Брой 7 1,50 лв. - bsph.orgобласти на знанието по света –...

21.-27.02.2018 Год. 27

07

С подкрепата на Национален център за книгата

Брой 71,50 лв.

Майа Разбойникова-Фратева

Късото съединение, протичащо в неосведоменото съзнание по линията мъжки – женски – социален пол, доведе до простата аритметика, че социалният пол е трети пол. Въпреки опитите да бъде разколебано простото броене до три, което, уверена съм, не изчерпва интелектуалния капацитет на мнозинството броящи публично напоследък, така или иначе сякаш не настъпи яснота относно същността, а още по-малко относно генезиса и утвърждаването на понятието „социален пол“, както се превежда английското понятие gender. Високият наратив, поддържан в малкото интелектуални сайтове (добре че ги има), за жалост, остава за консумация в тесен кръг хора, на които проблемът едва ли има защо да бъде обясняван и които четат тази литература заради удоволствието от четенето и възхитата от аргументационните вериги. Извън обсега на вниманието остана връзката на понятието със социалното движение за равноправие между половете. Ще предложа поглед върху произхода на понятието – защото става дума за аналитично понятие, – с надеждата да внеса малко повече разбиране сред хората, които го използват с известна доза произвол било в посока приемане, било в посока отхвърляне. Обясненията в уикипедия – трябва да се признае, че много хора си бяха дали труда да надникнат там, преди да се изкажат публично, – могат да бъдат доста объркващи, тъй като липсва именно историзиращият поглед и в сбит вид се предлага преглед на един над 50-годишен дебат, в който са участвали и участват учени от всички области на знанието по света – философи, социолози, етнолози, филолози, психолози и пр. Когато толкова много хора са работили по дадена тема, мисля, че като начало е добре да извървим пътя до днешната употреба на понятието.Като повечето научни и аналитични инструменти, понятието „социален пол“ не е самородно, нито пък плод на конспирация. Няма да коментирам отклоняващите се в друга, по-филологическа посока възможности за превод, солидаризирам се с варианта „социален пол“. В хода на Просвещението взаимоотношенията между половете стават обект на специален интерес, който се опитва не само да ги описва и да ги коментира, но и да ги обясни рационално. Ранните просветители развиват идеята за доброто образование на жените като

обществена необходимост, като се аргументират с твърдението, че образованата жена може да бъде много по-добра възпитателка на децата си от необразованата и да бъде много по-полезна за семейството си и обществото. (Говоренето за „жените“ в този контекст има предвид главно представителките на средната класа.) Очевидно е, че Ранното просвещение не идентифицира жените единствено с репродуктивните им функции, а отчита и ролята им във възпитанието на децата, т.е. социалната им функция. Идеята за образованата жена обаче не е могла да се наложи в широки кръгове дори в самата бюргерска прослойка, в която възниква. Много повече симпатии събира идеята на сантиментализма за жената като „красива душа“: образована донякъде, разчитаща главно на своите интуитивни и емоционални прозрения жена, носителка на чистота на нравите, смирена и без претенции, дарена с естествено познание за природата на човешките отношения. Този тип жена е по-привлекателен, както изглежда и за мъжете, и за жените, той не оспорва редиците на противопоставянията, на които стъпва дуалистичната представа за света: природа и култура, емоционалност и рационалност, мир и война, жени и мъже. „Човеци ли са жените?“ e един от любопитните въпроси, дискутирани в немскоезичния свят в края на 18. в. в явно отдалечаване от раннопросвещенските схващания. Разбира се, въпросът е мислен колкото сериозно, толкова и подвеждащо-провокативно, защото утвърдителният му отговор води до логичното заключение, че бидейки човеци, жените трябва да имат същите права като гражданите от мъжки пол. За просветените умове на времето е ясно, че неравнопоставеността между половете е трябвало или да бъде премахната, или да бъде разумно обяснена, а Френската революция дава сериозен тласък на тези усилия. Йоахим Хайнрих Кампе („Бащински съвет към дъщеря ми“, 1789) оплаква с горчивина своето време, в което „все още“ жените живеят в несправедливо неравенство, и се опитва да утеши и примири дъщеря си с нормите на семейния живот, надявайки се тя да преодолее тегобите му чрез кротост и разумно отношение, а Теодор Готлиб фон Хипел („За гражданското превъзпитание на жените“, 1792) открито аргументира и воюва за по-справедливо устройство на света по отношение на женския пол.

За генезиса на едно понятие

на стр. 9

Салман Рушди

Дж. М. Кутси

2018-та в книги: литературен календар

Разговори

с Борис Парашкевов и Петя Кокудева

Аксиния Михайлова

за Александър Шурбанов

Думите на годината

Джон Банвил

М. Б. Йонеску-Лупяну

Нова българска

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

2Литературен вестник 21-27.02.2018

н o в о Н О В О

ПОРТАЛ „КУЛТУРА“www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов, Андрей Захариев и Даниел Смилов.

Вижте: Професорско каре: „Образът“.Прочетете: Александър Шурбанов за „уелския обновител на аглийската поезия“ (Дилън Томас); Реми Браг, Джулио Броти: „От тангентите към кръга: религиите във времето“.

Темата за Европа и християнството в контекста на 500-та годишнина от началото на Реформацията е в центъра на бр. 126 на сп. „Християнство и култура“. „Какво е да си католик в страната на Лутер и християнин през комунизма?“ е въпросът, на който търси отговор интервюто с д-р Герхард Файге, католически епископ на Магдебург в протестантската провинция Саксония. „Приносът на християните към бъдещето на Европа“ е заглавието на словото на папа Франциск пред форума „(Пре)осмислянето на Европа“. Темата е продължена с текста на Иглика М. Василева-ван дер Хайден за „Новите християни в Европа“, както и с анализа на Еберхард Шокенхоф по наболелия въпрос за „Разбирането на Църквата за брака и движението „Брак за всички“. Богословската

тематика е засегната в текста на архимандрита от Гръкокатолическата мелкитска църква Емил Шуфани, озаглавен „Служението на светлината“, както и на отец Петко Вълов „Отново на път“. Венцислав Каравълчев продължава изследванията си за неизвестните светци, просияли по българските земи, с текста за „Светите мъченици Ина, Пина и Рима – скитските ученици на апостол Андрей“, а в рубриката „Християнска философия“ е представен текстът на Райнхолд Нибур „Любовта като възможност пред човека“. Темата за проведената във Варна Седмица на православната книга е представена с репортажа на Димитрина Чернева и с интервюто със Саратовския и Волски митрополит Лонгин (Корчагин), според когото „Днес Бог е още по-ненужен, отколкото при комунизма“. В рубриката „Забравени размисли“ е представен текстът на Неврокопския митрополит Борис за Христо Ботев, написан през 1926 г. по повод 50-ата годишнина от смъртта на поета, както и очеркът „Банско – средище на верско-национален дух“. Броят е илюстриран с картини на Иван Милев, предоставени от Софийска градска художествена галерия.

Н Е П Р И Л И Ч Н И С Ъ В П А Д Е Н И Я

Младен Влашки, „Драматургията на „Млада Виена“ и нейните театрални и литературни проекции в България до 1944“, изд. „Хермес“, Пловдив, 2017.

За първи път в това изследване българските читатели могат да се запознаят с характера на драматичното творчество на групата „Млада Виена“, в което намира литературно отражение духът на Виенската модерност. А ето и някои от въпросите, които се поставят тук: В какви отношения влиза духът на краевековна Виена с младата българска култура? Каква роля играе българският княз Фердинанд като фигура на Виенската модерност? Как в ранното творчество на Теодор Траянов, което съвременниците му възприемат като начало на българския символизъм, присъства младовиенският дух? Защо в превода на Хофмансталовата „Електра“ Николай Лилиев разкрива неподозираните възможности на българския език да изразява ужас и човешки потрес? Как Гео Милев стига до „кубистична“ интерпретация на същата пиеса? Как социалистите „употребяват“ пазарно Шницлеровото „Хоро“? Каква е истината за постановката на „Младият

крал“ по „изгубеното“ експозе на Теодор Траянов и музика на Димитър Караджов във Виена?

Повод да напиша тези редове е обявен конкурс за професор по общо и сравнително езикознание (Морфосинтаксис на английски език) в ЮЗУ „Неофит Рилски“ – гр. Благоевград, с единствен кандидат доц. д-р Елисавета Бояджиева – преподавател с доказани случаи на плагиатство при всеки опит да се хабилитира като англицист, който освен това много слабо владее английския език. Независимо от тези обстоятелства, тя вече десетилетие стои начело на англицистиката в ЮЗУ като ръководител на Катедрата по романистика и германистика. Член е и на Факултетния съвет на Филологическия факултет на Университета. Запознах се с един от трудовете на Е. Бояджиева през 1999 г., когато бях назначена за суперрецензент по конкурс за доцент по германски езици (английски) в ЮЗУ с единствен кандидат д-р Бояджиева. По време на обсъждането на хабилитационния й труд („Изследване на падежните отношения в английския език с оглед на славянските езици“, ИК Тип Топ Прес, 1998) в Специализирания съвет при ВАК бяха изразени съмнения за плагиатство и беше констатирано много слабо владеене на английския език от страна на кандидатката. Поради това Съветът не я беше избрал за доцент. Моята задача беше да проверя дали тези съмнения са оправдани. Бързо установих, че в основната си част – посветена на английския език – трудът на д-р Бояджиева представлява превод (при това лош превод, направен без разбиране на текста) на откъси от три учебника по лингвистика: 1. A. Radford 1981, „Transformational Syntax (A Student’s Guide to Chomsky’s Extended Standard Theory”,

Cambridge Textbooks in Linguistics), 2. Liliane Haegeman 1991, “Introduction to Government and Binding Theory”. Blackwell, 3. Peter Sells 1985, “Lectures on Contemporary Syntactic Theories”. Забелязах и отделни пасажи от книгата на Ray Jackendoff, “X-bar Syntax: A Study of Phrase Structure”, MIT Press. Д-р Бояджиева поиска среща, за да ми предаде своя статия, написана на английски език, за която твърдеше, че е приета за печат в издателството на Софийския университет. Тъй като английският на статията беше изненадващо слаб – изпъстрен с грешки, каквито не би допуснал и осмокласник, позволих си да проверя дали тя действително е била приета за печат: оказа се, че е била категорично отхвърлена заради лошото качество на текста и множеството езикови грешки. Авторката очевидно не можеше да се ориентира в членуването, често забравяше да използва инверсия във въпросителни изречения, трудно се справяше с отрицанието и идиоматиката. Ето няколко примера:“grammatical systems with a highly developed case systems”“morphologically marked in different way”“but no has generative approach been applied to the study of the case relations of those languages so far”“on the other hand it should be taken in consideration the fact that” и др.Във ВАК се появих с книгите, от които д-р Бояджиева беше преписвала, и много подробно изброих всички установени от мен случаи на неправомерно цитиране на чужд текст. Посочих опита за измама, показах и едно писмо, което д-р Бояджиева ми изпрати, след като й съобщих, че ще

потвърдя мнението на Специализирания съвет. В писмото Бояджиева признаваше, че е използвала чужд текст, но твърдеше, че „всички така правят“. Членовете на Комисията прочетоха писмото. Д-р Бояджиева не беше избрана за доцент, но аз си тръгнах от ВАК притеснена: въпреки ясните доказателства за плагиатство, за слабо владеене на чуждия език и за много нисък професионален морал на кандидатката по конкурса, една трета от членовете на ВАК все пак бяха гласували ЗА избирането й! Този първи сблъсък с морала на родната администрация в науката беше последван от втори: няколко години по-късно, след завръщане от чужбина, разбрах, че тя е била избрана за доцент по общо и сравнително езикознание в ЮЗУ и за ръководител на англицистиката там!През 2011 г. ЮЗУ обяви конкурс за професор по общо и сравнително езикознание (английски език) – отново с единствен кандидат доц. Бояджиева. За участие в конкурса кандидатката представи книга – „English Morphology from a Theoretical Perspective (Nominal Categories)“, издадена през 2010 г. от УИ „Неофит Рилски“, както и статии, публикувани у нас. Сред рецензентите бяха проф. д-р Дияна Янкова и проф. д-р хабил. Ирена Василева. И двете рецензентки посочиха множество случаи на плагиатство. Освен това проф. Янкова отбеляза, че „(…кандидатката) допуска елементарни езикови грешки, свързани с членуване, грешна лексикална употреба, съгласуване и т.н., за които бихме санкционирали всеки наш студент“ и цитира следните примери:“And finally, a word of warning to my readers and my possible critique”

П Р Е П О Р Ъ Ч А Н О

За плагиатството, моженето

К О Н К У Р СПортал Култура обявява годишния си конкурс за проза и хуманитаристика

1. Отличията са учредени през 2014 г. от Фондация „Комунитас” и предвиждат раздаването на годишни конкурсни награди в следните раздели: – проза (сборник с разкази, повест, роман); – хуманитаристика;

2. А също и на следните специални награди: – две специални награди (определят се от журито за цялостно творчество или за изключителен принос в областта на литературата и хуманитаристиката); – една специална награда за принос към гражданското общество (връчва се от Фондация „Комунитас”).

В конкурса могат да участват само творби, публикувани в периода 1 януари – 31 декември 2017 г. Наградите ще се връчат на 1 ноември 2018 г. в Деня на народните будители.

3. В двата конкурсни раздела се присъждат:– I награда (в размер на 5000 лв.)– II награда (в размер на 3000 лв.)

За да е валидно заявлението за участие в конкурса – до 30 март 2018 г. кандидатите трябва да предоставят безвъзмездно 2 екземпляра от предложените от тях книги, придружени от формуляр, който може да се изтегли от сайта (http://kultura.bg/web/).

Адрес за изпращане по пощата на книгите и на формуляра за кандидатстване: София 1000, ул. „Неофит Рилски” 61 – за Годишните награди на Портал Култура.

Телефон за контакти: Портал „Култура” 02/434 10 54.

К О Н К У Р С

Литературен вестник 21-27.02.2018 3

Т Ъ Й Р Е Ч Е Р Е Д А К Т О Р Ъ Т

“Morphology distinguishes from the level of phonology through the fact that…”“(…) identifies the noun as the most prominent part of the speech”“The Number is a grammatical category”“It may be suggested that the best way to use the glossary be to start with those words…”“Despite of the above mentioned differences…”След публикуването на една от рецензиите в интернет доц. Бояджиева изтегли документите си за конкурса.Всеки уважаващ се университет в света би уволнил Е. Бояджиева още след първия доказан случай на плагиатство. ЮЗУ „Неофит Рилски“ обаче и след този скандал не видя причини да ограничи контакта й със студентите. Напротив, Бояджиева и до днес е ръководител на катедра и член на факултетен съвет, и отново участва като единствен кандидат в конкурс за професор по общо и сравнително езикознание (Морфосинтаксис на английския език). Възможностите на българския университетски преподавател да се противопостави на административния произвол са доста ограничени. Освен писане на статии и протестни писма, единственото ни средство е пасивната съпротива. Едва ли администрацията на който и да е университет помни толкова пъти сменян състав на жури поради последователен отказ на членовете му да участват в конкурс. При всеки отказ обаче ЮЗУ упорито прави ново заседание и назначава нов член. Все пак осем български учени и преподаватели дадоха съгласието си за участие в този конкурс. Вероятно имат причини за това. Но нито един не е специалист

в областта на морфологията и синтаксиса на английския език! А един от тях дори е с хабилитация в друго професионално направление и няма място в това жури.На 20 декември 2017 г. с преподаватели от катедра „Англицистика и американистика“ на СУ „Св. Климент Охридски“, от департамент „Англицистика“ на НБУ и от катедра „Английска филология” на ШУ „Епископ Константин Преславски“ внесохме писмо до министъра на образованието и науката, с копие до Ректора на ЮЗУ „Неофит Рилски“, по повод обявения конкурс. В писмото посочваме, че реагираме на един от най-скандалните случаи на нарушение на Закона за висшето образование (чл. 58 (1) т. 4) от страна на Югозападния университет „Неофит Рилски“ – гр. Благоевград, като разчитаме на намесата на МОН. В края на писмото задаваме следните въпроси: 1. На какво основание преподавател остава на работа във висше учебно заведение след нееднократно регистрирано плагиатство?3. Защо се допуска в специалността „Английска филология“ да преподават хора, които имат доказано слаби познания по английски език?4. Защо именно такива хора се издигат за ръководители на катедри и членове на факултетни съвети?А доц. д-р Елисавета Бояджиева със своята досегашна професионална биография отнема от легитимността на цялата катедра „Германистика и романистика“ на ЮЗУ. Тя хвърля петно върху професионалната биография и качествата на редица сериозни и съвестни научни работници в катедрата и лишава

Кларис Лиспектор е не просто най-известната бразилска писателска, но и авторка със световна слава. Името й особено нашумява покрай френския феминистки проект за писане с тялото и покрай днешните все по-засилващи се занимания на съвременните компаративисти с понятието „световна литература“. В статията си от 1979 г. „Да живее портокалът“ Елен Сиксу отделя специално внимание на писането на Лиспектор и отбелязва, че бразилската писателка има специфично женско отношение към нещата, което избягва господството и владеенето им, а демонстрира една специфична стимулираща загриженост по отношение на тях. И вече малко по-общо в това тя вижда жестове на тялото, желанията, които го ръководят и които рефлектират в съзиданието, в удоволствието от биването, а не в доминацията. И наистина темата за предметите, за тяхната самостоятелност, за тихата им враждебност и самодостатъчност, но и за бързите преходи в други състояния, които ги правят желани, вдъхновяващи, са сред честите теми в разказите на Лиспектор. Затова и никак не е случайно, че тя е мислена като емблема на женското писане. Още повече като добавим причудливите й метафори, асоциативността на стилистиката, както и многобройните експерименти с логиката. По-интересна обаче като че ли е втората употреба на писателката, тази от страна на компаративистите. Неслучайно

бумът, който напоследък наблюдаваме покрай този тип търсения и името й, правеше празното място на Лиспектор в българската култура доста необичайно. Може би и затова не е изненада, че с личните усилия на посланика на Бразилия у нас през 2013 г. излиза първият двуезичен сборник с разкази на авторката „Семейни връзки“. По-интересното е, че той на практика остава незабелязан (известен ми е един отзив за премиерата на книгата в списание „Библиотека“, където е поместен и предговорът на посланика), до степен, че появилата се в края на миналата година „Чуждестранният легион“ масово беше представяна като първа поява на авторката на български език. Наистина, вторият сборник е в популярно издателство – „Жанет 45“, докато първият е в „Огледало“; преводачка на „Легиона” е известната португалистка Даринка Кирчева, докато на първата е Весела Минкова, която не е активен преводач на художествена литература, но това не отменя факта, че не просто българската публика, но и българската критика не забеляза появата на Лиспектор. Независимо че и в „Семейни връзки“ са включени разкази, характерни и за идеологията на писането, и за поетиката на Лиспектор. Нещо повече, ситуацията за пореден път ни кара да забележим, че в българското литературно пространство някои от отдалите се на писане или представяне на книги напоследък твърде много спекулират с първенството във всяко едно отношение, като в същото време много заглавия и

автори задълго остават незабелязани. В този смисъл Лиспектор има поне късмета, че втората й поява на български стана по-шумна и тя вече е чуваемо име. Но да се върнем към новопоявилия се световен интерес към бразилската писателка. Във второто си преработено издание на „Как да четем световната литература“, публикувано през настоящата година, един от най-значимите изследователи на световната литература Дейвид Дамрош включва името на Кларис Лиспектор към новите световни автори и отделя специално внимание на сборника й „Семейни връзки“, както и на първия й роман „Близо до дивото сърце“. Не само за Дамрош, принципно в различните курсове към катедрите по компаративистика Кларис Лиспектор дели място с Джойс, Улф, Кафка. Според критиците й още първият й роман, споменатият „Близо до дивото сърце“ , публикуван през 1943 г., когато тя все още е студентка, въвежда в бразилската литература вътрешния монолог и потока на съзнанието. И още с него тя заявява любовта си към Джойс, тъй като изследователите откриват немалко препратки към „Портрет на художника като млад“. Много свързан с Джойс е и издаденият на български сборник „Семейни връзки“, за който се счита, че диалогизира с „Дъблинчани“ по линия на портретирането на града и на отделните персонажи, най-вече жените при Лиспектор. Странни, застинали в състояния или емоции, те нито са си самодостатъчни, нито успяват да

надмогнат себе си и да се отворят за другия. В този сборник особено интересен като че ли е разказът „Честит рожден ден“, който отново може да се чете както като препратка към Джойс, но е и интересен препрочит на „Крал Лир“, като според Дейвид Дамрош тук са преобърнати както мъжките и женските роли, така и поколенческите. И имаме една нова Корделия, която отново мълчи, усмихва се и носи сама бремето на тайната, може би разбирана единствено от нея.„Чуждестранният легион“, който на български е снабден и с важни обяснения за живота и писането, дело на самата Лиспектор, също представя някои от най-ключовите й и анализирани разкази. Такъв е например „Петата история“, заради която Лиспектор е сравнявана с Кафка и „Метаморфозата“. Специално внимание тук заслужават и разкази като „Маймуни“ или „Пътуване до Петрополис“, които вплитат темата за социалната чувствителност във високата поетичност и постигат чеховско внушение. И най-сетне, всички ония азбучни за писането на Лиспектор разкази като „Яйцето и кокошката“ или „Чуждестранният легион“, които представят както онова изначално състояние, в което всеки е сам със себе си, така и разцъфтяването на Аза, изискващ вече и от другите.Накратко, покрай „Чуждестранният легион“ българската публика сега може да открие и „Семейни връзки“ и неочаквано да се наслади на повече Кларис Лиспектор, тази писателка, която умее да вижда нестандартно.

АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

Кларис Лиспектор, „Чуждестранният легион”, прев. от португалски Даринка Кирчева, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2017

Кларис Лиспектор - писателката, която умее да вижда нестандартно

цялата катедра от възможността да бъде пълноценна част от академичния живот на национално ниво. Толерирането на доц. Бояджиева в ЮЗУ петни, разбира се, и името на целия Университет.Под писмото – с надежда, че сегашното ръководство на МОН има добрата воля да пресече нарушенията в прилагането на Закона за висшето образование – са поставили подписите си следните български англицисти: Проф. дфн Татяна Стойчева, СУ „Св. Климент Охридски“Проф. д-р Мира Ковачева, СУ „Св. Климент Охридски“Проф. д-р Владимир Трендафилов, СУ „Св. Климент Охридски“Доц. д-р Зелма Каталан, СУ „Св. Климент Охридски“Доц. д-р Снежина Димитрова, СУ „Св. Климент Охридски“Доц. д-р Мария Пипева, СУ „Св. Климент Охридски“Доц. д-р Мария Стамболиева, Нов български университетГл. ас. д-р Мария Димитрова, СУ „Св. Климент Охридски“Гл. ас. д-р Десислава Стойчева, ШУ „Епископ Константин Преславски“Проф. д-р Румяна Тодорова от ШУ „Епископ Константин Преславски“ нямаше възможност да се включи в подписката, но ме упълномощи да изразя отрицателната й оценка за труда на Бояджиева – което е и причината да се оттегли от участие в журито.А ето и какво се случва два месеца след подаване на писмото в канцеларията на МОН: реакция няма, а конкурсът тече.

МАРИЯ СТАМБОЛИЕВА

Н Е П Р И Л И Ч Н И С Ъ В П А Д Е Н И Я

и морала в академичния живот


В И Т Р И Н А Г Л А С О В Е Т Е И М Ч У В А М Е

Проф. Парашкевов, Вие сте от малкото енциклопедични личности (въпреки възражението Ви, държа на това определение) в съвременната ни хуманитаристика. Как успявате да поддържате такова широко поле от знания и интереси?В случая претенциозната квалификация енциклопедичност вероятно свързвате с моите изяви като съставител на специфични лексикони, в чието заглавие тематичната им ориентираност понякога е намекната с добавки като енциклопедичен речник на етимологичните дублети или на отименната лексика в българския език. Вградените в тях познания се основават колкото на лингвистични интереси, толкова и на общочовешка любознателност в съчетание с упорито издирване и търпеливо обработване на информация от различни езици. Въпросните лексикони имат свои тематични образци в чуждестранната лексикография, която излиза извън рамките на обичайните тълковни и двуезични речници. Моята цел е била да разкривам принципното им съдържание въз основа на наличните аналози в българския словник. Още през 70-те години на миналия век се натъкнах например на явлението етимологична дублетност, което завладя задълго съзнанието и заниманията ми. И как е възможно човек да не се заинтригува от обстоятелството, че във всеки език има думи, които са резултат на своеобразно клониране и каквито ние употребяваме в български, без да си даваме сметка за това? Така в български битуват множество латински думи в (почти) автентичен вид редом с техни застъпници, видоизменили се при тяхното унаследяване или мигриране от език в език. Такива са например минута и меню съответно с латинско и с френско звучене, също така декан и доайен плюс Дийн като английско лично име, или редкият граматичен термин генус, който в латински означава род, а с придобития си във френски облик жанр е проникнал в английски – джендър, с който през месец януари създаде неимоверни главоболия на българските общественици и политици. Тези реални развойни моменти биха могли да бъдат представени под формата на списъци, далеч по-убедително е обаче да се проследи къде, кога и защо се е стигнало до фрапиращите формални и семантични модификации и различия. Това го сторих в три различни по форма български лексикона и един солиден за немския език, издаден в Берлин. Тези занимания впрочем протичаха в тясна връзка с десетилетната ми научно-преподавателска дейност в областта на историята и историческата граматика на немския език ръка за ръка с наблюдения относно развитието на българския език и общуването му с други езици през вековете.

Езиковедът ли помагаше на преводача или преводачът на езиковеда в работата Ви? Как съчетавахте лингвистиката с превода и към коя област все пак изпитвате най-голяма слабост?Много уместен въпрос. Житейският ми опит показва, че езиковедите много рядко се отдават на досадния „занаят“ на преводача, освен ако не се налага да припечелят нещо. Професионалните представители на преводаческото изкуство, от своя страна, избягват скучните занимания с проблемите на науката. Това обобщение, разбира се, е условно и смея да твърдя, че не съм някакво рядко негово изключение. Иначе казано, успях да се реализирам на двата фронта. Тръпката на писмения превод изпитвах още като ученик и студент, когато с речник превеждах за себе си от слабо познати ми навремето езици като есперанто и английски. В устния превод изминах пътя от екскурзовод до симултанен преводач (само в ефир не съм превеждал), тоест нещо като пътя на войник до генерал. Понякога обстоятелствата спомагаха за това развитие. След разпределението ми през 1961 г. в ловешката езикова гимназия на катедрените заседания трябваше да превеждаме на ухо на колегите от ГДР. По

време на тригодишната ми докторантура в Лайпцигския университет също имаше периодична възможност да се практикува екскурзоводство – нещо нормално за всеки чуждестранен студент или докторант по време на Лайпцигския панаир. При все това за мен лингвистиката винаги е била приоритетна, и то в нейните диахронни измерения. Предпочитанията ми са били главно към лексикологията и по-точно към етимологията. В еднозначен отговор на въпроса Ви трябва да призная, че писмените преводи нерядко ми даваха повод да се задълбочавам в произхода и употребата на българска и чужда лексика, но също на фонетични и морфосинтактични особености на текста. Така че в крайна сметка науката и преводът взаимно се поощряваха. Ако бях пренебрегнал едното от тези необятни полета, може би щях да постигна повече в другото. Не го сторих и мисля, че не сгреших.

Превеждате и от немски, и от фински? Какво е общото и какво е различното в превода от тези два езика?Освен субстанциалната разлика между двата езика друго различие не бих изтъкнал. Преводният процес е еднакъв с оглед на това една чужда действителност, чужди нрави или манталитет да бъдат предадени на разбираем за сънародника език. Преводите ми от фински се появиха в резултат на моето пребиваване в Хелзинкския университет като лектор по български език в периода 1974 - 1978 г. Бидейки в чужда страна, не можех да не се запозная с езика й. Бързо осъзнах, че по отношение на финския много важно е овладяването на граматиката, за да се постигне разбиране и правилна употреба на многобройните флектирани словоформи. Във връзка с евентуална преводна дейност бях подканен от нашия посланик да се ориентирам към детската литература. Избрах и преведох две книжки, които издателство „Отечество“ публикава. След завръщането ми голямото предизвикателство беше „Синухе Египтянина“ на Мика Валтари – книга от златния фонд на финландската литература. С тях и още няколко разказа моят принос в тази насока се изчерпа. На преден план излезе ангажирането ми с превод изключително на немскоезична проза.

Сред заглавията ви има всякакви автори и жанрове, очевидно не сте от преводачите, които смятат, че преводачът трябва строго да се профилира към жанрове или определени авторови стилистики.Винаги съм завиждал на колеги, които се познават и дори общуват с авторите на превеждани от тях книги. Но това са личности, посветили се изцяло на преводаческото изкуство в областта на художествената литература. При мен връзките ми с нея се развиха спонтанно. Покойната редакторка от „Народна култура“ Недялка Попова прояви доверие и ме насочи към класиката. Направо изтощителна за мен като начало беше работата над Гьотевия роман „Сродства по избор“ и пикаресковия „Приключенията на Симплицисимус“ от Гримелсхаузен. Последваха проекти от други издателства – произведения на Лутер и Мюнцер (поделени с неповторимия майстор Вили Брюкнер), две философски съчинения на Рудолф Щайнер. Свикнах да работя по заявка. Уповавах се на вкуса на издателите и техните консултанти и така пред мен

се откриваха нови хоризонти. Тази практика продължава до днес, като предпочитанията ми все по-отчетливо клонят към историческите сюжети. Пример за това са поредицата преразкази за юноши от Аугусте Лехнер (осем преведени книги) и романите за исторически женски образи на издателство „ЕМАС“ („Алиенор“, „Марозия“, на ред е „Еврейката от Константинопол“). Фактически по моя лична инициатива посегнах единствено към пресътворяването на средновековния немски епос

„Песен за нибелунгите“.

Разкажете малко повече за работата си над епохалния Ви превод на „Песен за нибелунгите“.Става въпрос за едно устно традирано произведение от 2379 римувани строфи, обединяващо в две части героични образи от германската древност (Зигфрид, Кримхилда, Гунтер, Брунхилда, Хаген), превъплътени в представители на характерното за XII-XIII век християнизирано рицарско съсловие (основният персонаж впрочем е използван по своеобразен начин и в изцяло различаващата се от епоса по съдържание тетралогия „Пръстенът на нибелунга“ на Рихард Вагнер). В упражненията по историческа граматика на немския език със студентите германисти десетилетия наред неизменно се анализира връхният момент в първата част на епоса – подготовката и подло извършеното убийство на Зигфрид. Никога не съм имал лични поетически изяви, камо ли намерение да се заема с пресъздаването на импозантния епос на български, въпреки че в даден момент идеята ми бе подхвърлена от моя предшественик в университетската ми дейност доц. Боян Джонов. По време на пътуванията ми до Пловдив обаче, където бях поканен да чета лекции като гостуващ професор в университета „Паисий Хилендарски“ (1994 - 2003), почти на шега реших да видя как биха звучали споменатите пасажи на български. Когато постепенно се уверих, че им давам възможност да зазвучат, плахо преминах към самото начало на текста. И така строфа подир строфа в течение на десетина години, през които бях насърчаван както от литератори и преводачи, така и в домашна обстановка. Междувременно на г-жа Василка Ванчева, някогашна моя студентка и понастоящем завеждаща изд. „ЕМАС“, бях споделил с какво начинание съм се нагърбил експериментално. Тя с удоволствие се ангажира да издаде превода, ако го доведа до сполучлив край, и през 2005 г. се постара да придаде изискано оформление на изданието, което много бързо бе последвано от второ.

Доволен ли сте от рецепцията, която имат преводите от немски и фински в българската култура?„Синухе Египтянина“ излезе през 1986 г., когато имаше като че ли неутолим глад за „по-други“ автори и произведения. Намери широк прием, макар да нямам точна представа в какъв тираж се разпространяваше романът. При всички случаи след 1989 г. още две издателства го преиздадоха. Интересът към финландската литература, представяна дотогава от малко известния в родината си, но превеждан в СССР писател Марти Ларни, се увеличаваше заедно с появата на добри преводачи като Максим Стоев, а напоследък от извънредно продуктивната Росица Цветанова. При наплива на англоезична литература на пазара количеството на превежданите немскоезични автори безспорно спадна, все пак мисля, че подбираните от издателствата произведения както на традиционни, така и на съвременни творци от Германия, Австрия и Швейцария заслужават уважение.

Има ли преводачи, които виждате като свои наследници?Непосредствено школувани ученици или последователи, разбира се, нямам. Ще се радвам, ако някой е бил вдъхновен поне

Йозеф Рот, „Легенда за светия пияница“, прев. от немски Ана Димова, изд. „Лист“, С., 2017, 318 с., 14 лв.

Издателство „Лист“ представя „оригиналния“ превод на Рот, дело на Ана Димова, който беше обект на плагиатство от страна на Владко Мурдаров и беше тиражиран от издателство «Black flamingo”. Сборникът включва 10 от най-добрите разкази и новели на писателя, в които се долавя отгласът от Първата световна война, носталгията по разпадналата се империя на Хабсбургите, както и силни автобиографични нотки.

Казуо Ишигуро, „Художник на променливия свят“, прев. от английски Владимир Молев, изд. „Лабиринт“, С., 2018, 204 с., 15,90 лв.

По собствените му признания Ишигуро намира своя стил, а и прави пробива си на британския пазар със своите японски романи, вторият от които ни представя издателство „Лабирнит“. Така след като познават някои от късните му текстове,

българските читатели ще могат да се запознаят и с един от ранните романи на писателя, донесъл му през 1986 г. наградата „Уитбред“.

Паринуш Сании, „Бащата на другия“, прев. от персийски Людмила Янева, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2018, 236 с., 16 лв.

Определят романа като роман за протеста, като книга, която говори за ежедневния живот в Иран, но и за цензурата, за страха, за положението на жената, пречупени през съдбата на централните персонажи. Това е втора среща на българската публика с писането на Сании след представянето на „Моята орис“ отново от „Жанет 45“.

Еезикът ни се намира във фаза на кипеж Разговор с проф. Борис Парашкевов


Р Е Т Р О В И Т Р И Н АГ Л А С О В Е Т Е И М Ч У В А М Е

от „Песен за нибелунгите“, както аз съм се възхищавал на преведените от Паисий Христов средновековни френски романи. Покрай научните ми преподавания обаче години наред съм се опитвал да внуша на бъдещи преводачи измежду студентите, че е редно да отделят внимание на два важни момента, които съзнателно се игнорират в обучението по чужди езици. Това, от една страна, са т.нар. лъжливи приятели на преводача най-вече сред интернационализмите. Наивно е схващането, че тяхното международно разпространение не крие клопки. Те са причина например да срещаме амуниции в смисъл на боеприпаси, което е валидно за английски, но не и за български. Английският гъмжи от подобни сюрпризи в двете посоки (проверете как се казва на английски плагиат, плагиатствам, плагиатство и проблемът ще стане пределно ясен, но специално превантивно помагало в тази насока липсва). От друга страна, порочно е схващането, че собствените имена не се превеждат, поради което в обучението едва ли някой предлага разумни указания за тяхното изписване на български. Преди много години Андрей Данчев систематизира в книга правилата за транскрибиране на английските имена с пространен списък в края й. Тя претърпя четири издания, съмнявам се обаче, че младите преводачи изобщо са запознати с нейното съществуване, в резултат на което те добросъвестно преписват букви в имена като Истууд или Хатчесън. Аналогичен справочник аз публикувах за немските собствени имена, за да може най-после да се узнае, че няма четирисрично фамилно име Зеехофер нито в български, нито в немски и че Пресбург или Лютих са немските имена за Братислава и Лиеж.

Какви умения се изискват, за да се заеме човек да прави речник?За мен участието в изготвения от членове на Катедрата по германистика и издаден в „Атлантис“ голям „Българско-немски речник“ неочаквано се оказа голямо изпитание. И то не за друго, а защото се виждах като негов потенциален потребител. Усетих, че е невъзможно да предвидя и посоча поне част от безбройните колокативни възможности, позволяващи постигане на еквивалентност при съчетаването на думите в български и немски. Има обаче филолози, които са се специализирали и пожизнено са се посветили на речникарството като Асен Чаушев, Хилмар Валтер, Сергей Влахов, чиито имена ще останат в историята на българската лексикография с многократно преработвани и допълвани речници на френския, немския и руския език. Относно съставянето на енциклопедични лексикони вече назовах някои принципни предпоставки – разностранни интереси и познания, находчивост при конкретизиране на темата и търпение при отговорното й разчопляне, намерили израз още в речника на Сергей Влахов „От Авгий до Яфет“, но също така в помагалата по транскрипция или в дефицитните речници на лъжливите приятели на преводача (ала не в гротескни „предупреждения“ като това английската дума oven да не се бърка с българската овен!).

Имате наблюдения върху днешното българско езикознание. С какво според Вас би трябвало да се занимава то малко повече?Като участник в научни журирания при оценката на дисертации и хабилитационни трудове установявам наличието на различна степен успешност при изследванията в сферата на чуждоезиковата и съпоставителната проблематика. Радващо при всички случаи е, че колегите непрестанно откриват било иновативни теми, било традиционни, но доработвани най-често от съвременни позиции. Същото се отнася за ситуацията в българистиката и славистиката, където се наблюдава своеобразна полицентричност на научноизследователската дейност. Иначе казано, освен в Института за български език при БАН тя се развива в обособяващи се школи към няколкото истински университета в България. Проблеми има обаче с популяризирането на изготвената продукция – в София липсва реален академичен център на книжовността, в големите книжарници пък в някой ъгъл се спотайва закътано рафтче с уж лингвистична литература. На този фон

препоръки и акценти относно бъдещи занимания на българските езиковеди едва ли е редно да се формулират. Лично аз при всяко положение съм против спорадично припламващите инициативи за подготвянето на закон за българския език. В момента езикът ни действително се намира във фаза на кипеж. Динамичните промени в него са спонтанни, така че по-добре е да се грижим за по-голяма грамотност, като всеки сам контролира устния и писмения си идиолект, вместо да му се нарежда да не използва чужди думи, да не „ека“ или „мека“ и т.н. Езикът е социално явление, а нали ние претендираме да сме демократично общество. На мен например ми е противно да чувам апломба, с който артисти произнасят безвкусната дума пич (означение поначало

Симон дьо Бовоар, „Недоразумение в Москва”, прев. от френски Силвия Вагенщайн, изд. „Колибри”, С., 2018, 104 с., 14 лв.

„Недоразумение в Москва”, писана в периода 1966-1967 г., първоначално е предназначена за сборника „Сломената жена“, но впоследствие е изоставена и публикувана във Франция едва през 1992 г. Донякъде автобиографична, с присъщата загадъчност и сдържаност на стила на Бовоар, новелата говори за кризата в отношенията между един мъж и една жена на прага на старостта, поставени и в един по-широк политически контекст.

Вивиан Уестуд, Иън Кели, „Вивиан Уестуд“, прев. от английски Деян Кючуков и Герасим Славов, изд. „Колибри“, С., 2018, 328 с., 25 лв.

За първи път звездата на британската мода Вивиан Уестуд описва историята на бурния си и нестандартен живот в творчески тандем с Иън Кели, автор на биографии на известни личности.

Кейт Аткинсън, „Божествени отломки“, прев. от английски Венцислав К. Венков, изд. „Колибри“, С., 2018, 528 с., 18 лв.

Кейт Аткинсън безспорно е едно от най-интересните имена в съвременната британска проза. Новият й роман, отново вгледан в миналото и травмите от Втората световна война, е своеобразно продължение, или по-скоро допълнение, към емблематичния й роман «Живот след живот», като основният въпрос в него не е възможно ли е да започваме живота си отново и отново, а какво може да се направи, за да се опише един объркан живот.

за филиз, незаконно дете, развратник, пущ, пезевенк), но какво значение има моето възмущение за онези, които са приели измислената положителна семантика на думата и я употребяват с наслада.

Вие сте изключително активен участник в културния ни живот, какви са непосредствените Ви планове?Според възможностите си все още продължавам да участвам в научни или обществени изяви с надеждата да бъда полезен. Но тъй като след около два месеца ми предстои да навърша 80 години, все повече ме занимава мисълта дали ще доведа докрай още два мои проекта. Всъщност по единия работя от десетилетия – Речник на немските заемки в българския език, с пространни етимологични, словообразувателни и морфосемантични пояснения. Другият, по-малко претенциозен, е поредният лексикон, съпоставящ също с етимологични бележки семантично еднакви или сходни фамилни имена в нашия език (например Сотиров и Спасов, Ставрев и Кръстев, Шивачев и Терзийски). Същевременно се надявам, че ще смогна да разнообразя тези свои научно-лексикографски увлечения с удоволствието, което винаги ми е доставяло превеждането на художествени творби.

Разговора води АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

През февруари 2018 г. от печат излезе новият брой на литературния годишник „Любослов“, орган на Съюза на българските писатели в САЩ и по света. Писателският съюз в САЩ съществува от 2010 г. и е базиран в Чикаго. Регистриран е по всички закони на щата Илинойс и Федералните закони на САЩ, а основната му цел е да популяризира българската литература в Америка и по света, да подкрепя и насърчава творците на българското слово навсякъде, където живеят българи. Първият алманах на Съюза излиза през 2012 г. под името „Българско слово и багри от САЩ и света“ с подкрепата на Агенцията за българите в чужбина, като е посрещнат с голям интерес от читателите и критиката. Вторият годишник със заглавието „Любослов“ е публикуван през 2013 г. и с това заглавие изданието следва стриктно своята периодика през следващите години.Новият шести брой на периодичното издание за 2017 г. е подготвен от екип: редактори и съставители Виолина Б. Иванова и Симеон Гаспаров; графика и предпечат – Нели Иванова-Кехайова; художник на корицата – Иво Рафаилов. Според екипа на „Любослов“ още преди шест години изданието е приело и следва три основни принципа. Единият е да се откриват пишещите на български автори навсякъде по света. Другият е да се търси разнообразието в текстовете – поезия, проза, пътепис, очерк и т.н. И третият е да се откриват млади автори и да им се дава творчески път, стимул да пишат и мечтаят. В годишника са включени 45 български автори, живеещи и работещи в родината си и извън нея. На страниците на алманаха са включени и текстове Сияна Василева – 19-годишна ученичка от България. В новия брой има също творби на поети с китари (между които и Васко Кръпката), известни и не толкова известни имена на поети и писатели от страната и чужбина. Те участват с поезия, разкази, пътеписи, откъс от автобиографичната книга „Падение и спасение“ на журналистката от bТV Весела Тотева, за това как се е преборила с хероиновата зависимост. Ето и имената на авторите в новия „Любослов“ (обем от 342 с.) по азбучен ред: Ангел Колев (Филаделфия, САЩ; проза), Валентин Дишев (България;

поезия), Васил Георгиев (Васко Кръпката) (София, България; текстове на песни), Весела Тотева (София, България; проза), Весела Фламбурари (Атина, Гърция; проза), Весислава Савова (София, България; проза), Виолета Христова (София, България; проза), Виолина Б. Иванова (Чикаго, САЩ; проза), Владимир Шумелов (В. Търново, България; проза), Георги Атанасов (София, България; поезия), Георги

Витанов Богат (1948–2017) (Чикаго, САЩ; проза), Георги Гаврилов (София, България; поезия), Гергана Егова-Динева (Торонто, Канада; проза), Джудит Ф. Ръсел (Ню Йорк, САЩ; поезия), Добри Карабонев (Чикаго, САЩ; проза), Ели Видева (Хасково, България; поезия), Емил Тонев (София, България; проза), Здравка Владова-Момчева (Лондон, Обединено кралство; проза), Здравка Евтимова (Перник, България; проза), Златна Костова (София, България; поезия), Ива Саид (Лондон, Обединено кралство; проза), Иван Тодоров (Чикаго, САЩ; проза), Иво Рафаилов (България; поезия), Иглика Дионисиева (България; поезия, проза), Илия Консулов (Чикаго, САЩ; поезия), Илко Славчев (България; поезия), Ина Иванова (Пловдив, България; поезия), Йото Пацов (България; проза), Кева Апостолова (София, България; поезия), Костадин Жеков (Чикаго, САЩ; проза), Людмила Билярска (Индиана, САЩ; поезия), Мария Донева (Ст. Загора, България; поезия), Мария Спирова (Лондон, Обединено кралство; проза), Наско Гелев (САЩ; проза), Наталия Иванова (София, България; поезия), Невена Борисова (София, България; поезия), Николай Милчев (София, България; поезия), Пенчо Ковачев (София, България; проза), Първолета Маджарска (Перник, България; поезия), Светлин Трендафилов (Каварна, България; поезия, проза), Симеон Гаспаров (Чикаго, САЩ; проза), Сияна Василева (София, България; проза), Христина Мирчева (Пловдив, България; проза, поезия), Цветелина Георгиева (Перник, България; проза), Юлия Дивизиева (София, България;проза). По традиция броят ще бъде предоставен отново на Библиотеката на Конгреса във Вашингтон на 24 май, а официалното му представяне ще е през м. март в Чикаго.

ВЛАДИМИР ШУМЕЛОВ

Излезе от печат новият брой на годишник „Любослов“ – Чикаго

A B R O A D


Ако трябва да събера в едно изречение усещането си за поетичната книга „Дендрариум“ на Александър Шурбанов, то би звучало така: това е книга за дърветата и човеците. Книга – възхвала на природната хармония и подреденост, в която човекът влиза и излиза като в храм, опитвайки се да намести себе си и своето битие в него. Той съзерцава, вглъбява се, размишлява в опитите си да се успореди и съизмери с тази природна подреденост. Но ние, хората, съизмерими ли сме с храма?Когато преди година четох ръкописа на тази книга, бях изненадана и възхитена от тематичното му единство, от това как мотивите и образите преливат от стихотворение в стихотворение, допълват се, кореспондират помежду си. И най-вече от покоя и ведростта в отношението на лирическия говорител към тази подреденост. И тайничко си пожелах един ден да достигна това ниво на светла и кротка мъдрост, за да мога да кажа и аз като автора: в дърветата съм в мир.Тогава не знаех, че тези около петдесет творби са писани за период от четири десетилетия: 1977 – 2017 г. Установих го, когато разтворих книжното тяло на „Дендрариум“ преди няколко дни. Което е потвърждение на факта, че всеки поет си има теми, които продължават да го вълнуват през целия му творчески живот, понякога като тънък планински ручей, понякога като придошла от пролетните дъждове река, но никога не пресъхват. Отвъд преходни литературни моди и твърдения, че всяка следваща книга на един поет трябва да е различна и като тематика, и като начин на поетичен изказ. Иначе би била повторение. Поетиката на Ал. Шурбанов е единна и непроменена, а корелацията „поет – природа” е сред водещите в българската поетическа традиция от Вазово време насам, една от постоянно присъстващите е и в световната поезия. Но обговарянето на темата, подстъпите към нея са различни; дълбочината на прорезите и движението от спокойно отстранено съзерцание на един пейзаж, в който сме и не сме едновременно, до дълбоките философски прозрения, до които достига творбата, до онези illuminations, появяващи се внезапно и изненадващо, които ни спохождат за миг, като светкавица, изказани просто и ясно, каквато е всяка истина – в това е смисълът един автор да прегърне някоя тема завинаги. В „Дендрариума” си Ал. Шурбанов е засадил и поставил поетични табелки на над 30 растителни вида – дървета, храсти и понякога някое цвете. Повечето от тях се срещат в нашите ширини, но има и от други земи – като кедъра, портокалите,

тисовото дърво. Към някои от тях е особено привързан, появяват се многократно и ги нарича с умалителни имена – брезичките – „призрачен бяг на отвесни траверси“, тополите,

„зрелите портокали/ висят сред клоните на улицата/ като златни кюлчета,/ пръснати от взривена банка“, жасминът е в булчинско бяло в едно стихотворение, в друго ни пленява с изящността си. Има творби, в които авторът просто ги назовава с общото им понятие – дърво, дръвче или дървеса и гора. Стиховете на Ал. Шурбанов се родеят с представата на средновековния човек за дървото, за който то е жива материя, жив организъм и подобно на човека може да страда, да боледува, да гние, да бъде наранено, да умре, то притежава и жизнена сила и недостатъци (да си припомним мечешката прегръдка на джанката, от която брезичката не може да се изтръгне) и е силно индивидуализирано. Какви са дървесата тук, какви човешки качества вижда в тях поетът и какво правят?Те оживяват, пеят, дишат, шепнат, разказват. Дръвчето е рошаво и немирно, душата на бора е иглолистна и настръхнала, сълзите на кедъра ухаят, върбите са стари, унили скептици, брезичката – притеснена и изтормозена, по голото глогче е набола бяла брада, къпината е зла, жасминът е „по-нахален от троскот,/ пробивен/ безмилостен“, той „задушава, избутва, прегазва,/ иска повече място за себе си само“, тисовото дърво подкрепя издълженото стебло на розата и я закриля от ветровете, храстът е прелестен с вечнозеленото си нехайство, а гората, за да може да просъществува, придобива нови градски навици. Не е трудно читателят да асоциира всички тези качества с човешката природа. Къде свършва дървото и започва човекът? Една убийствена и точно формулирана алегория на човешките амбиции и вечното човешко недоволство откриваме в стихотворението „Денят бе весел“: „Черешата/ не се напъваше да стане/ палма или боабаб –/ тя бе доволна от това,/ че е череша...” Нещастието ни се корени в това, че сме изгубили способността да се радваме на онова, което имаме, което сме, което наистина можем и сме призвани да правим, желанието ни непрекъснато да се сравняване с нещо друго, да си създаваме илюзията, че ако сме различни, някъде другаде, в друго пространство и време, бихме били по-щастливи. Друго знаково стихотворение в тази книга е „Гората се промъква във града“. Това е срещата между природата като символ на свобода и хармония с цивилизацията, естествените закони срещу онези, които цивилизацията и ние сме наложила във вид на правила и норми, поставяйки си сами граници, често противоречащи на истинската ни природа. Ще си позволя един по-дълъг цитат за градските дървета, за да стане ясно за какво става дума:

Да, истина е,Че са по-смирени. Привикнаха да спазват интервала.На групички не се събират вече,

Равняват се добре покрай бордюраИ свиват всяко коренче под себе си –Да не повредят нещо тротоара.А в клоните подкастрени изкъсо отколе вечептица не е кацала.

През цялото време докато четях и препрочитах тези няколко стиха, си представях не дървета, а човешки същества с изконно принадлежащата им свобода и окастрената им природа, противоречаща на заложения Божествен промисъл за тях. Другият проблем, върху който искам да се спра, е как човекът се вписва във вертикалния свят на дървесата. Както казах в началото, лирическият герой наблюдава, съзерцава, размишлява, опитва се да прозре и формулира чудесата на природата с неизменния й кръговрат на дни и нощи, на сезони, на дъжд, ветрове и слънце и да успореди, да намести собственото си кратко битие в тази вечност и неизменност. През какви етапи е преминал, за да осъзнае братската непитаща и мълчалива обич на тези съюзници дърветата и да се докосне до покоя, който те носят.Още първото стихотворение „Пролог“ поставя въпроса за нарушената хармония, една също вечна тема, за човека, осъзнал своята отделеност и самоналоженото обедняване на сетивата, който копнее да се завърне в ония епохи на приказност и отново да стане част от това единство. Да си върне радостта чрез способността да види утрешните гори, които летят около него във семена затворени, да съзре как дъбът е презимувал в жълъда, да осъзнае, че пътищата на човеците са плоски във вертикалния свят на дърветата; да се разтвори във ведрия, хладен и пречистен покой на гората, в който мисълта се извисява към бездънието на небето. Лирическият герой непрекъснато влиза и излиза в тази природна подреденост. Понякога успява да се изтръгне от всекидневието и различното време, което тече там, за да се слее с тази подреденост макар за миг – но това е миг на щастие: „Само аз не бързам за никъде/ имам време, дръвче,/ имам време“. Друг път, осъзнал невъзможността да бъде едновременно в социума и да е в хармония със себе си, с огорчение констатира: „аз направих вече своя избор/ въпреки съветите на сетивата/ и над корена/ поставих колелото“. Между тези два полюса и в непрекъснат диалог с природата лирическият герой достига да вътрешни прозрения: за това, че представата за добро и зло е относителна, че природата е по-мъдра от човека и дървото често расте там, където е полезно; за заслепението и високомерието на човека, поставил себе си на най-високото стъпало в стълбата на сътворението и дръзнал да се съизмерва с природата („С какво сме по-високи от дървото?/ Със секирата

ли?“); за това, че общуването ни с нея е споделеност, че сме свързани много повече с дървесния свят, отколкото можем да си представим, отколкото ни се иска, тук бих припомнила стихотворението за жената, която е прегърнала дървото и му говори. А е достатъчно просто да осъзнаем, че на дървото „не му е нужно нищо/ само малко слънце/ дъжд/ и милосърдието на човека“.Лирическият герой търси отговори и на философските въпроси за времето, за смисъла на живота – защо живях и със какво живях; настойчиво пита „защо грубостта надвива в този проклет свят, а нежността и красотата трябва винаги да страдат?“ Говори за човешката ни крехкост и мимолетност, за смъртта. Прозренията, до които достига, са изказани с една завладяваща вторична простота. „Хората винаги отминават“ е финалният стих на „Зимен пейзаж с врана“, след спокойно, почти наративно описание на едно пътуване, в което лирическият герой наблюдава пейзажа встрани от пътя. Или заключението при вида на отронения есенен лист, че агонията е танц, когато е част от кръговрата на сезоните. И чувството на благодарност, че си жив, че земята е все още под краката ти, докато заедно с крачещия гълъб и две руси кончета минаваш върху падналите воинства на лятото.Може още много неща да бъдат казани за поетичната книга на Ал. Шурбанов. За това, че на доста места прави пренос и на дървесни характеристики върху хората: душата ти как цяла е напъпила (в „Предчувствие за пролет“), или маносаните лица на колегите по време на заседанието, на което лирическият герой е длъжен да отиде, след като е изживял неповторими любовни мигове със зрялата череша – прекрасно описана любовна сцена; за символиката на дървесните видове и връзката им със сакралното (резбованият с безброй библейски сцени кръст от стихотворението „Балада за българската липа“). Сигурна съм, че всеки читател ще открие в „Дендрариум“ нещо лично за себе си и ще гледа по малко по-различен начин на природата. Или поне ще започне да я забелязва по-често.Защото един ден всички ще напуснем вертикалния свят на дървесата, за да се приберем между корените им и ще станем отново неделима част от тях и природата. Затова нека я дарим с възхищението, обичта и човешкото си милосърдие. Защото те са – внушава го цялата книга – част от механизма на съществуванието.

АКСИНИЯ МИХАЙЛОВА

Александър Шурбанов, „Дендрариум“, изд. „Scalino“, С., 2017.

Във вертикалния свят на дървесата

Луиз Менанд

Ако езикът, както казва Емерсън, е „поезия, превърната във вкаменелост”, то тогава думата youthquake1 прилича на вкаменелост, направена от пластмаса. Youthquake e неологизъм, който наскоро беше обявен за дума на 2017 г. от експертите, работещи за Оксфордските речници. Те смятат, че тя отразява „важна културна, политическа и социална промяна, която е резултат от действията и влиянието на младите хора”.Тъй като действията на младите хора не бяха особено видни или ефективни 1 Сложна дума, състои се от две съществителни – „младост” и „треперя, клатя се”, „земетресение” (разг.) – Б. пр.

през изминалата година, се чудим дали експертите не са объркали 2017 с 1967 г. Всъщност думата youthquake се появява през 1965 г. и е създадена от модната индустрия. Специалистите от Оксфорд изтъкват, че тя става популярна след изборите във Великобритания през месец юни 2017 г., когато консерваторите се представиха по-зле, отколкото се очакваше, а вълната на подкрепа за лейбъристите можеше да бъде определена като най-големия обрат в настроенията на младите гласоподаватели.Като имаме предвид, че лейбъристите не получиха мнозинство, а Брекзит остава в сила под егидата на консервативен министър-председател, е трудно да разберем каква е тежестта на втората част от думата. Във Великобритания изборът на youthquake беше критикуван и със следните аргументи: това е дума, създадена от човек, който седи зад бюро, редактор или писател, и никой не би я използвал в разговор. Хората предпочитат да употребяват свои неологизми, изплували

от глобалната супа на социалните мрежи – като например milkshake duck2 - един от изразите, който конкурираше youthquake (Можете да го потърсите в Гугъл – а това думи ли са, или е мем?) Все пак, опитват се да ни убедят, че youthquake е „дума, чиято употреба се разширява”.Специалисти от различни области са избрали други думи на годината, но и те по сходен начин се отличават с „нестабилен характер”: „популизъм” (Cambridge Dictionary), „феминизъм” (Merriam-Webster) и „съучастник” (Dictionary.com). Според специалистите от Merriam-Webster „феминизъм” е била най-търсената дума в техния онлайн речник, с повече от 70% ръст спрямо 2016 г. Но кой през 2017 г. се нуждае от обяснение на думата „феминизъм”? След като са я търсили, тези хора вероятно са разбрали, че тя означава „теория, защитаваща политическото, икономическото и социалното равенство между половете”. Някои от тях вероятно

2 Изразът е интернет мем, широко разпространен в социалните мрежи, и означава явление, което първоначално е определяно като позитивно, но скоро след това получава противоположна оценка. – Б. пр.

са изпитали облекчение, че феминизмът все още е само теория. Като цяло 2017 г. не е забележителна година за английския език. Реалността изпреварва нашия речник. Не се появиха подходящи термини, които да опишат настоящата политическа ситуация. Каква е идеологията на това управление? Не е социален консерватизъм или неолиберализъм и със сигурност не е популизъм (макар че може да бъде имитация на популизъм). „Национализъм” изглежда е терминът по подразбиране, но той не улавя разбойничеството и хулиганското поведение в политическия живот. Нормални термини не могат да бъдат приложени. Живеем в свят, в който цари подмяна - долу е горе, а войната е мир. Вероятно в езика на политиката няколко думи могат да бъдат рециклирани. Някои от тях в крайна сметка се озовават на страната на губещите. Можем спокойно да се обзаложим, че думи като „различие” и „заедно” няма да се чуват често при следващата президентска кампания. Виждаме, че някои термини страдат от сериозна семантична ерозия и биха могли да отпаднат от употреба. Думата „нормализация” някога означаваше подчиняване на девиантното на обичайното

Думите на годинатаКакъв език трябва да използваме, за да уловим промените в объркания свят

О Б М Е Н

Н А Ф О К У С


В Н И М А Н И Е Т О Н А М А Л К И Т Е

Петя, какво от журналистиката Ви помогна в кариерата Ви на писател?Започвайки да уча журналистика, си представях, че за тази професия най-важно е умението да пишеш. Мислех си, че това ще правя по цял ден и с вълнение го очаквах. Стана така обаче, че още на 20 години - веднага след първи курс - започнах работа като социален репортер. Непрекъснато пътувах: един ден бях в мъжки затвор, друг ден - в град на слепите, трети - в туберкулозна болница, четвърти - в детско сиропиталище. Беше изживяване толкова интензивно, отприщващо чувството ми за съпричасност, че - на онази крехка възраст - ми подейства като шамар и ми даде да разбера, че писането не е най-важното в писането. Че ако искам да пиша, ми трябват дързостта и характерът да съм по-често сред трусовете на реалността, отколкото сред все пак обезопасените приключения на интелектуалното.

Копирайтърството подгрява или отнема от другото Ви писане?И двете. Полезното на тази професия е, че възпитава сериозна дисциплина на писане (някак не си представям копирайтър с прокрастинация). Освен това те научава не просто да приемаш критика, но и да я обработваш и интегрираш в работата си градивно. Опасното на копирайтърството е, че не е територия на висока литературност - ако не си я набавяш по други начини, писането ти е застрашено от доста посредствени влияния. И все пак немалко майстори на словото са били и копирайтъри - сещам се за Дон Делило, Вонегът, Салман Рушди, Тери Гилиам и даже поети като Огдън Наш.

Какви са източниците на Вашето въображение, което определено формира специфичния Ви стил?Главно поезията. И като език, и като идеи поезията е терен на откривателства. Може да се каже, че тя ми е школувала мисленето и търсенията. Усещам, че дори като читател на проза си оставам по-свързана с поезията - харесвам автори като Арундати Рой, Тони Морисън, Ромен Гари, Туве Янсон, защото за мен те са поети.

А какво Ви носят пътуванията? Имат ли пряка връзка с писането?Знаете ли, пътешестването има много общо с децата и детското. Пътувайки, човек е непрестанно в ролята на дете - неумел, залутан първооткривател, за когото всичко е ново, непонятно и по тази причина удивително (дори страхотиите и опасностите). На път си в режим на постоянно изумление, а това лека-полека

Чувствам като съмишленици хора, у които забелязвам професионализъмРазговор с Петя Кокудева

култивира у човек нагласата да търси и забелязва, да се изненадва сам - дори и вече в обичайната си среда. Любопитно ми беше, че когато се върнах, започнах да откривам много повече поводи за удивление тук, в позната обстановка. Разбира се, този тренинг по детски да се кокориш и учудваш е безкрайно полезен и в писането, защото вече не ти е нужно кой знае какво обективно, външно вдъхновение и стимули. Просто разглеждаш света така, сякаш го виждаш за първи път.

Въпросите, които си задавате, сходни ли са на тези от „Питанки“? И в какво и къде търсите отговорите?Да, в книгата са основните въпроси, които мен и на тази възраст ме занимават: кое е важно, трябва ли да се сравняваме, как се учи чакане, какво всъщност е училището… Неслучайно стихотворенията са малко абсурдни и не се стремят толкова към отговор, колкото към това - през чувството за хумор - да свикнеш с неотменното присъствие на въпроса, да се помириш с усещането да си тревожен, питащ. Това, че си в състояние на недоумение, на чудене, за мен е свидетелство, че животът те вълнува, че се движиш и дерзаеш. Отговорите често са твърде статични, а и звучат дидактично.

Книгите Ви не подценяват децата. Не е ли това и защото като че ли вярвате в обратното летоброене – сякаш мъдростта изтича с порастването.Има едно основно нещо у децата, което ни впечатлява и им създава репутацията на нисички философи. Ако ние виждаме вятъра като вятър, то едно дете го вижда например като начин, по който дърветата си махат за здрасти. Удивителното на детската „логика” е, че е едновременно погрешна (спрямо тази на възрастните) и почти винаги вярна - по латерален, алтернативен начин. Ако беше единствено погрешна, нямаше да ни разсмива. Тази странна „сбъркана правилност” е много вдъхновяваща, защото представлява майсторска свобода. Децата несъзнателно правят това, което добрите поети правят донякъде осъзнато: вместо да се паникьосват в лабиринта, го ползват за игра на криеница. Но нека подчертая, това не е някаква гениалност у децата, а е плод на все още неовладените логики и правила на света, в който живеят. Предпочитам да се радвам на неумишлената латералност на децата, без да я приемам като кой знае каква мъдрост или като знак за липса у възрастните, защото това би било угнетяващо. Не можеш да се учиш от някого, ако се чувстваш твърде малоценен

или безвъзвратно загубил нещо спрямо него. А пък аз искам да се уча от тях.

Има ли поети, от които се учихте на римуван стих?Със сигурност човекът, който ме е научил на най-много за поезията от емпирична гледна точка, е Екатерина Йосифова. Като учител и редактор тя притежава една много рядка комбинация от обичливост и безкомпромисност. Много съм благодарна и на преподавателя си по стихознание в Софийския университет - Тодор Христов, с когото изследвахме различните ритмически стъпки и стихосложения. Също и на проф. Владимир Трендафилов, който пък ни провокираше да се забавляваме, като пишем сонети. Разбира се, с четене съм научила най-много. Без никакво двоумене, до моето светоусещане и вкус най-близки са Иван Радоев и Иван Методиев. Като от същия учебник съм попивала също стиховете на Робърт Луис Стивънсън, Валери Петров, Виктор Самуилов, Корней Чуковски, Иван Цанев, Шел Силвърстийн. Да не забравя и чудесните преводачи: Марко Ганчев например, с неговия така отривист превод на „Макс и Мориц”. Преводачите често ме въодушевяват повече от писателите.

Следите, предполагам, съвременната българска детска литература. Кои са съмишлениците Ви?Чувствам като съмишленици хора, у които забелязвам професионализъм - за мен тази дума е важна, макар и не много артистична. Професионализъм е например да работиш задълбочено с редактор (не само проформа посочен като име в издателското каре). Когато един текст няма редактор, това най-често си личи отдалеч. Професионализъм е също да гледаш на писането като на материя, в която ти е нужен не само талант, но и познания - за тези преди теб, за традицията, за световната детска литература. Симпатични са ми детски автори, които се стремят да имат литературна ерудиция. Професионализъм е и да осъзнаваш, че рисунките и графичната концепция на детската книга са не по-малко важни и формиращи от текста; и че визуалното също е ангажимент на детския писател - да не позволи текстът му да бъде обживян от набързо скалъпени, кичозни илюстрации.

Как се роди сътрудничеството Ви с Ромина Беневенти, която илюстрира книгите Ви?Открих блога с рисунките й. (Аз имам доста голяма колекция от илюстратори от цял свят, която непрекъснато расте - просто защото ми е любопитно и

следя какво излиза.) Стана така, че след първата ни книга двете се сприятелихме, започнахме да си гостуваме и сега Ромина дори активно учи български.

Някъде казахте, че в момента като че ли предпочитате нехудожествени текстове. Какво точно четете?След като преди година се върнах от 9-месечно пътешествие по света, се отключи у мен отявлен интерес към документалистиката. Установих, че истинските истории от света на невронауката, лингвистиката или биологията не отстъпват по нищо на най-вълнуващите фикционални сюжети. По-любопитните книги, които четох напоследък в тази посока, са: „Кратка история на езиците” на Торе Янсон, „Мозъкът, това си ти” на Дейвид Игълман, „Животът на земята” на сър Дейвид Атънбъроу, “Ефектът Медичи” на Франс Йохансон. Харесвам много и нюха за удивителни реални истории на Малкълм Гладуел.

Но ако Ви върна и към художествената литература, следите ли какво се случва в съвременната българска поезия и проза?Радвам се в последно време на появата на специализирани издателства за поезия като „Да” и се надявам списание „НО поезия” да продължи да излиза. В прозата съзирам възраждане на късия разказ, на който съм почитател. Харесват ми и концептуалните книги с тематични текстове на български автори, които излязоха от издателство ICU. Би ми се искало да чета повече от български писатели в два жанра, които открай време ме вълнуват: есета и пътеписи. Може ли да си пожелая от Вашата трибуна? Есета от Иван Ланджев и пътеписи от Нева Мичева, моля!

Над какво работите в момента?С Ромина Беневенти сме на финалната права с рисунките за новата ни книга. Този път не са стихотворения, а кратки разговори между две смешни животни. Идеята е силно повлияна от срещите и общуването ми с деца през последните години. Ако трябва да обобщя - темата, която ме вълнува в тази книга, е изкуството на разговора.

Въпросите зададе АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

в модусите на комуникация, # помага на демокрацията, но в същото време причинява крайна възбуда у традиционалистите, които се тревожат, не без основание, за загубата на отсенки и дълбочина в изказа. Все пак изпратено е послание и то е прочетено. При всички вреди, които бяха нанесени на обществената тъкан като резултат от начина на говорене по въпроси от расовите отношения до неравенствата в доходите, политическото ръководство май е решено да влоши нещата. То изглежда странно възбудено от процеса на разяждане на езика - за него той е като даване на индулгенция. Все пак езикът е ресурс, който всички споделяме, и той обеднява, когато думите се превръщат в оръжие, или казано по друг начин, значенията им биват деформирани и променяни.Добър кандидат за дума на годината в тази категория е „фалшив”. „Фалшив” някога означаваше „подправен” или „неистински”, като имитиран Пикасо или подправен акт за раждане. Сега се използва, за да означи следното: „Отричам твоята реалност”. „Измама” се използва със същия умисъл. („Алтернативни факти” е друга

мъже, много хора споделиха, че са били жертви на сексуален тормоз и изнасилване. – Б. пр.

фраза, която свързваме с отричане на действителността.)Много американци бяха шокирани да чуят, че техните убеждения се определят като „фалшива наука”. Тези американци мислеха, че разбират кои доказателства, основания и аргументи имат тежест. Изведнъж правилата се промениха. В националната политика вече не се нуждаеш от доказателства и доводи. Не е нужно да спориш. Трябва само да изказваш определени твърдения. Ако оспорват твърденията ти, просто трябва да ги повтаряш.„Фалшив” и „измама” са „абракадабрите” в света на Тръмп, думи, които прикриват неудобни факти. През по-голямата част от живота след детската градина „абракадабрите” нямат стойност. За зрелите хора като правило казаното не се превръща в реалност. Това обаче не важи за президентите, пораснали или не. На тях легално им е дадена властта да превръщат това, което казват, в реалност за другите хора. Този президент е разбрал, че може да казва всичко, което му хрумне – веднага ще се появи някой, който да разтълкува думите му или да даде задоволително обяснение. „Когато аз употребявам някоя дума, каза Хъмпти-Дъмпти на Алиса, тя означава

точно това, което аз решавам да означава, ни повече, ни по-малко”. - „Въпросът е, каза Алиса, дали можете да накарате думите да означават толкова различни неща”. „Въпросът е, отвърна Хъмпти-Дъмпти, да си майстор. Това е всичко”6. Джордж Оруел казва същото. Значението в същината си e свързано с властта. „Истината, казал веднъж Оливър Уендел Холмс младши, е гласът на мнозинството от тази нация, който може да помете всичко останало.” Твърдение, с което не можем да се съгласим, но не звучи неуместно през 2017 г.По-късно, разбира се, Хъмпти-Дъмпти пада отвисоко. Нещо, което можем да очакваме през 2018 г.

Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА

Преводът е направен по «Ню Йоркър», 2 януари 2018 г.

6 Откъсът е от „Алиса в огледалния свят”, прев. Стефан Гечев, изд. „Пан”, 1996. – Б. пр.

поведение, а днес означава точно обратното – приемане на девиантното като ново обичайно поведение. Изразът „ос на въртене, център” се използваше, за да означи „привличане на нечие внимание”. Сега означава нещо повече - „да имитираш интерес, за да постигнеш политически ефект”. Добре е да разберем дали ще можем да се справим без израза double down3, който сега изглежда означава: „да отказваш да приемеш очевидното”. А „горещи новини” не е ли плеоназъм?Може да се каже, че всъщност „думата на годината” не е дума изобщо. Тя е буквено-цифров знак, # (хаштаг4). Президентът говори „с хаштагове”, но същото правят и неговите опоненти, както и движението #MeToo5. Като повечето основни промени

3 „Удвояване на залога” или „откровена лъжа”. – Б. пр.4 Знак за препратка (таг) за търсене в социалните мрежи. Представлява дума или поредица от символи, предхождани от символа диез (#). Така съставената поредица от букви, цифри и знаци се превръща в етикет, който предоставя метаинформация при кратки текстови съобщения. – Б. пр.5 Движението срещу сексуалния тормоз, което се появи и набра сила през изминалата година. След разкритията за Харви Уайнстийн и други

О Б М Е Н

Сн.

Евг

ений

Мил

ов


Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

„Приятно ми е, Ива“Авторски спектакъл на Ива ТодороваСценография: Елица Георгиева, Момчил АлексиевКостюми: Елица ГеоргиеваПремиера 3 февруари, 2018, Театър 199

„Приятно ми е, Ива“ е новият спектакъл на сцената на Театър 199 и вторият моноспектакъл в репертоара му. След успеха на „Чамкория“ той е новото попадение, което радва столичната публика.Ива Тодорова, много талантлива актриса, за която си спомняме от хубавите спектакли на Стоян Радев и Галин Стоев, беше изчезнала от театралните сцени за дълги години. В известен смисъл спектакълът й разказва и за това. Появата й след толкова дълго отсъствие вероятно изисква смелост от нейна страна, изисква смелост и от страна на Анна Монова, която с този избор още веднъж ни уверява в добрия си усет за театър и мениджърски умения. И така двата монолога от „Чамкория“ и от „Приятно ми е, Ива“ - мъжки и женски - прозвучават един след друг от сцената на театъра. И двата силни, съвременни и завладяващи. Но докато мъжкият идва от отдалечени от нас исторически времена, то женският ни говори от днешния ден. Наричам спектакъла в подзаглавието авторски, защото е създаден от един автор и е изпълнен от него. Текстът на актрисата Ива Тодорова ни среща в движение и с резки сюжетни обрати и неочаквани прескоци във времето, с ежедневието на една жена, навлязла в 40-те си години. Жена в активната си възраст, която уж небрежно и между житейските си ангажименти търси истината за себе си, истината за живота, истината, която ни превръща от хуманоиди, изгубени в ритъма на делника, в истински човешки същества. Потокът на мисълта й е забързан, разкъсан между всекидневието й сега и емоционалните протуберанси на паметта.Посреща ни празна сцена в студени металносини отблясъци. Само на едно място от тавана виси триангел. Прозвъняването му на три пъти по време на спектакъла отмерва отделните му части. В другия ъгъл на сцената се крие въображаемо врабче, с което си общува актрисата от време на време и после го забравя, докато отлети неусетно от нея. От време на

време насрещна стена в дъното се превръща и в екран за прожекция. Това е цялото сценично пространство, създадено от Елица Георгиева и Момчил Алексиев. И само едно човешко присъствие го преобразява в живо, топло, наситено с живот място. Актрисата влиза със стандартен поздрав: „Добър вечер! … Аз съм Ива“. И със замах ни въвлича в историята на своя живот. Непосредственият жив разказ, изпъстрен с хумор, самоирония и неочаквани обрати напомня импровизационния стил на stand up комедията. Завладява ни усещането на задушевна приятелска обстановка, в която една случайна жена откровеничи с чаровна освободеност. Талантът на Ива и умението й да изгради персонажа си по своята мярка и в същото време да го отдели на една ръка разстояние, за да ни прикани да се вгледаме в себе си през погледа на детската простота и да усетим заложената ни способност да преодоляваме насрещното с усмивка и доброта. Разказът започва с приятните неща в живота – почивката, хубавата храна и музиката. Той търси съмишленици – хубаво е да се размотаваш, нали? Работата само ограбва личното ти време, времето за себе си…, а животът е мечти, пътуване и общуване. Съгласяваме се безмълвно и Ива Тодорова ни повежда в 90-минутно пътешествие през България, през Италия, с влакове, метро, дори се изкачваме на високите върхове, където живеят лешоядите. Ставаме свидетели на тяхното пиршество – изяждането на мъртъв кон, преживяваме и нашето пиршество – гледката на оцелелите прекрасни редки птици. Оцелели и размножили се напук на прогнозите на учените и за щастие на любителите на дивата природа. Трептящото вълнение и приглушено възхищение, виртуозно изпълнени, извисяват този миг до съкровение. Разказът върви разбъркано, скача от тема на тема, връща се обратно, за да продължи от друго място, за да не пропусне нещо важно, интересно. Животът ни прави по-мъдри, научаваме от своя или чуждия опит. Дали? Какво е работата ни, каква част от нас е? А семейството? Какво представлява семейството? Няма еднозначни отговори. Драматургичният разказ е изграден като шахматна дъска от различни сюжетни гнезда, които се запълват малко по-малко в разбъркана последователност. Темите са – свободно време, близки хора, работна атмосфера – клиенти и колеги, семейството – в което израстваш и семейството, което сам създаваш, хоби, пътувания, мечти. Шеговита ирония, преодоляно разочарование, преоткрита обич. Хуморът й предизвиква смях до сълзи. Залата диша и живее с актрисата. Намира общото на своя с нейния житейски разказ, радва се, усъмнява се, изненадва се. А някъде там отдолу е скрита болката, дълбочината на преживяното е

оставило следи, но това не е най-важното. Важното е да си истински и да продължиш напред. Незабравими са моментите в спектакъла с лешоядите, с любовта към мястото, където си роден, с италианците и чуждите имена, със съветите на бабата, с клиентката, със съпротивите срещу остаряването, с осиновените и размножените видове. Ценността е в красотата на живота, във възможността да откриеш и приемаш света и другия през истинността. Към това води убедителното превъплъщение, актьорското откровение на Ива Тодорова. Изобретателност, остроумие и човешко разбиране изтъкават разказа. От сцената звучи ежедневната реч, изпъстрена с жаргонни изрази и чуждици. Езикът е познат и понятен и в същото време наблюдаващ самия себе си, самоироничен и игрови. Пласт след пласт, с неподражаема искреност актрисата постига полифоничното звучене на иначе монодраматичния жанр. Изгражда го през потока на усложнения и често неподреден вътрешен монолог на съвременния човек, затрупан от информация и залутан в търсене на себе си. На финала актрисата обръща прожекторите към зрителите в залата, за да се срещнем очи в очи и да потърсим в блясъка им и в топлината на усмивките надеждата да спасим изчезващите видове в природата – човешките и редките.

ИНА БОЖИДАРОВА

„Приятно ми е, Ива“

Ива Тодорова в „Приятно ми е, Ива”, Театър 199

Прожекторите светят, но на сцената няма декор, а само микрофон на стойка. Средата е типичната за стендъп комедия, която обикновено се представя в нощен клуб, но този път се усеща и нещо различно, нещо поетично. По черната стена преминават видеоизображения на облаци. На пода е поставена малка саксия с растение, а от тавана виси и блещука някакъв предмет. Щом очите ни свикнат със сценичния полумрак виждаме, че това е триангел – онзи музикален инструмент с форма на триъгълник, който при удар издава звънтящ кристален звук. Актрисата Ива Тодорова излиза на сцената, взема микрофона и поздравява събраните зрители с „Добър вечер“. След което точно като в стендъп комедия светкавично превръща баналния поздрав в смешен анекдот, в който всеки може да се разпознае - или поне се надявам, че не само аз съм поздравявал с „Добър вечер“ рано сутрин в магазина. Публиката се разсмива и постепенно се отпуска, а смешните истории заваляват една след друга. Те тръгват от нещо тривиално, в което вече със сигурност всеки се разпознава, защото няма човек (освен може би някои особено маниакални случаи), който да не се е сблъсквал с принудата да трябва да отиде на работа, вместо просто да остане в леглото или да се гмурне в примамливата неизвестност на деня. Преживявали сме този вътрешен конфликт толкова много пъти, че той се е превърнал в част от нас, с която сме свикнали и почти не забелязваме. За своето представление и фактически първи самостоятелен моноспектакъл (текстът е изцяло написан от нея) Ива Тодорова избира да започне от същото това споделено усещане за досада и неизбежност и да го атакува по начина, към който най-често прибягваме и в живота – с шеги. Представлението е с непретенциозно заглавие, типично за стендъп - „Приятно ми е, Ива“ и то е най-новата премиера на Театър 199. На 3 февруари тя мина бравурно,

с много аплодисменти, смях и емоции. Тя е и своеобразно завръщане към театъра на Ива Тодорова, която от доста време работи предимно като журналист и ПР за списание „Осем“. Аз я помня като актриса

в два спектакъла, врязали се в паметта ми като едни от най-вълнуващите театрални събития от края на 90-те: „Женитба“ от Гогол в Сатиричния театър под режисурата на дебютиращата тогава Лилия Абаджиева и „Аркадия“ от Том Стопард в Народния театър под режисурата на Галин Стоев. Ролите на карикатурната сватовница Фьокла Ивановна от Гоголевата комедия и на трагично загиналата в пожар Томасина, детето чудо от пиесата на Стопард, позволяваха на Ива Тодорова да разкрива различните страни на своята гъвкава актьорска природа – яркия комедиен талант, деликатната емоционалност, умението да се пъха в чужда кожа, но и да запазва искреност и автентизъм. Повече от десетилетие по-късно, след неочакваните завои, които нейната лична и професионална кариера взема и я отнася за дълго време в Италия, където ще се наложи да се сбогува с театъра, но и ще срещне своя бъдещ съпруг, Ива Тодорова е отново на сцената и отново прави онова, в което е толкова добра – играе. Само че този път не играе персонажи, а играе себе си. Да споделяш себе си по забавен и леко преувеличен от сцената начин е една от запазените територии на жанра стендъп, който набира популярност и в България в последните години. В това отношение Ива Тодорова се справя прекрасно – тя успява да разсмее още в първите минути и да задържи живо вниманието на публиката през деветдесетте минути на спектакъла. Комичният й талант е безспорен и когато разказва, и когато играе. Като добър разказвач, тя съумява да събере и свърже заедно различни свои, писани през годините текстове в единен поток от истории, който да сподели от сцената. Като опитна и уверена в силите си актриса, тя прави тези истории да оживеят и превежда зрителя през взаимоотношенията и ситуациите. Понякога са нужни само точен жест и мимика, бърза промяна в погледа, тембъра на гласа или интонацията и скицата е завършена – героите се появяват пред очите ни. Пленяващото в разказването на Ива Тодорова е начинът, по който преработва баналностите на ежедневието – онова, което в живота предизвиква досада, неудобство или болка, сега се превръща в смях и радост. Както повечето комици, Ива Тодорова също тръгва от

собствените си дефекти и провали, от нещата, които не вървят по план. Искреността на споделянето, неподправеността на самоиронията и точността в детайлите карат зрителя да се смее и постепенно го обезоръжават. Макар да знаем, че всичко е само игра, в нея има нещо истинско, неповторимо, живо само тук и сега, докато сме заедно в театъра. Разигравайки версия на самата себе си, превръщайки неравните лъкатушения на собствения си живот в комични истории, Ива Тодорова едновременно се разкрива пред публиката, но и поставя пред нея невидимо огледало, през което да погледне в себе си. Тя не спира да разказва за себе си, но не за да се прави на интересна, а за да се свърже, за да може да подаде ръка и да каже „приятно ми е“, без това да бъде машинално. Този жест на свързване е гестусът в „Приятно ми е, Ива“ и актрисата позволява той да се случи и отвъд комедията. Истинското вълшебство на спектакъла се разкрива когато той започне с лекота да напуска утъпканите пътеки на комичното и да навлиза в по-чувствителни и рискови зони, когато самоиронията отстъпи назад и позволи появатана нещо неподправено. Една част от „Приятно ми е, Ива“, макар и по свой собствен, уникален начин, се движи в коловоза на женския хумор, където попадаме на познати теми (секс, любов и всичко помежду им, първи бръчки и паника, неловки медицински прегледи и т.н.), втора част търси и открива необикновеното в най-баналните неща (опитайте се да не се смеете, когато Ива Тодорова разговаря с въображаемо врабче на улицата или когато, за да демонстрира колко необикновено трудно за един италианец е да произнесе уж простото й име, призовава на сцената цяло въображаемо италианско семейство). Има и една трета част от спектакъла, в която комедията прелива в нещо по-голямо от нея и смехът се свързва с откровението. Тази част е най-вълнуваща и неочаквана, в нея физическите граници се претопяват и стават необикновени неща - един влак прехвърча от Италия и спира в подлеза на метрото на Софийския университет, чува се сонет от Шекспир, прозвучава песен или ария, внезапно се озовавате под открито небе и пред вас пристъпват гордо лешояди.

АСЕН ТЕРЗИЕВ

Стендъп комедия и не съвсем


Дори Кант попада в обсега на критиката на своите съвременници с твърдението си, че самостоятелен гражданин (бюргер) може да бъде всеки, който притежава „естественото качество“ „да не бъде жена“. В дебата се включват и много дами, представяйки различни концепции за общественото присъствие на своя пол (Мариане Ерман, Емилие фон Берлепш, Каролине фон Вобезер). Забележителна в това отношение е запазената кореспонденция на парижанка, известна само с малкото си име, Хенриет, с Жан-Жак Русо, в която авторката на писмата се опитва да убеди философа (точно този философ!), че нейните житейски обстоятелства й разрешават да бъде щастлива и извън предвидените за това модели, недостъпни за нея самата – семейството и манастира. За нас е интересното, че осемнайсетият век все пак свободно борави и разсъждава върху възможните социални роли и функции на жените, декларирайки и правото си да предпочете една или друга. И понеже Просвещението е завещало доверието си в разума и силата на научните аргументи, към края на века медицината се намесва в дебатите за отношението между мъжете и жените и се заема с това да обоснове по неоспорим начин мястото на жените в обществото. През 1786 г. на немски е публикуван превод на „Физиология на женския пол“ от Пиер Русел, основаващ специфичната женска антропология, а през 1788 г. излиза произведението на Якоб Фиделис Акерман „За телесната различност на мъжете и жените извън половите органи“, оказало огромно влияние върху мисленето за половете през първата половина на 19. в. Възникналата наука на сравнителната анатомия се заема с измерването на телата – дебелина на костите, тежест на мозъка, якост на сухожилията, клетъчна тъкан, мастна тъкан и т.н. Събраните доказателства за анатомичните различия между мъжа и жената преминават обичайната до момента граница на концентрираното в половите органи различие и постулират разликата между тях като всеобхватна и основополагаща, протичаща на нивото на физическото и в тясна връзка с него и на психическото. По-слабото тяло на жената вече означава по-слаби възможности в духовно-интелектуалната сфера, по-меките „фибри“ гарантират по-мек характер, по-малките бели дробове възвестяват страхливост, отпуснатите мускули говорят за слабата воля и т.н. Практически до средата на 19-и век в нито една медицинска или философска антропология не отсъства заниманието с провъзгласената специфично женска психо-физиология. Сравнението на телата взема за ориентир мъжкото тяло и търси в женското отклонения от неговите параметри, като отклоненията все повече се разглеждат като недостатък. Различието между половете е постулирано не само като абсолютното, но и йерархично, и тъй като е вкоренено в биологията, социални функции и роли са вече предзададени, непроменливи и притежават категоричността на природен закон.Използването на анатомичните изследвания и внедряването им в антропологията и философията води до много важна последица в обосновката на социалната асиметрия между половете: ако до момента изключването на жените от обществените сфери се аргументира с помощта на тяхната биологична и социална роля – да родят и да отгледат деца, да ги възпитат, да ръководят домакинството (да не забравяме, че семейството е доста различно и много по-обхватно образувание от модела „баща-майка-дете/деца“ и включва обикновено и някакво производство или земеделски дейности), то през 19-и век изключването на жените намира обяснение в тяхната вече научно и философски аргументирана пълна различност. Динамиката на 18-и век е последвана от пълната нормативна застиналост в представите на 19-и век. От този момент нататък жените са изключени от обществената дейност и упражняване на самостоятелни права не защото имат твърде много отговорности като майки и задачи в друга сфера на дейност, а просто защото са жени. (Да напомним аргументацията: не могат да следват, защото мозъкът им не е пригоден за това, не могат да се занимават с обществени дела, защото нервите им са по-тънки и са достъпни за афекти, които биха навредили на общността и т.н.) Очевидно е, че основни са не установените факти, а тяхното интерпретиране в поляризираната матрица. Както казва социоложката Карин Хаузен, 19-и век е векът на поляризацията между половете, а с това и векът на пълното йерархизиране на отношенията между тях.През втората половина на 20-и век, в наложилия се нов тип държавно управление започва постъпателната борба на различни женски сдружения за практически придобивки на жените като право на развод, право на следване, достъп до определени професии, пасивно избирателно право, право на притежание на имущество, право на унаследяване и т.н. Социалдемокрацията е първата от политическите партии, която иска ревизия на изключването и репресирането на жените по полов признак. Немската социалдемократка Клара Цеткин и до днес е чествана по света заради усилията и успехите й в борбата за политически права на жените. Двете световни войни донякъде коригират унаследената асиметрия между половете в европейските общества. Разделянето на света на две системно различни групи държави след Втората световна война води до някои съществени разлики в законодателната база, регламентираща отношенията между половете. В социалистическата половина на света равноправието е конституционно гарантирано. За формите на това равенство няма да говорим тук, тъй като те не са свързани с генезиса на разглежданото понятие. В

западната половина на света жените от средната класа все още са обвързани с ролевите модели от миналото без възможност за избор. (В Западна Германия като корекция на конституционното равенство между половете през 1958 г. поддържането на домакинството законодателно е определено като задължение на жената.) Прословутото изречение на Симон дьо Бовоар, представителка на лявата интелектуална сцена в следвоенна Франция, че човек не се ражда жена, а става такава, има предвид именно превръщането на съществата от женски пол в еднотипни създания, излети от възпитанието в непроменлив социален калъп. За преодоляването на смятаните за изначални и вечни модели на социално поведение в средната класа и продължаващата неравнопоставеност в хода на и след студентското движение се формира и т.нар. „втора вълна на феминизма“, който излиза със социални и политически искания за реално равенство между половете. Манифестният документ на „старата феминистка“ Алис Шварцер е наречен „Малката разлика и нейните големи последици“ (1975) и в полемичен тон и на базата на поредица интервюта с жени изобличава неравенствата, произтичащи единствено от биологичната принадлежност към женския пол. В хода на политическите и академичните дебати става все по-очевидна нуждата от ясно разграничение между биологията на един човек и неговите социални функции и културно обусловени „приписвания“, тоест нуждата от понятиен инструмент, с помощта на който да бъдат отчетени и анализирани социалните измерения на биологичните обстоятелства в полето на господството и властта. За целта се прибягва към използваното вече в други сфери на знанието на разграничение между биологичен пол и социална роля/функции/права, кратко изразявано чрез английските думи sex и gender. Думата „джендър“ се въвежда като аналитичен термин, използван, за да се аргументира срещу биологизма в разбирането за ролята на жените и произтичащата от него йерархизация в отношенията между половете, срещу биологично обоснованата асиметрия в разпределението на ресурсите и властта. „Социалният пол“ (джендър) стъпва на двата биологични пола, участващи в репродукцията на човешкия род, и позволява да се излезе от биологията и нейните тълкувания, заложени от 19-и век и моделиращи отношенията до ден днешен, и да се разберат социалните роли на половете като исторически променливи и културно обусловени величини. Докато биологичният пол е непроменлива величина (за мнозинството от хората), то социалните роли се променят по хоризонталата – различни в синхронно съществуващи различни култури, и по вертикалата – различни в една и съща култура в различни исторически епохи. „Социалният пол“ обозначава именно мобилната, социално дефинирана част в нашата идентичност, социалния ни пол, свързан с биологичния. Тоест джендърът не „идва“, както възкликва един телевизионен водещ, а винаги е бил тук. В контекста на борбата за равноправие оразличаването между sex и gender дава право и възможност на жените да изберат например дали ще се посветят на семейството и отглеждането на децата си, или ще се опитат да съчетаят майчинство и професионална реализация, като им гарантира равен достъп до всички останали обществени сфери, дейности, функции и ресурси. Те могат да направят този избор осъзнато и без гузната съвест на предишните поколения, че нарушават „вечните“ закони, без наказателно изключване от общностите, в които съществуват. Понятието за „социален пол“ постепенно придобива значение по отношение и на двата пола: да признаем и да работим с понятието „социален пол“ означава да признаем право и на жените, и на мъжете от следващите поколения да променят социалните матрици на живота си, да имат различни и по-богати форми на социално осъществяване, които да ги правят по-пълноценни и следователно по-щастливи. Доколко джендър-мисленето има основание, можем да видим в ежедневния живот, в модата или цветовете, които също сме свикнали да мислим като мъжки и женски, без да отчитаме, че те са социално и културно дефинирани като такива външни и променливи маркери на биологичния пол. Мобилността на тези „приписвания“ беше отчетливо демонстрирана от тазгодишното открито първенство на Австралия по тенис: считаният за бебешки или женски розов цвят е завладял мъжката тенис мода и трябва да признаем, че екипите на мъжете бяха чудесни, а розовите маратонки на Федерер, с които спечели 20-ата си титла от „Големия шлем”, са прекрасни. Изобщо точно мъжката мода много добре илюстрира приливите и отливите в „джендъризацията“ на цветовете: униформите на военните през минали векове са пъстри и шарени, офицерите пристягат талията като госпожиците от същата епоха, да не говорим за аристократичната мода, но идва 19-и век и бюргерът постепенно налага сериозната си представа за живота и тъмните си, безформени и строго закопчани облекла. Днес сме свидетели на малки цветови революции в мъжкото облекло. И така, идвайки от борбата за равенство между двата пола и в хода на преосмислянето на отношенията между тях в западния свят, понятието „социален пол“ навлиза в политическата употреба и става част от политическия жаргон. То е аргументативно средство и е взето на въоръжение първоначално главно от левия политически спектър в спора му с консервативните правителства и партии, настояващи на формулата на „трите К“ (от немски – Kinder, Küche, Kirche), определяла в продължение на десетилетия мястото на жената в обществото - децата, кухнята,

църквата. В последните десетилетия отхвърлянето на правото на жените да имат позиции и функции отвъд предписанието на биологията от дадена политическа сила (или личност) е равносилно на политическо самоубийство. Отхвърлянето на политическата употреба на понятието „социален пол“ говори за практическо отхвърляне на равенството между половете и идеологическа близост до теории, изградени на базата на биологизма като всякакви видове расистки теории и теории на изключването. В политическия речник се предпочита понятието „социален пол“ (или направо gender) пред „пол“, защото самата му употреба имплицира разбирането и приемането на социалните, културни и променливи измерения, допълващи биологичната основа на пола. Това понятие беше ново за страните от бившия социалистически лагер поради изолацията им от останалия свят, но от много десетилетия е в употреба в академичния дискурс и на тези държави. Учудващо и смущаващо е, че точно политиците доскоро не го бяха забелязали, въпреки присъствието му в международни политически документи и дебати. Една от главните критички на разделението на биологичен и социален пол и употребата на понятието „социален пол“ е Джудит Бътлър. В нейното (критично) тълкувание „джендър“ продължава и утвърждава хетероматрицата и преддискурсивното определение на телата, или казано по друг начин, приоритета на природата пред културата. „Джендър“ е твърде опитомено понятие за Бътлър, от него не могат да се очакват подривни обществени въздействия. За всеобщо учудване трябва да заключим, че там където има джендър, т.е. социален пол, основан на биологичния, няма трети пол. А социалният пол остава свързан с биологичния, защото винаги има тяло, върху което се осъществяват социалните вписвания. За теоретичните платформи на ЛГБТ движенията разделението между биологичен и социален пол не е от значение, защото то не рефлектира сексуалността и сексуалното желание. Колкото до транссексуалните личности, медицината направи възможно преминаването от единия биологичен към другия биологичен пол, утвърждавайки тяхната единственост. Радикалната идея на Бътлър за деконструкция на разделението между биологичен и социален пол (тоест отхвърлянето на това разделение поради консервативността му) се корени в схващането й, че природата не може да бъде разглеждана като преддискурсивен феномен, тоест че самата идея за природа и пол е културно създадена. В Германия (познавам дискусиите в немскоезичното пространство) радикалните деконструкции на Бътлър са възприети с голяма доза скептицизъм именно поради свободното от емпирия пространство, в което тя ги разгръща, и неотчитането на реалните социални дадености. Междувременно целият дебат, тръгнал от неравенството между половете, се превърна в съществен разговор за социалното неравенство на базата на различия от расов, етнически, професионален, възрастов, имуществен, образователен и прочие характер в търсене на нови политики за гарантиране на равнопоставеността на индивидите. Към него се добавя и разговорът за новата линия на оразличаване – между човешкото и технологичното. Не е зле и политиците да се осведомят по този въпрос, за да не бъдем въвлечени в скоро време в някоя нова истерия.С оглед на гореказаното не виждам защо трябва да се страхуваме от политическото приложение на понятието „социален пол“. То със сигурност не имплицира подмолни внушения и отваряне на задни вратички. А опасенията за разпад на „българското семейство“ и „традиционните ценности“, свързани с употребата на понятието „социален пол“, са отегчително лицемерни: има ли някой, който да не знае, че тези процеси са в ход много преди българските политици да открият това междувременно остаряло понятие и да го нарочат за черна овца в иначе снежнобелия български политически пейзаж. Безспорният разпад на хуманните ценности, на който сме свидетели, не може да бъде причинен в бъдеще време от което и да е понятие, той е плод на процеси, в които политическата класа в България пряко, виновно и видимо за всички участва, не на последно място чрез арогантна неосведоменост. Ако някой разкаже историята на понятието „социален пол“ от гледна точка на чистата социология, на етнометодологията вероятно ще се очертаят допълнителни генеалогични линии. Споровете около него в различни епистемологични полета са изключително интересни, но те не променят ясно заявената му същност в контекста на европейските документи и документите на редица световни организации (например на Световната здравна организация).

За генезиса на едно понятиеот стр. 1

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев


Салман Рушди

Стара снимка в евтина рамка виси на една от стените в стаята, където работя. Снимката е от 1946 г. и на нея се вижда къщата, в която по онова време още не съм бил роден. Къщата е доста причудлива – триетажна конструкция с фронтон, керемиден покрив и кръгли кулички в двата края, всеки с островърха керемидена шапка. „Миналото е далечна страна – гласи знаменитото първо изречение от романа „Посредникът“1 на Лесли Поулс Хартли – там всичко става по друг начин.“ Снимката обаче ми подсказва, че всъщност е точно обратното – подсеща ме, че чуждо е настоящето ми, а миналото е домът ми, пък бил той и изгубен дом в изгубен град сред мъглите на изгубено време.Преди няколко години отново посетих Бомбай – моя изгубен град, – след като бях прекарал почти половината си живот далеч от него. Скоро след като пристигнах, нещо ме подтикна да отворя телефонния указател и да потърся вътре името на баща си. И за мое най-голямо учудване го намерих; името му, стария ни адрес, същия телефонен номер – сякаш никога не бяхме заминавали за ужасната чужда страна. Това откритие ми се стори зловещо. Все едно предявяваха претенция върху мен, или ме информираха, че събитията от далечния ми живот са илюзии и че тази е истинската реалност. После отидох да посетя къщата от снимката и постоях отпред – нито смеех, нито исках да се представям на новите собственици. (Не исках да виждам как са я унищожили отвътре.) Бях изумен. Снимката, естествено, беше черно-бяла; и паметта ми, подхранвана от подобни образи, бе започнала да вижда детството ми по същия начин – монохроматично. Цветовете на моята история се бяха отцедили от представите ми; сега очите ми бяха щурмувани от цветове – от яркочервените тухли, от окантената с жълто зеленина на кактусите, от великолепната пълзяща бугенвилия. Надявам се, че няма да излезе прекалено романтично, ако кажа, че романът ми „Среднощни деца“ се роди точно в този момент; когато осъзнах колко много ми се иска да си върна миналото, при това не в избелелите сиви тонове на старите снимки от семейния албум, а в целия му блясък, в „Синемаскоп“ и „Техниколор“.Бомбай е град, построен от чужденци върху територии, извоювани в битки с морето. Като човек, живял далеч оттук толкова дълго, че спокойно можеше да се нарече чужденец, бях убеден, че също трябва да извоювам правото си върху града и историята си.Вероятно всички писатели в моята позиция – изгнаници, емигранти или преселници – чувстват някаква липса, стремеж да си върнат изгубеното, да погледнат назад, дори с риска да се превърнат в стълбове от сол. Ако наистина погледнем назад обаче, трябва да го направим с ясното съзнание – което от своя страна поражда много несигурност, – че физическото ни отделяне от Индия неминуемо означава, че няма да успеем да си върнем точно онова, което сме изгубили; накратко, че ще създадем фикции, не действителни градове или села, а невидими такива, въображаеми родини, Индии на мисълта.Пишейки книгата си в Северен Лондон, гледайки през прозореца към град, коренно различен от онези, които създавах на хартия, този проблем непрестанно ме тормозеше, докато не се почувствах длъжен да се изправя пред него в текста, да заявя ясно (въпреки първоначалния ми, донякъде прустовски стремеж да отключа портите на изгубеното време, така че миналото да се появи отново такова, каквото в действителност е било, неповлияно от изопаченията на паметта), че това е роман на паметта и за паметта, така че моята Индия не е нищо повече от това – „моя“ Индия, просто версия, при това една от стотиците милиони възможни версии. Постарах се да направя тази въобразена версия колкото се може по-истинска, но въобразената истина е едновременно достойна за уважение и съмнителна, така че знаех, че моята Индия може да бъде единствено такава, към която аз (вече друг човек, който заради заминаването си от Бомбай така и не се превърна в човека, който вероятно трябваше да бъде) съм склонен да си призная, че принадлежа.Тъкмо затова направих главния си герой Салем ненадежден разказвач; грешките му са грешките на слаба памет, компрометирана от капризите на характера и на съдбата, а наблюденията му са фрагментарни. Може би когато индийският писател, живеещ извън Индия, се опитва да отразява този свят в творбите си, той е принуден да използва счупени огледала, някои от парченцата на които безвъзвратно са били изгубени.Ето го обаче парадокса. Счупеното огледало може да се

1 Хартли, Лесли Поулс. Посредникът. Превод Иванка Савова. Пловдив: Христо Г. Данов, 1986. – Б. пр.

окаже също толкова ценно, колкото и онова, за което се смята, че е без дефекти. Ще се опитам да обясня това през личния си опит. Преди да започна „Среднощни деца“, месеци наред се опитвах просто да си припомня колкото се може повече от Бомбай през 50-те и 60-те години на XX век. Пък и не само Бомбай, а и Кашмир, Делхи и Алигарх, който в книгата си съм преместил в Агра, за да направя по-смешна една шега за Тадж Махал. С изненада установих колко много неща си спомням. Помнех дрехите, които този или онзи бяха носили в определени дни, сцени от училище, цели разговори от Бомбай – при това дословно, или поне така ми се струваше. Помнех дори реклами, филмови плакати, неоновата реклама на „Джип“ на „Марийн Драйв“, рекламите на пасти за зъби „Бинака“ и „Колинос“ и моста за пешеходци над местната жп линия, от едната страна на който се четеше легендарното изречение „Горивото на „Есо“ превръща колата ти в звяр“, а от другата – странно несъответстващото предупреждение: „Карай като за последно и наистина ще ти е за последно“. В паметта ми изведнъж изникваха стари песни – “Good Night, Ladies” („Лека нощ, дами“) в изпълнение на уличен музикант и хитът “Mera Joota Hai Japani” от филма “Mr. 420” („Г-н 420“) (който разказвачът ми спокойно би могъл да използва като източник), която като нищо можеше да бъде музикалната тема на Салем.Знаех, че съм попаднал на златна мина. Идеята ми е обаче, че няма как да помня всички подробности, и че именно заради откъслечния си характер и тяхната фрагментарност тези спомени предизвикаха у мен толкова емоции. Парченцата спомени добиха по-голямо значение и по-голям отзвук, защото представляваха останки. Фрагментарността направи от баналните неща символи, досадното придоби божествени качества. Тук паралелите с археологията са очевидни. Счупените делви от Античността, на базата на които миналото може понякога, но винаги условно, да бъде реконструирано, представляват вълнуващи находки, макар и да са парченца от най-обикновени предмети.Би могло да се твърди, че миналото е страна, от която всички ние сме се изселили, че неговата загуба е част от човешката ни природа. Което очевидно е вярно. Допускам обаче, че писателят, който е далеч от родината си и дори от родния си език, може да преживее тази загуба по-интензивно. В неговите очи тя е по-конкретна заради физическия факт на прекъсване, заради това, че настоящето му се случва на различно място от миналото му, заради това, че е „другаде“. Това може да му позволи да говори правилно и точно по тази важна и интересна за всички хора тема.Позволете ми да отида още по-далеч. Счупеното огледало не е единствено огледало на носталгията. Убеден съм, че то е и полезен инструмент, с който можем да си служим в настоящето.Джон Фаулз започва „Даниъл Мартин“ с думите: „Прозрение2 – защото всичко друго е безнадеждност“3. Човешките същества обаче не възприемат нещата в тяхната цялост. Не сме богове, а ранени твари, пукнати лещи, през които всичко изглежда на парчета. Частични и пристрастни същества. Смисълът е нестабилно здание, построено от отпадъци, принципи, травми от детството, вестникарски статии, случайни забележки, стари филми, малки победи, омразни и обични хора. Може би тъкмо понеже усещането ни за нещата е изградено от такива неподходящи материали, сме готови да го защитаваме така ожесточено, дори до смърт. Позицията на Фаулз ми се струва подчинена на илюзията за съществуването на гуру. Писателите вече не са мъдреци, които разпространяват мъдростта на вековете. И на онези от нас, които поради смяната на културната среда са били принудени да приемат условната природа на всички истини, на всички факти, може би модернизмът им е бил наложен. Не можем да предявим права върху Олимп, затова сме свободни да описваме своите светове така, както всички ние – писатели или не – ги възприемаме ден след ден.На едно място в „Среднощни деца“ героят ми Салем използва киноекрана като метафора за възприятието: „Представете си, че сте в голямо кино, седейки първо на задните редове и постепенно се придвижвате ред по ред напред, докато носът ви е почти притиснат в екрана. Постепенно лицата на звездите се разтварят в танцуващи зрънца; дребни детайли приемат нелепи измерения; илюзията се размива, или по-скоро става ясно, че самата илюзия е действителност.“4 Движението към киноекрана е метафора за движението на разказвача през времето към настоящето, а самата книга, колкото повече се доближава до съвременността, съвсем умишлено изгубва дълбоката си перспектива и става „по-частична“. Не съм се опитвал да опиша извънредното положение в Индия (например) по същия начин, по който съм описвал събития, случили се половин век по-рано. Стори ми се нечестно да се преструвам, че е възможно

2 На англ. “whole sight” – букв. „цялостно зрение“. – Б. пр.3 Фаулз, Джон. Даниъл Мартин. Превод Юлия Тошева и Красимира Абаджиева. Пловдив: Христо Г. Данов, 1982. – Б. пр.4 Рушди, Салман. Среднощни деца. Превод Асен Георгиев. София: Постскриптум, 2003. – Б. пр.

нещата да се видят в тяхната цялост, когато пиша за миналия ден. Вместо това избрах да покажа само отделни откъси и парчета от конкретната сцена.Веднъж участвах в конференция, посветена на модерното писане в „Ню Колидж“, Оксфорд. Много писатели, включително и аз, откровено говореха по такива въпроси като необходимостта от нови начини за описване на света. Драматургът Хауърд Брентън изказа предположението, че тази цел е донякъде ограничена – нима литературата се стреми единствено да описва? Развълнувани, писателите веднага заговориха за политика.Ще се опитам да приложа въпроса на Брентън към индийските писатели в Англия, които пишат за Индия. Биха ли могли те да направят нещо повече от това да описват от разстояние света, който са напуснали? Или разстоянието отваря други врати?Това, разбира се, са политически въпроси и трябва да намерят отговори, които поне отчасти са политически. Първо, трябва да кажа, че описанието само по себе си е политически акт. Чернокожият американски писател Ричард Райт твърди, че афроамериканците и белите американци вечно са в конфликт относно естеството на реалността. Описанията им са несъвместими. Така става ясно, че описването на един свят по нов и по-пълен начин е необходимата първа крачка към променянето му. Във време, когато държавата взема реалността в собствените си ръце и започва да я изопачава, когато променя миналото, така че да отговаря на настоящите й нужди, създаването на алтернативни реалности на изкуството, включително на романи за паметта, се политизира. „Борбата на човека срещу властта – пише Милан Кундера – е борба на паметта срещу забравата.“5 Писателите и политиците са естествени врагове. И двете групи се опитват да създадат света по свой образ и подобие, водят борба за една и съща територия. И романът е един от начините да се отрече официлната версия на истината – тази на политиците.„Държавната истина“ за войната в Бангладеш например е, че никакви зверства не са били извършени от армията на Пакистан в тогавашния Източен Пакистан. Тази версия е официално приета от много хора, които наричат себе си интелектуалци. Официалната версия за извънредното положение в Индия бе ясно изразена от г-жа Ганди по време на едно неотдавнашно интервю за Би Би Си. В него тя казва, че около нея имало хора, които твърдели, че по време на извънредното положение са се случвали неприятни неща – насилствена стерилизация и други подобни. Това обаче, заявява тя, е пълна лъжа. Нищо такова не се е случило. Водещият г-н Робърт Кий не подлага под съмнение нейното изказване. Вместо това казва на г-жа Ганди и зрителите на „Панорама“, че тя многократно е доказала правото си да се нарича демократ.Така че литературата може, и вероятно трябва, да опровергава официалните факти. Дали обаче това е задача и на онези от нас, които пишат извън границите на Индия? Или в тази ситуация ние сме просто лаици, защото не сме там, докато събитията се случват, защото когато говорим открито, не поемаме никакъв риск, защото сигурността ни не е застрашена? Какво право изобщо имаме да говорим?Отговорът ми е много прост. Литературата сама утвърждава себе си. Имам предвид, че стойността на една книга не се определя от това дали е написана от подходящия човек, а от качеството на написаното. Съществуват както редица ужасни книги, вдъхновени от личен опит, така и изключителни прояви на въображението, разглеждащи теми, към които авторът е бил принуден да подходи отвън.Литературата не се стреми да дава на определени групи от хора авторските права върху определени теми. А колкото до риска – истинските рискове творецът поема в процеса на работата си, когато изпробва границите на възможното, когато се стреми да направи повече неща мислими. Книгите стават добри, когато се приближат до ръба и рискуват да паднат оттатък – когато излагат на опасност твореца заради нещата, които той, като такъв, е или не е бил готов да направи.Така че, ако трябва да говоря от името на индийските писатели в Англия, бих казал ето това, парафразирайки героя Х. Хетър на Г. В. Десани: Преселенията от 50-те и 60-те години на XX в. се случиха. „Ние сме. Ние сме тук.“ И не сме готови да бъдем лишени от никоя част от наследството си, което включва както правото на родено в Брадфорд индийче да бъде третирано като равноправен член на британското общество, така и правото на всеки член на постдиаспората да се връща към корените си в своето изкуство, както винаги са правели писателите по света, живеещи извън родината си. (Сещам се например за Данциг на Гюнтер Грас, който по-късно става Гданск, за изоставения Дъблин на Джойс, за Исак Башевис Сингер и Максин Хонг Кингстън, за Милан Кундера и много други. Списъкът е дълъг.)Позволете ми моментално да смекча леко дефанзивната нотка, която се промъкна в последните ми няколко забележки. Индийският писател винаги гледа назад към 5 Кундера, Милан. Книга за смеха и забравата. Превод Боян Знеполски. София: Колибри, 2014. – Б. пр.

Въображаеми родини


Индия през очилата на вината. (Разбира се, отново имам предвид себе си.) Сега говоря за онези от нас, които емигрираха… и подозирам, че има моменти, в които това решение на всички ни изглежда като грешка, в които сами на себе си започваме да гледаме като на мъже и жени след грехопадението. Ние сме индуси, прекосили черната вода, мюсюлмани, които ядат свинско. И като резултат – както става ясно и от факта, че си послужих с християнската идея за грехопадението – днес отчасти принадлежим на Запада. Идентичността ни е едновременно множествена и частична. Понякога имаме чувството, че носим в себе си две култури. Друг път, че падаме между два стола. Колкото и нестабилна да е тази почва обаче, за един писател тя съвсем не е неплодородна. Ако задачата на литературата отчасти се състои в това да намира нови гледни точки към реалността, то тогава нашата дистанция, нашата далечна географска перспектива може да ни ги подсигури. Или пък просто сме принудени да мислим така, за да вършим работата си.„Среднощни деца“ представя темата си през очите на един светски човек. Аз принадлежа към поколението индийци, възпитавани в светски ценности. Едно от нещата, които харесвах, и все още харесвам, в Индия е, че в основите й лежи нерелигиозната философия. Не съм отраснал в строго мюсюлманска среда. Индуизмът не ми е чужд, но не гледам на него и като на по-важен от ислямското си наследство. Вярвам, че причината за това е самият Бомбай – метрополия, в която множеството от различни религии и култури създава учудващо светска атмосфера. Салем Синай си служи еклектично с всякакви елементи от всякакви източници. Вероятно за неговия автор е било по-лесно да направи това, бидейки извън модерна Индия, а не вътре в нея.Ще ми се да кажа едно последно нещо за описанията на Индия в „Среднощни деца“. Нещо за песимизма. В Индия към книгата бяха отправени критики заради чувството на безнадеждност в нея. И безнадеждността на писателя-извън-страната вероятно наистина изглежда малко несериозна и повърхностна. Аз обаче не смятам книгата за безнадеждна или нихилистична. Гледната точка на разказвача не съвпада изцяло с тази на автора. В текста се опитах да създам напрежение, парадоксално противопоставяне на формата и съдържанието на повествованието. Историята на Салем наистина го довежда до отчаяние. Но тя е разказана така, че да отразява – дотолкова, доколкото ми позволиха възможностите – таланта на индийците за неспирно възраждане. Затова повествованието постоянно поднася нови истории, затова е толкова „изобилно“. Формата – богата, загатваща за безграничните възможности на страната – е оптимистичната противотежест на личната трагедия на Салем. Не мисля, че книга, написана по такъв начин, наистина може да бъде наречена безнадеждна.Индийските писатели в Англия в никакъв случай не си приличат по всичко. Някои от нас например са пакистанци. Други са от Бангладеш. Трети от Западна, Източна или дори Южна Африка. В. С. Найпол пък вече е нещо съвсем друго. Думата „индиец“ се оказва доста неясно понятие. Индийските писатели в Англия включват политически емигранти, първо поколение преселници, богати изгнаници, които често остават тук само временно, натурализирани британци и родени тук хора, които може и никога да не са виждали субконтинента. Каквото и да кажа, едва ли ще важи в еднаква степен за всички тези категории. Тази разнообразна общност обаче е интересна с това, че съществуването й напълно променя правилата на играта и за в бъдеще индо-британската литература ще идва както от Лондон, Бирмингам и Йоркшир, така и от Делхи и Бомбай.Една от промените е свързана с отношението към употребата на английския език. Много хора дискутират доколко този език е приложим към чисто индийски теми. Надявам се, всички ние споделяме мнението, че е невъзможно да използваме езика така, както англичаните в миналото. Че е необходимо той да се преправи за собствените ни цели. Ние, индийците, които наистина използваме английския, правим това въпреки смесените си чувства към него, или пък вероятно тъкмо заради тях, защото в сблъсъка си с езика намираме отражение на други сблъсъци, този път в реалността, сблъсъци между културите вътре в нас и влиянията, действащи върху обществата ни. Може би преборването с английския език ще завърши процеса на нашето освобождаване.Британският писател от индийски произход обаче така или иначе няма друг избор, освен да приеме английския. Неговите или нейните деца ще отраснат с него, вероятно ще го говорят като първи език. В изграждането на идентичността на британците с индийски произход английският език също е от изключителна важност. Той трябва въпреки всичко да бъде приет. (Думата „превод“ идва от латински език и означава „пренасям оттатък“. Пренесени на другия край на света, ние сме преведени хора. Обикновено се допуска, че при превода винаги се губи по нещо. Аз обаче упорито твърдя, че нещо може и да се спечели.)Да бъдеш индийски писател в това общество

означава всеки ден да си изправен пред проблемите на дефинирането. Какво означава да си „индиец“ извън Индия? Как може да се съхрани една култура, без да закостенее? Как можем да дискутираме нуждата от промяна вътре в нас и в обществото ни, без привидно да се превърнем в играчки в ръцете на враговете на нацията ни? Какви са последиците – духовни и фактически – от отказа да се помирим със западните идеи и практики? Какви са последиците от възприемането на тези идеи и практики и загърбването на онези, които сме донесли със себе си? Тези въпроси всъщност могат да се обобщят в един-единствен екзистенциален въпрос: Как да живеем в този свят?Нямам намерение да предлагам отговори на тези въпроси. Искам просто да кажа, че това са част от проблемите, с които всеки от нас неизбежно се сблъсква.Сега ми се ще да насоча вниманието си навън и набързо да кажа нещо за взаимоотношенията между индийския писател и преобладаващо бялата култура, в която той живее и с която работата му рано или късно ще трябва да се занимае.Подобно на много мои връстници, родени в средната класа на Бомбай, и аз отраснах добре запознат и дори дружелюбно настроен към една определена Англия: една мечтана Англия на мачовете по крикет на стадиона „Лордс“, коментирани от Джон Арлът, на които Фреди Труман хвърля топката към Поли Умригар отново и отново и без успех; на Инид Блайтън и Били Бънтър6, където дори бяхме готови да се усмихнем снизходително на описанията на герои като Хари Джамсет Рам Сингх, „мургавия наваб от Бханипур“. Исках да дойда в Англия. Направо нямах търпение. И ако трябва да съм честен, тук се държат добре с мен; но ми е трудно да бъда истински признателен за това. Не мога да се отърва от чувството, че относително лесният ми досега път не е резултат от толерантността и честното отношение, с които се слави мечтаната Англия, а на социалната ми класа, несвойствено светлата ми кожа и „английския“ ми английски акцент. Без което и да е от тези, нещата щяха да стоят по съвсем различен начин. Защото мечтаната Англия, разбира се, не е нищо повече от мечта.За жалост, тази мечта е сън, от който прекалено много бели британци отказват да се събудят. Наскоро по време на живо радиопредаване един комик съвсем сериозно ме попита защо не обичам да ме наричат „снежинка“. Каза, че винаги е намирал думата за очарователна, почти гальовна. „Миналия ден ходих до зоологическата градина – каза ми той – и един от пазачите ми сподели, че снежинките се разбирали най-добре с животните – пъхали си пръстите в ушите им, мърдали ги насам-натам и животните се чувствали като у дома си.“ Духът на Хари Джамсет Рам Сингх още броди измежду нас.Както установява Ричард Райт преди години, афроамериканците и белите американци вече не гледат на обществото с еднакви очи. Фантазията или смесването на фантазия и натурализъм е един от начините да се справим с тези проблеми. Той дава възможност да дадем израз в работата си на проблемите, пред които всички сме изправени: как да създадем нов, „модерен“ свят от една стара цивилизация на легенди, от стара култура, която сме пренесли в сърцето на по-нова. Каквито и технически решения да намерим обаче, индийските писатели по тези острови, подобно на други, преселили се от юг на север, са способни да пишат от нещо като двойна перспектива. Защото в това общество те – ние – сме едновременно вътрешни и външни хора. Именно това стереоскопично зрение вероятно можем да предложим на мястото на „прозрението“7.Бих искал да изложа една последна идея, която на пръв поглед може да изглежда в противоречие с нещата, които казах досега. И тя е следната: от многобройните капани, заложени пред нас, най-големият и най-опасен е възприемането на гето манталитет. Вярвам, че да забравим, че съществува свят извън пределите на общността, към която принадлежим, да се ограничим в тясно дефинирани културни граници, би било равносилно на доброволно встъпване в онази форма на вътрешно изгнание, която в Южна Африка се нарича „племенна родина“. Трябва да внимаваме да не създадем, подтиквани от най-благородни подбуди, британско-индийски литературен еквивалент на Бопутатсвана или Транскей.Моментално тук изниква въпросът за кого пишем. Моят кратък отговор е, че никога не съм имал предвид конкретен читател. Разполагам с идеи, хора, събития, форми и пиша за тях с надеждата, че готовата творба ще представлява интерес и за други хора. Кои други обаче? В случая с романа „Среднощни деца“ безспорно чувствах, че ще съм се провалил, ако читателите от субконтинента го отхвърлят, без значение каква ще е реакцията на Запад. Така че бих казал, че пиша за онези хора, които се чувстват част от нещата, за които пиша, но също и за всеки друг, до когото мога да достигна. По този въпрос мнението ми съвпада с това на чернокожия американски писател Ралф Елисън, който в своя сборник с есета “Shadow and Act” („Сянка и дело“)

6 Били Бънтър и Хари Джамсет Рам Сингх са герои на Чарлз Хамилтън от поредицата му за училището „Грейфрайърс“. – Б. пр.7 Или „цялостното зрение“. – Б. пр.

казва, че има нещо ценно в това да си чернокож в Америка в този момент, но че в същото време му се иска да бъде нещо повече. „Още в най-ранна възраст – пише той – у мен се породи желанието да свържа в едно любимите си неща от чернокожата общност с всичко онова, което усещам в света извън нея.“Изкуството е страст на ума. А въображението работи най-добре, когато е най-свободно. Западните писатели винаги са се чувствали свободни да проявяват еклектизъм при избора на тема, място на действието и форма. Западните специалисти по визуални изкуства през този век с готовност черпят от визуалните съкровищници на Африка, Азия и Филипините. Убеден съм, че трябва да си позволим същата свобода.Смятам, че индийските писатели в Англия имат достъп както до собствената си национална история, така и до една друга традиция. Става въпрос за културата и политическата история на явленията миграция, преселване, живот в малцинствена група. С пълно основание можем да наричаме свои предци хугенотите, ирландците, евреите. Миналото, към което принадлежим, е английско минало, историята на имигрантска Великобритания. Суифт, Конрад и Маркс са наши литературни предшественици също толкова, колкото и Тагор и Рам Мохан Рой. Америка, нация на имигранти, е създала велика литература благодарение на явлението културна трансплантация, изследвайки начините, по които хората се справят с един нов свят. Вероятно ще успеем да направим същото, ако открием сходствата си с нашите предшественици в тази страна.Искам да подчертая, че това е само една от многото възможни стратегии. Ние обаче сме непоправимо интернационални писатели във време, в което романът е по-интернационален от всякога (писател като Борхес говори за влиянието, което е оказал върху творчеството му Робърт Луис Стивънсън; Хайнрих Бьол признава, че е повлиян от ирландската литература; кръстосаното опрашване е навсякъде); и навярно няма по-приятна свобода за литературния преселник от това сам да избира родителите си. Моите собствени – избрани отчасти осъзнато, отчасти не – включват Гогол, Сервантес, Кафка, Мелвил, Машаду ди Асис; многоезично родословно дърво, с което да се съизмервам и към което бих бил горд да принадлежа.В последния роман на Сол Белоу “The Dean’s December” („Декември на декана“) има един много красив образ. Главният герой – деканът Корд – чува куче да лае диво някъде в далечината. Той си представя, че лаенето въплъщава протеста на кучето срещу ограничеността на неговото познание. „За бога – казва кучето, – открийте ми още малко от вселената!“ И понеже Белоу, разбира се, всъщност не говори за кучета, или поне не само за кучета, чувствам, че гневът на кучето и неговото желание са и мои, наши, на всички ни. „За Бога, открийте ми още малко от вселената!“

1982Преведе от английски МАЯ НЕНЧЕВА

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев


ЯнуариПрозаA Long Way from Home от Питър Кери (Faber). Писателят два пъти печели наградата „Букър”, а в тази книга изследва австралийската идентичност, на местните, и на белите заселници, разказвайки история за включването на жена в изтощително мотосъстезание през 50-те, чийто маршрут включва обиколка на Австралия. The Reservoir Tapes от Джон Макгрегър (4th Estate). Макгрегър разказва истории, свързани с персонажите от книгата Reservoir 13, спечелила литературната награда „Коста”.Lullaby от Лейла Слимани (Faber). Френският бестселър, спечелил наградата „Гонкур”, проучва разломите в мисленето по въпросите за класата, расата и пола, проследявайки живота на бавачка, която е пагубно привързана към семейството, за което работи. Turning for Home от Барни Норис (Doubleday). Продължението на дебютния роман на драматурга, великолепния Five Rivers Met on a Wooded Plain, се фокусира върху едно семейно събиране. The Unmapped Country от Ан Куин (And Other Stories). Необикновени разкази и непубликувани фрагменти от автор с радикално мислене от 60-те. Kintu от Дженифер Нансубуга Макумби (Oneworld). Проклятие носи страдание на няколко поколения от семейство в Уганда. Книгата проследява последните 250 години от живота на страната, смесва устни разкази, митове и фолклор и е определяна като „най-важната книга в Уганда за последните 50 години”. ПоезияDon’t Call Us Dead от Данес Смит (Chatto). Книгата поставя въпроси, засягащи расите, сексуалността и социалната справедливост и изобразява въображаемите животи в отвъдното на чернокожи мъже, застреляни от полицията.

Събития и годишнини15 Връчване на наградата „Т.С. Елиът”30 Връчване на наградата „Коста” за книга на годината, избрана сред победителите от пет категории: роман, първи роман, биография, поезия и детска литература

ФевруариПрозаThe Largesse of the Sea Maiden от Денис Джонсън (Cape). Култовият американски автор, който почина миналата година, беше възхваляван главно заради единствения си издаден сборник с разкази, Jesu’ Son; Джонсън завършва новия сборник малко преди смъртта си и размишлява в него върху преходността на живота и останките от миналото. The Only Story от Джулиън Барнс (Cape). Главният персонаж се връща назад във юношеството, когато, като отчужден от света младеж, се влюбва до полуда в по-възрастна от него, омъжена жена; книгата постепенно потъва в трагедията на един разбит живот.The Melody от Джим Грейс (Picador). Новата книга от автора на Harvest разказва историята на овдовял музикант, който неволно провокира акция на насилие срещу група аутсайдери, които едва свързват двата края в покрайнините на града.Force of Nature от Джейн Харпър (Little, Brown). The Dry беше един от най-добрите дебюти в криминалния жанр за 2017 г. В новия роман пет жени тръгват на дълго пътешествие, но само четири от тях се завръщат.

Детска литератураThe Wren Hunt от Мери Уотсън (Bloomsbury). Това е дебют в детската литература и разказва историята на момиче, въвлечено в съперничеството между две магически сили.

Събития и годишнини1 Сто години от рождението на Мюриъл Спарк2 Филмова адаптация на пиесата на Р.С. Шериф, Journey’s End, чието действие се развива по време на Първата световна война

МартПрозаDead Men’s Trousers от Ървин Уелш (Cape). Групата от „Трейнспотинг” се завръща: Рентън сега „пътува около света”, а Бегби е известен художник. След като Сик Боу и Спъд си опитват късмета в света на „търговията с органи”, кой носи панталоните на мъртвите мъже?Bizarre Romance от Одри Нифенегър и Еди Кембъл (Cape). Размисли върху живота и любовта в проза и във формата на комикс от авторката на „Пътешественикът във времето и неговата жена” и нейния съпруг художник, автор на графични романи.The Western Wind от Саманта Харви (Cape). В Съмърсет мъж се удавя, а свещеникът на селището трябва да разбули... средновековна мистерия. Книга, създадена от един от най-изтънчените британски стилисти. Upstate от Джеймс Ууд (Cape). За някои животът изглежда много по-труден, отколкото за други. Водещият литературен критик изследва пораженията на депресията и въпроса за смисъла на живота в роман за

семейните взаимоотношения.Almost Love от Луиз О’Нийл (Riverrun). Първият роман за възрастни от автора на стъписващата книга за юноши, Asking for It, занимаваща се с проблема за похищението и

изнасилването, проследява злоупотребата с власт в отношенията между млада жена и по-възрастен мъж.

ПоезияAnecdotal Evidence от Уенди Коуп (Faber). В първия сборник на Коуп, който излиза след 2011 г., тя отдава почит на фигури като Шекспир и Ерик Морекамб.

Детска литератураChildren of Blood and Bone от Томи Адейеми (Macmillan). Епическо фентъзи, дебют на авторката в детската литература, вдъхновено от историята и митовете на Западна Африка.

Събития и годишниниСто години от публикуването на Married Love („Съпружеска любов”) от Мери Стоупс13 „Макбет” открива сезона на „Кралския Шекспиров театър”, през който всички нови продукции са режисирани от жени, включително и мюзикълът, посветен на Джоан Литълууд18 250 години от смъртта на Лорънс Стърн28 150 години от рождението на Максим Горки

АприлПрозаAgency от Уилям Гибсън (Viking). Новият роман от колоса на научната фантастика прескача от свят, в който Хилари Клинтън печели изборите в САЩ, към Лондон две столетия напред във времето, когато по-голямата част от човечеството е загинало.Circe от Маделин Милър (Bloomsbury). The Song of Achilles („Песента на Ахил”) спечели наградата „Ориндж” през 2012 г.; продължението остава в света на Омир, за да изследва историята на нимфата магьосница, която превръща спътниците на Одисей в прасета.I Still Dream от Джеймс Смит (Borough). 17-годишно момиче създава система за изкуствен интелект в своята спалня: с течение на десетилетията тя „пораства” заедно с него. Изследване на изкуствения и човешки интелект, което се простира в миналото и бъдещето.Never Greener от Рут Джоунс (Bantam). Дебютен роман, който разглежда втория шанс в живота, и е написан от актьора и сценариста, известен най-вече от британския телевизионен филм „Гавин и Стейси”. The Trick to Time от Кит де Ваал (Viking). В продължението на My Name Is Leon млада ирландка през 70-те години в Бирмингам e увлечена във вихъра на любовна история, която има трагичен край.Macbeth от Джо Несбо (Hogarth). Проектът за „романизирането” на Шекспир продължава. Норвежкият писател на криминални романи си представя антигероя от шотландската пиеса като наркозависим мъж, който става полицай.Patient X от Дейвид Пийс (Faber). Авторът на GB84 и The Damned Utd е вдъхновен от живота и произведенията на големия японски писател Рюноске Акутагава, известен най-вече с творбата си „Рашомон”.

ПоезияEuropa от Шон О’Брайън (Picador). Носителят на множество награди поет гледа в миналото и обсъжда несигурните бъдещи връзки между Британия и континентална Европа. Събития и годишнини10-12 Лондонски панаир на книгата с фокус върху балтийските държави20 По екраните излиза филмът Guernsey на Майк Нюъл, чието действие се развива през 40-те и се базира на романа „Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи”23 Обявяване на шортлиста на „Наградата за женска проза”1

МайПроза Last Stories от Уилям Тревър (Viking). Едно от събитията на годината в издателския бизнес: посмъртен сборник, събрал последните 10 разказа на ирландския майстор на късата форма.Whistle in the Dark от Ема Хийли (Viking). Продължението на „Елизабет е изчезнала” е роман, в който е разказана историята на 15-годишно момиче, което изчезва без следа и след завръщането си е много променено.Kudos от Рейчъл Къск (Faber). В последния том от трилогията на Къск писателка пътува из размирна Европа, а авторката изследва начините, по които конструираме нашите идентичности. The Neighbourhood от Марио Варгас Льоса (Faber). Последната книга от перуанския носител на Нобелова награда за литература проследява живота на две заможни двойки в Лима през 90-те, въвлечени в схеми на корупция и любовни авантюри.A Shout in the Ruins от Кевин Пауърс (Sceptre). Шест години след като спечели литературната награда на вестник „Гардиън” със своя роман за Ирак The Yellow Birds, бившият войник от американската армия пише за насилието по време на Гражданската война в САЩ.

Детска литератураThe Colour of the Sun от Дейвид Алмънд (Hodder). В един слънчев ден реално и въображаемо се сливат за едно малко момче в новия роман на автора на „Скелиг”.

1 През периода 1996–2006 и 2009–12 г. тази награда носи името „Ориндж”. – Б. пр.

Събития и годишнини75 години от първата публикация (в САЩ) на „Четири квартета” на Т.С. Елиът 8 Връчване на наградата Rathbones Folio22 Церемония по връчване на международната награда „Ман Букър”24 Откриване на литературния фестивал в английското градче ХейонУай (фестивалът продължава до 3 юни)

ЮниПроза

The President Is Missing от Бил Клинтън и Джеймс Патерсън (Century). Като вътрешен човек бившият президент добавя детайли към политическия трилър, създаден от автора на бестселъри. Warlight от Майкъл Ондатджи (Cape). Първият му роман от 2012 г. насам, когато излезе „Котешката маса”, разказва за живота на две деца в годините след Втората световна война, изоставени от родителите си и поверени на грижите на ексцентричен човек, който вероятно е замесен в престъпления.Girl, Balancing and Other Stories от Хелън Дънмор (Hutchinson). Дънмор посмъртно спечели наградата „Коста” за поезия за Inside the Wave; този сборник с разкази ще бъде публикуван година след нейната смърт.Crudo от Оливия Лейнг (Macmillan). Действието се развива по време на трескавото лято на 2017 г. Авторката на The Lonely City предлага автобиографична проза и разказва историята на жена, която навършва 40 и открива интимност в свят, който, изглежда, излиза от контрол.You Know You Want This от Кристин Рупениън (Cape). Дебютният сборник с разкази от автора на най-обсъждания разказ през 2017 г., Cat Person, ще бъде публикуван през 2018 г.

Събития и годишнини6 Обявяване на победителката в конкурса за „Наградата за женска проза”15 Премиера на филма по книгата „На плажа Чезъл” – адаптацията на романа е направена от самия Иън Макюън, а в главните роли са Сърша Ронан и Били Хоул

ЮлиПроза

My Year of Rest and Relaxation от Отесса Мошфег (Cape). Чернокожата Айлийн съставя шортлистата на наградата „Ман Букър” за 2016 г.; този мрачен нов роман разказва за привилегирована жена, чието отчуждение от света е задълбочено от приема на лекарства и от един ужасен психиатър.CoDex 1962 от Сьон (Sceptre), авторът на Moonstone. Роман, който смесва различни жанрове и разказва за дете, направено от глина, и доведено в Исландия по време на Втората световна война от неговия баща евреин.Days of Awe от А. М. Хоумс (Granta). Мрачно-комични разкази за съвременна Америка от носителка на Наградата за женска проза.So Much Life Left Over от Луис де Берниер (Harvill Secker). Продължение на The Dust that Falls from Dreams от 2015 г. Романът пресъздава горчивия и сладък живот на семейство в Британия между двете световни войни.

Събития и годишнини6 Премиера на „Мери Шели”, биографичен филм, който отбелязва 200-годишнината от издаването на „Франкенщайн”. В ролите ше видим Ел Фанинг и Дъглас Бут28 50 години от успешното обжалване на Джон Мортимър на забраната за разпространението на Last Exit to Brooklyn от Хърбърт Шелби поради неприлично съдържание30 200 години от рождението на Емили Бронте

АвгустПроза

The Fruits of my Labour от Карл Уве Кнаусгор (Harvill Secker). Последният том на епическата автобиографична поредица на норвежкия автор включва дълго есе върху Хитлер и размисли за ефектите от популярността на предишните му книги върху личния му живот.Now We Shall Be Entirely Free от Андрю Милър (Sceptre). Носителят на наградите „Коста” и „ИМПАК” е известен със своите забележителни исторически романи; в тази книга войник, който се прибира у дома след кървавите битки срещу Наполеон през 1809 г., бяга от своите демони към Хебридските острови.Washington Black от Еси Едугиън (Serpent’s Tail). Авторката на Half-Blood Blues, която беше включена в шортлиста на наградата „Ман Букър”, се завръща с роман, разказващ за криминален случай от 19. век, който е свързан с момче, работещо като роб в плантация за захарна тръстика в Барбадос. То става прислужник на ексцентричен привърженик на отмяната на робството, който е обсебен от летенето.The Silence of the Girls от Пат Баркър (Hamish Hamilton). Модата по пренаписване на старогръцките митове продължава: големият хроникьор на войните от 20. век преразказва „Илиада” от перспективата на Бризеида, пленената дъщеря на Бриз, владетел на съюзния на Троя град Лирнес, за която се борят Ахил и Агамемнон.

ПоезияPlaytime от Андрю Макмилън (Cape). Носителят на литературната награда на вестник „Гардиън” ни предлага сборник със стихове, изследващ трудностите да бъдеш / необикновено дете.

2 0 1 8 - а в к н и г и : ли т е р а т у р е н к а ле н д а р


ПоезияPhilip Larkin: Letters Home 1936–1977, под редакцията на Джеймс Бут (Faber). Сборник, който представя последните важни непубликувани досега текстове от архива на Ларкин, сред които са писма до семейството му, главно до баща му, когото той определя като „консервативен анархист”, и до обичната му майка.

Събития и годишнини50 години от публикуването на „Магьосникът от Землемория” на Урсула ле Гуин4 100 години от смъртта на Уилфред Оуен, седмица преди да приключат военните действия9 100 години от смъртта на френския поет Гийом Аполинер, който е ранен по време на войната, но умира от испански грип16 Премиера на филма Fantastic Beasts: The Crimes of Grindelwald, чиято сценаристка отново е Дж. К. Роулинг

ДекемвриСъбития и годишнини11 Сто години от рождението на Александър Солженицин, носител на Нобелова награда за литература през 1970 г.20 50 години от смъртта на Джон Стайнбек, лауреат на Нобеловата награда за литература от 1962 г.

Преведе от английски РУЖА МУСКУРОВА

Преводът е на правен по „Гардиън“, 6.01.2018

Детска литератураThe Lost Magician от Пиърс Торди (Quercus). През 1945 г. група деца потегля на фантастично пътешествие, прекрачвайки прага на магическа библиотека. Там децата откриват застрашения свят на приказките. Книгата е написана от автора на трилогията The Last Wild.

Събития и годишнини11 Открива се Международният литературен фестивал в Единбург, който продължава до 27 август16 25 години от публикуването на „Трейнспотинг” на Ървин Уелш24 Премиера на филма по романа на Наоми Алдърман, Disobedience с участието на Рейчъл Уейс и Рейчъл Макадамс

СептемвриПрозаTranscription от Кейт Аткинсън (Doubleday). Аткинсън спечели подред две награди „Коста” за „Живот след живот” и „Божествени отломки”; в този роман жена, която е въвлечена в работата на тайните служби по време на Втората световна война, се сблъсква с последствията на своя идеализъм.This Storm от Джеймс Елрой (William Heinemann). От титана на американската криминална проза ще четем продължението на Perfidia (2014). Книгата разнищва убийството на японско семейство от Лос Анджелис в навечерието на нападението над Пърл Харбър. Paris Echo от Себастиан Фолкс (Hutchinson). Новият роман от автора на „Птича песен” изследва бурната френска история, като съпоставя живота на американката Хана, която се занимава с изследователска дейност и е в Париж по време на германската окупация, с този на Тарик, марокански тийнейджър.Red Birds от Мохамед Ханиф (Bloomsbury). В тази книга се преплитат пътищата на тийнейджър от бежански лагер и американски пилот, който принудително се приземява в пустинята – една черна комедия, в която се оглежда свят в криза.Love Is Blind от Уилям Бойд (Viking). Млад шотландски музикант се насочва към Париж в началото на 20. век, за да открие себе си, и е зашеметен от любов, която го отвежда чак до Русия.

Детска литератураFurther into the Jungle от Катрин Рундел (Macmillan). Истории за персонажи от „Книга за джунглата” на Киплинг, създадени от носителката на наградата „Коста” от 2017 г. за книгата The Explorer.The Restless Girls от Джеси Бъртън (Bloomsbury). Феминистки преразказ на приказката „Дванадесетте танцуващи принцеси” от авторката на „Миниатюристът”.

Събития и годишнини30 150 години от публикуването на първия том на „Малки жени” от Луиза Мей Олкът

ОктомвриПрозаMelmoth от Сара Пери (Serpent’s Tail). Третият роман на авторката на The Essex Serpent е вдъхновен от готическия шедьовър на Чарлс Матурин, Melmoth the Wanderer, и изследва представите за добро и зло чрез наратив, пресъздаващ пътуване във времето.Berta Isla от Хавиер Мариас (Hamish Hamilton). Авторът на „Влюбванията” разказва историята на Томас, наполовина испанец, наполовина англичанин, принуден да работи за британските тайни служби, и на Берта - жената, която обича. Книгата изследва мощта на държавата и един брак, построен върху лъжи. American Weather от Джени Офил (Granta). Офил става известна с книгата Dept. of Speculation от 2014 г. Нейната нова героиня работи в библиотека, люшка се между крайно противоположни политически възгледи и изживява семейна криза в неспокойна съвременна Америка.

Детска литератураThe Tales of Beedle the Bard от Дж. К. Роулинг (Bloomsbury). Крис Ридъл илюстрира приказките на Роулинг в луксозно благотворително издание.

Събития и годишнини5-14 Литературен фестивал в Челтънхам16 Обявяване на победителя в конкурса за наградата „Ман Букър”28 20 години от смъртта на Тед Хюз (1998 г.); три месеца по-късно той печели посмъртно наградата „Уитбред” за Birthday Letters31 50 години от премиерата на първата пиеса на Алан Бенет, Forty Years On

НоемвриПрозаThe Land of the Living от Джорджина Хардинг (Bloomsbury). „Лиричен” роман за войната и паметта – мъж от Норфолк е обсебен от спомените си за времето, което прекарва в джунглите на Индия по време на Втората световна война. Книгата е написана от автора на The Painter of Silence, включен в шортлистата на наградата „Ориндж”.„Да убиеш присмехулник”, илюстрирана от Фред Фордам (William Heinemann). Класиката на Харпър Лий е превърната в графичен роман от художника, който стои зад The Adventures of John Blake на Филип Пулман.

КучетоДж. М. Кутси

На табелата на портата пише: “Chien méchant”1, и кучето определено е méchant. Всеки път, когато минава покрай къщата, то се хвърля с лай към портата, водено от желанието да я достигне и разкъса на парчета. Голямо куче е, сериозно куче, немска овчарка или ротвайлер (тя не познава добре породите). Усеща омраза в най-чист вид, която проблясва в жълтите му очи.После, след като къщата с chien méchant остане зад гърба й, тя размишлява върху тази омраза. Знае, че не е насочена персонално към нея: който и да се доближи до портата, който и да мине пеш или с колело покрай оградата, се сблъсква с нея. Но колко дълбока е тя? Дали е като електрически ток, който потича, когато обектът навлезе в зрителното поле, и спира, когато този обект изчезне зад ъгъла. Дали спазмите от омраза продължават да разтърсват кучето, когато остане самї отново, или гневът утихва изведнъж и то се връща в състояние на покой?Минава с колело покрай къщата два пъти на ден от понеделник до петък, единият – на път към болницата, където работи, а другият – след като смяната й свърши. Тъй като минава оттам толкова редовно, кучето знае кога да я очаква: дори преди да навлезе в зрителното му поле, то е на портата и диша тежко, очаквайки я с нетърпение. Тъй като къщата е построена на наклон, сутрин тя напредва бавно нагоре по хълма; привечер, слава богу, прелита бързо покрай нея. Може и да не знае нищо за кучешките породи, но е съвсем наясно какво задоволство изпитва кучето от срещата си с нея. Това е задоволство от надмощието над нея, от факта, че тя се страхува.Кучето е мъжко и не е кастрирано, доколкото вижда. Дали то разбира, че тя е жена, дали в неговите очи човешките същества принадлежат към един от двата пола, които съответстват на двата пола при кучетата? И по тази причина дали той не изпитва два вида задоволство едновременно – доволство от доминирането на един звяр над друг звяр и доволство от надмощието на мъжкия пол над женския – тя няма представа.Как кучето разбира, въпреки маската й на безразличие, че се страхува от него? Отговорът: защото излъчва миризмата на страх, защото не може да го прикрие. Всеки път, когато кучето се нахвърля срещу нея, 1 Зло куче (фр.) – Б.пр.

студена тръпка пробягва по гърба й и лека миризма се отделя от кожата й, дъх, който кучето долавя веднага. Той го хвърля в екстаза на яростта, този дъх на страх, който идва от същество, намиращо се от другата страна на портата. Тя се страхува от него и кучето знае това. Два пъти на ден то може да очаква този миг: покрай него да премине човешко същество, което изпитва ужас от него, не може да прикрие страха си и излъчва миризма на страх, както кучката излъчва миризма на сексуално желание.Тя е чела Августин. За Августин най-очебийното свидетелство, че сме низвергнати същества, е невъзможността да контролираме движенията на собствените си тела. По-конкретно, мъжът не е способен да контролира движенията на своя енергичен полов член. Този член се държи така, сякаш притежава своя собствена воля; държи се така, сякаш даже е направляван от нечия чужда воля. Мисли за Августин, когато достига подножието на хълма, където е разположена къщата, къщата с кучето. Ще може ли този път да се контролира? Ще има ли достатъчно силна воля, за да не изпусне унизителната миризма на страх? Всеки път чува ръмженето, дълбок гърлен звук, който може да издава както гняв, така и похот, всеки път усеща тъпия звук от удара на тялото му в портата и си казва: не днес.Chien méchant e затворено в двор, в който не расте нищо друго, освен бурени. Един ден тя слиза от колелото, опира го на стената на къщата и чука на вратата. Чака и чака, а на няколко метра от нея кучето пристъпва назад и се нахвърля срещу оградата. Осем сутринта е, необичайно време за появата на непознат човек, който чука на вратата. Въпреки това най-накрая вратата леко се открехва. На приглушената светлина тя различава очертанията на лице, лице на възрастна жена с изпити черти и изтъняла сива коса. – Добро утро – казва тя със своя нелош френски. – Може ли да поговорим за минута?Вратата се отваря по-широко. Тя влиза вътре, в семпло обзаведена стая, където в този момент възрастен мъж в червена плетена жилетка седи на масата с чаша пред себе си. Тя го поздравява; той кима, но не се изправя. – Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано сутринта – казва тя. – Минавам с колелото покрай вашата къща два пъти на ден и всеки път – няма съмнение, че сте чували това – вашето куче ме поздравява.Никой не продумва.– Това продължава вече няколко месеца. Чудя се дали не е дошъл моментът за промяна. Възможно ли е да ме представите на вашето куче, за да привикне с мен, да

разбере, че не съм му враг и няма да го нараня?”Двойката се споглежда. Въздухът в стаята е застоял, сякаш не е проветрявана от години. – То е добро куче – казва жената. – “Un chien de garde”, куче-пазач.Тя разбира, че няма да я представят на chien de garde и няма да се опознаят. Тъй като на тази жена й харесва да я третира като враг, тя ще продължава да бъде враг. – Всеки път, когато минавам покрай къщата, вашето куче побеснява – казва тя. – Сигурна съм, че ме мрази по задължение, но съм ужасена от тази омраза, ужасена и уплашена до смърт. Всеки път преминаването покрай вашата къща се превръща в унизително преживяване. Унизително е толкова много да се страхуваш. Да не можеш да устоиш на този страх. Да не можеш да го надвиеш.Двамата я гледат със смразяващо безразличие. – Това е обществен път – казва тя. – Имам право, когато вървя по този път, да не бъда плашена до смърт, да не бъда унижавана. Във вашата власт е да промените това.– Това е наш път – отговаря жената. – Не сме ви канили тук. Можете да минавате по друг път.Мъжът проговаря за първи път. – Коя сте вие? С какво право идвате тук и ни казвате какво да правим?Понечва да отговори, но той не изчаква нейния отговор.– Вървете си – казва той. – Махайте се оттук!Ръкавът на вълнената му жилетка се разплита; когато замахва с ръка да я отпъди, краят му попада в чашата с кафе. Тя си мисли да му каже за ръкава, но се отказва. Без да обели и дума повече, се оттегля; вратата се затваря зад гърба й. Кучето се хвърля към оградата. Някой ден, си казва кучето, тази ограда ще бъде съборена. Някой ден, си казва кучето, ще я разкъсам на парчета.Опитва се да бъде спокойна, толкова колкото може, въпреки че трепери цялата, въпреки че усеща вълните на страха, които на тласъци се излъчват във въздуха от тялото й; застава срещу кучето и му казва, използвайки човешки думи: „Да се пържиш в ада дано”. След това скача на колелото и се отдалечава нагоре по хълма.

Преведе от английскиРУЖА МУСКУРОВА

Преводът е направен по „Ню Йоркър“, 4.12.2017

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев


Митко Джунгуров

Детската душа понякога се затваря за външния свят. Като домашен аквариум. С прозрачни крехки неми рибчета. Без светлина и озонатор рибочетата си кротуват на дъното, замръзнали като в рисунка. Но цъкне ли някой осветлението и озонатора, лепнат ли се отблизо човешки очи, става магия – светът вътре оживява. Приказка. Непонятна за порасналите, но пък тях любопитството ги гризе ли гризе така им се иска само да надзърнат.Когато един ден Ванюшката неочаквано се влюби в пианото, всички вкъщи ахнаха. А дотогава детето пълзя край него, преди да проходи, хващаше се за столчето му, за да се изправи, пъхаше отдолу ръчица да измъкне я топчето си, я друга играчка. Само столчето го радваше. И все го въртеше. Към самото пиано – нула внимание. Въпреки постоянното и оглушително свирене на майка си... И изведнъж да го хареса?!До този ден Ванюшката си растеше някак незабележимо в домашния хаос. Майка му блъска клавишите по цял ден с надеждата да пробие някъде извън читалището, баща му се вихри над китарата и разпраща по цял свят демозаписи, та добре че баба се премести при тях, поне с приказки детето да възпитава. Инак момчето все ще си замръзва с някоя играчка в ръце и упорито ще мълчи. Преди близо година един ротвайлер така го стресна, че му прекъсна говоренето. Цели месеци детето пищя насън и никакви лекарства не му помогнаха. А след една кошмарна вечер се пробуди, сякаш дал обет за мълчание. Слава богу не изцяло. Полумълчание. И колкото и внимателно да го молят, отказва, понякога само продумва нещо, и то на баба си.И към играчките стана безразличен. Повърти ги из ръцете си и... някак ги забравя. В себе си сякаш потъва, а какво мисли, никой не знае. Детски му работи... Мама и татко ли? Колкото и малко време да имаха досега за него, вече съвсем го забравиха. Аз трябва да пробия, оправдава се баща му. Ами аз, не остава по-назад майката. Кога ще ме забележат?!Имайте търпение момчето да го изживее, посъветва ги психолог, все някога психоканалите му ще се отпушат.И изведнъж детето просто залепна за пианото. От раз. В този ден то бе в стаята с пианото и чоплеше някакво лего, когато мама влетява и пак за конкурс е развихрена. Разлиства тя нотите, колкото да си припомни началото и заблъсква клавишите. Даже не забелязва Ванюшката да е в стаята. Като изкара рондото два пъти, дали щото ръцете й вече се умориха, или че пак не се хареса, го видя до себе си и видът му я порази – Ванюшката странно друг – със зяпнала уста, замръзнал, погълнат. И нали си е импулсивна, тъкмо в този момент й дойде идеята да му покаже какъв инструмент е пианото, че и то си има своите тайни. Ей така й хрумна, като на шега. Вместо да си седи в ъгълчето и да си мълчи, синчето й да научи нещо ново. Какво като е още петгодишен. Моцарт къде по-рано е започнал?! Взема го тя на коленете си и бам, удря един клавиш. После му погалва ръчичката и го подканя и то да опита. Ба-а-ам – несръчно го прави момчето, като натиска и съседен клавиш, та прозвучава по-скоро Бмам-ам. Но майка му очаква сбъркването и е търпелива. По себе си знае как е започнала. Клавишите трябва да бъдат сприятелени. Най-вече с търпение и нежност. А това иска време. Останалото е техника.Постара се майка му на Ванюшката в този ден да го увлече в новата игра, а той нали си е рибок с вечно зейнала уста, захапа лесно примамката, поддаде се, та накрая просто залепна за пианото. Като магнит. Цял час вървя играта им, натискаха те клавишите, къде по-силно, къде по-слабо, изпяваше му тя същите тонове, да усети детето й, че пиано и човек са като партньори в обща игра, и все му следеше изражението дали няма да му омръзне. Не. Пианото направо го завладя. И тя толкова се зарадва, такъв щастлив майчински ден откога не й се бе случвал, че за награда й хрумна да му изсвири Котешкия марш. Нали първата й учителка с него я бе запалила и с измишльотината, че котараците цяла нощ вилнели край камината в някаква си там приказка. На другия ден мама и син подновиха играта. А в главата й все мисълта дали няма да му е вече толкова интересно. Дотогава вкъщи си имаше режим на свирене. Сутрин е мама, следобед – татко. Съседите отдавна им бяха привикнали. Но докато таткото свири на слушалки и може да надува уредбата, доколкото му издържат ушите, как тя да свири на спуснат за заглушаване педал – не става и това си е. С новото, Ванюшкиното свирене, всичко отиде по дяволите. И първи естествено реагира таткото. А бе, вие женчо ли ще го правите? Двете жени вкъщи има предвид. Я го пуснете навън да играе. Тротонетката му ръждяса от чакане. На свой ред и баба ще замърмори, че е по-добре детето на азбука да учат, буквите са винаги преди нотите. Да не искате да тръгне на училище и там да ги учи, че да му се смеят децата.Добре, съгласява се мама. Няма да го поощрявам. Оставям го сам, няма да се занимавам с него, меракът му да се изпари от само себе си. Ей тъй. Като няма кой да му показва и да го слуша как свири, може и да се откаже...

Все пак го пита. Искаш ли сам да свириш, Ванюшка? Момчето кимва. Нали спря да говори. Откакто свикна с жестове, пї му е лесно. Сякаш думите за него

загубиха онзи предишен смисъл. Тях пак си ги обича, но най-вече в приказките на баба, а вечер не минава без поне една. И мама го оставя сам. С пианото. Но се спира отвън, до вратата, да разбере какво ще стане. Тишина. Минута-две. И изведнъж свиренето тръгва. Вчерашните тонове. Същите. Едни след други. Различни. Високи, ниски... Детето се учи, няма що. И не спира. Връща се мама след десет минути. Същото. Удря се клавиш, пауза за вслушване, после друг – отново вслушване. Явно детето привиква към клавишите, сприятелява се с тях, нещо си говорят. Детска му работа. След няколко дни несъгласието на татко и баба някак позаглъхна. Сякаш гузност ги обзе. За детето ли мислят, или за себе си? Щом и сам може да се занимава, няма лошо, нали никому не пречи? А същата вечер за пръв път забелязаха, че на заспиване пръстчетата му мърдат над завивките, продължават да свирят и насън.Седмица вече Ванюшкините уроци не спират. С всеки ден неговите пръстчета все по-ясно и по-вярно натискат клавишите, та мама отново сяда с него. За упражнения с две ръце. Като истинските музиканти. Лявата ръка е за ниските, момчето ми, бам, натиска то, дясната е за високите – ба-ам. Дръж ги като чукчета, повтаря му, и послушкото изпълнява, макар че едва ли знае какво е чук, още по-малко чукчета. Старае се детето да извива ръце, да почуква по клавишите, звукът по-звънък да излиза и да чува от мама похвали, а така, точно така, браво, сега беше супер. След втората седмица, откакто започнаха, мама смята да пробват и мелодия. Че без нея няма музика. Иска да му говори какво за нея е музиката, но просто въздъхва и... се отказва. Готов ли си? Лява ръка – един тон, дясна – три последователни. Пак, същото. Хайде сега, повтори само с лявата. Браво! Вижда тя, че вече и ръцете го заболяват, но то търпи и изпълнява. Зяпнал устата, харесал играта, свири момчето. Не се стърпява мама учителка, прегръща го искрено, на мама аквариумчето загадъчно, на мама послушният, има ли умни рибки в тази глава, а? Маминото моцартче!Най-после е ред на първата гама. Истинското начало. Майка му вече направо е амбицирана. Слушай Ванюшка, ти знаеш да броиш, но в музиката се брои винаги до осем, разбра ли, до осем. Тъй е нагласено. Не питай защо. И тези осем тона правят октава, повторє октава, край ушите й минава неговото тихичко октава, но тя е вдадена и изобщо не отразява думата. И продължава. От тона „до“, ето го „до“, тези два черни клавиша, нагоре са само бели клавиши, само бели, чу ли? Дай си ръката! Полага ги на клавиатурата. Последователно подреждаш пръстите, от третия тон превърташ палеца и започваш пак с него, но вече докрай. Разбра ли? Гледай как го правя! И му показва. Старае се момчето, ама ръчицата му малка и някъде пак грешно два клавиша натиска, ама с повтарянето все по-добре се получава. На петия път и осемте тона прозвучават чисто и вярно. Схватлив е, казва си мама. После му масажира ръката, като му говори, че пианото има много октави и все някой ден ще го разбере. Боже, минава през ума й, дано е музикален. Каква награда ми даваш, Господи? Каква? Най-голямата!И като споменава господ, й хрумва нова игра. Да си... говорят... с... тонове. Никаква психология не й е в главата. Просто хрумка. Ванюшка, изсвирвам ти нещо и ти го показвам с ръце, а ти трябва да отгатнеш какво ти говоря. Това е игра, разбра ли? Като наш таен език. Детето кимва. И тя изсвирва акорд, изчаква го да се съсредоточи и измисля мелодия, кратка, само от три тона. В същото време сочи с ръка устата си, а после и корема. Надява се да е разбрал, че е гладна. И Ванюшката неочаквано се оживява. Закима разбиращо. Дори повтаря същите движения.Сега си ти на ред, не го оставя мама. Да изсвириш нещо, а аз да го разгадая. И си разменят местата на пианото. И той засвирва сякаш нарочно нейните тонове, но с друга мелодия, случайно получила се, но мелодия. После става от столчето и скръства ръце като баба си... като готви. Майка му мълчи и гадае. Но то не се стърпява и последва изумителното. Чува тя от устата му фразата баба готви. От неговорещото си дете. Цели две думи. Ясно и разбираемо. Чудо! В този момент нито й се иска да го прекъсва, нито да се радва пред него. Вижда, че то отново се кани нещо да й каже. Друга загадка. Сериозен и вдаден. Един-единствен клавиш, но често-често: та-та-та... Постоянно натиска клавиша с едната ръка, а с другата описва кръгове и някак смешно върти очи в желанието си да й помогне и улесни. А тя наистина се досеща, но нещо й подсказва пак да го изчака, да се увери докрай, че момчето в този момент е коренно различно. Сякаш нов Ванюшка се ражда пред нея. Преди малко съвсем свободно проговори, а тя не иска да го прекъсва, нито да каже нещо, детето ми, моля те, върни се... Да не би в този момент то да си издишва онзи грозен стрес и... Моля те, Господи, върни ми бърборана Ванюш! Моля те!!! И в същия миг Ванюшката изкрещява – баба... яйца. И пак баба... яйца. Освободил се, възкръснал. Мама го грабва спонтанно и също заповтаря с него баба... яйца и пак баба... яйца, най-сладките думи в този миг, и ... се разплаква. От виковете й влетява и баба и като ги вижда прегърнати, а мама в сълзи, прекръства се и ги прегръща двамата. Отпуши се, отпуши се нашият Ванюшка, викат двете и се надпреварват да го държат в прегръдките си.

Христина Панджаридис

Престъпление и наказание

Престъпление е да не ти се случва напукване замайване цъфтеж престъпление е да убиеш преди да се родиш

Лесно изтриваемо

долната женска устна те съблазнява но ти вече си ял попарата на горната стискаш устни после слагаш червило лесно изтриваемо

Нарушителите се глобяват

поляна с маргаритки коя да откъсна за да не наруша равновесието

* Пролетно напъпва и езикът му става бъбрив

Порастване

Как ще порасна ако ме спасяваш винаги с любовта си

Три минути

Денят нараства с три минути ще мисля още една страница за теб ще изстудя бирата във фризера ще си напомня да ти кажа обичам теколко пъти обичам те се побират в три минути

Забулената жена

Тя е забулена – скрила косите, скулите, бледите или розови бузи, талията и ханша, бедрата, разширените вени от ражданията. Вятърът открива във формите й амфора, ваза, цигулка, пирамида, храм Нали и той, вятърът, е с мъжки очи.

Незнание

Пресмятам мълчанието ти стигам до непознато число

Животът те събира

След надежди любови падания и изгреви тихи страдания животът те събира в един ред

Навици

Навикът да ме обичаш навикът да те обичам изглаждат несъвършенството на диалога навикът да те обичам е първи в списъка с навици с 99 места по-напред от навика да премълчавам

Уроци по пиано


Писта

Между земята и небето цял живот изграждаш писта за излитане

Двойно въже

Завържи ме за себе си усукай лунички белези синьото в твоите пъстрото в моите Двойно въже

Облачно

Заоблачава се между тях повече откъм неговата страна упорито и откъм нейната Чии облаци ще победят

През рамо

След време минаваш на отсрещната страна на чувствата, което не значи, че не боли.

Езици

Любовта е полиглот на кой ли език ще ми проговори

На сухо

Вятърът запази покрива ми и тази нощ бях заспала на брега покрита с книга

Без нож

Отварям консерва по стария начин с нож ръката се противи но успява дали някой ще положи усилие да погледне вътре в мен без ножБерачка на каквото имаМежду лехата с ягоди тя бере рими почиства ги от метафори мие ги с приятелска критика пръста лакира ноктите майка й приготвя бурканите огънят в двора мърмори децата изяждат първо компотите от ягоди стиховете ги рецитира на заспиване под лехата с обрани плодове

От неговия бинокъл

подострени зеленооки мисли и сресани на път стъпки върху устните й два облака опитват сладко от малини

Делнично

Между живота и смъртта много делнични смърти почти невидими непоносими почти

М. Б. Йонеску-Лупяну

Беше подал заявление за раждането на момиченце в Гражданското. Връщаше се през пустия парк към родилния дом. Есенна сутрин.Ходеше по алеята, успоредна на шосето Букурещ – Плоещ. Още малко и излизаше oт парка при Фонтан Миорица.На сивия асфалт пред една пейка беше написано с бяла боя: Обичам те, Диана! и нарисуван контур на сърце.Продължи нататък с ръце в джобовете. Шамполион беше гледал египетските йероглифи със същото недоумение.Не го е писал той. Изпита съжаление.

Мъртви листа. Есен.На една алея, в западната част на парка „Херъстръу“, стои написано с бяла боя: Обичам те, Диана!, под нарисувано сърце.Не е нарисувано от мене. Аз щях да го направя разбито.

За първи път видях надписа вчера. Връщах се от Гражданското. Бях обявил раждането на първото ми дете: момиченце. Ако я бях кръстил Диана, всеки път, когато се обръщам към нея, щях да бъда с крачка по-близо до лудостта. Жена ми щеше да ме прати ти да ми готвиш. Нарекох я Констанца Тайсия: Констанца – като тебе, второто име, онова, което не ползваше, не ти харесваше, Тайсия – на майка ти. Питаха ме дали името на момичето показва влечението на родителите към едноименния морски град. Не! Става дума за влечението на самоубийците към моста над железопътния прелез съименник.Ще бъдеш с мене отсега нататък. Ще те викам всеки ден, без да знаеш. Вероятно ще усетиш!

Избраните от теб венчални пръстени си намериха мястото. Нямаше да понеса да видя халката ти на ръката на друга жена, щях да я гледам като крадла. Дадох ги на свещеник. Стигнаха до ръцете на едни бедни младежи. Надявам се, че са щастливи!

Стоеше неподвижно на брега на езерото, до родилен дом „Кралица Мария“, на слънце и звънеше на стареца. Представляваше Ловното дружество на един процес в Галац. В края на краищата старият директор му отговори. Звучеше съсипан! И поиска извинение, че ще се обади някой друг ден. Старецът повече не отговори на позвъняванията, а в неделя, тъй като и той не си вдигаше телефона, Клаус му изпрати кратък есемес: Умря бай Джиджи!Езерото, няколко двойки големи патици, които на ловна територия нямаше да му позволят да се приближи толкова много до тях, къщите, дърветата, бяха под есенната слънчева светлина с разкъсваща красота.

В коридора на болницата, на етажа с болничните ВИП стаи, един възрастен тип се подпираше на покритата с тапет стена. Гледаше точно в него; поздрави го и се отправи към него. Едва откакто се здрависаха, разбра откъде го знае. Бяха колеги в измамите: курсът по начално обучение за арбитри. За съответния момент, добра идея! После, след като за една нощ се беше променил законът, разбра, че никога няма да си възвърне инвестицията. Двадесет души в една учебна зала. По-опитни в живота и по-хитри: той, онзи възрастен преподавател и един бивш офицер. Мерзавци! Начетени и симпатични мерзавци. Малцина разбираха бъзиците им. Очите му бяха останали от първия ден на курса в една жена, към петдесет, висока и с добре изразени форми. Омъжена. Три деца. Мургаво лице и чип нос. Подстригана до брадичката коса, леко къдрава. Уста с хубаво очертани устни. Сърна на петдесет години, така си я представяше той и беше достатъчно, за да си пробва късмета, който нямаше преди петнайсет години с девойката, за която му напомняше.Един ден го помоли да се настани на чина до нея. Смееше се с широко отворена уста на шегите му и го гледаше право в очите от двайсетина-трийсет сантиметра. Опакото на дланта й се плъзна по ръката му и тя го хвана за лакътя. Погледна го право в очите. Наведе се, докато страната й докосна рамото на английското сако. Неочаквано обърна главата си към прозореца. Сивкавата руса коса го удари като с бич по лицето. Зрелият й аромат проникна в ноздрите му. Погледът му каза всичко. Във въпросния ден я покани на кафе. Благодари му. Прочете признателност в очите й. Quod erat demonstrandum.

Лъжа, със сигурност лъжа на някой адвокат на защитата: връщаше се в офиса да изготви едно възражение. Прибра се вкъщи. Приготви вечеря за прегладнялото семейство. След вечерята, в леглото, изчака послушно съпругът й да изчете започнатата глава. На следващия ден сенките под очите й подчертаваха бръчките. Доволният вид я правеше още по-привлекателна, макар и леко увехнала, каквато си беше. След изпита се сбогуваха. Целуна го веднъж по бузата и ръката

й се плъзна, както в онзи ден, по дължината на неговата ръка. Тръгна си. След няколко крачки се обърна леко. Погледът й каза всичко.

Бързо организираха прощално парти. Потегляха на групи, след като приключеха с устното изпитване.Той и двете момчета – преподавателят и офицерът – останаха последни. На улица „Росети“, пред Централната университетска библиотека, докато им обясняваше нещо и жестикулираше, ритна едно дете. Стана му кофти. Не го беше видял! Умната му майка влачеше шейсетсантиметрово мъниче по претъпкания тротоар.В пицарията, около час и половина. Нямаха вече какво да си кажат. Превръщаха се в непознатите от първия учебен ден. Те, тримата, си тръгнаха последни. В оня съботен следобед никой не ги очакваше. Разделиха се с обещанието да се срещнат отново на по бира. Това беше преди година и половина.

Говориха си условно, към десетина минути, за курса, за общи познати и за посредничеството. Нито единият, нито другият, знаеха как да приключат разговора. На преподавателя му се беше родила внучка. Да му е жива и здрава! Зет му дойде да го вземе.

В болничната стая на съпругата си, сам с мислите си, с писалка Иноксхром и малка тетрадка, формат А5, с която не се разделяше. През прозореца се виждаше куполът на сградата на летище „Бъняса“. Самолет с малки размери, червена „Чесна“, прелетя ниско над болницата. Предстоеше му кацане. Робърт Хенсън, сериен убиец, използвал самолета като средство за транспортиране на жертвите. Единственият сериен убиец, който е използвал самолет. Замисли се за лова, за стария директор на дружеството, който в онзи момент, още приживе, уморен, с изгубен поглед и хванал главата си с ръце, отговаряше на съпругата си, която го питаше: Как си?...: Ами, чакам Смъртта!Идеална есенна сутрин; начало на сезона за лов на фазани.Пред очите му се появи Лиз. Друга засечка. Започваше да пресмята засечките. Огладня. Отиде да си купи пица от булевард „Йон Йонеску“, от „Бор“. Докато му извадят пицата „Четири сезона“ от пещта, говореше по телефона с неговите другари, ловците, и се възхищаваше на формите на една от служителките на заведението. Беше почти обедно време. Автомобилният трафик се засилваше. Газовете от ауспусите изпълваха белите му дробове.Получи пица в картонена кутия и малка „Кока-Кола“, почерпка от заведението. По пътя на връщане забелязваше промените в някога познатия му градски пейзаж. Преди седемнайсет години имаше приятелка, която живееше в Бъняса. Прекосяването на града с обществения транспорт от края на 90-те години беше предизвикателство. Един ден ядосан беше вървял пеша до вкъщи. Влязоха в парк „Херъстръу“ през разредената ограда, по непавирани пътеки, измежду храсталаци, до железопътните релси, отвъд които беше цивилизованият свят. Боби, неговият приятел, го беше предупредил. Районът не беше безопасен, можеха да го счупят от бой, да го хвърлят в езерото, а с момичето можеха да блудстват групово. След като я срещна, Боби се съгласи с нея. Беше в безопасност с нея.Раздялата не му се беше отразила много добре. Младо момиче с фигура на атлет.

Родителите му отидоха на село. Майка им беше оставила тава с домашно приготвена пица. Първият мъж в живота на момичето, твърде мил и прекалено голям за нея; и я виждаха как изпада в екстаз в неприлични пози. Една съседка трябваше да следи дискретно движенията в апартамента. Страх лозе пази. Бойното на вид момиче се страхуваше. Дори през ум не й минаваше да прекара нощта с него.Тръгна си нервен.Валеше дъжд. Вървеше бавно.От кутията с пурети Henry Wintermans, в която се побираха два пакета кофти местни цигари без филтър марка „Бран“, извади цигара. Запали си я пред статуята на Последния пазител на столицата, която символизира съпротивата срещу германските и австро-унгарските войски през Първата световна война; тогава статуята се е намирала на кръстовището на булеварда с шосето Букурещ – Плоещ. Сега статуята е преместена в обществената градинка пред летището, заедно с нея и тленните останки на сержант-кавалеристът Николае Паяну, паднал в битката пред портите на напуснатия от властите град.Само последният пазител все още знае къде е паднал, обаче оттам, горе, не може да ни каже и за него няма значение. Изгубил е живота си, единствения, който е имал.Чака дълго на края на линията тръгването на последния автобус към центъра на града. Светлина от фарове по мокрия асфалт.Оттогава не беше стъпвал там. Беше минавал набързо два пъти, и двата пъти по работа до летището: първия път заминаваше на сватбено пътешествие, втория път, за да изпрати балдъзата си, но това е друг разказ.Сега беше един тип на средна възраст с кутия от пица, който беше попаднал в нова ситуация: имаше дете.

Преведе от румънски ПАОЛА ГЕОРГИЕВА

Един тип с кутия от пица

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман“ 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник"http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Амелия Личева

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Георги Гочев Малина Томова

Художник Александър БайтошевПечат: „Нюзпринт“

ISSN 1310 – 9561

Катехизисът дава всички отговори. Стига само всички да бяха верниРазговор с Джон Банвил

Писателят говори за Бекет, Набоков и неспособността да прочете докрай нито една книга на Джейн Остин

Книгата, която чета в моментаThe Invented Part от Родриго Фресан. Находчив, сложно конструиран и забавен роман, който разглежда въпроса какво означава да бъдеш писател и читател.

Книгата, която промени моя живот / света„Катехизисът на католическата църква”. Той дава всички отговори; обяснява какво е симония1 и защо ще отидеш в ада, след като се отдадеш на похотта. Стига само всички да бяха верни...

Книгата, която бих искал да съм написалИзключителният късен текст на Самюъл Бекет - Ill Seen Ill Said. Разбира се, не бих могъл да го направя, дори в безкрайните неделни дни.

Книгата, която е оказала най-силно влияние върху моето писанеОксфордският английски тълковен речник. Заедно с тезауруса на Роджет, който играе спомагателна роля. Между другото, споменавам последния, тъй като ми помага да намирам думи, които не идват в съзнанието ми, а не защото търся модерни нови думи.

Книгата, която смятам, че е най-надценена / подцененаНадценените книги са твърде много, потискащо много, за да бъдат споменавани. Подценените? „Защита Лужин” на Набоков. Превъзходна, забавна, необичайно деликатна; романът разказва историята на гениален шахматист, който не може да се справи с трудностите във всекидневния живот.

Последната книга, която ме разплака / разсмяПриемам книгите твърде сериозно, за да плача над тях. Последната, която ме накара да се смея, беше: ... е добре, отново The Invented Part на Родриго Фресан. Ето пример: Това е един от многото въпроси, които задава момче, объркано от сложния свят, в който живее: „Защо конкурсът „Мис Вселена” винаги се печели от жена, която е от планетата Земя?”

Книгата, която не можах да прочета докрайВсички романи на Джейн Остин.

Коя е книгата, която не съм прочел, и това ме кара да се чувствам засраменЕдин от романите на Джейн Остин.

Книгата, която най-често подарявамНе подарявам книги. Нека хората сами избират какво да четат.

Книгата, с която искам да бъда запомненСледващата, която ще напиша.


Преводът е направен по The Guardian, 29.12.2017

1 Търговия с църковни длъжности – Б. пр.

Посмъртно публикуваните есета засягат широк спектър от теми – от психиатрията през плагиатството до преживяванията в близост до смъртта

Гавин Франсис

През месец март, в средата на 90-те, се регистрирах в евтин хотел в Хелзинки. Хвърлих сака си на пода и тъй като се чудех какво предлага финландската телевизия през деня, включих телевизора. Затъмнена стая с висока маса изплува на екрана - около нея седяха шест човека и разговаряха. За моя изненада, всички говореха на английски. След това едно лице, което познавах, изпълни екрана – това беше Оливър Сакс. След това друго, Стивън Джей Гуд, и друго – Даниел Денет. Притежавах книги и на тримата. Навън заваля и изведнъж Хелзинки престана да изглежда толкова съблазнителен за разходки; седнах на леглото и започнах да гледам. Холандска телевизионна компания беше събрала тези мъже, заедно с Фримън Дайсън, Стивън Тулмин и Руперт Шелдрейк, за финал на документална поредица за науката и смисъла на живота. Авторите на поредицата, която носеше заглавието „Прекрасна случайност”, не бяха поканили нито една жена, но въпреки това догледах докрай предаването, което продължи цели три часа. Участниците бяха експерти в различни полета: биология, физика, палеонтология, неврология, философия. Като единствен практикуващ теоретик сред тях, психиатърът Сакс даде своя ценен принос към дискусията и очевидно се забавляваше. Току-що бях започнал да уча медицина и за мен беше облекчение да видя как дългата клинична практика води до прозрения, които засягат въпроси, пресичащи границите на отделните научни области.Сакс напусна този свят преди две години през месец август. New York Times нарече Сакс „изтъкнат поет на медицината” и отбеляза в некролога: „неврологичните състояния за него са повод за размишления върху съзнанието и човешката ситуация”. През последната година от живота си той дописва своите мемоари (On the Move) и редактира някои есета, писани за списания, които издателство Gratitude публикува в сборник след неговата смърт. В една от последните си статии той пише: „Имам още няколко книги, които са почти готови”. Можем да очакваме още сборници с есета, които ще бъдат издадени посмъртно. Милиони книги на Сакс се продават по целия свят; веднъж той беше споделил, че получава по 200 писма на ден от свои почитатели. „Реката на съзнанието” ще бъде глътка въздух за хилядите читатели, които му пишат. Книгата включва 10 есета, по-голямата част от които вече са публикувани в New York Review of Books (сборникът е посветен на неговия редактор Робърт Силвърс, който също не е между живите). Въпросите, които го занимават, отразяват енергията на неговия ентусиазъм и обхващат широк спектър от теми, сред които: пренебрегването на науката, ранен труд на Фройд, посветен на невроанатомията на морските животни, чувствителността на растенията и безгръбначните, изменчивостта на нашите възприятия за скорост.Есето за скоростта демонстрира характерния за него цветист език. За болестта на Паркинсон той пише следното: „състоянието на забавени движения е като да се намираш в голям съд с фъстъчено масло, а състоянието на забързани движения – като движение по лед”. Той е също толкова добър и в описанията на състоянията, които са близо до смъртта: „Изпитваш изострено чувство за непосредствена реалност, драматично ускоряване на мислите, възприятията и реакциите”. Сакс изпитва (подобно на изповядващите джайнизъм) благоговение пред насекомите и истинско удоволствие от сравнителните изследвания на невроанатомични факти: октоподът има шест пъти повече неврони от мишката; много растения притежават нервни системи, чиито сигнали се движат хиляда пъти по-бързо от нашата. Плагиатството тревожи Сакс и есето за паметта стои добре до това за креативността. В него той изследва начина, по който човек копира създаденото от другите чрез несъзнателни подражания, извършвани от паметта. „Паметта се изгражда не само от опита, заключава той, но и от връзките между много съзнания”. Сакс цитира писма, разменяни между Марк Твен и Хелън Келър1 и

1 Хелън Адамс Келър (1980-1968) е американска писателка и политическа активистка. Тя е първият глух и сляп човек, получил бакалавърска степен по изкуства. – Б. пр.

откъси от собствената си кореспонденция с Харолд Пинтър (чиято пиеса A Kind of Alaska вдъхновява книгата му „Пробуждане”2) и се връща към много от своите книги. Избраните есета могат да служат като справочник за широкия спектър от проблеми, с които неговите трудове се занимават. Четейки ги, си спомних думите на Ани Дилърд за формата на есето: „Есето винаги е било форма, която засяга цялата възможна палитра от въпроси. Няма проблем, който да му е чужд; за него няма забранени теми, нито предписана структура”.В един-единствен текст аргументите на Сакс не звучат убедително. Въпреки това, докато чета това есе, осъзнавам огромното значение, което той отдава на проблясъците на нови идеи: „Ако потокът на мисълта е твърде бърз, тя може да се загуби, да се разбие в пороя от повърхностни разсейвания и приплъзвания, да се разтвори в искряща несвързаност, във фантасмагоричен, подобен на сън делириум”. Сакс е страстно влюбен в детайла – за ужас на неговите редактори – и изпълва текстовете си с тях. Когато книгата не може да поеме повече, той разлива тези детайли в дъното на страницата като бележки под линия. Много често именно в тези бележки откриваме истински съкровища: в бележка под линия от две страници към есето „Скотом: да забравиш и пренебрегнеш науката” Сакс излага схващането си за спешна нужда от помирение между психиатрия и неврология, които са разделени от вече почти век. „Скотомът” е празно или тъмно петно в зрителното поле, което се предизвиква от неправилно функциониране на мозъка или ретината. Той пише:

Ако погледнем дневниците, водени за пациенти в психиатрични заведения или държавни болници през 20-те и 30-те години, откриваме подробно описани клинични наблюдения, често запечатани в разкази, отличаващи се с повествователни умения и плътност... това богатство е изчезнало и наместо това откриваме оскъдни записки, които не дават реална представа за пациента и неговия свят.

Сакс смята, че с течение на времето, през 20. век, американският справочник за диагностика и статистика на психичните заболявания (издание, замислено за улеснение на застрахователните компании), започва да се отличава с все по-беден клиничен език. „Настоящите дневници в психиатрични болници почти изцяло са лишени от дълбочината и плътността на информацията, която човек открива в старите книги. Те не могат да ни улеснят в постигането на синтез между неврология и психиатрията, от който толкова много се нуждаем”. По-рано в книгата той изтъква един от решаващите моменти в разкола между двете науки - през 1893 г. Фройд се отказва от търсенето на елементи на патологията на мозъка, които могат да се отнасят към психичното здраве: „Смятам, че нарушенията при хистеричната парализа са напълно независими от нервната система, пише Фройд, тъй като при парализата и другите си проявления хистерията се държи така, сякаш анатомията не съществува или тя нищо не знае за нея”.Още страдаме от последствията на този разкол: неврологичният дуализъм е жив и е в добро здраве. Изследванията сочат, че около една трета от пациентите, насочвани към неврологични клиники, нямат „увреда”, която тестовете или изследванията могат да установят. Техните проблеми обаче не са „изцяло в тяхната глава” – тази обща, безсмислена фраза, която за много хора означава хипохондрия или симулиране. Функционалните болести също не мога да бъдат обяснявани по този начин; съвременната психиатрия, не по-малко от неврологията, е твърде зле подготвена, за да се справи с тях. В хотелската стая в Хелзинки видях как Сакс прекрачва ограниченията на своето образование и предлага визия за резултатите, които общуването между специалисти от различни сфери може да донесе. Две години след своята смърт той ни напомня, че общото виждане на проблемите е нещо, което отдавна е трябвало да се случи.


Преводът е направен по The Guardian, 14.10.2017

2 По тази книга режисьорката Пени Маршал направи едноименния филм с Робърт де Ниро и Робин Уилямс (1990), получил три номинации за „Оскар“, включително за най-добър филм. – Б. пр.

„Реката на съзнанието” от Оливър Сакс – енергията на ентусиазма

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

Брой 7 1,50 лв. - bsph.orgобласти на знанието по света –...

Documents