния пазар производства. 4. Използването на сравнителните преимущества предполага максимална либерализация на търговията. Ползите от участие в международното разделение на труда се реализират само ако всички стопански субекти от всички страни търгуват свободно по-между си. Това означава, че пред международното движение на стоки не

се издигат бариери от неикономическо, непазарно естество. Ако първите три условия за използването на сравнителните преимущества са изцяло приоритет на националните икономически политики, то последното усло-вие предполага координация на тези политики на международно равни-ще.

3.1. Външнотърговската политика е съвкупност от теоретични обосновки, конкретни пазарни и административни мерки и организационни форми, въведени с цел защита и реализация на интересите на основните иконо-мически субекти в националната икономика в техните стопански взаимо-отношения с външния свят. В основата на външнотърговската политика стоят интересите на потребителите и производителите. Интересът на пот-ребителите в националната икономика е да постигнат максимална полза от пакета стоки и услуги, които могат да закупят на вътрешния пазар. Мак-симално полезна комбинация от стоки и услуги потребителите могат да постигнат в условията на алтернативност или възможности за избор. В слу-чай, че на вътрешния пазар потребителите намират стоки не само от мес-тно производство, но и от внос, те могат да осъществят по-пълно правото си на избор. По презумпция вносните стоки конкурират местните на вът-решния пазар с по-високо качество на същата цена или с по-ниска цена при същото качество. Външнотърговска политика, при която стоковите по-тоци през границата не се регулират с държавни мерки, а навлизането на вносните стоки и услуги на вътрешния пазар се мотивира единствено от пазарните механизми, наричаме политика на свободна търговия(free trade). Освен че защитава конкретните потребителски интереси, политика-та на свободна търговия има благоприятен ефект върху цялата икономика. В краткосрочен план политиката на свободна търговия има двояк ефект върху икономиката - благоприятства ценовото равнище на стоките и вло-шава доходите на потребителите. При липсата на какъвто и да е доход безработният потребител не е в състояние да се възползва от благоприят-ното развитие на цените. Държавата, като изразител на обществения инте-рес, следи и регулира въздействието на чуждестранната конкуренция на местния пазар посредством политиката на протекционизъм. Този тип вън-шнотърговска политика като антипод на свободната търговия преимущес-твено защитава интересите на местните производители в ущърб па потре-бителите. Посоката на въздействие на протекционистичните мерки зависи

в голяма степен от структурата и ценовата еластичност както на местното производство, така и на потреблението. От икономическа гледна точка е изключително важно познаването на арсенала от средства на протекцио-низма, за да се прогнозира тяхното въздействие върху доходите. В крат-косрочен план политиката на протекционизъм стабилизира и уравновеся-ва икономическата система. Селективното ограничаване на вноса в по-малка степен спрямо суровините и в по-голяма степен спрямо изделията с висока степен на преработка стимулира местното производство и решава проблемите на безработицата. В дългосрочен план обаче негативните въз-действия на протекционизма върху националните икономики и световното стопанство като цяло надхвърлят позитивните краткосрочни въздействия: елиминирането на чуждестранната конкуренция освобождава производи-телите от принудата на рентабилността; не стимулира технологичния рас-теж и дислокацията на производствените фактори от неконкурентните към производствата със сравнителни преимущества; така стимулира поддър-жането на неефективни по критериите на международния пазар и сравни-телните преимущества местни производства; създава изкуствени монопо-ли и благоприятства монополното ценообразуване на местните произво-дители; разходва национален доход за издръжка на държавна админис-трация, прилагаща мерките на протекционистичната политика; увеличава административната намеса в икономиката, с което предизвиква пазарни изкривявания и поражда корупция; обезсилва и елиминира международ-ното разделение на труда. Съществен дял от инструментариума на протек-ционизна цели осигуряване на конкурентни позиции на местните произво-дители на външните пазари посредством административно стимулиране на износа. Поради разнопосочното въздействие на свободната търговия и протекционизма в краткосрочен и дългосрочен план нито една страна в света не прилага тези два типа външнотърговска политика в чист вид, а представлява смесица от протекционизъм и свободна търговия, разполо-жена по скалата между двете крайности.

3.2. Във всички призиви и аргументи в полза на протекционизма се съдър-жа имплицитно стремежът към защита на частични (групови и индивиду-ални) интереси, представени като обществени или национални. Аргумен-тите на протекционизма са предназначени да въздействат пряко върху държавния апарат, който приема решенията за моделиране на външно-

търговската политика, или косвено - чрез мобилизацията на широки об-ществени групи за натиск в полза на протекцио-нистичните решения. Сред откровено невярните аргументи в полза на протекционизма се срещат твърдения - лозунги, като "парите да остават у дома", т.е. вместо в чужби-на, да харчим парите си за местни стоки. Възприемайки парите не като средство за размяна, а като символ на богатството, привържениците на та-зи теза пренебрегват факта, че парите, платени за внос от чужбина, рано или късно ше се върнат от реализиран износ. Друго заблуждаващо твърде-ние е, че местните производители имат права върху местния пазар - ако се ограничава вносът, повече стоки ще се произвеждат в страната, ще се раз-криват повече работни места и ще се увеличи стопанската активност. Доста привържници на протекционизма призовават да се въвеждат селективно мита, които да изравняват разходите па местните и чуждестранните произ-водители, и с това да елиминарат конкурентните предимства на чуждите производители от прилагането на евтини фактори за производство. Друг аргумент е че страните с високо заплащане на труда не следва да търгуват със страни с ниско заплащане на труда, защото чрез конкуренцията риску-ват да свалят заплатите и да ги изравнят с тези в по-бедните страни, което ще влоши стандарта па живот. Трите посочени досега аргумента често се комбинират в общ - недопукане па пазарни смущения или щети за местни-те производители. Социално чувствителната тема за безработицата се ек-сплоатира в полза на протекционизма чрез аргумента, че е периоди па ви-сока безработица е наложително ограничаването на вноса, което ще уве-личи местното производство. То от своя страна ще увеличи заетостта и на-ционалния доход. Аргумент за въвеждане на протекционистични мерки е ценовият дъмпинг като форма на нелоялна конкуренция, като дъмпинг е всеки внос на стоките на цени, по-ниски от тези в страната на износителя. Друг аргумент в полза на протекционизма изтъква, че страните, които под-държат мита и други ограничителни мерки, са в по-добри позиции от пар-тньорите си по време на преговори за либерализиране на търговията. По тази логика преди началото на преговорите се въвеждат т.нар. тактически мита, които играят ролята на моркова: обещаваме да свалим своите мита, ако и партньорите намалят митата срещу нас. Въвеждането на протекцио-нистични мерки често се аргументира с приоритетите на националната си-гурност. Една от най-оспорваните аргументации за прилагането на протек-

ционистични мерки е защитата на младите производства. Младите произ-водства с потенциални сравнителни преимущества не могат да се развият без първоначална (и временна) протекционистична защита. През това вре-ме местният пазар би осигурил икономиите от мащаба, необходими за постигане на конкурентно ниво на разходите и цените на новото произ-водство, а производителите ще усъвършенстват технологиите и организа-цията на производството. След като постигнат целите си, протекционистич-ните мерки следва да отстъпят пред свободната търговия. Разновидност на теорията за защитата на младите производства е теорията за протекцио-нистична защита с оглед диверсификацията на структурата па национална-та икономика и съответно на износа. Идеята е чрез мита и други ограничи-тели върху вноса да се стимулира местното производство на стоки с по-ви-сока степен на преработка, за да се преодолее едностранната зависимост. Изтънчена форма на войнстващия протекционизъм е теорията за оптимал-ните мита и условията на търговия (ТТ). Посредством митата се осигуряват както постъпления в държавния бюджет, така и намаляване на импортни-те цени при запазване на крайните цени на вносните изделия на вътреш-ния пазар. Валидността на повечето тези е твърде условна, а срещу всяка мярка на протекционистичната политика могат да се изтъкнат други, по-ефективни мерки на икономическата политика. Дори в редките случаи, ко-гато протекционизмът носи нетни облаги на съответната страна, неговият нетен ефект върху световното стопанство е отрицателен.

3.3. Системата на междудържавните договори, Генералното съглашение за митата и търговията (ГАТТ) и неговата правоприемничка - Световната тър-говска организация, като инструменти за координиране на протекционис-тичните мерки, прилагани в отделните страни, намалиха безразборното ограничаване на вноса и стимулирането на износа и наложиха многостран-на координация на прилаганите протекционистични средства. В съвремен-ния взаимозависим свят ограничаването на чуждестранната конкуренция и административното предоставяне на конкурентни позиции на местни производители на чуждестранните пазари почти автоматично предизвиква ответни реакции в засегнатите страни. Традиционните средства и методи отстъпват на нови, непознати и трудно доказуеми мерки за държавна на-меса в международния стокообмен, които дават основание да се говори за ново поколение "неопротекциопизъм".

4.1. Според посоката на въздействие различаваме средства за ограничава-не на вноса и средства за стимулиране на износа. По своя характер тези средства могат да бъдат тарифни - свързани с прилагането на мита и мит-нически процедури - и административни или непазарни, голяма част от които също се реализират чрез дейността на митническите органи. Тариф-ните средства или митата въздействат върху международния стокообмен косвено по линия на ценообразуването и пренасочването на потребление-то. С други думи митата изпълняват своята функция при наличието на дей-стващ стоков пазар. Там където пазарното въздействие на митата върху търсенето и предлагането не постига желания външнотърговски ефект, или липсва развит стоков пазар, приложение намират административните средства. Митото е вид косвен данък, с който се облагат стоките, пресича-щи митническата граница на една страна. Като ценообразуващ фактор ми-тото променя пазарните позиции на стоките и пренасочва потреблението от обмитени към необмитени стоки и посредством ценовия механизъм намалява и осуетява възможностите за реализация на обмитените стоки и навлизането им на определен пазар. Като ценообразуващ фактор митата увеличават цените на обмитените стоки. Най-често прилаганият вид - им-портните мита - оскъпяват чуждестранните стоки на местния пазар и на-сочват търсенето към стоки-заместите-ли или еквиваленти от местно про-изводство. Митата се внасят в полза на държавния бюджет от първия соб-ственик на подлежащата на обмитяване стока след пресичане на митни-ческата граница. Внесените мита впоследствие се калкулират в продажна-та цена за сметка на крайния потребител, т.е. митническото задължение възниква за вносителя на стоката, но размерът на митото се внася в бюд-жета за сметка на крайния потребител. Така митото реализира своята дво-яка функция - като фискално средство служи за акумулиране и преразпре-деление на доходи чрез държавния бюджет и като протекционистично средство защитава определени производители от чуждестранна конку-ренция. Двете функции на митата се реализират едновременно, въпреки че практиката познава и прилагане на чисто фискални мита. Такива са им-портните мита върху стоки, които нямат еквивалент от местно производ-ство. Въпреки единственото си предназначение да попълват държавния бюджет, чисто фискалните мита също оказват протекционистичен ефект. Митото е мощно дискриминационно средство с траен ефект върху реше-

нията и поведението на засегнатите стопански субекти. Импортните мита дискриминират чуждестранните производители в полза на местните, като предоставят на последните по-благоприятни ценови позиции на един и същ пазар - местния. На второ място импортните мита дискриминират ед-ни местни пред други местни производители в полза на онези производи-тели, които произвеждат преимуществено с местни фактори за производ-ство. За да се ограничи подобен ефект, при определянето на ставките в митническите тарифи на страните с пазарно стопанство се прилага прин-ципът на градацията: ставките за внос на суровини в непреработен вид са по-ниски от тези за внос на полуфабрикати, а най-високи са ставките за внос на готовото изделие (сурови кожи е нулева, телешки бокс е 10%, а вносът на ръчни чанти от естествена кожа се облага с 25% мито). На трето място митата поставят в по-неблагоприятни позиции местните потребите-ли в полза на чуждестранните, които потребяват същите артикули при по-ниска цена. На четвърто място митата дискриминират едни местни потре-бители пред други. Митата върху стоки от първа необходимост засягат чувствително нископлатежните слоеве на потребителите, които изразход-ват по-голямата част от дохода си за такива стоки и обратното. В реалната икономика чуждестранните производители често прибягват до намалява-не на експортните цени, за да преодолеят ефекта на митата и това може да има благоприятен ефект върху условията на търговия на страната-им-портьор. В случай че страната-импортьор няма монополни позиции на международния пазар, общият ефект от въвеждането на митата зависи от еластичността на местното потребление и производството. При нееластич-но търсене увеличаването на цената на вносния продукт с мито едва ли ще пренасочи търсенето към местно производство и така протекционис-тичният ефект на митата бива осуетен.

4.2. Според предназначението си митата могат да се разделят условно на протекционитични и фискални. 1. Според посоката на търговския оборот най-често прилагани в съвременната практика са импортните мита с про-текционистична цел. Редица страни прилагат експортни мита, транзитни мита и такси с равностоен на митата ефект, за да ограничават износа на материални ресурси и стоки с ниска степен на преработка, които служат като основа за развитието на местното производство. Затруднявайки изно-са, експортните мита играят важна роля при осигуряването на вътрешния

баланс на стратегически стоки и суровини, от които зависи националната сигурност на страните. 2. Според начина на определяне на митническото задължение митата биват: адвалорни - определени като процент от мит-ническата стойност на стоките. Последната представлява сбор от всички разходи за производството и доставката на стоката извън митническата те-ритория на страната, като мито се дължи и за направените транспортни, спедиторски и посреднически разходи, дори когато съответните услуги са извършени от български фирми. Тъй като дължимите митни сборове се внасят в държавния бюджет в местна валута, митническата стойност се преизчислява в местна валута по специален валутен курс за митнически цели, определен от националната банка. Като протекционистично сред-ство адвалорните мита са безсилни срещу конкуренцията на субсидиран внос и внос на дъмпинг. Въздействието им върху вътрешния пазар отслаб-ва и при трайно намаляване на импортните цени, защото при непромене-на ставка общият размер на дължимите митни сборове намалява. Още по-вече се затруднява прилагането на адвалорни мита при невъзможност да се определи митническата стойност или при съзнателно укриване на част от елементите й с цел намаляване на митническото задължение. В такива случаи страните прилагат специфични мита, които се определят като твър-да сума върху единица физически обем от стоката (общото мито за внос на рафинирана захар 306.2 ЕUR/тон. По-лека мярка за превъзмогване на вли-янието на цените върху ефекта от адвалорните мита е комбинираното ми-то, което се определя като част адвалорнои част специфично мито, напр. 12% + 35 ЕUR/хектолитър за вносна шампанско в България. съществува вто-ри вариант на съвместно прилагане на адвалорно и специфично мито - ал-тернативно - при което се прилага по-високото от двете. Пример за такова мито в българската митническа тарифа е митото за внос на готови колбаси 40%, но минимум 640 EUR/тон. В този случай, ако декларираната митни-ческа стойност на стоката е такава, че 40% от нея са по-малко от 640 евро за тон, се прилага специфичното мито, В обратния случай се прилага адво-лорното мито. 3. Според правно основание за въвеждане различаваме: Автономни мита - това са митата, които всяка страна въвежда и поддържа по силата на националния си суверенитет спрямо вноса от страни, с които няма определени договорености за митнически облекчения. Размерът на тези мита отчита единствено потребностите на местните производители от

защита пред чуждестранната конкуренция и е свободен от междудържав-ни ангажименти, за разлика от договорните и преференциалните мита. Автономните мита все повече отстъпват пред договорните мита, тъй като системата от такива договори "оплита" цялостната международна търго-вия. Най-широко прилаганият принцип на регулиране на международната търговия в наши дни е принципът па статут на най-облагодетелствана на-ция, или една страна се задължава в търговията със страната-бенефициент да прилага най-малките ограничения или най-големите търговски облекче-ния, които прилага в момента или ще прилага за в бъдеще през срока на договора спрямо трети страни. Това означава, че търговците и производи-телите на страната-бенефициент ще се ползват с най-улеснения пазарен достъп, от който се ползват най-облагодетелстваните други чуждестранни партньори до момента, без някакви допълнителни или специални отстъп-ки. Прилагането на статута на най-облагодетелствана нация независимо от размера на взаимните отстъпки наричаме безусловно. При условно прила-гане на този принцип предоставените облекчения за една страна-се обвър-зват с получени облекчения от трети страни. За вноса от най-слабо разви-тите страни в света основните търговски нации прилагат и преференциал-ни мита, тъй като техния износ не представляват сериозна заплаха като чуждестранна конкуренция пред местните производители. Посредством преференциалните мита по-развитите страни косвено стимулират иконо-мическото развитие на по-слабо развитите, предоставяйки им улеснен достъп до своите пазари. Преференциалните мита са най-често нулеви или със ставки под 10%. Кръгът от страни, ползващи се с преференциални ми-та, се договаря също на двустранна и многостранна основа между страни-те, предоставящи си статут на най-облагодетелствана нация, за да се избег-нат противоречия при прилагането на статута. За да се ползват от префе-ренциално или договорно третиране, вносителите на стоки от такива стра-ни следва да докажат документирано произхода на стоките с сертификат за произход (за Б-я това е Сертификат за движението на стоките EUR1 из-дадени от Българската търговско-промишлена палата (БТТП) и Българската стопанска камара (БСК)). 4. Според икономически ефект митата биват: въз-питателните мита са временно прилагани мита за внос на стоки, които кон-курират новосъздадени местни производства до момента, в който тези производства достигнат оптимална ефективност и конкурентоспособност.

Изравнителните и антидъмпинговшпе мита представляват средство за за-щита на местното производство от нелоялната конкуренция на субсидиран и дъмпингов внос. С помощта на изравнителните мита засегнатите произ-водители зад граница притежават възможността да преодолеят нелоялна-та конкуренция на чуждестранните партньори. Те не се определят като постоянна ставка в митническата тарифа. Размерът им зависи от размера на субсидията или разликата между действително направените разходи за производство и продажната цена на субсидирания продукт. По същия на-чин изпълняват функциите си антидъмпинговите мита. Стоката се счита за дьмпингова, ако експортната й цена за Република България е по-ниска от сравнимата с нея цена за подобна стока при обичайни търговски условия, предназначена за потребление в страната на износа. Тактическите мита представляват по-скоро нападателно, отколкото защитно средство на про-текционистичната политика. Въвеждат се като допълнителни или увеличе-ни мита преди началото на преговори за взаимно съкращаване на митата. В случая страната, прибягваща към тази мярка, разчита на информацион-ната недостатъчност на партньорите си. Наказателните или ответни мита прилагат особени дискриминационни мерки спрямо износа от нашата страна. Забранителните мита са мита с такива високи ставки, които практи-чески осуетяват вноса на стоките. Забранителните мита служат като едно от средствата за подобряване на индекса условия на търговия ТТ на една страна. Девизни са митата, въведени с цел подобряване на платежния, в частност външнотърговския баланс на страните с временни затруднения в управлението на външния дълг. За смекчаване на негативните реакции на засегнатите страни обикновено тези мита се прилагат като единна допъл-нителна ставка или такса по вноса за всички стоки и страни.

4.3. Митническата тарифа на всяка страна представлява нормативен доку-мент, приет с акт на изпълнителната власт въз основа на закон за митници-те и митническата дейност. В митническата тарифа са изброени всички ви-дове стоки, предмет на международен обмен, и за всяка стока са посочени една или повече митнически ставки, в зависимост от това колко вида мита се прилагат спрямо вноса на една и съща стока от различни страни. Пове-чето страни в света и всички страни-членки на Световната търговска орга-низация в митническите тарифи прилагат номенклатура на стоките, бази-рана на Конвенцията за Хармонизирана система за описание и кодиране

на стоките. Освен тези правила българската митническа тарифа съблюдава и Комбинираната номенклатура на Европейския съюз. Стоките са разделе-ни в 97 глави и кодирани с деветцифрени номера, изброени в първата ко-лона "Тарифен номер". Първите две цифри отговарят на номера на съот-ветната глава първите четири цифри на всеки тарифен номер съставляват "позиция" на стоката, първите шест или осем цифри обозначават "подпо-зиция", а пълният деветцифрени номер се обозначава като "тарифен но-мер" на стоката. Втората колона на митническата тарифа съдържа описа-ние на стоката, а следващите колони съдържат митническите ставки за от-делните позиции, подпозиции и тарифни номера. В зависимост от броя на ставките за една и съща стока различаваме едноколонни и многоколонни митнически тарифи. От практическа гледна точка за правилното определя-не на дължимите митни сборове изключителна важност имат произходът и класификацията на стоките, от което зависи и прилаганата митническа ставка.

4.4/4.5. Паратарифният протекционизъм е специфично средство за увели-чаване на митническите бариери посредством класифициране на стоките в митническата тарифа по начин, различен от общоприетия. Както вече спо-менахме, повечето търговски нации в света прилагат Хармонизираната система за описание и кодиране на стоките. В отделни митнически тарифи съществуват отклонения от тази система, с които определени стокови по-зиции се "преместват" от една глава в друга, където прилаганите митни-чески ставки са по-високи. Друга форма на паратарифния протекционизъм е допълнителното класифициране на стоковите позиции с деветцифрени тарифни номера, при което стоки с идентични потребителски свойства се причисляват към различни тарифни номера (естествено с различни митни-чески ставки) въз основа на несъществени различия. Уловките на парата-рифния протекционизъм затрудняват дейността на чуждестранните произ-водители и предполагат изключително добро познаване на митническата тарифа в страна-импортьор. Проблемът за износителите се усложнява и от факта, че паратарифните мерки често се въвеждат с временен характер, със задна дата или не се оповестяват официално. 4.5. Освен митата в край-ната продажна цена на стоките от внос се включват и други косвени данъ-ци - данък върху добавената стойност, акцизи и такси. Тези косвени данъ-ци имат определено фискална функция. В България се прилага единна

ставка 20% ДДС за всички стоки, независимо от произхода им, един и същ размер на акцизите и таксите за внос на горива се прилага за вносни стоки, независимо от страната на произхода. Множество страни в света обаче прилагат диференцирани ставки и размери на косвените данъци. Когато тези ставки са по-високи за стоките от внос, косвените данъци изпълняват ролята на допълнителни мита и се включват в арсенала на протекционис-тичните средства. Тъй като размерът на крайната продажна цена в страна-та на реализация представлява изключителна важност за износителите, сделките за износ следва да се подготвят и сключват след подробно ин-формиране както за действащите мита, така и за останалите косвени данъ-ци, които ще "натоварят" допълнително експортната цена в страната на вноса. Друг проблем, свързан с прилагането на допълнителните косвени данъци, е избягването на двойното данъчно облагане на стоките, предназ-начени за внос/износ. Възникването на данъчното задължение е възмож-но по три начина: в страната на производството на стоката; в страната на крайното потребление; и в двете страни. В първия и третия случай косве-ните данъци играят ролята на експортни мита. Ето защо повечето от стра-ните в света, включително и нашата, прилагат втория начин - стоките, предназначени за износ, се освобождават от косвени данъци и се облагат само в страната на крайното потребление. Данъчно задължено лице по ДДС, акциз и импортни такси при внос на стоки в международната практи-ка обикновено се явява вносителят - субект на митническото задължение. Доколкото съответните нормативни документи не предвиждат друго, до-пълнителните косвени данъци се определят и внасят в държавния бюджет едновременно с размера на митата.

5.1. Административните регулатори се явяват средство за директна дър-жавна намеса в икономиката, изразена в специфични мерки, администра-тивен апарат и средства за принудително изпълнение, които са свързани с държавни разходи. Съотношението между тези разходи и икономическия ефект от административните регулатори в краткосрочна перспектива обик-новено е благоприятно, но в дългосрочна перспектива разходите за прила-гане на административни регулатори винаги представляват загуба за об-ществото като цяло. Административните регулатори, които пряко модели-рат обемите на предлагането на чуждестранна продукция на местния па-зар, се включват в групата на количествените ограничения. Te определят

лимити за внос или износ на определени стоки за определен период от време: Ембарго наричаме нулевия лимит или пълната забрана за внос или износ на една, няколко или всички стоки за определен период от една, ня-колко или всички страни. Пълното ембарго на една страна върху вноса и износа означава състояние на автаркия. Въвеждането на ембарго пред-ставлява крайно драстична мярка, която неминуемо предизвиква ответни-те реакции на засегнатите страни. За разлика от ембаргото квотите пред-ставляват лимити за внос или износ на стоки в количества, достатъчно нис-ки, за да пренасочат вътрешното потребление към еквивалентни или сход-ни стоки от местно производство. Натурално-веществената квота пред-ставлява лимит за внос или износ, изразен във физически обем от стоката за определен срок от време. Намира ограничено приложение поради не-гативния си ефект върху равнището на импортните, респ. експортните це-ни и индекса условия на търговия на страната. Натурално-веществената квота за внос предизвиква дефицит на вътрешния пазар. С цел избягване на негативните ефекти от прилагане на натурално-ве-шествените квоти по-вечето страни в света прилагат стойностни квоти, при които лимитите за внос/износ се определят като обща сума за определен период от време. Това има определено стимулиращ ефект върху ценовото поведение на вносителите, тъй като ги принуждава да увеличават внесените количества от стоката на по-ниска единична цена. Тарифните квоти се обвързват с размер на прилаганите митнически ставки за определени лимити от стоки-те. Съществуват две основни разновидности на тази мярка: тарифни квоти, при които до изчерпване на квотата се прилагат нулеви или по-ниски от обичайните в тарифата митнически ставки, а за следващите количества в срока на квотата се прилагат обичайните ставки; тарифни квоти, при които за обема на квотата се прилагат обичайните ставки в тарифата, а след из-черпване на квотата - по-високи ставки, определени в самата тарифа или в отделен нормативен документ. Натуралните, стойностните и тарифните квоти представляват преки или директни количествени ограничения, тъй като размерът им се регламентира точно с ясно изразени и доказуеми па-раметри. Практиката познава и прилагане на косвени квоти, чийто размер се обвързва с обемите на местното производство и потреблението, следо-вателно подлежи на системно коригиране. Свързани с прилагането на ко-личествените ограничения са и процедурите по разпределението па кво-

тите на дялове между потенциалните вносители. От една страна тези про-цедури целят преодоляване на негативните ефекти на квотите и избягване на монополни позиции, но от друга страна -сложността и бюрократичната тромавост при провеждането им също изпълнява определена протекцио-нистична функция. Понастоящем в нашата страна подобни процедури са регламентирани само за износ на определени стоки в страните от ЕС, САЩ и Канада по силата на международни договори. Прилагането на количес-твени ограничения е типичен пример за това, че една административна намеса в пазарните механизми никога не остава последна.

5.2. Освен количествените ограничения държавите в света прилагат преки административни мерки за регулиране на вноса, които поставят изпълне-нието на сделките за внос в зависимост от изпълнението на определени административни процедури и условия, т.е. сделките попадат под опреде-лен режим. Един от тези режими е забраната на вноса ембарго. По степен на ограничително въздействие останалите мерки са: 1. Разрешителен ре-жим. При този режим условие за извършването на сделките е получаване-то на предварително писмено разрешение от компетентното държавно учреждение. Това разрешение се представя пред митническите власти ка-то едно от условията за въвеждането на стоката в страната. Получаването на такова разрешение се регламентира в нормативен акт, когато разреша-ването на сделките преследва в по-малка степен протекционистични цели и по-скоро ограничава стокообмена с изделия, застрашаващи национал-ната сигурност, живота и здравето на хората, флората, фауната, състояние-то на околната среда и др. 2. Лицензионен режим. По силата на този ре-жим търговията с определени стоки или стокови групи се извършва след получаване на лиценз от държавна институция. Разликата между лиценза и разрешението за внос/износ се състои в това, че лицензът предоставя право за извършване на всички сделки за определен период от време с въпросните стоки, докато разрешенията се издават поотделно за всяка сделка. На лицензионен режим подлежат сделките с чувствителни стоки, а получаването на лиценз се обвързва с определени професионални, техни-чески и организационни условия, задължителни за получателите, както и със задължение за предоставяне на информация. Най-често се прилага за военна и специална продукция, стоки и технологии с възможна двойна употреба, контролирани химически вещества, лекарства, отпадъци и про-

доволствени суровини. 3. Регистрационен режим. При този режим изпъл-нението на сделките за внос се обвързва с условието сделката да бъде ре-гистрирана пред съответното държавно учреждение. По този начин дър-жавните органи получават информация за вноса и износа на определен кръг от стоки с цел коригиране на баланса на тези стоки на вътрешния па-зар. При регистрацията на сделките вносителите получават автоматично разрешение за внос, но то не се обвързва с други условия освен предоста-вянето на информация за сделката. 4. Изисквания за качество, безопас-ност, санитарна, фитосанитарна и ветеринарна пригодност на стоките. Ка-то изразител на обществения интерес държавните институции в съвремен-ния свят се ангажират с доказването и гарантирането на пригодността на стоките, което предполага определяне на стандартни правила и норми за качество и безопасност, сложни лабораторни изследвания, прецизно обо-рудване и достоверност. Не са редки случаите обаче, когато изискванията за безопасност и пригодност на стоките, както и формалностите по устано-вяването им се въвеждат с протекционистична цел. Въведените специфич-ни изисквания за качество и пригодност предполагат и сложни админис-тративни процедури за тяхното спазване. Те допълнително увеличават разходите за документооборот по вноса и забавят провеждането на сдел-ките. Редът за съгласуване на подобни сделки включва и участието на компетентни министерства извън отрасловото министерство, отговарящо пряко за регулирането на външната търговия - министерствата на земеде-лието, здравеопазването, индустрията, опазването на околната среда, от-браната и вътрешните работи и други държавни институции, което допъл-нително утежнява бюрократизма на процедурите. Въпреки че тези норма-тивни актове биват често допълвани и изменяни, основните принципи в тях са относително постоянни, тъй като действието им е обвързано с трай-ни и дългосрочни международни ангажименти. Актовете на изпълнител-ната власт, които регламентират административния контрол върху вноса и износа, могат да бъдат разпоредби от общ характер, регламентиращ при-лагането на мерките и правата и задълженията на лицата, както и разпо-редби относно: стоки, имащи значение за здравето на населението; вете-ринарен и фитосанитарен контрол; сделки с оръжия, боеприпаси и хими-чески вещества; сделки със стоки, въздействащи върху околната среда.

5.3. Една от основните разлики между вносно-износните и вътрешнона-цио-налните търговски сделки се заключава в това, че валутата на цената и/или валутата на плащането са чужди поне за една от страните по сдел-ката. Първата група от валутни регулатори на външната търговия е свърза-на с правилата и процедурите за придобиване и опериране с чуждестран-ни валути. От съображения за сигурност за регулиране на платежния ба-ланс повечето страни в света обвързват придобиването на чуждестранна валута и извършването на плащания към чужбина с определени условия и формални процедури. Валутният режим в България следва подчертано ли-бералния характер на външнотърговския режим. Придобиването на чуж-дестранни валути практически не се ограничава. Правомерността на пла-щанията по външнотърговски сделки за чужбина се доказва с търговски документи въз основа на сключен външнотърговски договор. Ефективнос-тта при прилагането на валутния курс с цел протекционистично огранича-ване на вноса зависи от спецификата на валутнокурсовата политика, об-хвата и начините за определяне на курса. В това отношение валутнокурсо-ви политики се разпределят в интервала между две крайности: админис-тративно определен (фиксиран) и свободно плаващ (пазарен) валутен курс. В страни, в които държаваната намеса при формирането на курса преобладава над пазарните механизми, административната девалвация на местната валута се използва като мощно средство за ограничаване на вноса. Всъщност при равни други условия девалвацията на местната валу-та в отворена икономика затормозява динамиката на вноса, стимулира чуждестранните инвестиции и пристиганията на чужденци. Същевремен-но девалвацията генерира инфлация и това ограничава използването й ка-то средство на агресивния протекционизъм.

5.4. Общите митнически и други административни процедури по допуска-нето и обработката на стоките от и на митническата територия на страните също предоставят възможности за протекционистична защита на местното производство. Редът за въвеждането на стоки от внос на територията на страната, поставянето им под митнически надзор и контрол, определянето на митническия режим, извършването на изпитания и огледи, проверките върху количеството и качеството на стоките и организацията на докумен-то-оборота предлагат множество варианти за забавяне и оскъпяване на сделките и намаляват склоността към внос в страната. Изисква се детай-

лно познаване на компетенциите на граничните власти, правата и задъл-женията на вносителите, последователността и сроковете за изпълнение на граничните процедури в страната на вноса, доколкото те са регламенти-рани и оповестени официално. За съжаление скритите форми на админис-тративен протекционизъм се откриват в процеса на практическото осъщес-твяване на сделките и в този случай вносителите реагират според поуките от реализираните казуси. Българското митническо законодателство не прилага специфични процедури по граничния контрол с определено про-текционистична насоченост. 5.5. Отличителна характеристика на системата на доброволните експортни ограничения е прилагането й от страна на държавните власти в страните на износа по силата на двустранни или мно-гостранни търговски договори и споразумения. Доброволните ограниче-ния представляват импортни квоти с обратен знак. Доброволният Като специфична мярка за преодоляване на търговски дисбаланси и противоре-чия доброволните експортни ограничения се въвеждат и прилагат пред заплахата от въвеждане на традиционните мерки на протекционистична защита. Главен инициатор на тази мярка са икономически силните търгов-ски нации, които налагат на своите партньори политика на самоогранича-ване на износа за съответните пазари. 5.6. Външнотърговската практика изобилства със специфични средства и методи за реализация на вноса, въ-ведени и прилагани по силата на традиции, обичаи и специфични особе-ности на отделните стокови пазари като: работното време на граничните КПП и митнически учреждения в страни, където тези учреждения не рабо-тят в непрекъснат режим; "специализация" на граничните митнически уч-реждения по стокови групи; прилагане на допълнителни такси, гербови на-лози и други плащания с аналогичен на митата ефект; прилагане на раз-лични мерни системи за определяне на количеството в външ търг догово-ри извън SI системата; изисквания за специфични документи; налагане на административни условия за включване и изпълнение на определени кла-узи в частни търговски договори; тълкуване на външнотърговски термини по начин, различен от общоприетия; попълване и опресняване на държав-ни резерви и военновременни запаси преимуществено от местно производство и др. 5.7. Осигуряването на по-добри от потенциалните пазарни позиции на местните производители на международните пазари представлява вторият ешелон на съвременна-

та протекционистична политика. Арсеналът от средства тук е предназначен да компенсира загубите и пропуснатите печалби на местните производи-тели при експортната реализация на стоки на цени равни или по-ниски от международните. Тази разлика местните производители получават като финансови субсидии по линия на държавния бюджет или извънбюджетни сметки и фондове (пряко субсидиране) или чрез намаляване на производ-ствените и други разходи (косвено субсидиране). Съществен ограничител в прилагането на подобна политика е размерът на приходите или средствата от държавния бюджет, които страната е в състояние да насочи за тази цел. Най-отявлената форма на войнстващ протекционизъм представлява ком-бинацията от мита и субсидиране на експортни производства от митничес-ките постъпления. Прякото субсидиране на експортните производства се прилага сравнително рядко, тъй като в съвременния информационен свят този факт бързо става достояние на засегнатите чуждестранни партньори и следва налагане на ответни мерки - изравнителни, антидъмпингови мита и забрани на вноса - които провалят успеха на експортното субсидиране. Косвеното субсидиране на износа намира проявление във: 1. Предоставя-не на производствени фактори по цени, по-ниски от действащите на вът-решния или международните пазари, чрез средства като: административ-но определяне на занижени цени на материалите и енергоносителите за експортни производства; предоставянето на производствени кредити без лихви, с по-ниски от пазарните лихви, с дълъг гратисен период, с възмож-ност за опрощаване на кредитите при изпълнение на условия, различни от производствените; поемане на част от разходите за квалификация, преква-лификация, отдих и социални придобивки на заетите в експортните произ-водства, предоставяне на държавни премии и социални придобивки за сметка на държавни фондове и т.н. 2. Предоставяне на производствени и търговски услуги при занижени цени или безвъзмездно: транспортиране на стоките при занижени навла; застраховка на експортните стоки срещу всички рискове по намалени застрахователни такси; предоставяне на спе-диторски услуги при занижени комисиони; предоставяне на складови, то-варо-разтоварни, маркетингови, информационни услуги по намалени це-ни. 3. Намаляване на данъчната тежест на стопанските субекти, произвеж-дащи за износ чрез намаляване на ставките или опрощаване на дължими-те корпоративни, косвени и подоходни данъци, вноските за социално и

здравно осигуряване, освобождаване от митни сборове вноса на суровини и оборудване. Сред малкото допустими и международно приети форми на стимулиране на износа са експортното кредитиране и гарантирането на износа. За избягване на търговски спорове и ответни мерки, и двата вида средства следва да се прилагат, доколкото не засягат пряко търговските инереси на задгранични партньори.

6. Всяка международна сделка представлява сложен алгоритъм от специ-фични дейности, подчинява се на многобройни правила, закономерни и случайни събития. За да бъде една сделка външнотърговска тя трябва ед-новреммено да изпълнява следните три условия: поне един от контраген-тите по сделката е чуждестранно лице; стоката - предмет на сделката, пре-сича поне една национална граница; валутата на плащането е чужда поне за една от страните по сделката. Икономическите аспекти на сделката се изразяват във възникването и осъществяването на икономическо отноше-ние между субекти с различна национална принадлежност с цел постига-нето на икономическа изгода. Тази изгода се определя от наличието на сравнителни преимущества за производителя, респ. износителя на стоката и липсата на такива преимущества за чуждестранния потребител на стока-та. Физическото прехвърляне на собствеността, риска и разходите по дос-тавката на стоката от продавача върху купувача неминуемо предполага включването на допълнителни участници - посредници, превозвачи, зас-тра-хователи, спедитори, банки, оценители на качество, митнически и дру-ги държавни институции. Всеки от тези участници извършва една или ня-колко от многобройните дейности, свързани с реализацията на сделката. Поради спецификата на всяка от тези дейности в международната търго-вия исторически възниква и набира скорост процес на поетапна специали-зация между отделни стопански субекти. Тази специализация увеличава ефективността и намалява сроковете за извършване на сделките. Главни координатори на всички тези специализирани външнотърговски дейности по сделката се явяват основните контрагенти, но фактически извършители на сделката са останалите допълнителни участници. 1. Фирмите с чисто външнотърговска дейност проучват и изследват международните пазари, намират подходящи контрагенти, формулират и подписват външнотъргов-ските договори. Тази дейност представлява основна външнотърговска дей-ност, без която е невъзможно участието на останалите фирми по сделката.

Външнотърговските фирми, които работят от свое име и за своя сметка, би-ват самите производители на стоките или капиталово силни търговски къ-щи, супермаркети, каталожни къщи и други функционални разновидности. Общият им белег се състои във възможността сами да финансират сделки-те от производството, респ. закупуването на стоката до получаването на цената след международна реализация. Тези фирми получават цялата пе-чалба от сделките и пряко осъществяват пазарната промоция и позициони-ране на стоките, но срещу това носят целия риск и покриват всички разхо-ди по реализацията на стоките. Външнотърговските фирми, които нямат капиталовите възможности на тези от първата група, функционират от свое име и за чужда сметка - тази на възложителя см. Печалбата им се състои в комисионните, които получават за реализацията на стоките, откъдето идва и общото им наименование - комисионери. За сметка на по-ниските си пе-чалби тези фирми споделят с възложителя част от рисковете и разходите по реализацията и финансирането на сделките. Третата голяма група вън-шнотърговски фирми са тези, които функционират от чуждо име и за чуж-да сметка. Ограничените им правомощия по силата на договор с възложи-тел за подготовка на конкретни сделки е съчетана и с най-малко участие в разпределението на печалбата от сделките. За разлика от първите две гру-пи тези търговски фирми (представители, агенти, търговски пътници) ня-мат права на собственост върху стоките и участието им като страни в тър-говските договори е ограничено. 2. Допълнителните участници се включ-ват в изпълнението на сделките след подписването на външнотърговския договор. Те участват в разпределението на'общата печалба от сделките, но срещу това освобождават външно-търговците от рисковете и дейностите, свързани с прехвърлянето на собствеността и им спестяват ценно време и финансови средства за нови пазарни проучвания и сключване на догово-ри. -транспортните фирми осъществяват физическата доставка на стоките със собствени или наети превозни средства и съгласно условията на вън-шнотърговския договор организират документооборота и защитата на ин-тересите на страните в процеса на изпълнението на сделката. -застрахова-телните институти споделят със страните по външнотърговския договор рисковете от настъпване на застрахователните събития, предвидени в до-говора и срещу застрахователната премия, която получават, придават си-гурност и предвидимост на изпълнението. -спедиторските фирми срещу

комисионно възнаграждение организират цялостната реализация на сдел-ките - транспортиране, застраховане, документооборот, процедури по мит-ническото оформяне на износа и вноса. митническите агенти, които срещу участието си в разпределението на общата печалба от сделките и благода-рение на специализираните си познания по нормативната уредба и проце-дурите на вносно-износния режим те предоставят на контрагентите по сделките висококвалифицирани митнически услуги. -разплащанията в международната търговия са немислими без участието на банките. Освен технологичното прехвърляне на финансовите средства по сметките на кон-трагентите банките играят важна роля в защитата на основните интереси на страните, а именно: продавачът да не достави стоката, без да получи цената, а купувачът да не заплати цената, без да получи стоката. Освен те-зи институции отношение към провеждането на сделките имат, или могат да имат, митнически и държавни учреждения, рекламни, консултантски и финансови къщи, фирми за стандартизация, качествен контрол, за провеж-дане и механизация на товаро-разтоварните дейности, складови бази и др. Винаги следва да се съобразява с размера на действителните разходи, ко-ито външнотърговската фирма би извършила при самостоятелна реализа-ция па сделката, т.е. без включването на до-пълнителните участници. Правните аспекти на външнотърговската сделка са свързани с изричното формулиране на волеизявление за създаване, изменение или прекратява-не на правоотношения. С външнотърговския договор страните се задължа-ват и си предоставят права на собственост върху определени стокови и фи-нансови активи при определени условия. Изпълнението и/или неизпълне-нието на тези условия поражда правни последици за страните по силата на националното и международното законодателство. Първото от тези усло-вия е необходимата правоспособност и дееспособност на страните по сделката. Субекти на международен фирмен договор могат да бъдат само лица, чиято правоспособност е регламентирана със закон (Търговският за-кон), съгласно който сделки се сключват от физически и юридически лица, притежаващи качествата на търговец. Националните правни режими, по които страните осъществяват бизнес-дейността, се характеризират с опре-делени различия. Това често води до правни колизии и предпола включва-нето на текстове за преодоляване на тези различия в условията за провеж-дане на сделката. Успоредно с националното законодателство на страните

по сделките съществена роля в регулирането на международния бизнес играят и нормите на международното частно и публично право. Това до-пълнително усложнява правния режим на международните сделки и изис-ква правна грамотност или привличане на компетентни юристи.

7. Исторически първото проявление на мио се явява сделката за покупко-продажба на стоки за крайно потребление между контрагенти от различни страни. Това е т.нар. проста сделка, защото след прехвърляне на собстве-ността върху стоката и плащането на цената приключват всякакви по-ната-тъшни взаимоотношения между контрагентите. Условно можем да разде-лим простите сделки на експортни, импортни и реекспортни. Реекспортни-те операции представляват две и повече обвързани еднократни сделки за внос/износ, при които основа на печалбата се явява разликата между пър-вата доставна и последната продажна цена на стоките. Реекспортните опе-рации се подразделят на директни (преки) - когато стоката не преминава от територията на първия доставчик до територията на последния купувач през територията на реекспортьора, и индиректни, когато стоката времен-но навлиза на територията на реекспортьора. Според начина на финанси-ране на реекспортните сделки различаваме покрит реекспорт, при който реекспортьорът заплаща цената на стоката на първия доставчик преди продажбата й на последния купувач. В обратния случай говорим за непок-рит реекспорт. Транзитните сделки, като разновидност на реекспортните, попадат в групата на специфичните стокови сделки. Особеност в провеж-дането им е това, че за разлика от реекспортните сделки при тях инициа-тор на реекспорта се явява първият продавач или последният купувач на стоката, които впоследствие включват в операцията транзитьор, възлагай-ки чрез договор и срещу комисиона организацията на транзитните проце-дури между страната на първия продавач и страната на последния купу-вач. За разлика от реекспортьора транзи-тьорът не придобива право на собственост и разпореждане със стоката, не участва във финансирането и рисковете на реекспорта, но и не може да печели от разликите между пър-вата доставна и последната продажна цена.. Класификацията на специфич-ните сделки съдържа следните три основни групи: 1. Специфични стокови сделки - при тази група от сделки предмет на доставката са стокови (мате-риални) активи. Отличителният белег на тази група сделки са допълнител-ните ангажименти и условия, които страните по сделката изпълняват като

предпоставка за извършване на стоковата размяна. В тази група влизат: Компенсационни сделки - при тях реализацията на една стока се обвързва с реализацията на друга стока в един външнотърговски договор. Най-ши-роко разпространената компенсационна сделка е бартерьт, при който раз-мяната на две стоки се извършва без ефективни плащания. Единичната бартерна размяна на две стоки се на рича още едностепенна компенсация, за разлика от многостепенната компенсация, в която участват повече стра-ни и стоки. Освен това раличаваме пълна компенсация, при която запла-щането на едната стока се извършва изцяло със съответно количество от другата стока и частична компенсация, при която част от цената се заплаща в ефективна валута. Насрещни сделки - за разлика от обикновените ком-пенсационни сделки при тези сделки размяната на две стокови партиди се обвързва в два самостоятелни договора. Когато в първия от тези договори е включена клауза, задължаваща доставчика да сключи и реализира втори договор за покупка на стоки до размера на първата доставка. Сделки офсет - вид насрещна сделка, при която с доставката на материални и техноло-гични фактори за производство се прехвърля и собствеността върху тях, а плащането се извършва с част от произведената с тези фактори продукция. В случай че цялата новопроизведена продукция компенсира вноса на про-изводствените фактори, говорим за съвместно производство на доставчи-ка и купувача. Сделки за преработка на ишлеме - разновидност на сделка-та офсет, при която предоставените материални и технологични производ-ствени фактори остават собственост на доставчика и подлежат на връщане заедно с ново произведената с тях продукция. В този случай практически доставчикът купува от партньора си вложения труд и енергийни ресурси в цената на новопроизведената продукция. Сделките суич Представляват стоков рeекспорт с цел превръщане на клирингова валута в свободно кон-вертируема и обратно. При правия суич положителното салдо в клиринго-ва валута по силата на клирингово съглашение се използва за закупуване waлута. При обратния суич срещу конвертируема валута се закупуват стоки извън клиринговото съглашение с цел продажбата им в рамките на съгла-шението срещу клирингова валута. Комбинацията от прав и обратен суич се нарича сделка але-ретур. Сделките суап са също вариант на насрещна операция с цел прехвърляне на вземания. Разменните сделки представля-ват комбинация от експортна и импорт на сделка на идентични или сходни

стоки, при което се използват времевите различия в цената на стоката на вътрешния и международните пазари (тактически сделки), превъзмогват се затруднения със складирането и управлението на стокови наличности и се подобрява ликвидността на външнотърговските фирми. Асортиментни-те сделки са разновидност на разменните и се прилагат за разнообразява-не на асортимента на вътрешния или международните пазари на високо диференцирани продукти (стоки, задоволяващи едни и същи потребности по различен начин и в различна степен). 2. Специфични външнотърговски сделки. -сделки за покупко-продажби на патенти - при тези сделки обект представлява авторско изобретение или нововъведение с производствено предназначение, което авторът или собственикът предоставят възмездно за производствено потребление. Със закупуването на патента за купувача става достояние тайната на изобретението и правото на ползване, но не и авторското право върху изобретението. -сделка за покупко-продажба на лиценз - за разлика от сделките за патент при тази сделка тайната на тех-ническото изобретение не става достояние на купувача. Той може да из-ползва изобретението за производствени цели, но това зависи от опреде-лени информационни, технологични или материални компоненти, доста-вяни периодично от собственика на изобретението. -сделка за покупко-продажба на ноу-хау - предмет на подобна сделка е определен обем от информация с производствено предназначение относно методиката и ре-да за пускане, експлоатация и поддръжка на инвестиционно съоръжение или какъвто и да е материален фактор на производството. франчайзиигът е тип сделка, при която по силата на договор и срещу анюитетно заплаща-не купувачът получава право за срока на договора да използва търговска марка (с нейните отличителни белези върху продукта, фирмата и реклам-ните изображения на фирмата) при реализация на собственпродукт. Ли-зингът - срещу заплащане на лизингови вноски лизингополучателят полу-чава правото на ползване върху определен материален обект, най-често инвестиционно съоръжение, но лизингодателят си запазва правото на соб-ственост до изтичане на срока на лизинга. След този срок в зависимост от клаузите на договора лизингополучателят може да получи и правата на собственост върху обекта, но това не винаги е задължително. Сборът от ли-зинговите вноски за срока на договора най-често надхвърля цената на ли-зингования обект, но предимство за лизингополучателя е тяхното изпла-

щане като анюитети. -доставките на комплексни обекти или международ-ните инвестициони проекти са сделки за доставка на сложни инвестицион-ни и инфраструктурни обекти, свързани с планирането, организирането и провеждането на широк кръг от дейности - научно-изследователски, про-ектантски, снабдителски, строителни, технически, екологични и т.н. Право-то на доставка при тези сделки се предоставя въз основа на търг по стрик-тни и високо формализирани правила и процедури, регламентирани от ку-пувача и съобразени с местното законодателство. 3. Международни сдел-ки с услуг - те са изклюително разнообразни. договорите за услуги, пряко свързани с международния стокообмен: - договор за транспортни услуги с цел преодоляване на географските разстояния чрез морски, речен, желе-зопътен, шосеен, въздушен и тръбопроводен транспорт. Всеки от тези ви-дове транспорт притежава определени специфични технически и пазарни особености, поради което правилата и процедурите за сключване на дого-ворите, начините за плащане, документооборотът, правата и задължения-та на страните се регламентират по специфичен начин. -договор за спеди-торски услуги - специфичен комисионен договор, при който възложителят срещу комисиона възлага на спедитора да организира транспортирането на стока при условията на договора за международна по купко-продажба на стоката по определен ред и начин, максимално отговарящ на интереси-те на възложителя и съобразен със задълженията му по основния договор. -договор за застрахователни услуги застраховането на транспортните сред-ства (каско) и товарите (карго) по време на път е почти задължително усло-вие за изпълнението на международните стокови сделки. С договора за застрахователна услуга застрахователят се задължава срещу получена зас-трахователна премия да изплати обезщетение на бенефициента по застра-ховката до размера на щетите, настъпили вследствие на застрахователни събития, изрично упоменати в застрахователния договор, за времето на транспортирането и свързани с операциите по доставката на стоката. -до-говор за складови услуги - по силата на този договор срещу заплащане на складови такси купувачът получава правото да остави на отговорно пазене стокови активи за определен срок и при условия, изрично формулирани в договора. Възможно е извършване на операции, свързани със съхранение-то на стоката в непроменен вид или с промени в разфасовката, опаковката,

етикетировката, ситуирането на стоката, подготовка за качествено и коли-чествено предаване, измервания и качествен/количествен контрол и др.

8.1. Етапи на външнотърговската сделка най-общо се свеждат до: подго-товка, сключване па въштърг договор и изпълнение па сделката. подготов-ката Първият от етапите в провеждането на всяка външнотърговска сделка е свързан с нейната подготовка като еднократен акт на покупко-продажба между определени партьори в контекста па определени пазарни условия. Основната част от дейностите при този етап е свързана с пазарните проуч-вания - обща подготовка - и осъществяването на предварителни контакти с потенциални контрагенти за реализацията на определени стокови коли-чества. Общата подготовка има за цел да поддържа постоянната оператив-на готовност на фирмата в условията на динамичната международна па-зарна среда. задачите по набиране, обработка и актуализиране на пазар-ната информация, необходими при формулирането на външнотърговските договори с конкретни контрагенти и при изпълнението на договора. Изис-кванията към тази чисто пазарна информация се формулират така: опти-малност - фирмата събира и обработва само такава и толкова информа-ция, каквато се изисква за сключването на фактическите сделки и съобраз-но финасовите възможности на фирмата: актуалност - своевременно отчи-тане и съобразяване с всички промени в пазарните условия; достоверност - набиране на информация с отчитане на степента на надеждност на съот-ветните източници. Основните области за пазарни проучвания: 1. Инфор-мация, свързана със спецификата на експортно-импортните продукти - на фирмата и на конкурентите. 2. Общите макроикономически характеристи-ки на страната-импортьор дават точна представа за обеми и развитието на платежоспособното търсене, общите природни и социално-политически условия за провеждането на сделките. 3. Особености на провежданата външнотърговска политика - всички особености на инструментариума на външнотърговската политика. 4. Особености на пазара на инвестиционни стоки - за фирмите с такъв продуктов профил. 5. Конкуренция на пазара на потребителските стоки и канали за реализация - за фирмите с такъв про-дуктов профил. 6. Потребителски навици и традиции. 7. Възможности за реклама. Конкретната подготовка на външнотърговската сделка има за цел осъществяване на контакти с потенциални контрагенти и подготовката на бъдещия договор за конкретна доставка на определена стока. Намира-

нето на подходящи партньори за реализация на конкретни стокови парти-ди следва да се разбира като извор измежду вече набелязани потенциал-ни партньори в резултат на общите пазарни проучвания. Основни инстру-менти за осъществяване на бизнесконтак-ти са фертата и запитването. Офертата представлява предложение, отправено в писмена или каквато и да е технически възпроизводима форма от продавача на стоката до един или няколко потенциални купувачи. Офертата съдържа намеренията и вижданията на продавача по клаузите на потенциалния търговски дого-вор. Простата оферта, при която оферентът си запазва правото да променя предложените условия, има за цел не толкова да осигури конкретен купу-вач, колкото да проучи кръга от потенциални контрагенти на определен пазар въз основа на получените отговори. Офертата с опция (твърда) за-дължава оферента да спази предложените условия до определен срок и да сключи договор в случаи, че получателят на офертата приеме (акцепти-ра) тези условия. В случай че получателят на офертата формулира насрещ-ни предложения, които съществено изменят първоначалните предложе-ния на оферента, офертата се превръща в контраоферта и тя става задъл-жителна за изпълнение от страна на купувача. На контраофертата първо-началният оферент може да отговори по същия ред чрез реконтраоферта и така процесът продължава в делова кореспонденция до сключване или отказ на сделката. При работа с твърди оферти следва да се изчака отгово-рът на всеки получател в срока на опцията, преди да се изпрати отново оферта до друг потенциален контрагент. Общоприето правило в размяна-та на офертите гласи, че на всяка оферта се отговаря по същия технически начин, по който е получена и на всяка получена оферта да се изпрати отго-вор, дори и в случай, че офертата не представлява интерес за получателя. Запитването има за цел да установи контакт с потенциален контрагент. За-питване изпраща бъдещият купувач с цел намиране на подходящ достав-чик на определен стока и при определени условия. Редът за изготвяне, из-пращане и отговор на запитванията следва в общи линии реда за работа с оферти. Разновидност на търговско запитване представлява поръчката, ко-ято се прилага на основата на договор за обши условия на многократни доставки за определен срок от време. Поръчката съдържа конкретните ус-ловия за доставка на съответната стокова партида, а общите условия за всички доставки се регламентират в договора. В случаите, когато поръчка-

та произхожда от задграничен купувач и е адресирана до износител - представител на купувача, тя се нарича индент. При този тип поръчка се използват стандартизирани формуляри с основните условия на сделката. Организацията на търговските преговори започва с избор на процедура за провеждане. Техническите варианти в този случай са няколко и подборът зависи от съотношението между разходите и ефективността на провежда-нето. Търговската кореспонденция се отличава с ниски разходи, а преда-ването на информацията чрез материален носител позволява висока сте-пен на достоверност. Същевременно обаче този начин на преговаряне е относително бавен и трудно приложим при сделки на бързо променящи се, конюнктурно лабилни пазари. съществува потенциална възможност от изтичане на информация и търговски тайни в полза на конкуренцията. Преговорите по телефона предполагат по-високи разходи за международ-ни телефонни разходи и съображенията за сигурност. Провеждането на преговори при лични контакти предоставя най-добри възможности за не-посредствен контакт, по-добро опознаване и постигане на взаимно дове-рие между стрините по сделката. Същевременно високите разходи за зад-гранични командировки скъсяват времето за провеждане и изискват прие-мането на бързи решения. Това предполага щателна предварителна под-готовка и висок професионализъм и опит от страна на участниците. основ-ни правила: пристъпване към лични преговори само на основата на адек-ватна, пълна и конкретна информационна обезпеченост; предварително обмисляне и формулиране на очакваните цели преди началото на прего-ворите; предварително съгласуване на план и времеви разчет за провеж-дане на преговорите с партньорите; създаване на благоприятна атмосфера за провеждане на преговорите. Степенуването на преговорите изисква първо дискутирането на онези теми, по които се постига най-лесно взаим-но съгласие, и въвеждане на най-трудните теми към края на преговорите. С приключването на преговорите завършва и подготовката на външнотър-говската сделка.

8.2. Изготвянето на текста на външнотърговския договор е ключов момент в осъществяването на сделката. Видът и формата на договора се опреде-лят от спецификата на включените клаузи» професионалния опит на стра-ните по сделката, съществуващите търговски обичаи и общоприети прак-тики, както и изискванията на националното и международното законода-

телство в писмен вид. Съществуват две основни техники за структуриране на външнотърговския договор. 1Въведение (преамбюл) 2. Задължения на продавача(права на купувача). 3. Задължения на купувача (права на прода-вача). 4. Общи клаузи относно изпълнението на задълженията на двете страни. 5. Заключителни разпоредби. Въпреки че този ред за изготвянето на договора постига по-голяма прегледност и приложимост в процеса на изпълнението, той поражда възможности за пропуски и недоразумения относно етапите и условията за извършване на сделката. Вторият общоп-риет начин за структуриране на договори осуетява подобни възможности. При него задълженията на страните се формулират успоредно за всеки ас-пект от сделката, свързан с доставката и заплащането на стоката. Всички текстове, формулировки и понятия в договора следва да се разбират и тълкуват от страните еднозначно. Преамбюл - съдържа информация за да-тата и мястото на сключване на външнотърговския договор, както и данни-те за идентификация на страните по сделката: наименование на фирмата, седалище, адрес на управление, координати за връзка, имена на предста-вителите на страните, упълномощени да сключат договора, и ролята им в изпълнението на договора (продавач - купувач) и др. Предмет на договора - съдържа еднозначно и изчерпателно наименование на стоката, предмет на договора, като основно съдържание, предназначение, вид и асорти-мент. Уместно е използването на съответния тарифен номер от митничес-ката тарифа, ако е възможно. в тази клауза се описват и приложенията към договорите, които съдържат спецификацията на изделието с цел пълната му идентификация. Количество – 1. Освен общоприетата международна система SI на мерките и мерните единици се използват редица специфич-ни мерни единици за определени стоки - английски фути ярд за дължина, къс и дълъг тон за тегло, но използването им изисква тяхното добро позна-ване и превеждане в обичайната система SI. 2. Определен проблем пред-ставляват и методите за определяне на количеството на стоката като твър-до фиксирана цифра или възможност за колебания в определени граници. Фиксирането на количеството е приложимо пристоки в опакован вид. При насипните товари винаги са възможни технологични загуби или намалява-не на теглото от изпарение на влага (фира) или увеличаване на теглото. То-ва налага формулирането на количествени отклонения (толеранси) около договореното количество, които купувачът ще приеме безпретенции от-

носно цената. По традиция съществуват общоприети допустими отклоне-ния за определени товари. 3. За стоките, доставяни в опаковка или амба-лаж, следва да се формулира количество, обвързано с теглото на опаков-ката. В зависимост от вида и броя на вътрешните опаковки на стоката се определят: тегло бруто - теглото на стоката заедно с опаковка или амба-лаж; тегло полубруто - тегло бруто без външната опаковка; тегло полунето - теглото на стоката плюс теглото на непосредствената опаковка, без която не може да се продава стоката; тегло нето - само теглото на стоката без опаковка. Определянето на качеството във външнотърговския договор следва да бъде максимално точно, изчерпателно и еднозначно за страни-те по договора и същевременно изразено в минимален брой качествени параметри, което улеснява проверката при изпълнението на договора. На-чинът за определяне на качеството зависи преди всичко от спецификата на стоката. 1. Качество такова, каквото е (тел-кел) - най-лесното като начин на формулиране качество, което предполага стоката да отговаря на наимено-ванието си, т.е. да изпълнява основното си предназначение. Поради това че купувачът се задължава да приеме всякаква стока, която отговаря на те-зи условия, тази клауза е твърде рискована за него и намира приложение сравнително рядко. 2. Качество такова, каквото е придобито (ту-венан) kупувачът се задължава да приеме стоката така, както е придобита, без по-добрение. Често прилага на в договори за доставка на природни суровини, тази клауза се комбинира с указване на находището, в което се добиват су-ровини с известно постоянно качество. 3. Средно добро качество прилага се в договори за стоки, отговарящи на предварително приети базисни об-разци. 4. Прегледано-одобрено - за вече произведени стоки в наличност със специфични индивидуални особености, което налага предварителното им преглеждане и одобрение от купувача. В този случай купувачът губи правото на рекламация след получаването на стоката, освен ако притежа-ва доказателства за скрити дефекти и срещу вреди, нанесени на стоката по време на транспортирането. 5. Качество по стандарт е клауза, която се по-зовава на определен държавен или международен стандарт - официално регламентирана характеристика на свойствата на стоката, опаковката и обичайната технология за нейното производство. 6. Качество по стокова марка - прилага се чрез позоваване на отлично познати и общоприети като стокова марка изделия, между контрагенти с изградено взаимно доверие

и трайни делови взаимоотношения. 7.Качество по техническо описание - прилага се в договори за покупко-продажба на машиностроителна продук-ция и особено когато липсва съответен стандарт или общоприети изисква-ния за качеството на конкретния продукт. Уникалният характер на предме-та на договора предполага специално описание на всички качествени ха-рактеристики в самия текст на договора. 8. Качество по мостра Мострата представлява представителен образец на стоката, който демонстрира средно добро качество и има доказателствена сила при проверката на ка-чеството в процеса на изпълнение на договора. Създават се три идентични мостри. 9. Средно базисно качество - клауза, с която се допускат определе-ни отклонения (толеранси) от основните качествени показатели на прие-тия за основа базисен сорт. За получено качество, повисоко от средното базисно, купувачът заплаща надбавка в цената, наречена бонификация. При по-ниско качество продавачът прави отбив от цената, наричана рефак-ция. 10. Качество по съдържание на вредни, респ. полезни вещества. Този на чин за определяне на качеството се прилага най-често в търговията с природни и селскостопански суровини. Определя се процентно съдържа-ние на полезни, вредни вещества или примеси. 11. качество по рандеман или обем на готовата продукция, която следва да се получи от единица тегло на доставената стока. Прилага се най-вече за продукти от растителен и животински произход, напр. масло от мляко, прежда от вълна, алкохол от плодова каша и др. При определяне срока на доставка е задължително постигането на баланс между следните крайности: продавачът се стреми да увеличи цената на договора чрез определяне на точен и бърз срок на доставка, който обаче повишава риска от неизпълнение или забавено из-пълнение; купувачът е съгласен да заплати по-ниска цена за по-неточно определени и по-дълги срокове на доставка, но това може да е съпрово-дено с пропуснати ползи и по-високи разходи по приемането на стоката. Съотношението срок на доставка - риск от неспазване се решава в зависи-мост от конкретната сделка, вида на стоката и транспорта и географските разстояния. Вариантите на клауза за срок на доставка: Незабавна доставка - най-рискованата, но и най-благоприятна от гледна точка на купувача кла-уза. Приложима само за стоки п наличност, такава клауза означава експе-диция в срок не повече от 14 дни (или друг, изрично определен в договора срок), достатъчен само за подготовка на стоката за експедиция. Последва-

ща доставка е доставката в определен срок след момента на подписване на договора. Намалява рисковете за страните, тъй като придава планиру-ем характер на сделката, но се комбинира и с по-ниска потенциална цена за продавача и увеличени разходи за купувача. Сроковете за последва ща доставка могат да се определят като: конкретна дата след подписването на договора; началото на даден месец - обикновено дните между 1-во и 5-то число; средата на даден месец - между 10-то и 15-то число; края на да-ден месец - между 25-то и 30/31-во число; определен период, календарен месец, тримесечие, шестмесечие или отсечка от време, в който следва да се извърши доставката; определяне на срок в зависимост от настъпване на определени събития; повикване (абруф) на стоката от купувача, изпраща-не на авизо (съобщение за готовност за експедиция) от страна на продава-ча. Опаковка, етикетировка и маркировка - прилага се за стоки, които се транспортират опаковани с цел предпазване на стоката от вредни въздей-ствия на околната среда, както и предпазване на околната среда и тран-спортните средства от евентуални вредни въздействия на самата стока. В подбора на оптимална комбинация между надеждност на опаковката и разходите за нея страните по външнотърговския договор са предварител-но ограничени от минималните изисквания за опаковка, които превозва-чите и застрахователите поставят като условие за предоставяне на тран-спортни и застрахователни услуги. Освен обичайната за целта опаковка страните могат да се договорят за използване на подобрена опаковка. В такъв случай нараства и цената на стоката, но намаляват и дължимите пре-мии по застраховането, тъй като намаляват и рисковете за стоката по вре-ме на път. Опаковката на повечето изделия за широко потребление се до-пълва с етикет. Освен рекламната си функция етикетът представлява важ-но информационно средство - осведомява потребителя за характера, съ-държанието, начина на употреба, производителя, срока на годност и вся-какви полезни данни за стоката. Изготвянето и прилагането на етикети към стоките се регламентира както в националните, така и в международното законодателство. Маркировката е третият важен компонент от опаковката на стоката. За разлика от етикета тя представлява комбинация от знаци, символи и текст относно: произхода на стоката; имена и адреси на изпра-щача и получателя на стоката; бруто и нето тегло на пратката; идентифика-ционни данни на превозното средство; инструкции за правилна манипула-

ция със стоката, под формата на общоприети символи, нанесени на две съ-седни вертикални стени на опаковката. В самия текст на външнотъргов-ския договор или в отделно приложение следва да се регламентира точно-то съдържание на маркировката съгласно изискванията на законодател-ството и естеството на доставката. Франкировката представлява установе-на процедура за прехвърляне на собствеността, риска и разходите по дос-тавката от продавача върху купувача в определен момент и географска точка. Клаузата за франкировка съдържа основните задължения на стра-ните по сделката, алгоритъма на тяхното изпълнение и всички дейности по сделките. най-често прилаганите процедури по предаване на стоката се стандартизират в правила или международни търговски термини - Инко-термс, обозначени с трибуквени кодове. 13 вида франкировки: EXW - от склада (завода, фабриката) на продавача; FCA - Франко превозвач; FAS - Франко по протежение на кораба; FOB - Франко борда на кораба; CFR - Це-на на стоката и навло платени; CIF - Цена, застраховка и навло; CPT - Пре-воз, платен до; CIP - Превоз и застраховка, платени до. DAF - Доставено на граница; DES - Доставено от кораба; DEQ - Доставено от кей; DDU - Доста-вена необмитена; DDP - Доставена обмитена. Формулираните в Инкотермс норми и правила имат само препоръчителен характер, но позоваването на дадена франкировка в договора я прави задължителна за страните. Всяка франкировка съдържа точно описание на задълженията на продавача и купувача. Доколкото задълженията на страните по франкировката съвпа-дат със задълженията по външнотърговския договор, вместо цялостното им формулиране се прибягва към позоваване па съответна франкировка по Инкотермс. Колкото повече се отдалечава във времето и пространство-то точката на преминаване на собствеността, рискът и разходите от склада на продавача към склада на купувача, толкова нараства обемът от допъл-нителни дейности по доставката на стоката, които продавачът извършва за сметка на купувача, толкова по-висока става и цената по договора. Прода-вачите са заинтересовани да доставят стоката при по-дълга франкировка, защото освен самата стока предоставят и ред услуги, чиято цена се включ-ва в цената на договора и увеличава печалбата. С обратен знак това прави-ло е валидно за купувача. Изборът на франкировка следва да почива на точни разчети относно съотношението цена (респ. печалба) - разходи и риск. Международната цена се състои от три компонента: франкировка -

сума - валута. Договарянето на цената във външнотърговския договор представлява постигане на взаимно приемлив компромис между иконо-мическите очаквания на страните по сделката. Калкулацията представлява начисляване на всички разходи, които възникват в процеса на експортно-импортната дейност. След разходите по производството на експортния продукт неговата крайна реализация до потребителя изисква допълнител-ни разходи: проверка и сертификация на търговското качество; подготовка на стоката; опаковка и маркировка; складиране; транспорт; застраховки; разходи по банковите операции и финансирането на сделката. Втората група търговски разходи са разходите по "обработка на пазарите" или раз-ходи за маркетингова дейност. Тези разходи във външнотърговската дей-ност са многократно по-големи от същите разходи във вътрешната търго-вия. Третата група разходи са разходите по цялостното функциониране на фирмата - най-голямата част от разходите по оборота, поемани от самата фирма и финансирани от нейните приходи. Общият обем от продажбите може да се изрази като Q.P=C+V.Q където С са постоянните разходи, а V --променливите разходи за реализацията на единица изделие. От tuk може минималната продажна цена, която следва да постигне при обективно за-дадени потенциални количества за реализация Р = (С - V)/Q. Важен еле-мент на ценовата политика на външнотърговската фирма представлява на-числяването на постоянните разходи в определен размер и цената на от-делните сделки. На основата па предварителната калкулация се пристъпва към същинското ценообразуване и съгласуване на цената в договора. Ета-пите в тази дейност включват: 1. съгласуване на единица мярка за опреде-ляне на цената, което зависи от характера па стоката, степента аа еднород-ност или дифернецираност, въможността за формулиране на средно ба-зисно качество и съответно базисна или средна цена; 2. определяне на аб-солютно равнище на цената или на основата па предварителните калкула-ции (разчети) на страните по сделката. 3. уточняване на метод за опреде-ляне на цената като избор на един от двата основни варианта: фиксирана (твърда) или променлива цена. Фиксирани цени се прилагат обичайно в договори с кратки срокове между момента на сключването на договора, изпълнението на доставката и плащането на цената. Това са стоките с т.нар. кратък пазарен цикъл. Регламентацията па променлива цена изис-ква да се определят базисна (основна) цена, границите на допустима про-

мяна от тази цена и факторите, от чието действие чавпеп тази промяна. Променливи цени се формулират основно в договори за доставка на ин-вестиционно оборудване, когато изработката, доставката и плащането се извършват след по-дълъг период от датatа на сключване на договора и са възможни събития, променящи разходите на страните по сделката. След-ващите етапи в процеса на ценообразуването включват: определяне на ва-лутата па цената, която може да съвпада, но може и да бъде различна от валутата па плащането. И определяне на размера па ценовите отстъпки (отбиви, рабаги), като от стъпки за количество, за редовни (лоялни клиен-ти), за плащане в брой, сезонни отстъпки и всякакви търговски отстъпки за стимулиране на продажбите. Всички начини на плащане се характеризира с обратно пропорционално съотношение между бързина, разходи и сте-пен на сложност от една страна и степен на риск от друга. Подобно на ос-таналите .клаузи във външнотърговския договор, регламентацията на на-чина на плащане представлява взаимно приемлив компромис и оптима-лен избор между тези две крайности. Средства за плащане: менителница, запис на заповед, чек, картови плащания, по интернет. Форми на палщане: акредитив, инкасо, свободен превод, плащане по открита сметка, банкова гаранция. Условия за качествено и количествено предаване и приемане па стоката - в тази клауза се урежда редът, по който продавачът или негов представител ще прехвърли физически собствеността върху стоката на ку-пувача или негов представител и двете страни ще проверят съответствието между договореното и фактическото количество и качество на стока-та.Основните начини за доказване на количественото и качествено съот-ветствие на стоката са два: по документи и чрез флк I нческо измерване на количеството и проверка на качеството в момента на предаването на сто-ката. Изборът на първия вариант зависи от степента на доверие, която страните по договора възлагат на транспортните и спедиторските фирми и институти по качеството, издалите документите. Този начин спестява до-пълнителни разходи по фактическа проверка па съответствието. В случай че купувачът се стреми да защити интересите си максимално, той налага втория начин за проверка, най-често за своя сметка и свой рн.ск. Условия за гаранциите - при договори за доставка на сложни изделия е по-дълъг експлоатацно- период интересът на купувача предполага осигуряване на определен период от време след получаването на стоката, необходим за

монтаж, пускане в експлоатация и проверка на качеството на изделието. През този гаранционен период остава открита отговорността на продавача относно договорените параметри на доставката. В случай на несъответ-ствие през този период продавачът се задължава за своя сметка да изпра-ви открити дефекти, липсващи компоненти е резервни части и ремонтни дейности, осигурявайки експлоатация на изделието съгласно договора. Продължителността на гаранционния срок е свързана правопропорцио-нално с цената на договора,, което означава, че точното му определяне съ-що предполага избор на оптимален вариант между крайности. Клаузата за рекламации обезпечава право на иск от изправната страна по договора при неизпълнение на задължения на другата страна. В тази клауза се рег-ламентира редът за предявяване и отговор на рекламациите, както и ре-дът за обезщетяване на изправната страна. Обезщетението представлява възстановяване на щети - допълнителни разходи или пропуснати ползи, които изправната страна е понесла вследствие неизпълнение от виновната страна на една или повече от клаузите на договора. Размерът на понесе-ните щети се доказва с документи, което ограничава приложимостта на та-зи мярка. По-широко приложение намира формулирането на неустойки - обезщетения с конкретен, предварително съгласуван размер, които неиз-правната страна дължи при неизпълнение или отклонение от клаузите на договора автоматично, независимо дали от това са възникнали щети за из-правната страна. Неустойките представляват едновременно превантивна и наказателна мярка, която стимулира доброто изпълнение на договора. В клаузата за форсмажор се регламентират онези обстоятелства, които са предизвикани от непреодолима сила и чието настъпване в процеса на из-пълнение на договора не може да се предвиди. Форсмажорните обстоя-телства независимо от волята на страните осуетяват пълното или частично изпълнение на договора, без да пораждат вина за която и да е от страните по договора. Такива обстоятелства могат да бъдат природни бедствия, об-ществено-политически катаклизми и промени във външнотърговската по-литика. Максималната защита на интересите на продавача и купувача предполага изчерпателното регламентиране на обстоятелствата, които страните ще третират като форсмажорни, както и конкретните действия на всяка страна при настъпването на такива обстоятелства с цел минимизира-не на последствията. Ред за решаване па спорове - Външнотърговските до-

говори обикновено съдържат клауза, по смисъла на която страните ще ре-шават всички спорни въпроси с взаимно съгласие при строго взаимно за-читане на интересите, но в процеса на изпълнение на договорите тази процедура може да се окаже безрезултатна. В такъв случай страните при-бягват до външен независим арбитър - т.нар. арбитражен съд. Позоваване-то на арбитражен съд има смисъл дотолкова, доколкото страните се за-дължават да приемат за окончателни и задължителни решенията на ар-битражния съд. Редът за решаване на спорове по този начин предполага определяне на арбитражен съд, ползващ се с доверието на двете страни. Всеки от контрагентите има интерес това да бъде арбитражен съд в него-вата страна, тъй като познава по-добре неговите правила на работа и спес-тява разноски по командироване на представители за арбитражните дела в чужбина. При невъзможност да се постигне компромис относно нацио-налната принадлежност на арбитражния съд обичайно се вписва клауза за отнасяне на спора в арбитражния съд в страната на ответника. Заключи-телната част на външнотърговския договор включва допълнителни клаузи относно съдържанието и формата, както и допълнителни споразумения, произтичащи от изпълнението на договора като брой на екземплярите на договора и езиците, на които се подписва текстът; задължение за опазва-не на търговската тайна като средство за недопускане на конкуренция на съответния пазар; дата на влизане на договора в сила или условията, кои-то следва да са налице за това, доколкото датата на влизане в сила се раз-личава от датата на подписване на договора; отнемане на правото на купу-вача за препродажба или реекспорт на стоката за определен срок; клауза за обезсилване на всички договорености в процеса на преговорите и под-готовката на договора с цел избягване на недоразумения; изрична клауза относно реда за изменение и допълнение на договора по взаимно съгла-сие; условия за автоматично продължаване на срока на договора при рам-ков договор за многократни доставки; забрана за транспортиране на сто-ката с определени видове транспорт, през определени страни и т.н. В края на текста на договора се предвижда място за подписите на страните по до-говора с упоменаване на техните данни и качеството, в което подписват договора. С цел по-доброто съхраняване на екземплярите от договора и осуетяване на недобросъвестно подправяне страниците се номерират по система "1 от N станици.

8.3. Основната част от изпълнението на договора се заключава в обмяната на солиден обем информация между страните и организация на дейности-те по изпълнение на задълженията в последователност, регламентирана в самия договор. Задължителните етапи в процеса на изпълнението на сдел-ката включват: 1.Влизане на договора в сила (след изпълнението на опре-делени условия) и въвеждането му в счетоводните регистри на контраген-тите, както и регистрацията му пред трети лица или институции, когато то-ва е наложително. 2. Подготовка за изпълнение на основните задължения по договора: размяна на първоначална (стартова) информация, докумен-тация и стокови образци между страните по сделката; организация на ус-лугите, съпътстващи доставката на стоката; евентуално командироване на специалисти за подготовка на изпълнението; осигуряването на гаранции за добро изпълнение; производство и подготовка на стоките за доставка; ор-ганизация на количественото и качествено предаване и приемане на сто-ката; организация на платежните операции. 3. Изпълнение на основните задължения по договора: предаване и приемане на стоката; одобрение на доставката от страна на купувача; плащане на цената. 4. Счетоводно прик-лючване на сделката и валутните операции, свързани с нейното провежда-не, уреждане на финансовите задължения към посредниците в сделката и изготвяне на отчет за крайните резултати.

9.1.Всяка отворена страна непременно участва и на валутния пазар. От съ-отношението на търсене и предлагане на валутите се образува относител-ната им цена - валутният курс. Валутният курс се определя като цена на ед-на парична единица, изразена в съответно количество от друга парична единица, като цена на валутата в качеството й на стока на валутния пазар. Валутният курс е разменно отношение между две различни валути, върху която се наслагва действието на богата съвкупност от фактори, детерми-нанти. Във всеки момент е конкретна, променлива, динамична, т.е. във времето в масовия случай пазарните валутни курсове не са постоянни. Раз-менният курс е относителната цена, свързваща две национални валути, средство за трансфер на една валута в друга, показателят, отразяващ кон-курентната позиция на вътрешното производство спрямо чуждото. Валут-ният курс се използва за сравняване на вътрешните с международните це-ни. При обезценка на съответна местна валута стоковият износ от страната поевтинява за чуждите граждани, докато вносът на стоки от чужбина в

страната поскъпва за местните граждани. При поскъпване на местната ва-лута резултатът е противоположен на горния. Валутните курсове позволя-ват да се определят относителните цени на стоките (услугите), изразени в различни национални парични единици. Относителната цена на продукта X примерно се изразява в количество от друг продукт - У. Основни функции на валутния курс са уравновесяването на макроикономическите пропор-ции, пренасянето на необходимата информация и ефективното разпреде-ление на ресурсите. При анализа на валутния курс се изпозлват номинален курс; ефективен курс; реален курс. Номиналният валутен курс е пазарният курс между две валути на определена дата. Ефективен валутен курс е този, който отразява, обобщава промените в пазарните курсове на дадена валу-та спрямо няколко други валути, които са избрани за основа на сравнява-нето. Ефективните валутни курсове са необходими, тъй като промяната на двустранните валутни курсове (т.нар. номинални курсове) не дава цялос-тна представа за общите тенденции в движението на курсовете на дадена валута, не показва дали националната валута се обезценява или поскъпва спрямо претеглена кошница от чужди валути. Номиналните валутни курсо-ве, а също така и ефективните валутни курсове, но коригирани със степен-та на инфлационно обезценяване в съответните страни, са вече реални ва-лутни курсове. Тяхното движение намира израз в еволюцията на показате-лите за конкурентоспособност на отделните страни - сравнителни разходи за работна заплата и сравнителни експортни цени. Среднопретеглената промяна на реалните валутни курсове на дадена валута към избрана съв-купност, т.е. кошница от валути с уточнени относителни тегла в нея, се из-разява чрез реалния ефективен курс, прилаган от Международния валутен фонд. Той служи като инструмент за анализ па международната икономи-ка.

9.2. Факторите, които оказват непосредствено отражение върху валутния курс, се различават един от друг по обхват и интензивност на въздействие. Познаването им е от изключително значение за участниците на валутния пазар с оглед избора на най-подходящия момент за купуването или прода-ването валутата (на финансови активи, изразени в разно-валутна форма). При равни други условия търсенето на една валута на валутния пазар е функция от нейната цена. Между изменението на валутния курс и търсене-то на една валута съществува обратна зависимост. На всяко равнище от ва-

лутния курс отговаря определен обем на търсенето (желани покупки) на дадена валута. При равни други условия със спадането на курса на дадена валута търсенето й расте, а с неговото повишаване - намалява. По–високи-ят курс на чуждата валута прави чуждите стоки, услуги по-скъпоструващи за местните лица и предизвиква при равни други условия спад в реално изражение на търсенето им от тях. При по-нисък курс на чуждата валута (което от гледна точка на местната е по-висок неин курс при постоянни други условия) настъпва поевтиняване на чуждите стоки (услуги, финансо-ви активи) за местните лица, откъдето в реално изражение нараства търсе-нето им от тях, което кореспондира с нарастването на търсенето на чужда-та валута. Предлагането на валута при равни други условия (подобно на стоковото предлагане) е свързано с цената. Между курса (цената) на една валута и нейното предлагане съществува правопропорционална зависи-мост - колкото е по-висок курсът, толкова е по-голямо количеството, което се предлага. На всеки валутен курс (като равнище) отговаря определено количество предлагане. При повишаване на курса предлаганото количес-тво се увеличава, а при намаление - спада. При по-висок курс на чуждата валута (което от страна на местната валута е неин по-нисък курс) местните стоки (услуги, финансови активи - акции и др.) стават по-евтини за чужден-ците. При по-нисък курс на чуждата валута (което по отношение на местна-та означава по-висок неин курс) следва намаляване на търсенето на мес-тни продукти в реално изражение. Намаленото им търсене от чуждите граждани обяснява намаленото предлагане на собствената им валута. При режим на свободноколебаещи се курсове валутният курс се постига като резултат от взаимодействието на търсенето и предлагането на валута. В Б-я валутният курс се представят като резултат от действието на три групи фактори: дългосрочни (базисни, фундаментални); средносрочни (пазарни); краткосрочни (субективно-психологически). В кръга на дългосрочните фак-тори на курсообразуването включва общото състояние на икономиката, стоковото обезпечение на валутата, величината и темповете на нарастване на брутния национален продукт и доход, равнището на производителнос-тта на труда, относителния дял на страната в международната търговия и др. В обсега на средносрочните фактори се включват състоянието на теку-щия платежен баланс, салдото на баланса на движението на капиталите, относителното равнище на лихвените проценти (лихвен диференциал),

темпът на нарастване на цените и др., а като краткосрочни фактори се ква-лифицират валутните интервенции на централната банка, оценките на спе-циалистите за текущото състояние на валутния пазар и курс, мнението на дилърите, на банкерите за бъдещото развитие на курса, слуховете, дезин-формацията и др. От гледна точка на времето се разграничават два вида колебания (движения) на валутния (обменния) курс - краткосрочни (ежед-невни) и дългосрочни (повече от 1 година). Падането на цената на една ва-лута спрямо друга се нарича обезценяване, а растежът й - поскъпване. Т. нар. платежно-балансов подход, извеждащ валутния курс като резултат от равновесието на стоковия пазар, е логичен за времето, когато световните стопански връзки се свеждат основно до движението на стоките от една страна към друга, но не и днес. Като правило при интерпретацията на ва-лутния курс се набляга на ролята на относителното парично предлагане. Паричните модели започват с наблюдението, че валутният курс е цената на една парична единица, изразена в сума от други пари. Първият модел е паричният модел на валутния курс с променливи цени - цените в икономи-ката (цените на стоките, услугите, заплати, валутни курсове) са напълно мобилни, изменят се еднакво лесно в двете посоки, едновременно в крат-ки и дълги срокове. Вторият модел е моделът с постоянни цени - заплатите и цените в кратки срокове следват константна линия. Докато вариациите в икономическата политика и др. променят значенията на валутните курсове в дълги срокове. Третият модел е паричният модел с реален (постоянен) лихвен диференциал. Отличителният момент в модела е комбинацията на ролята на инфлационните очаквания с неизменността на цените. Основна-та предпоставка на паричните модели на валутния курс е схващането, че валутният курс (неговото равнище, динамика) се променя въз основа на промените в търсенето и предлагането на финансови активи (ценни книжа и др.) на паричните пазари на различните държави. Специфичното за па-ричния подход е схващането, че в условията на реализиран относителен финансов паритет лихвеният диференциал (разликата между местния и чуждестранния лихвен процент) се покрива единствено с обезценяването на местната валута. Ползата от паричните модели на валутния курс е в до-казателството, че паричната политика е единственото предсказуемо (ефек-тивно) средство за управление на валутния курс. Връзката между риска от ценните книжа и образуването на валутните курсове се интерпретира от

модела на портфейлния баланс. Ако конкретният местен финансов актив е по-рисков в сравнение с чуждестранния, притежателят му ще търси от него по-висок доход и този допълнително очакван доход е познат като премия за риска (рискова премия). Рискова премия е компенсацията на вложите-лите, чийто портфейл е със структура от ценни книжа, която ги излага на по-висок риск от минимално възможния. Паричният и портфейлният под-ход към детерминантите на валутния курс са всъщност два варианта за оп-ределяне на равновесния валутния курс на финансово-пазарен подход.

9.3. Определянето на курсовете на валутите и тяхното обявяване с помощ-та на съответни информационни средства се нар котиране на валутите, или котирането на валутния курс, е начинът, по който се обявява и изпол-зва валутният курс. Всъщност самото котиране се предопределя от борсо-вия произход на валутния пазар. Зад котировките (обявените цени на ва-лутите) стоят банките и други лица, които са оторизирани да извършват търговия с валута. Котировки дават и борсите, но те имат по-скоро справо-чен характер. На валутния пазар банката има посредническа, обслужваща роля. За да покрият своите разходи за извършваните валутни операции и да получат доход от тях, банките в условията на пряко котиране купуват валутата по курс, който е по-нисък от курса, по който продават. В качество си на купувач/продава тя си служи с курс купува и курс продава в зависи-мост от желанието на клиента - да купи или да продаде валута. Разликата между курс купува и курс продава е известна като марж (спред), а средна-та им аритметична - среден курс (на курс купува и курс продава). В инфор-мационните средства величините на курса се дават с изричното указание за коя котировка се отнасят. При прякото котиране курсът за единица (1, 10, 100, 1000) чужда валута се изразява (обявява) в определено количес-тво местни пари. У нас е приложимо прякото котиране и примерно: 1 до-лар= 2,00 лева, 1 англ. лира - 2,931 лева. В случая валутата, която се оце-нява, се приема за постоянна величина, това е чуждата валута. Променли-во е количеството на валутата в дясната страна на равенството, тя служи като материал за изразяване ценността на чуждата валута. Горните коти-ровки могат да се изразят и с реципрочни величини - например 1,00 лев = 0,50 долара. В случая курсът на чуждата валута се изразява косвено, неп-ряко. Променливата величина е чуждата валута, а непроменлива - местна-та. Това е т.нар. косвено котиране. Особеното е, че при тази котировка

курс купува е по-висок от курс продава. На банковия валутен пазар се из-вършват не само спот сделки, но и форуърдни. В информационните сред-ства обикновено котировките за междубанковите форуърдни операции се дават за 30, 90 и 120 дни. При положение че курсът форуърд е по-висок от курса спот, разликата се нарича премия (репорт), а когато курсът форуърд е по-нисък от курса спот, разликата е известна като дисконт (депорт, от-бив). Форуъд котировката се представя като разлика между форуърд курса и спот курса - съответно премия или отбив. Сравнително широко практику-ван начин за котиране на валутите на форуърдния валутен пазар е суапо-вият курс. Особеното при него е, че се дава само размерът на премия-та/дисконта в т.нар. базисни точки. Всяка базисна точка е 1/100 от процен-та. Отбивът (съответно премията) на валутата се изразява и в годишен про-цент, което е третият начин за представяне на форуърд котировката. Годи-шен % на премията или дисконта= КФ-КС/КС.ФП.100, КФ – пряка форъ ко-тировка, КС – пряка спот котировка, ПФ- брой на форуърдните периоди в рамките на една година (за 30-дне-вен срок на сделката - 12, за 90-дневен - 4 и т.н). Ако полученият резултат е отрицателно число, то това означава отбив, а положителният резултат - премия. В практиката е приложим и т.нар. крос курс. Той се използва по отношение на валути, които са по-мал-ко известни на валутните пазари, сравнително по-рядко се котират и пр. Характерното е, че курсът на две валути се определя, като всяка една от тях поотделно се съпоставя, съизмерва с трета валута, която е приета за базисна. Валута А/валута В=(валА/валХ)/вал В/вал Х, където Х е базисна валута. Котировките на даден валутен пазар не включват всички чуждес-транни валути. Обичайно те се отнасят само за т.нар. международни валу-ти (националните парични единици на най-напредналите в икономическо отношение държави). Но това не означава, че не се извършват сделки с други валути на валутния пазар. Те също се срещат, но са по-скоро изклю-чение. Във валутната практика има място фиксингът - процедура, чрез коя-то се определят курсовете, като се съпоставят обемите и цените на търсе-ната и предлаганата валута. Приложими са две системи на фиксинга, кои-то са известни като активен и пасивен фиксинг. При активния фиксинг кур-сът е с равнище, което в най-висока степен покрива офертите за покупка и продажба на валута и е резултат от обобщените в определен час на деня заявки за покупки и продажби. Това е и курсът на реалните сделки. При

системата на пасивния фиксинг се изхожда от средноаритметичните вели-чини на предлаганите на валутния пазар курсове на съответните валути. Получената от него цена (курс) служи само за статистически, счетоводни, митнически и др. подобни цели.

9.4. Шведският икономист Густав Касел през 1918 г. създава теорията за паритета на покупателните сили на валутите като основа на валутния курс. Според Рикардо възловата идея е, че силите на арбитража ще предизвикат международно изравняване на цените на стоките, изразени в единна ва-лута, т.е. ще се прояви действието на закона за единната цена. Това озна-чава, че в условията на конкурентен пазар еднаквите продукти на различ-ните пазари ще се търгуват по еднаква цена, изразена в единна валута. Абсолютният паритет на покупателните сили е единият от вариантите на теорията, обвързваща валутните курсове с цените. Според него курсът е равен на отношението между равнищата на цените в съответните страни, чиито валути се сравняват. Ценовите равнища са общи, т.е. те включват це-ните на всички стоки и услуги, които се търгуват в отделните страни. Кв=Ца/Цв, където Кв - валутен курс; Ца - цените на стоковата група в мес-тна валута; Цв - цените на идентичната стокова група във валутата на стра-ната В. Курсовете неизбежно се движат към равнище, наложено от парите-та на покупателните сили, който е отношение на цените на стоковата група във валутата, примерно на страната А, към цените на идентичната стокова група във валутата на страната В. За привържениците на теорията за пари-тета на покупателните сили повишаването на равнището на стоковите це-ни в страната А спрямо чуждестранните цени довежда до пропорционално обезценяване на местната парична единица по отношение на чуждите ва-лути. Относителният паритет на покупателните сили е вторият вариант на възгледа за паритета на покупателните сили като основа на валутния курс. Тук вече не толкова ценовите равнища в отделните страни детерминират стойностите на валутните курсове, а по-скоро относителните изменения в ценовите равнища диктуват промените в курсовете на валутите. процен-тната промяна на курса между две валути е равна на разликата между раз-мерите на инфлацията в съответните страни, чиито валути се сравняват. В крайна сметка теорията за паритета на покупателните сили е в най-добрия случай теория за валутния курс в един хипотетичен свят без капиталови потоци или пък теория, обосноваваща равновесното условие между две

независими променливи (валутен курс и инфлационен диференциал). Сте-пента на отклонение (несъвпадение) на пазарния валутен курс спрямо раз-менния курс, произтичащ от относителния паритет на покупателните сили, е позната като диспаритет на покупателните сили. Когато курсът на валута-та е по-нисък от равнището, фиксирано от паритета на покупателните си-ли, валутата е подценена. Надценена е тази валута, чийто курс е над рав-нището, определено от паритета на покупателните сили. Въпросът е защо валутният курс се различава от паритета на покупателните сили? Просто валутният курс като конкретна величина се влияе от много фактори, т.е. не единствено от паритета на покупателните сили на валутите. 9.5. Избор на режима на валутен курс в дадена държава е управленски, регулативен акт от страна на официалните й власти. Режимът на валутния курс дава пред-става за степента на държавния контрол върху валутния пазар и курс, съот-ветно за средствата, чрез които контролът се упражнява. Регулативните мероприятия на правителството във валутната сфера се подчиняват на конкретно дефинирана цел (цели): осигуряване определена величина (равнище) на валутния курс; притъпяване резките колебания на валутния курс, ограничаване на неговото хиперреагиране; задържане на валутата като подценена или надценена; синхронизиране равнището на курса на валутата с промените, настъпващи в базовите фактори и пр. Изхождайки от използваните инструменти от държавата за контрол над валутния пазар и курс, режимите на валутния курс се подразделят на административни и пазарни. При режима от административен тип държавата поема непосред-ствено организацията на валутната търговия в страната. Валутният пазар е затворен, валутните ограничения максимални, валутният курс остава кон-стантна величина за относително дълго време, при различните видове международни сделки се прилагат различни величини на валутните курсо-ве (налице е множественост на валутните курсове). Пазарният тип валутно-курсов режим е характерен за икономическа среда, в която съществува в някаква степен свободна покупко-продажба на валутите. Държавната ак-тивност се ограничава само до косвеното контролиране на валутната тър-говия, т.е. до валутните интервенции, целящи да въздействат на съотноше-нието търсене-предлагане, съответно на курса. Един от първите, изслед-ващ детерминантите на избора на валутния режим, е Робърт Хелър. Спо-ред него изборът на система на валутния курс зависи от икономическите

характеристики на съответната държава. Той счита, че страните се разли-чават помежду си в икономическата област и по тази причина не може да се приложи един и същ режим на валутния курс във всички страни. Теори-ята му се гради върху пет съществени х-ки: размер на страната; отвореност на икономиката; степен на международна финансова интегрираност; ин-флационен диференциал; особености на външнотърговските операции на страната. При системата на плаване курсовете се определят свободно, т.е. равнището им зависи от съотношението между търсенето и предлагането на валутите на пазара. Но плаването не е абсолютно свободно. Макар че правителствата не фиксират курса, те не биха допуснали стойности на пла-ване, на колебание на курсовете, които да доведат до српв в паричната система, да заплашат нормалното й функциониране. С промените в Устава на МВФ страните имат свободата да избират сами валутните си режими, водени от определени показатели на стопанското развитие. Сред индика-торите са обем и структура на външната търговия, ограничения върху дви-жението на капиталите, степен на развитие на капита-ловия и валутния па-зар. В съвремието има множество от валутни режими.

10.1. В международната търговия се използват специфични платежни средства - търговски ефекти - това са писмени документи, съдържащи за-дължение да се плати една сума в пари на определено лице, на заповед, или на приносителя на документа. Търговските ефекти са ценни книги и използваните за плащания са три вида - менителница, запис на заповед и чек. Те се уреждат от менителното законодателство на всяка държава - на национално равнище - и пораждат т.нар. менителнични права и задълже-ния. Менителничното законодателство е три типа - по Женевската конвен-ция, англосаксонски тип и специфично за конкретната страна.Република България не е страна по Женевската конвенция, но законодателството е съобразено с нея. 1.Менителницата (трата) е писмено безусловно нареж-дане в законоустановена форма от едно лице (издател, трасант) до друго (приемател, платец, акцептант, трасат) да бъде заплатена на трето лице (поемател, бенефициент, ремитент) определена сума пари. Менителнич-ното задължение има абстрактен характер, съществува само по себе си и не зависи от наличието на някакво друго задължение. Наличието на мени-телницата е достатъчно доказателство, че менителничното задължение съществува. Менителницата, а заедно с нея, и правата, конто материали-

зира, може лесно да се прехвърлят, като прехвърлянето става по реда за прехвърляне на ценни книги. За да бъде един документ менителница, е достатъчно са налице задължителните реквизити: наименованието "ме-нителница" в текста на документа на езика, на който е написан; безуслов-но нареждане да се плати определена сума пари; името на лицето, което трябва да плати (платец); падеж; място на плащане; името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати (поемател); дата и място на издаването; подпис на издателя. При липса дори на един от тези задължителни реквизити документът не е менителница, т.е. не поражда менителнични задължения. Страни по менителницата са издателят, бене-фициентът, платецът, джирантите, и - ако има такива - поръчителите. Всички изброени - без бенефициента - са и задължените лица по менител-ницата. Плащането на менителницата може да бъде обезпечено изцяло или отчасти чрез менителнично поръчителство - авал. То може да се даде както от трето лице, така и от лице, чийто подпис вече е сложен върху ме-нителницата. Падежът на менителницата може да бъде: на предявяване; на определен срок след предявяването; на определен срок след издава-нето; на определен ден. Местоплащането може и да е различно от место-жителството на платеца, тогава говорим за домицилирана менителница. Освен задължителните, в менителницата могат да бъдат вписани и тър-говско-обичайни реквизити - въз основа на каква сделка се издава мени-телницата и др. Търговските ефекти се издават, като се оформи текстът им и документът се подпише от издателя, като разликата между тях е, че за различните търговски ефекти законът предвижда различни задължителни реквизити. Издателят съставя текста на менителницата, така че да са нали-це задължителните реквизити, изисквани от менителничния закон, и я подписва. С подписването от издателя документът става менителница и поражда мени-телнични взаимоотношения. След издаването менителни-цата се представя на платеца за приемане (акцепт, акцептиране). За целта платецът се подписва сърху лицевата страна на менителницата. С акцепта платецът се задължава да плати на падежа. След акцептирането менител-ницата остава в бенефициента. Търговските ефекти се прехвърлят по реда за прехвърляне на ценни книги в зависимост от вида им. Прехвърлянето става с джиро, просто предаване или цесия в зависимост от това каква е ценната книга: менителниците на заповед (повечето ценни книги са таки-

ва) се прехвърлят с джиро; менителниците на приносител се прехвърлят с просто предаване; поименните менителници се прехвърлят с цесия. Джи-рото е едностранно изявление на гърба на ценната книга, по силата на ко-ето притежателят на ценната книга (джирант) установява друго лице (джиратар) като носител на правата по документа и поема солидарна от-говорност с другите задължени лица за заплащането на сумата. Джирото има следните действия: прехвърлително - прехвърлят се всички права в състоянието и съдържанието им но текста на търговския ефект; легитима-ционно и гаранционно - джирантите носят солидарна отговорност по си-лата на регрес. Видовете джира са:пълно джиро - с име или фирма на джиратаря; бланково; ректа/прокура джиро - превръща търговския ефект в поименна ценна книга; заложно (гаранционно) - джиро с уговорка "за гаранция", "за залог" или друг израз, който означава обезпечение; за съ-биране (за инкасо); следпадежно джиро; следпротестно джиро; мнимо джиро; обратно джиро - прехвърляне към някой предишен джирант; ква-лифицирано джиро. Менителници и други търговски ефекти на приноси-тел се прехвърлят с просто предаване. Тъй като могат да бъдат открадна-ти, загубени или използвани по неправомерен начин, такива ценни книги се използват сравнително рядко. задължените лица са само подписалите се. Поименните търговски ефекти, включително поименните менителни-ци, се прехвърлят по общия ред за прехвърляне на вземания - цесия. Це-сията е договор, с който носителят на вземането (цедент) го отстъпва на трето лице (цесионер). Със сключването на цесията вземането преминава върху цесионера такова, каквото е, старият кредитор (цедентът) няма ни-какви права по вземането, а новият (цесионерът) - няма повече права от стария. Ако държателят (бенефициентът) на менителницата реши, че му трябват пари в брой, той би могъл да я сконтира - да я прехвърли в полза на банка. При сконтирането търговецът - приносител на менителницата я джиросва в полза на банка, срещу което получава определена сума пари, която е равна на номинала на менителницата, намален с т.нар. сконто - сума, включваща лихви за периода и такси и комисиони за банката. сума за получаване = номинал - (номинал х лихвен процент х дни)/36000. След сконтирането менителницата излиза от търговския оборот и се прехвърля само между банки. Извършвайки сконтови операции, банката осъществя-ва основната си дейност - кредитиране. Сконтирането на менителница е и

способ за проверка на вероятността менителницата да бъде изплатена. Ако банката-държател на менителницата се нуждае от средства, тя може да прехвърли менителницата в полза на централната банка. Тази опера-ция - ресконтиране, се извършва по лихвен процент, чрез размера на кой-то централната банка провежда дисконтната си политика и който обикна-вено служи за основен лихвен процент в страната. При търговските ефек-ти задълженията са търсими - бенефициентът-кредитор представя мени-телницата. Обикновено се изплаща цялата сума, но може да бъде платена и само част от нея. Ако се изплати цялата сума по менителницата от плате-ца, се прави квитиране - върху менителницата се отбелязва фактът на пла-щането и получилият сумата се подписва. С квитнрането се погасяват всички задължения по менителницата. С цел да се избегне дискредитира-не на някое задължено лице по менителницата, понякога се извършва ме-нителнично посредничество - интервенция. Издателят, джирантът или по-ръчителят (задължените лица по менителницата) могат да посочат лице-посредник, което при нужда да приеме менителницата или да я плати. Посредникът, който е платил, придобива правата по менителницата сре-щу този, за когото е платил, и срещу лицата, които отговарят към него по менителницата. Той няма право да джиросва менителницата. Ако длъж-никът откаже да плати, приносителят на менителницата (бенефициентът) може да направи протест. протестът се прави пред нотариус. След протес-та бенефициентът получава протестен акт, с който има възможност да по-лучи изпълнителен лист и да пристъпи към принудително събиране на вземането си, или да се обърне към някое друго задължено по търговския ефект лице. При протест се спират всякакви кредити за съответния търго-вец, чиято менителница е била протестирана. Приносителят на менител-ницата има право на регресен (обратен) иск спрямо издатели, платеца и джирантите, които са солидарно задължени -кредиторът може да изиска от когото и да е от тях цялата сума, платилият сумата има право на иск срещу останалите задължени лица. Исковете по менителницата срещу платеца се погасяват с тригодишна давност от падежа, тези на приносите-ля срещу джирантите и издателя - с едногодишна давност, а тези на джи-рантите помежду им и срещу платеца - с шестмесечна давност от деня на протеста. Една менителница може да има дубликати и копия, поради фак-та, че във връзка с търговската сделка се оформят и изпращат няколко

комплекта документи. Дубликатите на менителницата са документи с идентично съдържание, както оригинала. Върху тях задължително се от-белязва, че това е дубликат, защото ако не е указано, то той има силата на отделна менителница и поражда съответните правоотношения. Копията (в миналото са били преписи, днес - фотокопия) нямат действието на ме-нителница, а служат за попълване на архивната документация на лицата по менителницата. Видове менителници: бланкова - някои реквизити не са попълнени (най-често сума и падеж), но останалите са редовни. След дописването на непопълнените реквизити става редовна менителница. бронзова - менителница, издадена срещу несъществуващо задължение с цел да се участва в масата на несъстоятелността или да се получи сконтов кредит от банка. чиста - не се придружава от документи; документарна - придружава се с други документи по търговската сделка. домицилирана - местоплащането е различно от местожителството на платеца, определя се от издателя и не може да бъде променяно впоследствие. квитирана - с бе-лежка от приносителя, че е платена. на собствена заповед - бенефициент по такава менителница е издателят. обратна - издава я последният джи-ратар по друга, протестирана менителница. дефектна - липсват един или няколко от задължителните реквизити. панаирна - може да се плати до последния ден на този панаир; подложна, подправена - с изменен текст. просрочена задълженията на лицата по менителницата са погасени пора-ди просрочие. постдатирана - датата на издаване в менителницата не съв-пада с датата на действителното издаване. търговска - от търговец срещу търговец; финансова (банков акцент) - издава се от търговец и се акцепти-ра от банка. банкова - издадена от банка срещу банка. съкровищна - пла-тец по такава менителница е държавното съкровище. фалшива - платецът или е несъществуващо лице, или не се ползва с кредитно доверие; гаран-ционна - издава се в полза на кредитор, който задържа менителницата до изплащане на кредита. пролонгационна - ако платецът е неплатежоспосо-бен, а менителницата е все още във владение на издателя, за да се избег-не протестирането, издателят тегли нова менителница срещу платеца, с която удължава срока на старата; активна/пасивна - в зависимост от мяс-тото им в счетоводния баланс.

10.2.Записът на заповед е писмен документ в законоустановена форма, с който едно лице (издател) се задължава да плати на друго лице (поема-

тел, бене-фициент) или на негова заповед определена сума пари при пре-дявяване или в определен срок. Нарича се още проста менителница или соломенителница. За да бъде редовен записът на заповед, трябва да са налице задължителни реквизити: наименованието "запис на заповед" в текста на документа на езика, на който е написан; безусловно обещание да се плати определена сума пари; падеж; място на плащането; името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати; дата и мяс-то на издаването; подпис на издателя. Документ, който не съдържа някои от реквизитите, не е запис на заповед, освен в случай, че не е посочен па-деж - тогава е платим на предявяване, или не е посочено мястото на изда-ването - тогава се смята за издаден в мястото, посочено до името на изда-теля. Записът на заповед се прехвърля операциите по него са същите, как-то и по менителницата, с изключение на акцепта - записът на заповед не се акцептира, понеже издателят е и платец. 3. Чекът е писмен документ в законоустановена форма, с който едно лице (издател) нарежда на друго лице (платец), при което има открита сметка и покритие по нея, да плати на трето лице (бенефициент) определена сума пари при предявяване на документа. Задължителни реквизити: наименованието чек в текста на до-кумента на езика, на който е написан; безусловно нареждане да се плати определена парична сума; името на лицето, което трябва да плати (плате-ца); дата и място на издаването; място па плащането; подпис на издателя. Документ, който не съдържа някои от тези реквизити, не е чек. Допълни-телни реквизити: мемо; номер на чека; номер на сметката; банков код; печат на издателя. Чековия договор договор между издателя и платеца по чека, с който се регламентират условията, при които издателят ще осигу-рява покритие по чековете. За да може един клиент на банката да издава чекове, налице трябва да са следните условия: Активна чекова способност - издателят да е дееспособен. Наличие на текуща сметка в банката-пла-тец. .Наличие на авоар по сметката. Чекът може да е поименен - "не на за-повед" (прехвърля се с цесия), на заповед (прехвърля се с джиро) или на приносител (прехвърля се с просто предаване). При неплащане чекът се протестира, както и останалите търговски ефекти. Издателят на чека тряб-ва да има покритие (провизия, авоар) при платеца. Това може да бъде на-личност по сметка или споразумение за кредитиране от страна на платеца (овърдрафт). Платецът е длъжен да плати чека до размера на покритието

и може да откаже плащането, ако по чека няма покритие. За по-голяма сигурност и удобство при издаването на чекове издателят обикновено по-лучава от платеца предварително отпечатани бланки за чекове, събрани в чекова книжка. Бланките за лимитирани чекове включват чек и талон, ка-то в талона се вписва контролна информация за досегашните плащания. Обикновено формулярите за чековете се отпечатват върху специална хар-тия със защитни знаци и подобно на банкнотите имат предпазен фон, во-ден знак, чиста обратна страна за нанасяне на джирата. Пресичането - на-ричано още бариране - се извършва с две успоредни линии върху лицева-та страна на чека. Пресечен чек може да бъде изплатен само на банка или по сметка на клиент на банката-платец. Пресичането се прилага, за да се намали възможността за злоупотреби с чековете. Видове чекове: пресе-чен - изплаща се само на банка или по сметка; ректачек - поименен, прех-върля се с цесия; ордерен - на заповед; на приносител - чист (не фигурира приносител) и смесен (с алтернативно посочено име на бенефициент); ог-раничен - лимитиран - максималната сума на чека е ограничена и от печа-тана върху формуляра на чека; кунюрен - при него сумата на чека е пред-варително отпечатана; пътнически - за определена сума, обозначена вър-ху чека. И издател, и платец по тези чекове са банки; пощенски - платец по тях е пощата. разчетен - за минаване по сметка; циркулярен - може да бъ-де изплатен в който и да е клон на платеца, както и при кореспондентите му; личен - издателят е физическо лице; фирмен - издателят е търговец; банков - от банка срещу банка - бива авизиран (банката издател уведомя-ва с авизо банката - платец) и неавизиран - изплаща се без уведомление от банката - издател; еврочек - чек по Споразумението за еврочекове. Чек за сметка на трето лице; Дубликат чек; трезорен чек - платец по такъв чек е държавното съкровище; пенсионен чек. При плащането банката-платец проверява съгласуваността на данните, редовността на формата на чека (законовите реквизити), непрекъснатостта на джирата и техническата из-правност на чека (за целта банките разполага!' с устройства за електронна идентификация на чековете и образци на чекови формуляри). При плаща-не по чекове, издадени в чужбина, банките често отлагат плащането, до-като чуждестранната банка-партньор не преведе сумата. Самите чекове се изпращат до банката-партньор под режим на ценна пратка. Пътническият чек е документ, издаден от банка с указание да се плати обозначената в

чека сума на лицето, чийто подпис е поставен върху чека. Пътническите чекове са отпечатани върху специални бланки с защита, близка до тази на банкнотите. Предлагат се на купюри, върху чека е обозначена сумата и ва-лутата, имат уникален номер, който служи за контрол и проследяване на чековете. Клиентът купува чека и се подписва върху него; когато по-късно иска да плати с чека, се подписва втори път, подписите трябва да съвпа-дат. Пътническите чекове са депозитни. Предимства: могат лесно да бъ-дат осребрени в банки и обменни бюра и затова са добре приети по це-лия свят; в много страни могат да се използват като пари в брой - да се плаща директно на търговци с тях; носят повече сигурност от банкноти-те;при навременно деклариране на кражба на пътнически чекове служби-те за възстановяване ги възстановяват. Системата Еврочек включва чекова книжка и контролна карта. еврочековете могат да бъдат представяни за ппащане на всички банки, участващи в системата. Чековите формуляри са стандартизирани, а контролната карта е пластмасова и служи " за иденти-фициране на клиента, съдържа обичайните реквизити на карта, с която се извършват плащания. Различия на чека спрямо менителницата: Платецът по менителницата е длъжен да плати безусловно, платецът по чека - само ако по чека има покритие; Платецът по чека е банка или банков институт; Менителницата се акцептира, чекът - не; Чекът винаги е на виждане; Че-кът е платежно средство, а менителницата - и кредитно. Плащанията с по-мощта на карти се реализират по две основни схеми -двустранна и трис-транна. При двустранната система в разплащането има двама участници - търговец, който същевременно е и картоиздател, и клиент, който е карто-държател. При тристранната система търговецът (този, който получава су-мата по плащането) и картоиздателят (този, който се грижи за функциони-рането на системата) са различни лица и с една и съща карта да се плаща при различни търговци. При тристранната система картоиздател най-често е СОРКК. Най-известните СОРКК са Visa, Master Card, JCB I Diner’s club. СОРКК осъществява техническото обслужване на картите - издаване, под-мяна, осчетоводяване на разплащанията, осигуряване на гаранции за раз-плащанията - включително срещу злоупотреба, превод на средства и др. Картите днес се издават в стандартизиран формат - по стандарт ISO за раз-мерите на картата. За улесняване на разплащанията без компютри данни-те върху картата са отпечатани релефно (ембосирани) - име, номер на

сметката, дата на валидност и др. При плащането картата се прокарва за-едно с формуляри от химизирана хартия през специален уред - имприн-тер, така че данните от картата да се отпечатат върху формуляра. Търгове-цът проверява самоличността на картодържателя. След това клиентът се подписва върху формуляра и един екземпляр от формуляра остава при клиента, втори - при търговеца, а трети се връчва на обслужващата банка на търговеца, за да бъдат прехвърлени средствата чрез СОРКК по сметката на търговеца. Когато се използват компютри, плащането се осъществява чрез два вида крайни устройства – АТМ - банкомат, и POS - устройство за четене на карти при касовия апарат на търговеца. Клиентът - картодържа-тел получава заедно с картата и ПИН, който да служи за авторизиране на плащанията. Основните операции, които се предлагат от АТМ, са - теглене на пари в брой, прехвърляне на пари от друга сметка в картовата сметка, допълнителните - отчет за наличността по картовата сметка, смяна на ПИН и др. ПОС - устройствата служат за прехвърляне на средства от картовата сметка на клиента - картодържател по сметката на търговеца. Картите, из-ползвани за разплащания по електронен път, са два основни типа - с маг-нитна лента и с вграден чип. Вариантите за плащания по електронен път са два – offline I online. Класификация на плащанията: От гледна точка на издателите платежните карти могат да се разделят на карти, издадени от СОРКК и карти на други издатели. Според момента на плащането спрямо момента на прехвърляне на собствеността на стоката платежните карти биват: предплатени карти (pay before) при тях стоката или услугата се зап-лаща предварително, най-често в брой. (фонокартите, картите за достъп до Интернет): дебитни карти (pay now) - плащането става в момента на по-купка на стоката или ползване на услугата; charge card - плащането става след покупката, клиентите имат определен срок, в който трябва да внесат сумата по сметката си, като не се начисляват лихви; кредитни карти - пла-щането става след покупката, като за срока между покупката и внасянето сумата се ползва на кредит и съответно се начисляват лихви. Картови раз-плащания в България се осъществяват чрез системата БОРИКА. Схеми на разплащания в Интериет: Обмен на открит текст - това е най-старият ва-риант за плащане, при които по електронна поща без шифриране се из-пращат всички данни за картата и за трансакппята - номер на картата, су-ма и т.н. 2. Обмен на шифриран текст - обменят се същите данни, както

при първил вариант, по в шифриран вид, така че дори да бъдат прихвана-ти, да не могат да бъдат използвани. 3. Клубни системи - това е тристран-на схема, в която участници са клиенти, търговци и клуб за разплащания. Клиентите и търговците се регистрират в клуба, като всеки получава иден-тификатор в системата и парола и му се открива сметка. При плащане кли-ентът изпраща до клуба заявка с попълнени данни за сделката, собствен идентификатор и идентификатор на търговеца. Клубът прехвърля сумата от сметката на клиента в сметката на търговеца и уведомява търговеца, който експедира стоката. 4.Електронни пари - РС-вариант. Парите пред-ставляват специален шифриран файл, който се съхранява на твърдия диск на компютъра на клиента и при плащане се изпраща на търговеца. много по-несигурен. 5. Електронни пари - smard card-вариаnт. Парите също са специални шифрирани файлове, но се съхраняват върху смарт-карта. Тези карти са специално изработени така, че да бъдат устойчиви на всякакви въздействия, много по-трудно е информацията да бъде извлечена през Интернет. Техническата реализация е следната: използва се механизмът на сляпо подписване - клиентът, който желае да плати през Интернет, ге-нерира с наличния при него софтуер специален файл-банкнота, която има уникален сериен номер. Клиентът подписва файла-банкнота и го изпраща на своята банка. Банката дебитира сметката на клиента, приподписва фай-ла, включва го в списъка на издадените банкноти и го изпраща обратно на, клиента. Клиентът получава файл, върху който има два подписа - него-вия и на неговата банка. Клиентът сваля своя подпис и изпраща на търго-веца файла-банкнота, подписан вече само от банката. При разплащанията в Интернет се използва шифриране и подписване, които са двете страни на един и същ процес - криптиране. С шифрирането се цели да се скрие съдържанието на даден файл, а с подписването - да се удостовери, че файлът е създаден именно от подписалия го, както и че файлът не е бил променян по-късно (автентичен е). Криптирането на информация става по два начина - при използване на единичен ключ или при използване на двойни ключове.

10.3. Под акредитив обикновено се разбира писмено задължение на бан-ка да плати определена сума пари или да акцептира менителница при представяне на определени, описани в акредитива, документи. (d/p, d/a) банка поема задължението да плати при представяне на определени до-

кументи, по нареждане на свой клиент - нареди-тел, а лицето, на което трябва да се плати, се нарича бенефициент. Възможен е и вариант банка-та да поеме задължение да плати, без да получава документи – недоку-ментарен. Участници в акредитивната операция са: вносител - наредител; износител - бенефициент; банка, откриваща акредитива - банка-издател; авизираща банка; потвърждаваща банка; негоцираща банка; рамбурсира-ща банка. Схема:Договор за покупко-продажба между вносителя и изно-сителя с клауза плащането да стане с акредитив. Експедиция на стоката. Нареждане от вносителя банката да открие акредитив. Авизо от банката до износителя, че в негова полза има открит акредитив. Връчване на доку-ментите (и одобряване). Превод на сумата от банката. 7.Връчване на до-кументите на вносителя. 8.Плащане от вносителя. (отзад). Това е най-простият вариант на акредитивната операция - при нея участва само една банка - откриваща акредитива, банка-издател. Акредитивната операция с още една банка изглежда така: износителят и вносителят се договарят плащането да стане чрез акредитив. Вносителят нарежда на своята банка и тя открива акредитив в полза на износителя. Същевременно банката-из-дател поръчва на банката на износителя да уведоми износителя, че в не-гова полза има открит акредитив. Банката, която уведомява бенефициен-та, се наричп авизираща банка, а документът, с който прави уведомяване-то - авизо. Износителят подготвя документите и ги връчва на своята банка, тя ги препраща на банката на вносителя, която превежда сумата. По-ната-тък банката па вносителя му връчва документите и получава сумата от не-го. Ако банките нямат установени кореспондентски отношения, или ако дори и да имат такива, нямат открити сметки във валутата на акредитива, е необходимо участието на още една банка, наречена рамбурсираща бан-ка, с която и банката на вносителя, и банката на износителя имат устано-вени кореспондентски отношения и сметки във валутата на акредитива. Банката, която одобрява документите се нарича номинирана банка, най-често това е банката на износителя. Номинираната банка одобрява доку-ментите в зависимост от условията на акредитива - от износителя се иска да представи такива документи, каквито са описани в акредитива. Обик-новено се изискват три групи документи - стокови, транспортни и застра-хователни. Видове акредитиви: отмеияем и неотменяем - при отменяе-мия акредитив наредителят или откриващата банка могат да закрият ак-

редитива или да променят условията му преди изтичане на срока на акре-дитива и само преди връчването на документите. При неотменяемия ак-редитив, нито наредителят (вносителят), нито банките могат да правят промени по акредитива без изричното съгласие на бенефициента. покрит и непокрит - при покрития акредитив вносителят превежда предварител-но сумата в банката-издател, при непокрития превежда сумата едва при получаване на документите. потвърден и непотвърден - при непотвърде-ния акредитив само банката - издател поема задължение да плати, при потвърдения акредитив се задължава и някоя друга банка, обикновено авизиращата (банката на износителя). делим и неделим - сумата по дели-мия акредитив може да бъде усвоена на части, при неделимия акредитив трябва цялата сума да бъде усвоена наведнъж. прехвърляем и непрехвър-ляем - бенефициент по непрехвърляемия акредитив може да бъде само този, който е обозначен в акредитива, а по прехвърляемия - и друго лице, т.е. може да се променя бенефициентът. еднократен и възобиовяем (ре-волвинг) акредитив - еднократният акредитив се издава и усвоява еднок-ратно, а възобновяемият, наречен още револвинг-акредитив, е акреди-тив, който след усвояването му автоматично се подновява при същите ус-ловия. рамбурсен акредитив - плащане срещу акцепт на менителница – d/a - при него вместо да плати сумата, при получаването на документите банката акцептира менителница. Тъй като банковите акцепти се считат за нискорискови, а длъжник по менителницата е банката-издател на акреди-тива, износителят лесно може да сконтира менителницата и да получи су-мата. Разновидности на акредитивите: бек-ту-бек-акредитив - използва се при посреднически операции, когато комисионерът не желае крайните контрагенти (износител и вносител) да се свържат. със зелена и червена клауза - това са акредитиви, които позволяват усвояване на част от сумата преди действителната доставка (без да са предадени документите). На практика чрез тях се прави авансово плащане. пакинг акредитив - при не-го е възможно плащането да стане преди стоките да са експедирани. пе-налеп - наказателен наредител е износителят, а бенефициент - вносите-лят. Предназначението му е да гарантира заплащането на евентуални не-устойки при неизпълнение на договора. насрещни (компенсационни) ак-редитиви - откриват се при бартерни и други компенсационни операции. Понеже всеки от търговците при бартерната сделка е и износител, и вно-

сител, всеки от търговците нарежда на банката си тя да открие акредитив в полза на другия. Така налице има два акредитива. резервен (операти-вен) акредитив – различават се от обикновените по условията - в тях няма изискване за предоставяне на необходимите стоково-разпоредителни до-кументи като условие за плащане. При акредитивните операции банките събират комисионни възнаграждения в зависимост от степента, в която се ангажират. По-голямата част от правното регулиране на акредитивите се съдържа в международните обичаи - за акредитивите те са събрани и пуб-ликувани от Международната търговска камара - Париж в Еднообразни правила и обичаи за документарните акредитиви (ЕПОДА). Акредитивът като форма на плащане е най-изгоден от гледна точка на износителя, за-щото му гарантира сигурност, че ако достави стоката (документите), ще получи плащането. Акредитивът е изгоден и за вносителя - той може да бъде сигурен, че ще получи стоката срещу плащането - или поне редовни документи. Акредитивът е удобен, и то особено при разплащания между фирми, които не се познават достатъчно, което го прави и много разпрос-транен при плащанията в международната търговия. Основните му недос-татъци са високата му цена, фактът, че банка одобрява документите - те действат консервативно и е възможно една банка да отхвърли документи, които вносителят би приел.

10.4. При инкасовата форма на плащане износителят нарежда на своята банка да събере неговото вземане от вносителя. Износителят връчва на банката си документите по сделката. Банката на износителя от своя страна препраща документите на банката на вносителя с инструкции за инкасо. Банката на вносителя предоставя документите на вносителя, а той извър-шва плащане. След това банката на вносителя превежда сумата на банката на износителя, а тя кредитира сметката на износителя. Договорът за по-купкр-продажба следва да съдържа клауза за плащане чрез инкасо. Доку-ментите, които банките обработват са стокови, транспортни, застрахова-телни и финансови (менителници, записи на заповед и чекове). Инкасото е нормативно уредено както на национално равнище - у нас - в Търговския закон, така и на международно -чрез международни обичаи, систематизи-рани в Еднообразни правила за инкасата. Инкасата биват: чисто инкасо - инкасо на финансови документи, непридружени от търговски документи; документарно инкасо - инкасо на финансови документи, придружени от

търговски документи, или на търговски документи, непридружени от фи-нансови документи. Страни по инкасото са:наредител (principal) - възлага на банката обработка на инкасо; банка-изпращач (remitting bank) - банка, на която наредителят е възложил инкасо; инкасираща банка (collecting bank) – която и да е банка, различна от банката изпращач, включена в ин-касото; банка-предявител (presenting bank) - инкасиращата банка, тази, ко-ято представя документите на платеца; платец (drawee) - лицето, на което се представят документите за плащане в съответствие с инкасовото нареж-дане. Схема на инкасовата операция: (отзад) Документите, които се изпра-щат на инкасо, се придружават от инкасо-во нареждане, което съдържа пълни указания за инкасото: банка, от която е получено инкасото; нареди-тел; платец; банка-предявител; сума и валута за инкасиране; опис на при-ложените документи; условия, при които трябва да се получи плащането или да се предадат документите срещу плащане или акцепт, както и други условия; разноски за събиране; лихви - процент, период, начин на изчис-ляване (база); начин на плащане; указания в случай на неплащане. Банки-те не са задължени да обработват инкасо, но ако откаже тя е длъжна вед-нага да уведоми страната, от която е получила инкасото. След като банка-та-предявител получи документите, тя се уверява дали получените доку-менти видимо отговарят на описаните в инкасовото нареждане. След това ги представя на платеца за запознаване, и то така, както са получени. Бан-ката не носи отговорност за формата, пълнотата или истинността на доку-ментите. Платецът, ако ги одобри, плаща сумата. Ако платецът откаже пла-щането - не одобри документите - банката-предявител действа според ин-струкциите в инкасото. Инкасираните суми се предоставят незабавно на страната, от която е получено инкасовото нареждане. Инкасира се обикно-вено цялата сума, но някои инкаса допускат частични плащания - ако са изрично разрешени в инкасовото нареждане. Разноските по инкасото мо-гат да бъдат както за сметка на платеца, така и за сметка на страната, от която е получено инкасото, респ. наредителя. Разлика м/у акредитив и ин-касо: при акредитива банка се ангажира да плати документите, при инкасо вносителят решава дали да ги откупи или не; при акредитива банките съ-бират по-високи такси и комисиони, отколкото при инкасото. При акреди-тива износителят може да е сигурен в плащането, стига да може да доста-ви необходимите документи. При инкасото плащането не е така сигурно,

защото вносителят може и да не одобри документите и да се наложи пре-насочване на стоката и намаляване на цената. За износителя инкасото е по-рискова форма на плащане от акредитива. За вносителя инкасото е по-изгодно от акредитива, защото освен че разходите са по-ниски, той не блокира средгтл предварително и може да прегледа документите преди да ги откупи. Основното предимство на ннкасото е че и за двамата контра-генти по външнотърговската сделка остават ниските разходи - ангажимен-тът на банките е малък при относително голяма сигурност - документите се получават само срещу плащане. Процедурата при инкасовата форма па плащане е по-опростена в сравнение с тази при акредитива.

10.5. Свободният превод е най-простата форма на плащане в международ-ната търговия. Износителят изпраща стоката и документите директно на вносителя, а вносителят превежда сумата с банков превод. Най-големите предимства на свободния превод са ниските разходи - само за превод на сумата и възможността за опазване на търговската тайна. Запазвайки ин-формацията за сделките си в тайна, търговецът е донякъде независим от банката си. Схемата на свободен превод: 1.Сключва се договор за покупко-продажба и се експедира стоката, изпращат се и документите по сделката директно на вносителя. 2.Вносителят нарежда на своята банка да извърши плащането. 3.Банката дебитира сметката на вносителя и кредитира смет-ката на банката на износителя и й изпраща съобщение, обикновено чрез SWIFT. 4.На база съобщението банката на износителя кредитира сметката на износителя и дебитира сметката на банката на вносителя. Свободен превод се прилага при висока степен на доверие между контрагентите. При плащане по открита сметка контрагентите взаимно си откриват сметки в собствените си счетоводни книги. Износителят изпраща стоките и доку-ментите директно на вносителя и същевременно прави вписване в сметка-та на вносителя, която е открил. Вносителят, като получава стоките, прави вписване в сметката на износителя. През известен период от време кон-трагентите изравняват сметките, като вносителят изпраща дължимата за изравняването сума чрез банков превод. Прилага се при дългосрочно сът-рудничество, редовни доставки на относително малки партиди и когато има висока степен на доверие между износителя и вносителя. Банковите гаранции могат да се причислят към формите на плащане като допълни-телна форма на плащане, понеже чрез тях все пак може да се получи пла-

щане. За банковите гаранции са публикувани Еднообразни правила и оби-чаи от МТК-Париж, които представляват унифициране на банковите гаран-ции в световен мащаб. Според ТЗ "с банковата гаранция банката писмено се задължава да плати на посоченото в гаранцията лице определена сума пари съобразно условията, предвидени в нея." Според международните обичаи гаранция (платима при поискване) означава ангажимент за плаща-не, поет от банка, даден в писмена форма, на парична сума при представя-не, според условията на ангажимента на писмено искане за плащане и други документи, които могат да бъдат посочени в гаранцията, като този ангажимент се дава в полза на друга страна (бенефициент) по искане на дадена страна (наредител) или банка (инструктираща страна), действаща по указания на даден наредител. Страни по договорната гаранция са: на-редител; бенефициент; гарант. Текстът на гаранцията включва освен данни за страните, също така и за сделката, въз основа на която се изисква гаран-цията, максималната сума, подлежаща на плащане, дата на валидност, ус-ловия за предявяване на иск за плащане, евентуални условия за намалява-не на сумата на гаранцията. Всички гаранции са неотменяеми. Гаранцията влиза в сила от датата на издаването. Когато настъпи гарантираният слу-чай, бенефициентът представя на гаранта иск и предвидените в гаранция-та документи. Искът трябва да е писмени да бъде подкрепен с писмена декларация, която посочва, че наредителят е нарушил задълженията си. Гарантът проверява документите дали отговарят на описаните в гаранция-та. Задължението на гаранта е само в рамките на срока на валидност на га-ранцията и огато гаранцията не е приключила поради други причини. Бан-ковите гаранции биват безусловни, когато плащането не е обвързано с ня-какво допълнително условие извън описаните в гаранцията, и условни, при които гаранцията е обвързана с изпълнението на задължения по друг, основен договор. Когато броя на участниците са наредител, гарант и бене-фициент, гаранцията е пряка, когато банките са повече (две) - гаранцията е косвена. При косвените гаранции са възможни два варианта - първата участваща банка да е потвърждаваща, а втората - гарант, или първата да е инструктираща банка-гарант, а втората - кореспондентска банка. Друго разграничение е гаранции в подкрепа на купувача и гаранции в подкрепа на продавача. Гаранциите могат да се разделят и на делими и неделими; прехвърляеми и непрехвърляеми. Договор м/у наредителя и гаранта -

Банката-гарант открива банкова гаранция по нареждане на наредителя и въз основа на договор между гаранта и наредителя. В този договор се описват максимално точно условията на гаранцията - при кои случаи сума-та ще стане изискуема, сумата на гаранцията, срокът на валидност на га-ранцията. Изискваните документи и други доказателства за неизпълнение на договорните задължения се описвпт максимално пълно. Сумата по га-ранцията се определя като абсолютен размер и като процент от задълже-нието по основния договор. Срокът може да се дефинира или като дата, или в рамките на период след настъпването на дадено събитие. Договор за банкова гаранция се сключва между банката-гарант и бенефициента и има едностранен и безвъзмезден характер. Минималните му реквизити са: гарант; бенефициенг; длъжник, в чиято подкрепа се издава гаранцията; гарантирано задължение; гарантирана сума- точно фиксирана или лимит; срок на действие на гаранцията; условия на гаранцията, включително до-кументи, които следва да бълат представени; вид на гаранцията; допълни-телни условия; приложимо право. Издаването на банкова гаранция включ-ва подаване на молба-нареждане за издаване на гаранцията; проучване на предлагания текст; проучване на клиента - анализ на правното му поло-жение и кредитоспособността му; вземане на решение за издаване на га-ранцията, сключване на договор за поръчка между наредителя и гаранта и издаване нагаранцията. Сумата по банковата гаранция може да бъде усво-ена в рамките на срока на гаранцията и когато бенефициентът отправи писмен иск до гаранта, като представи и изискваните документи, описани в договора за гаранция. Ако до изтичането на срока на гаранцията не е по-лучен иск, или полученият иск не е удовлетворен, гаранцията се анулира, а заедно с това се освобождава и обезпечението на гаранцията. Видове бан-кови гаранции: гаранция за добро изпълнение - ангажимент на банка-га-рант по искане на доставчик на стоки. Гарантът обезпечава задълженията на наредителя по даден договор между него и бенефициента; гаранция за връщане на авансови и прогресивни плащания - авансовите са тези, които купувачът прави преди продавачът да пристъпи към изпълнение на задъл-женията си по договора, а прогресивните - които купувачът прави по вре-ме на доставката на стоката, но преди приключване на договорните задъл-жения на продавача; гаранция за участие в търг - ангажимент, поет по ис-кане на участник в търга. Гарантът се задължава да плати определена су-

ма, когато участникът в търга не изпълни задълженията си според оферта-та за участие в търга; гаранция за изпълнение на "гаранционни задълже-ния" - те настъпва след доставката на обекта на сделката и се простират до изтичането на гаранционния срок. Включват доставка на резервни части, материали, сервизно обслужване, обучение на персонала, пускане на обекта в експлоатация и осигуряване на безаварийна и съобразена с дого-ворните условия експлоатация; гаранция с акредитивни условия - банката-гарант се задължава да плати при представяне на посочените в гаранцията документи. гаранция за откриване на акредитив; насрещна гаранция; съ-дебна гаранция - ангажимент на банката да покрие евентуални разноски на бенефициента при съдебно уреждане на спор с наредителя; механични или функционални гаранции; гаранция за липсващи коносаменти; гаран-ция при сделки за преработка на ишлеме; правителствени гаранции; га-ранция при продажба на консигнация; супергаранция - гаранция за гаран-ция - дава се от банка с по-висок кредитен рейтинг от банката-гарант за су-мите, които бенефициентът биполучил по гаранцията. Система за обмен на съобщения SWIFT - Осъществяването на международните разплащания налага интензивен обмен на информация между банките. Банковите съоб-щения си имат и определена специфика - от една страна - има изисквания за повишена сигурност при предаването на информацията, от друга страна - предаваните текстове са до голяма степен сходни, така че могат да бъдат стандартизирани. През 70 те на 20 в група банки създава най известната обща телекомуникационна система SWIFT – society for worldwide financial telecommunication. Чрез SWIFT могат да се предават съобщения за акреди-тиви, клирингови трансфери, валутен обмен, заеми, потвърждения, пред-ложения да се получат извлечения и др. Системата SWIFT е създадена през 1973 г. в Белгия, като основната й цел е да бъде лидер в разработването на комуникационни решения, улесняващи взаимодействието между членове-те й, инфраструктурата на пазара и крайните клиенти. През 1992 г. старти-ра услугата Interbank File Transfer, която има за задача да облекчи размя-ната на извлечения, описи на плащания, нетинг и клиринг при чекови раз-плащания и др. Днес SWIFT обединява над 7500 членове от близо 200 страни, които ежедневнр обменят помежду си няколко милиона съобще-ния по трансакции за няколко трилиона долара. SWIFT е акционерно дру-жество под белгийска юрисдикция и се управлява от съвет на директорите

и изпълнителен директор, като поради спецификата на дружеството съве-тът на директорите има няколко комитета, които вземат решения в раз-лични аспекти от дейността - одит, банки и плащания, "е", ценни книжа, стандарти и др. Единственото условие за членство в SWIFT е кандидатът да е финансова институция, а не търговска фирма. За влизане в системата се прави вноска, а за всяка отделна операция се заплаща отделна такса, коя-то не зависи от разстоянието при международните съобщения. Основното предимство на SWIFT е автоматизацията на операциите - SWIFT е алтерна-тива на телекса, но телексното съобщение не е структурирано и е нестан-дартно за разлика от SWIFT -съобщенията. Системата SWIFT е предпочита-на и защото осигурява: бързина на трансакциите; сигурност - системата ра-боти с две нива на шифриране и два типа шифри - има собствен шифър - на SWIFT, и освен това отделните банки-членове използват помежду си други, валидни помежду им шифри. Така се постига достатъчно високо ни-во на защита на информацията при трансакциите. икономичност - система-та работи непрекъснато, не се използват документи на хартиен носител.

11.1. Рискът изразява най-общо вероятността действителната възвръщае-мост (респ. действителният доход) на даден актив да бъде по-ниска (по-нисък) от неговата очаквана възвръщаемост, или още от неговата очаква-на норма на дохода в процент (респ. от неговия очакван доход в абсолют-на сума). За участниците в стопанския живот е характерно избягването на риска, т.е. че те са готови да притежават (или да търсят) рискови активи са-мо ако последните носят допълнителен очакван доход, с които се компен-сира съответният риск. Ако изходът от дадена ситуация или събитие е аб-солютно предопределен, риск няма. Но при възможно и най-малко разно-образие на резултатите ситуацията, е рискова. За страните по външнотър-говската сделка (имаме предвид продавачите, износителите и купувачите, вносителите) е възможно да настъпят различни рискове. Така например вносителят може да се окаже, че: е платил договорената стока, но да не я получи; вместо поръчаната стока получава друга, от която не се нуждае; получава поръчаната стоката, но със закъснение, от по-лошо качество, повредена или с липси; плаща по-висока цена вследствие ценово пониже-ние от датата на договарянето до датата на плащането; плаща реално по-вече, тъй като курсът на валутата на плащането се повишава от момента на договарянето към момента на плащането. Продавачът може да се ока-

же в ситуация: да не получи плащането, след като е експедирал стоката, макар да е открит в негова полза акредитив (примерно отменяем); купува-чът да не приеме документите, изпратени от него за инкасиране; купува-чът да откаже акцепт на трата при акредитивна или инкасова форма за до-говорена доставка срещу такъв; да получи по-ниска цена вследствие пови-шаване на цените от момента на договарянето на доставката до датата на плащането; да получи реално по-малко плащане, тъй като курсът на валу-тата на плащането спада в момента на плащането спрямо момента на до-говарянето. Във външнотърговската практика възможните рискове са фи-нансови, валутни, трансферни и политически, рискове от неизпълнение на поети договорни задължения (рисков контрагент), транспортни, ценови. Ето защо във външнотърговските договори е наложително да се включват клаузи, чието предназначение е да защитят максимално интересите на страните срещу съответни рискове в хода на изпълнението (неизпълнени-ето) на сделката. При избора на партньори следва да се дава предпочита-ние на такива, които са финансово стабилни и имащи прононсиран търгов-ски морал, на партньори, които са от държави, с които страната е в офици-ални търговски взаимоотношения. Един професионален търговец, прода-вач, за да се защити срещу неплащане, най-сигурно е да търси платежна гаранция от банката на купувача. На следващо място е неотменяем пот-върден акредитив, неотменяем непотвърден акредитив. При отменяемия акредитив, документарното инкасо, плащането по открита сметка рискът от неплащане за продавача е твърде висок. За осигуряване изпълнението на различни ангажименти се използват банкови гаранции. С банковата га-ранция банковият институт се задължава да изплати определена парична сума, ако не се изпълнят задължения, поети от други лица, или при нас-тъпване на някакъв риск. В случай, че не бъде изпълнен основният анга-жимент по сделката, гаранцията отстранява неблагоприятните последици за изправната страна по договора. Застрахователната практика дава въз-можности на заинтересованите лица да застраховат транспортираните от страна в страна стоки, предмет на външнотърговските сделки. При настъп-ване на застрахователното събитие, срещу което е застраховката, застра-хователят заплаща, обезщетява вредите, които са понесени от застрахова-ния. Ценовата промяна, независимо от посоката й, винаги е във вреда на едната от страните и в полза на другата. В този смисъл максималната за-

щита на интересите на страните предполага те да отчитат ценовите риско-ве, да предприемат мерки за избягването или ограничаването им. Дефи-нирането в договора на цената като твърда или пълзяща има отношение към ценовия риск. Пълзящата цена допуска корекция в ценовото равнище в предварително договорени рамки в момента на доставката на стоката. При плащанията по търговски сделки, чиито участници са лица от различ-ни държави, валутата на плащането е чужда за единия от контрагентите, а нерядко и за двамата. Рисковото събитие от валутен характер може да настъпи за времето от сключването на сделката до извършването на пла-щането по нея. Но то е възможно да настъпи и след приключването на сделката. Две са условията, при конто могат да се появят валутно-курсови рискове: когато съществува положителна позиция в конкретна валута (авоари) и тя се обезценява; когато съществува отрицателна позиция в да-дена чужда валута и тя поскъпва. Всички валутни ценности и всички валут-ни задължения (съществуващи и очаквани) са изложени на курсови риско-ве, т.е. открити са за валутен риск. На практика съществува риск (възмож-ност) от понижаване курса на валутата, в която се извършва плащането по международната сделка или от повишаване на нейния курс. В първия слу-чай рискът се понася от износителите и кредиторите. Във втория случай рискът се отразява върху платежните позиции на вносителите и длъжни-ците. Рязкото покачване на курса на чуждата валута (валутата на плащане-то по една сделка) ще е неприемливо за купувача (просто защото ще тряб-ва да купи на валутния пазар валутата по поскъпващата й цена, което го обременява), но доста привлекателно за продавача, защото ще получи ва-лута, която към момента на плащането е по-ценна и обратното. Особено важен е конкретният избор на защитните средства срещу рисковия ефект. Тук в помощ на страните идва механизмът на хеджирането (застраховане-то), позволяващ да се минимизира загубата от очаквания, които не се сбъдват.

11.2. Откртпостта за валутен риск не е еднотипна, т.е. тя е многообразна както от гледна точка на обхвата, така и на равнището на носителя й. Във фирменото управление на риска решенията (действията) се разпростират до: наличната (конверсионната) откритост за валутен риск - свързана е са-мо с външноикономическата дейност на фирмата, която поражда за нея постъпления и плащания във валута за определен период. счетоводната

откритост за валутен риск - характерна е единствено при фирмите, които имат филиали в чужбина. Филиалите на компанията-майка (базовата ком-пания) водят отчетност и съставят балансите си в паричната единица на приемащата страна. Счетоводният риск има силно изразена ретроспектив-на същност, защото изяснява начина, по който паричните потоци, активите и пасивите са подложени на риск в един предишен период, или опаснос-тта от възникването на такъв риск в настоящия момент; оперативната (икономическата) откритост за валутен риск - разпростира се върху цялос-тната дейност на фирмата, върху всички приходи и разходи (реални па-рични потоци) за определен период. Икономическият риск отива по-далеч от световодния, до колкото обхваща по-широкото въздействие на риска върху цялостния оперативен процес. Принципът на стопанската рационал-ност (ефективност) налага управлението на фирмите да прогнозира и оце-нява откритостта за валутен риск, което е нелека задача. Пълното изключ-ване на валутния риск в съвременността е по-скоро случайност, отколкото редовна практика. То е факт само при плащане в собствена национална валута, т.е. когато няма обмяна на една валута срещу друга. В съвременни условия при високата степен на неопределеност и динамизъм на стопан-ската ситуация (и вътрешна, и външна) се налага все по-усилено да се тър-сят нови средства и подходи за управлението на валутния риск, което практически означава неговото предвиждане, измерване и оценяване, съ-ответно предприемането на действия за минимизирането му.

11.3. Съществуват различни техники за предпазване от риска - предот-вратяване (избягване), разпределение, компенсиране, прехвърляне на риска и три типа стратегия, които могат да се приложат поотделно или в комбинация - избягване, приспособяване и диверсификация - за пред-пазване от наличен валутен риск. Предотвратяването на риска предпо-лага отказ от сключването на външнотърговски сделки, но това ограни-чава стопанската инициатива на фирмата. Валутният риск може да се из-бегне и чрез сключването на външнотърговския договор в местна валута. Моментът на избор на валута на сделката е решаващ за откритостта към валутния риск, доколкото с него страните по сделката фактически прие-мат мярката на ценността, която е валидна за тази сделка. Разпределе-нието на риска може да се извърши по видове операции, т.е. като вън-шнотърговските сделки се сключват в различни валути, при което тяхно-

то поскъпване или обезценяване може да се компенсира взаимно, ако не изцяло, то поне частично. Разпределението на сделките с чужбина по време също позволява да се избегнат краткосрочни курсови колебания, които могат да са с неблагоприятни резултати за участника в тях. Ком-пенсирането на валутния риск предполага сключване на реципрочна сделка, с която реално на пазара се изгражда обратна позиция (следва се принципът на взаимното покриване), т.е. произлизащите загуби от ос-новната сделка да се компенсирпт от реципрочната. Прехвърлянето на риска е случай, когато рискът се поема от контрагента, без да се прибяг-ва до валутна клауза или друга форма на неутрализиране на риска. Въз-можности за защита срещу валутния риск предлагат: подборът на валу-тата (валута на цената и валута на плащането); включването в договора между страните на клаузи, които са насочени срещу валутния риск при позначителна промяна на валутния курс, т.е. клаузи, елиминиращи или смекчаващи валутния риск; антиинфлационната осигуровка срещу фак-тическото намаляване на постъпленията във валута от експорта на стоки и услуги. Валута на цената (на сделката) е валутата, в която се посочва цената на стоката или услугата, която ще се търгува. Валута на плащането е валутата, в която се извършва плащането от вносителя на износителя. Възможни са различни варианти за избор на валутата на сделката и на валутата за плащане: а) валутата на цената и валутата на плащането да бъдат валутата на износителя (на продавача), т.е. валутата на цената и плащането съвпадат; валутата на цената да бъде валутата на износителя, а валутата на плащането да бъде валутата на вносителя (купувача на сто-ката) - валутата на цената и валутата на плащането не съвпалат; б) валу-тата на цената е валутата на вносителя и също негова е валутата на пла-щането, т.е. валутата на сделката и валутата на плащането съвпадат;ва-лутата на цената да бъде валутата на купувача (вносителя), а валутата на плащането да бъде тази на износителя - валутата на цената и валутата на плащането не се покриват; в) валутата на цената и валутата на плащане-то, е валута на трета страна, т.е. те съвпадат; валутата на цената е валута на трета страна, а валута на плащането е валутата на износителя (или на вносителя) - валутата на цената и валутата на плащането не се покриват. Договарянето на единна валута на цената на сделката и на плащането е възможност за валутно осигуряване, чрез която се избягва приложение-

то на курс на валутата на плащането по отношение на валутата на цена-та. Ето защо покачването или понижаването на курса на валутата на пла-щането спрямо валутата на цената не е свързано с печалба или загуба за партньорите по сделката. Този метод за осигуряване (независимо от улесненията, които предлага) елиминира валутния риск за страната по сделката, в чиято валута се определя валутата на плащането. Обичайно валутата на плащането е валутата на този от контрагентите, който е с по-силни позиции на международните пазари. При избора на валутата стра-ната по сделката да отчита факта, че колкото една валута по-често се из-ползва, толкова по-слабо е колебанието на валутния й курс, че валутите на страните, които са с най-голямо участие на пазара на стоки, услуги, финансови активи, имат незначителни колебания в разменното си отно-шение с останалите валути. Съществен елемент на международните до-говори са включваните в тях защитни уговорки. С тях се цели да се създа-дат възможности за партньорите да преразглеждат първоначално пос-тигнатите валутни условия ако е настъпила е промяна на валутните кур-сове от момента на сключването на сделката до датата на реалното пла-щане, която значително повлиява върху сумата на плащането и в послед-на сметка едната страна е в печеливша, а другата в губеща позиция. Ва-лутните клаузи са наложителни в редица случаи: когато сделките са по-значителни по своите размери, а използваните валути за плащане по-нестабилни; когато моментът на плащането е по-отдалечен от момента на договарянето (особено при кредитните сделки). Срещу валутен риск се прилагат валутни клаузи, позволяващи валутата на плащането да се обвърже с друга валута, която се приема за базисна, но обичайно пос-ледната е по-стабилна. Валутните клаузи, които се включват в договори-те, могат да покриват валутния риск и за двамата контрагенти (двустран-на), а също така да предпазват само единия от участниците в сделката (едностранна). Най-простата традиционна форма на защита срещу валу-тен риск са едновалутните уговорки. Приложението им вече е изключи-телно ограничено, защото те не прогнозират съществени изменения в пазарния курс на валутата в съответните срокове, нито очакват значител-ни промени в покупателната сила (инфлационна обезценка) на валутите, обслужващи международните плащания. В последните години в практи-ката се ползва като основа за съставянето на валутни клаузи група валу-

ти. С това фактически се избягва нецелесъобразността да се привързва валутата на дълга само към една валута в условия, когато отделните на-ционални валути плават (повече или по-малко) и променят курсовете си в различни посоки. При многовалутните (мултивалутните) уговорки раз-мерът на плащането, изразен в дадена валута, се обвързва с промяната на средния курс на тази валута по отношение на група (или кошница) от валути. Многовалутната уговорка може да се базира на: набор от валути (т.нар. валутен коктейл), специални права на тираж, европейска парична единица. Валутният риск не може да се отстрани напълно при включва-нето в договорите на многовалутна клауза. Той не е покрит и продължа-ва да съществува до точката, от която се задейства клаузата (започва да се прилага клаузата). Участниците в сделката се договарят и за момента, в който се задейства валутната клауза. Той се фиксира в рамките на вре-мето на действие на договора. Допустими са две възможности за мо-мента на прилагането на валутната клауза:към датата на реалното пла-щане; към датата преди самото плащане. Друга мярка срещу риска е компенсационната сделка при която всяка от страните е едновременно износител и вносител и е налице движение на стока срещу стока. Индек-сните клаузи се прилагат като средство за.предпазване от валутен риск при сделки, които имат средносрочен и дългосрочен характер. Наличие-то на индексна клауза в договора означава, че при промяна на индекса на цените следва автоматично преизчисляване на сумата на плащането, естествено в рамките на договорния период. За целите на осигуряването срещу валутен риск могат да служат и срочните сделки. Така например износителят може успоредно със сключването на договора за междуна-родната търговска сделка да сключи срочна валутна сделка, продавайки валутата, която по предварително договорения курс следва да получи от купувача. С това той търси покриване на риска от евентуална неблагоп-риятна промяна па курса към момента на получаването на плащането, която може да се прояви в обезценяване на валутата на плащането, на-маляване на покупателната й способност. Специфичен вид срочни валут-ни сделки са валутните опции. Срочните операции от стандартен тип не позволяват на партньорите по тях да се отказват от изпълнението им в определен момент, когато са настъпили значителни промени на курсо-вете на валутите, участващи в сделките. Включването на валутна опция в

договора преодолява несъвършенството на стандартната срочна сделка. Валутната опция е договор за продажба или покупка на съответна валута на срок с правото на избор да се изпълни или да не се изпълни операци-ята, за което имащият правото на избор плаща определена премия.

С членството на България в Европейския съюз се разшириха възможностите за търговски обмен и реализиране на износ при преференциални условия за пазарите на партньорите, с които са подписани търговски договорености и споразумения.

Прилагайки общата търговска политика на Европейския съюз от 01.01.2007г. за нашата страна са в сила всички, подписани от Европейския съюз търговски споразумения. В тази връзка условията на достъп до нашия пазар са еквивалентни на условията на достъп до единния европейски пазар и същевременно износът на България означава износ с произход от Европейската общност.

С членството на България в Европейския съюз от една страна са разширени възможностите за реализиране на български доставки за потребителите на другите стран членки на Европейския съюз (пазар състоящ се от около 500 мил. потребители), тъй като се осъществява свободен търговски обмен без заплащане на мита. От друга страна българските износители ползват преференциален достъп до пазара на страните, с които Европейския съюз има търговски договорености.

Основните договорености, които осигуряват възможности за ползване на “по-благоприятни условия за износ” от български доставчици за пазарите на някои страни извън Европейския съюз са свързани с прилагането на преференциални мита при внос в съответните страни, тарифни квоти за износ и конкретни стоки при нулеви или редуцирани мита.

Европейския съюз ползва преференциални търговски договорености при износ на пазарите на:

Швейцария, Норвегия, Лихтенщайн, Исландия, Турция, Македония, Хърватия, Албания, Египет, Израел, Йордания, Мароко, Тунис, Алжир, Ливан, Чили, Мексико, Южна Африка.

България до момента на нейното присъединяване към Европейския съюз не е имала преференциални търговски договорености с Йордания, Мароко, Тунис, Алжир, Ливан, Чили, Мексико, Южна Африка и Египет. С пълноправното ни членство в общността нашата държава започва да прилага преференциалните търговски договорености при осъществяване на търговският си обмен с тези страни отчитайки вероятността да се реализират икономии от мита и разширяване на обема на износ за важни стоки от експортното портфолио на българската държава.

С държавите Швейцария, Норвегия, Лихтенщайн, Исландия, Турция, Македония, Албания, Хърватия и Израел, българската държава имаше практика на прилагане на преференциални договорености в изминалите години, които бяха денонсирани и от началото на настоящата година се прилагат новите параметри на преференциалните договорености в съответствие със споразуменията, подписани от Европейския съюз.

От 01.01.2007г българските износители имат възможност да ползват информационната база данни на

Европейския съюз и по този начин да преценяват по-широк кръг от възможни контрагенти с оглед оптимизиране на ценовите равнища, при които е възможно реализирането на конкурентноспособността на доставките, реализирането на икономии чрез изплащане на по-ниски мита и оптимизиране на икономическата дейност.

Промените които настъпиха след 01.01.2007г по отношение на законодателството може да се каже, че почти нищо не се е променило и в същото време да се каже, че много неща са се променили. Нищо не се е променило по отношение на това, че в момента работим с националнито законодателство, което в много висока степен е хармонизирано с европейсктот. Много неща са се променили, защото вече прилагаме директно европейското законодателство и само в случайте когато то недава достатъчно разпоредби, тогава то бива допълнено от националното законодателство. По отношение размера на митата също настъпва промяна (приложение № 1), търговските отношения, третирането на вноса от различни страни, начинът на контрол. Но освобождаването на стоката става отново с Единния административен документ, в който отново се попълват почти същите неща, които са се попълвали досега. Тарифните номера са по дълги от 8-9 знака, някой от кодовете се променят според изискванията на TARIC.

Произходът, като понятие и като елемент, въз основа на който се определят митните сборове или митата остава. Разбира се правилата и документите, които се използват стават повече. Непреференциалните правила почти не се използваха преди присъединяването на нашата държава към Европейския съюз, освен за статистически цели, докато в рамките на общността те са посочени в Митническия кодекс (Community Customs Code). Сертификатът се използва в случайте когато се прилагат защитни мерки или

антидъмпингови мерки – такива каквито България не е имала до момента. Освен за статистика, страната ни не е прилагала за други цели тези сертификати. А самият Европейски съюз има такива мерки и този сергификат е доста важен особено за някои страни, към които общността прилага антидъмпингови мита – това са мощни търговски партньори на Европейския съюз, какъвто например е Китай. От друга страна преференциалните правила, които в момента прилагаме, но в много ограничен обхват, с форма “А” – това са преференциите, които България предоставя на развиващите се страни или на слабо развитите – в общността съществуват и се прилагат двустранни и многостранни договорености на базата на специални конвенции - “системата за генерални преференции”. Тези правила и документи до началото на 2007г са познати у нас, но тяхното прилагане е в сверата на различна търговска среда и при различен обхват на стоките.

От 01.01.2007г. Българи прилага нови форми на използваните докумунти при осъществаване на търговски сделки

Страните членки на ЕС – свободно обращение -доказване на статут на стока от Общността по начините, предвидени в Регламент 2454/93 (например документи: T2L, T2LF, T2M, T5, карнети TIR и ATA с посочване в тях T2L, T2LF) В преходния период доказателствата за произход да се приемат като доказателства за статут.

• Страните на ЕАСТ – прилагане на споразуменията на ЕС :

– Норвегия, Исландия и Лихтенщайн – Европейско икономическо пространство – сертификат EUR.1, EUR-MED, декларация върху фактура;

– Швейцария – сертификат EUR.1, EUR-MED, декларация върху фактура

Турция:

– Промишлени стоки (с изключение на въглищата и продуктите от стомана) и преработени селскостопански -митнически съюз – сертификат A.TR.

– Селскостопански продукти и въглища и продукти от стомана –споразумения за свободна търговия -сертификат EUR.1, EUR-MED, декларация върху фактура.

Западни Балкани:

– Хърватия и Македония – споразумения (САС) – EUR.1, декларация върху фактурата.

– Албания, Босна и Херцеговина, Сърбия и Черна Гора – едностранни тарифни преференции – EUR.1, декларация върху фактура

Молдова – GSP – сертификат форма А, декларация върху фактура

Израел – евро-средиземноморска кумулация -EUR.1, EUR-MED, декларация.

Нови преференциални партньори по споразумения за свободна търговия:

• Южна Африка

• Чили

• Мексико

двустранна кумулация с ЕС, сертификат EUR.1, декларация върху фактурата

Нови едностранни преференции:

• GSP – двустранна кумулация с ЕС, кумулация с Норвегия и Швейцария (издаване на заместващи сертификати форма А), регионална кумулация в рамките на всяка от 3-те групи

• ACP – двустранна, диагонална и пълна кумулация с ЕС и ОСТ , диагонална и пълна кумулация, кумулация с ОСТ, кумулация с ЮАР (все още не е влязла в сила)– диагонална и пълна, кумулация със съседни страни, сертификат EUR.1, декларация върху фактурата.

• OCT – двустранна, диагонална и пълна кумулация с ЕС и АСР, сертификат EUR.1, декларация върху фактурата.

Промени в ЗДДС след 01.01.2007г.

За първи път у нас се въвежда понятието тристраннна операция. Тристранна операция е доставката на стоки между три регистрирани за целите на ДДС лица (1, 2 и 3) в три различни държави-членки А, Б и В, за които са налице едновременно следните условия:

• регистрирано лице 1 (прехвърлител) в държава-членка А извършва доставка на стока на лице 2,регистрирано в държава-членка Б (посредник), което след това извършва доставка на тази стока на лице 3, регистрирано в държава-членка В (придобиващ)

• стоките се транспортират директно от държавата А до В;

• посредникът не е регистриран за целите на ДДС в държавите-членки А и В;

• придобиващият начислява ДДС като получател по доставкатаВ този случай са налице две доставки. Тази между лицата 1 и 2 се третира като вътреобщностна, а между 2 и 3 - като доставка с място на изпълнение извън държавата Б (то е на територията на В). По втората доставка задължен да начисли ДДС е придобиващият в държавата В (това е лицето 3) - за нея се прилага принципът на обърнатото данъчно задължение. Придобиването на стоки, извършено от лицето 2,се третира като вътреобщностно придобиване с място на изпълнение на територията на държавата В, т.е. то не е облагаемо в държавата Б.

Документирането на тристранната операция става по следния начин:

• прехвърлителят в тристранната операция издава фактура на посредника, в която посочва идентификационния номер по ДДС на това лице

• посредникът също издава фактура, в която вписва, че е посредник в тристранна операция и че данъкът по доставката се дължи от придобиващия; като основание за неначисляване на ДДС във фактурата се записва следният текст: - чл. 28с(Е)(3) 77/388/ЕЕС”

• придобиващият в тристранната операция издава протокол по чл. 117 от Закона във връзка със задължението си да начисли ДДС по операцията;ю

• посредникът в тристранната операция трябва да подаде VIES-декларация за съответния данъчен период, в която да декларира доставката на стоки до придобиващия в тристранната операция.

Дистанционни продажби

Когато българска регистрирана фирма доставя стоки до друга държава -членка и получател е нерегистрирано по ДДС лице в тази друга държава-членка, не може да бъде приложен режимът на вътреобщностна доставка и придобиване, тъй като едната страна по сделката не е регистрирано лице. В тези случаи ще е налице дистанционна продажба. Тя винаги е облагаема по отношение на доставчика, като той начислява ставката на държавата-членка, в която е мястото на изпълнение на продажбата. Типичен пример за дистанционни продажби са продажбите на стоки чрез поръчка по пощата или по електронен път. Мястото на изпълнение, по правило, е, място, където е установен доставчикът на стоките (страната-изпращач) където е извършена неговата регистрация за целите на ДДС. Мястото на изпълнение е на територията на страната, където приключва транспортът, и без да е достигнат съответният посочен праг, когато доставчикът е уведомил данъчната администрация на държавата-членка, където той е регистриран за целите на ДДС, че желае дистанционните продажби, които извършва, да са с място на изпълнение на територията на държавата-членка, където приключва транспортът (и се регистрира за целите на ДДС в тази държава).

Документиране на доставките - Законът вече говори само за фактура, а не за данъчна и опростена фактура, протоколът също е данъчен документ. Фактури се издават от данъчно задължени лица, а не както досега от регистрирани лица. Фактури може да не се издават: когато получателят е данъчно незадължено физическо лице, при безвъзмездни доставки, за извършени финансови и застрахователни услуги, при продажбата на самолетни билети, при доставки по глава 18 от закона. По новия

ЗДДС доставчикът може да упълномощи писмено друго лице да издава фактури от негово име; Данъчно задължените лица, които не са регистрирани по ЗДДС или са регистрирани на основание чл. 99 и чл. 100, ал. 2, нямат право да посочват данъка в издаваните от тях фактури. Относно реквизитите на фактурата като новост можем да приемем изискването за посочване на датата, на която е възникнало данъчното събитие на доставката (съответно датата, на която е получено плащането) и обстоятелствата, които определят стоката като ново превозно средство (при вътреобщностна доставка на нови превозни средства).

Когато данъкът е изискуем от получателя, във фактурата не се посочват размерът на данъка и данъчната ставка - сочи се, че ДДС е изискуем от получателя, както и основанието за това

Допуска се коригиране на фактура (анулиране на фактурата и съставянето на нова) и в случаите, когато за облагаема доставка е издадена фактура, без да е начислен данък, или обратното (чл. 116, ал. 2 и 3 от ЗДДС). Протоколът се издава в срок до 5 дни от датата, на която данъкът е станал изискуем, в случаите, посочени в чл. 117, ал. 1 от ЗДДС;

ВНОС НА ТЕЛЕШКО МЕСО В БЪЛГАРИЯ СЛЕД 01.01.2007г.

С приемането на страната ни в Европейския съюз възможностите за евтин внос на телешко месо от държавите извън съюза бяха блокирани почти изцяло, тъй като от 01.01.2007г. България вече прилага общата митническа тарифа на Европейския съюз. А в нея ставките за говеждо от трети страни са значително по-високи от

действалите до момента. В резултат на това покупките на говеждо от държави извън Европейския съюз се оскъпяват до такава степен, че българските месопреработватели вероятно ще се принудят да използват за влагане в колбаси излишъзите на свинско в Европейския съюз. Причината е, че в Европа, откъдето единствено те биха могли да внасят, телешко не достига, а в България пък производството на телешко месо е недостатъчно.

Близо 95% от говеждото месо в България сега е с произход от трети страни. Производството в България е в малки количества и не достига за промишлено производство. Вносът е около 50 хил. тона годишно. Основните количества идват от Бразилия. Оттам преработвателите купуват около 40 хил тона замразено телешко. Митото за внос от трети страни до края на 2006г. беше 5% плюс 97 евро на тон. От 01.01.2007г. ставката вече е европейска – 12,8% + 3041 евро на тон. Тя важи при внос на говеждо в България от всички държави извън Европейския съюз, тоест за всички досегашни доставчици.

Въпреки че България има право да се възползва от договорените от Европейския съюз преференциални квоти за внос на говеждо от трети страни, равносметката към днешна дата, е че и по тази линия импортът от Бразилия или която и да било трета страна е почти невъзможен. Европейските квоти за внос на говеждо при по-ниски мита, които са от значение за българските преработватели, са две. Едната възможност за внос от трети страни на общо 54,7 хил. тона месо вЕвропейския съюз при 20% мито без допълнителни такси, а другата – за 53 хил. тона пак при 20% ставка. И по двете квоти обаче България трябва да се състезава наравно с всички останали страни членки на съюза. Освен това количествата за 2007 г., за които българските месопреработватели могат да кандидатстват са

редуцирани. Тоест една част от тях са разпределени между останалите страни членки още през миналата година и остатъкът, който предстои да се раздели, е общо 27,7 хил. тона. За тях България също трябва да се състезава с още 26 страни. Освен всичко друго по първата квота вносът на замразено говеждо е позволен само, ако е предназначен за производството на висококачествени деликатеси, а това допълнително ограничава възможностите на българските фирми. Количествата, за които реално може да кандидатстват българските преработватели с останалите преработватели от страните членки, са 16 хил. тона, при положение, че до началото на настоящата година България е внасяла 50 хил. тона, които са били необходими за задоволяване потребностите на преработвателите. Едва ли преработвателите ще могат да вземат повече от 500 тона от квотата, която освен това също ще е при по-високо от досегашното мито.

Необходимите документи за внос на месо от Бразилия са: Единен административен документ (ЕАД), фактура, CMR-автомобилна товарителница, консумент – морска товарителница.

Освен това съгласно чл. 56 от Закона за ветеринарномедицинската дейност, в сила от 01.01.2007 г внасянето на животни и зародишни продукти в Република България, се допуска, при условие че:

1. произхождат от трета страна, част от трета страна или регион, които са включени в списъка по видове животни и зародишни продукти на Европейската комисия;

2. произхождат от центрове за добив и съхранение на зародишни продукти, включени в списъка на Европейската комисия;

3. се придружават от сертификат по образец на Европейския съюз за всеки вид животни и зародишни продукти;

4. отговарят на ветеринарномедицинските изисквания за внасяне в Европейския съюз.

По отношение на ЗДДС лицето вносител при вноса на месото е длъжно да заплати 20% ДДС и след това то може да освободи стоката, освен това се плаща мито, чийто размер е упоменат по горе в текста, акциз не се заплаща тъй, като този тродукт не се облага с този вид данък.

Присъединяването на нашата стран към Европейската общност, поставя преработвателите на говеждо месо в неизгодна позиция, привидно отвореният пазар на европейската търговия все още остава затворен за българските преработватели, тъй като недостигът на телешко в Европейската общност, е заради болестта “луда крава” във Великобритания и Ирландия отпреди години. Това е основен показател от който можем да сятаме, че цените на телешкото в България ще продължават да расте. За съжаление това поставя българските месопреработватели в доста неизгодна конкурентна позиция на развития европейски пазар, една от възможностите за преодоляване на създалата се кризисна ситуация е вносът на свинско месо което да замести телешкото, тъй като в Европа се наблюдава тенденцията за свръх производство на свинско месо. Замяната на ресурсите ще доведе до промяна на вкусовите качества на произвежданите продукти, което от своя стнана води до нови предизвикателства (промяна в рецептурите и технологията на производство) пред българските преработватели

Роля и значение на счетоводната информация за управлението на външнотърговската дейност в условията на съвременната пазарна икономика

Съдържание

Същност на външнотърговските сделки.....................................................................2

Видове външнотърговски сделки................................................................................4

Необходимост от счетоводна характеристика на външнотърговските сделки.......7

Обща характеристика на счетоводните обекти..........................................................8

Документи и документооборот при външнотърговските сделки...........................10

Ролята и значението на счетоводната информация при отчитане на операциите по износа..................................................................................................................................12

Ролята и значението на счетоводната информация при отчитане на операции по вноса.........................................................................................................................................13

Ролята и значението на счетоводната информация при отчитане на специалните външнотърговски сделки........................................................................................................15

Ролята и значението на счетоводната информация при отчитане на разплащателните операции в чуждестранна валута............................................................16

Ролята и значението на счетоводната информация при отчитане на кредитни сделки.......................................................................................................................................18

Използвана литература...............................................................................................20

Същност на външнотърговските сделки

Нормалното и успешно функциониране на националните стопанства е немислимо без връзките със стопански субекти от други държави. Времето на затворените стопанства отдавна е отминало. Многообразието от връзки между контрагенти от различни страни винаги има конкретно съдържателно проявление.

Външнотърговската сделка е покупко-продажба на стоки и услуги между контрагенти от различни страни. Тя включва цялата дейност по изграждането и функционирането на разнообразните връзки между контрагентите, явяващи се в качеството на продавач (износител) и купувач (вносител). В конкретен план, външнотърговската сделка може да се определи като своеобразен "...център за формиране и развитие на комплекс от икономически, правни, валутно-финансови и други взаимоотношения".1 Всяка външнотърговска сделка се съпровожда от подготовка и изпълнение на транспортни, транспортно-спедиторски, застрахователни, митнически, складови и други операции, които също имат международен характер. Всяка външнотърговска сделка се характеризира с редица специфични особености, познаването на които спомага за по-изчерпателната им характеристика и максимално ефективната им реализация. По съществените и важни от тези особености са:

Участващите контрагенти във всяка външнотърговска сделка по националност са най-малко от две страни, а в някои случаи и от повече от две държави. Това от своя страна е свързано с пресичането на няколко национални граници с произтичащите от това митнически и други формалности. Движението на стоките и услугите между различни страни трябва да се съпровожда с редица специфични по форма и съдържание документи. То има своето значение и при формиране цената на придобиване за купувача (вносителя) или получателя на услугата.

При всяка външнотърговска сделка се налага да бъдат привлечени голям брой непреки участници. Това са транспортни или транспортно- спедиторски организации, застрахователни дружества, банки, органи за

1 Каракашева. Л. Външнотърговски операции. ИК "Юпапел". 1995. с.

качествен и количествен контрол върху стоките (сюрвейанса) и др. Повечето участници в една външнотърговска сделка са причина за нейното усложняване и повишаване степента на риска при нейната реализация.

Реализацията на всяка външнотърговска сделка е съпроводена от спазването на определени норми и правила от различни национални законодателства и международни организации. В същото време, трябва да се имат предвид тенденциите в развитието на външнотърговските взаимоотношения между отделните страни и утвърдените от практиката търговски обичаи. Тази специфична особеност на външнотърговските сделки има своето конкретно отражение върху процеса на изработването на договорите за отделните сделки и тяхната конкретна реализация.

Плащанията при всяка външнотърговска сделка поне за един от участниците е в чуждестранна валута. Независимо от обстоятелството, че в повечето случаи плащанията при външнотърговските сделки се извършват в свободно конвертириуема валута, то рисковете за отделните контрагенти си остават. Необходимо е да бъде избрана такава форма на плащане, при която да са защитени в максимална степен интересите на отделните участници и особено на тези от Р България.

В технологично отношение отделната външнотърговска сделка се състои от три основни етапа: подготовка, сключване и изпълнение. Всеки един от тези етапи може да се разглежда като самостоятелен и сложен процес и да бъде разделен на отделни подетапи. Така например, подготвителния етап може да се раздели на: обща подготовка и конкретна подготовка. В общата подготовка се включват такива мероприятия като: изработване, сключване и прилагане на междуправителствени търговски договори и спогодби, създаващи добра база за търговските взаимоотношения между отделните страни; мероприятия, свързани с държавното регулиране на външнотърговската дейност; предварително проучване на политическите, икономическите, културните и други условия в страните, с които ще се партнира във външнотърговския обмен; извършване на различни видове маркетингови проучвания на международните пазари и др. подобни.

За да се сключи една външнотърговска сделка е необходимо и извършването на конкретна подготовка, която започва с избори на пазар и на контрагент. По-нататък е нужно да се установят контакти между продавача и купувача. Чрез търговското офертиране (предлагане) се реализират непосредствените контакти между основните и най-главни участници във всяка външнотърговска сделка.

В теорията и практиката са познати различни варианти за сключване на външнотърговска сделка. По-важните и най-често използваните от тях са:

а) На основание изработен и подписан от продавача и купувача двустранен договор;

б) Потвърждаване без изменение на една твърда оферта;

в) Потвърждаване без изменение на една свободна оферта от страна на купувача;

г) Потвърдена без изменение поръчка.

Когато се разглежда същността на външнотърговските сделки следва да се направи паралел между тях и сделките в чуждестранна валута. Много често между тези две понятия не се прави разлика.

Между външнотърговските сделки и сделките в чуждестранна валута са налице както прилики (сходство), така и различия. Сходните черти между двата вида сделки могат да се резюмират в следните няколко пункта:

→ от гледна точка на българските субекти и двата вида сделки са деноминирани в чуждестранна валута;

→ в съответствие с българското счетоводно законодателство отчитането на тези сделки задължително трябва да се извършва в чуждестранна и национална валута (лева);

→ и при двата вида сделки е налице потребност от по-голяма аналитичност при счетоводното им отчитане.

Различията между външнотърговските сделки и сделките в чуждестранна валута са в основата на тяхната самостоятелна трактовка. Същите могат да се обобщят в следните няколко насоки:

→ външнотърговските сделки се осъществяват между контрагенти от различни страни, а сделките в чуждестранна валута могат да бъдат и само между български контрагенти;

→ външнотърговските сделки се регламентират от законодателствата на различни страни, международни организации и обичайната практика, а сделките в,чуждестранна валута - само от българските закони;

→ всички външнотърговски сделки са сделки в чуждестранна валута, които включват още сделките в чуждестранна валута на територията на Р България, операции на дъщерни предприятия в чужбина и на смесени предприятия с чуждестранни контрагенти, които осъществяват дейност у нас и в чужбина.

Видове външнотърговски сделки

Класификацията на външнотърговските сделки има огромно значение не само от гледна точка на изясняване на тяхната същност, но и за тяхното счетоводно интерпретиране.

В теорията и практиката са познати следните основни видове външнотърговски сделки (операции): сделки по покупко-продажбата на стоки и услуги, посреднически сделки, специфични сделки, борсови операции, аукционни операции, тръжни операции, компенсационни сделки и лизингови операции.

Сделките "покупко-продажба" са основни и най-често срещани външнотърговски сделки. Предмет на сделката при тях е покупката или продажбата на стоки и услуги, извършвани между български и чуждестранни контрагенти. При тези сделки е необходимо много сериозна подготовка, договаряне, реализация и разплащане.

Посредническите сделки включват многообразие от услуги, осъществявани на основата на договор между производителя (износител)

или купувача (вносител) и търговски посредник, който винаги е независим в юридическо и икономическо отношение от своя възложител. Търговските посредници могат да бъдат: търговец по препродажба, реекспортьор, агент, комисионер, консигнатор и брокер. В световната практика е налице тенденция за намаляване на посредническите сделки за сметка на преките сделки, осъществявани между износител и вносител.

Специфичните сделки представляват сложни комбинации от самостоятелно сключвани и реализирани външнотърговски сделки с цел продажба на една или повече стоки с участието на контрагенти от повечето от две страни. Обект на специфичните операции са привлечени чужди материални ресурси, които се реекспортират без преработка, след незначителна или съществена преработка в страната на реекс-портьора или в друга страна. Освен реекспортни, специфичните външнотърговски сделки могат да бъдат още и сделки "суич" и сделки за преработка на чужди ресурси.

Борсовите операции са външнотърговски сделки, които се извършват на специално организиран пазар (борса). Стоковата борса е тържище за покупко-продажбата на стоки. Чрез международните стокови борси се постига уеднаквяване на цените на еднородни стокови групи в световен мащаб. Освен стокови, се изграждат и функционират и фондови борси, където се търгува с ценни книжа. Тези пазари са един от основните начини за прехвърляне на капитали от една в друга страна.

Аукционът е периодично действащо тържище, където се предлагат стоки с индивидуални качествени характеристики при тяхното задължително присъствие. Такива стоки са: дивечови кожи и кожи от дребен рогат добитък, чай, тютюн на листа, непрана вълна, необработен вълнен материал, расови коне, произведения на художествените занаяти, антикварни изделия, подправки, цветя и др.

Търгът (тръжни операции) е състезателен способ за получаване на оферти за доставка на определена продукция или изпълнение на посочени видове дейности при предварително зададени от купувача параметри. Търговете могат да бъдат: открити и закрити, едностепенни и двустепенни, национални и международни.

Компенсационните сделки най-общо могат да се определят като сделки по размяната на стоки или услуги без или с участието на пари в качеството на платежно средство. Тези сделки се наричат още насрещни или обвързани. Една от най-често използваните дефиниции за компенсационните сделки е на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, която се изразява в следното: насрещна е всяка международна търговска операция, в рамките на която продавачът е длъжен да приеме стоки (по-ряд-ко услуги) от купувача в качеството на заплащане2. Днес на основата на компенсационния принцип се обменят не само стока срещу стока, но и различни видове услуги, в т.ч. и интелектуални.

Най-често срещаните от насрещните сделки са бартерните. Бартерът представлява една пълна натурална размяна на стока срещу стока без участието на пари в качеството на платежно средство. С такава размяна е започнала търговията в човешкото общество.

Лизинговите операции представляват сделки по отдаването под наем с възможност наемодателя да стане собственик. При тези сделки лизингодателя предоставя на лизингополучателя правото да ползва определен обект (машини, съоръжения, транспортни средства и др.) срещу заплащане на периодични вноски (наем), при условие, че след заплащането на последната вноска наемателя ще стане собственик на цялото или на част от наетото имущество.

В НСС № 17 финансовия лизинг се определя като "ли-зингов догор, при който наемодателят прехвърля на наемателя всички рискове и изгоди, свързани със собствеността върху актива. Той трябва да отговаря най-малко на две от следните три изисквания (първото изискване е задължително):

а) договорът да съдържа клауза за прехвърляне на собствеността върху актива на наемателя;

б) прехвърлянето на собствеността на наемателя да се извършва към края на лизинговия договор;

2 Цит. по Каракашева, Л. Цит. труд, с. 188.

в) срокът на наемния договор до покрива по-голямата част от полезния срок на използване на актива"3.

Всеки друг лизингов договор, при който не са налице изискванията за финансов лизинг, представлява оперативен лизинг.

Необходимост от счетоводна характеристика на външнотърговските сделки

Участници във външнотърговските сделки от българска страна са субекти, които съгласно Закона за счетоводството от 1991 г. са задължени да водят счетоводна отчетност по българското счетоводно законодателство. Чрез това нормативно изискване се създава възможност потребителите на счетоводния продукт да имат възможност да се запознаят с имущественото и финансово състояние на конкретните отчет-но-обособени звена, които осъществяват външнотърговски сделки. За клиентите и доставчиците е потребна такава информация от гледна точка на търговските взаимоотношения, които те реализират с отчетно-обособеното звено. За потенциалните инвеститори счетоводната информация е необходима, за да могат да преценят изгодата от бъдещата инвестиция. На данъчните органи информацията е нужна за преценка на взаимоотношенията с бюджета. За съдебните органи счетоводната информация служи при решаване на възникнали спорове. Създаваната по счетоводен път пълна и всеобхватна информация е полезна и за работещия в предприятието персонал. Чрез годишните счетоводни отчети се предоставя обобщена информация на цялото общество за имущественото и финансово състояние на всяко предприятие.

Нормативното задължение на стопанските субекти в страната не е единствената причина, поради която предприятията у нас трябва да осъществяват счетоводно отчитане на своята дейност. Успешното и ефективно функциониране на всяко производствено, търговско, транспортно, банково, бюджетно, инвестиционно, застрахователно и др. предприятие изисква ефективно управление. Управленският процес във всяко предприятие се реализира на базата на достоверна, пълна и своевременна информация. Системата на счетоводната отчетност е 3 Национални счетоводни стандарти. Национален сметкоплан. Закон за счетоводството. Изд. ФорКом, 1999, с. 112.

единствената отчетна система, която е в състояние да "произведе" информация с такива качества. Тези свои възможности счетоводството доказва вече повече от пет века.

Необходимостта от счетоводна характеристика на външнотърговските сделки се поражда на базата на две основни групи причини:

а) външни,

б) вътрешни.

Характерното за стопанските субекти, които осъществяват външнотърговски сделки е, че наред с изброените външни фактори, обслужващи потребността от счетоводно отчитане, купувачите и доставчиците са субекти от други държави. Тази особеност е предпоставка за приемане на световните стандарти в българското счетоводство. Ако нашето счетоводство не "произвежда" информация по световните счетоводни стандарти, то тази информация трудно ще бъде приета от чуждестранните контрагенти, участващи в търговски взаимоотношения със стопански субекти от България.

Организацията на счетоводството във всяко отчетно-обособено звено, осъществяващо външнотърговски сделки трябва да се реализира на базата на българското счетоводно законодателство, международните счетоводни стандарти и преценката на ръководството на предприятието за потребността от счетоводна информация. Тази организация трябва да осигури създаването на оптимален информационен продукт, който да бъде използван за ефективното управление на външнотърговските сделки.

Обща характеристика на счетоводните обекти

По своята същност външнотърговските сделки са сложни стопански операции. В съвкупност същите могат да бъдат характеризирани като стопански процес. При счетоводната характеристика на външнотърговските сделки като самостоятелни обекти на счетоводно отчитане се явяват различни видове активи (стоки, парични средства, вземания и др. подобни), някои пасиви (задължения, положителни резултати от сделките и др.), конкретни стопански операции по по-купко-

продажбата на стоки, поети ангажименти, чужди материални и нематериални активи, документи на път и др. подобни. От гледна точка на управленските информационни потребности, всеки конкретен отчетен обект трябва да получи своевременна и пълна информационна характеристика.

Счетоводната характеристика на различните отчетни обекти изисква задължително използване на стойностния измерител. Особеното при външнотърговските сделки е, че стойностния измерител в повечето случаи намира проявление едновременно в две направления: в национална валута (лева) и някоя чуждестранна валута. По принцип сделките с чуждестранни контрагенти се сключват (договарят) в чуждестранна валута. Съгласно българското счетоводно законодателство всички отчетни обекти трябва да бъдат отчетени задължително в лева. Това двояко стойностно характеризиране на външнотърговските сделки изисква използване на валутните курсове като съотношение между различни национални валути. И тъй като само по отношение на германската марка българския лев е с фиксиран курс (определен в Закона за БНБ от 1997 г.), то ежедневната промяна на другите валутни курсове е причина, поради която периодично следва да се извършват преоценки на отчетните обекти, деноминирани в чуждестранна валута. При тези преоценки като нов обект на счетоводно отчитане се явяват положителни и отрицателни курсови разлики.

В някои случаи за по-пълната счетоводна характеристика на отчетните обекти при външнотърговските сделки се налага и използване на натуралния измерител. Такъв измерител може да бъде килограм, метър, бройка и т.н. Използването на натурални измерители трябва да се извършва тогава, когато в договора за външнотърговската' сделка той е ползван за определяне параметрите на сделката.

Счетоводната характеристика на външнотърговските сделки се извършва на две нива: синтетично и аналитично. Синтетичното счетоводно отчитане на различните отчетни обекти при външнотърговските сделки се извършва чрез предвидени в Националния сметкоплан счетоводни сметки.

Поради голямото разнообразие на отчетните обекти, се използват както активни, така и пасивни сметки, които могат да бъдат балансови или задбалансови.

Чрез синтетичните счетоводни сметки се осъществява по-окрупнена счетоводна характеристика на отчетните обекти при външнотърговските сделки и се реализира принципа на двустранното записване. За по-пълната и детайлизирана информационна характеристика е необходимо да се използва и системата на аналитичното счетоводно отчитане, чрез която се индивидуализират отчетните обекти. Създаваната аналитична счетоводна информация се използва главно за оперативното управление на осъществяваните външнотърговски сделки.

Счетоводното законодателство в страната регламентира преди всичко правилата за синтетичното счетоводно отчитане. Начинът и направленията на аналитичното отчитане са функция на ръководството на отделното предприятие и преди всичко на ръководителите на счетоводните функционални звена (главните счетоводители). Водещи мотиви при изграждането на организацията на системата за аналитично отчитане трябва да бъдат информационните потребности на управлението на предприятието, оптимизиране на информационните потоци, изключване на дублиращата информация и минимизиране на разходите по "производството" на синтетична информация.

Документи и документооборот при външнотърговските сделки

Чрез документирането се легитимират пред обществото извършените разнообразни външнотърговски сделки. С различни по форма и вид документи се доказва по безспорен начин съществуването на отделни факти, явления и събития. За счетоводната отчетност документирането е един основен способ за характеризиране на разнообразните отчетни обекти. Движението на документите от момента на тяхното съставяне или получаване в предприятието до момента на предаване в счетоводния архив се нарича документооборот.

Счетоводната характеристика на външнотърговските сделки се осъществява с широкото използване и приложение на документалния способ. В същото време, документирането и документооборота при

външнотърговските сделки се характеризират с някои специфични особености, които са предпоставка за по-голямо внимание към този въпрос.

Поради сравнително по-големите, разстояния между контрагентите по външнотърговските сделки се налага използването на по-широка гама от документи за тяхното характеризиране. С тези разнообразни документи доставчика трябва да уведоми и убеди купувача и обратното, че:

- стоката е изпратена и е на път;

- стоката е застрахована;

- количеството, качеството, произхода, физическите и химическите свойства на стоката отговарят на договорените предварително параметри;

- индикирано плащане от страна на доставчика или купувача;

- плащането е извършено.

Една голяма част от документите при външнотърговските сделки се съставят на чужд език, което изисква изключителна прецизност и акуратност от страна на длъжностните лица при извършване на тази дейност.

Документите при външнотърговските сделки могат да се класифицират в следните основни групи:

а) стоковоразпоредителни, и

б) разплащателни.

Стоковоразпоредителните документи от своя страна биват:

- товарни документи,

- търговски фактури,

- застрахователни документи,

- документи за количество, качество и произход на стоките.

Чрез товарните документи се удостоверява в писмен вид, че стоката е натоварена на съответното транспортно средство и е изпратена. Такива документи са: морски коносамент, капитанска разписка, деливъриордър, докова разписка, товарителница (жп, въздушна или речна).

За всяка търговска сделка задължително трябва да се издаде от доставчика стокова фактура, която да съдържа пълна информация за стоката, предмет на сделката. Освен стокови фактури, се използват още консулски и митнически фактури.

С характер на стоковоразпоредителни са и застрахователните документи, които могат да бъдат: застрахователна полица, застрахователно свидетелство (сертификат) и застрахователна рейсова полица. Чрез тези документи се удостоверява, че стоката е застрахована и те са основание за предявяване на иск за обезпечение при настъпване на застрахователно събитие.

Характеризирането на външнотърговските сделки се извършва и с документи за количество (опаковъчен лист, спецификация и талиманска бележка), качество (сертификат за качество, ветеринарен сертификат и фитосанитарен сертификат) и произход (сертификат за произход) на стоките.

Всяка покупко-продажба на стоки или извършена услуга между контрагенти от различни страни поражда и сметни взаимоотношения, които трябва да бъдат уредени чрез заплащане от едната или другата страна. В повечето случаи разплащателните операции се реализират по безналичен начин.

Разчитането между контрагентите също подлежи на документиране. В зависимост от конкретната форма за безналични разплащания, се използват и различни по форма платежни документи. Тук могат да се посочат следните платежни документи: платежно искане, платежно нареждане, акредитивно нареждане, а също така и документите за търговски ефекти (менителница, запис на заповед и чек), които имат характер на платежни документи.

От гледна точка на съставителя на документите при външнотърговските сделки, същите могат да се класифицират на: документи, съставяни от чуждестранни контрагенти и документи, съставяни от български контрагенти.

В Закона за счетоводството е записано, че "Счетоводните документи биват: първични, вторични и регистри: 1. първичният документ е носител на информация за регистрирана за първи път стопанска операция; 2. вторичният е носител на вторична информация; 3. регистърът - носител на хронологично систематизирана информация за стопански операции от първични или вторични счетоводни документи".

При отчитането на външнотърговските сделки се използват както документи съставени в съответствие с българското законодателство, така и такива, които са съставени по чуждестранни законови норми, в съответствие с международните счетоводни стандарти или на основание на обичайната практика между контрагентите от различни страни.

Ролята и значението на счетоводната информация при отчитане на операциите по износа

Най-общо определен износът представлява продажба на стоки и/или услуги в чужбина. Обемът на продадените стоки и извършените услуги в чужбина е показателен за състоянието на националното стопанство за страната износител. Чрез изнасянето на стоки и услуги в други страни националната икономика участва в международното разделение на труда. Оценката за икономиката на една страна е много по-положителна, когато обемът на изнесените стоки и извършените услуги в чужбина е по-голям. Това говори за конкурентноспособност, международно признание и авторитет на световния пазар. Износът е основният фактор за ръста на националната икономика. При равни други условия, износът създава условия и възможности за увеличаване на производството в страната. Постъпленията от продажбата на стоки и услуги в чужбина са основния източник на приходи за платежния баланс на страната.

От счетоводна гледна точка, износът представлява един сложен процес, който се състои от множество конкретни операции. Ефективното

управление на този процес изисква създаването на голям обем отчетна информация. Процесът по изнасянето на стоки и услуги в чужбина е съпътстван от информационен процес, в който счетоводството се явява основна система за "производството" на отчетна информация. При реализацията на отчетния процес като конкретни отчетни обекти се явяват: стоките, разходите, приходите (постъпленията), вземания, задължения към бюджета, парични средства, курсови разлики и др. Самото изброяване на отчетните обекти е достатъчно основание да се твърди, че става въпрос за сложен и многообразен отчетен процес.

При счетоводната характеристика на конкретните отчетни обекти, свързани с износа на стоки и услуги за чужбина се използват различни синтетични сметки от Националния сметкоплан. Част от тях са активни, а други пасивни. При отразяване на отделните стопански операции от процеса по износа на стоки и услуги за чужбина се съставят прости и сложни счетоводни статии. Всяка стопанска операция трябва да е документирана, като на основание на конкретния първичен счетоводен документ ще се състави и съответната счетоводна статия.

Пълната информационна характеристика на процеса по износа на стоки и услуги за чужбина изисква наред със синтетичното счетоводно отчитане да се осъществява и аналитично отчитане. Организацията на аналитичното отчитане е изцяло в компетенциите на главния счетоводител на предприятието, осъществяващо износа. Чрез него се извършва детайлизация на отчетните обекти.

В съвременната международна търговия износът се осъществява по два начина:

- пряк, и

- косвен.

При прекия начин, производителят на стоки и извършителят на услуги осъществяват износа, без да използват услугите на междинни посреднически звена. При този начин на извършване на износа, българският контрагент-производител на стоки и/или услуги контактува директно с прекия потребител от чужбина.

При непрекия начин, износът на стоки и/или услуги на външния пазар се извършва с участието на едно или няколко междинни посреднически звена. Мястото на действие на посредниците е страната на производителя (България). Посредниците могат да осъществяват износа на стоки и/или услуги от свое име и за своя сметка, или от свое име, но за сметка на производителя.

Счетоводното отчитане на операциите по износа е в пряка зависимост от начина на неговото осъществяване.

Ролята и значението на счетоводната информация при отчитане на операции по вноса

Всяка външнотърговска сделка се характеризира с несъвпадение в действията на контрагентите износител и вносител по време и място. Липсата на директен контакт между тях налага търсенето на такива механизми, които от една страна да дадат сигурност на вносителя, че след като плати ще си получи стоката, а от друга ще гарантират износителя, че след като е изпратил стоката ще си получи равностойността. Заедно с това, различията в правните, валутните, данъчните и митническите режими в страната на продавача и купувача налагат отпечатък върху организацията на външнотърговските сделки. Усложнените транспортни, застрахователни и спедиторски условия допълнително усложняват взаимоотношенията при външнотърговските сделки и увеличават риска при тяхната реализация.

При операциите по вноса винаги е налице период, когато стоката е напуснала складовете на износителя, но още не е приета от вносителя. През този период с нея се разпореждат превозвачи, спедитори, комисионери, посредници, пристанищна администрация и др. Това налага ясно да се определи кой владее стоката и кой трябва да понесе рисковете, свързани с различните манипулации при движението до купувача.

Най-общо, задълженията на вносителя съгласно Международните правила за тълкуване на търговските термини (ИНТЕРКОМС) се свеждат до:

- Да заплати цената, уговорена в договора за доставка;

- Да получи за своя сметка разрешително за внос (внос или износ) и да уреди всички митнически формалности по вноса ( вноса, износа и транзита) на стоката;

- Да сключи за своя сметка договор за превоз на стоката;

- Да приеме стоката в съответствие с договора;

- Да понесе всички рискове от загубване или повреда на стоката от момента, в който тя е била доставена;

- Да плати всички разноски във връзка със стоката от момента на приемането й;

- Да плати всички мита, такси и данъци, както и разноските по оформяне на митническите формалности при вноса на стоката;

- Да уведоми в разумен срок продавача за времето и мястото на приемането на стоката;

- Да снабди продавача с подходящо доказателство, че е приел стоката;

- Да плати разноските по проверката преди натоварването на стоката;

- Да заплати всички разноски по снабдяването с документи за внос, които продавачът е направил за сметка на вносителя;

- Да приеме транспортния документ или друго доказателство за приемане на стоката.

Обекти при отчитане на операциите по вноса са съвкупността от операции, които формират процеса на покупката, а именно:

- взаимните договорни отношения между износител и вносител,

- увеличението на материалните активи, обект на внос,

- уреждане на разчетите с чуждестранния доставчик,

- извършените разходи във връзка с доставката на материални активи, в това число за мита, такси, комисионни и други,

- взаимоотношенията с бюджета, свързани с акцизи, ДДС и други данъчни плащания по вноса,

- формираните курсови разлики, възникнали в резултат на изменението на валутните курсове,

- формиране на окончателния резултат от вноса по конкретната сделка.

Посочените обекти на счетоводно отчитане при вноса ще намерят конкретен израз при различните външнотърговски сделки, изхождайки от тяхната специфика и взаимоотношенията, които възникват. Така при вноса, вносителят може да не контактува пряко с чуждестранния конрагент или тази връзка да бъде опосредствана от посредници. Посочените особености ще окажат съществено влияние при организацията на счетоводното отчитане на операциите по вноса.

Ролята и значението на счетоводната информация при отчитане на специалните външнотърговски сделки

Основни сделки при външнотърговската дейност са тези по износа и вноса. Освен тях, при международните търговски взаимоотношения са познати и т.нар. специални външнотърговски сделки. Тези сделки "са сложна комбинация от самостоятелно сключвани и реализирани външнотърговски операции, които се реализират с участието на контрагенти от повече от две страни и имат за цел препродажбата на една или повече стоки"4. Специалните външнотърговски сделки се различават от класическите сделки по износа и вноса, както по своята същност, така и по механизма на тяхното осъществяване. По правило износът и вносът винаги присъстват в схемите за тяхната реализация.

По мое мнение, даденото определение от Б. Маринов за специалните външнотърговски сделки не е пълно и не характеризира голямата гама от тези сделки. Към цитираното мога да добавя, че такива сделки са и тези, при които е налице размяна на стоки ш продукция между два контрагента от различни страни. Тук е налице едновременно

4 Маринов, Б. Отчитане на валутни и външнотърговски сделки. Фор- Ком, 1995, с. 86.

осъществяване на износна и вносна външнотърговска операция. Типичен пример за такива сделки са бартерните.

В търговската практика на стопанските субекти от различни страни са познати изключително много и разнообразни специални външнотърговски сделки. Голямото разнообразие и многовариантност на специалните външнотърговски сделки в известна степен затрудняват информационната характеристика на обектите на счетоводно отчитане. В същото време, доброто им познаване и ефективното им управление изисква една пълна и точна счетоводно-информационна характеристика. Изграждането на правилна и ефективна технологична схема за счетоводно отчитане на специалните външнотърговски сделки изисква предварително да са изяснени следните въпроси:

- дали предмета на сделката (стоката или продукцията) е собственост на предприятието, в което се реализира отчетния процес?

- как се реализира разплащателната операция?

- предприятието, в което се осъществява отчетния процес дали е пряк или непряк участник в сделката?

- когато предприятието, където се извършва счетоводното отчитане на външнотърговската сделка е непряк участник, то за чия сметка работи?

Конкретни обекти на счетоводно отчитане при специалните външнотърговски сделки могат да бъдат:

- продукция,

- стоки,

- парични средства - в лева и в чуждестранна валута,

- вземания и задължения (разчетни взаимоотношения),

- разходи,

- приходи,

- ангажименти и др.

Информационната характеристика на изброените обекти на счетоводно отчитане изисква използването преди всичко на балансови счетоводни сметки. Само ангажиментите могат да бъдат счетоводно характеризирани по задбалан-сов път. Тогава, когато е необходима по-подробна информация за отчитания обект, тя може да се създаде чрез системата на аналитичната счетоводна отчетност.

Ролята и значението на счетоводната информация при отчитане на разплащателните операции в чуждестранна валута

Разплащателните операции в чуждестранна валута се отличават със специфични особености в сравнение с тези, които се осъществяват на територията на страната. Съществени различия съществуват при правните, валутните и митнически режими в отделните страни. Значително са усложнени транспортните, застрахователните спедиторските и други условия, които пораждат икономически, юридически и технически проблеми.

Разплащанията в чуждестранна валута се характеризират със следните специфични особености:

- контрагентите по всяка конкретна външнотърговска сделка са с различна национална принадлежност,

- валутата, в която е деноминирана сделката е чужда понякога и за двете страни,

- разплащателните операции се уреждат с помощта най-малко на две, а понякога и на повече банки от съответните и други страни,

- различието във времето и мястото на осъществяване на разплащателните операции, налага използването на такива механизми, които да дават сигурност и гаранции,

-факторите "време" и "пространство" обуславят условията на всяко разплащане, но те в значителна степен засилват и вероятността за риск при уреждането на взаимоотоношенията,

- особено важно при разплащателните операции е правилния избор на начин на плащане и момента, в който износителя ще получи дължимата по сделката сума,

- изборът на средства за разплащане при външнотърговските сделки има съществено значение за намаляване на търговския риск. Този избор на платежни средства - документи и ценни книжа, чрез които се оформят конкретните вземания и задължения имат важно значение за правното регламентиране на сделките,

- особено значение при разплащанията в чуждестранна валута има избора на конкретна форма на плащане, съобразявайки се с международните норми, съществуващите правила и обичаи,

- интересите на партньорите по външнотърговските сделки - търговци, банки, застрахователни предприятия, спедитори, превозвачи, налагат търсенето на пътища и средства за тяхната максимална защита.

Изхождайки от посочените особености на разплащанията при външнотърговските сделки, обектите на счетоводно отчитане мога да систематизирам в следните няколко пункта:

- обект на отчитане са възникналите правни отношения, като условни вземания или условни задължения при всяка конкретна сделка.

- обект на отчитане са реалните изменения в активите на предприятията, участващи във външнотърговската сделка.

- обект на отчитане са възникването и погасяването на вземания и задължения при сделките деноминирани в чуждестранна валута.

- обект на отчитане са паричните средства в левове и чуждестранна валута на предприятието.

Практиката е наложила следните форми за разплащане в чуждестранна валута:

- документирно (обикновено) инкасо;

- акредитивна форма (документарен акредитив);

- банков превод;

- чекова форма и

- плащане по открита сметка.

Изборът на една или друга форма на плащане зависи от: интересите на страните в разплащателния процес и каква роля те имат в него (износител или вносител); традиционните връзки и взаимното доверие между страните по сделката; международната стопанска и търговска конюнктура; съществуващите традиции и обичаи в международната търговска практика и сумата на сделката.

Независимо от конкретните интереси, изискването е параметрите на плащането да бъдат формулирани прецизно и точно, да не позволят двуяко тълкуване и да се впишат като условие по външнотърговския договор.

Ролята и значението на счетоводната информация при отчитане на кредитни сделки

В съвременните условия, кредитът е едно от определящите условия за развитие на външната търговия. Чрез него се стимулират външноикономическите връзки между отделните страни, а заедно с това се създава благоприятна среда за чуждестранните инвестиции. Той все повече се използва като мощно средство в конкурентната борба на международните пазари.

Използването на кредита като стимулатор на външноикономическите връзки води до непрекъснато разширяване на сферата на приложение и изменение на формите, методите, видовете и условията на кредитиране.

Най-общо кредитите могат да се класифицират в зависимост от използването на различни класификационни признаци в следните групи:

Според институцията, която предоставя кредита:

- търговски кредит. При него се кредитира насрещната страна в сделката. Предоставя се на вносители и на износители. Свързва се непосредствено с конкретната търговска сделка.

- банков кредит. Предоставя се от търговски банки. Обикновено се кредитира вноса, но е възможно да бъде кредитиран и конкретен износ.

- брокерски кредит. Представлява междинна форма между фирмен и банков кредит.

В зависимост от срока за предоставяне на кредита, независимо от обекта на кредитиране:

- краткосрочни - със срок за погасяване до една година,

- средносрочни - със срок за погасяване от една до три или пет години,

- дългосрочни - със срок на погасяване над пет години В зависимост от предназначението на кредита:

- финансов кредит,

- стоков (търговски) кредит,

- междинен кредит.

В зависимост от начина на обезпечаване на кредита:

- обезпечен кредит,

- необезпечен (бланков) кредит

В зависимост от вида на обезпечението на кредита:

- ломбарден (обезпечени със залог на ценни книжа) кредити,

- ипотечен кредит,

- кредити срещу обезпечен е от трети лица,

- кредит обезпечен с паричен и стоков залог,

- кредит предоставен срещу друг вид обезпечение.

В зависимост от договорения начин за погасяване на кредитите:

- кредити с еднократно погасяване в деня на падежа,

- кредити с пропорционално погасяване,

- кредити с прогресивно нарастване на размера на погасителните вноски,

- кредит с дегресивни погасителни вноски.

В зависимост от начина на предоставяне на кредита:

- овърдрафт (контокорентен) кредит,

- сконтов кредит,

- гаранционен кредит,

- револверен кредит.

В зависимост от цената на кредита:

- лихвен кредит,

- безлихвен кредит.

В зависимост от начина на предоставяне на кредита:

- кредит в наличност,

- акцептен кредит,

- облигационен кредит.

Всеки един класификационен признак оказва влияние върху организацията и отчитането на кредитните сделки от момента на разрешаване, през предоставянето, олихвяването, до момента на погасяване.