100 ГОДИНИ ОТ БАЛКАНСКАТА ВОЙНА В САТОВЧА

Публикувано във Вестник на община Сатовча: 3-9 септември 2012, бр. 363 – 22-28 октомври 2012, бр. 370

Какво знаем за Балканската война? Малко повече, малко по-малко или нищо. Последното е най-вероятно. Всеки знае това, което собствената му семейна традиция е съхранила. Това е така, ако има такава семейна традиция. За учениците, завършили училището в село Сатовча, ще остане споменът от походът на цялото училище до Майоров гроб, които напоследък доста оредяха.

Колко са в състояние да се обърнат към многотомната история на войната? Тя е написана само за военни специалисти, тъй като победите на българската армия беше чудо, невиждано за онази епоха. Така че, написаното за войната, не ни върши работа. Какво разбираме ние от дислокация, военни маршрути, военни маньоври, преодоляване на водни препятствия и планински масиви, обсадни движения, щурмуване на укрепени пунктове, възможности на военната техника. Всичко това ни звучи някак глухо на слуха ни. Ние искаме да видим тази история, да разберем тази епопея. Това ни е нужно не само да знаем за ентусиазма на нашите деди, а и преди всичко, като хора. Не трябва едно толкова значимо събитие в новата ни история да остане непознато за нас, да бъде принесена в забрава, поради дистанцията на времето. Това ще бъде едно безсмислено осакатяване на историческата ни памет. Ние можем да не знаем точно как е паднал най-добре укрепеният град в Европа в началото на 20-ти век – Одрин, но трябва да знаем смисъла на Балканската война. Защото тя е продължение по своя смисъл на революционния дух на април 1876 година. Така тя се явява продължение на нашата национална революция, помни се, че поборниците от Априлското въстание и опълченците на Шипка са взели участие в Балканската война с ясното съзнание, че продължава делото на Априлския бунт. Когато опълченци и поборници са били в напреднала възраст и сами не могат да участват в сраженията, те са отвеждали в армията под звуците на гайди своите синове и непораснали внуци.

Няма съмнение, че Балканската война се явява едно народностно движение. Сто години се навършват от това велико събитие. Имаме ли право да останем неосведомени за нейния ход, история и най-вече за нейния народностен дух.

Когато през 1870 година прусаците наближават Париж, Виктор Юго се провиква: „Нека всеки дом даде войник, нека всяко предградие стане полк, нека всеки град се превърне в армия!”.

Българският патриотичен възторг има друго звучене. Не само всеки дом дава войник – войник става всеки българин.

„Жалейки своята жена, учител, освободен от войската, се колебае да отиде доброволец. Жена му го молила да замине за бойното поле, но, като вижда, че любовта у него към нея е по-голяма от любовта към отечеството, тя се застрелва и му оставя записка: „Ти си свободен. Остава ти една грижа – отечеството. Иди и изпълни своя дълг! Ако останеш жив, донеси на моя гроб цветя от Македония.” - Вестник „Таймс” – дописка.

Така по традиция майките, като спартанките на времето, изпращаха синовете си на война с клетвата: „харам да ви е кърмата, ако не се върнете с победа”.

Руският кореспондент Ольгенин пише следното: „Аз видях шестдесетгодишни старци

дошли при военните власти с воловете си да искат – не да молят, а настоятелно да искат, щото и те, старците, да бъдат зачислени в обозите, воловете им да бъдат взети, а синовете и внуците им да бъдат веднага изпратени на границата. Аз видях жени – майки и съпруги, които да изпращат своите синове и мъже с твърдостта и спокойствието на древните римлянки.”

Сто години от Балканската война. Най-голямото събитие за 1912 година.

***

Балканската война се води между Балканския съюз, в който влизат държавите България, Гърция, Сърбия и Черна гора срещу Османската империя през 1912-1913 година. В този военен конфликт, продължил около 6 месеца, а реални бойни действия са се водили само два месеца, Османската империя губи войната.

На 17 май 1913 година е подписан Лондонският мирен договор между страните от Балканския съюз и Империята. Съгласно този договор, Империята губи почти всички владения на Балканския полуостров. Западната граница за балканите е правата линия от селището Минус на Черно море до Енус на Бяло море. Проливът Дарданелите си остава владение на Османската империя, което е много важно за Англия и Франция, тъй като Балканският съюз се покровителства от Русия. Освен това, като резултат от войната, е образуването на държавата Албания.

Спорът между балканските страни за разпределяне на придобитите територии води до Втората балканска война или т.нар. Междусъюзническа война.

Причините за войната са доста стари. Това са решенията на Берлинския конгрес от 1888 година, според които решения Великите сили разпределят Балканите така, както на тях им е удобно. Целта на Англия и Франция е да запази Босфора и Дарданелите далече от Русия. Така огромна територия на Балканския полуостров, населени предимно с етнически българи, гърци и малко турци, остават в пределите на империята. Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, с което нарушава клаузите на Берлинския конгрес. Това подтиква и другите балкански войни да образуват съюз за борба против Османската империя.

През 1911 година между Италия и Турция започва военен конфликт. Създава се благоприятна обстановка за война срещу Османската империя. Повод за това дава кланетата, извършени в град Щип и град Ниш през 1911 година и град Кочани на 25 юни 1912 година. Държавите от Балканския съюз поставят съответните искания пред Турция в нейните балкански владения да се въведат демократични реформи за пълно изравняване на етносите. Освен това се поставя и въпросът за автономия на Македония и Тракия. Естествено, Османското правителство не приема тези ултимативни искания, което е повод за обявяване на война.

Първи обявяват война на империята Черна гора – 26 септември 1912 година. На 4 октомври 1912 година Турция обявява война на Балканския съюз. На 5 октомври България обявява война на Османската империя. На 7 октомври това прави и Сърбия.

Целият театър на бойните действия се изнася от българската армия. Това личи от следните данни: общо във войната участват 645 000 военни и 1412 оръдия. От тази обща картина 600 000 души са българи със 116 000 оръдия. Както се вижда, Черна гора, Гърция и Сърбия участва със символични военни части. Това е така, защото столицата на империята е най-близо до България.

ДЕВЕТИ ПЕХОТЕН ПЛОВДИВСКИ ПОЛК

Пловдивският пехотен полк е създаден с указ № 61 на княз Александър I от 23.12.1885 година. Той е наследник на първа и втора дружини на Източнорумелийската милиция. Свидетелство за онова възвишено съзнание за дълг към отечеството, с което са приучавани войниците от Източнорумелийската милиция е подвигът на Гюро Михайлов, който на 25 декември 1880 година загива при пожар в сградата на щаба на милицията по време на караулна служба, в охрана на знамето и паричните средства на войската. При опит да го спасят загиват и другарите му – Никола Костадинов, Илия Кръстев, Костадин Аргиров и Митьо Кръстев. Днес паметникът им се намира на Централния площад в Пловдив, за да напомня времената за създаването на новата българска армия.

Втора пловдивска дружина на Източнорумелийската милиция остава в историята с обявяването Съединението на България. Нейният командир – майор Данаил Николаев, взима пряко участие в Съединението. На 6 септември в 3 часа през нощта, командирът провъзгласява Съединението и всички войници и офицери полагат клетва пред обединеното отечество. Това е първият акт за признаване на Съединението.

Източнорумелийската милиция взима активно участие в Сръбско-българската война. В атаките за височината Мека цръв, Три уши, Петров кръст устремът е толкова силен, че вместо „ура”, войниците пеят химна „Шуми Марица”. Командващият десният участък на боевете – капитан Бендерев, изказва личната си благодарност на пловдивци за техния героизъм.

След победоносния край на Сръбско-българската война, започва организацията на обединената армия на Княжеството. Така се стига до издаването на указ №61от 23.12.1885 година.

На 31 август 1886 година полкът получава първото си бойно знаме. На 13 февруари 1888 година полкът се кръщава на името на Н.Ц.В. Княгиня Климентина – майката на българският княз Фердинанд. Това е изключително признание за пловдивския полк, защото всички съвременници изтъкват огромното уважение и преклонение на княза към своята майка. Самият княз Фердинанд също е зачислен като офицер в полка.

Граф дьо Бурболон описва това паметно събитие с писмо до майка си: „Вчера присъствах на една от ония внушителни церемонии, които ви карат да се „превъзнасяте” на каквато и ширина да се намирате. Князът назначи майка си за командващ 9-ти пловдивски пехотен полк и княгинята официално прие командването на полка, който ще носи името й, цветовете (синьото на Франция) и монограма й..

Князът, след като прие проверката на безупречно строения полк, отдаде чест на майка си. Тези неща ви връщат в друг век.”

Княгинята поздравява тържествено своя полк, пожелава му щастие и дарява 30 хиляди франка за разноски по смяната на униформите.

Това е началото на 9-ти пехотен пловдивски полк. По времето на Балканската война той участва в състава на родопския отряд. Втора дружина от полка освобождава родния край. За неговите безстрашни действия по време на войната, той е наречен „Бесният стражински

полк”.

БОЕН ПЪТ НА 9-ТИ ПЕХОТЕН НА Н.Ц.В. КНЯГИНЯ КЛИМЕНТИНА ПОЛК

През Балканската война полкът е част от Родопския отряд. При мобилизацията за участието във войната, полкът се развръща в четиридружинен състав, една картечна рота, телефонна и музикална команда. На 23 септември 1912 година полкът заминава към границата. Бойният състав на полка е: 5 щатни офицери, 52 младши офицери, 5 лекари, 2 чиновници, 305 подофицери и 4540 ефрейтори и войници. При бойните действия са превзети следните поголеми селища: Гьовлен (Девин), Доспат, Барутин, Сатовча, Неврокоп, Драма, Еникьой, Ксанти, Деде-агач, Булаир и Шаркьой.

В Междусъюзническата война (1913 година) полкът е в състава на 2 Тракийска дивизия и взема участие в боевете при Серка планина и Криволак. След това е прехвърлен в помощ на 7-ма Рилска дивизия. Бойни действия са водени при село Блатеци и Биаз тепе. На 9 август полкът се завръща в Пловдив. Убити членове от полка през 1912-1913 година – 206 души

През Първата световна война 1915 - 1918 година, полкът е съсредоточен в Доспат. На 30 септември 1915 година е преместен в Каменица, Лъджене и Чепино (дн. Велинград). Манифестът за обявяване на войната е прочетен на 10 октомври 1915 година. Водят се тежки боеве по посока към село Валандово. От 18 април до 22 юли 1916 година полкът е резерв на 11-та Германска дивизия, като заема позиция между река Вардар и Дойранското езеро. По-късно се водят тежки боеве при завоя на Черна. До 14 септември 1918 година на тези позиции се води позиционна война. Подписаното примирие на 29 септември 1918 година заварва полка на запад от Скопския меридиан. Съгласно примирието, частите на запад от Скопския меридиан остават в плен. Знамето на полка е спасено от поручик Пенчи Рибаров. Завръщането на останалите в плен продължава до януари 1920 година. Убити и починали членове от полка през 1915-1918 година са 662 души.

Във Втората световна война 9-ти пехотен Пловдивски полк и парашутната дружина с устремно настъпление овладяват билото на Стражин. В първите редици на парашутистите настъпва ефрейтор Никола Паскалев, припомнил си незабравимите съвети на Апостола на свободата Васил Левски, той написва на хастара на куртката си: „Ако загина, ще загина само аз и моята картечница... Ако спечеля, печели българският народ. Смърт на фашизма.” Билото на Стражин е почти овладяно, само едно вражеско картечно гнездо не позволява на бойците да прехвърлят билото.

Ефрейтор Паскалев запълзява към вражеския бункер, като го обстрелва с картечницата. Свършват патроните. Хвърлената противникова граната разкъсва лявата му ръка. Въпреки болката, той отваря със зъби капачката на една граната, а след това, притиснал до себе си още няколко гранати, се хвърля в бункера. Разнася се силен гръм. Противниковата картечница замлъква. За тези бойни действия командващият първа армия генерал Владимир Стойчев изказва специална благодарност и нарича полка „Бесния девети пехотен Стражински Пловдивски полк”.

***

„Родопчани са снажни и юначни хора, които не предадоха Ванче Михайлов, хората,

които даваха късче хляб на гръцките сирачета и подслоняваха подгонените от Беломорието християни като свои родни братя и сестри. Не можаха да я опустошат и политици подхвърлящи този свиден край като разменна монета, за да се огледат в очите на българския народ „големи и мъдри”. Ето защо ще отекват в сърцата стъпките на майор Топалов през Дикчан и Бистрица”. - Андон Искренов. Кочан. Кратък очерк, София, 1995 г. стр.3

Подполковник Никола Лазаров Топалов. Роден в град Калофер през 1867 год.17-годишен е приет за кадет в михайловско – воронешкия кадетски корпус. Започва действителна военна служба в 14-ти пехотен симбирски полк. В полка е зачислен през месец септември 1884 год. По късно е командирован във варшавското пехотно юнкерско училище.

През 1887 год. Никола Топалов е произведен в чин от подпрапоршчик. Разпределен е в 40 пехотен коливански полк във Варшава.

От 1889 год. постъпва в редовете на българската армия. „От 2 август 1892 год. е произведен в чин поручик, а на 1 януари 1899 в чин капитан. От 1 януари 1910 год. е произведен в чин майор – носител на високи военни отличия, между които: орден за заслуга 1990 год., народен орден за военна заслуга 5 степен 1907 год. През 1909 е награден с орден за 20 годишна военна служба. През същата 1909 год. е награден с кръст за независимост”. - Иван Попов „Сатовчански камбани”. стр.111

Манифестът за Балканската война го заварва като командир на 4 дружина на 9 пехотен Н.Ц.В Княгиня Клементина пловдивски полк.

На 29 октомври 1912 год. на връх „Костадин”, сатовчанско землище при команда „Тури ножа, атака на нож” с извадена сабя в ръка тръгва пръв при дружината загива за свободата на родния край посмъртно е произведен в чин подполковник, както е записан в паметната плоча в град Калофер.

На 29 октомври 1912 година, в 17:30 часа, майор Никола Топалов загива. Заедно с него загиват и шест бойци. Тъй като наближава нощта, се взема решение да бъдат погребани на самото място. Всички ритуали, свързани със смърт и погребение (деветини, двайсетини, четиридесет и т.н.), се извършват на самото място. Оттогава връх Костадин се прекъства на връх Майоров гроб.

В края на 30-те години на миналия век, по инициатива на кмета на Сатовча Паскалев, в центъра на селото е предложено да бъде издигнат паметник на загиналите през Балканските войни и Първата световна война.

Костите от връх Костадин (Майоров гроб) са погребани под паметника в центъра на селото.

ОПЪЛЧЕНИЕТО ПРЕЗ БАЛКАНСКАТА ВОЙНА

На 19 септември 1912 г. Изпълнителният комитет на Македоно-Одринските благотворителни братства свиква на колодрума в София (сегашния квартал „Лагера”) всички македонски и тракийски емигранти, които не са преминали военно обучение и не са зачислени към запаса. Започва се начално военно обучение. В броя на опълченците участват доброволци от много страни.

На 23 септември 1912 г. в Македоно-Одринското опълчение са зачислени 14 670 души

и 500 доброволци от други страни (руснаци, чехи, румънци и др.). Създадена е една специална арменска рота от 274 души. На тази дата е установен щабът на опълченските дружини, в който влизат дейците на Върховния комитет – подпол. Протогеров, подпол. Николов, майор Дървинков и кап. Величков. Всички те са от Македония и Одринска Тракия.

На 25 септември 1912 г. ген. Фичев назначава и състава на щаба на македонските дружини. Тяхното ръководство е възложено на ген-майор Никола Генев. За негови помощници са назначени подпол. Александър Протогеров и началник щаб – майор Петър Дървинков. Опълченците от нашия край са зачислени в 11-та сярска дружина. Те участват при пленяването на Явер паша при село Мерхамлъ (дн. село Пелос, Гърция). При пленяването на Явер паша от Сатовча участват опълченците Петър Мутафчиев, Йордан Петев и Христо Христосков. В армията на Явер паша от Неврокопския табор е пленен сатовчанецът бубо Пала.

След края на войната довчерашните противници, след това съселяни, обхванати от общия трудов процес за поминъка, често си спомняли за деня на пленяването. На раздумка, пред Ставревата къща (сега къщата на Георги Бочев).

Бубо Пала: „Нас ни изедаха муртати (бел.ред предатели). Гато дойдахте да ни земите пушките, гледам Петьо от село го ето с една пушка, ем ръждясъла, ем вързана със сиджим. А като погледнеш наште мавзери (бел. ред пушки), като борна светят”.

Бубо Пала гледа на юг и си повтаря: „Муртати на изедаха”.

Дядо Ристьо: „Друг път, Пала, муртати са ва изели... Ние вечерта запалифме много огъни. Всеки опълченец запали по един огън да са уплашите, че сме много.”

Бубо Пала: „Ристьо, ти не беше там. И да ти кажа, хич не сме видели вашите огъни, дето сте ги палили. Още ми е мъка, че нас ни плениха сиджим тубуру (бел. ред така са наричали опълченците поради недоброто им военно оборудване.). Ама било, квото било. Оти я тук съм са родил и тук ми е мило и убаво.”

Разбира се, истината е друга. Пътят на армията, командвана от Явер паша, е бил прекъснат по суша и по море, и той нямал никаква възможност да се свърже с централните части на турската армия, поради което, за да не се пролива кръв, тъй като знаел, че голяма част от армията са войници от Западните Родопи, на които предстои връщане по родните места, се предал доброволно. Това личи и от съставения протокол, в който пише, че всички привилегии на офицерите от полка, оръжие, полагащ се кон, ординарци и т.н. се запазват.

Всички опълченци, след края на войната, са наградени с ордени и медали.

***

30 октомври, сутринта. 1912 година. Черковните камбани бият тържествено. Откъм Орлов камък се задават войските от Девети пехотен пловдивски полк на Н.В. Княгиня Климентина. Сатовчанци ги посрещат с хляб и сол. В спомените си нашенецът Тодор Попов (който почина не отдавна в Благоевград) казва: „Към полесражението се е отправил боен ред Девети пехотен пловдивски полк „Княгиня Климентина”. Полкът в Батак се разделя на две

дружини. Едната дружина е била в направление Девин – Доспат, другата дружина в направление Батак – Доспат – Сатовча. Командир на тази дружина е майор Никола Топалов. Той е бил от Калофер, 35-годишен, висок, рус, представителен. На Таш боаз (дн. язовир Васил Коларов – Белика) на поста Янъктепе сатовчанецът Атанас Карталов стоял 18 дни да чака пристигането и настъплението на българската войска, да се присъедини към нея. Във втора дружина на полка, като опълченци участват Йордан Петев и Димитър Чобанов от Сатовча, Тодор Козелов и Иван Ролев от Долен.

На 18 октомври (на 5 октомври по стар стил) дошъл поручик Цанев, граничен офицер поздравил поста и казал: ”В 5 часа нашите войски превзеха поста „Мустафа паша”. Започна войната. Нашите войски са пред Одрин. Вчера вие имахте престрелка с турския пост, сега ще открием официален огън”.

На Таш боаз,когато ме видя майор Топалов в цивилни дрехи – продължава Атанас Карталов, ме попита „какъв си?”. Атанас Карталов – „рекав от Македония, от село Сатовча, Неврокопско”. Майорът извади полевата карта и погледна къде е тази Сатовча. „Тъкмо задачата ни е да минем през Сатовча, ще стоиш до мен и ще ни водиш по пътя“.

Дружината се отправя към границата. Турските гранични постове почти не оказват никаква съпротива. На поста Сууджак, където е граничната бразда, срещнахме известна съпротива, но тя беше набързо сломена. Получи се заповед да спрем на Доспашките възвишения между Доспат и Шабанли (Сърница), за да се изравним с първа дружина, която настъпваше откъм Дьовлен (Девин). Тук майор Топалов извика всички от нашия край и нареди: ”Йордан Петев, ти ще водиш мъртвата стража*. С теб ще бъдат Димитър Чобанов, Тодор Козелов и Иван Ролев. Вашата задача е да тръгнете по посока към връх Костадин и там да изчакате дружината.”

Мъртвата стража поема своя път от Чайръджик и още недостигнала връх Костадин забелязва, че откъм местността „Армурово” се придвижва турска войска. Веднага това е съобщено на майора, който незабавно дава команда да се овладее връх Костадин. За българската армия не е било известно какво съединение от турската войска има пред тях. Те не са били повече от 300 души и то предимно рият (запасни), събрани от Драмския и Серския сънджак.

Веднага са изкопани окопи за водене на бой с неизвестния противник. По думите на Атанас Карталов, започват дори и преговори. Нито една от военните сили не смее да нападне първа. От българската армия се провиква глас: ”Ние сме редовна българска армия и е излишно да проливаме кръв, защото знаем, че повечето сте от този край. С нас има и московци.” Отговорът от другата страна бил: „Това не е вярно. Вие сте някаква баташка чета, която е тръгнала да издевателства по нашите села.”

Атанас Карталов: „Като чух това, казах на майора. – Господин майор, дай да им пуснем един-два снаряда и те ще разберат, че сме редовна армия, и ще се оттеглят. В същото време един офицер от турската армия, с вдигнати ръце тръгнал към българските позиции с думите „бен социалист, аз съм против войната”. Всички останахме учудени, защото не знаехме какво е това социалист. Това разсея малко майора. Сигурно той разбираше какво е това социалист. Аз отново му напомних, че имаме четири оръдия и можем да пуснем един-два снаряда.

„Карталов – обърна се към мен майора. – Аз няма да харча снаряди против този рият. Ще ги пазя за Явер паша.”

Последвала команда „тури ножа”.

„Ще атакуваме – рече майорът. И с извадена сабя се устреми напред.

Цялата рота се вдигна в атака. Последва залп от противника. Майорът падна. Паднаха и други наши другари. Атаката беше кратка. Противникът се разбяга и пътят към Сатовча беше открит. Командването пое майор Жеков. Той нареди да погребем на върха убитите и на сутринта да тръгнем към Сатовча.

* Мъртва стража – група войници, които се движат на около 2 км пред основните военни части. Те първи могат да поемат противниковия удар, поради което се наричат мъртва стража, а сега челен дозор.

Ползвани са и материали от книгата „Родени в Чеч” на Тодор и Георги Попови, АД Варна, стр. 12-13.

Кирил Караколев