Джон ГрийнХартиени градовеПРОЛОГПЪРВА ЧАСТ

1.23456789

ВТОРА ЧАСТ123456

7891011121314151617181920

ТРЕТА ЧАСТЧас първиЧас вториЧас третиЧас четвъртиЧас петиЧас шести

Час седмиЧас осмиЧас деветиЧас десетиЧас единайсетиЧас дванайсетиЧас тринайсетиЧас четиринайсетиЧас петнайсетиЧас шестнайсетиЧас седемнайсетиЧас осемнайсетиЧас деветнайсетиЧас двайсетиЧас двайсет и първиАглоу

От автораБлагодарности

Информация за текста

notes

123456789101112131415161718192021

2223242526

Джон Грийн

Хартиени градове

ПРОЛОГ

Ето как си обяснявам нещата — навсеки човек му се случва някакво чудо. Искамда кажа, че вероятно никога няма да ме ударигръм, нито пък ще спечеля Нобелова награда,вероятността да стана диктатор в малкадържавица на някой тихоокеански остров есъщо минимална, едва ли ще съм аз този,който ще намери лек за рак на ухото, няма и дасъм от онези, които имат дарбата спонтанно дасе самозапалват. Но ако направиш списък свсички онези неща, които няма шанс да ни сеслучат, ще видиш, че поне едно от тях сеслучва на всеки от нас. Да видя как от небетовали дъжд от жаби, да съм първият човек,стъпил на Марс, да ме изяде кит, да се оженяза английската кралица или пък да оцелея следкорабокрушение — шансовете ми около тезивероятности са към нулата или са напълнопропуснати, защото се е случило на някой друг.

Ето го моето чудо: от всички възможни къщивъв всички възможни квартали в цялаФлорида аз се оказах врата до врата с МаргоРот Шпигелман.

Навремето нашият квартал — ДжеферсънПарк, бил военноморска база. После военнитерешили, че не им трябва, и върнали земята нажителите на Орландо, Флорида, а те пъкрешили да построят огромен жилищен квартал,защото това се прави със земята във Флорида— застроява се. Моите родители и родителитена Марго се нанесли врата до врата в самотоначало, едва били построени първите няколкокъщи. Марго и аз бяхме като едно плюс едно.

Преди Джеферсън Парк да се превърне вПлезънтвил и преди да стане морска база,мястото всъщност принадлежало на някакъвчовек, който наистина се казвал Джеферсън.Др. Джеферсън Джеферсън. Има училище,което се казва „Др. Джеферсън Джеферсън“.Има и благотворителна организация „Др.

Джеферсън Джеферсън“. Но най-странното исуперсмешно в цялата тая работа е, че Др.Джеферсън Джеферсън не бил никакъв доктор.Човекът продавал портокалов сок и се казвалпросто Джеферсън Джеферсън. После, катостанал богат и се сдобил с власт, отишъл всъда и сменил второто си име на Джеферсън, апървото на Др. — Главно Д, малко р, точка.

И така, с Марго бяхме на девет.Родителите ни бяха нещо като семейниприятели и понякога си играехме. Карахмеколело по задънените улици, та чак до самияДжеферсън Парк — пъпа на кварталнатагеография, оста на кварталния ни свят.

Когато очаквах Марго да дойде да играем,ставах ужасно нервен. Защото тя беше най-прелестното, съвършено, изящно същество,което Бог някога е създавал. Та оная сутрин, закоято ти разправям, тя беше облечена в беликъси гащи и розова тениска със зелен дракон,от чиято уста излиза искрящ оранжев огън.

Сега ще ми е много трудно да обясня защо иколко жестока ми се стори тази тениска тогава.

Марго винаги караше права, а когато сеоблягаше напред, кръстосваше ръце върхукормилото на колелото. Когато въртешепедалите, кървавочервените й кецовеизглеждаха като кървавочервено размазановъртящо се петно. Беше горещ мартенски ден.Небето беше ясно, но във въздуха се носешемиризма на киселина, като пред буря.

По онова време си бях въобразил, че съмоткривател, и след като заключихме колелетатаи тръгнахме да се разхождаме в парка, аз йразказах за Ринголатора — моята нова идея заизобретение. Ринголаторът е огромен топ. Тоятоп трябваше да изстрелва камъни и скали вмного ниска орбита и така Земята щеше да сесдобие със същите пръстени като Сатурн. (Всеоще мисля, че идеята е доста добра, но сеоказа, че построяването на такъв грамаден топ,който да стреля скали и камънаци из орбитата

на Земята, може да се окаже доста трудноначинание.)

Бях ходил в парка толкова много пъти, чепознавах всеки сантиметър в него, имах нещокато карта в главата си. Само след няколкокрачки усетих, че светът се е сбъркал, че нещоне е наред, никак, ама никак не е наред, но неразбирах точно какво.

— Куентин — обади се Марго. Гласът йбеше тих и спокоен. Беше протегнала ръка исочеше нещо. Чак тогава разбрах какво не енаред.

На няколко метра от нас имаше стар дъб.Дебел разклонен дъб, природна антика. Не,това не беше нещо ново. Игрището вдясно. Итова си беше същото. И после… някакъв мъж всив костюм, облегнат като чувал с брашно додънера. Не се движеше. Ето, това беше новото.Около него имаше локва кръв, от устата мубеше изтекла река от кръв, която вече бешезапочнала да съхне. Всъщност устата му беше

отворена, неестествено изкривена — така,както никоя уста не е редно да се криви. Почелото му бяха накацали мухи и си почиваха.

— Умрял е — каза Марго, сякаш бяхсляп.

Направих две малки крачки назад. Незнам защо си помислих, че ако се движапрекалено рязко, ще се събуди и ще менападне. Може пък да я някакво зомби. Знаех,че зомбита не съществуват, но той изглеждашекато потенциално зомби.

А докато аз правех своите две крачкиназад, Марго направи две точно толкова малкии тихи крачки напред.

— Очите му са отворени — каза тя.— Давайдасиходимудома — казах аз.— Винаги съм мислила, че когато умреш,

очите ти се затварят — отвърна тя.— Маргодавайдасиходимудомаидакажем.Тя направи още една крачка напред и сега

можеше да протегне ръка и да докосне крака

му.— Какво мислиш се е случило? Дрога или

какво? — попита тя.Не исках да оставя Марго сама с умрелия

пич, който можеше да се окаже едно агресивнозомби, но не исках и да седя там и да си лафя ида обсъждам обстоятелствата около кончинатаму. Събрах цялата си смелост, направих крачканапред и я хванах за ръката.

— Марготрябвадабягамеведнага!— Добре де — каза тя. Побягнахме,

стомахът ми се обръщаше от нещо, което силнонапомняше вълнение, но не беше. Качихме сена колелата и аз я оставих да тръгне пред мен,понеже ревях, а не исках да се излагам преднея. По подметките на кървавочервените йобувки имаше кръв. Кръвта на оня, умрелия.

И после се прибрахме по домовете си — тяв нейния, аз — в моя. Родителите ми сеобадиха на 911, после чух сирената налинейката и пожарната и исках да ги видя, но

мама ми каза, че не бива. След това легнах дадремна.

И майка ми, и баща ми са психотерапевти,което значи, че съм отгледан и възпитандяволски добре. Така че, когато се събудих отдрямката, с мама имахме дълга сесия закръговрата на живота… за смъртта като частот живота, но не точно онази част, за коятотрябвало да се притеснявам на девет години.Стана ми по-добре. Честно, никога повече не сезамислях за случката, спрях да се притеснявам.А това е наистина нещо, като се има предвид,че съм от онези деца, които се притесняват завсичко.

Ето какво си мисля: намерих труп. Аз,малкият, прелестен сладък аз и моята още по-малка, по-прелестна и по-сладка дама, с коятоизлизах да си играя, намерихме труп нанякакъв мъж, от устата му течеше кръв, поподметките на малките й прелестни гуменкиимаше кръв и всичко това е адски драматично

и там… знаеш, но какво толкоз? Не гопознавах. Във всяка минута от живота миумират хора, които не познавам. Ако изпадах внервни кризи всеки път щом нещо кофти сеслучи някъде с човек, когото не познавам, мито щях да превъртя, да съм по-луд от някойплъх, който живее в кенефа на двора в някоя отонези стари къщи, които имат такъв кенеф.

Същата вечер се качих в стаята си точно вдевет. Това ми беше часът за лягане. Мама мезави, каза ми, че ме обича, аз й казах, че ще севидим сутринта, тя каза, ще се видим сутринта,загаси лампата и затвори вратата, но недокрай.

Когато се обърнах настрани, видях МаргоРот Шпигелман пред прозореца ми, лицето йбе притиснато в мрежата за комари. Станах иотворих прозореца, но мрежата остана междунас. Лицето й изглеждаше като изкривен образна монитора, сякаш разтегнато от някаквагрешка в настройката на резолюцията.

— Направих разследване — каза тя многосериозно. Лицето й беше като надробено отмрежата, но видях, че държи малко тефтерче имолив с изгризана гумичка. Погледна къмбележките си.

— Госпожа Фелдман от съда каза, че секазвал Робърт Джойнър. Каза, че живеел на„Джеферсън роуд“ в един от апартаментитенад магазина за хранителни стоки. Отидох там.Имаше няколко души от полицията и единиятме пита дали работя за училищния вестник,защото щял да ми каже всичко, стига да не съмжурналист или нещо такова. Каза, че РобъртДжойнър бил на трийсет и шест. Адвокат. Неме пуснаха в апартамента му, но госпожаХуанита Алварес, която живее в съседния, мепусна да вляза в тях. Казах й, че ми трябвачаша захар назаем, а тя ми разказа, че се есамоубил с пистолет. После аз попитах защо, атя каза, че жена му искала развод и бил многотъжен.

Тук тя спря, а аз стоях и я гледах. Лицетой беше сиво, осветено от луната, начупено намилиони малки парченца от полюшващата семрежа. Широките й обли очи се мятаха междумен и тетрадката.

— Много хора се развеждат, без да сесамоубиват — отвърнах.

— Знам — добави тя развълнувано. —Точно това казах на Хуанита Алварес. И тогаватя каза. — Тук спря и запрелиства страницитев тетрадката си. — Тя каза, че господинДжойнър бил много объркан. Попитах каквозначи това, а тя отвърна, че ще се моли задушата му и че е време да занеса захарта намайка си. Казах й да забрави за захарта и ситръгнах.

Аз все така стоях и мълчах. Исках самоедно — да не спира да говори с тихото синежно гласче, натежало от вълнението, че знаеи разбира толкова много неща, сякаш искашеда почувствам, че нещо много важно се случва

в живота ми, и вероятно беше точно така.— Мисля, че знам защо — каза най-сетне

тя.— Защо?— Може би всички струни в него са се

скъсали.Докато се чудех какво да кажа и как да

отговоря, вдигнах рамката на мрежата, сложихя на пода, но тя не ми даде възможност даговоря. Преди да седна на леглото, обърна лицекъм мен и каза:

— Затвори прозореца.И аз го затворих. Мислех, че иска да си

ходи, но тя просто стоеше там и ме гледаше.Махнах й с ръка, усмихнах се, но очите й бяхазаковани в нещо зад мен, нещо чудовищно,нещо, което бе накарало кръвта да избяга отлицето й, а аз се страхувах да се обърна давидя какво бе заковало погледа й. Но когатосъбрах кураж и се обърнах, там нямаше нищо,освен може би мъртвия мъж.

Вече не ръкомахах. Главата ми беше нанивото на нейната, стояхме и се гледахме отдвете страни на прозореца. Не помня каксвърши. Или тя си е легнала, или аз. Но вспомените ми този миг така и няма край. Вспомените ми ние просто си стоим там и сегледаме в очите. Безкрайно, завинаги.

Марго винаги е обичала мистериите. Ислед всичко, което се случи по-късно, започнахда вярвам, че тя толкова много обичашезагадки, че в крайна сметка самата тя сепревърна в такава.

ПЪРВА ЧАСТ Струните

1.

Най-дългият ден в живота ми започнамудно и с разтакаване. Станах късно, взех сипрекалено дълъг душ и в крайна сметка сеналожи да закусвам на предната седалка наминивана на майка ми, докато тя ме карашекъм даскалото. Беше 7:17, сряда.

Обикновено най-добрият ми приятел БенСтарлинг ме караше до училище, но тойотдавна бе заминал навреме, с което ползата отнего беше около нула. „Навреме“ означавашетрийсет минути, преди да започнат часовете,защото именно този половин час, преди да биезвънецът, беше еманацията на нашия социаленживот, най-интересното събитие в социалнияни календар: седяхме пред вратата наконцертната зала и си говорехме. Повечето отприятелите ми бяха в някаква банда илимузикална група, а аз прекарвах почти цялотоси свободно време в училище на три метра от

залата. Не участвах в никаква група, защотострадах от онази липса на какъвто и да емузикален слух, която хората обикновеноасоциират с липса на слух по принцип.Закъснявах с двайсет минути, което напрактика означаваше, че щях да стигна десетминути, преди да почне първият час.

Мама караше и не спираше да разпитва.За часовете, за последните изпити, за матурите,за абитуриентския бал.

— Не си падам по такива глупости,особено абитуриентски — напомних й аз,докато завиваше. Ловко и експертно наклонихкупата с мюсли, така че да не се разсипе отгореми. Бях имал стотици възможности датренирам точното движение при завоите намама.

— Е, какво лошо има да идеш с някояприятелка. Сигурна съм, че ако поканиш КасиХини2, ще се съгласи да дойде с теб.

Разбира се, че можех да я поканя, а и Каси

Хини всъщност беше много приятно, сладко,мило момиче с нещастно и злочесто фамилноиме.

— Не харесвам тези балове, а на всичкотоотгоре не харесвам и хора, които ходят набалове — обясних, макар че това не бешесъвсем вярно. Бен се беше побъркал с тоя бал изнаех, че ще иде.

Мама зави към училището и аз стиснахкупата с две ръце, нищо че беше почти празна,защото колата заподскача над легналитеполицаи. Погледнах към паркинга.Сребристата хонда на Марго Рот Шпигелманбеше на обичайното си място. Мама спря предмузикалната зала и ме целуна по бузата. ВидяхБен и останалите, застанали в полукръг.

Тръгнах към тях и полукръгът серазтвори, за да ми направи място. Говореха забившето ми гадже Сузи Чънг. Тя свиреше начело и очевидно всички се чувствахазадължени да се вълнуват от факта, че беше

започнала да излиза с някой си Теди Мак,бейзболист. Не знам дали това му бешеистинското име, но Теди Мак, или не, тятвърдо бе решила да заведе на бала пореднатаси жертва.

— Ей, пич — каза Бен и ми кимна, послесе обърна и тръгна. Последвах го през вратата.Бен беше дребно същество с много гладкамургава кожа. Пубертетът го беше ударил илитой беше ударил пубертета. не знам точно, а ие спорно кое как е станало, но със сигурностударът е бил средно силен. Бен беше и най-добрият ми приятел още от пети клас, когато идвамата си признахме, че никой от нас нямашанс за нещо по-добро в сферата наприятелствата. Освен това той се стараеше,истински се стараеше да бъде най-добрият миприятел, а аз винаги ценях това му качество. Е,почти винаги.

— К’во ста’а? — попитах. Вътре никой неможеше да ни чуе, а и останалите си говореха

прекалено шумно, за да дават ухо на нашияразговор.

— Рейдар ще ходи на бала — каза тоймрачно, почти с отвращение. Рейдар бешедругият ни най-добър приятел. Казвахме муРейдар, защото приличаше на оня дребния сочилата от първи сезон на „Военнополеваболница“, само че 1) Оня Рейдар оттелевизията не беше чернокож и 2) По едновреме Рейдар взе че порасна с околоосемнайсет сантиметра и започна да носиконтактни лещи, така че 3) Изобщо неприличаше на оня пич от „Военнополеваболница“, но 4) Нямаше начин да му сменимпрякора три седмици и половина, преди дазавършим гимназия.

— С оная Анджела? — попитах. Рейдарникога не обелваше дума за любовния сиживот, но ние яко копаехме да изкопчим понещо оттук-оттам.

Бен кимна и каза:

— Знаеш за гениалния ми план да поканяна бала някое крехко малко зайче, защото товаса единствените момичета, които не знаятисторията за Кървавия Бен?

Кимнах. Разбира се, че знаех.— Е, тая сутрин едно мило сладко

зайченце от девети клас дойде при мен и мепопита дали аз съм Кървавия Бен. Аз започнахда се обяснявам как било само бъбречнаинфекция, а тя взе да се киска и избяга. Такаче, това отпада.

В десети клас Бен влезе в болница сбъбречна инфекция, но Бека Арингтън, най-добрата приятелка на Марго, пусна слух, чеистинската причина за кръвта в урината му седължала на хронична мастурбация. И въпрекиче диагнозата я имаше черно на бяло, тоя слухсе лепна за него и така до края.

— Мно’о кофти — казах.Бен започна да крои нови планове да си

намери гадже за бала, но аз слушах с половин

ухо. Защото през цялата гъста човекоподобнамаса при входа на училището видях Марго РотШпигелман. Стоеше до шкафчето си сприятеля си Джейс. Беше облечена в бяла поладо коленете и синя блуза, която откривашецелия й врат до ключицата. Смееше сеистерично — раменете й бяха приведенинапред, очите й бяха присвити и в ъгълчетатасе бяха образували бръчици. Устата й бешешироко отворена. Но май не се смееше нанещо, което Джейс бе казал, защото негледаше към него, а към другите шкафчета.Проследих погледа й и видях Бека Арингтън,увиснала на врата на някакъв бейзболист,сякаш той беше коледно дърво, а тя гирлянда.Усмихнах се на Марго, макар че знаех, че неможе да ме види.

— Пич, забрави за Джейс. Опа! Я вижонова захаросано зайченце!

Тръгнахме през тълпата, а аз продължавахда я гледам измежду преминаващите пред

погледа ми глави, уши, коси. Гледах я така,сякаш с очите си правех бързи снимки:фотографска серия със заглавие:„Съвършенството и преминаващите покрайнего простосмъртни“. Когато се приближихмедо нея, помислих, че май не беше истериченсмях. По-скоро изглеждаше като че ли току-щоя бяха изненадали или бе получила подарък,или нещо от сорта. Мисля, че не можеше да сизатвори устата, дори не се сещаше да язатвори.

— Да — казах, но все така не го слушах.Опитвах се да й се нагледам, да видя колкото евъзможно повече от нея и да остананезабелязан. Не мога да кажа, че беше хубава.Не е това думата. Тя беше просто величественав буквалния смисъл на думата. И после яподминахме, тя остана далеч зад нас.Прекалено много хора между мен и нея. А азтака и не успях да се доближа достатъчно, за дачуя каква беше тая изненада. Бен поклати

глава. Беше ме виждал хиляди пъти как ягледам и май беше свикнал.

— Честно казано, секси е, но не чактолкова. Знаеш ли коя е суперсекси?

— Коя?— Лейси — отговори той. А Лейси беше

другата най-добра приятелка на Марго. — Имайка ти, пич. Видях я как те целува по бузататая сутрин и кълна се… абе помислих си:„Господи, искам да съм на мястото на Кю. ИГосподи, ако може да имам по един пенис навсяка буза“.

Сръгах го с лакът в ребрата, но все ощемислех за Марго. Тя беше единствената живалегенда и живееше до мен. Марго РотШпигелман, шест срички, които сеспоменаваха с тихо и сподавено благоговение.Марго Рот Шпигелман, чиито епическиприключения връхлитаха училището католятна буря: някакъв старец, който живеел вполусрутена къща в Хот Кофи, някъде в

Мисисипи, я научил да свири на китара. МаргоРот Шпигелман, която пътувала три дни сцирка и се научила да се катери на трапеца идаже й казали, че има голяма дарба. Марго РотШпигелман, която пила чаша билков чай с TheMallionaires зад сцената след концерта им вСейнт Луис, докато те са наливали с уиски.Марго Рот Шпигелман, която се вмъкнала наконцерта, като излъгала охраната, че е гаджена басиста, и как така не ме познавате, имомчета, хайде по-сериозно, казвам се МаргоРот Шпигелман, и ако отидете зад сцената, иако помолите басистът да дойде да ме види,нека той ви каже, че аз съм гаджето му, илипоне веднага ще му се прииска. И как послеохранителите отишли да го викат, той дошъл,погледнал я и казал: „Да, това е гаджето ми,пуснете я“. И как после той наистина искал даму е гадже, но тя му отказала. Отказала набасиста на The Mallionaires!

Всичките тези истории се разнасяха от

уста на уста и неминуемо завършваха с„Можеш ли да си представиш изобщо?“.Разбира се, в началото никой не вярваше, честосе съмнявахме, но после всичко се оказвашеистина.

И тогава стигнахме до шкафчетата.Рейдар се беше облегнал на шкафчето на Бен ипишеше нещо на айфона си.

— Значи, ще ходиш на бала, а? —попитах аз. Той ме погледна за миг ипродължи да пише.

— Опитвам се да оправя тази вандалщинав Омникшънъри. Тая статия за бившияминистър-председател на Франция ЖакШирак. Няк’ъв задник я изтрил и на нейномясто написал едно изречение: „Жак Ширак епидал“, което е грешно и като правопис, и катофактология.

Рейдар е всеотдаен редактор наОмникшънъри — създаден от юзъритеинформационен сайт. Целият му живот е

посветен на добруването и щастливотонастояще и бъдеще на Омникшънъри. Именнопоради тази и няколко други причининовината, че си е намерил момиче за бала, мисе стори, меко казано, изненадваща.

— Значи, ще ходиш на бала, а? —попитах пак.

— Съжалявам — отвърна, без да вдигнепоглед от телефона. Фактът, че съмкатегорично против абитуриентските балове,беше всеизвестен. Всичко около цялата таяидея ми се струваше кофти, нелепо, абсурдно исмешно — бавните танци, бързите танци,роклите и най-вече взетите под наем смокинги.Считам, че да вземеш костюм под наем, е най-удачният и бърз начин да прихванеш нещоужасно от предишния „наемател“. А на менлично никак не ми се нравеше идеята да сепрочуя като единствения в света девствениксъс срамни въшки.

— Пич, малките зайченца знаят историята

за Кървавия Бен — каза Бен на Рейдар. Рейдармигом заряза телефонията и кимнасъчувствено. — Така че — продължи Бен —последните две стратегии са или да платя нанякоя от интернет да дойде с мен, или да секача на самолета за Мисури и да отвлека някоесвежо здраво малко зайченце, пухкаво катоцаревично хлебче.

Колко пъти му бях обяснявал, че„зайченце“ звучи много сексистко, но тойпросто не искаше да се откаже от установенатапрактика. Дори собствената си майканаричаше „зайченце“. Е, как да се оправяш стакъв човек?

— Ще попитам Анджела. Може да се сетиза някоя — каза Рейдар. — Макар че по-реално ми се струва да измисля химичнареакция за превръщане на оловото в злато,отколкото да ти намеря гадже за бала.

— Сама по себе си хипотетичната идея дати се намери гадже за бала е толкова абсурдна,

почти колкото да режеш диамант с думи —казах аз.

Рейдар удари шкафчето два пъти в знак наодобрение, замисли се и изстреля:

— Бен, толкова е трудно да ти се намеригадже за бала, че американското правителствое излязло със становище, че проблемът неможе да бъде решен чрез средствата надипломацията, налага се използването насилови методи.

Опитвах се да се измисля още нещоотносно хипотезата за потенциалното гадже заБен за бала, когато и тримата видяхместероидния контейнер с хуманоидна форма,известен още като Чък Парсън. Контейнерътвървеше към нас.

Чък Парсън не участваше в организираниспортни събития, отбори и други такива,защото всяко едно от тези неща би горазконцентрирало и дистанцирало от голяматавелика крайна цел на съществуването му —

един ден, с малко или повече късмет, да гоопандизят за убийство.

— Ей, педалчета — викна той.— Здрасти, Чък — отвърнах възможно

най-приятелски. От две години Чък ни бешеоставил почти на мира, изглежда, че някой отдалечната и непозната Страна на Готините иПечените му беше казал да не ни закача. Етозащо ми се стори странно, че ни заговори.

Може би поради факта, че дръзнах да муотговоря, той яко се издразни и докато се усетя,ме залепи към шкафа и удари с маймунскитеси ръце от двете страни на главата ми. После сенаведе достатъчно ниско към мен, за да мидаде възможност да помисля и да имам времеда отгатна каква паста за зъби ползва.

— Какво знаеш за Марго и Джейс?— А? — измрънках и се опитах да се сетя

за всичко, което знаех за тях: Джейс бешепървото и единствено сериозно гадже на МаргоРот Шпигелман. Започнаха да излизат в края

на миналата година. И двамата бяха приети вуниверситета във Флорида. Есента заминавахазаедно. Джейс беше взел някаква стипендиякато бейзболист. Никога не беше влизал в тях.Чакаше я отпред в колата. Тя с нищо непоказваше, че го харесва, но пък в крайнасметка тя не харесваше никого или поне такаизглеждаше.

— Нищо — казах най-сетне.— Не ме ебавай — изръмжа той.— Почти не я познавам — добавих и това

беше истината, така беше станало, нещата себяха променили.

Чък започна да осмисля отговора ми, а азсе опитвах да го гледам право в мишите очи,разположени прекалено близо от двете странина носа му. После кимна много бавно, оттласнасе от шкафчето и тръгна за часа си по Грижа изахранване на пекторалните мускули. Вториятзвънец удари. Една минута до началото начаса. С Рейдар имахме аритметика, а Бен —

информатика. Класните стаи бяха една додруга, вървяхме заедно, в редица един до друг.Движехме се с увереност, че потокът отбързащи за час ученици ще ни направи път даминем. Точно така и стана. Тогава се обадих:

— Шансът да ти се намери гадже за бала еравен на този хиляда маймуни да пишат нахиляда пишещи машини в продължение нахиляда години и случайно някоя да вземе данапише без да иска „Ще ида на бала с Бен“.

Бен не можа да устои на изкушението и севключи в дебата относно невъзможността даму бъде намерено гадже за бала.

— Перспективите ми са толкованищожни, че чак бабата на Кю ме отряза. Каза,че чакала Рейдар да я покани.

Рейдар кимна бавно.— Вярно е, Кю. Баба ти обича братята.Беше толкова лесно да забравиш за Чък,

да говориш за абитуриентски бал, макар чеизобщо не ме интересуваше. Ето какъв беше

животът онази сутрин: нищо нямаше кой знаекакво значение, нито хубавите неща бяха койзнае колко хубави, нито лошите бяха кой знаеколко кофти. Ако може да се каже, че да сезабавляваш е нещо като бизнес, и акопредположим, че ние тримата имахме такъвбизнес, то със сигурност може да се заключи,че през онази сутрин бизнесът ни вървеше.

През следващите три часа убих времето изразни класни стаи, като се концентрирахпредимно върху усилието да НЕ поглеждамкъм часовниците над разните му там дъски изразните там стаи, после се предавах ипоглеждах към часовниците, после прекарвахизвестно време в удивление, че от последнотоми поглеждане към стрелките са минали самоминута или две. Бях натрупал огромен опит визучаване на цикъла на работа на тезичасовници, но начинът, по който стрелките мусе движеха — бавно, дори назад, никога неспираше да ме учудва. Ако някога някой ми

каже, че ми остава един ден живот, веднагаотивам в колежа Уинтър Парк, знаменит стова, че там и само там един ден продължавахиляда години.

Противно на твърдото ми убеждение, четретият час (физика) няма да свърши врамките на човешкия живот, той взе че свършии тръгнах с Бен към столовата. Рейдаробядваше след петия час с повечето отприятелите ни, затова с Бен обикновено сехранехме без него. С нас сядаха и няколко децаот групата по драма. И двамата си взехме поедна малка пица пеперони.

— Пиците не са зле — казах. Той кимнаразсеяно.

— Какво има? — попитах.— Нищо — отвърна с пълна уста,

преглътна и добави: — Знам, че си мислиш, чее тъпня, ама аз искам да ида на шибания бал.

— 1) Да, мисля, че е тъпня; 2) Ако искашда идеш — иди; 3) Ако не ме лъже паметта, не

си поканил още никого.— Поканих Каси Хини в часа по

аритметика, написах й бележка.Вдигах вежди въпросително. Бен бръкна в

джоба на късите си гащи и плъзна по масатанагънато парче хартия. Отворих го и гоизгладих.

Бен, бих дошла на балас теб, но уви, вече съмобещала на Франк.Извинявай. Съжалявам.

Сгънах бележката и я плъзнах обратнокъм него. Сетих се как играехме футбол намаса с хартиени топчета.

— Кофти — казах.— Да. Както и да е — усетих как

тишината ни затиска, сякаш невидими стени сезатваряха около нас. Помълчахме. После тойме изгледа много сериозно и додаде: — Когатоотида в колежа, ще се забавлявам истински, с

цяло сърце, ще вляза в Книгата на Гинес вкатегорията „Най-много удовлетворенизайченца“.

Засмях се. Всъщност не на това, коетоказа, а на факта, че родителите на Рейдар вечебяха в Книгата на Гинес. И точно тогавазабелязах красиво афроамериканско девойчесъс ситно наплетена коса. Чак когато застанапред нас, се светнах, че това е Анджела —предполагаемото гадже на Рейдар.

— Здрасти — каза ми тя.— Здрасти — поздравих. По едно време

бях в един клас по математика с нея и япознавах, но не съвсем добре, даже не сепоздравявахме из коридорите. Поканих я даседне. Тя придърпа един стол към масата.

— Предполагам познавате Маркъс по-добре от всеки друг — каза тя. Маркъс бешеистинското име на Рейдар. После се приведенапред и опря лакти на масата.

— Така е, да познаваш Рейдар, е мръсна

работа, но все някой трябва да я свърши —каза Бен и се засмя.

— Имате ли чувството, че се срамува отмен или нещо такова?

— Моля? Глупости! Не, разбира се! —засмя се Бен.

— Технически погледнато — добавих, —ти трябва да се срамуваш от него.

Тя завъртя очи, но така, както го правятмомичетата, които са свикнали скомплиментите.

— Защо тогава никога не иска да идвам свас тримата?

— О, това ли-и-и? — най-сетне загрях. —Това е, защото го е срам от нас.

Тя се засмя.— Изглеждате ми съвсем нормални.— Така мислиш, защото никога не си

виждала как Бен пие спрайт през носа си ипосле го изплюва през устата — обясних аз.

— Изглеждам като фонтан, бълващ

въглероден двуокис, и с ясни признаци надеменция — каза Бен с каменно лице.

— Не, сериозно, как да не се притеснявам!Ходим от пет седмици, а той още не ме епоканил у тях — с Бен се спогледахмемногозначително. И двамата знаехме защо, а азедва задуших напушилия ме смях. Лицето мисе изкриви от зор.

— Какво? — попита тя.— Нищо, наистина — казах. — Погледни

реално. Ако те караше да висиш с нас презцялото време, ако всеки ден те караше дакиснеш у тях…

— Това би означавало, че не те харесва —завърши Бен.

— Родителите му да не са нещо…сбъркани?

Свих рамене. Зачудих се как да отговоряна въпроса и в същото време да прозвучаубедително.

— Ъъъ, не. Готини са. Може да се каже,

че са малко… абе пазят го, грижат се за него,сякаш е дете… Предполагам де.

— Да, много го пазят — съгласи се Бенпрекалено бързо.

Тя се усмихна и стана. Каза, че трябвалода се обади на някого, преди да свършиобедната почивка. Бен изчака, докато тя сеотдалечи, и каза:

— Това момиче е страхотно.— Забелязал съм — отвърнах. — Даже се

питам дали да не изритаме Рейдар и да сивземем нея.

— Няма да е толкова добра с компютрите.А на нас ни трябва някой добър в тая работа.Освен това мога да се закълна, че не я бива наРезърекшън — това беше любимата ни видеоигра. — Между другото — добави Бен, —много добре го измисли това със загриженитеродители на Рейдар.

— Е, няма аз да седна да й разправямистината — отвърнах.

— Чудя се колко още ще крие от нея заРезиденцията-Музей — усмихна се Бен.

Междучасието щеше да свърши скоро.Станахме и оставихме таблите си на конвейера.Точно върху него Чък Парсън ме беше метналпрез първата ми година тук и ме бе запратилбез милост в ада на подземния свят на УинтърПарк — в онази му част, където се помещаватмръсните чинии с остатъци от манджи по тях.Тръгнахме към шкафчето на Рейдар и точно сеоблегнахме да го чакаме, когато той се появи,буквално спринтираше по коридорананосекунди след като удари звънецът за краяна часа.

— Край, реших. По време на часа подържавно управление взех фундаменталнорешение. Съвсем сериозно и без грампреувеличение съм напълно готов да смучамагарешки ташаци, ако това ще ме измъкне оттози час до края на срока — каза той.

— Може да научиш много за държавното

управление и от близки срещи с магарешкитопки — казах. — И така и така сме сезаприказвали за логика и логически обосновки,логиката да обядваш с нас е тази, че ние току-що обядвахме с Анджела.

Бен се изкиска и му каза:— Аха я. И знаеш ли к’во? Момичето

много иска да узнае защо не си я поканил ощеу вас.

Рейдар бавно изпусна въздуха отдробовете си, докато в същото време въртешекомбинацията на ключалката на шкафчето си.Издиша толкова бавно и толкова дълго време,че си помислих, че ще припадне.

— Шибана работа — каза накрая.— Има ли причина да се срамуваш от

нещо? — попитах засмян до ушите.— Затваряй си устата — отвърна и ме

смушка с лакът в корема.— Живееш в прекрасен, уютен дом —

добавих.

— Сериозно, човече! — обади се Бен. —Момичето е много читаво. Не виждам защо нея представиш на родителите си и не й покажешКаса Рейдар.

Рейдар хвърли учебниците си в шкафа иго затръшна. Ей тука вече динамиката, акомога да се изразя така, на разговора поспадна,защото той вдигна очи нагоре към тавана иизвика:

— НЕ СЪМ ВИНОВЕН. НЕ СЪМВИНОВЕН, ЧЕ РОДИТЕЛИТЕ МИПРИТЕЖАВАТ НАЙ-ГОЛЯМАТАКОЛЕКЦИЯ В СВЕТА НА ДЯДО КОЛЕДА ВЧЕРНОКОЖ ВАРИАНТ.

Бях го чувал да казва „най-голяматаколекция в света на Дядо Коледа в чернокожвариант“ хиляди пъти и всеки път беше ужасносмешно, такова беше и сега. Но пичът си бешеправ. Помня, когато отидох за първи път.Мисля, че бях на тринайсет, няколко месецаслед Коледа, беше пролет, но навсякъде около

прозорците, по первазите, навсякъде, къдетоокото можеше да надникне, грижовноподредени и накипрени седяха стотици кукли,макети и каквото се сетиш на чернокожия ДядоКоледа, стотици чернокожи дядковци вколедни дрехи и с коледен дух. Хартиенимакети висяха навсякъде из къщата, попарапетите на стълбището, черни коледнисвещи с лика на Дядо Коледа бяха наредени помасата за хранене, над камината висешеголяма рисунка с маслени бои на Дядо Коледав чернокож вариант. Около самата рисункаимаше десетки по-малки фигурки на същиядядка. Имаха огромна кутия за бонбони „Пез“ счернокож Дядо Коледа, закупена от Намибия.Светещият пластмасов черен Дядо Коледа,който стоеше в двора им до пощенската кутия впериода от Деня на благодарността до Новагодина, през останалото време се кипрешегордо в ъгъла на банята за гости, като страж. Всамата баня имаше тапети. Домашна

изработка. Пак с Дядо Коледа в чернокожвариант. Сами ги бяха рисували. Имаше и гъбаза баня с формата на Дядо Коледа. Разбира се,черна. Във всяка стая, освен тази на Рейдар,навсякъде тържествуваше коледнотонастроение на чернокожия Дядо Коледа вразлична изработка — гипс, пластмаса,мрамор, глина, дърво, плат, гума. Родителитена Рейдар имаха повече от хиляда и двестаекземпляра от различна направа и подразлична форма, но не и цвят. Както пишешена табелката отпред, къщата на Рейдар бешеофициално вписана като коледназабележителност и призната от Коледнатаасоциация за дом на Дядо Коледа.

— Трябва да й кажеш, пич — предложих.— Просто трябва да кажеш така: „Анджела, азнаистина много те харесвам, но трябва да тикажа нещо. И то е, че когато отидем у нас изапочнем да правим каквото там ще правим,ще ни гледат две хиляди и четиристотин очи

(или ако искаш хиляда и двеста чифта очи). Итова ще са очите на хиляда и двеста фигуркина Дядо Коледа в чернокож вариант.“

Рейдар прокара ръка по много късоостриганата си коса и поклати глава.

— Е, няма да кажа точно това, но всенякак ще се оправя.

Тръгнах за час по държавно устройство.После два часа гледах часовници над разнидъски и когато свърших, дробовете ми сеизпълниха не с въздух, а с великолепноточувство на облекчение. Краят на всеки денбеше като край на поредната суха тренировказа завършването ни след по-малко от месец.

После се прибрах, изядох два сандвича сфъстъчено масло — нещо като ранна вечеря.Гледах покер по телевизията. Майка ми и бащами се върнаха в шест часа, прегърнаха се,после прегърнаха мен, после вечеряхмемакарони касероле. Питаха ме за училище.Питаха ме за бала. После се дивяха на

страхотната работа, която са свършили свъзпитанието ми. После ми разказаха за технияден, за пациентите си, които очевидно не сабили отгледани по същия брилянтен начинкато мен. После отидоха да гледат телевизия, ааз се прибрах в стаята си. Проверих си пощата,написах нещо там за „Великият Гетсби“ поанглийски. Почетох малко за федералнотоуправление като подготовка за класното. Послеси писах с Бен. После и Рейдар дойде онлайн.По време на целия разговор фразата „най-голямата колекция на Дядо Коледа в чернокожвариант“ бе спомената точно четири пъти ивсеки път се смях с глас. Казах му, че серадвам за него, че има приятелка. Той каза, чесе очертава страхотно лято. Съгласих се. Бешепети май. Но можеше да бъде всеки един денот годината. Дните ми, както и целият миживот бяха изпълнени с едно приятноеднообразие. Винаги ми е харесвало да живеятака. Харесвах рутината и обичах да ми е

скучно. Не исках да е така, но в крайна сметкане намирах нищо лошо, дори се чувствахсъвсем комфортно с чувството на досада искука. Така че този ден беше като всеки единден от съзнателния ми живот. До… точно дополунощ, когато Марго Рот Шпигелман отворипрозореца на стаята ми, на който нямашемрежа за комари. Отвори го за първи път отонази нощ, когато преди девет години ми бешеказала да го затворя.

2

Чух, че прозорецът се отваря, и се обърнахда видя кой е. Сините очи на Марго ме гледахавтренчено. Сините очи на Марго. Само товавиждах. После разбрах защо не виждам нищодруго. Когато очите ми се адаптираха къммрака, забелязах, че по лицето й има черна боя,носеше черен суитшърт с качулка, която бевдигнала на главата си.

— Какво правиш? Киберсекс ли? —попита тя.

— Пиша си с Бен Старлинг.— Това не е отговор на въпроса ми,

перверзнико.Засмях се неловко, станах и клекнах до

прозореца. Лицето ми беше на сантиметри отнейното. Нямах никаква идея защо стоеше там,на моя прозорец, цялата в черно.

— На какво дължа удоволствието? —попитах. Мисля, че все още бяхме нещо като

приятели, но не бяхме от тези приятели, коитоса се наговорили да се срещнат посред нощите,намазани с черна боя. Тя си имаше близкиприятели за такива игри. Просто аз не бях единот тях.

— Трябва ми колата ти — каза тя.— Нямам кола — отвърнах. Темата беше

малко болезнена и не ми се искаше да гоизричам на глас.

— Е, добре де, трябва ми колата на майкати.

— Ти имаш кола — отбелязах.Марго изду бузи и въздъхна.— Така е, само че родителите ми

заключват ключовете от колата в сейф, койтодържат под спалнята си. А Мирна Маунтуизъл(кучето й) спи в спалнята им. МирнаМаунтуизъл получава няк’ъв скапананевризъм, като ме види. Искам да кажа, чемога съвсем спокойно да се промъкна вспалнята им, да взема ключовете и да тръгна с

колата, само че няма никакъв смисъл, защотоМирна Маунтуизъл ще започне да лае катооткачена още щом се опитам да открехнавратата на стаята. Така че… да, имам нужда откола. Освен това, имам нужда и от теб. Трябвада караш. Имам да свърша единайсет неща, аза пет от тях ми трябва човек, който да чака вколата, за да ме измъкне бързо.

Когато погледът ми спираше да фокусира,тя се превръщаше в чифт очи. Само очи,виснали във въздуха, без нещо да ги държи. Нокогато успеех да се съсредоточа, можех да видяочертанията на лицето й. Боята все още небеше съвсем изсъхнала. Скулите и брадичкатай бяха заключени в триъгълник. Черните йустни се разпънаха в лека усмивка.

— А програмата за вечерта включва линякакви углавни престъпления? — попитах.

— Хм. Я ми припомни дали влизане свзлом беше углавно престъпление — каза тя.

— Не — заявих категорично.

— „Не“ в смисъл „не е престъпление“, или„не“ в смисъл, че няма да ми помогнеш?

— Не, няма да ти помогна. Не можа ли давикнеш някой от придворните ти лакеи ислугини да те разхождат насам-натам?

Лейси и/или Бека винаги я караха,изпълняваха нарежданията й, и й угаждаха.

— Всъщност те са част от проблема —каза Марго.

— Какъв е проблемът? — попитах.— Не е един, единайсет са — уточни

някак нетърпеливо тя.— И без углавни престъпления? —

попитах.— Кълна се, няма да те карам да правиш

нищо престъпно.И точно тогава цялата къща на Марго

светна — целият двор, всеки прозорец, ей така,изведнъж, потоп от светлина. С едно движениетя успя да се мушне през прозореца и сепретърколи под леглото ми. След половин

секунда баща й се появи на верандата.— Марго! Видях те! — изкрещя той.— О, господи! — измърмори изпод

леглото тя, после излезе, изправи се и тръгнакъм прозореца. — Стига, татко! Просто сиприказвам с Куентин. Винаги си ми казвалкакво положително въздействие може да имавърху мен.

— Само си приказваш с Куентин, тъй ли?— Да.— Защо си си намазала лицето с черна

боя? За приказки с Куентин?Марго не отговори веднага, но не й отне

повече от секунда да го измисли.— Татко, за да ти отговоря на въпроса, ще

са ми нужни векове да ти обяснявам и да севръщам много назад в историята, а на теб ти сеспи, така че просто иди да си…

— Веднага вкъщи! На секундата! —избуча той.

Марго ме хвана за ризата, прошепна в

ухото ми „Връщам се след минутка!“, покатерисе на перваза и скочи навън.

Веднага щом тя изчезна, аз грабнахключовете за колата. За щастие, те си бяхамои. За нещастие, колата — не. Зашестнайсетия ми рожден ден родителите ми мидадоха подарък. Беше нещо много малко,миниатюрно. В мига, в който ми го поднесоха,знаех, че е ключ за кола, и за малко да сенапикая от щастие, защото бяха казвали понемилион пъти, че не могат да си позволят да микупят кола. Но когато ми дадоха малката увитав хубава хартия кутийка, реших, че се бяхабъзикали през цялото време, за да меизненадат, и в крайна сметка бяха решили дами купят кола. Ставах собственик на моясобствена кола. Направо разкъсах хартията,отворих малката кутийка и там наистинаимаше ключ.

Ключ от крайслер. Ключ от миниван„Крайслер“. Точно същият като на майка ми.

— Подаръкът ми е ключ от твоята кола,така ли?

— Том, казах ти, че ще стане така, ще сенадява на нещо повече — обърна се тя къмбаща ми.

— О, я не обвинявай мен! — каза той. —Просто фрустарцията ти взема връх, а тозивръх се извисява много над доходите ми.

— Това сега какво е? Този рязък коментарне е ли малко пасивно-агресивнен? — попитамайка.

— А риторичните обвинения в пасивнаагресивност не са ли наследени пасивно-агресивни поведенчески модели? — на свойред попита баща ми и така се започна ипродължи безкрай.

С две думи, нещата стояха по следнияначин: имах достъп до красотата, мобилносттаи изяществото на последен модел миниван„Крайслер“, но този достъп беше ограничен довремето, когато майка ми не го ползваше. И

понеже тя караше всеки ден до работа иобратно, можех да ползвам това прелестнопревозно средство само през уикенда. Е, добреде, през уикенда и както в случая — посреднощите.

Отне й малко повече от минута, но неповече от пет. Когато Марго изчезна, бяхзапочнал да се разколебавам и да омеквам катокифла.

— Утре съм на училище — казах й.— Да, знам — отвърна тя. — Училище

има утре, ще има и след утре, и след след утре,и ако се замисля още малко над тазибезкрайност, ще превъртя. Така че — да,нощта преди поредния училищен ден. Ето защотрябва да тръгваме веднага, за да се върнем досутринта.

— Не знам, не съм сигурен.— Кю, от колко години съм твоя най-

близка и добра приятелка?— Ние не сме приятели. Ние сме съседи.

— Ох, боже! Нима не съм била винагидобра и мила с теб? Нима не заповядвам навсички онези нищожни пионки в училище дасе държат добре с теб?

— Ъм… — измънках колебливо, макар чевинаги тайно бях подозирал, че тя бе казала наЧък Парсън и останалите селяндури около негода не се гаврят с нас.

Тя премигна. Беше боядисала дориклепачите си с черна боя.

— Кю, наистина трябва да тръгваме.И така, тръгнах с нея. Измъкнах се през

прозореца и после побягнахме покрай стенатана къщата с приведени глави, стигнахме доминивана и отворихме вратите. Маргопрошепна да не ги затваряме, за да не вдигамешум, избутах колата с крак и я оставих да сеплъзне по инерция назад към шосето. Минахмебавно и безшумно покрай няколко къщи и чактогава включих двигателя и фаровете.Затворихме вратите и подкарах из безкрайния

лабиринт от улици на Джеферсън Парк. Улицикато змии. Къщите изглеждаха все още нови,като пластмасови, като играчки, като малкимакети за игра на кукли или на градове, или нанещо такова, но с около десетки хиляди реалниобитатели.

Марго заговори.— Цялата работа е, че изобщо не им пука

какво правя, ама си мислят, че моите подвизиуронват престижа им пред хората. И знаеш ликакво ми каза сега? Каза: „Изобщо не ми пука,ако си прецакаш живота, но няма да позволя дани излагаш пред семейство Якобсен. Те са ниприятели“. Колко смешно. Ха-ха. И нямашидея колко трудно стана да се излиза отпроклетата къща. Нали знаеш във филмите, внякой затвор например, как слагат дрехи иразни неща под одеялото, все едно под негоима човек — кимнах, знаех. — Е, добре, амамайка ми сложи някакъв шибан бейбифон встаята ми, за да ме чувала как дишам и дали

дишам цяла нощ и ако не дишам, значи, не съмтам. Така че, трябваше да платя пет кинта наРути, за да спи в моята стая, после сложихдрехи под одеялото й, все едно че е там.

Рути бе малката сестра на Марго.— Сега стана „мисията невъзможна“ там.

Навремето можех да се измъкна като всекиедин нормален американец — да се покатеряна прозореца и да скоча от покрива. Какво сеслучва с хората напоследък, не знам. У нас ефашистка диктатура.

— Имаш ли намерение да ми кажеш къдеотиваме?

— Ами първо отиваме в Пъбликс. Порадипричини, които ще ти обяснявам по-късно,трябва да слезеш и да напазаруваш някоинеща. После отиваме в УолМарт.

— Значи, отиваме на едно голямопътешествие през всяка една търговсказабележителност в Централна Флорида? —попитах.

— Тази нощ, мили мой, ще поправиммного грешки. Също така ще направим някоигрешки с неща, които принципно са сиправилни. Първите ще бъдат последни,последните ще бъдат първи. Кротките щетрябва да направят и те нещо. Примерно да сезахванат с унаследяването на земята. Но предида направим всички тези радикални световнипромени, трябва да напазаруваме.

Спрях пред Пъбликс. Паркингът бешепразен.

— Слушай, колко пари имаш в теб? —попита тя.

— Нула долара и нула цента — изключихдвигателя и я погледнах. Тя пъхна ръка вджоба на тесните си черни джинси и извадиняколко стодоларови банкноти.

— За щастие, господ се е погрижил забедните и гладните — каза тя.

— Какво е това, по дяволите?— Пари, душицо. Нямам достъп до

сметките на родителите си, но пък им знампаролата, защото използват една и съща завсичко „myrnamountw3az3l“. Така че изтеглихсъвсем законно и правомерно.

Опитах се с няколко примигвания даприкрия възхищението и недоумението си, нотя видя как я гледам и се усмихна.

— Трябва да те предупредя, че това ще енай-хубавата нощ в живота ти.

3

Нещата с Марго Рот Шпигелман стояхапо следния начин: единственото, на което бяхспособен в нейната компания, бе да я оставя даговори, а щом спреше да говори, да я насърчада продължи да говори, защото 1) Бяхбезспорно, безнадеждно, безпаметно влюбен внея, 2) Тя беше абсолютно безпрецедентна въввсяко едно отношение и 3) Тя никога не мизадаваше въпроси, така че единственият начинда избегна мълчанието беше да я карам даговори.

И така, в колата на паркинга предПъбликс тя каза:

— Гледай сега, направила съм ти списък.Ако нещо не ти е ясно — просто ми се обади намобилния. Което ми напомня, уф, забравих дати кажа… малко по-рано тази вечер сложихнякои неща в багажника на вана.

— Моля? Преди да ме питаш? Преди да се

съглася?— Е, да, технически погледнато — да.

Както и да е, стига за това. Така че, ако иманещо неясно по списъка, обади ми се. Но завазелина да ти кажа, вземи най-голямата туба.Има три вида туби. Едната е мъничка —тубичка бебе, после има една средна, тубичкамама, и има една голяма, колкото свит юмрук— като… туба дебел татко. Точно дебелияттатко ти трябва. Но ако нямат от дебелия татко,вземи три мами. Това трябва да ти стигне —каза и ми връчи стодоларова банкнота.

Списъкът на Марго:

3 Цели риби морскиВълк, Опаковани поотделно

Вийт (Това е заБръснене на крака Само чене Вземай СамобръсначкаТова си е Женскокозметично средство)

вазелиншест Кутии Маунитн

Дю3Една дузина ЛалетаБутилка ВодаНосни кърпичкиедна Кутия син Спрей

— Интересна употреба на главните букви— казах.

— Аха. Силно вярвам в теорията запоставяне на главната буква на случайноподбрани места в текста. Правилата заупотреба на главната буква са крайнонесправедливи спрямо останалите думи всредата на изречението.

Сега, спорно е какво трябва да се кажеили дали да се казва изобщо нещо накасиерката в дванайсет и половина следполунощ, когато наредиш пред нея седем килариба, един депилатоар Вийт, една туба

вазелин, от тези, дето приличат на дебел татко,шест кутии Маунтин Дю, един спрей със синябоя и дванайсет лалета. Но ето какво казах аз:

— Не е толкова странно, само такаизглежда.

Жената прочисти гърлото си и без дапоглежда към мен, измърмори:

— Точно така изглежда — странно.— Не искам да се забърквам в никакви

неприятности, честно — казах на Марго, щомстигнах до колата, докато тя миеше лицето сиот черната боя с водата, която бях донесъл.После се избърса със салфетките. Сякаш, аконе беше дегизирана, нямаше да успее да сеизмъкне от тях!

— В пояснителното писмо от Дюк казват,че няма да ме приемат, ако бъда арестуван илинещо такова.

— Ти си много притеснителен човек, Кю.— Нека само да не се забъркваме в бели

— казах. — Искам да се забавляваме и всичко,

но не за сметка на… примерно… бъдещето ми.Тя ме погледна, лицето й беше почти

чисто и почти усмихнато.— Знаеш ли кое ме учудва? Че намираш

всичките тези простотии за интересни.— А?— Колеж, как да влезеш, пък ако не

влезеш — какво ще стане. Проблем: ще влезешили не. В училище: двойки или шестици.Кариера: да имаш или да нямаш. Къща: голямаили малка, под наем или да купиш. Пари:имаш или нямаш… Няма никакво значение,всичко това е толкова скучно.

Тръгнах да казвам нещо, да й възразя, чеочевидно нея я беше грижа, поне мъничко,защото имаше отлични оценки и заминавашеза университета във Флорида наесен, но тя неми даде възможност. Каза само:

— УолМарт.Тук влязохме заедно и взехме един от

онези бастуни, казват му Клуб, с който се

заключва воланът на колата, за да не ти яоткраднат. Докато вървяхме из магазина,попитах Марго:

— За какво ни е това нещо?Марго успяваше да води разговор по

нейния си начин — на всеки мой въпросотговаряше с дълъг монолог, без всъщност дадава някакъв отговор на въпроса.

— Знаеш ли, че почти през цялатачовешка история средната продължителност наживота на човека е била по-малко от трийсетгодини? Значи, ако седнеш да сметнеш, имашколко… десет години зрелост, нали така?Нямало е време да планираш раннопенсиониране, нямало е време да планирашкариера, нямало е време за бъдеще. Но послесредната продължителност на животанараснала и хората се сдобили с какво… сповече бъдеще. И така започнали да мислят занего. За бъдещето си, един вид. И така животътсе превърнал в бъдеще. Всяка секунда от

живота ти се изживява в името на бъдещето ти— отиваш в гимназия, за да можеш да идеш вуниверситет, за да можеш да намериш хубава идобре платена работа, за да можеш да сикупиш хубава къща и да можеш да сипозволиш да пратиш и децата си в гимназии,за да могат и те да намерят хубава работа, за дамогат и те да си купят хубави къщи и да могатда си позволят да пратят децата си вуниверситети.

Имах чувството, че Марго приказва,колкото да избегне отговора на въпроса ми.Затова пак попитах:

— Защо ни е този бастун?Марго ме потупа нежно по гърба и каза:— Исках да кажа, че очевидно това ще

стане ясно в рамките на тази нощ — и точнотогава, при лодките и оборудването за тях, тянамери някаква тромба. Извади я от кутията ия вдигна във въздуха, а аз казах „Не“, тя каза„Защо не“, аз й казах да не натиска тромбата в

магазина, но когато стигнах до н-то на„настискай“, тя стисна и проклетата тромбаиздаде ужасяващ звук, който мозъкът ми приесъс същите шок и болка, с каквито би приелпристъп на аневризъм. А тя каза:

— Извинявай, не те чух. Какво казваше?И аз казах:— Спри да н… — и тя пак натисна.Един от служителите, почти на нашите

години, тръгна към нас.— Ей, не може да надувате това нещо тук.— О, колко съжалявам, наистина не знаех

— отвърна Марго с такава искреност иневинност, а пичът каза, че всъщност билоО.К. и лично той нямал нищо против, иразговорът уж приключи, само дето всичкистояхме и не мърдахме, понеже той не можешеда спре да я гледа. И как да го виниш? Маргобеше момиче, което не можеш да не погледаш.Най-накрая той попита:

— Какво ще правите тази вечер?

— Нищо особено. Ти? — попита Марго.И тогава той каза:— Свършвам в един часа и после ще ходя

в оня бар на „Ориндж“. Ако искаш дадойдеш… ама трябва да оставиш брат си,защото там наистина проверяват картите и непускат малолетни.

Кого да остави? Брат си?— Не съм й брат — измърморих, без да

откъсвам поглед от маратонките му.Марго продължи да лъже.— Всъщност той ми е братовчед — каза

тя, после застана плътно до мен, уви ръкаоколо кръста ми и ме стисна така, че усетихвсеки един от стегнатите й около таза мипръсти, и тогава тя добави: — И мой любовниксъщо така.

Момчето завъртя очи и замина нанякъде,а ръката на Марго остана увита около мен. Азизползвах възможността да я прегърна презраменете.

— Ти си любимата ми братовчедка —казах й, а тя ме подбутна с ханша си, завъртясе и се измъкна от прегръдката ми.

— Сякаш не знам — отговори тя.

4

Карахме блажено по празното шосе I-4.Следвах инструкциите й. Според часовника вколата беше едва 1:07.

— Красиво е, нали? — каза тя. Бешеобърнала глава към прозореца, не виждахлицето й. — Обичам да карам под уличнителампи.

— Светлината — казах — е видимиятспомен за Невидимата светлина.

— Красиво е — каза тя.— Т. С. Елиът. Трябва да си го учила по

английски миналата година — казах. Не бяхчел цялото стихотворение, само няколкострофи, но ги бях запомнил.

— О, това е цитат! — каза тя. Прозвучаразочаровано. Видях как сложи ръката сивърху панела в средата на таблото. Ако сложехи моята там, тогава може би ръцете ни щяха дабъдат на едно и също място по едно и също

време. Но не го направих.— Кажи го пак — каза тя.— Светлината е видимият спомен за

Невидимата светлина.— Да. Дяволски добро. Трябва да е

помогнало да свалиш гаджето си.— Бившето — коригирах я.— Сузи те е зарязала?— А как реши, че тя ме е зарязала, а не аз

нея.— О, извинявай.— Макар че точно тя ме заряза —

признах, а Марго се засмя. Бяхме скъсалипреди месеци, но не можех да виня Марго, чене е обърнала внимание на най-нищожната ижалка романтична връзка в историята наромантиката изобщо. Това, което се случва вмузикалната зала, остава там.

Марго сложи крака на таблото и започнада мърда пръстите си в ритъма, в койтоговореше. Винаги говореше така — с ритъм,

който не може да не се улови, сякашрецитираше поезия.

— Съжалявам да го чуя и във връзка стова мога само да кажа, че моят прелестенприятел чука най-добрата ми приятелка. Отмесеци.

Погледнах я, но косата беше скрилалицето й, така че не можах да разбера дали сешегува.

— Сериозно ли говориш? — попитах, нотя не отговори. — Но… нали тази сутрин сесмеехте заедно, видях те.

— Нямам идея за какво говориш. Разбрахпреди първия час и веднага ги намерих,говореха си и тогава започнах да пищя катозаклана. Бека се скри в ръцете на Клинт Бауер,а Джейс стоеше там като някакъв тъп гъз, сотворена воняща уста и с потекла лига.

Явно бях разбрал всичко съвсемпогрешно.

— Странно, защото Чък Парсън ме пита

тази сутрин за теб и Джейс. Какво знам за вас.— Е, да, Чък прави каквото му се каже.

Вероятно Джейс го е накарал да пита и даразбере кой друг знае.

— Господи! Защо изобщо се е хванал сБека?

— Е, не може да се каже, че е известна сдоброта, бляскав ум и нежна душа, така чеостава фактът, че е секси.

— Не и колкото теб — изрекох, преди дасе замисля.

— Винаги ми се е струвало ужасно гаднода се навърташ около някого, да излизаш снего, да си му гадже само защото тоя някой есекси или хубав. Все едно да си избирашкорнфлейкса по цвета, а не по вкуса. Трябва дазавиеш на следващата пряка. Но аз не съмхубава, поне не и отблизо. По принцип,колкото повече някой ме опознава, толкова по-малко секси ме намира.

— Но това е… — започнах.

— Няма значение. Все тая — каза тя.И в този миг ме удари ужасната истина, че

животът е безкрайно несправедлив. Как можеедин задник като Джейсън Уърдингтън да чукахем Марго, хем Бека, а в същото време единхубав, симпатичен, приятен индивид… катомен например, не може да се докопа нито доедната, нито до другата, нито до която и да е,ако трябва да си говорим истината. И катостана дума за това, трябва да кажа, че обичамда мисля за себе си като за човек, който вникакъв случай не би свалял момиче като БекаАрингтън. Да, О.К., секси е, но също е и 1)Арогантно куха и 2) Истинска и напълнонеподправена бясна кучка. Всички, които сесъбирахме в музикалната зала, от доста времеподозирахме, че поддържа секси задника иизваяната си фигура, като не яде нищо другоосвен душичките на малки невинни котенца имечтите на бедни гладни дечица.

— Бека е кофти кучка — казах, за да я

накарам да говори пак.— Да — отвърна тя и продължи да гледа

през прозореца. Светлината на лампите, подкоито минавахме, заливаше косата й. Засекунда си помислих, че плаче, но точно тогаватя сложи качулката и извади Клуба от торбата.

— Е, това вече ще е суперзабавно — казатя и разкъса опаковката му.

— Сега вече може ли да попитам къдеотиваме?

— Бека — каза тя.— Ъм… о… — измънках, спрях минивана

и тъкмо се канех да й кажа, че веднага я карамв тях, когато тя добави:

— Никакви престъпления. Обещавам.Трябва да намерим колата на Джейс. Улицатана Бека е следващата вдясно, но той няма дапаркира колата си там, защото родителите й сав тях. Опитай в следващата пресечка. Това епървата ни работа.

— О.К., но после се прибираме.

— Не, после преминаваме към втора точкаот единайсетте точки на плана.

— Марго, мисля, че идеята не е добра.— Просто карай — каза тя и така и

направих. Намерихме колата му на двепресечки от улицата на Бека. Беше паркирана ведна глуха улица. Още не бях спрял, когатоМарго изскочи от минивана с Клуба в ръка.После отвори вратата на лексуса, седна нашофьорската седалка и започна да закрепябастуна за волана на Джейс. Когато свърши,излезе и тихо и грижовно затвори вратата.

— Тъпото копеле никога не си заключваколата — каза, докато се качваше в минивана.После прибра ключа за бастуна в джоба си ипротегна ръка да разроши косата ми.

— Първа точка от плана е изпълнена.Сега напред към къщата на Бека.

Докато карах, Марго обясни втора и третачаст от плана.

— Брилянтно — казах, макар че отвътре

щях да се пръсна от нерви, чак душата митрепереше.

Завих по улицата на Бека и спрях двекъщи след кичозния замък, в който тяживееше. Марго изпълзя към задната част наминивана и измъкна отнякъде бинокъл ицифров фотоапарат. Първо погледна презбинокъла, после ми го подаде. Видях, чеосветлението в приземния етаж бешевключено, но не се забелязваше никакводвижение. Бях изненадан, че къщата дори иматакъв етаж. В Орландо две копки надолу, иведнага бликва вода.

Бръкнах в джоба си, извадих телефона инабрах номера, който Марго ми продиктува.Звънна веднъж, два пъти и после нечийизморен мъжки глас:

— Ало?— Господин Арингтън? — попитах

вежливо. Марго искаше аз да се обадя, защотоникога нямаше да разпознаят гласа ми.

— Кой е? Господи, колко е часът?— Сър, смятам, че е добре да Ви съобщя,

че в момента Вашата дъщеря прави секс сДжейсън Уърдингтън в приземния етаж надома Ви.

Край на втора част от плана.С Марго отворихме вратите на минивана,

хукнахме надолу по улицата и се хвърлихме покорем точно пред живия плет пред къщата наБека. Марго ми подаде фотоапарата. Видях какна горния етаж лампата в спалнята светна,после лампата на стълбището, след нея и вкухнята. И най-накрая лампата по стълбитекъм стаята в мазето.

— Идва — прошепна Марго. Не разбрахкакво имаше предвид, докато някъде в ъгълана периферното ми зрение не се появиДжейсън Уърдингтън, точно изскачаше отпрозореца на мазето съвсем гол, катоизключим боксерките. Той хукна по поляната икогато наближи, го щракнах, с което изпълних

точка три от плана. Светкавицата изненада идвама ни. Той спря и замига към мен втъмното. Бяха няколко секунди нажежено добяло напрежение. После хукна отново иизчезна в тъмното.

Марго дърпаше крачола на панталона ми.Погледнах към нея, а тя се усмихваше лукаво.Протегнах ръка и й помогнах да се изправи.После хукнахме нагоре към колата. Докатопъхах ключа в захранването, тя каза:

— Дай да видя снимката.Подадох й апарата и облегнати един до

друг, зачакахме снимката да се появи. Главитени почти се докосваха. И щом видях учуденотопребледняло лице на Джейсън Уърдингтън, неможах да се стърпя и прихнах.

— О, господи! — възкликна Марго ипосочи снимката. Очевидно паниката е билаголяма и моментът — съвсем точен, но кактобе видно от снимката, Джейсън не бе успял даприбере Малкия Джейсън в боксерките и ето

го — виси, полюшва се, цифрово запечатан забъдещите поколения.

— Това е пенис — каза Марго. — Испрямо останалите пениси, той се съотнасятака, както Роуд Айлънд към останалите щатив Америка — може да има велика история, ноедно е сигурно — никак не е голям.

Погледах към къщата и забелязах, челампата в мазето вече беше угасена. За миг мистана кофти за Джейсън — не беше виновен,че има микропенис и брилянтна и многоотмъстителна приятелка. Но пък… в шестиклас Джейс обеща да не ме удря повече врамото, ако изям един червей. И аз взех чеизядох един червей и после той ме измлати влицето. И с това чувството на съжалениепремина.

Когато се обърнах към Марго, тянаблюдаваше къщата през бинокъла.

— Трябва да тръгваме — каза. — Къммазето — добави.

— Какво? Защо?— Четвърта точка. Трябва да вземем

дрехите, ако се опита да влезе обратно да си гитърси. И пета част от плана — да оставимрибка за Бека.

— Искаш да кажеш… сега?— Да, сега. Тя е горе и техните й четат

конско. Обаче колко дълго според теб може датрае подобна лекция? Колко време ти е нужнода кажеш… какво… Примерно: „Не трябва дачукаш гаджето на Марго в мазето“. И това е,едно изречение. Трябва да побързаме.

Тя излезе от колата със спрея в еднатаръка и с рибата в другата. Прошепнах, чеидеята не ми харесва, но какво от това, тя неспря, аз я последвах, приведен, почти клекналкато нея, докато стигнахме до все ощеотворения прозорец на приземния етаж.

— Аз влизам първа — каза тя и се мушнас краката надолу. Стъпи на бюрото на Бека и ведин миг половината й тяло беше вътре,

другата половина над рамката на прозореца.Точно тогава я попитах:

— Не мога ли да остана на пост тук?— Вкарвай си кльощавия задник вътре —

каза тя и аз веднага я последвах. Светкавичносъбрах всички мъжки дрехи, пръснати покилима с цвят на лавандула — джинси смъжки колан, чифт джапанки, бейзболнашапка на „Уайлдкетс“ — бейзболния отбор наУинтър Парк, и едно бебешкосиньо поло.Погледнах Марго, тя ми подаде завитата вхартия риба и една от лъскавитепурпурночервени химикалки на Бека. Каза микакво да напиша:

съобщение От маргоРот шпигелман: Вашетоприятелство Спи С рибите.

Марго набута рибата между сгънатите вгардероба дрехи на Бека и тогава чух стъпки постълбите. Потупах Марго по рамото и я

погледнах. Не знам с какво съм я погледнал,защото очите ми бяха изскочили от очнитекухини. Тя само се усмихна и съвсем лежерноизвади спрея. Аз се изнизах през прозореца изастанах отвън да видя какво ще прави. Маргосе наведе над бюрото и бавно и спокойноразтърси флакона с боя. С едно елегантнодвижение и с изящество, което може да сеасоциира с калиграфията на Зоро, тя написасъс спрея буквата М. На стената над бюрото.

После вдигна ръце към мен и я издърпахпрез прозореца. Точно се изправи на кракапред мен, когато чухме някой да пищи„ДУАЙТ!“. Аз грабнах дрехите и хукнах дабягам, Марго тичаше след мен.

Чух, но не видях, как входната врата накъщата на Бека се отвори, но не спрях, не сеобърнах, не спрях и когато един гърмящ гласизвика „СТОЙ!“, не спрях и когато чух онзишум, който не можеш да объркаш с нищо —прищракването на заредена пушка.

Чух как зад гърба ми Марго каза „пушка“.Не звучеше уплашена или нещо, прозвуча катоконстатация. Когато стигнахме до живия плет,вместо да продължа да бягам, аз се хвърлихотвъд него с главата напред. Как съмвъзнамерявал да се приземя, нямам обяснениеи до сега. Може би съм си въобразил, че могада направя някакво велико салто като истинскисветовноизвестен гимнастик, но реалността сеоказа друга — просто се изсипах на асфалта ив крайна сметка се приземих на лявото сирамо. За щастие, купчината с дрехи на горкияДжейс падна под мен и омекоти удара.Изпсувах и преди дори да се сетя, че трябвамоментално да се изправя, усетих как ръцетена Марго ме дърпат нагоре. После в колата, ипосле вече карах на задна с изгасени фарове,поради което едва не прегазих почти голия,оцъклен от почуда стопер на прочутиябейзболен отбор на гимназията Уинтър Парк.Джейс бягаше много бързо, с посока и цел,

докато аз очевидно се бях запътил за някъде,но никой, дори самият аз не знаех за къде,следователно карах напосоки. А когато гоподминахме, получих пореден пристъп насъчувствие и отворих наполовина джама наколата и му метнах полото. За наш късмет, невидя нито мен, нито Марго, нямаше начин даразпознае минивана, понеже… не искам дазвуча заядливо или нещо и да напомням все затова, но истината е, че нямах шанс да го карамдо училище.

— Защо, по дяволите, го направи? —попита Марго, щом включих фаровете итръгнах през лабиринта от улици обратно къмцентъра на града.

— Стана ми кофти за него.— За него? Защо? Защото ми изневерява и

ме лъже от шест седмици? Или защото ми елепнал кой знае каква болест? Защото еотвратителен идиот, който ще е богат ищастлив през целия си шибан живот, което е

реално доказателство за повсеместната ижестока несправедливост на вселената?

— Просто изглеждаше отчаян — казах.— Както и да е. Отиваме в къщата на

Карин. На „Пенсилвания“ е, до магазина заалкохол.

— Не ми се сърди — казах. — Току-щобях на мушката на оная пушка заради теб, такаче не ми се сърди.

— НЕ ТИ СЕ СЪРДЯ! — изкрещя тя иудари таблото.

— Не се сърдиш, но пищиш.— Може би си бях въобразила, че не е

истина, че не ме мами и че в крайна сметка есамо слух.

— О!— Карин ми каза в училище. Предполагам

много хора са знаели, и то от доста време. Иникой не ми каза. До тази сутрин. И когатоКарин ми каза, си помислих, че се опитва дазавърти някоя интрига или нещо такова.

— Съжалявам — отвърнах.— Да, да, да. Не мога да повярвам, че

дори ми пука.— Сърцето ми бие много силно — казах.— Точно по биенето на сърцето разбираш,

че се забавляваш истински — каза тя.Не го усещах като забавление. Усещах го

като сърдечен удар. Спрях на паркинга на 7-Илевън, сложих пръст върху вената на врата сии загледах как двете точки между часа иминутите на електронния часовник отмерватсекундите. Когато се обърнах към Марго, тязавъртя очи.

— Пулсът ми е опасно висок — опитах седа обясня.

— Дори не мога да си спомня кога запоследно съм се забавлявала толкова много.Това усещане за адреналина, когато се изсипвав гърлото ти, как дробовете ти стават големи исе раздуват като балони.

— Вдишваш през носа и издишваш през

устата — отвърнах.— Тези твои дребни… тревоги. Толкова

си…— Сладък?— Така ли викат в наши дни на голямо

момче с пристъпи на вдетиняване? — усмихнасе тя.

После Марго се измъкна към заднатаседалка и се върна с някаква малка чантичка.Зачудих се колко ли неща е натрупала там, безда ми каже. После отвори чантичката и извадилак за нокти. Толкова тъмночервен, че биешена черно.

— Докато се успокоиш, мисля да силакирам ноктите — каза и ми се усмихна презпадналите върху лицето й кичури. — Нямапроблем, не бързаме, поеми въздух, отпусни се.

И така седяхме — тя с лака за нокти,добре балансиран върху таблото на колата, аз стреперещ пръст върху вената на врата ми, катоне спирах да си меря пулса. Беше хубав цвят.

Лакът де. А и Марго имаше хубави нокти —съвсем тънички, за разлика от останалата частот тялото й, която беше мека, с приятниженствени извивки. Пръстите й просто темамеха да ги хванеш и вплетеш в своите.Спомних си усещането от допира им вУолМарт. Кога беше това? Преди няколковека? Сърцето ми забави ритъма си. И после сеопитах да си внуша: Марго е права, навън няманищо страшно, не и в този малък град, не и втакава тиха и спокойна нощ.

5

— Шеста точка — каза Марго, след катонай-сетне подкарах минивана. Тя размахвашеръце из въздуха, за да изсъхне лакът. Сякашсвиреше на невидимо пиано. — Да оставимцветя пред вратата на Карин с извинителнабележка.

— Какво си й направила?— Ами… като ми каза за Джейс, аз май…

абе застрелях вестоносеца.— В смисъл? — попитах. Бяхме спрели на

светофар, някакви хлапаци до нас в спортнакола също бяха спрели и момчето, коетокараше, натискаше газта и колата ръмжешезаканително, сякаш чакаха някой да вдигнефлагче и да тръгнем да се състезаваме. Точнопък с крайслера нямаше начин. Като натиснешгазта докрай, той почваше да скимти и дахленчи.

— Ами не помня точно какво й казах, но

беше нещо от сорта „сополива, гнусна,видиотена, кривозъба, пъпчасала дебелогъзакучка с най-отвратителната коса в ЦентралнаФлорида“, което май не е малко.

— Косата й наистина е странна — казах.— Знам. От всичко, което казах за нея,

само това е вярно. Когато казваш гадни нещаза хората, не бива да казваш нещо, което евярно, защото после няма да можеш да сивземеш думите назад. Можеш де, ама няма да еот сърце. Искам да кажа, че има неща, върхукоито трябва да се акцентира, неща, за коитотрябва да се намекне, и неща, които звучаткато райета на кожата на скункс, ако райетатамогат да звучат.

Докато карах към къщата на Карин,Марго пак изчезна някъде отзад и се появи слалетата. Към стъблата на лалетата бешезалепила с тиксо някаква бележка в плик.Когато спрях, тя ми даде букета, аз побягнахкъм къщата по страничната пътечка, оставих

букета на стълбите на къщата и със спринт севърнах в колата.

— Седма част — каза тя веднага щомседнах в колата. — Да оставим риба за сладкиягосподин Уърдингтън.

— Предполагам не се е прибрал още —казах с известна доза съчувствие.

— Надявам се ченгетата да го намерятслед около седмица в някоя канавка край градабез обувки, полудял и съвсем гол — казаМарго съвсем безизразно.

— Никога не бива да забравям да неядосвам Марго Рот Шпигелман — измърморихизпод носа си, а тя се засмя.

— Честно, това си е направо дъжд сгръмотевици върху всичките ни врагове, несамо препикаване на парада им — отбелаза тя.

— Искаш да кажеш твоите врагове —поправих я аз.

— Ще видим чии са — каза бързо тя и сенадигна на седалката. — Ей, тука ще се

оправям сама. В къщата има дяволски добраохранителна система и не можем да сипозволим още една паническа криза.

— Ами… — измънках.Джейсън живееше на няколко пресечки от

Карин, в Касавила — квартала наултрабогатите. Всички къщи в Касавила са виспански стил с червени покриви и всичкоостанало, само дето не бяха построени отиспанците. Бяха построени от бащата наДжейс, който беше един от най-богатитестроителни предприемачи във Флорида.

— Големи грозни домове за големи грознихора — казах на Марго и спрях пред Касавила.

— Без майтап ти казвам, ако някога станадомакиня с едно дете и седем спални в някаквакъща като тези, моля те, направи ми услуга.Застреляй ме.

Спряхме пред къщата на Джейс —архитектурно чудо, или по-скоро чудовище,което изглеждаше като дебела испанска

хасиенда с три дорийски колони до покрива.Марго взе втората риба, махна капачето нахимикалката със зъби и написа с разкривен исъвсем различен от нейния почерк:

Любовта на МШ къмТеб: Спи С Рибите.

— Не гаси двигателя — каза тя и си сложибейзболната шапка на Джейс с козирката къмтила.

— Добре — казах.— Не мърдай от тук — добави.— Добре — отговорих и усетих как пулсът

ми галопира. Вдишай през носа, издишай презустата. Марго отвори вратата. В едната ръкадържеше спрея, в другата — рибата. Послехукна през огромната ливада пред къщата и сескри зад един дъб. Обърна се, махна ми, аз ймахнах, тя драматично пое дъх, изду бузи,обърна се напред и се приготви да бяга.

Но не беше направила и крачка, когато

цялата къща светна като гигантско коледнодърво, като това, което слагаха по Коледа вцентъра. Алармата започна да вие. Замислих седали да не я оставя да се оправя сама съссъдбоносните последици от действията си, нопродължих да дишам през носа и да издишвампрез устата, а тя продължи да тича къмкъщата. После спря и метна рибата през единпрозорец, но сирената беше толковаоглушителна, че едва се чу как стъклото сесчупи и парчетата изпопадаха на земята. Ипосле, само защото това беше Марго РотШпигелман, спокойно и внимателно, сизключителна педантичност написа буквата Мвърху единствената останала част от стъклото.След това хукна към колата, кракът ми беше нагазта, после на спирачката. В този миг имахусещането, че не карам крайслер, а яздяпородист кон на състезание. Марго бягашетолкова бързо, че шапката й падна и остананякъде зад нея, скочи в колата и отпрашихме,

преди да е затворила вратата.В края на улицата имаше знак стоп. И аз,

разбира се, спрях.— Какво, по дяволите, правиш? Карай,

карай, карай! — извика тя, аз казах О.К. инатиснах газта. Просто бях забравил, че прединяколко часа бях захвърлил предпазливостта иразума си някъде и вятърът ги бе отнесъл.Какво ли не бях захвърлил. Минах, без даспирам покрай трите знака стоп в Касавила, ивече бяхме на километър до „ПенсилванияАвеню“, когато видяхме полицейската кола.Мина покрай нас с включени сирени, но не ниспря.

— Много яко беше — каза Марго. —Дори на мен ми дойде малко хардкор. Или, зада се изкажа в стил Кю, пулсът ми е малкоускорен.

— За бога, защо не я остави в колата муили на стълбите?

— Ние носим дъжд и гръмотевици, не

искаме само някакви препикавания от дъждтук-там из околността.

— Кажи ми, че точка осем не е толковастрашна.

— Не се притеснявай. Това ще е фасулскаработа, детска игра. Връщаме се в ДжеферсънПарк, в къщата на Лейси. Знаеш къде живее,нали?

Знаех, но, бог ми е свидетел, Лейси никогане би благоволила да ме покани у тях.Живееше в другия край на Джеферсън Парк,на около километър и половина от нас. Хубавапартамент над голям магазин за канцеларскиматериали. Всъщност в същия блок бе живял ионзи пич, умрелият. Бях ходил няколко пъти,защото родителите ми имаха приятели натретия етаж в същата сграда. За да стигнеш доапартаментите, трябва да минеш през двеврати, но те бяха винаги заключени. ДориМарго Рот Шпигелман не можеше да влезетам.

— И Лейси от кои е? От добрите или отнепослушните? — попитах.

— Лейси е от особено непослушните —отвърна Марго. Тя пак бе обърнала главанастрани, загледана през прозореца, почти не ячувах. — Приятелки сме от детската градина.

— И?— И тя не ми каза за Джейси. Но не е

само това. Когато наскоро се замислих ипогледнах нещата в ретроспекция, разбрах, чепрез цялото време е била отвратителнаприятелка. Например… ти мислиш ли, че съмдебела?

— Господи, НЕ — казах. — Ти си… —Тук се спрях, че се бях засилил да кажа, че екльощава. Но точно това я правеше различна— тя не приличаше на момче. В крайна сметкаказах: — Ти… не трябва да отслабваш.

Тя се засмя, махна с ръка и отвърна:— Просто харесваш дебелия ми задник.Откъснах очи от пътя за секунда, за да я

погледна, а не трябваше да го правя, защото тяможеше да чете лицето ми, а там пишешеследното: първо на първо, не бих казал, чезадникът ти е голям, и второ на второ — той енякак… пищен. Но не само това. Не евъзможно да се отдели личността Марго оттялото Марго. Не можеш да видиш самоедното и да се направиш, че не виждашдругото. Например поглеждаш в очите наМарго и в тях виждаш синия цвят на безкрая,но виждаш и безкрая на… нещото, нареченоМарго. В крайна сметка няма начин да кажеш,че Марго Рот Шпигелман е дебела иликльощава, така, както не можеш да кажеш, чеАйфеловата кула е самотна или не е самотна.Красотата на Марго е като танкер, койтопренася през морето самото непробиваемо,неразрушимо и неразрушено съвършенство.

— Тя все правеше някакви гадникоментари — продължи Марго: — „Ще ти дамтези къси гащи, ама май няма да ти станат и

май няма да ти стоят добре“. Или: „Толкова сисмела. Изумявам се от начина, по който гикараш да се влюбват в характера ти“. Винагими е сривала самочувствието. Сега като сезамисля, с всяка дума е целяла само едно —унизение в собствените ми очи.

— Унижение.— Благодаря, господин

МакМастърГраматикан.— Граматик — казах.— Боже, ще те убия! — но се смееше.Минах по периферията на Джеферсън

Парк, за да не се налага да минавам покрайнашите къщи, в случай че родителите ни себяха събудили и бяха разбрали, че ни няма.Минахме покрай езерото Джеферсън, послепокрай Районния съд Джеферсън и тръгнахмекъм малко смотания и много изкуствен центърна Джеферсън Парк. Изглеждаше призрачнопразно и тихо. Видяхме джипа на Лейсипаркиран пред ресторанта за суши. Спряхме

една пресечка по-нагоре на първото свободномясто, което намерихме. Оказа се трудно,защото търсихме неосветено място, далеч отуличните лампи.

— Би ли ми подал последната риба? —попита тя. Зарадвах се, че я разкарваме отколата, защото бе започнала да се вмирисва. Ипосле Марго написа на един лист съссобствения си почерк, с нейните си страннибукви.

твоето приятелство смш Спи с Рибите.

Тръгнахме, като старателно отбягвахмесветлите кръгове на уличните лампи. Ходехмеси ей така, като съвсем нормални хора многослед полунощ, единият от които (Марго)държи голяма риба, увита в хартия, а другият(аз) стиска спрей със синя боя. Някакво кучеизлая и двамата замръзнахме на място, нопосле всичко потъна пак в тишина и след

няколко минутки бяхме до колата на Лейси.— Е, сега вече става трудно — каза тя,

когато опита вратата и видя, че е заключена.После бръкна в джоба си и извади уред — телили нещо подобно. Мисля, че навреметоуредът е бил металната част на закачалка задрехи. Отне й по-малко от минутка да отворивратата. Стоях втрещен и я гледах свъзхищение. И с право.

Когато отвори шофьорската врата, тя сепресегна и отвори и другата от моята страна.

— Помогни ми да вдигна седалката нагоре— прошепна тя. С общи усилия успяхме давдигнем седалката нагоре, тя мушна рибатапод нея, после преброи до три и тогавапуснахме седалката, която се сгромоляса върхурибата. Чух как червата на рибатаексплодираха. Беше адски гнусно. Можех да сипредставя на какво ще мирише колата й самослед ден-два в тая жега. Трябва да си призная,че изведнъж ме заля вълна спокойствие. Тогава

Марго каза:— Напиши едно М на капака.Не се наложи дори да мисля. Кимнах

веднага, качих се на задната броня, облегнах сенапред и бързо нарисувах едно грамадно М накапака. Като цяло бях противник навандализма. Но също така бях не по-малъкпротивник на Лейси Пембъртън, което вкрайна сметка се оказа по-силното миубеждение. Скочих от джипа, побягнах втъмното, тичах чак до другата пресечка, къдетобяхме оставили минивана, дишах неравно,запъхтяно. Когато сложих ръка на волана,забелязах, че показалецът ми е син. Вдигнах гонагоре и го показах на Марго. Тя се усмихна ивдигна своя син показалец. И послепоказалците ни се докоснаха, нейният меко инежно натисна моя. Пулсът ми отказа да сеукроти. И после след много, много време тяказа:

— Девета точка — центърът.

Беше 2:49 сутринта. Никога през целия сиживот не се бях чувствал по-буден и такапрепълнен с енергия.

6

Туристите никога не ходят в центъра наОрландо, защото там няма нищо. Няколконебостъргача, в които се помещават банките изастрахователните компании. Това е център,който остава абсолютно празен и гол презуикенда и през нощта. Само няколко баранаполовина празни или наполовина пълни снапълно отчаяни хора или отчаяно смотанихора. Докато следвах инструкциите на Маргопрез лабиринта от еднопосочни улици, видяхменяколко души да спят на тротоара, някоиседяха на пейките, но никой не се движеше.Марго свали прозореца и гъстият въздух меудари през лицето. Необичайно горещо за тазичаст от денонощието. Погледнах я. Косата й севееше около лицето. Макар че беше до мен и явиждах, изведнъж се почувствах съвсем самсред тези огромни празни сгради. Сякаш бяхоцелял след апокалипсиса и някой бе решил да

повери света на мен, ей така, просто го бесложил в дланите ми. Целият този пълен счудеса свят. Само за мен. И ме чака да гообиколя като велик изследовател.

— Показваш ми забележителностите ли?— попитах.

— Не, опитвам се да стигна до Сън ТръстБилдинг. Пада се точно до Аспержата.

— О! — възкликнах възторжено, защотоза първи път тази вечер можех да бъда полезенс информация. — Това е на юг.

Продължих няколко пресечки надолу иобърнах. Марго засия и посочи Аспержата.Точно пред нас.

Аспержата не е точно аспержа, нито пък енещо направено от аспержи. Това си е простоедна скулптура, която, за зла участ, прилича надесетметрова аспержа, макар и да бешеизвестна като:

1. Стъклен зелен лук;2. Абстрактна репрезентация на дърво;

3. По-зеления, по-стъклен и по-грозенвашингтонски монумент;

4. Гигантския весел зелен фалос наВеселия зелен гигант.

При всички положения не прилича наКула на светлината, както е истинското име насградата. Спрях до една колонка за билети запаркинг и я погледнах. Улових я, че гледанякъде по средата, в нищото с празни очи,някъде покрай Аспержата. Тогава за първи пътси помислих, че нещо не е наред. Не в смисъл„гаджето ми е задник“, а съвсем друго „ненаред“. Това бе мигът, в който трябваше дакажа нещо. Разбира се, че трябваше да кажанещо, и след него друго нещо, и друго, и друго.Но казах само:

— Може ли да попитам защо ме доведе доАспержата?

Тя обърна лице към мен и се усмихнаослепително. Марго беше толкова красива, чедори фалшивите й усмивки бяха убедителни.

— Трябва да проверим как върви планътни. А най-доброто място за тази цел е СънТръст Билдинг.

— Не, не, няма начин. Ти каза, че няма даима взлом, няма да има незаконно влизане.

— Няма да е взлом. Ще си е едно съвсемзаконно влизане, защото има отключена врата.

— Марго, това е просто смехотворно.Разбира с…

— Да, признавам, че в процеса наизпълнение на плана се появиха някоиобстоятелства, които наложиха влизане, инякои други наложиха взлом. Примерно вкъщата на Бека. После в къщата на Джейс. Исега ще влезем и тук. Но теоретично ченгетатамогат да ни обвинят във взлом, могат да ниобвинят във влизане, но не и във влизане свзлом, защото на практика не е ималоедновременно и взлом, и влизане, винаги ебило само едното. Така че — аз съм спазилаобещанието си.

— Няма начин в тая сграда да нямаохрана или пазач — казах.

— О, има — отвърна и разкопчапредпазния колан. — Разбира се, че има. Казвасе Гас.

Влязохме през вратата. Зад едно голямобюро с форма на полукръг седеше младомомче с проскубана козя брада и в униформана Риджънтс Секюрити.

— Какво става, Марго? — попита.— Здрасти, Гас — каза тя.— Кое е това хлапе?НИЕ СМЕ НА ЕДНА ВЪЗРАСТ! — исках

да викна, но оставих Марго да говори вместомен.

— Това е колегата ми Кю. Кю, това е Гас.— Как си, Кю? — попита Гас.О, как да съм? Просто мятаме няк’ви риби

из града, чупим прозорци, правим снимки наняк’ви голи копелета, висим из лобитата наняк’ви небостъргачи… такива неща.

— Бивам — казах.— Асансьорите не работят — каза Гас. —

Трябваше да ги изключа в три часа. Но можетеда се качите по стълбите.

— Супер. Ще се видим после, Гас.— До после, Марго.— Откъде, по дяволите, познаваш

охранителя на Сън Тръст Билдинг? — попитах,щом се отдалечихме на безопасно разстояние.

— Завършваше, когато бяхме първагодина в гимназията — отвърна тя. — Трябвада побързаме, времето напредва.

Марго вземаше по две стълби наведнъж,направо летеше нагоре, ръката й се движешепо парапета, а аз се опитвах да я настигна, ноне можех. Марго не спортуваше, но обичашеджогинг. Виждал съм я да тича из парка съсслушалки на ушите. Съвсем сама. Аз, от другастрана, мразех да тичам. Изобщо мразех да сеангажирам с каквито и да е упражнения, коитоводят до физическо изтощение. Но сега се

опитвах да вървя в крачка с нея, бършех потночело и гледах да не обръщам внимание напламналите си ходила и крака. Когатостигнахме до двайсет и четвъртия етаж, Маргоспря и ме изчака.

— Гледай само — каза тя и отворивратата на стълбището към някаква огромназала с дъбова маса, дълга, колкото две коли, ис прозорци от пода до тавана. — Залата законференции. — Обясни ми тя. — Има най-добрата гледка в целия град.

Последвах я в залата. Тя се приближи допрозорците и каза:

— Добре, значи, там е Джеферсън Парк.Виждаш ли нашите къщи? Нищо не свети,което е добре — после направи няколко крачкивстрани. — Къщата на Джейс. Всичко е тъмно,няма полицейски коли. Отлично, макар че тованай-вероятно означава, че се е добрал до тях.Много жалко.

Къщата на Бека беше прекалено далеч и

не можахме да я видим дори от там.Тя замълча. След това направи няколко

бавни крачки към стъклото на прозорците иопря чело. Аз останах назад, но тя ме хвана затениската и ме издърпа до себе си. Не исках идвамата да се облягаме с цялата си тежествърху едно-единствено стъкло, но тя продължида ме дърпа напред и чак когато видях свитияй юмрук под брадичка си, опрях чело, колкотое възможно по-леко и нежно, и се огледах.

Погледнах отгоре, Орландо бе многодобре осветен. Под нас светеха светофарите,уличните лампи грееха като перфектноизработена решетка от тичаща по улицитесветлина. Чак до края на града, до безкрайнитепредградия.

— Красиво е — казах.— Айде бе! Сериозно ли го казваш? —

нацупи се тя.— Ами… може би не — казах, макар че

беше красиво. Когато за първи път видях

Орландо от самолет, си помислих, че приличана град, построен от ЛЕГО и потънал в океанот зеленина. Но тук, през нощта, изглеждашесъвсем реално място, истинско, и за първи пъткато нещо, което наистина можех да видя.Докато вървях из залата, а после и презостаналите зали на етажа, можех да видявсичко — училището, Джеферсън Парк,някъде в далечината Дисни Уърлд, воднияпарк, супермаркета 7-Илевън, където Марго силакира ноктите, докато аз се борех за всякаглътка въздух. Всичко беше там долу, моятсвят, а аз можех да го видя целия от офиса наедна сграда.

— Забележително — казах на глас. — Отразстояние де. Старостта не личи отразстояние. Не се виждат плевелите,пукнатините в сградите, олющената боя.Виждаш го така, както някой си го епредставял навремето, преди да бъдепостроено.

— Отблизо всичко е грозно — каза тя.— Ти не си — трябваше да помисля по-

добре, преди да го кажа.Тя се обърна към мен, без да отлепя чело

от прозореца, и ми се усмихна.— Ще ти кажа къде е тайната: хубав си,

когато си уверен. И не си чак толкова хубав,когато не си — преди да успея да кажа каквотои да било, тя обърна поглед надолу и започнада говори: — Ето сега ще ти кажа какво не му ехубавото на това място: от тук не се виждаръждата и напуканата боя и каквото и да е там,но от тук можеш да разбереш какво е товамясто. Виждаш колко изкуствено е всичко.Дори не изглежда като направено от нещотвърдо, че поне да кажеш, че е пластмасово.Това е град от хартия. Наистина. Погледни,Кю, погледни всички тези еднопосочни глухиулици, които завиват наобратно към себе си.Всичките тези къщи, все едно са билипостроени с една-единствена цел — да се

разпаднат. Всичките тези хартиени хора втехните хартиени къщи. Горят бъдещето си, зада са на топло. Всичките тези хартиени деца,които пият бира, която някой задник им екупил от някой хартиен магазин. Всеки еоткачил заради някаква мания да притежаваразни неща. Всичките тези неща, които хоратаискат да притежават, са тънки като хартия,късат се като хартия. И хората са така,прозрачни са и се мачкат като хартия. Живеятук от осемнайсет години и през цялото товавреме не попаднах на един човек, на когото даму пука за нещо съществено.

— Ще се опитам да не го приемам многолично — казах. И двамата гледахме виндиговото небе, в глухите улици и още по-глухите квартали. Рамото й беше до моето имакар че не я гледах, ръцете ни почти седокосваха и имах усещането, че опирайки челов това стъкло, все едно опирах тялото си внейното.

— Съжалявам — каза. — Може бинещата щяха да бъдат съвсем различни, акобях останала с теб, а не с моите приятели вкавички. В кавичките слагам и следното:„Господи, колко се мразя, че ми пука дори затях“. Искам да кажа, че не съм чак толковаразстроена заради Джейс или заради Бека,дори не и заради Лейси, макар че аз наистинахаресвах Лейси. Но това беше последнатаструна. Със сигурност струната си бешедефектна по принцип, но това бешеединствената останала, а всяко хартиеномомиче има нужда от поне една струна, нали?

И гледай сега аз какво казах. Казах:— Винаги си добре дошла на нашата маса

за обяд. Още утре.— Много мило наистина — каза тя,

гласът й някак заглъхна и остави невидимаследа в тишината. После се обърна към мен икимна нежно, а аз повярвах на усмивката й.След това хукнахме към стълбите и тичахме

чак до долу. На всяка площадка аз скачах иудрях пети в пода, за да я накарам да се смее. Итя се смееше. Мислех си, че й става повесело.Мислех си, че нещо може да я развесели.Мислех си, че ако съм по-уверен в себе си,нещо ще се получи, нещо между нас.

Колко много съм грешал!

7

Седяхме в колата, държах ключовете и секанех да запаля двигателя, когато тя попита:

— В колко часа стават вашите?— Не знам, към шест и петнайсет май.

Имаме малко повече от два часа за останалитедве точки от плана.

Беше 3:51.— Знам. Оставих най-трудоемките за

последно. Няма значение, ще успеем с всичко.Десета точка — Кю да си избере жертва.

— Моля?— Аз вече си избрах жертвите и

наказанията, сега е твой ред да избереш върхукого да изсипеш дъжда на мъстта.

— Върху кого ние да изсипем дъжда намъстта — поправих я, а тя поклати главапрезрително. — Освен това, не се сещам заникого, не знам кого искам да заливам с мъст— казах, и това си беше самата истина. Винаги

бях мислил, че за да имаш врагове, трябва даси някой… да си значим, важен за някого.Пример: исторически погледнато, Германияима повече врагове от Люксембург. Марго РотШпигелман беше Германия. ИВеликобритания. И Царска Русия. И САЩ.Аз… е, аз бях Люксембург. Седя си там, пасаовцете и ги доя, и от време на време пеятиролски песни.

— Ами Чък? — попита тя.— Хм…Чък Парсън беше натрупал доста актив

през годините. Освен случката в столовата,когато ме метна върху мръсните чинии,веднъж ме хвана за ръката на спирката предучилище и започна да я извива и да крещипред всички „Кажи, че си педал“. Това бешеЧък. Целеустремен, целенасочен. Аз-разполагам-с-речник-от-девет-думи-затова-не-очаквай-голямо-разнообразие-от-обиди. Такиваму бяха и обидите. И макар че беше ужасно

детинско, накрая се принудих да кажа, че съмпедал, което адски ме ядоса, защото 1) Несчитам, че тази дума трябва да се употребяваот когото и да е, най-малко от мен, и 2) Простоне съм гей, и в допълнение 3) Чък Парсън гонаправи така, че да изглежда грозно и обиднода се наречеш педал, макар че няма нищообидно или срамно в това да си гей и точнотова се опитвах да му кажа тогава, докатоизвиваше ръката ми чак до рамото, но той неспираше да повтаря: „Щом си толкова горд, чеси педал, защо не си признаеш, че си педал бе,педал?“.

Очевидно Чък Парсън не беше Аристотел.Но за сметка на това беше метър и деветдесет итежеше поне сто и двайсет кила, не е като даняма значение.

— Може и да си права за Чък — признахнакрая, врътнах ключа и тръгнахме обратно.Не знаех къде отиваме, но със сигурностнямаше да останем в центъра.

— Помниш ли училището по танци„Краун“? — попита тя. — За това си мислехтази вечер.

— Хм, да.— Съжалявам за онзи случай. Нямам

никаква идея защо му се вързах.— Да. Няма значение. Всичко е наред —

казах, но само като се сетих за това, кипнах. —Да, Чък Парсън. Знаеш ли къде живее?

— Знаех си, че мога да те предизвикам дапокажеш, че имаш нещо отмъстително в себеси. Живее в Колидж Парк. На околовръстнотозавий към Принстън.

Щом стъпих на магистралата, натискахгазта до дупка.

— Ей, леко, не е нужно да трошимкрайслера — каза Марго.

В шести клас няколко деца, в това числоМарго, аз и Чък, бяхме принудени отродителите си да се запишем на класическитанци в „Краун“ — училище за унижение,

деградация на личността и тук-там танци. Тамнещата стояха така: момчетата заставаха отедната страна, момичетата се нареждаха отдругата и когато учителката ни дадеше знак,момчетата трябваше да идат при момичетата ида кажат на някое от тях: „Може ли единтанц?“, а момичето трябваше да отвърне: „Судоволствие“. На момичетата им бешезабранено да отказват. Един ден танцувахмефокстрот и Чък Парсън някак бе успял даубеди всяко едно момиче от школата да миоткаже. Да отказват само на мен, на никойдруг. И отивам аз при Мери Бет Шортс иказвам: „Може ли един танц?“, а тя миотговаря, че не може. После питам друга, и тяказва „Не“, и друга, и друга, после питамМарго и тя казва „Не“, после питам друга, иоще една, и тогава започвам да плача.

Единственото нещо, което е по-кофти оттова да ти кажат „Не“ на урок по танци, е да серазплачеш заради това, че са ти казали „Не“. А

единственото още по-лошо от това да серазплачеш, е да идеш при учителката по танции да й кажеш с хлипания и през сополи исълзи: „Момичетата не искат да танцуват смен, а това не им е разрешено!“. Разбира се, азнаправих точно така. Отидох разреван приучителката и после прекарах по-голямата частот времето в средното училище в опити дапреглътна унижението от тази случка. Така че сдве думи — Чък Парсън не ми разреши датанцувам фокстрот с момичетата, което небеше най-ужасното нещо, което може да сепричини на един шестокласник, и вече мибеше минало. Не му бях ядосан и за останалитенаистина гадни неща, които ми бе причинилпрез годините. Но едно бе сигурно — нямашеда плача, ако го видя да страда.

— Чакай, нали няма да разбере, че съмбил аз?

— Не, защо?— Не искам да си мисли, че ми пука за

него и за нещата, които ми е причинил.Марго ме потупа по ръката и каза:— Не се тревожи, никога няма да разбере

какво го е депилирало.— Мисля, че току-що използва думата

погрешно, но не знам какво означава и има литакава.

— Знам една дума, която ти не знаеш! —започна като дете да повтаря Марго: — АЗСЪМ КРАЛИЦАТА НА ДУМИТЕ,УЗУРПУРАХ КОРОНАТА!

— Я кажи как се пише узурпирам —казах.

— Не — каза тя, без да спира да се смее.— Не си давам короната заради едноузурпиране. Трябва да се постараеш многоповече, за да си я вземеш обратно.

— Добре — усмихнах се.Карахме през Колидж Парк. Кварталът

минаваше за историческа забележителностпоради факта, че къщите там бяха строени

преди цели трийсет години. Марго не можа даси спомни точния адрес, дори не помнеше какизглежда къщата. Дори не беше сигурна на кояулица е. („Почти съм сигурна, да речемдеветдесет и пет процента, че е на «Вазар».“)Най-сетне, след като минахме и огледахме трипресечки на „Вазар“, тя вдигна ръка и посочи:

— Ето там, онази е.— Сигурна ли си? — попитах.— Около деветдесет и седем цяло и два

процента. Почти съм сигурна, че спалнята му етам, онзи прозорец. Веднъж имаше парти в тяхи когато полицията дойде, аз изчезнах презпрозореца. Почти съм сигурна, че е същиятпрозорец.

— Може и да загазим тук.— Но щом прозорецът е отворен, значи,

няма да влизаме с взлом. Просто ще си влезем.Нали преди малко влязохме така в Сън Тръст.И какво се случи? Нищо, нали?

Засмях се.

— Опитваш се да ме направиш злодей ли?Първи уроци?

— Това е цялата идея на начинанието.Добре. Необходими продукти: Вийт, спрей ивазелин.

— ОК — казах и ги взех.— Сега, не почвай да се плашиш. И да не

ми изпаднеш в някоя криза. Добрата новина е,че Чък спи като мечка през периода нахибернация4. Знам, защото миналата годинабеше в класа ми по английска литература идори госпожа Джонсън не можеше да госъбуди, а имай предвид, че тя го удряше поглавата с „Джейн Еър“. Затова ще се качимпрез прозореца в спалнята му, ще си събуемобувките, ще си поиграем малко с Чък, послети и аз ще се разделим и ще минем да намажемобилно с вазелин всички топки на вратите, такаче, ако някой се събуди, да не може да излезетолкова бързо и да ни хване. После ще сипоиграем още малко с Чък и изчезваме. И

никакви приказки.Сложих ръка на вената на врата си, за да

си премеря пулса, но този път се усмихвах.Излязохме от колата и тръгнахме един до

друг към къщата, когато Марго хвана ръкатами и уви пръстите си около моите. После леко ястисна. Аз стиснах нейната и я погледнах. Тякимна сериозно и някак тържествено, азкимнах и после тя ме пусна. Покатерихме се допрозореца. Аз повдигнах дървената рамканагоре. Тя изскърца леко, но се отвори на мига.Погледнах вътре. Беше тъмно, но видях легло ив леглото — тяло.

Прозорецът беше малко висок за Марго,затова направих столче с дланите си, тя стъпипо чорапи на него и я вдигнах нагоре. Всекиедин нинджа можеше да завиди на начина, покойто Марго влиза в къщите — тихо инеусетно. Аз започнах да се катеря след нея,мушнах глава и рамене и после с някаквомного сложно движение на тялото и ужасно

напрежение в мускулите се опитах да изпълнятанца на гъсеницата и така да вляза в къщата.Можеше и да се получи, но си защипах топкитена рамката на прозореца и така ме заболя, чеизохках, което вече беше много сериознагрешка.

Лампата до леглото светна. И там лежешенякакъв старец. Определено не беше ЧъкПарсън. Очите му бяха широко отворени и нигледаше с ужас. Не каза нищо.

— Хм — промърмори Марго. Мислех дахукна обратно към колата, но останах зарадиМарго така, както си бях: с половината тяловътре, успоредено на пода, а другата половинависеше през прозореца. — Хм. Май смеобъркали къщата. — Каза тя и се обърна къммен настоятелно. И чак тогава разбрах, чеблокирам изхода й. Затова се изтласках назад,скочих от прозореца, взех обувките си и хукнахкъм колата.

Тръгнахме към другия край на Колидж

Парк, за да се прегрупираме.— Мисля, че и двамата сме виновни за

тази издънка — каза Марго.— Хм, ти беше сигурна за къщата.— Така е, но ти вдигна шум.После карахме в пълно мълчание и накрая

аз се обадих:— Мога да взема адреса му от интернет.

Рейдар има регистрация в директорията научилището.

— Брилянтно!И после се обадих на Рейдар, но веднага

ме прехвърли на гласова поща. Обмислихварианта да се обадя у тях и да събудя цялатакъща, но родителите му бяха приятели с моитеродители, кофти идея. Накрая реших да сеобадя на Бен. Е, Бен не беше Рейдар, но пъкзнаеше всичките му пароли. Обадих се. И тамме прехвърли на гласова поща, но следняколко позвънявания. Опитах пак. Гласовапоща. Опитах пак. Гласова поща. Марго каза:

— Няма да вдигне.— О, ще вдигне — отвърнах аз и набрах

пак. След само още четири позвънявания тойвдигна.

— Надявам се да ми се обаждаш по един-единствен повод: у вас има единайсет голизайченца и чакат да получат онова специалноусещане, което само Големия Татко Бен можеда им даде.

— Искам да използваш регистрацията наРейдар и да влезеш в директорията нагимназията и да провериш един адрес. На ЧъкПарсън.

— Не.— Моля те — казах.— Не.— След ден ще си щастлив, че си

направил това, Бен. Обещавам ти.— Да, да, знам. Току-що изпитах

огромното щастие, докато ти казвах — не. Нонали съм си добра душа. „Амхърст“ 422. Ей, за

какво ти трябва адресът на Чък Парсън вчетири и дванайсет сутринта.

— Лягай да спиш, Бен.— Ще приема, че това е само сън —

отговори той и затвори.„Амхърст“ беше само на няколко пресечки

надолу. Спряхме пред номер 418, взехмевсички неща и хукнахме през ливадата предкъщата. Росата падаше от стръкчетата натревата и оставаше по глезените ми.

Прозорецът му беше по-нисък от този нагосподин Случаен Старец. Качих се, издърпахМарго нагоре и влязохме. Чък Парсън спешепо гръб. Марго тръгна на пръсти към леглото,аз застанах зад нея, сърцето ми щеше даизскочи. Ако се събудеше, щеше да ни убие. Идвамата. Извадих тубичката с Вийт, изстискахнещо като крем за бръснене в дланта й и следтова тя го размаза внимателно върху дяснатавежда на Чък. Оня не показа признак на живот.

После отвори вазелина — капачката яко

изпука, но той отново не даде признаци насъбуждане. Тя изстиска едно значителноколичество в дланта ми и после се разделихмеи хукнахме из къщата. Аз отидох до антрето издраво намазах топката на входната врата.След това намазах вътрешната топка навратата на някаква отворена спалня. Затворихя, но изскърца леко.

Върнах се в стаята на Чък. Марго бешевече там. Успяхме да затворим вратата настаята му и обилно намазахме топката.Останалия вазелин размазахме по рамката и попрозореца му. Щеше да му е много трудно даго отвори, след като се измъкнем.

Марго погледна часовника си и вдигнадва пръста. Чакахме. И през тези две минутипросто се гледахме. Взирах се в синьото наочите й. Беше хубаво. В тъмното, в тишината,нямаше шанс да проговоря и да кажа някояпростотия и да прецакам всичко, а тя мегледаше, сякаш в мен имаше нещо, което си

заслужава да се види.После тя кимна и аз тръгнах към Чък.

Увих ръка около тениската си, както ми бешеказала да направя, наведох се напред и многовнимателно и нежно, доколкото бях способенна нежност, натиснах челото му с пръст и седно светкавично движение изтрих крема, а снего изтрих и дясната вежда на Чък Парсън.Стоях над него с дясната му вежда потениската ми и тогава очите му се отвориха. Смълниеносна скорост Марго грабна завивкатаи я метна върху главата му и докато погледнанагоре, малката нинджа вече беше извънпрозореца. Хукнах след нея, а Чък започна дапищи: „МАМО! ТАТЕ! ОБИР! ОБИР!“.

Направо ми се прииска да остана дапогледам. Единственото нещо, което музадигнахме, беше една вежда, но реших да сепридържам към плана и скочих от прозореца скраката надолу. За малко да падна върхуМарго, която изографисваше своето М със

спрея върху стената от винил на къщата наЧък. Грабнахме обувките си и си бихмекамшиците към минивана. Когато се обърнахда видя къщата, всички лампи светеха, ноникой не беше излязъл навън. Брилянтнодоказателство за правилната употреба навазелина върху дръжките и топките на вратите.Докато господин (или госпожа — не видяхдобре) Парсън дръпна пердето навсекидневната и се огледа навън, ние вечеобръщахме и след секунда карахме къмПринстън и от там към магистралата.

— Жестоко! — извиках. — Това бешежестоко! Брилянтно!

— Видя ли го? Лицето му без вежда. Иматакова учудено изражение, видя ли? Еднотакова опулено. Сякаш се съмнява или не еразбрал. „Ама вярно ли? Ама наистина ли?Какво казваш? Имам само една вежда ли? Неми се вярва.“ И най-много ме кефи, че имаправо на избор. „Дали да си обръсна и лявата,

или да си нарисувам дясната?“ О, това е простовеликолепно! Господи, и как ревеше за мама итати, това пикливо сополиво лайно.

— Чакай, защо го мразиш?— Не съм казала, че го мразя. Просто

казах, че е пикливо сополиво лайно.— Винаги сте били нещо като приятели —

казах, — или може би само аз съм си мислилтака.

— Е, да, винаги съм била нещо катоприятелка с много хора — каза тя, наведе секъм мен и сложи глава на кльощавото ми рамо.Косата й се разсипа по врата ми. — Уморенасъм. — Добави тя.

— Кофеин, това ни трябва — казах аз итогава тя измъкна по един Маунтин Дю. Изпихго на две дълги глътки.

— Сега отиваме във Воден свят. Точкаединайсет — рече Марго.

— Какво там? Ще освобождаваме ВолнияУили или какво?

— Не — каза тя. — Просто отиваме да серазходим във Воден свят. Това е единственияттематичен парк, в който не съм влизала…така… не съвсем разрешено.

— Не можем да влезем там — възразихаз, спрях на празния паркинг пред голяммагазин за мебели и изгасих двигателя.

— Мисля, че и двамата бързаме, малко нипритиска времето — каза и се пресегна дазавърти ключа.

Аз бутнах ръката й.— Не можем да влезем там — повторих.— Ето, пак започваш с тези взломове —

тя си отвори още една кутия Маунтин Дю.Светлината падаше върху кутията и сеотразяваше върху лицето й и за секунда ми сестори, че видях усмивката й, сякаш това, коетосе канеше да каже, беше смешно.

— Няма да влизаме с взлом. Просто щепосетим парка безплатно през нощта.

8

— Първо, ще ни хванат — казах. Незапалих двигателя, защото още обмислях това,което имах да й кажа, и исках да съм сигурен,че не ме вижда в тъмното.

— Разбира се, че ще ни хванат. И какво оттова?

— Незаконно е.— Кю, в общия контекст на нещата от

тази нощ, каква опасност може дапредставлява Воден свят? Господи! Следвсичко, което направих за теб тази вечер, неможеш ли да направиш едно-единствено нещоза мен? Не можеш ли просто да млъкнеш, да сеуспокоиш и да спреш да подскачаш при всякомалко приключение? — И после добави някакна себе си: — Порасни малко, бъди мъж, подяволите!

Сега вече побеснях. Мушнах глава изподколана, за да мога да се наведа към нея.

— След всичко, което ТИ си направила заМЕН — почти й виках. Искала да съм уверен?Ето й един уверен. — Ти ли се обади на бащатана МОЯТА приятелка, която се чука с МОЯприятел в мазето, така че никой да не разберекой се обажда? ТИ ли развежда МОЯ задникиз целия свят, не защото ТИ си толкова важназа мен, а защото АЗ имах нужда някой да меповози и понеже ТИ беше най-близо? Това линаправи ТИ за мен тази вечер?

Тя не ме погледна. Просто седеше и севзираше право пред себе си в стената намагазина за мебели.

— И ти си помислил, че имам нужда оттеб? Смяташ ли, че не можех да дам на МирнаМаунтуизъл едно хапче за сън, така че да спицяла нощ, и да взема сейфа изпод леглото нанашите? Или не можех ли да вляза в стаята тии да взема ключовете от колата ти, докатоспиш. Не, аз нямах никаква нужда от теб,идиот такъв! Аз те избрах. И ти ме избра —

каза ми тя и ме погледна. — И това е катообещание. Поне за тази вечер. В добро и в зло,в болест и в здраве, в богатство и бедност.Докато зората ни раздели.

Врътнах ключа, запалих двигателя иизлязох от паркинга, но ако оставим настранивсичките й истории за работата ни в екип ит.н., все още имах чувството, че ме въвличат внещо неприятно, че имам право на последнадума.

— Добре, ще те заведа, но ако Воден святизпратят в университета Дюк писмо за това какуродливото чудовище Куентин Якобсен евлязъл с взлом в тяхната собственост в четирии половина сутринта, придружен от едномомиче с големи очи, онези в Дюк щепобеснеят. Освен това и родителите ми щепобеснеят.

— Кю, ти отиваш в Дюк и един ден щестанеш успял адвокат или нещо такова, ще сеожениш, ще имаш бебета, ще изживееш целия

си малък животец, и в последните си мигове,когато се давиш в храчки и повръщано встарческия дом, тогава ще си кажеш: „Е, понеуспях да вляза във Воден свят с Марго РотШпигелман в края на последната си година вгимназията. Поне тогава го направих това carpediem5. Гепих един ден“.

— Noctem6 — поправих я аз. — Нощ е всепак.

— Добре де, ти си литературният крал, взеси короната. Сега ме заведи във Воден свят.

Докато карахме по I-4, не знам как сесетих за онзи ден, когато намерихме умрелияпич в парка, в неговия сив костюм… Може бизатова бе избрала мен. И чак тогава се сетихкакво каза за него и за струните. И после каквоказа за себе си и за струните преди

няколко часа.— Марго? — наруших тишината.— Кю?— Ти каза… когато онзи умря, ти каза, че

вероятно всички струни в него са се скъсали, итази вечер каза същото за себе си. Че ипоследната ти струна се е скъсала.

Тя се усмихна наполовина.— Прекалено много се тревожиш. Нямам

никакво намерение да се оставя на някаквидеца да ме намерят накацана от мухи в някоепрекрасно съботно утро в Джеферсън Парк —изчака малко и извади най-силния си аргумент:— Прекалено съм суетна за такава съдба.

Засмях се облекчено и слязох отмагистралата. Свихме по „Интернешънълдрайв“, световната туристическа столица. Имахиляди магазини и всички продават едно исъщо — лайна. Лайна, оформени като миди,раковини, ключодържатели, стъкленикостенурки, магнитчета за хладилници сформата на Флорида, пластмасови розовиптици, приличащи на фламинго. Всъщност иманяколко магазина, които буквално продаватлайна. От броненосец. Една торбичка — 4,95

долара.Но в 4:50 сутринта туристите спяха.

Улицата беше съвсем пуста. Всичко бешемъртво. Магазин, паркинг, магазин, паркинг,магазин, паркинг и никакъв признак на живот.

— Воден свят е точно след паркинга —каза Марго. Тя се бе преместила отзад ировеше в някаква раница. — Направихсателитните карти с плана за атаката ни, но немога да ги намеря, по дяволите. Както и да е.Като минеш покрай паркинга, отляво трябва даима един магазин за сувенири.

— Отляво има около седемнайсет хилядимагазина за сувенири.

— Така е, но след паркинга трябва да есамо един.

И беше права. Беше само един. Спрях напразния паркинг точно под уличната лампа,защото тук винаги се крадат коли. И макар чесамо някой крадец мазохист би тръгнал дакраде крайслер, все ми се щеше да избегна

разговора с майка ми и да давам някакво куцообяснение как нейната кола е изчезнала презнощта, и то в средата на седмицата.

Излязохме и се облегнахме на минивана.Въздухът беше горещ и гъст. Усещах какдрехите ми се лепят по кожата. Пак ме хванашубето. Имах чувството, че някой нинаблюдава скришом. Мракът се бе задържалпрекалено дълго, нощта нямаше край, ачервата ме боляха от толкова много часовепритеснения. Марго бе успяла да намерикартите и под светлината на уличната лампабоядисаният й в синя боя пръст посочимаршрута ни.

— Мисля, че там има ограда — каза ипосочи към някаква стена от дървени летви,покрай която бяхме минали точно преди дапаркираме. — Четох за това онлайн. Сложилия, след като някакъв се напил и решил да влезев парка посред нощ и да поплува с косатката,която го убила на секундата.

— Сериозно?— Да. Така че след като този е успял да

мине пиян, няма причина да не можем даминем съвсем трезви. Ние сме нинджи все пак.

— Ти може би си, но аз.— И ти си нинджа. Много шумен и малко

неадекватен нинджа, но и двамата сме нинджи— каза Марго. После прибра косата си задушите, вдигна качулката и я завърза. Уличнаталампа огря изострените черти на бледото йлице. Може би и двамата бяхме нинджи, носамо тя имаше подходящ екип.

— Добре — каза. — Сега запомникартата.

На този етап най-страшната част отмаршрута, който бе планирала, беше ровът свода. Воден свят има форма на триъгълник.От едната страна минава шосе, но Марго каза,че със сигурност се наблюдава. От другатастрана има езеро, което е дълго не по-малко откилометър, а третата част е отводнителен

канал или нещо такова. На картата ми сеструваше доста широк. Може би колкото шосес две платна. А във Флорида в отводнителнитеканали често има алигатори.

Марго ме хвана за раменете и ме обърнакъм себе си.

— Вероятно ще ни хванат. И когато товасе случи, не се обаждай, аз ще говоря. Искамсамо да изглеждаш мил и сладък, уверен иневинен и всичко ще е наред.

Заключих колата, опитах се да пригладярошавата си коса и прошепнах: „Аз съмнинджа“. Не исках да го чуе.

— Разбира се, че си нинджа — казаентусиазирано тя. — Сега да вървим.

Претичахме през шосето и тръгнахме презтреволяци, храсти и покрай някакви дъбовидървета. Започнах да се тревожа да непопаднем на отровен бръшлян, но нинджите несе страхуват от подобно нещо. Вървях отпред спротегнати ръце и се опитвах да разбутам

бодили, клони, храсти. Вървяхме право къмканала. Най-сетне дърветата изчезнаха и преднас имаше само голо поле. Видях паркингавдясно и канала пред нас. Хората можеха да низабележат от колите, ако имаше коли, акоимаше хора. Но нямаше. Хукнахме презполето, после завихме рязко към паркинга иМарго извика „Сега! Сега!“ и аз се втурнахпрез шестте ленти на шосето. Макар че нямашепукната кола, имах чувството, че върша нещомного грешно и много, много вълнуващо.

Стигнахме от другата страна и клекнахмев тревата до паркинга. Марго посочи къмняколко дървета между безкрайния гигантскипаркинг на Воден свят и черната вода наканала. Бягахме около минута покрайдърветата и тогава тя дръпна тениската ми,спряхме и тя каза:

— Сега канала.— Дамите са с предимство — казах.— Не е задължително, хайде давай —

отвърна тя.Не мислех за алигаторите, нито пък за

отвратителната черна тиня. Просто се засилихи скочих напред, паднах във вода до кръста и седна крачка излязох от другата страна. Водатамиришеше кошмарно, усещах я хлъзгава имазна по кожата си, но поне не бях мокър откръста нагоре. Не и докато Марго не скочи име изпръска. Аз се обърнах и на свой ред яизпръсках. Тя се престори, че й се гади и щеповърне.

— Един истински нинджа не пръскадругите нинджи с вода — оплака се тя.

— Истинският нинджа не пада във водатакато хипопотам — казах.

— О, добре, туш!Гледах как се измъква от канала и бях

толкова щастлив, че няма алигатори. Пулсътми, макар и забързан, беше в границите наприемливото. Черната й тениска бе прилепналакъм тялото й, всичко вървеше доста добре,

чувствах се доста добре, докато перифернотоми зрение не улови някакво движение, змияили влечуго. До Марго! Тя точно излизаше отводата. Видях как ахилесовото й сухожилие сестегна и преди да успея да забележа каквото ида било друго, змията се изви нагоре смълниеносна скорост и я ухапа по глезена,точно под ръба на крачола на джинсите й.

— Мамка му — каза и погледна надолу.— Мамка му! — Повтори пак. Змията не япускаше, висеше на крака й. Аз се гмурнах идръпнах змията за опашката, изскубнах я открака на Марго и я метнах в канала.

— Господи! Какво беше? Мокасин 7 либеше?

— Не знам. Лягай, лягай — промърморих,вдигнах крака й и дръпнах крачола наджинсите нагоре. Имаше две капки кръв там,където змията бе впила зъбите си. Наведох се исложих уста върху раната и започнах да смучас все сила, опитвах се да изсмуча отровата.

Изплюх и пак се наведох, но тогава тя каза:— Не, не, чакай, виждам я — скочих

ужасен, но тя добави: — Не е отровна. Това епросто обикновена водна змия.

Тя сочеше към канала, аз проследихпръста й и видях малко водно змийче. Плувашепо повърхността на тинята. Сега неизглеждаше толкова страшно, приличаше нановороден гущер.

— Слава богу — казах и седнах до нея данаваксам с дишането.

Тя погледна ухапаното и след като сеувери, че кървенето е спряло, попита:

— Как беше любовната ти афера с краками?

— Много вълнуваща — отвърнах и товаси беше самата истина. Тя облегна тялото сивърху моето и усетих горната част на ръката йвърху ребрата си.

— Ето затова си избръснах краката тазисутрин. Точно това беше причината. Мислех

си, че човек никога не знае кога някой може дазахапе глезена му, за да изсмуче… примерно…змийска отрова.

Пред нас имаше ограда от мрежа и бешевисока само около метър и осемдесет. Кактоказа Марго:

— Е, на нищо не прилича. Първонеотровна змия, сега и тая ограда? Охранататук е направо обида за всеки един нинджа.

Тя се качи, прехвърли се и слезе. Като постълба. Аз успях да не падна.

Побягнахме покрай някакви дървета. Бяхасамо няколко, но изглеждаха като прегърнати втъмното, сякаш за да пазят гигантските матовирезервоари, където може би имаше животни.Стигнахме до асфалтова пътека и вече можехда видя амфитеатъра, където една косатка меизпръска, когато бях малък. Отвисокоговорителите се чуваше тиха музика,като оная, дето я пускат в магазините. Може битака успокояваха животните.

— Марго, ние сме във Воден свят.— Ама ти сериозно ли? — попита

саркастично тя и се устреми напред и аз следнея. Стигнахме до мястото с тюлените, но майвътре нямаше никакви тюлени.

— Марго, ние сме във Воден свят!— Наслаждавай се, докато е време — каза

тя, без да си движи устата. — Защото охранатаидва.

Хукнах през някакви високи до кръстахрасти, но тя не помръдна и аз спрях. Мъж вуниформа на Воден свят се приближи многомудно и съвсем спокойно попита:

— Как сте?Държеше някаква кутия. Парализиращ

спрей, предположих на мига.За да запазя самообладание, започнах да

си задавам някакви съвсем разсейващивъпроси. Дали белезниците му са обикновени,или са с логото на Воден свят. Дали са сформата на извити делфинчета, или нещо

такова…— Всъщност тъкмо си тръгвахме — каза

Марго.— Няма нищо по-сигурно от това — каза

той. — Въпросът е дали ще излезете пеша, илив оранжевата кола на шерифа.

— Ако за Вас няма никакво значение, майпо-добре да вървим пеша — каза Марго. Азстиснах очи. Исках да й кажа, че не е време зазаядливи коментари, но той се засмя.

— Знаете ли, че преди две години единчовек загина тук. Скочи в големия водоем. И сани казали да не пускаме никого да си ходи удома пеша, след като е влязъл с взлом,независимо дали е красиво момиче, или не.

Марго дръпна блузата си да не стои такаприлепнала до тялото й и едва тогава разбрах,че оня говореше на гърдите й.

— Ами тогава май трябва да ниарестувате.

— Там е работата, че тъкмо се канех да си

ходя и да пия една бира и да спя, а ако се обадяна полицията, онези има да се мотаят колкотоси искат. Просто сега си мисля на глас и сечудя какво да правя — каза той и тогава Маргоповдигна вежди, сякаш разбра нещо, което азне разбирах. После зарови ръка в пълния сисъс заблатена вода джоб и извади една мокрастодоларова банкнота.

— Е, няма да е зле да тръгвате сега. Наваше място не бих минал покрай кита, защотонавсякъде около него има камери и ще вивидят, а не искам никой да знае, че сте билитук.

— Да, сър! — каза скромно иизпълнително тя, а той се отдалечи и изчезна вмрака. — Мамка му, как не исках да му давамкинти на тоя перверзник. Но какво толкова,парите са за харчене.

Едва чувах какви ги говори.Единственото, което усещах в тези секунди,беше облекчението, което напускаше тялото ми

и караше кожата ми да потръпва. Товапървично удоволствие си струваше всичкитревоги, които бях изпитал преди това.

— Слава богу, че не извика ченгетата —казах.

Марго не отговори. Тя гледаше зад мен сприсвити, почти затворени очи.

— Изпитах същото, когато влязох вЮнивърсал студио — додаде след малко. —Хубаво е наистина, но след като влезеш, нямакой знае какво. Въртележките на работят.Всичко, което си струва да се види, езаключено. Всички животни са прибрани вразни водни танкери. — После завъртя глава исе огледа. — Предполагам удоволствието не е втова да си вътре.

— А в какво е удоволствието? — попитах.— Да го планираш… може би. Не знам.

Когато постигнеш нещо, усещането никога не етака хубаво, както си си мислел и надявал.

— За мен е супер — казах съвсем

объркан. — Макар че няма нищо за гледане. —Седнах на една пейка и тя се настани до мен.Гледахме към мястото за тюлените, но тамнямаше никакви тюлени. Един празен остров,на който не живееше никой и нямаше нищоосвен няколко пластмасови стъпала ивъзвишения. Можех да усетя аромата й. Поттаи миризмата на блато, шампоана й с дъх налюляци, и кожата й с аромат на натрошенибадеми.

Почувствах се ужасно изморен. Помислихси, че можем да легнем на някое местенце стрева, там, във Воден свят, аз — по гръб, а тя— полегнала настрани до мен, с глава нарамото ми и с ръка през тялото ми, обърналалице към моето. Без да правим нищо — самода лежим под небето един до друг. Тук нощтабе така ярко осветена, че дори звездитеизглеждаха като удавени. И може би щях даусетя как дъхът й се удря във врата ми, можеби щяхме да останем до сутринта, когато

първите туристи щяха да дойдат и да ниподминават, щяха да си мислят, че и ние сметуристи. Може би просто щяхме да изчезнемсред тях.

Но не. Имаше толкова много неща заправене: едновеждия Чък, който задължителнотрябваше да се види, имаше Бен, на койтотрябваше да се разказват подробности от тазинощ, имаше часове, на които трябваше да сеприсъства, имаше концертна зала, имаше Дюк,имаше бъдеще, за което да се мисли.

— Кю? — обади се Марго.Погледнах към нея и за секунда се зачудих

какво иска да ми каже, но после се събудих отсъня или от мечтата. И чух. Музиката втонколоните звучеше по-силно и вече не бешеонази музика, дето я пускат в магазините, бешеистинска музика. Онази стара джаз песен,която баща ми харесваше — Stars Fell onAlabama. Дори и през малките колонки нависокоговорителите разбираш, че този, който

бе изпял тази песен, е можел да изпее понехиляда прелестни ноти наведнъж.

Точно тогава усетих онази устояла нагодините, непрекършена линия между мен инея, която се простираше чак от люлките ни,през умрелия пич в парка, през годините,когато бяхме само познати, та чак досега.Исках да й кажа само едно. За менудоволствието не беше в планирането, не бешевъв вършенето на разни неща, в пристиганетона разни места, в напускането на разни места, ав това, че нашите струни се пресякоха, после серазделиха и сега се пресякоха отново. Но ми сестори много нахално да й го кажа, а и тя вечеставаше.

Очите й бяха сини, сини, много сини,мигаше срещу мен и изглеждаше непоносимокрасива. Точно там, точно такава — с мокритеджинси и с грейналото й в сивата нощ лице.

Аз станах, протегнах ръка и казах:— Може ли един танц?

— С удоволствие — каза тя и направи лекреверанс. И после ръката ми беше в сгъвкатамежду кръста и ханша й, нейната — на рамотоми. И тогава стъпка-стъпка-стъпка настрани.Танцувахме фокстрот около цялотозаграждение за тюлени, но песента несвършваше, звездите над Алабама все такападаха.

— Танцът на шестокласниците — обявиМарго и сменихме местата си, ръцете й нараменете ми, моите на ханша й, петдесетсантиметра между нас. Продължихме датанцуваме фокстрот, докато песента свърши.Направих крачка напред и я наклоних силнонадолу и настрани през ръката си, както нибяха учили в училището по танци „Краун“. Тявдигна единия си крак и се отпусна с цялата ситежест. Или ми имаше пълно доверие, илиискаше да падне.

9

Купихме кухненски кърпи от 7-Илевънна магистралата и се опитахме да избършеммазната и хлъзгава течност от дрехите икожата си. Напълних бензина дотам, докъдетоси беше, преди да потеглим. Седалките щяхада са малко мокрички, когато майка тръгне заработа, но се надявах да не забележи, простозащото никога не би й минало през ума. Моитеродители дълбоко вярваха, че съм най-добревъзпитаното момче, а не от онези момчета,които влизат с взлом във Воден свят, най-добре отгледаното момче на планетата, защотомоето психическо здраве беше доказателство запрофесионалния талант и качества и надвамата.

Не бързах да се прибирам. Карахме помалките улици и шосета, а не по магистралата.С Марго слушахме радио и се опитвахме даотгатнем коя радиостанция бе пуснала Stars

Fell on Alabama. Но после тя намали звука иказа:

— Като цяло, мисля, че тази нощ бешеуспешна.

— Абсолютно — потвърдих, макар чевече мислех за утре. Дали щеше да дойде предзалата за концерти и да поседи с нас? Далищеше да обядва с мен и Бен?

— Чудя се дали утре всичко ще сепромени — казах.

— Да, и аз — отвърна тя. И така сиостана, увиснало във въздуха. После добави: —Ей, като стана дума за утре, в знак наблагодарност за упоритата ти работа ивсеотдайността ти в тази забележителна нощ,искам да ти подаря нещо! — Започна да рови вкраката си и извади фотоапарата. — Вземи го.И използвай силата на Малката Пишка, но яизползвай разумно.

Засмях се и сложих апарата в джоба си.— Ще сваля снимката, когато се

приберем, и ще ти дам апарата в училище.Става ли? — попитах. И все пак исках да микаже, че да, всичко ще е различно в училище,ще бъда твоя приятелка пред всички, и утреняма да се върна при старото си гадже, но тяизрече само:

— Да. Или някой друг път.Беше 5:42, когато завих по Джеферсън

Парк. Минахме по „Джеферсън драйв“, покрайсъда и завихме по нашата улица „Джеферсънуей“. Загасих фаровете за последно. Не знаехкакво да кажа, а и Марго мълчеше. Събрахмебоклуците в една торба от 7-Илевън. Опитахмесе да върнем крайслера в състоянието, в коетобеше преди шест часа, все едно нищо не се беслучило. В друга торба сложихме останалиявазелин, флакона със спрея и последната кутияМаунтитн Дю. Мозъкът ми пулсираше отумора.

Застанах пред вана с по една торба въввсяка ръка и я погледнах. Мина много време.

— Беше страхотна нощ — казах най-сетне.

— Ела — каза тя и аз направих крачканапред. Тя ме прегърна, а торбите ми пречеха,не можех да отвърна на прегръдката й. Но акоги пуснех на земята, щях да събудя всички.Усещах изпънатото й на пръсти тяло, а послеустните й бяха в ухото ми и тя изрече многоясно, дума по дума:

— Ще. Ми. Липсва. Времето. Прекарано.С. Теб.

— О, не трябва — казах. Опитах се даприкрия разочарованието си. — Ако не гихаресваш, можеш винаги да бъдеш с мен и дапрекарваме времето си заедно. Моите приятелиса… всъщност са съвсем О.К.

Устните й бяха толкова близо до лицетоми, буквално усетих усмивката й.

— Страхувам се, че това е невъзможно —прошепна тя. И ме пусна, а аз продължих да ягледам, гледах как прави крачка назад, и после

друга, и още една, и пак. Назад. Тогава тяповдигна вежди и се усмихна. И аз повярвах наусмивката й. Гледах как се качи на дървото,как се прехвърли на покрива и от там изчезна впрозореца на стаята си на втория етаж.

Минах през отключената входна врата,промъкнах се на пръсти покрай кухнята напъткъм стаята си, събух мокрите джинси, метнахги в ъгъла до прозореца, свалих снимката наДжейс от фотоапарата и легнах в леглото.Мозъкът ми щеше да се пръсне от всичко,което исках да й кажа в училище.

ВТОРА ЧАСТ Тревата

1

Спал съм около трийсет минути.Алармата звънна в 6:32. Не съм я чул какпищи до ухото ми, но усетих, че две ръце меразтърсват, и някъде в далечината се носешегласът на майка ми.

— Добро утро, сънчо!— Ъхъ — беше отговорът ми. Бях

значително по-уморен от преди половин час,когато си бях легнал, а това беше в 5:55. Бих сиостанал у дома, но никога не бях отсъствал отучилище, бях най-редовният ученик, а в мига, вкойто осъзнах, че да си редовен ученик, неозначава кой знае какво, и че на никоговсъщност не му пука, вече беше късно даотвиквам и реших да поддържам имиджа жив.Освен това исках да видя Марго, исках да видякак ще се държи с мен сега.

Когато влязох в кухнята, таткоразправяше нещо на майка. Двамата закусваха

на плота. Той ме видя и попита:— Добре ли спа?— Превъзходно — казах, което си беше и

самата истина. Е, обстоятелствата бяханаложили да се наспя малко набързо, новъпреки това се чувствах доста добре.

— Тъкмо разказвах на майка ти, че отизвестно време сънувам този повтарящ сетревожен сън — каза той и се усмихна. —Сънувам, че съм в колежа и имам час по иврит,само че професорът не говори иврит, тестоветене са на иврит, а са на някакъв измислен език.Но всички се правят, че този език не е някакваглупост, а си е точно иврит, даже азбуката е наиврит. И аз правя теста, обаче трябва да пишана език, който не разбирам, и да използвамазбука, която не мога да дешифрирам.

— Много интересно наистина — казах,макар че изобщо не беше интересно. Няманищо по-тъпо от сънищата на другите хора.

— Това е метафора на съзряването —

отвърна майка ми. — Пишеш на език —зрялост, не разбираш езика, използвашазбуката — зряло общуване с хората, но не яразбираш.

Майка ми работеше с побърканитийнейджъри в детски центрове запревъзпитание и в затворите за малолетни.Мисля, че именно затова тя никога не се бетревожила за мен, понеже не се занимавах сритуални обезглавявания на плъхове и непикаех върху собственото си лице. Ето защо тяси мислеше, че съм едно брилянтно възпитанодете.

Една нормална майка би казала: „Ей,изглеждаш така, сякаш излизаш отняколкодневна амфетаминова серия имиришеш на блато. Случайно да си танцувалфокстрот с ухапаната от змия Марго РотШпигелман преди… да речем… два часа?“. Ноне, те предпочитаха да си говорят за сънища.Взех душ, сложих чиста тениска и джинси.

Закъснявах, но това не беше нищо ново.— Закъсняваш — каза мама, щом се

върнах при тях в кухнята. Опитах се да сесъбудя достатъчно, колкото да се сетя как севръзват връзки на маратонки, но с гъстатамъгла в съзнанието ми мисията беше трудна.

— Знам — отговорих уморено.Мама ме закара до училище. Седях на

седалката, където беше седяла Марго. Майкане каза нищо почти през целия път, което бешемного добре, защото бях заспал с подпряна напрозореца глава.

Когато спряхме пред училището, мястото,където Марго паркираше колата си бешепразно. Не можех да й се сърдя, че закъснява.А и нейните приятели не се събираха толковарано като моите.

Докато вървях към момчетата пред залата,Бен извика:

— Ей, Якобсен, сънувах ли, или ти… —поклатих леко глава да спре, той се усети по

средата на изречението и веднага импровизира— и аз ходихме до Френска Полинезия иплувахме в лодка, направена от банани?

— Беше много вкусна лодка — отговорих.Рейдар повдигна многозначително вежди итръгна към едно сенчесто дърво. Последвах го.— Питах Анджела дали се сеща за някоя заБен… за бала де. Няма шанс — каза. —Погледнах Бен, който говореше оживено сбъркалка за кафе в устата.

— Кофти — отвърнах. — Но, от другастрана, е добре. Може да остане с мен и да синаправим един Резърекшън маратон.

Бен се приближи и попита:— Правите се на много тактични ли?

Защото знам, че говорите за трагедията наживота ми, която се свежда до липсата назайченце за бала.

После се обърна и влезе в училището, ание го последвахме покрай залата. Няколкопървокурсници и второкурсници седяха между

нахвърляните по земята калъфи заинструменти и си приказваха.

— Защо изобщо искаш да ходиш? —попитах.

— Пич, това е абитуриентският ни бал.И е единственият, последният и най-добриятми шанс да се превърна в мил спомен вученическото албумче на някое зайченце.

Завъртях очи с досада.Първият звънец удари — пет минути до

час. Хората се заблъскаха и разтърчаха изкоридорите. Точно като кучетата на Павлов.Тримата стояхме до шкафчето на Рейдар.

— Защо ми се обади за адреса на ЧъкПарсън в три часа през нощта?

Тъкмо обмислях как да отговоря на тозивъпрос най-ясно и сбито, когато видях Чък давърви към нас. Смушках Бен в ребрата ипогледнах към Чък. Изборът на Чък бе даизбръсне и лявата вежда. Вероятно бепреценил, че това е най-добрата стратегия.

— Мили боже! — каза Бен.След секунди Чък бе наврял мутрата си в

лицето ми, а аз бях отново залепен зашкафчето. Челото му беше гладкообезкосмено.

— К’во зяпате бе, задници?— Нищо — каза Рейдар. — Да не си

помисли, че гледаме веждите ти?Чък развя среден пръст пред лицето на

Рейдар, удари с все сила шкафчето до мен изамина по коридора.

— Ти ли направи това? — изуми се Бен.— Не трябва да казвате на никого —

предупредих и двамата. После тихо добавих:— Бях с Марго Рот Шпигелман.

— Бил си с Марго Рот Шпигелман в ТРИСУТРИНТА? — Бен едва контролирашевълнението в гласа си. Кимнах. — Сами? —Кимнах. — Бил си с нея, правили сте секс?Трябва да ми разкажеш всяка подробност,всичко в детайл. Трябва да напишеш доклад.

Не, не доклад! Реферат на тема „Как изглеждати какви са на пипане гърдите на Марго РотШпигелман“. Трийсет страници. Минимум!

— Искам да направя рисунка с молив, нотрябва да бъде вярна с оригинала — казаРейдар.

— Приемат се и скулптури по темата —добави Бен.

Рейдар вдигна ръка да му дам думата.Дадох му я.

— Да, питам се дали е възможно данапишеш една секстина8 за гърдите на МаргоРот Шпигелман. Може да ползваш следнитешест думи: розови, обли, твърдост, сочни,възглавница, меки.

— Аз лично считам, че поне една отдумите трябва да бъдебурбурбурбурбурбурбурбур.

— Тази дума не я знам — казах.— Това е звукът, който издава устата ми,

когато прилагам върху някое зайченце

патентованата от Бен Старлинг „МоторнаЛодка“ — и показа какво е моторна лодка —онзи звук, който Бен Старлинг би издал, акослучайно някога, по някакво почти невъзможностечение на обстоятелствата лицето му попаднемежду чифт женски гърди.

— Точно в тази секунда — казах —хиляди момичета в цяла Америка усещат леденполъх, страх и гадене, без да имат и най-малкапредстава защо. Не съм правил секс с нея,перверзен задник такъв!

— Типично! — рече Бен. — Единствениятчовек, който е в състояние да даде на еднозайченце това, от което то се нуждае, съм аз. Исъщо така, аз съм единственият човек, накогото не му се отваря никаква възможност дадемонстрира способностите си.

— Какво удивително съвпадение. Идиразбери — додадох. Животът си беше същият,всичко беше като всеки друг ден, само дето бяхмного уморен. Бях се надявал, че онази нощ ще

промени живота ми, но не беше така. Все ощене.

И вторият звънец удари. Забързахме зачас.

Първият час — алгебра. Сутринта сесъбудих от половинчасовия си сън уморен досмърт, но все пак биваше. Обаче сега, вкомбинация с алгебрата. просто не бешечестно. За да не заспя, започнах да пишабележка на Марго. Никога нямаше да й япратя. Само обобщавах любимите си мигове оттази нощ. Но дори това не можеше да мезадържи буден. В един миг химикалът простоспря да се движи, полезрението ми се свивашевсе повече и повече. Опитах се да си спомнядали да виждаш като през тунел е един отпризнаците на умората. Реших, че вероятно етака, защото единственото, което виждах, бешегосподин Джиминес пред дъската. И този образбеше единственото, което мозъкът ми бе всъстояние да обработи.

— Куентин? — каза той. Бях крайнообъркан, понеже в моята вселена се случвашесамо едно: господин Джиминес пише надъската. Изобщо не можех да проумея как евъзможно той да бъде и глас, и в същото времеда е визуално присъствие в живота ми.

— Да?— Чу ли въпроса?— Да? — попитах пак.— Нали вдигна ръка да отговориш?Погледнах към ръката си, за да се уверя,

че е вдигната. Беше. Никаква идея как съм явдигнал и защо. Единственото, върху коетоработеше мозъкът ми, бе как да я сваляобратно и какви точно движения трябва да сенаправят във връзка с това начинание. Следзначителна борба на мозъчните клетки, успяхда я сваля и след това с върховни усилия казах:

— Мога ли да ида до тоалетната?— Отивай — отвърна той и после някой

вдигна ръка и отговори на въпроса за някакво

диференциално уравнение.Отидох до тоалетната, наплисках се с

вода, облегнах се на мивката и се огледах вогледалото. Очите ми бяха целите в червеникръвоизливи. Започнах да ги търкам, сякашбяха нещо, което може да се изтрие илизабърше. Естествено, не успях. И тогава михрумна брилянтна идея. Влязох в еднататоалетна, пуснах капака на седалката, седнах,облегнах се на стената и заспах. Сънят мипродължи около шестнайсет милионни отсекундата, защото точно тогава звънецътудари. Станах и тръгнах към кабинета полатински, после се преместих към кабинета пофизика, и после дойде четвъртото междучасие.Намерих Бен в столовата и му казах:

— Трябва да дремна.— Айде да обядваме с КЗИГПМ —

отвърна той.КЗИГПМ беше петнайсетгодишният буик,

който тримата по-големи братя и сестри на Бен

бяха карали безотговорно и безнаказано и бедостигнал до Бен в следното състояние: целиятоблепен с тиксо и други залепващи ленти,както и в петна от най-разнообразни гами накафеникавожълтото, като пръски отразстройство. Казваше се Карай Здраво и ГоПрибери Мокър, но за кратко до наричахмеКЗИГПМ. КЗИГПМ не се движеше с бензин, ас неизчерпаема човешка вяра и надежда.Сядаш на горещата седалка, излизат тиняколко мехура от допира с нажеженатаизкуствена кожа, после Бен врътва ключа,двигателят и той се опитва да врътне няколкопъти, подрипва като риба на сухо точно предида направи последните си няколко мятания вборбата за въздух, няколко предсмъртни хлипаи край. Сетне започваш да се молиш по-съвестно и сърцато, моторът врътва няколкопъти, пак се молиш и накрая захапва.

Бен запали КЗИГПМ и пусна климатика.Три от четирите прозореца не се отваряха, но

за сметка на това климатикът работешебезотказно, макар че първите няколко минутисамо вкарваше горещ въздух отвън, който сесмесваше със запарения въздух в колата.Пуснах предната седалка до долу, излегнах се иму разказах всичко: как Марго дойде напрозореца ми, УолМарт, отмъщението, СънТръст Билдинг, как объркахме къщите, Воденсвят, и Ще-ми-липсва-времето-прекарано-с-теб.

Не ме прекъсна нито веднъж. Бен бешедобър приятел, в смисъл имаше известнакултура на изслушване. Но когато свърших,той на секундата зададе най-жизненоважниявъпрос:

— Чакай, чакай. Я пак за ДжейсУърдингтън. За какъв размер… липса наразмер говорим?

— Може би прохладата на нощта изначителният стрес да са изиграли определенароля, но… Добре де, виждал ли си молив? —

попитах и той кимна. — Виждал ли си гумичкана молив? — Той пак кимна. — Значи, катоизтриеш нещо написано с молив с тазигумичка, нали остава едно такова сивкавочерномасурче? — Пак кимна. — Е, бих казал надължина е колкото три такива масурчета, а наширина — едно.

Бен редовно и систематично бепринуждаван да бърше задниците на такивакато Джейсън Уърдингтън и Чък Парсън.Правеха го на луд, затова си мислех, чезаслужава своята минутка щастие. Но той дорине се засмя. Седеше и клатеше глава снедоумение.

— Господи, какъв отвратителен задник етоя.

— Така е.— А тя е от онзи вид хора, които или

умират трагично на двайсет и седем катоДжими Хендрикс и Джанис Джоплин, илинякак израстват над всички и печелят

примерно първата по рода си Нобелованаграда за величие.

— Да — казах. Никога не можеше да миписне да говоря за Марго Рот Шпигелман, нопък и никога досега не бях изпитвал такаванечовешка умора. Сложих глава върхунапуканата облегалка и заспах на мига. Когатосе събудих, видях хамбургера и бележката:„Пич, трябва да влизам в час. Ще се видимслед репетицията“.

След последния час се опитах дапревеждам Овидий, облегнат на стената предзалата. Беше нужна голяма доза концентрация,за да не обръщам внимание на какофонията отпокъртителни звуци вътре. Винаги оставах вучилище, когато те имаха репетиция, защото даси тръгна преди Бен и Рейдар, би означавалода изтърпя унижението на единствения в светазавършващ гимназист без кола, седнал катомалоумник в училищния автобус.

Когато свършиха, Бен остави Рейдар пред

тях, точно до „селския център“ на ДжеферсънПарк, съвсем близо до къщата на Лейси. Послеме закара до нас. Забелязах, че колата наМарго я няма пред тях. Значи, не бе останалавкъщи да спи. Беше отсвирила даскалотозаради някое друго приключение, в коетолипсваше само едно — аз. Може би бе решилада прекара деня в нещо полезно. Примерно данамаже възглавниците на всичките си враговес депилатоар. Почувствах се изоставен, но тясъс сигурност е знаела, че така или иначе нямада отида с нея. Прекалено много държах наредовното си присъствие в училище. Заминалана екскурзия за три дни по Мисисипи? Или пъке тръгнала да пътува с някоя циркова група, ейтака, временно, за няколко дни? Но, разбира се,не беше нито едното, нито другото. Беше нещо,което не можех да си представя, нещо, коетоникога нямаше да ми мине през ум, простозащото аз не можех да бъда Марго.

Питах се с какви ли истории ще се върне

този път. И се питах дали ще ги разкаже намен, примерно през обедната почивка вучилище. Може би това бе имала предвид,когато каза, че ще й липсва времето, прекаранос мен. Тя е знаела, че ще замине на някое отнейните пътешествия и приключения, далечот… амбалажния Орландо. Хартиеният град. Акогато си дойде? Кой знае. Нямаше да прекарапоследните седмици в гимназията с хората,които са й били приятели. Значи, щеше да бъдес мен.

Слуховете тръгнаха в мига, в който тяизчезна. Бен ми се обади след вечеря.

— Разправят, че не си вдигала телефона.Някой, който я има в листата във Фейсбук,каза, че споменала, че може да се мести внякой от складовете на Страната на бъдещето вДисни.

— Това е пълен идиотизъм — казах.— Така е. Страната на бъдещето е най-

гадното място в Дисни. Някой каза, че се

запознала с някакъв в интернет.— Да бе, да!— Добре де, къде е тогава?— Отишла е някъде сама и се забавлява

така, както не можем дори и да си представим.— Искаш да кажеш, че… си играе сама

със себе си? — изкиска се Бен.— Стига, Бен — изсумтях. — Искам да

кажа, че е някъде и прави неща, каквито самоМарго може да прави. Прави история, правиистории, които да се разказват от уста на уста,преобръща светове и съдби.

Цяла нощ лежах настрани и гледахневидимия свят зад прозореца. Положихогромни усилия да заспя, но не се получаваше.Очите ми сами се отваряха и поглеждаха снадежда към прозореца. С надеждата, чеМарго Рот Шпигелман ще се появи в рамката ище измъкне уморения ми задник навън. За ощеедна незабравима вечер.

2

Марго изчезваше доста често. Ето защов училище нямаше никакви масови кампанииот сорта „Да намерим Марго“, но всичкиусещахме, че я няма. Гимназията не е нитодемокрация, нито диктатура, нито анархия(противно на широко разпространенотомнение). Гимназията е монархия, катомонархът се избира в зависимост от…божествеността му. И когато кралицата отидена почивка, нещата се променят. По-точноказано — стават по-зле. Например миналатагодина, точно по време на екскурзията наМарго по Мисисипи, Бека пусна онзи слух заКървавия Бен. И тази година нещата неотиваха на добре. Малкото момиченце, коетобе сипало по невнимание масло вместо вода вогъня, бе избягало с пръст в устата. Пожарътбеше неизбежен.

Сутринта успях да стана навреме, за да се

кача в колата на Бен. Всички пред залата бяханеобичайно тихи.

— Пич — започна Франк (един отприятелите ни) с много сериозно изражение, —Чък Парсън, Тади Мак и Клинт Бауер взелишевролета на Клинт и прегазили дванайсет отколелата на зайците и на второкурсниците.

— Гадно — казах и поклатих глава.— Освен това — добави Ашли — някой

сложил списък с нашите имена в тоалетната намомичетата и срещу тях… абе обидни неща.

Поклатих пак глава и се присъединих къмобщото мълчание. Нямаше смисъл да казвамена учители или директори, да се оплакваме, даги накисваме, защото това беше пробвано иединственият възможен резултат беше ощегърч за наша сметка. Обикновено чакахменякой, като Марго например, да им напомни,че са тъпи конски задници.

Но Марго ми беше отстъпила правото заоткриването на контраофанзива. И тъкмо се

канех да кажа нещо, когато в периферното мизрение се появи гигантски човешки индивид счерна скиорска маска и голям зелен воденпистолет в ръка. Беше се засилил като засветовен медал по спринт. Когато мина покрайнас, той ме изблъска по рамото, загубихравновесие и паднах върху напукания цимент.В момента, в който стигна до вратата, той сеобърна и извика:

— Опита се да се будалкаш с нас, сега щеси получиш набиването.

Не познах гласа.Бен и още един приятел ме вдигнаха на

крака. Рамото ме болеше, но не исках дапроличи, затова не го разтърках.

— Добре ли си — попита Рейдар.— Да, няма проблем — и чак сега

потърках рамото си.Рейдар поклати глава:— Някой трябва да обясни на тоя, че

можеш да си получиш боя, можеш да набиеш

някого, да бъдеш набит, но не може да сиполучиш „набиването“.

Засмях се. Някой посочи с глава къмпаркинга. Погледнах. Две момчета от малкитевървяха към нас. Целите им тениски бяхамокри и висяха върху кльощавите им телцакриви и натежали от шуртящата вода.

— Това беше пикня! — извика един оттях. Другият мълчеше и се стараеше да държиръце встрани от тениската си, което нямашекак да стане, тъй като течността се стичаше отръкава надолу по кожата на ръцете му.

— Животинска или човешка пикня? —попита някой.

— Де да знам, бе! Да не съм експерт попикните?

Приближих се до момчето, сложих дланвърху главата му, понеже само там нямашеурина, и казах:

— Ще оправим тая работа.Удари вторият звънец и с Рейдар

хукнахме за часа по математика. Щом седнахна чина и се опитах да раздвижа ръка, рамотоми изврещя от болка. Рейдар потупа тетрадкатаси, където беше написал: „Как ти е рамото?“.

Написах в ъгъла на моя лист: „Всравнение с малките, мога да кажа, чепосрещнах утрото в поле, осеяно с усмихнатимакове и няколко дъги над тях“.

Рейдар прикри смеха си, но не достатъчнодобре, защото господин Джиминес го застреляс поглед. Написах: „Имам план, но преди товатрябва да разберем кой е бил оня с маската“.

Рейдар написа: „Джаспър Хансън“. Иметобеше заградено няколко пъти. Това меизненада.

„Как разбра?“Рейдар написа: „Не забеляза ли, че

тъпакът беше облякъл собствения си футболенекип с номера и всичко останало“.

Джаспър Хансън беше в малките класове.Винаги си бях мислил, че е напълно безобиден.

Даже го намирах за… добронамерен, ако„здрасти-как-си-пич-добре-а-ти“ може да сезачете като форма на добронамереност. Немислех, че е човек, който ще тръгне да пръскапикня по зайците в училище. Честно, вбюрократичната структура на гимназиятаУинтър Парк, Джаспър Хансън беше нещокато Заместник-главен секретар по спорта иборбата с престъпността. Когато едно таковамомче го повишат в ранг Вицепрезидент наОтдела по стрелба с пикня, нещата излизатизвън контрол и трябва да се вземат незабавнимерки.

Когато се прибрах у нас следобеда,регистрирах нов акаунт и написах един мейл настария си приятел Джейсън Уърдингтън.

От:mavenger@gmail.com

До:jworthington90@yahoo.com

Относно: ти, аз, къщатана Бека Арингтън, твояпенис и т.н.

Скъпи господинУърдингтън,

1. 200 долара в брой дабъдат изплатени на всекиедин от колегите Ви катокомпенсация заразрушените колелета следнасилствено премазване спревозно средство„Шевролет Тахо“. Несмятам, че това ще се окажепроблем, като се имапредвид значителнияткапитал, с койторазполагате.

2. Ситуацията сграфитите в тоалетната намомичетата излиза извън

контрол и това начинаниетрябва да се спре незабавно.

3. Какви са тези воднипистолети? Каква е тазиурина? Моля Ви, пораснете!И малко по-сериозно!

4. Трябва да се научитеда се отнасяте към колегитеси с респект, и най-вече къмтези, които са подфинансовото благополучиена родителите Ви.

5. Няма да е зле даинструктирате членовете наекипа си да се държат посъщия начин.

Напълно разбирам, чеще е трудно да се изпълнятвсички тези изискваниянаведнъж. Но нека Випоясня, че за мен ще бъде

още по-трудно да не споделяс целия свят приложенатакъм мейла снимка.

Сприятелскисъседскипоздрав,

ВашаНемезида

Отговорът дойде след дванайсет минути.

Виж, Куентин. Да, да,знам, че си ти. Знаеш, ченямам нищо общо с оня,който напръска момчетата спикня. Съжалявам, но немога да бъда отговорен задействията на другите хора.

Моят отговор:

Господин Уърдингтън,Добре разбирам, че не

можете да контролиратеЧък и Джаспър.

Но моля, разберете, чеаз съм в същата неизгоднаситуация. Не мога даконтролирам малкотодяволче на лявото ми рамо.А то само повтаря: СВАЛИСНИМКАТА СВАЛИСНИМКАТА КОПИРАЙ ЯКОПИРАЙ Я РАЗЛЕПИ ЯИЗ ЦЯЛОТО УЧИЛИЩЕНАПРАВИ ГО НАПРАВИГО. А на дясното ми рамо еседнало едно малко сладкоангелче и казва: „Човече,дяволски и ангелски се

надявам момчетата да сиполучат парите впонеделник, рано сутринта,с настъпването на свежотоутро“. И аз се надявам,малко ангелче. И аз сенадявам.

Сприятелскисъседскипоздрав,

ВашаНемезида

Той не отговори. Нямаше и защо. Всичкобеше казано.

Бен дойде след вечеря и играхме наРезърекшън, но спирахме на всеки половин часда се обадим на Рейдар, който беше на среща сАнджела. Оставихме му единайсет съобщения,

всяко следващо все по-дразнещо и нецензурноот предишното. Беше малко след девет, когатона вратата се позвъни. Майка ми извика:„Куентин!“. Помислихме, че е Рейдар.Сложихме играта на пауза и аз отидох въввсекидневната. В антрето стояха Чък Парсън иДжейсън Уърдингтън. Приближих се иДжейсън каза:

— Здрасти, Куентин.Аз кимнах. Джейсън обърна поглед към

Чък, който ме изгледа и измънка:— Съжалявам, Куентин.— За какво? — попитах.— Дето казах на Джаспър да намокри

онези момчета с пикня — измърмори той,направи кратка пауза и добави: — И заколелата.

Бен разтвори ръце като за прегръдка:— Ела да те прегърна, бе пич! — каза Бен.— К’во?— Ела де — повтори Бен. Чък направи

крачка напред. — По-близо — каза Бен. Чъкбеше заел цялото антре и вече бе на педя отБен. И тогава Бен взе че заби юмрук в коремана Чък. Чък дори не мигна, но веднага направикрачка назад да се приготви да горазпердушини, но Джейс го хвана за ръката иказа:

— Споко, пич. Дори не те заболя.После Джейс протегна ръка и ми рече:— Кефи ме, че си смел, копеле. Задник си,

ама си смел.Стиснахме си ръцете и те си тръгнаха.

Качиха се в лексуса на Джейс и се пуснаха назаден. Веднага щом затворих входната врата,Бен изрева с цяло гърло:

— Аааааааааааааа! Мили божееее! Ръкатамиииии! — после се опита да свие ръката си вюмрук и сгърчи лице. — Мисля, че ЧъкПарсън има вързана тухла към стомаха.

— На тая тухла й викат мускули.— О, да, май съм чувал такова нещо.

Потупах го по гърба и тръгнахме къмстаята ми да си продължим играта. Тъкмо япуснахме и Бен каза:

— Между другото, забеляза ли, че Джейсказа „копеле“. Мисля, че възкресението на товаобръщение се дължи изцяло и единствено намен, единствено и само на личния ми чар ивеличие.

— Да. Прекарваш петък вечер преднякаква компютърна игра и се стискаш заръката, която почти счупи, докато правешежалък опит да размажеш железните черва наняк’ъв. Нищо чудно, че Джейс си паркираколата до каручката ти.

— Поне съм дяволски добър наРезърекшън — каза той и ме застреля в гръб,макар че играехме в един отбор.

Поиграхме още малко, после Бен се сви напода, притиснал джойстика към гърдите си, изаспа. И аз бях уморен. Беше дълъг ден. Реших,че Марго ще се върне до понеделник. Но се

чувствах горд, че аз бях този, който спряатаката на куците задници.

3

След тази нощ всяка сутрин поглеждахкъм прозореца й и търсех признак, че се евърнала, търсех признак на живот в стаята й.Тя винаги пускаше ратановите щори до долу,но откакто замина, майка й ги бе вдигнала иможех да видя част от синята стена и белиятаван. Беше неделя сутринта, само четирийсети осем часа, откакто изчезна. Знаех, че едва лиси е у дома, но когато погледнах към прозорецай и видях вдигната щора, усетих какразочарованието ме прониза.

Измих си зъбите и ритнах Бен няколкопъти в опит да го събудя. Излязох от стаята сипо къси гащи и тениска и видях петима душиседнали край масата за хранене. Майка ми ибаща ми. Майката и бащата на Марго. И единнисък и пълен афроамериканец с много големиочила и в сив костюм. Държеше папка.

— Ъъъ… добро утро — казах.

— Куентин — обади се майка ми, —виждал ли си се с Марго в сряда през нощта?

Облегнах се на стената срещу непознатия.Вече бях решил какво да отговоря.

— Да. Появи се на прозореца ми околополунощ, поговорихме минутка или две, послегосподин Шпигелман я извика и тя се прибра.

— И това е всичко? Не я ли видя по-късно? — попита баща й. Изглеждаше достаспокоен.

— Не, защо?Майката на Марго отговори с писклив

глас:— Е, май е избягала. За кой ли път —

въздъхна тя. — Това е вече… кажи, Джош…четвърти път, нали?

— О, отдавна не ги броя — рече ядно той.Афроамериканецът се обади:— Подавате сигнал за пети път. Детектив

Отис Уорън — каза и ми кимна.— Куентин Якобсен — отвърнах.

Майка ми стана и прегърна госпожаШпигелман през раменете.

— Деби, знам, че ситуацията е многотревожна и неприятна. Наистина съжалявам.

Тоя номер го знаех. Казваха мусъпричастно изслушване. Психологическитрик. Казваш на някого това, което знаеш, чеизпитва, за да го накараш да се чувстваразбран. Майка ми го прави постоянно.

— Не съм разтревожена, не съм ядосана— отвърна госпожа Шпигелман. — Аз съм дотук. Край с това.

— Точно така — подкрепи я мъжът й. —Днес следобед идва ключарят и сменямеключалките. Тя е на осемнайсет. Детективъттоку-що каза, че повече нищо не можем данаправим.

— Не казах точно това — прекъсна годетектив Уорън. — Казах, че не е малолетна иима законно право да напусне дома народителите си.

Господин Шпигелман продължи да говорина майка ми:

— С радост бихме платили зауниверситета й, но да поддържаме това… тазиглупост. Кони, тя е на осемнайсет! И все такаегоцентрична. Трябва да разбере, че така нестава, трябва да разбере какви сапоследствията от подобно поведение.

Майка ми махна ръката си от рамото нагоспожа Шпигелман и добави:

— Бих казала, че последствията от товатрябва да са малко повече любов.

— Ти не си й майка, за теб тя не едъщерята, която да стъпва отгоре ти като върхуизтривалка за обувки. От десет години нимачка. Имаме друго дете. Трябва да мислим иза него.

— И за себе си — добави бащата. Послеме погледна. — Куентин, много съжалявам,ако се е опитала да те въвлече в нейните малкиигрички. Не можеш да си представиш колко…

колко неудобно се чувстваме. Ти си таковадобро момче, а тя е… какво да кажа…

Оттласнах се от стената. Познавахродителите на Марго, но не съвсем добре. Ивъпреки това не бях предполагал, че могат дабъдат такива гадняри. Нищо чудно, че им бешеядосана в сряда през нощта. Погледнах къмдетектива. Той прелистваше папката.

— Знае се, че винаги оставя някакваследа, прав ли съм?

— Следи за разгадаване — каза господинШпигелман и стана. Детективът бе сложилпапката на масата и баща й се наведе дапогледне. — Следи, загадки навсякъде изкъщата. Когато избяга за Мисисипи, предитова яде супа с фиде като буквички. И тогава вкупата си беше оставила точно четири букви —М, И, С, П. Беше много разочарована, че небяхме успели да разберем какво е искала дакаже. Тогава я попитах: „Как очакваш да тенамерим, Марго, дори и да бяхме разбрали, че

е Мисисипи? Това е голям щат!“.Детективът прочисти гърлото си и каза:— И е оставила Мини Маус на леглото си

в нощта, когато е влязла в Дисни?— Да — каза майка й. — Следите. Тъпите

й загадки. Но вярвайте ми, не е възможно да япроследиш. Наникъде не водят.

Детективът вдигна глава от бележника си.— Ще съобщим, че е изчезнала, но не

можем да я принудим да се върне. Не езадължително да я очаквате да се приберескоро. Поне не под вашия покрив.

— Аз не я искам под нашия покрив —каза госпожа Шпигелман и вдигна кърпичкакъм очите си, макар че в гласа й нямаше грамтъга, да не говорим за плач. — Знам, че звучиужасно, но това е истината.

— Деб — обади се майка ми с онзи глас, скойто провеждаше терапиите си.

Госпожа Шпигелман едва поклати глава.— Какво да направим? Казахме на

детектива. Съобщихме, че е изчезнала. Тя епълнолетна, Кони.

— Тя е вашето пълнолетно дете — казамайка ми. Все още запазваше спокойствие.

— О, стига, Кони! Виж, толкова ли елошо, че за нас е щастие, манна небесна, че яняма вече в дома ни? Разбира се, че е лошо. Нотя беше лошото, болестта, злото в семействотони! Как може да тръгнеш да търсиш някого,който заявява, че не иска да бъде намерен,който ти оставя разни следи за разгадаване,които не водят до нищо. Който постоянно бяга.Не можеш! Не е възможно!

Майка ми и баща ми се спогледаха.Детективът се обърна към мен:

— Синко, искаш ли да си поговоримнасаме?

Кимнах и двамата се запътихме къмспалнята на родителите ми. Той седна вкреслото, а аз на ръба на леглото.

— Момче, нека ти дам един съвет —

подхвана той. — Никога не се хващай надържавна работа. Защото, като бачкаш заправителството, работиш за хората. А когатоработиш за тях, трябва да се срещаш с хоракато Шпигелман, ако ги броим за хора. — Туксе засмях. — Ще съм напълно откровен с теб.Тези хора умеят да бъдат добри родители точнотолкова, колкото аз умея да пазя диета. Ималсъм си работа с тях и преди. Не ги харесвам.Не ми пука дали ще им кажеш къде е, но ще серадвам и ще съм ти благодарен, ако кажеш намен.

— Не знам — казах. — Наистина не знам.— Момче, много съм мислил за това

момиче. Тези неща, които ги прави. Влиза вДисни, нали? Отива в Мисисипи и оставябуквички в супата. Организира цялата таякампания за снабдяване на стотици къщи стоалетна хартия.

— И това ли знаете? — попитах. Двегодини преди това Марго беше начело на

кампанията за доставка на тоалетна хартия встотици къщи, и то само за една нощ. Нямазащо да казвам, че аз не бях поканен в товаприключение.

— Работех по този случай. Имам нужда оттвоята помощ да разбера кой планира всичкотова? Тези безумни схеми? Тя е говорителят,лицето на всички тези неща, достатъчно е лудада направи всичко сама. Но кой го планира?Кой седи край нея с тефтери, с тетрадки идиаграми и изчислява колко тоалетна хартия енужна за стотици къщи?

— Предполагам пак тя.— Но може да има партньор, някой, който

да й помага да извърши всички тези брилянтноизпипани неща. Може би този човек живее нанейната улица, може би е най-добрият йприятел или гадже. Може да е някой, за коготочовек не би се сетил веднага — каза той итъкмо се канеше да добави още нещо, когато гоотрязах.

— Кълна се, не знам къде е.— Длъжен бях да проверя. Обаче знаеш

нещо, нали? Нека започнем от това, коетознаеш.

Казах му всичко. Имах му доверие. Докатоговорех, си записа само няколко неща. Идокато му разказвах, докато записваше, докатоусещах присъствието на тъпанарите, коитоМарго имаше за родители, всичко някак сесъбра, натрупа се в мен и за първи път ми минапрез ума, че може би този път си е отишлазавинаги. Когато свърших да говоря, едвапоемах въздух от тревога. Детективът не казанищо. Той просто се облегна напред, загледа сенякъде през мен и изведнъж сякаш видя това,което очакваше да види. Тогава заговори.

— Ето какво е положението, момче:понякога някое дете, обикновено момиче, серажда със свободен дух, не се разбира сродителите си, не е като тях. Тези деца са катозавързани за оградата балони с хелий.

Започват да опъват канапчето, връзката,струната или с каквото са вързани. И опъват,опъват да се освободят и тогава нещо сеслучва, ей така, изведнъж, и конецът се скъсва,и струната се скъсва, и те се понасят извъздуха. Може би никога няма да видиш тозибалон отново, може би няма да се върне. Можеда кацне в Канада или където и да е. Почва даработи в някой ресторант и преди да се усети,балонът вече сервира кафе и така трийсетгодини в една и съща закусвалня или ресторантдолива кафе на същите тъжни копелета. Илипък след три-четири години, или след три-четири дни ветровете се обръщат и подематбалона обратно към дома. Защото балонът иманужда от пари, или защото животът го еотрезвил, или пък иска да види малкото сибратче. Но струни са се късали, късат се сега,ще се късат винаги, момче.

— Да, н…— Не съм свършил. Работата е, че тези

балони са толкова много. Дяволски много.Небето се задушава от тях. Минават единпокрай друг, опират се, трият се един в друг,докато един върви насам, а друг натам. И всекиот тези балони в крайна сметка каца. На моетобюро, в моята папка. И след време човекзапочва да губи надежда. Навсякъде балони ивсеки балон има майка или татко, или в най-лошия случай и майка, че и татко. И след времене можеш да видиш балоните като отделнибалони, те са като една гъста маса балони внебето и една дебела папка на бюрото ми.Можеш да видиш всички наведнъж, но неможеш да видиш всеки един от тях поотделно.— Тук той спря и пое рязко дъх, сякаш току-щоосъзнаваше нещо. — Но понякога се случватака, че сядаш и си говориш с някое добромомче с големи очи и твърде много коса заслабото му лице и много ти се иска да гоизлъжеш, защото изглежда добро момче. И тие кофти за това момче, защото единственото

по-кофти нещо от небе, пълно с балони, е това,което вижда това момче: един ясен, прелестенден, който вече не е така прелестен, защото товижда един-единствен отлитащ балон. Нокогато струната се скъса, момче, не можеш да язалепиш. Разбираш ли ме?

Кимнах, макар че не бях сигурен, черазбирам. Той стана.

— Уверен съм, че ще се върне. Дано товада ти помогне малко.

Представих си Марго като балон. Харесами. Но мисля, че детективът бе усетил повеченапрежение и тревога в мен, отколкотовсъщност чувствах, и затова се бе принудил даизползва такова поетично сравнение. Знаех, чеще се върне. Балонът щеше да спадне и тящеше да кацне в Джеферсън Парк. Винаги бекацала тук.

Тръгнах след детектива къмвсекидневната, той пожела да се върне вкъщата на Шпигелман и да поразгледа из

стаята й. Госпожа Шпигелман ме прегърна иказа:

— Винаги си бил такова добро момче.Съжалявам, че те забърка в тази нелепица.

Господин Шпигелман ми стисна ръката иси тръгнаха. Веднага щом вратата се затворислед тях, баща ми възкликна:

— Господи!— Господи! — съгласи се майка ми.Баща ми ме прегърна през рамо.— Доста неприятни вибрации, нали,

приятелче?— Те са пълни задници — казах.

Родителите ми винаги одобряваха, когатопсувам или говоря свободно пред тях. Направовиждах как сияят от кеф, понеже товаозначавало, че им имам доверие, че сечувствам свободен да бъда себе си в тяхноприсъствие. Но въпреки това, и двамата бяхатъжни и разтревожени.

— Родителите на Марго страдат от тежък

пристъп на наранен нарцисизъм всеки пъткогато тя действа обратно на технитеочаквания — каза татко.

— Това им пречи да бъдат добри родители— допълни майка.

— Те са задници — повторих.— Тя има нужда от внимание — каза

баща ми. — И аз бих имал такава нужда стакива родители.

— Ще е голям шок за нея, когато сеприбере — допълни майка. — Да те захвърляттака! Да те оставят на улицата, когато имашнужда от любов и грижа! Когато трябва да теобичат.

— Може да дойде да живее тук, като севърне — казах, без да се замислям, и едвакогато го изрекох, осъзнах гениалността наидеята. Очите на мама грейнаха, но после видянещо в изражението на баща ми и ми отвърнав обичайния си умерен тон.

— Разбира се, че е добре дошла, макар че

това ще доведе до нови предизвикателства.Като се има предвид, че живеем доШпигелман. Но когато се върне в училище,непременно й кажи, че може да остане тук, аако не иска да остане при нас, има многовъзможности и ние с радост ще ги обсъдим снея.

Бен излезе от стаята ми. Косата му бешене само предизвикателство към законите нафизиката, но и доста солидно доказателство, чезаконите на гравитацията не важат за всичкиматерии, ако приемем, че косата на Бен следсън е вид материя.

— Добро утро, госпожо Якобсен. Доброутро, господин Якобсен. Винаги е удоволствиеда Ви видя.

— Добро утро, Бен. Не знаех, че сиостанал да спиш тук.

— Ми то и аз разбрах преди минутка —каза той. — Какво има? Какъв е проблемът?

Разказах му за детектива, за родителите на

Марго, за това, че фактически се води заизчезнало пълнолетно лице, когато свърших,той кимна и каза:

— Може да го обсъдим на порциягореща… игра на Резърекшън.

Усмихнах се и тръгнах след него къмстаята ми. Рейдар дойде след малко и веднагащом се появи, ме изритаха от играта, защотомисията беше трудна, и макар че от трима нисамо аз имах играта, не бях много добър.Гледах как се движат из космическата станция,която се бе превърнала в събор на вампири.

— Вампир, Рейдар, вампир!— Виждам го.— Ела тука, копеле гадно! Батко да те

сложи на лодка за разходка по Стикс —нареждаше Бен и въртеше джойстика.

— Как може да използваш гръцкатамитология, за да говориш глупости! — казах.

Рейдар се засмя. Бен натискаше копчетатакато луд и крещеше:

— Изяж това! Изяж го както Зевс е изялМетис10.

— Ще ми се да вярвам, че ще се върне допонеделник — казах. — Никой не иска датрупа толкова отсъствия в училище, дори иМарго Рот Шпигелман. Може би ще останетук, докато завършим.

Рейдар ми отговори накъсано и като цялонеразбираемо. Така, както би ми отговорилвсеки, който играе Резърекшън и се опитва даговори и на други теми.

— Не разбирам защо е заминала… къдебеше тоя… не бе, пич… използвай лазерниялъч… дали е било заради някаква любовнадрама? Винаги съм мислил, че… къде егробницата… вляво… е имунизирана къмтакива неща.

— Не — отвърнах. — Не е това, не мисля,че е това. Тя мрази Орландо. Каза, че е град отхартия. В смисъл. знаеш… как всичко енаправено изкуствено и как се късало като

хартия. Мисля, че просто искаше да се махнеза малко.

Тогава погледнах през прозореца и съвсемслучайно погледът ми попадна върху щората й.Предполагам детективът я бе пуснал. Но невиждах щората, а голям черно-бял плакат,залепен на гърба й с лице към улицата. Бешеплакат на мъж с леко приведени рамене и споглед, устремен напред. Между устните мувисеше цигара. През рамото му — китара, а накитарата пишеше с големи букви:

ТАЗИ МАШИНАУБИВА ФАШИСТИ

— Има нещо на прозореца на Марго.Музиката на играта спря веднага, Рейдар

и Бен клекнаха от двете ми страни.— Това ново ли е? — попита Рейдар.— Виждал съм тази щора милиони пъти,

но никога не съм виждал този плакат — казах.— Странно — обади се Бен.

— Родителите й казаха, че винаги предида замине оставяла следи — обясних им аз. —Но никога не било нещо съвсем конкретно,никога нещо, което да им помогне да янамерят, преди сама да пожелае да се върне.

Рейдар бе извадил телефона си и вечетърсеше в Омникшънъри нещо за изречениетона китарата.

— Това е снимка на Уди Гътри — каза. —Пеел е кънтри. Песните му са заработническата класа. Роден 1912, починал1 9 6 7 . „This Land is Your Land“. МалкоКомунист… хм… оказал влияние върхутворчеството на Боб Дилън. Вдъхновявал го.

Рейдар пусна части от няколко неговипесни — доста висок стържещ глас, пееше запрофсъюзи и обединения.

— Ще питам тоя, дето е качил статията, дапроверя дали има някаква връзка между Маргои Уди Гътри — предложи Рейдар.

— Не вярвам да харесва песните му —

казах.— Честно, тоя не ви ли напомня на

жабока Кърмит с тежка форма на алкохолизъми рак на гърлото?

Рейдар отвори прозореца и се огледа.— Със сигурност е оставила това за теб.

Нали няма други познати, които могат да говидят от този прозорец? — попита. Кимнах.Не.

След малко Бен добави:— От начина, по който ни гледа, сякаш

иска да ни каже „Обърни ми внимание“. Иглавата му… сякаш не е на сцена, а седи предврата или в коридор.

— Мисля, че трябва да влезем, това искада ни каже — заключих аз.

4

От моята стая не се виждаше гаражнатаврата на къщата им, затова аз и Рейдар сепреместихме във всекидневната, а Бен останада играе. Пуснахме телевизора, уж че гледаме,но всъщност наблюдавахме входната врата ичакахме майка й и баща й да излязат. Колатана детектива беше все още там.

Тръгна си след около петнайсет минути,но през следващия час никой не се показа.Нито през входната врата, нито презгаражната. С Рейдар гледахме някакъвкомедиен сериал по HBO. Не беше смешен илинещо, но тъкмо започнах да навлизам висторията, когато Рейдар каза:

— Гаражната врата!Скочих от дивана и се приближих към

прозореца, за да видя кой е в колата. ГосподинШпигелман и госпожа Шпигелман. Рути беостанала у дома.

— Бен — извиках. Той изскочи насекундата и веднага щом двамата Шпигелманзавиха от „Джеферсън уей“ към „Джеферсънроуд“, ние се втурнахме навън в задушнотоутро.

Минахме през градината и застанахмепред вратата. Звъннах и чух стъпките наМирна Маунтуизъл по паркета. Лаеше катооткачена и ни гледаше през прозореца довратата. Рути отвори. Беше много сладко дете,може би на единайсет.

— Здрасти, Рути!— Здрасти, Куентин — каза тя.— Тук ли са майка ти и татко ти?— Излязоха преди минутка. Отидоха до

Таргет — обясни тя. Имаше същите големиочи като Марго, но бяха с цвят на бадем.Погледна ме. Устните й бяха свити тревожно.— Говори ли с полицая?

— Да. Стори ми се свестен.— Мама каза, че все едно Марго е

заминала в университета, само че по-рано.— Да — казах. Може би най-лесният

начин да разрешиш една мистерия е даприемеш, че просто няма никаква мистерия. Новече стана ясно, че Марго бе оставила следи,които могат да помогнат да се разрешимистерията.

— Рути, трябва да огледаме стаята наМарго. Но… нали знаеш, когато Марго тикаже, че трябва да се пази тайна и че е важноникой да не разбира. Ние сме в същатаситуация.

— Марго не обича никой да влиза в стаятай. Мен ме пускаше. Понякога пускаше мама.

— Но ние сме й приятели.— Тя не обича приятелите й да влизат в

стаята й — каза Рути.Наведох се към нея.— Моля те, Рути.— И не искаш да казвам на мама и тати?— Точно така.

— Пет долара — обяви и тъкмо се канехда започна да се пазаря с нея, когато Рейдаризвади банкнотата и й я подаде. — Ако видяколата им да приближава, ще ви кажа — казатя заговорнически.

Наведох се да погаля позастаряващата, новинаги ентусиазирана и енергична МирнаМаунтуизъл и хукнахме нагоре към стаята наМарго. Когато сложих ръка на топката навратата, ми мина през ума, че не бях виждалстаята й, откакто бях на десет.

Влязох. Беше много по-подредено,отколкото очаквах, но може би майка й беразтребвала. Вдясно имаше дрешник,наблъскан догоре с дрехи. От вътрешнатастрана на вратата висеше поставка за околодвайсет и пет чифта обувки. Някои с нискотокче, някои с много високо, като заабитуриентски бал, имаше маратонки игуменки. Май не беше взела много дрехи иобувки, ако изобщо беше взела нещо.

— Сядам на компютъра — каза Рейдар.Бен оглеждаше плаката.

— Залепен е с обикновен скоч — каза той.— Няма лепило или нещо по-здраво.

Най-голямата изненада беше стената добюрото с компютъра й: библиотека. По-високаот мен и два пъти по-дълга, със стотициграмофонни плочи.

— На грамофона е оставила ДжонКолтрейн. A Love Supreme — каза Бен.

— Господи, това е брилянтен албум —каза Рейдар, без да мести поглед откомпютъра. — Момичето има вкус. —Допълни той, а аз не разбирах, не знаех кой еКолтрейн и бях тотално объркан. — Бил есаксофонист. — Поясни Рейдар и докатопишеше нещо по клавиатурата, продължи даговори: — Не мога да повярвам, че Кю не ечувал за Колтрейн. Начинът, по който свири, енай-убедителното доказателство засъществуването на Бог.

Започнах да разглеждам плочите. Бяхаподредени по азбучен ред, по изпълнител.Намерих онези, които започваха с Г. ДизиГилеспи, Джими Дейл Гилмор, Green Day,Guided by Voices, Джордж Харисън.

— Има плоча на всеки един музикант ипевец в света, но няма нищо на Уди Гътри —казах и започнах да гледам от А.

— Всичките й учебници са тук — казаБен. — Оставила е книги и на нощното сишкафче. Няма списания.

Не го слушах много-много. Цялото мивнимание бе приковано върху колекцията й отплочи. Тя харесва всичко, по дяволите! Изобщоне можех да си я представя как седи и слушаплочи. Всичките тези плочи! И толкова стари!Бях я виждал да тича из парка и да слушамузика, но изобщо не подозирах, че е мания.Не бях чувал имената на повечето изпълнителии групи. И най-вече бяха изненадан, че иновите албуми се издават на винил.

Продължих през буквата А, после минахна Б — Beatles, Blind Boys of Alabama, Blondie.Почнах да ги преглеждам по-набързо,прекалено бързо, и не видях гърба на плочатана Били Браг Mermaid Avenue . Накрая стигнахд о Buzzcocks. Спрях, върнах се назад ииздърпах плочата на Били Браг. Отпред имашеснимка на селска къща, но от гърба, който бяхподминал преди малко, ме гледаше Уди Гътрисъс забита в устата цигара, с преметнататакитара, но която пише, че тази машина убивафашистите.

— Ей — викнах и Бен се обърна.— Майко мила! Добра находка — каза, а

Рейдар се завъртя на стола да погледне.— Впечатляващо. Какво има вътре?Плоча, това беше. За нещастие, имаше

плоча, която изглеждаше като плоча и нищоповече. Сложих я на грамофона, отне ми доставреме, докато разбера как се пуска и как дасложа игличката. Беше някакъв пич, който

изпълняваше песни на Уди Гътри. В интересна истината — пееше доста по-добре от него.

— Какво е това? Не вярвам да е някаквостранно съвпадение.

Бен разглеждаше обложката на плочата.— Виж — каза и посочи заглавието на

една от песните. Беше оградено с тънък черенхимикал. Песента се казваше „Племенницатана Уолт Уитман“.

— Интересно — отвърнах. Майката наМарго бе казала, че следите, които Маргооставя, никога не могат да те отведат до нещо,но аз знаех, че бе оставила верига от следи,едната водеше към другата. И ги бе оставила замен. Тогава се сетих какво ми каза в Сън ТръстБилдинг. Че изглеждам по-добре, когатоизлъчвам увереност. Обърнах плочата и пуснах„Племенницата на Уолт Уитман“. Бешепървата песен от втората страна. Не бешеникак лоша.

Тогава видях Рути на вратата на стаята.

Гледаше ме въпросително.— Намери ли някакви следи, Рути? —

попитах. Тя поклати глава и каза тъжно:— Не, вече търсих навсякъде.Рейдар ме погледна и ми направи знак с

глава към Рути.— Мога ли да те помоля да ни направиш

една услуга? Иди да наблюдаваш за мама итати. Става ли? — тя кимна и тръгна. Затворихвратата след нея.

— Какво има? — попитах Рейдар. Той ниизвика с ръка към монитора.

— Една седмица, преди да изчезне, Маргое влизала доста често в Омникшънъри.Виждам броя на логванията й спотребителското й име, което е запазила.Запазила е и паролата си. Но е изтрила архивана браузъра, затова не мога да разбера какво етърсела.

— Рейдар, виж кой е Уолт Уитман —предложи Бен.

— Поет — казах аз. — Деветнайсети век.— Жестоко! Поезия! — Бен завъртя очи с

досада.— Че какво й е на поезията? — попитах.— Поезията е толкова емо11. О, болка! О,

таз болка непростима. Вали. В душата ми вали— ето как Бен обясни възгледите си върхупоезията.

— Да, да, сигурно ми рецитираш Шекспир— казах саркастично, за да го накарам дамлъкне. — Имал ли е някаква племенница тояУитман? — Попитах Рейдар. Той вече беотворил на страницата му в Омникшънъри. Якмъж с голяма брада. Никога не го бях чел, него бях чувал, но изглеждаше добър поет.

— Ами… и да е имал, не е ясно, не езнаменита. Пише, че е имал двама братя, но непише за децата им. Мога да питам, ако искаш.

Поклатих глава, нямаше нужда, нещо небеше както трябва, нещо липсваше. Започнахпак да оглеждам из стаята. На най-долния рафт

на библиотеката с плочи имаше и книги.Предимно учебници от средното, раздърпанокопие на „Аутсайдерите“ на Хинтън12 иняколко тийнейджърски списания. Нищо общос Уолт Уитман, още по-малко с племенницатаму.

Прегледах книгите на нощното й шкафче.Нищо интересно.

— Логично е да има поне стихосбирка илинещо такова на тоя Уитман. Но няма — казах.

— Има! — извика Бен развълнувано.Беше клекнал до рафта с книгите и чак сега явидях. Беше мушната между два учебника.Уолт Уитман „Тревни листа“. Извадих я. Накорицата имаше снимка на Уитман. Светлитему очи ме гледаха проницателно.

— Много добре — казах на Бен.— Така е. Сега, с риск да ме наречете

старомоден, може ли вече да се омитаме. He мисе иска да съм тук, когато родителите й севърнат.

— Не пропускаме ли нещо?Рейдар стана.— Очевидно този път е оставила доста

ясна следа. Трябва да има нещо в тази книга.Но все пак е странно. Без да се сърдиш, но неразбирам защо винаги досега е оставяла следиза родителите си, а сега да ги е оставила за теб?

Свих рамене. Не знаех защо. Но, разбирасе, се надявах. Може би Марго искаше да видиколко уверен мога да бъда, да се убеди, да мепровери. Може би този път искаше да бъденамерена. Може би искаше аз да я намеря.Може би така, както бе избрала точно мен вонази безкрайно дълга нощ, сега бе решила даме избере за втори път. И може би този, койтоя намери, щеше да бъде богато възнаграден,отрупан с нечувани благини отсъкровищницата на Марго.

Бен и Рейдар си тръгнаха малко след катосе прибрахме в нас, но не и преди да прегледаткнигата, в която нямаше никакви очевидни

следи. Ядох студена лазаня направо отхладилника и се прибрах в стаята си с Уолт.Беше първо издание на класически романи наиздателство „Пенгуин“. „Тревни листа“. Минахотгоре-отгоре през въведението и започнах даразлиствам стихосбирката. Имаше няколкоцитата, подчертани в синьо, всички отбезобразно и безпрецедентно дълготостихотворение „Песен за мен самия“13. А двареда бяха подчертани в зелено.

Отвинтих бравите отплътните врати, извадих исамите тях от пантите.

Прекарах почти целия следобед да търсянякаква логика в тези два реда. По едно времедаже започнах да си мисля, че Марго се опитвада ми каже, че трябва да започна да сиизкарвам прехраната с разбиване на врати от

пантите им или нещо такова. Прочетох ипрепрочетох всичко, подчертано в синьо.

… ти няма вече да приемашнищо чуто през плета,няма с погледа на мъртвияда гледаш, няма да сехраниш с призраци въвкниги…

Поел съм вечнопътешествие

Напред се движи всичко,нищо не загива,и да умреш е нещо по-различноот това, което мислят, и енещо по-щастливо.И друг в света да не съзнаватуй, съм пак доволен

и ако всички не съзнаваттуй — съм пак доволен.

Последните три строфи на „Песен за менсамия“ също бяха подчертани.

Завещавам себе си напочвата, за да израснаот любимата ми пролетнатрева, ако ти трябвампогледни отдолу наподметките на твоитеобувки.

Ти трудно ще узнаеш койсъм аз и каквовъзнамерявами въпреки това ще бъдатвойто здравеи ще филтрирам, щепречиствам твойта кръв.

Като пропуснеш веднага даме намериш, не губи кураж,изгубиш ли ме на едномясто, търси на друго,аз някъде съм спрял да тедочакам.

В крайна сметка се превърна в уикенд зачетене. Опитвах се да видя Марго в тезифрагменти от стихотворението, които беоставила за мен. Никога нямаше да разберанищо от подчертаните редове, но не спирах дамисля за тях, защото не исках да яразочаровам. Тя искаше да свиря на тазиструна, да намеря мястото, където бе избралада спре и да ме чака. Очакваше да мина попътечката, по която бе пускала трохи следстъпките си, и да стигна до нея.

5

В понеделник сутринта се случи нещокрайно необичайно. Закъснях, което бешеобичайно. Майка ми ме закара до училище,което също беше обичайно. После седях состаналите пред залата и си говорихме, коетосъщо беше обичайно, след това с Бен влязохмевътре, което също беше обичайно. Но в мига, вкойто отворихме металната врата, лицето наБен се изкриви от някаква причудлива смесицаот паника и вълнение. Мисля, че така биизглеждал, ако някой фокусник го избере заоня трик „Ела да те заключа в тоз сандък и дате разрежа на няколко парчета“. Проследихпогледа му.

Минипола от деним. Бяла и много тяснатениска. Скандално деколте. Изключителногладка кожа. Крака, които биха накарали и гейда се заинтересува от женски крака. Перфектноприбрана къдрава кестенява коса. Значка

„Кралица на бала“. Лейси Пембъртън. Ивървеше право към нас.

— Лейси Пембъртън — каза Бен, макар четя беше на сантиметри от нас и можеше да гочуе. И щом го чу, веднага сложи еднапресторено срамежлива усмивка.

— Куентин — обърна се към мен и минаправи знак да я последвам. В онзи миг симислех само едно — как така знае името ми.Това момиче… моето име. Минахме покрайзалата и тръгнахме към шкафчетата. Бенвървеше с мен.

— Здрасти, Лейси — казах, щом спря.Усетих парфюма й. Спомних си, че такамиришеше и колата й. Спомних си как сепръснаха червата на рибата, как се размаза,когато с Марго пуснахме седалката отгоре й.

— Разбрах, че си бил с Марго.Гледах я и мълчах.— Онази нощ с рибата? Рибата в колата

ми? И рибата в гардероба на Бека? И рибата

през прозореца на Джейс?Продължавах да я гледам и да мълча като

пукал. Не знаех какво да кажа. Човек може даживее дълъг живот, изпълнен с приключения ивсичко останало, без нито веднъж ЛейсиПембъртън да му проговори или да гозабележи. Но когато това изключително рядкои много малко вероятно събитие се случи, небива да се говорят глупости. Така че Бен взедумата вместо мен:

— Да, те си излизаха така… — каза сякашаз и Марго бяхме дупе и гащи.

— Ядосана ли ми беше? — попита Лейсислед кратко мълчание и погледна надолу.Видях как очите й потъмняват.

— Моля?Гласът й беше много тих, скършен, и

изведнъж Лейси Пембъртън не беше вечеЛейси Пембъртън. Беше… обикновеночовешко същество.

— Беше ли ми сърдита за нещо?

Обмислих отговора си много внимателно.— Ами… беше малко разочарована, че не

си й казала за Джейс и Бека. Но ти си я знаеш,ще й мине.

Лейси се обърна и тръгна. Не я спряхме,не тръгнахме с нея. Но после забави крачка.Очевидно искаше да вървим заедно. Бен меподкани с лакът и тръгнахме.

— Истината е, че аз изобщо не знаех заДжейс и Бека. Господи, дано имам възможностда й го кажа и дано да е скоро. Бях сепритеснила, че е… заминала. Ама съвсемзаминала. Но знам комбинацията от шкафчетой и проверих. Всичките й снимки, учебници,всичко си е там.

— Това е добре — казах.— Е да, ама минаха четири дни. Никога не

е изчезвала за толкова дълго. Това е рекорддори за нея. И да ти кажа, всичко това е многотъпо, защото Крейг е знаел през цялото време,а е криел от мен, и аз така се вбесих, че скъсах

с него. Сега… няма с кого да ида на бала, най-добрата ми приятелка е кой знае къде и правикой знае какво, може би в Ню Йорк или… и азне знам къде, и си мисли, че съм направиланещо, което НИКОГА не би ми минало презума да сторя.

С Бен се спогледахме. После казах:— Трябва да влизам в час, но защо

твърдиш, че може да е в Ню Йорк?— Мисля, че е казала на Джейс нещо

такова. Казала, че Ню Йорк е единственотомясто в цяла Америка, където човек можело даживее кажи-речи полупоносим живот. Може даго е казала просто така. Не знам, наистина.

— Добре, трябва да тръгвам — отвърнах.Знаех, че Бен никога няма да може да

убеди Лейси да отиде с него на бала, но сипомислих, че поне заслужава шанса да попитаи да му откажат. Хукнах към шкафчето си,потупах главата на Рейдар, докато минавахкрай него. Говореше с Анджела и някакво

момиче от зайците.— Няма защо да благодариш на мен,

трябва да благодариш на Кю — чух го даобяснява на малката, а тя се обърна и извикаслед мен:

— Благодаря ти за двестата долара!Без да се обръщам, викнах:— Не на мен. Благодари на Марго Рот

Шпигелман!Идеята беше нейна, фотоапаратът беше

неин. Тя ми го сложи в ръцете. Аз само гоизползвах.

Стигнах до шкафчето, грабнах тетрадкатапо аритметика, но не помръднах. Просто систоях там. Дори и след втория звънец, аз пак систоях там. Напълно неподвижен, в средата накоридора, учениците тичаха в двете посоки, ааз стоях там като свързваща отсечка междутях. Още едно дете ми благодари за двестатадолара. Усмихнах му се. Винаги бях знаел, четова е училището, в което уча, но сега за първи

път го почувствах като моето училище. Бяхизвоювал справедливост за изпотрошенитеколела, Лейси Пембъртън ми проговори, ЧъкПарсън ми се извини.

Познавах тези коридори така добре. Инай-сетне усетих, че и те ме познават. Стоях ине мърдах. Чак след третия звънец тръгнах зачаса. Седнах малко след като господинДжиминес бе започнал поредната безкрайналекция.

Бях донесъл копието на „Тревни листа“със себе си и за кой ли път започнах да четапървите подчертани редове от „Песен за менсамия“. Бях скрил книгата под чина, докатогосподин Джиминес драскаше нещо подъската. Никъде не се споменаваше за НюЙорк. Подадох я на Рейдар, огледа я и написа въгъла на тетрадката си: „Това в зелено сигурнозначи нещо. Може би иска да отвориш вратитена съзнанието си или нещо такова“. Аз свихрамене и написах: „Или пък е чела

стихотворението в различни дни и е имала подръка различни маркери“.

След няколко минути, точно след като бяхпогледнал към часовника едва за трийсет иседми път, видях Бен Старлинг пред вратата накласната стая с бележка от директора, че епуснат от час. Танцуваше жига14 като сакатили както би танцувал някой с потрошениколене.

Когато звънецът удари за обяд, аз хукнахкъм шкафчето си, но Бен като по чудо ме бешеизпреварил и като по някакво друго чудоразговаряше с Лейси Пембъртън. Въртеше сеоколо нея като луд, като куцо магаре ивсячески се мъчеше да говори в лицето й.Понякога разговорите с него ми причинявахалек пристъп на клаустрофобия, а аз дори не бяхсекси момиче.

— Здрасти, как е — казах.— Здрасти — отвърна Лейси и направи

крачка назад. — Бен тъкмо ми разказваше

всичко за Марго. Знаеш ли, никой никога не евлизал в стаята й? Казваше, че родителите й неразрешават да си кани приятели.

— Наистина ли? — тя кимна. — А тизнаеше ли, че Марго има около хиляда плочи смузика?

Лейси вдигна ръце.— Не! Точно това ми разправяше Бен!

Марго никога не говореше за музика. От времена време казваше, че нещо по радиото й ехаресало, но… Е, не! Толкова е странна.

Свих рамене. Може би беше странна, аможе би ние всичките бяхме странни. Лейсипродължи:

— Сега точно си говорехме, че УолтУитман е от Ню Йорк.

— И според Омникшънъри, Уди Гътрисъщо е живял там доста години — каза Бен.

— Не, никак не мога да си я представятам. Но преди това трябва да разберем каквоозначава тази следа и коя е следващата. Няма

да се свърши с една книга. Трябва да еоставила нещо като код, трябва да има нещо вподчертаните редове.

— Може ли да я погледна през обеднатапочивка?

— Да — казах. — Мога да ти направякопие в библиотеката, ако искаш.

— Не, само ще погледна. Не разбирамнищо от поезия. О, между другото, имамбратовчедка в университета в Ню Йорк и могада й изпратя нещо като съобщение за Марго ида го разлепи. Може да ги сложи в магазинитеза плочи. Знам, че има милиони, но все пакможе да сложи из някои.

— Не е лоша идея — казах. Те тръгнахакъм столовата, аз след тях.

— Ей, какъв цвят ти е роклята? — попитаБен. Очевидно въпросът не беше към мен.

— Мммм. нещо като сапфирено. Защо?— За да знам дали ще си пасва с костюма

ми — каза Бен. Мога да кажа едно — Бен

винаги имаше това смешно-учудено-абсурдно-лукаво изражение на лицето, такъв му беше инравът, но никога до сега не го бях виждал дасе усмихва чак толкова смешно-учудено-абсурдно-лукаво, а това вече бешеизключително-смешно-учудено-абсурдно-лукаво дори за човек като Бен.

Лейси кимна и каза:— Да, но нали не искаме да сме чак

толкова в тон? Може би черен смокинг и чернажилетка? Пък и това си е традиционното.

— Не мислиш ли, че с пояс е по-добре?— Е, добре, но не вземай от онези с най-

едрите плисета. Знаеш кои имам предвид,нали?

Продължиха да говорят — очевидноидеалният размер за плисета на пояса може дабъде тема за разговор, че дори да й се посветятчасове, дни. Но аз спрях да ги слушам ощедокато чакахме за пицата. Бен бе намерилмомичето си за бала, а Лейси бе намерила

момчето, което можеше с неизчерпаементусиазъм да говори с нея за бала. Сега вечевсички си имаха с кого да отидат. Всички освенмен, но аз така или иначе нямаше да ходя.Единственото момиче, което исках да заведа,беше поело към вечно пътешествие или нещотакова.

Когато седнахме, Лейси започна да чете„Песен за мен самия“ и се съгласи с общотомнение, че там няма нищо и че нищо не звучив стила на Марго. Все още никой нямаше идеякакво е искала да ни каже Марго, ако изобщо еискала да каже нещо с тази книга. Върна миУитман и пак започнаха да говорят за бала.

Цял следобед си мислех, че няма никакъвсмисъл да гледам подчертаните цитати, нопосле ми ставаше тъпо и скучно и слагахкнигата на коленете си, и пак четях.Последният час беше по английски. Точнозапочвахме да четем „Моби Дик“, ето защо Др.Холден наблегна на темата за риболова през

деветнайсети век. „Моби Дик“ беше на чина, аУитман на коленете ми. Но дори и часът поанглийски не помогна. За първи път, откак сепомня, не погледнах към часовника цели триминути и се изненадах, когато звънецът би,затова се приготвих по-бавно. Щом метнахраницата на рамо, Др. Холден се усмихна иказа:

— Уолт Уитман, а?Предполагам съм я изгледал с овчи

поглед.— Много добро четиво — каза тя. —

Толкова е добро, че почти не възразявам да гочетеш в час. Но не през цялото време.

Измънках някакво извинение и тръгнахкъм паркинга.

Докато Бен и Рейдар мъчехаинструментите, аз седнах в КЗИГПМ, оставихвратите отворени. Вятърът беше бавен, усещахго някак груб, люспест. Започнах да чета зафедералното управление, но съзнанието ми

продължаваше да се върти в безкрайностранстване и, за жалост, винаги се връщах вотправната си точка — Гътри, Уитман, НюЙорк, Марго. Да не би да бе отишла в НюЙорк, за да се потопи в безкрайното море нафолклорната музика или какво? Може би презвсичките тези години Марго е била единприкрит фен на фолклора, а аз изобщо не бяхзаподозрял за увлечението й? Може би берешила да живее в някой от апартаментите, вкойто единият от тях е живял? И защо е билотолкова важно за нея да ми разкаже точнотова?

В страничното огледало видях Бен иРейдар. Рейдар размахваше калъфа насаксофона и вървеше бързо към КЗИГПМ.Мушнаха се през вече отворените врати и Бенврътна ключа. Колата се запъна. Започнахмеда се надяваме и да се молим. Пак врътна, паксе запъна, пак се надявахме и молихме и таканяколко пъти, докато най-сетне тя започна да

бълбука, сякаш си правеше гаргара, и бавно изадавено се върна към живот. Бен подкара презизхода на паркинга и преди да завием, започнада крещи:

— ТИ ПрЕДСТАВЯШ ЛИ СИ!ПРЕДСТАВЯШ ЛИ СИ! — щастието сеизливаше от него, притесних се да не сепръсне.

Започна да блъска по клаксона, но той,разбира се, не работеше, затова с всеки удар понего той крещеше:

— БИП! БИП! ХОНК! ХОНК! ХОНКБЕЙБИ ХОНК! КОЙТО ОТИВА НА БАЛ СПРИНЦЕСА ЛЕЙСИ ПЕМБЪРТЪН ДА КАЖЕХОООНК!

Бен не спря да говори през целия път донас.

— И знаеш ли как стана? Като оставимотчаянието й настрана, че е останала безкавалер за бала, мисля, че двете с Бека са сескарали, знаеш… предателка там и другите

неща, и мисля, че Лейси е започнала да сечувства кофти заради цялата тая работа сКървавия Бен. Не го каза, но някак й пролича.И така Кървавия Бен ще си получи наградата.

Радвах се за него, но исках да сефокусираме върху Марго.

— Някакви нови идеи?Настана тишина. След малко Рейдар ме

погледна в огледалото за задно виждане и каза:— Това нещо с вратите е маркирано в

различен цвят, нали така? И е най-разбираемо.Мисля, че там е ключът. Я ми кажи как беше?

— „Отвинтих бравите от плътнитеврати,/извадих и самите тях от пантите“ —отвърнах.

— Много ясно, че Джеферсън Парк не енай-доброто място да отвинтваш дръжките навратите на тесногръдието, камо ли да ги махашот рамките — каза Рейдар. — Може би точнотова има предвид. Нещо като хартиенитеградове. Нали така е казала за Орландо. Може

би така ти подсказва защо е заминала.На светофара Бен намали и се обърна към

Рейдар:— Пич, я по-сериозно! Мисля, че

придавате много важност на зайченцетоМарго. Много сложна я изкарахте.

— В смисъл? — попитах.— „Отвинтих бравите от плътните врати

— каза той и продължи: — извадих и самитетях от пантите“.

— Е, и? — попитах. Светна зелено, Беннатисна газта, колата се разтресе, сякаш всекимиг щеше да се разпадне, но след краткоколебание тръгна.

— Това не е никаква поезия. Не еметафора. Това е инструкция. Трябва да идемв стаята на Марго и да отвинтим ключалката ида извадим вратата от рамката.

С Рейдар се спогледахме малоумно встраничното огледало.

— Толкова е изостанал в цялостното си

развитие, че понякога налудничавите му идеимогат да се окажат брилянтни — заключиРейдар.

6

Спряхме пред нас и минахме презтревата между нашата къща и тази на Марго,както направихме в събота. Рути отворивратата и каза, че техните няма да се върнат дошест. Мирна Маунтуизъл се въртеше щастливооколо нас. Качихме се горе, Рути ни донесекутия с инструменти и после триматазастанахме и загледахме тъпо вратата на стаятана Марго. Много ясно, че никой от нас не бешеборавил с инструменти.

— И какво, по дяволите, правим сега? —попита Бен.

— Не говори така пред детето — казах.— Рути, имаш ли нещо против да

използвам „по дяволите“ пред теб?— Не вярвам да има ад — каза тя.Рейдар прекъсна дискусията.— Вратата, хайде.После се зарови из хаоса в кутията с

инструменти, извади някаква отвертка„Филипс“, клекна и развинти ключалката навратата. Аз взех друга отвертка с намерениетода развия вратата от рамката, но там нямашеникакви винтове за развиване. Започнах даоглеждам вратата. На Рути й доскуча и слезе дагледа телевизия.

Рейдар разхлаби ключалката и триматаедин по един се изредихме да гледаме каквоима вътре. Само голо, небоядисано дърво.Никаква бележка, никакво съобщение. Нищо.Започнах ядно да оглеждам вратата и да сечудя как да я извадим от пантите. Отварях я,затварях я, опитвах се да разбера какъв можеда е механизмът на една врата.

— Това проклето стихотворение е толковадълго — казах. — Дали не е отделил някоя идруга строфа да обясни как се изваждат вратиот рамки?

Едва когато ми отговори, разбрах, чеРейдар вече седи на компютъра на Марго.

— Според Омникшънъри, трябва само давдигнем вратата нагоре и да я извадим отпантите, можем да ползваме отвертката католост. За беда, някакъв вандал е добавил, четози вид рамки са много добри, защотоиздържали на гръмки пръдни. О, дали щедоживея деня да намеря една точнаинформация тук?

След като Омникшънъри ни каза какво даправим, останалото беше лесно. Успях давдигна вратата от трите панти нагоре, а Бен яиздърпа настрани. Огледах всичко. Нищо.Нищо по пантите, нищо по рамката.

— Нищо по вратата — каза Бен. После япоставихме обратно, а Рейдар зави винтоветена ключалката.

После всички отидохме в къщата на Бен,която в архитектурно отношение беше същатакато нашата, и пуснахме да играем на АрктикФюри. Играехме игра в игра. Целта беше дастреляме един по друг с пейнтбол, качени на

един ледник. Ако удариш противника си втопките, ти дават допълнително точки. Бешемного трудно.

— Копеле, със сигурност е в Ню Йорк —каза Бен. Видях дулото на пистолета му, нопреди да успея да избягам, той ме застреля.

— Мамка му — измърморих.— Преди следите, които е оставяла, са

сочели към някакво място — напомни Рейдар.— После казва на Джейс това за Ню Йорк,оставя ни следи, които водят до двама души,които са живели в Ню Йорк през по-голяматачаст от живота си. Има логика да е там.

После Бен се обади:— Това иска, пич — и точно когато

започнах да се промъквам към Бен, той сложииграта на пауза. — Иска да идеш в Ню Йорк.Може би е организирала всичко така, че за да янамериш, трябва да идеш там.

— Къде? В дванайсет милионен град?— Може да има някой тук, който да й

съобщава какво става? Кой би й казал, акотръгнеш? — попита Рейдар.

— Лейси! — каза Бен. — Сто процента еЛейси. Да! Трябва да се качиш на самолета ида идеш в Ню Йорк. И то веднага. И когатоЛейси разбере, Марго ще те чака на летището.Да, копеле, така е, сега те водя у вас да сивземеш някакъв багаж, и ти откарвам задникана летището, и плащаш билета с картата си заспешни случаи и когато Марго разбере какволошо момче си, понеже Джейс може само да симечтае да стане такова лошо момче, тогава итримата ще идем на бала с трите най-сексимомичета на света.

Бях сигурен, че мога да хвана самолет заНю Йорк до час. В Орландо можеш да хванешсамолет за всяка точка на света до час. Но небях сигурен в останалите неща. Всъщностизпитвах силно съмнение.

— Ако се обадиш на Лейси… — казах.— Няма да си признае — отвърна Бен. —

Помисли си само как са успели да ни заблудят.Вероятно и цялата работа с кавгата им е биласамо игра, за да не разберем, че тя й еинформатор.

— Не знам — обади се Рейдар. — Това непомага особено. — И продължи да говори, ноаз слушах с половин ухо. Гледах в празнияекран и премислях. Ако Марго и Лейси не себяха скарали наистина, дали Лейси лъжеше, чее скъсала с гаджето си? И наистина ли се бепреструвала на загрижена? Не, не бешеникаква къртица на Марго. И планът на Бенбеше повече от идиотски. Но самата мисъл, чеза първи път имахме план, ме успокои. Но, отдруга страна, оставаха само две седмици докрая на учебната година. Щях да изпусна понедва дни, за да ида там, а да не говорим, черодителите ми щяха да ме убият, ако купябилет за самолет с кредитната си карта, коятоможех да ползвам само в спешни случаи.Колкото повече мислех, толкова по-тъпо ми се

струваше. Но пък, ако имаше начин да я видяутре… Не, не…

— Не мога да не ида на училище утре —казах накрая и пуснах играта. — Имам изпитпо френски.

— Знаеш ли, романтиката ти е истинсковдъхновение за всяка поетична душа.

Играх още няколко минути и тръгнахпеша към нас през Джеферсън Парк.

Веднъж майка ми беше разказала за оновалудо дете, с което работела. Бил си съвсемнормален до деветгодишна възраст. Тогавабаща му починал. И макар че има многодеветгодишни деца на света, чиито бащиумират, повечето от тях не полудяват. Но товадете било изключение.

Ето какво правел: вземал един молив иедин от онези малки метални компаси изапочвал да рисува кръгчета върху листхартия. Всички кръгчета били с диаметърточно пет сантиметра. И рисувал кръгчетата,

докато цялата хартия почернее. После вземалнов лист и рисувал още много кръгчета. Всекиден, по цял ден. Не внимавал в училище, ивместо да си прави тестовете, той рисувалкръгчета. Майка ми каза, че това дете развилотакава рутина, защото тя му помагала да сесправи със загубата. Само дето рутинатастанала деструктивна. Обаче майка ми гонакарала да плаче за баща си и детето спрялода рисува кръгчета и очевидно всичкизаживели щастливи, три дни яли, пили и севеселили. Понякога си мисля за детето скръгчетата, защото го разбирам. Винаги съмобичал рутината. Никога не съм считал, ческуката е скучна. Едва ли можех да обяснятакова нещо на Марго или на някой като нея.Но да рисуваш кръгчета цял живот, в онзи мигми се стори една доста нормална и разумнаненормалност.

Следователно трябваше да се чувствамдобре, че взех решение да не заминавам за Ню

Йорк. Идеята беше безумна, тъпа, нереална. Нокогато вършех всичките си рутинни неща тазивечер и следващия ден в училище, идеята меядеше, сякаш рутината на дните ми сеизплъзваше и все по-трудно можех да се хваназа нея.

7

Вторник вечерта. Шести ден, откактозамина. Реших да говоря с родителите си. Нече беше някакво голямо решение. Простоседнах и говорих. Бях на плота в кухнята, бащами режеше зеленчуци, а майка ми задушавашетелешко. Баща ми взе да ме подкача колковреме ще чета тая малка книга.

— Не е за часа по английски — казах. —Марго ми я остави, тоест остави следа, за да янамеря.

Двамата млъкнаха и аз им казах за УдиГътри и Уитман.

— Очевидно обича да играе тези игричкии да не оставя много информация — каза бащами.

— Не я виня, че търси нечие внимание —намеси се майка ми. — Но това не значи, че тиси отговорен за нейното настояще и бъдеще.

Баща ми обели морковите и лука, наряза

ги и ги прибави към телешкото.— Така е. И нито аз, нито майка ти можем

да й поставим някаква диагноза, преди даговорим с нея. Но аз подозирам, че ще се върнесъвсем скоро.

— Спорно е — каза тихо майка ми, всеедно бях глух или идиот, или и двете. Баща мисе канеше да й отговори, но аз го прекъснах.

— Какво да правя?— Завърши училище — каза майка ми. —

Бъди сигурен, че Марго може да се грижи засебе си. Показала е забележителни способностиза оцеляване.

— Съгласен съм — каза баща ми, но следвечеря, когато се прибрах в стаята си и седнахда играя Резърекшън и изключих звука наиграта, ги чух как тихо и бързо си подавахареплики, както тенисисти си подават топката.Не чувах думите, но чувах тревогата им.

По-късно Бен ми се обади на мобилния.— Здрасти — казах.

— Пич.— Да?— Ще ходя да купувам обувки. С Лейси.— Ще купуваш обувки?— Да. След полунощ всичко е с трийсет

процента намаление. Иска да й помогна да сиизбере обувките за бала. Имаше обувки, новчера бях в тях и двамата сме на мнение, че…нали знаеш, че за бала човек искаперфектните обувки. Така че иска да върнетези и за това ще ходим до…

— Бен — прекъснах го.— Да?— Копеле, не искам да слушам за

обувките на Лейси за бала. И ще ти кажа защо.Имам нещо, което, слава богу, ми пречи да сеинтересувам от женски обувки. Това нещо сенарича пенис.

— Много съм нервен. През цялото времеси мисля, че я харесвам. Всъщност наистина яхаресвам. Не само като моето момиче за бала.

Тя е наистина много готина и ми е многохубаво с нея и я харесвам… по този начин. Иси мисля, че може би наистина ще идем набала, може да се целунем в средата на дансингаи всички ще ни гледат и ще кажат:

„Какво, по дяволите, става тук?“. И послеможе би всичко лошо, което са мислили и саговорили за мен, ще излети през прозореца и…

— Бен, спри да говориш като задник ивсичко ще е наред.

Той не спря, говори още доста, но накраязатворихме.

Легнах и започнах да се чувствамистински депресиран. Категорично отказвах дадопусна каквото и да е чувство на тъга, че неотивам на бала, но бях се надявал, че щенамеря Марго. Колко тъпо, колко наивно, чакме беше срам от себе си! Бях си представял…как ще се върнем у дома точно навреме забала, примерно късно в събота вечер, и как щевлезем в Хилтън, в балната зала, облечени в

джинси и раздърпани тениски, точно запоследния танц, и как ще танцуваме, и всичкище ни гледат, и ще ни сочат, и ще се дивят, чеМарго се е върнала. И после как ще танцувамефокстрот, и как ще се махнем от там. И как щеидем да ядем сладолед във Френдлис. Така че,да, таях своите смешни, нереални фантазии забала. Точно като Бен. Но аз поне не занимавахникого с тях.

Понякога Бен беше такъв егоцентриченидиот. И тогава трябваше да си напомням защого харесам. Ако не друго, някои от идеите мубяха велики, колкото и изненадващо да звучи.Идеята с вратата беше много добра. Е, не сеполучи, но въпреки това беше добра. ЯвноМарго е имала предвид друго. Нещо, с което дами каже, да ми подскаже. На мен.

На мен.Следата беше за мен. Вратите бяха мои!

Моите врати!За да стигна до гаража, трябваше да мина

през всекидневната, където майка ми и бащами гледаха телевизия.

— Искаш ли да гледаш? — попита тя. —Всеки момент ще разрешат случая.

Беше един от онези сериали… „познай койе убиецът“.

— Не, благодаря — казах и се изнизахкъм кухнята и от там към гаража. Намерихголяма отвертка, напъхах я под колана накъсите си гащи и го затегнах здраво. Взех сибисквита от кухнята и минах презвсекидневната. Походката ми бешесуперстранна с това остро нещо в гащите.Докато те гледаха развръзката на мистерията,аз започнах да вадя вратата от трите панти, напоследната тя изскърца и започна да сенакланя заканително, затова я завъртях докрайна другата страна и я опрях на стената,измъкнах я от последната панта и видях малколистче хартия — колкото нокътя на палеца ми.Било е там през цялото време. Типично за

Марго! Защо да сложи нещо за мен в нейнатастая, като може да го сложи в моята? Зачудихсе кога го е направила, как е влязла. И сеусмихнах.

Беше парче от вестник „ОрландоСентинел“, откъснато от горния му край.Познах, че е от този вестник, защото в ъгъла напарчето пишеше „… до «Сентинел», 6 май, 2“.Точно на този ден тя замина. Бележката бешеот нея. Познах почерка й.

8328 бартлесвилАвеню

Нямаше начин да сложа вратата, без да янабия обратно в пантите, а това вече щеше дасе чуе из цялата къща. Затова я закрепихсъвсем леко и я оставих отворена до края,опряна в стената. Отидох до компютъра ипотърсих адреса. 8328 „Бартлесвил авеню“.Никога не бях чувал за такава улица.

Беше на 60 километра на майната си,

много след „Колониал драйв“, почти до градКристмас. Когато го увеличих на картата,сателитният образ изглеждаше като черенправоъгълник, около него имаше нещосребристо, зад него — трева. Каравана? Неможех

да преценя колко е голямо, защото бешезаобиколено от поле и нямах база за сравнениес друга сграда или нещо подобно.

Обадих се на Бен.— Значи, бил съм прав — каза той. —

Нямам търпение да кажа на Лейси, защото и тяказа, че идеята ми е много добра.

Не обърнах внимание на коментара заЛейси.

— Мисля да ида до там — казах.— Разбира се, че ще идеш. И аз идвам. Да

идем в неделя сутринта. Ще съм изморен следбала и купона, но няма значение.

— Не, искам да кажа, че отивам сега —казах.

— Тъмно е пич. Не може да ходиш изразни мистериозни сгради нощем. Гледал лиси филми на ужасите?

— Тя може да е там — казах.— Да, тя или някое чудовище, което може

да задоволи глада си само с панкреаса на някоемладо момче, което се явява в точното време наточното място — каза той. — Господи, изчакайпоне до утре, макар че трябва да поръчамкорсета на Лейси след репетицията. И послеискам да си ида у дома, в случай че ми пуснесъобщение в нета, защото ние много си пишеми…

— Тази вечер. Искам да я видя — отрязахго. Усещах как кръгът се затваря. С по-малкоразмотаване, след час щях да я видя.Евентуално.

— Копеле, никъде няма да ходиш сам нанякакъв куц адрес по нощите. Ще ти почупязадника от бой и ще ти вкарам малкоелектрошок, ако се наложи.

— Утре сутринта, ще ида утре сутринта —казах по-скоро на себе си. — Просто ще идаутре сутринта. Почна да ми писва от товаредовно присъствие.

Бен мълчеше. Чух как издиша шумно презпредните си зъби.

— Имам чувството, че ме събаря някакваковарна болест — каза. — Температура,кашлица, болки навсякъде.

Усмихнах се, затворих и се обадих наРейдар.

— Чакай, че говоря на другата линия сБен, ще ти звънна след малко — каза.

Обади се след минута. Преди да успея даму кажа здрасти, той заговори:

— Кю, с адска мигрена съм. Няма начинда ида утре на даскало.

Засмях се.Затворих, съблякох се по боксерки и

тениска, изсипах боклука си в едно шкафче исложих кофата до леглото си. Нагласих си

алармата за шест сутринта — нечовешковреме! — и прекарах часовете до сутринта вопити да заспя.

8

Сутринта майка ми влезе в стаята ми иказа:

— Даже не си затворил вратата, сънчо.Отворих очи и отвърнах:— Май имам стомашен вирус — и

посочих кофата за боклук, в която бяхповърнал.

— Куентин! О, господи! Кога ти станазле?

— Около шест — така си и беше, тогавастанах да повърна.

— Защо не дойде да ни събудиш?— Много бях отпаднал — което също

беше съвсем вярно.— Събуди се болен?— Да — казах, а това вече не беше вярно.

Събудих се, защото алармата ми звънна. Послеизтичах до кухнята и изядох една гранола15пийнах портокалов сок и след десет минути

сложих два пръста в гърлото си. Можех да гонаправя и преди да легна, но щеше да усмърдицялата стая на повръщано. Кофти е даповръщаш така, но пък стана бързо.

Мама взе кофата и чух, че я изми вкухнята. После ми я върна. Устните й бяхаизкривени от притеснение.

— Май трябва да си взема единпочивен… — започна, но я отрязах.

— Добре съм, нищо ми няма, само съммалко отпаднал и ми се гади. Сигурно съм ялнещо развалено.

— Сигурен ли си?— Да. Ако се почувствам по-зле, ще се

обадя — казах. Тя ме целуна с лепкавите си отчервилото устни и макар че не бях истинскиболен, се почувствах някак по-добре.

— Искаш ли да затворя вратата? —попита с една ръка на дръжката. Вратата едвасе държеше на пантите.

— Не, не, не — казах може би прекалено

нервно.— Добре. Ще се обадя в училището, като

тръгна за работа. Ако имаш нужда от нещо,веднага ми се обади. Или ако искаш да сеприбера. Може да се обадиш и на баща си. Щети звънна следобед. Става ли?

Кимнах и придърпах завивките добрадичката си. Макар че кофата бе измита спрепарат, все още вонеше на повръщано. Амиризмата ми напомни за самото повръщане,което от своя страна предизвика силно гадене ими се прииска да се издрайфам пак, нозапочнах да дишам бавно, да поемам въздухдълбоко през устата и така до 7:32, когато чухкак крайслерът тръгва на задна. За първи пътщях да съм навреме. Е, не за училище, но всепак.

Избръснах се, измих си зъбите, обух черниджинси и черна тениска. Сложих бележката отМарго в джоба си, закачих вратата и си взехраницата. Не знаех какво да взема, но по

някаква причина реших да сложа отвертката,разпечатах сателитната карта, разпечатахлиста с упътването как се стига до там и вслучай че намеря Марго, реших да взема иУитман. Исках да я питам за него.

Бен и Рейдар се появиха точно в осем.Седнах отзад. Пееха, или по-скоро кряскахазаедно с радиото на някаква песен на MountainGoats.

Бен се обърна и подаде юмрук за поздрав,аз го ударих леко, макар че много мразех да мепоздравяват така.

— Кю, я кажи не е ли по-добре отдаскало? — опита се да надвика музиката.

Знаех точно какво иска да каже: даслушаш Mountain Goats с приятелите си вкола, която в сряда сутринта не отива къмучилище, а към Марго и към предполагаематанаграда, която се предлагаше за намирането й.

— Със сигурност е по-добре отматематика — отговорих. Музиката беше

прекалено висока, за да говорим. Веднага следкато излязохме от Джеферсън Парк, свалихмеединствения работещ прозорец до долу, за даможе целият свят да разбере, че имаме добървкус за музика.

Минахме по „Колониал драйв“, покрайкината, покрай книжарниците. Бях минавалстотици пъти. Но този път беше различно,защото се случваше по време на час поматематика, защото бях с Бен и Рейдар, защотосега пътувах към мястото, където вярвах, че щея намеря. И след цели двайсет минути Орландоостана назад и се появиха първите горички спортокалови дървета, тук-там някоенедостроена ферма и безкрайно, равно поле,обрасло с храсталаци, тръни, дъбови дървета,от чиито клони висяха туфите на испанскиямъх16. Всичко бе застинало в жегата, отникъде полъх. Това беше онази Флорида,където, целият нахапан от комари, ходех наскаутски лагери, на лов за броненосци. По

шосето имаше предимно малки камиони,пикапи, а от двете страни на всеки километърсе виждаха жилищни квартали. Малки уличкисе виеха около някоя и друга къща. Къщи,изникнали от нищото. Вулкан от винил.

По-натам минахме покрай прогнил,олющен знак, на който пишеше „Гроувпойнт“.Пътят беше всъщност пътека, покрита с единпласт асфалт, който вече се бе напукал иразпаднал. Водеше до една масивна купчинасив боклук, което означаваше само едно —Гроувпойнт беше, както казваше майка ми,псевдоград — град, който е бил запуснат ощепреди да бъде построен. Майка ми и баща мичесто ми бяха показвали такивапсевдоквартали и псевдоградове, но никога досега не бях виждал нещо толкова самотно,изоставено, разрушено.

Гроувпойнт беше на около десеткилометра зад гърба ни, когато Рейдар сеобърна и каза:

— Трябва да е след по-малко от двакилометра.

Поех дълбоко дъх. Вълнението да съмкъдето и да е, само не и на училище, безапочнало да поизбледнява. Това неприличаше на място, което Марго би избралада се крие, не приличаше на място, което дориби посетила. Това не беше Ню Йорк. Това бешеФлорида. Когато прелиташ със самолет наднея, винаги си задаваш един и същи въпрос:защо, за бога, хората са решили да населяттози полуостров? Гледах напред в чернияасфалт, маранята не позволяваше да се видикой знае какво повече. Забелязах отпред нещокато малък едноетажен търговски център,който сякаш потрепваше в далечината.

— Това ли е? — попитах, наведен междудвете седалки, и посочих с пръст.

— Това трябва да е — каза Рейдар.Бен изключи радиото. Всички мълчахме, а

той паркира на нещо, което е било паркинг, но

сега от него беше останала само сивапесъчлива мръсотия. Навремето е имало табелапред четирите малки магазина или каквото сабили, но сега от едната страна на пътястърчеше само един ръждясал кол, високмалко повече от метър, но табелата я нямаше.Вероятно я бяха отнесли бури или ураган, илипък просто бе изгнила и се бе скършила отстарост. Самите магазинчета бяха в малко по-добро състояние. Сградата беше само на единетаж, с плосък покрив и на места се показвахаоголени сиви тухли. Боята беше напукана исбръчкана като кожа на слон, люспите се веехана стената като насекоми, впити в птичегнездо. Между прозорците на магазинчетатабяха избили кафеникави петна от ръждясаламръсна вода и образуваха абстрактни рисунки,примесени с неясния цвят на дървенитеблокове. Тогава ме порази ужасна мисъл.Толкова ужасна, че не можех да я набутамобратно в подсъзнанието си, щом веднъж бе

намерила начин да изплува на повърхността.Това не беше място, където отиваш да живееш.Това беше място, където отиваш да умреш.

В мига, в който колата спря, устата иноздрите ми се напълниха с адската воня насмърт. Наложи се да преглъщам бързо, за дапотисна пристъпа да повърна, който не сиотиде съвсем, а остана в разраненото ми гърло.Едва сега, след цялото това пропиляно времеосъзнах колко грешно бях разбрал кактоиграта, така и наградата за победителя.

Излязох от колата. Бен застана до мен,Рейдар до Бен. Не, това вече не беше смешно.Не е била никаква игра „Докажи ми, че сидостатъчно добър и смел, за да си с мен“. Всъзнанието ми прокънтяха думите й от оназинощ, когато карахме из Орландо. „Не искамнякакви деца в някое съботно утро да менамерят накацана от мухи в Джеферсън Парк.“Но това, че не искаш да те намерят някаквидеца в Джеферсън Парк, не значи, че не искаш

да умреш, значи само, че не искаш да тенамерят накацан от мухи в парка.

По нищо не личеше някой да е ходил натова място от… бог знае кога. Единствениятпосетител, както и обитател бе смрадта,лепкава и гъста. Който и да беше сътворилтова зловоние, със сигурност единствената муцел е била да държи живите далеч от мъртвите.Помислих си, че Марго не може да миришетака, но… разбира се, може. Всички ниеможем да смърдим така. Вдигнах ръка къмноса си. Усетих миризмата на пот и кожа, бихпонесъл и всяка друга миризма, освен тази насмъртта.

— МАРГО? — извика Рейдар. Единприсмехулник кацна на ръждясалатаводосточна тръба на сградата и изплю двесрички в отговор. — МАРГО! — Викна пакРейдар. Нищо! После завъртя крак, нарисувапарабола в пясъка и въздъхна: — Мамицатаму!

Тогава, застанал пред тази сграда, научихнещо за страха. Научих, че това не савятърничавите фантазии на някого, койтоочаква нещо много важно да се случи в животаму, дори и това много важно нещо да екошмарно зло. Не е и онова чувство на ужас иотвращение, когато видиш труп на някойнепознат в парка, не е и липсата на въздух вдробовете ти, когато някой зарежда пистолет исе кани да стреля по теб пред къщата на БекаАрингтън. Страхът не е нещо, към коетоможеш да подходиш с дихателни упражнения.Този страх, който изпитах там, не можеше поникакъв начин да се сравни с никакво другоподобие на страх в целия ми досегашен живот.Това е най-голото, най-първичното чувствоизмежду цялата гама чувства, които изпитвачовек. Това е чувство, което се е зародиломного преди да се родим, много преди дастанем хора, много преди да бъде построена итая сграда, много преди Големия взрив, много

преди Земята. Това е страхът, който е накаралрибата да изпълзи на сухата земя и да развиедробове, страхът, който ни учи да бягаме,страхът, който ни кара да погребвамемъртвите.

Миризмата ме беше парализирала.Паниката на отчаянието или отчаянието напаниката, не от това, че в дробовете ми нямавъздух, а от това, че в самия въздух нямавъздух. Мисля, че основната причина дапредпочета да прекарам живота до този миг встрах бе, че по някакъв начин се бях подготвял,бях се опитвал да тренирам тялото и мозъка сиза истинския страх — ако и когато дойде. Ноне бях готов.

— Трябва да тръгваме, пич — каза Бен. —Трябва да се обадим на ченгетата или нещотакова. И тримата гледахме сградата, никой несмееше да погледне другите. А в тази отдавназапусната сграда можеше да има само едно —трупове.

— Не — каза Рейдар. — Не не не не не!Ще се обадим, ако има защо. Оставила е адресаза Кю, не за полицията. Трябва да намеримначин да влезем.

— Да влезем? Там? — попита Бен, сякашне бе чул правилно.

Потупах го по гърба и за първи път отначалото на деня тримата стояхме лице в лицеедин срещу друг и се погледнахме. И когато гивидях, всичко стана малко по-поносимо.Помислих си, че Марго не е мъртва, докато нея намерим мъртва.

— Да, там — казах.Не знаех коя е Марго, или коя е била,

преди да дойде тук, но трябваше да я намеря.

9

Минахме отзад. Там имаше четиризаключени метални врати и нищо друго. Самополе, няколко ниски палми като петна среджълто-зеления безкрай от трева. Вонята тукбеше още по-непоносима. Страхувах се дапродължа напред. Не можех да направя икрачка. Бен и Рейдар бяха точно зад мен.Единият от лявата ми страна, другият — отдясната. Застанали в триъгълник. Тръгнахмебавно и се оглеждахме.

— Това е миеща мечка! — извика Бен. —О, благодаря ти, боже! Миеща мечка е! О,господи, благодаря ти!

Аз и Рейдар се отдалечихме от сградата исе приближихме до Бен. Там, в плиткатаканавка, лежеше подута миеща мечка спроскубана козина и се разлагаше. Нямашеникаква видима рана, козината бешеизпопадала на места, едно от ребрата се

виждаше. Рейдар се обърна, клекна и се опитада повърне, но нищо не излезе. Наведох се донего и сложих ръка на гърба му. Когатозапочна да диша по-нормално, каза:

— Толкова съм щастлив да видя таяшибана умряла мечка!

Но въпреки това, не можех да си япредставя жива, не и тук. Мина ми през ума, чеУитман е бил предсмъртното й писмо. Сетих сеза редовете, които бе подчертала. „И да умреше нещо по-различно/ от това, което мислят, и енещо по-щастливо.“ „Завещавам себе си напочвата, за да израсна/ от любимата мипролетна трева, ако ти трябвам/ погледниотдолу на подметките на твоите обувки.“ Послесе сетих за последния подчертан стих и меизпълни надежда: „Аз някъде съм спрял да тедочакам“. Но пък това „аз“ можеше да не ежив човек. Можеше да е само тялото му.

Рейдар се отдалечи от миещата мечка иопита да отвори една от четирите метални

врати. Искаше ми се да се помоля за мъртвите,да кажа някой Кадиш17 за животното, но дорине знаех как се прави. Толкова ми беше мъчноза него. Толкова ми беше мъчно, че бяхщастлив да го видя умряло.

— Малко поддава май — каза Рейдар. —Айде де, помагайте.

С Бен сложихме ръце около кръста наРейдар и започнахме да дърпаме. Той сложикрак на вратата, за да се опре по-добре. Пакзадърпахме и в следващия миг всичкиизпопадаха върху мен. Не знам как потнататениска на Рейдар се оказа върху лицето ми.Край, казах си, влязохме, но после видяхдръжката в ръката на Рейдар. Станах и огледахвратата. Заключена беше, мамка й.

— Шибана лайняна четиридесетгодишнабрантия — изпсува Рейдар. Никога не го бяхчувал да говори така.

— Споко — казах. — Има някакъв начин,не може да няма.

Минахме отпред. Няма врати, няма дупки,никакви видими тунели, проходи. Нищо! Атрябваше да има! Бен и Рейдар се опитаха дамахнат дървените блокове от прозорците, но тебяха заковани с пирони. Рейдар започна дарита с крак по един от тях, но дървото дори несе огъна. Бен се обърна и каза:

— Зад една от тези дъски няма стъкло. —После се затича към полето, а маратонките мупръскаха пясък, сякаш бягаше през локва.

Погледнах го въпросително. Това момчеме изумяваше, честно.

— Ще избия дървото — каза той, без даспира да бяга.

— Не можеш да направиш такова нещо —викнах, понеже той беше най-лекият отдребното ни трио. Ако някой трябваше даразбива дървени блокове на закованипрозорци, това бях аз.

Той сви ръцете си в юмруци и послеизпружи пръстите. Докато вървях към него,

започна да говори:— В трети клас ядях много бой в

училище. Майка ми не искаше да ме пребиватвсеки ден, затова ме записа на таекуондо.Отидох само три пъти и научих само еднонещо, но това единствено нещо понякогапомага: значи, гледахме как тоя таекуондо пич,дето ни беше учител, разбива с ръка дебелдървен блок и го зяпаме ние и се чудим: баси,как го направи тоя, а той ни каза, че ако сипредставиш как ръката ти минава през дървотои ако вярваш, че ръката ти ще мине прездървото, значи, ще мине.

Отворих уста да оборя тази идиотскалогика, но той вече беше хукнал да се засилваи мина край мен като вятър. Колкото повечеприближаваше прозореца, толкова по-бързобягаше. И тогава без никакъв страх скочи впоследната секунда, изви тялото си и с рамотонапред удари дървения блок. Таях някакванадежда, че ще влезе през дъската право вътре

и след него ще остане една Бен-образна дупка,като в анимационните филми. Но тялото муотскочи и той падна на задника си върху едномалко тревисто късче земя в океана отмръсотия и пясък, търкулна се на една страна изапочна да разтрива рамото си.

— Счупи се — каза.Предположих, че говори за рамото си, и

хукнах към него, но той се изправи и тогавачак видях пукнатината в дървения блок. Бешена височината на Бен. Започнах да я ритам, атя започна да се пука настрани и после сРейдар вкарахме ръце в процепа и започнахмеда дърпаме навън. В очите ми капеше пот,щипеше и гореше. Мигах, за да я разкарам.Дърпах с все сила напред, бутах назад, докатодървото се разпука. С Рейдар продължихме данапъваме, после той каза, че иска да си почине,и Бен се залови да ми помага. Най-накраяуспяхме да отчупим едно голямо парче, презкоето можеше да се влезе. Вмъкнах се с

краката напред и стъпих върху нещо катоголяма купчина хартия.

През дупката влизаше светлина, но бешетолкова слаба, че дори не можех да преценяколко е голяма стаята, нито пък можех да видятавана, ако изобщо имаше таван. Въздухътвътре беше толкова горещ и спарен, че нямашеникаква разлика между това, което вдишваш, итова, което издишваш.

Обърнах се и брадичката ми удари челотона Бен.

— Имаш ли… — прошепнах, макар чебеше тъпо, нямаше никаква причина да сешепне.

— Не — отвърна той шепнешком, предида довърша. — Рейдар, донесъл ли си фенер?

Чух Рейдар да влиза през дупката.— Имам един на ключодържателя. Не е

много мощен.Включи фенера и въпреки това почти

нищо не се виждаше. Все пак разбрах, че сме

сред лабиринт от метални рафтове. Купчинатахартия се оказа стар календар с всички дни отгодината. Дните бяха разпилени из стаята,пожълтели и нагризани от мишки. Зачудих се,че дали не е било книжарница, макар че порафтовете не беше слагано нищо поне отняколко десетилетия. Имаше само десетилетенпрах.

Изчакахме Рейдар и тогава нещо изпуканад нас. Застинахме. Опитах се да преглътнапаниката. Можех да чуя как Бен диша, можехда чуя как Рейдар диша, можех да чуя какнервно пристъпват от крак на крак. Исках да семахна веднага. Едно бе сигурно: това пукане небеше Марго. Като нищо можеше да е някойнаркоман.

— Абе не, бе… сградата се намества —прошепна Рейдар, но не беше така убедителенкакто обикновено. Стоях и не можех дамръдна. После Бен каза:

— Последния път, когато бях толкова

изплашен, се напиках.— Последния път, когато бях така

изплашен, беше, когато трябваше да застаналице в лице с Черния рицар и да направя светабезопасно място за всеки един магьосник —добави Рейдар.

Направих много несполучлив опит да севключа.

— Последния път, когато бях такаизплашен, се наложи да спя в стаята на майками.

— Кю, ако бях на твое място, щях да съмизплашен ВСЯКА. ВСЯКА. БОЖА. ВЕЧЕР —изсмя се Бен.

Хич не ми беше до шеги, но с техния смяхстаята изглеждаше по-малко страшна и малкопо-безопасна. Тръгнахме да разглеждаме.Минахме покрай рафтовете, огледахме пода,но там имаше само стари копия на „РийдърсДайджест“ от 1970. След малко очите мизапочнаха да привикват с тъмнината, мракът

от черен стана сив. Пръснахме се в различнипосоки и някак по-спокойно закрачихменаоколо.

— Никой да не излиза от тук, всичкиизлизаме заедно — прошепнах и те отговориха„О.К.“ пак така шепнешком. Стигнах до еднаот стените и намерих първото доказателство,че някой е бил тук, след като… всичкиостанали са напуснали. В стената беше изкопаннащърбен полукръгъл тунел на височината начовешки ръст. Над тунела някой беше написалс оранжев спрей думите ТРОЛ ВХОД иследваше стрелка, която услужливо сочешекъм тунела, сякаш някой можеше да гопропусне.

— Момчета — каза Рейдар толковависоко, че злата магия на мястото почти сепропука. Тръгнах в посоката, от която дойдегласът му, и го намерих до отсрещната стена.Фенерчето му осветяваше друг ТРОЛ ВХОД.Графитите не изглеждаха точно като дело на

Марго, но как можех да съм сигурен? Бях явиждал да прави една-единствена буква.

Рейдар освети тунела и аз се мушнах.Тунелът водеше до една напълно гола стая,само в единия край имаше навит на руломокет. Огледах пода с фенерчето и видяхследите от лепило. Явно навремето мокетът ебил залепен. На отсрещната стена видях ощеедна такава дупка, но над тази нямашеграфити.

Минах и през този тунел и се озовах встая, по стените на която имаше етажерки задрехи, рамките от неръждаема стомана все ощестояха закрепени към стената, която беше вчервеникави петна от ръжда, като изпръскана свино. Тази стая бе по-добре осветена и следмалко разбрах защо — на покрива имашеняколко дупки, дебела импрегнирана покривнахартия висеше от него, на няколко местапокривът бе напълно разрушен и се виждахастоманените греди.

— Магазин за сувенири — прошепна Бен,който незнайно кога бе застанал пред мен, иразбрах, че е прав веднага щом се огледах изстаята.

В средата на стаята под формата напетоъгълник бяха наредени пет витрини.Стъклото, което навремето е имало задачата дапредпази туристите от пръскане на пари забоклуци, сега беше натрошено и лежешепръснато около витрините. Сивата боя се беолющила, образувайки странни и дори красивишарки. Снежинки на разложението.

Колкото и да бе чудно, бяха останали доринякои от търговските експонати: телефон МикиМаус — далечен спомен от детството ми;наядени от молци, но все още прилежносгънати тениски, покрити с натрошени стъкла.Под стъклата в една от витрините Рейдарнамери кутия с карти и стари рекламнитуристически брошури за Гатор иКристалните градини, и за всякакви други

атракциони, които отдавна не съществуваха.Бен вдигна ръка и ме подкани да ида до него.Сочеше безмълвно към един алигатор отзелено стъкло. Лежеше съвсем сам в едната отвитрините, почти погребан под праха.Помислих си, че точно това е стойността насувенирите: не можеш да ги подариш.

Тръгнахме обратно към празната стая,през стаята с металните рафтове и минахмепрез последния ТРОЛ ВХОД. Тази стаяприличаше на офис без компютри и, изглежда,бе напусната много набързо. Сякаш хората,които са работили тук, са били засмукани вкосмоса от извънземни или нещо такова.Двайсет бюра в четири редици. На някои отбюрата все още имаше химикалки, както имного големи календари. На всяко бюрокалендарът бе отворен на февруари 1986. Бенбутна единия от столовете, той се завъртя изаскърца ритмично. Хиляди малки залепващисе листчета с реклама на Мартин Гейл

Моргидж Корпорейшън бяха наредени до едноот бюрата в доста крива и почти разрушенапирамида. Имаше отворени кутии с разпечаткиот матричен принтер с подробно отразениприходи и разходи на Мартин Гейл МоргиджКорпорейшън. На едно от бюрата някой бешепостроил едноетажна хартиена къща отброшури за жилищни квартали. Развалихкъщата и пръснах брошурите с мисълта, чевътре може да има някаква следа. Нямаше.

Рейдар прелистваше вестниците. Следмалко прошепна:

— Нищо след 1986.Започнах да ровя из чекмеджетата на

бюрата. Намерих клечки за уши, моливи,химикалки, опаковани по дванайсет вкартонени кутии с античен дизайн. Носникърпички. Чифт ръкавици за голф.

— Виждате ли нещо интересно? —попитах. — Интересно в смисъл дали някой еидвал тук през последните… да кажем…

двайсет години?— Освен ТРОЛ ВХОДОВЕТЕ — нищо

друго — каза Бен. Бяхме в гробница, всичко бепогребано в прах.

— И защо тя ни доведе тук? — попитаРейдар.

— Не знам — казах. Марго я нямаше.— Тука има някакви следи — каза Рейдар.

— Няма прах. Като безпрашен правоъгълник е.В празната стая с килима. Сякаш някой еместил нещо, но не знам, не съм сигурен.

— И някой е боядисвал или рисувал —каза Бен. Рейдар насочи фенера към далечнатастена на офиса, където имаше няколко лентибяла боя. Сякаш на някого му бе хрумналаналудничавата идея да пребоядисва ихигиенизира, но е зарязал проекта следоколо… няколко минути. Приближих се къмстената и там под бялата боя видях графити вчервено. Виждах червените петна от спрея, ноне различавах буквите. Просто червеното се

просмукваше като кръв, но, да речем…кървенето беше прекалено слабо. До стенатаимаше кутия с боя. Отворена. Клекнах имушнах пръст в кутията. Повърхността бешесуха и твърда, но се пропука лесно и пръстътми потъна в боята. И докато тя капеше отпръста ми, всички мълчахме, защото и триматаосъзнахме, че в крайна сметка някой бе идвал,неотдавна, съвсем скоро. И точно тогавасградата изскърца пак, Рейдар изтърва фенераи изпсува.

— Баси, изкарах си акъла — каза той.— Копелета — обади се Бен. Фенерът бе

все още на земята. Направих крачка назад, зада го вдигна, но Бен сочеше. Сочеше стената.Разсеяна светлина падаше върху червенитеграфити и ги принуждаваше да изплуват наповърхността на бялата боя. Призрачно сивитебукви на Марго:

ЩЕ ОТИДЕШ В

ХАРТИЕНИТЕ ГРАДОВЕИ НИКОГА НЯМА ДА СЕВЪРНЕШ

Вдигнах фенера и го насочих директнокъм боята. Буквите изчезнаха. Но когато гонасочих от друга част на стаята, успях отновода го прочета.

— По дяволите — едва промълви Рейдар.И сега вече Бен каза:— Копеле, може ли да тръгваме. Защото

последния път, когато бях така изплашен.зарежи. Страх ме е, копеле. Това не е никаксмешно.

„Това не е никак смешно“… беше единдоста мек начин да се определи ужасът, койтоизпитвах. „Това не е никак смешно“ бешепредостатъчно и за мен. Тръгнах бързо къмТРОЛ ВХОДА. Усещах как стените низатискат.

10

Бен и Рейдар ме оставиха пред нас.Макар че не отидоха на училище, не можеха даси позволят да пропуснат репетицията набандата. Седнах съвсем сам с „Песен за менсамия“. После отворих книгата и се опитах задесети път да прочета цялото стихотворение.Започнах пак отначало, но проблемът е, че товастихотворение е дълго около осемдесетстраници. Освен това е и много странно,някакви неща се повтарят до безкрай, и макарче разбирах всяка отделна дума, не можех дасхвана за какво става въпрос. Знаех, чеподчертаните места бяха най-важните, но акоуспеех да схвана цялото стихотворение, можеби щях да разбера дали е нещо катопредсмъртно писмо, или стихотворение нанякой самоубиец, или нещо такова. Но не госхващах. Всичко изглеждаше без всякакъвсмисъл.

Стигнах до десета страница, напълно сеобърках, изцяло откачих, и реших да се обадяна детектива. Намерих визитката му в къситегащи, които пък открих в коша за пране. Тойвдигна на второто позвъняване.

— Уорън.— Здрасти. Ам… аз съм Куентин

Якобсен. Приятел съм на Марго РотШпигелман.

— Помня те, хлапе. Какво става?Казах му за следите, за минимола и за

хартиените градове, за Сън Тръст Билдинг,където Марго каза, че Орландо е хартиен град,как бе казала, че не иска да я намерят децатанакацана от мухи, за това, че трябвало дагледам под стъпалата си и да я търся там. Дорине ме попита защо съм влязъл без разрешениев изоставената сграда, какво съм правил там вдесет сутринта в учебен ден. Само слушаше,мълчеше и чакаше да свърша. И когатосвърших, каза:

— Момче, ти си готов за детектив. Трябвати само пистолет, малко повече кураж и трибивши съпруги. Каква е теорията ти?

— Притеснявам се, че може да е решила…да… ами… да се самоубие.

— Момче, винаги съм знаел, че рано иликъсно това момиче ще избяга. Тя бяга.Разбирам тревогата ти, виждам аргументитети, но не забравяй, че го е правила и преди.Това със следите искам да кажа. Да добавималко драма към цялото начинание. Честно,момче, ако тя искаше да я намериш жива илимъртва, до сега да си я намерил.

— Но…— Виж, момче, за нещастие, тя е

пълнолетна, има право на свободен избор.Знаеш това. Мога ли да ти дам един съвет:изчакай я да се върне. Идеята ми е, че в даденмомент трябва да спреш да гледаш към небето,или пък ще дойде ден, когато ще погледнешнадолу, и ще разбереш, че и ти си отлетял.

Затворих. Имах кофти вкус в устата, неможех да преглътна току-що осъзнатия факт,че поезията на Уитман нямаше да ме заведепри Марго. Все си мислех за онези редове:„Завещавам себе си на почвата, за да израсна/от любимата ми пролетна трева, ако титрябвам/ погледни отдолу на подметките натвоите обувки“. Тази трева според Уитман е„хубавата и неподстригана коса от някой гроб“.Но къде са гробовете? Къде са хартиенитеградове?

Влязох в Омникшънъри да видя далинякой знае нещо за „хартиените градове“.Намерих много умен, задълбочен,изчерпателен и изключително полезенкоментар от юзъра skunkbutt18: „Хартиен граде град, в който има фабрика за хартия“. Товабеше Омникшънъри, всичко, което може да секаже за него, бе събрано в това изречение.Информацията, пусната от Рейдар, беше многополезна и изчерпателна. Нещата, които

минаваха без редактиране, като обемистия трудна skunkbutt… е, имаше какво още да се желае.Но когато се разрових из нета, намерих нещозаровено под около четиридесет коментара занякакъв имот в Канзас.

„Изглежда, МадисънИстейтс няма да се строи.Със съпруга ми купихмекъща там, но тази седмицани се обадиха да ни кажат,че ще ни върнат парите,защото не могли дапродадат предварителнодостатъчно къщи и нямалоначин да финансиратпроекта. Още един хартиенград! Марги“

Псевдоград! Ще отидеш в псевдоградоветеи никога няма да се върнеш. Поех дъх бавно идълбоко и се загледах в монитора.

И така неминуемо достигнах дозаключението. Заключението само по себе сибеше неминуемо. Макар че всичко в нея себеше скършило, макар че бе взела своеторешение, тя не би могла да си позволи даизчезне съвсем. И затова бе решила да миостави тялото си. На мен. В някое подобие нанашия квартал, в някое разрушено подобие нанашия град, където преди много годинипървите струни в нея се бяха скъсали. Тя беказала, че не иска тялото й да бъде намерено отнякакви деца, и сега вече имаше смисъл врешението й — от всички хора, коитопознаваше, бе избрала отново мен. Да янамеря. Нямаше да е нещо ново за мен,нямаше да е нещо, което вече не бях преживял,имах редкия опит в намиране на трупове изоколността.

Видях Рейдар онлайн и тъкмо се канех даму пиша, когато на монитора се появисъобщение от него.

OMNICTIONARIAN96:Опа!

QTHERESURRECTION:Хартиени градове =псевдоградове. Мисля, чеиска да намеря тялото й.Защото си мисли, че е посилите ми. Защотонамерихме онзи пич впарка, когато бяхме малки.

Изпратих му линк с информацията.

OMNICTIONARIAN96:Спокойно. Чакай да видялинка.

QTHERESURRECTION:ОК.

OMNICTIONARIAN96:Добре. Видях. Не мислитакива неща. Не знаешнищо със сигурност. Според

мен тя е О.К.QTHERESURRECTION:

Не, ти не знаеш.OMNICTIONARIAN96:

Добре, не знам. Но пък итова не е доказателство, ченякой е умрял.

QTHERESURRECTION:Да, сигурно си прав. Трябвада легна, че нашите ще севърнат всеки момент.

Но не успях да се успокоя и се обадих наБен от леглото и му казах теорията си.

— Доста зловещо, пич. Но мисля, че тя еО.К. Мисля, че всичко е част от някаква нейнаигра.

— Не знаех, че галантността е в кръвта ти.Той въздъхна.— Както кажеш. Не можеш да отречеш,

че е малко тъпо от нейна страна да духне три

седмици преди да завършим училище.Разбираш ли ме? Изкара ти акъла, Лейси сепритеснява, балът е след три дни. Не можем липоне да изкараме един нормален бал?

— Сериозно ли ми говориш? Бен, тя вечеможе да е мъртва?

— Не е мъртва. Тя е просто кралица надрамата. Иска да й се обръща внимание. О.К.,знам, че родителите й са задници, но те япознават по-добре от нас, нали? И те мислятточно така.

— Не е възможно да си чак такъв тъпак —казах.

— Както кажеш, пич. Денят беше многодълъг и за двама ни. Прекалено много драма.TTYS19.

Щеше ми се да му се подиграя, чеизползва глупав интернет жаргон, но просто неми се занимаваше.

След като затворих, пак влязох онлайн датърся списък с псевдоградовете във Флорида.

Нямаше списък. После написах „недостроениквартали“, „необитавани квартали“ иГроувпойнт. След известно ровене успях данаправя списък от пет такива в радиус от тричаса с кола от Джеферсън Парк. Разпечатахкарта на Централна Флорида, сложих я настената над компютъра и маркирах петтеместа. Разгледах картата с отбелязаните точки,но не намерих никаква връзка между тях, необразуваха никаква форма, буква или нещоподобно. Просто напълно случайноразположени места в най-далечнитепокрайнини на по-големите селища. Щеше дами отнеме поне седмица да ги обиколя. Защоне ми бе оставила името на някакво конкретномясто? Всички тези следи, които освен да меплашат, не ме водеха кой знае къде. Всичко,което беше оставила, беше само ужасноточувство на трагедия и обреченост. Но защо небеше оставила име на място? Нещо, за коетода се хвана. Вместо това сега се опитвах да се

покатеря на върха на планина от чакъл.На другия ден Бен ми даде КЗИГПМ,

понеже щеше да ходи на… пазар. С Лейси. Забала. С нейната кола. За първи път нямашенужда да седя и да ги чакам пред залата. Следпоследния час хукнах право към колата. Бенимаше талант да я подкара, аз — не. Бях първина паркинга и тръгнах последен. Накрая, катопо чудо, зацепи и аз потеглих към Гроувпойнт.

Излязох от града по „Колониал драйв“.Карах бавно и се оглеждах за някой запуснатквартал. Възможно бе да съм изпуснал нещо.Зад мен имаше дълга колона коли и започнахда се притеснявам, че задържам цялотодвижение. Не можех да се разбера. Как евъзможно при дадените обстоятелства да сетревожа за такива дребни, незначителни неща?Примерно да се питам всяка секунда дали оня вджипа зад мен си мисли, че съм единизключително предпазлив шофьор, или мепсува. Исках изчезването на Марго да ме

промени, но на този етап промяна нямаше.Докато опашката от коли се виеше зад мен

като погребална процесия, от онези, на коитосе ходи по професионално или другозадължение, аз очевидно бях започнал даоткачам, защото в един момент осъзнах, че сиговоря с нея. Ще тръгна по струната, щесвиря на нея. Няма да предам доверието ти.Ще те намеря.

Но в интерес на истината, когато говорех снея, се чувствах много по-добре, странноспокоен. И този „разговор“ не ми позволявашеда си представям всички останали зловещивероятности. Стигнах до клюмналия знак къмГроувпойнт. Сигурен съм, че чух стотициоткъртени въздишки на облекчение. Опашкатасе отпуши като тапа на шампанско в мига, вкойто завих по асфалтовия път, водещ къмголямото никъде. Изглеждаше като алея запаркиране пред къща, само дето нямаше къща.Оставих мотора да работи и излязох.

Гроувпойнт изглеждаше малко по-завършен,отколкото ми се бе сторил в началото. Двемръсни асфалтови алеи, стигнали до такаваточка на разпад, че едва се виждахаочертанията им. Минах по двете алеи.Горещината се промъкваше в носа ми, после вдробовете. Изпепеляващото слънце правешевсяко движение невъзможно. Но вече знаехзлокобната, но така сладка за момента истина,че при такава горещина смъртта започва давони. А Гроувпойнт не миришеше на нищодруго освен на варен, спечен, дори прегорялвъздух, както и на газовете от колата —телесните миризми на разпад остават близо доповърхността поради влажността им.

Огледах се. Търсех доказателство, че еидвала. Стъпки, нещо написано в пясъка, ноявно аз бях първият човек, дръзнал да мине потези улици от години. Полето беше равно,изкоренените навремето храсти така и не бяхауспели да поникнат отново. Никакви пътеки,

никакви палатки, никакви следи от огньове.Никаква Марго.

Върнах се в КЗИГПМ и потеглих към I-4,след което тръгнах на североизток къмследващото място — Холи Медоус. Минах трипъти покрай него, докато го намеря, понежеимаше само дъбови дървета, обработваемиполета и поради липсата на табелка, вход, иликаквото и да е обозначение не си личеше да енещо повече от нищо. Но щом успях данабутам колата по мръсния разбит пътизмежду дъбовете и няколкото бора,изглеждаше досущ като Гроувпойнт. Главниятпът бавно изчезна, сякаш се изпари, и нанегово място остана поле. Не виждах никаквидруги пътища, но на земята намерих няколкодървени летви боядисани със спрей.Предположих, че са служили за маркировкаили нещо такова. Не надуших и не видях нищоподозрително, но изведнъж усетих как гърдитеми се огъват под тежестта на страха. Не

разбирах защо, не проумявах от какво, нопосле го видях: когато бяха секли дърветата, зада почнат да строят, бяха оставили едно-единствено дърво. Съсухреният изкривен дъб стъмната си сбръчкана кора по клоните бешедосущ като дъба, до който намерихме РобъртДжойнър в Джеферсън Парк. Бях сигурен, чеще я намеря там, зад дървото.

И за първи път си я представих такава:Марго Рот Шпигелман, облегната тежко надървото, очите й — тихи, черната кръв шуртиот устата й, блокира притока на въздух, цялотой лице е изкривено, защото ми бе отнелотолкова дълго да я намеря. Тя ми се бедоверила, тя е вярвала, че ще я намеря раноили късно, така както ми се бе доверилапоследната нощ. И аз я бях предал, бях сепровалил. И макар че миришеше само назадаващ се дъжд, бях сигурен, че съм янамерил.

Но не, това си беше просто едно дърво.

Самотно дърво в празната сребристосивамръсотия. Седнах до него, облегнах се и най-сетне издишах. Не, не можех да правя тезинеща сам. Не ми харесваше, не исках сам. Иако тя си бе въобразила, че Робърт Джойнър мее подготвил за такова нещо, мога да кажа, чесъвсем се бе объркала. Аз не познавах РобъртДжойнър. Аз не обичах Робърт Джойнър.

Започнах да удрям с юмруци в земята, ипак, и пак, пясъкът се разбяга под ударите ми ибез да се усетя, вече удрях по оголените коренина дървото. И продължих да удрям. Болката сестрелкаше по дланите и китките ми. До тозимомент не си бях позволил да плача за Марго,но тогава заплаках, закрещях, защото нямашекой да ме чуе, удрях върху оголения нерв надървото и виках. Липсваше ми. Липсваше ми.Липсваше ми. Липсваше ми.

Ръцете ми се умориха, очите мипресъхнаха. Останах до дървото и мислех занея, докато светлината посивя.

11

На следващата сутрин в училище Бенговореше с Лейси, Рейдар — с Анджела,всички бяха застанали под сянката на еднодърво с ниски клони. Беше непоносимо даслушам за бала, за враждата между Лейси иБека и за някакви други тъпизми. Исках да имкажа какво бях видял, но когато ми се отворивъзможност да говоря, казах само:

— Огледах две от местата. Не намерихнищо.

Едва тогава разбрах, че наистина нямамкакво ново да им кажа.

Никой не изглеждаше и чак толковазагрижен, освен Лейси. Тя ме слушаше,кимаше с глава и накрая каза:

— Снощи четох в някакъв сайт, че хората,които обмислят самоубийство, прекратяватвръзките си с онези, с които са се скарали. И чеподаряват нещата си. Миналата седмица

Марго ми даде пет чифта джинси, защотощели да ми стоят по-добре. Което изобщо не евярно, защото тя е толкова по-… женствена.

Харесвах Лейси, но сега разбрах какво беимала предвид Марго… с уронването насамочувствието.

Но докато разказваше за случката сджинсите, Лейси започна да плаче. Бен япрегърна и тя сложи глава на рамото му, коетобеше доста трудно, защото на тези токове бешепо-висока от него.

— Лейси, трябва само да намериммястото. Виж, говори с приятелите си.Споменала ли е пред някого за хартиениградове? Споменавала ли е някакво конкретномясто? Имало ли е някакво място из тезизапуснати сгради, което да е било от специалнозначение за нея?

Тя сви рамене, все така облегната нарамото на Бен.

— Пич, стига, не я разстройвай повече —

каза Бен. Въздъхнах, но какво да правя —млъкнах.

— Онлайн съм, но не се е логвала вОмникшънъри, откакто замина. Не и спотребителското си име — каза Рейдар.

После всички се върнаха на темата забала. Лейси вдигна глава от рамото на Бен, всетака тъжна и отнесена, но се опита да сеусмихне, когато Бен и Рейдар започнахаобмяна на опит в купуване на корсети.

Денят мина както всеки друг — бавно, схиляди жални и умолителни погледи къмчасовника. Но сега беше още по-непоносимо,защото с всяка минута, пропиляна в училище, яразочаровах още повече, не я търсех, не янамирах.

Единственият час, който мина що-годепоносимо, беше по английска литература. Др.Холден тотално съсипа изненадата отразвръзката в „Моби Дик“. Очевидно женатабе изпаднала в пълна заблуда, че всички сме я

прочели, и започна да говори за Капитан Ахави неговата мания да намери и убие оня бял кит.Но беше суперзабавно да я гледаш как севдъхновява все повече и повече.

— Ахав е луд маниак, който се борисрещу съдбата си. Той иска едно-единственонещо, нали така? Той има една-единственамания. И понеже е капитан на собствения сикораб, никой не може да го спре. Да, може биви се струва странно да пишете за него,наистина е спорно дали трябва да се правиподобен избор за последен изпит, като се имапредвид, че Ахав е глупаво обсебен от една-единствена идея. Но не може да не признаете,че има нещо трагично и в същото времегероично в начина, по който води своята битка,единствената си битка, която в крайна сметкагуби и знае, че ще загуби. Дали неговатанадежда е лудост, или е просто нещо съвсемчовешко?

Опитах се да запиша всичко, което казва,

с надеждата да мина на изпита, без да сеналага да чета книгата. Докато говореше,осъзнах, че тя умее да чете и да разбира това,което чете. Беше много добър учител. И бешеказала, че харесва Уитман. Така че, веднагащом звънецът удари, извадих „Тревни листа“от раницата си и много бавно затворих ципа.Чаках всички останали да хукнат навън — къмкъщи или към извънкласни дейности. Изчакахедин, който я молеше да му даде още малковреме за доклад, който не бе предал навреме, икогато оня си замина, тя каза:

— Ето го и моя любим почитател наУитман.

Усмихнах се малко насила.— Познавате ли Марго Рот Шпигелман?

— попитах.Тя се настани зад катедрата си и ме

покани да седна.— Никога не съм й преподавала, но съм

чувала много за нея. Разбрах, че е избягала от

дома.— Остави ми тази стихосбирка, преди

да… замине — казах и й подадох книгата. Тязапочна да я прелиства бавно, а аз продължихда говоря: — Много мислих върхуподчертаните редове. И накрая на „Песен замен самия“ е подчертала тези неща за смъртта.Като това: „… ако ти трябвам/ погледни отдолуна подметките на твоите обувки“.

— Оставила е това за теб… — каза тихотя.

— Да.Тя започна да прелиства пак и посочи

подчертаните в зелено редове.— А това за рамките на вратите? Това е

велик момент в стихотворението. Уитман…всъщност можеш буквално да чуеш как крещи:„Отвори вратите!“ И не само това! „Махни ги!“

— Тя. всъщност ми беше оставила нещо врамката на вратата, в едната панта.

Тя се засмя.

— Ха! Умно момиче. Но стихотворениетое уникално. Не ми се иска да го виждампринизено до такъв буквален прочит. Иочевидно е приела стихотворението достапесимистично, а истината е, че това е еднамного оптимистична творба. Това естихотворение за връзката между нас, заначина, по който сме свързани. Ние всичкиимаме една обща коренна система, катотревата.

— Но това, което е подчертала, миизглежда като предсмъртно послание или нещотакова — казах, а Др. Холден прочетепоследните редове и ме погледна.

— Би било много голяма грешка да сеизвлече безнадеждност от нещо толковаоптимистично. Надявам се да не го е разбралагрешно, Куентин. Ако прочетеш цялотостихотворение, няма начин да не разберешединственото послание — че животът е нещоценно и съкровено. Но… кой знае. Може би тя

е видяла това, което е търсела, което е искалада види. Често четем поезията по този начин —четем това, което искаме да прочетем, а невиждаме очевидното. Но ако приемем, че сиправ, тя просто не е разбрала стихотворениетона Уитман и напълно погрешно е решила, чеУитман я насочва в посока, която сама еизбрала и за каквато той изобщо не говори.

— А той за каква посока говори?Тя затвори книгата и ме погледна в очите.

Наложи се да отместя поглед.— Ти какво мислиш за стихотворението?— Не знам — казах и погледнах към

подредените на бюрото оценени домашни. —Четох го цялото няколко пъти, но не мога дакажа, че съм го разбрал. Чета го постоянно,предимно подчертаните редове, чета го, за даразбера Марго, не го чета, за да разбераУитман.

Тя взе един молив и започна да пише нагърба на един плик.

— Изчакай малко. Искам да си запишатова.

— Кое?— Това, което току-що каза — обясни тя.— Защо?— Защото мисля, че точно това е била

целта на Уитман. Не да гледаш на „Песен замен самия“ като на стихотворение, а даосъзнаеш какъв е начинът да разбереш другиячовек. Но си мисля дали няма да е по-добре даго прочетеш като стихотворение, да намеришвръзката между подчертаното и останалатачаст, не само да търсиш следи или нещо, коетода те насочи към нея. Само така едно таковастихотворение може да бъде разбрано, самотака може да послужи. Мисля, че има многообщо между поета в „Песен за мен самия“ иМарго Шпигелман — тази харизма, тазистраст към пътешестването. Не можеш даразбереш, ако четеш само няколко цитата.

— Добре, благодаря — казах, взех книгата

и станах. Не се почувствах по-добре.Тръгнах с Бен и останах у тях целия

следобед. После той отиде да вземе Рейдар занякакво предабитуриентско парти. Един нашприятел, Джейк, бе решил да прави купон втях, понеже техните били извън града. Бен мепомоли да отида, но не ми се ходеше.

Запътих се обратно към нас през парка,където с Марго бяхме намерили умрелия пич.Спомних си онова утро и стомахът ми сеобърна. Не, не заради умрелия пич, а защото сиспомних, че всъщност тя го бе намерила. Небях способен да намеря тяло на мъртвец дорина собствената си площадка! Да не говоримизвън нея. И как се очакваше да го направяточно сега?

Прибрах се и цяла вечер се опитвах дачета „Песен за мен самия“. Но въпреки съветана Др. Холден, все обръщах на подчертанитередове и пак всичко ми изглеждаше катослучайно подбрани думи, пуснати ей така на

реда, без никаква логика.На другата сутрин се събудих рано, малко

след осем. Седнах на компютъра. Бен бешеонлайн.

QTHERESURRECTION:Как беше купонът?

ITWASAKIDNEYINFECTION:Тъпо. Разбира се, многотъпо. Всеки купон, на койтоходя, е тъп.

QTHERESURRECTION:Яд ме е, че го изпуснах.Рано си станал. Искаш ли дадойдеш да играемРезърекшън?

ITWASAKIDNEYINFECTION:Ти майтап ли си правиш смен?

QTHERESURRECTION:Нннн… е?

ITWASAKIDNEYINFECTION:Знаеш ли кой ден е?

QTHERESURRECTION:Събота, 15 май?

ITWASAKIDNEYINFECTION:Копеле, балът започва следединайсет часа ичетиринайсет минути.Трябва да взема Лейси следпо-малко от девет часа.Дори не съм започнал дамия КЗИГПМ, а трябва и дая полирам. Между другото,хубава работа си свършил.Цялата е в кал и мръсотия.После трябва да се къпя, дасе бръсна, да си острижакосмите в носа, да се лъснаи така нататък. Не питай заостаналите подробности.Ще ти се обадя по-късно.

Ако мога.

Рейдар се появи и писах и на него.

QTHERESURRECTION:К’ъв му е проблемът наБен?

OMNICTIONARIAN96:Чакай, успокой топката.

QTHERESURRECTION:Съжалявам. Просто менерви. Балът, та балът, о,боже, ама колко е важно,ама колко много работаимам.

OMNICTIONARIAN96:Сега ще се изнервиш ощеповече, понежеединствената причина дастана толкова рано е, четрябва да ида да вземакостюма си. Изнервих те,

нали?QTHERESURRECTION:

Мили боже! Сериозно ли?OMNICTIONARIAN96:

Кю, утре, след утре, следслед след утре, всеки единден след днес, до края наживота си, съм в пълнаготовност да участвам вразследването ти. Но азимам приятелка. Тя иска даиде на бала. Аз искам даида на бала. И искаме даизкараме добре, да севеселим и да е хубаво. Несъм виновен, че Марго РотШпигелман не е искаланикой да се забавлява, наникого да не му е хубаво иникой да не отиде на бал.

Не знаех какво да отговоря. Беше прав…може би. Може би заслужаваше да бъдезабравена. Но аз не можех да я забравя. Поникакъв начин.

Майка ми и баща ми бяха все още влеглото, гледаха някакъв стар филм потелевизията.

— Може ли да взема минивана? —попитах.

— Разбира се. Защо?— Реших да ида на бала — казах.

Всъщност измислих лъжата, докато я казвах. Ипродължих да лъжа: — Трябва да вземакостюм, да ида до Бен. И двамата ще ходим безмомичета.

Майка ми седна и се усмихна.— Много се радвам, слънце. Ще видиш,

че ще ти хареса. Ще се върнеш ли в нас, предида идеш на бала? Да направим снимки?

— Мамо, наистина ли искаш да имашснимки от бала на сина си без момиче, като

коч, с коч компания. Нима искаш да трупамеоще върху завидния рекорд от унижения, койтопостигнах през краткия си живот?

Тя се засмя.— Обади се преди часа, за който сме се

договорили — каза баща ми. А „часът, закойто сме се договорили“, по принцип бешеполунощ.

— На всяка цена — казах. Беше толковалесно да ги метнеш. Зачудих се защо предитози ден не ми бе хрумвало да ги лъжа, освенза онази нощ с Марго.

Тръгнах по I-4 на запад към Кисими, къмувеселителните паркове. Минах покрай I-Драйв, където бяхме влезли във Воден свят, исе качих на магистрала 27 към Хайнес. В таяобласт има много езера, а около всяко езеровъв Флорида са се настанили богаташи.Изглеждаше ми доста необичайно място зазапуснат или недостроен квартал. Но в сайта,който бях намерил, изрично подчертаваха, че

имало един голям парцел, на който биланаложена ипотека, и така и никой не успял даго застрои. Познах го веднага, защото всичкиостанали малки кварталчета и градчета околопътя бяха оградени със стена. Но Куейл Холоупредставляваше само един пластмасов, забит вземята знак. Завих. Имаше много табелки иплакати.

Изключително добралокация, великолепниусловия

и ВЪЗМОЖНОСТИ заВашия строителен бизне$!

За разлика от предишните места товаочевидно се поддържаше. Нямаше нито еднапостроена къща, но навсякъде околопаркингите бяха сложени колчета замаркировка и тревата бе наскоро окосена.Всички улици бяха павирани и даже имашетабели с имената им. В предполагаемия център

беше изкопано езеро в идеален кръг, но посленякой го беше пресушил. Трябва да си е ималсериозна причина за подобна глупост. Бешедълбоко около три метра и с диаметърняколкостотин метра. По дъното като змия севиеше някакъв маркуч, а в средата се издигашефонтан от алуминий и стомана. Улових се, чепреценявам предимствата на празното езеро —нямаше да се налага да се взирам из водата ида се чудя дали не лежи някъде на дъното вочакване да надяна водолазен костюм и да сегмурна да я вадя.

Бях повече от сигурен, че не е там. Имашепрекалено много квартали наоколо, нямашеначин да се скриеш, независимо дали си човек,или труп. Но все пак разгледах. И докато карахпо улиците на Куейл Холоу, изведнъжпочувствах пълна, гола, отчаянабезнадеждност. Исках да се радвам, че не етам. Но не можех да изпитам нито радост, нитооблекчение. Единственото, което се въртеше из

ума ми, беше, че ако Марго не беше тук, щяхда се надявам или да се ужасявам, че тя илитрупът й ще е на следващото място, и после наследващото, и после на някое друго, и че можеби никога няма да я намеря. Коя от двете съдбибих предпочел? Да я намеря мъртва, илиникога да не я намеря?

Свърших с обиколката, не намерих нищо,подкарах към магистралата, ядох в някаквокрайпътно заведение, после пак ядох напъткъм минимола.

12

Докато паркирах на миниатюрнияпаркинг, забелязах, че някой бе залепил съссиня бояджийска лента дупката в дървенияблок, която бяхме избили с Бен и Рейдар. Койли бе идвал тук след нас?

Минах с колата отзад и паркирахминивана до ръждясалия контейнер за боклук,край който не бе минавала боклукчийска колаот десетилетия. Помислих си, че ако се наложи,мога да мина с колата през залепената лента.После минах край металните врати изабелязах, че бяха различни, пантите им не севиждаха или нямаха такива.

Благодарение на Марго бях понаучилнещичко за пантите и едва сега разбрах защоне бяхме успели да ги отворим с дърпане. Не етрябвало да ги дърпаме, а да ги бутаме. Отидохдо вратата на офиса и бутнах. Отвори сесъвсем нормално, без никаква съпротива.

Господи, какви идиоти сме били! Разбира се, чевсеки, който поназнайваше нещо застроителство и сгради, всеки, който бешевлизал в сграда, всеки, който знаеше какво есграда, би ти казал как да отвориш затворенаврата. И сега лентата на мястото на дупкатаизглеждаше съвсем не на място.

Свалих раницата от гърба си и извадихголемия фенер на баща ми. Включих го и сеогледах из стаята. Нещо със забележителниразмери тичаше по рафта. Потръпнах. Малкигущери подскачаха и бягаха под светлината напрожектора.

Един-единствен лъч светлина пробивашепрез тавана и образуваше кръгло петно напода. Съвсем слаба светлина се просмукваше ипрез дървените блокове, затова разчитахпредимно на фенера. Тръгнах между бюрата.Разгледах вещите, които бях намерил вчекмеджетата и които никой от нас не бе взел,нито прибрал обратно. Беше страшно,

наистина страшно да минаваш покрай толковамного бюра с един и същи календар, на един исъщи месец. Февруари 1986. Февруари 1986.Февруари 1986. Февруари 1986. Юни 1986.Февруари 1986. Обърнах се и насочихсветлината към бюрото в центъра на офиса.Някой бе обърнал страниците на календара.Юни. Облегнах се и разгледах хартиятаотблизо с надежда да видя следи от откъснатистраници, или следи от химикал, или молив,или нещо, което да е обърнало страницата.Нищо, нищо различно от останалитекалендари. Само датата беше различна.

Сложих фенера между врата и рамото си ипак започнах да тършувам из чекмеджетата,като обърнах специално внимание на бюрото сдата юни: носни кърпички, няколкоподострени молива (удивих се, че се бяхазапазили остри), няколко бележки за ипотекитена някакъв Денис Макман, празна кутия от„Марлборо“ и почти пълно шишенце червен

лак за нокти.Взех фенера в ръка, лака в другата и го

огледах. Толкова червен, почти черен. Бяхвиждал този цвят. Беше на таблото наминивана през онази нощ. Изведнъж бягащитестъпки на стотици малки крачета, скърцането ипукането в сградата нямаха никакво значение.Изпаднах в някаква перверзна, откаченаеуфория, отвъд границата на разума. Не знаехдали беше същото шишенце, или марка, но съссигурност цветът беше същият.

Завъртях шишето и забелязах едно малко,много скромно и непретенциозно петънце отсиня боя. От боядисаните й в синьо пръсти.Сега вече бях сигурен. Била е тук. След катосе разделихме онази сутрин, тя бе идвала тук.Може би все още спеше тук. Може би идвашесамо късно през нощта. Може би тя бесложила лентата на вратата, за да не япритеснява никой.

И тогава реших да остана до сутринта.

Ако тя е спала тук, не виждах защо да не могаи аз. След това проведох кратък разговор съссебе си.

Аз: Ами плъховете?Аз: Е, да, ама те не

слизат от тавана.Аз: Ами гущерите?Аз: Айде де! Нали им

късаше опашките, катобеше малък? Не те е страхот гущери.

Аз: Ами плъховете?Аз: Плъховете не могат

да ти направят нищо. Те сестрахуват от теб повече,отколкото ти от тях.

Аз: Добре. А какво щекажеш за плъховете?

Аз: О, я млъквай!

И в крайна сметка плъховете нямаха

никакво значение, защото бях на място, къдетоМарго бе живяла, или присъствала, илиминала, но ЖИВА. Това място я бе видяло следмен, стана ми топло и почти усетих уют. Искамда кажа… абе не че се чувствах точно катобебе в скута на майка си, но поне приемахвсеки шум малко по-спокойно, без даполучавам пристъпи на астма и сърдечен ударедновременно. Когато се отпуснах, вече можехда разглеждам по-спокойно. Знаех, че имакакво да се намери. Сега вече бях готов да гонамеря.

Излязох от офиса през ТРОЛ ВХОДА. Бяхв стаята с лабиринта от рафтове. Минахняколко пъти, огледах. После се мушнах вследващия ТРОЛ ВХОД и вече бях в празнатастая с навития мокет. Бялата боя се донапука иизхруска под натиска на гърба ми. Останахоблегнат на стената, гледах как нащърбениятлъч светлина се процежда през дупката натавана и пълзи по пода милиметър по

милиметър. Стоях и чаках слухът и психикатами да привикнат със звуците над главата ми.

След малко ми писна и се мушнах презпоследния ТРОЛ ВХОД към магазина засувенири. Разгледах тениските, извадихкутията с брошурите и започнах да ровя из тях.Предполагам съм търсел някакво написано наръка съобщение от Марго. Но… нищо,абсолютно нищо.

После се върнах в стаята, която незнайнозащо бях започнал да наричам „библиотеката“.Прехвърлих всички издания на „РийдърсДайджест“ и намерих една купчина списания„Нешънъл Джиографик“ от шейсетте. Но покутията имаше пластове, сантиметри прах. Бяхнапълно сигурен, че не е пипала вътре.

Открих следи от човешко присъствие чаккогато се върнах в празната стая. Наолющената, дори оголена от боя стена, докоято бе навит мокетът, открих девет дупки отгабърчета. Четири от дупките образуваха нещо

като квадрат, а в квадрата имаше пет дупки.Реших, че може би е останала доста дълго и еимала време да си закачи плакати, макар че отнейната стая очевидно не липсваха никаквиплакати.

Развих мокета до средата и намерих ощенещо: една прилежно сгъната кутия, в която еимало двайсет и четири енергийни блокчета сядки и стафиди. Не, не можех да си я представятака. Марго седи на някакъв плесенясал мокети яде шоколадче, облегната на стената. Тя есъвсем сама, яде само шоколадчета. Или пъкходи един път дневно до някой магазин и сикупува сандвич и Маунтин Дю, но по-голяматачаст от времето прекарва върху или около тозимокет. Не, това беше прекалено тъжно, за да еистина. Не, не. Такава самота… това не бешеМарго. Но всички доказателства от последнитедни сочеха към едно поразяващо заключение:самата Марго през значителна част от времетоне беше Марго, не беше такава, каквато

очаквах, каквато исках да бъде, каквато япознавах.

Развих мокета още малко и намерих синьоплетено одеяло, тънко като вестник. Сграбчихго и го приближих до лицето си. И ето! Да,господи! Тя е! Нейният аромат. Шампоан с дъхна люляци — лосион с мирис на бадеми, а подвсичко това боязливата сладост на кожата й.

И пак си я представих. Развива мокетавсяка нощ, но не до края, за да не позволява наголия нащърбен цимент да докосва бедрата й,и ляга на една страна. После се мушва пододеялото и използва неразвитата част отмокета като възглавничка. И заспива. Но защотук? Как така? С какво това място бе по-хубавоот дома? И ако е било чак толкова хубаво, защое напуснала? Ето това не си обяснявах и тогаваразбрах защо не можех да си обясня: защото азне познавах истинската Марго. Знаех как ухае,знаех как се държи пред мен, знаех как седържи с останалите, знаех, че обича Маунтин

Дю и приключение и драма, и знаех, че езабавна, умна, че като цяло е много повече отвсички нас. Но не знаех какво я бе довело тук,какво я бе задържало тук, какво я бе накаралода си тръгне от тук, ако изобщо бе тръгнала. Незнаех защо има хиляди плочи, но никога не бесподелила с никого, че обича музика. Не знаехкакво прави през нощта, когато щорите й сапуснати, когато вратата й е заключена, каквоправи в запечатаното усамотение на стаята си.

И може би точно това трябваше данаправя, преди да предприемам каквото и да е.Трябваше да разбера коя е Марго през времето,в което не беше… Марго.

Легнах с одеялото с нейните аромати изагледах тавана. През пукнатината на покривавиждах отрязък от небето, обагрено вцветовете на късния следобед. Като накъсанопо краищата платно, на което някой бе рисувалв яркосиньо. Това бе най-страхотното място заспане на света. Можеш да гледаш звездите

през нощта, без да те вали дъжд.Обадих се в нас да се разпиша за

следобедна проверка. Баща ми вдигна. Казах,че сме в колата и отиваме да вземем Рейдар иАнджела и че ще остана у Бен след бала. Тойми каза да не пия, казах му че няма да пия,после той каза, че е горд с мен, дето отивам набала, а аз се запитах дали би се гордял с мен затова, което всъщност правех.

Беше скучно. Искам да кажа, че след катосвикнеш с присъствието на гризачи и смистериозните стонове на стените, както и сужаса „господи, сградата се разпада!“, нямашекой знае какво да се прави. Няма интернет,няма телевизия, няма музика. Беше ми скучно.Затова не проумявах защо бе избрала товамясто. Винаги ме бе поразявала стемперамента си. Тя беше човек с много нисъкпраг на търпимост към скуката. Може би йхаресваше идеята да живее като скитник, катопросяк. Не, невъзможно! Та тя си беше облякла

скъпи маркови джинси, за да влезе с взлом въвВоден свят!

И поради липса на каквито и да езабавления, взех че пак отворих „Песен за менсамия“. Единственият подарък от нея.Преместих се под една дупка, близо досветлината. На пода имаше голямо мокропетно. Седнах с кръстосани крака и сенастаних така, че светлината да пада директновърху книгата. И по някаква тоталнонеобяснима причина започнах да разбирам.

Проблемът с това стихотворение е, чезапочва много бавно. Като някакво многодълго въведение, но около деветнайсетия реднай-сетне вкарва малко история и чак там взехда схващам. Значи, тоя Уитман си седи някъдеи се размотава (той му вика пътешестване) потревата и тогава:

Едно дете попита: „Щое туй трева?“, като ми даде

пълна шепа.Как можех да отвърна

на детето: „Аз също тъй незная що е тя!“.

Аз мисля, че е знаметона мойта разположеност,

тъкано от материята назеленото, изпълнено снадежда.

Ето за тази надежда говореше Др. Холден— тревата е метафора на неговата надежда. Нотова не е всичко. После казва така:

Или допускам, че еБожията носна кърпа,

напарфюмиран дар испомен, някакси нарочноизтърван.

Един вид, тревата е метафора на божиетовеличие или нещо от сорта…

Аз си представям, четревата е сама дете…

И после:

Аз предполагам, че ейероглифен знак, един исъщ,

и означава туй:„Растежът е еднакъв,

и в широки, и въвтесни площи!“,

расте трева сред чернихора и сред бели.

Така че, може би тревата е метафора заравенството между хората и същността навръзките между нас, както каза Др. Холден. Инакрая пише за тревата така:

Сега тревата ми сеструва хубава

и неподстригана косаот някой гроб.

Значи, тревата е и смърт. Тя расте отпогребаните тела. Тревата е толкова многонеща! Изумително! Тревата е метафора заживот, за смърт, за равенството между нас, завръзката между нас, тревата е децата ни,Господ, надеждата.

Не можах да разбера коя от всичките идеие най-важната в стиховете. Но когато мислех затревата и за всичките различни начини, покоито можеш да я видиш и усетиш, тогава сезамислих за начина, по който виждах или невиждах, или бях погрешно видял Марго.Можело е да я видя по толкова много начини!А аз съм бил фокусиран само върху това, коетобе станало от нея. Но сега, опитвайки се даразбера многото лица на тревата, стисналнейното одеяло и усещайки аромата й вгърлото си, осъзнах най-важния и съществен

въпрос. Въпросът, чийто отговор търсех.„Какво е тревата?“ е сложен въпрос снееднозначен отговор. „Коя е Марго РотШпигелман?“ е всесилна метафора, която можеда се тълкува по най-различен и нееднозначенначин. В това, което тя остави за мен след себеси, имаше място за безкрайно много образи, заедна цяла безкрайност от образи. Лицата наМарго.

Сега трябваше да сведа тази безкрайностот образи до минимален брой. Помислих си, чеима неща, които не виждах или бях видял иизтълкувал грешно. Исках да махна покрива,да го разкъсам, да осветя цялото място и да говидя на светло, като едно цяло, а не милиметърпо милиметър да лазя из него и да виждам туедин ъгъл, ту друг. Сложих одеялото йнастрани и извиках силно, така че всичкиплъхове над мен да ме чуят. „ЩЕ. ОТКРИЯ.НЕЩО. ТУК.“

Започнах пак да ровя из чекмеджетата, но

все повече се убеждавах, че тя бе ползваласамо бюрото, където намерих лака и на коетокалендарът бе обърнат на месец юни.

Минах през ТРОЛ ВХОДА и се върнах вбиблиотеката, където огледах пак всичкиметални рафтове. Огледах всички следи впрахта, за да видя дали не беше оставяла нещо.Не намерих нищо. Но точно когато се канех даобявя тази мисия за приключена, лъчите нафенера минаха покрай нещо на най-горниярафт в ъгъла на стаята. Точно до закования сдървени плоскости прозорец. Беше книга.

Книгата се казваше: „По шосе изАмерика: вашият пътеводител“. Беше издадена1998 година, много след като това място е билоизоставено. Пак сложих фенера между рамотои врата си и започнах да прелиствам. В книгатаимаше безкраен списък от места и неща, коитотрябва да види всеки, тръгнал да обикаля скола из Америка. От най-голямото в светакълбо от канап в Даруин, щата Минесота, до

най-голямата топка, направена от марки вОмаха, щата Небраска. Някой беше прегъналняколко страници, които не се отличаваха отостаналите. Книгата не беше прашна. Може биВоден свят бе само първата спирка от най-голямото кълбо от приключения. Това вечеимаше смисъл. Да. Това вече беше Марго.Намерила е някак това място, дошла е да сисъбере акъла, да се подготви, да си набавиразни неща, да прекара една-две вечери и еотпрашила. Вече можех да си я представя каклъкатуши като пинбол сред туристическиатракции, които като цяло бяха капани затуристи и нищо повече.

Докато последната искра светлинагаснеше през процепа на тавана, намерих ощекниги. Всички бяха оставени над рафтовете.„Пътеводител за Непал“, „Най-големитезабележителности на Канада“, „Из Америка скола“, „Пътеводител за Бахамските острови“,„На екскурзия в Бутан“. Нямаше бог знае каква

връзка между книгите, освен че всички бяхапътеводители и бяха издадени много след катомястото е било запуснато. Пъхнах фенера подбрадичката си, подредих ги една върху друга иедва ги пренесох в празната стая, която веченаричах „спалня“.

В крайна сметка се оказа, че прекарахбалната нощ с Марго, но не съвсем както си гопредставях. Вместо да вляза триумфално взалата и да танцувам в полунощ, аз седях нанейния навит мокет с парцаливото й одеяловърху коленете и четях пътеводител следпътеводител на светлината на един фенер.Седях напълно неподвижен. Само цикадитесвиреха напевно край мен.

Може би и тя бе седяла тук внеблагозвучния мрак и е усетила какотчаянието я засипва, и може би не е ималасили да се отърве от мисълта за смъртта. Бешемного лесно да си го представя.

Но можех да си представя и друго: как

Марго купува тези книги от гаражниразпродажби, купува всеки един туристическипътеводител, който й попадне под ръка, задвайсет цента или без пари. После идва тук,много преди да изчезне. И чете тези книгидалеч от любопитните очи на хората. Чете ги исе опитва да реши в каква посока да тръгне.Да. Ще пътува, ще се крие. Един балон внебето. Ще претопява стотици километри наден с помощта на винаги услужливия попътенвятър. И сега вече я виждах жива. Дали не мебе довела до тук, за да сглобя парчетата напъзела, който трябваше да представлявамаршрутът й? Може би. Разбира се, изобщо небях и на йота до нещо като маршрут. Споредброшурите можеше да е в Ямайка, Намибия,Топека, Пекин. А едва бях започнал да редяпъзела.

13

Сънувах я. Главата й е на рамото ми.Лежим по гръб, между нас — само ъгълът накилима и бетонният под. Ръката й е върхуребрата ми. Само лежим и спим. Господ да мие на помощ! Единственият тийнейджър вАмерика, който мечтае да спи с момиче, ама даспи, в смисъл само да спи. И после телефонътми звънна. Две минути треперещите ми пръстиопипваха нагънатия мокет, докато го намеря.3:18. Беше Бен.

— Добро утро, Бен — казах.— ДАААА! — отвърна той с писък и

веднага осъзнах, че сега не беше най-добриятмомент да му кажа какво съм разбрал за Маргои как съм я сънувал. Направо можех да усетявонята на алкохол в слушалката. Тези двебукви, изкрещени по този начин, съдържахаповече възклицателни, отколкото всички думи,излезли от устата на Бен през целия му живот.

— Да разбирам ли, че балът върви добре?— Дааааа! Куентин Якобсен! Най-

великият Куентин на Америка! Самият Кю!Кюто на Америка. Да! — не говореше вслушалката, но го чувах добре. — Ей, всичкитука да млъкват и да не се движат и да недишат. КУЕНТИН ЯКОБСЕН! Е В МОЯТЕЛЕФОН!

Тогава се разнесоха екзалтирани викове.Пак не говореше в слушалката, но го чувах.

— Пич. Куентин. Да! Трябва да дойдештука.

— Къде е това „тука“? — попитах.— В къщата на Бека. Знаеш ли къде е?Всъщност знаех много добре къде е. По

странно стечение на обстоятелствата бяхвлизал в мазето й.

— Знам къде е, но сега е нощ, а аз съм в…— Даааааа! Трябва да дойдеш веднага.

Веднага!— Бен, в момента в живота ми се случват

много важни неща — казах.— НАЗНАЧВАМ ТЕ ЗА ШОФЬОР!— Моля?— Назначавам те за шофьор! Да! Ти си

моят назначен шофьор! Нямаш представаколко си назначен! Толкова съм щастлив, чевдигна! Това е великолепно! Трябва да съм внас в шест! И те назначавам за шофьор да мезаведеш у нас! ДААААААААА!

— Не можеш ли да останеш да спиш там?— попитах.

— НЕЕЕЕЕ! УУУУУУУ! УУУУУУ Ууу!Не! Долу Куентин! Ей, всички да ме чуят!Долуууу Куентин! — и всички започнаха дадюдюкат. — Всички пияни. Бен пиян. Лейсипиян. Рейдар пиян. Никой кара. В нас до шест.Обещах на мама. УУУУУ, долууу насънливеца Куентин! Ей, НАЗНАЧАВАМ ТЕЗА ШОФЬОР! ДАААААА!

Поех дълбоко дъх. Ако Марго все ощеспеше тук, досега трябваше да се е прибрала.

— Ще съм там след половин час.— ДА ДА ДА ДА ДА ДА ДА ДА ДА ДА

ДАААААА!!!! ДА!!! ДА!!!Затворих, преди да изчакам да свърши с

виковете. Легнах. Започнах да си повтарям, четрябва да стана, и след дълги самоубеждениястанах. Промуших се през ТРОЛ ВХОДАполузаспал, минах през библиотеката, после вофиса, бутнах вратата да отворя и влязох вминивана.

Завих към квартала на Бека малко предичетири. Отпред имаше около петнайсет коли,паркирани от двете страни на улицата, а знаех,че вътре има много повече народ, понежеповечето ги бяха докарали с лимузини.Намерих място да паркирам, недалеч отКЗИГПМ.

Никога не бях виждал Бен пиян. В десетиклас изпих една бутилка розово „вино“ на еднопарти на бандата им. Беше гадно на вкус. И навлизане надолу, и на излизане нагоре, все беше

гадно. И именно Бен бе за мен опора в къщатана Каси Хини и по-точно в тематичната й баня„Мечо Пух“, докато аз изстрелвах през устатарозова течност по цялото лице и тяло на горкияЙори. Мисля, че тази случка ни отврати отпреследването на нови хоризонти визучаването на свойствата на алкохола. Дотази вечер.

Сега, нека поясня, знаех, че ще е пиян, чухго по телефона — нито един нормален итрезвен човек не казва „да“ шейсет пъти вминута. Въпреки това, когато разбутахпушещите пред входната врата и влязох вкъщата, последното, което очаквах да видя, беДжейс Уърдингтън и още двама бейзболистида държат костюмирания Бен с главата надолунад някаква бъчонка с бира. Чучурът набъчонката беше в устата на Бен и всички встаята го гледаха като хипнотизирани. Ивсички брояха в един глас. Осемнайсет,деветнайсет, двайсет. За секунда си помислих,

че се гаврят с него, но не. Смучеше бирата, всеедно бе майчино мляко, а той бебето, че дажему се стичаше и по устата, защото сеусмихваше блажено, а всички брояхаентусиазирано. Двайсет и три, двайсет ичетири, двайсет и пет. Очевидно човечествотоставаше свидетел на забележително събитие.

Всичко изглеждаше толкова тъпо. Катохартиени деца на хартиено парти. Проправихси път към Бен и с изненада видях Рейдар иАнджела.

— К’во, по дяволите, е т’ва? — попитах.Рейдар спря да брои и ме погледна:— Да! Назначеният шофьор дохожда. Да!— Защо всички казват „да“ толкова често

тази вечер?— Добър въпрос — извика Анджела, изду

бузи и въздъхна. Изглеждаше почти толковаядосана, колкото бях бесен и аз.

— По дяволите, да! Да, добър въпрос! —каза Рейдар, държейки по една червена

пластмасова чаша с бира във всяка ръка.— И двете са негови — обясни спокойно

Анджела.— Защо не назначиха теб за шофьор? —

попитах.— Искаха теб. Мислеха, че само така

могат да те накарат да дойдеш.Двамата едновременно врътнахме очи, но

в нейния жест имаше и съчувствие.— Май наистина го харесваш — казах и

кимнах с глава към Рейдар, който държешедвете бири над главата си и броеше состаналите. Всички изглеждаха горди от факта,че са се научили да броят.

— Дори сега е някак обаятелен — отвърнатя.

— Болна работа — казах.Рейдар ме побутна с едната бира.— Гле’й наш’то момче! Тоя е няк’ъв учен

аутист по въпросите на задържане на биренибъчви. В момента поставя нов световен рекорд

или нещо подобно.— Какво значи да задържаш бирени

бъчви? — попитах.Анджела посочи Бен и каза:— Ето, това е.— О, искаш да кажеш да задържи бъчвата

с уста, докато виси с главата надолу?— Очевидно, рекордът на Уинтър Парк е

шейсет и две секунди — обясни тя. —Поставил го Тони Йорик, оня грамадният, детозавърши, когато ние влязохме в гимназията.Сега играел във футболния отбор науниверситета във Флорида.

Нямах нищо против Бен да си поставярекордите, но не можех да се насиля да викам свсички. „Петдесет и девет, шейсет, шейсет иедно, шейсет и две, шейсет и три!“ И тогаваБен пусна чучура и изврещя:

— ДАААА! Аз съм най-великият!РАЗТРЕСЕ ЛИ СЕ СВЕТЪТ? ДААААА!

Джейс и няколко други бейзболисти го

обърнаха и го понесоха на рамене. Тогава Бенме видя, посочи ме и издаде ужасяващживотински рев, комбиниран с голяма дозастраст. „ДААААА!“ Искам да кажа, че дорифутболистите не врякат така, когато спечелятсветовната купа.

Бен скочи от раменете на бейзболистите исе приземи странно сгърчен, след което сеолюля и се опита да се изправи. После сестовари върху раменете ми, очевидно за да мепрегърне. Или да не падне.

— Да! Куентин е тук! Великият мъж! Дави чуя още веднъж! За Куентин, най-добрияприятел на новия световен рекордьор!

Джейс ме потупа по темето и каза:— Кю, ти си човекът!И тогава Рейдар прошепна в ухото ми:— Между другото, ние сме като няк’ви

легенди за тея тука. С Анджела дойдохме отдруго парти, защото Бен ни каза, че ще нипосрещнат като герои. Честно, пич, тея ми

повтарят името като мантра. Май са сезаблудили, че Бен е много забавен, и затовахаресват и нас.

Единственото, което можех да кажа наРейдар и на останалите, беше едно „Уау“,съвсем в духа на купона.

Бен ни обърна гръб и улови Каси Хини,сложи ръце на раменете й, тя постави ръце нанеговите и той каза: „Гаджето ми почти станакралица на бала“, а Каси каза: „Знам.Страхотно е, нали?“, и Бен каза: „Всеки единден през последните три години съм копнял дате целуна“, и Каси каза: „Защо не гонаправиш?“, и тогава Бен каза: „ДА!Жестоко!“, но не я целуна. Той просто сеобърна към мен и съобщи, че „Каси иска да мецелуне“, а аз казах: „Да“, и той каза, че билоЖЕСТОКО. После забрави за Каси и за мен,сякаш идеята да има възможност да я целунебеше далеч по-върховно изживяване отреалното целуване.

Каси ми каза: „Това парти е жестоко“, аз йказах: „Да“, и тя каза, че било като парти надве враждуващи групи, и аз казах: „Да“, и тяказа, че Бен бил откачен, но го харесваламного, а аз казах: „Да“, и тя каза, че ималистински зелени очи, и аз казах: „Аха“, и тяказа, че всички казвали, че аз съм по-сладък,но тя харесвала Бен, а аз казах: „Добре“, и тяказа: „Това парти е жестоко, нали?“, а аз казах:„Да.“. Да говориш с пиян човек, е като даговориш с екзалтирано, много щастливотригодишно дете с трайни мозъчниувреждания, да ме прости господ за детето.

Чък Парсън дойде веднага, щом Каси семахна.

— Якобсен? — каза той сериозно.— Парсън? — отвърнах.— Ти ми обръсна шибаната вежда, нали?— Всъщност не, използвах депилатоар.Той ме удари в средата на гръдния кош, но

после се засмя:

— Жалко копеле си ти, но за тая работа сеиска да имаш топки, истински големи топки,пич. И сигурно ги имаш, и сега налиуправляваш парада и всичко, или може би съмпросто пиян, но започвам да изпитвам малколюбов към жалкия ти задник.

— Благодаря — казах. Всичко ми бешетолкова далечно, всичките тези „Ах,училището свършва и всички трябва да сипризнаем един на друг, че дълбоко в себе си сеобичаме, всеки обича всеки“ и такивапростотии. И си я представих на това парти. Ина хиляди партита като това. В очите й нямаживот. Представих си я как слуша бълвоча наЧък Парсън и мислено търси най-бързия начинда избяга, на всяка цена, дори мъртва. Сегавече виждах ясно и двете пътеки, и дватавъзможни избора.

— Ей, духач, искаш ли бира? — попитаЧък. Не беше възможно да пренебрегнеш слека ръка присъствието му поради една-

единствена причина — смрадта на алкохол отустата му. Иначе вече да бях забравил за него.Поклатих глава и тръгнах нанякъде.

Исках да си ходя у дома, но знаех, че небива да пришпорвам Бен. Може би това бепървият и последен велик ден в живота му.Заслужаваше да си го изживее докрай.

Намерих стълбището и тръгнах надолукъм мазето. Толкова дълго бях седял в онзимрак, че бях развил някаква болнапристрастеност към тъмното и търсех тъмномясто да се скрия. Исках да легна някъде натихо и тъмно и да си мисля за Марго. Нокогато минавах край стаята на Бека, чухприглушени звуци, по-точно стенания. Спряхпред вратата й. Беше леко открехната.

Виждах тялото на Джейс от задниканагоре, беше без риза и лежеше върху Бека,която бе увила крака около кръста му. Не бешегола, но нещата отиваха натам. И един добърчовек би се обърнал и би ги оставил на

спокойствие, но пък на хора като мен рядко имсе случва да видят момиче като Бека Арингтънгола, затова останах до вратата, надничах ислушах. Тогава се обърнаха, Бека беше върхунего, целуваше го, стенеше и започна да сисъблича блузата.

— Секси ли съм? — попита тя.— Господи, колко си секси, Марго! —

каза Джейс.— Каквооо! — Бека пощуря. И в този миг

стана ясно, че няма да имам възможността да явидя гола. Започна да пищи. Аз се отдръпнахот вратата, но не съвсем навреме, защотоДжейс ме видя и викна:

— Ей, к’ъв ти е проблемът, бе?— Майната му на т’ва лайно! Защо

мислиш за нея, а не за мен?Това беше идеалният момент да изчезна и

точно така направих — затворих вратата иотидох в тоалетната. И без това ми се пикаеше.Но най-голямата ми потребност бе да съм

далеч от човешки звуци, да не чувам никаквареч.

Винаги ми трябваха няколко секунди дазапочна да пикая, след като се наглася както ситрябва. Изчаках тези секунди да минат, послезапочнах да пикая и вече бях към фазата наобилната струя и чувството на сладкооблекчение, когато иззад завесата на ваната сечу глас на момиче.

— Кой е там?— Лейси?— Куентин? Какво, по дяволите, правиш

тук?Много ми се искаше да спра да пикая, от

уважение, от добро възпитание или нещотакова, но, разбира се, това бе напълноневъзможно. Да пикаеш, е като да четешсуперяка книга. Почнеш ли веднъж — нямаспиране по средата.

— Ми… пикая — казах.— И как е? — попита тя иззад пердето на

ваната.— Ами… добре е — изтърсих последната

капка, закопчах късите си гащи и пуснахводата.

— Искаш ли да поседиш с мен въвваната? — каза тя. — Не те викам за друго,само да поседим заедно.

— Разбира се — казах след известноколебание и дръпнах завесата. Лейси погледнанагоре, усмихна се и сви колене къмбрадичката си. Седнах във ваната срещу нея.Усещах хладния хлъзгав порцелан зад гърбаси. Краката ни се оплетоха. Тя беше облечена вкъси гащи, тениска и някакви много якичехлички. Гримът й беше леко размазан.Половината й коса бе вдигната нагоре,прическата й за бала все още се крепеше,краката й имаха приятен загар. Може да секаже, че Лейси Пембъртън беше изключителнокрасива. Тя беше от онези момичета, коитомогат да те накарат да забравиш за много

неща. Марго Рот Шпигелман не беше едно оттези много неща.

— Как мина балът? — попитах.— Бен е толкова сладък! И беше забавно.

Но после с Бека се скарахме, искам да кажа, чеимаше скандал и тя ме нарече курва, и после секачи на един диван горе, и каза на всички дамлъкнат, и после им каза, че имам венерическаболест.

— Господи! — наистина не беше завярване.

— Да. Това ме съсипа. И тя искаше дастане точно така. Честно, беше ужасно гадно…толкова унизително… и тя знаеше, че ще етака, че ще се чувствам кофти… и се чувствамкофти. После дойдох тук и Бен дойде, а аз муказах да ме остави сама. Не, не че имам нещопротив да е с мен или нещо… не. Просто вмомента не е… много добър… събеседник,защото е пиян. А аз дори нямам венерическаболест. Имах. Излекувах я. Просто… не съм

курва. Беше един… задник. Както и да е.Господи, защо ми трябваше да й казвам!Трябваше да кажа само на Марго, когато Бекане се навърта край нас.

— Съжалявам — казах. — Но истината е,че Бека просто ревнува и завижда.

— Защо да завижда? Избраха я заКралица на Бала. Тя излиза с Джейс. Тя еновата Марго.

Убиваше ми на задника, опитах се да сенаместя, коленете ни се докосваха.

— Никой никога няма да бъде новатаМарго. Но ти имаш това, което тя никога нямада има. Хората те харесват и всички мислят, чеси по-хубава от нея.

Лейси сви засрамено рамене.— Мислиш ли, че съм хубава?— Да, разбира се — казах и се сетих как

бях стърчал като малоумник пред спалнята й снадежда да видя Бека гола. — Но аз също съм.Всеки е.

Често си бях мислил какво ли би било даимам тялото на Джейс Уърдингтън. Да мога давървя така уверено, да целувам така уверено.Да правя всичките тези неща с увереност,защото наистина мога да ги правя, а не самозащото си въобразявам, че мога.

— Всички сме хубави, но не по един исъщи начин. Бен и аз сме хубави по единначин. Но ти… на теб не ти пука дали хоратате харесват, или не.

Това беше и вярно, и не съвсем.— А на мен ми пука повече, отколкото ми

се иска да ми пука — казах.— Всичко е ужасно без Марго — каза тя.

И Лейси беше пияна, но нямах нищо противтози вид пиянство.

— Да — отвърнах.— Искам да ме заведеш на онова място.

Бен ми разказа. В оня минимол.— Може да идем, когато пожелаеш —

казах. Разказах й как съм прекарал там нощта,

как бях намерил лака на Марго и одеялцето й.Лейси не каза нищо, седеше и мълчеше и

дишаше през уста. И когато най-сетне го каза,излезе като шепот.

— Тя е мъртва, нали — уж беше въпрос,но прозвуча като категорично заключение.

— Не знам, Лейси. Така си мислех до тазивечер. Но сега наистина не знам.

— Тя е мъртва, а всички ние… каквоправим ние… това правим…

Сетих се за подчертания ред от Уитман:„И друг в света да не съзнава туй, съм пакдоволен/ и ако всички не съзнават туй — съмпак доволен“. Може би точно това е искала.Искала е животът ни да продължи такъв,какъвто винаги е бил.

— Това не е в стила на моята Марго —каза Лейси. Замислих се за нейната Марго, замоята Марго, за Марго — дъщерята нагоспожа Шпигелман. За това, как всеки от насседи в своя си ъгъл и оттам наблюдава

изкривените отражения на Марго в онезикриви огледала в онези къщи на „смеха“,където се очаква да се смееш. Канех се да кажанещо, но ченето й увисна, тя облегна главаназад, подпря я на сивите плочки на банята изаспа.

Двама души влязоха да пикаят и реших дая събудя, защото беше почти пет и трябваше дазакарам Бен в тях.

— Лейс, събуди се — казах и докоснахсандала й с обувката си.

— Обичам да ми казват така — усмихнасе тя и поклати глава. — Знаеш ли, че замомента ти си най-добрият ми приятел?

— Много мило. Радвам се, че мислиштака — макар че знаех, че е пияна, уморена иче вероятно лъже. — Сега ще се качим заеднои ако някой ти каже нещо, аз ще защитя честтати.

— Добре — съгласи се тя. Качихме сезаедно, партито бе пооредяло, но

бейзболистите все още бяха там, Джейс също.Повечето спяха в спални чували навсякъде попода. Няколко души се бяха сместили на единразтегателен диван. Анджела и Рейдар се бяхаизлегнали на кресло за двама. Краката наРейдар висяха неестествено преметнати презстраничната облегалка. Явно бяха решили даостанат да спят тук.

Тъкмо се канех да попитам момчетатадали са виждали Бен, когато той връхлетя въввсекидневната. Беше се издокарал сбебешкосиньо боне и размахваше меч,направен от осем празни кутии бира „Милуокибест“. Предположих, че си беше играл да гилепи една за друга.

— ВИЖДАМ ТЕ! — извика Бен и насочимеча към мен. — ВИЖДАМ КУЕНТИНЯКОБСЕН! ДААА! Приближи се! Наколенееее! — Продължи да вика той.

— Бен, я се успокой малко!— НА КОЛЕНЕЕЕ!

Аз паднах на колене, за да не му скършамерака, и го погледнах.

Той сложи меча на едното ми рамо, послена другото и каза с тържествен тон:

— Със силата на този меч, изваян отбирени кутии и с мощта на лепилото,официално те провъзгласявам за свой шофьор.

— Жестоко! Благодаря! И не повръщай вминивана.

— ДА! — изврещя той. Но когато сеопитах да стана, той ме бутна назад с едната сиръка, в която не държеше изваяния меч откутии и лепило, след това с другата пак сложимеча на едното ми рамо, после на другото ипродължи:

— Със силата на този меч, издялан отбирени кутии и от мощта на лепилото, тизаповядвам да се явиш на церемонията само потога и да бъдеш напълно гол под нея.

— Я пак — казах и станах.— ДА! Ти, Рейдар и аз! Голи. Само по

тоги. На връчването на дипломите! Ще бъдемвелики!

— Със сигурност ще стане доста… горещо— казах. — Ще сме суперсекси трио.

— ДА! Закълни се, че ще го направиш!Принудих Рейдар да се закълне. РЕЙДАР,КОПЕЛЕЕЕ, НАЛИ СЕ ЗАКЛЕЕ, БЕЕЕ!

През половинмилиметровия процеп наповдигнатия с мъка клепач Рейдар измърмори:

— Заклех се.— Е, добре, и аз се кълна — казах.— ДА! — тогава се обърна към Лейси и

каза: — Обичам те.— И аз те обичам, Бен.— Не, аз те обичам! Но не както брат

обича сестра си, не както сестра обича брат си,не както приятел обича приятел. Обичам те,така както най-пияният мъж на света обичанай-страхотното момиче на света.

Тя се усмихна.Направих крачка напред, обмислях

вариант да му спестя повече резил. Сложихръка на рамото му и казах:

— Ако трябва да си у вас до шест, трябвада тръгваме.

— Добре, но не и преди да благодаря наБека за това прекрасно парти.

Лейси и аз тръгнахме след него надолукъм стаята й. Той отвори вратата и каза:

— Партито ти кърти! Нищо, че си боклук.Бе все едно вместо кръв сърцето ти изтласкватечен боклук! Мно’о мерси за бирата!

Бека беше сама, лежеше върху завивкитеи гледаше тавана. Дори не се обърна да нипогледне.

— Разкарай си лайняното лице и върви подяволите. Дано тая твоята да ти лепне нейнитебуби!

И без никаква следа от ирония в гласа, тойказа:

— Много ми беше приятно да сипобъбрим — и затвори вратата. Мисля, че

изобщо не загря, че току-що го бяха обидили.Качихме се горе и тръгнахме към

входната врата.— Бен — спрях го аз. — Мисля, че трябва

да оставиш бирения меч тук.— Да, добре — каза, но щом се опитах да

го измъкна от ръцете му, той го стискашездраво и отказваше да го пусне. Точно се канехда се развикам и да му наритам пияния задник,когато разбрах защо отказва да го пусне. Небеше точно отказ, не беше и избор. Лейси сесмееше.

— Как си успял да се залепиш за бирениямеч?

— Не съм се залепил. Аз съм сепрезалепил. С мощта на лепилото. За да не миго вземе някой.

— Много далновидно — каза Лейсибезизразно.

С Лейси успяхме да счупим всички кутии,с изключение на залепената за дланта му.

Колкото и да дърпах, ръката на Бен простоследваше движението на кутията. Като куклана конци. Ръката беше куклата. После Лейсиобяви, че е крайно време да тръгваме.Сложихме Бен на задната седалка и говързахме с колана. Лейси седна до него,защото „Трябва да го наблюдавам да не почнеда повръща отгоре си или да се бие с кутиятапо главата, или не знам какво още може да мухрумне“.

После той отплува, а Лейси се отпусна изаговори за него:

— Могат да се кажат и хубави неща заупоритостта. Знам, че той наистина се старае,прекалено много се старае, но защо това да елошо? Не е. И е толкова сладък, нали?

— Сигурно.Погледнах го в огледалото. Главата му се

люлееше, сякаш не бе свързана с гръбнака. Неме порази като „толкова сладък“, но както и дае.

Първо оставих Лейси. Когато тя се наведеи го целуна лекичко по устата, той самоизмърмори „Да!“ и заспа.

Тя тръгна към вратата до гаража на блокаси, после се обърна.

— Благодаря — каза. Аз само кимнах.Минах през квартала. Не беше нощ, не

беше утро. Бен тихо хъркаше на заднатаседалка. Спрях пред къщата, излязох, отворихплъзгащата се врата на минивана, разкопчахколана.

— Време е да те приберем у дома, Бенърс.Той подсмъркна, поклати глава и се

събуди. Вдигна ръка да потърка очи иочевидно видът на празната кутия от най-добрата бира в Милуоки, залепена на длантаму, го изненада. Опита се да свие ръката си вюмрук, но само успя да я поизкриви. Никакъвшанс да я махне. После я гледа дълго и накраязаключи:

— Това животно не ме пуска.

Излезе от минивана и се заклати къмвратата първо напред, а после настрани.Когато се качи на верандата, той се обърна ими се усмихна. Махнах му. Бирената кутиясъщо ми помаха.

14

Спах няколко часа и до обяд разглеждахтуристическите пътеводители, които бяхнамерил предния ден. Изчаках да стане обяд ида се обадя на Бен и Рейдар. Първо звъннах наБен.

— Добро утро, слънце мое — казах.— О, господи! — изстена той. Това не

бяха думи, това беше самото голо, първично,болезнено състояние на втечнено отчаяние инещастие. — О, мили боже, ела, слез на земятаи помогни на малкото си копеленце Бен. О,небеса! Залейте ме с дъжд от милост исъстрадание.

— Има доста нови неща около Марго —казах развълнувано. — Трябва да дойдеш. Щесе обадя и на Рейдар.

Той май изобщо не ме чу.— Ей, я кажи защо, когато майка ми влезе

в девет и аз вдигнах ръка да прикрия вонящата

си прозяваща се уста, и тя, както и аз с огромнаизненада открихме залепена бирена кутия надланта ми?

— Беше залепил няколко бирени кутии даси правиш меч. И после залепи меча за длантаси, за да не ти го вземе никой.

— Оооо, дааа. Май се сещам.— Бен, трябва да дойдеш в нас.— Пич, чувствам се като лайно на дъжд.— Тогава аз ще дойда. След колко време?— Няма начин, пич. Трябва да спя около

десет хиляди часа. Трябва да изпия около десетхиляди литра вода и да взема десет хилядихапа за главобол. Ще се видим утре вдаскалото.

Поех дълбоко дъх и се опитах да секонтролирам, макар че бях повече от побеснял.

— Минавам цяла Централна Флорида втри часа посред нощ, за да дойда трезвен напарти, където всички са пияни като на световеншампионат по надпиване, закарвам увисналия

ти пиян задник до вас и ти да ми каж…Щях да продължа да нареждам, но в един

миг разбрах, че ми беше затворил телефона.Бен да ми затвори! На мен! Баси задникът!

Колкото повече време минаваше, толковаповече не ми минаваше. Едно е да не му пуказа Марго. Ама да не му пука и за мен! Е! Можеби приятелството ни винаги се е крепяло нанякакво взаимно чувство за удобство и изгода— той нямаше с кого да играе видеоигри. Исега нямаше защо да се държи добре с мен илида се интересува от неща, които ме тревожат,защото вече си имаше печения ДжейсУърдингтън. И беше подобрил рекорда научилището по задържане на бирено буре. Тойимаше секси гадже на бала. Той се бе хванал запървата възможност да се присъедини къмБратството на Кухоглавите пърделници.

Пет минути след като ми затвори, решихда го набера пак. Не отговори. Оставих мусъобщение: „Ало, Кървавия Бен, искаш да си

печен като Чък ли? Това ли си искал винаги? Е,поздравления. Мечтите ти се сбъднаха. И гозаслужаваш, защото си същата торба с лайна.Не ми звъни“.

После се обадих на Рейдар.— Здрасти — казах.— Здрасти. Току-що повърнах в банята.

Може ли да ти звънна след малко?— Разбира се — казах и отново се улових,

че едва сдържам гнева си. Просто исках някойда ми помогне, да нагласи света си и живота сиспрямо Марго. Но Рейдар не беше Бен. Той сеобади след няколко минути.

— Беше толкова гнусно, докато си чистехповърнатото, че се наложи да повърна пак. Ипак започнах да чистя, и пак повърнах.Перпетуум мобиле. Ако има кой да ме хранипостоянно, мога да повръщам до края наживота си.

— Можеш ли да дойдеш? Или аз да дойдадо вас?

— Да бе, няма проблем. Какво има?— Марго е била в минимола. Жива.

Останала е там поне една нощ, след катоизчезна от тук.

— Идвам. Дай ми четири минути.Дойде точно след четири минути.— Трябва да ти кажа, че се скарах с Бен

— казах от вратата.— Имам ужасен махмурлук и не мога да

мисля — каза Рейдар тихо. После легна налеглото, затвори очи и започна да разтриваостриганата си до кожа глава. — Имамчувството, че ме е ударил гръм. Добре, казвайкакво става.

Седнах на стола зад бюрото и разказах наРейдар за нощта във… вилата на Марго.Опитах се да не пропусна нито еднаподробност. Рейдар беше далеч по-добър вразрешаването на загадки от мен и се надявах,че ще може да сглоби парчетата на мистериятаМарго.

Той търпеливо слушаше, докато не казах:— И тогава Бен ми се обади и тръгнах за

партито.— Взе ли книгата. Оная с прегънатите

листове? — попита. Станах и започнах датърся под леглото. Накрая успях да я изровя.Рейдар я сложи над главата си, вдигназамъгления си от главоболие поглед, присвиочи и започна да разлиства страниците.

— Пиши! Омаха, Небраска. Сак Сити,Йова. Александрия, Индиана. Даруин,Минесота. Холивуд, Калифорния. Алайънс,Небраска. Готов ли си? Това са местата, коитотя… или който е чел тази книга, е отбелязалкато интересни.

После стана, махна с ръка да ме разкара отстола и седна на компютъра. Рейдар имашеизумителния талант да води разговор, докатопише.

— Има програма, която позволява давкараш много дестинации и веднага ти

изплюва всички възможни маршрути. Не че езнаела за тази програма, но искам да проверя.

— От къде знаеш всичките тези неща?— Позволи ми да напомня: Аз.

Прекарвам. Целия. Си. Живот. В.Омникшънъри. От прибирането ми у дома доповръщането, което прави час, успях дапренапиша цялата страница за синия морскидявол. Мисля, че това моето вече е болестносъстояние. Добре, ела да погледнеш.

Наведох се и видях няколко кривимаршрута върху картата на САЩ. Всичкитръгваха от Орландо и свършваха в Холивуд,Калифорния.

— Дали пък не е решила да остане в ЛосАнджелис? — предположи Рейдар.

— Възможно е — казах. — Но няма начинда разберем какъв маршрут е поела.

— Така е. А има и друго — нищо не сочинатам. Това, което е казала на Джейс, сочи къмНю Йорк. Онова там, „Ще отидеш в

хартиените градове и никога няма да севърнеш“, сочи по-скоро към някой запуснатквартал или град около Ню Йорк. Май такаизлиза. Освен това, намерил си лака й, значи,може още да е из околността. Просто казвам,че съвсем спокойно можем да добавим и най-голямата топка от пуканки в света като еднасъвсем реална дестинация в маршрута наМарго.

— Пътуването пасва идеално на един отцитатите на Уитман. „Поел съм вечнопътешествие.“

Рейдар остана приведен над клавиатурата,а аз седнах на леглото.

— Можеш ли да разпечаташ карта наЩатите, за да отбележа местата — попитах.

— Мога да го направя и онлайн — каза.— Добре, но искам да мога и да я виждам.Принтерът извади разпечатката и я

сложих на стената до картата спсевдоградовете, която бях закачил преди дни.

Маркирах всяка една от шестте дестинации,които Марго или някой друг бе отбелязал вкнигата. Опитах се да ги видя като съзвездие,да разбера дали имат някаква форма на нещо,буква, предмет. Не видях нищо. Всичкоизглеждаше произволно пръснато, сякашнякой бе завързал очите й, докато е хвърляладартс по картата. Въздъхнах.

— Знаеш ли какво ми се иска? — попитаРейдар. — Ако можем да намерим някакводоказателство, че си проверява мейла иливлиза в някой сайт. Проверявам всеки ден,имам бот, който ми дава информация дали евлизала в Омникшънъри с нейнотопотребителско име. Проследявам всички IPадреси на хората, които проверяват за„хартиени градове“, но това е адскивлудяващо.

— Не знаех, че правиш всички тези неща— казах.

— Как да ти го обясня… правя това, което

считам, че някой друг би следвало да седне ида направи. Знам, че не ми е приятелка, че несъм й никакъв, но тя заслужава някой да янамери.

— Освен ако не иска да бъде намерена —казах.

— Да, предполагам и това е възможно.Все още всичко е възможно. Да. Така че… да.Може ли да премислим нещата на по една…игра?

— Май не съм в настроение.— Тогава да се обадим на Бен?— Не, Бен е задник.Рейдар се обърна и ме погледна.— Разбира се, че е задник. Знаеш ли какъв

ти е проблемът, Куентин? Ти просто постоянноочакваш хората да не бъдат себе си, да бъдатне това, което са, а да са това, което очакваш.Примерно аз мога съвсем основателно да темразя заради това, че никога не те еинтересувало нищо друго освен Марго Рот

Шпигелман, за това, че никога не питаш заприятелката ми, как върви и такива неща. Нона мен не ми пука, защото това си ти, човече,ти си такъв. Родителите ми имат един тонкукли Дядо Коледа-афроамериканец, но каквоот това? Те са такива, това са те. Аз съм сболестно състояние, развил съм обсебеносткъм някакъв информационен сайт, не вдигамтелефона, когато гаджето ми или приятелитеми звънят, за да съм с него. И какво от това?Това съм аз, аз съм такъв. Ти ме харесваштакъв. И аз те харесвам какъвто си. Ти сизабавен и умен, и винаги закъсняваш, но знам,че рано или късно ще се появиш.

— Благодаря.— Е, аз не ти правех комплименти.

Просто ти казвам да спреш да мислиш, че Бене длъжен да бъде Куентин, и той трябва даспре да мисли, че ти трябва да си Бен, и хайдевече всички да се успокоят, по дяволите.

— Добре — казах и се обадих на Бен.

Новината, че Рейдар е в нас и иска да играе снего, доведе до чудотворно възстановяване,подейства като омайно биле за лечение намахмурлук.

— Как е Анджела — казах, след катозатворих.

Рейдар се засмя.— Добре е, човече, наистина е добре.

Благодаря, че попита.— Все още ли си девствен?— Такива неща не се споделят, макар че…

да. О, да, и тази сутрин се скарахме за първипът. Закусвахме в Уофъл Хаус и тя не спря даговори колко прелестни, красиви и не знам ощекакви били черните Дядо Коледа, както и черодителите ми били страхотни хора, защото гисъбирали, и колко било важно за всички даразберат, че разните там готини хора… катоБог и Дядо Коледа не било задължително да сабели, и как черният Дядо Коледа давал сила навсички афроамериканци.

— Всъщност съм съгласен с нея — казах.— Да, да, идеята е много добра, само че

няма нищо общо с действителността. Те не сеопитват да прокарват никакви такива идеи, чеи чернокожите могат да влизат през коминитеи да обичат деца и да яздят шейни. Ако бешетака, щяха да произвеждат чернокожиколедни старци, а не да ги купуват. Всъщностсе опитват да изкупят всички произведени всвета експонати, целия световен запас. И знаешли защо? Има един старец в Питсбърг. Той имавтората по големина колекция в света. И те сеопитват да ги изкупят преди него. Е т’ва е.

И тогава Бен, който очевидно бе стоял ислушал на вратата от доста време, се обади:

— Рейдар, най-голямата хуманитарнатрагедия на съвременното общество е именнонеуспехът ти да чукнеш това малко прелестносладко зайченце.

— Какво става, Бен? — попитах.— Пич, благодаря ти, че ме прибра тая

сутрин.

15

Макар че оставаше само седмица допоследните изпити, целия следобед впонеделник четох „Песен за мен самия“. Щешеми се да отида до последните две места всписъка ми, но на Бен му трябваше колата.Вече не търсех следи в „Песен за мен самия“,вече търсех самата Марго. Този път успях дастигна до половината и точно там попаднах нанещо интересно.

„Сега аз няма нищо повече да правя,/ самоще стоя да слушам.“ И после две страници тойслуша: как свири парата в чайника; гласоветена хората; слуша опера. Седи на тревата ипропуска звуците в себе си и те се изливат внего. Точно това трябваше да се опитам данаправя с Марго — за да разбера какво миказва и да намеря смисъла, в това, което казва,първо трябваше да я чуя. През цялото товавреме не я бях чул, истински чул. Та аз не я

чух, когато пищеше от ужас! Колко тъпо си бяхпомислил, че се смее истерично! Товатрябваше да направя — да чуя нейната опера,колкото и да беше далеч от мен.

А ако не можех да чуя самата нея, можехпоне да чуя това, което бе слушала през цялототова време. Свалих си албума на Уди Гътри,седнах пред компютъра, облегнах лакти набюрото, затворих очи и се заслушах вминорния глас. Опитах се да вляза в песен,която никога не бях чувал, чрез глас, чиетозвучене бях забравил през последнитедванайсет дни.

Все още слушах един друг неин любимец— Боб Дилън, когато майка ми си дойде отработа и викна през затворената врата:

— Татко ти ще закъснее. Искаш ли данаправя бургери с пуешко?

— Звучи добре — казах, затворих очи ипродължих да слушам. Не станах от леглото,докато баща ми не ме повика да се храним след

един албум и половина.По време на вечерята майка и татко

говореха за политика — Средния изток. Имакар че по всяка една точка мненията имсъвпадаха, някак успяваха да се надвикват презмасата. Тоя и оня били лъжци, а оня пък биллъжец и крадец, че всички трябвало да подадатоставка. Опитах да се съсредоточа върхубургера, който всъщност беше много вкусен, смного кетчуп и запечен лук.

— Добре, стига за това — каза майка мислед дълъг дебат. — Как мина денят ти,Куентин?

— Добре. Уча за последните изпити.— Не мога да повярвам, че това е

последната ти седмица в училище — казататко. — Сякаш беше вчера.

— Нали? — прекъсна го майка, а гласът вглавата ми крещеше истерично: ВНИМАНИЕ,ОПАСНОСТ ОТ НОСТАЛГИЯ! ВНИМАНИЕ,ОПАСНОСТ ОТ НОСТАЛГИЯ! Страхотни

хора. Родителите ми де. Ама и двамата имахапрекалено чести и убийствени пристъпи наунищожителна сантименталност.

— Толкова се гордеем с теб — каза майками. — Но бог ми е свидетел колко ще нилипсваш наесен.

— Не бързай с плановете за есента,винаги могат да ме скъсат на изпита поанглийски.

Майка ми се засмя и после допълни:— О, забравих да ти кажа кого видях

вчера в Младежката християнска организация.Бети Парсън. Каза, че Чък заминавал зауниверситета в Джорджия. Много се радвам занего. Това момче винаги се е борило за всичков този живот.

— Той е задник — казах.— Е, поведението му беше ужасно,

тормозеше другите — каза баща ми. Това бешетипично за родителите ми. В технитепредстави никой не беше задник. Винаги имаха

начин да обяснят защо един човек не е простогаден конски задник — или ще има проблемисъс социализацията, или гранично личностноразстройство, или някакъв друг сложенсиндром. За тях хората не можеха да бъдатпросто кофти хора.

— Но Чък имаше трудности съсзаучаването — поде майка ми. — Има какви лине проблеми. Като всеки човек. Знам, че не ти евъзможно да видиш съучениците си поразличен начин, но когато пораснеш, започвашда виждаш нещата от друг ъгъл. Приемашдобрите и лошите деца просто като хора. Те сапросто хора, които заслужават грижа и любов.Различна степен на заболяване, различнастепен на неврози, на самоактуализация.Знаеш, че винаги съм харесвала Беки и винагисъм хранела надежди за Чък. Така че, азискрено се радвам, че отива в университет. Тикак мислиш?

— Честно казано, не ми пука за него, от

какъвто и ъгъл да го гледам.И ако всичко това беше вярно, ако трябва

да гледаме на хората като личности, защомайка ми и баща ми мразеха всички политицив Израел и Палестина? Защо не се опиваха даги погледнат така, както тя искаше да погледнана Чък? Защо не говореха за тях като зачовешки същества с проблеми?

Баща ми сдъвка хапката си, преглътна,остави вилицата на масата и ме погледна.

— Колкото по-дълго упражнявампрофесията си, толкова повече се убеждавам,че на хората им липсват добри огледала.Толкова е трудно на останалите да ни покажаткак всъщност изглеждаме, а за всеки от нас етолкова трудно да покаже на останалите каквочувства.

— Това е прекрасна мисъл — каза майками. Хубаво ми беше, че се обичат. — Но същоси мисля, че на някакво фундаментално ниво завсеки от нас е много трудно да разбере другите

хора като човешки същества, каквито сме иние. Боготворим ги, идеализираме ги или гиотпъждаме и презираме, сякаш са животни.

— Така е. Съвестта замъглява прозорцитени. Май не бях се замислял по този въпрос оттакава гледна точка.

Седях. Слушах. Чувах нещо за някаквипрозорци, за някакви огледала. Чък Парсънбил човек. Като мен. Тогава и Марго РотШпигелман е човек като мен. Никога не бяхмислил за нея като за обикновен човек. Товабеше най-големият недостатък на представатами за нея. През цялото време, не само откактоизчезна, а от едно десетилетие, си я бяхпредставял, без да я чувам, без да знам, че инейният прозорец е замъглен, също като моя.Всички бяхме едни замъглени прозорци, презкоито нито виждахме добре навън, нито отвънни виждаха добре. Ето защо не си я бяхпредставял като човек, който може да сестрахува, който може да се чувства изолиран и

самотен в стая, пълна с хора, който се срамуваот колекцията си с плочи, защото е нещотвърде лично. Никога не бях я виждал каточовек, който чете пътеводители и планира даизбяга, за да живее в град, към който саизбягали милиони. Не бях я виждал като човек,който има нужда да говори с някого, защотоникой не беше я видял като обикновен човек.

И тогава, в онзи миг, разбрах как се ечувствала Марго Рот Шпигелман, когато не сее налагало да бъде онази Марго РотШпигелман, която всички познавахме:чувствала се е празна. Усещала е как япритискат високи стени, през които не може дапрескочи. Представих си я заспала на онзимухлясал мокет, а над нея само крив отрязъксиво небе. Може би там се е чувствала добре,било й е удобно, защото Марго-човекътвсъщност винаги бе живяла точно така: в еднаизолирана, изоставена от всеки стая с пуснатащора, където единствената светлина е влизала

през дупките на покрива. Да. Основнатагрешка, която бях направил, и то не веднъж, апрез цялото време, а и ако трябва да съмчестен, тя самата ме подлъга да я направя,беше тази: Марго не беше чудо, не бешеприключение. Не беше фина, скъпоценнастатуетка. Тя беше момиче.

16

Едно от изобретенията, създаденоединствено с цел да измъчва и изтезава човека,е часовникът. Но колкото повече сеприближавах до разплитането на мистерията,толкова повече той забавяше, забавяше, инакрая окончателно спря във вторникследобед. Бяхме решили да отидем доминимола след училище и чакането бешеболезнено. Когато звънецът най-сетне оповестикрая на часа по английски, аз хукнах навън ичак тогава осъзнах, че не можем да тръгнем,преди Бен и Рейдар да свършат с репетицията.Седнах пред залата и извадих от сака си парчепица, увито в салфетки. Бях си го купил заобяд. Бях изял четвърт от пицата, когато ЛейсиПембъртън дойде и седна до мен. Предложих йда опита, но тя отказа.

Говорихме за Марго. Разбира се.Единственото нещо, или по-скоро липса на

нещо, което ни свързваше.— Трябва да разбера мястото, а не знам

дали не съм се объркал с тези псевдоградове.Понякога си мисля, че вървим по съвсемгрешна следа.

— Не знам. Но, честно казано, винагикогато разберем нещо за нея, съм многощастлива. Искам да кажа, че така я опознавам.Сякаш никога не съм знаела нищо за нея.Нямала съм представа коя е. И за да съмчестна, за мен тя винаги е била моята лудакрасива приятелка, която обича да прави лудикрасиви неща.

— Така е, но тя не е измисляла всичкитези неща ей така, на мига — казах. — Искамда кажа, че във всичките й приключения иманякаква… не знам…

— Грация — каза Лейси. — Тя еединственият човек, който не е като… даречем… останалите хора. Защото прави всичкос изключителна грация.

— Да.— Затова не мога да си я представя в

някаква мръсна прашна стая или сграда, илинещо от сорта.

— Да — казах. — С плъхове.Лейси прибра колене към брадичката си и

се сви като ембрион.— Не, не мога да го разбера, не е тази

Марго. Просто е прекалено гнусно.Лейси седна на предната седалка, което

беше странно, като се има предвид, че бе най-дребната измежду нас. Бен караше. Рейдарседна до мен, извади телефона си и започна дапише нещо в Омникшънъри. Въздъхнах.

— Само да махна тоя вандализъм отстраницата за Чък Норис. Ето виж. Ако за менЧък Норис е актьор, който има много здравикрака и рита здраво с тях и троши неща, то всъщото време някой друг мисли следното:„Сълзите на Чък Норис могат да лекуват рак.За беда обаче, той никога не плаче“. Това не е

точна информация. Борбата с вандализмазаема само… колко? Една четвърт отсъзнанието ми.

Знаех, че Рейдар се опитва да ме накара дасе засмея, но аз исках да говоря за едно-единствено нещо.

— Да, дори не съм убеден, че е в някаквотакова запуснато място, дори не знам дали товае имала предвид под „хартиени градове“. Иматолкова много следи, а нищо конкретно.

Рейдар вдигна поглед за секунда и пакпогледна екрана.

— Аз лично считам, че е тръгнала нанякакво тъпо пътешествие из атракционите наАмерика и е решила, че е оставила достатъчноследи след себе си, което, разбира се, е многодалеч от истината. По моя сметка сега трябвада е в Оклахома, Небраска, да види най-голямата топка от марки, или в Минесота да сеполюбува на най-голямата топка от канап.

Бен погледна в огледалото за обратно

виждане и попита:— Мислиш ли, че Марго е тръгнала на

експедиция „Най-големите топки в света“? —на което Рейдар кимна съвсем сериозно.

— В такъв случай някой трябва да каже натова момиче да ми дойде на гости, защото най-големите топки в света са точно под… носа й,тук, в Орландо. Изложени са в дисплей съсспециален дизайн, известен с единственото иуникално име „моя скротум“.

Рейдар се засмя, а Бен продължи:— Не се опитвам да се шегувам или нещо.

Просто голата истина е, че моите топки сатолкова големи, че за тях има специален разделв измервателната система за обем. Примерно вМакдоналдс можеш да си поръчаш картофки вчетири размера: малки, средни, големи иМоите топки.

Лейси присви очи към Бен и каза:— Шегата ти е неуместна.— Съжалявам — промърмори той. —

Мисля, че е в Орландо и ни гледа сеира как ятърсим, и гледа как родителите й… не ятърсят.

— Аз мисля, че е в Ню Йорк — казаЛейси.

— Все още всичко е възможно — казах аз.По една Марго за всеки от нас, но Марго не впрозореца, а в изкривените огледала.

Минимолът изглеждаше същият катопреди няколко дни. Бен паркира и аз импоказах как се отваря вратата — като бутнеш, ане като дръпнеш. Влязохме в офиса и им казахда не включват фенерите, а да изчакат малко,за да може зрението им да се адаптира къмтъмното. Почувствах как нечии нокти се забихав ръката ми.

— Няма страшно, Лейс — казах.— Опс! Извинявай! Обърках се.Разбрах, че бе търсила ръката на Бен.Мракът в стаята започна да се вдига, от

черен стана размазано сив и очите фокусираха

по-добре. Виждах бюрата, подредени вочакване на служителите. Включих фенера ислед мен всички включиха своите. Бен и Лейсиостанаха заедно. Тръгнаха към ТРОЛ ВХОДАда разгледат другите стаи. Рейдар дойде с мендо бюрото на Марго. Наведе си и започна даразглежда календара, застинал на юни.

Бях приведен до него, когато чух бързистъпки. Приближаваха към нас.

— Ей, хора! — прошепна настоятелно Бени застана зад бюрото, като дърпаше Лейси съссебе си.

— Какво? Къде?— В другата стая — каза. — Носят маски,

като полицаи или нещо такова. Трябва дабягаме.

Рейдар насочи фенера към ТРОЛ ВХОДАи Бен го бутна от ръката му.

— Трябва. Веднага. Да. Си. Обираме.Крушите.

Лейси ме гледаше с огромните си ужасени

очи. Мина ми през ума, че ми е ядосана,защото й бях обещал, че нищо лошо няма да сеслучи. И я бях излъгал.

— Добре — прошепнах. — Добре. Всичкинавън. Много тихо, много спокойно, и безпаника.

Тъкмо се обърнах да излизам, когато задгърба си чух оглушителен рев:

— КОЙ Е ТАМ?Мамка му.— Ами… ние само разглеждахме.Каква забележителна тъпотия! Чак не

знам как успях да я съчиня. През ТРОЛВХОДА се появи силна бяла светлина. Заслепиме. Сред такава светлина очаквах да видя най-малко Господ.

— С какво намерения сте дошли? —обади се глас с изкуствен британски акцент.

Погледнах Бен и ми стана така хубаво, чене съм сам.

— Тук сме във връзка с разследване по

случай с изчезнал човек — каза Бен споразителна убедителност. — Не сме влезли свзлом.

Светлината изчезна и започнах да мигам втъмното, сякаш бях ослепял и с последниусилия се мъчех да възвърна поне част отзрението си. След малко видях три силуета. Итримата носеха тениски и маски с по двакръгли филтъра. Единият вдигна маската надчелото си. Разпознах козята брада и широкатауста.

— Гас? — възкликна Лейси. Охраната наСън Тръст.

— Лейси Пембъртън! Господи! Каквоправиш тук? Без маска! В тая сграда иматонове азбест20.

— А ти какво правиш тук?— Разследваме, разглеждаме — каза Гас.

А Бен, някак окрилен от смелост и увереност,тръгна с бодра крачка към момчетата и сездрависа. Те се представиха. Асото и

Дърводелеца. При други обстоятелства бихпопитал дали това са прякори.

Взехме по един стол и седнахме в кръг.— Вие ли счупихте дървения блок —

попита Гас.— Аз го счупих — обясни Бен.— Залепихме го, защото не искахме никой

да влиза. Ако хората се усетят, че има пътнасам, ще започнат да прииждат всякакви, аповечето не знаят нищо за тези места. Щезапочнат да се влачат скитници, наркомани ивсякаква паплач.

Направих крачка напред и попитах:— Значи, си знаел, че Марго е идвала тук?Преди Гас да отговори, Асото започна да

обяснява през маската. Гласът му беше малкозаглушен и изкривен, но се разбираше.

— Човече, Марго идваше тук постоянно.Ние идваме само няколко пъти в годината. Имамного азбест и не е чак толкова хубаво. Но презпоследните две години я заварвахме тук почти

всеки път. Беше много секси, нали?— Беше? — попита Лейси.— Нали избяга?— Знаете ли някакви подробности? —

попита пак Лейси.— За бога, какво да знаем? Видях Марго

за последен път, когато беше с него — каза Гаси ме посочи с глава. — Беше преди няколкоседмици. После чух, че е избягала. Прединяколко дни ми хрумна, че може да е тук,затова и дойдохме.

— Така и не разбрах какво му харесва натова място. Няма кой знае какво. И не е най-страхотното място за изследователска дейност,няма и какво да откриеш — каза Дърводелеца.

— Каква изследователска дейност? —попита Лейси и се обърна към Гас.

— Вид разследване на урбанизацията.Влизаме в изоставени сгради, разглеждаме,правим снимки, не вземаме нищо, не оставяменищо. Само наблюдаваме.

— Като хоби — каза Асото. — Гасвземаше Марго с нас винаги когато ходехме.Още от времето, когато бяхме в училище.

— Имаше много набито око, макар чебеше само на тринайсет — каза Гас. — Винагинамираше начин да се влезе в някое заключеномясто. Тогава ходехме само от време на време,сега излизаме по три пъти в седмицата. Такиваместа има навсякъде. Има една изоставенаболница за психично болни в Клиъруотър.Жестоко! Още стоят леглата, където савръзвали най-лудите и са ги „лекували“ селектрошок. Има и един стар затвор на северот тук. Но на нея не й харесаха. Тя обичаше давлиза в разни места, но после просто сядаше игледаше.

— Да. Господи как се дразнех! — казаАсото.

— Не правеше снимки, не обикаляше даразглежда, не й се занимаваше да откриваразни неща — продължи Дърводелеца. —

Просто нямаше търпение да влезе, за да…седне. Помниш ли оная черна тетрадка?Сядаше в някой ъгъл и почваше да пише в нея.Сякаш си е у тях и си пише домашното.

— Честно казано — каза Гас, — така и неразбирах защо го прави. А ние го правимзаради самото приключение. За кеф. Всъщностизглеждаше доста депресирана през повечетовреме.

Исках да не спира да говори, защото симислех, че всяка негова дума може да мипомогне да я разбера. Но точно тогава Лейсистана и ритна стола зад себе си.

— И как така не ви мина през ума да япитате какво я депресира, защо е такава? Изащо обикаля из тези шибани места? Как такатова никога не ви е минало през ума? И никогане ви е притеснило?

Беше застанала права пред него, викаше,той също стана. Беше много по-висок от нея. Итогава Дърводелеца каза:

— Някой да успокои тая кучка!— Е т’ва не биваше да го казваш —

изрева Бен и преди да се усетя какво става, Бенизмлати Дърводелеца, оня падна от стола наземята и си удари рамото. Бен седна върху негои започна да удря с ярост по маската му.

— НЕ ТЯ Е КУЧКАТА, НЕЕЕ! ТИ СИКУЧКА, КУЧКО! — и не спираше да го удря.Аз хукнах, хванах едната ръка на Бен, Рейдархвана другата и го издърпахме, но той неспираше да вика.

— Имам толкова много ярост в мен.Много ми е гот да го млатя тоя! Пуснете ме даго довърша!

— Бен — казах внимателно, звучах катомайка ми. — Бен, спокойно, всичко е наред.Разбраха те.

Гас и Асото вдигнаха Дърводелеца и Гасказа:

— Ние изчезваме от тука, О.К.? Всичкотук е на ваше разположение.

Асото взе фотоапарата и се изнизаха преззадната врата. Лейси започна да ми обясняваоткъде познавала Гас, как завършвал вече,когато… Не я слушах, това нямаше никаквозначение.

Рейдар знаеше какво има значение. Той севърна на бюрото с календара, очите му бяха надва-три сантиметра от хартията.

— Мисля, че нищо не е писано настраницата на месец май. Хартията е достатънка, но не се виждат никакви следи отписано. Но не мога да съм сигурен.

После се отдалечи и започна да търси.Лейси и Бен се мушнаха през ТРОЛ ВХОДА исветлината от фенерчетата им изчезна втунела, а аз стоях в средата на офиса и сеопитвах да си я представя. Мислех си как еследвала тези момчета, четири години по-големи от нея, как е влизала в тези запуснатиместа. Дотук нищо необичайно. Тази Маргопознавах добре. Но после влиза в сградата и

вече не е Марго, която познавах. И докатовсички обикалят насам-натам и разглеждат, иправят снимки, Марго сяда на пода и пише.

— Кю, намерихме нещо — извика Бен отдругата стая.

Избърсах потта от челото си с ръкави и сеоблегнах на бюрото на Марго, за да стана.Минах през стаята, после през ТРОЛ ВХОДАи тръгнах към трите светещи фенерчета, коитоосветяваха стената над навития мокет.

— Виж — каза Бен и с лъча от фенеранарисува квадрат на стената. — Тези дупки, закоито каза.

— Какво за тях?— Сигурно си е слагала някакви бележки.

Може би картички или снимки. Погледниразстоянието между тях. И вероятно ги е взеласъс себе си — обясни Бен.

— Да, може би — казах. — Ако можехмеда намерим тази черна тетрадка, за кояторазправяше оня Гас.

— Когато спомена за тая тетрадка, сесетих и аз — каза Лейси. Фенерът миосветяваше само краката й. — Винаги носешеедна такава черна тетрадка със себе си. Никогане съм я виждала да пише в нея, но си мислех,че е нещо като дневник, в който си записвашзадачите за деня и такива неща. Господи, защоникога не я попитах? А се ядосвам на Гас,който дори не й е бил приятел! А аз? Какво япопитах аз?

— Така или иначе, нямаше да ти каже —опитах се да я успокоя. Би било крайнонечестно да не отдадем на Марго дължимото завсички стени, които сама бе построила околосебе си и бе направила комуникациятаневъзможна.

Обикаляхме още час и точно когато симислех, че си бяхме загубили времето,светлината от фенера ми попадна върхукъщичката от брошури, която бях видял ощепървия път. Една от брошурите беше за

Гроувпойнт. Буквално спрях да дишам, докаторазтварях и другите брошури. Изтичах довратата, извадих лист и бележник и записахимената на всички останали квартали. Единияго познах веднага. Колиер Фармс — беше всписъка, който бях направил преди време, ноне бях ходил там още. Може би постъпвахегоистично, но си помислих, че ако някога янамеря, не искам никой друг да идва с мен.

17

В мига, в който майка ми се върна отработа в петък, й съобщих, че отивам наконцерт с Рейдар, и тръгнах към СеминолКънтри, където се намираше Колиер Фармс.Всички останали квартали, които бяхарекламирани в онези брошури, вече бяхазавършени и в тях живееха хора. Повечетобяха в северната част на града, която отдавнабе презастроена.

Разпознах Колиер Фармс само защото бяхстанал експерт по трудни за разпознаванемръсни разбити пътища. Но Колиер Фармс небеше като предишните. Беше обрасло така,сякаш е било изоставено преди петдесетгодини. Не знам дали беше по-старо отостаналите, или заради влажната почва, новсичко бе расло с такава бясна скорост, чеведнага след като завих, шосето стананепроходимо. Между пукнатините на асфалта

бяха избуяли храсти от дива калина, дажецъфтяха по целия път напред.

Излязох от колата и тръгнах пеша.Бодилите, драките на храстите, тревите жилехаи деряха кожата ми, а кецовете ми затъваха вкал, която с всяка крачка ставаше все по-дълбока и лепкава. И все пак продължих да сенадявам, че си е вдигнала палатка на някое по-високо местенце, някъде над буренищата, понена метър над калта. Вървях бавно, защотознаех, че има какво да се види, имаше многоповече места за криене, и най-вече защотоимаше директна връзка с минимола. Калтабеше дълбока и лепкава. Трябваше често даспирам. И докато бавно напредвах, оглеждахвнимателно, проверявах всяко едно възможномясто, достатъчно голямо да побере човек. Вкрая на улицата сред калта забелязах синьо-бялкашон. В първия момент ми заприлича накашона от енергийни блокчета, който бяхнамерил в минимола. Не, беше съвсем

обикновен, прогнил кашон от бира. Тръгнахкъм минивана, качих се и подкарах къмследващото място. Логън Пайнс, далеч насевер.

Отне ми час да стигна до там. Беше почтидо Национален парк Оскала, далеч извънобсега на метролиниите на Орландо. Оставахами няколко километра, когато Бен се обади.

— Какво става?— Пак ли обикаляш из хартиените

градове? — попита той.— Наближавам последния от тези, за

които знам. Нищо ново дотук.— Слушай сега. Родителите на Рейдар

заминаха по доста спешна работа.— Наред ли е всичко? Да не се е случило

нещо? — попитах. Знаех, че бабата и дядото наБен са доста възрастни, живееха в старческидом в Маями.

— Да. Обаче нали знаеш оня стария пич вПитсбърг, който има втората по големина

колекция на Дядо Коледа в черен вариант?— Е, и?— Взел, че пукнал.— Сериозно ли?— Копеле, никога не се шегувам, когато

става дума за кончината на колекционери наДядо Коледа в черен вариант. Имал аневризъм.И така, родителите на Рейдар заминали съссамолета за Пенсилвания, за да се опитат дакупят цялата му колекция. И сме поканилиняколко души на гости.

— Сме?— Ти, аз и Рейдар. Ние сме домакини.— Не знам.Последва кратка пауза и после Бен каза

(използва пълното ми име):— Куентин, знам, че искаш да я намериш.

Знам, че тя е най-важното нещо в живота ти. Итова е хубаво. Но завършваме след около триседмици. Не искам да се отказваш да я търсиш.Искам, даже те моля, да дойдеш на парти с

двамата си най-добри приятели, които тепознават от десет години, половината отживота ти. Моля те да дойдеш и да прекараштри часа с нас, да пиеш сладникави вина,понеже всички знаем какво красиво и нежномомиче си, и после до два-три часа даповръщаш през носа си гореспоменатитесладки вина. След което може пак да севърнеш към проекта „Да разгледаме и тозиизоставен строителен обект“.

Притесняваше ме, че Бен говореше заМарго само когато разговорът включвашенякакво приключение, което му се нрави.Притесняваше ме, че мисли, че има нещо лошов това да мисля предимно за нея за сметка наприятелите си, независимо че тя бе изчезнала,а те — не. Но Бен си е Бен, както каза Рейдар, аи след Логън Пайнс нямаше къде да търся,това беше последното място в списъка.

— Ще надникна на последното място иидвам — казах.

Логън Пайнс беше последното място вЦентрална Флорида. Поне не знаех за друго.Затова бях заложил всички надежди на него.Но докато вървях със запален фенер поединствената задънена улица, не видях нитопалатка, нито огън. Никакви кутии, опаковкиот храна. Нищо. Имаше една-единствена плоча— очевидно основата на сграда, която никогане бе построена. Лежеше в един голям ров катоврязана в мръсната земя. Като разтворена устана мъртвец. Наоколо тръни, драки, трева докръста. Ако е искала да ме заведе по принудада разгледам тези места, не разбирах какъвможе да е бил мотивът й. А ако Марго бешезаминала в някой от тези псевдоградове, откъдето нямаше намерение да се върне, значи,бе намерила място, за което не можех вече и даподозирам.

Отне ми час и половина да се върна вДжеферсън Парк. Паркирах минивана у дома,облякох тениска с копчета и яка, единствените

си хубави и запазени черни джинси и тръгнахпрез Джеферсън Парк към съда, после завих по„Джеферсън роуд“. На „Джеферсън плейс“,улицата на Рейдар, вече имаше паркираниколи, а бе едва девет без петнайсет.

Отворих вратата и видях Рейдар, койтотърчеше с няколко пластмасови кукли с ликана чернокожия Дядо Коледа в ръка.

— Трябва да прибера по-хубавите — каза.— Не дай си боже да се счупи някоя!

— Да помогна? — попитах. Рейдар кимнакъм всекидневната, където масите от дветестрани на дивана бяха засипани с десеткикукли Дядо Коледа в чернокож вариант, накоито не бе намерено място. Докато гипренареждах, забелязах, че са много красиви.Бяха рисувани на ръка, изумително детайлни иизящни. Не казах на Рейдар, защото сестрахувах да не ме пребие до смърт с чернаталампа с лика на чернокожия Дядо Коледа,която се намираше във всекидневната.

Пренесох всички матрьошки с лика начерния Дядо Коледа в спалнята за гости,където Рейдар грижливо ги прибра в единдрешник.

— Знаеш ли, като ги видиш всичкитенакуп, наистина започваш да се питаш далиподходът ни към митовете и легендите еправилен и дали си ги представяме правилно— отбелязах аз.

Рейдар ме погледна шокиран, след коетозавъртя очи и каза:

— Да, всяка сутрин, докато си ямзакуската с шибаната черна лъжица с черенДядо Коледа на нея, все това се питам: „Е липравилно нашето отношение към легендите имитовете и дали си ги представям правилно?М?“.

Усетих ръка на рамото си, някой мезавъртя. Беше Бен. Стъпваше от крак на крак,сякаш му се пикае или вече се е напикал.

— Целунахме се. Не, тя ме целуна. Преди

десет минути. На леглото на родителите наРейдар.

— Отвратително! — каза Рейдар. —Никакво натискане в кревата на нашите!

— Мислех, че отдавна сте я свършили таяработа — казах изненадано. — Къде отидоханай-големите топки на Америка?

— Копеле, млъкни. Ще се подрискам отстрах — каза и ме погледна. Очите му се бяхасъбрали на носа. — Мисля, че не ставам.

— Какво не ти става?— Не бе, пич, не че не ми става, не ставам

за целуване. Не ме бива. А тя се е целуваламного повече от мен през всичките тези…години. Не искам да се излагам, не искам да мезареже заради един език. Момичетата гиразбират тези неща — каза той, което си бешеистина, само с едно уточнение: момичетата вмажоретния състав наистина ги разбират. —Трябва ми съвет, пич.

Изкушавах се да му изнеса собствената му

безкрайна лекция върху индивидуалния подходкъм различните видове женски тела, но казахсамо:

— Доколкото знам, има две основниправила: 1) Не хапи нищо без позволение и 2)Човешкият език е като уасаби: в него имаогромна енергия и трябва да се използваумерено.

Изведнъж очите на Бен се разшириха,придобиха форма на тигани, само детотиганите никога не могат да изглеждат толковапритеснени и усещането за паника не им епознато.

— Тя е зад мен, нали? — запремигах.— „Човешкият език е като уасаби“ —

започна да ме имитира Лейси с престоренодебел, нагъл глас, а аз си мислех, че не евъзможно да звуча точно така. Обърнах се къмнея, а тя добави:

— Всъщност мисля, че езикът на Бен екато слънцезащитен крем. Здравословен е и

трябва да се прилага без ограничения.— Току-що повърнах в собствената си

уста — каза Рейдар.— Лейси, току-що уби ентусиазма ми да

продължа да говоря по темата — добавих насвой ред.

— Иска ми се да прогоня този образ отсъзнанието си — каза Рейдар.

— Самата идея е толкова оскърбителна заобществото и неговото добруване, че власитеса се принудили да забранят да се произнася потелевизията словосъчетанието „Езикът на БенСтарлинг“.

— И наказанието за нарушаване на тазизабрана е или десет години затвор, или еднооблизване/ баня с езика на Бен Старлинг —каза Рейдар.

— И всички — казах аз.— Избират — усмихна се Рейдар.— Затвора — завършихме заедно.Тогава Лейси го целуна пред нас.

— Господи, господи, помогни ми —викаше Рейдар и размахваше ръце пред лицетоси. — Ослепях, ослепях!

— Спри се! Започваш да депресирашДядо Коледа!

Накрая се събрахме в официалнатастолова на втория етаж. Бяхме двайсет души.Аз се облегнах на стената, главата ми беше наняколко сантиметра от портрета на чернокожияДядо Коледа на пурпурен фон. Имаха от онезимного големи ъглови дивани и всички бяхаскупчени там. Имаше бира в охладителя, ноникой не пиеше. Всички си разправяха историиедин за друг. Повечето ги знаех — истории отлагерите на бандата, истории за първицелувки, други истории на Бен Старлинг, ноЛейси не беше чувала нито една от тях, а тевинаги звучаха смешно, дори в онази нощ. Несе обадих, докато Бен каза:

— Кю. Я кажи как ще идем на връчванетона дипломите?

— Чисто голи под тогите — засмях се.— Да! — каза Бен и отпи от напитката си.— Дори няма да си нося дрехи, че може да

реша да се преоблека в последния момент —каза Рейдар.

— И аз! Кю, закълни се да не носишдрехи!

— Заклех се! — казах аз и се усмихнах.— И аз се присъединявам — каза

приятелят ни Франк. И после други прегърнахавеликата идея, но момичетата решиха даостанат настрани. Иди разбери защо.

Рейдар каза на Анджела:— Отказът ти да направиш това с мен ме

кара да поставям под въпрос фундамента нанашата любов.

— Нищо не разбирате! Не че ни е страхда излезем по тоги и голи под тях. Простовсяка от нас вече си е избрала роклята.

Анджела посочи Лейси и каза:— Точно! И да се надяваме да не духа

вятър.— Надявам се да е ветровито — каза Бен.

— Нищо по-полезно от свежия бриз за най-големите топки в света.

Лейси засрамено скри лицето си в ръце.— Трудно гадже си ти! — каза тя. —

Трудно, но пък си заслужава!Всички се засмяхме.Това харесвах най-много в моите

приятели. Просто да си седим и да сиразказваме някакви истории. Истории спрозорци, истории с огледала. Не се обаждах,само слушах — историите в главата ми не бяхатака смешни.

Не можах да спра мисълта за края навсичко. За края на училището. Беше ми хубавода стоя малко встрани от компанията и да гигледам. И хубаво, и тъжно, но не кофти тъжно,а хубаво тъжно. Ето защо само слушах и сеоставих на този вихър. Радост и тъга ведно,оставих ги да се въртят и да се удрят една в

друга, позволих им да наберат сила, да ставатпо-остри след всеки удар. И после сякашгръдният ми кош се пукна, разтвори, но не поонзи болезнен, неприятен начин.

Тръгнах си в полунощ. Някои решиха даостанат до по-късно. Но имах вечерен час, а ине ми се оставаше повече. Майка ми дремешена дивана, но щом ме видя, седна.

— Хубаво ли беше партито?— Да, много яко.— Като теб — каза тя с усмивка.

Сравнението ме порази като изключителносмешно, но не казах нищо. Тя стана, прегърнаме и ме целуна по бузата. — Щастлива съм, чесъм ти майка — каза.

— Благодаря.Легнах си с Уитман, намерих онази част,

която ми бе харесала, там, където казва какпрез цялото време слуша операта и хората.

И след като слуша през цялото време,казва: „… бит съм от горчива, яростна

градушка“. Това беше перфектно. Мислех си:слушаш хората, за да можеш да си гипредставиш, и чуваш всички красиви и ужаснинеща, които те сами причиняват на себе си и надругите, но в крайна сметка цялото товаслушане те разголва пред хората много повече,отколкото хората, които се опитваш да чуеш, серазкриват пред теб.

След всичкото обикаляне изпсевдоградовете и след опитите ми да я чуя,резултатът беше следният: Марго РотШпигелман не се пропука, не се отвори.Пропуканият, разтвореният, разголеният бяхаз. Няколко страници след това, следслушането и оголването, Уитман пише зацялото това пътешестване, което е възможносамо като си представяш, и там изброяваместата, които можеш да видиш и опознаешсамо с едно сядане на тревата. „Дланите ми сапокрили континенти“, пише той.

Замислих се за картите, за начина, по

който можеш да ги гледаш. Както когато бяхдете. Тогава гледах атласите и само катопогледнех някое място, вече се чувствах всеедно съм там. Това трябваше да направя.Трябваше да чуя и да си представя пътя си внейната карта.

Но нима не бях правил точно това?Погледнах картите над компютъра ми. Бях сеопитал да си представя всички възможнипътища, но както тревата покрива прекаленоголяма територия от земята, както треватаозначава толкова много неща, така и зад иметоМарго стояха толкова много лица. Бешеневъзможно да я забиеш с карфица на стенатавърху някаква карта. Тя беше прекалено малка,а пространството, което покриват всички тезикарти, бе прекалено голямо. Картите бяхапълна загуба на време. Те бяха и физическотоизражение на моите безплодни усилия, намоята безпомощност, на неспособността надланите ми да покрият континенти и на

съзнанието ми да започне да си представянещата правилно.

Станах, приближих се до стената и гискъсах. Габърчетата се разлетяха с хартията иизпопадаха по земята. Намачках листовете натопка и ги метнах в кошчето за боклук.Тръгнах към леглото и стъпих на еднотогабърче. И макар че бях бесен, макар че нямахвече никакви псевдопредградия за обикаляне,никакви идеи, трябваше да събера проклетитегабърчета от пода, за да не стъпя пак на някоеот тях. Исках да ударя стената, да я избия, новместо това лазех и събирах тъпите габърчета.Когато свърших, се върнах в леглото и съсстиснати зъби заудрях възглавницата.

Опитах се да чета Уитман, но се оказах внякакъв цикъл — четене, Марго, четене,Марго. Реших, че съм се оголил достатъчно заедна вечер, и накрая оставих книгата. Изобщоне ми се занимаваше да ставам и да гасялампата. Лежах и гледах стената, затварях очи

за малко и пак ги отварях. И всеки път щом гиотворех, виждах мястото, където бях закачилкартите, от които бяха останали шест дупки встената. Четири дупки в правоъгълник, другитеизглеждаха случайно нахвърлени. Бях виждалнещо такова. Някъде бях гледал подобна стенас дупки. В празната стая над навития мокет.

Карта. С набелязани места.

18

Станах с изгрева. Нямаше и седем.Събота сутрин. Рейдар беше онлайн, коетокрайно ме учуди.

QTHERESURRECTION:Мислех, че още спиш.

OMNICTIONARIAN96:А, не. Станах в шест дадопълня статията за оняпевец от Малайзия.Анджела още спи.

QTHERESURRECTION:О, останала е да спи притеб?

OMNICTIONARIAN96:Да, но девствеността ми енепокътната. Вечерта следраздаването на дипломите…може би… така мисля.

QTHERESURRECTION:

Знаеш ли какво си мислехснощи. Малките дупки настената в минимола. Можеби е било карта и на нея еотбелязвала места. Сгабърчета.

OMNICTIONARIAN96:Като маршрут?

QTHERESURRECTION:Точно.

OMNICTIONARIAN96:Искаш ли да отидем? Нотрябва да изчакам Анджелада стане.

QTHERESURRECTION:Супер.

Обади се в десет. Взех го с минивана иминахме през Бен. Решихме, че внезапнатаатака е най-добрият начин да го измъкнем откревата. Но дори и серенадата под прозореца с

„Ти си моето слънце“ не даде резултат. Тойотвори прозореца и ни наплю.

— Нищо няма да правя до обед — казаавторитетно и затвори.

Така че тръгнахме само двамата. Тойговореше за Анджела, колко много я харесвал,колко тъпо било да се влюбиш в някого, скогото ще се разделиш след два месеца, понежедвамата отиваха в различни университети, но,честно казано, беше ми много трудно да гослушам, защото исках тази карта. Исках дасложа габърчетата обратно на стената.

Минахме през офиса, после презбиблиотеката, застанахме пред стената наспалнята да огледаме дупките и минахме къммагазина за сувенири. Мястото вече не меплашеше. След като минахме през всички стаии се уверихме, че сме сами, се почувствах катоу дома си, в пълна безопасност. Извадихкутията с картите, която бях намерил вабитуриентската нощ. Вдигнах я и я закрепих

на ъгъла на дисплея. Рейдар ги разгледа еднапо една, търсеше карта с дупки.

Картите взеха да свършват. Тогава Рейдарнамери черно-бяла брошура със заглавие „Петхиляди града в Америка“. Беше издадена през1972 година от компанията „Ессо“. Започнахда разтварям брошурата много внимателно,загладих страниците и докато прокарвах дланпо ъгъла, усетих дупката от габърче.

— Това е — казах. Бе скъсана в ъгъла,сякаш някой я беше изтръгнал набързо. Бешепожълтяваща, захабена карта на Америка, сразмер, какъвто имат картите в училищнитекабинети, с ужасно много потенциалнидестинации. Скъсаното в ъгъла значеше едно— това не беше замислено като следа —Марго бе прекалено прецизна и следите йвинаги бяха издържани на ниво, за да срутваимиджа си с такава нескопосана следа. По единили друг начин ние попаднахме на нещо, коетоизобщо не бе планирала да ми остави, а след

като видях какво не е планирала, вече знаехколко много бе планирала преди това. И можеби точно това бе правила тук, на спокойствие.Пътувала е, докато е седяла на земята,пътешествала е като Уитман и се е готвела заистинското странстване.

Хукнах към офиса, намерих няколкогабърчета в бюрото до това на Марго и следтова с Рейдар внимателно пренесохмеразтворената карта от стаята на Марго.Задържах я на стената, докато Рейдар сеопитваше да нагласи габърчетата в дупките наъглите, но три от ъглите на картата бяхаскъсани с три от петте локации.

— По-високо и наляво — каза Рейдар. —Така, сега надолу. Не мърдай.

Най-сетне успяхме да закрепим картата намясто и да напаснем дупките в картата с тезина стената. Петте габърчета влязоха многолесно. Но около дупките също бе лекопрокъсано, така че едва ли щяхме точно да

определим самите локации. А точнотоопределяне на локациите е много важно върхукарта с пет хиляди града. Буквите бяха толковаситни, че практически трябваше да се кача намокета, да приближа очите си на няколкосантиметра от картата, за да ГАДАЯ кое каквое. Докато гадаех, Рейдар извади телефона си изапочна да издирва градовете в Омникшънъри.

Имаше две напълно здрави дупки: еднотоприличаше на Лос Анджелис, макар че имашеняколко града, скупчени толкова нагъсто единдо друг в южната част на Калифорния, чеимената им бяха напечатани едно върху друго.Другата локация, около която нямаше нищоскъсано, беше върху Чикаго. Ню Йорк също бемаркиран, но там хартията беше скъсана окологабърчето и не можеше да се определи коя отпетте части на щата Ню Йорк беше маркирана.

— Това вече се връзва с всичко, коетознаем.

— Да — казах. — Но къде в Ню Йорк?

Това е въпросът.— Нещо изпускаме — каза той. — Нещо

трябва да ни подскаже точната локация. Къдеса другите точки?

— Има още една в Ню Йорк Сити, но не емного близо до града. Виж, всички градчета санаистина малки. Може да е Удсток илиКатскил Парк, или Покипси.

— Удсток — повтори Рейдар. — Това еинтересно. Тя не е много хипи тип, но пък имасвободен дух и онзи техния ритъм на живот.

— Не знам. Последната е или въвВашингтон, или някъде около Вашингтон.Анаполис или е някъде в залива Чесапийк,което е голямо място, и може да е къде ли не изтази част на щата.

— Много по-добре щеше да е, ако имашеедна-единствена локация — каза сърдитоРейдар.

— Тя вероятно сменя местата, странствасвоето безкрайно странстване.

Седнах на мокета, а Рейдар започна дачете за Ню Йорк, за планините Катскил, застолицата, за фестивала в Удсток през 1969.Нищо не помагаше. Имах чувството, че бяхмедръпнали струната, но не бяхме намерилинищо.

След като оставих Рейдар у тях, сезатворих у дома и четох „Песен за мен самия“,а после с крайно нежелание започнах да уча запоследните изпити. Имах математика илатински в понеделник, най-гадните и най-трудните за мен предмети, но не можех да сипозволя да пренебрегна изпитите. Учих цялатанощ събота срещу неделя и цялата неделя. Ноточно след вечеря се сетих за Марго, хрумнами нещо и реших да си почина от преводите наОвидий, така че си пуснах месинджъра. Лейсибеше на линия. Бях взел ника й от Бен, нореших, че се познаваме достатъчно добре, за дай пиша.

QTHERESURRECTION:Здрасти, аз съм Кю.

SACKCLOTHANDASHES:Здрасти!

QTHERESURRECTION:Имаш ли някаква идеяколко време е било нужнона Марго да планиранещата си?

SACKCLOTHANDASHES:Искаш да кажеш, когатоостави буквите в супата,преди да замине заМисисипи и преди да тезаведе в минимола? За товали питаш?QTHERESURRECTION: Да.Не може да го е измислилаза десет минути или нещотакова.

SACKCLOTHANDASHES:

Може би е планирала втетрадката си.QTHERESURRECTION:Точно!

SACKCLOTHANDASHES:Днес се сетих за това и сиспомних, че веднъж бяхмена пазар и тя избирашечанта, в която да може даноси тази тетрадка. Пробвадесетки чанти.

QTHERESURRECTION:Така ми се иска да мога дадокопам тая тетрадка.SACKCLOTHANDASHES:Вероятно е с нея.

QTHERESURRECTION:Да. Не е в шкафчето й,нали?

SACKCLOTHANDASHES:Не, оставила е учебниците

си прилежно подреденикакто винаги.

Учех и гледах кой ще дойде онлайн. Следмалко Бен се появи и го поканих в обща чатстая с Лейси. Те си приказваха, а аз…превеждах Овидий. И така, докато се появиРейдар. Оставих молива и спрях да уча.

OMNICTIONARIAN96:Някой от Ню Йорк е търсилнещо за Марго РотШпигелман вОмникшънъри.

ITWASAKIDNEYINFECTION:Можеш ли да определишкъде в Ню Йорк?OMNICTIONARIAN96: Засъжаление, не.

SACKCLOTHANDASHES:Все още има съобщение занея в някои от магазините за

плочи. Може би някой етърсил коя е.

OMNICTIONARIAN96:О, да, забравих за това.Мамка му.

QTHERESURRECTION:Хей, аз не участвам многоактивно, защото съм в онясайт, който Рейдар мипоказа, как да се направикарта с маршрути междуразлични места. Гледамтези, които тя бешемаркирала.

ITWASAKIDNEYINFECTION:Линк?

QTHERESURRECTION:thelongwayround.com

OMNICTIONARIAN96:Имам нова теория. Мисля,че ще се появи на

раздаването на дипломите ище седне сред публиката.

ITWASAKIDNEYINFECTION:Аз пък имам стара теория.Тя е в Орландо и се бъзика снас, за да се увери, че ецентърът на нашатавселена.

SACKCLOTHANDASHES:Бен!

ITWASAKIDNEYINFECTION:Съжалявам, но съм прав.

И те продължиха в този дух, всеки сиговореше за неговата си Марго, а аз се опитахда начертая маршрута си. Ако картата бешеневолно оставена следа, а по скъсаната хартияоколо дупките, съдех, че не е било планирано,си помислих, че вече бяхме намерили всичкиследи, които ни бе оставила, че дори и многоповече от това. Имах това, което исках. Но все

още бях толкова далеч от нея.

19

След три дълги часа и осемстотин думипревод на Овидий в понеделник сутринта,излязох в коридора с усещането, че мозъкът микапе през ушите. Но май мина добре. Имахмечас и половина обедна почивка, за да ни севтвърдят мозъците до следващия изпит. Рейдарме чакаше до шкафчето.

— Направо съм като след бомбардировкас тоя испански — каза Рейдар.

— Сигурен съм, че си се справил добре —той заминаваше за университета в Дартмут смного голяма стипендия. Беше много умномомче.

— Не знам, пич. По време на устниязаспивах по средата на изреченията. Обаче чуйтова. Легнах си много късно… тоест рано тазисутрин, защото правих тая програма. Жестокапрограма, човече. Можеш да си вкарашнякаква категория, примерно географско място

или някой животински вид, и после можеш дапрочетеш първите изречения от сто статии вОмникшънъри, които са посветени на това,което те интересува, или се споменава това,което търсиш. Примерно търсиш някакъвопределен вид заек, обаче не помниш как секазва тоя заек, можеш да прочетеш началотона всяка една статия за всички двайсет и единвида зайци. И това само на една страница.Отнема ти… да речем, три минути.

— И това си правил в нощта предипоследните изпити? — попитах.

— Да, знам. Болна работа. Прав бях,нали? Както и да е. Ще ти пратя линка.

Тогава се появи и Бен.— Кю, кълна ти се, с Лейси висяхме

онлайн до два часа. Бяхме в оня сайт, къдетоможеш да определиш маршрута. И сега катознам всеки един възможен маршрут, по койтоможе да е тръгнала от Орландо към някое отонези пет места, признавам, пич, не съм бил

прав. Не е в Орландо. Рейдар е прав. Ще сидойде за раздаването на дипломите.

— Защо?— Съвпада като време. Да тръгнеш от

Орландо, да минеш през Ню Йорк, после презпланините около Чикаго, от там до ЛосАнджелис, и пак да се върнеш тук, е точнооколо двайсет и три дни. Знам, че е супертъпашега, но това си е шегата на Марго. Карашвсички да си мислят, че си си бил камшика,после пръскаш обилна доза мистерия, за даможе всички да ти обърнат внимание, и точнокогато на всички им писва да ти обръщатвнимание, се появяваш за раздаването надипломите.

— Не, не е така. Няма начин — вечепознавах Марго много по-добре. Да, тятърсеше внимание, няма спор. Но Маргоникога не би разигравала хората като идиоти,за да се забавлява или да си прави шега,особено с важни неща. Не си беше тръгнала ей

така, на майтап, само и само да изиграе номер.Не.

— Казвам ти, ще е на завършването.Огледай се.

Поклатих глава. Понеже всички имахаедно и също време за обедна почивка,столовата беше фрашкана, затова отидохме сколата до Уендис. Имахме право на това,защото завършвахме. Опитах се да секонцентрирам върху предстоящия ми изпит поматематика, но започвах да си мисля, че иманещо полезно във версията му. Ако Бен бешеправ за тези двайсет и три дни, идеята не бешечак толкова безсмислена. Може би това бепланирала в тетрадката си — едно самотно,дълго пътуване. Това не обясняваше многонеща, но поне пасваше на едно от качествата й— да планира. Не че ми помагаше или меприближаваше и на милиметър до нея. Трудное да определиш къде е точката върху разкъсанакарта. Но далеч по-трудно е да заковеш

точката, когато тя се движи върху картата.Денят беше дълъг и изморителен. Върнах

се почти с облекчение към удобнатанедостъпност на „Песен за мен самия“. Бяхстигнал до една доста странна част от стиха —след цялото това вслушване в хората, и послецялото това пътешестване с тях, Уитман спирада слуша, и спира да ходи, и спира да посещаванякакви места, и тогава започва да сепревръща в други хора. Сякаш влиза в тях исамият той е тях. Разказва онази история закапитана, който спасил всички в кораба, носамият той умрял. Поетът може да разкаже каке станало всичко, защото твърди, че той самиятбил капитан на този кораб. „Аз съм човекът…страдах… Аз бях там…“ И няколко реда по-надолу става съвсем ясно, че на Уитман не му енужно да слуша повече хората, за да сепревърне в тях. „Ранения не питам как сечувства… самият ставам наранен човек.“

Оставих книгата и легнах на една страна,

загледан през прозореца, който винаги е билмежду нас. Не беше достатъчно да я видя ичуя. За да намеря Марго Рот Шпигелман,трябваше да се превърна в Марго РотШпигелман.

И аз бях направил много от нещата, коитотя бе направила или би направила: имах най-странната абитуриентска нощ, най-необичайната „дама“ за бала. Бях укротилвойната между групите в училище. Бяхзапочнал да се чувствам почти удобно вкъщата на плъховете и на духовете, където еможела да мисли на спокойствие. Бях видял.Бях слушал. Но все още не бях готов да сепревърна в ранен човек.

На другия ден избутах изпитите поуправление и физика и стоях до два през нощтавъв вторник срещу сряда да пиша последнотоси есе по английски за „Моби Дик“. Ахав е билгерой. До това заключение стигнах, без даимам някаква основателна причина да го обявя

за такъв, особено като се има предвид, че небях чел книгата. Но след като реших, че егерой, имах какво да напиша, за да защитятезата си.

Изпитната седмица беше по-къса и напрактика това беше и последната ни седмица вучилище. Срядата беше последният ни учебенден. През цялото време усещах колко е труднода вървиш из коридорите и да не мислиш за„последността“ на нещата. За последен пътзаставам в полукръга пред музикалната зала всянката на дъбовото дърво, което беподслонявало поколение след поколениемузикални… светила. За последен път ям пицас Бен в столовата. За последен път седя вкласната стая и драскам есе с непохватен игрозен почерк в синята тетрадка. За последенпът поглеждам часовника. За последен пътвиждам Чък Парсън да върви нагло ухилен изкоридорите. Господи, беше ми мъчно дори заЧък Парсън! Нещо много нездраво и перверзно

се случваше в мозъка ми.Може би Марго е изпитала същото. При

цялото това планиране, тя е знаела кога щетръгне. Не е възможно да е била имунизиранасрещу подобно чувство на носталгия. Имала естрахотни дни в това училище, прекрасниспомени. И към края става все по-трудно да сиспомниш лошото, защото по един или другначин тя бе живяла сред тези коридори почтицял живот, както и аз. Градът може да е отхартия, но спомените не са. Всички неща,които бях правил тук, цялата любов, унижения,съжаления, състрадание, жестокост, злоба са сенатрупвали и сега се надигаха заканителнокато водите на прииждаща река. Тези белистени. Моите бели стени. Белите стени наМарго. Бяхме стояли притиснати катопленници между тях толкова дълго време,заклещени в огромната им паст, като вбездънен стомах.

През целия ден неволно кръжах около

една мисъл, че може би точно затова бепланирала всичко толкова детайлно, затова ипланът й е бил толкова объркан и сложен.Защото дори и да искаш да заминеш, самотозаминаване може да се окаже адски трудно. Затова се иска подготовка, може би да седиш счасове в онзи минимол и да пишеш план следплан, и може би това време там е било нейнатаемоционална и интелектуална подготовка,начинът, по който Марго си е представяласобствената си съдба.

Бен и Рейдар трябваше да репетират якоза церемонията по връчването на дипломите.Щяха да свирят марша в рок вариант, затоватрябваше да ги чакам по-дълго. Лейси мипредложи да ме закара, но реших да гиизчакам и да си почистя шкафчето, защото неисках да идвам пак само за да свърша таяработа и пак да се подлагам на това усещане —как дробовете ми се задръстват с перверзнаносталгия.

Шкафчето ми представлявашенеподправен, истински, автентичен хаос.Едната половина служеше за съхранение научебници, а другата — за съхранение напразни кутии от какво ли не. Спомних си,когато Лейси отвори шкафчето на Марго.Всички учебници бяха подредени, сякаш се еканела да дойде на училище и на другия ден.Придърпах една кофа за боклук и я сложихпред моя шкаф. Първо свалих снимката — аз,Бен и Рейдар усмихнати като кръгли идиоти.Прибрах я в раницата си и след това се заровихсред събраната за една година мръсотия —дъвки, увити в откъснат лист от тетрадка;химикалки без мастило; мръсни носникърпички. Всичко в коша за боклук. И презцялото време си мислех само едно — никогаповече няма да правя това. Никога повече нямада бъда тук, това никога няма да бъде моетошкафче, с Рейдар никога повече няма да сипишем бележки в час по математика, никога

няма да видя Марго в другия край на коридора.Това беше първият път в живота ми, когатоосъзнах, че толкова много неща няма да сеслучат никога повече. Никога.

Всичко това ми дойде в повече. Каквото ида си казвах наум, чувството беше непоносимо.Награбих нещата от шкафчето и ги натъпках вкофата за боклук. Всичко — снимки, бележки,бележници, учебници, всичко на боклука.Оставих вратата на шкафчето отворена и ситръгнах. Минах покрай залата, чух, че свирятхимна. Не спрях. Навън беше топло, но сепонасяше. Помислих си, че по целия път до насима тротоари. И продължих да вървя.

Но колкото и парализираща да бе мисълтаза всичките „никога повече“, самото тръгванебе превъзходно, велико чувство. Чисто.Възможно най-чистата дестилирана форма насвободата. Всичко, което имаше стойност изначение (с изключение на една снимка),замина в боклука, но чувството бе велико.

Започнах да тичам. Исках по-бързо да увеличаразстоянието между мен и училището.

Толкова е трудно да тръгнеш. Докатотръгнеш. И когато тръгнеш, разбираш, че товае най-лесното нещо на света.

И докато тичах, за първи път почувствахкак се превръщам в Марго, аз бях Марго. Исега вече бях сигурен: тя не е в Орландо, не евъв Флорида. Да си тръгнеш. Прекрасночувство! Но чак след като си тръгнал. Ако бях скола, а не пеша, вероятно нямаше да спра. Тябе събрала смелостта да тръгне и когато еусетила това велико чувство. Не, тя нямаше дасе върне за никаква церемония. Бях повече отсигурен.

Тръгвам и тръгването ме пълни с живот.Знам, че никога не мога да се върна. Но после?После накъде? Значи, продължавам данапускам, да си тръгвам от най-различниместа, да тръгвам от едно място, да го напусна,да ида на друго, за да го напусна? Странстване

без край?Бен и Рейдар ме подминаха на половин

километър от Джеферсън Парк. Бен набиспирачките въпреки тежкия трафик, гумитеизсвистяха, аз побягнах към колата и се качих.Искаха да играем Резърекшън, но трябваше даим откажа. За първи път бях така близо до нея.Както никога преди.

20

През цялата нощ в сряда и целиячетвъртък се опитвах да използвам това, коетобях научил за нея, за да разбера значението навсички следи, които ми бе оставила, да намерянякаква връзка между картата ипътеводителите, или пък някаква връзка междуУитман и картите, която да ми помогне даразбера логиката на пътуването й. Но всеповече започвах да мисля, че идеята да тръгнея е увлякла толкова много, че не е била всъстояние да остави адекватна следа, по коятода я последвам. И ако приемем, че е така,картата, която изобщо не е била предназначеназа нас, беше най-добрият ни шанс да янамерим. Но нито едно от отбелязаните накартата места не беше конкретно. Дори точкатавърху Катскил Парк, която най-много меинтересуваше, защото не беше в или в близостдо голям град, беше прекалено голямо място,

прекалено населено, за да откриеш един-единствен човек. В „Песен за мен самия“имаше препратки към конкретни места в НюЙорк, но това бяха толкова много места,толкова локации… беше прекалено трудно,невъзможно да се проследят. Не е възможно дапроследиш точка върху цялата карта, когатоточката се движи от метрополис къмметрополис.

В петък сутринта бях станал и вечепрелиствах пътеводителите, когато майка ми ибаща ми влязоха в стаята. Много рядковлизаха заедно, да не кажа почти никога.Стана ми зле, догади ми се, защото реших, чеима новини за Марго. Лоши новини. Но чакслед това се сетих, че беше денят назавършването ми.

— Готов ли си, приятелче? — попитабаща ми.

— Да. Не е чак такова събитие, но ще езабавно.

— Един път се завършва гимназия — казамама.

— Да — отвърнах, а те седнаха на леглотосрещу мен. Забелязах как се спогледаха лукаво.— Какво има? — Попитах.

— Ами искаме да ти дадем подаръка зазавършването — каза мама. — Ние много сегордеем с теб, Куентин. Ти си най-голямотопостижение на нашия живот. И това е такъвспециален ден за теб. И ние. Ти си… единвелик млад мъж.

Усмихнах се и сведох глава. Тогава бащами извади един много дребен подарък,опакован в луксозна синя хартия.

— Не! — казах и го изскубнах от ръкатаму.

— Хайде, отвори го.— Не е възможно! — казах и гледах

кутийката. Беше голяма колкото ключ. Тежешеколкото ключ. Разклатих — дрънчеше катоключ.

— Просто отвори кутията, слънце — казамайка ми нетърпеливо.

Разкъсах хартията. КЛЮЧ! Огледах го.Ключ от форд! Техните коли не бяха форд!

— Купили сте ми кола?!— Да, подарък е от двама ни — каза баща

ми. — Не е чисто нова, но е само на две годинии само на трийсет хиляди километра.

Скочих и ги прегърнах.— И е моя? Само за мен?— Да! — извика екзалтирано майка.Имах кола! Кола! Само за мен! Моя кола!Пуснах ги и започнах да крещя:

„Благодаря благодаря благодаря благодаряблагодаря благодаря“, хукнах къмвсекидневната, после към вратата, отворих я потениска и боксерки и там, паркиран на алеятакъм гаража, увит в огромна синя пандела, секипреше фордът. Миниван.

Взели са ми миниван?! Можело е давземат всяка една друга кола! От всички коли

на света, ми бяха купили миниван! Миниван?О, боже на автомобилната несправедливост! Скакво заслужих тази подигравка? Мръсеналбатрос, махни се от врата ми! Ти, измамен,подъл Каин! Ти, перверзно чудовище, ти,жесток покровителю на високите автомобилнитавани и малкото конски сили!

Събрах смелост, надянах маската наблагодарността, обърнах се и продължих давикам „благодаря благодаря благодаря“, но съссигурност съм звучал малко по-различно,защото това беше актьорско изпълнение.Кофти фалшиво и некадърно изпълнение.

— Е, разбира се, бяхме сигурни, че ще тихареса, защото ти винаги си обичал да карашмоя миниван — каза мама. И двамата сияеха,сляпо вярващи, че са ми осигурили транспортана мечтите ми.

— Много е удобен да се возиш сприятелите си — добави баща ми. И само катоси помислиш, че тези хора са специализирали

анализ и разбиране на човешката душа!— Сега трябва да се приготвим и да

тръгваме, за да запазим добри места.Не бях се къпал, не бях си приготвил

дрехи. Технически погледнато, не се налагашеда избирам какво да облека, понеже нямаше дасъм… облечен.

— Аз трябва да съм там чак в дванайсет иполовина — казах. — Трябва да се приготвя.

Баща ми се намръщи.— Исках да седнем по-напред, за да

направя сним…— Мога просто да взема МОЯТА КОЛА

— прекъснах го. — И да закарам СЕБЕ СИ вМОЯТА КОЛА. — Казах усмихнат до уши.

— Точно така — съгласи се мамаразвълнувано. И какво толкова! Кола катокола. Но да карам мой собствен миниван, съссигурност беше крачка напред и нагоре спрямотова да карам нечий чужд миниван.

Върнах се на компютъра и информирах

детайлно Рейдар и Лейси (Бен не беше налиния) за минивана.

OMNICTIONARIAN96:Всъщност това е страхотнановина, защото можем даоставим охладителя вколата ти. Става ли? Трябвада закарам нашите нацеремонията, а не искам давидят.

QTHERESURRECTION:Няма проблем, не езаключен. Какво има вохладителя?

OMNICTIONARIAN96:Понеже никой не пи напартито в нас, останаха 212бири и искахме да гизанесем в Лейси за партитоу тях тази вечер.

QTHERESURRECTION:212 бири?

OMNICTIONARIAN96:Охладителят е доста голям.

Бен се логна и започна да КРЕЩИ СГЛАВНИ БУКВИ НА ВСЯКА ДУМА как себил изкъпал, и как бил съвсем гол, и кактрябвало да сложи само тогата и шапката.Всеки пишеше на всеки, темата бешезавършването и как щяхме да идем по голизадници. После всички станаха да сеприготвят. Влязох в банята и застанах точнопод душа, за да усещам водата по лицето си. Иси мислех. Ню Йорк или Калифорния? Чикагоили Вашингтон? Можех да тръгна. Веднага. Несамо тя имаше кола, вече имах и аз. Можех даида до петте точки на картата. Мислех си, чедори и да не я намеря, щеше да е по-забавно отпоредното скучно лято в Орландо. Но не. Товае като да влезеш с взлом във Воден свят. Иска

се внимателно планиране и обмисляне. Послеперфектният план трябва да се изпълни побрилянтен начин. И след това… нищо. Следтова е само Воден свят, само дето е нощ инищо не се вижда. Тя го беше казала:удоволствието не е в това да правиш разнинеща, а в изготвянето на план как да гинаправиш.

Ето това си мислех, докато стоях поддуша. За планиране. Седи в минимола счерната си тетрадка и планира. Може бипланира маршрутите си и гледа картата само зада си представи как трябва да осъществи еднотакова пътуване. Чете Уитман и подчертаваонзи ред с безкрайното пътешестване. Защототова обича да си представя, че прави, товаобича да планира.

Но дали наистина обича да прави това?Не. Защото Марго знае тайната, знае какво е даси тръгнеш. Тайната, която аз едва сега бяхразбрал: да си тръгнеш, е велико чувство,

чисто, истинско, но само когато си тръгваш отнещо, което е имало значение; нещо, което ебило важно за теб. Да изскубнеш живота си скорените. Но не можеш да го направиш, акоживотът ти не е пуснал корени.

И когато е тръгнала, тя е тръгнала задобро. Не можех да повярвам, че е тръгнала дастранства безкрайно. Тя бе тръгнала (сега вечебях сигурен) към определено място. Към място,където да може да остане, докато това мястопридобие значение за нея, да останедостатъчно дълго, за да изпита същия екстаз,когато си отива от него, да изпита същото,когато си е тръгнала от тук. И има някоеместенце на този свят, където никой не знае,че „Марго Рот Шпигелман“ има значение. Итя седи в ъгъла на това местенце и пише вчерната си тетрадка.

Водата стана студена. Едва бях пипналсапуна, но изскочих от банята, увих кърпаоколо кръста си и седнах на компютъра.

Изрових мейла на Рейдар с оназипрограма на Омникшънъри и свалихединствения плъгин. Програмата беше многодобра. Първо вкарах пощенския код на южнатачаст на Чикаго, натиснах на „локация“ ивъведох радиус от трийсет километра. Веднагаизкара сто отговора. От Нейви Пиър доДиърфилд. Прочетох първото изречение навсяка статия за около пет минути. Нищо не минаправи впечатление. После вкарах кода наКатскил Парк в Ню Йорк. Този път излязохасамо осемдесет и два отговора. Бяхаорганизирани по датата, на която е правенапромяна в страниците или е вкарвана новаинформация. Зачетох.

Удсток, Ню Йорк, еград в Ълстър Каунти, щатаНю Йорк, известен най-вечес легендарния Удстокконцерт (погледнете

Удсток концерт) през1969, тридневно музикалносъбитие с участието намного изпълнители отДжими Хендрикс доДжанис Джоплин, койтовсъщност се е състоял всъседния град.

Езерото Катрин емалко езеро в ЪлстърКаунти, щата Ню Йорк,известно с честитепосещения на ХенриДейвид Торо21.

Катскил Парк сесъстои от 700 000 акра земя.Намира се в планинатаКатскил, обща собственостна държавата и местната

управа, 5% са собственостна град Ню Йорк, койтополучава по-голямата частот водата за нуждите си отрезервоари, частичноразположени в парка.

Роскоу, щата Ню Йорк,е село с 216 домакинства.

Аглоу, Ню Йорк, ефиктивно съществуващосело, създадено откомпанията „Ессо“ вначалото на трийсеттегодини на двадесети век. Вкартите влиза като град нахартия, като картографскикапан.

Кликнах върху линка и изчетох цялата

статия.

Разположен на север отРоскоу, щата Ню Йорк,Аглоу е създаден откартографите Ото Линдберги Ърнест Алпърс, коитоизмислили името на града,като използвали инициалитена имената си и ги събралив анаграма. Подобнитрикове в картографията саизвестни от векове.Картографите измислятнякое несъществуващо селоили градче, улица и дорицели общини и ги слагат накартата си, но така, че да несе виждат ясно. Аковъпросният обект се появина карта, направена по-

късно, това служело катодоказателство, че вторатакарта е плагиатство.Картографските капани засъхраняване на авторскитеправа върху картите саизвестни също катоключови капани, хартиениулици, хартиени градове.Макар че много малкокартографски корпорацииднес признаватсъществуването им,картографските капани самного разпространени и внаши дни.

През 1940 годинаАглоу, Ню Йорк, започналда се появява и върху другикарти, създадени от другикартографски компании.

„Ессо“ заподозрели, честава дума за нарушаванена Закона за авторскотоправо, и завели няколкодела, но по това временеизвестен гражданинпостроил Централенсупермаркет „Аглоу“ насъщото място, къдетоградчето било отбелязановърху карта на „Ессо“.

Сградата все още е тами е единствената сграда вАглоу. Все още се появявавърху много карти.Населението на хартиенияград е нула души.

Всяка нова статия в Омникшънъри имаподстраница за редакции и коментари.Страницата за Аглоу не бе редактирана от

почти цяла година, но имаше един съвсемскорошен коментар от анонимен юзър:

За информация на тозиКойто редактира статията:Населението на англоуВсъщност ще бъде Единчовек до двадесет и Деветипо Обед

Веднага разпознах странната употреба наглавните букви. Правилата за употреба наглавните букви са толкова несправедливиспрямо думите в средата на изречението.Гърлото ми се сви, но се опитах да се успокоя.Коментарът бе писан преди петнайсет дни. Биле там през цялото време и ме е чакал да говидя. Погледнах часовника на монитора. Имахсамо двайсет и четири часа.

За първи път от седмици бях сигурен ведно: тя е жива. За първи път мислех за неякато за жив човек. Тя щеше да е жива поне още

един ден. През всичките тези дни и седмицибях принуден да се концентрирам върху това,което вероятно прави, за да потискамобсебващата мисъл дали е жива, и едва сегаразбрах колко съм бил ужасен, колко съм сестрахувал, че можа да не е. Но… господи, тябеше жива!

Скочих от стола, кърпата ми падна, карай,зарязах я. Обадих се на Рейдар. Стиснахтелефона между ухото и рамото си, докатодърпах някакви боксерки и къси гащи.

— Знам какво значи „хартиен град“.Можеш ли да влезеш от телефона си винтернет?

— Да. Пич, трябва вече да си тук. Сега щени нареждат.

Чух Бен да крещи в слушалката:— Кажи му, че е в негов интерес да е гол.— Рейдар — казах много сериозно, за да

разбере, че става дума за нещо наистинасериозно. — Моля те, виж страницата за

Аглоу, Ню Йорк. Намери ли я?— Да. Чета. Стой така. О! О! Уау!

Катскил! Това, което беше отбелязала накартата.

— Да. Така е. Иди на страницата скоментарите. Рейдар, там ли си?

— Мили боже!— Да, да, знам — крещях в слушалката.

Не чух какво ми каза, защото навличах някакватениска. Но когато сложих телефона на ухотоси, го чух да говори с Бен. И тогава затворих.

Потърсих инструкции как най-бързо можеда се стигне до там. От Орландо до Аглоу неизлязоха никакви резултати, целокупниятинтернет не беше и чувал за Аглоу, затоваопитах с Орландо — Роскоу. Споредкомпютъра, със средна скорост сто и петкилометра в час, пътуването би отнелодеветнайсет часа и четири минути. Беше два ипетнайсет. Имах двайсет и един часа ичетиридесет и пет минути да стигна до там.

Разпечатах упътването, взех ключа отминивана и заключих входната врата накъщата.

— Деветнайсет часа и четири минути —казах. Бях набрал Рейдар, но Бен бе вдигналвместо него.

— И какво мислиш да правиш? — попитатой. — Със самолет ли отиваш?

— Не, нямам достатъчно пари и е на осемчаса от Ню Йорк. С какъв самолет да ида? Такаче ще карам до там.

Изведнъж Рейдар взе слушалката.— Колко часа е до там?— Деветнайсет часа и четири минути.— Според кого?— Гугъл мапс.— Глупости — каза Рейдар. — Тези

програми не изчисляват трафика. Ще ти сеобадя след малко. И побързай. Трябва да сенаредим след около… сега.

— Няма да идвам. Не мога да рискувам да

губя никакво време — казах, но говорех навъздуха. Рейдар се обади след минутка.

— Ако поддържаш средна скорост сто ипет километра в час, ако не спираш и аковземеш предвид средна натовареност напътищата, ще ти отнеме точно двайсет и тричаса и девет минути. Тоест, ще си там малкослед един часа, така че трябва да наваксвашпри всяка възможност.

— Моля? Ами…— Не искам да критикувам — каза

Рейдар, — но може би, докато сме на тазитема, човекът, за когото закъснението ехронично заболяване, трябва да изслуша единчовек, който винаги е точен. Трябва да сепоявиш тук поне за секунда, защото, ако недойдеш, родителите ти ще превъртят отпритеснение, когато съобщят името ти, а теб теняма. И също така, не че това е най-важнотоми съображение в случая, но само казвам, чебирата ни е в колата ти.

— Както виждаш, нямам време за това —отговорих.

Бен се наведе в слушалката и каза:— Не бъди задник, ще ти отнеме пет

минути.— Добре, добре — казах, завих на

червено и залепих педала на газта за пода.Набираше по-добре от този на майка ми, многомалко по-добре. Тръгнах към училището.Стигнах до паркинга за три минути. Непаркирах, просто спрях в средата и изскочих отколата. Докато бягах като луд към салона,видях три индивида в черни тоги. Тичаха къммен. Видях тънките черни крака на Рейдар,фустата му се вееше зад него, Бен бягаше донего по гуменки и без чорапи. Лейси бягашеточно зад тях.

— Вземайте бирата — казах, докатопрофучавах край тях. — Трябва да говоря сродителите си.

Семействата на завършващите бяха

насядали навсякъде в секторите набаскетболното игрище. Два пъти пробягахдължината на игрището, докато открия майка итатко. Бяха седнали към средата и ми махаха.Хукнах по стълбите, вземах по две наведнъж.Докато стигна до тях, вече бях останал без дъх.Клекнах до тях и казах:

— Добре, значи, няма да излизам отпред(учестено дишане), защото (учестено дишане)мисля, че намерих Марго (учестено дишане), и(учестено дишане) трябва да тръгвам, ителефонът ми е включен (учестено дишане), имоля, не ми се сърдете (учестено дишане), ипак благодаря за колата.

Майка ми уви ръка край кръста ми и каза:— Какво? Куентин, за какво говориш? По-

спокойно!— Заминавам за Аглоу, Ню Йорк, и

трябва да тръгна веднага. Това е всичко.Добре, тръгвам. Малко ме притиска времето.Телефонът ми е в мен. Обичам ви.

Трябваше да изскубна ръката си отнейната. И преди да успеят да кажат каквото ида е, аз вече търчах надолу по стълбитеобратно към минивана. Бях вече вътре и пъхахключа да запаля двигателя, когато видях Бенна седалката до мен.

— Вземай бирата и излизай — викнах.— Идваме — каза той. — Ще заспиш и

ще се пребиеш, ако караш толкова дълговреме.

Обърнах се. Лейси и Рейдар набираханякакви номера на мобилните си.

— Трябва да кажа на нашите — казаЛейси и продължи да набира нервно. — Хайде,Куентин, тръгвай, тръгвай, тръгвай, тръгвай,тръгвай!

ТРЕТА ЧАСТ Корабът

Час първи

Мина доста време, докато всичкиобяснят на родителите си, че 1) Няма да бъдемна раздаването на дипломите и 2) Отиваме скола до щата Ню Йорк, за да 3) Видим единград, който практически не съществува, снадежда, че 4) След разучаване на употребатана Главна буква навсякъде из изречението впотребителски пост в Омникшънъри, считаме,че този пост е Доказателство, че 5) Това еМарго Рот Шпигелман, и тя се намира в тозиград.

Рейдар свърши с телефонните разговорипоследен и обяви:

— Искам да направя следното съобщение:родителите ми са ядосани, че пропускамцеремонията. Приятелката ми е още по-ядосана, защото по план след около осем часатрябваше да правим нещо много специално инямам намерение да разкривам повече

подробности за гореспоменатото „специалнонещо“. Искам да кажа, че силно се надявамтова да е едно суперзабавно и приятнопътуване, което ще оправдае жертвите, коитоправя.

— Твоят талант да се държиш здраво задевствеността си е вдъхновение за всички нас— каза Бен.

Погледнах Рейдар в огледалото за обратновиждане.

— УРААА, ОТИВАМЕ НА ЕКСКУРЗИЯ!— извиках и колкото и да се опитваше даизглежда сърдит, видях как усмивката бавноплъзна по лицето му. Щастието да тръгнеш…

Вече бяхме на I-4, нямаше много коли,което само по себе си беше чудо. Карах в най-лявото платно с тринайсет километра надпозволената скорост, защото веднъж бях чул,че не те глобяват, ако караш до петнайсеткилометра над ограничението.

Ролите бяха разпределени много бързо.

Лейси беше нещо като отговорник попровизиите. Направи списък с всичко, с коеторазполагаме към момента: половин Сникърс,който Бен ядял, когато съм се обадил за Марго,212 бири, разпечатката с упътването как сестига до там, както и следните неща, коитонамери в чантата си: осем ментови дъвки, единмолив, няколко кърпички, три тампона,слънчеви очила, гланц за устни, ключовете оттяхната къща, карта за членство вХристиянската асоциация на младежта, картаза библиотеката, няколко касови бележки,трийсет и пет долара и карта за БритишПетролиъм.

— Толкова е вълнуващо! — каза Лейси.— Като затворници без провизии! Щеше да едобре да имаме малко повечко пари.

— Поне имаме картата за БП — казах. —Можем да заредим и да напазаруваме отсупермаркета на бензиностанцията.

Погледах в огледалото и видях как Рейдар,

облечен в тога и нищо друго, наднича вчантата й. Тоалетът му беше изрязан околоврата и къдравите му косми се виждаха.

— Имаш ли боксерки, или нещо от сорта втая чантичка? — попита той.

— Не, по-добре да пазаруваме в Гап —каза Бен.

Ролята на Рейдар, която той охотно пое, беда смята с калкулатора. Завеждащ счетоводнияотдел и отдел проучвания. Той се бешеразположил на двете седалки зад мен. До негобяха разтворени упътванията и ръководствотоза поддръжка и управление на минивана.Опитваше се да сметне с колко километратрябва да караме, за да стигнем до обед надругия ден, колко пъти можем да си позволимда спрем, за да заредим и да не останем безбензин на пътя, къде и на какво разстояния имабензиностанции на БП, колко ще отнеме всякоспиране и колко време ще загубим при влизанеи излизане в населени места, при намаляване

на скоростта при прехвърляне от магистрала намагистрала и… такива неща.

— Можем да спрем за бензин четирипъти. Трябва да се спира за много, ама многократко време. Максимум шест минути сотбиването от магистралата. Пред нас има тридълги ремонта по шосето, отделно изчислявамтрафика в Джаксънвил, във Вашингтон иФиладелфия, макар че ще минем презВашингтон в три през нощта, което малкопомага. Според изчисленията ми, средната нискорост трябва да е сто и петнайсет километрав час. Сега с колко караш?

— Сто — казах. — Ограничението едеветдесет.

— Качи на сто и петнайсет — каза той.— Не мога. Опасно е и може да ме глобят.— Качи на сто и петнайсет — каза пак.

Натиснах газта. Имаше две трудности. От еднастрана, не бях сигурен, че трябва да карамтолкова бързо, а от друга, миниванът и той не

беше сигурен и си имаше своите колебания итегоби. Започна да се тресе по начин, койтовещаеше скорошен разпад. Останах в крайнотоляво платно, макар че все още не бях най-бързата кола на шосето и ми стана криво, чехората ме изпреварват отдясно, но искахшосето пред мен да е празно, защото заразлика от останалите коли, аз не можех да сипозволя да намаля. Ето това беше моятазадача: да карам и да бъда много нервен. Сетихсе, че вече ми се беше случвало да изпълнявамсъщата роля.

А Бен? Ролята на Бен беше да му се пикае.В началото си мислех, че основната муфункция ще е на мрънкач. Че нямамедостатъчно дискове с музика, че всичкирадиостанции в Орландо са гадни, че самоуниверситетското радио ставало, което пъквинаги било извън обхват. Но много скоро тойзаряза тази роля и се предаде на истинскотопризвание на сърцето си, на истинския си

талант, на уникалната си дарба: да му се пикае.— Трябва да пикая — каза в 3:06. Бяхме

тръгнали преди четирийсет и пет минути.Оставаше ни приблизително един ден път.

— Е, добрата новина е, че ще спрем дапазаруваме — каза Рейдар. — Лошата е, четова ще се случи след четири часа и трийсетминути.

— Май ще устискам — отвърна Бен. В3:10 съобщи: — Всъщност не, трябва да пикая,наистина трябва да пикая.

Всички казахме в един глас:— Стискай!— Но аз.— Стискай!И беше смешно. Бен повтаряше, че му се

пикае, а ние го окуражавахме да стиска. И тойсе смееше и се оплакваше, че когато се смее, мусе допикава още повече. Лейси се протегна изапочна да го гъделичка. Той се смееше, виешеи пак се смееше. Аз също се смеех и не падах

под сто и петнайсет. Зачудих се дали бенаправила нещата така нарочно, за да тръгнемзаедно и да се забавляваме. Не се бях смял потози начин от много, много време, от оназинощ, когато трябваше да карам и да бягам икогато пак прекарах часове зад волана на единдруг миниван.

Час втори

Все още карах аз. Тръгнахме на север поI-95 към Флорида, близо до плажа, но несъвсем. Имаше много иглолистни дървета,прекалено високи и прекалено тънки, близкидо моето телосложение. Но аз гледах пътя,изпреварвах останалите коли, от време навреме някоя ме подминаваше, гледах кой епред мен, кой е зад мен, кой се отдалечава, койме доближава.

Лейси и Бен, които седяха един до друг наседалката зад мен, и Рейдар, който беше най-отзад, започнаха да играят на някакваизвратена версия на „Познай думата отметафизична гледна точка“. В смисъл, имахаправо да виждат само неща, които не могат дабъдат видени физически.

— Виждам, виждам с малкото си оконещо трагикомично — каза Рейдар.

— Начинът, по който се смее Бен с

дясната страна на устата си ли? — попитаЛейси.

— Не. И не се дръж с Бен така, сякаш енякаква гугутка. Той е противно същество.

— Това е да си гол под тога, с която етрябвало да идеш да си вземеш дипломата отгимназията, и после всички хора от колите,които подминаваш или те подминават по пътя,да си мислят, че си облечен в рокля.

— Не — каза Рейдар. — Това е самотрагично.

Лейси се усмихна.— Ще ти хареса да носиш рокли, ще

видиш! Толкова е приятно да усещаш бриза —съобщи Лейси.

— О, сетих се — обадих се аз. — Виждашдвайсет и четиричасова екскурзия с миниван.Комично е, защото тези екскурзии са винагисмешни, а е трагично, понеже газовете отколата ще унищожат планетата.

Рейдар отвърна, че не е това, и

продължиха да гадаят в тоя дух. Аз карах, неспирах да се моля да не ми натресат някояглоба и участвах в „Познай коя е думата отметафизична гледна точка“. Накраятрагикомичното нещо се оказа да не се явишнавреме на завършването си гол изпод взетатапод наем тога. Минах покрай някакво ченге,което беше паркирало между двете платна.Даже не минах, направо го издухах. Хванахволана с две ръце. Бях сигурен, че ще нипоследва и ще ме накара да спра. Но той не нипоследва. Предположих, че се досеща, че карамс превишена скорост само защото наистина мисе налага.

Час трети

Бен седна отново на седалката до мен.Аз карах. Всички бяхме гладни. Лейси нираздаде полагаемата порция от едно парчедъвка: много свежест, малко калории, хладенили гладен комфорт. Тя започна да пише най-дългия списък на света с неща, от които сенуждаехме и които трябваше да купим от БПпри първото ни спиране. Надявах се да садобре заредени, защото, съдейки по дължинатана списъка, щяхме да изкупим супермаркета.

Бен подскачаше на седалката и тресешекрака.

— Спри вече!— От три часа ми се пикае!— Мисля, че вече го спомена.— Напълнил съм се с урина чак до белия

дроб — каза той. — Честно, органите миплуват в нея. Копеле, в момента седемдесетпроцента от теглото ми е урина.

— Аха — казах и се усмихнах с половинуста. Беше смешно, наистина, но бях уморен.

— Имам чувството, че ще заплача, но ме естрах, че ако пророня сълза, няма да екристално чиста, а уринено жълта.

Тоя път ме разсмях.Когато го погледнах след малко, той вече

беше сложил ръка между краката си и силнопритискаше с фустата на тогата.

— Какво, по дяволите… — попитах.— Копеле, трябва да се изпикая. Едва го

задържам — обърна се назад и попита снадежда: — Рейдар, кога спираме?

— Още поне двеста и трийсет километра,за да не спираме повече от четири пъти. Коетоправи един час и петдесет и осем цяло и петминути, ако Кю поддържа тази скорост.

— Поддържам я — извиках. Точно бяхмеподминали Джаксънвил и се приближавахмекъм Джорджия.

— Няма да успея, Рейдар. Дай ми нещо, в

което да пикая.Всички в едни глас:— Не! Изключено! В никакъв случай!

Дръж се като мъж! Дръж се така, както еднавикторианска дама се държи за девственосттаси. Задръж го с гордост, с достойнство, сграция, както президентът на Съединенитещати държи в ръце съдбата на свободния свят.

— ДАЙ МИ НЕЩО ИЛИ ЩЕ ОПИКАЯСЕДАЛКАТА. СЕГА! БЪРЗАЙ!

— Господи! — извика Рейдар, за секундаразкопча колана си, мина зад седалките,отвори охладителя, извади бира, наведе се къмБен и му подаде шишето.

— Добре че се отваря без отварачка —каза Бен, уви ръка около тогата и махнакапачката. После свали прозореца и видях какбирата се понесе из въздуха покрай колата и сеизсипа като кратък дъжд върху шосето зад нас.Бен успя да напъха бутилката под тогата си,без да излага на показ прословутите най-

големи топки в света, и след това всичкипросто седяхме, мълчахме и чакахме, без дагледаме.

Лейси тъкмо казваше „Не можеш ли дапостискаш още малко“, когато го чухме.Никога не бях чувал такъв звук, но горазпознах. Не е възможно да объркаш звука отпадаща на дъното на празна бутилка урина.Звучи като музика, между другото. Катоотвратителна музика с много бърз ритъм.Погледнах към Бен и видях облекчението вочите му. Усмихваше се и гледаше някъденапред.

— Колкото по-дълго чакаш, толкова по-хубаво е усещането — каза. Звукът се промениот падане на урина върху дъното, в падане наурина върху урина и започна да клокочи. Итогава той се усмихна пак и изведнъж рече:

— Копеле, дай още една бира.— Още една бутилка, веднага! — извиках.— Идва — и Рейдар пак скочи от

седалката, пъхна глава в охладителя, измъкнабирата от леда, отвори я, леко свали прозорецаи изля бирата навън. Всичко стана за секунди.Бен беше започнал да мята отчаяно очи,изпадна в луда паника и когато Рейдар муподаде бутилката, се завайка:

— Ъ… смяната на бутилките… ъъъ… щее много трудна — каза Бен. Под фустата му сепроведоха сложни и трескави маневри, а аз сеопитвах да не мисля и да не си представямкакво става там, когато изпод тогата му сеподаде една бутилка „Милър“, пълна с урина(за мое огромно учудване, изглеждаше точнокато самата бира „Милър“). Бен сложи пълнатабутилка в поставката за чаши, грабна новатабутилка и после въздъхна с облекчение.

Всички останали наблюдавахме пълнатабутилка в поставката за чаши и се надявахме исе молехме. Пътят беше доста добър, нямашебабуни и дупки, но амортисьорите на миниванане бяха точно мечтата на шофьора, който кара

с отворена бутилка, пълна с урина, едвазакрепена в поставката за чаши.

— Бен, ако една капка пикоч падне вновата ми кола, ще ти отрежа топките.

Бен все още пикаеше, но ме погледна и сеусмихна.

— Ще ти трябва доста голям нож, копеле.Най-сетне чух, как струята намалява, и с

едно много бързо движение Бен метна новатабутилка през прозореца. Тази в поставката зачаши я последва.

Лейси се преструваше, че се дави отпогнуса, но в един момент ми се стори, че майне беше преструвка. Рейдар каза:

— Колко вода си пил тази сутрин?Осемнайсет литра?

Но Бен се усмихваше, вдигналтриумфално юмруци във въздуха, и крещеше:

— Нито капка на седалката! Аз съм БенСтарлинг! Първи кларнет в духовия оркестър.Рекордьор по държане на бирено буре!

Шампион по уриниране в кола! Размазах ги! Азсъм най-великият!

Трийсет и пет минути по-късно, към краяна третия час, той плахо попита:

— Кога казахте, че ще спираме?— След час и три минути, ако Кю не пада

под скоростта — отговори Рейдар.— Добре. Добре. Хубаво. Няма проблем.

Защото ми се пикае.

Час четвърти

За първи път Лейси попита:— Наближаваме ли?Засмяхме се. Но вече бяхме в Джорджия,

щат, който обичам и обожавам заради еднапричина — ограничението за скоростта е сто ипетнайсет километра в час и можех да карам спетнайсет отгоре. Като изключим това,Джорджия прилича досущ на Флорида.

Използвахме времето да се подготвим заспирането. Беше много важна спирка, защотобях много, много, много гладен и освен товабях започнал да се дехидратирам. По някакванеобяснима причина дебатите около покупкитев БП действаха успокоително на нечовешкитеболки в стомаха ми. Лейси направи списъци завсеки от нас. Използва гърба на касовитебележки, които бе намерила в чантата си.После накара Бен да се наведе през прозорецаи да провери от коя страна на колата е

капачката на резервоара. А след това всичкитрябваше да запаметим списъка с покупкитеси, а накрая Лейси ни изпита. Няколко пътипреговорихме как ще процедираме набензиностанцията, защото всичко трябваше дае много бързо, като с колите на автомобилнитесъстезания, когато спират в бокса за ремонтили нещо от сорта.

— Още веднъж — подкани Лейси.— Аз напълвам резервоара — каза

Рейдар. — Слагам маркуча и докато пълни,бягам вътре и ти давам картата, макар че позакон трябва да съм до колата. После севръщам до колонката и хващам помпата.

— Аз нося картата на момчето на касата— каза Лейси.

— Или момичето — допълних.— Няма никакво значение — отвърна тя.— Само казвам да не подхождаш

сексистки.— О, както и да е, Кю, стига! Занасям

картата на лицето на касата и му/й казвам дамаркира всичко, което оставим там. След товаотивам да пишкам.

— В това време аз вземам всичко по моясписък и го нося на касиерката — изрецитирахаз.

— А аз пикая и когато свърша с това,вземам всичко по моя списък — каза Бен.

— Най-важното! Не забравяйте тениските!— напомни Рейдар. — Хората не спират данадничат в колата и да ме гледат странно.

— Излизам от банята и подписвамкасовата бележка — каза Лейси.

— И когато напълня бензина, сядам вминивана и отпрашвам, защото тук ви емястото. И пак повтарям — ще ви оставя иняма да ми мигне окото! Имате точно шестминути! — каза Рейдар.

— Шест минути — кимнах.— Шест минути — потвърди Лейси.— Шест минути — каза Бен.

В 5:35 следобед и с хиляда и петстотинкилометра пред нас, Рейдар каза, че БП е наследващата отбивка.

Докато завивах към бензиностанцията,Лейси и Рейдар бяха в готовност да скочатнавън, Бен беше разкопчал колана си и седешес една ръка на дръжката на вратата.Поддържах максимална скорост, доколкотобеше възможно, и накрая набих спирачкитеточно пред колонката. Миниванът подскочи ивсички изхвърчаха от вратите. Рейдар и аз сесбутахме пред колата, аз му метнах ключа ихукнах към супера. Лейси и Бен вече влизаха.Бен хукна към тоалетната, а Лейси обясни нажената с посивяла коса (беше жена!!!), че щекупуваме доста неща и че бързаме ужасномного, и че я молим да маркира всичко, коетодонесем до касата, и че всичко ще бъдеплатено с БП картата. Жената беше крайноозадачена, но се съгласи. В този миг Рейдарвлетя, роклята му се вееше във всички посоки,

и даде картата на Лейси.В това време аз търчах из супермаркета и

събирах всичко по моя списък. Лейси трябвашеда вземе напитките, аз храните, а Беностаналите стоки. Бягах из магазина, сякаш бяхгепард, а пакетчетата с тортила чипс бяхаранени газели. Награбих чипс, фъстъци,пакетчета със сушено телешко и хукнах къмкасата. После бегом към сладкишите. МногоМентос, много Сникърс и… това го няма всписъка, ама майната му… и много Нърдс22.Толкова ги обичам! Взех три пакета. После къмделикатесите. Имаше няколко възстаричкисандвича с пуешко, което поразителноприличаше на шунка. Взех два. Докато търчахкъм касата, грабнах две пакетчета бонбони сплодов сироп, една голяма кутия кексчета скрем и неизброимо количество енергийниблокчета. Бен вече стоеше на касата в своятатога и подаваше на касиерката някаквитениски и слънчеви очила от четири долара.

Лейси дотърча с няколко галона газирана вода,енергийни напитки, минерална вода. Всичко вголеми бутилки. Такива, в които Бен можешеда пикае, без да се налага да сменя.

— ЕДНА МИНУТА! — извика Лейси.Паникьосах се. Въртях се в кръг, оглеждахстоките из магазина и се опитвах да си спомнякакво съм забравил. Четвъртата група храни?Коя беше? Погледнах списъка. Май бях взелвсичко, но все ми се струваше, че забравямнещо много важно. Нещо. Какво? Хайде,Якобсен, сети се. Чипс, сладко, пуешко с видна шунка и… какво? Какво друго има в единмагазин? Месо, чипс, сладко, и, и, и, и…кашкавал? — КРЕКЕРИ! — Извиках и хукнахкъм щанда с крекерите. Награбих крекери скашкавал, крекери с фъстъчено масло, малкоот „курабийките на баба“ с фъстъчено масло иги метнах на касата. Жената вече прибирашестоките в найлонови торбички. Излезе към стодолара, без бензина. Цяло лято щях да се

издължавам на родителите на Лейси.Последва момент на изчакване, жената

беше пъхнала картата на Лейси. Погледнахчасовника си — трябваше да потеглим следдвайсет секунди. Най-сетне чух, че апаратътпечата касовата бележка. Жената я скъса,Лейси надраска името си, с Бен грабнахметорбите и хукнахме към колата. Рейдарнатискаше педала на газта на място, за да ниподкани да бягаме по-бързо, и ние тичахмекато луди през паркинга. Тогата на Бен севетрееше зад него, за миг ми заприлича намагьосник в черно с много бели кокалестикрака и с големи торби в двете ръце. Виждахкраката на Лейси, стегнатите от напрежениемускули на глезените й. Не знам как съмизглеждал, но знам как се чувствах. Чувствахсе млад, палав, безсмъртен. Видях как Бен иЛейси се качиха през плъзгащата се врата. Азсе качих след тях, но се приземих върхучантите с напазаруваното и върху Лейси.

Рейдар изстреля колата още преди да затворявратата, зави рязко покрай колите на паркингаи остави първия отпечатък от изгорена гума наминиван в кратката, но интересна история наминвана като превозно средство. Убеден съм,че никой няма да остави такъв отпечатък и вбъдещата история на този вид… транспорт.Рейдар зави наляво към магистралата с леконесигурна скорост и се сля с колите. Бяхмеприключили четири секунди по-рано и,разбира се, се поздравихме както правят вбоксовете на НАСКАР. Имахме всичко. Бенимаше много контейнери за урина, аз имахприлично количество сушено телешко, Лейсиси имаше нейния Ментос, Рейдар и Бен имахатениски, които можеха да сложат върху тогите.Миниванът стана нашата биосфера — дай нибензин и можем да караме до края на света.

Час пети

Е, да, май някои неща липсваха, както сеоказа след няколко минути. В бързината с Бенбяхме направили няколко умерено сериозни(но не фатални) грешки. Рейдар седеше отпредсам и караше, а аз и Бен — зад него иподавахме нещата на Лейси, която беше най-отзад и ги подреждаше по някакваорганизационна система, известна и понятнасамо и единствено на самата нея.

— Защо едните таблетки не са на едномясто с другите? — попитах. — Не е ли редновсички хапчета да са на едно място?

— Кю, слънчице, ти си момче. Не гиразбираш тези неща. Едното е при шоколада ибутилките с Маунтин Дю, защото тези нещасъдържат кофеин и ти помагат да не заспиваш.Другите са в случай на преяждане съссушеното телешко, защото, когато ядеш, сечувстваш уморен.

— Изумително — казах и й подадохпоследния пакет от моята торба. И тогава тяпопита:

— Кю, къде е храната, която е… знаеш…хубавата храна?

— А?Лейси извади копие от моя списък и ми

прочете:— Банани, ябълки, сушени червени

боровинки, стафиди.— О! О! О, да! Четвъртата група храни не

е била крекери.— Кю! Не мога да ям нищо от тези неща!

— беше бясна.Бен сложи ръка на лакътя й и я успокои:— Е, можеш да ядеш от курабийките на

баба. Те са полезни. Направени са от баба.Баба никога няма да ти навреди. Баба ти мислисамо доброто.

Лейси издуха кичур коса от лицето си.Изглеждаше истински ядосана.

— Освен това, има енергийни блокчета. Втях има много витамини.

— Да, витамини и милиони калории —каза тя.

Рейдар се обади от предната седалка:— Ако някой говори лошо за енергийните

блокчета, спирам колата. Искате ли да спраколата?

— Винаги когато ям енергийно блокче, сиказвам: „Аха, значи такъв екстаз изпитваткомарите, когато смучат кръв“ — продължиБен.

Отворих едно и го сложих под носа наЛейси.

— Само помириши. Усети как ухае навитамини и здраве.

— Искаш да ме направиш дебела.— И пъпчива — каза Бен. — Не забравяй!

И пъпчива.Лейси взе десертчето от ръката ми с

погнуса и отхапа с крайно нежелание. После

затвори очи, за да прикрие оргазмичнотоудоволствие от вкуса му.

— Господи! Има вкус на… надежда, аконадеждата имаше вкус.

Последно се захванахме с торбата, в коятобяха двете тениски. Бен и Рейдар бяха многоразвълнувани, защото вече нямаше даизглеждат като двама тъпанари, облечени вглупави рокли, а щяха да изглеждат като дваматъпанари, облечени в глупави рокли игигантски тениски върху тях.

Но когато Бен разопакова тениските, сеявиха два… малки проблема. Първо, оказа се,че в бензиностанциите в Джорджия размер Lне е като в останалите… места на света, неотговаря на размера L на Олд Нейви примерно.Тениските по бензиностанциите са гигантски, сразмер на голям чувал за боклук. Бяха горе-долу колкото тогите, съвсем малко по-малки.Но този проблем рязко избледня на фона навтория. И двете тениски имаха грамадни

щампи на знамето на Конфедерацията23 инадпис „Наследство без омраза“.

— О, не, не е истина. Нали не е истина? —каза Рейдар, щом му показах защо се смеем. —Бен Старлинг, надявам се да не съм разбралправилно, че си донесъл на черния си приятелрасистка тениска.

— Взех първите две, които видях, пич.— Точно в момента не съм ти ник’ъв пич

— каза Рейдар, но се смееше. Подадох мутениската, той хвана волана между коленете сии се мушна в нея. — Надявам се да ме спратченгетата. Много ми се иска да видя как те щереагират на един чернокож с тениска наКонфедерацията, при това върху черна тога.

Час шести

Незнайно защо, но шосе I-95, малко наюг от Флорънс, Южна Каролина, се оказамястото, което всеки бе избрал да се тренира дакара кола в петък вечер, така че се набихме взадръстване, дълго около десет километра.Колкото и да му се искаше да кара по-бързо,Рейдар едва успяваше да вдигне до 50километра в час, и то при по-голям късмет. Азседях отпред и се опитвах да не сепритеснявам. За да не мислим зазадръстването, започнахме да играем на еднаигра, която току-що бяхме измислили. Казва се„Този е жиголо“. В тая игра започваш да сипредставяш живота на хората в колите крайтеб.

Карахме до една латиноамериканка встара, очукана „Тойота Корола“. Наблюдавах япрез ранния здрач.

— Оставила е семейството си, за да дойде

тук — казах. — Пребивава незаконно. Пращапари на семейството си всеки трети вторник намесеца. Има две малки деца, мъжът й еимигрант. В момента е в Охайо. Прекарва съссемейството си три или четири месеца вгодината, но се разбират много добре.

Рейдар се наведе и я погледна за секунда.— Господи, Кю! Каква е тая мелодрама?

Не е така. Жената е секретарка в адвокатскафирма — погледни как е облечена.Пожертвала е пет години от живота си да учи,но скоро и тя ще вземе адвокатска диплома. Иняма деца, няма и мъж. Но има приятел. Малкое непостоянна във връзките си и се страхува отобвързване. Приятелят й е бял и се чувствамалко некомфортно с нейния по-буентемперамент и с този поглед над нещата, койтовероятно му напомня за „Треска вджунглата“24.

— Има халка — казах. В интерес наистината, Рейдар не можеше да я разгледа, но

аз имах възможност да я огледам добре. Беше вколата вдясно от мен. Виждах я презматираните стъкла. Гледаше право напред ипееше с радиото. Толкова много хора! Колко елесно да забравиш, че светът е пълен с хора, допръсване. И можеш да си представиш животана всеки един от тях и постоянно да ги виждашсъвсем погрешно, да си ги представяш такива,каквото изобщо не са. Имах чувството, че товае важна идея, една от онези, които мозъкът титрябва да приеме много бавно, да се увие околонея като питон и да я смели така, кактопитонът смила храната си — бавно. Но предида продължа в тази насока, Рейдар обясни:

— Носи халка, за да не й се пускатперверзни типове като теб.

— Може би е така — усмихнах се аз, взехнагризаното десертно блокче и отхапах.Настана тишина и пак се замислих как можешда виждаш хората, без да ги виждаш изобщо,мислех за матираните прозорци между мен и

тази жена, която все още караше до нас. Идвамата бяхме в коли, оградени с прозорци,навсякъде огледала, и двамата лазехме позадръстената магистрала. Когато Рейдарзаговори, разбрах, че и той бе мислил повъпроса.

— Интересното в „Този е жиголо“, искамда кажа в самата игра, е, че в крайна сметкаразкрива много повече за човека, който правипредположенията и си представя живота нанепознатия човек, отколкото за самия непознатчовек, чийто живот се опитваш да сипредставиш.

— Да — казах. — Точно това си мислех.И за първи път си помислих, че Уитман,

независимо че бе написал красиви стихове ивсичко останало, е бил прекалено голямоптимист. Можем да чуем другите, можем даотидем при тях, да пътуваме до тях, без да сепомръднем от стола си, можем да си гипредставим, и всички сме свързани с тази луда

коренна система, като милиарди стръковетрева, но след тази игра започнах да се чудядали наистина можем да бъдем някой друг.

Час седми

Най-сетне видяхме причината зазадръстването — някакъв голям камион себеше обърнал на средата на шосето.Подминахме го и пак качихме скоростта, ноРейдар пресметна наум, че не трябва да падамепод сто двайсет и пет километра в час. От цялчас Бен не се бе оплаквал, че му се пикае, и топоради простата причина, че спеше. Точно вшест той взе хапче без кофеин, легна отзад и сЛейси го закопчахме с двата колана.Чувстваше се много по-неудобно, но 1) Беше занегово добро и 2) Всички знаехме, че следдвайсет минути никакъв дискомфорт няма даима значение за него, защото ще е заспал катопън и щеше да се събуди в полунощ. Точно вдевет вечерта сложих Лейси да спи, закопчанас предпазните колани на задната седалка.Щяхме да я събудим в два часа. Идеята бешевсеки да поспи една „смяна“, за да не

пристигнем като парцали и да не се налага даподпираме с клечки клепачите си, когато седоберем да Аглоу.

Миниванът се бе превърнал в нещо катомалка къща: аз седях на предната седалка доРейдар, в най-хубавата „стая“ на къщата —бърлогата. Имаше много място и прекраснагледка, а и седалката беше доста удобна.

На пода пред бърлогата беше офисът. Тамбяха разположени картата на Америка, коятоБен бе взел от БП, упътването, което бяхразпечатал, и намачкан лист, върху койтоРейдар бе правил изчисленията си за среднатаскорост и разстоянията.

Рейдар беше на шофьорската седалка.Всекидневната. Приличаше на бърлогата, самоче там не можеше да се чувстваш чак толковаотпуснат. Освен това там беше и много по-чисто.

Между всекидневната и бърлогата сенамираше кухнята. В нея съхранявахме

значителни запаси храна и онази магическаенергийна напитка Блуфеин, която Лейси бевключила в списъка за пазар. Блуфеинът сепродава в малки, причудливо оцветенистъклени бутилки и има вкус на син захаренпамук и бонбони. Освен това те държи буденот мига, в който я изпиеш, до края начовешката история, но те прави леко нервен. СРейдар се разбрахме да спрем да пием от товачудо на века два часа преди времето ни започивка. Моето време за сън трябваше дазапочне в полунощ, когато Бен се събуди.

Първите две задни седалки бяха първатаспалня. Тя не беше много удобна и не всеки япредпочиташе, защото бе в непосредственаблизост до кухнята и хола, където хората сабудни, говорят и радиото работи, но самокогато хване хубава радиостанция.

Зад първата спалня беше втората спалня,която бе много по-тъмна, по-тиха и като цяломного по-удобна от първата.

Зад нея се намираше хладилникът. Къммомента там имаше 210 пълни биренибутилки, в които Бен все още не беше пикал,сандвичите от пуешко, което поразителноприличаше на шунка, и няколко бутилки кола.

Тази къща притежаваше страшно многопредимства. Навсякъде имаше мокет, климатики отопление, долби съраунд. В интерес наистината, обитаемата част не надхвърляше 15квадратни метра, но панорамата не можеше дасе сравни с нищо.

Час осми

Точно след Южна Калифорния видях, чеРейдар се прозява, и настоях да си сменимместата. Обичам да карам — превознотосредство бе миниван, но това си беше моятминиван. Рейдар се премести в първата спалня,докато аз държах волана и прескочих кухнята,за да седна в хола — на шофьорското място.

Пътуването те учи на много неща. Най-вече на неща, които не си и подозирал за себеси. Например никога не ми беше минавалопрез ума, че съм човек, който може спокойнода се изпикае в полупразна бутилка отБлуфеин, без да спира да кара със сто идвайсет километра в час през Южна Каролина.Но се оказа, че съм точно такъв човек.

Освен това не знаех, че ако смесиш многоурина със съвсем малко Блуфеин, се получаваярък, изумителен тюркоазен цвят. Изглеждашетолкова красиво, че ми се прищя да затворя

бутилката с капачка и да я запазя, за да япокажа на Лейси и Бен, когато се събудят.

Но Рейдар не мислеше така.— Ако не изхвърлиш веднага това лайно

от прозореца, това ще е краят на нашетоединайсетгодишно приятелство.

— Не е лайно, пикня е.— През прозореца! — нареди той и аз го

хвърлих. В огледалото за обратно вижданевидях как бутилката се удари в асфалта и сепръсна като балон, пълен с вода. И Рейдар говидя.

— Господи! Надявам се това да е самоедно от онези толкова травмиращи събития вдушата на човека, когато се включва някакъвзащитен механизъм и забравяш, че изобщо сасе случили.

Час девети

Никога не бях предполагал , че може дами писне да ям енергийни десертчета. Но итова се оказа възможно. Бях изял само двехапки от четвъртото за деня, когато стомахътме заболя. Прибрах го в конзолата. Тази частот кухнята беше „килер“.

— Нямаше да е зле да имахме някоя идруга ябълка — каза Рейдар. — Господи, самокато си представя вкуса на една хубава, сочнаябълка!

Въздъхнах. Как можах да забравя тъпатачетвърта група храни! Освен това, въпреки чебях спрял да пия Блуфеин преди няколко часа,бях доста превъзбуден и нервен, не можех даспра да мърдам и имах постоянни тикове.

— Все още съм доста нервен — казах.— Да. И аз не мога да спра да си мърдам

пръстите — погледнах надолу и видях, че неспира да барабани по коленете си. — Искам да

кажа, че се опитвам да спра, но не мога.— Добре, аз не съм уморен. Предлагам да

караме до четири и да ги събудим чак тогава.После можем да спим до осем.

— Добре — съгласи се Рейдар.Млъкнахме. Движението по шосето бешенамаляло. Бяхме само ние и тук-там някоймалък камион. Имах чувството, че мозъкът миобработва информация единайсет хиляди пътипо-бързо от обичайното, и всичко ми сеструваше много лесно. Да караш помагистрала, е най-лесното и най-приятно нещона света: трябваше само да стоя между дветелинии и да не се приближавам много додругите коли, другите коли да не сеприближават до мен и да продължавам данапускам, да напускам всичките тези места.Може би и тя се е чувствала така. Но знам, чеако не бяха дошли с мен, никога нямаше да сечувствам така.

После Рейдар се обади:

— Е, щом няма да спим до четири.— Да, трябва да отворим още едно шише

Блуфеин — довърших изречението.Така и направихме.

Час десети

Дойде време за второто ни спиране.Беше 12:13 след полунощ. Усещах пръстите сикато… не като пръсти, а сякаш бяха изтъканиот… импулси. Не можех да спра да барабаняпо волана.

Рейдар намери следващата БП в интернети решихме да събудим Бен и Лейси.

— Ще спираме скоро — викнах. Никаквареакция.

Рейдар се обърна и сложи ръка на рамотона Лейси.

— Лейси, събуди се, спираме.Нищо.Включих радиото и намерих някаква

радиостанция с ретро хитове. Пуснаха Beatles.Песента беше Good Morning. Увеличих звука.Никаква реакция. Рейдар го увеличи ощемалко. И още. И още. И после почна припевъти той запя с тях. Включих се и аз. Мисля, че

това, което ги събуди, не беше песента, не бешесилата на звука, а моето фалшиво дране.

— СПРЕТЕ ГО! — извика Бен.Намалихме музиката.

— Бен, ще спираме. Ще пикаеш ли?Той не отговори веднага. Нещо се

раздвижи в мрака и се запитах дали иманякаква специална стратегия за проверяване насъстоянието на пикочния мехур, за която самоБен да знае.

— Мисля, че не.— Добре, тогава ти ще сипваш бензина.— Като единственото момченце тук, което

не е пикало в кола, влизам първи — казаРейдар.

— Шшшшш! Шшшш! Всички да млъкнат!— измърмори Лейси.

— Лейси, трябва да станеш да пишкаш —каза Рейдар. — Ще спираме.

— И можеш да си купиш ябълки —добавих.

— Ябълки — каза тихичко с щастливотоси тънко гласче. — Обичам ябълки.

— И след това трябва да караш, затованаистина трябва да се събудиш — допълниРейдар.

Тя седна, ала гласчето й не беше тънко ищастливо.

— Това вече не ми харесва.Влязохме в отбивката и се оказа, че

бензиностанцията е на 12 километра, което небеше кой знае колко много, но според Рейдарщяло да ни коства около четири минути, а ибяхме загубили време със задръстването вЮжна Каролина. И на всичкото отгоре — следчас наближавахме участък в ремонт, което вечебеше сериозен проблем. Но нямах право да сепритеснявам. Лейси и Бен се бяха разбудилидостатъчно, за да излязат от колата. Както и напредната бензиностанция, заковах предколонката, всички изхвърчаха навън, метнахключовете на Бен, той ги улови във въздуха.

Когато с Рейдар минахме покрай белиямъж зад касата, Рейдар се спря, понежезабеляза, че човекът го гледа с отворена уста.

— Да, така е — каза без грампритеснение. — Нося тениска със знамето наКонфедерацията. Под нея нося тога. Междудругото, продавате ли някакви панталони?

Мъжът очевидно не знаеше каквозаключение да си прави и какво да мисли, нореши да отговори:

— Имаме камуфлажни панталони приавтомобилното масло.

— Много добре — каза Рейдар и сеобърна към мен: — Съкровище, би ли бил такадобър да ми вземеш едни камуфлажнипанталони. И може би… някоя по-хубаватениска?

— Ник’ва грижа — отвърнах.Оказа се, че камуфлажните панталони не

се продават в нормални размери, а само всреден и голям размер, което не ми говореше

нищо. Взех едни в среден размер и послеграбнах една розова тениска с надпис „Най-добрата баба на света“. После взех още тришишета Блуфеин.

Подадох всичко на Лейси в мига, в койтоизлезе от тоалетната. Понеже Рейдар беше вмъжката тоалетна, тръгнах към женската.Никога не бях влизал в женска тоалетна на

бензиностанция и беше съвсем новоприключение за мен.

Разлики:Няма машина за кондоми.По-малко графити по стените.Няма писоари.Миризмата е кажи-речи същата, което

силно ме разочарова.Когато излязох, Лейси плащаше, Бен

натискаше клаксона. Изпаднах в лекообъркване, но се сетих, че трябва да бързамкъм колата.

— Изгубихме цяла минута — каза Бен.

Лейси вече завиваше към магистралата, Бенседеше до нея.

— Съжалявам — обади се Рейдар, койтосе опитваше да си обуе камуфлажнитепанталони под халата. — Но погледни отположителната страна — имам панталони. Инова тениска. Кю, къде е тя всъщност?

Лейси му я подаде.— Много смешно. Ха-ха.Свали тогата и сложи тениската на най-

добрата баба на света, а в това време Бен неспираше да мрънка, че никой не му е взелпанталони. Каза, че го сърби задникът. Но катосе позамисли малко, отсърбя го, но пък му седопика.

Час единайсети

Стигнахме до участъка в ремонт.Магистралата се сви до едно платно и, разбирасе, попаднахме зад трактор с ремарке, който седвижеше точно с петдесет километра в час,колкото беше и ограничението. Лейси бе най-подходящият шофьор за тази ситуация. Нанейно място щях да изтръгна волана. Но тя силафеше безгрижно с Бен и си караше най-спокойно. По едно време обаче се обърна иказа:

— Кю, трябва да пишкам. Така или иначезагубихме време зад тоя с ремаркето.

Кимнах. Не можех да я виня. Ако не бяхмомче и ако не бях открил способността си дапикая в празна бутилка, отдавна да ги бяхпринудил да спрат. Момичето беше истинскигерой, че издържа толкова дълго.

Тя спря пред някаква денонощнабензиностанция, а аз излязох да се разтъпча.

Краката ми бяха като гумени. Когато Лейси севърна на бегом в колата, аз седях зад волана.Не знам как изобщо се бяха оказал там, непомня кога съм седнал и нямах обяснение защобях решил, че мога да карам. Тя застана предпредната врата, видя ме — прозорецът бешеотворен.

— Мога да карам — казах. В крайнасметка колата беше моя, мисията беше моя.

— Наистина? Сигурен ли си?— Да, да, няма проблем, чувствам се

добре.Тя отвори плъзгащата се врата, качи се и

легна в първата спалня.

Час дванайсети

2:40 сутринта. Лейси спеше, Рейдарспеше. Аз карах. Никой на пътя. Повечето откамионите вече бяха по гаражите и шофьоритеспяха. От време на време виждахме светлинитена някоя кола в отсрещното платно, но самотолкоз. Бен ме държеше буден. Не спираше даговори. Говорехме за Марго.

— Мислил ли си как реално ще намеримтова Аглоу — попита той.

— Имам бегла представа къде еотбивката. То на практика е само една отбивкаи нищо повече.

— И тя какво? Ще седи в някое ъгълче наколата си, опряла брадичка в дланите си, и щете чака?

— Няма да е зле да се окажеш прав.— Копеле, трябва да ти призная, че леко

се тревожа за теб. Че може да… ако нещата несе развият, както си ги представяш… да се

разочароваш.— Просто искам да я намеря — казах,

защото това беше самата истина. Исках да явидя жива, в безопасност… намерена. Исках даизсвиря тази струна. Останалото бяхаподробности.

— Да, но… Не знам — усещах, че мегледа, и сега беше другият, сериозният Бен. —Просто… просто запомни, че понякога виждашчовека по един начин, а той изобщо не е такъв.Например аз винаги съм мислил, че Лейси есекси, страхотна и много готина. Но сега,когато съм истински с нея… не е съвсемсъщото. Хората са различни, когато ги усетиш,помиришеш, видиш отблизо. Не знам дали меразбираш.

— Това го знам — казах. Колко дълго ябях виждал, колко дълго си я бях представялсъвсем грешно, съвсем различна от това, коетовсъщност… вероятно е.

— Само казвам, че ми беше много лесно

да я харесвам преди. Винаги е по-лесно отразстояние. Но когато спря да бъде товаизумително, изключително, съвършено… нещои се превърна в едно обикновено момиче, коетоподдържа странна любовна връзка сопределени видове храни, и сменянастроенията си, и понякога е мрачна, ипонякога обича да командва… е, тогава сеналожи да започна да харесвам един съвсемразличен човек.

Усетих как бузите ми пламнаха.— Искаш да кажеш, че не харесвам

Марго? След всичко това, след дванайсет часав тая кола, да си помислиш, че не ми пука,защото аз. — Спрях. И подхванах наново: —Мислиш си, че сега, като имаш приятелка,можеш да ме гледаш от върха на планината ида ми изнасяш лекции? Понякога си такъв…

Спрях да говоря, защото в обсега насветлината на фаровете видях нещото, коетощеше можеше да ме убие след няколко

секунди.Две крави на шосето. Появиха се

изневиделица. Едната стоеше неподвижно вдругото платно, а в нашето бе застанал някакъвогромен добитък, колкото цялата дължина наколата, и не мърдаше. Само главата му бешеобърната в нашата посока и ни преценяваше спразните си очи. Кравата беше бяла, безникакви петна, млечнобяла. Една грамаднастена от кравешко бяло, по която не можеш дасе качиш, не можеш да я заобиколиш, неможеш да минеш през нея. Можеш само да яудариш. Знам, че и Бен я видя. Чух как дъхътму секна.

Казват, че животът ти минавал предочите. Но в моя случай не беше така. Нищо немина, не видях нищо от краткия си живот,освен може би морето бяла кравешка кожа,простряло се на по-малко от секунда пред нас.Не знаех какво да правя, но това не бешепроблемът. Проблемът беше, че нямаше какво

да се направи, освен да натисна спирачките ида ударя и животното, и нас, да го убия, или даубия нас самите, или да изпотрепя всички.Набих спирачките, но по навик, не че очаквахда се случи нещо, защото нищо на този свят неби могло да предотврати удара. Вдигнах ръце ипуснах волана, не ме питай защо, не знам. Ноги вдигнах, сякаш че се предавах, но не знамна кого. И си мислех. Мислех си най-баналнотонещо на света: не искам това да се случи, неискам да умра, не искам приятелите ми даумрат и докато времето сякаш забави хода си,имах време за една последна мисъл. Ипомислих за нея. И я обвиних за това нелепостечение на нещата, за тази нелепа смърт, зариска, на който ни бе изложила, за това, че менаправи на пълен идиот — да карам цяла нощ,и то безразсъдно бързо. Ако не беше тя, щях дасъм жив. Щях да съм си у дома, на сигурно, ищях да направя единственото нещо, коетонякога съм искал — да порасна.

След като вдигнах ръце и се предадох, скрайно удивление видях нечия ръка на волана.Завивахме, но не знаех къде и как. Послеосъзнах, че Бен дърпа волана към себе си ибезнадеждно се опитва да мине покрайкравата. И след това бяхме в тревата, средполето. Усетих как Бен върти колана, гумитесвистяха, Бен обръщаше в обратната посока.Не гледах. Не знам дали очите ми се затвориха,или просто отказаха да виждат. Стомахът идробовете ми се удариха един в друг. Нещоостро мина през бузата ми. И спряхме.

Не знам защо започнах да опипвам лицетоси. Погледнах дланите си, имаше кръв. Опипахгорната част на ръцете си, сякаш се опитвах дасе прегърна, но истината е, че само проверявахдали са там. Там бяха. Погледнах краката си. Ите бяха там. Имаше натрошени стъкла.Огледах се. Бутилките се бяха счупили.

Бен ме гледаше. Опипваше лицето си.Всичко му беше там. Опипа ръцете си, също

като мен. Тялото му функционираше нормално,като моето. Стоеше и ме гледаше. В огледалотоза обратно виждане кравата си седеше иизобщо не й пукаше. И чак сега, с голямозакъснение, Бен запищя. Гледаше ме ипищеше, устата му — отворена, ужасеният муписък излизаше като от червата. Послеизведнъж спря да пищи. Нещо не беше наред,нещо ми стана. Щях да припадна. Гърдите мигоряха. И тогава поех дъх. Бях забравил дадишам. През цялото време не бях посмял дапоема дъх. И щом започнах да дишам, веднагасе почувствах много по-добре. Вдишай презноса, издишай през устата.

— Има ли някой ранен? — извика Лейси.Разкопча колана си и погледна назад. Обърнахсе и видях, че задната врата е отворена, и сеизплаших, че Рейдар е изпаднал от колата, нопосле той седна и започна да се пипа по лицетои да повтаря:

— Добре съм, добре съм. Как са

останалите?Тя дори не му отговори, направо скочи

между мен и Бен, над кухнята и килера, иогледа Бен:

— Добре ли си, слънце?Очите й бяха като препълнен с вода

басейн в дъждовен ден. Бен каза:— ДобресъмдобресъмКюкърви.Тя ме погледна. И знам, че е глупаво да

плача, но заплаках. Не защото ме болеше, азащото се страхувах, защото бях пусналволана, бях вдигнал ръце и Бен ни спаси, а сегатова момиче ме гледаше така, както майкагледа болното си дете, и това не трябваше да еповод да се пропуквам, но се пропуках. Знаех,че на бузата й няма нищо, и се опитвах да йкажа, че съм добре, но не спирах да плача.Лейси натисна порязаното с пръста си, тънък имек като памук, и започна да вика някой дададе нещо за превързване на рани. На бузатами се лепна малко парче от знамето на

Конфедерацията, точно над лявата част на носами.

— Натискай здраво. Друго боли ли те?И докато отричах, осъзнах, че колата е на

скорост и двигателят работи, но не се движимсамо защото все още натисках спирачката.Угасих го. И тогава в настаналата тишина чухкак нещо тече, не само капе, а се лее.

— Не е зле да излезем от колата — казаРейдар. Аз притисках знамето наКонфедерацията към бузата си, заслушан вшуртенето. Не спираше.

— Бензин! Ще гръмнем! — извика Бен.Той отвори вратата и хукна да бяга, стигна донякаква издатина на полето и се скри зад нея.Излязох от колата с шеметна скорост, но неточно като Бен. Рейдар също бе навън и докатоБен се опитваше да си прикрие задника,Рейдар започна да се смее.

— Бира е — каза той.— К’ВО?!

— Бирените шишета са се счупили —повтори той и посочи с глава към разцепенияохладител, през който се изливаха галонипенеста течност.

Опитахме се да го извикаме, но той не ничуваше, понеже беше прекалено зает да крещи.„ЩЕ ГРЪМНЕЕЕ! ЩЕ ГРЪМНЕ!“, и пак хукнаиз полето. Тогата му се ветреше зад оголенияму кльощав задник.

Обърнах се и погледнах къммагистралата, защото чух, че наближава кола.Белият звяр и петнистият му приятел илиприятелка бяха минали успешно до другатастрана на шосето. Изглеждаха все такамасивни. И чак тогава се огледах и осъзнах, чеминиванът е до някаква ограда.

Очевидно, докато сме се въртели изполето, се бяхме ударили в ръба на оградата,защото на плъзгащата врата имаше такавадълбока дупка, толкова дълбока, че реалноможеше да видиш във вана, ако погледнеш

през нея. Но като оставим това настрана,колата беше в безупречно състояние. Нямашенищо друго, прозорците бяха цели, гумите бяхаО.К. Минах отзад да затворя задната врата ида огледам всичките 210 бири, които все ощетечаха. Лейси дойде при мен, сложи ръка околорамото ми. И двамата гледахме къмизсипващата се пяна.

— Как стана?Казах й: бяхме загинали, но после Бен

хвана волана и завъртя колата точно както ситрябва, като истинска брилянта балерина, нона четири колела.

Бен и Рейдар се мушнаха под минивана.Никой от нас не разбираше нищо от коли, нопредположих, че това им носи някаквоуспокоение. Голите крака и подгъвът на тогатана Бен стърчаха изпод минивана.

— Копеле, изглежда добре — извикаРейдар.

— Рейдар, колата се завъртя около

осемдесет пъти. Как така е добре?— Хей! — започнах да дърпам новите

маратонки на Бен. — Ей, пич, ела тука!Той се изниза напред, подадох му ръка и

го вдигнах. Ръцете му бяха омазани в нещочерно. Прегърнах го с все сила. Ако той не беуспял да хване волана, който аз пуснах, ако небе реагирал толкова бързо, със сигурноствсички щяхме да сме мъртви.

— Благодаря — казах и не спирах да готупам по гърба, малко по-силно отнеобходимото. — Това беше най-жестокотокаране от предна дясна седалка, което съмвиждал в целия си проклет живот.

Той потупа ранената ми буза с мръснатаси ръка и каза:

— Направих го, за да спася себе си. Искамда ми повярваш: през съзнанието ми нитоведнъж не мина мисъл за теб.

— Да не мислиш, че аз съм помислил затеб? — засмях се.

Бен ме изгледа, устата му беше на ръба наусмивката, и каза:

— Кравата беше много голяма. Всъщносттова не беше крава, а сухоземен кит.

Смеех се с глас.Тогава Рейдар изскочи изпод колата и

каза:— Пич, наистина мисля, че всичко е

наред. И сме изгубили само пет минути. Дорине се налага да превишаваме повече или данаваксваме.

Лейси гледаше дупката във вратата наминивана със свити устни.

— Ти какво ще кажеш? — попитах я.— Тръгвай — каза тя.— Тръгвай — потвърди Рейдар.Бен изду устни и издиша.— Поради факта, че съм притиснат от

мнозинството, ще кажа: тръгвай.— Да тръгваме — казах и аз. — Но аз

няма да карам.

Бен взе ключовете, качихме се, Рейдаростана навън да го упътва, докато излезе намагистралата. Бяхме на осемстотин седемдесети два километра от Аглоу.

Час тринайсети

На всеки две минути Рейдар повтаряше:— Помните ли онзи случай, когато всички

щяхме да умрем и когато Бен хвана волана изавъртя колата, за да не се ударим в най-голямата крава на света, и когато колата сезавъртя като онези въртележки в Дисни, детоприличат на чаши за чай, и когато не умряхме?

Лейси се наведе през кухнята, сложи ръкана коляното на Бен и каза:

— Ти си истински герой. Разбираш ли? Затакива неща дават медали.

— Казвал съм го преди, казвам го и сега.Не помислих за никого от вас. Исках. Само. Да.Спася. Собствения. Си. Задник.

— Лъжец — каза тя и го целуна по бузата.После Рейдар се обади:— Помните ли онзи път, когато бях

закопчан с два колана най-отзад на единминиван и когато всичките бутилки с бира се

счупиха и изтекоха и задната врата се отвори,но аз оцелях като по чудо, без нито еднадраскотина. Как е възможно това? Няманикакво обяснение за това чудо. Наукатамълчи.

— Хайде да играем „Познай коя е думатаот метафизична гледна точка“ — предложиЛейси. — Виждам, виждам с малкото си окоедно геройско сърце, едно сърце, което бие задоброто на цялото човечество.

— НЕ СЕ ПРАВЯ НА СКРОМЕН.ПРОСТО НЕ ИСКАХ ДА УМРА! — извикаБен.

— Пичове, помните ли оня път, катобяхме в минивана, преди около… двайсетминути, и когато не умряхме?

Час четиринайсети

След като първоначалният шокпремина, започнахме да чистим. Опитахме седа съберем стъклата от счупените бутилки отБлуфеин върху парче хартия, после гисложихме в една торба, в която държахмебоклука. Мокетът на минивана бе прогизнал илепкав от начупените шишета от Маунтин Дю,Блуфеин и Кока-Кола. Пробвахме да попиемсъс салфетки, но колата имаше нужда отосновно миене и пране, а нямаше време за товапреди Аглоу. Рейдар бе проверил колко ще миструва да сменя страничната врата. 300 долараплюс боята за боядисването. Тая екскурзияставаше все по-скъпа, но щях да изкарампарите през лятото — щях да бачкам в офисана баща ми. И не беше кой знае каква цена завъзможността да открия Марго.

Слънцето изгря отдясно. Бузата ми всеоще кървеше. Флагът на Конфедерацията се бе

залепил за нея, вече нямаше нужда да годържа.

Час петнайсети

Ред дъбови дървета скриваха гледкатакъм житните полета, които се простираха чакдо хоризонта. Природните пейзажи се сменяха,но всичко друго си беше същото. Големитемагистрали са превърнали страната веднообразно място, навсякъде едно и също:Макдонълдс, БП, Уендис . Знам, че това трябвада ме дразни, че трябва да копнея за онезистари, мирни, спокойни, идилични времена,когато зад всеки ъгъл е можело да попаднеш ида се потопиш в цветовете и индивидуалносттана всяко място. Но няма значение, така михаресваше. Обичах нещата да са постоянни, необичах резките промени. Харесваше ми да съмна петнайсет часа път с кола от нас и светът даси остава непроменен. Лейси ме закопча сдвата колана и каза:

— Трябва да си починеш. Много ти минапрез главата.

Удивителното в цялата работа беше, чевсе още никой не ме бе обвинил внеадекватност в битката с кравата.

Отпуснах се и усетих как отплувам.Слушах ги как се шегуват. Не чувах думите, ноулавях настроението, веселието, как гласоветеим затихват и после гръмват радостно. Харесами да ги слушам така, сякаш седях на тревата ислушах не думите, а емоцията. И тогава реших,че ако стигнем навреме и не я намерим, щеоткрием някое хубаво местенце в Катскил ипросто ще седим на тревата, ще си говорим, щесе забавляваме, ще си разправяме вицове.Може би фактът, че е жива, правеше всичкотова възможно. Дори да не успеех да намерядоказателството, вече почти можех да сипредставя щастието без нея, бях сигурен, чеимам сила да я пусна да си иде, да сипредставя, че имаме общи корени, че смесвързани, макар че може би никога повеченямаше да видим тези стръкове трева.

Час шестнайсети

Спя.

Час седемнайсети

Спя.

Час осемнайсети

Спя.

Час деветнайсети

Когато се събудих, Бен и Рейдар шумнообсъждаха името на колата. Бен искаше да якръстим Мохамед Али, защото точно катоМохамед Али тази кола поемаше удара и сеизправяше и продължаваше напред. Рейдарказа, че не можеш да кръстиш кола на някояисторическа личност. Според него, колататрябвало да се казва Лърлейн, защото звучаломного добре.

— Искаш да я кръстиш Лърлейн? —попита Бен с ужас в гласа. — Нима горкотопревозно средство не преживя достатъчно?

Разкопчах единия от коланите и седнах.Лейси се обърна.

— Добро утро. Добре дошъл въввеличествения Ню Йорк.

— Колко е часът?— Девет и четирийсет и две. Как си?Косата й беше вързана на опашка, но по-

късите кичурчета бяха избягали и падаха окололицето й.

— Страх ме е — казах.Лейси се усмихна и кимна.— И мен. Мисля си, че могат да се случат

толкова много неща, човек не може да сеподготви за всичко.

— Да.— Надявам се да останем приятели това

лято — каза тя. Думите й ме успокоиха. Никогане знаеш какво може да те успокои.

Рейдар беше минал на ново име за колата— Сивата гъска. Наведох се напред и казах:

— Дрейдъл25. Колкото по-силно гозавъртиш, толкова по-яко работи.

Бен кимна, а Рейдар се обърна и каза:— Мисля, че от сега нататък ти трябва да

бъдеш назначен за наш официаленнещонаименовател.

Час двайсети

Преместих се в първата спалня приЛейси. Бен караше, Рейдар беше навигатор.Спал съм, когато са спирали за последен път,но бяха взели карта на Ню Йорк. На нея Аглоулипсваше, но след Роскоу имаше само пет илишест отбивки от магистралата. Винаги си бяхпредставял Ню Йорк като един безкраенметрополис, с къщи и квартали къде ли не, нозасега имаше само ниски хълмове, по коитоминиванът героично се катереше. Когаторазговорът затихна и Бен посегна към радиото,аз казах:

— Познай коя е думата от метафизичнагледна точка…

— Виждам, виждам с малкото си оконещо, което много харесвам — започна Бен.

— О, това го знам! — каза Рейдар. —Това е вкусът на ташаци.

— Не.

— Вкусът на пенис? — попитах сочакване.

— Не бе, тъпак!— Хм… Миризмата на топки? — попита

Рейдар.— Тъканта на топките? — подпитах аз.— Аре бе, задници! Няма нищо общо с

гениталиите. Лейс?— Може би е чувството, че преди броени

часове спаси три живота?— Не. Мисля, че никой няма да познае.

Предавате ли се?— Добре, какво е?— Лейси — каза той и я погледна в

огледалото за обратно виждане.— Тъпак! Трябва да е нещо, което не може

да се види бе, пич — казах.— И е точно такова. Това е, което

харесвам. Лейси, но не Лейси, която всичкивиждаме, а невидимата Лейси.

— Ох, повръща ми се — отвърна Рейдар,

но Лейси разкопча колана си, наведе се надкухнята и прошепна нещо в ухото на Бен, а тойсе изчерви.

— О.К., сега вече по правилата — казаРейдар. — Виждам, виждам с малкото си оконещо, което всички ние чувстваме.

— Смъртна умора — обадих се аз.— Не, макар че това е много добро

попадение.— Това е онова странно чувство, след като

си изпил толкова много кофеин, че сърцето тибие точно толкова пъти, колкото се тресецялото ти тяло. Всъщност тялото ти не се тресе,а бие.

— Не. Бен?— Всички ли имаме чувството, че ни се

пикае, или само аз съм така?— Както винаги, само ти си. Други

предположения?Мълчание.— Правилният отговор е, че всички имаме

чувството, че след едно акапелно изпълнениена „Пришка в слънцето“, ще се почувствамемного по-щастливи.

И точно така стана. Независимо отпълната ми липса на музикален слух, пях сцяло гърло, а когато изпяхме песента, казах:

— Виждам, виждам с малкото си око еднастрахотна история.

Никой не отговори нищо. Само Дрейдълтопеше километър след километър асфалтнадолу по хълма. И после Бен каза:

— Това е историята, нали?Кимнах.— Да. При положение, че останахме живи

и останем живи, това ще е една страхотнаистория.

Щеше да е добре и ако към това добавимопцията да я намерим, но не казах нищо. Бенпусна радиото, намери рокстанция с балади ивсички запяхме.

Час двайсет и първи

След повече от 1770 километрамагистрала най-сетне слязохме. Беше напълноневъзможно да се поддържа скорост от стодвайсет и пет километра в час, защотоплатното беше двупосочно и водеше далечнагоре към Катскил. Но всичко щеше да енаред. Рейдар, брилянтен тактик както винаги,бе предвидил трийсет минути повече, без да никаже. Беше много красиво. Слънчеватасветлина на късното утро се изливаше върхустарата гора. Дори тухлените сгради и къщи вмалките очукани градчета, през коитоминавахме, изглеждаха свежи и ярки.

Лейси и аз се опитвахме синтезирано дапредадем на Бен и Рейдар цялата информацияза Марго, за да им помогнем да я намерят.Напомняхме им за нея. За сребриста й „ХондаСивик“. За съвсем правата й коса с цвят накестен. За увлечението й по запуснати сгради.

— Носи черна тетрадка със себе си —казах.

Бен се обърна и ме изгледа:— Добре, Кю. Ако в Аглоу видя момиче,

което прилича на Марго, дори и да е досущкато нея, няма да правя нищо, освен ако неноси черна тетрадка, щом трябва да я познаемпо тетрадката.

Свих рамене и се опитах да не муобръщам внимание. Просто исках да си яспомня за последен път, докато все още хранехнадежда, че ще я видя.

Аглоу

Ограничението за скоростта станаседемдесет и пет километра в час, а след малко— петдесет. Минахме през някакважелезопътна линия и стигнахме в Роскоу —заспал град, в чийто център имаше кафене,магазин за дрехи, магазин „Всичко за долар“, иоще два завинаги затворени минимола.

— Мога да си я представя тук — казах.— Да — съгласи се Бен. — Човече, не

искам да влизам с взлом в някое от тези места.Не мисля, че затворите в Ню Йорк ще мипонесат добре.

Мисълта да поразгледам какво има в тезизапуснати магазини не ми се стори чак толковастрашна, защото целият град изглеждашеумрял. Всичко беше затворено. От главния пътимаше една-единствена отбивка — къмосновното училище и жилищния квартал,който се състоеше от скромни дървени

къщурки — като къщички за джуджета средморето зеленина. Дървета тук бяха високи имного нагъсто.

Завихме по някакво друго шосе иограничението отпадна, но Рейдар продължида кара бавно. Не бяхме минали и двакилометра, когато вляво видяхме черен път безтабела или някакво обозначение.

— Може би е това — казах.— Това е алея за паркиране — отговори

Бен, но Рейдар зави. Не беше, но наистинаизглеждаше като алея за паркиране, врязана втвърдата отъпкана земя. Вляво — неокосенатрева, пораснала почти на височината нагумите на минивана. Не виждах нищо, нозапочнах да се притеснявам, че ако човек ерешил да се скрие, точно това обрасло поле еперфектното място никога да не бъде намерен.Влязохме по-навътре в полето и стигнахме донякаква ферма във викториански стил. Тамшосето свърши. Обърнахме колата, излязохме

обратно на главния път и продължихме насевер. Шосето зави по Кат Холоу Роуд.Тръгнахме по него и стигнахме до отбивка —черен път, съвсем същия като предишния, самоче този път беше вдясно. Пътят водеше донещо като хамбар, който изглеждаше така,сякаш ще се разпадне всеки миг. Дървенитестени бяха посивели. От двете страни на пътябяха подредени гигантски цилиндрични балислама, но тревата бе започнала да растенаново. Рейдар караше с по-малко от десеткилометра в час. Оглеждахме се за нещонеобичайно, за някаква пукнатина всъвършената идилия на този приказен пейзаж.

Не мислите ли, че това може да е билЦентрален супермаркет „Аглоу“? — попитах.

— Тоя хамбар?— Да.— Не знам — обади се Рейдар. — Как са

изглеждали магазините тогава? Като хамбарили?

— Не знам — въздъхнах почти отчаяно.— Това не е ли… Мамка му… Колата й!

— извика Лейси — Да да да да да да колата йколата й!

Рейдар спря минивана. Проследих пръстана Лейси. Сочеше зад хамбара. Едно сребристопетно. Наведох се напред, лицето ми бе опрянов нейното, и видях капака на колата й. Как, подяволите, бе вкарала колата си чак там?Нямаше никакъв път сред

полето!Рейдар спря, аз изскочих и хукнах. В

колата нямаше никого, не беше заключена.Отворих багажника. Имаше само един отворенпразен куфар. Огледах се и тръгнах къмхамбара. Вече бях сигурен, че навремето точнотова е било Централен супермаркет „Аглоу“.Хукнах през окосеното поле, Бен и Рейдар менастигнаха. Не влязохме през вратата. Няколкоот дървените стени бяха паднали и бяхаоставили естествени… врати. Влязохме през

една от тях.По покрива имаше много дупки и

слънцето осветяваше на петна части отпрогнилия дървен под. Докато се оглеждах занея, забелязах прогнили парчета от паркет,усетих миризмата на бадеми като нейната, вединия ъгъл видях стара вана на четири крака.Имаше толкова много дупки, че не можех даопределя дали сме вътре, или вън.

Почувствах как някой дърпа с все силаръкава ми. Обърнах се. Бен ме гледаше катозагубил ума и дума и погледът му се движеше смълниеносна скорост между мен и един отъглите на хамбара. Погледнах презослепително белия лъч светлина, спуснал се отдупка в тавана, и видях две дълги парчетамръсносив плексиглас, опрени едно в друго иоблегнати с другия си край на дървената стена.Образуваха перфектно триъгълно… кубче, акотакова нещо изобщо съществува.

Най-важното качество на матираните

прозорци е, че светлината може да проникнепрез тях. Така че успях да видя интериора накубчето, макар и в сивкав нюанс: Марго РотШпигелман, седнала на черен кожен стол, преднея ученическо бюро. И пише. Косата й емного по-къса, подстригана несиметрично,силно скосена около лицето, но… това е тя. И ежива. И е преместила офиса си от единзапуснат минимол във Флорида в едназапусната ферма в Ню Йорк. И аз я намерих.

Тръгнахме към нея, четиримата един додруг. Тя не ни чуваше, не ни виждаше. Простоси пишеше. Най-сетне… май Рейдар… не съмсигурен… каза:

— Марго? Марго?Тя се изправи, хвана се за подвижната

стена на офиса. И ако беше изненадана да нивиди, не пролича по нищо. Ето я Марго РотШпигелман. На по-малко от десет метра отмен. Устните й — напукани до кръв, без грим,с черно под ноктите, очите й — тихи. Никога

не бях виждал очите й такива… мъртви. Нокога ли се бях заглеждал истински в тях? Тя мегледаше. Сигурен бях, че гледа мен. Не Лейси,не Бен, не Рейдар. Никой никога не бе гледалтака в мен, откакто… бях усетил втренчениябезжизнен поглед на мъртвите очи на РобъртДжойнър в Джеферсън Парк.

Тя остана така безкрайно дълго, а аз бяхпрекалено изплашен от очите й, за да направякрачка напред. „И аз, и таз мистерия сме тук“.Така бе написал Уитман.

Накрая тя проговори:— Дайте ми пет минути — и седна и

продължи да пише.Гледах я. Макар че изглеждаше малко

позанемарена, тя си беше съвсем същата. Незнам защо бях решил, че ще я видя многопроменена. По-стара може би. Бях сипредставял, че едва ли ще успея да я разпозная,когато я видя след всичкото това време. Но етоя. Същата. А аз я гледам през плексигласа, а тя

си е Марго Рот Шпигелман, момичето, коетопознавам, откакто бях на две години, идеята, вкойто бях влюбен.

Едва след като затвори тетрадката и яприбра в раницата си, едва като стана и тръгнакъм нас, чак тогава разбрах, че въпроснатаидея не само беше лоша и напълно грешна, нои крайно опасна. Колко измамно нещо е давярваш, че един човек е повече от човек.

— Здрасти — каза на Лейси, усмихна се ия прегърна. После се здрависа с Бен, после сРейдар, след това ме погледна с повдигнативежди и каза: — Здрасти, Кю! — И мепрегърна. Кратко, бързо. Исках да я задържа.Исках тази прегръдка да е събитие. Исках дачуя сподавен плач, исках да видя как сълзите йтекат по мръсните й бузи и после по тенискатами. Но тя само ме прегърна. Набързо. Послеседна на пода. Седнах срещу нея, а Бен, Рейдари Лейси ме последваха. Наредихме се с лицекъм нея.

— Радвам се да те видя — казах следмалко. Имах усещането, че съм нарушил нечиятиха молитва.

Тя отметна кичурите си назад. Изглежда,обмисляше всяка дума.

— Аз… ъъъ… Аз… ъъъ… не знам каквода кажа. Не говоря с много хора напоследък…ъъъ… Може би трябва да започнем с това дами кажете какво, по дяволите, правите тук?

— Марго! — обади се Лейси. — Господи,колко се притеснихме за теб!

— Няма за какво да се притеснявате —каза Марго ведро. — Добре съм, наистина. —И вдигна два палеца нагоре.

— Можеше да се обадиш и да ни кажештова. И да ни спестиш едно адски дългопътуване — каза Бен с леко раздразнение.

— Доколкото знам и както ме е научилопитът, Кървав Бен, когато си тръгваш от едномясто, по-добре е да си тръгнеш като хората.Между другото, защо носиш тога?

Бен се изчерви.— Не го наричай така — сопна й се

Лейси.Марго я стрелна с очи.— Мили боже! Ти с тоя ли ходиш? —

Лейси не каза нищо. — Не ми казвай, ченаистина ходиш с него!? — продължи Марго.

— Всъщност да — отвърна Лейси. — Ивсъщност той е страхотно момче. И всъщностти си кучка. И всъщност аз се махам от тук.Беше ми приятно да те видя отново, Марго.Благодаря, че ми изкара акъла, че ми причиниедин месец ужас, един месец страх, че менакара да се чувствам като пълно лайно презпоследния месец на последната учебна годинав живота ми, както и затова, че се държа катокучка, след като те намерихме, за да се уверим,че си добре. Беше удоволствие да те познавам.

— И аз ти благодаря. Ако не беше ти, койщеше да ми напомня колко съм дебела?

Лейси стана и ядно закрачи към изхода,

стъпките й отекваха и вибрираха по нагънатияпод. Бен тръгна след нея. Погледнах къмРейдар. И той беше станал.

— Никога не съм те познавал истински,познавах следите ти — каза той. — Те михаресваха много повече от теб.

— За какво, по дяволите, говори? —въпросът й бе към мен. Рейдар не й отговори,просто си тръгна.

И аз трябваше да си тръгна. Те бяха моиприятели, разбира се, че трябваше гипоследвам! А тя не беше дори мой приятел. Ноимах въпроси. И докато тя се изправяше и секанеше да се прибере в своето кубче, започнахс първия и най-очевидния.

— Защо се държиш като разлигавенодете?

Тя се завъртя, стисна тениската ми вюмрука си и започна да крещи в лицето ми:

— Как така ви е хрумнало, че може да сепоявите тук без никакво предупреждение?

— Как очакваш да те предупредя, катоизчезна от лицето на земята?! — започна дамига и разбрах, че няма подготвен отговор,затова продължих. Бях побеснял, изпитвахгняв. Към нея. Защото… защото… не знамзащо. Защото не беше Марго. Не и тази Марго,която очаквах да видя. Не беше и другатаМарго, която си мислех, че си представямправилно след всичките тези дни. — Мислехси, че имаш основателна причина да не сеобадиш на никого след онази нощ. И… това етвоята основателна причина? Да живееш катоскитник?

Тя пусна тениската ми и ме блъсна.— Кой е лигльото сега? Тръгнах по

единствения възможен начин. Дърпаш целияси живот, изскубваш го наведнъж. Католейкопласт. И после ти си си ти, Лейс си еЛейс, всеки си е всеки, и аз съм си аз.

— Само дето аз не бях себе си, Марго,защото през цялото време мислех, че си

мъртва. И извърших неща, които никога небих направил.

Тогава започна да пищи и да се набира потениската ми, за да може да вика в лицето ми:

— О, глупости! Изобщо не си дошъл да сеувериш, че съм добре. Дошъл си, за да спасишгорката малка Марго от самата нея, отобърканата й малка душа. За да ти бъдаблагодарна, за да падна на колене пред моясияен рицар спасител в лъскави доспехи, и отблагодарност да си разкъсам дрехите, за даможеш да ограбиш тялото ми.

— Глупости! — разкрещях се на свой ред.— Само си си играла с нас, нали? Просто сиискала, след като заминеш, да се забавляваш,да продължиш да бъдеш слънцето, около коетовсички ние се въртим!

Тя изкрещя ужасно силно, никога не бяхпредполагал, че такъв звук може да излезе отчовешко гърло.

— Дори не си ядосан на мен, Кю! Ти си

ядосан на представата си за мен, която сиподхранвал още откакто бяхме деца!

Тя се опита да избяга, но я хванах зараменете, обърнах я към себе си и не йпозволих да мърда.

— Замисли ли се изобщо какво означавазаминаването ти? Какво причиняваш нахората, които оставяш след себе си? Замислили се за Рути? За Лейси? За хората, на които импука за теб? Не, разбира се, не! Защото аконещо не се случи на ТЕБ, значи, не се еслучило изобщо. Така ли е, Марго? Така ли е?

Сега спря да се съпротивлява. Раменете йсе отпуснаха и тръгна към… офиса си. Ритнадвете плексигласови стени. Те паднаха върхубюрото и стола и после се приплъзнаха къмпода.

— МЛЪКВАЙ МЛЪКВАЙ МЛЪКВАЙ!ЗАДНИК!

— Добре — казах. И след като тя съвсемизгуби контрол, аз някак успях да се съвзема и

да се успокоя. Опитах да й говоря както майками говори на пациентите си: — Ще млъкна. Идвамата сме афектирани. Има многонеразрешени въпроси. Поне аз имам въпроси,не знам за теб.

Тя седна на стола зад бюрото с кракавърху това, което допреди малко беше стена наофиса. Загледа се в ъгъла на хамбара. Междунас — поне десет метра.

— И как, по дяволите, ме намерихте?— Мислех, че искаш да те намерим —

отвърнах. Казах го толкова тихо, изненадах се,че ме чу. Тя се обърна и ме погледна гневно.

— Да бе, да. Каква велика глупост!Изобщо не съм искала.

— „Песен за мен самия“ — казах. —Гътри ме отведе до Уитман. Уитман ме отведедо вратата. Вратата — до минимола. Послеуспяхме да прочетем червените графити подбялата боя. Не разбрах какво е „хартиениградове“, означава и псевдоградове, които

никога не са били построени. И помислих, чеси отишла в някой от тях и че никога няма дасе върнеш. Мислех, че си мъртва на някоетакова място, че си се самоубила и искаш да тенамеря, каквато и причина да си имала даизбереш мен. Намерих картата в магазина засувенири и напаснах дупките в картата сдупките от габърчета на стената. Започнах дачета стихотворението по-внимателно, тогавареших, че не бягаш, а седиш някъде, и чакаш,и планираш, и пишеш в тая тетрадка. НамерихАглоу на картата. Видях коментара ти вОмникшънъри, не отидох на раздаването надипломите и дойдохме до тук.

Тя се опита да приглади косата си спръсти, но вече не беше достатъчно дълга, зада прикрие лицето й.

— Никак не ми харесва тази прическа —каза. — Исках да изглежда съвсем различно,но е ужасна.

— Харесва ми, очертава лицето ти.

— Съжалявам, че се държах като кучка.Разбери ме и мен. Влизате тук неочаквано,отникъде, и се уплаших.

— Можеше просто да кажеш, че сме теизплашили — казах.

Тя се нацупи.— Да, точно така! ’щото т’ва е Марго Рот

Шпигелман, момичето, което всеки познава ихаресва — каза и млъкна. След няколкоминути продължи: — Знаех си, че не бива дапиша онзи пост в Омникшънъри. Просто симислех, че ще е много смешно, когато гонамерят след време, мислех, че ченгетата могатда ме проследят по някое време, но в никакъвслучай достатъчно бързо. Има милиардстраници в Омникшънъри. Никога не съмпредполагала…

— Какво?— Мислих много за теб, ако трябва да

отговоря на предишния ти въпрос. И за Рути. Иза родителите ми. Разбира се, че мислех. Може

би наистина съм най-егоцентричният човек висторията на света. Но смяташ ли, че щях да гонаправя, ако наистина не е било крайнонеобходимо за мен?

Тя поклати глава и най-сетне се наведекъм мен, облегнала лакти на коленете си, изапочнахме да говорим. От значителноразстояние, но все пак говорехме.

— Не можах да измисля друг начин датръгна, без да ме проследят и да ме върнат.

— Щастлив съм, че си жива — казах.— Да, и аз — засмя се тя. И това беше

усмивката, която толкова ми бе липсвала.Сякаш през цялото това време бях правил самоедно — да копнея да видя тази усмивка. — Етозащо се наложи да тръгна. Колкото и да егаден и отвратителен, животът сам по себе си евинаги за предпочитане пред алтернативата.

Телефонът ми звънна. Беше Бен. Вдигнах.— Лейси иска да говори с Марго.Приближих се, подадох й телефона и

останах да слушам и да гледам как раменете йсе отпускат. Чух шума от другата страна наслушалката и после Марго я прекъсна:

— Съжалявам. Наистина съжалявам.Толкова се уплаших.

И след това — тишина. Лейси започна даговори и Марго се засмя и каза нещо.Помислих си, че трябва да ги оставя насаме, итръгнах из помещението да разгледам. Вдругия край на хамбара Марго си бешенаправила нещо като легло — четири плоскипалета под оранжев надуваем матрак. Малкатай и много грижовно подредена колекция отдрехи стоеше на самостоятелен палет. Имашечетка и паста за зъби, както и голямапластмасова чаша. Всичко това върху двекниги — „Стъкленият похлупак“ на СилвияПлат26 и „Кланица 5“ на Кърт Вонегът. Неможех да повярвам, че живее така, в таковаподредено, спретнато и в същото времестрашно и плашещо разрушение, като в най-

западналите квартали, на ръба наурбанизацията. Но не можех да повярвам идруго: как бях пропилял толкова много времеда си въобразявам, че живее някакъв различенживот, всеки един вид живот, но не и… този.

— Ще отседнат в един мотел в парка.Лейс каза, че тръгват утре сутринта, с или безтеб — чух гласа й зад гърба ми. И точнотогава, когато каза „теб“, а не „нас“, разбрахкак ще свърши всичко.

— Имам това, от което се нуждая — казатя и застана до мен. — Има тоалетна навън, ноне е в много добро състояние, ходя до банята ведин паркинг за камиони на изток от Роскоу.Има душкабини и женската е много чиста,защото не много жени карат камиони. Там имаи интернет. Един вид, това е къщата ми, апаркингът е вилата ми на плажа.

Засмях се. Тя мина покрай мен, клекна изапочна да рови в един от кашоните. Извадифенер и тънко квадратно парче пластмаса.

— Това са единствените ми покупки зацял месец, освен бензина и храната. Похарчиласъм триста долара. Взех квадратното нещо отръката й и видях, че е грамофон на батерии. —Купих си два албума. Но ще си купя още, катоотида в града.

— В града?— Да. Днес тръгвам за Ню Йорк. Затова

писах тази дата в Омникшънъри. Ще започнада пътувам, истински да пътувам. По принциптрябваше да тръгна от Орландо на днешнадата. Щях да ида на церемонията, после данаправя всички онези неща, които направихмезаедно онази нощ, и пак щях да те взема с мен,и на другата сутрин щях да тръгна. Но неиздържах. Не можех да понеса не ден, не час,не можех да издържам и минутка повече. Ипосле разбрах за Джейс и си казах: „Добре,всичко е планирано, само сменям датата“.Съжалявам, че те изплаших. Постарах се да нете плаша, но към края всичко стана много

набързо. Не мога да кажа, че беше най-добротоми изпълнение.

Като план за съвместна акция, плюс акцияда си плюе на петите, плюс оставянето наследи, ми се стори доста впечатляващо. Нонай-много бях изненадан, че от самото началоме е включила в плановете си.

— Може би ще ми разкажеш? — насилихусмивката си. — През цялото време се чудехкакво е било планирано и какво не. Кое как даразбирам и как да го тълкувам и кое каквозначи. Защо остави следите за мен?

— Ами… добре. За да ти разкажа това,трябва да започна с една съвсем различнаистория — тя стана и тръгна, като внимателнои ловко отбягваше прогнилите места по пода.Последвах я. Върнахме се в офиса, тя отворисака си и извади тетрадка с черна коженаподвързия. Седна на пода и потупа еднадървена дъска до себе си. Седнах. После сложиръце върху черната тетрадка.

— Значи, това е нещо доста старо. Когатобях в четвърти клас, започнах да пиша еднаистория в тази тетрадка. Нещо катодетективска история.

Мина ми през ума, че ако я изскубна отръцете й, мога да я ползвам като средство заизнудване, мога да я накарам да се върне вОрландо и да си намери работа за през лятотои да живее в някой апартамент, докато заминеза университета. И щяхме да имаме поне еднолято. Но не направих нищо. Само седях ислушах.

— Не искам да се хваля или нещо такова,но това е брилянтно произведение наизкуството. Хах, шегувам се. Това самалоумните копнежи, желания, пожелания наМарго на десет години, която очевидно евярвала в добрите магии. Героинята висторията е това момиче, Марго РотШпигелман, което всъщност съм аз на десетгодини, само че нейните родители са много

добри и богати и й купуват всичко, коетопожелае. Марго харесва това момче Куентин, атова си ти във всяко едно отношение, само четози Куентин е безстрашен, той е герой и бидал живота си да ме защити и така нататък.Също така има и героиня Мирна Маунтуизъл,която е точно като Мирна Маунтуизъл, само чеима магически способности. Примерно, аконякой потупа или погали Мирна Маунтуизъл,после не може да лъже в продължение на десетминути. А тя може да говори. Разбира се, чеговори! Кое дете на десет години ще напишеразказ за нямо куче?

Засмях се, но все още осмисляхизречението, в което десетгодишната Маргохаресва десетгодишния мен.

— И в тая история Куентин, Марго иМирна Маунтуизъл разследват смъртта наРобърт Джойнър, а тя е точно като тази наистинския Робърт Джойнър, само че не той се езастрелял сам, а някой друг го е застреляла в

лицето. И цялата история се върти около товакой го е убил.

— И кой го е убил?— Искаш да разваля всичко и да ти кажа

края ли? — засмя се тя.— Е, не, предпочитам да я прочета цялата

— казах. Тя отвори книгата и ми показа еднастраница. Едва ли някой би могъл даразшифрова написаното. И не защото пишешегрозно, а защото беше писала хоризонтално ивертикално по цялата страница.

— Кръстосвам вертикалните редове схоризонталните, като плетеница, и е многотрудно за някой, който не умее да ме чете, да горазкодира. Така че, ще ти кажа какво ставанакрая, но искам първо да ми обещаеш да не сеядосваш и да не ми се сърдиш.

— Обещавам.— Оказва се, че престъплението е

извършено от брата на сестрата на бившатасъпруга на Робърт Джойнър, която е

алкохоличка. Той е луд, обладан от духа надревна египетска домашна котка. Както вече тиказах, историята е брилянтна. Както и да е —ти, аз и Мирна Маунтуизъл се изправяме лицев лице срещу убиеца и той се опитва да мезастреля, но ти ме предпазваш от куршума ипадаш мъртъв в ръцете ми.

Засмях се.— Звучеше много обнадеждаващо с

красивото момиче, което ме харесва, и смистерията, и с интригата, и накрая да меочистят?

— Да, знам — усмихна се тя. — Но сеналожи да те убия, защото единственото друговъзможно развитие беше да правим секс, а надесет години не бях готова да пиша за такованещо.

— Имаш право, но когато го редактираш,искам да има някакво действие.

— След като те застреля лошият, вероятноще сложа една целувка, преди да издъхнеш.

— Много мило — можех да стана и да яцелуна. Можех. Но тепърва предстояха стотицимигове, които можех да опропастя, така че…не станах.

— И така, свърших историята в пети клас.След няколко години реших да избягам вМисисипи. И започвам да пиша плановете затова епично събитие в тази тетрадка, върхунаписаната история. И най-сетне осъществявамплана — вземам колата на майка ми, минавамхиляда и петстотин километра, оставям следитев супата. Дори не мога да кажа, че пътуванетоми хареса. Беше едно самотно пътуване. Но гонаправих, нали? И след това започнах да правянови планове, да пиша върху старите, даизмислям имена, да кроя как да събера някоемомиче с някое момче, да организирам големиакции за снабдяване с тоалетна хартия, и ощетайни пътувания, и всичко останало. Досредата на последната година тетрадката взе дасе пълни и тогава реших, че ще направя едно

последно нещо, но този път нещо голямо, апосле ще замина.

Тя искаше да продължи, но трябваше да япрекъсна.

— Питам се дали причината е в мястото,или в хората, или в нещо друго? Напримерискам да кажа… Би ли заминала, ако хоратакрай теб бяха различни?

— Как може да се отдели едното отдругото? Хората са самото място и мястото,това са хората, които живеят там. И все пакмисля, че нямах истински приятел. Мислех си,че всички са или много страхливи, като теб,или прекалено заблудени като Лейси. И…

— Не съм толкова страхлив, колкото симислиш — и това беше самата истина, идокато го казвах на глас, разбрах, че наистинане съм страхлив.

— Ще стигнем и до това — прекъсна метя. — Значи, бях в първата година вгимназията и Гас ме заведе до Оспрей —

погледнах я учудено, не разбирах, но тяведнага поясни: — Минимолът! И започнах даходя там много често, през цялото време седяхтам. Седях и пишех планове. И към последнатагодина изведнъж всички планове започнаха дасе въртят около това последно бягство. И незнам дали защото четях старата история,докато пишех върху нея, но някак ти се появи вплана ми. Първоначалната идея беше да тенакарам да влезеш с мен във Воден свят, да тенакарам да бъдеш… лош и палав. Идеята бешетази единствена нощ да те освободи. И послеможех да изчезна, а ти винаги щеше да мепомниш с това.

— И така планът стана дълъг околоседемдесет страници. И всичко върви по план,и скоро всичко щеше да стане както го бяхпланирала, но тогава научавам за Джейс ирешавам да замина. Искам да кажа… дазамина веднага. Вече не виждах смисъл дазавършвам. Какъв е смисълът да вземеш една

диплома? Но първо трябваше да свърша това-онова, да сглобя нещата. И целия ден вучилище седя с тетрадката и се опитвам католуда да прекроявам целия план, за да включаБека и Джейс, както и всички, които не са мибили приятели, всички, за които съм сезаблуждавала, че са ми приятели. Исках самода разберат колко съм им бясна, преди да гиотсвиря завинаги. И за целта трябваше даизмислям нови и нови идеи. Но исках да гонаправя с теб, може би исках да създам в тебпоне някакво подобие на героя, който ритазадници и застава пред куршуми, както го бяхвидяла в детинската си история. Но точнотогава ти ме изненадваш! През всичките тезигодини бях мислила, че си хартиено момче,като нарисувано на страницата, с двеизмерения, образ, но с две измерения, плосъккато рисунка. Но през онази нощ ти меизненада. Ти се оказа истински. И после всичкостана много странно, и хубаво, и магическо, и

аз се прибирам у нас през прозореца и вече милипсваш. Искам да дойда при теб, да сиговорим и да сме заедно, но вече бях решила дазамина. И трябваше да замина. Тогава, впоследната секунда, ми хрумва оная луда идеяда те накарам да идеш до Оспрей. Да го оставяза теб, за да имаш място, където дапрогресираш и да престанеш да бъдеш таковаизплашено коте. И така измислям нещо съвсемнабързо. Залепих плаката на Уди на щората,заградих песента на плочата, подчертах дватареда в „Песен за мен самия“ в различен цвят,понеже обикновено подчертавам в синьо,когато чета разни неща. После ти тръгваш научилище, аз се мушкам през прозореца ти ислагам бележката в пантата на вратата. Послеотивам в Оспрей, от една страна, защото ощене съм готова да тръгна, и от друга, защотоискам да приготвя мястото за теб. Искам дакажа, че единственото ми желание е било да несе тревожиш. Затова боядисах стената върху

червените графити, изобщо не подозирах, чеще видиш през боята. Скъсах страниците откалендара, които бях ползвала, свалих картата,която бе стояла там от мига, в който видяхАглоу на нея. И после, понеже бях ужасноизморена и нямаше къде да ида, останах да спятам. В крайна сметка, останах две нощи, за дасъбера смелост… може би. И също… незнам… може би съм се надявала, че някак щеме намериш наистина много бързо. И послетръгнах. Отне ми два дни да стигна тук. Иоттогава съм тук.

С което май свърши, но аз исках да питам.— И защо точно тук? От всички възможни

места, защо тук?— Хартиен град за хартиено момиче.

Когато бях на десет или единайсет, четох заАглоу в една книга с „удивителни факти исъбития“. И от тогава винаги мислех за товамясто. Истината е, че когато се качвах на СънТръст, включително и онази нощ с теб, когато

гледах надолу, не си мислех как всичко енаправено от хартия. Гледах надолу и симислех, че аз съм направена от хартия, четочно аз, а не някой друг, съм сгъваемият,тънък, плосък човек. И най-важното е, чехората харесват идеята за хартиеното момиче.Хората харесват хартиени момичета. Винаги ебило така. И най-лошото е, че самата азхаресвах идеята да бъда това хартиено момиче.Та нали аз култивирах тази идея! Защото естрахотно да си такъв, какъвто хората техаресват. Да бъдеш техен идеал, да сиреализирана велика идея. Но не можех да бъдаидеал за самата себе си. Не и през цялотовреме, не до края. А Аглоу е място, къдетоедно хартиено творение оживява. Точката накартата оживя, стана истинско, реалносъществуващо място. Хората, които сасложили точката за заблуда, едва ли са сипредставяли, че мястото ще оживее. И тогаваси помислих, че хартиената изрезка на момиче

може би ще оживее, ще стане реалност точнотук. И това беше начинът да кажа на еднохартиено момиче, което се интересува от дрехии козметика, както от това колко е популярна вучилище: „Ще отидеш в хартиените градове иникога няма да се върнеш“.

— Онези графити — казах. — Господи,Марго! Нямаш представа колко изоставениместа обиколих да те търся, да търся тялото ти,защото наистина мислех, че си мъртва.

Тя стана и бръкна в раницата си. Извади„Стъкленият похлупак“ и зачете:

— „Кожата на китката ми бе така бяла,така беззащитна. Не можех да го направя.Това, което исках да убия, не беше в кожата,нито пък в подскачащия син пулс под палецами. Беше скрито на друго място, тайно идълбоко, а до там се стига много трудно.“

После седна срещу мен, съвсем близо.Джинсите ни се докосваха, но не и самитеколене.

— Знам за какво говори — каза Марго. —Това тайно и дълбоко нещо е като пукнатини втеб, като дефекти, напукани жички или нерви,или вени, които не са свързани правилно.

— Това ми харесва. Или като пукнатини вкорпуса на кораб.

— Да, да, точно така.— И накрая се давиш.— Точно.Репликите се стрелваха между нас с

такава скорост!— Не мога да повярвам, че не си искала

да те намеря.— Съжалявам. Но ако това ще те накара

да се почувстваш по-добре, трябва да знаеш, чесъм силно впечатлена. И освен това е хубаво,че си тук. Ти си страхотна компания запътуване.

— Това предложение ли е? — попитах.— Може би — усмихна се тя.Сърцето ми подскачаше като откачена

пеперуда от толкова много време, че съвсемспокойно можех да поддържам подобноопиянение и превъзбуда до безкрай… но несъвсем.

— Марго, ако си дойдеш за лятото,можеш да останеш у нас, родителите миказаха, че можеш да живееш в нас. Или можешда си намериш работа и да си наемешапартамент за лятото, преди да започнеучилището. Никога няма да се налага даживееш с родителите си.

— Не са само те. Всичко ще ме засмучеобратно. И никога няма да мога да се измъкнапак. Не само тъпите клюки, партита и всичкитези глупости. Просто самата идея за единправилно изживян живот е прекалено ужасна,за да ме накараш да я понеса — университет,работа, съпруг, деца, и всичките тези правилнинеща.

Проблемът е, че аз вярвам в университета,в работата, в бебета… някой ден. Вярвам в

бъдещето. Може би е недостатък, не знам, ноако е така, моят недостатък е вроден.

— Но в университета възможностите ти серазширяват. Той не ограничава мисленето,нито пък избора ти.

— Да благодарим за напътствията нанашия уважаван консултант по въпросите науниверситетското образование — господиЯкобсен! — засмя се тя и смени темата: — Всеси мислех за теб в Оспрей. Дали ще ти хареса,дали ще свикнеш с мястото. Дали ще спреш дасе притесняваш от плъховете.

— Свикнах и спрях да се плаша. Изапочна да ми харесва. Всъщност прекарахабитуриентската нощ там.

— Страхотно — усмихна се тя. —Надявах се да започне да ти харесва. Рано иликъсно. Никога не ми е било скучно там, но самозащото знаех, че след това ще се прибера у нас.Когато дойдох тук, определено ми бешескучно. Няма какво да се прави. Но изчетох

много книги. Освен това бях суперпритесненаот факта, че не познавам никого. И продължихда седя и да чакам… да чакам самотата итревогата да ме накарат да стана и да се върна.Но това не се случи. Това е единственото нещо,което не мога да направя, Кю.

Кимнах. Разбирах я. Предполагам е многотрудно да се върнеш, след като веднъж сиусетил континентите в дланите си. Но опитахпак:

— А след лятото? Ами университетът?Целият ти живот?

— Какво за тях?— Не те ли притеснява това… завинаги?— Завинаги се състои от хиляди „сега“ —

каза тя. И какво можех да й отвърна. Седях ипредъвквах мисълта, когато тя добави: —Емили Дикинсън. Както вече споменах,напоследък чета доста.

Мисля, че бъдещето заслужава нашатасъдба, но е трудно да се спори с Емили

Дикинсън. Марго стана, метна раницата презрамо и ми подаде ръка.

— Хайде да се поразходим.Когато излизахме навън, тя ме помоли да

й дам телефона си. Набра номер, а аз тръгнахнапред, за да я оставя да говори спокойно, нотя ме стисна за ръката и продължихме давървим заедно. Вървях до нея, а тя говореше сродителите си.

— Здрасти, аз съм… Марго. В Аглоу, НюЙорк, с Куентин… Ами… Не, мамо, просто сеопитвам да измисля начин да ти отговорячестно… Стига, мамо… Не знам, мамо…просто реших да се преместя в едно измисленомясто… Това се случи… Е, не мисля, че съмтръгнала точно в тази посока, независимо че…Може ли да говоря с Рути?… Ей, приятелче…Да, ама аз те обичам повече и от повечевреме… Да, съжалявам… Беше голяма грешка.Мислех си, че… не знам какво съм мислила, нобеше грешка, голяма грешка. И вече ще ти се

обаждам. Може би няма да се обаждам намама, но на теб ще се обаждам… Всяка сряда?… Заета си в сряда. Хм. Добре. Кой денискаш?… Вторник да е… Да, всеки вторник…Включително този вторник — Марго стисназдраво очи и зъби… — Добре, Рути, дай мипак мама… Обичам те, мамо, всичко ще енаред. Кълна се… Да, добре. И ти. Чао.

Тя спря, затвори телефона, но го задържа.Пръстите й се бяха впили в него, почервеняха ипобеляха. После го пусна на земята и изпищякратко, но оглушително. За първи път осъзнахколко тихо, ужасяващо тихо бе тук.

— Тя си мисли, че работа ми е даизпълнявам желанията й. И че това е най-съкровената ми мечта — да изпълнявам. Икогато откажа да удовлетворя желанията й, тяме изхвърля от къщата. Сменила е ключалките.Това беше първото нещо, което ми каза.

— Съжалявам — отговорих и разтворихизбуялата до коленете и пожълтяла от

слънцето трева, за да намеря телефона. — Нети ли е хубаво, че се чу с Рути?

— Да, тя е толкова очарователна, неможеш да не я обожаваш. И сега се мразя, детоне й се обадих толкова време.

— Да, с право — казах, а тя ме смушказакачливо.

— От теб се очаква да ме накараш да сечувствам по-добре, а не по-зле. Това е номерътти!

— Не знаех, че работата ми е даудовлетворявам желанията Ви, госпожицеШпигелман.

— О, сравняваш ме с майка ми? Многонеприятно, но като си прав, прав си. Я разкажикак си… иначе. Какво става? Щом Бен и Лейсиса гаджета, няма начин да не прекарвашнощите си в неспирни оргии поне с дванайсетмажоретки.

Вървяхме бавно през неравното поле. Неизглеждаше много голямо, но дърветата в края

му бяха все така далеч. Разказах й как сметръгнали от церемонията, как се бяхме въртелис колата в полето, как бяхме оцелели по чудо,разказах й за бала, за кавгата между Лейси иБека, за моята нощ в Оспрей.

— Това беше нощта, когато разбрах, че сиспала там. Онова одеяло все още миришеше натеб.

И тогава ръката й беше толкова близо,грабнах я в моята, защото ми се стори, че сегаможе да опропастя по-малко неща. Тя мепогледна и каза:

— Трябваше да тръгна. Но не трябваше дате плаша, това беше глупаво. И може би да гоизмисля по-добре, но трябваше да тръгна инямах време да го обмисля по-внимателно.Сега разбираш ли защо?

— Да. Но мисля, че вече можеш да севърнеш. Наистина мисля, че можеш да се

върнеш.— Нищо подобно не мислиш — отвърна

тя. И беше права. И го виждаше на лицето ми.Сега разбрах, че не мога да бъда нея, както и тяне може да бъде мен. Може би Уитман е ималдарба да бъде в другите хора, но аз непритежавах нищо такова. Аз трябва дапопитам ранения човек къде е ранен и колко гоболи, защото аз не мога да се превърна вранения човек. Единственият ранен човек,който можех да бъда, бях самият аз.

Отъпках тревата и седнах. Тя легна до мени сложи раницата си като възглавница. Легнахдо нея. Извади две книги и ми ги подаде завъзглавница. „Избрани стихове“ на ЕмилиДикинсън и „Тревни листа“.

— Имах две — каза тя и се усмихна.— Много добро стихотворение.— Беше доста импулсивно решение.

Спомних си онази част за вратите и сипомислих, че ще свърши идеална работа. Нокогато дойдох тук, го прочетох пак. Не бях гочела от втората година в гимназията. Да, много

е хубаво. Опитах се да чета доста поезия.Опитах се да разбера какво в теб ме изненадаонази нощ. И доста време мислих, че е онзицитат от Т.С. Елиът.

— Но се оказа, че си бъркала, нали? —казах. — Била си изненадана от размера набицепсите ми и от грацията, с която влизам иизлизам през прозорците.

Тя се засмя.— Млъкни и ми позволи да ти направя

един комплимент, задник такъв. Не бешепоезията в бицепсите ти. Изненада ме, че ти сеоказа съвсем като онзи Куентин, от моятаистория. Независимо от паническите ти атаки.В смисъл, от години пиша разни неща отгоре,върху страниците с тази история, и всеки пъткогато стигнех до героичните ти подвизи, не мисе сърди, но просто започвах да се смея и да симисля: „Господи, не мога да повярвам, ченавремето съм мислила, че Куентин е някакъвсуперсекси, суперпредан защитник на

правдата“. Но после… се оказа… че всъщностси нещо такова.

Можех да се обърна към нея и тя можешеда се обърне към мен. И можеше да сецелунем. Но какъв смисъл имаше да сецелуваме сега? Нямаше да ни отведе никъде.Лежахме и гледахме безоблачното небе.

— Нищо никога не се случва така, кактоси си го представял — каза тя.

Небето беше като вечна едноцветнакартина, която те засмуква в илюзорната сидълбочина, дърпа те нагоре.

— Вярно е — отвърнах, но след катопомислих, добавих: — Но има и друго: ако неси представяш, тогава нищо никога няма и дасе случи.

И да си представяш, не е нещо кой знаеколко хубаво. Не можеш да влезеш в човекасъвсем навътре, до тайното му, до скритото мумясто. Никога не бях си представял гнева й,като ни види, когато я намерихме, нито пък

историята, която бе написала. Но да сипредставиш, че си някой друг, или че светът енещо друго, е един от малкото възможниначини да влезеш. Това е машината, коятоубива фашистите.

Тя се обърна към мен и сложи глава нарамото ми. И лежахме точно така, както си гобях представял преди много, много дни — каклежим на тревата във Воден свят. Но сегабяхме тук: главата й на рамото ми, дъхът йблизо до врата ми, гъста умора в телата ни.Сега бяхме такива, каквито мечтаех да бъдемтогава.

Когато се събудих, умиращата светлина наотиващия си ден правеше нещата напълноразлични. От пожълтяващото небе достръковете трева над главата ми, които сепоклащаха грациозно с бавни движения, кактопобедителка в конкурс за красота маха напубликата. Завъртях се настрани и видяхМарго, застанала на колене на няколко метра

от мен, джинсите й опънати по краката. Отнеми доста време да осъзная, че копае нещо.Припълзях и започнах да копая с нея. Почватабеше много суха, като прах. Напълни ноктитеми. Усмихна се. Сърцето ми биеше съсскоростта на светлината.

— Какво копаем? — попитах.— Въпросът ти е грешен. Правилният е:

„За кого го копаем?“.— Добре. За кого го копаем?— Това са малки гробчета за малката

Марго, за малкия Куентин и за малкотокученце Мирна Маунтуизъл — каза тя. — И загоркия Робърт Джойнър.

— Тези погребения няма да са ми посилите. Почвата е много суха и има милионитунели към милиони мравуняци, някои от тяхможе би изоставени.

Заровихме ръце в земята и гребяхме пръсти прах. Направихме широка и дълбока дупка.Този гроб трябваше да е хубав. Не след дълго

можех да пъхна ръката си до лакътя. Избърсахпотта от лицето си с ръкава на тениската.Стана черен. Бузите на Марго бяха зачервени.Можех да я помириша. Миришеше точно катов онази нощ, секунди преди да скочим вблатото във Воден свят.

— Никога не съм мислила за него като заистински човек — каза.

И докато тя говореше, седнах на колене даси почина.

— Кой? Робърт Джойнър ли?— Да — отвърна и продължи да копае. —

На практика, той беше случка, нещо, коетонякак се случи в живота ми. Но преди да станетази малка, миниатюрна фигурка в драмата намоя живот, той е бил… нали разбираш… той ебил централната фигура в драмата насобствения си живот.

И аз не бях мислил за него като за човек.Искам да кажа — истински човек. Като зачовек, който е бил дете и е играел из пясъка

като мен, който се е влюбвал като мен, човек,чиито струни са били скъсани, който не еусещал корените на своя стрък трева и не еразбрал, че са свързани с останалите корени надругите стръкове в полето, човек, който се епропукал, разтворил. Също като мен.

— Да — казах след малко и продължих дакопая. — Той беше просто труп.

— Иска ми се да бяхме направили нещоили да е имало нещо, което да се направи. Исками се да бяхме доказали на всички колко смесмели.

— Да. Щеше да е много хубаво, акоимахме възможност да му кажем, че каквото ида се е случило, едва ли е било краят на света.

— Да, макар че накрая нещо те убива.— Знам. Не казвам, че всичко може да се

преживее. Казвам само, че всичко може да сепреживее, освен това, което те убива накрая —казах и зарових ръка в дупката. Почватанадолу бе много по-черна от тази у дома.

Метнах една шепа върху купчината зад нас иседнах. Исках да й кажа нещо, но се опитвах данавляза леко в темата. Никога не бях изричалтолкова много думи наведнъж, никога преднея, никога пред никой друг. Никога презцялата ни изпълнена с истории и приключениявръзка. Но ето го и моя последен спектакъл. Занея.

— Когато съм мислил за него и за смърттаму, а това, честно казано, не беше много често,винаги съм мислил, както ти каза — честруните в него са се скъсали. Но има хилядиначини да изтълкуваш това изречение.Струните се късат или може би корабите нипотъват, или може би сме трева и нашитекорени са толкова зависими един от друг, ченикой не умира, докато друг е жив. Не можемда се оплачем от липса на метафори, товаискам да кажа. Но трябва много да внимавашкоя метафора ще избереш. Това е много важно.Ако избереш струните, тогава започваш да си

представяш свят, в който винаги ще бъдешнепоправимо счупен, скъсана струна. Акоизбереш тревата, признаваш, че всички ниесме свързани по някакъв начин и че можем даизползваме тези корени не само да разберемедин друг, но и да се превръщаме един в друг.Всяка метафора води до някакво усложнение.Разбираш ли ме?

Тя кимна.— Харесвам струните. Винаги съм ги

харесвал. Харесвам да ги усещам. Но мисля, честруната кара болката да изглежда по-фатална,отколкото всъщност е. Не сме чак толковакрехки, а струните ни карат да вярваме вобратното. И тревата харесвам. Тревата медоведе при теб. Помогна ми да те видя катоистински човек — като това, което си. Но ниене сме две клонки на едно и също растение. Азне мога да бъда теб. Ти не можеш да бъдешмен. Може би можеш да си представишдругия. Но няма да е същото, няма да е самият

той. Може би е по-скоро така, както ти саматаказа преди — всички сме пропукани. Всичкитръгваме като здрави, нови кораби и после сеслучват разни неща — хората ни изоставят,или не ни обичат, или не ни разбират, или ниене ги разбираме, и губим, и падаме, и се губимедин друг, и се предаваме един друг, и серазочароваме един от друг. И тогава корабътзапочва да се пука тук-там. Искам да кажа…да… веднъж щом корабът се пропука, краят енеизбежен. Веднъж щом завали в Оспрей,никой никога няма да го поправи илиремонтира. Но има толкова много време междупървата пукнатина и пълния разпад. И само втози отрязък от време можем да се видим,защото ние виждаме навън чрез пукнатинитеси, и виждаме другия човек през неговитепукнатини. Кога за първи път се видяхме? Когати видя мен и кога аз видях теб? Не и преди тида видиш през моите пукнатини, не и преди азда видя през твоите. Преди това виждахме

само представите си един за друг. Все едно съмгледал към щората ти, но никога не съмнадничал зад нея. Но веднъж щом корабът сепропука, тогава в него влиза светлина. Презпукнатината може и да излезе светлина.

Тя вдигна пръсти към устните си, сякаш сезамисли, или сякаш за да прикрие устните сиот мен, или за да почувства това, което иска дакаже:

— Ти си съвсем истински — каза накрая иочите й погледнаха в моите. Моите очи инейните очи и нищо между тях. Нямаше нуждада я целувам. Нямаше да спечеля нищо. Новече и не исках да печеля нищо.

— Има нещо, което трябва да направя —казах и тя кимна, сякаш знаеше, че „нещото“ еда я целуна.

И след това, много след това, тя каза:— Можеш да дойдеш с мен в Ню Йорк.

Ще е много хубаво. Ще е като тази целувка.И аз казах:

— Целуването е съвсем истинско.И тя каза:— Казваш „Не“.И аз казах:— Марго, имам живот там, аз не съм ти, и

аз…Но не успях да изрека нищо повече,

защото тя ме целуна отново, и в този миг, и повреме на тази целувка разбрах, че тръгваме вразлични посоки. Тя стана и тръгна къмраницата си, там, където бяхме спали, извадичерната тетрадка, върна се до гроба и я поставивътре.

— Ще ми липсваш — прошепна.Не знаех дали го казва на мен, или на

тетрадката си. Нито пък знаех на кого говоря,като отвърнах:

— На мен също.— Мир на праха на Робърт Джойнър —

казах и пуснах шепа пръст върху тетрадката.— Мир на праха на младия и смел

Куентин Якобсен — каза тя и хвърли пръст.— Мир на праха на безстрашната Марго

Рот Шпигелман — хвърлих още една шепа.— Мир на праха на малкото куче

магьосник Мирна Маунтуизъл — тя пуснавтора шепа пръст и после заровихме дупката иотъпкахме рохкавата пръст. Тревата щеше дапоникне съвсем скоро. За нас тя щеше да екрасивата буйна коса на гробовете.

Вървяхме ръка за ръка към Централенсупермаркет „Аглоу“. Помогнах й да сипренесе вещите в колата — един наръч дрехи,тоалетните й принадлежности и стола.Последни безценни мигове. Може би в такивамоменти хората говорят много, но не знаяткакво да кажат, не знаят и какви ги говорят.

Бяхме застанали на паркинга наедноетажния мотел, когато сбогуването стананеизбежно.

— Ще си взема мобилен и ще ти сеобаждам — каза. — И ще ти пиша на мейла. И

ще пускам загадъчни постове в Омникшънъри.На страницата за хартиените градове.

Усмихнах се.— Ще ти пиша веднага щом се прибера у

дома. И очаквам отговор!— Обещавам. И ще се видим. Никой не е

казал, че няма да се видим повече.— В края на лятото. Ще се видим някъде,

преди да започна училище — казах.— Да. Идеята е супер.Усмихнах се и кимнах. Тя погледна

встрани и докато се питах, дали наистина щенаправи всичко, което обеща, видях какраменете й се свлякоха. Плачеше.

— Ще се видим както се разбрахме. И щепиша през цялото време — казах.

— Да. И аз ще пиша — каза, без дапогледне към мен, гласът й бе плътен, дрезгав,тежък.

Може би си казваме тези неща, за да негрохнем съвсем, може би си представяме

бъдещето, защото искаме да се сбъдне. Илиможе би не е и това. Но трябва да продължимда си ги повтаряме. Светлина излиза от нас и всъщото време ни наводнява.

Стоя в средата на този паркинг иосъзнавам, че никога до сега не съм билтолкова далеч от дома, а ето го това момичепред мен, момичето, което обичам и след коетоне мога да тръгна. Може би това е да бъдешгерой, защото да не тръгна след нея, е най-трудното нещо, което някога съм правил вживота си.

Мисля си, че тя ще влезе в колата, но тя невлиза. И после се обръща и ме поглежда снаводнените си очи. Пространството между насизведнъж изчезва. Свирим за последен път наскъсаните струни на очуканите сиинструменти.

Усещам ръцете й на гърба си, и е тъмно, ия целувам, и очите ми са отворени, и очите наМарго са отворени. И е така близо до мен. Сега

вече мога да я видя, едва сега мога дапочувствам невидимата светлина, дори презнощта, на този паркинг, някъде край Аглоу.Целуваме се и след целувката челата ниостават опрени едно в друго, гледаме се. Да,мога да я видя, да я видя цялата презнапукания мрак.

От автора

Разбрах за съществуването на хартиенитеградове по време на една екскурзия презпървата година в колежа, когато попаднахмена един такъв град. Аз и човекът с менобиколихме няколко пъти и така и ненамерихме града, който според картататрябваше да е някъде там. Помня, че секазваше град Холен, в Южна Дакота, съвсемблизо до магистралата. Най-накрая спряхмепред една къща, почукахме и една много милажена, която вероятно беше отговаряла на едини същи въпрос милион пъти, ни каза, че градътсъществува само на картата.

Историята на Аглоу, така както еразказана в книга, е като цяло автентична.Аглоу е започнал като хартиен град, бил есложен на карата с цел да се защитиавторското право на картографската компания.Но после хората, които си купили първата

карта, започнали да обикалят и да търсят къдее Аглоу, някой построил супермаркет и такамястото станало истинско. Работата накартографите се е променила доста от времето,когато Ото Г. Линдберг и Ърнест Алпърсизмислили Аглоу. Но до наши дни многокартографи продължават да използватхартиените градове като трик, за да защитятавторските си права, както стана ясно от мояличен опит в Южна Дакота.

Магазинът, единствената сграда в цялотоселище Аглоу, вече не е там. Но съм сигурен,че ако някой сложи Аглоу на картите, друг щего построи отново.

Благодарности

Бих искал да благодаря:— на родителите си Сидни и Майк Грийн.

Никога не бих повярвал, че ще дойде време дакажа точно това, но благодаря ви, че меотгледахте във Флорида;

— на моя брат и любим сътрудник ХанкГрийн;

— на моя наставник и ментор АйлинКупър;

— на всички в „Дътън“, но най-вече намоя невероятен редактор, Джули Щраус-Гайбъл, на Лиза Йоскович, Сара Шамуей,Стефани Оуенс Лури, Кристиан Фюнфхаузен,Роузан Лауер, Ирене Вандерворт, СтивМелцер;

— на моя прекрасен и упорит агент,Джоди Риймър;

— на създателите и членовете на сайтаThe Nerdfighters, които разшириха познанията

ми за значението на думата „божествен“;— на партньорите ми Емили Дженкинс,

Скот Уестърфийлд, Джъстин Ларбалесиер иМорин Джонсън;

— на две особено полезни книги, коитопрочетох по време на проучването ми на темаизчезнали деца: документалната книга наследовател Уилям Диър „Господарят натъмницата“ и на Джон Кракауер за „Среддивата пустош“. Благодаря и на Сесил Адамс,големия мозък зад „Чистата истина“, чиятократка статия по въпроса за капаните зазащита на авторските права е, доколкото ми еизвестно, най-добрият източник наинформация по въпроса;

— на бабите и дядовците ми, Хенри иБили Грейс и Уилям и Джо Грийн.

— на Емили Джонсън за безценното ймнение след прочита на книгата; ДжоулънХолсер — терапевтът мечта за един писател,братовчедите на съпругата ми Блейк и Филис

Джонсън; Брайън Липсън от „Индевър“; КатиЕлс; Емили Блейуаз, които ме придружиха доонзи хартиен град; Левин О’Конър, който мена учи как една книга да звучи забавно исмешно; Тобин Андерсън и Шон, които мевзеха на експедицията по разследване наурбанизацията в Детройт; на библиотекаркатаСюзън Хънт и всички, които пожертвахаработата си, за да застанат срещу цензурата;Шанън Джеймс; Маркъс Зусак; Джон Молдини прекрасните родители на съпругата ми, Конии Маршъл Юрист; на Сара Юрист Грийн, мояпръв читател, редактор, най-добър приятел инай-любим партньор.

Информация за текста

Информация за текста

Текст: „Егмонт България“, 2013Разпознаване, корекция и форматиране:

ventcis, 2014

Джон ГрийнХартиени градовеПревод Гергана ДечеваРедактор Ваня ПетковаКоректор Ваня ПетковаИздава „Егмонт България“1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9

www.egmontbulgaria.comISBN 978–954–27–1080–6

notes

1

Американска етнорок група. — Б.пр.

2

Жаргонен израз, който означава „задник“.— Б.пр.

3

Освежаваща напитка, която съдържакофеин. — Б.ред.

4

Състояние при някои животински видове,при което се забавят метаболитните процеси ворганизма и се потиска дишането. — Б.ред.

5

Улови деня. Живей на мига (лат.). — Б.пр.

6

Нощ (лат.). — Б.пр.

7

Силно отровна водна змия. — Б.пр.

8

Литературен термин за строфа от шестстиха. — Б.ред.

9

Богиня на възмездието в древногръцкатамитология. — Б.пр.

10

Богиня на разума в гръцката митология.— Б.пр.

11

От английски език — емоционален;младежко движение, свързано предимно спънк и електронната музика, характеризиращосе с определен начин на живот, възгледи имода. — Б.пр.

12

Роман на американската писателка СюзанЕлоис Хинтън, който е филмиран през 80-те ипроследява живота на две враждуващимладежки банди. — Б.ред.

13

Уитман, Уолт. Тревни листа. С., 1996.

14

Вид танц, който става популярен вЗападна Европа още през 16 век; изпълнява сеот един солист и се характеризира с бързидвижения на краката и множествоимпровизации. — Б.ред.

15

Мюсли блокче, състоящо се от овесениядки, плодове, лешници и фъстъци. — Б.ред.

16

Многогодишно растение, характерно заюгоизточните части на САЩ, което израствавърху други големи растения, основно дъбове икипариси, като ги покрива подобно на мрежа.— Б.ред.

17

Молитва за мъртвите в юдаизма. — Б.ред.

18

Американски жаргон: зъл задник. — Б.пр.

19

На интернет жаргон — ще се чуем по-късно. — Б.пр.

20

Наименование на група влакнестиминерали, които активно се използват встроителството през 70-те и 80-те години наминалия век. Днес употребата им е забраненапоради високия риск, който носят за човешкотоздраве. — Б.ред.

21

Хенри Дейвид Торо (1817–1862) — авторна „Уолдън. Гражданско неподчинение“,сборник с автобиографични есета с тематика,посветена на личната и социална свобода,както и на духовното себеоткриване. — Б.ред.

22

Марка бонбонени дражета. — Б.пр.

23

Обединение на южните щати по време наГражданската война в Америка, обявили се зазапазване на робството. — Б.пр.

24

Американски филм от 1991 г., чийтопровокативен сюжет е посветен навзаимоотношенията между хора от различнираси. — Б.ред.

25

Четириъгълен пумпал, с който споредсемитската традиция децата си играят наХанука. — Б.пр.

26

Силвия Плат е американска поетеса иписателка, чийто роман „Стъклениятпохлупак“ излиза през 1963 г. Той съдържаавтобиографични елементи и разкривасобствената борба на авторката с клиничнатадепресия и самоубийствените мисли. — Б.ред.

Table of Contents

Джон ГрийнХартиени градовеПРОЛОГПЪРВА ЧАСТ Струните

1.23456789

ВТОРА ЧАСТ Тревата12345

67891011121314151617181920

ТРЕТА ЧАСТ КорабътЧас първиЧас вториЧас третиЧас четвъртиЧас пети

Час шестиЧас седмиЧас осмиЧас деветиЧас десетиЧас единайсетиЧас дванайсетиЧас тринайсетиЧас четиринайсетиЧас петнайсетиЧас шестнайсетиЧас седемнайсетиЧас осемнайсетиЧас деветнайсетиЧас двайсетиЧас двайсет и първиАглоу

От автораБлагодарностиИнформация за текста1

2345678910111213141516171819202122

23242526