Съдържание

ЧАСТ ПЪРВА:

ИСКРИ, ЛЕТЯЩИ НАГОРЕ

1. Порталът

2. Демонските кули на Аликанте

3. Аматис

4. Дете на Деня

5. Проблем на паметта

6. Лоша кръв

7. Там, където ангелите се страхуват на пристъпят

8. Един от живите

9. Тази грешна кръв

ЧАСТ ВТОРА:

ЗВЕЗДИТЕ СВЕТЯТ МРАЧНО

10. Огън и меч

11. Цялото адско войнство

12. DE PROFUNDIS

13. Където има скръб

14. В тъмната гора

15. Нещата се разпадат

ЧАСТ ТРЕТА:

ПЪТЯТ КЪМ РАЯ

16. Основите на вярата

17. 17. Приказка за ловеца на сенки

18. Привет и сбогом

19. Пениел

20. Претеглянето на везните

ЕПИЛОГ

През небосклона, сред звезди

ЧАСТ ПЪРВА:

ИСКРИ, ЛЕТЯЩИ НАГОРЕ ПОРТАЛЪТ

ПРЕВЕДЕНО ОТ DARKNESS92

Неочакваният студ от миналата седмица беше отминал. Слънцето светеше ярко, когато

Клари забърза през прашния преден двор на Люк, качулката на якето й вдигната, за да

държи косата й да не се вее пред лицето. Времето може би се беше стоплило, но

вятърът от Ийст Ривър все още можеше да бъде безмилостен. Той носеше със себе си

слабо химическо ухание, премесено с Бруклинската миризма на асфалт, бензин и

изгоряла захар от изоставената фабрика надолу по улицата.

Саймън я чакаше на предната порта, изтегнал се на счупено кресло. DS-то му беше

поставено на обутите му в сини дънки колене и той тракаше усърдно по него с

химикалката си за писане.

- Печеля - каза той, когато тя се заизкачва по стълбите. - Ритам задника на Марио Карт.

Клари бутна качулката си назад, изтръсвайки косата от очите си и затършува из джоба

си за ключовете.

- Къде беше? Обаждах ти се цяла сутрин.

Саймън се изправи на краката си, пъхайки премигващия правоъгълник в куриерската си

чантичка.

- Бях в Ерик. Репетиция на групата.

Клари спря да върти ключа в ключалката - винаги запецваше - достатъчно дълго, за да

се намръщи към него.

- Репетиция на групата? Искаш да кажеш, че все още си...

- В групата? Защо да не съм? - Той посегна към нея. - Ето, дай аз да го направя.

Клари стоеше мирна, докато Саймън изкусно въртеше ключа с точната нужда натиск,

карайки пружината на крайно упоритата стара ключалка да отскочи отворена. Ръката

му бутна нейната; кожата му беше студена, като температурата на въздуха навън. Тя

потрепна леко. Те бяха говорили за техния опит за романтична връзка едва миналата

седмица и тя все още се чувстваше объркана, когато и да го видеше.

- Благодаря. - Тя взюе ключа обратно без да го поглежда.

Беше горещо във всекидневната. Клари провеси якето си на закачалката в антрето и се

запъти към спалнята за гости, Саймън влачейки се след крачките й. Тя се начумери.

Куфарът й беше отворен като раковина на леглото, а дрехите й и скицниците бяха

пръснати навсякъде.

- Мислех, че ще бъдеш в Идрис само за няколко дни - каза Саймън, поемайки

бъркотията с поглед на слаба тревога.

- Да, но не мога да избера, какво да опаковам. Почти никога не нося рокли и поли,

но...ако не мога да нося панталони там?

- Защо да не можеш да носиш панталони? Това е друга страна, не друг век.

- Но Ловците на сенки са толкова старомодни, а и Изабел винаги носи рокли... - Клари

прекъсна и въздъхна. - Нищо. Просто прехвърлям всичката си тревога около майка си

към гардероба. Нека поговорим за нещо друго. Как беше Репетицията? Все още ли

нямате име за групата?

- Беше добре. - Саймън подскочи на бюрото, краката му се клатеха над едната страна. -

Обсъждаме ново мото. Нещо иронично като "Виждали сме милиони лица, и свирим

само за осемдесет процента от тях".

- Казал ли си на Ерик и на останалите, че...

- Съм вампир? Не. Това не е от сорта неща, които просто изръсваш в случаен разговор.

- Може би не, но те наистина са твои приятели. Би трябвало да знаят. И между другото,

те просто ще мислят, че това те прави повече рок-бог, като онзи вампир Лестер.

- Лестат - каза Саймън. - Това трябва да е вампирът Лестат. И той е измислен. Както и

да е, не те виждам да бягаш и да казваш на всичките си приятели, че си Ловец на сенки.

- Какви приятели? Ти си ми приятел. - Тя се хвърли долу на леглото и погледна нагоре

към Саймън. - И съм ти го казвала, нали?

- Защото нямаше избор. - Саймън наклони главата си настрани, изучавайки я;

светлината до леглото се отразяваше в очите му, преобразявайки ги в сребърни. - Ще

ми липсваш, докато те няма.

- И ти ще ми липсваш също - каза Клари, макар че кожата й беше настръхнала изцяло с

нервно очакване, което направи трудно концентрирането й. Отивам в Идрис! пропя

съзнанието й. Ще видя родната страна на Ловците на сенки, Града от стъкло. Ще спася

майка си.

И ще бъда с Джейс.

Очите на Саймън пробляснаха, сякаш можеше да прочете мислите й, но гласът му беше

мек.

- Кажи ми отново - защо трябва да ходиш до Идрис? Защо Маделайн и Люк не се

погрижат за това без теб?

- Майка ми има магията, която я е поставила в това състояние, от магьосник - Рагнор

Фел. Маделайн каза, че трябва да го проследи и намери, ако иска да разбере как да

обърне заклинанието. Но той не познава Маделайн. Познава майка ми и Маделайн

мисли, че той ще се довери на мен, защото приличам толкова много на нея. И Люк не

може да дойде с мен. Може да отиде до Идрис, но очевидно не може да влезе в

Аликанте без разрешение от Клейва, а те няма да му го дадат. И не му казвай нищо,

моля те - той наистина не е щастлив за това, че няма да дойде с мен. Ако не познаваше

Маделайн отпреди, не мисля, че щеше да ме пусне изобщо.

- Но Лайтууд ще бъдат там. И Джейс. Те ще ти помагат. Имам предвид, Джейс каза, че

ще ти помогне, нали? Той няма нищо против да отидеш натам?

- Разбира се, ще ми помогне - каза Клари. - И разбира се, че няма нищо против. Той е

съгласен с това.

Но това, знаеше тя, беше лъжа.

Клари отиде направо в Института, след като говори с Маделайн в болницата. Джейс

беше първият, на който тя каза тайната за майка си, преди на Люк дори. И той стоеше

там и я зяпаше, ставайки все по-блед и по-блед, когато тя му каза, сякаш не му казваше

толкова как може да спаси майка си, колкото изцеждаше кръвта от него с жестока

бавност.

- Ти няма да отиваш - каза той, веднага след като тя свърши. - Ако трябва ще те

завържа и ще седна върху теб, докато тази луда прищявка не отмине, но ти няма да

отиваш в Идрис.

Клари се почувства, сякаш я бе ударил. Тя си мислеше, че той ще е доволен. Бягаше

през целият път от болницата до Института, за да му каже, и ето той стоеше на входа,

зяпайки я с поглед на суровата смърт.

- Но ти отиваш.

- Да, ние отиваме. Трябва да отидем. Клейвът вика всеки активен член, който може да

бъде освободен, обратно към Идрис за голяма среща на Консулите. Ще гласуват какво

ще правят с Валентайн и тъй като последните хора, които са го виждали...

Клари пренебрегна това.

- Значи, ако ще ходиш, защо не мога да дойда с теб?

Прямотата на въпроса изглежда го разгневи дори повече.

- Защото не е безопасно за теб там.

- Ох, а тук е по безопасно? Едва не бях убита дузина пъти през последния месец и всеки

път беше точно тук, в Ню Йорк.

- Това беше така, защото Валентайн се беше концентрирал върху две от Реликвите на

Смъртните, които бяха тук - проговори Джейс през стиснати зъби. - Той ще промени

фокуса си към Идрис сега, всички знаем това...

- Не сме сигурни в нищо - каза Мариса Лайтууд. Тя стоеше в сенките на коридора към

входа, невидима за всеки от тях; премести се напред сега, към острите входни

светлини. Те озаряваха линиите на изтощение, които изглежда придърпваха лицето й

надолу. Съпругът й, Робърт Лайтууд, беше пострадал от демонска отрова по време на

битката миналата седмица и от тогава имаше нужда от постоянно наблюдение; Клари

можеше само да си представи, колко уморена трябва да е. - И Клейва иска да срещне

Клариса. Знаеш това, Джейс.

- Клейвът може да се разкара.

- Джейс - каза Мариса, звучейки искрено родителски за промяна. - Езикът.

- Клейвът иска много неща - поправи се той. - Не е задължително да ги изпълним

всичките.

Мариса му изстреля поглед, сякаш знаеше за какво точно говореше той и не го

оценяваше.

- Клейвът е често прав, Джейс. Не е безрасъдно за тях да искат да говорят с Клари след

всичко, през което е преминала. Това, което им каже...

- Ще им кажа всичко, което искат да знаят - каза Джейс.

Мариса въздъхна и извърна сините си очи към Клари.

- Значи искаш да отидеш в Идрис, разбирам?

- Само за няколко дни. Няма да бъда никаква пречка - каза Клари, гледайки умолително

покрай нагорещения до бяло поглед на Джейс към Мариса. - Кълна се.

- Въпросът не е дали ше си пречка; въпросът е, склонна ли ще си да се срещнеш с

Клейва, докато си там. Те искат да говорят с теб. Ако кажеш не, съмнявам се, че ще

получим правото да те доведем с нас.

- Не... - започна Джейс.

- Ще се срещна с Клейва - прекъсна го Клари, макар че мисълта изпрати вълничка от

студ надолу по гръбнака й. Единственият пратеник от Клейва, който тя познаваше

досега, беше Инквизиторката, на която не й беше точно приятно да е наоколо.

Мариса разтърка слепоочията си с пръсти.

- Тогава е решено. - Въпреки че, тя не звучеше решена; звучеше толкова напрегната и

деликатна, колкото и извънредно опъната струна на цигулка. - Джейс, изпрати Клари

навън и след това ела да ме видиш в библиотеката. Трябва да поговоря с теб.

Тя изчезна отново в сенките без дори и думичка за сбогуване. Клари гледаше след нея,

чувствайки се, сякаш току що бе намокрена с ледена вода. Алек и Изабел изглеждаха

истински любящи в сравнение с майка си, и тя бе сигурна, че Мариса не беше толкова

лош човек, наистина, но не беше и точно нежна.

Устата на Джейс беше твърда линия.

- Виж какво направи сега.

- Трябва да отида до Идрис, дори и да не можеш да разбереш защо - каза Клари. -

Трябва да направя това за майка ми.

- Мариса се доверява на Клейва твърде много - каза Джейс. - Тя вярва, че са перфектни

и не мога да й кажа, че не са, защото... - Той спря рязко.

- Защото това е нещо, което Валентайн би казал?

Тя очакваше експлозия, но...

- Никой не е перфектен - ... беше всичко, което каза. Той посегна напред и ръгна

копчето на асансьора с показалеца си. - Дори и Клейвът.

Клари пресечи ръцете си пред гърдите.

- Наистина ли за това не ме искаш да дойда? Защото не е безопасно?

Трепет на изненада премина през лицето му.

- Какво имаш предвид? Защо иначе не бих искал да идваш?

Тя преглътна.

- Защото... - защото ми каза, че нямаш чувства към мен вече, и виждаш ли, това е много

неловко, защото аз все още ги имам към теб. И се обзалагам, че знаеш.

- Защото не искам малката ми сестра да ме преследва навсякъде? - Имаше остра нотка в

гласа му, наполовина шеговита, наполовина нещо друго.

Асансьорът пристигна с хлопане. Бутайки вратата настрани, Клари пристъпи вътре и се

обърна към Джейс.

- Не отивам, защото ти ще си там. Отивам, защото искам да помогна на майка си.

Нашата майка. Трябва да й помогна. Не го ли схващаш? Ако не го направя това, тя

може никога да не се събуди. Може поне да се преструваш, че ти пука само малко.

Джейс постави ръцете си на рамената й, пръстите ми минаха по голата й кожа на ъгъла

на яката й, изпращайки безцелни, безпомощни тръпки през нервите й. Имаше сенки под

очите му, забеляза Клари без да иска, и тъмни дупки под скулите му.Черният пуловер,

който носеше, само караше маркираната му със синини кожа да изпъкне още повече,

заедно с тъмните му мигли; той беше скициран в контраст, нещо, което да нарисуваш

само в нюанси на черно, бяло и сиво и с пръски злато тук и там, също като очите му,

цвят за акцент...

- Нека аз го направя. - Гласът му беше мек, настоятелен. - Мога да й помогна, вместо

теб. Кажи ми, къде да отида, кого да попитам. Ще взема това, от което се нуждаеш.

- Маделайн каза на магьосника, че аз ще отида. Той ще очаква дъщерята на Джоселин,

не сина й.

Ръцете на Джейс се затегнаха на рамената й.

- Значи, кажи й, че има промяна в плана. Аз ще отида, не ти. Не ти.

- Джейс...

- Ще направя всичко - каза той. - Всичко, което поискаш, ако ми обещаеш, че ще

останеш тук.

- Не мога.

Той я пусна, сякаш тя го бе бутнала назад.

- Защо?

- Защото - отговори - тя е моя майка, Джейс.

- И моя. - Гласът му беше студен. - И между другото, защо Маделайн не ангажира

двама ни с това? Защо само теб?

- Знаеш защо.

- Защото - каза той и този път звучеше дори по-студен - за нея ти си дъщерята на

Джоселин. Но аз винаги ще бъда синът на Валентайн.

Той затръшна вратата затворена между тях. За момент тя гледаше към него през нея -

отвора на вратата раздвояваше лицето му на серии от диамантени форми, очертани от

метал. Едно единствено златно око гледаше към нея през един диамант, с яростен гняв,

мъждукащ в дълбочина.

- Джейс... - започна тя.

Но с внезапен тласък и издрънчаване, асансьорът вече бе в движение, завеждайки я

надолу към тъмната тишина на катедралата.

- Земята до Клари. - Саймън помаха ръката си към нея. - Будна ли си?

- Да, съжалявам. - Тя седна, клатейки главата си, за да я изчисти от паяжината в нея.

Това беше последният път, когато видя Джейс. Той не си вдигаше телефона, когато тя

му се обаждаше по-късно, за това си направи планове да пътува за Идрис със Лайтууд,

използвайки Алек като човек с неохотен и притеснен посредник. Горкият Алек,

заклещен между Джейс и майка си, вечно опитвайки се да направи вярното нещо. -

Каза ли нещо?

- Просто това, че мисля, че Люк се върна - каза Саймън и скочи от бюрото точно,

когато вратата на стаята се отвори. - И се е върнал.

- Хей, Саймън. - Люк звучеше спокоен, може би малко уморен - носеше износено яке,

фланелена тениска и старо въже навито в ботушите, които изглеждаха, сякаш са видели

най-добрите си дни преди десет години. Очилата му бяха бутнати нагоре към кафявата

си коса, която изглеждаше изпъстрена с повече сиво, отколкото Клари помнеше.

Имаше квадратен пакет под рамото си, завързан с дълга зелена панделка. Той го подаде

на Клари.

- Имам нещо за пътешествието ти.

- Нямаше нужда! - запростестира Клари. - Ти направи толкова много... - Тя си спомни

за дрехите, които той й бе носел след като всичко, което притежаваше, беше

унищожено. Той й даде нов телефон, нови принадлежности за рисуване, без дори да

беше поискала. Почти всичко, което притежаваше сега, беше подарък от Люк. А ти

дори не одобряваш това, че отивам. Тази последната мисъл остана неизговорена между

тях.

- Знам. Но го видях и си помислих за теб. - Той отвори кутията.

Предметът вътре беше обвит в пластове тънка хартия. Клари започна да я къса и ръката

й хвана нещо меко като котешка козина. Тя издаде леко ахване. Беше бутилено зелено,

кадифено палто, старомодно, подплатено със златна коприна, месингови копчета и

широка качулка. Издърпа го в скута си, търкайки ръцете си обичливо надолу по мекия

материал.

- Изглежда като нещо, което Изабел би носила - възкликна тя. - Като мантия за

пътуване на Ловците на сенки.

- Точно. Сега ще бъдеш облечена повече като една от тях - каза Люк. - Когато си в

Идрис.

Клари погледна нагоре към него.

- Искаш ли да изглеждам като една от тях?

- Клари, ти си една от тях. - Усмивката му беше обагрена с тъга. - Между другото,

знаеш те как третират външните хора. Всичко, което можеш да направиш, за да се

впишеш...

Саймън издаде особен звук и Клари погледна виновно към него - тя почти бе забравила,

че той бе тук. Гледаше изучаващо часовника си.

- Трябва да тръгвам.

- Но ти току що дойде тук! - запротестира Клари. - Помислих си, че може да излезем, да

гледаме филм или нещо...

- Трябва да се приготвяш. - Саймън се усмихна, ярко като слънце след дъжд. Тя почти

можеше да повярва, че няма нищо, което го тревожи. - Ще намина по-късно да кажа

"чао" преди да тръгнеш.

- Ох, хайде де! - протестираше Клари. - Остани...

- Не мога. - Тонът му беше финален. - Ще се срещна с Мая.

- Ох, чудесно! - каза Клари. Мая, помисли си тя, беше мила. Умна. Красива. Беше също

и върколак. Върколак, който си падаше по Саймън. Но може би така трябваше да бъде.

Може би новата му приятелка трябваше да бъде Долноземец. Все пак сега той самият

беше такъв. Технически, той дори не трябваше да прекарва времето си с Ловци на

сенки като Клари. - Тогава по-добре да тръгваш, предполагам.

- Предполагам, да. - Тъмните очи на Саймън бяха неразгадаеми. Това беше ново - тя

винаги беше способна да разчита Саймън преди. Зачуди се дали това беше страничен

ефект от вампиризма или нещо напълно друго. - Чао - каза той и се наведе, сякаш да я

целуне по бузата, премятайки бързо косата й назад с едната си ръка. След това се спря и

се отдръпна назад с несигурно изражение. Тя се смръщи в изненада, но него вече го

нямаше, профучавайки покрай Люк към вратата. Дочу предната врата да се хлопва от

разстояние.

- Държи се толкова странно - възкликна тя, прегръщайки кадифеното палто за

успокоение. - Мислиш ли, че е от цялото вампирско нещо?

- Може би не. - Люк изглеждаше бегло развеселен. - Да станеш Долноземец не променя

начина, по-който се чувстваш за нещата. Или хората. Дай му време. Все пак ти скъса с

него.

- Не съм. Той скъса с мен.

- Защото не беше влюбена в него. Това е неприятна ситуация и мисля, че той се справя

много добре с нея. Много момчета тийнейджъри биха се цупели или криели някъде под

прозореца ти с гърмяща кутия.

- Никой няма гърмящи кутии вече. Това беше през осемдесетте. - Клари се отблъсна от

леглото, слагайки си палтото. Закопча го до шията си, наслаждавайки се на мекото

чувство на кадифето. - Просто искам Саймън да си стане отново нормален. - Тя

погледна към себе си в огледалото и беше приятено изненадана - зеленото караше

червената й коса да изпъкне и освежаваше цвета на очите й. Обърна се към Люк. -

Какво мислиш?

Той се беше облегнал на вратата с ръце в джобовете си; сянка премина над лицето му,

когато погледна към нея.

- Майка ти имаше палто точно като това, когато беше на твоята възраст. - Това бе

всичко, което каза.

Клари стисна ръкавите на палтото, копаейки с пръсти в меката тъкан. Споменаването

на майка й, премесено с тъгата в изражението му, я караше да заплаче.

- Ще отидем да я видим по-къно днес, нали? - запита тя. - Искам да кажа "довиждане"

преди да тръгна, и да й кажа... да й кажа какво правя. И това, че тя ще бъде добре.

Люк кимна.

- Ще посетим болницата по-късно. И, Клари?

- Какво? - Тя почти не искаше да поглежда към него, но за нейно успокоение, когато го

направи, тъгата от очите му я нямаше. Той се усмихна.

- Нормалното не е толкова хубаво.

Саймън погледна надолу към хартията в ръката си, след това към катедралата, очите му

се хлъзгаха срещу следобедното слънце. Институтът се издигаше срещу високото синьо

небе, плоча от гранит се изкривяваше със заострени аркиу заобиколени от високи

каменни стени. Лицата на гаргойлите гледаха злобно надолу от корниза си, сякаш го

предизвикваха да достигне входната врата. Изобщо не изглеждаше като първия път,

когато го беше видял, прикрит от срутващи се руини, но тогава защитната магия не

работеше на Долноземци.

Ти не принадлежиш тук.

Думите бяха резки и остри като киселина; Саймън не беше сигурен дали това беше

говорът гаргойла или гласът на неговото собствено съзнание.

Това е църква, а ти си прокълнат.

- Млъквай - промърмори вяло той. - Между другото, не ми пука за църквите. Аз съм

евреин.

Имаше украсена с филиграни желязна порта, поставена в каменната стена. Саймън

постави ръката си на резето, наполовина очакващ кожата му да се обгори с болка, но

нищо не стана. Очевидно, самата порта не беше свята. Той я натисна отворена и беше

наполовина на пътя нагоре по напукания иззидан от камъни път към входната врата,

когато чу гласове - няколко от тях познати - наблизо.

Или може би не толкова наблизо. Той почти беше забравил, колко много слухът, както

и зрението му, се бяха изострили, откакто се Превърна. Звучеше, сякаш гласовете са

точно над рамото му, но когато последва тесния път около едната страна на Института

той видя, че хората стояха на доста голямо разстояние от него, в далечния край на

пространството. Храстите разтяха диво, наполовина покривайки разклонените пътища,

водещи покрай нещо, което може би преди е било спретнато аранжирани розови

храсти. Имаше дори и каменна скамейка, оплетена със зелени плевели; това е било

истинска църква едно време, преди Ловците на сенки да са го превзели.

Той видя първо Магнус, облегнал се на мъхеста каменна стена. Беше трудно да

пропуснеш Магнус - носеше бяла оцветена с петна тениска над кожени панталони с

цветовете на дъгата. Той стоеше като парникова орхидея, заобиколен от покрити с

черно Ловци на сенки: Алек, изглеждайщ блед и смутен; Изабел, дългата й черна коса

бе сплетена в стегната плитка, завързана със сребърна лента, стоеше до малко момче,

което трябва да е Макс, най-младия. Наблизо беше майка им, изглеждайки като по-

висока, кокалеста версия на дъщеря си със същата дълга, черна коса. До нея беше жена,

която Саймън не познаваше. Отначало той си помисли, че е стара, тъй като косата й

беше почти бяла, но когато се обърна да говори с Мариса, той видя, че тя може би не

беше повече от тридесет и пет или четиредесет.

И тогава там беше Джейс, стоящ на малко разтояние, сякаш не принадлежеше там.

Беше изцяло в черно като Ловец на сенки, също като другите. Когато Саймън носеше

изцяло черно изглеждаше, сякаш отиваше на погребение, но Джейс просто изглеждаше

грубиян и опасен. И рус. Саймън усети рамената му да се стягат и се зачуди, дали нещо

- времето или забравата - някога би разредило негодуването му към Джейс. Не искаше

да го чувства, но ето, там си беше, тежащо като камък на небиещото му сърце.

Нещо изглеждаше странно около събирането - но тогава Джейс се обърна към него,

сякаш бе усетил, че той беше там и Саймън видя, дори и от разстоянието, тънкия бял

белег на гърлото му, точно над яката. Негодуването в гърдите му се превърна в нещо

друго. Джейс направи леко кимване в негова посока.

- Ей сега се връщам - каза той на Мариса със сорта глас, който Саймън никога не бе

използвал към собствената си майка. Звучеше като възрастен да говори с друг възраст.

Мариса показа разрешението си с разсеяно помахване.

- Не виждам защо отнема толкова дълго? - казваше тя на Магнус. - Нормално ли е?

- Това, което не е нормално, е отбивът на цената, който ви давам. - Магнус удряше

петата на ботуша си срещу стената. - Обикновенно взимам двойно на това.

- Това е просто временен портал. Трябва да ни закара до Идрис. И след това очаквам от

теб да го затвориш отново. Това е сделката ни. - Тя се обърна към жената до нея. - И ти

ще останеш тук да си свидетел, че ще го направи, нали, Маделайн?

Мадалейн. Значи това е приятелката на Джоселин. Но нямаше време за гледане - Джейс

вече държеше Саймън за рамото и го буташе около страната на църквата, извън

гледката на другите.

Беше дори още по-обрасло и занемарено тук отзад, пътят се извиваше като змия -

въжета от шубраци. Джейс бутна Саймън зад едно голямо дъбово дърво и го пусна,

изстрелвайки очите си наоколо, сякаш да се подсигури, че никой не ги е проследил.

- Добре. Можем да говорим тук.

Несъмнено тук отзад беше по-тихо, оживеният трафик от Йорк Авеню беше приглушен

зад големината на Института.

- Ти си този, който ме домъкна тук - отбеляза Саймън. - Видях съобщението ти

залепено на прозореца ми, когато се събудих тази сутрин. Никога ли не използваш

телефона като нормалните хора?

- Не и ако мога да го избегна, вампире - каза Джейс. Той изучаваше Саймън замислено,

сякаш четеше страници на книга. Смесващи се в изражението му бяха две

противоречиви емоции: бегло развлечение и нещо, кето изглеждаше на Саймън като

разочарование. - Значи все още е така. Можеш да вървиш на слънчева светлина. Дори и

следобедното слънце не те изгаря.

- Да - каза Саймън. - Но ти знаеш това - ти беше там. - Не трябваше да дава обяснение

за това "там"; той можеше да види в лицето на другото момче, че помнеше реката,

задната част на пикапа, слънцето, издигащо се над водата, Клари плачеща на глас. Той

го помнеше толкова добре, колкото и Саймън.

- Помислих си, че поне може да съблече кожата ти - каза Джейс, но не звучеше да си го

мисли.

- Ако усетя импулс да избухна в пламъци, ще те осведомя. - Саймън никога не бе имал

много търпение с Джейс. - Виж, да не ме извика да премина целия път до горната част

на града, само за да можеш да ме зяпаш, сякаш съм някакво вкаменено маце?

Следващият път ще ти изпратя снимка.

- И аз ще си я сложа в рамка и след това на нощното ми шкафче - каза Джейс, но не

звучеше, сякаш сарказмът идва от сърцето му. - Виж, помолих те да дойдеш тук с

причина. Колкото и да мразя да го призная, вампире, имаме нещо, което ни свързва.

- Тотално страхотна коса? - предположи Саймън, но сърцето му също не беше в

сарказъм. Нещо в погледа на лицето на Джейс го правеше все по-неспокоен.

- Клари - каза Джейс.

Саймън бе хванат със свален гард.

- Клари?

- Клари - каза отново Джейс. - Знаеш: ниска, червенокоса, лош нрав.

- Не виждам как Клари е нещото, което ни свързва - заяви Саймън, въпреки, че

виждаше. Макар и всичко това не беше разговор, който особено да искаше да води с

Джейс сега или, всъщност, някога. Нямаше ли някакъв мъжки код, който изключваше

дискусии като тази - дискусии за чувства?

Очевидно не.

- И на двамата ни пука за нея - започна Джейс, отправяйки му преценяващ поглед. - Тя

е важна и за двама ни. Нали?

- Питаш ме дали ми пука за нея?

Грижа - изглеждаше като доста оскъдна тума за това. Той се зачуди дали Джейс не си

правеше шега с него - което изглеждаше крайно жестоко, дори и за него. Нима Джейс

го бе довел чак тук само за да се майтапи с него, защото не бе проработил

романтичният опит между Клари и него самия? Въпреки че Саймън все още имаше

малка надежда, че нещата може да се променят, че Джейс и Клари може да започнат да

се чувстват един към друг по начина, по който трябва да е, както брат и сестра би

трябвало да чувстват един към друг...

Той срещна погледа на Джейс и усети как малката надежда изсъхна. Погледът на

лицето на другото момче не изглеждаше като този, с който братята говорят за сестрите

си. От друга ръка, беше очевидно, че Джейс не го бе довел дотук само за да го майтапи

за чувствата му; страданието, знаеше Саймън, трябва да е ясно очертано по неговите

собствени черти и беше отразено и в очите на Джейс.

- Не си мисли, че ми харесва да ти задавам тези въпроси - отсече Джейс. - Трябва да

знам, какво би направил за Клари. Би ли излъгал за нея?

- Да излъжа за какво? Какво става, все пак? - Саймън осъзна какво беше това, което го

тревожеше в живата картина на Ловци на сенки в градината. - Чакай малко - каза той. -

Сега ли заминавате за Идрис? Клари мисли, че отивате довечера.

- Знам - заяви Джейс. - И имам нужда от теб да кажеш на другите, че Клари те е

изпратила тук, за да кажеш, че тя няма да идва. Кажи им, че тя не иска да отива в Идрис

вече.

Имаше нотка в гласа му - нещо, което Саймън едва позна или може би просто беше

твърде странно да идва от Джейс, че той не можеше да го осмисли. Джейс го

умоляваше.

- Те ще ти повярват. Знаят как... колко близки сте вие двамата.

Саймън поклати главата си.

- Не мога да ти повярвам. Държиш се, сякаш искаш да направя нещо за Клари, но

всъщност просто искаш да направя нещо за теб. - Той започна да се извръща настрани. -

Няма сделка.

Джейс хвана рамото му, завъртайки го обратно.

- Това е за Клари. Опитвам се да я предпазя. Помислих си, че ти ще бъдеш поне малко

заинтересован да ми помогнеш в това.

Саймън погледна многозначително към ръката на Джейс, която се затягаше на

собствената му ръка.

- Как бих могъл да я предпазя, ако не ми кажеш от какво ще я предпазвам?

Джейс не го пусна.

- Можеш ли да ми се довериш, че това е важно?

- Ти не разбираш, колко отчаяно тя иска да отиде в Идрис - заяви Саймън. - Ако ще

гледам това да не стане, ще е добре да има една проклета добра причина.

Джейс издиша бавно, насила - и пусна схватката си на ръката на Саймън.

- Какво направи Клари на кораба на Валентайн - рече той с нисък глас. - С руната на

стената - Руната на Отварянето - е, знаеш какво стана.

- Тя разруши кораба - каза Саймън. - Спаси животите ни на всички.

- Говори тихо. - Джейс се огледа наоколо неспокойно.

- Няма да кажеш, че никой друг не знае за това, нали? - запита невярващо Саймън.

- Аз знам. Ти знаеш. Люк и Магнус знаят. Никой друг.

- Какво си мислят другите, че се е случило? Корабът просто навреме се е разглобил ли?

- Казах им, че Ритуалът на Преобръщането на Валентайн трябва да се е объркал.

- Излъгал си Клейва? - Саймън не знаеше впечатлен или ужасен трябва да се чувства.

- Да, излъгах Клейва. Изабел и Алек знаят, че Клари има някаква способност да създава

нови руни, за това се съмнявам, че ще успея да държа това в тайна от новия Инквизитор

или Клейва. Но ако те знаят, че тя може да прави това, което прави - увеличава

обикновенните руни, така че да имат невероятно разрушителна сила - ще я поискат за

боец, оръжие. А тя няма необходимите умения за това. Не е възпитана, не е обучена за

това... - той прекъсна, когато Саймън поклати главата си. - Какво?

- Ти си нефилим - каза бавно Саймън. - Не трябва ли да искаш най-доброто за Клейва?

Ако това, да използваш Клари...

- Искаш те да я имат? Да я сложат на фронтовата линия срещу Валентайн и каквато и

армия там да издига?

- Не - рече Саймън. - Не искам това. Но аз не съм един от вас. Няма нужда да се питам

кой да сложа на първо място, Клари или семейството ми.

Джейс пламна в бавно, тъмно черено.

- Не е така. Ако си мислех, че това ще помогне на Клейва - но няма. Тя просто ще

пострада...

- Дори и да мислиш, че това ще помогне на Клейва - каза Саймън - ти никога не би

позволил те да я имат.

- Какво те кара да кажеш това, вампире?

- Защото никой не може да я има, освен теб - каза Саймън.

Цветът напусна лицето на Джейс.

- Значи няма да ми помогнеш? - каза невярващо. - Няма да помогнеш на нея?

Саймън се подвоуми - и преди да успее да отговори звук разкъса тишината между тях.

Високо, крещящо проплакване, ужасяващо с отчаянието си, и по лошо с рязкото си

прекъсване, с което беше заглушено. Джейс се изви настрани.

- Какво беше това?

Един крясък се присъедени към другите писъци и остър метален звук остърга

тъпанчетата на Саймън.

- Нещо става... другите...

Но Джейс вече го нямаше, бягайки по пътя и извъртайки се около храсталаците. След

момент на двуомение, Саймън го последва. Беше забравил, колко бързо можеше да бяга

сега - беше твърдо до петите на Джейс, когато завиха покрай ъгъла на църквата и се

втурнаха навън към градината.

Пред тях имаше хаос. Бяла мъгла покриваше като одеяло градината и имаше тежка

миризма във въздуха - остро ухание на озон и нещо друго под него, сладко и

неприятно. Фигури се изстрелваха напред и назад - Саймън можеше да ги види само

отчасти, когато те се появяваха и изчезваха през дупките в мъглата. Той мярна Изабел,

косата й плющеше около нея в черни въжета, когато завъртя камшика си. Той направи

убийствена златна светкавица, светеща през сенките. Тя парираше нападките на нещо

тежко движещо се и огромно - демон, помисли си Саймън - но всичко беше огрято с

дневна светлина; това е невъзможно. Когато той се препъна назад, видя, че съществото

беше с човешка форма, но прегърбена и изкривена, нещо неправилно. То държеше

дебела дървена талпа с едната ръка и я завърташе към Изабел, почти напосоки.

Само на малко разтояние надалеч, през пролуките в каменната стена, Саймън можеше

да види трафика на Йорк Авеню да буботи спокойно. Небето отвъд Института беше

чисто.

- Бездушни - прошепна Джейс. Лицето му пламтеше, когато извади едно от

серафимовите си остриета от колана. - Дузина от тях. - Той бутна Саймън настрани,

почти грубо. - Стой тук, разбираш ли? Стой тук.

Саймън стоеше замръзнал за момент, докато Джейс се потопи напред в мъглата.

Светлината от острието в ръката му освети мъглата около него в сребро, тъмни фигури

се захвърляха напред и назад в нея, и Саймън имаше чувството, че гледа през квадрат

от замразено стъкло, отчаяно опитвайки се да разбере какво става от другата страна.

Изабел бе изчезнала; той видя Алек, ръката му кървеше, докато разразрязваше гърдите

на Бездушния боец и го гледаше как се смачква на земята. Друг се издигна зад него, но

Джейс беше там, сега с острие във всяка ръка; той ги вдигна във въздуха и ги призова,

след което надолу с ожесточено разрязващо движение - и главата на Бездушния бе

срутена свободна от врата, черна кръв бликна. Стомахът на Саймън се извъртя - кръвта

миришеше горчиво, отровно. Той можеше да чуе Ловците на сенки да се викат един

други през мъглата, въпреки че Бездушните бяха напълно тихи. Внезапно мъглата се

изчисти и Саймън видя Магнус, стоящ с широко ококорени очи до стената на

Института. Ръцете му бяха вдигнати, сини светкавици искряха между тях и изглежда

срещу стената, където стоеше, се отвори в камъка квадратна, черна дупка. Беше празна

или по-точно тъмна, но блестеше като огледало с въртящ се огън затворен между

стъклото.

- Порталът! - крещеше той. - Вървете през Портала!

Няколко неща се случиха наведнъж. Мариса Лайтууд се появи от мъглата, държейки

момчето Макс в ръцете си. Тя спря за малко да провикне нещо през рамо и след това се

гмурна към Портала и през него, изчезвайки в стената. Алек я последва, влачейки

Изабел след себе си, нейния опръскан с кръв камшик я следваше по земята. Когато той

я бутна към портала, нещо нахлу извън мъглата зад тях - Бездушен войн, въртящ нож с

две остриета.

Саймън се размрази. Изтрелвайки се напред той извика името на Изабел - след това се

препъна и заби напред, удряйки земята достатъчно силно за да изкара въздуха навън от

него, ако имаше някакъв. Той се покатери в седяща позиция, обръщайки се да види в

какво се бе препънал.

Беше тяло. Тяло на жена, гърлото й разрязано, очите широки и сини в смъртта си. Кръв

опетняваше бялата й коса. Маделайн.

- Саймън, мърдай! - Беше Джейс, крещейки; Саймън погледна и видя другото момче да

бяга към него извън мъглата, кървавите серафимови остриета бяха в ръцете му. След

това погледна нагоре. Бездушният, който бе забелязал да преследва Изабел, се

издигаше над него, страшното му лице се изкриви в хилеща се физиономия. Саймън се

изви настрани, когато ножа с две остриета се завъртя надолу към него, но дори и с

неговите подобрени рефлекси не беше достатъчно бърз. Обгаряща болка се изтреля

през него, когато всичко стана черно.

2. ДЕМОНСКИТЕ КУЛИ НА

АЛИКАНТЕ

ПРЕВЕДЕНО ОТ DARKNESS92

Нямаше магия на света, помисли си Клари, когато тя и Люк обиколиха за трети път

блока, която би могла да създаде нови паркинг места на нюйоркска улица. Нямаше

място за пикапа да паркира - улицата беше и от двете страни заета със спрени коли.

Най-накрая Люк отби до водния кран и превключи колата в положение стоп с

въздишка.

- Давай - каза той. - Кажи им, че сме тук. Аз ще ти донеса куфар.

Клари кимна, но се подвуоми преди да посегне за дръжката на вратата. Стомахът й

беше стегнат и разтревожен. Пожела си, не за пръв път, че Люк ще дойде с нея.

- Винаги съм си мислела, че когато излизам за чужбина, ще ми трябва поне паспорт.

Люк не се усмихна.

- Знам, че си нервна - каза той. - Но всичко ще бъде наред. Лайтууд ще се погрижат

добре за теб.

Казах ти това само около милион пъти, помисли си Клари. Тя потупа леко рамото на

Люк преди да скочи долу от пикапа.

- Ще се видим след малко.

Тя премина пътя си през пропукания каменен път, звукът от трафика намаляваше,

докато достигаше църковните врати. Този път й отне само няколко момента да

премахне магическата защита на Института. Чувстваше, сякаш друг слой от

дегизировка бе добавен към старата катедрала, като ново палто от боя. Да изчисти

останките беше трудно, дори болезнено. Най-накрая ги нямаше и тя можеше да види

църквата такава, каквато си беше. Високите дървени врати проблясваха, сякаш бяха

току що полирани.

Имаше странна миризма във въздуха, като озон и нещо горящо. С намръщване тя

постави ръката си на дръжката. Аз съм Клари Моргенстърн, една от нефилимите и моля

за вход към Института...

Вратата се плъзна отворена. Клари пристъпи навътре. Огледа се наоколо, премигвайки

и опитвайки се да разбере какво беше това, което изглеждаше някак различно в

интериора на катедралата.

Тя осъзна, че вратата се тръшна затворена зад нея, хващайки я в капана на тъмнината,

на която пречеше само беглата светлина от високите прозорци много над главата й. Тя

никога не е била във входа на Института без да има дузина пламъчета осветяващи

изпипаната облицовка на страничните крила в черквата между пейките.

Тя извади вещерския си камък от джоба си и го вдигна нагоре. Светлина пламна от

него, изпращайки блестящи лъчи, разширяващи се между пръстите й. Тя освети

прашните ъгли от интериора на катедралата, като тръгна към асансьора близо до голия

олтар и натисна нетърпеливо копчето да го извика. Нищо не стана. След половин

минута тя натисна бутона отново, и отново. Постави ухото си на асансьорната врата и

се заслуша. Нито звук. Институтът бе потънал в тъмнина и тишина, като механична

кукла, чието часовниково сърце бе спряло.

Нейното сърце биеше силно сега. Клари забърза обратно към страничното крило на

черквата и натисна тежките врати отворени. Тя стоеше на предните стълби на църквата,

оглеждайки се обезумяло. Небето потъмняваше до кобалт над главата й и дори

въздухът миришеше по-силно на изгоряло. Пожар ли имаше? Ловците на сенки

евакуирани ли са? Но мястото изглеждаше недокоснато...

- Не е пожар. - Гласът беше мек, кадифен и познат. Висока фигура се материализира

извън сенките, косата изправена бодлива нагоре в корона от тромави шипове.

Носеше черен копринен костюм над бляскава смарагдово зелена тениска и блестящи

скъпоценни пръстени по тесните му пръсти. Имаше включени също и пъстри ботуши и

доста блясък.

- Магнус? - прошепна Клари.

- Знам, какво си мислиш - каза Магнус. - Но няма пожар. Това е миризмата на пъкъла -

нещо като чародейско-демонски дим. Заглушава до някаква степен ефекта на някои

магии.

- Демонска мъгла? Значи е имало...

- Атака над Института. Да. По-рано този следобед. Бездушни - може би няколко дузини

от тях.

- Джейс - прошепна тя. - Лайтууд...

- Дяволският дим заглуши способностите ми да се бия ефективно с Бездушните.

Техните също. Трябваше да ги изпратя през портал в Идрис.

- Но никой от тях не беше наранен, нали?

- Маделайн - каза Магнус. - Маделайн бе убита. Съжалявам, Клари.

Клари потъна надолу в стълбите. Тя не познаваше по-старата жена добре, но Маделайн

беше тънката връзка с майка й - нейната истинска майка, здравия и борещ се Ловец на

сенки, която Клари никога не бе познавала.

- Клари? - Люк идваше нагоре по-пътя през засилващата се тъмнина. Носеше куфара на

Клари в едната си ръка. - Какво става?

Клари седна, прегърнала коленете си, докато Магнус обясняваше. Под болката й за

Маделайн, тя бе пълна с виновно облекчение. Джейс бе добре. Всички Лайтууд са

добре. Казваше си го отново и отново, тихичко. Джейс бе добре.

- Бездушните - каза Люк. - Всички ли бяха убити?

- Не всички. - Магнус поклати главата си. - След като изпратих всичките Лайтууд през

портала, Бездушните изчезнаха, не изглеждаха заинтересовани от мен. През времето,

докато затварях портала, всички бяха изчезнали.

Клари вдигна главата си.

- Порталът е затворен? Но... можеш да ме изпратиш в Идрис, нали? - попита тя. - Имам

предвид, мога да мина през Портала и да се присъединя към Лайтууд там, нали?

Магнус и Люк си размениха поглед. Люк постави куфара долу до краката си.

- Магнус? - гласът на Клари нарасна писклив във нейните уши. - Трябва да отида.

- Порталът е затворен, Клари...

- Тогава отвори друг!

- Не е толкова лесно - каза магьосника. - Клейвът пази всякакви магически входове към

Аликанте много внимателно. Столицата им е свещено място за тях - тя е като тяхната

Ватикана, като Забранения Град. Никой Долноземец не може да влезе там без

разрешение, както и мунданите.

- Но аз съм Ловец на сенки!

- Само почти - заяви Магнус. - Между другото, кулите предотвратяват директните

Портали към града. За да отворя портал, който води право в Аликанте, трябва да имам

някой от тях да стои от другата страна и да те очаква. Ако опитам да те изпратя на свое

собствено решение, ще бъда в непосредствено нарушение на Закона, а не съм склонен

да рискувам това заради теб, бисквитке, без значение колко много харесвам твоята

личност.

Клари погледна от разкаяното лице на Магнус, към бдителното на Люк.

- Но аз трябва да се добера до Идрис - каза тя. - Трябва да помогна на майка си.

Сигурно има някакъв друг начин да отида там, без да има замесен Портал в него.

- Най-близкото летище е на една страна разстояние - каза Люк. - Ако успеем да

пресечем границата - и това е голямо "ако" - ще има дълго и опасно сухопътно

пътешествие след това, през всичките видове територии на Долноземците. Може да ни

отнеме дни да стигнем до там.

Очите на Клари горяха. Няма да плача, каза тя на себе си. Няма да плача.

- Клари. - Гласът на Люк беше внимателен. - Ще държим връзка с Лайтуудови. Ще

бъдем сигурни, че имат всичката информация, от която се нуждаят, за да получат

антидота за Джоселин. Могат да се свържат с Фел...

- Маделайн каза, че Фел няма да говори с никой друг.

- Фел? Рагнор Фел? - Магнус повтори. - Мога да опитам да му изпратя съобщение. Да

му кажа, да очаква Джейс.

Малко от притеснението се изчисти от лицето на Люк.

- Клари, чу ли това? С помощта на Магнус...

Но Клари не искаше да чуе нищо повече за помощта на Магнус. Не искаше да чува

нищо. Тя си мислеше, че ще отиде да спаси майка си и сега нямаше нищо друго да

прави, освен да седне отстрани на леглото на майка си, да държи отпуснатата й ръка и

да се надява някой друг, някъде другаде ще бъде способен да направи това, което тя не

можеше.

Тя пролази надолу по стълбите, отблъсквайки настрани Люк, което той се опита да

посегне за нея.

- Просто трябва да съм сама за секунда.

- Клари... - тя чу Люк да вика за нея, но тя се отблъсна настрани от него, изстрелвайки

се около страната на катедралата. Тя се намери да следва каменния път, където се

разделяше, водейки пътя й към малка градинка в източната страна на Института, към

миризмата на овъглено и пепел - и тежка, остра миризма под нея. Миризмата на

демонска магия. Все още имаше лека мъгла в градината, разхвърляща парчета от себе

си като следи от облачета, хванати тук и там по ъгълчетата на розовите храсти или

криейки се под камъните. Тя можеше да види къде земята е била разбъркана по-рано от

битките - и имаше тъмно червени петна там, до една от каменната скамейка, която не

искаше да гледа толкова дълго.

Клари извърна главата си настрани. И спря. Там, на стената на катедралата имаше ясни

Маркировки на магическа руна, нажежена до горещо, хвърляща синьо по сивия камък.

Формираше нещо като квадратно очертание на светлина през наполовина отворена

врата...

Портал.

Нещо вътре в ние изглежда се извъртя. Тя си спомни символите, блестящи опасно по

гладката метална обвивка на кораба. Спомни си потръпването на кораба, което бе

издал, когато внезапно се разглоби на части, черната вода на Ийст Ривър проливаше

навътре. Те са просто руни, помисли си тя. Символи. Мога да ги нарисувам. Ако майка

ми може да хване същността на Бокала на смъртните вътре в парче хартия, тогава аз

мога да направя Портал.

Тя намери краката си да я носят към стената на катедралата, ръката й посягаше към

джоба за стилето. Умолявайки ръката си да не трепери, тя постави върха на стилето

върху камъка.

Стисна клепачите си затворени и срещу тъмнината зад тях започна да рисува със

съзнанието си извиващи се линии от светлина. Линии, които й говореха за входовете, за

това как те носи въртящият се въздух, за пътуване и далечни места. Линиите дойдоха

заедно в руна, толкова изящна, колкото и птица в полет. Тя не знаеше, дали е руна,

която е съществувала и преди, или е такава, която тя сама създала, но съществуваше

сега, сякаш винаги е била.

Портал.

Тя започна да рисува, маркировките се придвижваха от върха на стилето във въгленово

черни линии. Камъка изпращя, пълнейки носа й с киселата миризма на изгоряло.

Горещи сини светлини нараснаха иззад затворените й клепачи. Тя почувства горещина

по лицето си, сякаш стоеше през пожар. С изпъшкване тя свали ръката си, отваряйки

очи.

Руната, която бе нарисувала, представляваше тъмно цвете, разцъфващо на каменната

стена. Докато гледаше, линиите изглежда се стопяваха и променяха, стичаха се нежно

надолу, разпростирайки се, и променяйки се. Вътрешните части от формата на руната

се промениха. Сега беше линия от светещ вход, няколко стъпки по-висок от самата

Клари.

Тя не можеше да откъсне очите си от портала. Той светеше със същата тъмна светлина,

както Портала зад завесите в Мадам Доротея. Тя посегна напред за него...

И се отдръпна. За да използваш портал, спомни си тя с потъващо чувство, трябва да си

представиш, къде искаш да отидеш, къде искаш Портала да те заведе. Но тя никога не е

била в Идрис. Разбира се, бяха й го описвали. Място на зелени долини, тъмни дървета и

светли води, на езера и планини, и Аликанте, града от стъклените кули. Тя можеше да

си представи как би изглеждало, но въображението не беше достатъчно, не и с тази

магия. Само ако...

Тя си взе внезапен, остър дъх. Но тя бе виждала Идрис. Виждала го е в сън и знаеше без

да знае, че знае, че това е било истински сън. Все пак, какво й бе казал Джейс за

Саймън в съня? Че не може да остане, защото "това място е за живите"? И не след

дълго, Саймън умря...

Тя метна спомените си обратно към съня. Танцуваше в бална зала в Аликанте. Стените

бяха златни и бели, с чист, приличащ на диаманти покрив над нея. Имаше фонтан, -

сребърна вана със статуя на русалка в центъра – светлини, овързани по дърветата отвън

през прозорците и Клари носеше зелено кадифе, точно както бе сега.

Сякаш все още беше в съня, тя посегна към Портала. Ярка светлина се разпростря под

пръстите й, врата се отвори към по-светло място зад нея. Тя се намери зяпаща във

въртящия се златен водовъртеж, който бавно започна да се съединява в забележими

форми - помисли си, че може да види очертанията на планините, част от небе...

- Клари! - Беше Люк, бягащ по пътя с лице на гняв и ужас. Зад него крачеше Магнус,

котешките му очи бляскаха като метал на горещата светлина от Портала, която

окъпваше градината. - Клари, спри! Стражите са опасни! Ще те убият!

Но нямаше спирачки сега. Зад Портала златните светлини нарастваха. Тя си помисли за

златните стени на залата в съня си, златната светлина пречупваща се от счупените

стъкла навсякъде. Люк грешеше, той не разбираше способността й и как работи - за

какви стражи да ти пука, когато можеше да си създадеш твоя собствена реалност, само

като я нарисуваш?

- Трябва да тръгвам - проплака тя, мърдайки напред, върховете на пръстите й

разпростряни. - Люк, съжалявам...

Тя пристъпи напред и с последен, мек отскок той беше до нея, хващайки я за китката,

точно когато Портала изглеждаше, сякаш ще експлоадира навсякъде около тях. Както

торнадо откъсва дървета от корените им, силата ги издърпа силно и двамата паднаха.

Клари хвана бърз поглед на колите и сградите на Манхатън, завъртащи се надалеч от

нея, изчезващи, когато твърда като удар на камшик струя въздух я подхвана и – през

вълна от болка и с Люк, все още стискащ китките й в желязна схватка - я изпрати към

въртящия се златен хаос.

Саймън се събуди от ритмичния плисък на вода. Той седна, внезапен ужас замрази

гърдите му - последния път, когато се събуди от звуците на вълните, беше затворник в

кораба на Валънтайн и мекия леещ се звук го отведе отново до онези ужасни времена

на непосредствена близост на заплахата, която беше като захвърлена ледена вода в

лицето. Но не - бърз поглед наоколо му подсказа, че сега бе напълно различно. Лежеше

под меки завивки на комфортно дървено легло в малка, чиста стая, чийто стени бяха

боядисани в светло синьо. Тъмни завеси висяха над прозорците, но слабата светлина

около ъглите им беше достатъчна за неговите вампирски очи, за да вижда ясно. Имаше

светъл килим на пода и огледален шкаф на стената.

Имаше също и кресло, придърпано към страната на леглото. Саймън седна, одеялата

паднаха настрани и той осъзна две неща: първо, той все още носеше същите дънки и

тениска, с които бе тръгнал към Института, за да се срещне с Джейс, и второ, че

човекът в креслото дремеше, главата й поставена на ръцете, дългата й черна коса

падаше надолу като ресни от шал.

- Изабел? - каза Саймън.

Главата й отскочи нагоре, като сепната играчка с човече на пружина в кутия, очите й

много бързо се отвориха.

- Ооох! Ти си буден! - Тя се изправи все още седнала, отмахвайки косата си назад. -

Джейс ще е толкова облекчен. Почти бяхме сигурни, че ще умреш.

- Да умра? - повтори Саймън. Почувства се замаян и малко зле. - От какво? - той огледа

стаята, премигвайки. - В Института ли съм? - попита той и осъзна в момента, в който те

излязоха от устата му, че, разбира се, това бе невъзможно. - Имам предвид, къде сме?

Неловък проблясък мина през лицето на Изабел.

- Ами... имаш предвид, че не помниш какво стана в градината? - тя дръпна нервно

плетената обшивка, която обикаляше тапицерията на фотьойла. - Бездушните ни

нападнаха. Имаше много от тях и демонската мъгла направи трудно да се бием с тях.

Магнус отвори Портал и всички избягахме в него, когато те видях да идваш към нас. Ти

премина над... над Маделайн. И имаше Бездушен точно зад теб, явно не си го видял, но

Джейс го забеляза. Той се опита да се добере до теб, но беше твърде късно. Бездушният

заби ножа си в теб. Кървеше... много. Джейс уби Бездушния и те завлече през портала

със себе си - свърши тя, говореше толкова бързо, че думите й се сляха заедно и Саймън

трябваше да се напряга за да ги разбере. - И вече бяхме от другата страна и нека да ти

кажа, всички бяха доста изненадани, когато Джейс се появи с тебе, окървавяващ всичко

по него. Консулът не беше много щастлив.

Устата на Саймън беше суха.

- Бездушен е забил нож в мен? - изглеждаше невъзможно. Но преди се бе излекувал,

след като Валънтайн бе разрязал гърлото му. Все пак, той би трябвало да си спомни.

Тресейки главата си, той погледна надолу към себе си.

- Къде?

- Ще ти покажа.

Повече за негова изненада, момент по-късно Изабел стоеше на леглото до него,

студените й ръце на неговия корем. Тя вдигна тениската му нагоре, оголвайки ивица от

бял стомах, разрязан на две от тънка червена линия. Едва беше дори белег.

- Тук - каза тя, пръстите й плъзгайки се над него. - Боли ли?

- Н-не. - Първия път, когато Саймън видя Изабел, я намери за толкова поразяваща,

толкова запалена от живота, жизнена и енергична, че той си помисли, че най-накрая бе

намерил момичето, което гореше достатъчно ярко, за да размаже картината на Клари,

която изглежда бе принтирана от вътрешната част на клепачите му. Беше добре до

времето, когато той беше превърнат в плъх на партито на Магнус Бейн в галерията,

когато осъзна, че може би Изабел гореше малко твърде ярко за обикновен човек като

него.

- Не боли.

- Но очите ми - да - каза хладен, разсмян глас от вратата. Джейс. Той бе дошъл толкова

тихо, че дори Саймън не го бе чул. Затваряйки вратата зад себе си, той се ухили на

Изабел, която дръпна тениската на Саймън надолу.

- Задиряш вампира, докато е все още твърде слаб, за да се отблъсне, Из? - попита той. -

Напълно съм сигурен, че това нарушение поне го има в Съглашението

- Просто му показвам, къде беше промушен. - запротестира Изабел, но офейка обратно

на стола си със завидна бързина. - Какво става долу? - попита тя. - Всички ли все още

откачат?

Усмивката напусна лицето на Джейс.

- Мариса отиде в Гард с Патрик - каза той. - Клейвът е в заседание и Малачи си

помисли, че ще бъде по-добре, ако тя... обясни лично.

Малачи. Патрик. Гард. Непознатите имена се завъртяха силно в главата на Саймън.

- Да обясни, какво?

Изабел и Джейс размениха погледи.

- Теб - най-накрая каза той. - Да обясни, защо сме довели вампир с нас в Аликанте,

което е, между другото, напълно против Закона.

- В Aликанте? Ние сме в Аликанте? - Полъх от объркана паника се лисна над Саймън,

бързо заместена от болката, която го сряза по средата на тялото му. Той се сви на две,

пъшкайки.

- Саймън! - Изабел пресегна ръката си, аларма биеше в тъмните й очи. - Добре ли си?

- Махай се, Изабел. - Саймън, ръцете му свити срещу стомаха му, погледна нагоре към

Джейс, умолявайки с глас. - Накарай я да се махне.

Изабел се отдръпна с наранен поглед на лицето си.

- Хубаво. Ще си тръгна. Няма нужда да ми го казваш два пъти. - Тя се метна на краката

си и изхвърча от стаята, тръшвайки вратата зад себе си. Джейс се обърна към Саймън,

кехлибарените му очи бяха безизразни.

- Какво става? Мислех, че се лекуваш?

Саймън хвърли ръка нагоре, отблъсквайки момчето настрани. Металически вкус

гореше в задната част на гърлото му.

- Не е Изабел - изграчи той. - Не съм наранен, просто съм... гладен. - Почувства скулите

си да горят. - Изгубих кръв, за това трябва да я заместя.

- Разбира се - каза Джейс с тон на някой, който току що бе посветен в интересен, ако не

особено нужен, научен факт. Леката загриженост напусна изражението му, за да бъде

заместено с нещо, което на Саймън му приличаше на развличащо неуважение. То удари

струна на ярост някъде в него, и ако не беше толкова отслабнал от болка, би се спуснал

надолу от леглото и направо върху другото момче с гняв. Но както стана, всичко, което

можеше да направи беше да изпъшка.

- Разкарай се, Уейлънд. Уейлънд, нали?

Разсменият поглед не напусна лицето на Джейс, но ръката му отиде до гърлото му у

започна да разкопчава ципа на якето му.

- Не! - Саймън се отдръпна назад на леглото. - Не ме интересува, колко съм гладен.

Няма да пия кръвта ти, отново.

Устата на Джейс се изви.

- Сякаш ще ти позволя. - той посегна навътре в джоба на якето си и извади стъклено

шишенце. То беше наполовина пълно с червено-кафява течност. - Помислих си, че

може би ще имаш нужда от това - заяви той. - Изстисках сока от малко начукано сурово

месо в кухнята. Беше най-доброто, което можех да направя.

Саймън пое шишенцето от Джейс с ръце, които трепереха толкова силно, че другото

момче трябваше да развърти капачката. Течността отвътре беше отвратителна - твърде

тънка и солена за да бъде здрава кръв и със слаб неприятен вкус, който, Саймън

знаеше, означава, че месото е било на няколко дни.

- Ъгх - каза той след няколко глътки. - Мъртва кръв.

Веждите на Джейс се вдигнаха нагоре.

- Не е ли всичката кръв мъртва?

- Колкото по-дълго време е било мъртво животното, чиято кръв пия, толкова по-гаден е

вкусът й - обясни Саймън. - Свежата е по-добре.

- Но ти никога не си пил свежа кръв. Нали?

Саймън повдигна веждите си в отговор.

- Е, като изключим моята, разбира се - каза Джейс. - И съм сигурен, че тя е

фантастична.

Саймън постави празното шишенце долу, на ръкохватката на креслото до леглото.

- Има нещо много нередно с теб - заяви той. - Умствено, имам предвид.

Устата му все още имаше вкус на развалена кръв, но болката я нямаше. Чувстваше се

по-добре, по-силен, сякаш кръвта беше лекарство, което работеше мигновено, дрога, с

която той трябваше да живее. Зачуди се, дали бе същото като наркотичната

зависимост?

- Значи съм в Идрис.

- Аликанте, за да бъдем точни - каза Джейс. - Главния град. Единственият град,

всъщност. - Той отиде до прозореца и издърпа настрани завесите. - Пенхалоу не ни

повярваха - заяви. - За това, че Слънцето не те тревожи. Сложиха тези затъмняващи

завеси. Но ти трябва да погледнеш.

Надигайки се от леглото, Саймън се присъедини към Джейс до прозореца. И загледа.

Преди няколко години майка му бе завела него и сестра му на пътешествие до Тоскана

- седмица на тежки, непознати ястия със спагети, безсолен хляб, кални, кафеви селски

области и майка му, бързаща надолу по тесните, извиващи се пътища, едва избягвайки

да не разбие Фиата си в красивите стари сгради, които уж отиваха да видят. Той си

спомни спирането на склона точно срещу града, наречен Сан Джимигнано, сбирка от

сгради с цвят на ръжда разпръснати тук и там, с високи кули, чиито върхове се

извисяваха нагоре, сякаш стигаха до небето. Ако това, към което гледаше сега, му

напомняше на нещо, то то би било това; но беше и също толкова различно, че беше

обратното на всичко, което бе виждал преди.

Той гледаше навън, към по-горни прозорци в нещо, което трябваше да бъде висока

къща. Ако погледнеше нагоре, можеше да види каменните корнизи и небето отвъд това.

По пътя имаше друга къща, не толкова висока, колкото тази, и между тях течеше тесен,

тъмен канал, пресечен тук и там с мостове - източникът на водата, която бе чул преди.

Къщата изглежда бе построена на половината на пътя по хълм - отдолу на нея каменни

къщи с цвят на мед се трупаха по тесните пътища, падащи надалеч до ръба на зелена

окръжност: дървета, заобиколени от хълмове много, много надалеч; от тук те

наподобяваха дълги, зелени и кафеви ивици с точки от избухнали есенни цветове. Зад

хълмовете нарастваше нащърбена планина, замръзнала в сняг. Но нищо от това не беше

странно; това, което беше, бяха странните, поставени привидно наслуки тук и там из

града, извисяващи се, веещи се кули, коронясани със заострени върхове от отразяващ

бяло-сребърен материал. Те изглежда пробождаха небето като блестящи кинжали и

Саймън осъзна къде бе виждал този материал преди: твърдите, приличащи на стъкло

оръжия на Ловците на сенки, които пазеха - онези, които наричаха серафимови

остриета.

- Тези са Демонските кули - каза Джейс в отговор на неизказания въпрос на Саймън. -

Те контролират стражата, която защитава града. Заради тях никой демон не може да

влезе в Аликанте.

Въздухът, който влезе през прозореца беше студен и чист, въздух, който никога не

можеш да вдишаш в Ню Йорк Сити: нямаше никакъв вкус, нито на мръсотия, метал или

други хора. Просто въздух. Саймън пое дълбок, ненужен дъх, преди да се обърне и

погледне към Джейс; някои човешки привички умряха трудно.

- Кажи ми, - започна той - че моето довеждане тук беше инцидент. Кажи ми, че не е

част от това, че искаш да спреш Клари от идването с теб.

Джейс не погледна към него, но гърдите му се вдигнаха и паднаха веднъж, бързо, в

нещо като потиснато изпъшкване.

- Точно така - каза той. - Създадох банда от Бездушни войни, за да нападнат Института,

да убият Маделайн и почти да убият останалите от нас, само за да успея да задържа

Клари у тях. И, я гледай, дяволския ми план работи!

- Ами работи си - каза тихичко Саймън. - Не е ли това?

- Слушай, вампире - заяви Джейс. - Да държа Клари надалеч от Идрис беше планът. Да

те доведа тук - не. Пренесох те през портала, само защото, ако те бях оставил, кървящ и

в безсъзнание, Бездушните щяха да те убият.

- Можеше да останеш с мен...

- Щяха да ни убият и двамата. Не мога дори да ти кажа, колко много бяха, не и с

адската мъгла. Дори и аз не мога да се преборя със стотина Бездушни.

- И сега - каза Саймън - се обзалагам, че те боли да си признаеш това.

- Ти си задник, - отсече Джейс без интонация - дори и за Долноземец. Спасих животът

ти и наруших Закона, за да го направя. Не за пръв път, трябва да добавя. Можеше да

покажеш малко признателност.

- Признателност? - Саймън почувства пръстите си да се извиват към дланите му. - Ако

не ме беше завлякъл в Института нямаше да бъда тук. Никога не съм се съгласявал за

това.

- Напротив, - каза Джейс - когато каза, че ще направиш всичко за Клари. Това е всичко.

Преди Саймън да успее да изстреля обратно ядосан отговор, имаше почукване на

вратата.

- Ало? - Изабел се обади от отвън. – Саймън, примадона-моментът ти свърши ли?

Трябва да говоря с Джейс.

- Влизай, Изи. - Джейс не свали очите си от Саймън; имаше електрически гняв във

погледа му и нещо предизвикателно, което накара Саймън да копнее да го удари с нещо

тежко. Като пикап.

Изабел влезе в стаята със завъртане на черната си коса и размятане на сребърна пола.

Корсетът с цвят слонова кост, който носеше отгоре, оставяше ръцете и раменете й,

обвити в мастилени руни, голи. Саймън предположи, че беше добра крачка за нея, да

бъде свободна да показва Маркировките си на място, където никой не би си помислил,

че изглежда отвъд обикновеното.

- Алек отива горе в Гард - Изабел каза без встъпление. - Иска да говори с теб за

Саймън, преди да тръгне. Може ли да дойдеш долу?

- Разбира се. - Джейс се запъти към вратата. - Ти стой тук.

- Не - каза Саймън. - Ако ще ме обсъждате, искам да съм там.

За момент изглеждаше така, сякаш леденото спокойствие на Джейс щеше да се

пречупи; той пламна зачервен и отвори устата си, очите му блестяха. Толкова бързо

гнева изчезна и бе фалшифициран с очевиден акт на твърдост. Той стисна зъбите си и

се усмихна.

- Хубаво - каза той. - Идвай долу, вампире. Мoжеш да срещнеш цялото щастливо

семейство.

Първият път, когато Клари бе преминала през портал, имаше чувство за летене и

безтегловно падане. Този път беше като да си захвърлена в сърцето на торнадо. Виещи

ветрове я разкъсваха, откъсваха ръката й от тази на Люк и писък от устата й. Тя падна,

търкаляйки се през сърцето на черно-златния водовъртеж.

Нещо плоско, твърдо и сребърно като повърхността на огледало нарасна пред нея. Тя се

хвърли напред към него, пищейки, и хвърляйки ръцете си да покрият лицето й. Тя

удари повърхността и я строши, влитайки в свят на брутален студ и пъшкащо

задушаване. Потъваше през плътната синя тъмнина, опитвайки се да диша, но не

можеше да изтегли въздух в дробовете си, само още от замръзващата студенина...

Внезапно тя бе сграбчена за задната част на палтото й и я издърпана нагоре. Тя риташе

вяло, но беше твърде слаба, за да пречупи хватката над нея. То я издърпа горе,

индиговата тъмнина около нея се превърна в светло синя и след това към златна, когато

премина отново повърхността на водата - беше вода - и всмука задъхано въздух. Или

поне се опита. Вместо да се закашля и запъхти, черни точни опетниха зрението й. Тя бе

завлечена през водата, бързо, бурените хващаха и дърпаха краката и ръцете й - тя се

извиваше наоколо в хватката, която я държеше и зърна за миг нещо ужасяващо - не

точно вълк и не точно човек, със заострени уши като кама и устни издърпани нагоре от

острите бели зъби. Тя се опита да изкрещи, но излезе само вода. Момент по-късно тя

беше извън водата и бе захвърлена към влажната твърда земя. Имаше ръце на рамената

й, натискащи главата й надолу към земята. Ръцете удряха гърба й отново и отново,

докато гърдите й се свиха и тя изкашля горчив поток вода.

Тя все още кашляше, когато ръцете я превъртяха по гръб. Гледаше нагоре към Люк,

черна сянка срещу високото синьо небе докоснато от бели облаци. Нежността, която

беше свикнала да вижда в изражението му, беше изчезнала; не приличаше вече на вълк,

но изглеждаше бесен. Издърпа я в седнала позиция, тръскайки я грубо, отново и

отново, докато тя изпъшка и се отблъсна от него слабо.

- Люк! Спри! Нараняваш ме...

Ръцете му напуснаха рамената й. Вместо това грабнаха брадичката й с една ръка,

насилвайки главата й нагоре, очите му търсеха лицето й.

- Водата - каза той. - Изплю ли всичката вода?

- Така мисля - прошепна тя. Гласът й дойде неясно от подутото й гърло.

- Къде е стилето ти? - попита той, и когато тя се поколеба, гласа му се изостри. - Клари.

Стилето ти. Намери го.

Тя се издърпа настрани от хватката му и затършува в джобовете си, сърцето й

потъваше, докато пръстите й дращеха срещу нищо – нищо, освен мократа материя. Тя

обърна отчаяно лице нагоре към Люк.

- Мисля, че съм го изпуснала в езерото - изгъгна тя. - Моето... стилето на майка ми...

- Господи, Клари. - Люк се изправи, прихващайки ръцете си шашнато зад главата си.

Той изглеждаше измокрен също, вода се стичаше надолу по дънките му и тежкото

фланелено палто в дебели поточета. Очилата, които обикновено носеше наполовина

смъкнати надолу на носа си, ги нямаше. Погледна надолу към нея навъсено.

- Добре си - каза той. Не беше точно въпрос. - Имам предвид сега. Добре ли се

чувстваш?

Тя кимна.

- Люк, какво става? Защо искаш стилето ми?

Люк не каза нищо. Той оглеждаше наоколо, сякаш се надяваше да извика малко помощ

от заобикалящото ги. Клари проследи погледа му. Намираха се на широк пясъчен бряг

на доста голямо езеро. Водата беше светло синя, проблясваща тук и там с отразена

слънчева светлина. Тя се зачуди дали това не беше източника на златната светлина,

която беше видяла през наполовина отворения Портал. Нямаше нищо зловещо в

езерото, сега когато се намираше до него, вместо в него. То беше заобиколено от зелени

хълмове, нацвъкани с дървета, тъкмо започнали да се пременяват в червеникавокафяв и

златен цвят. Отвъд хълмовете нарастваха високи планини, връхната им точка беше в

сняг.

Клари потрепери.

- Люк, когато бяхме във водата... ти превърна ли се в наполовина вълк? Помислих си,

че съм видяла...

- Вълчата ми част плува по добре, от човешката ми такава - каза кратко Люк. - И е по-

силна. Трябваше да те издърпам от водата и ти не ми помагаше много.

- Знам - каза тя. - Съжалявам. Ти не... ти не трябваше да идваш с мен.

- Ако не бях, сега щеше да си мъртва - отбеляза той. - Магнус ти каза, Клари. Не можеш

да използваш Портал за да стигнеш до града от Стъкло, освен, ако някой не те чака от

другата страна.

- Каза, че е против Закона. Не каза нищо за това че, ако се опитам да дойда тук ще бъда

изхвърлена.

- Каза ти, че има пазачи около града, предотвратяващи влизането чрез портал в него. Не

е негова вината, че ти си решила да си играеш с магия, която едва познаваш. Само

защото имаш сила, не означава, че знаеш как да я използваш. - Той се намръщи.

- Съжалявам - каза Клари с тънък глас. - Просто... къде сме сега?

- Лейк Лин - отговори Люк. - Мисля, че Порталът ни е завел, колкото се може по-близо

да града, и след това ни е разтоварил. В покрайнините на Аликанте сме. - Той се огледа

наоколо, клатейки главата си наполовина удивен, наполовина изтощен. - Направи го,

Клари. Ние сме в Идрис.

- Идрис? - повтори Клари и се изправи, зяпайки глупаво към езерото. То трептеше към

нея, синьо и необезпокоено. - Но... ти каза, че сме в покрайнините на Аликанте. Не

виждам града никъде наоколо.

- На мили далеч сме - отбеляза Люк. - Виждаш ли тези хълмове в далечината? Трябва

да ги пресечем. Градът е от другата им страна. Ако имахме кола, можехме да стигнем

за час, но ще трябва да вървим, което може би ще ни отнеме целия следобед. - Той

погледна накриво към небето. - По-добре да тръгваме.

Клари погледна надолу към себе си, смаяно. Гледката на цял ден скитане в пропито

мокри дрехи не й се понрави.

- Няма ли нещо друго...?

- Нещо друго да направим? - попита Люк и имаше внезапен остър ъгъл на гняв във

гласа му. - Имаш ли някакви предложения, Клари, тъй като ти си тази, която ни доведе

тук? - Посочи надалеч от езерото. - По този път лежат планини. Проходими пеша само

през края на лятото. Ще замръзнем до смърт на върховете. - Той се обърна и мушна

пръста си в друга посока. - По този път има мили от дървета. Продължава по целия път

до границата. Необитавани са, поне от човешки същества. Покрай Аликанте има

фермерска земя и провинциални къщи. Може би ще успеем да се махнем от Идрис, но

пак трябва да преминем през него. Градът, в който, ако мога да добавя, Долноземци

като мен едва ли са добре дошли.

Клари поглена към него с отворена уста.

- Люк, не знаех...

- Разбира се, че няма да знаеш. Ти не знаеш нищо за Идрис. Дори не ти пука за Идрис.

Просто беше разстроена от това, да не те изоставят като дете и имаше гневно

избухване. И сега сме тук. Загубени и замръзващи и... - Той прекъсна, лицето му беше

стегнато. - Хайде. Нека да започнем да вървим.

Клари последва Люк по края на Лейк Лин в отчаяна тишина. Докато вървяха, слънцето

изсуши косата и кожата й, но кадифеното палто задържаше водата като гъба. То висеше

по нея като оловна завеса, докато те правеха бърза екскурзия през камъни и кал, а тя се

опитваше се да се да поддържа дългокраката крачка на Люк. Тя направи няколко опита

за разговор относно по-нататъка, но Люк крайно упорито си държеше тишината.

Никога не беше правила нещо толкова лошо преди, че едно извинение да не може да

смекчи гнева на Люк. Този път изглежда, беше различно.

Урвите нарастваха около езерото, докато те напредваха, надупчени с петна от тъмнина

като пръски на черна боя. Когато Клари погледна по-отблизо, тя осъзна, че те бяха

пещери в скалата. Някои изглежда сякаш отиваха много надълбоко, извъртащи се

надалеч към тъмнината. Тя си представи прилепи и зловещо грачещи неща да се крият

в чернотата и потрепери.

Най-накрая тесен път прорязващ през стръмните скали ги доведе до широк път, очертан

с натрошени камъни. Езерото се извиваше надалеч зад тях, индигово в късната

следобедна слънчева светлина. Пътят режеше през плоско тревисто поле, издигащо се,

за да обвие хълмовете в далечината. Сърцето на Клари потъна; града не се виждаше

никъде.

Люк гледаше напред към хълмовете с поглед на дълбоко смайване на лицето си.

- По-далеч сме, отколкото си мислех. Мина толкова много време...

- Може би, ако намерим по-голям път - предложи Клари - можем да пътуваме на

автостоп или да си хванем превоз до града, или...

- Клари. Няма коли в Идрис. - Виждайки шока в изражението й, Люк се разсмя без

много развеселеност. – Магията на защитната стена отблъсква машините. Повечето

технологии не работят тук - мобилни телефони, компютри и подобни. Самият Аликанте

се осветява - и захранва – най-вече от вещерска светлина.

- Оу - каза Клари със слаб глас. - Ами... колко далеч сме от града?

- Достатъчно далеч. - Без да поглежда към нея, Люк загреба с двете си ръце назад през

късата си коса. - Има нещо, което е по-добре да ти кажа.

Клари се стегна. Всичко, което искаше преди, бе Люк да говори с нея; сега не го искаше

вече.

- Всичко е наред...

- Не забеляза ли, - попита Люк - че няма никакви лодки в езерото Лейк Лин - няма

докове - нищо, което може да предположи, че езерото е използвано по някакъв начин от

хората в Идрис?

- Просто си мислех, че е защото е твърде отдалечено.

- Не е толкова далеч. Няколко часа от Аликанте пеша. Всъщност, езерото е... - Люк

прекъсна и въздъхна. - Никога ли не си забелязала схемите на пода в библиотеката на

Института в Ню Йорк?

Клари премигна.

- Забелязах ги, но не можах да разбера какво е.

- Беше ангел издигащ се от езеро, държащ купа и меч. Това е често срещан мотив във

Нефилимската декорация. Легендата е, че Ангел Разиел се издигнал от Лейк Лин,

когато за пръв път се появил на Джонатан Шадоухънтър, първия от нефилимите, и му

дал Реликвите на Смъртните. От тогава езерото е...

- Свещено? - предположи Клари.

- Прокълнато - каза Люк. - Водата от езерото по някакъв начин е отровна за Ловците на

Сенки. Няма да нарани Долноземците - Народът на Феите го нарича Огледалото на

Сънищата и пият от водата му, защото твърдят, че им дава истински видения. Но за

Ловец на сенки да изпие такава вода е много опасно. Причинява халюцинации,

температура - може да докара човека до лудост.

Клари почувства студ отгоре си.

- Ето защо ме накара да изплюя всичката вода.

Люк кимна.

- И защо исках да си намериш стилето? С лекуващата руна можехме да

предотвратяваме ефекта от водата. Без него трябва да се доберем до Аликанте, колкото

се може по-бързо. Там има лекарства, билки, това ще помогне, знам някой, който има

почти всички от тях.

- Лайтуудови?

- Не Лайтуудови. - Гласа на Люк беше твърд. - Някой друг. Някой, който познавам.

- Кой?

Той поклати главата си.

- Нека просто да се молим, че този човек не се е преместил другаде през последните

петнадесет години.

- Но мислех, че каза, че е срещу Закона Долноземци да влизат в Аликанте без

разрешение.

Отговарящата му усмивка му напомни за Люк, който я бе хванал, когато беше паднала

от гумената джунгла като дете, на Люк, който винаги я защитаваше.

- На някои закони им е писано да бъдат нарушавани.

На Саймън къщата на Пенхалоус му напомняше на Института - имаше някак същото

чувство на принадлежност към друга ера. Коридорите и стълбищата бяха тесни,

направени от камък и тъмно дърво, а прозорците бяха високи и тесни, даряващи

гледката навън към града. Имаше забележимо азиатско чувство в декорацията: шоджи

(традиционна японска архитектура - врата, прозорец или разделяща стая от

полупрозрачна хартия върху дървена рамка, която е нещо като решетка от дърво или

бамбук) екран стоеше на първия етаж и имаше японски, лакирани и украсени с цветя

високи вази на перваза отвътре. Имаше също и няколко отпечатъка върху коприна по

стените, показващи нещо, което трябва да е било сцена от митологията на Ловците на

сенки, но ориенталското се чувстваше в тях – военачалници, притежаващи пламнали

серафимови остриета бяха с изпъкнали очертания, успоредно имаше приличащо на

дракон шарено същество с хлъзгави изпъкнали демонски очи.

- Госпожа Пенхалоу - Джия - трябваше да бяга към Беиджинг Института. Тя разделя

времето си между тук и Забранения град - каза Изабел, когато Саймън се спря да

разгледа отпечатъка. - И Пенхалоу са старо семейство. Заможно.

- Мога да кажа това - промърмори Саймън, поглеждайки нагоре към полилеите с

увиснали изрязани от стъкло кристали като сълзи.

Джейс, една стъпка зад тях, измърмори:

- Върви. Няма да имаме историческа обиколка тук.

Саймън претегли грубия си отговор и реши, че не си струваше тревоженето. Той взе

останалите стълби с бърза крачка; те се отвориха в дъното към голяма стая. Беше

непълна смеска на старото и новото: прозорци като стъклена картина гледаха навън

към канала и имаше музика, свиреща от стерео, което Саймън не можеше да забележи.

Но нямаше никакъв телевизор или куп от ДВД-та и СД-та, вида отпадъци, които

Саймън свързваше с модерните всекидневни стаи. Вместо това, имаше няколко силно

изопнати кушетки, струпани около голямо огнище, чиито пламъци пращяха. Алек

стоеше до него в тъмната униформа на Ловец на сенки и намъкваше чифт ръкавици.

Той погледна нагоре, когато Саймън влезе в стаята и намръщи обичайното си

мръщеше, но не каза нищо.

На местата на кушетката имаше двама тийнейджъри, които Саймън не бе виждал

никога до сега, момче и момиче. Момичето изглеждаше сякаш беше отчасти азиатка с

деликатни очи с бадемова форма, лъскавата й тъмна коса беше издърпана назад от

лицето й със закачливо изражение. Деликатната й брадичка се стесняваше до точка

като котешките. Не беше точно красива, но беше много забележителна.

Чернокосото момче до нея беше много повече от забележително. Беше може би около

височината на Джейс, но изглеждаше по-висок, дори седнал; беше строен и мускулест,

с бяло, елегантно неспокойно лице, високи скули и тъмни очи. Имаше нещо странно

познато в него, сякаш Саймън го бе срещал и преди.

Момичето заговори първо.

- Това ли е вампирът? - Тя огледа Саймън отгоре до долу, сякаш му взимаше мерките. -

Никога не съм била толкова близо до вампир преди - не такъв, който не съм планирала

да убивам, де. - Тя килна главата си настрани. - Сладък е за Долноземец.

- Трябва да й простиш; тя има лице на ангел и маниерите на демон Молок - каза

момчето с усмивка, ставайки на краката си. Той подаде ръката си към Саймън. - Аз съм

Себастиан. Себастиан Верлак. А това е братовчедка ми, Алайн Пенхалоу. Алайн...

- Не стискам ръце с Долноземци - каза Алайн, отдръпвайки се назад към възглавницата

на кушетката. - Те няма души, знаеш. Вампири.

Усмивката на Себастиан изчезна.

- Алайн...

- Истина е. За това не могат да се виждат в огледалата или да вървят под Слънце.

Много бавно Саймън отстъпи назад към кръпката слънчева светлина пред прозореца.

Той почувства горещото Слънце по гърба и косата си. Сянката, която хвърляше беше

тъмна и дълга по пода, почти достигаше краката на Джейс.

Алайн си пое рязко дъх, но не каза нищо. Беше Себастиан този, който проговори,

гледайки към Саймън с любопитни черни очи.

- Значи е истина. Лайтууд казаха, но аз не вярвах...

- Че сме казвали истината? - каза Джейс, проговаряйки за пръв път, откакто слязоха

долу. – Не бихме излъгали за нещо такова. Саймън е... уникален.

- Целунах го веднъж - каза Изабел на никой специално.

Веждите на Алайн скочиха нагоре.

- Те наистина ви позволяват да правите каквото си искате в Ню Йорк, нали? - каза тя,

звучейки наполовина потресена, наполовина завистлива. - Последният път, когато те

видях, Изи, ти дори не беше обмисляла...

- Последният път, когато се видяхме, Изи беше на осем - каза Алек. - Нещата се

промениха. Сега майка трябва да напусне от тук бързайки, за да не може никой да

забележи отсъствието й и да пише на Гард за нея. Аз съм единствения, който е на

осемнадесет, така че аз съм единственият, който може да отиде, докато Клейвът е в

сесия.

- Знаем това - каза Изабел, увисвайки надолу към кушетката. - Вече ни го каза - около

пет пъти.

Алек, който гледаше важно, игнорира това.

- Джейс, ти доведе вампира тук, значи ти отговаряш за него. Не му позволявай да

излезе отвън.

Вампира, помисли си Саймън. Изглежда, сякаш Алек не знаеше името му. Той беше

спасил живота на Алек веднъж. А сега беше "вампира". Дори и за Алек, който имаше

склонността да изпада в редки пристъпи на необяснима мрачност, това изглеждаше

противно. Може би имаше нещо общо с това, че се намираха в Идрис. Може би Алек

чувстваше великата нужда да поддържа тук своето самочувствие на Ловец на сенки.

- За да ми кажеш това ли ме доведе тук? Не пускай вампира навън? И без това не бих го

направил. - Джейс се плъзна към кушетката до Алайн, която изглеждаше доволна. - Ти

по-добре побързай към Гард и обратно. Кой знае каква извратеност може да си

довлечем тук без твоето ръководство.

Алек погледна към Джейс със спокойно превъзходство.

- Опитайте се да се държите заедно. Ще се върна до час и половина. - Той изчезна през

свода, който водеше към дълъг коридор; някъде в далечината врата кликна затворена.

- Не трябва да го дразниш - каза Изабел, стреляйки към Джейс суров поглед. - Те

наистина го оставиха да командва.

Алайн, Саймън не можеше да не забележи, стоеше много близко до Джейс, рамената

им се докосваха дори, когато имаше изобилие от място около тях на кушетката.

- Мислила ли си някога, че в предишния си живот Алек е бил стара жена с деветдесет

котки, която постоянно е крещяла по съседските деца да се разкарат от моравата й?

Защото аз съм - каза той и Алайн се изкиска. - Само защото той е единственият, който

може да ходи до Гард.

- Какво е Гард? - попита Саймън, уморен да е единственият, който няма представа за

какво си говорят всички.

Джейс погледна към него. Изражението му беше студено, неприятелско; ръката му

беше върху тази на Алайн, която почиваше до бедрото й.

- Седни - каза той, извъртайки рязко главата си към кушетката. - Или смяташ да

кръжиш в ъгъла като прилеп?

Супер. Шеги за прилепи. Саймън се настани неудобно на стола.

- Гардът е официалното място за срещи на Клейва - каза Себастиан, очевидно,

чувствайки състрадание към Саймън. - Там е направен Закона и живеят Консула и

Инквизитора. Само на възрастни Ловци на сенки е позволено да навлизат в територията

му, когато Клейвът е в заседание.

- Заседание? - запита Саймън, спомняйки си какво бе казал Джейс по-рано, горе. -

Имаш предвид - не заради мен?

Себастиан се разсмя.

- Не. Заради Валънтайн и Реликвите на Смъртните. Ето защо всички са тук. Да

обсъждат какво ще направи сега Валънтайн.

Джейс не каза нищо, но при звука от името на Валънтайн, лицето му се стегна.

- Ами, ще тръгне след Огледалото - заяви Саймън. - Третата от Реликвите на

смъртните, нали? Тук в Идрис ли е? Заради това ли всички са тук?

Имаше кратка тишина, преди Изабел да отговори.

- Нещото, около Огледалото е това, че никой не знае, къде е то. Всъщност, никой не

знае какво е то.

- Огледало е - каза Саймън. - Знаеш, отразяващо стъкло. Така предполагам.

- Изабел имаше предвид, - каза меко Себастиан - че никой не знае нищо за Огледалото.

Много пъти е споменавано в историята на Ловците, но нищо специфично за това, къде

е, как изглежда и най-важното - какво прави.

- Предполагаме, че Валънтайн го иска, - намеси се Изабел - но това не ни помага много,

тъй като никой се няма и представа, къде е то. Мълчаливите Братя може и да са имали

идея, но Валънтайн ги изби всичките. Няма да има повече от тях за поне известно

време.

- Всичките? - попита Саймън изненадано. - Мислех си, че уби само тези в Ню Йорк.

- Градът от Кости не е всъщност в Ню Йорк - каза Изабел. - То е като... помниш ли

входа към Двореца на Феите в Сентрал Парк? Само защото входът беше там не

означава, че Замъкът сам по себе си е под парка. Същото е и с Града от кости. Има

различни входове, но Градът сам по себе си... - Изабел прекъсна, когато Алайн й шътна

с бърз жест. Саймън погледна от нейното лице към това на Джейс и Себастиан. Те

всички имаха едно и също предпазливо изражение, сякаш току що бяха осъзнали, какво

правят: казват Нефилимски тайни на Долноземец. На вампир. Не точно враг, но

определено някой, на който не може да се вярва.

Алайн беше първата, която прекъсна тишината. Фиксирайки красивия си, тъмен поглед

на Саймън, каза:

- Така... какво е да си вампир?

- Алайн! - Изабел изглеждаше ужасена. - Не може просто да обикаляш и питаш хората,

какво е да си вампир.

- Не виждам защо не - каза Алайн. - Не е бил вампир дълго, нали? Значи би трябвало да

си спомня какво е да си човек. - Тя се обърна обратно към Саймън. - Кръвта все още ли

има вкуса на кръв за теб? Или е с някакъв друг вкус на нещо друго сега? Защото не бих

си помислила, че вкуса на кръв би могъл...

- Има вкуса на пиле - каза Саймън, за да я накара да млъкне.

- Наистина? - Алайн изглеждаше удивена.

- Шегува се с теб, Алайн - заяви Себастиан - както и трябва. Извинявам се за

братовчедка си отново, Саймън. Тези от нас, които са от извън Идрис изглежда са

малко по-осведомени за Долноземците.

- Но не сте ли от Идрис? - попита Изабел. - Мислех си, че родителите ти...

- Изабел - прекъсна я Джейс, но вече беше късно; изражението на Себастиан потъмня.

- Родителите ми са мъртви - каза той. - Гнездо на демони близо до Калаис - всичко е

наред, беше преди доста време. - Той отвя настоятелната симпатия на Изабел. - Леля

ми, сестрата на Алайн, ме доведе в Института в Париж.

- Значи говориш френски? - Изабел въздъхна. - Иска ми се да говорех друг език. Но

Ходж си мислеше, че не ни трябва да учим нищо друго, освен древногръцки и

латински, но никой не говори тези.

- Говоря също руски и италиански. И малко румънски - каза Себастиан със скромна

усмивка. - Мога да те науча на някои фрази...

- Румънски? Това е впечетляващо - каза Джейс. - Не много хора го говорят.

- А ти? - попита с интерес Себастиан.

- Всъщност не - каза Джейс с толкова подкупваща усмивка, че Саймън знаеше, че лъже.

- Румънският ми е ограничен до полезни фрази, като "Тези змии отровни ли са?" и "Но

ти изглеждаш твърде млад за полицай."

Себастиан не се усмихна. Имаше нещо в изражението му, помисли си Саймън. Беше

кротък - всичко в него беше спокойно - но Саймън имаше чувството, че тази кротост

криеше нещо зад себе си, което не отговаряше на външното му спокойствие.

- Обичам пътуването - каза той с очи на Джейс. - Но е хубаво да се върнеш, нали?

Джейс спря с играенето с пръстите на Алайн.

- Какво имаш предвид?

- Просто, че никъде другаде няма нещо като Идрис, колкото и домове да правят

Нефилимите някъде навън. Не си ли съгласен?

- Какво ме питаш? - Погледна на Джейс беше леден.

Себастиан сви рамене.

- Е, ти си живял тук като дете, нали? И са минали години, откакто си се връщал. Или

съм го разбрал грешно?

- Не си го разбрал грешно - каза нетърпеливо Изабел. - Джейс обича да се преструва, че

никой не говори за него дори, когато знае, че говорят за него.

- Те определено говорят за теб. - Въпреки, че Джейс зяпаше към него, Себастиан

изглеждаше невъзмутим. Саймън усети наполовина неохотно, че започва да харесва

тъмнокосото момче – Ловец на сенки. Беше рядкост да намериш някой, който не

реагира на дразненията на Джейс. - Тези дни в Идрис всички говорят за това. Ти,

Реликвите на смъртните, баща ти, сестра ти...

- Клариса трябваше да дойде с теб, нали? - попита Алайн. - Оглеждах се, за да се

срещна с нея. Какво е станало?

Въпреки, че изражението на Джейс не се промени, той дръпна ръката си назад от тази

на Алайн и я сви в юмрук.

- Тя не искаше да напуска Ню Йорк. Майка й е болна и в болница.

Той никога не каза "нашата майка", помисли си Саймън. Винаги беше нейната.

- Странно е - каза Изабел. - Наистина си мислех, че иска да дойде.

- Тя дойде - каза Саймън. - Всъщност...

Джейс беше на краката си, толкова бързо, че Саймън дори не го видя да мърда.

- Замисли се за това, има нещо, което трябва да обсъдя със Саймън. Насаме. - Той

извърна рязко главата си към двойните врати в далечния край на стаята, очите му

блестяха предизвикателно. - Хайде, вампире - каза той с тон, който остави Саймън с

дистанцирано чувство, че отказването би завършило с някакъв вид насилие. - Да

поговорим.

ГЛАВА 3

АМАТИС

ПРЕВЕДЕНО ОТ PAJU4ETO

В късния следобед Люк и Клари бяха оставили езерото далеч назад и крачеха

през сякаш безкрайни равни откоси висока трева. Тук-таме някое ниско

възвишение прерастваше във висок хълм с покрит с черни камъни връх. Клари

бе изтощена от препъването нагоре-надолу по хълмовете, които следваха без

почивка един след друг; краката й се хлъзгаха по мократа трева, която като че

беше от залят с олио мрамор. По времето, когато излязоха от полята и се качиха

на тесен прашен път, ръцете й кървяха и бяха целите покрити с петна от тревата.

Люк крачеше пред нея с широки, решителни крачки. От време на време й

показваше някои забележителности, които описваше с мрачен глас, сякаш бе

най-депресирания туристически гид на света: „Точно прекосихме Равнината

Броселинд‖ – отбеляза, например, като изкачиха едно възвишение и съзряха

ширналите се на запад хаотично преплетени дървета; ниско над тях беше

увиснало слънцето. „Това пък е гората. Някога дърветата покриваха по-голямата

част от ниските части на страната. Много от тях бяха отсечени, за да се освободи

място за града – а също и да се разчистят вълчите глутници и вампирските

гнезда, които бяха често срещани там. Гората Броселинд винаги е била удобно

скривалище за долноземците.‖

Бавно и тежко те се тътреха, мълчаливи, а шосето се извиваше покрай гората в

продължение на няколко мили, преди рязко да завие. Дърветата се отдръпнаха

изведнъж, сред тях се отвори просека и Клари примигна, когато завиха покрай

един висок хълм – освен ако очите не я лъжеха, там долу имаше къщички.

Малки, бели редици от къщички, подредени като в село на Мънчкини.

- Пристигнахме! – възкликна тя и се втурна напред, спирайки чак когато осъзна,

че Люк вече не е до нея.

Тя се извърна и го видя, застанал в средата на прашното шосе, да клати главата

си.

- Не. – обясни й той, настигайки я. – Това не е градът.

- Ама град ли е? Каза, че в околностите няма никакви градове...

- Това е гробище. Това е Градът на костите на Аликанте. Да не би да мислеше,

че Градът на костите е единственото място за последен покой, което имаме? –

Гласът му прозвуча тъжно. – Това е некрополът, мястото, където погребваме

умрелите в Идрис. Ще разбереш. Трябва да го прекосим, за да стигнем до

Аликанте.

Клари не се беше озовавала в гробище от нощта, когато умря Саймън и

споменът я накара да изтръпне до мозъка на костите си, докато прекосяваше

тесните алеи между мавзолеите, които се точеха като бели панделки. Някой

определено се грижеше за мястото: мраморът блестеше, наскоро почистен,

тревата беше равно подрязана. Върху някои гробове бяха положени букети с

бели цветя. Първоначално ги помисли за лилии, но ароматът им беше непознат –

миришеха на подправки – и я накара да се зачуди дали не са местни растения за

Идрис. Всеки гроб приличаше на малка къщичка; някои имаха дори метални или

телени порти, а над вратите на къщичките бяха изсечени имената на семейства

Ловци на сенки: КАРТРАЙТ. МЕРИУЕДЪР. ХАЙТАУЪР. БЛАКУЕЛ.

МИДУИНТЪР. Тя се спря пред едно: ХЕРЪНДЕЙЛ. Извърна се към Люк:

- Това беше името на Инквизиторката.

- А това е нейната фамилна гробница. Виж. – посочи той. Покрай вратата в

сивия мрамор бяха издълбани бели букви. Имена. МАРКЪС ХЕРЪНДЕЙЛ.

СТИВЪН ХЕРЪНДЕЙЛ. И двамата бяха починали в една и съща година.

Колкото и да мразеше Инквизиторката, Клари не можеше да спре съжалението,

което се надигна у нея. Да загубиш и съпруга, и сина си, за толкова кратко

време...Под името на Стивън се виеха три думи на латински: AVE ATQUE

VALE.

- Какво означава? – попита, обръщайки се към Люк.

- Означава „Привет и сбогом‖. Това е от едно стихотворение на Катул. Отдавна

този стих е станал онова, което Нефилимите изричат по време на погребения

или при смъртта на някого в битка. А сега ела – по-добре е да не задълбаваме в

това, Клари. – Люк я хвана за рамото и нежно я побутна по-далеч от гробницата.

Може би бе прав, помисли си Клари. Може би наистина бе по-добре да не

мислят твърде много за смърт и умиране точно сега. Очите й останаха извърнати

настрани, докато си проправяха път през некропола. Почти бяха преминали

железните порти в далечния му край, когато тя забеляза един по-малък

мавзолей, изникнал като отровна бяла гъба в сенките на голям дъб. Името над

вратата се заби в нея, сякаш бе изписано със светлина.

ФЕЪРЧАЙЛД.

- Клари...- Люк протегна ръка, но нея вече я нямаше. С дълбока въздишка той я

последва към сянката под дървото, където бе застинала, разчитайки имената на

бабата и дядото, на прабабата и прадядото, които дори не бе знаела, че някога е

имала. АЛОИШЪС ФЕЪРЧАЙЛД. АДЕЛ ФЕЪРЧАЙЛД, по баща НАЙТШЕЙД.

ГРАНВИЛ ФЕЪРЧАЙЛД. А под всички тези имена: ДЖОСЕЛИН

МОРГЕНСТЪРН, по баща ФЕЪРЧАЙЛД.

Ледена вълна заля Клари. Това да види името на майка си беше като да се върне

обратно в кошмарите, които сънуваше понякога – че е на погребението на майка

си и никой не иска да й каже какво се е случило или как е умряла.

- Само че тя не е мъртва! – каза тя, поглеждайки нагоре към Люк. – Тя не е...

- От Клейва не знаеха това. – внимателно й обясни той.

Клари се задъха. Вече не чуваше гласа му, нито пък го виждаше. Пред нея се

издигаха остри хълмове с назъбени била – надгробни камъни стърчаха от

пръстта като изскочили при нараняване кости. Плочата пред нея беше черна, а

буквите, изписани отгоре й - неравни: КЛАРИСА МОРГЕНСТЕРН, родена 1991,

умряла 2007-ма. Под думите грубо бе изрисувана детска скица на череп с празни

очни кухини. Клари се препъна назад с писък.

Люк отново сграбчи раменете й:

- Клари, какво става? Какво има?

Тя посочи:

- Ето там...виж...

Но нещото беше изчезнало. Само трева се простираше пред нея, зелена и ниско

окосена, мавзолеите се белееха, подредени спретнато в редици и напълно

обикновени.

Тя се извъртя да го погледне:

- Видях собствения си надгробен камък. – обясни му. – На него пишеше, че ще

умра...че съм умряла...сега, тази година. – Тя потрепери.

Люк изглеждаше мрачен и угрижен.

- Това е от водата на езерото. – обясни й. – Започваш да халюцинираш.

Хайде...не ни остава много време.

Джейс съпровождаше Саймън надолу по късия коридор, по цялата дължина на

който имаше врати; спря се само да отвори една от тях с намръщена

физиономия:

- Тук – каза, като почти избута Саймън през вратата. Той видя нещо, което

приличаше на библиотека: редици от стелажи за книги, дълги кушетки и тук-

таме фотьойли. – би трябвало да успеем да се усамотим за малко...

Той млъкна, когато някаква фигура нервно се надигна от един от фотьойлите.

Беше малко момче с кестенява коса и очила. То имаше дребно, сериозно лице, а

в ръката си стискаше книга. Саймън достатъчно добре познаваше навиците за

четене на Клари, та сега веднага разпозна мангата, дори от това разстояние.

Джейс се намръщи:

- Извинявай, Макс. Пространството ни трябва. Разговори за възрастни, нали

разбираш.

- Ама Алек и Изи вече ме изгониха от хола, за да водят разговори за възрастни! –

оплака се Макс. – Къде да отида?

Джейс сви рамене:

- В стаята си, например? – посочи с палец към вратата. – Време е да изпълниш

дълга си към страната, хлапе. Чупката!

Макс се оттегли с обидена физиономия покрай тях, притискайки силно книгата

към гърдите си. Саймън усети съчувствие към него – гадно беше да си

достатъчно голям, за да ти се иска да разбереш какво става, но същевременно

толкова малък, че винаги да те пъдят, точно когато си на път да разбереш.

Момчето го стрелна с поглед, минавайки покрай него – уплашен, подозрителен

поглед. Това е вампирът, казваха очите му.

- Хайде. – Джейс бутна Саймън в стаята, след което затвори и заключи вратата

след себе си. При затворена врата стаята беше толкова слабо осветена, че дори

на Саймън му беше тъмно. Миришеше на прах. Джейс прекоси разстоянието до

високия прозорец и дръпна пердетата настрани, при което се откри гледка към

канала, който беше съвсем близо. Водата се плискаше буквално в стените на

къщата само на няколко метра под тях, а над нея минаваше каменен парапет, на

който бяха издълбани полузаличени от времето рунически надписи и разпилени

сред тях звезди.

Джейс се обърна към Саймън намръщено:

- Какъв, по дяволите, ти е проблемът, вампире?!

- Моят проблем? Ти си този, който на практика ме довлече тук за косата!

- Защото се канеше да им кажеш, че Клари така и никога не е отменяла

плановете си да дойде в Идрис. Нали ти казах какво би се случило в тази

ситуация? Те ще се свържат с нея и ще уредят идването й. А вече ти казах защо

това не бива да става.

Саймън поклати глава.

- Не те разбирам. – заяви. – Понякога се държиш така, сякаш единственото,

което те интересува, е Клари, а после – сякаш...

Джейс просто се взираше в него. Из въздуха танцуваха прашинки, които

образуваха блестяща завеса между двете момчета.

- Как се държа?

- Флиртуваше с Алайн. – обвини го Саймън. – Тогава хич не изглеждаше сякаш

единственото, което те интересува, е Клари.

- Това толкова, ама толкова не ти влиза в работата. – изсъска Джейс – и освен

това, Клари ми е сестра. Нещо, което чудесно знаеш!

- Аз също бях в двореца на феите, ако си спомняш. – отвърна Саймън. – Помня

какво каза Кралицата на феите. – „Целувката, най-силно от момичето желана, ще

я освободи‖.

- Обзалагам се, че го помниш. Прогорено в мозъка ти, нали, вампире?

Някъде дълбоко в гърлото на Саймън се зароди звук, който той дори не си бе

представял, че е в състояние да издаде.

- А, не! Няма да водя тоя спор с тебе. Няма да се карам с теб за Клари. Това е

смешно!

- Тогава защо изобщо повдигна темата?

- Защото...- започна Саймън – ако искаш да лъжа – не само Клари, но и всичките

ти приятелчета-ловци на сенки, и ако искаш да се преструвам, че Клари не е

дошла тук, защото тя самата така е решила, и ако искаш да се преструвам, че не

знам нищо за силите й, или за това, което в действителност може да прави, в

такъв случай ще трябва да направиш нещо за мен!

- Добре. – заяви Джейс. – Какво искаш?

Саймън замълча за миг, загледан покрай Джейс в редицата каменни къщи, чиято

фасада бе обърната към блестящия канал. Над назъбените им покриви изпъкваха

блестящите върхове на демонските кули.

- Искам да направиш всичко необходимо - каквото и да е необходимо – за да

накараш Клари да повярва, че не изпитваш чувства към нея. И недей...не ми

казвай, че си й брат; това вече го знам. Спри да я разпъваш на кръст, при

условие, че много добре знаеш, че каквото и да има помежду ви, то няма

бъдеще. И не казвам това, защото я искам за себе си. Казвам го, защото съм й

приятел и не искам да страда.

Джейс остана загледан в ръцете си за известно време, без да отговаря. Тънки,

тесни ръце, с покрити със стари белези пръсти и кокалчета. Опакото им беше

нашарено с белите дантелени следи от предишни Маркировки. Това бяха ръцете

на войник, не на тийнейджър.

- Това вече го направих. – промълви най-накрая той. – Казах й, че ме интересува

единствено това да бъда неин брат.

- О! – Саймън беше очаквал Джейс да спори с него по този въпрос, да не се

предава лесно изобщо. Джейс, който се предаваше просто така, беше нещо

напълно ново – и накара Саймън да се почувства почти засрамен, че изобщо бе

казал нещо. Клари така и не ми спомена, искаше му се да каже...но пък и защо да

го прави? Сега като се замислеше, тя беше изглеждала необичайно мълчалива и

затворена напоследък, когато се споменаваше името на Джейс. – Е, значи този

въпрос е разрешен. Има само още едно нещо.

- Ами? – каза Джейс, без да проявява особен интерес. – И какво е то?

- Какво беше онова, което каза Валънтайн, когато Клари нарисува руната на

онзи кораб? Звучеше като на чужд език. Меме нещо-си...

- Мене мене текел уфарсин. – отвърна Джейс с бледа усмивка. – Не го ли

разпознаваш? Това е от Библията, вампире. Старата. Това е вашата книга, нали?

- Само защото съм евреин не означава, че съм запаметил наизуст целия Стар

завет!

- Това е Написаното на Стената. „Бог беляза кралството ти и доведе гибелта

върху му; ти бе претеглен на везните и бе преценено, че не си достоен.‖ Това е

поличба за гибел – означава край на империя.

- Но какво общо има това с Валънтайн?

- Не само с Валънтайн. – обясни Джейс. – С всички ни. Клейвът и Законът –

това, което Клари може да прави преобръща всичко, в което сме вярвали. Никое

човешко същество не може да създава руни, нито да рисува руните, които може

Клари. Само ангелите имат тази мощ. А след като Клари може да прави това –

ами, то изглежда като предзнаменование. Нещата се променят. Законите се

променят. Старите традиции може да не са правилните вече. Точно както бунт

на ангелите е сложил край на този свят, какъвто е бил преди – разединил Рая и

създал Ада – това би могло да означава края на Нефилимите, такива, каквито

съществуват сега. Това е нашата война в небесата, вампире, и само едната

страна ще спечели. А баща ми възнамерява да е неговата.

Макар че въздухът все още да бе студен, Клари завираше в мокрите си дрехи. Пот на

ручейчета се стичаше по лицето й и мокреше яката на палтото й, докато Люк, с ръка

върху нейната, я подкрепяше и бързаше по шосето под потъмняващото небе. Вече

можеха да видят Аликанте. Градът бе разположен в плитка долина, разполовена от

сребриста река, която се вливаше от единия край на града, после сякаш изчезваше –

само за да се появи в другия му край. Купчина сгради с цвят на мед и покрити с

червени плочи покриви се издигаха в хаоса от извиващи се тъмни улици, които бяха

разположени в подножието на стръмен хълм. На върха на хълма се извисяваше някаква

постройка от тъмен камък, подпирана от колони, на всеки ъгъл на която имаше

блестяща кула за всяка посока на света: общо четири. Разпръснати сред останалите

сгради стърчаха същите високи, тънки, подобни на стъклени кули, всяка една от които

блестеше като кварцова. Избледняващата слънчева светлина се разпиляваше в

замъглени дъги по тяхната повърхност, като искри от припалването на кибритени

клечки. Беше красива гледка, и много странна.

Никога не си виждал град, докато не видиш Аликанте със стъклените кули.

- Какво? – Люк бе дочул промърморените думи. – Какво каза?

Клари не беше осъзнала, че ги е изговорила на глас. Засрамена, тя ги повтори, а Люк я

погледна изненадано.

- Къде си чула това?

- Ходж. – отвърна Клари. – Това е нещо, което Ходж ми каза.

Люк се вгледа в нея по-отблизо.

- Почервеняла си. – каза. – Как се чувстваш?

Вратът на Клари я болеше, цялото й тяло гореше, устата й беше твърде суха.

- Чудесно. – отговори му. – Хайде просто да стигнем до там, става ли?

- Става. – Люк посочи напред; на края на града, където свършваха сградите, Клари

съзря арка – две колони, съединяващи се в изпъкнал връх. Един ловец на сенки в тъмно

облекло стоеше на пост в сянката на арката. – Това е Северната порта – това е мястото,

откъдето Долноземците имат право да влизат, стига да имат документи. Пазачи има

денонощно. Сега, ако бяхме по официални дела, или имахме позволение да сме тук,

щяхме да минем през нея.

- Но около града няма никакви стени. – отбеляза Клари. –Това не ми прилича особено

на порта.

- Преградите са невидими, но са си там. Демонските кули ги контролират. Така е било в

продължение на хиляда години. Ще го почувстваш, когато минеш през тях – Той метна

още един поглед към зачервеното й лице, а загриженост набръчка ъгълчетата на очите

му. – Готова ли си?

Тя кимна. Тръгнаха в посока обратна на портата, покрай източната граница на града,

където сградите бяха по-нагъсто. Правейки й знак да пази тишина, Люк я придърпа в

тясното пространство между две къщи. Клари затвори очи, когато се приближиха, като

почти очакваше невидимата стена да я шляпне по лицето в момента, в който стъпиха на

улиците на Аликанте. Но не стана така. За момент почувства неочаквано напрежение,

сякаш бе в самолет, който рязко се снижава. Ушите й изпукаха...а след това чувството

изчезна и тя вече стоеше в уличката между къщите.

Точно както алейката в Ню Йорк – като всяка улица по света, очевидно – и тази

смърдеше на котешка пикня.

Клари надникна зад ъгъла на една от сградите. Нагоре по хълма се изкачваше друга,

значително по-голяма улица, по която се редяха малки магазинчета и къщи.

- Няма никого наоколо. – отбеляза тя, донякъде учудена.

На намаляващата дневна светлина Люк изглеждаше посивял.

- Вероятно има събрание, горе, в Гарда. Това е единственото нещо, което би могло да

разкара всички едновременно от улиците.

- Това не е ли добре? Наоколо няма никой, който да ни види.

- Донякъде е добре и донякъде – зле. Улиците са почти напълно пусти, което е добре.

Същевременно всеки, който се озове наоколо, е много по-вероятно да ни забележи и

обърне внимание.

- Мисля, каза, че всички са в Гарда.

Люк се усмихна леко.

- Не го възприемай толкова буквално, Клари. Имах предвид по-голямата част от града.

Децата, тийнейджърите, всички, които нямат право да присъстват на събранието, няма

да бъдат там.

Тийнейджъри. Клари си помисли за Джейс, и въпреки желанието й, пулсът й се ускори

като кон след отварянето на стартовата врата при началото на надбягване.

Люк се намръщи, като че можеше да прочете мислите й.

- А колкото до конкретния момент, сега нарушавам Закона с това, че съм в Аликанте,

без да съм се представил на Клейва още при портата. Ако някой ме разпознае, може да

имаме истински неприятности. – Той погледна към тясната ивица червеникавокафяво

небе, което се виждаше между покривите на къщите. – Трябва да се махнем от улиците.

- Мислех, че ще отидем до къщата на приятеля ти.

- Точно така. А тя не е приятел, ако трябва да сме точни.

- Тогава коя...

- Просто ме последвай. – Люк се наведе и хлътна в пролуката между две къщи –

толкова тясна, че Клари можеше, ако се протегне, да докосне стените и на двете къщи с

пръсти, докато крачеха по виещата се павирана улица, от двете страни на която бяха

разположени магазини. Самите сгради изглеждаха като кръстоска между готическа

реалност и детска вълшебна приказка. Каменните фасади бяха осеяни с барелефи на

всякакви готически създания от митове и легенди – главите на чудовища често

присъстваха, разнообразени с изображенията на крилати коне, някакви неща, които

приличаха на къщички на кокоши крака, русалки, и – разбира се – ангели. Гаргойли

изскачаха иззад всеки ъгъл, озъбените им мутри се гърчеха в невъобразими гримаси. И

навсякъде имаше руни: шльопнати на вратите, скрити в матрицата на някое абстрактно

каменно изображение, поклащащи се на метални вериги и верижки и развявани от

вятъра. Руни за защита, за късмет, дори за успешен бизнес; докато се взираше във

всички тях, Клари започна да се чувства леко замаяна.

Крачеха в тишина и се придържаха към сенките. Павираните улици бяха пусти, вратите

на магазините – затворени и със спуснати решетки. Клари крадешком мяташе погледи

към витрините, които подминаваха. Беше странно да видиш изложени скъпи шоколади

в една витрина, а на следващата – също така разточително изложени смъртоносно

изглеждащи оръжия – ятагани, къси закривени саби, боздугани, тояги, завършващи с

остри пирони, и разбира се – внушителен брой спретнато подредени серафимски

остриета с различна големина.

- Няма пушки. – отбеляза тя. Собственият й глас идваше сякаш от много далеч.

Люк примигна:

- Какво?!

- Ловците на сенки. – обясни това. – Те май никога не използват пушки и пистолети.

- Руните пречат на барута да се възпламени. – каза той. – Никой не знае защо. Въпреки

това, известно е, че Нефилимите са използвали в някои случаи пушки срещу

ликантропите. Не е необходима руна, за да ни убиеш – само сребърен куршум. – Гласът

му беше мрачен. А след това главата му изведнъж се изправи. На бледата светлина

беше лесно човек да си представи как ушите му се изострят като тези на вълк. –

Гласове. – каза. – Сигурно са свършили в Гарда.

Хвана я за ръката и я издърпа встрани от главната улица. Излязоха на малък площад с

кладенец в средата. Мост от иззидани камъни се издигаше над тесен канал точно пред

тях. В угасващата светлина водата в канала изглеждаше почти черна. Самата Клари

вече можеше да чуе гласовете, които идваха от близките улици. Те бяха високи, остри,

звучаха гневно. Замайването на Клари се усили – имаше чувството, че земята се люлее

под нея, което я заплашваше с просване на паважа. Облегна се на една стена, опитвайки

се задъхано да си поеме въздух.

- Клари, - възкликна Люк – Клари, добре ли си?

Гласът му звучеше твърде плътно и странно. Тя го погледна, и дъхът спря в гърлото й.

Ушите му се бяха източили – дълги и заострени, зъбите му бяха остри като игли, очите

му – свирепо жълти...

- Люк... – прошепна – какво става с теб?

- Клари... – Той се пресегна към нея, ръцете му бяха странно удължени, ноктите – остри

и с цвят на ръжда. – Нещо не е наред ли?

Тя изпищя и се извъртя, дръпвайки се по-далеч от него. Не беше сигурна точно защо се

чувства толкова ужасена – беше виждала Люк да се Променя и преди, и никога не я бе

наранявал. Но ужасът беше като нещо живо вътре в нея, неконтролируем. Люк я хвана

за раменете и тя се сви – по-далеч от него, по-далеч от жълтите му, животински очи,

макар че той й шъткаше и успокояваше, молеше я да пази тишина – със собствения си,

човешки глас.

- Клари, моля те...

- Пусни ме! Пусни ме!

Но той не го стори.

- Това е от водата...халюцинираш...Клари, опитай се да се сдържиш, опитай се да

останеш в съзнание! – Той я подкара към моста, като наполовина я дърпаше и

наполовина я влачеше. Тя чувстваше сълзите, които се стичаха по лицето й и

охлаждаха пламналите й бузи. – Това не е истинско. Дръж се, моля те! – казваше той,

докато й помагаше да се покатери върху моста. Тя подушваше водата под него, зелена

и застояла. Някакви неща се движеха под повърхността й. Докато тя зяпаше, едно

черно пипало се появи от водата; краят му завършваше с гъбести вендузи, обрамчени

със зъби, остри като игли. Тя се сви, така че да се отдръпне от водата; не беше в

състояние да крещи – само ниско стенание излизаше от гърлото й.

Люк я подхвана, когато коленете й се подкосиха, вдигайки я на ръце. Не я бе носил,

откакто тя бе на пет или шест години.

- Клари, - каза й, но останалата част от думите му се смесиха, разбъркаха и размиха в

безсмислено бучене в момента, в който слязоха от моста. Крачеха покрай редица

високи, тесни къщи, които почти напомняха на Клари за бруклинските еднакви къщи,

подредени в редици...или може би просто халюцинираше и виждаше стария си квартал?

Въздухът около тях сякаш се изкривяваше и деформираше, докато те крачеха през него;

светлините от къщите наоколо проблясваха като факли; каналът лъщеше с дяволски

фосфоресциращ блясък. Клари имаше чувството, че костите в тялото й се опитват да се

отделят една от друга.

- Ето, тук. – Люк рязко спря пред една висока къща току до канала. Ритна яко по

вратата, извика; тя беше боядисана в ярко, почти ослепително червено, с една-

единствена златна руна, изписана върху й. Руната се разтопи и разтече, докато Клари се

взираше в нея и прие формата на отвратителен ухилен череп. Това не е истина, свирепо

си напомни тя, заглушавайки писъка си с юмрук, който захапа силно и не пусна, докато

не усети кръв в устата си.

Болката моментално разчисти главата й. Вратата се отвори и разкри жена с тъмна

рокля, чието лице се сгърчи в смесица от гняв и изненада. Косата й беше дълга –

разбъркан сиво-кафяв облак, изплъзнал се от двете плитки; сините й очи бяха силно

познати. Камък-вещерска светлина, изписан с руни, светеше в ръката й.

- Кой е? – настоятелно запита тя. – Какво искате?

- Аматис. – Люк се придвижи към езерото светлина, хвърляна от вещерския камък, с

Клари в ръцете си. – Аз съм.

Жената пребледня и залитна, протягайки ръка напред, за да се задържи за рамката на

врата:

- Лушън? – Люк се опита да пристъпи напред, но жената – Аматис – застана на пътя му.

Тя клатеше главата си толкова силно, че плитките й се размятаха напред-назад. – Как

можеш да идваш тук, Лушън? Как смееш?!

- Имах твърде малък избор. – Люк затегна прегръдката си около Клари. Тя прехапа

устната си, за да не извика. Цялото й тяло се мяташе, сякаш беше в пламъци; всяко

нервно окончание гореше от болка.

- Трябва да тръгваш, тогава. – продължи Аматис. – Ако тръгнеш веднага...

- Не съм тук заради себе си. Тук съм заради момичето. Тя умира. – И докато жената се

взираше в него, добави – Аматис, умолявам те. Тя е дъщеря на Джоселин!

Последва дълга тишина, по време на която Аматис стоеше неподвижна като статуя – от

изненада или от ужас, Клари не успя да разбере – на прага. Клари стисна силно юмрук

– дланта й лепнеше от кръвта на мястото, на което ноктите й се бяха забили в плътта –

но сега вече дори болката не й помагаше; светът се разпадаше на меки цветове – като

играчка-калейдоскоп, носеща се по повърхността на вода. Едва успя да чуе – много

отдалеч – гласа на Аматис, когато по-възрастната жена отстъпи назад от прага и каза: -

Много добре, Лушън. Можеш да я внесеш вътре.

По времето, когато Саймън и Джейс се върнаха в хола, Алайн беше поставила храна на

ниската масичка между диваните. Имаше хляб и сирене, нарязан на парчета кекс,

ябълки, дори бутилка вино, която на Макс не му беше позволено да докосва. Той беше

седнал в ъгъла с една чиния кекс и книгата си, отворена на скута. Саймън изпита

съчувствие към него. Той се чувстваше точно толкова самотен и изолиран от смеещата

се и бъбреща група, колкото бе и Макс най-вероятно.

Гледаше как Алайн докосва китката на Джейс с пръстите си, когато се пресягаше за

парче ябълка, и усети как се напряга. Но...това е, което искаш да направи той, каза си; и

въпреки това не можеше да се отърси от чувството, че Клари е била пренебрегната.

Джейс срещна очите му над главата на Алайн и се усмихна. Някакси – макар да не беше

вампир – успя да докара усмивка, която беше цялата само зъби. Саймън извърна поглед

и огледа стаята. Забеляза, че музиката, която бе чул по-рано, не идва от стерео, а от

някакво много сложно изглеждащо механично устройство.

Помисли си да подхване разговор с Изабел, но тя си приказваше със Себастиан, чието

елегантно лице бе наведено с очевидно внимание към нейното. Някога Джейс се беше

присмивал на увлечението на Саймън по нея, но Себастиан без съмнение можеше да се

справи с предизвикателството. Ловците на сенки бяха възпитавани така, че да се

справят всичко, нали? Макар че изражението на лицето на Джейс, когато каза, че

планира да бъде само брат на Клари, донякъде накара Саймън да се чуди дали това

наистина е така.

- Виното ни свършва. – заяви Изабел, оставяйки на масата празната бутилка, която

издрънча глухо. – Отивам да взема още. – С намигване към Себастиан, тя изчезна по

посока на кухнята.

- Ако нямаш против да го кажа, изглеждаш малко прекалено тих. – обади се Себастиан,

който се бе навел над облегалката на стола на Саймън с обезоръжаваща усмивка. За

някой с толкова тъмна коса, помисли си Саймън, кожата на Себастиан беше твърде

светла, сякаш той не излизаше много на слънчева светлина. – Наред ли е всичко?

Саймън сви рамене.

- Няма много места в разговора, където да мога да се включа. Темите засягат или

политиката на ловците на сенки, или хора, за които никога не съм чувал...или и двете.

Усмивката изчезна:

- Наистина можем да сме като затворен кръг – ние, нефилимите. Така постъпват тези,

които са изолирани от останалата част от света.

- Не смяташ ли, че вие сами сте се изолирали? Презирате нормалните хора...

- „Презирам‖ е малко прекалено силно. – каза Себастиан. – А и...смяташ ли наистина,

че човешкият свят би искал да има нещо общо с нас? Ние представляваме живо

напомняне, че всеки път, когато се успокояват, че не съществуват вампири, демони или

чудовища под леглото...лъжат. – Той извърна глава, за да погледне към Джейс, който,

осъзна Саймън, мълчаливо се взираше в двама им – от няколко минути поне, най-

вероятно. – Не си ли съгласен?

Джейс се усмихна:

- De ce crezi c? v? ascultam conversatia?

Себастиан срещна погледа му с изражение на доволен интерес.

- M-ai urmarit de cвnd ai ajuns aici – отвърна той – Nu-mi dau seama dac? nu m? placi ori

dac? eşti atвt de b?nuitor cu toata lumea. – Стана на крака. Оценявам упражнението по

румънски, но – ако нямаш нищо против, разбира се – отивам да проверя какво толкова

се бави Изабел в кухнята. – И той изчезна през вратата, оставяйки Джейс да се взира

след него с объркано изражение.

- Какво има? Да не би все пак да не говори румънски? – заинтересува се Саймън.

- Не. – отвърна Джейс. Беше се намръщил и една малка бръчка се бе появила между

очите му. – Напротив, говори си го много добре.

Но преди Саймън да може да попита какво има предвид с това, в стаята влезе Алек.

Мръщеше се – точно както когато излезе. Погледът му се спря за миг върху Саймън, а

изражението в сините му очи беше почти объркано.

Джейс вдигна очи.

- Връщаш се толкова бързо?

- Но не за дълго. – Алек се протегна да си вземе ябълка от подноса с ръка, облечена в

ръкавица. – Върнах се само да взема...него. – завърши, посочвайки към Саймън с

ябълката. – Искат го в Гарда.

Алайн изглеждаше изненадана.

- Така ли? – попита, но Джейс вече се надигаше от дивана, измъквайки ръката си от

нейната.

- За какво им е? – поиска да узнае с опасно тих глас. – Надявам се, че си разбрал, преди

да обещаеш да им го доставиш, поне това.

- Разбира се, че попитах. – сопна му се Алек. – Не съм глупав!

- О, хайде де! – възкликна Изабел. Тя се беше появила на вратата заедно със Себастиан,

който носеше бутилка. – Понякога си ле-еекичко глупав, нали се сещаш. Само малко. –

повтори, а пък Алек й метна отровен поглед.

- Изпращат Саймън обратно в Ню Йорк. – обясни. – През Портала.

- Ама той точно дойде! – запротестира Изабел нацупено. – Това изобщо не е забавно!

- Не се предполага да е забавно, Изи. Саймън се озова тук вследствие на инцидент, така

че от Клейва смятат, че е най-добре той да се върне у дома.

- Страхотно! – заяви Саймън. – Може дори да успея да се върна, преди майка ми да е

забелязала, че ме няма. Каква е часовата разлика между това място и Манхатън?

- Имаш майка? – Алайн изглеждаше удивена.

Саймън избра да игнорира това.

- Наистина. – продължи той, докато Алек и Джейс си разменяха погледи. – Всичко е

наред. Всичко, което искам, е да се измъкна от тук.

- Ще отидеш ли с него? – Джейс попита Алек. – И да се увериш, че всичко е наред?

Те се гледаха по начин, който беше твърде познат на Саймън. Това беше начинът, по

който той и Клари се гледаха понякога, разменяйки си закодирани погледи, когато не

искаха родителите им да разберат какво планират да направят.

- Какво? – попита, подозрително гледайки ту единия, ту другия. – Какво има?

Те прекъснаха интензивното взиране; Алек извърна поглед, а Джейс обърна своя –

невъзмутим и усмихнат – към Саймън.

- Нищо. – отсече. – Всичко е наред. Поздравления, вампире...връщаш се вкъщи!

Джейс се усмихна:

- De ce crezi ca va ascultam conversatia? (И защо, мислиш, слушах разговора ви?)

Себастиан срещна погледа му с изражение на доволен интерес.

- M-ai urmarit de cвnd ai ajuns aici (Наблюдаваш ме от момента, в който дойдох тук )-

отвърна той - Nu-mi dau seama daca nu ma placi ori daca esti atât de banuitor cu toata

lumea. (Не мога да разбера дали не ме харесваш или просто си толкова подозрителен

към всички) - Стана на крака. - Оценявам упражнението по румънски, но - ако нямаш

нищо против, разбира се, отивам да проверя какво толкова се бави Изабел в кухнята. -

И той изчезна през вратата, оставяйки Джейс да се взира след него с объркано

изражение.

ГЛАВА 4

ДЕТЕ НА ДЕНЯ

ПРЕВЕДЕНО ОТ DARKNESS92

Нощта беше паднала над Аликанте, когато Саймън и Алек напуснаха къщата на

Пенхалоу и се запътиха нагоре по възвишението към Гарда. Улиците на града бяха

тесни и извиващи се, водейки нагоре като бледи каменни панделки на лунната

светлина. Въздухът беше студен, макар че Саймън го почувства доста отдалечено.

Алек вървеше в тишина, крачейки пред Саймън, сякаш се преструваше, че е сам. В

предишния си живот Саймън трябваше да забърза, задъхвайки се, за да продължи; сега

той откри, че можеше да настигне Алек само като забърза крачката си.

- Трябва да е гадно. - каза най-накрая Саймън, докато Алек гледаше намръщено напред.

- Да си залепнал с ескортирането ми, имам предвид.

Алек сви рамене.

- Аз съм на осемнадесет. Възрастен съм, така че трябва да бъда отговорен веднъж. Аз

съм единственият, който може да влиза и излиза от Гарда, когато Клейвът е в

заседание, и между другото Консулът ме познава.

- Какво е Консул?

- Той е нещо като много високопоставен офицер на Клейва. Той брои вота на съвета,

обяснява Закона за Клейва и съветва тях и Инквизиторката. Ако се появиш в Института

и се натъкнеш на проблем, с който не знаеш как да се справиш, се обаждаш на Консула.

- Той съветва Инквизиторката? Аз мислех... Инквизиторката не е ли мъртва?

Алек изсумтя.

- Това е все едно казваш "Президентът не е ли мъртъв?" Да, Инквизиторката почина,

сега има нов. Инквизитор Алдертри.

Саймън погледна надолу по хълма към тъмната вода в каналите много по-надолу. Те

оставиха града назад и сега пристъпваха по тесни пътища между сенчести дървета.

- Да ти кажа, Инквизиторката не работеше много добре за моите хора в миналото. -

погледът на Алек бе празен. - Няма значение. Просто земна шега. Няма да ти е

интересна.

- Ти не си мундан. - отбеляза Алек. - Затова Алайн и Себастиан бяха толкова

развълнувани да те огледат. Не че можеш да кажеш това за Себастиан, той винаги

изглежда все е едно е виждал всичко, вече.

Саймън заговори без да мисли:

- Той и Изабел... Става ли нещо там?

Това извади смях от Алек.

- Изабел и Себастиан? Едва ли. Себастиан е добър човек - Изабел харесва само да се

среща с напълно неподходящите момчета, които родителите ни мразят. Мундани,

Долноземци, леко уродливи...

- Мерси. - каза Саймън. - Горд съм да бъда класиран със злодеите.

- Мисля че го прави за внимание. - заяви Алек. - Тя е единственото момиче в

семейството и затова продължава да показва колко е твърда. Или поне, това си мисли

тя.

- Или може би се опитва да отвлече вниманието от теб. - почти разсеяно каза Саймън. -

Знаеш, след като родителите ти не знаят, че си гей и всичко. - Алек спря по средата на

пътя, толкова внезапно, че Саймън едва не се блъсна в него.

- Не, - каза той. - но очевидно всички други знаят.

- С изключение на Джейс. - рече Саймън. - Той не знае, нали?

Алек пое дълбок дъх. Беше пребледнял, помисли си Саймън, или може би е само от

лунната светлина, измиваща цвета от всичко. Очите му изглеждаха черни на тъмнината.

- Наистина не виждам това какво общо има с теб. Освен, ако не се опитваш да ме

изнудваш.

- Да те изнудвам? - Саймън се обърка. - Не те...

- Тогава защо? - попита Алек и имаше внезапна, остра уязвимост в гласа му, която

слиса Саймън. - Защо го започна?

- Защото - отговори Саймън. - изглежда ме мразиш през повечето време. Не приемам

това лично, дори и ако наистина съм ти спасил живота. Изглеждаш така, сякаш мразиш

целия свят. И между другото, ние на практика нямаме никаква връзка. Но те виждам да

гледаш към Джейс, и аз виждам себе си да гледам към Клари, и го разбрах - може би

имаме това едно нещо във връзка. И това може да те накара да не ме харесваш по

малко.

- Значи няма да кажеш на Джейс? - попита Алек. - Имам предвид, казал си на Клари как

се чувстваш и...

- И това не беше най-добрата идея. - заяви Саймън. - Сега през цялото време се чудя,

как да се върна след нещо такова. Не съм сигурен дали ще можем да бъдем приятели

отново, или сега сме счупени на парчета. Не заради нея, а заради мен. Може би, ако

намеря някой друг...

- Някой друг. - повтори Алек. Той отново започна да върви, много бързо, зяпайки към

пътя пред него.

Саймън забърза, за да го настигне.

- Знаеш какво имам предвид. Например, мисля, че Магнус Бейн наистина те харесва. И

той е доста як. Прави чудесни партита, както и да е. Дори и ако се превърнах в плъх

онзи път.

- Благодаря за съвета. - гласа на Алек беше сух. - Но не мисля, че ме харесва толкова

много. Той едва ми проговори , когато отвори портала в Института.

- Може би трябва да му се обадиш. - предположи Саймън, опитвайки се да не мисли

твърде задълбочено за това, колко странно беше да дава съвет на ловец на демони за

възможното му срещане с магьосник.

- Не мога. - каза Алек. - Няма телефони в Идрис. Във всеки случай няма значение. -

тона му беше груб. - Тук сме. Това е Гардът.

Висока стена се появи пред тях, с поставени двойка огромни порти пред тях. Те бяха

издълбани с извиващи се, ъглести шарки от руни, и въпреки че Саймън не можеше да

ги прочете така, както Клари би могла, имаше нещо замайващо в тяхната сложност и

чувството на мощ, което излъчваха. Портите бяха пазени от каменни статуи на ангели

от двете страни с лица, красиви и жестоки. Всяка от тях държеше издълбан меч в

ръката си и гърчещо се същество - смеска между плъх, прилеп и гущер с гадни

заострени зъби - лежащо и умиращо в краката им. Саймън стоеше и ги гледаше за

дълъг момент. Демони, разбра той - но те можеха толкова лесно да се окажат и

вампири.

Алек бутна портите отворени и жестикулира на Саймън да премине. Веднъж влязъл той

премигна наоколо объркан. Откакто бе станал вампир, нощното му виждане се бе

изострило до лазерна чистота, но дузината факли, очертаващи пътя към вратите на

Гарда, бяха направени от вещерски светлини и грубата, бяла яркост изглежда

избелваше всеки детайл от всичко. Той бе смътно наясно от упътването на Алек напред

и надолу по тесния, каменен път, светещ с отразена светлина и тогава там имаше някой,

стоящ на пътечката точно пред него, блокирайки пътя му с вдигната ръка.

- Значи това е вампирът? - гласът, който заговори, беше достатъчно дълбок, за да бъде

близко до ръмжене. Саймън погледна нагоре, светлината пареше очите му до огън - те

биха се насълзили, ако все още можеше да пролива сълзи. Вещерската светлина,

помисли си той, ангелската светлина - изгаря ме. Предполагам, това не е изненада.

Мъжът, стоящ пред тях, беше много висок, с жълтеникава кожа, опъната върху

изпъкнали скули. Под късо подстригания купол от черна коса, главата му беше висока,

а носът римски и заострен. Изражението му, когато погледна надолу към Саймън, беше

емоция на пътуващ с метро човек, гледащ дълъг плъх да пробягва напред и назад по

релсите, наполовина надявайки се, че влакът ще дойде и ще го смаже.

- Това е Саймън. - каза Алек леко несигурно. - Саймън, това е консул Малачи

Диеудоний. Порталът готов ли е, сир?

- Да. - каза Малачи. Гласът му беше груб и съдържаше лек акцент. - Всичко е готово.

Ела, Долноземецо. - той махна на Саймън. - Колкото по-скоро свърши това, толкова по-

добре.

Саймън помръдна да тръгне към шеф офицера, но Алек го спря с ръка на рамото.

- Само за момент. - каза той, адресирайки се към консула. - Той нали ще бъде изпратен

директно обратно в Манхатън? И ще има някой да го чака там, от другата страна, нали?

- Действително. - отговори Малачи. - Магьосникът Магнус Бейн. След като той

неразумно позволи на Вампири да влизат в Идрис на първо място, той сега поема

отговорността за завръщането му.

- Ако Магнсу не бе позволил на Саймън да мине през портала, щеше да умре. - каза

Алек малко остро.

- Може би. - каза Малачи. - Това казаха родителите ти и Клейвът избра да им повярва.

Против моя съвет, всъщност. Но все пак, никой не води Долноземци толкова

лекомислено в Града от Стъкло.

- Нямаше нищо лекомислено в това. - гняв се надигна в гърдите на Саймън. - Бяхме под

нападение...

Малачи обърна погледа си към Саймън.

- Ще говориш, когато ти е казано, Долноземецо, не преди това.

Ръката на Алек се стегна на рамото на Саймън. Имаше поглед на лицето му -

наполовина нерешителност, наполовина подозрение, сякаш все пак се съмняваше в

решението си да доведе Саймън тук.

- Сега, консуле, наистина! - гласа носещ се през двора беше висок, леко задъхан и

Саймън видя с лека изненада, че принадлежеше на мъж - малък, закръглен и бързащ по

пътя към тях. Носеше свободна сива пелерина над екипировката си на Ловец на сенки и

плешивата му глава лъщеше на вещерската светлина. - Няма нужда да тревожим

гостите ни.

- Гости? - Малачи изглеждаше обиден.

Малкият мъж дойде наполовината на пътя пред Алек и Саймън и ги погледна с грейнал

поглед.

- Ние толкова се радваме - приятно ни е, наистина - че решихте да си сътрудничите с

нашето искане да се завърнете в Ню Йорк. Това прави всичко много по-лесно.

Той премигна към Саймън, който го зяпаше обратно напълно объркан. Той не мислеше,

че ще види някога Ловец на сенки, който изглеждаше щастлив да го види - не й когато

беше мундан и определено не, и когато сега е вампир.

- Ох, почти забравих! - малкия мъж се цапна по темето си безмилостно. - Трябваше да

се представя. Аз съм Инквизиторът, новият Инквизитор. Инквизитор Алдетрии е името

ми.

Алдетрии вдигна ръката си към Саймън и потънал в объркване той я пое. - А ти? Името

ти е Саймън.

- Да. - каза той, издърпвайки ръката си, колкото се можеше по-скоро. Хватката на

Алдетрии беше неприятно влажна и лепкава.

- Няма нужда да ми благодарите за сътрудничеството. Всичко, което искам, е да се

върна вкъщи.

- Сигурен съм, че е така. Сигурен съм, че е така! - въпреки че тонът на Алдетрии беше

весел, нещо проблесна през лицето му, когато заговори - изражение, което Саймън не

можа да разбере. За момент изчезна, когато Алдетрии се усмихна и жестикулира към

тесния път, който водеше успоредно на Гарда. - От тук, Саймън, ако обичаш.

Саймън тръгна напред и Алек понечи да го последва. Инквизиторът вдигна ръка. - Това

бе всичката помощ, от която имахме нужда от теб, Александър. Благодаря ти за

помощта.

- Но Саймън... - Алек започна.

- Ще сме просто добре - увери го Инквизитора. - Малачи, моля покажи на Александър

изхода. И му дай камък с руна вещерска светлина за да се прибере обратно у дома, ако

не си е взел един. Пътяг може да бъде опасен през нощта.

И с още една блажена усмивка, той отнесе набързо Саймън надалеч, оставяйки Алек да

гледа след тях двамата.

Светът пламна около Клари в почти материална мъгла, когато Люк я пренесе през прага

на къщата и надолу по дългия коридор, Аматис бързаща пред тях с нейната вещерска

светлина. В полубезсъзнание, тя гледаше към коридорите, разкриващи се пред нея,

ставащи все по-големи и по-големи като в кошмар.

Светът се обърна настрани. Внезапно тя лежеше на студена повърхност и ръце

приглаждаха одеяло над нея. Сини очи погледнаха надолу към нея.

- Тя изглежда толкова болна, Лушън. - Аматис каза с глас, изкривен и изопачен като

стар запис. - Какво й е станало?

- Изпи половина Лейк Лин. - звукът от гласа на Люк заглъхваше и за момент зрението

на Клари се прочисти: тя лежеше на студен, керемиден под на кухня и някъде над нея

главата на Люк тършуваше в шкафовете. Кухнята имаше жълти, олющени стени и

старомодна черна чугунена печка на стената, пламъци отскачаха зад решетката на

печката, карайки очите й да я заболят.

- Anise, belladonna, hellbore… - Люк се обърна настрани от шкафа с хватката си върху

метални кутии. - Можеш ли да сложиш тези да се варят заедно, Аматис? Аз ще я

преместя по близо до печката. Трепери.

Клари се опита да проговори, да каже, че няма нужда да я стоплят, че тя изгаряше, но

звуците, които излязоха от устата й не бяха тези, които очакваше. Тя чу себе си да

изхленчва, когато Люк я вдигна и имаше горещина разтопяваща лявата й страна - дори

не беше осъзнала, че й е студено. Зъбите й затракаха грубо и вкуси кръвта в устата си.

Светът започна да трепери около нея като вода, разтресена в чаша.

- Езерото на сънищата? - гласът на Аматис бе пълен с недоверие. Клари не можеше да я

види ясно, но тя изглежда стоеше близо до печката с лъжица с дълга дръжка в ръката

си. - Какво сте правили там? Джоселин знае ли, че...

И светът го нямаше, или поне истинския свят, кухнята с жълтите стени и комфортния

огън зад решетката. Вместо това тя видя водите на Лейк Лин с огън, отразяващ се в тях,

сякаш бяха повърхност на парче полирано стъкло. Ангели вървяха по стъклото - ангели

с бели крила, който висяха жестоко и счупено от гърбовете им, и всеки един от тях

имаше лицето на Джейс. И тогава там имаше други ангели с крила от черна сянка. Те

докосваха ръцете си до огъня и се смееха...

- Тя продължава да вика брат си. - гласа на Аматис звучеше неясен, сякаш проникваше

надолу от невъзможна височина. - Той е с Лайтуудови, нали? Те са останали с

Пенхалоу на улица "Водата на принца". Мога да...

- Не. - каза Люк остро. - Не. По-добре е Джейс да не знае за това.

Нима съм викала Джейс? Защо бих правила това? Зачуди се Клари, но мисълта и се

застоя малко, тъмнината се завърна и халюцинациите претендираха за нея отново. Този

път тя сънуваше Алек и Изабел; и двамата изглеждаха, сякаш са преминали през

ожесточена битка, лицата им бяха прошарени с мръсотия и сълзи. След това ги нямаше

и тя сънува мъж без лице, с черни крила, изникнали от гърба му като на прилеп. Кръв

потече от устата му, когато се усмихна. Молейки се виденията да изчезнат, Клари

стисна очите си...

Мина дълго време преди на повърхността да излязат звуци на гласове над нея.

- Изпий това. - каза Люк. – Клари, трябва да изпиеш това. - и след това имаше ръце на

гърба й и течност капеше в устата й от мокър парцал. Имаше горчив и ужасен вкус и тя

се задави, изплювайки го, но ръцете на гърба й бяха строги. Тя преглътна през болката

в надутото си гърло.

- Така. - обади се Люк. - Сега трябва да е по-добре.

Клари отвори бавно очите си. Клекнали до нея бяха Люк и Аматис, техните почти

еднакви сини очи бяха изпълнени с еднакво безпокойство. Тя погледна зад тях и не

видя нищо - нито ангели, нито демони с прилепови крила, само жълти стени и светло

розов чайник, поставен несигурно на перваза на прозореца.

- Ще умра ли? - прошепна тя.

Люк се усмихна измъчено.

- Не. Ще мине малко време, преди да си пак във форма, но ще оцелееш.

- Добре. - тя беше твърде изтощена, за да почувства нещо, дори и успокоение.

Чувстваше се все едно всичките й кости бяха премахнати, оставяйки отпуснат костюм

от кожа след това. Поглеждайки сънливо нагоре през миглите си, тя каза почти без да

мисли:

- Очите ти са същите.

Люк премигна.

- Същите с кое?

- С нейните. - отговори Клари местейки сънения си поглед към Аматис, която

изглеждаше объркана. - Същото синьо.

Следа от усмивка премина през лицето на Люк.

- Ами, това не е толкова изненадващо, като се има предвид, - каза той. - че не съм имал

шанса да ви представя както трябва преди. Клари, това е Аматис Херондейл. Сестра ми.

Инквизиторът се умълча за момент, докато Алек и офицерът не бяха достатъчно

надалеч, за да не се чува. Саймън го следваше по тесния осветен с вещерска светлина

път, опитвайки се да не гледа към светлината. Той бе наясно с Гарда, нарастващ около

него като страна на кораб, подаваща се нагоре от океана; светлини пламтяха от

прозорците му, оцветявайки небето със сребърна светлина. Имаше и по-ниски прозорци

също, поставени на ниския етаж. Няколко бяха с решетки и имаше само тъмнина зад

тях.

Дължината им достигаше дървена врата, поставена под арката в едната страна на

сградата. Алдетрии премести отключена ключалката и стомахът на Саймън се стегна.

Хората, бе забелязал той, откакто стана вампир, имаха миризма около тях, която се

променяше с настроенията им. Инквизиторът вонеше на нещо горчиво и силно като

кафе, но много по-неприятно. Той усети бодлива болка в ченето си, която означаваше,

че кучешките му зъби искаха да излязат. Сви се настрани от Инквизитора, когато

премина през вратата.

Пътечката напред бе дълга и бяла, почти като тунел, сякаш бе издълбана от бяла скала.

Инквизиторът бързаше напред, вещерската му светлина блестеше весело по стените. За

такъв късокрак мъж се движеше удивително бързо, обръщайки главата си от страна на

страна, докато вървеше и носа му се набръчкваше, все едно подушваше въздуха.

Саймън трябваше да бърза, за да се държи в крачка с него, когато преминаха

разположени огромни двойни врати, широко отворени като крила. В стаята зад тях

Саймън можеше да види амфитеатър с ред след ред столове в него, като всеки един бе

зает от облечен в черно Ловец на сенки. Гласове ехтяха от стените, много се

повишаваха в гняв и Саймън хвана части от разговорите, докато преминаваше. Думите

се смесваха, когато говорещите се надвикваха.

- Но ние нямаме доказателство за това, какво иска Валънтайн. Той не е съобщавал

желанията си на никого...

- Какво значение има какво иска? Той е изменник и лъжец, наистина ли си мислиш, че

някакви опити да го усмирим биха ни помогнали накрая?

- Знаеш ли, че патрул намерил мъртво тяло на върколашко дете в покрайнините на

Броселинд? Изцедено до капка кръв. Изглежда, че Валънтайн довършва Ритуала, тук в

Идрис.

- С две от Реликвите на Смъртните в негово владение, той е по-могъщ отколкото всеки

нефилим има правото да бъде. Може да нямаме избор...

- Братовчед ми почина на онзи кораб в Ню Йорк! Няма начин да оставим Валънтайн да

се измъкне след това, което вече е направил! Трябва да има възмездие!

Саймън се поколеба, любопитен да чуе още, но Инквизитора алармираше около него

като дразнеща, дебела пчела.

- Върви, върви. - каза той, залюлявайки вещерската си светлина пред него. - Нямаме

време за губене. Трябва да се върна обратно на срещата, преди да е свършила.

Без желание Саймън позволи на Инквизитора да го бута по коридорите с думата

"възмездие", все още ехтяща в ушите му. Припомнянето на онази нощ на кораба беше

студено, неприятно. Когато те достигнаха врата, на която бе издълбана една единствена

черна руна, Инквизиторът извади ключ и я отключи, разпореждайки Саймън вътре с

широк жест за посрещане.

Стаята беше празна, декорирана само с един гоблен, който показваше ангел, издигащ се

от езеро, стискащ здраво меч в едната ръка и бокал в другата. Всъщност, това че той бе

виждал и двете преди, и Меча и Бокала, моментално се разсея. Така беше, докато не

дочу кликването от ключалката зад него и не осъзна, че Инквизиторът бе залостил

вратата зад него, заключвайки ги и двамата вътре. Саймън се огледа наоколо. В стаята

нямаше мебели, освен скамейката с ниска масичка до нея. Декоративен сребърен

звънец почиваше на масата.

- Порталът... Тук ли е? - попита той несигурно.

- Саймън, Саймън. - Алдетрии потърка ръцете си заедно, сякаш очакваше парти за

рожден ден или някакво друго възхитително събитие. - Наистина ли бързаш толкова

много да напуснеш? Имам няколко въпроса, за които така се надявах да ти задам

първо...

- Добре. - Саймън сви неудобно рамене. - Питайте ме каквото искате, предполагам.

- Колко отзивчиво от твоя страна! Колко възхитително! - Алдетрии засия. - Така,

отколко време точно си вампир?

- Около две седмици.

- И как стана? Къде си бил нападнат - на улицата или може би в леглото си през нощта?

Знаеш ли кой те превърна?

- Ами... не точно.

- Но момчето ми! - проплака Алдетрии. - Как може да не знаеш нещо такова? - погледа,

който склони към Саймън беше отворен и любопитен. Изглеждаше толкова невинен,

помисли си Саймън. Като някой дядо или смешен стар чичо. Сигурно си бе въобразил

горчивата миризма.

- Не беше толкова просто наистина. - каза Саймън и започна да обяснява за двете си

пътувания до Дюморт, един път като плъх и втория като принуждение, толкова силно,

че го бе чувствал като огромни щипки държащи го в хватката си, и насочвайки го точно

към мястото, където искаха да отиде. - И така, разбирате ли, - завърши той. - в момента,

в който прекрачих през вратата на хотела, бях нападнат - не знам кой точно от тях беше

този, който ме превърна или може би бяха всичките, някак си.

Инквизиторът го закътка.

- Ох, миличкия, ох, миличкия. Това изобщо не е добре. Много е обезпокоително.

- И аз определено си мислех така. - съгласи се Саймън.

- Клейвът няма да бъде доволен.

- Какво? - обърка се Саймън. - Какво ги интересува Клейвът как съм станал вампир?

- Ами, едно нещо е това, че си бил нападнат - каза Алдетрии извинително. - Но ти

просто си тръгнал на там и, ами, предал си се на вампирите, виждаш ли? Изглежда

малко, сякаш си искал да бъдеш такъв.

- Не исках да бъда такъв! Не заради това отидох в хотела.

- Разбира се, разбира се. - гласа на Алдертии беше утешителен. - Нека да продължим

към следващата тема, може ли? - без да чака за отговор, той продължи. - Как така

вампирите са те оставили да се издигнеш отново, млади ми Саймън? Като имаме

предвид това, че ти си нахлул в тяхната собственост, нормалната им процедура

трябваше да бъде да се хранят с теб, докато умреш и след това да изгорят тялото ти,

предпазвайки те от издигане.

Саймън отвори устата си да отговори, да каже на Инквизитора как Рафаел го бе завел в

Института и как Клари, Джейс и Изабел го бяха занесли в гробищата и гледаха как той

изкопава пътя си извън гроба. След това се подвуоми. Имаше си само неясна представа

как Закона работеше, но някак си се съмняваше, че това бе стандартната процедура на

Ловците на сенки да гледат, докато вампири въстават, или да се погрижат за кръв за

първото им ядене.

- Не знам. - каза той. - Няма си идея, защо са ме превърнали, вместо убили.

- Но един от тях трябва да ти е позволил да пиеш от кръвта му, или нямаше да бъдеш...

ами, каквото си сега. Нима казваш, че не знаеш кой беше баща вампир?

Моят баща вампир? Саймън никога не го бе мислил по този начин - той бе получил

кръвта на Рафаел в устата си почти инцидентно. И беше трудно да мислиш за

вампирско момче, като баща по какъвто и да е било начин. Той изглеждаше по-млад

отколкото Саймън.

- Страхувам се, че не.

- Ох, миличкия. - Инквизитора въздъхна. - Колко жалко.

- Кое е жалко?

- Това че ме лъжеш, момче. - Алдетрии поклати главата си. - А така се надявах да ми

сътрудничиш. Това е ужасно, просто ужасно. Няма ли да обмислиш да ми кажеш

истината? Просто като услуга?

- Казвам ви истината!

Инквизиторът се сведе като обезводнено цвете.

- Какъв срам. - въздъхна отново. - Какъв срам. - той премина през стаята тогава и

похлопа остро на вратата, все още клатейки глава.

- Какво става? - аларма и объркване обагряха гласа на Саймън. - Какво става с Портала?

- Порталът? - Алдетрии се изкиска. - Не си мислеше, че просто ще те оставя да си

тръгнеш, нали?

Преди Саймън да успее да изкаже и дума в отговор, вратата се тръшна отворена и

Ловци на сенки в черни екипировки се изляха в стаята, сграбчвайки го. Той започна да

се бори, когато силни ръце се затегнаха около всяка една от неговите. Качулка бе

завлечена надолу по главата му, заслепявайки го. Той риташе навън в тъмнината;

краката му удариха нещо и чу някой да изпсува. Той бе извъртян назад рязко, горещ

глас изръмжа в ухото му:

- Направи това отново, вампире, и ще излея светена вода в гърлото ти, гледайки те как

умираш, бълвайки кръв.

- Достатъчно! - тънкият, притеснен глас на Инквизитора нарасна като балон. - Няма да

има повече никакви заплахи! Просто се опитвам да науча нашия гост на урок. - той

трябва да се бе помръднал напред, защото Саймън подуши странната горчива миризма

отново, подтисната от качулката. - Саймън, Саймън. - каза Алдетрии. - Толкова се

забавлявах да те срещна. Надявам се, че нощ в килия на Гарда ще има искания ефект и

на сутринта да бъдеш малко по-отзивчив. Аз все още виждам толкова светло бъдеше за

нас, веднъж след като преодолеем това малко хлъцване. - ръката му слезе долу на

рамото на Саймън. - Заведи го долу, нефилиме.

Саймън извика силно, но проплакването му бе заглушено от качулката. Ловците на

сенки го извлачиха от стаята и задвижиха надолу по нещо, което изглеждаше като

безкрайна серия от подобни на лабиринт коридори, извиващи и обръщащи се. В края на

краищата те достигнаха стълби и той бе блъснат надолу с мощна сила, краката му се

плъзгаха по стълбите. Не можеше да каже нищо за това, къде се намираше - освен, че

имаше близка, тъмна миризма около тях като мокър камък и вятърът ставаше все по-

влажен и студен, докато слизаха надолу.

Най-накрая те спряха. Имаше търкащ звук като желязо, влачено над камък и Саймън бе

захвърлен напред, за да се приземи на колената и ръцете си на твърдата земя. Имаше

силен, метален звук, когато вратата бе тръшната да се затвори, и шум от оттеглящи се

стъпки, ехото от ботушите по камъка ставаше все по-тихо и Саймън се заклатушка на

краката си. Той издърпа качулката от главата си и я метна на земята. Близкото, горещо

задушаващо чувство около лицето му изчезна и той се пребори с импулса да вдиша

дълбоко въздух - въздух, от които не се нуждаеше. Той знаеше, че това бе само

рефлекс, но гърдите му боляха, сякаш наистина бе лишен от кислород.

Намираше се в квадратна пуста стая само с един прозорец с решетки, поставен в

стената над малко, твърдо изглеждащо легло. През ниска врата Саймън можеше да

види малка тоалетна с мивка и тоалетно гърне. Западната стена на стаята бе също

решетка – дебели железни прътове бяха поставени в стената, бяха стегнати с месингов

катинар, който по предната му част бе издълбан с дебела, черна руна. Всъщност,

всички решетки бяха обковани с руни, дори тези на прозореца бяха обвити с

паяжиновидни линии по тях.

Въпреки че знаеше, че вратата на килията беше заключена, Саймън не можеше да се

спре, той прекрачи по пода и хвана дръжката. Обгаряща болка се изстреля през ръката

му. Той извика и дръпна рязко дланта си, гледайки. Тънки струйки дим излизаха от

дланта му, заплетена шарка се бе обгорила в кожата му. Изглеждаше малко като

Давидовата звезда в кръг с деликатни руни нарисувани във всяко едно от празните

места между линиите. Болката беше като бяла горещина. Саймън сви ръката към себе

си, когато изохкване нарасна по устните му.

- Какво е това? - прошепна той, знаейки, че никой не можеше да го чуе.

- Това е Печатът на Соломон. - заяви глас. - Казват, че съдържа едно от Истинските

Имена на Бог. Отблъсква демоните - а също и твоя вид, тъй като е основен елемент във

вярата ти.

Саймън се изви рязко изправен, наполовина забравил болката в ръката си.

- Кой е там? Кой каза това?

Имаше пауза. След това...

- Аз съм в следващата клетка до твоята, Дете на деня. - каза гласа. Беше мъжки,

възрастен, леко сипкав. - Пазачите бяха тук половин ден по-рано, говорейки как да те

задържат затворен. За това аз не бих се заемал да се опитвам да я отворя. По-добре

запази силата си, докато разбереш какво иска Клейвът от теб.

- Те не могат да ме държат тук. - запротестира Саймън. - Аз не принадлежа на този

свят. Семейството ми ще забележи, че отсъствам... учителите ми...

- Говореха, че ще се погрижат за това. Има достатъчно прости магии - и магьосник

новак би могъл да ги използва - които биха снабдили родителите ти с илюзията, че има

напълно допустима причина за отсъствието ти. Училищна екскурзия. Посещение при

семейството. Може да бъде направено. - нямаше заплаха и печал в гласа, всъщност

беше реалистичен. - Нима си мислиш, че никога не са правели Долноземец да изчезва

преди?

- Кой си ти? - гласа на Саймън бе дрезгав. - И ти ли си Долноземец също? Заради това

ли ни държат?

Този път нямаше отговор. Саймън извика отново, но съседът му убедено реши, че е

казал всичко, което е искал да каже. Нищо не отговори на проплакването на Саймън,

освен тишината.

Болката в ръката му изчезваше. Поглеждайки надолу, Саймън забеляза, че кожата му

вече не изглеждаше обгорена, но отпечатъкът от Печата бе принтиран на дланта му,

сякаш бе нарисуван там с мастило. Той погледна обратно към решетките на килията.

Сега осъзна, че не всички руни бяха точно руни: Издълбани между тях имаше

Давидови звезди и линии от петокнижието (Мойсеевият закон) на староеврейски език.

Издълбаното изглеждаше ново. "Пазачите бяха тук половин ден, говорейки как да те

държат затворен. " бе казал гласа.

Но това не беше само защото е вампир, смешно; едва ли е защото той бе Евреин. Те

бяха прекарали половин ден, издълбавайки Печата на Соломон в тази дръжка, за да

може да го изгори, когато я докосне. Отнело им е толкова дълго, за да обърнат елемента

на вярата му срещу самия него.

По някаква причина съзнанието се изплъзна надалеч от владението на Саймън. Той

потъна в леглото и облегна главата си на ръцете.

Улицата "Принсуотър" беше тъмна, когато Алек се връщаше от Гарда, прозорците на

къщите бяха тъмни и затворени с капаци, само случайните вещерски улични лампи

изливаха басейн от бяла светлина към облите камъни на паважа. Къщата на Пенхалоу

беше най-светлата в квартала - свещи блестяха по прозорците и входната врата беше

леко открехната, оставяйки резен от жълта светлина навън да се извива по алеята.

Джейс стоеше на ниска, каменна стена, която ограждаше предната градина на

Пенхалоу, косата му беше много светла под светлината от близките улични лампи. Той

погледна нагоре, когато Алек стигна и потрепна леко. Носеше само светло яке, забеляза

Алек, а бе станало по-студено, откакто слънцето бе залязло. Уханието на късните рози

висеше в студа като лек парфюм.

Алек потъна надолу в стената до Джейс.

- Нима си стоял тук, чакайки ме през цялото това време?

- Кой казва, че съм чакал теб?

- Премина добре, ако за това се тревожеше. Оставих Саймън с Инквизитора.

- Оставил си го? Не си останал, за да се увериш, че всичко е минало добре?

- Беше добре. - отговори Алек. - Инквизиторът каза, че ще го заведе вътре лично и ще

го изпрати обратно в...

- Инквизиторът каза, Инквизиторът каза. - прекъсна го Джейс. - Последният

Инквизитор, който срещнахме напълно превишаваше властта си - ако не беше умряла,

Клейва щеше да я освободи от позицията й, може би дори биха я прокълнали. Каквото

казва този Инквизитор не е ли побъркана работа също?

- Изглежда напълно добре. - каза Алек. - Добър, дори. Беше много мил със Саймън.

Виж, Джейс - това е начина, по който Клейвът работи. Ние не можем да контролираме

всичко, което се случва. Но трябва да им се довериш, защото иначе всичко се превръща

в хаос.

- Но те се прецакваха много напоследък - трябва да признаеш това.

- Може би. - отговори Алек. - Но ако започнеш да мислиш, че знаеш повече от Клейва и

закона, какво те прави по-добър от Инквизитора? Или Валънтайн?

Джейс потрепна. Изглеждаше все едно Алек го бе ударил, или по-лошо. Стомаха на

Алек падна.

- Съжалявам. - той пресегна ръка напред. - Нямах предвид това...

Сноп от ярки, жълти лъчи пресече градината внезапно. Алек погледна нагоре, за да

види Изабел застанала пред отворената входна врата, светлина преливаше около нея.

Тя беше само като силует, но можеше да се каже от ръцете на ханша й, че бе ядосана.

- Какво правите вие двамата тук отвън? - попита тя. - Всички се чудят къде сте.

Алек се обърна обратно към приятеля си.

- Джейс...

Но Джейс, изправяйки се на краката си, игнорира протегнатата ръка на Алек.

- По-добре да си прав за Клейва. - бе всичко, което каза той.

Алек гледаше Джейс да върви обратно към къщата. Нежелан, гласът на Саймън дойде в

съзнанието му. "Сега през цялото време се чудя, как да се върна след нещо такова. Не

съм сигурен дали ще можем да бъдем приятели отново, или сега сме счупени на

парчета. Не заради нея, а заради мен. "

Входната врата се тръшна, оставяйки Алек да стои в наполовина осветената градина,

сам. Той затвори очите си за момент, картина на лице се рееше зад клепачите му. Не

това на Джейс, за промяна. Очите на лицето бяха зелени, със зеници като цепнатини.

Котешки очи. Отваряйки неговите собствени, той посегна към чантата си и измъкна

молив и парче хартия, изтръгнато от тетрадката му със спирала, която използваше като

дневник. Написа няколко думи на него и след това със стилето си проследи руната за

огън по средата на страницата. Изпрати се по-бързо, отколкото си мислеше, че би

могло; той пусна хартията, докато тя гореше, плавайки във въздуха като летящ огън.

Скоро всичко, което остана, беше ситна, разнасяща се пепел, процеждаща се като бяла

пудра през розовите пъпки.

ГЛАВА 5

ПРОБЛЕМ НА ПАМЕТТА

ПРЕВЕДЕНО ОТ LOLLIPOPCHE

Следобедна светлина събуди Клари, лъч бледа светлина, насочен директно върху

лицето й, възпламеняващ вътрешната страна на клепачите й до горещо розово. Тя се

раздвижи неспокойно и внимателно си отвори очите. Треската беше изчезнала, заедно с

чувството, че костите й се топяха и се чупеха отвътре. Тя се изправи и се огледа

наоколо с любопитни очи. Беше в това, което трябваше да представлява стаята за гости

на Аматис – малка, боядисана в бяло, а леглото беше покрито с изтъкано опърпано

одеяло. Дантелени завеси бяха дръпнати настрани върху кръгли прозорци, които

пускаха кръгове светлина вътре. Тя се изправи бавно до седнало положение, очаквайки

замайване да я залее. Нищо не се случи. Почувства се изцяло здрава, дори добре

отпочинала. Докато ставаше от леглото, тя погледна надолу към себе си. Някой я беше

облякъл в бяла колосана пижама, макар че бе измачкана сега и твърде голяма за нея.

Ръкавите висяха смешно надолу след пръстите й. Тя отиде до един от кръглите

прозорци и се вгледа навън. Наредени накуп къщи от стар позлатен камък се издигаха

по хълма, а покривите им изглеждаха сякаш бяха покрити с бронз. Тази страна на

къщата гледаше настрани от канала, към тясна градина превърната в кафяво и златно от

есента. Увивно растение растеше нагоре по стената на къщата, една последна роза

висеше на него, с клюмнало обгорено венчелистче. Дръжката на вратата се раздвижи и

Клари се покатери обратно в леглото точно преди Аматис да влезе, държейки поднос в

ръцете си. Тя вдигна вежди, когато видя, че Клари беше будна, но не каза нищо.

- Къде е Люк? – поиска да узнае Клари, докато придърпваше одеялото около себе си за

удобство.

Аматис остави подноса върху масата до леглото. На него имаше чаша с нещо топло в

нея и филии хляб, намазани с масло.

- Трябва да ядеш нещо. – промълви тя. – Ще се почувстваш по-добре.

- Чувствам се отлично. – каза Клари. – Къде е Люк?

Имаше стол с висока облегалка до масата, Аматис седна на него, сгъна ръцете в скута

си и наблюдаваше Клари спокойно. На дневна светлина Клари виждаше по-ясно

линиите на лицето й – изглеждаше по-стара от майката на Клари с много години, макар

че не можеха да имат кой знае колко разлика в годините. Кафявата й коса беше

прошарена със сиво, очите й бяха изпъстрени с тъмно розово, сякаш беше плакала.

- Той не е тук.

- Не е тук, като просто се е отбил до магазина на ъгъла за шест опаковки диетична Кола

и кутия „Криспи Кремс‖, или не е тук като...

- Тръгна си тази сутрин, около изгрев, след като седя при теб цяла нощ. А относно

местоположението си, не беше особено конкретен. – тонът на Аматис беше сух, и ако

Клари не се чувстваше толкова ужасно, може би щеше да й е забавно да отбележи, че я

караше звучи доста като Люк. – Когато живееше тук, преди да напусне Идрис, след

като беше ... Променен ...той предвождаше вълча глутница, която си построи дом в

Гората Броселинд. Каза, че ще се върне при тях, но не каза защо и за колко време...

само че ще се върне след няколко дни.

- Той просто ... ме е оставил тук. Предполага ли се, че трябва да седя наоколо и да го

чакам.

- Е, не можеше да те вземе с него, нали? - попита Аматис. – А и няма да ти е лесно да се

прибереш вкъщи. Престъпи Закона, като дойде тук и Клейвът няма да пренебрегне този

факт или да бъде великодушен относно това да те пусне да си тръгнеш.

- Не искам да си ходя вкъщи. – Клари се опита да се овладее. – Дойдох тук, за да ... за

да се срещна с някого. Имам нещо за вършене.

-Люк ми каза, - промълви Аматис. – Нека ти дам един съвет – ще намериш Рагнор Фел

единствено, ако той иска да бъде намерен.

- Но...

- Клариса. – Аматис погледна към нея несигурно. – Очакваме атака от Валънтайн всеки

момент. Почти всеки Ловец на сенки в Идрис е тук в града, зад защитните стени.

Оставането ти в Аликанте е най-безопасното нещо за теб.

Клари стоеше замръзнала. Разумно, думите на Аматис имаха смисъл, но не успяха да

укротят гласа вътре в нея, който крещеше, че не може да чака. Трябваше да намери

Рагнор Фел сега; трябваше да спаси майка си сега; трябваше да тръгне сега. Тя прехапа

паниката си и се опита да говори небрежно.

- Люк никога не ми е казвал, че има сестра.

- Не, - каза Аматис – Той не би го направил. Не бяхме ... близки.

- Люк каза, че фамилното ти име е Херондейл. – промълви Клари. – Но това е

фамилното име на Инквизиторката. Нали?

- Беше. – отговори Аматис, а лицето беше обтегнато, сякаш думите я нараняваха. – Тя

беше моя свекърва.

Какво беше това, което Люк й беше казал за Инквизиторката? Че е имала син, който се

е оженил за жена с „неприятни фамилни връзки‖...

- Ти си била омъжена за Стивън Херондейл?

Аматис изглеждаше изненадана.

- Знаеш името му.

- Да... Люк ми каза... но си помислих, че жена му е мъртва. Мислех, че това е причината

Инквизиторката да е толкова... – „Ужасна‖ прииска й се да каже, но изглеждаше

жестоко. – Горчива. – каза накрая

Аматис се пресегна за купата, която беше донесла. Ръката й трепереше малко, когато я

вдигна.

- Да, тя умря. Самоуби се. Това беше Селийн – втората съпруга на Стивън. Аз бях

първата.

- И сте се развели?

- Нещо такова. – Аматис подаде чашата на Клари. – Виж, изпий това. Трябва да сложиш

нещо в стомаха си.

Объркана, Клари взе чашата и погълна една гореща глътка. Течността вътре беше

богата и солена – не чай, както тя си бе помислила, а супа.

- Добре. – каза тя. – Е, какво се случи?

Аматис се вглеждаше в далечината.

- Бяхме в кръга, Стивън и аз, заедно с всички други. Когато Люк беше... когато това,

което се случи на Люк, се случи, Валънтайн се нуждаеше от нов лейтенант. И избра

Стивън. И когато избра Стивън, той реши, че може би не е подходящо жената на най-

близкия му приятел и съветник да бъде някоя, чийто брат е...

- Върколак.

- Той използва друга дума. – Аматис звучеше горчиво. – Той убеди Стивън да анулира

нашия брак и да си намери друга жена, тази, която Валънтайн бе избрал за него.

Селийн беше толкова млада... толкова напълно покорна.

- Това е ужасно.

Аматис поклати глава с крехък смях.

- Беше преди много време. Стивън беше мил, предполагам ... той ми даде тази къща и

се премести отново в имението Херондейл с родителите си и Селийн. Никога не го

видях отново след това. Напуснах Кръга, разбира се. Не биха ме искали повече.

Единственият от тях, който продължаваше да ме посещава, беше Джоселин. Тя дори ми

каза, когато отиде да се види с Люк. - тя избута посивяващата си коса зад ушите. – Чух

какво се е случило със Стивън по време Въстанието, след като вече всичко беше

свършило. А Селийн – мразех я, но после я съжалих. Тя прерязала китките си, казват...

кръв навсякъде... – тя си пое дълбоко въздух. – Видях Имоджин по-късно на

погребението на Стивън, когато поставяха тялото му в мавзолея на Херондейл.

Тя,изглежда, дори не ме позна. Направиха я Инквизиторка не много след това. Клейвът

почувства, че няма никой друг, който би преследвал бившите членове на Кръга по-

безмилостно от нея – и бяха прави. Ако можеше да измие спомените за Стивън в кръвта

им, щеше да го направи.

Клари си помисли за студените очи на Инквизиторката, нейните тесни, твърдо вгледани

очи, и се опита да я съжали.

- Мисля, че това я е подлудило. – каза тя. – Наистина подлудило. Беше ужасна към мен

– но главно към Джейс. Беше сякаш го искаше мъртъв.

- Това има смисъл. – промълви тя. –Приличаш на майка си, тя те е възпитала, но брат

ти... – тя килна главата си настрани. – Той прилича ли толкова на Валънтайн, колкото

ти на Джоселин?

- Не. – каза Клари. – Джейс просто прилича на себе си. – треперене премина през нея

при мисълта за Джейс. – Той е тук в Аликанте. – промълви тя, мислейки на глас. – Ако

можех да го видя...

- Не. – Аматис проговори с грубост. – Не може да напускаш тази къща. Нито да се

виждаш с някого. И определено не, за да се видиш с брат си.

- Да не напускам къщата. – Клари беше ужасена. – Имаш предвид, че съм затворена

тук? Като затворник?

- Само за ден или два. – убеди я Аматис. – и освен това, не си добре. Имаш нужда да се

възстановиш. Езерната вода почти те уби.

- Но Джейс...

- Е Лайтууд. Не можеш да отидеш там. В момента, в който те видят, ще кажат на

Клейва, че си тук. И няма да си единствената, която ще има проблеми със Закона. Люк

също ще има проблеми.

Но Лайтууд няма да ме предадат на Клейва. Не биха го направили.

Думите замряха на устните й. Нямаше начин да успее да убеди Аматис, че Лайтууд,

които познаваше от петнайсет години, вече не съществуваха, че Робърт и Мариса вече

не бяха заслепено предани фанатици. Тази жена може и да бе сестра на Люк, но за

Клари тя все още беше непозната. Тя беше почти непозната и за Люк. Не я беше виждал

от шестнайсет години – дори не беше споменавал, че съществува. Клари се облегна

назад на възглавниците, преструвайки се на уморена.

- Права си. – каза тя. – Не се чувствам добре. Мисля, че ще е по-добре да поспя.

- Добра идея. – Аматис се наведе и издърпа празната чаша от ръката й. – Ако искаш да

си вземеш душ, банята е отвъд хола. Има куфар с мои стари дрехи в долния край на

леглото. Изглеждаш сякаш си размера, който аз бях на твоята възраст. Така че може би

ще са ти по мярка. Обратно на тази пижама. – добави тя и се усмихна, слаба усмивка,

на която Клари не отвърна.

Беше твърде заета да се бори с желанието да удря с юмруци дюшека от чувство на

безсилие. В момента, в който вратата се затвори зад Аматис, Клари скочи от леглото и

се насочи към банята, с надеждата, че стоенето в топла вода ще и помогне да прочисти

главата си. За нейно облекчение, независимо от всичката си старомодност, Ловците на

сенки изглежда вярваха в модерната водопроводна инсталация на топла и студена

течаща вода. Дори имаше сапун с остра миризма на цитруси, който да измие вонята от

Езерото Лин от косата й. По времето, когато се показа, увита в две кърпи, се чувстваше

много по-добре.

В спалнята тя се разрови из куфара на Аматис. Дрехите й бяха опаковани спретнато

между пластове тънка хартия. Имаше нещо, което приличаше на училищни дрехи –

пуловери от мериносова вълна със символ, който приличаше на четири С-та едно върху

друго зашити върху предния джоб, плисирани поли и ризи с тесни ръкави. Имаше бяла

рокля, увита в пластове памучна хартия – сватбена рокля, помисли си Клари, и я остави

настрани внимателно. Под нея имаше друга рокля, тази беше направена от сребриста

коприна, с тънки каишки, украсени със скъпоценни камъни, които придържаха нагоре

лекото й тегло. Клари не можеше да си представи Аматис в нея, но... Това е от вида

дреха, която майка ми е носила, когато е ходила на танци с Валънтайн, не можеше да

спре мислите си, и остави роклята да се пусне обратно в куфара, платът беше мек и

хладен срещу пръстите й. А после имаше облекло на Ловец на сенки, опаковано на

дъното. Клари издърпа навън тези дрехи и ги разстла с любопитство в скута си. Първия

път, когато беше видяла Джейс и Лайтууд, те носеха бойни дрехи: плътно прилепнали

блузи и панталони от твърд, тъмен материал. От близо тя можеше да види, че

материалът не беше еластичен, а стегнат, тънка кожа, начукана, докато стане много

плоска и гъвкава. Имаше горнище с вид на яке, закопчано до горе и панталони, които

имаха сложно оплетени халки за колан. Коланите на Ловци на сенки бяха големи,

здрави неща, направени за носенето на оръжия на тях.

Тя би трябвало, разбира се, да сложи един от тези пуловери и може би пола. Вероятно

Аматис това е имала предвид тя да облече. Но нещо в бойните дрехи сякаш я повика, тя

винаги е била любопитна, винаги се е чудела какво би било ...

Няколко минути по-късно кърпите висяха на пръчката в долния край на леглото, а

Клари се оглеждаше в огледалото с изненада и без никакво забавление. Дрехите й

пасваха идеално – бяха стегнати, но не прекалено стегнати и обгръщаха извивките на

краката и гърдите й. Всъщност я караха да изглежда, сякаш има извивки, което беше

някак ново за нея. Не можеше да я направи да изглежда страхотно, но тя се съмняваше,

че въобще нещо може, но поне изглеждаше по-висока, а косата й изглеждаше

необикновено светла срещу тъмния материал. Всъщност, изглеждам като майка ми,

помисли си Клари с неприятна изненада. И наистина изглеждаше. Джоселин винаги е

имала непреклонна сърцевина от жилавост под кукленските си черти. Клари често се

чудеше какво се е случило с майка й в миналото, за да е такава, каквато е сега – силна и

строга, упорита и безстрашна. „Брат ти прилича ли толкова на Валънтайн, колкото ти

на майка ти?‖ беше попитала Аматис и Клари искаше да отговори, че не приличаше

толкова на майка си, че майка й беше красива, а тя не. Но Джоселин, която познаваше

Аматис, беше момичето, което бе заговорничило да повали Валънтайн, което тайно бе

създало съюз на Ловци на сенки и Долноземци, които бяха разбили Кръга и бяха

спасили Съглашението. Таи Джоселин никога не би се съгласила да остане тихо вътре в

къщата и да чака, докато всичко в света й се разпада.

Без да спира, за да мисли, Клари прекоси стаята и избута резето на вратата,

заключвайки я. После отиде до прозореца и го отвори. Дървената рамка за увивни

растения беше там, прилепнала за каменната стена като... като стълба, каза си Клари.

Точно като стълба, а стълбите са напълно безопасни.

Вдишвайки дълбоко, Клари се покатери на прозореца.

Стражите се върнаха за Саймън на следващата сутрин, събуждайки го от вече

променлив сън, заразен със странни сънища. Този път не му превързаха очите, докато

го водеха отново на горния етаж и той прокара бързо поглед през преградената врата на

килията до неговата. Ако се надяваше да зърне собственика на дрезгавия глас, който му

беше говорил миналата вечер, беше разочарован. Единственото нещо, видимо през

решетките, приличаше на купчина захвърлени парцали. Стражите накараха Саймън да

забърза през сериите сиви коридори, бързи да го раздрусат, ако се загледаше прекалено

дълго в някоя посока. Накрая те спряха в стая, тапицирана със скъпи тапети. Имаше

портрети по стените на мъже и жени в ризници на Ловци на сенки, рамките бяха

украсени с модели на руни. Под един от най-големите портрети имаше червено кресло,

на което стоеше Инквизиторът, държейки нещо наподобяващо сребърна чаша в ръката

си. Той я подаде на Саймън.

- Кръв? – попита той. – Трябва да си гладен сега.

Той наклони чашата към Саймън и гледката на червената течност вътре го удари точно

както миризмата.

Вените му се обтегнаха към кръвта, като конци под контрола на велик кукловод.

Усещането беше неприятно, почти болезнено.

- Да не е... човешка?

Алдертре се подсмихна.

- Момчето ми! Не бъди смешен. Кръвта е на елен. Напълно свежа.

Долната му устна щипеше там където кучешките му зъби я бяха прехапали, и той

вкусваше собствената си кръв в устата си. Изпълни го с погнуса.

Лицето на Алдертре се беше стегнало като пресушена слива.

- О, скъпи. – той се обърна към стражите. – Оставете ни сега, господа. – каза той и те се

обърнаха да си вървят. Единствено Консулът се спря на вратата, поглеждайки назад

към Саймън с ясно забележимо отвращение

- Не, благодаря. – каза Саймън през дебелината в устата му. – Не искам кръвта.

- Гърлото ти казва друго, млади Саймън. – отвърна Алдертре сърдечно. – Ето. Вземи я.

Той подаде чашата напред и миризмата на кръв сякаш се носеше из стаята като аромата

на рози през градината.

Предните зъби на Саймън се насочиха надолу, напълно изопнати сега, врязващи се в

устната му. Болката беше като плесница. Той се придвижи напред, почти без воля и

сграбчи чашата от ръката на Инквизитора. Той я пресуши на три глътки, после,

осъзнавайки какво е направил, я остави на облегалката на креслото. Ръката му

трепереше. Едно на нула за Инквизитора, помисли си той.

- Вярвам, че нощта ти в килията не е била толкова неприятна. Те не са предназначение

да бъдат стаи за мъчения, момчето ми, по-скоро ограничителните линии на

пространство за размишление. Намирам размишлението за абсолютно центриращо

съзнанието, а ти? Същността на ясното мислене. Надявам се, че си се замислял.

Приличаш ми на умен млад мъж – Инквизиторът килна главата си настрани. – Донесох

това одеяло за теб със собствените си ръце, знаеш ли. Не бих искал да ти е студено.

- Аз съм вампир. – каза Саймън. – На нас не ни става студено.

- О. – Инквизиторът изглеждаше разочарован.

- Оценявам звездата на Давид и печата на Соломон. – добави Саймън сухо. – Винаги е

приятно да видя някой, който се интересува от религията ми.

- О, да, разбира се, разбира се! – Алдертре се развесели. – Чудесно, не са ли те,

дърворезбите? Напълно очарователни и, разбира се, безопасни. Представях си как

всеки опит да докоснеш вратата на килията би разтопил кожата на ръката ти! – той се

подсмихна, искрено развеселен от мисълта. – Във всеки случай. Би ли направил стъпка

назад, за мен, момчето ми. Просто услуга, една чиста услуга, разбираш.

Саймън отстъпи назад.

Нищо не се случи, но очите на Инквизитора се разшириха, подпухналата кожа около

тях изглеждаше разтегната и лъскава.

- Виждам, - той издиша.

- Виждаш какво?

- Погледни къде си, млади Саймън. Огледай се целия.

Саймън се огледа наоколо – нищо не се беше променило относно стаята, и му отне

секунда да разбере какво имаше предвид Алдертре. Той стоеше в малко парче, огрято

от слънчев лъч, падащ под ъгъл от високия прозорец.

Алдертре почти се гърчеше от вълнение.

- Стоиш на директна слънчева светлина и няма никакъв ефект върху теб. Почти не бих

повярвал – имам предвид, казаха ми, разбира се, но никога не съм виждал нещо

подобно преди.

Саймън не каза нищо. Изглежда нямаше нищо за казване.

- Въпросът за теб, разбира се, - продължи Алдертре. – е дали знаеш защо си така.

- Може би съм просто по-приятен от другите вампири. – Саймън веднага съжали, че

беше проговорил. Очите на Алдертре се присвиха и една вена изпъкна на слепоочието

му като дебел червей. Очевидно, той не обичаше шегите, освен ако той самият не ги

правеше.

- Много смешно, много смешно. – каза той. – Нека те попитам това: Бил ли си устойчив

на дневна светлина откакто си се издигнал от гроба?

- Не. – Саймън проговори с безпокойство. – Не. Отначало слънцето ме изгаряше. Дори

бледа слънчева светлина би обгорила кожата ми.

- Наистина. – Алдертре кимна енергично, сякаш така би трябвало да стоят нещата. –

Така... кога за първи път забеляза, че можеш да вървиш на дневна светлина без да ти

причинява болка.

- Беше сутринта след голямата битка на кораба на Валънтайн...

- По време на която Валънтайн те плени, правилно ли? Беше те хванал и те беше

държал на кораба като затворник, имайки за цел да използва кръвта ти, за да завърши

Ритуала на Дяволското превръщане.

- Предполагам вече знаете всичко.- каза Саймън. – Едва ли си нуждаете от мен.

- О, не, не съвсем! – възкликна Алдертре, вдигайки ръцете си нагоре. Той имаше много

малки длани, забеляза Саймън, толкова малки, че изглеждаха не на място на края на

закръглените му ръце. – Имаш толкова много да съдействаш, мое скъпо момче. Като

например, не мога да спра да се чудя дали е имали нещо, което се случило на кораба,

нещо, което те е променило. Има ли нещо, за което можеш да се сетиш?

Пих от кръвта на Джейс, помисли си Саймън, наполовина готов да повтори това на

Инквизитора просто, за да бъде гаден... и после, с разтърсване, той осъзна, аз пих от

кръвта на Джейс. Възможно ли е това да го е променило? Беше ли възможно? И дали

беше вярно или не, можеше ли да каже на Инквизитора какво беше направил Джейс?

Да защитава Клари беше едно; да защитава Джейс друго. На Джейс не дължеше нищо.

Освен това не беше точно вярно. Джейс му беше предложил кръвта си, беше му спасил

живота с нея. Дали някой друг Ловец на сенки е правил това за вампир? И дори ако го

беше направил само в интерес на Клари, имаше ли значение? Той се замисли за думите

си, ‖Можех да те убия‖

А Джейс: Не бих ти позволил. Нямаше думи за това в какъв проблем ще се забърка

Джейс, ако Клейвът разбере, че е спасил живота на Саймън, и как го е направил.

- Не помня нищо от случилото се на лодката. – каза Саймън. – Мисля, че Валънтайн ме

е упоил или нещо такова.

Лицето на Алдертре замря.

- Това са ужасни новини. Ужасни. Съжалявам да го чуя.

- Аз също. – промълви Саймън, макар че не съжаляваше.

- Значи няма нищо, което да помниш? Нито един цветен детайл?

- Помня само срещата с Валънтайн, когато ме атакува, и после се събудих на... на

пикапа на Люк, на път за вкъщи. Не помня нищо друго.

- О скъпи, о скъпи. – Алдертре придърпа наметалото около себе си. Виждам, че

Лайтууд са станали по-скоро доста мили към теб, но другите членове на Клейва не са

толкова... толерантни. Бил си пленен от Валънтайн, изплувал си от този конфликт със

специална нова сила, която не си имал преди, а сега си намерил пътя си до сърцето на

Идрис. Виждаш ли как изглежда?

Ако сърцето на Саймън беше способно да бие, щеше да думка силно.

- Мислиш, че съм шпионин на Валънтайн.

Алдертре изглеждаше шокиран.

- Момчето ми, момчето ми – доверявам ти се, разбира се. Доверявам ти се безрезервно!

Но Клейвът, о, Клейвът, те могат да бъдат много подозрителни. Надявахме се, че ще си

способен да ни помогнеш. Виждаш ли... не би трябвало да ти казвам това, но имам

чувството, че мога да ти се доверя, скъпо момче... Клейвът е в ужасен проблем. -

Клейвът? – Саймън се почувства зашеметен. – Но това какво общо има с...

- Виждаш ли. – продължи Алдертре. – Клейвът е разцепен през средата – във война със

самия себе си може би ще кажеш, във време за война. Грешки бяха направени – от

предишния Инквизитор и другите – вероятно е по-добре да не се спирам на това. Но,

виж, авторитетът на Клейва, Консула и на Инквизитора, е под въпрос. Валънтайн

изглежда винаги е една крачка пред нас, сякаш знае плановете ни за напред. Съветът

няма да изслуша предложението ми или това на Малачи, не и след това, което се случи

в Ню Йорк.

- Мисля, че това беше Инквизиторката...

- И Малачи беше този, който я назначи. Сега, разбира се, той нямаше идея, че тя би

полудяла така както направи...

- Но, - каза Саймън, малко кисело. – ето го и въпросът за това как изглежда.

Вената изпъкна отново на челото на Алдертре.

- Умно. – каза той. – И си прав. Външният вид е показателни, и то най-вече в

политиката. Винаги можеш да влияеш над тълпата, при условие, че имаш добра

история. – Той се наведе напред, очите му се заключиха върху Саймън. Сега нека ти

разкажа една история. Започва така. Семейство Лайтууд преди бяха в Кръга. По

някаква причина се отрекоха и им беше дадено снизхождение на земите извън Идрис,

те отидоха в Ню Йорк и управляваха Института там. Безупречната им документация

започна да им възвръща доверието на Клейва. Но през цялото време знаеха, че

Валънтайн е жив. През цялото време бяха верните му слуги. Те вкараха сина му...

- Но те не са знаели…

- Тихо! – изръмжа Инквизитора и Саймън млъкна. – Те са му помогнали да намери

Реликвите на Смъртните и са му асистирали в Ритуала на Дяволското превръщане.

Когато Инквизиторката разбра с какво се занимават тайно, те уредиха тя да бъде убита

по време на битката на кораба. И сега дойдоха тук, в сърцето на Идрис, да шпионират

плановете ни и да ги разкрият на Валънтайн, когато са направени, така че той да може

да ни провали и да пречупи всеки Нефилим под волята си. И те доведоха с тях –

вампир, който може да издържи на дневна светлина – за да ни разсееш от истинските

им планове: да възстановят Клейва до предишното му величие и да унищожат Закона. –

Инквизитора се наведе напред, прасешките му очи блестяха. – Какво мислиш за тази

история, вампире?

- Мисля, че е ненормална. – каза Саймън. – И има повече гигантски дупки от Кент

Авеню в Бруклин – което, между другото, не е асфалтирано наново от години. Не знам

какво се надяваш да постигнеш с това…

- Да се надявам? – повтори Алдертре. – Не се надявам, Долноземецо. Знам в сърцето си.

Знам, че е мой свещен дълг да спася Клейва.

- С лъжа? – промълви Саймън.

- С история. – отвърна Алдертре. – Великите политици оставят историите да

вдъхновяват хората им.

- Няма нищо вдъхновяващо в това да обвиниш Лайтууд за всичко…

- Нещо трябва да бъде пожертвано. – заяви Алдертре. Лицето му лъсна от пот. –

Веднъж щом съветът има общ враг, и причина да се довери на Клейва, те ще се съберат

заедно. Какво е цената на едно семейство, претеглена с всичко това. Всъщност,

съмнявам се, че ще се случи нещо на децата на Лайтууд. Те няма да бъдат обвинени. Е,

вероятно първородното момче. Но другите…

- Не можеш да го направиш. – промълви Саймън. – Никой няма да повярва на тази

история.

- Хората вярват на това, на което искат. – каза Алдертре. – А Клейвът иска да обвини

някого. Мога да им дам това. Всичко, от което се нуждая, си ти.

- Аз? Какво общо има това с мен?

- Признание. – лицето на Инквизитора сега беше червено от вълнение. – Да признаеш,

че си слуга на Лайтууд, че всички сте в съюз с Валънтайн. Признай и ще ти покажа

снизходителност. Ще те изпратя обратно при твоите хора. Кълна се. Но се нуждая от

твоето признание, за да накарам Клейва да повярва.

- Искаш от мен да призная лъжа. – каза Саймън. Знаеше, че просто повтаря това, което

Инквизитора каза, но мислите му се въртяха; той, изглежда, не можеше да хване и една

мисъл. Лицата на Лайтууд се въртяха из главата му – Алек, задържал дъха си по пътя

към Гарда, тъмните очи на Изабел, обърнати нагоре към неговите, Макс залегнал над

някоя книга. И Джейс. Джейс беше един от тях толкова, колкото споделяше кръвта на

Лайтууд. Инквизиторът не беше казал името му, но Саймън знаеше, че той ще си плати

заедно с тях. И ако той страдаше, и Клари щеше да страда. Как се беше случило,

помисли си Саймън, че той беше привързан към тези хора – към хора, които не го

мислеха за нищо повече от Долноземец, наполовина човек в най-добрия случай?

Той вдигна очи към Инквизитора. Неговите очи бяха странно въгленово черно; да

гледаш в тях бе като да гледаш в тъмнина.

- Не. – промълви Саймън. – Няма да го направя.

- Кръвта, която ти дадох. – каза Алдертре. – е всичката кръв, която ще видиш, докато не

ми дадеш друг отговор. – нямаше никаква любезност в гласа му, нито дори фалшива

любезност. – Ще се изненадаш колко можеш да ожаднееш.

Саймън не каза нищо.

- Още една нощ в килията, тогава, - каза Инквизитора и се изправи на крака, протягайки

се за звънец, за да повика стражите. – Напълно спокойно е там долу, нали? Наистина

смятам, че спокойната атмосфера може да помогне с малкия проблем с паметта… а ти?

Макар че Клари си каза, че помни пътя, по който дойде с Люк предишната вечер, това

изглежда не беше изцяло вярно. Да се отправи към центъра на града изглеждаше като

най-добрия начин да получи указания, но веднъж щом стигна каменния двор с

изоставения кладенец, тя не успя да си спомни дали да завие наляво или надясно от

него. Тя зави наляво и това я отведе в лабиринт от заплетени улици, всяка една като

досущ като следващата и с всеки завой се загубваше по-безнадеждно от преди.

Най-накрая тя стигна до една по-широка улица с магазини. Пешеходци минаваха от

двете страни, без да й хвърлят повторен поглед. Няколко от тях също бяха облечени в

бойни дрехи, въпреки че повечето не бяха: Навън беше студено, дълги, старомодни

палта бяха наред днес. Вятърът беше режещ и с болка Клари се замисли за зеленото си

кадифено палто, висящо в стаята за гости на Аматис.

Люк не лъжеше, като каза, че Ловци на Сенки бяха дошли от целия свят. Клари мина

покрай една индиийка, облечена във великолепно златно сари, с чифт извити остриета,

висящи от верижка около кръста й. Висок, тъмнокож мъж с кокалесто лице зяпаше

стъклената витрина на магазин пълен с оръжия; гривни от същия твърд, блестящ

материал като демонските кули опасваха китката му. По-надолу по улицата мъж в бяла

номадска роба се консултираше с нещо, приличащо на улична карта. Погледът към

него даде на Клари дързостта да приближи една преминаваща жена в тежко, украсено

със сърма палто и да я попита за пътя до улица ―Принсуотър‖. Ако някога щеше да има

време, когато жителите на града не биха били непременно подозрителни за някого,

който изглежда не знае къде отива, щеше да е сега. Интуицията й не я излъга; без следа

от нерешителност, жената и даде забързани серии от насоки.

- И после надясно накрая на канала ―Олдкасъл‖, и над каменния мост, и там ще

откриеш ―Принсуотър‖. – Клари и се усмихна. – Лично посещение на някого?

- В ―Пенхалоус‖

- О, това е синята къща, златните первази, задната част към канала. Голямо място е –

няма как да го пропуснеш.

Беше наполовина права. Беше голямо място, но Клари премина точно покрай него

преди да осъзнае грешката си и да се обърне назад, за да го погледне отново. Беше

много повече индигово синьо отколкото синьо, помисли си тя, но после отново не

всеки забелязваше цветовете по този начин. Повечето хора не можеха да открият

разликата между лимонено жълто и жълто. Сякаш изобщо бяха близо едно до друго! И

первазите на къщата не бяха златни, а бронзови. Приятен тъмен бронз, сякаш къщата

беше там от години, и вероятно наистина беше така. Всичко на това място беше

толкова древно… Достатъчно, каза си Клари. Винаги правеше така, когато беше

нервна, оставяше мислите си да се скитат във всякакви произволни посоки. Тя избърса

ръцете си в страните на панталоните си, дланите й бяха влажни и потни. Материята

беше грапава и суха срещу кожата й, като люспите на змия.

Тя изкачи стълбите и задържа тежкото чукче на вратата. Беше оформено като чифт

ангелски криле, а когато го пусна да падне, можеше да чуе звука да отеква като от

тежка камбана. Момент по-късно вратата внезапно се отвори и Изабел Лайтууд застана

на прага, с очи разширени от шок.

- Клари?

Клари се усмихна слабо.

- Здрасти, Изабел.

Изабел се облегна на касата на вратата с мрачно изражение.

- О, гадост.

Обратно в килията Саймън рухна на леглото, заслушан в стъпките на отдалечаващите

се от вратата му маршируващи стражи. Още една нощ. Още една нощ тук в затвора,

докато Инквизиторът чакаше той да си ―спомни‖. Наистина виждаш как изглежда. В

най-големите му страхове, в най-лошите му кошмари, на Саймън никога не му бе

хрумвало, че някой може да си помисли, че е в съюз с Валънтайн. Валънтайн мразеше

Долноземци, очевидно. Валънтайн го беше намушкал и беше източил кръвта му, а след

това го беше оставил да умре. Въпреки че, естествено, Инквизиторът не знаеше това.

Чу се шум от другата страна на стената.

- Трябва да призная, чудех се дали ще се върнеш. – каза дрезгавия глас, който Саймън

си спомни от предишната нощ. – Да разбирам ли, че не си дал на Инквизитора това,

което иска?

- Не мисля така. – каза Саймън, приближавайки се до стената. Той прокара пръсти по

стената, сякаш търсеше процеп, нещо, през което да види, но там нямаше нищо. – Кой

си ти?

- Той е непреклонен мъж, Алдертре, - продължи гласа, все едно Саймън не беше

проговорил. – Ще продължи да опитва.

Саймън се облегна на влажната стена.

- Тогава предполагам ще съм тук за известно време.

- Предполагам няма да ми кажеш какво е това, което иска от теб?

- Какво искаш да знаеш?

Сподавеният смях, който отговори, на Саймън прозвуча като метал, блъснат в камък.

- Бил съм в тази килия по-дълго от теб, Дете на деня, и както можеш да видиш, няма

много неща,които да окупират мислите ти. Никакво разсейване не помага.

Саймън пристегна ръце около корема си. Кръвта на елена беше премахнала остротата

на глада му, но не беше достатъчна. Тялото му все още го болеше от жажда.

- Продължаваш да ме наричаш така. – промълви той. – Дете на деня.

- Чух стражите да говорят за теб. Вампир, който може да се разхожда наоколо на

слънчева светлина. Никой не е виждал нещо подобно преди.

- И вече имате дума за това. Удобна е.

- Използват я само Долноземците, но не и тези от Клейва. Имат легенди за създания

като теб. Изненадан съм, че не знаеш това.

- Не съм бил точно Долноземец за много дълго. – каза Саймън. – А и изглежда знаеш

много за мен.

- Стражите обичат да клюкарстват. – промълви гласът. – А Лайтууд, появяващи се през

портала с кървящ, умиращ вампир – това е доста добра клюка. Макар че не

предполагах, че ще се появиш тук – не и докато не започнаха да поправят килията за

теб. Изненадам съм, че Лайтууд са позволили това.

- Защо не? – каза Саймън горчиво. – Аз съм нищо. Аз съм Долноземец.

- За Консула може би. – отвърна гласът. – Но Лайтууд…

- Какво за тях?

Имаше кратка пауза.

- Тези Ловци на сенки, които живеят извън Идрис, особено тези, които управляват

Институти, са склонни да бъдат по-толерантни. Местният Клейв, от друга страна, е по-

скоро доста… тесногръд.

- Ами ти? – попита Саймън. – Ти Долноземец ли си?

- Долноземец? – Саймън не можеше да бъде сигурен, но имаше някакъв гняв в гласа на

непознатият, сякаш се възмущаваше от въпроса. – Името ми е Самюъл. Самюъл

Блакбърн. Аз съм Нефилим. Преди години бях в Кръга, с Валънтайн. Изколих доста

Долноземци по време на Въстанието. Не съм един от тях.

- О. – Саймън преглътна. Устата му имаше вкус на сол. Членовете на Кръга на

Валънтайн бяха заловени и наказани от Клейва, спомни си той, с изключение на тези

като Лайтууд, които бяха успели да се споразумеят или да приемат изгнание в замяна н

а опрощение. – Оттогава ли си тук?

- Не. След Въстанието се измъкнах от Идрис, преди да бъда хванат. Стоях настрани

години…години… докато като глупак, мислейки си, че съм забравен, се върнах.

Разбира се, хванаха ме в момента, в който се върнах. Клейвът винаги има своите

начини да преследва враговете си. Довлякоха ме пред Инквизитора и бях изпитван с

дни. Когато свършиха, ме захвърлиха тук. – Самюъл въздъхна. – Във Франция наричат

този вид затвор ―oubliette‖. Означава място за забравяне. Това е мястото, където

хвърляш боклука, който искаш да забравиш, така че може да изгние без да те безпокои

със смрадта си.

- Добре. Аз съм Долноземец, значи съм боклук. Но ти не си. Ти си нефилим.

- Аз съм нефилим, който беше в съюз с Валънтайн. Това не ме прави по-добър от теб.

Дори по-лош. Аз съм ренегат.

- Но има изобилие от Ловци на сенки, които също са били членове на Кръга –

семейство Лайтууд и семейство Пенхалоул…

- Те всички се отрекоха. Обърнаха гръб на Валънтайн. Аз не го направих.

- Не си? Но защо не?

- Защото съм повече изплашен от Валънтайн, отколкото от Клейва. – каза Самюъл. – И

ако беше благоразумен, Дете на деня, ти също щеше да бъдеш.

- Но ти би трябвало да си в Ню Йорк! – извика Изабел. – Джейс каза, че си променила

мнението си относно идването ти. Каза, че си искала да останеш с майка си!

- Джейс е излъгал. – каза Клари равно. – Не ме искал тук, затова ме излъга кога

тръгвате, а после е излъгал теб, че съм си променила мнението. Помниш ли, когато ми

каза, че Джейс никога не лъже? Това не е вярно.

- Обикновено никога не го прави. – каза Изабел, която беше пребледняла. – Виж, дошла

ли си тук… имам предвид, това има ли нещо общо със Саймън?

- Със Саймън. Не. Саймън е в безопасност в Ню Йорк. Слава богу. Макар че ще бъде

наистина ядосан, че не е имал възможност да си вземе довиждане с мен. – празното

изражение на Изабел започваше да дразни Клари. – Хайде, Изабел. Пусни ме вътре.

Трябва да се видя с Джейс.

- Значи… просто си дошла тук сама? Имаше ли разрешение от Клейва? Моля те, кажи

ми, че имаше.

- Не точно…

- Нарушила си Закона? – гласът на Изабел се извиси, а после се сниши. Тя продължи,

почти шепнейки. – Ако Джейс разбере, ще откачи. Клари, трябва да се върнеш вкъщи.

- Не. Би трябвало да съм тук. – каза Клари, без дори да е сигурна откъде идва

упоритостта й. – И трябва да говоря с Джейс.

- Сега не е подходящ момент. – Изабел се огледа наоколо неспокойно, сякаш се

надяваше да има кой да помоли да махне Клари от входа. – Моля те, просто се върни в

Ню Йорк. Моля те?

- Мислех си, че ме харесваш, Изи? – Клари почувства вина.

Изабел прехапа устната си. Носеше бяла рокля, a косата й беше вдигната нагоре с

топлийки и изглеждаше по-млада от обикновено. Зад нея Клари можеше да види антре

с висок таван, украсено с антично изглеждащи маслени картини.

- Харесвам те. Работата е там, че Джейс просто… боже мой, какво носиш? От къде взе

бойно облекло?

Клари погледна надолу към себе си.

- Дълга история.

- Не можеш да влизаш тук така. Ако Джейс те види…

- О, голяма работа, ако ме види. Изабел, дойдох тук заради майка си… за майка си.

Джейс може и да не ме иска тук, но не може да ме накара да си остана вкъщи. Трябва

да съм тук. Майка очаква да направя това за нея. Би го направила за майка си, нали?

- Разбира се, че ще го направя. – каза Изабел. – Но, Клари, Джейс си има своите

причини…

- Тогава бих искала да чуя какви са. – Клари се гмурна под ръката на Изабел в антрето

на къщата.

- Клари. – изскимтя Изабел, но Клари вече бе на половината си път до хола.

Тя видя, с някаква част от мозъка си, която не се концентрираше в това да избяга от

Изабел, че къщата бе построена по същия начин като на Аматис, висока и тънка, но

значително по-голяма и по-богато декорирана. Коридорът се отвори към стая с високи

прозорци, които гледаха навън към широк канал. Водата беше обсипана с бели лодки,

платната им разпръснати като семената на глухарче, захвърлено срещу вятъра.

Чернокосо момче седеше в кресло до един от прозорците, очевидно четейки книга.

- Себастиан! – извика Изабел. – Не я пускай да се качи горе!

Момчето погледна нагоре стреснато… и секунда по-късно беше пред Клари,

блокирайки пътя й към стълбите. Клари спря – никога преди не беше виждала някой да

се движи толкова бързо, освен Джейс. Това момче дори не се беше задъхало, всъщност,

той й се усмихваше

- Значи това е прочутата Клари. – Усмивката озари лицето му, а Клари усети, че дъхът

й секва. От години тя рисуваше своите собствени съществуващи истории – приказката

за сина на крал, който беше под проклятие, което означаваше, че всеки, когото обича

ще умре. Тя вложи всичко, което имаше в мечти за своя тъмен, романтичен,

недействителен принц, и ето го и него, стоящ пред нея – същата бледа кожа, същата

рошава коса, а очите толкова тъмни, че сякаш зениците се сливаха с ирисите. Същите

високи скули и дълбоки, със сенки по тях, очи, оградени от дълги мигли. Тя знаеше, че

никога не е виждала това момче преди, и все пак…

Момчето изглеждаше объркано.

- Не мисля че… сме се срещали преди?

Безмълвна, Клари поклати глава.

- Себастиан! - косата на Изабел се беше изплъзнала от топлийките и висеше надолу,

върху раменете й, а тя гледаше гневно – Не бъди мил с нея. Тя не би трябвало да е тук.

Клари, върви си вкъщи.

С усилие Клари отдръпна погледа си от Себастиан и погледна Изабел.

- Какво, обратно в Ню Йорк? И как се предполага, че ще стигна до там?

- Как дойде тук? – попита Себастиан. – Да се промъкнеш в Аликанте е голямо

постижение.

- Дойдох през портал. – отговори Клари.

- Портал? – Изабел изглеждаше учудена. – Но няма останал портал в Ню Йорк.

Валънтайн унищожи и двата…

- Не ти дължа никакви обяснения. – каза Клари. – Не и докато ти не ми дадеш някакви.

Първо, къде е Джейс?

- Той не е тук. – отговори Изабел в същия момент, в който Себастиан каза:

- Той е горе.

Изабел се обърна към него.

- Себастиан! Млъкни.

Себастиан изглеждаше объркан.

- Но тя му е сестра. Той не би ли искал да я види?

Изабел отвори уста и после я затвори. Клари можеше да види, че Изабел претегляше

уместността на обясненията за сложната й връзка с Джейс на разсеяния Себастиан с

варианта неприятно да изненада Джейс. Накрая тя вдигна нагоре ръце в знак на

безнадеждност.

- Добре, Клари. – каза тя с необичайно за Изабел количество гняв в гласа й. – Върви и

прави каквото искаш, равнодушно към това кой ще нарани. Така или иначе винаги го

правиш, нали?

Ауч. Клари погледна Изабел укорително преди отново да се обърне към Себастиан,

който се отдръпна тихо от пътя й. Тя се втурна покрай него и нагоре по стълбите,

неясно долавяйки гласовете зад себе си, докато Изабел крещеше на нещастния

Себастиан. Но това беше Изабел – ако наблизо имаше момче и вина, която трябва да

бъде хвърлена върху някого, Изабел щеше да я хвърли върху него. Стълбището се

разшири в площадка с беседка с широки прозорци гледаща навън над града. Момче

седеше в беседката, четейки. То погледна нагоре, когато Клари се появи и запримига

изненадано.

- Познавам те.

- Здрасти, Макс. Аз съм Клари – сестрата на Джейс. Помниш ли?

Макс се оживи.

- Ти ми показа как да чета ―Наруто‖ – каза той, показвайки й книгата си. – Виж, имам

още една. Тази се казва…

- Макс, не мога да говоря сега. Обещавам да погледна книгата ти по-късно, но знаеш ли

къде е Джейс?

Лицето на Макс помръкна.

- Тази стая, – каза той и посочи последната стая надолу по коридора. – Исках да вляза с

него там, но той ми каза, че щял да прави неща за големи. Всички винаги ми казват

това.

- Съжалявам. – промълви Клари, но умът й вече не беше върху разговора. Тичаше

напред – какво щеше да каже на Джейс, като го види, какво щеше да й каже той?

Докато вървеше надолу по коридора към вратата тя си помисли, ―Ще е по-добре да

бъда дружелюбна, не ядосана; крещенето само да го направи отбранителен. Той трябва

да разбере, че принадлежа тук, точно като него. Нямам нужда да бъда защитавана като

парче от нежен порцелан. Аз също съм силна…‖

Тя отвори вратата. Стаята приличаше на библиотека, стените бяха изпълнени с книги.

Беше ярко осветена, светлината се процеждаше през висок обрисуван прозорец. В

средата на стаята стоеше Джейс. Не беше сам. Имаше тъмнокосо момиче с него,

момиче, което Клари никога преди не беше виждала, и двамата бяха заключени в

страстна прегръдка.

ГЛАВА 6

ЛОША КРЪВ ПРЕВЕДЕНО ОТ PAJU4ETO И DARKNESS92

Замайването заля Клари, като че целият въздух бе изсмукан от стаята. Опита се да се

отдръпне, но се препъна и удари рамото си във вратата. Тя се затвори с трясък, а Джейс

и момичето рязко се отделиха един от друг.

Клари застина. Те и двамата се взираха в нея. Тя забеляза, че момичето имаше тъмна

права коса до раменете и беше изключително красиво. Горните копчета на ризата й

бяха разкопчани и разкриваха ивица дантелен сутиен. Клари се почувства така, сякаш

щеше да повърне.

Ръцете на момичето се стрелнаха към ризата, бързо закопчавайки копчетата. Не

изглеждаше доволна.

- Извинете, - каза, мръщейки се – коя сте вие?

Клари не отговори – гледаше Джейс, който пък запаше нея недоверчиво. Цветът се

беше оттекъл напълно от кожата му, разкривайки тъмните кръгове около очите му.

Гледаше Клари, сякаш виждаше насочено към него дуло на пушка.

- Алайн, - гласът му бе безцветен и лишен от топлина – това е сестра ми, Клари.

- О, о! – лицето на Алайн се отпусна в леко засрамена усмивка. – Извинявай. Какъв

начин да се срещнем. Здравей, аз съм Алайн.

Тя се приближи към Клари, все още усмихната, с протегната ръка. Не мисля, че мога да

я докосна, помисли си Клари със смазващо чувство на нарастващ ужас. Погледна към

Джейс, който явно бе разчел изражението на очите й; без да се усмихва, хвана Алайн за

раменете и й каза нещо на ухо. Тя изглеждаше изненадана, но сви рамене и се насочи

към вратата, без да каже нищо повече.

Така Клари остана сама с Джейс. Насаме с някого, който все още я гледаше, сякаш

беше най-големият му кошмар от плът и кръв.

- Джейс... – промълви тя и пристъпи една крачка напред.

Той се отдръпна от нея, сякаш бе покрита с нещо силно отровно.

- Какво, – изсъска – в името на Ангела, правиш тук, Клари?!

Независимо от всичко, остротата на тона му нараняваше.

- Можеше поне да се престориш, че се радваш да ме видиш. Дори съвсем мъничко.

- Не се радвам да те видя! – заяви той. Част от цвета на лицето му се беше върнал, но

сенките под очите му бяха все така сиви, като петна прах, мацнати върху кожата му.

Клари зачака да каже още нещо, но той явно беше решен просто да седи и да се взира в

нея с неприкрит ужас. Тя забеляза с разсейваща яснота, че носи черен пуловер, виснал

твърде свободно около китките му, сякаш бе изгубил тегло, а също и че ноктите му

бяха изгризани чак до месото. – Ни най-малко!

- Това не си ти. – отсече тя. – Мразя, когато се държиш по този начин...

- А, мразиш го, така ли?! Ами, тогава най-добре да престана да го правя, нали? Имам

предвид, че ти правиш всичко, за което те помоля, нали така?

- Нямаше право да правиш това, което направи! – изкрещя му тя, внезапно вбесена. –

Да ме лъжеш така...Нямаше право!

- Имах всяко право! – изкрещя той в отговор. Тя не мислеше, че преди изобщо се бе

случвало да й крещи. – Имах всяко право, ти, глупаво, глупаво момиче! Брат съм ти и

аз...

- И ти какво? Ме притежаваш? Не ме притежаваш, независимо дали си ми брат или не

си!

Вратата зад Клари се отвори рязко. Беше Алек, облечен сдържано и сериозно в дълго,

тъмносиньо сако, контрастиращо с разбърканата му черна коса. Ботушите му бяха

кални, а изражението на обикновено спокойното му лице беше подозрително.

- Какво, в името на всички възможни измерения, става тук? – попита той, гледайки

удивено ту Джейс, ту Клари. – Да не би да се опитвате да се избиете взаимно?

- Съвсем не. – отвърна Джейс. Като по магия, забеляза Клари, всичко бе изчезнало:

гневът му, паниката му – и сега той отново беше ледено спокоен. – Клари точно си

тръгваше.

- Хубаво, – каза Алек – защото трябва да говоря с теб, Джейс.

- Абе, никой в тази къща ли не казва вече „Здрасти, приятно ми е да те видя‖?! – настоя

Клари, без да се обръща към никого в частност.

Беше много по-лесно да накараш Алек да се чувства виновен, отколкото бе с Изабел.

- Приятно ми е да те видя, Клари, - каза – като изключим, разбира се, факта, че

наистина не се предполага да си тук. Изабел ми каза, че някакси си дошла тук сама, и аз

съм впечатлен...

- Може ли да не я окуражаваш? – попита Джейс.

- Но наистина, наистина трябва да говоря с Джейс за нещо. Би ли ни дала няколко

минути?

- Аз също трябва да говоря с него! – натърти тя. – За майка ни...

- Нямам желание да разговарям. – отсече Джейс – С нито един от вас, всъщност.

- Напротив, имаш. – заяви Алек. – Наистина искаш да говориш с мен за това.

- Съмнявам се. – отвърна Джейс. Беше обърнал поглед отново към Клари. – Ти не си

дошла тук сама, нали? – бавно попита, сякаш в момента осъзнаваше, че ситуацията е

дори по-лоша, отколкото бе предполагал. – Кой дойде с теб?

Изглежда, нямаше смисъл да лъже за това.

- Люк, - отговори му – Люк дойде с мен.

Джейс пребледня:

- Но Люк е долноземец! Знаеш ли какво прави Клейвът с нерегистрираните

долноземци, които идват в Града от стъкло – които пресичат защитните граници без

разрешение?! Да дойде в Идрис е едно, но да влезе в Аликанте? Без да съобщи на

никого?

- Не, - отвърна Клари, като почти шепнеше – но знам какво ще кажеш...

- Че ако ти и Люк не се върнете моментално в Ню Йорк, ще разбереш?

За миг Джейс замълча, срещайки очите й със своите. Отчаянието в изражението му я

шокира. Той беше онзи, който я заплашваше, все пак – а не обратното!

- Джейс, - промълви Алек в тишината, а в гласа му се промъкна паническа нотка – не се

ли зачуди къде бях цял ден?

- Палтото, което си облякъл, е ново. – отбеляза Джейс, без да поглежда към приятеля

си. – Предполагам, че си ходил на пазар. Макар че си нямам идея защо толкова държиш

да ме занимаваш с това.

- Не съм ходил на пазар! – вбесено извика Алек. – Ходих...

Вратата се отвори отново. Сред шумолене на бели поли, Изабел се втурна в стаята,

тряскайки вратата зад себе си. Погледна към Клари и поклати глава.

- Казах ти да се разкараш, – заяви – нали?!

- Ах, онова „Нали ти казах‖! – въздъхна Джейс. – Класика в жанра.

Клари го погледна, ужасена:

- Как можеш да се шегуваш?! – прошепна. – Току-що заплаши Люк. Люк, който те

харесва и ти вярва. Защото е долноземец. Какво ти става?!

Изабел изглеждаше потресена:

- Люк е тук?! О, Клари...

- Не е тук. – отвърна й Клари. – Тръгна си – тази сутрин – и не знам къде е отишъл. Но

сега със сигурност виждам защо точно трябваше да го направи. – Едвам успя да се

принуди да погледне към Джейс. – Чудесно. Печелиш. Изобщо не трябваше да идваме.

И въобще не трябваше да правя онзи Портал...

- Да правиш Портал? – Изабел беше озадачена. – Клари, само магьосник може да

направи Портал. А те не са кой знае колко много. Единственият Портал в Идрис е този

в Гарда.

- Което е точно това, за което исках да говоря с теб – изсъска Алек на Джейс – който

изглеждаше, както си помисли с изненада Клари, дори по-зле от преди; изглеждаше

така, сякаш всеки миг ще припадне. – Става въпрос за онази поръчка, заради която

ходих до там миналата нощ...онова нещо, което трябваше да доставя в Гарда...

- Алек, спри. Спри. – каза Джейс, и острото отчаяние в гласа му пресече думите на

другото момче; Алек хлопна устата си и остана, втренчен в Джейс с устна, прехапана

между зъбите. Но не личеше Джейс да го вижда; той гледаше към Клари и очите му

бяха твърди като стъкло. Най-накрая проговори. – Права си, - каза задавено, сякаш му

се налагаше да насилва думите да излязат. – Не трябваше изобщо да идваш. Зная, че

казах, че е защото за теб не е безопасно тук, но това не е вярно. Истината е, че не те

искам тук, защото си безразсъдна и нямаш навика да мислиш и защото ще объркаш

всичко. Просто си си такава. Не си внимателна, Клари.

- Да...объркам...всичко?! – Клари не можеше да вкара достатъчно въздух в дробовете си

и докарваше само измъчен шепот.

- О, Джейс! – тъжно възкликна Изабел, сякаш той бе онзи, който бе наранен. Той не я

погледна. Очите му бяха фокусирани върху Клари.

- Винаги търчиш напред, без да помислиш. – каза. – Знаеш това, Клари. Никога нямаше

да се озовем в Дюморт, ако не беше ти.

- И Саймън щеше да е мъртъв! Това нищо ли не значи за теб?! Може би беше

прибързано, но...

Гласът му се извиси:

- Може би?!

- Не всяко решение, което взимам, е погрешно! Ти каза, след онова, което направих на

кораба, каза, че съм спасила живота на всички ни...

И малкото останал на лицето на Джейс цвят се оттече. Той извистя, с внезапна и

изумителна злоба:

- Млъкни, Клари, МЛЪКНИ...

- На кораба? – погледът на Алек затанцува помежду им, озадачен. – Какво искаш да

кажеш с „това, което се случи на кораба‖? Джейс...

- Казах ти го само за да престанеш да хленчиш! – изкрещя Джейс, игнорирайки Алек,

всъщност, игнорира всички, освен Клари. Тя усети силата на ненадейния му гняв като

вълна, заплашваща да я помете. – Ти си като бедствие за нас, Клари! Ти си мундан, и

винаги ще бъдеш такава, никога няма да станеш ловец на сенки. Не знаеш как да

мислиш като нас, да мислиш за това, което е най-добро за всички – винаги мислиш

само и единствено за себе си! Но в момента има война, или ще има съвсем скоро и аз

нямам време, нито желание да те следвам наоколо, за да съм сигурен, че няма да

предизвикаш смъртта на някой от нас!

Тя просто го гледаше. Не можеше да измисли какво да каже; никога не й бе говорил

така. Колкото и силно да бе успявала да го разгневи преди, никога преди не бе й

говорил така, сякаш я мрази.

- Върви си вкъщи, Клари! – завърши той. Звучеше много уморен, като че усилието да й

каже как всъщност се чувства, го бе изчерпало напълно. – Върви си вкъщи.

Всичките й планове изчезнаха – наполовина оформените й надежди да хукне след Фел,

да спаси майка си, дори да открие Люк – нищо нямаше значение и никакви думи не

идваха. Тръгна към вратата. Алек и Изабел се отдръпнаха, за да й направят път. Никой

от тях не я погледна; вместо това гледаха настрани, а израженията им бяха шокирани и

засрамени. Клари знаеше, че вероятно трябва да се чувства унижена и ядосана, но не

беше така. Просто се чувстваше празна отвътре.

На вратата се обърна и погледна към Джейс. Той се взираше в нея. Светлината, която

нахлуваше през прозореца зад него, оставяше лицето му в сянка; всичко, което

виждаше, бяха ярките слънчеви лъчи, които блестяха като златен прах по светлата му

коса, като парченца стъкло.

- Когато ми каза за пръв път, че Валънтайн ти е баща, не го повярвах. – каза. – Не само

защото не исках да повярвам, но и защото ти изобщо не приличаше на него. Никога не

съм смятала, че си като него. Обаче си. Наистина си. – И излезе от стаята, затваряйки

тихо вратата.

- Ще ме уморят от глад. – заяви Саймън.

Лежеше на пода на килията си, а камъкът под гърба му беше студен. От този ъгъл обаче

виждаше небето през прозореца. През дните веднага след като беше станал вампир,

когато си бе мислел, че никога повече няма да види дневната светлина, се беше хванал,

че мисли непрестанно за слънцето и небето. За начина, по който цветът на небето се

променя през деня: за бледото небе сутрин, горещо синьото на деня и за кобалтовата

тъмнина на здрача. Бе лежал буден в тъмнината, а пред взора му се бяха изреждали

различни видове синьо. Сега, легнал по гръб в килията под Гарда, се чудеше дали

светлината на деня и всичките й нюанси на синьото не му бяха върнати само за да

прекара късия и неприятен остатък от живота си в това тясно място, в което се виждаше

само една мъничка кръпка синьо небе през единствения прозорец, преграден с решетки.

- Чу ли какво казах? – повиши глас той. – Инквизиторът ще ме умори от глад. Никаква

кръв повече.

Чу се шумолене. Ясно доловима въздишка. После Самюъл проговори:

- Чух те. Само дето не знам какво искаш да направя по въпроса. – Той спря за миг. –

Съжалявам за теб, Дете на деня, ако това ти помага.

- Всъщност, не. – отвърна Саймън. – Инквизиторът иска да излъжа. Иска да му кажа, че

семейство Лайтууд са в съюз с Валънтайн. Тогава ще ме прати вкъщи. – Той се

преобърна по корем, а камъните се забиха в кожата му. – Няма значение. Не знам защо

ти казвам всичко това. Вероятно нямаш ни най-малка представа за какво говоря.

Самюъл издаде странен звук – нещо средно между кикот и кашлица.

- Всъщност, имам. Познавам Лайтууд. Ние всички бяхме заедно в Кръга. Семействата

Лайтууд, Уейлънд, Пенгборн, Херъндейл, Пенхалоу. Всички най-отбрани семейства на

Аликанте.

- И Ходж Старкуедър, - добави Саймън, като мислеше за учителя на семейство

Лайтууд. – Той също, нали?

- И той, да. – отвърна Самюъл. – Но неговото семейство изобщо не беше от

уважаваните. Някога той бе обещаващ, но се страхувам, че така и не реализира

потенциала си. – Той замълча. – Алдъртий винаги е мразил Лайтууд, разбира се, още

откакто бяхме деца. Не беше богат или умен или привлекателен, а те, ами те не бяха

много мили с него. Не мисля, че той изобщо някога го преодоля.

- Богати? – поинтересува се Саймън. – Смятах, че Клейвът плаща на всички ловци на

сенки. Като...не знам, като в комунизма или нещо такова.

- На теория на всички ловци на сенки се плаща честно и по равно. – започна Самюъл. –

Но някои, като тези с високи позиции в Клейва, или онези с големи отговорности – да

управляват Институти, например – получават по-висока заплата. После идват онези,

които живеят извън Идрис и са избрали да правят пари в света на мунданите; не е

забранено, стига да дават една десета от тях на Клейва. Но...- Самюъл се поколеба –

видя къщата на семейство Пенхалоу, нали? Какво мислиш за нея?

Саймън се върна мислено назад:

- Много впечатляваща.

- Една от най-хубавите къщи в Аликанте. – обясни Самюъл. – А имат още една, имение

в провинцията. Почти всички богати фамилии имат. Разбираш ли, има още един начин,

по който нефилимите придобиват богатството си. Наричат го „победни трофеи‖.

Всичко, притежавано от демон или долноземец, убит от ловец на сенки, става

притежание на съответния ловец на сенки. Така че, ако богат магьосник наруши Закона

и е убит от някой нефилим...

Саймън потрепери:

- Тоест, убиването на долноземци е всъщност доходен бизнес?

- Би могло да бъде, – каза горчиво Самюъл. – ако ловецът не подбира особено кого

точно убива. Сега разбираш защо има такова противопоставяне на Съглашението. То

просто бърка в джобовете на хората – те трябва да са много внимателни, когато убиват

долноземци. А може би точно затова се присъединих към Кръга. Семейството ми

никога не е било от богатите, а да те гледат отвисоко, защото не си приемал кървави

пари...- той се прекъсна сам.

- Но и Кръгът са убивали долноземци. – каза Саймън.

- Защото го смятаха за свое свято задължение. – обясни Самюъл. – Не от алчност.

Макар че не мога да си представя как изобщо някога съм вярвал, че това има значение.

– Той звучеше изтощен. – Това, което имаше значение, бе Валънтайн. Имаше нещо

много особено в него. Можеше да те убеди във всичко. Помня как стоях край него с

ръце, покрити с кръв, гледащ надолу към тялото на мъртва жена...и си мислех само, че

това, което правя, трябва да е правилно, защото Валънтайн така бе казал.

- Мъртва долноземка?

Самюъл дишаше накъсано от другата страна на стената. Най-накрая отговори:

- Трябва да разбереш, бих направил всичко, което той поиска. Както и всеки от нас.

Семейство Лайтууд – също. Инквизиторът го знае и точно това се опитва да използва.

Обаче трябва да знаеш – съществува възможност, ако се предадеш и му дадеш това,

което иска – ако хвърлиш вината върху Лайтууд, той въпреки всичко може да те убие,

за да ти затвори устата. Зависи от това дали по това време идеята да е благороден и

милостив го кара да се чувства силен.

- Няма значение. – заяви Саймън. – Няма да го направя. Няма да предам семейство

Лайтууд.

- Наистина ли? – Самюъл не звучеше убедено. – А има ли изобщо причина да не го

направиш? Наистина ли толкова те е грижа за семейство Лайтууд?

- Каквото и да му кажа за тях, ще е лъжа.

- Но може да е лъжата, която той иска да чуе. Искаш да се прибереш вкъщи, нали?

Саймън се вторачи в стената, сякаш би могъл по някакъв начин да види мъжа от

другата й страна.

- Ти това ли би направил? Да го излъжеш?

Самюъл се закашля – хриплива кашлица, сякаш не бе особено здрав. Но пък и тук долу

беше влажно и студено, което не притесняваше Саймън, но вероятно сериозно би

притеснило едно нормално човешко същество.

- Не бих приел съвет от самия себе си на тема морал. – отвърна той. – Но да, вероятно

щях да поставя на първо място спасяването на собствената си кожа.

- Сигурен съм, че това не е вярно.

- Всъщност - каза Самюъл – е. Това е нещо, което ще научиш с възрастта, Саймън; а

именно, че когато хората казват нещо неприятно за себе си, то обикновено е вярно.

Само дето аз няма да остарея, помисли си Саймън. На глас обаче каза:

- Това е първият път, когато ме наричаш Саймън. Саймън, а не дете на деня.

- Предполагам, че е така.

- А колкото до Лайтууд – добави Саймън – не е като да ги харесвам особено. Имам

предвид, че харесвам Изабел и донякъде Алек и Джейс. Обаче...има го това момиче. А

Джейс й е брат.

Когато отговори сега, Самюъл за пръв път звучеше истински изумен:

- Не е ли винаги замесено някое момиче!?

В момента, в който вратата се затвори зад Клари, Джейс се свлече до стената, като че

краката му се бяха подкосили. Изглеждаше посивял от смесицата от ужас, шок и нещо,

което почти приличаше на облекчение – сякаш някаква катастрофа се е разминала на

косъм.

- Джейс, - промълви Алек, пристъпвайки към приятеля си – наистина ли смяташ, че...

Джейс рязко го прекъсна:

- Излезте! – каза с нисък глас. – Просто излезте, и двамата!

- Така че да можеш да направиш какво? – настоя да узнае Изабел. – Да си прецакаш

живота още повече? За какво, по дяволите, беше това?

Джейс тръсна главата си:

- Изпратих я вкъщи. Това е най-доброто за нея.

- Направи много повече от това да я пратиш вкъщи. Унищожи я, буквално я смаза.

Видя ли лицето й?!

- Струваше си! Няма да разбереш.

- За нея...може би да. – заяви Изабел. – Надявам се в крайна сметка да се окаже, че си е

струвало и за теб.

Джейс извърна лицето си настрани:

- Просто...остави ме сам, Изабел. Моля те.

Погледът, който Изабел метна към брат си, беше стреснат; Джейс никога не

използваше думата „моля‖. Алек сложи ръка на рамото й.

- Няма значение, Джейс. – каза, толкова мило и внимателно, колкото можеше. –

Сигурен съм, че ще се оправи.

Джейс вдигна глава и погледна към Алек, без да го вижда в действителност –

изглеждаше, сякаш се взира в нищото.

- Не, няма. – отвърна. – Но това го знаех. И като говорим за това, може все пак да ми

кажеш това, което дойде да ми кажеш. В оня момент изглеждаше убеден, че е много

важно.

Алек смъкна ръката си от рамото на Изабел:

- Не исках да ти го казвам пред Клари...

Най-накрая очите на Джейс се фокусираха връз Алек:

- И какво точно не искаше да ми кажеш пред Клари?

Алек се поколеба. Рядко бе виждал Джейс толкова разстроен и трудно можеше да си

представи какъв ефект биха имали върху него допълнителните неприятни изненади.

Ала нямаше начин да скрие това. Джейс трябваше да научи.

- Вчера, - започна той с нисък глас – когато заведох Саймън в Гарда, Малачи ми каза,

че Магнус Бейн ще го посрещне в другия край на Портала, в Ню Йорк. Така че пратих

огнено писмо на Магнус. Получих неговия отговор тази сутрин. Не е посрещал Саймън

в Ню Йорк. На практика, каза той, не е имало никаква активност на Портали в Ню

Йорк, откакто Клари е преминала.

- Може би Малачи е сбъркал – предположи Изабел, след като метна бърз поглед към

пепелявото лице на Джейс. – Може би някой друг е трябвало да посрещне Саймън от

другата страна. А Магнус може да е сбъркал с порталната активност...

Алек поклати главата си:

- Отидох с мама тази сутрин до Гарда. Смятах сам да го попитам, но когато го видях – и

сам не знам защо – се скатах зад ъгъла. Не можех да го погледна в лицето. А после го

чух да говори с един от пазачите. Искаше от него да предаде да доведат вампира горе,

защото Инквизиторът искал да говори с него отново.

- Сигурен ли си, че са имали предвид Саймън? – попита Изабел, но в гласа й нямаше

убедителност. – Може би...

- Говореха за това колко глупав е бил долноземецът да им повярва, че ще го изпратят

обратно в Ню Йорк, без да го разпитат. Един от тях каза, че не може да повярва как

изобщо някой би имал безочието да го вкара в Аликанте, като за начало. А пък Малачи

отговори „Ами, какво друго да очакваш от сина на Валънтайн?‖

- О... – прошепна Изабел – О, Господи! – тя погледна през стаята. – Джейс...

Ръцете на Джейс бяха стиснати в юмруци край тялото. Очите му изглеждаха хлътнали,

сякаш искаха да потънат в черепа му. При други обстоятелства Алек би сложил ръка на

рамото му, но сега нещо го накара да се сдържи.

- Ако не аз бях този, който го е докарал тук, - каза Джейс с нисък, премерен глас, сякаш

рецитираше нещо, - може би щяха да го пуснат да се прибере вкъщи. Може би щяха да

повярват...

- Не. – прекъсна го Алек. – Не, Джейс, вината не е твоя! Ти спаси живота му.

- Спасих го, за да може Клейвът да го измъчва! – отвърна Джейс. – Ама че услуга! А

когато Клари разбере...- Той невиждащо разтърси глава. – Тя ще си помисли, че съм го

довел тук нарочно и съм го предал на Клейва, знаейки какво ще сторят с него.

- Няма да си помисли това. Нямаш причина да направиш нещо такова.

- Може би, - каза Джейс бавно – но след начина, по който се държах с нея...

- Никой никога не би си помислил, че можеш да направиш нещо такова, Джейс! –

възкликна Изабел. – Никой, който те познава. Никой...

Но Джейс не изчака да разбере какво не би си помислил никой. Вместо това се извърна

и отиде до витража – прозореца от рисувано стъкло, който гледаше към канала. Остана

там за миг, а светлината, влизаща през прозореца, превръщаше краищата на косата му в

течно злато. А след това се раздвижи – толкова бързо, че Алек нямаше време да

реагира. В момента, в който разбра какво щеше да се случи и се метна да го

предотврати, вече беше твърде късно.

Чу се трясък – звука от разбиващо се стъкло – и последва внезапен дъжд от малки

нащърбени звезди. Джейс погледна надолу към лявата си ръка, чиито кокалчета бяха

поаленели, с чисто клиничен интерес, докато червените капки кръв се събираха и после

капеха на пода до краката му.

Изабел се взираше от Джейс към дупката в прозореца, от която тръгваха разрастващи

се пукнатини – сребриста паяжина, покриваща стъклото.

- О, Джейс! – промълви тя с нежен глас, какъвто Алек никога не бе чувал от нея. – Как,

за Бога, ще обясним това на семейство Пенхалоу?

Клари успя някакси да излезе от къщата. Не знаеше точно как – всичко се бе сляло в

стремителна въртележка от звезди и коридори, а после тя вече тичаше към предната

врата и извън нея и по някакъв начин се озова на предните стъпала на семейство

Пенхалоу, опитваща се да реши дали ще повърне в розовите им храсти, или няма.

Бяха разположени идеално за целта, а стомахът й болезнено се преобръщаше, но

фактът, че не бе яла нищо освен супа, попречи това да се случи. Не мислеше, че в

стомаха й има нещо, което да повърне. Вместо това слезе по стълбите и се извърна

невиждащо от портата – не можеше да си спомни от коя посока беше дошла, нито как

да се върне в дома на Аматис, но това сякаш вече нямаше значение. Не очакваше с

особено нетърпение да се върне и да обяснява на Люк, че трябва да напуснат Аликанте,

или Джейс ще ги предаде на Клейва.

Може би Джейс беше прав. Може би тя беше безразсъдна и действаше необмислено.

Може би наистина никога не се беше замисляла за това как влияе на хората, които

обича. Лицето на Саймън се мерна пред очите й, усещането беше остро, като от снимка,

а после и това на Люк...

Тя спря и се облегна на един уличен стълб. Квадратното стъклено приспособление на

върха му изглеждаше като ония газови лампи, които се поставяха на върха на

старовремските фенери пред каменните къщи в Парк Слоуп. Някакси...успокоително.

- Клари! – гласът беше загрижен и момчешки. Тя моментално си помисли „Джейс!‖ и

рязко се извъртя.

Но не беше Джейс. Себастиан, тъмнокосото момче от дневната на семейство Пенхалоу,

стоеше пред нея, леко задъхан, сякаш беше тичал по улицата, за да я настигне.

Почувства прилив на същото усещане, което бе получила преди, когато го видя за

първи път – разпознаване, примесено с нещо, което не можеше да определи. Не беше

харесване или нехаресване...по-скоро сякаш нещо я придърпваше към това момче,

което не познаваше. Може би бе просто начинът, по който изглеждаше. Беше красив,

толкова хубав, колкото и Джейс, макар че Джейс беше целият златен, а това момче бе

само бледност и сенки. Макар че сега, под светлината на лампата, да виждаше, че

приликата с нейния въображаем принц не бе толкова пълна, колкото си бе помислила.

Дори цветовете бяха други. Беше просто нещо във формата на лицето му, начина, по

който се държеше, тъмната тайнственост на очите му...

- Добре ли си? – попита я. Гласът му беше нежен. – Избяга от къщата като... – Гласът

му заглъхна, когато я погледна. Тя все още стискаше стълба, сякаш не би могла да се

задържи цяла по друг начин. – Какво стана?

- Скарах се с Джейс. – отговори му, опитвайки се да поддържа гласа си равен. – Знаеш

как е.

- Всъщност, не знам. – Той звучеше почти извинително. – Нямам братя и сестри.

- Късметлия! – възкликна тя и се стресна от остротата в тона си.

- Не го мислиш наистина. – Той направи една крачка в нейна посока, и точно в този

момент уличната лампа проблесна и хвърли кръг от бяла вещерска светлина върху им.

Себастиан погледна към лампата и се усмихна. – Това е знак.

- Знак за какво?

- Знак, че трябва да ми позволиш да те изпратя до вкъщи.

- Само дето нямам никаква представа къде е това. – каза му. – Измъкнах се от къщата,

за да дойда до тук. Не си спомням пътя, по който дойдох.

- Ами, при кого си отседнала?

Тя се поколеба, преди да му разкрие това.

- Няма да кажа на никого. – увери я той. – Кълна се в името на Ангела.

Тя се взираше в него. Това беше много сериозна клетва за един ловец на сенки.

- Добре. - отвърна, преди да успее да размисли относно решението си. – Отседнала съм

при Аматис Херъндейл.

- Чудесно! Знам точно къде живее. – Той й протегна ръката си. – Ще тръгваме ли?

Тя насили една усмивка.

- Доста си настоятелен, знаеш ли?

Той сви рамене:

- Имам фетиш към дами в беда.

- Не бъди сексист.

- Изобщо не съм! Предлагам услугите си и на господа в беда. Това е съответният

фетиш, правя го при всеки удобен случай. – с елегантен жест той предложи ръката си

отново.

Този път тя я прие.

Алек затръшна вратата на малка таванска стая зад себе си и се обърна с лице към

Джейс. Нормално очите му бяха с цвета на Лейк Лин, бледо, необезпокоявано синьо, но

цветът им имаше склонност да се променя с настроенията му. В този момент бяха

тъмни като Йист Ривър по време на проливен дъжд с гръмотевици. Изражението му

също беше бурно.

- Седни - каза той на Джейс, посочвайки към ниския стол до острия тавански прозорец.

- Ще донеса превръзките.

Джейс седна. Стаята, която той споделяше с Алек на върха в къщата на Пенхалоу, беше

малка и с две тесни легла едно срещу друго. Дрехите им висяха от редица закачалки на

стената. Имаше само един прозорец, пропускащ бегла светлина - ставаше тъмно сега и

небето отвъд стъклото беше индигово синьо. Джейс наблюдаваше, докато Алек

клякаше да вземе брезентовата чанта под неговото легло и я отваряше. Затършува

шумно сред съдържанието, преди да се изправи на крака с кутия в ръцете си. Джейс

разпозна медицинската кутия, която използваха понякога, когато руните не бяха

възможност - противовъзпалителни, превръзки, ножици и марли.

- Няма ли да използваш лекуващата руна? - запита Джейс повече от любопитство,

отколкото от нещо друго.

- Не. Ти можеш просто... - Алек прекъсна, захвърляйки кутията на леглото с едва

доловимо проклятие. Той отиде до малката мивка на стената и изми ръцете си с такава

сила, че водата се разплиска напред в ситни пръски. Джейс го наблюдаваше с

дистанцирано любопитство. Ръката му бе започнала да гори с притъпена, но силна

болка.

Алек взе кутията, издърпа стол срещу Джейс и се тръшна на него.

- Дай ми ръката си.

Джейс вдигна напред ръката си. Трябваше да си признае - изглеждаше доста зле.

Всичките пет кокалчета бяха разцепени и приличаха на червени звездни избухвания.

Изсъхнала кръв бе залепнала по пръстите му като белеща се червено-кафява ръкавица.

Алек направи физиономия.

- Ти си идиот.

- Благодаря - каза Джейс. Той гледаше търпеливо как Алек се навежда над ръката му с

чифт пинцети и нежно побутва парче стъкло набило се в кожата му.

- Е, защо не?

- Защо не какво?

- Защо не използва лекуващата руна? Това не е демонско нараняване.

- Защото - Алек пое синята бутилка с антисептичното вещество - мисля, че ще е добре

да усетиш болката. Можеш да се лекуваш като земен. Бавно и гадно. Може да научиш

нещо. - Той лисна смъдящата течност над прорезите на Джейс. - Макар че се съмнявам.

- Аз винаги мога да си направя лекуващата руна, знаеш.

Алек започна да увива нарязана на ивици превръзка около ръката му.

- Разбира се - ако искаш да кажа на Пенхалоу какво наистина се случи с прозореца им,

вместо да ги оставя да си мислят, че е било инцидент. - Той стегна рязко възела на

превръзката, карайки Джейс да трепне. - Знаеш ли, ако си мислех, че ще си причиниш

нещо такова, никога не бих ти казал нищо.

- Да, би ми казал. - Джейс наклони главата си настрани. - Не осъзнавах, че атаката ми

над прозореца с картината би те разстроила толкова много.

- Просто е... - Свършил с превръзките, Алек погледна надолу към ръката на Джейс,

ръката, която все още държеше между неговите. Представляваше бели събрани

превръзки, нацапани с кръв, където пръстите на Алек ги докосваха. - Защо си

причиняваш тези неща? Не само това, което направи на прозореца, но и начина, по

който говореше на Клари. За какво се самонаказваш? Не можеш да си помогнеш за

начина, по който се чувстваш.

Гласът на Джейс беше гладък.

- Как се чувствам?

- Виждам как я гледаш. - Очите на Алек бяха отдалечени, наблюдаващи нещо точно

покрай Джейс, нещо, което не беше там. - И не можеш да я имаш. Може би никога

преди не си знаел, какво е да искаш нещо, което не можеш да имаш.

Джейс го погледна спокойно.

- Какво става между теб и Магнус Бейн?

Главата на Алек се отдръпна рязко назад.

- Аз не... няма нищо...

- Не съм глупав. Отиде право при Магнус, след като говори с Малачи, още преди да

говориш с мен, Изабел или някой...

- Защото той беше единствения, който можеше да отговори на въпросите ми, ето защо.

Няма нищо между нас - каза Алек и след това, хващайки погледа на Джейс, добави с

голяма неохота - вече. Няма нищо между нас вече. Окей?

- Надявам се това не е заради мен - рече Джейс.

Алек пребледня и се отдръпна назад сякаш се подготвяше да спре удар.

- Какво имаш предвид?

- Знам какво си мислиш, че чувстваш към мен - заяви Джейс. - Макар че не го

чувстваш. Ти ме харесваш, просто защото съм безопасен. Няма риск. И така никога

няма да се налага да имаш истинска връзка, защото можеш да ме използваш като

извинение. -

Джес знаеше, че е груб и едва му пукаше. Да наранява хората, които обича беше

толкова добро решение, колкото и когато се самонаранява, когато беше в този вид

настроение.

- Схванах - рече плътно Алек. - Първо Клари, след това ръката ти, и сега мен. Върви по

дяволите, Джейс!

- Не ми ли вярваш? - запита Джейс. - Добре. Давай. Целуни ме, сега.

Алек се втренчи в него с ужас.

- Точно така. Въпреки замайващо добрият ми външен вид, ти не ме харесваш по този

начин. И ако разкараш Магнус, това няма да е заради мен. А защото си твърде

изплашен да кажеш на някого, кого всъщност обичаш. Любовта ни прави лъжци. -

заяви Джейс. - Кралицата на феите ми каза това. За това не ме съди, задето лъжа

относно начина, по който се чувствам. И ти го правиш. - Той се изправи. - И сега искам

да го направиш отново.

Лицето на Алек беше вкочанено и наранено.

- Какво имаш предвид?

- Излъжи заради мен - каза Джейс, взимайки якето си от закачалката на стената и го

навлече. - Залез е. Те скоро ще започнат да се връщат от Гарда. Искам да кажеш на

всички, че не се чувствам добре и заради това не съм долу. Кажи им, че ми е прилошало

и съм се препънал, ето как се е счупил прозореца.

Алек килна главата си назад и покледна към Джейс прямо.

- Хубаво - рече той. - Ако ми кажеш къде наистина отиваш.

- Горе в Гарда - заяви Джейс. - Ще измъкна Саймън от затвора.

Майката на Клари винаги наричаше времето между здрач и свечеряване "синия час". Тя

казваше, че светлината била най-силна и необикновена тогава, и това било най-доброто

време за рисуване. Клари никога не разбра какво имаше предвид, но сега, вървейки

през здрача на Аликанте, разбра.

Синият час в Ню Йорк не беше наистина син; беше твърде измит от уличните лампи и

неонови знаци. Джоселин явно си е мислила за Идрис. Тук светлината падаше на ивици

от чисто виолетово по златните каменни зидове на града и вещерските лампи хвърляха

кръгли басейни от бяла светлина, толкова ярка, че Клари очакваше да чувста жега,

когато минаваше покрай тях. Пожела си майка й да беше с нея. Джоселин щеше да

посочи части от Аликанте, които са й познати, които имаха място в спомените й.

Но тя никога не ти е казвала нищо от тези неща. Тя ги държеше тайна от теб с цел. И

сега може никога да не ги онаучиш. Остра болка - наполовина гняв и наполовина скръб

- обхвана сърцето на Клари.

- Ужасно си тиха - каза Себастиан. Те преминаваха по мост над канал, каменните

странични зидове бяха издълбани с руни.

- Просто си мисля в колко голяма беда ще съм, когато се върна. Изкатерих се навън от

прозореца, за да се измъкна, но Аматис може би вече е забелязала досега, че ме няма.

Себастиан се смръщи.

- Измъкнала си се? Не ти ли е позволено да виждаш брат си?

- Не трябва да бъда в Аликанте изобщо - заяви Клари. - Предполага се, че съм вкъщи,

гледайки безопасно като зрител.

- Ах! Това обяснява много.

- Така ли? - Тя метна любопитен страничен поглед към него. Сини сенки бяха хванати в

тъмната му коса.

- Всички изглежда пребледняваха, когато името ти се появи по-рано. Заключих, че явно

има някаква лоша кръв между теб и брат ти.

- Лоша кръв? Това определено е странен начин да го определиш.

- Не го ли харесваш много?

- Да харесвам Джейс? - Тя бе мислила толкова много през тези последни седмици за

това дали обича Джейс Уайлънд и по какъв начин, че досега не бе имала време да спре

и да обмисли дали го харесва.

- Съжалявам. Той е семейство - не може да става въпрос за това дали го харесваш или

не.

- Харесвам го - каза тя, изненадвайки се. - Да, просто... той толкова ме вбесява. Казва

ми, какво мога и какво не...

- Не изглежда да работи много добре - отбеляза Себастиан.

- Какво имаш предвид?

- Изглежда, ти правиш каквото си поискаш, въпреки всичко.

- Предполагам. – Тази забележка я учуди, идваща от някой почти напълно непознат. -

Но изглежда това ядоса много повече, отколкото смятах за възможно.

- Ще го преодолее. - Тонът на Себастиан беше пренебрежителен.

- Ти харесваш ли го?

- Харесвам го. Но не мисля, че той ме харесва толкова много. - Себастиан звучеше

унил. - Всичко, което кажа, изглежда го вбесява.

Те завиха по улицата към широк, павиран със заоблени камъни площад, ограден с

високи тесни сгради. В центъра имаше бронзова статуя на ангел - Ангелът, този, който

бе дал кръвта си, за да създаде расата на Ловците на сенки. В северният край на

площада имаше масивна структура от бял камък. Водопад от широки мраморни стъпки

водеше нагоре към колонада, зад която имаше огромни двойни врати. Общият ефект на

вечерната светлина беше зашеметяващ - и странно познат. Клари се зачуди, дали е

виждала картина на това място преди. Може би майка й бе нарисувала такава?

- Това е площадът на Ангела, - рече Себстиан - а това е било Великата Зала на Ангела.

Съглашението първо е подписано тук, откакто Долноземците не се допускат в Гарда -

сега се нарича Залата на Съглашението. Централно място за срещи е - празненствата се

извършват тук, женитбите, танците, такива неща. Това е и центърът на града. Казват, че

всички пътища водят към Залата.

- Изглежда малко като църква - но вие нямате църкви тук, нали?

- Нямаме нужда - рече Себастиан. - Демонските кули ни държат в безопастност.

Нямаме нужда от нищо друго. Заради това обичам да идвам тук. Чувствам се...

спокойно.

Клари погледна изненадана нагоре към него.

- Значи не живееш тук?

- Не. Живея в Париж. Просто посещавам Алайн - тя ми е братовчедка. Майка ми и баща

й, чичо Патрик, са били брат и сестра. Родителите на Алайн управлявали Института в

Бейжинг с години. Преместиха се обратно в Аликанте преди около десетилетие.

- Те... Пенхалоу, не са били в Кръга, нали?

Изненадан поглед проблесна през лицето на Себастиан. Той беше тих, когато се

обърнаха и оставиха площада зад тях, вървейки към лабиринт от гъсто населени тъмни

улици.

- Защо питаш? - каза най-накрая той.

- Ами... защото Лайтууд са били.

Те преминаха под улична лампа. Клари погледна настрани към Себастиан. С неговото

дълго тъмно палто и бяла тениска, под басейна от бяла светлина изглеждаше като

черно-бяла илюстрация на джентълмен от Викториански скицник. Тъмната му коса се

къдреше ситно срещу слепоочията му по такъв начин, че пръстите я засърбяха да го

нарисува с молив и мастило.

- Трябва да разбереш, - заяви той. – повече от половината от младите Ловци на сенки в

Идрис са били част от Кръга, както и голяма част от тези, които не са били в Идрис.

Чичо Патрик е бил в по-ранните дни, но излязал от Кръга, веднъж щом осъзнал колко

сериозен е Валънтайн. Също и родителите на Алайн са били част от Въстанието - чичо

отиде до Бейжинг, за да се отърве от Валънтайн и срещна майката на Алайн в

Института там. Когато Лайтууд и другите членове на Кръга били съдени за

предателство срещу Клейва, Пенхалоу гласували за снизходителност. Изпратили ги в

Института в Ню Йорк, вместо да ги прокълнат. Така че Лайтууд винаги са били

благодарни.

- Ами родителите ти? - запита Клари. - Те били ли са вътре?

- Не точно. Майка ми е била по-млада от Патрик - той я изпратил в Париж, когато

отишъл в Бейжинг. Тя срещнала баща ми там.

- Майка ти е била по-млада от Патрик?

- Мъртва е - рече Себастиан. - Баща ми също. Леля ми Илоди ме отгледа.

- Ох - каза Клари, чувствайки се глупаво. - Съжалявам.

- Не ги помня - заяви Себастиан. - Изобщо. Когато бях по-млад ми се искаше да имам

по-голяма сестра или брат - някой, който може да ми каже какво е било да ги имам за

родители. - Той погледна към нея замислено. - Може ли да те попитам нещо, Клари?

Защо изобщо дойде в Идрис, след като знаеш, колко лошо ще го приеме брат ти?

Преди да може да отговори, те влязоха от тясната алея, която следваха, в познат

неосветен двор, в чиято среда неизползваният кладенец блестеше на лунната светлина.

- Площадът на водоема - каза Себастиан с непогрешимаа нотка на разочарование в

гласа си. - Стигнахме по-бързо, отколкото си мислех, че ще успеем.

Клари погледна над каменния мост, който обгръщаше близкия канал. Тя можеше да

забележи къщата на Аматис в далечината. Всички прозорци светеха. Въздъхна.

- Мога да се прибера от тук сама, благодаря.

- Не искаш ли да те изпратя до...

- Не. Не, освен ако не искаш и ти да се замесваш в проблеми.

- Мислиш, че ще имам проблеми? Задето бях достатъчно вежлив да те изпратя до

вкъщи?

- Никой не трябва да знае, че съм в Аликанте - заяви тя. - Трябва да остане в тайна. И не

се обиждай, но ти си непознат.

- Предпочитам да не бъда - каза той. - Бих искал да те опозная по-добре. - Той гледаше

към нея със смесицаа от развеселеност и определена свенливост, сякаш не беше

сигурен как това, което току-що бе казал ще бъде прието.

- Себастиан - каза тя с внезапно чувство на изумителна умора. - Радвам се, че искаш да

ме опознаеш. Но аз просто нямам енергията да опозная теб. Съжалявам.

- Нямах предвид...

Но тя вече вървеше надалеч от него, към моста. На половината път тя се обърна и

погледна обратно към него. Той изглеждаше странно изоставен в кръпката от лунна

светлина, косата му падаща над лицето.

- Рагнор Фел - заяви тя.

Той се зазяпа в нея.

- Какво?

- Попита ме защо дойдох, дори след като не трябваше - каза Клари. - Майка ми е болна.

Наистина болна. Може би умира. Единственото нещо, което може да й помогне,

единственият човек, който може да й помогне, е магьосник на име Рагнор Фел. Само че

не знам къде да го намеря.

- Клари...

Тя се извърна обратно към къщата.

- Лека нощ, Себастиан.

Беше по-трудно да се катериш нагоре по решетките, отколкото да слизаш надолу.

Ботушите на Клари се подхлъзнаха няколко пъти по влажната каменна стена и се

успокои, когато най-накрая се изтегли нагоре над перваза на прозореца и наполовина

подскочи, наполовина падна в спалнята.

Еуфорията й продължи кратко. Ботушите й удариха пода и в същия момент избухна

светлина - нещо като експлозия, която освети стаята така, сякаш бе ден.

Аматис стоеше на края на леглото, гърбът й доста изпънат, камък с вещерска светлина

стоеше в ръката й. Той гореше със сурова светлина, която не помагаше да се омекотят

твърдата равнина по лицето й или линиите в ъгълчетата на устата й. Тя гледаше към

Клари в тишина за няколко дълги момента. Най-накрая каза:

- В тези дрехи изглеждаш точно като Джоселин.

Клари се изправи на крака.

- Аз... аз съжалявам - рече тя. - За това, че излязох така...

Аматис затвори ръката си около вещерската светлина, загасвайки блестенето му. Клари

премигна във внезапния мрак.

- Промени си облеклото - каза Аматис - и ме чакай долу в кухнята. И дори не си и

помисляй да се измъкваш отново през прозореца - добави тя - или при следващото си

завръщане в къщата ще я намериш затворена за теб.

Преглъщайки трудно, Клари кимна.

Аматис се изправи на крака и напусна, без да каже нищо друго. Бързо Клари махна

дрехите си и облече нейните собствени, които висяха на страничният орнамент на

леглото, сега сухи - дънките й бяха малко корави, но й беше хубаво да облече познатата

си тениска. Изтръсквайки обърканата си коса назад, се запъти надолу.

Последният път, когато беше виждала долния етаж от къщата на Аматис, не беше на

себе си и халюцинираше. Тя помнеше дълъг коридор, разтягащ се до безкрайност и

огромния дядовски часовник, чието тиктакане звучеше като биене на умиращо сърце.

Сега тя се намери в малка, уютна всекидневна с гладка дървена мебел и рошав килим

на пода. Малките размери и светлите цветове й напомниха за нейната собствена

всекидневна в Бруклин. Премина я в тишина и влезе в кухнята, където огън гореше в

камината и стаята беше пълна с топла жълта светлина. Аматис стоеше на масата. Около

рамената й беше завързан син шал; той караше косата й да изглежда още по-сива.

- Здрасти. - Клари се въртеше на входа. Не можеше да каже дали Аматис беше ядосана

или не.

- Предполагам, едва ли трябва да питам къде си била - каза Аматис без да поглежда

нагоре от масата. - Отишла си да видиш Джонатан, нали? Предполагам, това се

очакваше. Може би, ако някога бях имала деца, щях да знам кога ме лъжат. Но така се

надявах, че този път поне няма да разочаровам напълно брат си.

- Да разочароваш Люк?

- Знаеш ли какво стана, когато бе ухапан? - Аматис се бе втренчила точно пред себе си.

- Когато брат ми бе ухапан от върколак - и разбира се, че беше, Валънтайн винаги е

поемал глупави рискове със себе си и последователите си, беше само въпрос на време -

той дойде и ми каза какво се е случило, и колко уплашен е бил, че може да се е заразил

с ликантропия. И аз казах... аз казах...

- Аматис, не трябва да ми разказваш това...

- Казах му да се махне от къщата ми и да не се връща обратно, докато не е сигурен, че

не е. Свих се надалеч от него - не можех да си помогна. - Гласът й се разтресе. - Той

можеше да види колко отвратена бях, беше изписано по цялото ми лице. Каза, че се е

страхувал, ако е заразен, ако стане вълче-същество, че Валънтайн би му казал да се

самоубие и аз отговорих... аз отговорих, може би това би било най-добре.

Клари издаде малко ахване, не можеше да се спре.

Аматис погледна бързо нагоре. Себеомраза се бе изписала по цялото й лице.

- Люк винаги е бил толкова добър и в съществото си, каквото й да го караше Валънтайн

да прави - понякога си мислех, че той и Джоселин са единствените добри хора, които

съм познавала - и не можех да издържа на мисълта за него, превърнат в някакво

чудовище...

- Но той не е такъв. Той не е чудовище.

- Не знаех. След като се Промени, след като избяга от тук, Джоселин опитваше и

опитваше да ме убеди, че той е все още същият човек отвътре, все още мой брат. Ако не

беше тя, никога не бих се съгласила да го видя отново. Позволих му да остане тук,

когато дойде преди Въстанието - позволих му да се скрие в мазето - но можех да кажа,

че той не ми вярваше напълно, не и след като му обърнах гръб. Мисля, че все още не ми

вярва.

- Вярва ти достатъчно, за да дойде при теб, когато бях болна - заяви Клари. - Довери ти

се достатъчно, за да ме остави тук с теб...

- Той няма къде другаде да отиде - каза Аматис. - И виж колко добре успявам с теб. Не

успях да те задържа в къщата за един-единствен ден.

Клари потрепера. Това бе по-лошо, отколкото да й крещят.

- Не е по твоя вина. Аз излъгах и се измъкнах. Нямаше нищо, което да направиш по

въпроса.

- Ох, Клари - каза Аматис. - Не виждаш ли? Винаги има нещо, което можеш да

направиш. Има просто хора като мен, които винаги си казват другояче. Казвах си, че

няма нищо, което да направя за Люк. Казвах си, че няма нищо какво да направя за това,

че Стивън ме напусна. И отказвах дори да обръщам внимание на срещите на Клейва,

защото си казвах, че няма нищо, което да направя, за да повлияя на решенията им, дори

когато мразех това, което правеха. Но тогава, когато реших да направя нещо - ами, не

мога дори и да извърша това едно нещо. - Очите й проблеснаха, твърдо и ярко на

огнената светлина. - Отивай в леглото, Клари - завърши тя. - И от сега нататъка можеш

да си идваш и тръгваш когато си пожелаеш. Няма да направя нищо, за да те спра. Все

пак, както ти каза, няма нищо, което мога да направя.

- Аматис...

- Недей. - Аматис поклати главата си. - Просто си отивай в леглото. Моля. - Гласът й

държеше нотка на окончателност; извърна се настрани, сякаш Клари вече я нямаше и се

втренчи немигаща в стената.

Клари се извъртя на пета и забяга нагоре по стълбите. В неизползваната стая тя ритна

вратата зад себе си, за да я затвори и се метна на леглото. Помисли си, че иска да плаче,

но сълзите не дойдоха. Джейс ме мрази, помлисли си тя. Аматис ме мрази. Така и не

успях да кажа "чао" на Саймън. Майка ми умира. И Люк ме изостави. Сама съм. Никога

не съм била толкова сама и това е изцяло по моя вина. Може би заради това не можеше

да заплаче, осъзна тя, зяпайки със сухи очи тавана. Защото, какъв беше смисъла на

плаченето, когато нямаше никой, за да те утеши? И което беше по-лошото, когато дори

не можеш да се утешиш сам?

ГЛАВА 7

ТАМ, КЪДЕТО АНГЕЛИТЕ СЕ

СТРАХУВАТ ДА ПРИСТЪПЯТ ПРЕВЕДЕНО ОТ LOLLIPOPCHE И DARKNESS92

Извън съня за кръв и слънчева светлина, Саймън изведнъж се събуди от звука на глас,

който го викаше.

- Саймън. – гласът беше съскащ шепот. – Саймън, ставай.

Саймън се изправи на краката си – понякога това, колко бързо можеше да се движи

сега, изненадваше дори и него – и се завъртя наоколо в тъмнината на килията.

- Самюел? – прошепна той, взирайки се в сенките. – Самюел, ти ли беше?

- Обърни се, Саймън. – сега гласът, слабо познат, съдържаше нотка на раздразнение. –

И ела до прозореца.

Саймън веднага разбра кой беше и погледна през прозореца с решетки, за да види

Джейс коленичил на тревата отвън, с камък вещерска светлина в ръката си. Той

гледаше към Саймън с обтегнато намръщено изражение. – Какво, да не си помисли, че

сънуваш кошмар?

- Може би все още сънувам. – имаше бръмчене в ушите на Саймън – ако имаше пулс,

щеше да си помисли, че е кръвта, забързана из вените му, но беше нещо друго, нещо

по-малко телесно, но по-близко от кръв.

Вещерският камък хвърляше плътна светлина и сенки около бледото лице на Джейс.

- Така, ето къде са те оставили. Не мислех, че още използват тези килии. – Той се

огледа. – Първо се добрах до грешния прозорец. Приятелят ти в съседната килия малко

се шокира. Привлекателен приятел, какво толкова, брада и дрипи. Някак ми напомня за

уличните обитатели у дома.

И Саймън осъзна какъв беше бръмчащия звук в ушите му. Ръмжене. В някакъв

отдалечен ъгъл на съзнанието си той осъзнаваше, че устните му бяха дръпнати назад,

върховете на кучешките му зъби драскаха долната му устна.

- Радвам се, че мислиш всичко това за забавно.

- Значи, не се радваш да ме видиш? – каза Джейс. – Трябва да кажа, че съм изненадан.

Винаги са ми казвали, че присъствието ми осветлява всякаква стая. Някой може би

мисли, че това важи двойно за влажни подземни килии.

- Знаеше какво ще се случи, нали? ―Ще те изпратят обратно в Ню Йорк.‖ каза. Няма

проблем. Но те никога не са имали никакво намерения да го правят.

- Не знаех. – Джейс срещна очите му през решетките, а погледът му беше ясен и

непоколебим. – Знам, че няма да ми повярваш, но си мислех, че ти казвам истината.

- Или лъжеш, или си тъп.

- Тогава съм тъп.

- … или и двете. – завърши Саймън. – Склонен съм да си мисля и двете.

- Нямам причина да те лъжа. Не и сега. – погледът на Джейс остана непоколебим. – И

спри да оголваш кучешките си зъби към мен. Изнервя ме.

- Добре. – каза Саймън. – Ако искаш да знаеш защо, е защото миришеш като кръв.

- От одеколона ми е. ―Скорошно нараняване‖. – Джейс вдигна лявата си ръка. Имаше

ръкавица от бели превръзки, изцапани с кръв около кокалчетата, където кръвта се бе

просмукала.

Саймън се намръщи.

- Смятах, че един вид ти не получаваш наранявания. Не и такива, които остават.

- Ударих прозорец. – каза Джейс. – и Алек ме лекува като мундан, за да ми даде урок.

Ето, казах ти истината. Впечатлен?

- Не. – промълви Саймън. – Имам по-големи проблеми от теб. Инквизиторът

продължава да ми задава въпроси, на който не мога да отговоря. Продължава да ме

обвинява, че съм получил силата за издръжливост на слънце от Валънтайн. Че съм

негов шпионин.

Тревога проблесна в очите на Джейс.

- Алдертре е каза това?

- Алдертре накара целия Клейв да си мисли така.

- Това е лошо. Ако решат, че си шпионин, тогава Съглашенията няма да важат. Не и ако

могат да убедят себе си, че си престъпил закона. – Джейс се огледа бързо наоколо,

преди отново да върне погледа си към Саймън. – По-добре да те измъкнем оттук.

- И после какво? – Саймън почти не можеше да повярва, че казва това. Искаше да се

махне от това място толкова много, че чак можеше да го вкуси, все още не можеше да

спре думите да излизат от устата му. - Къде планираш да ме скриеш?

- Има Портал, тук в Гарда. Ако можем да го намерим, мога да те изпратя обратно

през…

- И всички ще знаят, че си ми помогнал. Джейс, Клейвът не преследва само мен.

Всъщност, съмнявам се, че им пука за един Долноземец. Опитват се да докажат нещо

относно семейството ти – относно Лайтууд. Опитват се да докажат, че те някакси се

свързани с Валънтайн. Че никога не са напускали наистина Кръга.

Дори в тъмнината, беше възможно да види как червенина нахлува по бузите на Джейс.

- Но това е нелепо. Те се биха срещу Валънтайн… на кораба… Робърт почти умря.

- Инквизиторът иска да повярва, че са пожертвали другите нефилими, които са се били

на лодката, за да опазят илюзията, че са срещу Валънтайн. Но те все пак изгубиха Меча

на Смъртните а това е, за което му пука. Виж, ти се опита да предупредиш Клейва, но

те не се интересуваха. Сега Инквизиторът търси някой, върху който да хвърли цялата

вина. Ако може да бележи твоето семейство като предатели, тогава никой няма да

обвинява Клейва за това, което се случи, и той ще е способен да прави каквито си иска

политически действия без опозиция.

Джейс сложи глава в ръцете си, дългите му пръсти дърпаха обезумяло косата му.

- Но не мога просто да те оставя тук. Ако Клари разбере…

- Трябваше да знам, че това е, от което се притесняваш. – Саймън се засмя сурово. –

Така че не й казвай. Както и да е, тя е в Ню Йорк, благодаря… - той спря да говори,

неспособен да каже думата. – Беше прав. – промълви той вместо това. – Радвам се, че тя

не е тук.

Джейс вдигна глава от ръцете си.

- Какво?

- Клейвът е откачил. Кой знае какво ще й направят, ако разберат на какво е способна.

Беше прав. – повтори Саймън и когато Джейс не каза нищо в отговор, добави. – И по-

добре се наслаждавай, че ти казах това. Вероятно никога повече няма да го кажа.

Джейс се вгледа в него, лицето му беше празно, и Саймън си спомни с неприятно

разтърсване за начина, по който изглеждаше Джейс на кораба, окървавен и умиращ на

металния под. Най-накрая Джейс проговори.

- Значи ми казваш, че смяташ да останеш тук? В затвора? Докога?

- Докато не се сетим за по-добра идея. – каза Саймън. – Но има едно нещо.

Джейс вдигна вежди.

- Какво е това?

- Кръв. – промълви Саймън. – Инквизиторът се опитва да ме накара да говоря като ме

оставя гладен. Вече се чувствам доста слаб. До утре вече ще съм… е, не знам как ще

съм. Но не искам да му се поддам. И няма да пия от кръвта ти отново, или тази на

някой друг. – добави той бързо, преди Джейс да може да му предложи. – Животинска

кръв ще свърши работа.

- Кръв мога да ти дам. – каза Джейс. Той се колебаеше. – Ти… каза ли на Инквизитора,

че ти позволих да пиеш от кръвта ми? Че те спасих?

Саймън поклати глава.

Очите на Джейс светнаха с отразена светлина.

- Защо не?

- Предполагам не исках да се забъркваш в повече проблеми.

- Виж, вампире. – каза Джейс. – Защитавай Лайтууд, ако можеш. Но не защитавай мен.

Саймън вдигна глава.

- Защо не?

- Предполагам… - каза Джейс и за момент, докато гледаше надолу през решетките,

Саймън почти можеше да си представи, че той беше навън, а Джейс беше този в

килията. – защото не го заслужавам.

Клари се събуди от звук подобен на град, падащ върху метален покрив. Тя се изправи

до седнало положение в леглото и се огледа наоколо замаяно. Избутвайки неохотно

одеялото си, тя отиде да провери.

Отварянето на прозореца пусна вътре студена струя въздух, която я проряза през

пижамата като нож. Тя потрепери и се наведе над перваза.

Някой стоеше долу в градината и за момент, с разтуптяно сърце, всичко, което видя

беше, че фигурата е висока и стройна, с момчешка, разрошена коса. После той вдигна

лицето си и тя видя, че косата беше тъмна, не руса, и осъзна, че за втори път се бе

надявала на Джейс, а вместо това беше получила Себастиан.

Той държеше шепа камъчета в ръката си. Усмихна се, когато я видя да показва главата

си навън и посочи към себе си, а после към дървената рамка за рози. Слез долу.

Клари поклати глава и посочи към предната част на къщата. Чакай ме на входа.

Затваряйки прозореца, тя забърза надолу. Беше късна утрин – светлината, лееща се през

прозорците беше силна и златна, но всички лампи бяха изключени и къщата беше тиха.

Аматис сигурно още спи, помисли си тя.

Клари отиде до предната врата, отключи я и я отвори. Себастиан беше там, стоящ на

предните стъпала и отново тя имаше това чувство, този странен изблик на

разпознаване, макар че беше по-слаб сега. Тя му се усмихна леко.

- Хвърляше камъни по прозореца ми. Мислех, че хората правят това само в старите

филми.

Той се ухили.

- Готина пижама. Събудих ли те?

- Може би.

- Извинявай. – каза той, макар че не изглеждаше сякаш съжалява. – Но това не можеше

да чака. Между другото, вероятно би искала да изтичаш горе и да се облечеш. Ще

прекараме деня заедно.

- Уау. Самоуверен, а? – каза тя, но момчетата като Себастиан вероятно нямаха причина

да бъдат нищо друго освен самоуверени. Тя поклати глава.

- Съжалявам, но не мога. Не мога да излизам от къщата. Не и днес.

Слаба линия на загриженост се появи между очите му.

- Излезе от къщата вчера.

- Знам, но това беше преди… - преди Аматис да ме накара да се чувствам висока два

инча. – Просто не мога. И моля те не се опитвай да ме разубедиш, става ли?

- Добре. – каза той. – Няма. Но поне ме остави да ти кажа защо дойдох. Тогава,

обещавам, ако все още искаш да си отида, ще си тръгна.

- Казвай.

Той вдигна глава и тя се чудеше как тези черни очи можеха да блестят точно като

златните.

- Знам къде можеш да намериш Рагнор Фел.

На Клари й отне по-малко от десет минути да се качи горе, да се облече, да напише

набързо импровизирана бележка на Аматис и да се върне пак при Себастиан, който я

чакаше на брега на канала. Той се ухили, докато тя тичаше, за да стигне до него, без

дъх, с палто преметнато върху едната ръка.

- Тук съм. – каза тя, плъзгайки се, за да спре. – Може ли да вървим сега.

Себастиан настоя да й помогне с палтото.

- Не мисля, че някой някога ми е помагал с палтото преди. – Клари наблюдаваше,

освобождавайки косата, която се беше затиснала под яката. – Е, може би сервитьори.

Някога бил ли си сервитьор?

- Не, но съм отгледан от французойка. – напомни й Себастиан. - Включва дори по-строг

курс на обучение.

Клари се усмихна, въпреки изнервеността си. Себастиан беше добър в това да я кара да

се усмихва, осъзна тя, със слабо чувство на изненада. Почти прекалено добър.

- Къде отиваме? – попита тя рязко. – Къщата на Фел някъде наблизо ли е?

- Всъщност, той живее извън града. – отвърна Себастиан, насочвайки се към моста.

Клари пристъпи по-близо до него.

- Дълго ли ще вървим?

- Твърде е дълго, за да вървим. Ще вземем превоз.

- Превоз? От кого? – тя замръзна. – Себастиан, трябва да внимаваме. Не можем да се

доверим просто на някого информация относно това какво правим… какво аз правя.

Тайна е.

Себастиан я погледна със сериозни черни очи.

- Заклевам се в Ангела, че приятелят, който ще ни закара няма да каже и дума на никого

за това какво правим.

- Сигурен ли си?

- Много съм сигурен.

Рагнор Фел, помисли си Клари докато лъкатушеха по претъпканите улици. Ще видя

Рагнор Фел. Диво вълнение се сблъска с безпокойство – от описанието на Маделайн

звучеше страшен. Ами ако той нямаше търпение за нея, или ако нямаше време? Ами

ако той дори не помнеше майка й? Не помогна на нервите й, че всеки път когато се

разминеше с русо момче или момиче с тъмна черна коса, сетивата й се напрягаха и си

мислеше, че сякаш разпознава Джейс или Изабел. Но Изабел вероятно просто би я

подминала навъсено, а Джейс без съмнение беше в дома на Пенхалоус, натискайки се с

новата си приятелка.

- Притесняваш се, че те преследват? – попита Себастиан, докато завиваха надолу по

улица, която водеше настрани от центъра, забелязвайки начина, по който тя

продължаваше да се оглежда около себе си.

- Продължавам да мисля, че виждам хора, които познавам. – призна си тя. – Джейс или

Уайтууд.

- Не мисля, че Джейс е напускал Пенхалоус откакто дойдоха тук. Той изглежда най-

вече се спотайва в стаята си. И също си нарани доста лошо ръката вчера…

- Нарани си ръката? Как? – Клари, забравяйки къде върви, се препъна в един камък.

Пътят, по който вървяха, някак си се беше превърнал от паваж в едър чакъл без тя да

забележи. – Ауч.

- Стигнахме. – съобщи Себастиан, спирайки пред една висока стобор, направен от тел и

дърво. Нямаше никакви къщи – твърде внезапно бяха оставили жилищната област

настрани, и съществуваше само този стобор от едната страна и чакълест склон, водещ

надалеч към гората, от другата. Имаше врата на стобора, но беше заключена с катинар.

Себастиан изкара един тежък стоманен ключ от джоба си и отключи портата.

- Сега се връщам с превоза ни. – Той затвори бързо портата зад себе си. Клати погледна

гредите през своите очи. През пролуките тя можеше да зърне нещо подобно на ниска

червена къща със схлупен покрив и застъпващи се дъски. Макар че не успя да види

действително врата или правилни прозорци…

Портата се отвори и Себастиан се появи отново, усмихнат от ухо до ухо. Зад него

послушно вървеше един сиво-бял кон с петно на челото, подобно на звезда.

- Кон? Имаш кон? – започна Клари от удивление. – Кой изобщо може да има кон?

Себастиан потупа нежно коня по рамото.

- Много семейства на Ловци на сенки държат по някой кон тук в конюшните на

Аликанте. Ако си забелязала, няма никакви коли в Идрис. Не работят добре с всички

тези защитни стени наоколо. - Той погали бледото кожено седло на коня, украсено с

ръчно направен герб, който изобразяваше воден дракон, надигащ се от езеро. Името

Верлак беше написано отдолу с изтънчен почерк.

- Качвай се.

Клари се дръпна назад.

- Никога не съм яздила кон преди.

- Аз ще яздя Уейферър. – успокои я Себастиан. – Ти просто ще седиш пред мен.

Конят изгрухтя меко. Имаше огромни зъби, забеляза Клари тревожно, всеки то тях с

размера на ―Пец‖ машинка. Тя си представи как тези зъби се забиват в крака й и си

помисли за всички онези момичета, които познаваше в средното училище и които

искаха собствени понита. Чудеше се дали не бяха побъркани.

Бъди смела, каза си тя. Това е, което майка ти би направила.

Тя вдиша дълбоко.

- Добре. Да вървим.

Решението на Клари да остане смела продължи толкова, колкото отне на Себастиан,

след като й помогна да се качи на седлото, да се метне на коня зад нея и да забие петите

си в хълбоците на коня. Уейферър излетя като куршум, тичайки по чакълестия път със

сила, която изпращаше разтърващи удари нагоре по гръбначния й стълб. Тя сграбчи

здраво металната част на юздата, която стърчеше пред нея, ноктите й се забиваха

толкова силно, че оставяха следи в кожата.

Пътят, по който се движеха, се стесни, когато излязоха от града, и сега имаше купчини

дебели дървета от двете им страни, стени зеленина, които отказваха възможност за по-

широка гледка. Себастиан дръпна назад юздите и конят намали обезумялото си

препускане. Пулсът на Клари се забави заедно с темпото му. Когато паниката й се

оттегли, тя бавно започна да осъзнава присъствието на Себастиан зад себе си – той

държеше юздите от двете й страни, ръцете му образуваха нещо като клетка около нея,

предпазвайки я от усещането, че ще се изплъзне от коня. Изведнъж тя някак го усети,

не само силата в ръцете, които я държаха, но и това, че се беше облегнала на гърдите

му и това, че той миришеше, по някаква причина, на черен пипер. Не лошо, а ароматно

и приятно, много различно от миризмата на Джейс на сапун и слънчева светлина. Не че

светлината имаше мирис, наистина, но ако имаше…

Тя изскърца със зъби. Беше тук със Себастиан и беше на път да се срещне с могъщ

магьосник, а бръщолевеше наум как мирише Джейс. Тя се насили да погледне наоколо.

Зелените стени от дървета оредяваха и тя сега можеше да види част от застиналата

селска област. Беше един вид грубо красиво: зеленият килим се разкъсваше тук там от

ивица сив каменен път или от зъбер черна скала, издигнала се от тревата. Храстчета от

нежни бели цветя, същите, които беше видяла в некропола с Люк, осейваха хълмовете

като случаен снеговалеж.

- Как разбра къде е Рагнор Фел? – попита тя, докато Себастиан ловко направляваше

коня около една дупка в пътя.

- Леля ми Илоди. Тя има съвършена мрежа от информатори. Тя знае за всичко, което се

случва в Идрис, макар че тя самата не е идва тук. Мрази да напуска Института.

- Ами ти? Често ли идваш в Идрис?

- Не точно. Последният път, когато бях тук, бях на пет. Не съм виждал и леля си и чичо

си от тогава, така че съм щастлив да бъда тук сега. Дава ми шанс да си наваксам. А и

освен това, Идрис ми липсва, когато не съм тук. Няма друго място като него. Има нещо

в земята тук. И ти ще започнеш да го усещаш и тогава ще ти липсва, когато не си тук.

- На Джейс му липсва. – промълви тя. – Но си мислех, че е защото е живял тук години

наред. Отгледан е тук.

- В имението Уайлънд. – каза Себастиан. – Всъщност, не много далеч от там, където

отиваме.

- Изглежда наистина знаеш всичко

- Не всичко. – каза Себастиан през смях, който Клари почувства през гърба си. – Да.

Магията на Идрис действа върху всички – дори и върху такива като Джейс, които имат

причина да мразят това място.

- Защо казваш това?

- Е, той е бил отгледан от Валънтайн, нали? А това трябва да е било доста ужасно.

- Не знам. – Клари се запъна. – Истината е, че той има смесени чувства относно това.

Мисля, че Валънтайн е бил ужасен баща от една страна, но от друга, малкото доброто и

обич, които е показал, са били всичките доброта и обич, които Джейс някога е виждал.

– Тя почувства вълна от тъга, докато говореше. – Мисля, че е помнил Валънтайн с

много привързаност дълго време.

- Не мога да повярвам, че Валънтайн някога е показвал обич или доброта към Джейс.

Валънтайн е чудовище.

- Е, да, но Джейс е негов син. И е бил просто малко момче. Мисля, че Валънтайн

наистина го е обичал, по свой си начин…

- Не. – гласът на Себастиан беше остър. – Боя се, че това е невъзможно.

Клари премигна и почти се обърна да види лицето му, но после реши, че е по-добре да

не го прави. Всички Ловци на сенки бяха до един луди на тема Валънтайн – тя си

помисли за Инквизиторката и потръпна вътрешно – и едва ли можеше да ги обвинява.

- Вероятно си прав.

- Стигнах ме. – каза Себастиан грубо, толкова грубо, че Клари се зачуди дали наистина

не го е обидила някак, и се спусна от гърба на коня. Но когато погледна нагоре към нея,

той се усмихваше. - Прекарахме си добре. – промълви той, докато завързваше юздите за

ниския клон на едно близко дърво. – По-добре, отколкото очаквах.

Той й показа с жест, че трябва да слезе от коня и след момент на колебание Клари се

плъзна от коня в ръцете му. Тя го стисна здраво, когато я хвана, краката й нестабилни

след дългото яздене.

- Извинявай. – каза тя смутено. – Не исках да те сграбча.

- Не бих се извинявал за това. – дъхът му беше топъл срещу врата й и тя потрепери.

Ръцете му се задържаха само още малко на гърба й преди той неохотно да я пусне.

Всичко това не помогна на краката на Клари да се чувстват стабилни.

- Мерси. – каза тя, знаейки отлично, че се изчервяваше, и надявайки се, че бледата й

кожа не правеше цвета прекалено червен. – Е… това ли е? – Тя се огледа наоколо.

Намираха се в малка долина между ниски хълмове. Имаше няколко съсухрени дървета,

наредени около сечище. Усуканите им клони имаха скулпторна красота срещу

стоманеносиньото небе. Но иначе…

- Няма нищо тук. – каза тя с намръщване.

- Клари. Съсредоточи се.

- Имаш предвид… илюзия? Но аз обикновено не трябва да…

- Илюзиите в Идрис обикновено са по-силни от където и да било другаде. Може би ще

трябва да опиташ по-здраво от обикновено. – той сложи ръце на раменете й и я завъртя

нежно. – Погледни към сечището.

Клари мълчаливо извърши умствения трик, който й позволяваше да обели магията от

нещото, което прикриваше. Тя си представи как трие с терпентин петно за рисуване,

премахвайки пластове боя, за да разкрие истинската картина отдолу – и ето че тя се

появи, малка каменна къща със заострен покрив и пушек, виещ се през комина в

елегантна заврънкулка. Една лъкатушеща пътека, очертана с камъни, водеше до

входната врата. Пушекът, който се разнасяше от комина, спря да се извива нагоре и

започна да придобива формата на трептящ черен въпросителен знак.

Себастиан се изсмя.

- Мисля, че това означава ―Кой е там?‖.

Клари придърпа палтото по-близо около себе си. Вятърът, духащ през равнината, не

беше толкова силен, но въпреки това имаше лед в костите й.

- Прилича на нещо, извадено от приказка.

- Студено ли ти е? – Себастиан сложи едната си ръка около нея. Веднага пушекът

извиващ се от комина спря да заема формата на въпросителен знак и зае формата на

несиметрични сърца. Клари се отдръпна, чувствайки се едновременно засрамена и

някак виновна, сякаш беше направила нещо нередно. Тя забърза към входа на къщата,

Себастиан точно зад нея. Бяха преполовили пътеката, когато вратата се отвори.

Въпреки че беше обсебена от намирането на Рагнор Фел, откакто Маделайн й каза

името му, Клари никога не беше спирала да си представя как би изглеждал. Голям

брадат мъж, би помислила тя, ако въобще се беше замисляла. Някой, който приличаше

на викинг, с големи широки рамене.

Но човекът, който се показа на входната врата беше висок, слаб, със къса заострена

черна коса. Носеше златиста мрежеста фланела и копринено долнище на пижама. Той

наблюдаваше Клари с благ интерес, пушейки нежно фантастична голяма лула. Макар

че въобще не приличаше на викинг, беше незабавно и напълно познат.

Магнус Бейн.

- Но… - Клари погледна диво към Себастиан, но той беше учуден колкото нея. Той

зяпаше Магнус със слабо отворена уста, на лицето му имаше празно изражение. Най-

накрая той запелтечи.

- Вие ли сте… Рагнор Фел? Магьосника?

Магнус изкара лулата от устата си.

- Е, определено не съм Рагнор Фел екзотичният танцьор.

- Аз… - Себастиан изглежда изгуби дар слово. Клари не беше сигурна какво очакваше,

но Магнус беше доста за преодоляване. – Надявахме се, че можеш да ни помогнеш. Аз

съм Себастиан Верлак, а това е Клариса Моргенстърн… майка й е Джоселин

Фейрчайлд…

- Не ми пука коя е майка й. – каза Магнус. – Не можете да се видите с мен без записан

час. Върнете се по-късно. Следващият мар ще е добре.

- Март? – Себастиан беше ужасен.

- Прав си. – промълви Магнус. – Прекалено дъждовно. Какво ще кажете за юни?

Себастиан се изправи.

- Не мисля, че разбирате колко е важно това…

- Себастиан, не се тревожи. – каза Клари с отвращение. – Той просто си играе с главата

ти. Така или иначе не може да ни помогне.

Себастиан само стана още по-объркан.

- Но не виждам защо да не може…

- Добре, това е достатъчно. – каза Магнус и щракна с пръсти.

Себастиан замръзна на място, устата му все още отворена, а ръката наполовина

протегната.

- Себастиан! – Клари се протегна да го докосне, но той беше твърд като статуя. Само

слабото издуване и спадане на гърдите му показваше, че все още е жив. – Себастиан? –

каза тя отново, но беше безнадеждно: Знаеше, че той не може да я види или чуе. Тя се

обърна към Магнус. – Не мога да повярвам, че направи това. Какво за бога не е в ред с

теб? Да не би това в лулата да е разтопило мозъка ти? Себастиан е на наша страна.

- Аз не съм на ничия страна, мила моя Клари. – каза Магнус с размахване на лулата си.-

И наистина беше твоя вината, че трябваше да го замразя за малко. Беше ужасно близо

до това да му кажеш, че не съм Рагнор Фел.

- Защото не си Рагнор Фел.

Магнус издиша облаче пушек от устата си и я погледна замислено през леката мъгла.

- Хайде. – каза той. – Нека ти покажа нещо.

Той отвори вратата на малката къща, правейки й знак да влезе. С последен, невярващ

поглед към Себастиан, Клари го последва.

Вътрешната част на къщичката беше неосветена. Слабата дневна светлина, струяща

през прозорците, беше достатъчна да покаже на Клари, че стояха в голяма стая осеяна с

черни сенки. Имаше странна миризма във въздуха, като горящ боклук. Тя издаде слаб

задушаващ се звук, когато Магнус вдигна ръка и щракна с пръсти отново. Ярка синя

светлина разцъфна от върховете на пръстите му.

Клари ахна. Стаята беше пълна бъркотия – мебели, разбити на парчета, отворени

шкафове, а съдържанието им разпръснато. Страници, откъснати от книги, разнасящи се

из въздуха като пепел. Дори стъклата на прозорците бяха разбити.

- Получих съобщение от Рагнор миналата вечер. – каза Магнус. – молеше ме да се

срещнем тук. Дойдох тук… и намерих мястото в този вид. Всичко унищожено и

смрадта на демони навсякъде.

- Демони? Но демоните не могат да идват в Идрис…

- Не казах, че са го направили. Просто ти казвам какво се е случило. – Магнус говореше

без интонация. – Мястото вони на нещо с демонически произход. Тялото на Рагнор

беше на пода. Не е бил мъртъв, когато са го оставили, но беше мъртъв, когато

пристигнах. – той се обърна към нея. – Кой знаеше, че го търсиш?

- Маделайн. – прошепна Клари. – Но тя е мъртва. Себастиан, Джейс, Саймън.

Лайтууд…

- Ах. – промълви Магнус. – Ако Лайтууд знаят, значи и Клейвът вече е узнал, а

Валънтайн има шпиони в Клейва.

- Трябваше да го запазя в тайна вместо да питам всички за него. – каза Клари ужасена. -

Това е по моя вина. Трябваше да предупредя Фел…

- Може ли да отбележа, - каза Магнус. – че не си могла да намериш Фел и затова си

питала хората за него. Виж, Маделайн… и ти… просто сте мислили за Фел като за

някого, който би помогнал на майка ти. Не за някого, от когото Валънтайн би се

интересувал по друга причина. Но има и още. Валънтайн може и да не е знаел как да

събуди майка ти, но изглежда е знаел, че това което си е направила, за да се доведе до

това състояние, има връзка с нещо, от което той се интересува. Една специална книга за

магии.

- От къде знаеш всичко това? – попита Клари.

- Защото Рагнор ми каза.

- Но…

Магнус я прекъсна с жест.

- Магьсниците имаш начин да си комуникират един с друг. Те имат свои собствени

езици. - Той си вдигна ръката, която държеше син пламък. - Логос.

Букви от огън, всяка поне шест инча висока, се появиха на стената, сякаш гравирани в

камъка с течно злато. Буквите забягаха по стените, образувайки думи, които Клари не

можеше да прочете. Тя се обърна към Магнус.

- Какво казва?

- Рагнор е направил това, когато е знаел, че умира. Съобщава на какъвто и магьосник да

е дошъл след него, какво е станало. - Когато Магнус се обърна, светлината от горящите

букви освети котешките му очи до златно. - Бил е нападнат тук от слуги на Валънтайн.

Търсели са Бялата Книга. Освен Сивата книга, това е от най-известните

свръхестествени книги, която някога е писана. Двете рецепти за онова, което Джоселин

е взела и рецептата за антидота са в тази книга.

Устата на Клари зяпна.

- И тук ли е?

- Не. Тя принадлежи на майка ти. Всичко, което Рагнор направи, бе да съветва майка ти

къде да я скрие от Валънтайн.

- Значи тя...

- Значи тя е в имението на Уейлънд. Домът им е много близко, до мястото, където

Джоселин и Валънтайн живееха; те бяха най-близките им съседи. Рагнор преложил

майка ти да скрие книгата в техния дом, където Валънтайн никога не би погледнал за

нея. В библиотеката, ако сме точни.

- Но Валънтайн е живял в имението Уейлънд години след това - запростестира Клари. -

Не би ли трябвало да я намери?

- Била е скрита в друга книга. Такава, която било малко вероятно Валънтайн да отвори.

- Магнус се усмихна криво. – „Прости рецепти за домакини‖. Никой не може да каже,

че майка ти няма чувство за хумор.

- А ходил ли си до имението на Уайлънд? Търсил ли си книгата?

Магнус разтърси главата си.

- Клари, има направени заклинания върху имението. Те не възпират само Клейва; те

държат всички. Особено Долноземци. Може би, ако имах време да поработя върху тях,

щях да ги пречупя, но...

- Значи никой не може да влезе в имението? - Отчаяние задращи в гърдите й. -

Невъзможно е?

- Не казах никой - рече Магнус. - Мога да се сетя само за един човек, който може почти

сигурно да влезе в имението.

- Имаш предвид Валънтайн?

- Имам предвид - заяви Магнус - сънът на Валънтайн.

Клари поклати глава.

- Джейс няма да ми помогне, Магнус. Той не ме иска тук. Всъщност, съмнявам се, че

той изобщо ми говори.

Магнус погледна към нея съзерцателно.

- Мисля - каза той - че няма много, което Джейс не би направил за теб, ако го помолиш.

Клари отвори устата си и след това отново я затвори. Помисли си за начина, по който

Магнус изглежда винаги е знаел как Алек се чувства относно Джейс и как Саймън се

чувстваше към нея. Чувствата й към Джейс трябва да са били изписани на лицето й

дори и сега, а Магнус бе експерт в четенето. Тя погледна настрани.

- Казваш, че мога да убедя Джейс да дойде в имението с мен и да вземем книгата - каза

тя. - И след това какво? Не знам как да отхвърлям магии или да правя антидот...

Магнус изсумтя.

- Нима мислиш, че съм ти давал всичките тези съвети безплатно? Веднъж щом хванеш

Бялата книга искам да я донесеш право при мен.

- Книгата? Искаш я?

- Тя е една от най-мощните книги за магии в света. Разбира се, че я искам. Между

другото тя пренадлежи по право на децата на Лилит, не на Разиел. Това е

магьосническа книга и трябва да е в магьоснически ръце.

- Но на мен ми трябва - да излекува майка ми...

- Имаш нужда само от една страница от нея, която можеш да задържиш. Останалото е

мое. И в отплата, когато ми донесеш книгата, ще направя антидота и ще го дам на

Джоселин. Не можеш да кажеш, че не е честна сделка. - Той вдигна напред ръка. -

Ръкостискане?

След момент на двуомение Клари я стисна.

- По-добре да не съжалявам за това.

- Определено се надявам, че няма - каза Магнус, обръщайки се бодро обратно към

предната врата. На станата огнените букви вече изчезваха. - Съжалението е толкова

безсмислена емоция, не си ли съгласна?

Слънцето отвън изглеждаше особено ярко след тъмнината в къщурката. Клари застана

примигваща, докато гледката й не се фокусира: планините в далечината, Уейфеърър със

задоволство дъвчеше трева и Себастиан неподвижен като статуя за поляна, едната му

ръка все още простряна напред. Тя се извърна към Магнус.

- Може ли да го размразиш сега, моля?

Магнус изглеждаше развеселен.

- Бях изненадан, когато получих съобщението на Себастиан тази сутрин - каза той. -

Казвайки, че ти прави услуга, нищо друго. Как го срещна?

- Братовчед е на някакви приятели на Лайтууд или нещо такова. Приятен е, честно.

- Приятен, бах. Разкошен е. - Магнус се вторачи замечтано в негова посока. - Трябва да

го оставиш тук. Мога да закачам шапки на него и разни други неща.

- Не. Не може да го имаш.

- Защо не? Харесваш ли го? - Очите на Магнус просветнаха. - Той изглежда те харесва.

Видях го да посяга за ръката ти тук навън, както катеричка скача за фъстък.

- Защо не поговорим за твоя любовен живот? - контрира го Клари. - Какво става с теб и

Алек?

- Алек отказва да признае, че имаме връзка, за това и аз отказвам да призная него.

Изпрати ми съобщение, молейки ме за услига, миналия ден. Беше адресирана до

"Магьосник Бейн", сякаш сме напълно непознати. Все още се е вкопчил Джейс, мисля,

макар че тази връзка няма да отиде на никъде. Проблем, за който си представям, ти не

знаеш нищо...

- Ох, млъквай. - Клари изгледа Магнус от разтояние. - Виж, ако не размразиш

Себастиан, ще остана тук и никога няма да получиш Бялата книга.

- Ох, добре, добре. Но мога ли да те помоля нещо? Не му казвай нищо от това, което

току що ти казах, приятел на Лайтууд или не. - Магнус щракна с пръсти капризно.

Лицето на Себастиан оживя, като видео, проблясващо отново към действие, след като е

било сложено на пауза.

- ... ни помогне - каза той. - Това не е просто някой маловажен проблем. На живот и

смърт е.

- Вие нефилимите мислите, че всичките ви проблеми са на живот и смърт - рече

Магнус. - Сега тръгвайте. Започвате да ме отегчавате.

- Но...

- Тръгвайте - заяви Магнус с опасен тон в гласа му. Сини иски пробляснаха по

върховете на дългите му пръсти и имаше внезапна остра миризма във въздуха, като на

нещо изгоряло. Котешките очи на Магнус се намръщиха. Дори и след като знаеше, че е

преструвка, тя не можеше да направи нищо друго, освен да отстъпи.

- Мисля, че трябва да тръгваме, Себастиан - каза тя.

Очите на Себастиан бяха присвити.

- Но, Клари...

- Тръгваме - настоя тя и го хвана за ръката, наполовина тътрейки го към Уейфеърър.

Без желание той я последва, мърморейки под носа си. С въздишка на облекчение Клари

погледна назад над рамото си. Магнус стоеше до вратата на къщичката, ръцете му

сгънати през гърдите. Хващайки погледа й, той се ухили и пусна единия си клепач в

единствено, блестящо намигване.

- Съжалявам, Клари. - Себатиан държеше едната си ръка на рамото на Клари и другата

на кръста й, докато й помагаше да се качи на широкия гръб на Уейфеърър. Тя се

пребори малкия глас в главата й, който я предупеждаваше да не се качва обратно на

коня - или на който й да е било кон - и му позволи да я повдигне. Преметна крак над

гърба на коня и се уравновеси на седлото, казвайки си, че балансира на дълъг движещ

се фотьойл, а не на живо същество, което можеше да се обърне и да я ухапе всеки

момент.

- Съжаляваш за какво? - запита тя, когато той се плъзна до нея. Беше почти неприятно,

колко лесно го правеше - сякаш танцуваше - но комфортно да гледа. Той очевидно

знаеше какво прави, помисли си тя, когато той посегна около нея да хване юздите. Тя

предположи, че беше добре някой от тях да знае.

- За Рагнор Фел. Не го очаквах да бъде толкова несклонен да помогне. Въпреки че

магьосниците са капризни. Срещала си един преди, нали?

- Срещнах Магнус Бейн.- Тя се извъртя моментално да погледне покрай Себастиан към

къщата, оттегляща се в далечината зад тях. Димът излизаше от комина във форма на

малки тануващи фигурки. Танцуващи Магнуси? Не можеше да каже от тук. - Той е

Висшият магьосник на Бруклин.

- Като Фел ли е?

- Шокиращо подобен. Всичко е наред за Фел. Знаех, че има шанс да отакже да ни

помогне.

- Но аз ти обещах помощ. - Себастиан звучеше истински разстроен. - Е, поне има нещо

друго, което мога да ти покажа, така че денят ни да не е пълно губене на време.

- Какво? - Тя се извъртя отново застрани да погледне към него. Слънцето беше високо в

небето зад него, палейки кичурите от тъмната му коса със очертание от златно.

Себастиан се ухили.

- Ще видиш.

Докато яздеха далеч от Аликанте, стени от зеленина профучаваха от всяка страна,

давайки път често на невероятно красивите далечни изгледи: замръзнали сини езера,

зелени долини, сиви планини, сребърни отломки от река и тесни заливчета,

разположени до групички от цветя. Клари се зачуди, какво ли би било да живееш на

място като това. Не би могла да спре да се чувства нервна, почти незащитена без

комфорта на високи сгради, които да я затварят.

Не, че нямаше изобщо сгради. Понякога покривът на голяма каменна сграда се

извисяваше към гледката над дърветата. Това са именията, обясни Себастиан

(крещейки в ухото й): провинциалните къщи на заможните фамилии Ловци на сенки.

На Клари те напомняха на големите стари резиденции покрай Хъдзън Ривър, северно от

Манхатън, където богатите нюйоркчани са прекарвали лятото си преди стотина години.

Пътят под тях се бе превърнал от чакъл в пръст. Клари бе изтръгната от замислеността

си, когато стигнаха върха на хълм и Себастиан опъна юздите на Уейфеърър.

- Това е - каза той.

Клари се вторачи. "Това" беше порутена маса от овъглени, почернени камъни, които

само бегло напомняха очертанието на нещо, което преди е било къща: имаше вдлъбнат

комин, все още сочещ към небето и голям къс от стена със стъклени прозорци зеещи в

средата й. Бурени растяха в основите, зелено сред черното.

- Не разбирам - каза тя. - Къде сме?

- Не знаеш ли? - попита Себастиан. - Тук са живели майка ти и баща ти. Където брат ти

е бил роден. Това беше имението на Феърчайлд.

Не за пръв път Клари дочу гласа на Ходж в главата си. Валентайн причини огромен

пожар и изгоря до смърт заедно със семейството си, жена си и детето си. Обгори земята

в черно. Все още никой не строи там. Казват, че мястото е прокълнато.

Без нито една дума тя се плъзна от гърба на коня. Чу Себастиан да я вика, но тя вече

наполовина бягаше, наполовина се плъзгаше надолу по хълма. Земята беше заравнена

там, където къщата бе стояла преди; очернените камъни на това, което преди е било

алея, лежаха сухи и пропукани до краката й. Измежду дърветата можеше да види

стълби, които свършваха внезапно на няколко крачки от земята.

- Клари... - Себастиан я последва през плевелите, но тя едва бе наясно с присъствието

му. Обръщайки се в бавен кръг тя пое всичко. Изгорени, наполовина мъртви дървета.

Това, което преди вероятно е било сенчеста поляна, разпростираща се надолу по склона

на хълма. Можеше да види покрива на нещо, което може би беше друго близко имение

в далечината, точно над линията от дървета. Слънцето се отразяваше от счупените

парчета стъкло от прозореца на една цяла стена, която все още стоеше. Тя престъпа към

руините над ръба от почернели камъни. Можеше да види очертанията на стаите,

праговете - дори и обгорен шкаф, почти непокътнат, захвърлен на едната си страна със

строшени разпръснати парчета от китайски порцелан, смесващи се с черната земя.

Преди това е било истинска къща, изпълнена с живот, дишащи хора. Майка й е живяла

тук, омъжила се е тук, имала е бебе тук. И тогава Валънтайн е дошъл и превърнал

всичко в прах и пепел, оставяйки Джоселин да си мисли, че синът й е мъртъв,

принуждавайки я да крие истината за света от дъщеря си... Чувство на пронизителна

мъка нахлу в Клари. Повече от един живот е бил разрушен на това място. Тя постави

ръка на лицето си и почти се изненада да я намери влажна: бе плакала без изобщо да го

знае.

- Клари, съжалявам. Мислех, че ще искаш да го видиш. - Беше Себастиан, хрущящ към

нея през натрошения камък, ботушите му издигаха облачета от пепел. Изглеждаше

разтревожен. Тя се обърна към него.

- Ох, да. Искам, благодаря ти.

Появи се вятър. Той издуха кичурчетата от тъмната му коса през лицето му. Той се

усмихна обезсърчено.

- Трябва да е трудно да мислиш за всичко, което се е случило на това място, за

Валънтайн, за майка ти - тя има невероятен кураж.

- Знам - рече Клари. - Има. Все още има.

Той докосна лицето й леко.

- Както и ти.

- Себастиан, ти не знаеш нищо за мен.

- Това не е вярно. - Другата му ръка се появи и сега той обвиваше лицето й.

Докосването му беше нежно, почти нерешително. - Чувал съм всичко за теб, Клари. За

начина, по който си се борила с баща си за Бокала на смъртните, за начина, по който си

отишла в този гъмжащ от вампири хотел след твоя приятел. Изабел ми разказа

историите, чух и слуховете също. И винаги след първата - след първия път, когато чух

името ти - исках да се срещна с теб. Знаех си, че ще бъдеш изключителна.

Тя се разсмя треперещо.

- Надявам се не си разочарован.

- Не - издиша той, плъзгайки върховете на пръстите си под брадичката й. - Изобщо. -

Той вдигна лицето й към неговото. Тя беше твърде изненадана, за да мръдне, дори и

след като той се наведе към нея и тя осъзна накрая какво прави: инстинктивно затвори

очите си, когато устните му се потъркаха нежно над нейните, изпращайки тръпки през

нея. Внезапен яростен копнеж да бъде държана и целувана по начин, който би я

накарал да забрави всичко друго се надигна в нея. Тя вдигна ръцете си, обвивайки ги

около врата му, от части да се задържи права и отчасти да го придърпа по-близо.

Косата му гъделичкаше върховете на връстите й, не копринена като на Джейс, но

хубава и мека, а пък тя не би трябвало да си мисли за Джейс. Избута мислите за него,

когато пръстите на Себастиан проследиха скулите й и линията на челюстта й.

Докосването му беше нежно, въпреки твърдите върхове на пръстите му. Разбира се,

Джейс имаше същите мазоли от битките; може би всички ловци ги имаха...

Тя отблъсна мисълта за Джейс, или поне се опита, но това не помогна. Можеше да го

види дори и със затворени очи - да види острите ъгли и равнините по лицето, което

никога нямаше да може да нарисува правилно, без значение колко картината изгаряше

съзнанието й; да види деликатните кости на ръцете му, белязаната кожа на рамената

му...

Яростното желание, което се бе надигнало в нея, толкова бързо се изгуби - като ластик,

връщащ се обратно. Тя се вкочани, дори и с устните на Себастиан притиснати долу към

нейните и ръцете му, движещи се да обхванат задната част на врата й - вкочани се от

леден удар: грешка. Нещо беше ужасно неправилно, нещо дори повече от нейното

безнадеждно желание за някой, който никога не може да има. Това беше нещо друго:

внезапно разтръсване от ужас, все едно бе направила уверена стъпка напред и

изненадващо бе потънала в черна пустота.

Тя изпъшка и се изтръгна от Себастиан с такава сила, че почти се препъна. Ако той не я

държеше, щеше да падне.

- Клари? - Очите му бяха разфокусирани, скулите му обагрени с ярък цвят. - Клари,

какво става?

- Нищо. - Гласът й звучеше тънък в нейните собствени уши. - Нищо... просто аз не

трябваше... не съм наистина готова...

- Твърде бързо ли вървим? Можем да позабавим малко... - Той посегна за нея и преди

да успее да се спре, тя потрепна настрани. Той изглеждаше поразен. - Няма да те

нараня, Клари.

- Знам.

- Нещо случило ли се е? - Ръката му се появи, отмествайки косата й назад; тя отхвърли

желанието да се дръпне надалеч. - Да не би Джейс...

- Джейс? - Той знаеше ли, че тя си бе мислила за Джейс, беше ли способен да каже? И в

същото време... - Джейс е мой брат. Защо го замеси така? Какво имаш предвид?

- Просто си помислих... - Той поклати главата си, болка и объркване се преследваха по

лицето му. - Може би някой те е наранил?

Ръката му все още беше на бузата й; тя посегна и нежно, но решително я отстрани,

връщайки я към неговата страна.

- Не, Нищо такова. Просто... - Подвуоми се. - Изглежда грешно.

- Грешно? - Болката от лицето му изчезна, заменено с невярване. - Клари, ние сме

свързани. Знаеш това. От първата секунда, в която те видях...

- Себастиан, недей...

- Почувствах се, сякаш ти си тази, която винаги съм чакал. Видях те да го чувстваш и

ти. Не ми казвай, че не си.

Но това не беше, което чувстваше. Беше се почувствала сякаш е завила край ъгъла в

непознат град и внезапно е видяла собствената си къща червеникавокафяв камък,

изправена пред нея. Изненадващо и не точно приятно разпознаване, почти: Как може

това да е тук?

- Не съм - каза тя.

Гневът, който нарасна в очите му - ненадейно тъмни, некотрулируеми - я изненада. Той

хвана китката й в болезнена хватка.

- Това не е истина.

Тя се опита да се издърпа надалеч.

- Себастиан...

- Не е истина. - Чернотата на очите му изглежда бе погълнала зениците му. Лицето му

беше като бяла маска, твърда и неогъваема.

- Себастиан - каза, колкото се може по спокойно тя. - Нараняваш ме.

Той я пусна. Гърдите му се надигаха и падаха бързо.

- Съжалявам - рече той. - Съжалявам. Помислих си...

Ами, помислил си си грешно, Клари искаше да каже, но въздържа думите. Не искаше

да вижда този поглед на лицето му отново.

- Трябва да се връщаме - каза вместо това тя. - Ще се стъмни скоро.

Той кимна сковано, изглеждайки отвратен от избухването си, както и тя беше. Обърна

се и се запъти обратно към Уейфеърър, който подрязваше тревата по дължина на

сянката от едно дърво. Клари се подвуоми за момент, след което го последва - изглежда

нямаше нищо друго, което можеше да направи. Тя погледна крадешком към китките си,

когато застана стъпка зад него - те бяха опасани с червени петна, където пръстите му я

бяха хванали, и по-странното - върховете на пръстите й бяха зацапани с черно, все едно

някак ги бе изцапала с мастило. Себастиан беше тих, докато й помагаше да се качи на

гърба на Уейфеърър.

- Съжалявам, ако съм намекнал нещо за Джейс - каза най-накрая той, когато тя се

намести на седлото. - Той никога не би направил нищо, за да те нарани. Знам, че заради

твоята безопасност той навестяваше онзи вампир затворник в Гарда...

Беше сякаш всичко в света изведнъж спря. Клари можеше да чуе собствения си дъх,

свирещ навътре и навън от устните й, видя ръцете си, замръзнали като ръце на статуя,

лежащи неподвижно върху седлото.

- Вампир затворник? - прошепна тя.

Себастиан извърна изненадано лице към нейното.

- Да, - каза той - Саймън, вампира, който доведоха със себе си от Ню Йорк. Помислих

си... имам предвид, бях сигурен, че знаеш всичко за това. Джейс не ти ли е казал?

ГЛАВА 8

ЕДИН ОТ ЖИВИТЕ ПРЕВЕДЕНО ОТ DARKNESS92

Саймън се събуди от ярка слънчева светлина, отразяваща се от предмет, пъхнат между

решетките на прозореца. Той стана на краката си - тялото го болеше от глад - и видя, че

това бе метална манерка с размерите на кутия-термос за обяд. Парче хартия бе

затегнато около гърлото й. Сваляйки я, Саймън разтвори хартията и зачете:

Саймън, това е прясна кравешка кръв, от месаря. Надявам се, че е добра. Джейс ми

разказа това, което си казал и искам да знаеш, че мисля, че си наистина смел. Просто

си виси там и ние ще измислим начин да те измъкнем.

ХОХОХОХОХОХОХОХОХ Изабел

Саймън се усмихна на надрасканите Х-та и О-та, които продължаваха по долния край

на страницата. Хубаво беше да се знае, че превзетата привързаност на Изабел не беше

пострадала при сегашните обстоятелства. Той развъртя капачката и преглътна няколко

глътки, преди настръхнало чувство между раменните му лопатки да го накара да се

обърне.

Рафаел стоеше спокойно в центъра на стаята. Той държеше ръцете си сключени зад

гърба си, слабите му рамена изпънати. Носеше плътно прилепнала бяла тениска и

черно яке. Златна верижка блестеше около гърлото му.

Саймън за малко не се задави с кръвта, която пиеше. Преглътна трудно, все още

зяпайки.

- Ти... Ти не може да си тук.

Усмивката на Рафаел някак успя да му даде впечетлението, че кучешките му зъби се

показваха, въпреки че не беше така.

- Не се паникьосвай, Дете на деня.

- Не се паникьосвам. - Не беше точно истина. Саймън се чувстваше, все едно бе

погълнал нещо остро. Не беше виждал Рафаел от нощта, в която се изрови кървав и

натъртен от набързо изкопания гроб. Все още помнеше Рафаел да хвърля пакетите

животинска кръв към него. Не беше нещо, което искаше да помни. Щеше да бъде

щастлив да не види вампирското момче никога повече.

- Слънцето все още грее. Как така си тук?

- Не съм. - Гласът на Рафаел беше гладък като масло. - Аз съм Проекция. Виж. - Той

замахна с ръката си, преминавайки през каменната стена до него. - Като дим съм. Не

мога да те нараня. Разбира се, нито пък ти можеш да ме нараниш.

- Не искам да те наранявам. - Саймън постави манерката долу до леглото. - Искам да

разбера, какво правиш тук?

- Напусна Ню Йорк много внезапно, Дете на деня. Осъзнаваш, че се предполага да

информираш главния вампир на местния район, когато напускаш града, нали?

- Главният вампир? Имаш предвод себе си? Мислех, че главния вампир е някой друг...

- Камила все още не се е завърнала при нас - каза Рафаел без никаква забележима

емоция. - Аз съм водачът в нейно отсъствие. Ти би знаел всичко това, ако се

интересуваше да се запознаеш със законите на нашия вид.

- Напускането ми на Ню Йорк не беше точно предварително запланувано. И без да се

обиждаш, но наистина не мисля, че ти си от моя вид.

- Dios. - Рафаел сниши очите си, сякаш криеше развелесеността си. - Ти си крайно

упорит.

- Как можеш да кажеш това?

- Изглежда очевидно, не е ли така?

- Имам предвид... - Гърлото на Саймън се затвори. - Онази дума. Ти можеш да я кажеш,

а аз не мога да кажа... – „Бог‖. Но не го произнесе.

Очите на Рафел просветнаха, изглеждаше развеселен.

- Години - каза той. - Тренировка. И вяра, или загубата й - едно и също нещо е. Ти ще се

учиш с времето, малки новородени.

- Не ме наричай така.

- Но това си ти. Дете на Нощта. Не е ли това, заради което Валънтайн те плени и взе

кръвта ти? Заради това, което си?

- Изглеждаш много добре информиран - каза Саймън. - Може би трябва ти да ми

кажеш.

Очите на Рафаел се стесниха.

- Чух също и слух, че си пил кръвта на Ловец на сенки и това ти е дало дара,

способността ти да вървиш под слънчева светлина. Вярно ли е?

Косата на Саймън настръхна.

- Това е абсурдно. Ако кръвта на Ловец можеше да даде на вампир способността да

върви под дневна светлина, всички щяха да го знаят досега. Нефелимската кръв ще

стане много ценна и търсена. И никога няма да има мир между Ловците на сенки и

вампирите след това. Затова е добре, че не е истина.

Бегла усмивка повдигна нагоре ъгълчетата на устата на Рафаел.

- Достатъчно вярно. И говорейки за ценни неща, ти нали осъзнаваш, Дете на деня, че си

ценна стока сега? Няма Долноземец на тази земя, който не иска да сложи ръцете си

върху теб.

- Това включва ли теб?

- Разбира се.

- И какво ще направиш, ако ти поствиш ръцете си на мен?

Рафаел сви слабите си рамене.

- Може би аз съм единственият, който мисли, че способността ти да вървиш на дневна

светлина не е такъв подарък, колкото другите вярват. Ние сме Деца на нощта с

причина. Възможно е да те намирам за толкова отвратителен, колкото хората смятат, че

съм аз.

- А така ли е?

- Възможно е. - Изражението на Рафаел беше неутрално. - Мисля, че ти си опасност за

всички нас. Ако искаш, дори и опасност за вампирския вид. И не можеш да стоиш в

тази килия завинаги, Дете на деня. Накрая ще я напуснеш и ще се изправиш срещу

света, отново. Ще се изправиш срещу мен. Но мога да ти кажа едно нещо. Ще се

закълна да не ти навредя и да не се опитвам да те намеря, ако ти се закълнеш, че ще се

скриеш някъде надалеч, веднъж щом Алдетрии те освободи. Ако се закълнеш да

отидеш толкова надалеч, където никой никога няма да те намери и никога да не се

свързваш с някой, който си познавал от смъртния си живот. Не мога да съм по-

справедлив от това.

Но Саймън вече клатеше главата си.

- Не мога да изоставя семейството си. Или Клари.

Рафаел издаде раздразнен звук.

- Те не са вече част от това, което си. Ти си вампир сега.

- Но аз не искам да бъда - каза Саймън.

- Само се виж, как се оплакваш - заяви Рафаел. - Никога няма да се разболееш, никога

няма да умреш и ще бъдеш силен и млад завинаги. Никога няма да остарееш. За какво

имаш да се оплакваш?

Завинаги млад, помисли си Саймън. Звучеше добре, но дали някой искаше да остане на

шестнадесет завинаги? Едно нещо е да си замразен завинаги на двадесет и пет, но на

шестнадесет? Винаги да бъдеш толкова нервен, никога да не израснеш и да се

превърнеш в самия себе си, да придобиеш лицето си, тялото си? Да не споменаваме, че

изглеждайки така, никога няма да бъде способен да влезе в бар и да си поръча напитка.

Никога. За цяла вечност.

- И - добави Рафаел - дори няма нужда да се отказваш от Слънцето.

Саймън нямаше желание да слизат по този път отново.

- Чух другите да говорят за теб в Дюморт - каза той. - Знам, че всяка неделя мамиш и

отиваш да видиш семейството си. Обзалагам се, че те дори не знаят, че си вампир. За

това не ми казвай да изоставя всички в живота си. Не искам да го направя и няма да

лъжа, казвайки, че ще го направя.

Очите на Рафаел проблеснаха.

- Какво мисли семейството ми няма значение. Важното е какво аз мисля. Какво знам.

Истинският вампир знае, че е мъртъв. Приема смъртта си. Но ти, ти все още мислиш, че

си един от живите. Това те прави толкова опасен. Не можеш да приемеш това, че не си

вече жив.

Беше здрач, когато Клари затвори вратата на къщата на Аматис зад себе си и заключи.

Тя се облегна върху входната врата за дълъг момент в сенчестото антре, очите й

наполовина затворени. Изтощение тежеше надолу по всеки един от крайниците й и

краката й я боляха силно.

- Клари? - Настоятелният глас на Аматис проряза тишината. - Ти ли си?

Клари остана там, където беше, носена в успокояващата тъмнина зад затворените си

очи. Толкова отчаяно искаше да бъде у дома, че дори почти можеше да вкуси от

металическия въздух по бруклинските улици. Можеше да види майка си да стои в

креслото до прозореца, прашни, светло жълти улични светлини да струят през

отворените прозорци на апартамента, осветявайки платната й, докато тя рисува.

Носталгията се извиваше в червата й като болка.

- Клари. - Гласът дойде от много по-близо сега. Очите на Клари светнаха отворени.

Аматис стоеше точно пред нея, сивата й коса бе издърпана строго назад, ръцете й на

ханша. - Брат ти е тук да те види. Чака в кухнята.

- Джейс е тук? - Клари забрави да държи гнева и удивлението извън лицето си. Нямаше

смисъл да показва колко гневна беше пред сестрата на Люк. Аматис гледаше

любопитно към нея.

- Не трябваше ли да го пускам? Мислех, че ще искаш да го видиш.

- Не, всичко е наред - каза Клари, поддържайки тона си гладък с известна трудност. -

Просто съм уморена.

- Хъх. - Аматис изглеждаше, сякаш не й вярваше. - Е, аз ще бъда горе, ако ме искаш.

Имам нужда от дрямка.

Клари не можеше да си представи за какво би извикала Аматис, но кимна и закуцука

надолу по коридора към кухнята, която беше залята с ярки светлини. Имаше купа с

плодове на масата - портокали, ябълки и круши - пита от плътен хляб, намазан със

масло и сирене и чиния до него с нещо, което приличаше на... бисквитки? Нима Аматис

наистина бе направила бисквити?

До масата стоеше Джейс. Беше се облегнал напред на лактите си, златната му коса -

рошава, а тениската леко разтворена на врата. Тя можеше да види ивици черните на

Маркировките да обикалят ключицата му. Той държеше бисквитка в обинтованата си

ръка. Значи Себастиан беше прав, той се бе наранил. Не, че й пукаше.

- Добре, - каза той - върна се. Започнах да си мисля, че си паднала в канал.

Клари просто зяпаше към него, останала без думи. Зачуди се, дали можеше да прочете

гнева в очите й. Той се облегна назад в стола, прехвърляйки едната си ръка небрежно

над облегалката му. Ако не беше бързият пулс в основата на гърлото му, тя почти би

повярвала в небрежността му.

- Изглеждаш изтощена - добави той. - Къде беше цял ден?

- Бях навън със Себастиан.

- Себастиан? - Видът му на абсолютно учудване я задоволи, поне за момента.

- Той ме изпрати до вкъщи снощи - каза Клари и думите "Ще бъде просто твой брат от

сега нататъка, просто твой брат", забиха с ритъма на повредено сърце. - И досега той е

единственият човек в този град, който се държи поне малко добре с мен. Така че, да,

бях навън със Себастиан.

- Разбирам. - Джейс постави бисквитката си обратно в чинията, лицето му беше празно.

- Клари, дойдох тук, за да се извиня. Не трябваше да ти говоря по този начин.

- Не - каза Клари. - Не трябваше.

- Дойдох тук също, за да попитам дали си обмислила наново връщането си обратно в

Ню Йорк.

- Господи - заяви Клари. - Отново това...

- Не е безопасно за теб тук.

- За какво толкова се тревожиш? - попита тя с безизразен тон. - Че ще ме хвърлят в

затвора, както направиха със Саймън ли?

Изражението на Джейс не се промени, но залюля назад стола си, отпред краката му се

вдигнаха от пода почти, все едно тя го бе бутнатала.

- Саймън...?

- Себастиан ми каза какво му се е случило - продължи тя със същия плосък глас. -

Какво си направил. Как си го довел тук и след това просто си го оставил да го

захвърлят в затвора. Опитваш се да ме накараш да те мразя ли?

- И ти вярваш на Себастиан? - запита Джейс. - Едва го познаваш, Клари.

Тя го наблюдаваше.

- Не е ли истина?

Той срещна погледа й, но лицето му бе застинало – точно като лицето на Себастиан,

когато го бе отблъснала.

- Истина е.

Тя хвана чинията от масата и я запрати по него. Той се сви бързо, завъртайки стола,

чинията удари стената над мивката и се разби на сол. Той скочи от стола, когато тя

вдигна друга чиния и я метна, ръката й полудяваше: Тази отскочи от хладилника и

удари пода в краката на Джейс и се счупи на две равни парчета.

- Как можа? Саймън ти вярваше. А къде е сега той? Какво ще му направят?

- Нищо - каза Джейс. - Той е добре. Видях го снощи...

- Преди или след като се видях с теб? Преди или след като се преструваше, че всичко е

наред и ти си просто добре?

- Заключила си, че съм добре? - Джейс изкашля нещо, което почти приличаше на смях.

- Трябва да съм по-добър актьор, отколкото си мислех. - Имаше изкривена усмивка на

лицето му. Това беше клечка кибрит към лесно възпламенимата ярост на Клари: Той

как смееше да й се присмива точно сега? Тя опипа за купата с плодове, но внезапно не

й заизглежда достатъчна. Ритна стола извън пътя си и се хвърли към него, знаейки, че

това бе последното нещо, което той я очаква да направи. Силата на внезапното й

нападение го хвана неподготвен. Тя се блъсна в него и той се заклатушка назад,

спирайки се грубо в ъгъла на тезгяха. Тя почти падна върху него, чу го да ахва и дръпна

назад ръката си, без дори да знае, какво възнамерява направи...

Беше забравила колко бърз беше той. Юмрукът й се удари не в лицето му, а във

вдигнатата му ръка, той обви пръстите си около нейните, насилвайки ръката й назад и

надолу отстрани на тялото й. Внезапно осъзна колко близко стояха; тя се облягаше на

него, натискайки го назад към ъгъла с малкото тегло на тялото си.

- Пусни ръката ми.

- Наистина ли ще ме удариш, ако го направя? - Гласът му беше неравен и мек, очите -

пламтящи.

- Не мислиш ли, че го заслужаваш?

Тя чувстваше повдигането и свалянето на гърдите му срещу себе си, когато той се

разсмя без радостно.

- Наистина ли мислиш, че съм планирал всичко това? Нима смяташ, че бих направил

това?

- Ами, ти не харесваш Саймън, нали? Може би никога не си го харесвал.

Джейс издаде остър, скептичен звук и пусна ръката й. Когато Клари отстъпи назад, той

вдигна напред дясната си ръка с длан нагоре. Отне й момент да осъзнае, какво й

показваше: неравен белег по дъжлината на китката му.

- Това - каза той с глас опънат като жица - е, от когато прорязах китката си, за да може

вампирският ти приятел да пие от кръвта ми. Едва не ме уби това. И сега си мислиш

какво, че съм го изоставил, без дори да се замисля?

Тя зяпаше белега на китката на Джейс - един от толкова многото по тялото му, белези с

всякакви размери и форми.

- Себастиан ми каза, че си довел Саймън тук и си го дал на Алек да го заведе в Гарда.

След това Клейва го е получил. Трябва да си знаел...

- Доведох го тук случайно. Помолих го да дойде до Института, за да мога да говоря с

него. За теб, всъщност. Мислех си, че може би той ще успее да те убеди да изоставиш

идеята да идваш в Идрис. Ако е някакво утешние за теб, той дори не го обмисли.

Докато беше там бяхме нападнати от Бездушни. Наложи се да го завлека през Портала

с мен. Беше това, или да го оставя там да умре.

- Но защо го даде на Клейва? Трябвало е да знаеш...

- Причината, поради която го изпратихме беше, че единствения Портал в Идрис е този в

Гарда. Казаха ни, че ще го изпратят обратно в Ню Йорк.

- И ти си им повярвал? След това, което се случи с Инквизиторката?

- Клари, Инквизиторката беше аномалия. Това може би беше твоето първо впечетление

от Клейва, но не и з мен – Клейвът, това сме ние. Нефилимите. Подчиняваме се на

Закона.

- Но не и този път.

- Не - каза Джейс. - Не и този път. - Звучеше много уморен. - И най-лошата част от

всичко това е - добави той - споменът за това как Валънтайн все повтаряше за Клейва,

колко корумпирани са те, как имат нужда да бъдат пречистени. И в името на Ангела,

съгласен съм с него!

Клари беше тиха, първо, защото не можеше да измисли нищо да каже и след това, в

сепването си, когато Джейс посегна напред - почти, сякаш не мислеше какво прави - и я

дръпна към себе си. За своя изненада, тя му позволи. През белия материал на тениската

му тя виждаше контурите на Маркировките му, черни и извиващи се щрихи по кожата

му като езичета на пламък. Тя искаше да облегне главата си на гърдите, искаше да

усети ръцете му около себе си по начина, по който искаше въздух, когато се давеше в

езерото Лейк Лин.

- Той може би е прав за нещата, които трябва да се поправят - каза най-накрая тя. - Но

не е прав за начина, по който трябва да се поправят. Можеш да видиш това, нали?

Той затвори наполовина очите си. Сиви сенки като полумесеци се извиваха под тях -

останки от безсънни нощи. - Не съм сигурен, че мога да видя нещо. Имаш право да си

ядосана, Клари. Не трябваше да се доверявам на Клейва. Толкова отчаяно исках да

мисля, че Инквизиторката беше аномалия за това, че се злоупотребяваше с властта си,

че имаше някаква част от това да бъдеш Ловец на сенки, на която можех да се доверя.

- Джейс - прошепна тя.

Той отвори очите си и погледна надолу към нея. Джейс и тя стояха достатъчно близко,

осъзна тя, така че телата им се докосваха отгоре до долу; дори и коленете им се

докосваха и можеше да усети сърцебиенето му. Отдръпни се от него, каза си тя, но

краката й не искаха да се подчинят.

- Какво има? - каза той с много мек глас.

- Искам да видя Саймън - заяви тя. - Можеш ли да ме заведеш да го видя?

Толкова внезапно, колкото я беше хванал, той я пусна.

- Не. Дори не се предполага, че ти си в Идрис. Не можеш да отидеш и да се изтъпанчиш

в Гарда.

- Но той ще си мисли, че всички са го изоставили. Ще си мисли...

- Отидох да го видя - каза Джейс. - Бях отишъл да го измъкна. Щях да изтръгна

решетките от прозореца с ръце. - Гласът му беше обикновен. - Но той нямаше да ми

позволи.

- Нямаше да ти позволи? Иска да остане в затвора?

- Каза, че Инквизитора ще души наоколо след семейството ми, след мен. Алдертри иска

да обвини нас за това, което се случи в Ню Йорк. Той не може да грабне един от нас и

да го измъчва, докато не признаем - Клейвът би гледал неодобрително на това - но се

опитва да накара Саймън да му разкаже история, в която всички сме в таен съюз със

Валънтайн. Саймън каза, че ако го измъкна, Инквизиторът ще разбере, че аз съм го

направил и ще бъде дори още по-лошо за Лайтууд.

- Това е много благородно от негова страна и така нататъка, но какъв е планът му

занапред? Да остане в затвора завинаги ли?

Джейс вдигна рамене.

- Не сме точно доизмислили това.

Клари издиша раздразнено въздух.

- Момчета - каза тя. - Добре, виж. Това, от което се нуждаеш, е алиби. Ще се

подсигурим, че си някъде, където всеки може да те види с Лайтуудови, и тогава ще

накараме Магнус да измъкне Саймън от затвора и да го върне обратно в Ню Йорк.

- Мразя да ти казвам това, Клари, но няма начин Магнус да направи това. Не ме

интересува колко сладък мисли, че е Алек, той няма да се изправи директно срещу

Клейва като услуга към нас.

- Може и да го направи - каза Клари - за Бялата книга.

Джейс премигна.

- За какво?

Набързо Клари му разказа за смъртта на Рагнор Фел, за Магнус, появяващ се в къщата

на Фел и всичко за книгата с магиите. Джейс слушаше със слисано внимание, докато тя

привърши.

- Демони? - каза той. - Магнус казва, че Фел е убит от демони?

Клари се върна назад мислено.

- Не, той каза, че мястото воняло на нещо с демоничен произход. И това, че Фел е бил

убит от "Слуги на Влантъйн". Това е всичко, което каза.

- Някои тъмни магии оставят аура, която смърди като демони - каза Джейс. - Ако

Магнус не е бил конкретен, то е може би защото и той не е твърде зарадван от това, че

там навън има магьосник, упражняващ тъмна магия, с което нарушава Закона. Но това

едва ли е първият път, в който Валънтайн кара едно от децата на Лилит да извършва

противните му начинания вместо него. Помниш ли магьосника, който уби в Ню Йорк?

- Валънтайн използва кръвта му за Ритуала. Помня. - Изтръпна Клари. - Джейс, дали

Валънтайн не иска книгата със същата причина, поради която и аз я искам? Да събуди

майка ми?

- Може. Или, ако е това, което казва Магнус, Валънтайн може да я иска заради силата,

която може да спечели от нея. По единия или другия начин, по-добре ние да я намерим

преди него.

- Мислиш ли, че има някакъв шанс да е в имението на Уайлънд?

- Знам, че е там, - каза той за нейна изненада. - Онази готварска книга. Домакинските

рецепти или както бяха там. Виждал съм я и преди. В библиотеката в имението. Беше

единствената готварска книга там.

Клари се почувства замаяна. Тя почти не си позволи да повярва, че това може да бъде

истина.

- Джейс, като ме заведеш до имението и вземем книгата, ще се прибера вкъщи със

Саймън. Направи това за мен, ще се върна в Ню Йорк и кълна се, няма да се върна тук

повече.

- Магнус е бил прав - има магически защити за отклоняване върху имението - каза

бавно той. - Ще те заведа там, но не е близо. Пеш може да ни отнеме пет часа.

Клари пресегна напред и издърпа стилето му извън халката на колана му. Тя го задържа

между двама им, където то блестеше с бледа бяла светлина, не по-различна от тази на

стъклените кули.

- Кой е казал нещо за вървене?

- Имаш някои доста странни посетители, Дете на деня - каза Самюел. - Първо Джонатан

Моргенстърн, а сега главният вампир на Ню Йорк Сити. Впечетлен съм.

Джонатан Моргенстърн? На Саймън му отне момент да осъзнае, че това беше, разбира

се, Джейс. Той стоеше на пода в центъра на стаята, въртейки лениво празната манерка в

ръцете си - отново и отново.

- Предполагам съм по-важен, отколкото съм смятал.

- И Изабел Лайтууд ти донесе кръв - заяви Самюел. - Това е доста интересен доставчик.

Главата на Саймън се надигна.

- Откъде знаеш, че Изабел я е донесла? Аз не съм казвал нищо...

- Видях я през прозореца. Изглежда точно като майка си - каза Самюел - или поне,

точно както майка й изглеждаше преди години. - Имаше неловка пауза. - Знаеш, че

кръвта е само временно отлагане - добави той. - Много скоро Инквизиторът ще започне

да се чуди как така не умираш от глад още. Ако разбере, че си напълно здрав, ще

осъзнае, че нещо става и ще те убие все пак.

Саймън погледна нагоре към тавана. Руните, издълбани в камъка, се застъпваха една

върху друга като камъчетата на плажа.

- Предполагам просто трябва да повярвам на Джейс, когато казва, че ще намери начин

да ме изкара от тук - каза той. Когато Самюел не каза нищо в отговор, той добави: - Ще

го помоля да изкара и теб от тук, обещавам. Няма да те оставя тук долу.

Самюел направи възмутен звук като смях, който не може да изкара напълно от гърлото

си.

- Ох, не мисля, че Джейс Моргенстърн ще иска да ме спаси - каза той. - Освен това,

умирането от глад тук долу е най-малкия от проблемите ти, Дете на деня. Достатъчно

скоро Валънтайн ще атакува града и тогава вероятно всички ще бъдем убити.

Саймън премигна.

- Как може да си толкова сигурен?

- Бях близо до него в един момент. Знаех плановете му. Целта на пътуванията. Той

възнамеряваше да разруши пазачите на Аликанте и да удари Клейва в сърцето на

силата им.

- Но аз мислех, че никой демон не може да премина през пазачите. Мислех, че са

непроницаеми.

- Така казват. Трябва демонска кръв, за да свалиш пазачите, виждаш ли, при това може

да бъде направено само от вътрешната страна на Аликанте. Но тъй като никой демон не

може да премине през пазачите - ами, това е перфектният парадокс, или така трябва да

бъде. Обаче Валънтайн твърди, че е намерил начин да ги заобиколи, начин да нахлуе

през тях. И аз му вярвам. Той ще намери начин да повали пазачите, ще дойде в града с

демонската си армия и ще ни избие всички.

Равната сигурност в гласа на Самюел изпрати мраз по гръбнака на Саймън.

- Звучиш ужасно примирен. Не трябва ли да направиш нещо? Да предупредиш Клейва?

- Предупредих ги. Когато ме разпитваха. Казвах им отново и отново, че Валънтайн ще

разруши пазачите, но те не ми обърнаха внимание. Клейвът мисли, че пазачите ще

стоят завинаги, защото са стояли в продължение на хиляда години. Но така беше и Рим,

докато варварите не дойдоха. Всичко пропада един ден. - Той се изсмя: горчив, ядосан

звук. – Приеми го състезание кой ще те убие пръв, Дете на деня - Валънтайн, някой

друг Долноземец или Клейва.

Някъде между тук и там ръката на Клари бе изтръгната от тази на Джейс. Когато

ураганът я изплю навън и тя се удари в пода, беше сама. Ударът беше силен, тя се

претърколи и спря с пъшкане.

Седна бавно и огледа наоколо. Лежеше по средата на персийски килим, захвърлен над

пода на дълга каменна стая. Предмети от покъщнината бяха разпилени тук и там,

белите покривки, поставени върху тях, ги превръщаха в гърбави, тромави призраци.

Кадифени завеси падаха по огромните стъклени прозорци; кадифето беше сиво-бяло от

прах и прашинки танцуваха на лунната светлина.

- Клари? - Джейс се подаде иззад масивна форма, покрита с бяла покривка; може би

беше величествено пиано. - Добре ли си?

- Добре съм. - Тя се изправи, потрепвайки леко. Лактите я боляха. - Като изключим

факта, че има възможност Аматис да ме убие, когато се прибера. Считайки, че строших

всичките й чинии и отворих Портал в кухнята й.

Той протегна ръката си надолу към нея.

- Независимо колко може да струва мнението ми... - каза той, помагайки й да се

изправи на краката си. - ...аз поне бях много впечетлен.

- Благодаря. - Клари се огледа наоколо. - Значи тук си отраснал? Изглежда като нещо от

приказките.

- Аз си мислех за хорор филм - заяви Джейс. - Господи, минаха години, откакто видях

това място. Тук не беше толкова...

- Толкова студено? - Клари потрепна малко. Тя закопча палтото си, но студът в

имението беше нещо повече от физически: мястото беше студено, сякаш никога не е

било стопляно, осветявано или никога не се е чувал смях в него.

- Не - каза Джейс. - Винаги е било студено. Щях да кажа прашно. - Той извади камъка-

вещерска светлина от джоба си, който пламна за живот между пръстите му. Бялата

светлина освети лицето му от отдолу, изваждайки сенките под скулите му, дупките на

слепоочията. - Това е стаята за учене, а имаме нужда от библиотеката. Хайде.

Той я предводи от стаята надолу по дълъг коридор, очертан с дузина огледала, които

подаваха отраженията им. Клари не бе забелязала колко разчорлена изглеждаше:

палтото й бе на ивици мръсотия, а косата й бе объркана от вятъра. Тя се опита да я

заглади дискретно надолу и хвана хиленето на Джейс в следващото огледало. Пo

някаква причина, несъмнено дължаща се на мистериозната магия на ловеците на сенки,

която тя дори не се надяваше да разбере, неговата коса изглеждаше перфектна.

Коридорът беше обточен с врати, някои отворени: през тях Клари можеше да зърне

други стаи, толкова прашни и изглеждащи неизползвани, колкто и учебната. Майкъл

Уайлънд нямаше роднини, бе казал Валънтайн, така че тя предположи, че никой не бе

наследил това място след неговата "смърт" - беше приела, че Валънтайн бе продължил

да живее тук, но това очевидно изглежда не бе така в случая. Всичко издаваше скръб и

изоставеност. В Ренуик Валънтайн бе нарекъл това място "дом", бе го показал на Джейс

през огледалото Портал – обрамчен в златно спомен от зелени полета и древни камъни,

но това, помисли си Клари, бе също лъжа. Беше очевидно, че Валънтайн не е живял тук

от години - може би го бе оставил да се руши или пък се появяваше от време на време

да върви из замъглените коридори като призрак.

Те достигнаха врата в края на коридора и Джейс я бутна с рамо, отстъпвайки назад да

остави Клари да премине в стаята пред него. Тя си представи библиотеката в Института

и тази стая не беше напълно различна от нея: същите стени, пълни с ред под ред книги,

същите подвижни стълби, движещи се така, че високите полици да могат да бъдат

достигнати. Таванът беше плосък и с греди, макар че не бе коничен и нямаше бюро.

Зелени кадифени завеси, сгъвките им вледенени с бял прах, висяха над прозорци, по

които се редуваха облицовки от зелено и синьо стъкло. На луната светлина те искряха

като цветен скреж. Отвъд стъклото всичко беше черно.

- Това ли е библиотеката? - запита тя Джейс шепнешком, въпреки че не бе сигурна

защо шепне. Имаше нещо сподавено надълбоко около голямата празна къща.

Той гледаше покрай нея, очите му затъмнени със спомени.

- Преди се намествах в това място до прозореца и четях каквото баща ми бе определил

за този ден. Различни езици в различни дни - френски в събота, английски в неделя, но

сега не мога да си спомня в кой ден беше латинския, може би понеделник или

вторник...

Клари имаше внезапен проблясък: картина на Джейс като малко момче, с книга на

колената му, както бе седнал в амбразурата на прозореца, гледайки навън към... към

какво? Къде са градините? Гледката? Високата стена от бодлив плет като стената около

замъка на Спящата Красавица? Тя го видя да чете, светлината, която влизаше през

прозореца хвърляше квадрати от синьо и зелено върху бледата му коса и малкото му

личице много по-сериозно, отколкото на което и да десет годишно момче трябва да

бъде.

- Не мога да си спомня - каза отново той, втренчен в тъмнината.

Тя докосна рамото му.

- Няма значение, Джейс.

- Предполагам, че не. - Той се отърси, сякаш се събуждаше от сън и тръгна през стаята,

вещерската светлина осветяваше пътя му. Той клекна долу да разгледа редица книги и

се изправи с една от тях в ръка.

- "Прости рецепти за Домакини" - заяви той. - Ето я.

Тя забърза през стаята и я взе от него. Книгата изглеждаше обикновена, със синя и

прашна подвързия, както всичко друго в тази къща. Когато тя я отвори, прах се изрони

от страниците й като събрана утайка.

Голяма квадратна дупка бе изрязана в центъра на книгата. Наместено в дупката като

скъпоценен камък в гнездо имаше малък том с размерите на евтино джобно издание,

подвързан в бяла кожа с малки принтирани в златно латински букви.

Клари разпозна думите за "бял" и "книга", но когато я вдигна и отвори за нейна

изненада страниците бяха покрити с тънък паяжиновиден почерк на език, който тя не

можеше да разбере.

- Гръцки - каза Джейс, надничайки над рамото й. – По-точно, старогръцки.

- Можеш ли да го прочетеш?

- Няма да е лесно - призна той. - Минали са години. Но Магнус ще може, мисля. - Той

затвори книгата и я плъзна в джоба на зеленото й палто, преди да се обърне обратно

към полиците, плъзгайки пръста си по редовете книги, върховете им оставяха следите

си.

- Има ли някакви, които искаш да вземеш със себе си? - запита тя нежно. - Ако искаш...

Джейс се изсмя и отпусна ръката си.

- Беше ми позволено да чета само това, което ми наредят - каза той. - На някои от

полиците имаше книги, които дори не ми беше позволено да докосна. - Той посочи ред

с книги, които бяха по-нависоко и подвързани с еднаква кафява кожа. - Прочетох една

от тях един път, когато бях на шест, само за да видя за какво беше врявата. Оказа се, че

е дневник, който баща ми водеше. За мен. Бележки за "сина ми Джонатан Кристофър".

Наби ме с колана си, когато разбра, че съм я чел. Всъщност, това беше първият път, в

който разбрах, че имам средно име.

Внезапна болка от омраза към баща й премина през Клари.

- Ами, Валънтайн не е тук сега.

- Клари... - започна Джейс с предупреждаваща нотка в гласа му, но тя вече посягаше и

извади една от книгите от забранения рафт, падайки на земята. Издаде задоволяващ

звук. - Клари!

- Ох, хайде. - Тя го направи отново, бутайки разко друга книга долу и след това друга.

Прах се разнасяше от страниците им, когато удряха пода. - Опитай и ти.

Джейс погледна към нея за момент и след това половинчата усмивка раздразни

ъгълчето на устата му. Посягайки нагоре той влачеше ръката си по лавицата, бутайки

останалите книги на земята със силно сгромолясване. Засмя се - и след това прекъсна,

вдигайки главата си както котка вдига ушите си към далечен звук.

- Чу ли това?

Да чуя какво? бе на път да запита Клари и се спря. Имаше звук, който ставаше по-силен

сега - силно бръмчене и дрънчене като звук от събуждаща се за живот машинария.

Звукът изглежда идваше от вътрешната част на стената. Тя пое неволна стъпка назад,

точно когато камъните пред тях се плъзнаха назад с ръждясало стенание. Отвори се

дупка зад камъните - нещо като врата, грубо изсечена в стената.

Иззад дупката за врата имаше стълби, водещи надолу към тъмнина.

ГЛАВА 9

ТАЗИ ГРЕШНА КРЪВ ПРЕВЕДЕНО ОТ PAJU4ETO

- Не си спомням изобщо тук да е имало мазе. – заяви Джейс, взирайки се покрай Клари

в зиналата в стената дупка. Вдигна по-високо вещерската светлина и блясъкът й

отскочи от водещия надолу тунел. Стените му бяха черни и гладки, направени от

някакъв хлъзгав тъмен камък, който Клари не разпознаваше. Стъпалата блещукаха

мътно, като че бяха мокри. Странна миризма се разнасяше през отвора: мирисът на

влага и плесен, допълвани от някакъв металически привкус, който опъна до крайност

нервите й.

- Как мислиш, какво може да има там долу?

- Не знам. – Джейс се придвижи към стълбите; положи крак на най-горното стъпало,

пробвайки го, а после сви рамене, сякаш беше размислил. Започна внимателно да си

проправя път надолу. На средата на пътя се обърна и погледна към Клари. – Идваш ли?

Можеш да ме изчакаш горе, ако искаш.

Тя погледна към празната библиотека, потрепери и забърза след него.

Стълбите се извиваха надолу във все по-тесни и по-тесни концентрични кръгове, като

че си проправяха път през сърцевината на огромна раковина. Миризмата се засилваше,

докато приближаваха дъното, а стъпалата се разшириха и преминаха плавно в

просторна квадратна стая, чиито каменни стени бяха белязани със следите на

влагата...и други, по-тъмни петна. Подът беше надраскан с най-различни знаци и

маркировки - бъркотия от пентаграми и руни, върху които тук-таме бяха разпилени

бели камъни.

Джейс направи крачка напред и нещо изхрущя под крака му. Двамата с Клари

едновременно погледнаха надолу.

- Кости. - прошепна тя. Изобщо не бяха бели камъни, а кости с всякакви форми и

големини, разпръснати по пода. – Какво е правил той тук?

Вещерската светлина гореше в ръката на Джейс, хвърляйки тайнствени отблясъци из

стаята.

- Експерименти. – каза Джейс със сух, напрегнат тон. – Кралицата на феите каза...

- Какви са тези кости? – гласът на Клари се извиси. – От животни ли са?

- Не. – Джейс повдигна купчинка кости с върха на ботуша си и ги разпиля. – Не всички.

Клари усети, че гърдите я стягат.

- Мисля, че трябва да се връщаме.

Вместо това обаче Джейс повдигна високо вещерската светлина. Тя проблясна – все по-

ярко и по-ярко, осветявайки въздуха с остро бяло сияние. Далечните краища на

помещението изведнъж застанаха на фокус. Три от тях бяха празни. Четвъртият бе

закрит от провиснал парцал. Зад плата имаше нещо, някаква прегърбена форма...

- Джейс, - прошепна Клари, - какво е това?!

Той не отговори. Внезапно в свободната му ръка се бе появило серафимско острие;

Клари не бе видяла кога го е измъкнал, но то блестеше с отразената светлина на

вещерския камък, сякаш бе направено от лед.

- Джейс, недей! – замоли го Клари, но беше прекалено късно – той вече крачеше натам.

Отметна парцала с върха на острието, а после го сграбчи и го дръпна настрани. Дрипата

падна сред облак прах.

А Джейс се препъна назад, вещерската светлина изпадна от ръката му. И докато тя

летеше надолу, Клари успя да зърне за миг лицето му: то бе бяла маска на ужаса. Клари

сграбчи вещерската светлина точно преди да угасне и я вдигна високо, защото

трябваше, просто трябваше да разбере какво бе това, което бе шокирало Джейс –

Джейс, който никога не се шокираше – толкова много.

Първоначално съзря единствено мъжка фигура – човек, обвит в мръсен, някога бял

парцал, който се бе сгърчил на пода. Тежки окови стягаха китките и глезените му,

прикрепени към дебели метални брънки, които влизаха в каменния под. Как изобщо бе

възможно да е жив? помисли си Клари ужасена, а в гърлото й се надигна жлъч.

Руническият камък трепереше заедно с ръката й и светлината танцуваше на

примигващи петна връз затворника: тя успя да види измършавелите му ръце и крака,

целите в белези от безбройни мъчения. Черепът, някога лице, се обърна към нея, очните

кухини на мястото на очите бяха празни и черни ... а после се чу сухо шумолене и тя

разбра, че онова, което бе помислила за бял парцал, бяха крила, бели крила, които се

извисиха зад гърба му в два чисти бели полумесеца, единственото чисто нещо в тази

гнусна стая.

Тя си пое дъх през пресъхнало гърло:

- Джейс. Виждаш ли...

- Виждам. – Гласът на застаналия до нея Джейс хрущеше като натрошено стъкло.

- Ти каза, че ангели не съществуват – че никой никога не е виждал дори един...

Джейс шепнеше нещо под носа си, нещо, което звучеше като низ от паникьосани

проклятия. Той се запрепъва напред, към свитото на пода създание – и се отдръпна,

сякаш бе отскочил при сблъсъка с невидима стена. Когато погледна надолу, Клари

видя, че ангелът се бе сгърчил в пентаграм от допиращи се руни, издълбани дълбоко в

пода; те проблясваха с бледа фосфоресцираща светлина.

- Руните. – прошепна тя. – Не можем да преминем покрай...

- Но трябва да има нещо...- промълви Джейс, а гласът му почти се пречупваше – нещо,

което да можем да направим.

Ангелът вдигна главата си. Клари съзря – с ужасяваща, смазваща жалост, че той имаше

същата къдреща се златна коса като на Джейс и тя проблясваше мътно на слабата

светлина. Ноздрите му бяха прилепнали плътно към дупките в черепа на мястото на

носа му. Очите му бяха ями, лицето му – прорязано от белези подобно на прекрасна

картина, унищожена от вандали. А докато го гледаше, устата му се отвори и от гърлото

му се изля някакъв звук... не думи, а пронизваща златна музика, една-единствена

трептяща нота, която се издигаше и издигаше, все по-висока и по-сладка, докато звукът

се превърна почти в болка...

Пред очите на Клари избликна поток от изображения. Тя все още стискаше камъка-

вещерска светлина, но светлината му бе угаснала; тя самата бе изчезнала, не беше вече

там, а някъде другаде, някъде, където картините от миналото се редяха пред нея като

оживял сън – фрагменти, цветове, звуци. Беше във винарска изба, гола и чиста, на

чийто каменен под бе изрисувана една-единствена руна. До нея стоеше мъж; той

държеше в едната си ръка отворена книга, а в другата – горяща в бяло факла. Когато

вдигна глава, Клари видя, че това е Валънтайн: много по-млад, с лице без бръчки и с

чисти тъмни очи, които блестяха. Докато той мърмореше монотонно, руната избухна в

пламъци, а когато те стихнаха, сред пепелта им лежеше сгърчена фигура: ангел, с

разперени кървави крила, като птица, простреляна насред полет и паднала от небето...

Сцената се промени. Валънтайн стоеше до някакъв прозорец, а до него бе застанала

млада жена с блестяща червена коса. Познат сребърен пръстен проблясна на ръката му,

когато протегна ръце да я прегърне. С внезапна болка Клари разпозна майка си – само

че по-млада, с нежни и уязвими черти. Тя носеше бяла нощница и бе съвсем очевидно

бременна.

- Съглашенията, - казваше гневно Валънтайн – са не само най-лошата идея, която

Клейвът някога е имал, но и въобще най-лошото нещо, което би могло да се случи на

нефилимите. Да сме свързани с долноземците, да се съюзяваме с тях...

- Валънтайн, - произнесе с усмивка Джоселин – стига приказки за политика, моля те. –

Тя се протегна и сключи ръце около врата му с изражение, изпълнено с любов – а

такова беше и неговото, но в него имаше и още нещо, нещо, което запрати вледеняващи

тръпки надолу по гръбнака на Клари...

Валънтайн беше коленичил в средата на кръг от дървета. Над него луната блестеше

ярко и осветяваше черния пентаграм, надраскан на земята в откритото пространство.

Клоните на дърветата образуваха гъста мрежа отгоре му; там, където листата им се

надвесваха над пентаграма, те бяха почернели и сгърчени. В центъра на звездата с пет

лъча бе седнала жена с дълга, блестяща коса; фигурата й бе крехка и прекрасна, лицето

й скрито в сянка, ръцете й голи и бели. Лявата бе протегната пред нея и когато тя

разпери пръсти, Клари видя, че през дланта й минаваше дълъг прорез, от който кръвта

бавно се стичаше в сребърна чаша, поставена на ръба на пентаграма. На лунната

светлина кръвта изглеждаше черна...а може и наистина да беше.

- Детето, родено с тази кръв в себе си – каза тя, а гласът й бе нежен и мелодичен – ще

има по-голяма сила над пропастта между световете от Великите Демони. Ще бъде по-

могъщ от Асмодеите, демонските крале, по-силен от Духовете на бурите. Ако е обучен

правилно, не ще има нещо, което да не може да прави. Но те предупреждавам – добави

тя – това ще изгори и премахне напълно неговата човечност, така както отровата изгаря

и премахва живота от кръвта.

- Благодарности, Господарке на Едом, - каза Валънтайн, протягайки се да вземе чашата

с кръв, и Клари видя, че макар иначе да бе красива, очите й бяха празни черни дупки, от

които извираха извити и гърчещи се пипала, които сякаш опитваха въздуха. Клари

потисна вика си...

Нощта, гората, всичко изчезна. На тяхно място се появи Джоселин, която се бе

изправила срещу някого, невидим за Клари. Вече не беше бременна, а ярката й коса бе

израснала и висеше, безразборно разпиляна, покрай поразеното й от отчаяние лице.

- Не мога да остана с него, Рагнор. – казваше тя. – Дори да е само за ден. Прочетох

книгата му. Знаеш ли какво е сторил на Джонатан?! Не можех да си представя, че дори

Валънтайн е способен да направи това. – Раменете й потръпнаха. – Използвал е

демонска кръв...Джонатан вече не е бебе. Не е дори човек; той е чудовище...

Тя изчезна. Сега Валънтайн крачеше безспирно около кръга от руни, а в ръката му

блестеше серафимско острие.

- Защо не желаеш да говориш? – промърмори той. – Защо не ми даваш това, което

искам? – Той замахна надолу с ножа и ангелът се присви, а от раната му потече

златиста течност, която сякаш бе разпиляна слънчева светлина. – Дори да не ми дадеш

отговори – изсъска Валънтайн – можеш да ми дадеш кръвта си. На мен и моите ще

донесе повече полза, отколкото на теб!

Сега бяха в библиотеката на Уейлънд. През прозорците с цветни стъкла нахлуваше

слънчева светлина, която заливаше стаята със сини и зелени отблясъци. От съседна стая

се дочуваха гласове: звуци от смях и разговори, явно имаше парти. Джоселин коленичи

до една лавица с книги и се огледа вляво и вдясно. А после извади една дебела книга от

джоба си и я пъхна на лавицата...

И вече я нямаше. Сцената сега показваше мазе – същото подземие, където Клари бе

застанала точно в момента. Подът бе белязан от същия надраскан пентаграм, а в

центъра на звездата лежеше ангелът. Валънтайн бе застанал до него, отново с горящо

серафимско острие в ръка. Сега изглеждаше години по-възрастен, не бе вече онзи млад

мъж.

- Итуриел, - каза той – сега сме стари приятели, нали? Можех да те оставя заровен под

онези руини, но не – доведох те със себе си. През всичките тези години те държах близо

до себе си, като се надявах един ден да ми кажеш това, което искам – което имам нужда

– да знам. - Той дойде по-близо, като държеше острието насочено напред. Светлината,

идваща от него, караше преградата от руни да проблясва. – Когато те призовах,

мечтаех, че ти ще ми кажеш защо. Защо Разиел ни е създал, неговата раса от ловци на

сенки, но не ни е дал силите, които притежават долноземците – бързината на вълците,

безсмъртието на Феите, магията на магьосниците, дори издръжливостта на вампирите.

Оставил ни е голи и безпомощни срещу обитателите на ада, като изключим тези линии,

които мацаме по кожата си. Защо техните сили да са по-големи от нашите? Защо

нямаме това, което имат те? Нима това е справедливо?!

Вътре в оковалата го звезда ангелът оставаше безмълвен като мраморна статуя.

Крилата му бяха свити. Очите му не изразяваха нищо, освен ужасяваща, няма тъга.

Устата на Валънтайн се изкриви.

- Много добре. Запази мълчание. Аз ще получа шанса си! – Той вдигна острието. – В

мен е Бокалът на смъртните, Итуриел, а скоро ще получа и Меча – но без Огледалото

не мога да започна призоваването. Огледалото е всичко, от което имам нужда. Кажи ми

къде е. Кажи ми къде е, Итуриел, и ще те оставя да умреш!

Сцената се разчупи на парченца, и докато видението й се разпадаше, Клари съзря

късчета от картини, които вече й бяха познати от собствените й кошмари – ангели с

черни и бели криле, листове огледална вода, злато и кръв – и Джейс, който се извръща

се от нея, който както винаги се отдалечава. Клари се протегна към него и за пръв път

гласът на ангела проговори в главата й с думи, които можеше да разбере:

- Това не са първите сънища, които ти показвам.

Изображение на руна се взриви пред очите й като фойерверк – беше руна, каквато тя

никога не бе виждала преди: силна, проста и откровена като затегнат възел. И бе също

така руна, която се изпари за време, колкото да мигнеш; и когато тя изчезна, пеенето на

ангела спря. Клари се върна обратно в тялото си, олюляваща се на собствените си крака

в мръсното и вонящо помещение. Ангелът сега бе мълчалив, замръзнал, с прибрани

криле – живо въплъщение на страданието.

Клари изстена:

- Итуриел! – протегна ръцете си към ангела, с пълното съзнание, че не може да премине

през руните, а сърцето й се късаше. В продължение на години ангелът бе останал тук,

самотен и безмълвен в тъмнината, окован и гладуващ, но неспособен да умре...

Джейс беше точно до нея. Тя разбра от поразеното му лице, че бе видял всичко, което

бе видяла и тя самата. Той погледна надолу към серафимското острие в ръката си, а

след това – обратно към ангела. Сляпото лице на създанието бе обърнато към него в

мълчалива молба.

Джейс направи една крачка напред, а после още една. Очите му бяха приковани върху

ангела и изглеждаше сякаш между тях протича някаква безшумна комуникация; тя не

чуваше думи. Очите на Джейс блестяха като златни дискове с отразената светлина.

- Итуриел. – промълви той.

Острието в ръката му проблесна като факла. Светлината му бе заслепяваща. Ангелът

повдигна лицето си, сякаш виждаше блясъка със слепите си очи. Протегна ръцете си

напред, а оковите на китките му дрънчаха, произвеждайки нещо като груба музика.

Джейс се обърна към нея.

- Клари, - подкани я – руните!

Руните. За миг тя просто се взираше в него, неразбираща, но очите му я подканиха да

продължи. Клари му подаде вещерската светлина, взе стилето от джоба му и коленичи

на земята до надрасканите руни. Те изглежда бяха издълбани с нещо остро в камъка.

Тя погледна към Джейс. Изражението му я стресна, както и блясъкът в очите му – те

бяха пълни с вяра в нея, увереност в способностите й. С върха на стилето тя нарисува

няколко линии на пода, с което промени руните – от оковаващи, те станаха

освобождаващи, вместо затвор – свобода. Те се подпалиха и разгоряха, докато ги

прокарваше, сякаш бе минала с върха на кибритена клечка през сяра.

Приключила, се изправи на крака. Руните проблясваха пред нея. Джейс светкавично се

придвижи до нея. Вещерската светлина беше угаснала и единственото осветление

идваше от серафимското острие, което бе нарекъл на ангела и което гореше в ръката

му. Той се протегна напред и този път ръката му премина през бариерата от руни, като

че там нямаше нищо. На свой ред ангелът изпъна ръце нагоре и взе острието от него.

Затвори слепите си очи и за момент Клари си помисли, че го е видяла да се усмихва.

Обърна острието и го насочи към себе си, докато върха му не докосна гръдния му кош.

Клари рязко си пое въздух и се втурна напред, но Джейс сграбчи ръката й със

стоманена хватка и я дръпна назад – точно в момента, в който ангелът заби острието.

Главата му се отметна назад, ръцете му изтърваха ръкохватката, стърчаща точно от

мястото, където би трябвало да се намира сърцето му, ако ангелите имат сърца; Клари

не знаеше дали това е така. От раната бликна пламък и се разпростря по острието и

край него. Тялото на ангела проблясваше в белия пламък, а веригите на ръцете му

пламнаха в алено, подобно на желязо, прекарало твърде дълго време в огън. Клари се

сети за средновековните картини на светци, погълнати от огъня на свят екстаз – а после

крилата на ангела, широки и бели, се разпериха като за полет и бяха погълнати от

пламъците, докато не се превърнаха в решетка от искри.

Клари не можеше да гледа повече. Обърна се и скри лицето си в рамото на Джейс.

Ръката му я обгърна, а прегръдката беше здрава и ръката му не потрепваше.

- Всичко е наред. – промълви той в косата й. – Всичко е наред.

Но въздухът бе пълен с дим, а земята сякаш се клатеше под краката й. Чак когато

Джейс се олюля, тя осъзна, че не беше от шока: земята наистина се движеше. Тя

изпусна Джейс и се e препъна; камъните под краката им се триеха един в друг, а от

тавана се сипеше дъжд от прах и мръсотия. Ангелът се бе превърнал в стълб от дим;

руните наоколо блестяха болезнено силно. Клари се загледа в тях, опитвайки се да

разбере значението им, а после погледна диво към Джейс:

- Имението...то е било свързано с Итуриел. Ако ангелът умре, имението...

Не довърши изречението си. Той вече бе сграбчил ръката й и тичаше към стълбите,

влачейки я след себе си.

Самите стълби се надигаха и цепеха; Клари падна, болезнено удряйки коляното си в

едно стъпало, но хватката на Джейс върху ръката й не се отпусна. Тя продължи да тича,

игнорирайки болката в крака си, а дробовете й все повече се пълнеха с дим, който

заплашваше да я задави.

Стигнаха до най-горното стъпало и се втурнаха в библиотеката. Зад гърба си Клари чу

глухо бучене, сякаш остатъкът от стълбите се бе срутил. Там, където бяха, не беше

много по-добре; стаята се тресеше, а книгите падаха от лавиците си. Една статуя

лежеше, където бе паднала, насред купчина нащърбени парчета. Джейс пусна ръката на

Клари, грабна един стол и, преди да успее да го попита какво възнамерява да прави, го

метна към покритото с петна стъкло на прозореца.

То се разхвърча сред водопад от строшено стъкло. Джейс се обърна и й протегна ръка.

Зад него, през рамката, от която стърчаха още парчета стъкло, тя виждаше обляна от

лунна светлина ивица трева и редица върхове на дървета в далечината. Изглеждаха

много, много далеч долу. Не мога да скоча толкова далеч, помисли си тя, и се канеше

да поклати глава към Джейс, когато видя как очите му се разширяват; устните му

оформиха предупреждение. Един от тежките мраморни бюстове, които бяха наредени

по горните лавици, се беше изплъзнал от мястото си и падаше към нея; тя се приведе и

изплъзна от пътя му и той се разби на пода на сантиметри от мястото, където бе

застанала преди това, оставяйки ясно забележима вдлъбнатина в пода.

Само секунда по-късно ръцете на Джейс отново бяха около нея и той я вдигна на крака.

Тя беше твърде изненадана, за да се бори, когато той я пренесе през строшения

прозорец и я пусна, без да се церемони особено, през него.

Тя се стовари върху едно покрито с трева ниско възвишение точно под прозореца и се

претърколи надолу по склона му, набирайки скорост, докато не се спря в друго

възвишение – с такава сила, че си изкара въздуха. Седна, като изтърсваше тревата от

косата си. Миг по-късно Джейс спря до нея; но за разлика от нея, той моментално се

претърколи. Застина – приведен, но готов за скок. Гледаше нагоре към имението.

Клари се извърна да проследи погледа му, но той вече я бе сграбчил и я блъсна долу

към падинката между двата хълма. По-късно щеше да открие тъмните синини над

лактите си, където я бе държал; сега просто едва си пое въздух от изненада, когато я

блъсна и се претърколи отгоре й, предпазвайки я с тялото си, докато над тях се чуваше

силно бучене. Звучеше така, сякаш земята се разцепваше или изригваше вулкан. Към

небето изригна силна струя бял прах. Наоколо си Клари чу звук от остро трополене и за

миг реши, че е започнало да вали – после осъзна, че това са падащите чакъл, мръсотия и

строшено стъкло: материалът, от който бе направено имението, се бе разлетял около

тях като смъртоносна градушка.

Джейс я притисна по-силно към земята, тялото му бе плътно върху нейното, а звукът на

сърцебиенето му бе толкова оглушителен в ушите й, колкото и този на слягащите се

руини на имението.

Бавно грохотът от срутването им отшумяваше, подобно на разтапящ се във въздуха

дим. Той беше заменен от силното чуруликане на подплашени птици; Клари ги

виждаше над рамото на Джейс да кръжат любопитно в тъмното небе.

- Джейс, - меко каза – мисля, че изпуснах стилето ти някъде.

Той леко се отпусна назад, облягайки се на лакти и я погледна отгоре надолу. Дори в

тъмнината тя виждаше себе си, отразена в очите му. Лицето му бе изцапано със сажди и

мръсотия, а яката на ризата му бе разкъсана.

- Всичко е наред. Стига ти да не си наранена.

- Добре съм. – без да се замисли, тя се протегна и прокара лекичко пръстите си през

косата му. Усети го да се напряга, а очите му потъмняха.

- В косата ти имаше трева. – каза му. Устата й бе пресъхнала, а адреналинът пееше във

вените й. Всичко, което се бе случило – ангелът, рушащото се имение – изглеждаше

много по-малко реално от онова, което виждаше в очите на Джейс.

- Не би трябвало да ме докосваш. – заяви той.

Ръката й застина там, където беше, с длан на бузата му.

- Защо не?

- Знаеш защо. – отвърна й той и се отдръпна от нея, като се претърколи по гръб. – И ти

видя онова, което видях аз, нали? Миналото, ангела. Родителите ни.

Това бе първият път, помисли си тя, когато той ги бе нарекъл по този начин:

родителите ни. Тя се обърна на една страна, копнееща да го докосне, но без да е

сигурна дали ще е правилно да го стори. Той се взираше невиждащо в небето.

- Видях.

- Значи знаеш какво представлявам. – Думите излязоха под формата на изтерзана

въздишка. – Аз съм полу-демон, Клари. Отчасти демон. Успя да разбереш поне това,

нали? – Очите му се приковаха в нейните като копия. – Видя какво се опитваше да

направи Валънтайн. Той използва демонска кръв – използва я върху ми, още преди

дори да съм роден. Аз съм отчасти чудовище! Отчасти съм това, което толкова години

се опитвам с всички сили да унищожа.

Клари отблъсна спомена за гласа на Валънтайн, който казваше „Тя ме напусна, защото

превърнах първото й дете в чудовище.‖

– Обаче и магьосниците са отчасти демони. Като Магнус. Това не ги прави зли...

- Само че не са отчасти Велики демони. Чу какво каза жената-демон: „Това ще изгори и

премахне напълно неговата човечност, така както отровата изгаря и премахва живота от

кръвта.‖

Гласът на Клари потрепери:

- Това не е вярно! Не може да е вярно. Няма никакъв смисъл...

- Напротив. – В изражението на Джейс гореше бясно отчаяние. Тя виждаше

сребристата верижка около врата му, която проблясваше като подпалена от бял огън на

светлината на звездите. – Това обяснява всичко.

- Имаш предвид, че обяснява защо си такъв невероятен ловец на сенки? Защо си лоялен

и безстрашен и честен и въобще всичко, което демоните не са?!

- Обяснява, - с равен глас й отговори той – защо чувствам това, което чувствам към теб.

- Какво имаш предвид?

Той замълча за една дълга минута, взирайки се в нея през тясното пространство, което

ги делеше. Тя го усещаше, независимо, че вече не я докосваше, сякаш тялото му все

още бе притиснато към нейното.

- Ти си ми сестра. – каза накрая. – Моята сестра, моята кръв, моето семейство. Би

трябвало да искам да те защитавам – той се изсмя беззвучно и без грам хумор – да те

защитавам от онзи тип момчета, които искат да ти направят точно онова, което искам

да ти сторя аз самият.

Дъхът на Клари секна.

- Излъгах те. – продължи той. – Демоните лъжат, Клари. Знаеш ли, има такъв вид рани,

които получаваш понякога, ако си ловец на сенки – вътрешни наранявания от демонска

отрова. Дори не знаеш какво ти има, но вътрешно бавно кървиш до смърт. Ето така се

чувствам аз от това да бъда просто твой брат.

- Но Алайн...

- Трябваше да опитам. И го направих. – Гласът му беше напълно безжизнен. – Но

Господ ми е свидетел, не искам никоя друга, освен теб. – Той се протегна и прокара

пръстите си през косата й, а връхчетата им лекичко погалиха бузата й. – Сега поне знам

защо.

Гласът на Клари беше спаднал до шепот:

- И аз не искам никой друг, освен теб.

Беше възнаградена, когато този път той сдържа дъха си. Джейс бавно се повдигна на

лакти. Сега я гледаше отгоре, а изражението му се беше променило – на лицето му

имаше израз, който никога преди не беше забелязвала - сънена, почти смъртоносна

светлина в очите му. Той остави пръстите си да прокарат следа по бузата й, докато ги

спускаше към устните й, чиято форма проследи с върха на показалеца си.

- Вероятно би трябвало – прошепна й – да ми кажеш да не правя това.

Не му каза нищо. Не искаше да спира. Беше се уморила от това да казва „не‖ на Джейс

– никога да не си позволява да чувства онова, което сърцето й желаеше. Което искаше,

на каквато и да била цена.

Той се наведе, устните му нежно бръснаха бузата й...колкото и безтегловно да бе това

докосване, то разпрати тръпки по кожата й и накара цялото й тяло да настръхне и

потрепери.

- Ако искаш да спра, кажи ми сега. – прошепна той. Но след като тя продължи да

мълчи, той прокара устните си по слепоочието й. – Или сега. – Проследи линията на

скулата й. – Или сега. – Устните му бяха върху нейните. – Или...

Вместо това тя се пресегна и го придърпа надолу към себе си, а остатъкът от думите му

се изгуби, когато срещнаха устата й. Той я целуна нежно, внимателно, но не нежност

търсеше тя – не и сега, не след цялото това време...затова вкопчи юмруци в ризата му и

го притисна по-силно към себе си. Меко, ниско стенание се надигна в гърлото му, а

после ръцете му я обгърнаха и приковаха към тялото му, и те се претърколиха по

тревата, впити един в друг, като все още се целуваха. В гърба на Клари се забиха

някакви камъни, а рамото я болеше там, където се бе ударила, падайки от прозореца, но

не й пукаше. В момента за нея съществуваше само Джейс; всичко, което чувстваше, за

което се надяваше, дишаше, искаше, виждаше, бе Джейс. Нищо друго нямаше

значение.

Въпреки палтото си, тя усещаше топлината от тялото му, която я изгаряше през

двойния пласт на неговите дрехи и нейните. Клари издърпа якето от раменете му, а

после и ризата му изчезна някъде. Пръстите й изследваха тялото му, докато устата му

изследваше нейната: нежна кожа над твърди мускули, покрита с белези като тънки

жици. Тя докосна звездовидния белег на рамото му – той беше плосък и гладък, сякаш

бе част от кожата му, не грапав като останалите. Предположи, че бяха недостатъци,

тези белези, но за нея не изглеждаха като такива; те бяха история, изсечена в тялото му:

картата на живот, протичащ като безкрайна война.

Той непохватно се бореше с копчетата на палтото й, а ръцете му трепереха. Тя не

мислеше, че изобщо някога е виждала ръцете на Джейс непохватни или нестабилни

преди.

- Аз ще го направя. – заяви и се протегна сама към последното копче; когато се

надигна, нещо студено и метално се заби в ключицата й и тя изненадано си пое дъх.

- Какво има? – Джейс застина. – Нараних ли те?

- Не. Беше това. – Тя докосна сребърната верижка около врата му. На нея висеше малък

сребърен кръг. Беше се притиснал в нея, когато се бе навела напред. Сега тя го загледа.

Този пръстен – изтъркания от времето метал, покрит с плетеницата си от звезди - тя

познаваше този пръстен.

Пръстенът на Моргенстърн. Това беше същият пръстен, който проблясваше на ръката

на Валънтайн в съня, който ангелът им беше показал. Беше бил негово притежание, а

той го бе дал на Джейс, така, както винаги е бил предаван – от баща на син.

- Съжалявам, - каза Джейс. Той проследи линията на бузата й с върха на пръста си, а в

погледа му блестяха едновременно напрежение и мечтателност. – Забравих, че нося

проклетото нещо!

Внезапен студ се промъкна във вените на Клари.

- Джейс. - прекъсна го тя с нисък глас. – Джейс, недей!

- Недей какво? Недей да носиш пръстена?

- Не, недей...недей да ме докосваш. Спри за секунда!

Лицето му застина. Въпросите прогониха замечтаното объркване в очите му, но той не

каза нищо, само отдръпна ръката си.

- Джейс, - отново произнесе името му тя. – Защо? Защо сега?

Устните му се разтвориха от изненада. Тя видя тъмна линия там, където бе прехапал

долната си устна, а може би тя я бе захапала:

- Защо сега какво?!

- Ти каза, че между нас няма нищо. Че ако ние...ако ние се оставим да чувстваме онова,

което може би ни се иска да чувстваме, ще нараним всички около себе си!

- Казах ти: излъгах. – Очите му се смекчиха. – Смяташ ли, че не искам...

- Не. - отвърна му. – Не, не съм глупава, знам, че искаш. Но когато каза, че сега най-

накрая разбираш защо чувствата ти към мен са такива, какво точно имаше предвид?

Не че не знам, помисли си, но беше длъжна да го попита, трябваше да го чуе от

неговата уста.

Джейс сграбчи китките й и придърпа ръцете й към лицето си, преплитайки пръстите си

с нейните.

- Помниш ли какво ти казах в дома на семейство Пенхалоус? – попита я. – Че никога не

мислиш за това, което правиш, преди да го направиш и затова разрушаваш всичко,

което докоснеш?

- Не, бях забравила това. Благодаря за напомнянето!

Той като че ли не забеляза сарказма в гласа й.

- Тогава не говорех за теб, Клари. Имах предвид себе си. Аз самият съм такъв. – Той

леко извърна лицето си и пръстите й се плъзнаха надолу по бузата му. – Сега поне знам

защо. Знам какво не ми е наред. А може би...може би заради това толкова се нуждая от

теб. Защото ако Валънтайн ме е превърнал в чудовище, предполагам, че теб е

превърнал в нещо като ангел. А Луцифер е обичал Бог, нали? Или поне така казва

Милтън.

Клари рязко си пое дъх:

- Аз не съм ангел. А и ти изобщо не знаеш дали Валънтайн е използвал кръвта на

Итуриел...може би Валънтайн просто я е искал за себе си...

- Той каза, че кръвта е за „мен и моите‖. – тихо каза Джейс. – Това обяснява защо ти

можеш да правиш това, което можеш да правиш, Клари. Кралицата на феите каза, че и

двамата сме експерименти. Не само аз.

- Аз не съм ангел, Джейс! – повтори тя. – Не връщам книгите в библиотеката. Свалям

пиратска музика от интернет. Лъжа майка си. Аз съм напълно обикновена!

- Не и за мен. – Той сведе поглед към нея. Лицето му бе надвиснало над нея на фона на

звездите. В изражението му не се четеше нищо от обичайната му арогантност – тя

никога не го бе виждала толкова уязвим, но дори и тази уязвимост бе примесена със

себеомраза, дълбока като рана. – Клари, аз...

- Махни се от мен! – извика Клари.

- Какво?! – желанието в очите му се разтроши на хиляди парченца, като Портала-

огледало в Ренуик, и за миг погледът му остана просто празен и поразен. Тя не можеше

да понесе да го гледа и въпреки това да му казва не. Като го гледаше сега – дори и да не

беше влюбена в него, онази част от нея, която бе дъщеря на майка й и която обичаше

всяко красиво нещо заради самата му красота, пак щеше да го иска.

Но, също така, по точно същата причина – че бе дъщеря на майка си – това не бе

възможно.

- Чу ме! – каза му. – И ми пусни ръцете. – Тя ги отдръпна и ги сви в юмруци, за да спре

треперенето им.

Той не се помръдна. Устната му се сгърчи и повдигна, и за миг тя видя онази

хищническа светлина в очите му отново, но сега тя бе примесена с гняв.

- Предполагам, че няма да поискаш да ми кажеш защо?

- Ти мислиш, че ме искаш само защото си демон, не човек. Просто търсиш още нещо, за

което да се мразиш. Няма да ти позволя да ме използваш, за да си докажеш колко

безполезен и отвратителен си!

- Никога не съм казвал това! Никога не съм казвал, че те използвам.

- Много добре! – тя продължи. – Кажи ми тогава, че не си чудовище! Кажи ми, че

всичко ти е наред. И ми кажи, че би ме искал, дори да нямаше демонска кръв! – Защото

аз нямам демонска кръв, а въпреки това те искам.

Погледите им се срещнаха и приковаха един в друг; неговият беше сляпо бесен. За

момент нито един от тях не дишаше, а след това той рязко се отдръпна от нея,

проклинайки, и се претърколи на краката си. Грабна ризата си от тревата и, все още без

да откъсва погледа си от нея, я преметна през главата си. Прибирайки ризата си в

дънките, той се извърна да потърси якето си.

Клари се изправи, леко залитайки. Щипещият вятър накара кожата на ръцете й да

настръхне. Краката й сякаш бяха направени от полуразтопен восък. С изтръпнали и

почти безчувствени пръсти тя закопча копчетата на палтото си, борейки се да не

избухне в сълзи. Плачът нямаше да помогне с нищо сега.

Въздухът все още беше пълен с танцуващ прах и пепел, а тревата бе покрита с

разпилени останки: разкъсани парчета мебелировка, страници от книги, тъжно носещи

се по вятъра, парчетии позлатено дърво, неизвестно как запазената половина от

стълбище. Клари се извърна да погледне Джейс; той подритваше парчета от остатъците

със свирепо задоволство.

- Ами, – каза той – прецакани сме!

Не беше това, което очакваше. Тя примигна:

- Моля?!

- Забрави ли? Изгуби стилето ми. Няма как да нарисуваш нов Портал сега. – Той

изговори думите с горчиво удоволствие, като че ситуацията му доставяше някакво

извратено задоволство. – Няма друг начин да се върнем. Ще трябва да вървим пеша.

Нямаше да е никак приятна разходка при нормални обстоятелства. Клари беше

свикнала със светлините на големия град и просто не можеше да повярва колко тъмно

беше в Идрис през нощта. Плътните черни сенки, обграждащи пътя от двете му страни

сякаш бяха пълни с невидими пълзящи същества, а дори с вещерската светлина на

Джейс тя не успяваше да види на повече от няколко крачки пред себе си. Липсваха й

уличните лампи, това да я обкръжават фаровете на автомобили, самите звуци на града й

липсваха. Всичко, което чуваше сега, бе равномерното скърцане на ботушите им по

чакъла и, от време на време, собственото си изпуфтяване, когато се препъваше в някой

случаен камък.

След няколко часа краката я боляха, а устата й бе изсъхнала като пергамент. Въздухът

бе станал много студен и тя се прегърбила, треперейки, с ръце, пъхнати дълбоко в

джобовете. Но дори всичко това щеше да е поносимо, ако Джейс й говореше. Не беше

произнесъл една дума, откакто бяха напуснали имението, като изключим сопнатите

указания в коя посока да поеме на някой кръстопът и нарежданията да избегне дупка в

пътя. Дори при тези случаи тя се чудеше дали изобщо би имал нещо против, ако падне

в канавката или дупката, освен че това щеше да ги забави.

Най-накрая небето на изток започна да просветлява. Клари, която се препъваше,

полузаспала, по пътя, вдигна глава изненадано.

- Рано е да се зазорява.

Джейс я погледна едновременно невъзмутимо и презрително:

- Това е Аликанте. Слънцето няма да изгрее поне още три часа. Това са светлините на

града.

Твърде облекчена, че вече са близо до дома, за да обърне внимание на отношението му,

Клари забърза крачката си. Завиха зад един ъгъл и се озоваха на широка прашна пътека,

която минаваше по хълма, извиваше се по склона му и изчезваше зад него. Макар че

градът все още не се виждаше, въздухът беше станал по-светъл, а небето бе осветено от

странно червеникаво сияние.

- Трябва да сме близо. – каза Клари. – Има ли пряка пътека надолу по хълма, която да

не го заобикаля?

Джейс се мръщеше.

- Нещо не е наред. – каза рязко той. Впусна се напред, като почти тичаше по пътя, а

ботушите му вдигаха облачета прах, проблясващи в охра на странната светлина. Клари

се затича, за да не изостане, без да обръща внимание на покритите си с мехури крака.

Но когато минаха следващата извивка, Джейс се плъзна и рязко спря, което накара

Клари да се блъсне в гърба му. При други обстоятелства можеше да е комично. Сега

въобще не беше.

Червеникавата светлина беше значително по-силна сега, разпръсквайки ален отблясък

по нощното небе, като осветяваше хълма, на който бяха застанали, сякаш беше ден.

Стълбове дим се извиваха нагоре от долината като разгъващата се опашка на паун. От

черния пушек се издигаха демонските кули на Аликанте, кристалните им скелети

пробиваха като огнени стрели изпълнения с дим въздух. През гъстите черни облаци,

Клари мерна алени пламъци, които избухнаха и се разпиляха в небето като скъпоценни

камъни, проблясващи върху тъмен плат.

Изглеждаше невъзможно, но очите им не лъжеха: стояха на хълм високо над Аликанте,

а под тях градът гореше.

ЧАСТ ВТОРА:

ЗВЕЗДИТЕ СВЕТЯТ МРАЧНО

ГЛАВА 10

ОГЪН И МЕЧ

ПРЕВЕДЕНО ОТ DARKNESS92

- Късно е - каза Изабел капризно, дръпвайки връзката на завесата през високия

прозорец във всекидневната обратно на мястото й. - Би трябвало да се е върнал до сега.

- Бъди разумна, Изабел - отбеляза Алек с този тон на по-голям брат, който изглежда

искаше да каже това, че докато тя, Изабел, можеше да се просне в истерия, той, Алек,

беше винаги напълно спокоен. Дори и стойката му - излежаваше се на едно от твърдите

кресла, разположени до огнището на Пенхалоу, сякаш не му пукаше за света - изглежда

умишлено показваше колко неразтревожен беше той. - Джейс прави така, когато е

разтревожен, изчезва и се скита наоколо. Каза, че отива на разходка. Ще се върне.

Изабел въздъхна. Почти й се искаше родителите им да бяха тук, но те все още бяха в

Гарда. Каквото й да обсъждаше Клейвът, срещата на Консулите се влачеше до брутално

късно.

- Но той познава Ню Йорк. Не познава Аликанте...

- Вероятно го познава по-добре от теб. - Алайн стоеше на канапето и четеше книга,

чиито страници бяха подвързани с тъмночервена кожа. Черната й коса бе издърпана зад

главата й във френска плитка, очите й бяха залепени за тома, разтворен в скута й.

Изабел, която никога не е била много четяща, винаги завиждаше на другите хора за

способността им да се изгубват в книгите. Имаше много неща, за които би могла

наведнъж да завижда на Алайн - за това, че е малка и деликатно красива, а не

приличаща на амазонка и толкова висока на токове, че се извисяваше над почти всяко

момче, което срещаше. Но пък, напоследък Изабел бе осъзнала, че другите момичета не

бяха само за завиждане, избягване или нехаресване.

- Той е живял тук до десет годишна възраст. Вие, хора, сте идвали само няколко пъти.

Изабел надигна ръката към гърлото си с мръщене. Медалионът, висящ на верижка

около шията й бе й дал внезапен, остър импулс - но обикновено той пулсираше само в

присъствието на демони, а те бяха в Аликанте. Нямаше начин да има демон наблизо.

Може би медалионът беше в неизправност.

- Все пак не смятам, че се мотае наоколо. Мисля, че е доста очевидно къде е отишъл -

отговори Изабел.

Алек вдигна очите си.

- Мислиш, че е отишъл да види Клари?

- Тя още ли е тук? Помислих си, че се предполага да бъде изпратена отново в Ню Йорк.

- Алайн остави книгата си да падне затворена. - Все пак, къде е отседнала сестрата на

Джейс?

Изабел вдигна рамене.

- Попитай него - каза тя, пронизвайки очите си към Себастиан.

Себастиан се бе проснал на канапето срещу това на Алайн. Също имаше книга в ръцете

си и тъмната му глава бе наведена над нея. Надигна очите си, сякаш можеше да

почувства погледа на Изабел върху себе си.

- За мен ли говорите? - попита кротко. Всичко у Себастиан беше кротко, Изабел си

помисли с прищракване на раздразненост. Тя бе впечатлена от вида му отначало - тези

остри скули и тези черни бездънни очи - но неговата любезна и симпатична личност й

действаше неприятно. Тя не харесваше момчета, които изглеждат сякаш никога не

полудяват за нещо. В света на Изабел гневът бе равен на страст, която пък бе равна на

добро прекарване на времето.

- Какво четеш? - запита тя по-остро, отколкото искаше. - Това един от комиксите на

Макс ли е?

- Дам. - Себастиан погледна надолу към копието на "Ангелското Светилище",

балансиран на ръкохватката на дивана. - Харесвам тези картинки.

Изабел издиша разгневен дъх. Изстрелвайки й поглед, Алек каза:

- Себастиан, по-рано днес... Джейс знае ли къде си ходил?

- Имаш предвид това, че бях навън с Клари. - Себастиан изглеждаше развеселен. - Виж,

това не е тайна. Бих казал на Джейс, ако го бях видял от тогава.

- Не разбирам защо би му пукало. - Алайн постави настрани книгата си, имаше остър

ръб в гласа й. - Не е все едно Себастиан да е направил нещо лошо. И какво от това, че

иска да покаже на Клариса нещо от Идрис, преди да си замине у тях? Джейс трябва да

угажда на сестра си, а не да стои наоколо отегчен и раздразнен.

- Той може да се държи много... защитнически - каза Алек след леко двоумение. Алайн

се смръщи.

- Трябва да се оттегли. Не е добре за нея да бъде толкова защитавана. Изражението на

лицето й, когато попадна на нас, беше сякаш никога не бе виждала някой да се целува

преди. Имам предвид, кой знае, може би не е.

- Виждала е - каза Изабел, мислейки за начина, по който Джейс бе целунал Клари в

Двореца на Феите. Не беше нещо, за което й харесваше да мисли - Изабел не се

наслаждаваше да се въргаля в собствената си скръб, още повече пък в тази на другите

хора. - Не е така.

- Тогава как е? - Себастиан се изправи на дивана, бутайки кичур от тъмната си коса от

очите си. Изабел хвана проблясък на нещо - червена линия на дланта му, като белег. -

Само това, че мрази мен лично ли е? Защото не знам, какво някога съм...

- Това е моята книга. - Тънък глас прекъсна речта на Себастиан. Беше Макс стоящ на

прага на всекидневната. Той носеше сива пижама и кафявата му коса беше в

безпорядък, все едно току що се бе събудил. Гледаше към мангата, стояща до

Себастиан.

- Какво, това? - Себастиан вдигна копието от "Ангелското Светилище". - Заповядай,

хлапе.

Макс закрачи горделиво през стаята и грабна книгата обратно. Намръщи се към

Себастиан.

- Не ме наричай хлапе.

Себастиан се засмя и изправи.

- Ще направя малко кафе - каза той и се упъти към кухнята. Спря се и се обърна на

входа. - Някой иска ли нещо?

Имаше хор от откази. Със свиване на раменете Себастиан изчезна в кухнята, оставяйки

вратата да се затвори зад него.

- Макс - каза остро Изабел. - Не бъди груб.

- Не ми харесва, когато хората взимат нещата ми. - Макс притисна комикс-книгата към

гърдите си.

- Порасни Макс. Той просто ти я зае. - Гласът на Изабел излезе малко по-сприхав,

отколкото очакваше; все още се тревожеше за Джейс, знаеше тя, и си го изкарваше на

малкия си брат. - Както й да е, трябва да си в леглото. Късно е.

- Имаше звуци нагоре по хълма. Те ме събудиха. - Макс примигна; без очилата всичко

му изглеждаше като в мъгла. - Изабел... - Въпросителната нотка в гласа му привлече

вниманието й. - Изабел се извърна от прозореца.

- Какво?

- Хора изкачват ли демонските кули? По някаква причина?

Алайн погледна нагоре.

- Да катерят демонските кули ли? - Изсмя се. - Не, никой никога не прави това.

Напълно незаконно е и между другото, защо някой би искал да го направи?

Алайн, помисли си Изабел, нямаше много въображение. Тя самата можеше да измисли

доста причини, по които някой би искал да изкачи кулите, дори само за да изплюе

дъвка на минувачите долу. Макс се мръщеше.

- Но някой го направи. Знам, че видях...

- Каквото и да си мислиш, че си видял, вероятно си го сънувал - каза му Изабел. Лицето

на Макс се сбръчка. Виждайки потенциално размекване, Алек се изправи и подаде ръка

на Макс.

- Хайде, Макс - каза той не без привързаност. - Нека да те върнем обратно в леглото.

- Трябва всички да отиваме по леглата - каза Алайн, изправяйки се. Тя отиде към

прозореца до Изабел и решително спусна завесите. - Вече е почти полунощ, кой знае

кога ще се върнат от посещението при Консула? Няма смисъл да стоим...

Огърлицата на гърлото на Изабел запулсира отново, остро - и след това прозорецът,

пред който Алайн стоеше, се разби отворен. Алай изкрещя, когато ръце се простряха

през зейналата дупка - не точно ръце, видя Изабел с чист шок, но огромни, извити,

опетнени с кръв и черна течност крайници. Те се протегнаха за Алайн и я издърпаха

през разбития прозорец, преди тя да успее да издаде втори писък.

Камшикът на Изабел стоеше на масата до огнището. Изстреля се за него сега,

завивайки около Себастиан, който бе дошъл тичешком от кухнята.

- Вземи оръжия - изплю тя, докато той зяпаше около стаята в удивление. - Сега! -

изпищя тя и забяга към прозореца.

До огнището Алек държеше Макс, докато по-малкото момче се въртеше и пищеше,

опитвайки се да се изплъзне от хватката на брат си. Алек го завлече към вратата. Добре,

помисли си Изабел. Разкарай Макс оттук.

Студен въздух вееше през разрушения прозорец. Изабел надигна горнището си и

изрита останките от счупеното стъкло, благодарна за дебелите подметки на ботушите

си. Когато стъклото го нямаше, тя сви главата си и скочи навън през зеещата дупка във

рамката, приземявайки се с разтрисане на каменната пътечка отдолу.

От пръв поглед пътечката изглеждаше празна. Нямаше улични светлини по дължина на

канала; главната светлина тук идваше от прозорците на близките къщи. Изабел се

помръдна напред предпазливо, кехлибареният й камшик навит от едната й страна.

Притежаваше камшика от толкова дълго, - беше и подарък за дванадесетия рожден ден

от баща й - че го чувстваше като част от себе си сега, като течно продължение на

дясната си ръка.

Сенките се сгъстиха, когато тя тръгна надалеч от къщата и към моста "Олдкасъл",

който се извиваше над канала "Принсуотър" по странен ъгъл към пътеката. Сенките в

началото му бяха струпани толкова надебело, колкото и черни мухи - и тогава, докато

Изабел гледаше, нещо се помръдна иззад сенките, нещо бяло и изстрелващо се.

Изабел побягна, изхвърчавайки през ниската леха от храсти в края на нечия градина и

форсира надолу по тясната тухлена пътека, която продължаваше отдолу на моста.

Камшикът й бе започнал да свети с груба сребърна светлина и в слабото му сияние тя

видя Алайн, лежаща отпусната в края на канала. Люспест демон бе разположен върху

нея, натискайки я надолу с теглото на дебелото си гущероподобно тяло, лицето му

заровено във врата й...

Но това не можеше да бъде демон. Никога не е имало демони в Аликанте. Никога.

Докато Изабел се бе втренчила в шок нещото надигна главата си и помириса въздуха,

сякаш я усещаше тук. Беше сляпо, видя тя, дебела линия от нарязани зъби

продължаваха като цип по челото му, където би трябвало да са очите. Имаше също и

друга уста в по-долната част на лицето, с озъбени бивни, от които капеше нещо.

Страните на тясната му опашка просвяткваха, когато то я мяткаше напред-назад и

Изабел видя, оглеждайки по-отблизо, че опашката завършваше с остра като бръснач

линия от кости.

Алайн се изви и издаде звук, хленчещо издишване. Облекчение се разпиля из Изабел -

беше наполовина убедена, че Алайн е мъртва - но това не продължи дълго. Когато

Алайн се помръдна, Изабел видя, че дамската й блуза отпред бе разкъсана надолу.

Имаше следи от нокти на гърдите й, а нещото бе извило друг нокът към колана на

дънките й.

Полъх от гадене се завъртя в Изабел. Демонът не се опитваше да убие Алайн - не още.

Камшикът на Изабел оживя в ръката й като пламтящ

меч на отмъстителен ангел; тя се спусна напред, камшика й изплющя по гърба на

демона.

Демонът изкрещя и се извъртя от Алайн. Напредна към Изабел, двете му усти зеещи, с

нокти, шибащи към лицето й. Танцувайки назад тя метна камшика си напред отново;

удари през лицето на демона, през гърдите и краката му. Множество пресичащи се

следи от удара изскочиха по люспестата му кожа и от тях закапа кръв. Дълъг раздвоен

език се изстреля от по-горната му уста, по всяка вероятност към лицето на Изабел.

Имаше главичка на края му, видя тя, подобно на жилото на скорпионите. Китката й

просветна настрани и камшикът се обви около езика на демона, обвързвайки го с окови

от гъвкав кехлибар. Демонът пищеше и пищеше, докато тя стягаше възела по здраво и

дърпаше рязко. Езикът на демона падна с мокро, отвратително тупване върху тухлите

на пътеката. Изабел издърпа рязко камшика обратно. Демонът се обърна и побягна,

мърдайки се с бързи, изстрелващи се движения като змия. Изабел се спусна след него.

Демонът беше на половината път, който водеше нагоре по пътеката, където тъмна

форма изскочи пред нето. Нещо проблесна в тъмнината и демона падна гърчещ се на

земята.

Изабел спря внезапно. Алайн стоеше над падналия демон с тънко острие в ръката си -

трябва да го е носила в колана си. Руните по острието блестяха като светкавици, докато

тя удряше с камата, потапяйки я отново и отново в гърчещото се тяло на демона, докато

нещото спря да мърда напълно и изчезна.

Алайн погледна нагоре. Лицето й беше бледо. Не понечи да задържи блузката си

затворена, въпреки разпраните й копчета. Кръв се процеждаше през дълбоките

надраскани следи на гърдите й.

Изабел изпусна ниско подсвиркване.

- Алайн... добре ли си?

Алайн пусна камата да падне на земята с издрънчаване. Без нито една дума тя се обърна

и побягна, изчезвайки в тъмнината под моста.

Хваната неподготвена, Изабел изпсува и изчезна след Алайн. Поиска й се тази вечер да

бе носела нещо по практично от кадифена рокля, въпреки че поне си бе обула

ботушите. Съмняваше се, че щеше да успее да настигне Алайн, ако носеше токчета.

Имаше метални стълби от другата страна на пътеката, водещи обратно към улица

"Принсуотър". Алайн приличаше на мъгла на върха на стълбите. Повдигайки нагоре

тежкия подгъв на полата си, Изабел я последва, ботушите й тракащи по стъпалата.

Когато достигна върха се огледа за Алайн.

И зяпна. Тя стоеше в долния край на широка улица, на чийто край стоеше къщата на

Пенхалоу. Вече не можеше да вижда Алайн - другото момиче бе изчезнало в

разбърканата тълпа хора, претъпкваща улицата. Но не и само хора. Имаше неща на

улицата - демони - дузини от тях, може би и повече, като ноктестото гущероподобно

същество, с което Алайн се бе справила под моста. Две или три тела вече лежаха на

улицата, само на няколко крачки от Изабел - мъж, половината от гръдния му кош

разпорена навън. Изабел можеше да види от сивата му коса, че е бил стар. Но разбира

се, че е бил, помисли си тя, мозъкът й тиктакаше бавно, скоростта на мислите й бе

затъпена от паника. Всички възрастни бяха в Гарда. Долу в града бяха само децата,

старите и болните...

Обагреният в червено въздух бе пълен с миризма на изгоряло, нощта се разцепваше от

крясъци и писъци. Всички врати бяха отворени и надолу по редицата къщи - хора се

изстрелваха от тях, след това спираха като мъртви, когато виждаха улицата, пълна с

чудовища.

Беше невъзможно. Никога в историята, нито един едничък демон не бе пресичал

пазачите на демонските кули. А сега имаше дузини. Стотици. Може би повече,

наводняваха улиците като отровен прилив. Изабел се почувства все едно бе хваната в

капан иззад стъклена стена: бе възможно да вижда всичко, но невъзможно да помръдне

- гледаше замръзнала, когато един демон хвана опитващо се да избяга момче и го

вдигна изцяло над земята, забивайки нарязаните си зъби в рамото му.

Момчето изпищя, но писъците му бяха изгубени в шума, който разкъсваше нощта на

части. Силата на звука нарастваше и нарастваше: воевете на демоните, хората, викащи

един към друг имена, звука от бягащи крака и счупени стъкла. Някой долу по улицата

викаше думи, които тя едва разбираше - нещо за демонските кули. Изабел погледна

нагоре. Високите кули стояха на пост над града, както винаги, но вместо да отразяват

сребърната светлина от звездите, или дори червена от горящия град, те бяха толкова

мъртво бяло, колкото бе кожата на труп. Светлината им бе изчезнала. Тръпка полази

през нея. Нищо чудно, че улиците бяха пълни с чудовища - някак, невъзможно,

демонските кули бяха изгубили магията си. Пазачите, които защитаваха Аликанте

хиляди години, ги нямаше.

Самюел бе изпаднал в тишина преди часове, но Саймън все още беше буден, втренчен

безсънно в тъмнината, когато дочу писъци.

Стана рязко. Тишина. Огледа наоколо неспокойно - сънувал ли бе звука? Напрегна

ушите си, но дори и със отскоро толкова чувствителния си слух нищо не долови. Беше

готов да легне назад, когато чу писъците отново, проникващи в ушите му като игли.

Звучаха, сякаш идваха от извън Гарда.

Надигайки се, той седна на леглото и погледна навън през прозореца. Видя зелената

поляна да се разстила напред, далечната светлина на града бе слабо светене отдалеч.

Присви очите си. Имаше нещо неправилно в градската светлина, нещо... изключено.

Беше по замъглено, отколкото го помнеше - и имаше мърдащи се точки тук и там в

тъмнината, като игли от огън, повяващи се по улиците. Бледи облаци нараснаха над

кулите и въздухът беше пълен с воня на дим.

- Самюел. - Саймън можеше да чуе тревогата в собствения си глас. - Нещо не е наред.

Той чу врата да се блъска отворена и бягащи крака. Пресипнали гласове крещяха.

Саймън притисна лицето си близо до решетките, когато чифт ботуши профучаха отвън,

удряйки камъните; докато бягаха, Ловци на сенки викаха един на друг, докато

спринтираха надалеч от Гарда към града.

- Пазачите паднаха! Пазачите са долу!

- Не можем да изоставим Гарда!

- Гардът няма значение! Децата ни са там долу!

Гласовете им вече ставаха далечни. Саймън се изтръгна назад от прозореца, ахкайки.

- Самюел! Пазачите...

- Знам. Чух. - Гласът на Самюел дойде силен през стената. Не звучеше изплашен, а

смирен и дори може би малко тържествуващ за това, че се е оказал прав. - Валънтайн е

нападнал, докато Клейвът е бил в сесия. Хитро.

- Но Гардът... той е укрепен... защо не стоят тук?

- Чу ги. Защото децата им са в града. Деца, възрастни родители, не могат просто да ги

изоставят там долу.

Лайтууд. Саймън си помисли за Джейс и тогава, с ужасна яснота, за малкото бледо

лице на Изабел под короната на тъмната й коса, за нейната твърдост в битката, за

малките О-та и Х-та на бележката, която бе написала.

- Но ти им каза... Каза на Клейва какво ще се случи. Защо не ти повярваха?

- Защото пазачите са техен култ. Да не повярваш в силата на пазачите, е все едно да не

повярваш, че те са специални, избрани и защитавани от Ангела. Те могат също така да

повярват и че са обикновени мундани.

Саймън се плъзна обратно за да гледа отново през прозореца, но димът се бе сгъстил,

пълнейки въздуха със сивкава бледнота. Вече не можеше да чува гласове да викат

отвън; имаше плачове в далечината, но бяха много слаби.

- Мисля, че градът е в огън.

- Не. - Гласът на Самюел беше много тих. - Мисля, че Гарда гори. Вероятно демонски

огън. Валънтайн би тръгнал след Гарда, ако можеше.

- Но... - Думите на Саймън се запъваха една след друга. - Но някой ще дойде и ще ни

пусне, нали? Консула или... или Алдертри. Не могат просто да ни оставят тук долу да

умрем.

- Ти си Долноземец - каза Самюел. - А аз съм предател. Наистина ли смяташ, че е

вероятно те да направят нещо?

- Изабел! Изабел!

Алек държеше ръцете си на рамената й и я тресеше. Изабел вдигна главата си бавно;

бялото лице на брат й заплава срещу тъмнината зад него. Изкривено парче дърво

стърчеше зад неговото дясно рамо: Носеше лък, прикрепен за гърба си, същия лък,

който Саймън бе използвал, за да убие Великия Демон Абадон. Тя не можеше да си

спомни Алек да върви към нея, не можеше да си спомни да го вижда на улицата

изобщо; сякаш се бе материализирал изведнъж точно пред нея като призрак.

- Алек. - Гласът й дойде навън бавно и неравно. – Алек, спри. Добре съм.

Тя се издърпа надалеч от него.

- Не изглеждаш добре. - Алек погледна нагоре и изпсува изпод дъха си. - Трябва да се

махнем от улицата. Къде е Алайн?

Изабел премигна. Нямаше демони в гледката; някой стоеше на предните стълби на

къщата срещу тях и плачеше със силни и дразнещи серии от писъци. Тялото на стария

мъж все още бе на улицата и миризмата на демони беше навсякъде.

- Алайн... един от демоните се опита да... опита се да... - Тя хвана дъха си, задържа го.

Тя беше Изабел Лайтууд. Не изпадаше в истерия без значение от предизвикателството.

- Убихме го, но тогава тя избяга. Опитах се да я настигна, но беше твърде бърза. -

Погледна нагоре към брат си. - Демони в града - каза тя. - Как е възможно?

- Не знам. - Алек поклати главата си. - Пазачите трябва да са повалени. Имаше четири

или пет демони Они тук отвън, когато излязох от къщата. Хванах един да се крие в

храстите. Другите избягаха, но може да се върнат. Хайде. Да влизаме обратно в къщата.

Човекът на стълбите все още ридаеше. Звукът ги следваше, докато бързаха обратно към

къщата на Пенхалоу. Улицата стоеше изпразнена от демони, но можеха да чуят

взривовете, плачовете и бягащите крака ехтящи от сенките на другите затъмнени

улици. Когато те изкачиха предните стъпки на къщата, Изабел погледна назад точно на

време, за да види дълга трепереща част от камшик да излиза от тъмнината между двете

къщи и да сграбчва плачещата жена на предните стълби. Хлипането й се превърна в

писъци. Изабел се опита да се върне обратно, но Алек вече я бе хванал и я бутна пред

него към къщата, затръшвайки и заключвайки предната врата зад тях. Къщата беше

мрачна.

- Намалих осветлението. Не исках да привлека повече от тях - обясни Алек, бутайки

Изабел пред него към всекидневната.

Макс стоеше на пода до стълбите, ръцете му прегърнали коленете му. Себастиан беше

до прозореца, заковавайки дървени цепеници, които бе взел от огнището, върху

зеещата дупка в стъклото.

- Така - каза той, изправяйки се назад и пускайки чука да падне на лавицата за книги. -

Това би трябвало да издържи известно време.

Изабел падна долу до Макс и загреба косата му.

- Добре ли си?

- Не. - Очите му бяха огромни и изплашени. - Опитах се да погледна през прозореца, но

Себастиан ми каза да сляза долу.

- Себастиан е бил прав - каза Алек. - Имаше демони на улицата.

- Още ли са там?

- Не, но има някои, които са все още в града. Трябва да помислим какво ще правим

сега.

Себастиан се мръщеше.

- Къде е Алайн?

- Избяга - обясни Изабел. - Беше моя вина. Трябваше да бъда...

- Не е твоя вина. Без теб щеше да е мъртва. - Проговори Алек, с глас изговарящ лошо

думите. - Виж, нямаме време за самообвинения. Отивам след Алайн. Искам вие тримата

да стоите тук. Изабел, наглеждай Макс. Себастиан, довърши осигуряването на къщата.

Изабел проговори възмутено.

- Не искам да излизаш сам! Вземи ме със себе си.

- Аз съм възрастния тук. Който кажа аз, той отива. - Тонът на Алек беше гладък. - Има

голям шанс родителите ни да се върнат от Гарда всяка минута. Колкото повече от нас

са тук, толкова по-добре. По-лесно може да бъдем разделени там отвън. Няма да го

рискувам, Изабел. - Погледът му се премести към Себастиан. - Разбираш ли?

Себастиан вече взимаше стилето си.

- Ще поработя върху осигуряването на къщата с Маркировки.

- Благодаря. - Алек вече беше на половината път към вратата; обърна се и погледна към

Изабел. Тя срещна очите му за част от секундата. След това го нямаше.

- Изабел. - Беше Макс, детският му глас нисък. - Китката ти кърви.

Изабел погледна надолу. Не си спомняше да е наранявала китката си, но Макс беше

прав: кръв вече беше опетнила ръкава на бялото й яке. Стана на крака.

- Отивам да взема стилето си. Сега се връщам и ще ти помогна с руните, Себастиан.

Той кимна.

- Бих могъл да използвам малко помощ. Тези не са специалността ми.

Изабел отиде горе без да попита, каква всъщност би могла да бъде специалността му.

Почувства се уморена до костите си, имаше ужасна нужда от енергийна Маркировка.

Можеше да си направи една и сама, ако се наложи, макар че Алек и Джейс винаги са

били по-добре в този вид руни от нея.

Вече влязла в стаята си, тя затършува из нещата си за стилето и някои допълнителни

оръжия. Докато пъхаше серафимови остриета в ботушите си, съзнанието й бе при Алек

и погледа, който си размениха, когато той излезе през вратата. Това беше първият път,

в който гледаше брат й да напуска, знаейки, че може никога да не го види отново. Беше

нещо, което тя приемаше, винаги го бе приемала като част от живота си; не беше

докато не опозна Клари и Саймън: тогава осъзна, че за повечето хора, разбира се,

никога не е било така. Те не живееха със смъртта като постоянен придружител, студен

дъх надолу по задната част на гърбовете им дори и в най-обикновени дни. Тя винаги е

имала такова презрение към мунданите, такова каквото всички Ловци на сенки имаха -

тя вярваше, че те бяха меки, глупави, стеснителни в самодоволството си. Сега се

чудеше дали тази омраза не произлизаше от факта, че им завиждаше. Би било хубаво да

не се тревожиш всеки път, когато някой член от семейството ти прекрачи навън през

прага, че може никога да не се върне обратно.

Тя беше на половината път по стълбите надолу, стилето в ръката й, когато усети, че

нещо не беше наред. Всекидневната беше празна. Макс и Себастиан не се виждаха

никъде. Имаше наполовина завършена защитническа Маркировка на една от

цепениците, които Себастиан бе заковал върху счупения прозорец. Чукът, който

използваше, го нямаше.

Стомахът й се стегна.

- Макс! - извика тя, въртейки се в кръг. - Себастиан! Къде сте?

Гласът на Себастиан й отговори от кухнята.

- Изабел - тук вътре.

Успокоение се разля над нея и накара главата й да се замае.

- Себастиан, това не е смешно - каза тя, марширувайки към кухнята. - Помислих си, че

сте...

Тя остави вратата да се затвори зад нея. Беше тъмно в кухнята, по-тъмно, отколкото

беше във всекидневната. Напрегна очите си, за да види Себастиан и Макс и не забеляза

нищо, освен сенки.

- Себастиан? - Несигурност пропълзя в гласа й. - Себастиан, какво правите тук? Къде е

Макс?

- Изабел. - Тя си помисли, че видя нещо да помръдва, по-тъмна сянка срещу по-

светлите. Гласът му беше мек, мил, почти очарователен. Не бе осъзнала преди, колко

красив глас имаше той. - Изабел, съжалявам.

- Себастиан държиш се странно. Спри.

- Съжалявам, че си ти - каза той. - Виждаш ли, от всички тях, теб харесвах най-много.

- Себастиан...

- От всички тях - каза отново той със същия нисък глас - мислех, че ти си най-много

като мен.

И тогава юмрукът му се спусна надолу – заедно с чука.

Алек тичаше по тъмните горящи улици, като отново и отново викаше Алайн. Когато

излезе от квартал „Принсуотър‖ и навлезе в центъра на града, пулсът му се ускори.

Улиците приличаха на оживели картини на Бош: бяха пълни с гротескни ужасяващи

създания и сцени на внезапно, отвратително насилие. Паникьосани непознати се

блъскаха в Алек, без да го погледнах и продължаваха да търчат покрай него без

определена посока. Въздухът смърдеше на дим и демони. Някои от къщите бяха в

пламъци; на други прозорците бяха избити – по паважа блестеше строшено стъкло.

Когато се доближи до една сграда видя, че онова, което бе помислил за избеляло петно

боя, бе всъщност огромна ивица прясна кръв, мацната като с четка върху мазилката.

Той се завъртя на място, като гледаше във всички посоки, но не видя нищо, което да я

обяснява; независимо от това, забърза отново, толкова бързо, колкото бе способен.

Единствено Алек от всички деца Лайтууд помнеше Аликанте. Макар и пеленаче при

напускането им, той все пак пазеше спомените за проблясващи кули, улици, обвити в

сняг през зимата, гирлянди от вещерска светлина, опасващи къщите и магазините, вода,

която се плиска във фонтана на русалката в Залата. Винаги бе усещал едно странно

привличане в сърцето си, което се появяваше при всеки спомен за Аликанте,

полуболезнената надежда, че някой ден семейството му ще се върне в този град, където

бе мястото им.

Да види града така бе като смърт за цялото му веселие. Като тръгна по широкия

булевард, една от улиците, които водеха надолу към Залата на Съглашението, той видя

глутница от демони Белиал, свиващи се през сводестия вход, съскайки и виейки. Те

мъкнеха нещо зад тях - нещо, което се извърташе и гърчеше, докато се плъзгаше по

застланата с обли камъни улица. Той се изстреля надолу по улицата, но демоните вече

ги нямаше. Свита в основата на стълб беше слаба фигура, изпускаща паяжинообразна

следа от кръв. Счупени стъкла хрускаха като речни камъчета под ботушите на Алек,

докато клякаше да обърне обратно тялото. След един единствен поглед към лилавото,

разкривено лице, той изтръпна и се отдръпна надалеч, благодарен, че не беше някой,

който познава.

Звук го накара да пропълзи на крака. Помириса вонята преди да го види: сянка на нещо

прегърбено и огромно се плъзгаше към него от далечния край на улицата. Велик

Демон? Алек не изчака да разбере. Изстреля се през улицата към една от най-високите

къщи, прескачайки през перваза, над който прозорецът беше счупен. Няколко минути

по-късно той се изтегляше нагоре към покрива, ръцете го боляха, а коленете му бяха

ожулени. Стана на краката си, изчиствайки пясъка от ръцете си и погледна над

Аликанте.

Разрушените демонски кули мятаха притъпената си, мъртва светлина долу върху

движещите се улици на града, където нещата бягаха, пълзяха и се прокрадваха в

сенките между сградите като хлебарки, тичащи през тъмен апартамент. Въздухът

носеше плачове и крясъци, звуци на писъци, имена извикани във вятъра... също така

имаше и викове на демони, воеве на хаос и наслада, писъци, които пронизваха

човешкото ухо като болка. Дим нарасна над оцветените в меден цвят къщи в

неяснотата, обвивайки стълбовете на Залата на Съглашението. Поглеждайки напред

към Гарда, Алек видя приливна вълна от Ловци на сенки, тичащи надолу по пътя от

хълма, осветени от вещерската светлина, която носеха. Клейвът слизаше долу за битка.

Той помръдна към ъгъла на покрива. Сградите бяха много близко една до друга,

стрехите им почти се докосваха. Беше лесно да скочиш от този покрив на следващия и

след това на другия след него. Намери се бягащ леко по покривите, прескачайки

малките разстояния между къщите. Беше добре да имаш студен вятър в лицето си; той

надвиваше вонята на демони.

Бягаше за няколко минути преди да осъзнае две неща: първо, бягаше към белите

стълбове на Залата на Съглашението. И второ, имаше нещо напред в площада между

две алеи, нещо, което изглеждаше като душ от падащи искри - с изключение на това, че

бяха сини, тъмно, газово изглеждащо синьо. Алек бе виждал сини искри като тези

преди. Загледа се за момент, преди да започне да бяга.

Най-близките до квадрата покриви бяха поправяни със смола. Алек се хлъзна надолу

към страната на единия, ботушите му удряйки се срещу свободните дървени плочки.

Уравновесявайки се едва-едва на ръба, той погледна надолу.

Площадът на водоема беше отдолу и гледката му бе отчасти закрита от масивния кол,

който стърчеше от средата на предната част на сградата, на която стоеше. Дървен знак

за магазин висеше от него, люшкайки се от бриза. Площадът отдолу бе пълен с демони

Иблис - с човешка форма, но съставени от субстанция като навит черен дим, всеки с

чифт от изгарящи жълти очи. Бяха оформили линия и се движеха бавно напред към

самотна фигура на мъж в широко зелено палто, принуждавайки го да отстъпи към

стената. Алек можеше само да наблюдава. Всичко в мъжа беше познато - слабата

извивка на гърба му, буйната бъркотия на тъмната му коса и начина, по-който синият

огън изскачаше от върховете на пръстите му като изстрелващи се цианидени огнени

стрели.

Магнус. Магьосникът запращаше копия от син огън към демоните Иблис; едното копие

се заби в гърдите на напредващ демон. Със звук като кофа с вода, излята върху

пламъци, той се сви и изчезна в експлозия от пепел. Другите се мръднаха да запълнят

мястото му - демоните Иблис не бяха много надарени умствено - и Магнус хвърли

друга маса от пламтящи искри. Няколко Иблис паднаха, но сега един демон по-хитър

от другите се бе разпръснал около Магнус и се обедини зад него, готов да удари...

Алек не спря, за да помисли. Вместо това, той скочи, хващайки ъгъла на покрива,

докато падаше и след това се пусна право надолу да сграбчи металния стълб и да се

залюлее около него, забавяйки падането му. Той го пусна и падна леко на земята.

Демонът, изплашен, започна да бяга, жълтите му очи като ярки бижута; Алек имаше

време само да помисли това, че ако той беше Джейс, би имал да каже нещо умно, преди

да грабне серафимовото острие от колана си и да го прокара през демона. Със прашно

потръпване демона изчезна, силата от напускането му на това измерение пръсна Алек

със ситен дъжд от пепел.

- Алек? - Магнус се бе втренчел в него. Той бе отпратил останалите демони Иблис и

площада беше празен, но само за тях двамата. - Ти... ти току-що живота ми ли спаси?

Алек знаеше, че би трябвало да каже нещо като "Разбира се, защото аз съм Ловец на

сенки и това е, което правим" или "Това ми е работата". Джейс би казал нещо такова.

Джейс винаги знаеше правилното нещо да каже. Но думите, които всъщност излязоха

от устата на Алек бяха доста различни - и звучаха капризно дори и в неговите уши.

- Така и не ми се обади - каза той. - Звънях ти се толкова много пъти и ти така и не ми

се обади в отговор!

Магнус погледна Алек, сякаш си бе изгубил ума.

- Градът ти е атакуван - заяви той. - Пазачите се развалиха и улиците са пълни с

демони. А ти искаш да знаеш, защо не ти се обадих?

Алек постави челюстта си в крайно упорита линия.

- Искам да знам, защо не ми се обади обратно?

Магнус хвърли ръцете си нагоре във въздуха в жест на пълно вбесяване. Алек забеляза

с интерес, когато го направи, че няколко искри избягаха от върховете на пръстите му

като светулки, бягащи от буркан.

- Ти си идиот.

- За това ли не ми се обади? Защото съм идиот?

- Не. - Магнус закрачи към него. - Не ти се обадих, защото се уморих от твоето искане

да съм наоколо, когато се нуждаеш от нещо. Уморих се от това, да те гледам влюбен в

някой друг - някой, който – съвсем случайно - никога няма да те обикне в отговор. Не и

по начина, по-който аз.

- Ти ме обичаш?

- Ти, глупав нефилим - каза търпеливо Магнус. - Защо иначе ще съм тук? Защо иначе

бих прекарал последните няколко седмици, кърпейки слабоумните ти приятели всеки

път, когато се наранят? И да те изваждам от всяка абсурдна ситуация, в която

попаднеш? Да не споменаваме помощта, с която победихте в битката срещу Валънтайн.

И всичко напълно безплатно!

- Не съм погледнал на нещата по този начин - призна Алек.

- Разбира се, че не. Ти никога не гледаш по никакъв начин. - Котешките очи на Магнус

блестяха с гняв. - На седемстотин години съм, Александър. Знам, кога нещо няма да

проработи. Ти няма дори да признаеш на родителите си, че съществувам.

Алек зяпна към него.

- Ти си на седемстотин години?

- Ами, - призна Магнус - осемстотин. Но не изглеждам на толкова. Както и да е,

изпускаш смисъла. Смисълът е...

Но Алек никога не разбра какъв бе смисъла, защото в този момент още дузина демони

Иблис се изсипаха на площада. Усети челюстта си да пада.

- По дяволите. - Магнус проследи погледа му. Демоните вече се развяваха в полукръг

около тях, жълтите им очи нажежени.

- Добър начин да смениш темата, Лайтууд.

- Ето какво ще ти кажа. - Алек посегна за второто серафимово острие. - Оживеем ли

след това ти обещавам, че ще те представя на цялото си семейство!

Магнус вдигна ръцете си, пръстите му блестяха с различни небесни пламъци. Те

осветиха усмивката му с пламтяща синя светлина.

- Сделка е!

ГЛАВА 11

ЦЯЛОТО АДСКО ВОЙНСТВО ПРЕВЕДЕНО ОТ PAJU4ETO

- Валънтайн! – промълви Джейс. Лицето му бе пребледняло, докато се взираше надолу

към града. През пластовете дим, Клари почти видя проблясъка на лабиринта от тесни

градски улички, отрупани с бягащи фигурки - дребни черни мравки, отчаяно мятащи се

насам-натам – но когато погледна натам отново, там нямаше нищо; нищо, освен

плътните облаци черна пара и смрадта на огън и дим.

- Мислиш, че Валънтайн е отговорен за това? – пушекът изгаряше гърлото на Клари. –

Прилича на пожар. Може би се е самозапалил...

- Северната порта е отворена. – Джейс посочи към нещо, което Клари едва виждаше,

предвид разстоянието и дима, който изкривяваше възприятията. – Никога не я оставят

отворена. А демонските кули са изгубили светлината си. Преградите трябва да са

свалени. – Той изтегли едно серафимово острие от колана си, като го стисна толкова

силно, че кокалчетата му добиха цвета на слонова кост. – Трябва да отида там!

Възел от ужас стегна гърлото на Клари:

- Саймън...

- Трябва да са го евакуирали от Гарда. Не се безпокой, Клари! Той вероятно се чувства

по-добре от повечето там долу. Демоните едва ли ще го закачат. Имат навика да не

притесняват долноземци.

- Съжалявам, - прошепна Клари. – Семейство Лайтууд...Алек...Изабел...

- Джахоел! – извика Джейк и серафимовото острие се възпламени – ярко като дневна

светлина – в превързаната му лява ръка. – Клари, искам да останеш тук. Ще се върна за

теб. – Гневът, който бе присъствал в очите му, откакто бяха напуснали имението, беше

изчезнал. Той бе отново войник – изцяло.

Тя поклати глава:

- Не! Искам да дойда с теб.

- Клари... – той се прекъсна насред изречението и застина, безмълвен. Миг по-късно

Клари го чу също – тежко, ритмично бумтене, а над него се извисяваше звук, който

приличаше на пращенето от огромен огън. На Клари й отне няколко дълги минути да

разпознае звука – да го раздели на отделни парченца, както дадено музикално парче се

отделя на нотите, които го съставят.

- Това е...

- Вълци! – Джейс се взираше покрай нея. Проследявайки погледа му, тя ги видя:

изливаха се като поток от разпростираща се сянка над близкия хълм, а тук-таме из него

ярко проблясваха свирепи очи. Глутница вълци...не, доста повече от глутница –

сигурно бяха стотици, може би хиляда. Лаенето и воят им бе онова, което бе помислила

за звука от огромен огън; този звук сега се издигаше в нощта, рязък и нетърпелив.

Стомахът на Клари се обърна. Тя познаваше върколаци. Беше се била заедно с тях. Но

тези не бяха като вълците на Люк, не бяха инструктирани да не я нараняват и да се

грижат за нея. Тя се сети за ужасяващата убийствена сила на глутницата на Люк, когато

бъдеше отприщена, и внезапно се уплаши до смърт.

До нея Джейс изпсува – само веднъж, но пък как! Нямаше време да използва друго

оръжие; придърпа я плътно до себе си, като обви свободната си ръка около тялото й, а с

другата вдигна Джахоел високо над главите им. Светлината на острието беше

заслепяваща. Клари прехапа зъбите си...

И вълците бяха върху тях. Сякаш вълна се бе разбила отгоре им – внезапен изблик на

оглушителен шум и бурен повей на вятър, когато първите вълци от глутницата се

откъснаха напред и скочиха... горящи очи и зинали озъбени муцуни...Джейс заби

пръсти в рамото на Клари...

И вълците ги отминаха, разделени на два потока, които течаха на повече от метър

разстояние от двете страни на мястото, където бяха застанали. Клари невярващо

въртеше главата си от една страна на друга, когато два вълка – единият добре охранен и

кафяв, а другият огромен и целият сив – меко се приземиха на земята до тях, спряха за

миг, а после продължиха да тичат, без дори да се обърнат назад. Навсякъде около тях

имаше вълци, но въпреки това нито един не ги докосна. Те препускаха покрай телата

им като поток от сенки, кожусите им отразяваха лунната светлина в откоси от сребърни

отблясъци, така че изглеждаха като непрекъсната река от фигури, гръмовно носеща се

към Джейс и Клари...а след това реката се разделяше покрай тях като поток край камък

насред течението. Двамата ловци на сенки можеха със същия успех да са статуи,

предвид вниманието, което им обръщаха ликантропите, профучаващи покрай тях с очи,

впити в пътя пред краката им.

А после вече ги нямаше. Джейс се обърна да види как последният вълк ги подминава и

се затичва по-бързо, за да настигне другарите си. Тишината се спусна отново; дочуваха

се само много, много слабите звуци от града в далечината.

Джейс пусна Клари, като същевременно сведе Джахоел.

- Добре ли си?

- Какво стана? – прошепна тя. – Тези върколаци...те просто минаха, точно покрай нас,

но...

- Отиват към града. Към Аликанте. – Той извади второ серафимово острие от колана си

и й го подаде. – Ще имаш нужда от това.

- Няма да ме оставиш тук, нали?!

- Няма смисъл. Никъде не е безопасно. Но...- той се поколеба. – Ще бъдеш внимателна,

нали?

- Ще бъда внимателна. – съгласи се тя. – Какво ще правим сега?

Джейс погледна към Аликанте, който гореше под тях.

- Сега ще тичаме.

По принцип изобщо не беше лесно да се поддържа ритъма на Джейс, а сега, когато той

тичаше с всички сили, това бе почти невъзможно. Клари усети, че той всъщност дори

се въздържа, намалявайки скоростта си, за да може тя да се изравни с него, а също и

колко му струваше да го прави.

Пътят се изравни, когато стигна основата на хълма, а после се изви през ивица високи

дървета с гъсти корони, които създаваха илюзията, че се преминава по тунел. Когато

Клари излезе от другата страна, установи, че е застанала пред Северната порта. През

арката видя хаос от дим и избухнали пламъци. Джейс бе застанал на портата и я

чакаше. Държеше Джахоел в едната си ръка и друго серафимово острие в другата, но

дори слятата им светлина се губеше сред много по-силния пламък от горящия зад него

град.

- Пазачите, - задъхано попита тя, когато го достигна – защо не са тук?

- Поне един от тях е сред онези дървета там. – Джейс посочи с брадичка в посоката, от

която бяха дошли. – На парчета. Не, недей да гледаш! – Той погледна надолу. –

Хванала си серафимовото острие неправилно. Дръж го по този начин. – Показа й. – И

трябва да му дадеш име. Касиел би било добре.

- Касиел. – повтори Клари и светлина лумна от острието.

Джейс я погледна сериозно:

- Иска ми се да бях имал време да те обуча на това. Разбира се, по принцип никой

толкова нетрениран като теб не би трябвало да може изобщо да използва острието.

Преди ме изненада, но сега, когато знам стореното от Валънтайн...

На Клари изобщо, ама изобщо не й се говореше за стореното от Валънтайн.

- Или може би просто си се притеснявал, че ако ме бе обучил както трябва, щях да

стана по-добра от теб. – каза му.

Призрак на усмивка заигра по устните му.

- Каквото и да стане, Клари – заяви й, като я гледаше през светлината на Джахоел, -

остани с мен. Разбираш ли ме? – Той задържа погледа й, а очите му настояваха за

обещание.

По някаква неизвестна причина споменът за това как го бе целунала в тревата на

имението на Уейлънд се върна в ума й сега. Изглеждаше на милион години разстояние.

Като нещо, което се бе случило на някой друг.

- Ще остана с теб.

- Добре. – Той се извърна, освобождавайки я. – Да вървим.

Минаха през портата бавно, един до друг. Когато влязоха в града, тя започна да

осъзнава – като че го чуваше за пръв път – звука от кипящата битка: стена, издигната от

човешки писъци и нечовешки вой, звуците от разбиващо се стъкло и пукота на огън.

Накара кръвта да запее в ушите й.

Дворът точно до портата беше празен. Тук-таме по паважа се забелязваха свлечени на

купчинка фигури; Клари се постара да не се вглежда твърде много в тях. Чудеше се

дали наистина можеш да разбереш от разстояние, че някой е мъртъв, без да се

приближаваш да провериш. Мъртвите тела не приличаха на онези в безсъзнание; човек

сякаш можеше да усети, че нещо е отлетяло от тях – някаква основна, жизненоважна

искра, която сега липсваше.

Джейс я накара да побързат с преминаването през двора – Клари не бе сигурна дали не

бе защото не му харесваше откритото необезопасено пространство – и ги поведе по

една от улиците, които тръгваха от там. Имаше още разрушения. Витрините на

магазините бяха строшени, а изложените в тях стоки се изсипваха на улицата. Освен

това във въздуха имаше някакъв мирис...гъстата миризма на гранясал боклук. Клари

познаваше този мирис. Означаваше демони.

- Оттук! – изсъска Джейс. Приведени се запромъкваха по втора, по-тясна улица. На

горния етаж на една от къщите гореше огън, макар като че ли никоя от сградите до нея

не бе засегната. Това напомни по един странен начин на Клари за снимките на Лондон

от времето на и точно след бомбардирането му, когато разрушението бе валяло от

небето като дъжд, който не подбира. Когато погледна нагоре, видя, че крепостта над

града е обвита от фуниевиден стълб черен пушек.

- Гардът!

- Казах ти, че ще евакуират...- Джейс рязко замълча, когато излязоха от тясната уличка

на една доста по-голяма. На нея лежаха няколко тела, част от които бяха съвсем малки.

Деца. Джейс се затича напред, а Клари го последва, макар и по-колебливо. Когато се

приближи, видя, че бяха три – и нито едно от тях, както си помисли с виновно

облекчение, не бе достатъчно голямо, за да е Макс. До тях бе проснат трупът на

възрастен мъж, чиито ръце все още бяха широко разперени, сякаш бе защитавал децата

със собственото си тяло.

Изражението на Джейс замръзна:

- Клари...обърни се. Бавно.

Тя се обърна. Точно зад нея имаше една счупена витрина на магазин. Покритите със

захарна глазура торти в нея, преди вероятно оформени в пирамида, сега бяха разпилени

на земята сред късчета стъкло; а освен тях, на паважа имаше кръв, която се смесваше с

глазурата и се бе разтекла на дълги розовеещи ручейчета. Но не това бе накарало в

гласа на Джейс да зазвъни предупредителната нотка. От прозореца изпълзяваше нещо –

нещо безформено и огромно и тънко. Нещо, оборудвано с двойна редица зъби –

челюст, минаваща по цялата дължина на облото му тяло, което бе измърляно с пудра

захар и счупени стъкла, подобни на някаква странна блестяща глазура.

Демонът лениво пльокна от перваза на паважа и започна да се плъзга към тях. Нещо в

начина, по който се придвижваше – сякаш се стича и сякаш няма кости – накара в

гърлото на Клари да се появи голяма буца. Тя се отдръпна назад, като почти се блъсна в

Джейс.

- Това е демон Бехемот, - обясни той, като се взираше в стичащото се в тяхна посока

нещо. – Те ядат всичко.

- Ядат ли...?

- Хора? О, да. – отговори Джейс. – Мини зад мен.

Тя направи няколко крачки и застана зад него, с очи, приковани в Бехемота. В него

имаше нещо, което я отврати дори повече от онези, с които се бе сблъсквала преди.

Приличаше на сляп плужек със зъби, а и начинът, по който пълзеше, сякаш се

процеждаше по паважа...Но поне не се движеше бързо. Джейс едва ли щеше да се

затрудни да го убие.

Като че бе подтикнат от мисълта й, Джейс се метна напред, а серафимовото му острие

проблесна. То се заби в гърба на Бехемота със звук като от настъпването на презрял

плод. Демонът сякаш се сгърчи, после затрепери и ... възстанови формата си, но

изведнъж беше на няколко метра от мястото, на което бе преди.

Джейс отдръпна Джахоел.

- От това се страхувах. – промърмори. – Само наполовина е материален. Много труден

е за убиване.

- Ами недей, в такъв случай! – Клари подръпна ръкава му. – Поне не се движи бързо.

Давай да изчезваме от тук.

Джейс се остави, макар и неохотно, да го издърпа назад. Обърнаха се да побягнат в

посоката, от която бяха дошли...

И демонът отново се озова точно там – пред тях – блокирайки улицата. Освен това

сякаш беше нараснал, а от него се разнасяше нисък звук, нещо като гневно бръмчене на

насекомо.

- Мисля, че не желае да си тръгнем. – промърмори Джейс.

- Джейс...

Но той вече се бе втурнал към нещото, размахал Джехоел с широко движение, чиято

извита траектория трябваше да завърши с обезглавяването на демона, но нещото просто

потрепери отново и пак се преобразува, този път зад него. Изправи се на задните си

крака, оголвайки разчленения си като на хлебарка корем. Джейс се извъртя и насочи

Джахоел надолу, посичайки съществото през средата. Гъста зеленикава слуз плисна по

острието.

Джейс отстъпи назад, а лицето му се сгърчи от погнуса. Бехемотът все така издаваше

същия бръмчащ звук. От него течеше още от гнусната течност, но нещото дори не

изглеждаше наранено. Продължаваше целенасочено да се движи напред.

- Джейс! – извика Клари. – Острието ти...

Той погледна надолу. Слузта от демона-Бехемот бе покрила цялото острие на Джахоел

и бе замъглила пламъка му. А докато го гледаше, серафимовото острие изсъска и

изгасна, подобно на огън, посипан с пясък. Той пусна оръжието с проклятие, преди

отровната лига да успее да го докосне.

Бехемотът се изправи отново, готов за нападение. Джейс се наведе назад...а после

Клари се хвърли пред него, размахала своето серафимово острие. Промуши създанието

точно под редицата зъби и острието потъна в туловището му с грозен джвакащ звук.

Тя се метна назад, задъхана, а демонът се сгърчи отново. Изглежда, на създанието му

отнемаше известно количество енергия да се преобразува всеки път, когато го

раняваха. Само да успееха да го ранят достатъчно пъти...

Нещо се раздвижи на ръба на периферното зрение на Клари. Сиво-кафява светкавица,

която се движеше много бързо. Вече не бяха сами на улицата. Джейс се извърна с

разширени очи.

- Клари! – изкрещя – Зад теб!

Клари се извъртя, а Касиел проблясна в ръката й, точно когато един вълк се метна пред

нея с оголени в свирепо ръмжене зъби в зеещата паст.

Джейс извика още нещо; Клари не чу какво, но видя дивия поглед в очите му, макар

вече да се бе хвърлила встрани, далеч от траекторията на вълка. Той прелетя покрай нея

с протегнати нокти и извито тяло – и се удари в целта си, Бехемота, когото просна на

земята, преди да го разкъса със зъби.

Демонът изпищя – или поне това, което можеше да мине за писък при него – висок,

пронизителен виещ звук, какъвто издава изпуснатият от балон въздух. Вълкът бе

отгоре му, приковавайки го към земята, с муцуна, заровена дълбоко в слузестата кожа

на съществото. Бехемотът потрепери и се замята в отчаяно усилие да се преобразува и

да излекува раните си, но вълкът не му даде шанс. Ноктите му се забиха дълбоко, а

зъбите му откъсваха цели парчета от подобната му на медуза плът. Вълкът не

обръщаше внимание на фонтана от зелена течност, който се плискаше наоколо му.

Бехемотът се загърчи в последна, отчаяна серия конвулсивни спазми, озъбените му

челюсти тракаха, докато се мяташе и блъскаше...а после вече го нямаше. На мястото му

на паважа остана само противна локва димяща зелена течност.

Вълкът издаде някакъв особен звук – нещо като изпълнено със задоволство грухтене –

и се извърна да огледа Джейс и Клари с очи, превърнати в разтопено сребро под

лунната светлина. Джейс издърпа ново серафимово острие от колана си и го вдигна

нависоко, очертавайки пламтяща линия във въздуха между тях и върколака.

Вълкът изръмжа, а козината по продължението на гръбнака му се надигна.

Клари възпря ръката му:

- Не...недей!

- Но това е върколак, Клари...

- Той уби демона заради нас! На наша страна е! – тя се откопчи от Джейс, преди той да

я хване и се приближи към вълка бавна, с протегнати ръце и изпънати напред празни

длани. Заговори с нисък, спокоен глас:

- Съжалявам. Съжаляваме. Знам, че не желаеш да ни нараниш. – Замълча с все още

протегнати напред ръце, а вълкът се взираше в нея с празни очи. – Кой си...кой си ти? –

попита го. Метна поглед през рамо към Джейс и се намръщи. – Би ли разкарал това

нещо, ако обичаш?

Джейс изглеждаше сякаш се кани да й каже – и то доста грубо – че не прибираш така

лековато серафимовото си острие, което е пламнало от присъствието на заплаха, но

преди да успее да промълви и дума, вълкът изръмжа ниско още веднъж и започна да се

изправя. Краката му се издължиха, гръбнакът му се изпъна, челюстта му се прибра. А

след няколко секунди пред тях застана едно момиче – момиче, облечено в бяла

свободна рокличка, покрита с петна, чиято коса се къдреше в множество дребни

вълнички. По врата й минаваше белег.

- „Кой си?‖ – с отвращения я изимитира момичето. – Не мога да повярвам, че не ме

разпозна! Не е като всички вълци да сме еднакви. Уф, че сте...хора!

Клари изпусна въздишка на облекчение.

- Мая!

- Аз съм, да. Спасявам ви задниците – както обикновено. – Тя се ухили. Беше цялата

оплескана с кръв и телесни течности – петната не бяха личали по вълчата й козина, но

сега черните и червени ивици стряскащо изпъкваха върху кафеникавата й кожа. Тя

постави ръка на стомаха си. – И то грандиозно, между другото. Не мога да повярвам, че

сдъвках толкова демонско! Надявам се, че не съм алергична.

- Какво правиш тук? – настоя да узнае Клари. – Имам предвид, не че не сме доволни да

те видим, но...

- Не знаеш ли? – Мая погледна от Джейс към Клари, удивена. – Люк ни доведе.

- Люк?! – Клари я зяпна. – Люк е тук?

Мая кимна.

- Влезе във връзка с бившата си глутница, както и с още няколко, всъщност с всички, за

които успял да се сети, и ни каза на всичките, че трябва да дойдем в Идрис. Летяхме до

границата и от там пътувахме пеша. Някои от останалите глутници използваха

Портали, за да се доберат до гората и ни посрещнаха там. Люк каза, че нефилимите ще

имат нужда от помощта ни...- Гласът й заглъхна. – Наистина ли не знаехте за това?

- Не, - отвърна Джейс – а се съмнявам, че и Клейвът знае. Те не приритват особено да

получават помощ от долноземци.

Мая се изпъна, а очите й пламнаха от гняв.

- Ако не бяхме ние, всички щяхте да бъдете изколени. Когато стигнахме до града, тук

нямаше никой, който да го защитава...

- Недей! – Клари стрелна с гневен поглед Джейс. – Аз съм ти наистина много, много

благодарна за това, че ни спаси, Мая, а също и Джейс, макар че той е твърде голям инат

– по-скоро би си забол серафимовото острие в окото, отколкото да си признае. И не

казвай, че се надяваш да го направи, – припряно добави, като видя изражението върху

лицето на другото момиче – защото това определено няма да помогне. Точно сега

трябва да се доберем до къщата на семейство Лайтууд, а после трябва да открия Люк...

- Семейство Лайтууд? Мисля, че те са в Залата на съглашенията. На това място сме

отвели всички. Поне Алек със сигурност го видях там, - заяви Мая – както и онзи

магьосник, оня, със стърчащата коса. Магнус.

- Щом Алек е там, там трябва да са и останалите. – Облекчението, разляло се по лицето

на Джейс накара Клари да поиска да сложи ръка на рамото му. Не го направи. – Умно е

да съберете всички в Залата; тя е защитена със силни бариери. – Той плъзна

проблясващото серафимово острие обратно в колана си. – Хайде. Да вървим.

Клари разпозна вътрешността на Залата на съглашенията в момента, в който пристъпи в

нея. Това бе същото място, което бе сънувала и където бе танцувала първо със Саймън,

а после и с Джейс.

Това бе мястото, където се опитвах да се изпратя, когато преминах през Портала,

помисли си, докато оглеждаше белите стени и високия стъклен таван, през който

съзираше нощното небе. Помещението, макар и огромно, изглеждаше някак по-малко и

неприветливо, отколкото бе в съня й. Фонтанът с русалката все така бе в центъра на

стаята и от него бликаше вода, но беше потъмнял и загубил блясъка си, а стъпалата,

които водеха към него, бяха покрити с хора, много от които превързани. Цялото място

бе пълно с ловци на сенки, хора тичаха напред-назад, като понякога спираха, за да

погледнат отблизо лицата на други преминаващи, като че се надяваха да открият свой

приятел или роднина. Подът беше изцапан с мръсотия и прахоляк, които се смесваха с

петна от кал и кръв.

Онова, което порази Клари повече от всичко, бе тишината. Ако това бяха последиците

от някакво бедствие в човешкия свят, сега навсякъде щеше да има пищящи, търчащи,

викащи и надвикващи се хора. Вместо това тази зала бе почти безшумна. Хората седяха

безмълвно, някои бяха заровили глави в ръцете си, а някои просто се взираха в

пространството. Децата се гушеха плътно до родителите си, но нито едно от тях не

плачеше.

Забеляза и още нещо, докато си проправяше път през стаята, с Джейс и Мая от двете й

страни. Една група мърляви хора бе образувала парцалив кръг около фонтана. Бяха

застанали някакси раздалечени от останалата тълпа, а когато Мая ги видя и се усмихна,

Клари осъзна защо.

- Глутницата ми! – възкликна Мая и се втурна към тях, спирайки единствено за да

погледне към Клари за миг. – Сигурна съм, че и Люк е някъде наоколо. – подвикна й и

изчезна в групичката, която се затвори около нея. Клари се зачуди за миг какво би се

случило, ако бе последвала момичето-върколак в кръга. Дали щяха да я приветстват

като приятелка на Люк, или да са подозрителни – просто още един ловец на сенки?

- Недей. – нареди й Джейс, сякаш бе прочел мислите й. – Това не е добра...

Но Клари така и не разбра какво точно не е, защото се чу вик „Джейс!‖ и се появи Алек,

останал без дъх от разблъскването на тълпата по пътя му, за да се добере до тях.

Тъмната му коса бе разчорлена, а по дрехите му имаше кръв, но очите му блестяха със

смесица от облекчение и гняв. Той сграбчи Джейс за реверите на якето му.

– Какво стана?!

Джейс изглеждаше оскърбен:

- Какво е станало с мен ли?

Алек го разтърси, при това съвсем не леко:

- Каза, че излизаш на разходка. Каква е тази разходка, която продължава шест часа?

- Дълга например? – предложи Джейс.

- Мога да те убия. – изкоментира Алек, пускайки якето му. – Сериозно го обмислям.

- Това някакси би обезсмислило нещата, не смяташ ли? – запита го Джейс. Огледа се

наоколо. – Къде са всички? Изабел и...

- Изабел и Макс останаха в къщата на семейство Пенхалоу, заедно със Себастиан. –

отговори му Алек. – Мама и татко отидоха да ги приберат. А Алайн е тук, заедно с

родителите си, но не е особено разговорлива. Преживяла е особено неприятен сблъсък

с един демон-Резкор, долу при каналите. Но Изи я спасила.

- А Саймън? – напрегнато запита Клари. – Виждал ли си Саймън? Би трябвало да е

дошъл с останалите от Гарда.

Алек поклати глава:

- Не, не съм...но не съм виждал също и Инквизитора, нито пък Консула. Може би са

спрели някъде, или пък... – той замълча, когато из залата се понесе мърморене; Клари

видя групичката ликантропи да надигат глави – застанаха нащрек като ловджийски

кучета, надушили плячка. Тя се обърна...

И съзря Люк, уморен и покрит с кръв, да влиза през двойната врата на Залата.

Затича се към него. Бе забравила колко разстроена бе, когато той си тръгна, а също и

колко ядосан бе той, че ги е довела тук, бе забравила всичко освен това колко е доволна

да го види. За миг той изглеждаше изненадан, когато тя се метна към него. А после се

усмихна и протегна ръце, вдигна я и я прегърна точно по начина, по който го правеше,

когато тя бе съвсем малка. Миришеше на кръв, вълнен плат, дим – и за миг тя затвори

очи, мислейки си за начина, по който Алек се бе вкопчил в Джейс в момента, в който го

бе видял в Залата, защото това бе нещото, което правиш, когато си бил разтревожен за

семейството си – сграбчваш ги и ги държиш и им казваш колко са те вбесили, и всичко

е наред, защото – независимо колко ядосан си – те все още ти принадлежат. А онова,

което бе казала на Валънтайн, бе истина. Люк бе нейното семейство.

Той я постави обратно на краката й, като леко потрепери, докато го правеше.

- Внимателно, - каза й – един демон-Гърбушко ме цапна в рамото при моста

Мериуедър. – Постави ръце на раменете й, изучавайки лицето й. – Но ти си добре,

нали?

- Ах, и това ако не е затрогваща сцена! – произнесе един студен глас. – Нали?

Клари се извърна с ръката на Люк все още върху рамото си. Зад тях бе застанал висок

мъж в синя мантия, която се виеше около краката му, докато той се приближаваше към

тях. Лицето му под качулката на робата бе лице на издялана от камък статуя: високи

скули, орлови черти, очи с тежки клепачи.

- Лушън, - продължи той, без да поглежда към Клари. – Трябваше да очаквам, че ти

стоиш зад това...това нахлуване.

- Нахлуване?! – отекна гласът на Люк и изведнъж глутницата му ликантропи го бе

заобиколила. Бяха се придвижили толкова бързо и безшумно, че сякаш се бяха появили

от нищото. – Не ние нахлухме в града ви, Консуле. Направи го Валънтайн. Ние просто

се опитвахме да помогнем.

- Клейвът няма нужда от помощ! – отсече Консулът. – Не и от такива като вас.

Нарушавате закона дори само с факта, че сте влезли в Града от стъкло, с или без

защитни бариери. Би трябвало да си наясно с това!

- Мисля, че е пределно ясно, че Клейвът се нуждае от помощ. Ако не бяхме дошли,

когато го направихме, много повече от вас щяха да умрат! – Люк огледа стаята;

няколко групички ловци на сенки се бяха придвижили към тях, за да разберат какво

става. Някои от тях срещаха погледа на Люк с вдигната глава; други свеждаха очи

засрамени. Но никой от тях, забеляза Клари, внезапно удивена, не изглеждаше ядосан.

– Направих го, за да докажа нещо, Малачи.

Гласът на Малачи бе все така леден.

- И какво ще да е това нещо?

- Че се нуждаете от нас. – отвърна Люк. – За да победите Валънтайн, вие се нуждаете от

помощта ни. И не само от тази на ликантропите; от помощта на всички долноземци.

- Че какво биха могли да направят долноземците срещу Валънтайн? – поинтересува се

надменно Малачи. – Лушън, би трябвало да си наясно с това. Някога бе един от нас.

Винаги сме заставали самотни пред опасността и сме охранявали света от злото. Ние

ще срещнем силата на Валънтайн със собствената си сила. Долноземците ще направят

най-добре, ако не ни се пречкат. Ние сме нефилими; сами водим битките си.

- Това не е съвсем точно, нали така? – измърка един кадифен глас. Магнус Бейн,

загърнат в дълго проблясващо палто, с множество халки, висящи от ушите му и

дяволито изражение, се бе намесил. Клари нямаше никаква идея откъде се бе появил. –

Използвали сте помощта на магьосници в не един случай в миналото, като при това сте

плащали богато за услугата.

Малачи се намръщи.

- Не си спомням Клейвът да те е канил в Града от стъкло, Магнус Бейн.

- И не са. – отвърна Магнус. – Бариерите ви ги няма.

- Така ли? – гласът на Консула беше просмукан от сарказъм. – Не бях забелязал.

Магнус изглеждаше загрижен.

- Това е ужасно! Някой трябваше да Ви каже. – Той погледна към Люк. – Кажи му, че

защитните бариери не действат.

Люк, изглежда, започваше да се дразни:

- За бога, Малачи, долноземците са силни; освен това сме многобройни. Казах ти, че

можем да помогнем!

Гласът на Консула се повиши:

- А аз ти казах, че нямаме нужда и не искаме помощта ви!

- Магнус, - Клари тихо се плъзна към него и прошепна. Беше се събрала малка тълпа,

която наблюдаваше спора на Люк и Консула; тя беше напълно сигурна, че никой не й

обръща внимание. – ела да поговорим. Докато те са твърде заети да се разправят, за да

ни забележат.

Магнус й метна бърз въпросителен поглед, кимна и я повлече настрани, проправяйки

си път през тълпата, сякаш бе отварачка за консерви.

Като че никой от събралите се ловци на сенки, нито пък върколаците, нямаха желание

да препречват пътя на висок над 1.80 магьосник с котешки очи и маниакална усмивка.

Той я избута в един ъгъл.

- Какво има?

- Взех книгата. – Клари я извади от джоба на вече раздърпаното си и изцапано палто,

оставяйки петна от пръстите си по снежнобялата корица. – Отидох до имението на

Валънтайн. Беше в библиотеката, както каза. И... – Тя млъкна, мислейки за затворения

там ангел. – Няма значение. – Подаде му Бялата книга. – Ето. Вземи я.

Магнус грабна книгата от ръцете й с дългите си пръсти. Пробяга по страниците й, а

очите му се разшириха.

- Това е дори по-добро, отколкото съм чувал, че е! – заяви ликуващо. – Нямам търпение

да се захвана с тези заклинания!

- Магнус! – острият глас на Клари го свали обратно на земята. – Първо майка ми. Ти

обеща!

- И ще спазя обещанието си. – Магьосникът кимна сериозно, но в очите му имаше

нещо, нещо, което караше Клари да не му вярва напълно.

- Има и още нещо. – Добави тя, като мислеше за Саймън. – Преди да тръгнеш...

- Клари! – произнесе един задъхан глас над рамото й. Тя се извърна, изненадана да види

Себастиан, който бе застанал до нея. Той бе в облекло на ловец на сенки и някакси то

му подхождаше, помисли си тя, сякаш бе роден да го носи. Докато всички останали

изглеждаха покрити с кървави петна и разчорлени, по него нямаше и следа...като

изключим две резки на бузата му, сякаш нещо бе издрало с ноктестата си ръка лицето

му. – Безпокоях се за теб. Отидох до къщата на Аматис по пътя за насам, но теб те

нямаше и тя каза, че не те е виждала...

- Добре съм. – Клари премести погледа си от Себастиан към Магнус, който все още

притискаше Бялата книга до гърдите си. Извитите вежди на Себастиан се повдигнаха. –

Ти...Лицето ти? – Тя се протегне да докосне нараняванията му. От драскотините все

още се процеждаше кръв.

Себастиан сви рамене и нежно отстрани ръката й.

- Един женски демон ме нападна близо до къщата на Пенхалоу. Но съм добре, де. Какво

става?

- Нищо. Точно разговарях са Ма...Рагнор. – бързо се поправи Клари, осъзнавайки с

внезапен ужас, че Себастиан няма представа кой в действителност е Магнус.

- Марагнор? – Веждите на Себастиан се извиха. – А-ха. Добре. – Той любопитно

погледна към Бялата книга. На Клари й се прииска Магнус да я прибере някъде – като я

държеше по този начин, позлатените й букви се виждаха съвсем ясно. – Какво е това?

Магнус се вгледа в него внимателно за миг, а котешките му очи издаваха, че обмисля

нещо.

- Книга със заклинания. – каза накрая. – Нищо, което би представлявало интерес за

един ловец на сенки.

- Всъщност, леля ми събира такива книги. Може ли да я погледна? – Себастиан

протегна ръката си, но преди Магнус да може да му откаже, Клари чу, че някой я вика и

Джейс и Алек се появиха, като очевидно нито един от двамата не бе особено доволен

да види Себастиан.

- Мисля, че ти казах да стоиш при Макс и Изабел! – извика му Алек. – Сами ли ги

остави?!

Бавно очите на Себастиан се преместиха от Магнус върху Алек.

- Родителите ви се прибраха, точно както ти каза. – Гласът му беше студен. – Изпратиха

ме напред да ти съобщя, че са добре, а също и Изи и Макс. Идват насам.

- Ами, - каза Джейс с натежал от сарказъм глас – благодарим ти, че ни предаде

новините в секундата, в която си се появил тук.

- Не ви видях в секундата, в която дойдох. – отвърна му Себастиан. – Видях Клари.

- Защото си я търсил!

- Защото трябваше да поговоря с нея. Насаме. – Той срещна очите на Клари отново, а

настоятелността в неговите я накара да застине. Искаше й се да му каже да не я гледа

така, когато Джейс е там, но това би прозвучало безсмислено и дори откачено, а освен

това, може би той наистина имаше нещо важно да й каже. – Клари?

Тя кимна.

- Добре. Само за минутка. – каза му и видя как изражението на Джейс се променя: той

не се намръщи, но лицето му изведнъж стана страшно спокойно и безизразно. – Ей-сега

се връщам. – добави, но Джейс не я гледаше. Гледаше към Себастиан.

Себастиан я хвана за китката и я задърпа встрани от останалите, към най-гъстата част

от тълпата. Тя погледна през рамо. Всички я гледаха, дори Магнус. Тя го видя да

поклаща глава – само веднъж и много леко.

Заби петите си в пода.

- Себастиан, спри. Какво има? Какво искаш да ми кажеш?

Той обърна лицето си към нея, като все още държеше китката й.

- Мислех да излезем навън. – каза й. – Да поговорим насаме...

- Не. Искам да остана тук. – отвърна му и чу гласа си леко да потреперва, като че не бе

съвсем сигурна. Само че беше напълно сигурна. Тя издърпа ръката си от хватката му. –

Какво става с теб?

- Тази книга, - каза й той – която държеше Фел – Бялата книга – знаеш ли откъде я е

взел?

- За това ли искаше да говорим?

- Това е изключително могъща магьосническа книга. – обясни й Себастиан. – А също

така е книга, която...ами която доста хора търсят от доста време.

Тя си пое дъх, ядосана.

- Виж какво, Себастиан, - заяви. – Това не е Рагнор Фел. Това е Магнус Бейн.

- Това е Магнус Бейн? – Себастиан рязко се извъртя и се втренчи в него, преди да се

обърне към Клари с обвинително изражение на очите. – И ти си го знаела през цялото

време, нали? Ти познаваш Бейн!

- Да и съжалявам. Но той не искаше да ти казвам. И освен това е единственият, който

може да ми помогне да спася майка си. Затова му дадох Бялата книга. В нея има

заклинание, което може би ще й помогне.

Нещо проблесна в очите на Себастиан, и Клари бе разтърсена от същото чувство, което

имаше, когато я бе целунал: внезапно пронизително усещане за нещо погрешно, като че

бе направила крачка напред с очакването да стъпи на твърда земя, а вместо това бе

пропаднала в празно пространство. Ръката му се стрелна и сграбчи китката й.

- Дала си книгата – Бялата книга – на един магьосник? На някакъв мръсен долноземец?!

Клари застина.

- Не мога да повярвам, че каза това! – тя погледна надолу към мястото, където ръката

на Себастиан бе сключена около китката й. – Магнус е мой приятел.

Себастиан отпусна хватката си, макар и съвсем леко.

- Съжалявам. – промълви. – Не трябваше да го казвам. Само че...ами просто – колко

добре познаваш Магнус Бейн?

- По-добре, отколкото познавам теб. – студено му отвърна Клари. Погледна назад, към

мястото, където бе оставила Магнус с Джейс и Алек ... и внезапно се стресна. Джейс и

Алек стояха сами, гледайки към нея и Себастиан. Усещаше неодобрението на Джейс,

което струеше като от открита печка.

Себастиан проследи погледа й, а очите му потъмняха.

- Достатъчно добре, за да знаеш къде е отишъл с книгата ти?

- Книгата не е моя. Дадох му я! – сопна се Клари, но в стомаха й се завъртя някакво

неприятно студено усещане, когато се сети за онзи особен сенчест поглед в очите на

Магнус. – И също така изобщо не виждам на теб какво ти влиза в работата! Виж какво,

оценявам, че ми предложи да помогнеш да открия Рагнор Фел вчера, но започваш

наистина да ме стряскаш. Връщам се при приятелите си.

Тя започна да се обръща, но той се придвижи да й попречи.

- Съжалявам. Не трябваше да казвам онова, което казах. Просто...има други неща тук,

за които не знаеш.

- Ами кажи ми!

- Ела навън с мен. Ще ти кажа всичко. – Тонът му беше нетърпелив и обезпокоен. –

Клари, моля те!

Тя поклати главата си:

- Трябва да остана тук. Трябва да изчакам Саймън. – Това беше отчасти вярно, а

отчасти само извинение. – Алек ми каза, че ще доведат затворниците тук...

Себастиан клатеше главата си:

- Нима никой не ти каза, Клари? Оставиха затворниците там. Чух Малачи да го казва.

Градът беше атакуван и евакуираха Гарда, но не изведоха затворниците. Малачи каза,

че те и двамата така или иначе са съюзници на Валънтайн. Че няма начин да ги пуснат

– би било твърде рисковано.

Главата на Клари изведнъж сякаш се изпълни с мъгла; тя се почувства замаяна и леко й

прилоша:

- Това не може да е вярно!

- Вярно е. – заяви Себастиан. – Кълна се! – Хватката му върху китката на Клари се

затегна отново и тя се олюля на краката си. – Мога да те заведа там. Горе в Гарда. Ще

ти помогна да го изкараш. Но трябва да ми обещаеш, че...

- Не трябва да ти обещава нищо. – това беше Джейс. – Пусни я, Себастиан!

Себастиан, стреснат, отпусна хватката си. Клари издърпа ръката си, обърна се и видя

Джейс и Алек, и двамата намръщени. Ръката на Джейс леко почиваше върху дръжката

на серафимовото острие на кръста му.

- Клари може да прави каквото поиска. – заяви Себастиан. Той не се мръщеше, но на

лицето му имаше някакво странно, втренчено изражение, което бе дори по-лошо. – А

точно сега иска да дойде с мен да спаси приятеля си. Приятеля, който е в затвора заради

вас!

При тези думи Алек пребледня, но Джейс само поклати глава.

- Не те харесвам. - замислено каза – Знам, че всички други те харесват, Себастиан, но аз

не те харесвам. Може би се дължи на това, че толкова се стараеш да накараш хората да

те харесат. А може би просто аз съм си такъв, гадно копеле, което прави всичко

наобратно. Но не те харесвам и не харесвам начина, по който беше сграбчил сестра ми.

Ако тя иска да отиде в Гарда и да потърси Саймън, добре. Ще отиде с нас. Не с теб.

Втренченият поглед на Себастиан не се промени.

- Смятам, че изборът трябва да е неин. – каза. – Не си ли съгласен?

И двамата погледнаха към Клари. Тя пък гледаше покрай тях, към Люк, който още

спореше с Малачи.

- Искам да отида с брат си. – заяви.

Нещо проблесна в очите на Себастиан – нещо, което се появи и изчезна толкова бързо,

че тя не можа да го разпознае, макар да почувства студ в основата на врата си, сякаш

някаква ледена ръка я бе докоснала там.

- Разбира се, че това искаш. – каза той и отстъпи настрани.

Алек бе този, който се раздвижи първи, като избута Джейс пред себе си, за да го накара

да върви. Бяха изминали половината разстояние до вратата, когато тя осъзна, че китката

я боли – пареше така, сякаш бе изгорена. Когато погледна надолу, очакваше да види

белег на мястото, където я бе стискал Себастиан, но там нямаше нищо. Само едно

кърваво петно на ръкава й бе останало, когато бе докоснала драскотината на лицето му.

Като се намръщи на китката, която още я пареше, тя свали надолу ръкава си и забърза

да догони останалите.

ГЛАВА 12

DE PROFUNDIS

ПРЕВЕДЕНО ОТ LOLLIPOPCHE

Ръцете на Саймън бяха черни от кръв.

Той се опита да изтръгне решетките на прозореца и килията, но докосването до някоя

от тях за прекалено дълго оставяше кървящи линии по дланите му. Накрая той рухна,

пъшкайки, на пода и се вгледа вдървено в ръцете си, докато раните бързо заздравяваха,

пораженията се затваряха и черната кожа се белеше като видео на бързо превъртане.

От другата страна на стената на килията Самюел се молеше.

- Ако, когато злото ни застигне - било то меч, присъда, чума или глад, заставаме ние

пред тази къща, и търсим твоето присъствие и в своята злочестина пред тебе плачем и

се молим с надеждата, че ще помогнеш ти…

Саймън не можеше да се моли. Беше опитвал преди, но името на Бог изгаряше устата

му и го задушаваше. Той се чудеше защо може само да си помисли думите, но не и да

ги каже. И как можеше да седи навън по пладне без да умре, а да не може да изрече

последната си молитва.

Пушек беше започнал да се носи надолу по коридора като целеустремен призрак.

Можеше да помирише горенето и да чуе пращенето на разпространяващ се

безконтролно огън, но се чувстваше странно отделен, далеч от всичко. Беше странно да

станеш вампир, да ти бъде предоставено нещо, което можеш да наречеш единствено

безкраен живот, и после да някак да умреш на шестнайсет.

- Саймън! – гласът беше слаб, но той го долови над пукота и пращенето на нарастващи

пламъци. Пушекът в коридора предвещаваше горещина; горещината беше тук сега.

Непосредствено близо до него като задушаваща стена. – Саймън!

Гласът беше на Клари. Би го разпознал навсякъде. Чудеше се дали умът му просто не го

извикваше във въображението му, усещането, че нещо, което той най-много е обичал

през живота си, ще го пренесе през смъртта.

- Саймън, ти, глупав идиот! Тук съм! На прозореца!

Той скочи на краката си. Съмняваше се, че умът му би извикал това във въображението

му. През сгъстяващия се пушек той видя нещо бяло да мърда от другата страна на

решетките. Когато се приближи, белите предмети се превърнаха в ръце, вкопчени в

решетките. Той скочи на леглото и изкрещя над звука от пожара.

- Клари?

- О, слава богу. – една от ръцете се протегна и го стисна за рамото. – Ще те измъкнем

от тук.

- Как? – поиска да узнае Саймън, не без основание, но се чу звук от боричкане и ръцете

на Клари изчезнаха, заменени секунда по-късно то друга двойка ръце. Тези бяха по-

големи, безспорно мъжки, с изпъкнали кокалчета и тънки пръсти на пианист.

- Изчакай. – гласът на Джейс беше спокоен и уверен, сякаш просто си бъбреха на парти,

а не през решетките на бързо горящ подземен затвор. – Може би би искал да отстъпиш

назад.

Стреснат до подчинение, Саймън се отдръпна. Ръцете на Джейс се затегнаха около

решетките, кокалчетата му побеляваха обезпокоително. Чу се стенещо изпукване и

квадратът от решетки се измъкна свободно от камъка, който го държеше и издрънча на

земята до леглото. Каменен прах заваля надолу в задушаващ бял облак.

Лицето на Джейс се появи на празния квадратен прозорец.

- Саймън. ХАЙДЕ! – той се наведе надолу. Саймън се претегна и хвана ръцете на

Джейс Усети как го влачат нагоре, а после се държеше за ръба на прозореца и се

повдигна през тесния прозорец като змия виеща се през тунел. Секунда по-късно се

беше проснал на влажната трева, вгледан в кръга от разтревожени лица над себе си.

Джейс, Клари и Алек. Всички те го гледаха загрижено.

- Приличаш на боклук, вампире. – каза Джейс – Какво се е случило с ръцете ти?

Саймън се изправи до седнало положение. Раните на ръцете му бяха заздравели, но все

още бяха черни там, където беше докосвал решетките на килията. Преди да успее да

отговори, Клари го сграбчи във внезапна задушаваща прегръдка.

- Саймън. – прошепна тя. – Не мога да повярвам. Дори не знаех, че си тук. До миналата

вечер мислех, че си в Ню Йорк…

- Дам, е, - каза Саймън. – аз също не знаех, че си тук. – той погледна към Джейс над

рамото му. – Всъщност, беше ми уточнено, че не си.

- Никога не съм казвал това. – отбеляза Джейс. – Просто не те поправих, когато ти,

нали знаеш, беше в грешка. Както и да е, току що те спасих от това да бъдеш изгорен

до смърт, така че предполагам нямаш право да ми бъдеш ядосан.

Изгорен до смърт. Саймън се отдръпна от Клари и се огледа наоколо. Намираха се в

квадратна градина, оградена от две страни от стените на крепост, а от другите две

страни от гъсто израснали дървета. Дърветата оредяваха, където чакълеста пътека

водеше надолу по хълма към града – беше осеяна с факли вещерска светлина, но само

няколко горяха, светлината им беше слаба и непостоянна. Той погледна нагоре към

Гарда. Видян от този ъгъл, едва можеше да кажеш, че има пожар – черен пушек

оцветяваше небето отгоре и светлината в няколко прозореца изглеждаше нереално

ярка, но каменните стени криеха тайните си добре.

- Самюел. – каза той. – Трябва да изкараме Самюел.

Клари изглеждаше объркана.

- Кой?

- Не бях единствения човек долу. Самюел – той беше в съседната килия.

- Купчината парцали, която видях през прозореца? – отвърна Джейс.

- Да. Малко е странен, но е добър човек. Не може да го оставим там долу. – Саймън се

изправи на крака. – Самюел? Самюел!

Нямаше отговор. Саймън изтича до ниския, преграден прозорец, точно до този, през

който преди малко бе пропълзял. През решетките той можеше да види само въртящ се

пушек.

- Самюел! Там ли си?

Нещо помръдна вътре в пушека – нещо прегърбено и тъмно. Гласът на Самюел,

загрубял от дима, се извиси дрезгаво.

- Остави ме на мира! Махай се!

- Самюел! Ще умреш там долу. – Саймън дръпна силно решетките. Нищо не се случи.

- Не! Остави ме на мира! Искам да остана!

Саймън погледна отчаяно наоколо и видя Джейс до себе си.

- Отдръпни се. – каза Джейс и когато Саймън се отдръпна настрани, той ритна с обутия

си в ботуш крак. Кракът се свърза с решетките, които се измъкнаха почти без усилие от

дупките си и се строполиха в килията на Самюел. Самюел издаде дрезгав вик.

- Самюел! Добре ли си? – видението за Самюел, размазан от падащи решетки се появи

пред очите на Саймън.

Гласът на Самюел се надигна до крясък.

- МАХАЙ СЕ!

Саймън погледна настрани към Джейс.

- Мисля, че наистина го има предвид.

Джейс разклати русата си глава с раздразнение.

- Сприятелил си се с побъркан затворник, а? Не можеше ли просто да броиш тухлите на

килията или да опитомиш плъх като нормалните затворници?

Без да чака за отговор, Джейс легна на земята и пропълзя през прозореца.

- Джейс! – изскимтя Клари и тя и Алек забързаха напред, но Джейс вече беше минал

през прозореца и се спускаше долу в килията. Клари погледна Саймън ядосано.

- Как можа да го оставиш да направи това?

- Е, той не би оставил този човек долу да умре. – каза Алек неочаквано, макар че той

самият изглеждаше леко загрижен. – Тук говорим за Джейс…

Той спря изведнъж, когато две ръце се показаха от пушека. Алек сграбчи едната, а

Саймън другата и заедно изтеглиха Самюел от килията като отпуснат чувал с картофи и

го поставиха на моравата. Секунда по-късно Клари и Саймън държаха ръцете на Джейс

и го дърпаха навън, макар че той беше значително по-малко отпуснат и изпсува, когато

те случайно удариха главата му в ръба. Той се освободи от тях, пропълзя останалата

част от пътя до тревата сам и после и се сгромоляса по гръб.

- Ауч. – каза той, вгледан нагоре в небето. – Мисля, че разтеглих нещо. - той се изправи

до седнало положение и погледна към Самюел. – Той добре ли е?

Самюел седна прегърбен на земята, с ръце върху лицето. Той се полюшваше напред-

назад безшумно.

- Мисля, че нещо не е наред с него. – каза Алек. Той се протегна надолу да докосне

рамото на Самюел. Самюел се дръпна рязко настрани, почти се прекатури.

- Остави ме на мира. – промълви той, гласът му пресекна. – Моля те. Остави ме на

мира, Алек.

Алек замръзна на мястото си.

- Какво каза?

- Каза да го оставиш на мира. – промълви Саймън, но Алек не гледаше към него, дори

не забеляза, че той проговори. Той гледаше към Джейс, който, изведнъж много блед,

беше започнал да се изправя на краката си.

- Самюел. – каза Алек. Тонът му странно рязък. - Махни си ръцете от лицето.

- Не. – Самюел наведе брадичката си надолу, рамената му трепереха. – Не, моля те. Не.

- Алек. – запротестира Саймън. – Не виждаш ли, че не е добре.

Клари хвана Саймън за ръкава.

- Саймън, нещо не е наред.

Очите й бяха върху Джейс – че кога не бяха? – докато той се придвижваше, за да

погледне надолу към свитата фигура на Самюел. Върховете на пръстите на Джейс

кървяха там, където ги беше одраскал в ръба на прозореца и когато той ги раздвижи, за

да махне косата от очите си, те оставиха кървави следи през бузата му. Той изглежда не

забеляза. Очите му бяха широко отворени, устата равна, ядосана линия.

- Ловецо на сенки, - каза той. Гласът му беше смъртоносно ясен. – Покажи ни лицето

си.

Самюел се поколеба, после свали ръцете си. Саймън не беше виждал лицето му преди и

не беше осъзнал колко измършавял е Самюел, или колко стар изглеждаше. Лицето му

беше наполовина покрито от рошава, дебела, сива брада, очите му плуваха в тъмни

кухини, бузите му бяха надраскани с линии. Но въпреки всичко това, той беше все

още… някак… странно познат.

Устните на Алек се помръднаха, но никакъв звук не излезе. Джейс беше този, който

проговори.

- Ходж. – каза той.

- Ходж? – повтори Саймън объркано. – Но не може да бъде. Ходж беше… а Самюел, не

може да бъде…

- Очевидно изглежда това е, което прави Ходж. – каза Алек кисело. – Кара те да

мислиш, че е някой, който не е.

- Но той каза… - започна Саймън. Хватката на Клари се затегна около ръкава му и

думите замряха на устните му. Изражението на лицето на Ходж беше достатъчно. Не

вина, наистина, или ужас, че е разкрит, а по-скоро ужасна вина, трудна за гледане.

- Джейс. – каза Ходж много тихо. – Алек… съжалявам.

Джейс се раздвижи, по начина, по който го правеше, когато се биеше: както слънчевата

светлина пронизва водата. Той застана пред Ходж с изваден нож, острият му връх

сочеше към гърлото на стария му учител. Отразения блясък на пламъка се плъзна по

острието.

- Не искам извиненията ти. Искам причина да не те убия точно сега, точно тук.

- Джейс. – Алек изглеждаше разтревожен. – Джейс, чакай.

Чу се внезапен тътен, когато част от покрива на Гарда избухна в оранжеви пламъци.

Горещина затрептя във въздуха и освети нощта. Клари можеше да види всяко стръкче

трева на земята, всяка линия на слабото, мръсно лице на Ходж.

- Не. – каза Джейс. Празното му изражение, докато се вглеждаше надолу в Ходж,

напомни на Клари за друго подобно лице. Това на Валънтайн. – Знаеше какво ми

причини баща ми, нали? Знаеше всичките му мръсни тайни.

Алек гледаше неразбиращо към Джейс и стария му учител.

- За какво говориш? Какво става?

Лицето на Ходж се набръчка.

- Джонатан…

- Винаги си знаел, но никога не каза нищо. Всички тези години в Института, а ти не

каза нищо.

Устата на Ходж провисна.

- Аз… аз не бях сигурен. – прошепна той. – Когато не си виждал дете, откакто е било

бебе… Не бях сигурен кой си, още по-малко какъв си.

- Джейс? – Алек гледаше от най-добрия си приятел до учителя си, сините му очи бяха

ужасени, но нито един от двамата не обръщаше внимание на нищо освен другия. Ходж

приличаше на човек, заклещен в затягащо се менгеме, ръцете му трепереха от двете му

страни, сякаш от болка, очите му се движеха бързо. Клари си помисли за спретнато

облечения мъж в своята осеяна с книги библиотека, който й предлагаше чай и благ

съвет. Сякаш беше преди сто години.

- Не ти вярвам. – промълви Джейс. – Знаеше, че Валънтайн не беше мъртъв. Той трябва

да ти е казал.

- Той не ми каза нищо. – Ходж се задъха. – Когато Лайтууд ми казаха, че взимат сина

на Майкъл Уайланд, не бях чул и дума от Валънтайн от Въстанието. Мислех, че ме е

забравил. Дори се молех да е мъртъв, но никога не разбрах. И тогава, в нощта преди да

пристигнеш, Хюго дойде с бележка от Валънтайн. ―Момчето е мой син‖ – това беше

всичко, което казваше. – Той дишаше накъсано. – Нямах представа дали мога да му

вярвам. Мислех, че ще разбера… ще разбера, просто като те наблюдавам, но нямаше

нищо, нищо, което да ме увери. И мислех, че това е някакъв номер на Валънтайн, но що

за номер? Какво се опитваше да направи? Ти си нямаше представа, това беше

достатъчно ясно за мен, но целта на Валънтайн...

- Трябваше да ми кажеш кой съм. – промълви Джейс на един дъх, сякаш го бяха

ударили с юмрук. – Можеш да направя нещо по въпроса. Да се самоубия може би.

Ходж вдигна глава и погледна към Джейс през мръсната си рошава коса.

- Не бях сигурен. – повтори той, наполовина на себе си. - И в случаите, когато се чудех

- помислих си, че може би възпитанието би имало по-голямо значение от кръвта...че

може би е възможно да се научиш...

- Да се науча на какво? Да не бъда чудовище? – гласът на Джейс трепереше, но ножът в

ръката му беше стабилен. - Ти би трябвало да знаеш по-добре. Той те превърна в

пълзящ страхливец, нали? И ти не беше безпомощно малко дете, когато той го направи.

Можеше да отвърнеш.

Ходж наведе поглед надолу.

-Опитах да направя най-доброто по силите си. – промълви той, но дори за Клари

думите му звучаха слаби.

- Докато Валънтайн се завърна. – каза Джейс. – тогава направи всичко, което той

поиска, даде ме на него сякаш бях куче, което някога му е принадлежало и те е помолил

да се грижиш за него за известно време…

- И тогава ти си тръгна. – добави Алек. – Остави ни всички. Наистина ли мислеше, че

можеш да се скриеш тук в Аликанте?

- Не дойдох тук, за да се крия. – каза Ходж, гласът, му беше безжизнен. – Дойдох тук,

за да спра Валънтайн.

- Не можеш да очакваш да ти вярваме. – Алек звучеше много ядосано сега. – Винаги си

бил на страната на Валънтайн. Можеше да избереш да му обърнеш гръб.

- Никога не бих могъл да избера това. – гласът на Ходж се извиси. – Родителите ви

получиха своя шанс за нов живот… аз никога не получих такъв! Бях заклещен в

Института за петнайсет години…

- Институтът беше наш дом! – каза Алек. – Толкова ли беше лошо да живееш с нас… да

бъдеш част от семейството ни?

- Не заради вас. – гласът на Ходж беше дрезгав. – Обичах ви, деца. Но вие бяхте просто

деца. И място, което не ти е позволено да напускаш, не може да се нарече дом.

Понякога в продължение на седмици нямах възможността да говоря с друг възрастен.

Никой друг Ловец на сенки не би ми се доверил. Дори родителите ви не ме харесваха

наистина; търпяха ме, защото нямаха избор. Никога нямаше да мога да се оженя. Нито

дори да имам свое дете. Нито дори живот. И в крайна сметка вие деца щяхте да

пораснете и да си тръгнете и тогава дори и вас нямаше да имам. Живях в страх,

доколкото всъщност живеех.

- Не можеш да ни накараш да те съжаляваме. – каза Джейс. – Не и след това, което

направи. И от какво по дяволите си бил уплашен, от това да прекарваш цялото си време

в библиотеката? От книжни червеи? Ние бяхме тези, които се биеха с демони!

- Бил е изплашен от Валънтайн. – каза Саймън. – Не схващате ли…

Джейс го погледна злобно.

- Млъквай, вампире. Това не те засяга.

- Не точно от Валънтайн. – каза Ходж, гледайки към Саймън за първи път откакто беше

издърпан от килията. Имаше нещо в този поглед, което изненада Клари – уморена

почти привързаност. - Моята собствена слабост, що се отнася до Валънтайн. Знаех, че

ще се върне някой ден. Знаех, че ще направи опит да спечели власт отново, опит да

управлява Клейва. И знаех какво можеше да ми предложи. Освобождение от

проклятието. Живот. Място в този свят. Можех отново да бъда Ловец на сенки, в

неговия свят. Никога нямаше да мога да бъда такъв в този свят. – неприкритият копнеж

в гласа му беше труден за слушане. – И знаех, че ще бъда твърде слаб, за да му откажа,

ако ми предложеше.

- И погледни живота, който имаш. – скара се Джейс. – Гниене в килиите на Гарда.

Заслужаваше ли си да ни предадеш?

- Знаеш отговора на това. – Ходж звучеше изтощен. – Валънтайн свали проклятието от

мен. Закле се, че ще го направи, и така и стана. Мислех, че ще ме върне в Кръга или

каквото беше останало от него. Не го направи. Дори не ме искаше. Знаех, че нямаше да

има място за мен в новия му свят. И знаех, че бях продал всичко, което наистина имах,

за една лъжа. – той погледна надолу към своите свити в юмруци, мръсни ръце. – Беше

ми останало само едно нещо – един шанс да направя нещо различно от това напълно да

прахосам живота си. След като чух, че Валънтайн е убил Мълчаливите братя – и че е

взел Мечът на смъртните – знаех, че след това ще тръгне след Огледалото на

смъртните. Знаех, че ще са му нужни всичките три Реликви. И знаех, че Огледалото на

смъртните е тук в Идрис.

- Чакай. - Алек вдигна ръка. – Огледалото на смъртните? Имаш предвид, че знаеш къде

е? И у кого е?

- Не е у никого. – каза Ходж. – Никой не може да притежава Огледалото на смъртните.

Нито Нефилим, нито Долноземец.

- Наистина си полудял там долу, – каза Джейс, бързо завъртайки брадичката си към

изгорелите прозорци на подземните тъмници. – нали?

- Джейс. – Клари гледаше неспокойно нагоре към Гарда. От покрива му се издигаше

бодлива мрежа от златно-червени пламъци. – Огънят се разпространява. Трябва да се

махаме от тук. Можем да говорим долу в града…

- Бях заключен в Института повече от петнайсет години. – продължи Ходж, сякаш

Клари не беше проговорила. – Не можех да подам крак или ръка навън. Прекарвах

цялото си време в библиотеката, търсейки начин да премахна проклятието, което

Клейвът сложи върху мен. Научих, че само Реликва на смъртните може да го обърне.

Четях книга след книга, свързана с митологията на Ангела, как се издигнал от езерото,

носейки Реликвите на смъртните и ги дал на Джонатан, Ловец на сенки, първият

Нефилим и че са три: Бокал, Меч и Огледало…

- Знаем всичко това. – прекъсна го Джейс, раздразнено. – Ти ни преподаде всичко това.

- Мислиш, че знаете всичко, но не е така. Докато преминавах през различните версии

на историите, спирах се отново и отново на същата илюстрация, същото изображение…

всички сме го виждали… Ангелът, издигащ се от езерото с Меча в едната ръка и Бокала

в другата. Никога не разбирах защо Огледалото не беше изобразено. Тогава осъзнах.

Огледалото е езерото. Те са едно и също.

Бавно Джейс спусна ножа.

- Езерото Лин?

Клари си помисли за езерото като огледало, издигащо да се срещне с нея, водата

разделяща се на две от удара.

- Паднах в езерото, когато за първи път дойдох тук. Имаше нещо относно него. Люк

каза, че има странни свойства и че Феите го наричат Огледалото на мечтите.

- Именно. – започна Ходж пламенно. – И осъзнах, че Клейвът не знае това, че знанието

за това се бе изгубило във времето. Дори Валънтайн не знаеше…

Тътен от рухване го прекъсна, звука от срутването на кула в далечния край на Гарда.

Изпрати нагоре изложба от фойерверки от червени и блестящи искри.

- Джейс. – Алек вдигна тревожно глава. – Трябва да се махаме от тук. Ставай. – каза

той на Ходж, дърпайки го силно за ръката. – Можеш да кажеш на Клейва всичко, което

каза на нас.

Ходж се изправи разтреперано на краката си. Какво ли е, помисли си Клари със спазъм

на нежелано състрадание, да живееш живота си засрамен не само от това, което си

направил, но и от това, което правиш и което знаеш, че ще направиш отново? Ходж се

беше отказал от опитите си да има по-добър живот или поне различен преди много

време; всичко, което искаше е да не се страхува, но това се случваше през цялото

време.

- Хайде. – Алек, все още стискащ ръката на Ходж, го забута напред. Но Джейс

пристъпи пред двамата, препречвайки пътя им.

- Ако Валънтайн вземе Огледалото на Смъртните, - каза Джейс. – Тогава какво?

- Джейс, - каза Алек, все още държащ ръката на Ходж. – не сега…

- Ако го разкаже на Клейва, никога няма да разберем. – каза Джейс. – За тях сме просто

деца. Но Ходж ни дължи това. – той се обърна към стария си учител. – Каза, че си

осъзнал, че трябва да спреш Валънтайн. Да го спреш да направи какво? Какво ще има

силата да прави, ако вземе Огледалото?

Ходж поклати глава.

- Но мога…

- И никакви лъжи. – ножът на Джейс проблесна, ръката му беше стегната около

дръжката. – Защото може би за всяка лъжа, която ми кажеш, ще ти отрязвам по един

пръст. Или два.

Ходж се сви назад, в очите му имаше истински страх. Алек изглеждаше поразен.

- Джейс. Не. Такъв е баща ти. Ти си различен.

- Алек, - промълви Джейс, той не погледна към приятеля си, но гласът му звучеше като

докосването от изпълнена със съжаление ръка. – Не знаеш наистина какъв съм.

Очите на Алек срещнаха тези на Клари през тревата. Той не може да си представи защо

Джейс се държи така, помисли си тя. Той не знае. Тя пристъпи напред.

- Джейс, Алек е прав – може да заведем Ходж в залата за завещания и да каже на

Клейва това, което току що каза на нас.

- Ако искаше да каже на Клейва, вече щеше да го е сторил. – отсече Джейс, без да я

поглежда. – Фактът, че не го е направил доказва, че е лъжец.

- Не можем да се доверим на Клейва. – запротестира Ходж отчаяно. – Има шпиони в

него – хора на Валънтайн – не можех да им кажа къде е огледалото. Ако Валънтайн

намери Огледалото, ще бъде…

Той така и не довърши изречението си. Нещо ярко сребърно проблесна на лунната

светлина, гвоздей светлина в тъмнината. Алек извика. Очите на Ходж се разшириха и

той се олюля, забивайки нокти в гръдния си кош. Когато той падна назад, Клари видя

защо: дръжката на дълъг кинжал се подаваше от гръдния му кош, като дръжката на

стрела щръкнала от мишената си.

Алек, отскачайки назад, хвана стария си учител докато падаше, и го положи нежно на

земята. Той погледна нагоре безпомощно, лицето му изцапано с кръвта на Ходж.

- Джейс, защо…

- Не бях аз… - лицето на Джейс беше бяло, а Клари видя, че той все още държи ножа

си, стиснат здраво отстрани. – Аз…

Саймън се обърна рязко, а Клари се обърна заедно с него, вглеждайки се в тъмнината.

Огънят осветяваше тревата с дяволски оранжев блясък, но беше тъмно между дърветата

и склона… и тогава нещо се подаде от мрака, неясна фигура, с позната черна рошава

коса. Той се придвижи към тях, светлината улавяше лицето му и се отразяваше в

тъмните му очи, те изглеждаха, като че горяха.

- Себастиан? – каза Клари.

Джейс погледна неспокойно от Ходж към Себастиан, който стоеше неуверено в края на

градината. Джейс изглеждаше почти зашеметен

- Ти. – промълви той – Ти… ли го направи?

- Трябваше да го направя. – каза Себастиан. – Щеше да ви убие.

- С какво? – гласът на Джейс се извиси. – Той дори нямаше оръжие…

- Джейс. – Алек прекъсна крещенето на Джейс. – Ела тук. Помогни ми с Ходж.

- Той щеше да ви убие. – повтори Себастиан. – Щеше…

Но Джейс беше коленичил до Алек, прибирайки ножа си в колана. Алек държеше Ходж

в ръцете си, кръвта сега беше и по предната част на неговата риза.

- Вземи стилето от джоба ми. – каза той на Джейс. – Опитай с Иратце.

Клари, скована от ужас, усети движенията на Саймън до себе си. Тя се обърна да го

погледне и беше шокирана – беше бял като хартия с изключение на трескавия червен

цвят на двете му бузи. Тя можеше да види вените, виещи се под кожата му, като

израстъка на деликатен разклоняващ се корал.

- Кръвта. – прошепна той, без да я поглежда. – Трябва да се махна от нея.

Клари се протегна да хване ръкава му, но той се наклони назад, измъквайки ръката си

от хватката й.

- Не, Клари, моля те. Остави ме да тръгна. Ще се оправя. Ще се върна. Просто… - Тя

тръгна след него, но той беше прекалено бърз за нея, за да го настигне. Той изчезна в

мрака между дърветата.

- Ходж. – Алек звучеше паникьосан. – Ходж, дръж се.

Но учителят му се бореше немощно, опитвайки се да се измъкне от него, от стилето в

ръката на Джейс.

- Не. – лицето на Ходж беше с цвят на хоросан. Очите на Ходж пробягваха между

Джейс и Себастиан, който все още се колебаеше в сенките. – Джонатан…

- Джейс. – промълви Джейс. – Наричай ме Джейс.

Очите на Ходж се спряха върху него. Клари не можеше да разбере какво означаваше

погледа в тях. Умоляващ да, но имаше нещо повече от това, запълнен със страх, или

нещо такова, и с нужда. Той вдигна ръка.

- Не ти. – прошепна той и кръв се изля от устата му заедно с думите. Болка проблесна

през лицето на Джейс.

- Алек, направи Иратцето – мисля, че той не иска да го докосвам.

Ръката на Ходж сграбчи ръкава на Джейс. Шумът от дишането му беше ясно доловим.

- Ти никога… не си бил…

А после умря.

Клари разпозна точния момент, в който животът го напусна. Не беше нещо тихо и

внезапно, както става по филмите; гласът му се пречупи в гъргорене, очите му се

извъртяха, а после той се отпусна и натежа, а ръката му странно се изви под него.

Алек затвори очите на Ходж с върха на пръстите си.

- Сбогом, Ходж Старкуедър.

- Той не заслужава това! – Гласът на Себастиан беше остър. – Той не беше ловец на

сенки. Беше предател. Не заслужава последните ти думи.

Главата на Алек се отметна. Той положи Ходж на земята и се изправи на крака, а

сините му очи бяха ледени. Кръв покриваше дрехите му.

- Ти не знаеш нищо за това! Уби невъоръжен човек, нефилим. Ти си убиец!

Устната на Себастиан се изви.

- Смяташ, че не знам кой беше той? – Той махна с ръка към Ходж.- Старкуедър беше в

Кръга. Той предаде Клейва тогава и бе прокълнат заради това. Трябваше да умре за

това, което стори, но Клейвът беше твърде снизходителен...и какво им докара това? Той

отново предаде всички ни, когато продаде Бокала на смъртните на Валънтайн, само за

да бъде премахнато проклятието от него – проклятие, което си бе заслужил. – Той

направи пауза, дишайки тежко. – Не трябваше да го правя, но не можеш да кажеш, че

не си го е заслужил!

- Как така знаеш толкова за Ходж? – настоя да знае Клари. – И какво въобще правиш

тук? Мислех, че се съгласи да останеш в Залата.

Себастиан се поколеба.

- Много се забавихте. – каза накрая. – Притесних се. Помислих си, че може би се

нуждаете от помощта ми.

- И реши да ни помогнеш, като убиеш човека, с когото разговаряхме?! – Клари не

можеше да остави нещата така. – Защото си сметнал, че има тъмно минало? Кой...кой

изобщо прави това? Няма никакъв смисъл!

- Това се дължи на факта, че той лъже. – обясни Джейс. Той гледаше към Себастиан –

студен, замислен поглед. – При това не особено добре. Помислих си, че някак твърде

бързо се добра дотук, Верлак.

Себастиан срещна погледа му спокойно.

- Нямам представа за какво говориш, Моргенстърн.

- Той има предвид, - заяви Алек, като пристъпи напред – че ако ти наистина смяташ, че

това, което току-що направи, е оправдано, не би трябвало да имаш нищо против да

дойдеш с нас до Залата на съглашението и сам да обясниш това на Съвета. Ще го

направиш ли?

Отне време колкото за един удар на сърцето, преди Себастиан да се усмихне –

усмивката, която бе очаровала Клари преди, но сега в нея имаше нещо дребно, което не

беше съвсем наред – като картина, закачена леко накриво.

- Разбира се, че не. – Той бавно се придвижи към тях, почти се размотаваше, сякаш

няма никакви грижи. – Разбира се, - продължи – малко е странно, че сте толкова

разстроени, че съм убил този мъж, чиито пръсти Джейс планираше да отреже един по

един.

Устните на Алек се изпънаха.

- Нямаше да го направи.

- Ти... – Джейс погледна с омраза към Себастиан. – Нямаш си и идея за какво говориш.

- Или пък, може би – отвърна Себастиан – в действителност просто си вбесен, че

целунах сестра ти. Защото тя искаше мен.

- Не е вярно! – заяви Клари, но нито един от тях не я гледаше. – Не те исках, имам

предвид.

- Има този дребен навик, нали се сещаш – начинът, по който си поема леко въздух,

когато я целуваш, сякаш е изненадана? – Себастиан бе спрял сега, точно пред Джейс, и

се усмихваше като ангел. – Много е симпатичен. Сигурен съм, че си го забелязал.

Джейс изглеждаше, сякаш му се повръща.

- Сестра ми...

- Сестра ти. – прекъсна го Себастиан. – Такава ли ти е наистина? Защото двамата не се

държите така. Да не мислиш, че хората не виждат начина, по който се гледате?

Смятате, че можете да прикриете начина, по който се чувствате? Не мислите, че всички

го считат за болно и ненормално? Защото е точно такова.

- Достатъчно! – Изражението на Джейс беше убийствено.

- Защо правиш това? – запита го Клари. – Защо казваш всички тези неща, Себастиан?

- Защото най-накрая мога да го направя! – отговори й той. – Нямаш представа какво ми

беше, да съм около всички ви през последните няколко дена и де се преструвам, че

мога да ви понасям. Че не ми се повръща дори само това да ви гледам! Ти, - обърна се

той към Джейс – прекарваш всяка секунда, в която не въздишаш по собствената си

сестра, за да хленчиш за това как баща ти не те обичал. Ами, кой би го обвинил? А пък

ти, глупава кучко, – каза на Клари – да дадеш онази безценна книга на някакъв

магьосник със смесена кръв; има ли изобщо дори една-единствена мозъчна клетка в

мъничката ти главичка?! А пък ти... – следващата му подигравка бе за Алек – мисля, че

всички сме наясно на теб какво ти има. Такива като теб не би трябвало да ги допускат в

Клейва. Отвратителен си!

Алек пребледня, макар да изглеждаше по-удивен от който и да било друг. Клари не

можеше да го вини – беше трудно да гледаш Себастиан, с ангелската му усмивка и да

си представиш, че може да каже тези ужасни неща.

- Да се преструваш, че можеш да ни понасяш? – повтори тя като ехо. – Но защо ти е

било да се преструваше, освен ако...освен ако не си ни шпионирал. – довърши тя,

осъзнавайки истината в момента, в който я каза.- Освен ако не си шпионин на

Валънтайн.

Красивото лице на Себастиан се изкриви, пълните му устни изтъняха, а елегантните му

очи се присвиха.

- Ах, най-накрая те схванаха! – произнесе той. – Мога да се закълна, че има демонски

измерения, напълно лишени от светлина, които са по-малко сумрачни от вас!

- Не всички можем да сме така умни, - заяви Джейс – но поне сме живи.

Себастиан го погледна с отвращение.

- О, аз съм си съвсем жив! – изтъкна.

- Не задълго. – отвърна му Джейс. Лунна светлина лумна по острието на ножа му,

когато той се метна към Себастиан, движението му беше толкова внезапно и бързо, че

изглеждаше замъглен, по-бързо, отколкото което и да било човешко движение, някога

наблюдавано от Клари.

Досега.

Себастиан се хвърли настрани, избягвайки удара и хвана ръката на Джейс, в която бе

ножът, докато тя се спускаше към него. Ножът издрънча на земята, а после Себастиан

сграбчи Джейс за задната част на якето му. Вдигна го над земята и го захвърли с

невероятна сила. Джейс прелетя през въздуха, удари се в стената на Гарда със сила,

която можеше да строши костите му, а после се сгърчи на земята.

- Джейс! – пред погледа на Клари затанцува бяла пелена. Тя се затича към Себастиан с

желанието да сложи край на живота му. Но той просто направи крачка встрани и спусна

ръката си така небрежно, като че отърсваше с нея някакво насекомо. Ударът беше

силен и се стовари странично на главата й, запращайки я на земята. Тя се претърколи

няколко пъти, опитвайки се да отърси червената болка от очите си с мигане.

Алек бе смъкнал лъка от гърба си и сега той бе изпънат и с приготвена на него стрела.

Ръцете му не трепереха, когато се прицели в Себастиан.

- Остани, където си. – нареди – и сложи ръцете си зад гърба.

Себастиан се изсмя.

- Няма наистина да ме застреляш. – заяви той. Придвижи се към Алек с една лесна,

безгрижна крачка, като че се изкачваше по стъпалата на собствената си предна врата.

Очите на Алек се присвиха. Ръцете му се раздвижиха в няколко грациозни, плавни

серии от движения; той дръпна стрелата назад, опъна лъка, отпусна го. Стрелата полетя

към Себастиан....и го пропусна. Някакси той се бе навел или придвижил – Клари не бе

сигурна кое точно – и стрелата бе минала покрай него, след което се заби в стъблото на

едно дърво наблизо. Алек имаше време само да погледне изненадано, преди Себастиан

да се озове върху него, изтръгвайки лъка от хватката му. А после го изви в ръцете с и го

пречупи на две – и звукът от строшаването му накара Клари да потръпне, сякаш бе чула

да се трошат кости. Опита се да се надигне, пренебрегвайки тъпата болка в главата си.

Джейс лежеше на няколко крачки от нея, напълно неподвижен. Тя се бореше да се

изправи, но краката й като че не работеха както трябва.

Себастиан захвърли на земята остатъците от лъка и стесни кръга около Алек, който

вече беше извадил серафимово острие, проблясващо в ръката му, но Себастиан го

помете настрани, когато той се приближи до него, а после хвана Алек за гърлото, като

почти отлепи краката му от земята. Той затегна хватката си безмилостно и яростно,

усмихвайки се, докато Алек се задушаваше и се бореше.

- Лайтууд. – промълви той. – Днес вече се погрижих за един от вас. Не очаквах, че ще

имам късмета да го направя два пъти.

И се дръпна рязко назад като кукла, чиито конци бяха дръпнати внезапно. Освободен,

Алек се сгромоляса на земята с ръце около гърлото си. Клари можеше да чуе

ускореното му отчаяно дишане, но очите й бяха върху Себастиан. Тъмна сянка се беше

прикрепила за гърба му и го притискаше като пиявица. Той сграбчи гърлото си,

крещейки и задушавайки се, докато се въртеше на място и заби нокти в нещото, което

го държеше за гърлото. Когато се обърна, лунната светлина го озари, и Клари видя

какво беше.

Беше Саймън. Ръцете му бяха увити около врата на Себастиан, белите му резци

блестяха ката костени игли. Това беше първият път, когато Клари наистина го виждаше

да изглежда изцяло като вампир от нощта, в която се бе надигнал от гроба, и тя го зяпна

с ужасено учудване, неспособна да погледне настрани. Устните му се бяха отдръпнали

назад в озъбване, кучешките му зъби бяха напълно извадени и остри като кинжали. Той

ги заби в ръката на Себастиан, отваряйки дълга червена рана в кожата му. Себастиан

изкрещя силно и се метна назад, приземявайки се твърдо на земята. Той се претърколи,

Саймън наполовина върху него, сграбчвайки се един друг се деряха и викаха като

кучета в яма. Себастиан кървеше на няколко места, когато най-накрая се изправи на

крака и насочи два силни ритника в ребрата на Саймън, който се преви на две,

увивайки ръце около себе си.

- Ти, глупав малък кърлеж. – изръмжа Себастиан, изтегляйки крака си назад за следващ

ритник.

- Аз не бих… - каза тих глас.

Главата на Клари се вдигна, изпращайки вълна от болка, която я удари зад очите.

Джейс стоеше на няколко крачки от Себастиан. Лицето му беше окървавено, а едното

му око подуто и наполовина затворено, но в едната му ръка проблясваше серафимово

острие, а ръката, която го държеше, беше стабилна.

- Никога не съм убивал човешко същество с едно от тези. – промълви Джейс. – Но бих

желал да опитам.

Лицето на Себастиан се изкриви. Той погледна веднъж надолу към Саймън после

вдигна глава и започна да вика. Думите, които каза след това бяха на някакъв

неразбираем за Клари език, а после се обърна със същата ужасяваща бързина, с която се

движеше, когато атакуваше Джейс и изчезна в тъмнината.

- Не! – проплака Клари. Тя се опита да се изправи на краката си, но болката беше като

стрела, опитваща се да си проправи път през мозъка й. Секунда по-късно Джейс се

беше надвесил над нея, лицето му беше бледо и притеснено. Тя погледна нагоре към

него, зрението й беше замъглено – и би трябвало да е замъглено, нали, или тя никога не

беше виждала белотата около него, вид светлина…

Тя чу гласа на Саймън, а после и този на Алек, а нещо беше подадено на Джейс – стиле.

Ръката й гореше, но момент по-късно болката започна да се оттегля, а главата й се

проясни. Тя премигна към трите лица надвиснали над нейното.

- Главата ми…

- Имаш сътресение. – каза Джейс. – Иратцето би трябвало да помогне, но по-добре да

те заведем при доктор от Клейва. Раните на главата могат да бъдат измамни. – той

подаде стилето обратно на Алек. – Мислиш ли, че можеш да се изправиш?

Тя кимна. Беше грешка. Болка се изстреля през нея отново, докато ръце се протегнаха

надолу, за да и помогнат да си изправи на краката си. Саймън. Тя се облегна на него с

благодарност, чакайки равновесието й да се завърне. Тя все още се чувстваше сякаш ще

падне всеки момент.

Джейс се мръщеше.

- Не трябваше да нападаш Себастиан така. Дори нямаше оръжие. Какво си мислеше?

- Каквото всички си мислехме. – каза Алек неочаквано, в нейна защита. – Това, че той

просто те хвърли през въздуха като топка за софтбол. Джейс, никога не съм виждал

някой да се справя толкова добре с теб.

- Аз… той ме изненада. – каза Джейс леко неохотно. – Може би е имал някаква

специална тренировка. Не го очаквах.

- Да, добре. – Саймън докосна гръдния си кош, потрепервайки от болка. – Мисля, че

разби няколко от ребрата ми. Няма проблем. – добави той, след като видя

разтревожения поглед на Клари. – Те зарастват. Но Себастиан определено е силен.

Наистина силен. – той погледна към Джейс. – Колко дълго мислиш, че беше стоял там в

сенките?

Джейс изглеждаше мрачен. Той погледна към дърветата в посоката, в която беше

изчезнал Себастиан.

- Е, Клейвът ще го хване… и ще го прокълне вероятно. Бих искал да видя как му слагат

същото проклятие, което сложиха върху Ходж. Това ще бъде идеалната справедливост.

Саймън се обърна настрани и се изплю в храстите. Избърза устата си с опакото на

ръката, лицето му се изви в гримаса.

- Кръвта му има отвратителен вкус – като отрова.

- Предполагам можем да добавим това в списъка с очарователни качества. – каза

Джейс. – Чудя се с какво още се беше захванал тази вечер.

- Трябва да се върнем обратно в Залата. – лицето на Алек беше обтегнато и Клари си

спомни, че Себастиан му беше казал нещо, нещо за другите от семейство Лайтууд… -

Можеш ли да ходиш, Клари?

Тя се дръпна от Саймън.

- Мога да ходя. Ами Ходж? Не можем просто да го оставим тук.

- Трябва. – каза Алек. – Ще намерим време да се върнем за него, ако оцелеем тази нощ.

Докато напускаха градината, Джейс спря, свали якето си и го постави върху

отпуснатото лице на Ходж. Клари искаше да отиде при Джейс, дори да сложи ръка на

рамото му, но нещо в начина, по който стоеше и каза да не го прави. Дори Алек не се

приближи до него, нито му предложи заздравяваща руна, въпреки факта, че Джейс

куцаше, докато вървеше надолу по хълма.

Движеха се заедно по зигзагообразната пътека, оръжията извадени и в готовност,

небето над горящия Гард зад тях светеше в червено. Но те не виждаха никакви Демони.

Тишината и зловещата светлина накараха главата на Клари да тупти; почувства се

сякаш беше в сън. Изтощението я улови като менгеме. Простото слагане на единия крак

пред другия беше като вдигането на циментов блок и тръшването му, отново и отново.

Тя можеше да чуе Алек и Джейс да говорят напред по пътеката, гласовете им бяха

заглушени въпреки близостта им.

Алек говореше меко, почти умолително:

- Джейс, начинът, по който говореше там горе, на Ходж. Не може да мислиш по този

начин. Да си син на Валънтайн не те прави чудовище. Каквото и да ти е направил,

когато си бил дете, на каквото и да те е научил, трябва да разбереш, че вината не е

твоя…

- Не искам да говоря за това, Алек. Нито сега, нито когато и да било. Не ме питай за

това отново. – тонът на Джейс беше див, и Алек замлъкна. Клари почти можеше да

усети болката му. Каква нощ, помисли Клари. Нощ изпълнена с толкова много болка за

всички.

Тя се опита да не мисли за Ходж, за умоляващия жален поглед на лицето му преди да

умре. Тя никога не беше харесвала Ходж, но той не заслужаваше това, което Себастиан

му причини. Никой не заслужаваше. Тя си помисли за Себастиан, за начина, по който

се движеше, като летящи искри. Не беше виждала никой друг освен Джейс да се движи

така. Искаше да разреши пъзела – какво се беше случило на Себастиан? Как братовчед

на семейство Пенхалоул беше успял така да излезе от правия път, и как така не са го

забелязали? Тя си мислеше, че той иска да й помогне да спаси майка си, но той просто е

искал да вземе Бялата Книга за Валънтайн. Магнус беше прав – не заради Лайтууд

Валънтайн разбра за Рагнор Фел. Стана, защото тя каза на Себастиан. Как може да е

била толкова глупава?

Ужасена, тя едва забеляза, когато пътеката се превърна в път, водещ ги в града.

Улиците бяха безлюдни, къщите тъмни, много от уличните лампи с вещерска светлина

разбити, стъклата им разпръснати по калдъръма. Гласове се долавяха, ехтящи, сякаш в

далечината, а блещукането на фенери се виждаше тук там и там сред сенките между

сградите, но…

- Ужасно тихо е. – каза Алек, оглеждайки се наоколо изненадано. – И…

- Не вони на демони. – намръщи се Джейс. – Странно. Хайде. Да вървим в Залата.

Макар че Клари беше наполовина готова за атака, те не видяха нито един демон, докато

се движеха из улиците. Нито дори жив, най-малко – макар че, докато минаваха през

една тясна алея, Клари видя група от три или четири Ловеца на сенки струпани в кръг

около нещо, което пулсираше и помръдваше на земята. Редуваха се да го намушкват с

дълги заострени колове. С потръпване тя отмести поглед.

Залата за Съглашенията светеше като голям празничен огън, вещерска светлина се

лееше от вратите и прозорците й. Те забързаха нагоре по стълбите, а на Клари и се

наложи да се придържа, когато се спъваше. Замаяността й се влошаваше. Светът сякаш

се люлееше около нея, сякаш стоеше в огромен въртящ се глобус. Над нея звездите

представляваха бяло оцветени резки през небето.

- Трябва да полегнеш. – каза Саймън, а после, когато тя не каза нищо: Клари?

С невероятно старание, тя се насили да му се усмихне.

- Добре съм.

Джейс, който стоеше на вратата на Залата, погледна назад към нея мълчаливо. В резкия

блясък на вещерската светлина, изцапаното му с кръв лице и подутото му око

изглеждаха грозни, резки и черни. Чуваше се тъп тътен във вътрешната част на Залата.

Ниското мърморене на стотици гласове. За Клари звучеше като туптенето на огромно

сърце. Светлините на фенерите, комбинирани с блясъка на вещерската светлина,

носещи се навсякъде, обгаряха очите й и замъгляваха зрението й; тя можеше да види

само неясни фигури сега, неясни фигури и цветове. Бяло, златно, а после нощното небе

отгоре, чезнейки от черно до по-бледо синьо. Колко късно беше?

- Не ги виждам. – Алек, търсейки неспокойно семейството си из стаята, звучеше сякаш

беше на стотици мили или дълбоко под водата. – Би трябвало да са тук сега.

Гласът му изчезна, когато замаяността на Клари се влоши още повече. Тя сложи ръка

на близката колона в опит да възвърне равновесието си. Ръка мина през гърба й –

Саймън. Той казваше нещо на Джейс, звучеше притеснен. Гласът му се изгуби в дузина

други, извисяващи се и спадащи наоколо като разбиващи се вълни.

- Никога не съм виждал нещо подобно. Демоните просто се обърнаха и си тръгнаха,

просто изчезнаха.

- Изгрева, може би. Страх ги е от изгрева, а той не е далеч.

- Не, има нещо повече от това.

- Просто не искаш да мислиш, че ще се върнат следващата нощ, или по-следващата.

- Не говори така, няма причина да казваш това. Ще вдигнат защитните стени отново.

- А Валънтайн просто ще ги свали отново.

- Може би е точно това, което заслужаваме. Може би Валънтайн е бил прав, може би

съюзът ни с Долноземците означава, че сме изгубили благословията на Ангела.

- Тихо! Имай малко уважение. Броят мъртвите на Площада на Ангела.

- Ето ги. – каза Алек. – Там, при подиума. Изглежда сякаш… - гласът му се отдалечи и

той изчезна, проправяйки си път през тълпата. Клари присви очи, опитвайки се да

изостри зрението си. Всичко, което можеше да види бяха неясни очертания…

Тя чу Джейс да си поема въздух и после, без нито дума, и той започна да си проправя

път през тълпата след Алек. Клари се пусна от колоната, с намерението да ги последва,

но се спъна. Саймън я хвана.

- Трябва да полегнеш. – каза той.

- Не. – прошепна тя. – Искам да видя какво се е случило…

Тя прекъсна. Саймън се вглеждаше в нея, след Джейс, и изглеждаше поразен.

Подпирайки се на колоната тя се изправи и се повдигна на пръсти, борейки се да види

нещо над тълпата…

Те бяха там, семейство Лайтууд: Мариса, увила ръце около Изабел, която плачеше и

Робърт Лайтууд, седнал на земята с нещо в ръцете си – не, някой, и Клари си помисли

за първия път, когато видя Макс в Института, лежащ заспал и отпуснат на канапето,

очилата му изместени накриво и ръката му влачеща се по пода. Той може да спи

навсякъде, беше казал Джейс, и той и сега почти изглеждаше заспал, в скута на баща

си, но Клари знаеше, че това не е така.

Алек беше коленичил, държейки ръката на Макс, но Джейс просто стоеше там, където

си беше, без да мърда и, повече от всичко останало, изглеждаше изгубен, сякаш не

знаеше къде е или какво правеше там. Всичко, което искаше Клари е да изтича при него

и да го прегърне, но изражението на Саймън й казваше не, не казваше и споменът й от

имението и ръцете на Джейс около нейните там. Тя беше последният човек на земята,

който някога би могъл да му даде утеха.

- Клари. – промълви Саймън, но тя с еотдръпваше от него, въпреки замаяността си и

болката в главата си. Тя изтича до вратата на Залата и я отвори, изтича навън на

стълбите и остана там, вдишвайки студен въздух. В далечината хоризонтът беше

набразден с червен огън, звездите изчезваха, обезцветени от изсветляващото небе.

Нощта беше свършила. Изгревът беше дошъл.

ГЛАВА 13

КЪДЕТО ИМА СКРЪБ ПРЕВЕДЕНО ОТ DARKNESS92

Пъшкайки Клари се събуди от сън с кървящи ангели, завивките й обвити около нея

като стегната спирала. Беше катранено черно и задушно в неизползваната спалня на

Аматис, все едно да си заключен в ковчег. Тя посегна и дръпна завесите. Дневната

светлина се изля вътре. Намръщи се и ги бутна спусна отново.

Ловците на сенки изгаряха мъртъвците си и от демонската атака насам небето на запад

от града беше оцветено с дим. Да го гледа навън през прозореца караше Клари да се

чувства болна, за това държеше завесите затворени. В тъмнината на стаята тя затвори

очите си, опитвайки се да спомни съня си. Имаше ангели в него и картината на руната,

която Итуриел й бе показал, просветваше отново и отново срещу вътрешната част на

клепачите й като премигващ знак: ВЪРВИ . Беше проста руна, толкова проста, колкото

стегнат възел, но без значение колко дълбоко се съсредоточаваше, тя не можеше да я

прочете, не можеше да разбере какво означава. Всичко, което знаеше бе, че й

изглеждаше някак незавършена, сякаш който и да бе създал образеца не го бе

довършил. Това не са първите сънища, които съм ти показвал, бе казал Итуриел. Тя си

помисли за другите си сънища: за Саймън с кръстове, прогорени на ръцете му, Джейс с

крила, езера от пропукващ се лед, който блестеше като огледално стъкло. Нима ангелът

й бе изпратил и тези също?

С въздишка тя седна. Сънищата може да са лоши, но събуждащите се картини, които

маршируваха през мозъка й, не бяха по-добри. Изабел, плачеща на пода в Залата на

Съглашението, дърпайки с такава сила кичури от черната си коса с пръстите си, че

Клари се бе разтревожела да не я изтръгне. Мариса, крещейки към Джиа Пенхалоу, че

момчето, което бяха довели в къщата си е направило това, техният братовчед, и ако той

беше толкова близко съюзен с Валънтайн, какво говори това за тях? Алек, опитващ се

да успокои майка си, молейки Джейс да му помогне, но Джейс просто стоеше там,

докато слънцето изгряваше над Аликанте и пламтеше през покрива на Залата.

"Съмва се" бе казал Люк, изглеждайки повече изморен, отколкото Клари някога го бе

виждала. "Време е да донесем телата вътре". И той изпрати патрули да събират

мъртвите Ловци на сенки и ликантропите, лежащи на улицата и да ги донесат на

площада пред Залата, площадът, който Клари бе прекосила със Себастиан и тогава бе

казала, че Залата изглежда като църква. Изглеждаше й като хубаво място тогава,

обградено със сандъчета цветя и ярко боядисани магазини. А сега бе пълно с трупове.

Включително този на Макс. Да си мисли за малкото момче, което толкова тържествено

говореше с нея за мангите, накара стомаха й да се сгърчи. Тя му бе обещала веднъж, че

ще го заведе на "Забранената Планета", но сега това нямаше никога да се случи. Щях да

му купя книги, помисли си тя. Каквито книги искаше. Не, че това имаше значение.

Не мисли за него. Клари изрита завивките си назад и стана. След бърз душ тя се

преоблече в дънки и горнището, което носеше в деня, когато дойде от Ню Йорк.

Натисна лицето си към материята преди да нахлузи горнището, надявайки се да хване

полъха на Бруклин, или миризмата на перилния препарат - нещо, което да й напомни за

дома - но миризмата се бе изпарила и сега дрехата ухаеше на лимонов сапун. С друга

въздишка тя се насочи надолу.

Къщата беше празна, с изключение на Саймън, който бе седнал на канапето във

всекидневната. Отворените прозорци зад нея пръскаха дневна светлина. Той е

заприличал на котка, помисли си Клари, винаги издирва наличните кръпки слънчева

светлина за да се свие под тях. Макар че, без значение колко слънце получаваше,

кожата му си оставаше все така бяла като слонова кост.

Тя взе ябълка от купата на масата и потъна долу до него, свивайки крака под себе си.

- Успя ли да поспиш?

- Малко. - Той погледна към нея. - Би трябвало аз да те питам това. Ти си тази със

сенките под очите. Още кошмари?

Тя сви рамене.

- Същите неща. Смърт, разрушение, лоши ангели.

- Значи приличат повече на реалния живот, тогава.

- Да, но поне като се събудя, свършват. - Тя отхапа от ябълката си. - Нека позная. Люк и

Аматис са в залата на Съглашението, имат друга среща.

- Да. Мисля, че имат срещи, в които се събират да решат каква друга среща трябва да

имат. - Саймън хвана лениво един от пискюлите на захвърлената възглавница. - Чувала

ли си нещо от Магнус?

- Не. - Клари се опитваше да не мисли за факта, че бяха изминали три дни, откакто бе

виждала Магнус, а той не й бе изпратил дори една дума. Или за факта, че нямаше

наистина нищо, което да го спре да вземе Бялата Книга и да изчезне в небитието, и

никога да не се чуе нищо повече за него. Тя се зачуди, защо някога си бе помислила, че

да вярва на някой, който носи толкова много очна линия, е добра идея.

Докосна леко китката на Саймън.

- А ти? Какво за теб? Все още ли си добре тук? - Тя искаше Саймън да се върне у дома в

момента, в който битката беше свършила - у дома, където е безопасно. Но той се беше

съпротивлявал упорото. Поради някаква причина изглежда държеше да остане.

Надяваше се, че не бе, защото си мисли, че трябва да се грижи за нея - почти се изтърва

да му каже, че не се нуждае от защитата му - но не го направи, защото част от нея не

можеше да понесе да го вижда как си тръгва. Така че, той оставаше и Клари беше

определено, виновно радостна.

- Взимаш ли си... Знаеш... Онова, от което имаш нужда?

- Имаш предвид кръв? Да, Мая все още ми носи няколко бутилки всеки ден. Въпреки

това не ме питай от къде ги взима.

Първата сутрин, когато Саймън бе в къщата на Аматис, ухилен ликантроп се бе появил

да прага с жива котка за него.

- Кръв - беше казал той с глас с тежък акцент. - За теб. Прясна! - Саймън благодари на

върколака, изчака го да си тръгне и пусна котката, лицето му беше леко зеленикаво.

- Е, трябва да си набавяш кръвта от някъде - каза Люк, изглеждайки весел.

- Имам домашен любимец котка - отговори Саймън. - Няма начин.

- Ще кажа на Мая - обеща Люк и от тогава кръвта идваше в дискретни шишета от

мляко. Клари нямаше представа как Мая ги уреждаше и, също като Саймън, не искаше

да пита. Тя не беше виждала момичето върколак от нощта на битката - ликантропите

лагеруваха някъде близо до гората; само Люк бе останал в града.

- Какво има? - Саймън наведе главата се назад, гледайки към нея през

полупритворените си клепачи. - Изглеждаш, все едно искаш да ме питаш нещо.

Имаше няколко неща, които Клари искаше да го попита, но реши да започне с един от

безопасните избори.

- Ходж - каза тя и се подвоуми. - Когато беше в клетката... наистина ли не знаеше, че е

бил той?

- Не можех да го видя. Можех само да го чуя през стените. Говорихме... много.

- И, хареса ли го? Имам предвид, беше ли приятен?

- Приятен? Не знам. Измъчен, тъжен, интелигентен, съчувствен за кратки проблясъци -

да, харесвах го. Мисля, че един вид му напомнях за него самия, по начин...

- Не казвай това! - Клари се изправи леко, почти изпускайки ябълката си. - Ти не си

като Ходж!

- Не мислеш, че съм измъчен и интелигентен?

- Ходж беше зъл. Ти не си. - Клари заговори решително. - Това е всичко.

Саймън въздъхна.

- Хората не са родени зли или добри. Може би са родени със склонност към едно от

двете, но това, което има значение е начинът, по който живееш живота си. И хората,

които познаваш. Валънтайн е бил приятел на Ходж и не мисля, че е имал някой друг в

живота му, който да го предизвика или да го направи по-добър човек. Ако аз имах

такъв живот, не знам какво би излязло от мен. Но не е така. Аз имам семейство. И имам

теб.

Клари му се усмихна, но думите иззвънтяха болезнено в ушите й. Хората не са родени

добри или лоши. Винаги си бе мислила, че това е така, но в картините, които ангелът й

бе показал, тя виждаше как майка й наричаше собственото си дете зло, чудовище.

Искаше й се да каже на Саймън за това, да му разкаже всичко, което ангела й бе

показал, но не можеше. Това би означавало да му каже какво са открили за Джейс, а

това не можеше да направи. Беше негова тайна за казване, не нейна. Саймън бе я

попитал веднъж, какво е имал предвид Джейс, когато беше говорил с Ходж, като се е

нарекъл чудовище, но тя само отговори, че беше трудно да разбереш какво иска да

каже Джейс през повечето време. Тя не беше убедена, че Саймън й бе повярвал, но той

не попита отново.

Беше спасена от казване изобщо нещо от силно тропане по вратата. С мръщене Клари

остави огризката от ябълката на масата.

- Аз ще отворя.

Отворената врата пусна полъх от студен, свеж въздух. Алайн Пенхалоу стоеше на

предните стълби, носейки тъмно розово кожено яке, което почти съвпадаше с цвета на

кръговете под очите й.

- Трябва да говоря с теб - каза тя без встъпление.

Изненадана, Клари можеше само да кимне и да задържи вратата отворена.

- Добре. Влез вътре.

- Благодаря. - Алайн се тласна покрай нея, безцеремонно и отиде към всекидневната.

Замръзна, когато видя Саймън да стои на канапето, устните й се разделиха в учудване.

- Това не е ли...

- Вампирът? - ухили се Саймън. Леката, но нечовешка острота на резците му беше ясно

различима над долната му устна, когато се ухили. На Клари й се прииска да не го беше

правил.

Алайн се обърна към Клари.

- Може ли да говоря с теб насаме.

- Не - зави Клари и седна долу на канапето до Саймън. - Каквото й да имаш да казваш,

можеш да го кажеш и на двама ни.

Алайн захапа устната си.

- Хубаво. Виж, има нещо, което трябва да кажа на Изабел, Алек и Джейс, но нямам

представа къде да ги намеря сега.

Клари въздъхна.

- Те използваха някои връзки и се настаниха в празна къща. Семейството в нея е

напуснало страната.

Алайн кимна. Много хора бяха напуснали Идрис след атаката. Повечето бяха останали

- повече, отколкото Клари бе очаквала - но някои бяха опаковали багажа си и

отпътували, оставяйки къщите си празни.

- Добре са, ако искаш да знаеш това. Виж, и аз не съм ги виждала. Не и след битката.

Мога да пратя съобщение чрез Люк, ако искаш...

- Не знам. - Алайн дъвчеше долната си устна. - Родителите ми трябваше да кажат на

лелята на Себастиан в Париж какво е направил. Тя беше наистина разстроена.

- Както всяка леля би била, ако се окаже, че единственият й племенник е зъл гений. -

каза Саймън.

Алайн му изстреля тъмен поглед.

- Тя каза, че това изобщо не му е присъщо, че трябва да има някаква грешка. Така че ми

изпрати някои негови снимки. - Алайн посегна към джоба си и извади няколко леко

намачкани снимки, които подаде на Клари. - Виж.

Клари погледна. Фотографиите показваха смеещо се тъмнокосо момче, красиво по

някакъв необичаен начин, с крива усмивка и малко по-голям нос. Изглеждаше от сорта

момчета, с които би било забавно да се разкарваш. И също така нямаше нищо общо с

външния вид на Себастиан.

- Това е твоят братовчед?

- Това е Себастиан Верлак. Което означава...

- Че момчето, което е било тук, което се е наричало Себастиан, е някой напълно друг? -

Клари преглеждаше из снимките с нарастваща тревога.

- Мислех... - Алайн отново ръфаше долната си устна. - Помислих си, че ако Лайтууд

разберат, че Себастиан - или което и да е било това момче - не е било наистина

братовчедът ни, може би ще ми простят. Ще ни простят.

- Сигурна съм в това. - Клари правеше гласът си колкото се може по мек. - Но това е по-

голямо. Клейвът ще иска да знае, че Себастиан не е било просто някакво заблудено

момче Ловец. Валънтайн го е изпратил тук преднамерено като шпионин.

- Той просто беше толкова убедителен - каза Алайн. - Знаеше неща, които само

семейството ми знаят. Знаеше неща от детството ни...

- Това някак си те кара да се чудиш - каза Саймън - какво се е случило с истинския

Себастиан. Братовчед ти. Звучи, сякаш е напуснал Париж на път към Идрис и всъщност

никога не се е появил тук. И какво се е случило с него, все пак?

Клари отговори.

- Валънтайн се е случил. Трябва да е планирал всичко и да е знаел къде би могъл да

бъде Себастиан и как да го залови по пътя. И ако е направил това със Себастиан...

- Значи може да има и други - каза Алайн. - Трябва да кажеш на Клейва. Кажи на

Лушън Греймарк. - Тя хвана изненадания поглед а Клари. - Хората го слушат.

Родителите ми казаха така.

- Може би трябва да дойдеш в Залата с нас - предложи Саймън. - Да им кажеш ти

самата.

Алайн поклати главата си.

- Не мога да се изправя срещу Лайтууд. Особено Изабел. Тя ми спаси живота, а аз - аз

просто избягах. Не можех да се спра. Просто избягах.

- Била си в шок. Не е твоя вина.

Алай изглеждаше несигурна.

- А сега брат й... - Тя прекъсна, хапейки устната си отново. - Както и да е. Вижте, има

нещо, което исках да ти кажа, Клари.

- Да ми кажеш? - Клари нямаше думи.

- Да. - Алайн пое дълбок дъх. - Виж, това, на което се натъкна, на мен и Джейс, не беше

нищо. Аз го целунах. Беше... експеримент. И не проработи, наистина.

Клари се изчерви, и то толкова, че си помисли, че трябва да е напълно поразително

червено.

Защо тя ми казва това?

- Виж, всичко е наред. Това е работа на Джейс, не моя.

- Ами, ти изглеждаше наистина разстроена тогава. - Малка усмивчица заигра около

ъгълчетата на устата на Алайн. - И мисля, че знам защо.

Клари преглътна киселия вкус в устата си.

- Така ли?

- Виж, брат ти излиза много. Всеки знае това; срещал се е с много момичета. Ти се

тревожеше, че ако се забърка с мен, ще влезе в беда. Все пак, нашите семейства са -

бяха - приятели. Въпреки това, няма нужда да се тревожиш. Той не е моят тип.

- Не мисля, че съм чувал някога момиче да казва това преди - заяви Саймън. - Мислех,

че Джейс е от вида момчета, които са типа на всички.

- И аз мислех така, - каза бавно Алайн - което е причината да го целуна. Опитвах се да

разбера дали някое момче е типа ми.

Тя е целунала Джейс, помисли си Клари. Той не я е целунал. Тя го е целунала.

Срещна очите на Саймън над главата на Алайн. Той изглеждаше развеселен.

- Е, какво реши?

Алайн сви рамене.

- Не съм сигурна още. Но, хей, поне няма да се тревожиш за Джейс.

Да, бе, да.

- Винаги се тревожа за Джейс.

Пространството вътре в Залата на Съглашението беше леко преподредено след нощта

на битката. С липсващия Гард, сега тя представляваше стаята на Консула, място за

събиране на хората, търсещи за изгубените членове на семействата си, а също и място

за научаване на последните новини. Централният фонтан беше сух и от всяка страна

дълги скамейки бяха издърпани и подредени в редици с лице към издигнатия подиум в

далечния край на стаята. Докато някои нефилими седяха на скамейките, погълнати от

нещо, което приличаше на Консулска сесия, в страничното крило и под арките, които

обграждаха голямата стая, дузини други Ловци на сенки се въртяха насам-натам

тревожно. Залата вече не изглеждаше като място, където някой би си помислил да

танцува. Имаше странна атмосфера във въздуха, смесица от напрежение и очакване.

Въпреки събирането на Клейва в средата, мърморещите разговори бяха навсякъде.

Клари хвана отрязък от бръщолевене, докато тя и Саймън се движеха през стаята:

демонските кули работеха отново. Пазачите били вдигнати, но по-слаби от преди.

Пазачите били вдигнати, но по-силни от преди. Демони били забелязани по хълмовете

на юг от града. Местните къщи били изоставени, още семейства са напуснали града, а

някои били напуснали Клейва съвсем.

На издигнатия подиум, обкръжен от висящи карти на града, стоеше Консулът, гледащ

намръщено като бодигард към нисък, закръглен мъж в сиво. Пълничкия мъж

жестикулираше гневно, докато говореше, но никой изглежда не му обръщаше

внимание.

- Ох, по дяволите, това е Инквизиторът - промърмори Саймън в ухото на Клари,

отбелязвайки. - Алдетри.

- Ето го и Люк - каза Клари, бутайки го извън тълпата. Той стоеше близо до

пресъхналия фонтан, дълбоко улисан в разговор с мъж в тежко бойно облекло и с

превръзка, покриваща лявата половина от лицето му. Клари огледа наоколо за Аматис и

най-накрая я видя да стои тихо в края на скамейката, толкова далеч от другите Ловци,

колкото можеше. Тя хвана погледа на Клари и направи сепнато лице, започвайки да се

надига на крака.

Люк видя Клари, намръщи се и заговори на бинтования мъж с нисък глас, извинявайки

се. Той пресече стаята до мястото, където Клари и Саймън стояха до един от

стълбовете, мръщенето му се задълбочаваше, докато вървеше.

- Какво правите тук? Знаете, че Клейвът не допуска деца по време на срещите си, а за

вас... - Той погледна към Саймън. - Може би не е най-добрата идея да показваш лицето

си пред Инквизитора, дори и ако тук няма нещо, което би направил. - Усмивка се

завъртя в ъгълчетата на устата му. - Не и без да излагаш на опасност какъвто и да е

съюз, който Клейва може да има с Долноземците в бъдеще, във всеки случай.

- Точно така. - Саймън помаха с пръсти към Инквизитора, което Алдетри игнорира.

- Саймън, спри. Тук сме с причина. - Клари повери снимките на Себастиан на Люк. -

Това е Себастиан Верлак. Истинският Себастиан Верлак.

Изражението на Люк потъмня. Изучаваше снимките без да каже нищо, докато Клари

повтаряше историята, която Алайн й бе разказала. Саймън междувременно стоеше

неловко, гледайки кръвнишки през стаята към Алдетри, който усърдно го игнорираше.

- А истинският Себастиан прилича ли на самозванеца? - запита най-накрая Люк.

- Не точно - каза Клари. - Фалшивият Себастиан беше по-висок. И мисля, че вероятно е

бил рус, защото определено боядисваше косата си. Никой няма толкова черна коса. - И

боя се появи на пръстите ми, когато я докоснах, помисли си тя, но запази това за себе

си. - Както и да е, Алайн искаше да покажем тези на теб и на Лайтууд. Тя си мисли, че

може би, ако те разберат, че той не е бил свързан с Пенхалоу, тогава...

- Не е казала на родителите си за тези, нали? - Люк показа снимките.

- Не още, предполагам - каза Клари. - Мисля, че е дошла право при мен. Искаше да ти

обясня. Каза, че хората те слушат.

- Може би някои от тях да. - Люк погледна назад към мъжа с превързаното лице. - Аз

току що говорих с Патрик Пенхалоу, всъщност. Валънтайн му е бил добър приятел

преди, и може по един или друг начин да наблюдава семейство Пенхалоу от тогава. Ти

каза, че Ходж е споменал, че той има шпиони тук. - Той подаде снимките обратно на

Клари. - За жалост Лайтууд няма да са част от Съвета днес. Тази сутрин бе

погребението на Макс. Най-вероятно са на гробището. - Виждайки изражението на

лицето на Клари, добави. - Беше много малка церемония, Клари. Само семейството.

Но аз съм семейството на Джейс, каза малък, протестиращ глас в главата й. Но имаше и

друг глас, по-силен, изненадващ с горчивината си. И той ти каза, че да е около теб е

като да кървиш бавно до смърт. Наистина ли си мислиш, че има нужда от това, когато е

вече на погребението на Макс.

- Тогава, може би можеш да им кажеш довечера - каза Клари. - Имам предвид... Мисля,

че ще са добри новини. Който и наистина да е бил Себастиан, не е свързан с приятелите

им.

- Щеше да е добра новина, ако знаехме къде е - промърмори Люк. - Или какви други

шпиони Валънтайн има тук. Трябва да има няколко от тях поне, замесени в свалянето

на пазачите. Това можеше да бъде направено само от вътрешната страна на града.

- Ходж каза, че Валънтайн е разбрал как да го направи - каза Саймън. - Каза, че се

нуждаеш от демонска кръв, за да свалиш пазачите, но няма начин да пренесеш

демонска кръв вътре в града. Само че Валънтайн е измислил начин.

- Някой нарисувал руна от демонска кръв на върха на една от кулите - каза Люк с

въздишка, - така че, очевидно Ходж е бил прав. За жалост Клейвът винаги е вярвал

твърде много на пазачите си. Но дори и най-добре замисленият пъзел си има решение.

- На мен ми прилича на някакъв сорт хитрост, която ти сритва задника в хазарта - каза

Саймън. – В секундата, в която защитиш крепостта си с Магията на Пълната

непобедимост, и някой идва и открива как да разбие мястото.

- Саймън - каза Клари. - Млъкни.

- Той не е толкова далеч от истината. - каза Люк. - Просто не знаем как те са прекарали

демонска кръв във града, без да премахнат пазачите на първо място. - Той сви рамене. -

Това е последният ни проблем, засега. Пазачите са отново вдигнати, но вече знаем, че

не са достатъчни да осигурят безопасността ни. Валънтайн може да се върне всеки

момент, с дори по-голяма сила от армии и се съмнявам, че можем да ги преборим. Няма

достатъчно нефилими, а тези тук са напълно деморализирани.

- А долноземците? - каза Клари. - Ти си казал на Консула, че Клейвът трябва да се бие

заедно с долноземците.

- Мога да повтарям на Малачи и Алдетри това, докато лицето ми посинее, но това не

означава, че те ще ме послушат - каза изтощено Люк. - Единствената причина, поради

която ме пускат да стоя тук, е защото Клейвът гласува да ме държат като съветник. А те

направиха това, защото доста от техните животи бяха спасени от глутницата ми. Но

това не означава, че искат още Долноземци в Идрис....

Някой изпищя.

Аматис беше на краката си, ръката над устата й, гледайки напред към предната част на

Залата. Мъж стоеше на входа, заобиколен от блясъка на слънчевата светлина отвън.

Той беше просто силует, докато не направи стъпка напред в Залата и Клари не видя

лицето му за пръв път.

Валънтайн.

По някаква причина първото нещо, което Клари забеляза бе, че беше напълно обръснат.

Караше го да изглежда по-млад, повече като ядосаното момче в спомените, които

Итуриел бе й показал. Вместо бойни дрехи, той носеше изискан раиран костюм и

вратовръзка. Беше невъоръжен. Можеше да бъде всеки мъж, вървящ надолу по улиците

на Манхатън. Можеше да бъде бащата на всеки.

Той не погледна към Клари, не показа, че е забелязал присъствието й изобщо. Очите му

бяха върху Люк, докато вървеше по тясната пътечка между редовете скамейки.

Как може да дойде тук така, без никакви оръжия? Зачуди се Клари и на въпроса й се

отговори момент по-късно: Инквизитор Алдетри направи звук като ранена мечка;

изтръгвайки се настрани от Малачи, който се опитваше да го задържи обратно;

заклатушка се долу по стълбите на подиума; и се хвърли към Валънтайн. Премина през

тялото на Валънтайн като нож, разкъсващ хартия.

Валънтайн се обърна да наблюдава Алдетри с изражение на приветлива любезност,

докато Инквизитора се клатушкаше, блъсна се в колоната и се просна странно на

земята. Консула, преследващ го, се наведе да му помгне да се изправи на крака - имаше

вид на ясно замаскирано отвращение на лицето му, когато го направи, и Клари се

зачуди отвращаването директно към Валънтайн ли беше, или към Алдетри за

държането му на такъв глупак.

Друго слабо мърморене се понесе из стаята. Инквизиторът изцвърча и се забори като

плъх в капан, Малачи държейки го здраво за ръцете, докато Валънтайн напредна към

стаята без друг поглед към нито един от тях. Ловците на сенки, които се бяха насъбрали

около скамейките се дръпнаха назад, както вълните на Червено море се разделят за

Мойсей, оставяйки чист път надолу до центъра на стаята. Клари изтръпна, когато той

стигна по-близо, до където тя стоеше с Люк и Саймън. Той е само прожекция, каза си

тя. Не е наистина тук. Не може да те нарани.

До нея Саймън потръпна. Клари взе ръката му, точно когато Валънтайн спря на

стъпките от подиума и се обърна директно към нея. Очите му я загребаха веднъж,

случайно, сякаш взимаше мярката й; премина върху Саймън изцяло; и останаха да

почиват върху Люк.

- Лушън - каза той.

Люк отвърна на погледа му, стабилно и умерено, без да казва нищо. След Ренуик, това

беше първият път, в който са в една стая, помисли си Клари, и тогава Люк беше

наполовина мъртъв от битки и покрит с кръв. Беше лесно сега да отбележиш разликите

и приликите между двамата мъже - Люк в неговата парцалива фланела и дънки, и

Валънтайн в красивия си и скъпо изглеждащ костюм; Люк с еднодневната си брада и

сивото в косата си, и Валънтайн, изглеждащ повече както е бил на двадесет и пет - само

че някак по-студен и твърд, все едно преминалите години са го превръщали бавно в

камък.

- Чух, че Клейвът те е довел до Съвета, сега - каза Валънтайн. - Това би било

подобаващо за Клейв, разводнен от корупция и сводници, за да се намери просмукан от

изродски мелези. - Гласът му беше кротък, дори ободрителен - толкова много, че беше

трудно да усетиш отровата в думите му или да повярваш, че наистина ги мисли.

Погледът му се премести обратно към Клари. - Клариса, - каза той - виждам, че си тук с

вампир. Когато нещата се уталожат малко, наистина трябва да обсъдим избора ти на

домашни любимци.

Нисък ръмжащ звук излезе от гърлото на Саймън. Клари стисна ръката му, силно -

достатъчно силно, че някога би издърпал рязко ръката си от болка. Сега изглежда той

не я усещаше.

- Недей - прошепна тя. - Просто недей.

Валънтайн вече беше извърнал вниманието си надалеч от тях. Той изкачи стъпалата на

подиума и се обърна да изгледа тълпата надолу.

- Толкова много познати лица - отбеляза той. - Патрик. Малачи. Аматис.

Аматис стоеше неподвижна, очите й ярки от омраза.

Инквизиторът все още се бореше в хватката на Малачи. Погледът на Валънтайн

проблесна над него, наполовина развеселено. - Дори и ти, Алдетри. Чух, че си косвено

отговорен за смъртта на стария ми приятел, Ходж Старкуедър. Това е жалко.

Люк откри гласа си.

- Признаваш го, значи - каза той. - Ти си свалил пазачите. Ти си изпратил демоните.

- Аз ги изпратих - каза Валънтайн. - Мога да изпратя още. Сигурно Клейвът - дори и

Клейвът, колкото и глупави да са - трябва да е очаквал това. Ти го очакваше, нали

Лушън?

Очите на Люк бяха раздразнено сини.

- Да. Но аз те познавам, Валънтайн. За това, за сделка ли си дошъл, или за злорадство?

- Нито едното. - Валънтайн разгледа мълчаливата тълпа. - Нямам нужда от сделки - каза

той и въпреки, че тонът му беше спокоен, гласа му се носеше все едно усилен. - И

нямам желание за злорадство. Не се наслаждавам да причинявам смъртта на Ловци на

сенки; вече има само няколко скъпоценни от тях в света, който се нуждае отчаяно от

нас. Но така го харесва Клейвът, нали? Това е просто едно друго от техните нелепи

правила, правила, които смилат обикновения Ловец на прах. Направих това, което

направих, защото трябваше. Направих, каквото направих, защото това беше

единственият начин да накарам Клейва да ме изслуша. Ловците на сенки не умряха

заради мен; те умряха, защото Клейвът ме игнорираше. - Той срещна очите на Алдетри

през тълпата; лицето на Инквизитора беше бяло и изкривено. - Толкова много от вас

тук са били преди в Кръга ми - каза Валънтайн бавно. - Говоря на вас сега и на тези,

които знаеха за Кръга, но останаха отвън. Помните ли какво предсказах преди

петнадесет години? Че освен ако не се задействаме срещу Съглашението, градът

Аликанте, нашата скъпоценна столица, ще бъде напълнена от лигави, подмазващи се

тълпи от мелези, уродливи раси, стъпкващи под краката си всичко, което ни е скъпо. И

точно както предсказах, всичко това трябва да премине. Гардът изгоря до земята,

Порталът беше разрушен, нашите улици заляти с чудовища. Наполовина човек измет

нахалства да ни води. И така, мои приятели и врагове, мои братя под Ангела, питам ви -

вярвате ли ми сега? - Гласът му нарасна във вик. - ВЯРВАТЕ ЛИ МИ СЕГА?

Очите му се понесоха из стаята, сякаш очакваше отговор. Нямаше такъв - само море от

втренчени лица.

- Валънтайн - гласът на Люк, макар й мек, пречупи тишината. - Не можеш ли да видиш,

какво направи? Съглашението, от което толкова много се страхуваше, не направи

Долноземците равни с Нефилимите. Не осигури на полу-човеците място в съвета.

Всичката стара омраза си е все още на място. Трябваше да се довериш на онези, но не

го направи - не можа - и ни даде нещото, за което бе единствено възможно да ни

обедини всичките. - Неговите очи търсеха тези на Валънтайн. - Общ враг.

Руменина премина по бялото лице на Валънтайн.

- Аз не съм враг. Не и на Нефилимите. Ти си! Ти си този, които се опитва да ги

примами към безнадеждна война. Мислиш, че тези демони, които видя, са всичко,

които имам? Те са частица от това, което мога да призова.

- Също така има и повече от нас - каза Люк. - Повече нефилими и повече Долноземци.

- Долноземци - надсмя се Валънтайн. - Те ще избягат след първата гледка на истинската

опасност. Нефилимите са родени войни, с цел да защитават този свят, но светът мрази

твоя вид. Има причина чистото сребро да те гори, а дневната светлина да е изгаряща за

Нощните Деца.

- Тя не ме изгаря - каза Саймън с твърд, чист глас, въпреки хватката на ръката на

Клари. - Ето ме, стоя на слънчева светлина...

Валънтайн просто се изсмя.

- Виждал съм те да се давиш с името на Бог, вампире - каза той. - А за това, че можеш

да стоиш на слънчева светлина... - той прекъсна и се ухили. - Може би си аномалия.

Особняк. Но все още чудовище. -

Чудовище. Клари си спомни за Валънтайн на кораба, за това какво бе казал той там:

"Майка ти ми каза, че съм превърнал първото й дете в чудовище. Напусна ме преди да

успея да имам шанса да направя същото и на второто й."

Джейс. Мисълта за името му беше остра болка. След това, което Валънтайн е сторил,

той самият стои там и говори за чудовища...

- Единственото чудовище тук - каза тя напук на себе си, и въпреки решението й да пази

тишина - си ти. Видях Итуриел - продължи тя, когато той се извърна да погледне към

нея изненадан. - Знам всичко...

- Съмнявам се в това - каза Валънтайн. - Ако беше, щеше да си държиш устата

затворена. За безопасността на брат ти, ако не за твоя собствена.

Не ми говори за Джейс на мен! Клари искаше да изкрещи, но друг глас дойде и

прекъсна нейния, студен, неочакван женски глас, безстрашен и горчив.

- Ами моят брат? - Аматис се насочи и застана в основата на подиума, гледайки нагоре

към Валънтайн. Люк се сепна в изненада и заклати главата си към нея, но тя го

игнорира.

Валънтайн се намръщи.

- Какво за Лушън? - въпросът на Аматис, усети Клари, го неуравновеси, или може би

беше просто това, че Аматис беше там, питаща, срещу него. Той с години я е отписвал

като слаба, малко вероятна да го предизвика. Валънтайн не харесваше, когато хората го

изненадваха.

- Каза ми, че той не мой брат вече - заяви Аматис. - Отне ми Стефан. Разруши

семейството ми. Казваш, че не си враг на нефилимите, но ти настрои всеки един от нас

срещу другия, семейство срещу семейство, разбивайки семейства без угризение.

Казваш, че мразиш Клейва, но ти си този, който ги направи това, което са сега - жалки

и параноични. Ние си вярвахме един на друг, ние нефилимите. Ти промени това.

Никога няма да ти го простя. - Гласът й се разтърси. - Или да простя, че ме караше да

третирам Лушън, сякаш не ми е вече брат. Няма да ти простя и за това също. Нито пък,

за това, че си позволих да те послушам.

- Аматис... - Люк пое стъпка напред, но сестра му вдигна ръка да го спре. Очите й

блестяха със сълзи, но гърбът й беше прав, гласа твърд и непоколебим.

- Имаше време, когато ние всички бяхме склонни да те послушаме, Валънтайн - каза тя.

- И всички ние имаме това на нашата съвест. Но не повече. Вече не. Това време свърши.

Има ли някой тук, който не е съгласен с мен?

Клари извъртя главата си и огледа насъбралите се Ловци на сенки: Те гледаха към нея

като груба скица на тълпа с бели петна вместо лица. Тя видя Патрик Пенхалоу,

челюстта му стисната, и Инквизитора, който трепереше като крехко дърво на силен

вятър. И Малачи, чието тъмно, полирано лице беше необичайно нечетливо.

Никой не каза и думичка.

Ако Клари очакваше Валънтайн да бъде ядосан на тази липса на отговор от

нефилимите, които се надяваше да води, тя се разочарова. Освен свиването на мускула

на челюстта му, той не показа друга емоция. Сякаш бе очаквал този отговор. Сякаш бе

планирал точно това.

- Много добре - каза той. - Ако не се вслушате в разума, ще трябва да се вслушате в

силата. Вече съм показвал, че мога да сваля пазачите около града ви. Виждам, че сте ги

вдигнали обратно, но това не е от значение; мога лесно да ги сваля отново. Вие или ще

се съгласите с условията ми, или ще се изправите срещу всеки демон, който Мечът на

смъртните може да призове. Ще им кажа да не оставят нито един от вас, нито мъж,

жена или дете. Изборът е ваш.

Мърморене се разнесе в стаята; Люк се беше вторачил.

- Ти би унищожил нарочно и обмислено своя собствен вид, Валънтайн?

- Понякога заразените растения трябва да бъдат отделени в напълно друга градина -

каза Валънтайн. - И ако всички са заразени... - Той се извърна лице към ужасената

тълпа. - Това си е ваш избор - продължи той. - Имам Бокала на смъртните. Ако трябва

ще започна наново с нов свят от Ловци на сенки, създадени и обучени от мен. Но мога

да ви дам този един шанс. Ако Клейвът предаде всичките сили на Съвета на мен, и

приеме недвусмисления ми суверенитет и власт, ще задържа ръката си. Всички ловци

ще ми се закълнат в клетвата за покорство и приемат постоянна руна за вярност, която

ги обвързва с мен. Това са условията ми.

Настъпи тишина. Аматис държеше ръка на устата си; останалите от тълпата се олюляха

пред очите на Клари във въртяща се мъгла. Те не могат да му се предадат, помисли си

тя. Не могат. Но какъв избор имаха? Какъв избор някой от тях някога е имал? Те са в

капан, измислен от Валънтайн, помисли си тъпо тя, толкова сигурно, колкото и Джейс

и аз бяхме хванати в капана на това, което ни направи той. Ние всички сме обвързани с

него от нашата собствена кръв.

Беше само момент, въпреки че изглеждаше като час за Клари, преди тънък глас да се

прореже през тишината - високият, подобен на паяжина глас на Инквизитора.

- Суверенитет и власт? - изпищя той. - Твоята власт?

- Алдетри... - Консулът тръгна да го задържи, но Инквизиторът беше твърде бърз. Той

се изви свободен и се изстреля към подиума. Скимтеше нещо, същите думи отново и

отново, сякаш беше изгубил ума си напълно, очите му се обърнаха нагоре на практика

до бяло. Тласна Аматис настрани, олюля се нагоре по стълбите на подиума за да се

изправи срещу Валънтайн.

- Аз съм Инквизиторът; разбираш ли, Инквизиторът! - изкрещя той. - Аз съм част от

Клейва! Съвета! Аз правя правилата, не ти! Аз управлявам, не ти! Няма да ти позволя

да направиш това, парвеню такова, обичащ демоните лепкав...

С поглед много близък до досада, Валънтайн простря навън ръка, почти сякаш искаше

да докосне Инвизитора по рамото. Но Валънтайн не можеше да докосне нищо - той

беше просто прожекция - и след това Клари ахна, когато ръката на Валънтайн премина

през кожата на Инквизитора, костите и плътта му, изчезвайки в гръдния му кош.

Имаше секунда - само секунда - през която цялата Зала изглежда зяпаше останалата

ръка на Валънтайн, заровена някак, невъзможно, до китката надълбоко в гърдите на

Алдетри. След това Валънтайн раздвижи рязко китката си грубо и внезапно наляво -

извъртащо движение, сякаш обръщаше крайно упорита ръждясала дръжка на врата.

Инквизиторът нададе единствен писък и падна като камък.

Валънтайн издърпа ръката си обратно. Беше хлъзгава от кръв, алена ръкавица стигаща

до половината път към лакътя му, изцапвайки скъпата вълна на костюма му.

Снишавайки кървавата си ръка, той погледна към ужасената тълпа, очите му дойдоха и

се спряха най-накрая върху Люк. Той заговори бавно:

- Ще ви дам време до утре полунощ, за да обсъдите условията ми. До това време ще

доведа армията си, в цялата й сила, на полето Брослайнд. Ако все още не съм получил

съобщение за капитулиране от Клейва, ще дойда с армията си в Аликанте, и този път

няма да оставим нищо живо. Имате толкова време да обсъдите условията ми.

Използвайте времето умно.

И с това той изчезна.

ГЛАВА 14

В ТЪМНАТА ГОРА

ПРЕВЕДЕНО ОТ PAJU4ETO

- Е, какво ще кажете за това?! – запита Джейс, като все още гледаше към Клари – не

беше я поглеждал истински, откакто тя и Саймън се бяха появили на стълбището пред

къщата, която обитаваха сега семейство Лайтууд. Вместо това се бе опрял на един от

високите прозорци във всекидневната, вглеждайки се в бързо потъмняващото небе

отвън. – Човек отива на погребението на деветгодишния си брат и изпуска цялото

забавление.

- Джейс, - възпря го Алек с уморен глас – недей!

Алек се беше стоварил в един от износените столове, чийто пълнеж се бе показал. В

стаята нямаше нищо друго, подходящо за сядане. Къщата носеше странното, чуждо

усещане на жилище, което принадлежи на непознати: беше декорирана с материи в

пастелни цветове, покрити с цветни мотиви и богато надиплени. Освен това всичко в

нея бе леко износено или дори окъсано. На малката маса до Алек имаше стъклена купа,

пълна с шоколадови бонбони; Клари, прегладняла, бе изяла няколко и бе установила, че

са изсъхнали и ронливи. Беше размишлявала какви хора са живели тук. Вероятно

такива, които бягат, когато нещата загрубеят, си бе помислила раздразнено;

заслужаваха да им отнемат къщата.

- Недей какво? – запита Джейс. Навън сега бе достатъчно тъмно, за да може Клари да

вижда лицето му, отразено в стъклото на прозореца. Очите му изглеждаха черни. Беше

облечен в траурните дрехи, които ловците на сенки носеха – не черни, защото черното

беше цветът на бойното им облекло. Цветът на смъртта бе бялото, а в плата на бялото

яке на Джейс по яката и маншетите на ръкавите бяха втъкани алени руни. За разлика от

бойните руни, които до една бяха за предпазване или агресия, тези руни говореха един

по-нежен език, говореха за лечение и скръб. Около китките му също така имаше

метални пластини, покрити с подобни руни. Алек бе облечен по подобен начин, целият

в бяло, със същите златисто-червени руни, виещи се по плата. От това косата му

изглеждаше много черна.

Джейс, помисли си Клари, точно наобратно – облечен така, целият в бяло, изглеждаше

като ангел. По-точно, като ангел на отмъщението.

- Не си бесен на Клари. Нито пък на Саймън. – заяви Алек. – Или поне, - добави той с

бледо, притеснено намръщване – не мисля, че си сърдит на Саймън.

Клари почти очакваше Джейс да избухне с някакъв гневен отговор, но всичко, което

той каза бе:

- Клари знае, че не съм ядосан на нея.

Саймън, облегнал лактите си на гърба на дивана, изви очи, но каза само:

- Единственото, което не разбирам е как Валънтайн е успял да убие Инквизитора. Не

мислех, че една прожекция може наистина да нарани някого.

- Не би трябвало да могат. – обясни Алек. – Те са просто илюзии. Нещо като оцветен

въздух, така да се каже.

- Е, не и в този случай. Той се протегна към Инквизитора и извъртя... – Клари

потрепери. – Имаше много кръв.

- Като специален бонус за теб. – обърна се Джейс към Саймън.

Саймън игнорира това.

- Някога изобщо имало ли е Инквизитор, който да не е умрял от ужасна смърт? –

зачуди се той на глас. – Това е като да си барабанист в Спи Ал Тап.

Алек прокара ръка по лицето си.

- Не мога да повярвам, че родителите ми все още не знаят за това. – каза. – Не мога да

кажа, че очаквам с нетърпение да им го съобщя.

- Къде са родителите ти? – запита го Клари. – Смятах, че са на горния етаж.

Алек поклати главата си.

- Не, още са в некрополиса. На гроба на Макс. Изпратиха ни обратно. Искаха да останат

там сами за малко.

- А Изабел? – попита Саймън. – Тя къде е?

Хуморът, не че беше истински, напълно изчезна от лицето на Джейс.

- Не иска да излезе от стаята си. – обясни той. – Смята, че случилото се с Макс е по

нейна вина. Дори не дойде на погребението.

- Опитахте ли да говорите с нея?

- Не, - отговори Джейс – вместо това я трескахме с юмрук в лицето. Защо, мислиш, че

това няма да проработи ли?

- Просто реших да попитам. – Тонът на Саймън беше мек.

- Ще й обясним, че Себастиан в действителност не е бил Себастиан. – разсъждаваше

Алек. – Може да я накара да се почувства по-добре. Тя смята, че е трябвало да успее да

разбере, че нещо не е наред със Себастиан, но ако той е бил шпионин... – Алек сви

рамене. – Никой не забеляза нищо особено в него. Не дори и семейство Пенхалоу.

- Аз смятах, че е нещо повече. – изтъкна Джейс.

- Да, но това е просто, защото... – Алек потъна по-дълбоко в стола си. Изглеждаше

изтощен, кожата му имаше бледосив оттенък на фона на абсолютната белота на дрехите

му. – Всъщност, това няма никакво значение. В момента, в който разбере какво точно е

заплашено от Валънтайн, нищо няма да може да повдигне духа й.

- Само че...наистина ли би го направил? – запита Клари. – Да изпрати армия от демони

срещу нефилимите...имам предвид, той все още е ловец на сенки, нали? Не може да

съсипе собствения си народ!

- Не му е пукало достатъчно дори за собствените му деца, за да не ги съсипе. – каза

Джейс, като срещна очите й през стаята. Погледите им се задържаха, приковани един в

друг. – Какво те кара да смяташ, че би се загрижил за народа си?

Алек гледаше от единия към другия и Клари бе сигурна от изражението му, че Джейс

не му беше казал все още за Итуриел. Той изглеждаше объркан и много тъжен.

- Джейс...

- Това все пак обяснява едно нещо. – каза Джейс, без да поглежда към Алек. – Магнус

се опитваше да използва проследяваща руна на някое от нещата, оставени от Себастиан

в стаята му, за да разбере дали можем да установим къде се намира по този начин. Само

че каза, че не успява да разчете нищо от онова, което сме му дали. Просто...равна

повърхност и празнота.

- Какво означава това?

- Това са били вещите на Себастиан Верлак. Фалшивият Себастиан вероятно му ги е

взел, когато го е пресрещнал. И Магнус не успява да извлече нищо от тях, защото

истинският Себастиан...

- Вероятно е мъртъв. – довърши Алек. – А онзи Себастиан, когото познаваме, е твърде

умен да остави нещо след себе си, което би могло да бъде използвано за

проследяването му. Имам предвид, че не можеш да проследиш човек чрез каквато и да

било вещ. Трябва да е предмет, който е силно свързан с този човек. Наследствено

семейно бижу, или стиле, или четка за коса с косми по нея, нещо такова.

- Което е твърде неприятно, - намеси се Джейс, - защото, ако можехме да го

последваме, вероятно щеше да ни отведе право при Валънтайн. Сигурен съм, че се е

оттеглил при господаря си за пълен доклад. Вероятно му е разказал и цялата

ексцентрична теория на Ходж за езерото-огледало.

- Възможно е да не е била ексцентрична или измислена – заразмишлява Алек. – Има

пазачи, разположени по пътеките, водещи към езерото, а също бариери, които да ги

предупредят, ако някой използва Портал там.

- Фантастично. Сигурен съм, че това кара всички ни да се почувстваме в много по-

голяма безопасност сега. – Джейс се облегна на стената.

- Онова, което не разбирам – заяви Саймън, - е защо изобщо Себастиан остана наблизо.

След онова, което стори на Изи и Макс, щяха да го хванат при всички положения,

нямаше как да продължи да се преструва. Имам предвид, дори да си е помислил, че е

убил Изи, а не само да я е зашеметил, как би обяснил това, че те двамата са мъртви, а

той си е съвсем добре? Не, за него нещата са били приключили. Така че защо да остава

наоколо по време на битката? Защо да идва чак до Гарда, за да ме хване? Сигурен съм,

че на практика въобще не се е интересувал дали ще живея или ще умра.

- А сега пък си прекалено суров към него. – каза Джейс. – Аз пък съм сигурен, че би

предпочел да умреш.

- Всъщност, - намеси се Клари – мисля, че е останал заради мен.

Погледът на Джейс се стрелна към нея като златна светкавица.

- Заради теб? Надявал се е да излезеш с него отново?

Клари усети, че се изчервява.

- Не. И освен това, срещата ни съвсем не беше от сполучливите. Всъщност, изобщо не

беше среща. Както и да е, не това беше идеята ми. Когато дойде в Залата, той се

опитваше да ме накара да изляза навън с него, за да поговорим. Искаше нещо от мен.

Само дето не знам какво.

- Или може би просто е искал теб. – каза Джейс. – Забелязвайки изражението на Клари,

той добави – Не по онзи начин. Може би е искал да те заведе при Валънтайн.

- На Валънтайн изобщо не му пука за мен. – заяви Клари. – Единственият, от когото се

интересува той, си ти.

Нещо проблясна в дълбините на очите му.

- Така ли го наричаш?! – изражението му бе плашещо. – След онова, което се случи на

кораба, той се интересува от теб. Което означава, че трябва да си предпазлива. Много

предпазлива. Всъщност, изобщо не би навредило да прекараш следващите няколко дни

вътре, на закрито. Можеш да се заключиш в стаята си като Изабел.

- Няма да направя това!

- Разбира се, че няма. – съгласи се Джейс. – Защото живееш да ме измъчваш, нали?

- Не всичко, Джейс, се отнася за теб! – извика вбесено Клари.

- Възможно е, - каза Джейс – но трябва да признаеш, че важи за повечето неща.

Клари потисна порива да изкрещи.

Саймън прочисти гърлото си.

- А като говорим за Изабел...което всъщност правехме само донякъде, но реших да го

спомена, преди спорът ви да излезе извън контрол...мисля, че трябва аз да отида да

поговоря с нея.

- Ти?! – попита Алек, а после, изглеждайки леко засрамен от собственото си смущение,

бързо добави. – Имах предвид, че просто...тя не иска да излезе от стаята си дори заради

семейството си. Защо да го направи за теб?

- Може би защото не съм семейство. – отвърна Саймън. Той продължаваше да стои с

изпънати рамене и ръце в джобовете. По-рано, докато бе седнала близо до него, Клари

беше видяла тънката бяла линия около врата му на мястото, където Валънтайн бе

прерязал гърлото му, както и белезите на китките му, които също бяха прерязани

тогава. Сблъсъците му със света на ловците на сенки го беше променил – и то не само

повърхността или дори кръвта му; промяната бе много по-дълбока. Той стоеше

изправен, с високо вдигната глава, и поемаше каквото и да му подметнеха Джейс и

Алек, и като че ли не му пукаше особено. Онзи Саймън, който би се уплашил от тях

или би се чувствал дискомфортно, вече го нямаше.

Тя почувства внезапна болка в сърцето си и осъзна стреснато какво точно представлява.

Той й липсваше – липсваше й Саймън. Онзи Саймън, който бе преди.

- Мисля, че трябва да се пробвам все пак. В това да накарам Изабел да говори с мен,

имам предвид. – заяви Саймън. – Поне няма да навреди.

- Само че е почти тъмно. – намеси се Клари. – Казахме на Люк и Аматис, че ще се

върнем преди залеза на слънцето.

- Ще те изпратя до там. – каза Джейс. – Колкото до Саймън, той може и сам да си

намери пътя обратно, дори и в тъмното – нали можеш, Саймън?

- Разбира се, че може! – възмутено каза Алек, сякаш да компенсира предната обида към

Саймън. – Той е вампир...А-а, – спря се сам – чак сега осъзнавам, че вероятно си се

пошегувал. Не ми обръщай внимание.

Саймън се усмихна. Клари отвори уста за нов протест...и я затвори. Отчасти защото,

както знаеше, това бе безразсъдно. И отчасти защото на лицето на Джейс имаше

особено изражение, докато гледаше покрай нея към Саймън, което я накара да замълчи

стресната: това бе учудване, помисли си тя, примесено с благодарност и може би дори -

най-странното от всичко – мъничко уважение.

Пътят между новата къща на семейство Лайтууд и тази на Аматис беше кратък; на

Клари й се искаше да е по-дълъг. Не можеше да се отърси от усещането, че всеки

момент, който прекарваше с Джейс, беше по особен начин ограничен и безценен, че се

приближават към някакъв почти невидим краен срок, който щеше да ги раздели

завинаги.

Тя го гледаше отстрани. Той се взираше право пред себе си, почти сякаш нея я нямаше.

Линията на профила му се очертаваше с остри, чисти ръбове на вещерската светлина от

лампите, осветяващи улиците. Косата му се къдреше покрай бузата му, като не

успяваше да прикрие напълно един бял белег от Маркировка на слепоочието му.

Виждаше проблясващ метал на врата му – там, където пръстенът на Моргенстърн

висеше на верижката си. Лявата му ръка беше гола; кокалчетата й изглеждаха

натъртени. Значи той наистина оздравява като мундан, както бе поискал Алек.

Тя потрепери. Джейс я погледна:

- Студено ли ти е?

- Просто размишлявах, - отвърна му. – Изненадана съм, че Валънтайн се е нахвърлил на

Инквизитора, вместо върху Люк. Инквизиторът беше ловец на сенки, а Люк...Люк е

долноземец. Освен това, Валънтайн го мрази.

- Но също така – по някакъв начин – и го уважава, макар да е долноземец. – обясни

Джейс, а Клари си припомни погледа му към Саймън по-рано, а след това се опита да

не мисли за него. Мразеше да си мисли, че Джейс и Валънтайн имат нещо общо, пък

дори и толкова незначително като поглед. – Люк се опитва да накара Клейва да се

промени, да мисли по нов начин. Това е точно нещото, което Валънтайн се е опитвал да

направи, дори ако целите му са били...ами, не същите. Люк е такъв – бори се срещу

отживелите вярвания. Той иска промяна. За Валънтайн Инквизиторът представлява

стария, тесногръд Клейв, който той мрази толкова много.

- А пък някога са били приятели. – промълви Клари. – Люк и Валънтайн.

- А-ах, „Следите на онова, което някога е било‖ – възкликна Джейс и Клари бе сигурна,

че цитира нещо, личеше си по полу-подигравателния му тон. – За нещастие, в

действителност никога не успяваш да намразиш някого така, както някой, за когото те е

било грижа преди това. Мога да се обзаложа, че Валънтайн е планирал нещо специално

за Люк, след като поеме контрола.

- Само че той няма да поеме контрола! – заяви Клари, а когато Джейс не й отвърна,

гласът й се надигна. – Той няма да спечели...просто не може! Той не иска в

действителност война, не и срещу ловците на сенки и долноземците...

- Какво те кара да смяташ, че ловците на сенки ще се бият заедно с долноземците? –

запита Джейс; все още не поглеждаше към нея. Вървяха по улицата покрай канала и

той се взираше във водата, а челюстта му бе напрегната. – Само защото Люк казва

така? Люк е идеалист.

- А откъде-накъде това нещо е лошо?

- Не е. Просто аз не съм такъв. – отвърна Джейс, и Клари усети ледено бодване в

сърцето си заради празнотата в гласа му. Отчаяние, гняв, омраза. Това са демонски

качества. Той се държи по начина, по който си мисли, че трябва да се държи.

Бяха стигнали дома на Аматис; Клари спря в основата на стълбището и се обърна с

лице към него.

- Възможно е, - каза му – но и не си като него.

Джейс се сепна леко при това изказване – или може би заради твърдостта на тона й.

Обърна глава да я погледне, а това бе сякаш за пръв път, откакто бяха тръгнали от

къщата на семейство Лайтууд.

- Клари...- започна той, след което млъкна, за да си поеме дълбоко дъх. – На ръкава ти

има кръв. Ранена ли си?

Придвижи се към нея и хвана китката й с ръка. Клари погледна надолу и за своя

изненада вида, че е прав – върху десния ръкав на палтото й имаше неравномерно алено

петно. Странното бе, че още беше ярко червено. Изсъхналата кръв не би ли трябвало да

е с по-тъмен цвят? Тя се намръщи.

- Тази кръв не е моя.

Той лекичко се отпусна, а хватката му на ръката й се отпусна.

- От Инквизитора ли е?

Тя поклати глава.

- Всъщност, мисля, че е на Себастиан.

- Кръвта на Себастиан?!

- Да...когато предната вечер дойде в Залата, спомняш ли си – лицето му кървеше.

Мисля, че Изабел го е одраскала, но – както й да е – докоснах лицето му и така кръвта

му се е озовала върху мен. – Тя погледна петното отблизо. – Смятах, че Аматис е

изпрала палтото, но явно не е.

Някакси очакваше в този момент той да я пусне, но вместо това той задържа китката й

за дълга минута, като изследваше внимателно кръвта, преди да пусне ръката я,

очевидно задоволен.

- Благодаря.

Тя се вгледа за миг в него, преди да разтърси глава.

- Няма да ми кажеш за какво беше това, нали?

- Никакъв шанс!

Тя вбесено вдигна ръце.

- Влизам вътре. Ще се видим по-късно.

Обърна се и се насочи към стъпалата пред входната врата на Аматис. Нямаше как да

знае, че в момента, в който му бе обърнала гръб, усмивката бе изчезнала от лицето на

Джейс; нито път това, че бе останал сам в тъмнината дълго след като вратата се бе

затворила и бе гледал след нея, премятайки между пръстите си малко късче плат.

- Изабел! – повика я Саймън. Бяха му необходими няколко опита, докато открие

вратата й, но викът „Изчезвай!‖, дочул се от тази, го бе убедил, че е направил верния

избор. – Изабел, пусни ме вътре.

Чу се приглушено тупване и вратата лекичко потрепери, сякаш Изабел беше хвърлила

нещо по нея. Вероятно обувка.

- Не искам да говоря с теб и Клари. Не искам да говоря с никого. Остави ме на мира,

Саймън!

- Клари не е тук. – заяви той. – А аз няма да си тръгна, докато не се съгласиш да

поговориш с мен.

- Алек! – изкрещя Изабел. – Джейс! Накарайте го да се махне!

Саймън зачака. От долния етаж не се чу никакъв звук. Алек или беше излязъл, или се

покриваше.

- Няма ги, Изабел. Само аз съм.

Последва тишина. Най-накрая Изабел проговори отново. Този път гласът й идваше от

много по-близо, като че бе застанала точно от другата страна на вратата.

- Ти си сам?

- Сам съм. – увери я Саймън.

Вратата се открехна. Изабел беше застанала там, облечена в черен комбинезон, а косата

й се спускаше и къдреше по раменете. Саймън никога не я беше виждал такава:

босонога, с невчесана коса и без грим.

- Можеш да влезеш.

Той мина покрай нея и пристъпи в стаята. На светлината, която идваше от открехнатата

врата видя, че тя изглежда – както майка му би се изразила – сякаш торнадо е минало

през нея. По пода бяха разхвърляни купчини дрехи, там се търкаляше и отворена

брезентова чанта, която сякаш беше експлоадирала. От орнаментираната табла на

леглото висеше яркият сребърно-златен камшик на Изабел, на другия й край бе метнат

бял дантелен сутиен. Саймън извърна очи. Пердетата бяха дръпнати, а лампите –

изгасени.

Изабел се метна на ръба на леглото и го загледа с горчиво учудване:

- Вампир, който се изчервява. – Тя повдигна брадичка. – И така, пуснах те да влезеш.

Какво искаш?

Независимо от гневния й поглед, Саймън реши, че тя изглежда по-млада от

обикновено, с тези огромни черни очи на изпитото бяло лице. Виждаше бледите следи

по светлата й кожа, навсякъде по голите й ръце, врата и ключиците й, дори по краката

й. Ако Клари остане ловец на сенки, помисли си, някой ден и тя ще изглежда по този

начин, цялата в белези. Мисълта не го разстрои така, както би станало преди време.

Имаше нещо в начина, по който Изабел носеше белезите си, като че ли бе горда с тях.

В ръцете си държеше нещо, нещо, което прехвърляше без почивка между пръстите си.

Беше малък предмет, който проблясваше мътно на слабата светлина. За миг го

помислили за някакво бижу или част от бижу.

- Онова, което се случи с Макс. – каза й Саймън. – Не беше по твоя вина.

Тя не го погледна. Взираше се в предмета в ръцете си.

- Знаеш ли какво е това? – попита и го повдигна. Приличаше на малък войник-играчка,

издялана от дърво. Ловец на сенки-играчка, осъзна Саймън, с бойно облекло в черно и

всичко. Сребърният проблясък, който бе забелязал, идваше от боята на на мъничкия

меч, който държеше; беше почти изтрита. – Беше на Джейс, - продължи тя, без да

дочака отговора му. – Това беше единствената играчка, която донесе, когато дойде от

Идрис. Не зная, възможно е да е бил част от по-голям комплект. Мисля, че го е

направил сам, но никога не каза нищо за него. Някога го носеше навсякъде, където

ходеше, в джоба си. А после един ден забелязах, че Макс го разнася. Джейс трябва да е

бил на около тринайсет години тогава. Дал го е на Макс, предполагам, когато го е

надраснал. Както и да е, бил е в ръката на Макс, когато го открили. Сякаш го е

сграбчил, за да се задържи за нещо, когато Себастиан...когато той... – Гласът й се

пречупи. Усилието, което полагаше, за да не заплаче, беше видимо. Устата й бе извита

в гримаса, сякаш се опитваше да промени за постоянно формата си. – Трябваше да съм

там, за да го пазя. Трябваше да съм там, за да има за кого да се хване, а не за някаква

глупава дървена играчка! – Тя я метна на леглото, а очите й блестяха.

- Била си в безсъзнание. – възрази й Саймън. – Почти умря там, Изи. Нямало е нищо,

което да можеш да направиш.

Изабел поклати главата си, а заплетената й коса танцуваше по раменете й. Изглеждаше

свирепа, подивяла.

- Какво би могъл да знаеш ти за това?! – настоя. - Нима знаеш, че Макс дойде при нас в

нощта, когато загина и ни каза, че е видял нещо да се катери по демонските кули, а аз

му отговорих, че е сънувал и го отпратих? А беше прав. Обзалагам се, че е било онова

копеле Себастиан – покатерил се е по кулата, за да изключи защитата. И Себастиан го е

убил, за да не може да каже на никого какво е видял. Ако само го бях слушала...просто

да бях отделила секунда да го изслушам...това нямаше да се случи!

- Не е имало начин да разбереш. – увери я Саймън. – Колкото до Себастиан...в

действителност той не е братовчед на Пенхалоу. Успя да заблуди всички.

Изабел не изглеждаше изненадана.

- Знам, - каза тя – чух те, когато каза на Алек и Джейс. Слушах горе, от върха на

стълбите.

- Подслушвала си?

Тя сви рамене.

- Чак до онази част, в която заяви, че ще дойдеш да говориш с мен. Тогава се върнах

тук. Нямах особено желание да те виждам. – Тя го погледна отстрани. – Ще ти призная

това, де: настоятелен си.

- Виж какво, Изабел, - Саймън направи една крачка напред. Странно, но изведнъж

осъзна факта, че тя не бе особено облечена, така че се въздържа от това да сложи ръка

на рамото й или да направи нещо друго открито утешаващо. – Когато баща ми умря,

знаех, че вината не беше моя, но въпреки това отново и отново премислях нещата,

които можех да направя, които можех да му кажа, преди да умре.

- Да, обаче...това е по моя вина. – каза Изабел. – И онова, което трябваше да направя, е

да слушам. А онова, което все още мога да направя, е да проследя копелето, което

направи това, и да го убия!

- Не съм сигурен, че това би помогнало...

- Откъде знаеш? – настоя да разбере Изабел. – Ти откри ли човека, виновен за смъртта

на баща ти и уби ли го?

- Баща ми получи инфаркт. – отвърна й Саймън. – Така че, не.

- В такъв случай не знаеш за какво говориш, нали така? – Изабел повдигна брадичката

си и го погледна право в очите. – Ела тук!

- Какво?!

Тя го повика високомерно с показалец.

- Ела тук, Саймън!

Той се придвижи към нея неохотно. Беше на по-малко от крачка растояние, когато тя се

пресегна, сграбчи го за ризата и го придърпа към себе си. Лицата им бяха на

сантиметри едно от друго; под очите й ясно съзираше бляскавите следи от скорошни

сълзи.

– Знаеш ли от какво имам нужда точно сега? – произнесе тя, изговаряйки отчетливо

всяка дума.

- Ъ-ъ, - отвърна Саймън. – не?

- Да се разсея. – заяви тя, и така се извъртя, че го метна на леглото до себе си.

Той се приземи по гръб насред разбъркана купчина дрехи.

- Изабел, - запротестира слабо – наистина ли смяташ, че това ще те накара да се

почувстваш по-добре?

- Вярвай ми. - отвърна Изабел, като сложи ръка на гърдите му, точно над сърцето, което

не биеше – Вече се чувствам по-добре.

Клари лежеше будна в леглото и се взираше в единственото петно лунна светлина,

което плуваше по тавана. Нервите й все още бяха твърде опънати от събитията през

деня, за да може да заспи, а и не им помагаше особено факта, че Саймън не се беше

прибрал преди вечеря...всъщност, и след нея. Най-накрая беше казала гласно за

притесненията си на Люк, а той бе облякъл палто и бе тръгнал към къщата на Лайтууд.

Беше се върнал развеселен. „Саймън е добре, Клари.‖ – беше я уверил. – „Лягай си.‖ А

после беше излязъл отново, с Аматис, за някоя от безконечните им срещи в Залата на

съглашенията. Тя се бе зачудила дали някой вече е изчистил кръвта на Инквизитора.

Като нямаше какво друго да прави, тя си легно, но сънят упорито не идваше. Клари

продължаваше да вижда Валънтайн в ума си – как се пресяга към Инквизитора и

изтръгва сърцето му. Начинът, по който се бе обърнал към нея и бе казал: „Дръж си

устата затворена, за доброто на брат си, ако не за твоето собствено!‖ И отгоре на

всичко, тайните, които бе научила от Итуриел, сега лежаха като огромен товар на

гърдите й. И под всички тези тревоги бе страхът, постоянен като сърцебиене, че майка

й ще умре. Къде се бавеше Магнус?

Пердетата зашумоляха и внезапна вълна от лунна светлина заля стаята. Клари рязко

седна и задраска да намери серафимовото острие, което държеше на масичката до

леглото си.

- Всичко е наред. – Една ръка легна върху нейната – слаба, покрита с белези, позната

ръка. – Аз съм.

Клари рязко си пое дъх, а той отдръпна ръката си.

- Джейс, - промълви тя – какво правиш тук? Какво не е наред?

За момент той не отговори и тя се извъртя, за да го погледне, придърпвайки чаршафите

около себе си. Усети как се изчервява, остро осъзнавайки факта, че е облечена само с

долнище на пижама и тънък потник...а после видя изражението му и притеснението й

изчезна.

- Джейс? – прошепна. Той беше застанал в горната част на леглото й, все още облечен в

белите траурни дрехи, и нямаше нищо леко, саркастично или дистанцирано в начина,

по който я гледаше. Беше много бледен, а очите му изглеждаха като на преследвано

животно – почти черни от напрежение. – Добре ли си?

- Не зная. – отвърна й по замаяния начин, по който говори човек, тъкмо събуждащ се от

сън. – Нямах намерение да идвам тук. Скитах цяла нощ – не можах да заспя – и отново

и отново откривах, че крача към това място. Към теб.

Тя се изправи стреснато, а чаршафите се смъкнаха покрай бедрата й.

- Защо не си успял да заспиш? Случило ли се е нещо? – попита и моментално се

почувства глупаво. Имаше ли нещо, което да не се бе случило?

Джейс обаче като че не бе чул въпроса.

- Трябваше да те видя. - каза най-вече на себе си. – Знам, че не би трябвало да го искам.

Но имах нужда да те видя.

- Ами...Седни тогава. – каза му и отдръпна краката си, за да му направи място на ръба

на леглото. – Защото направо ми изкара ангелите. Сигурен ли си, че нищо не е станало?

- Не съм казал, че нищо не се е случило. – Той седна на леглото с лице към нея. Беше

толкова близо, че тя би могла просто да се наведе напред и да го целуне...

Сърцето й се сви.

- Лоши новини ли има? Всичко ли...всички ли са...

- Не е нещо лошо. – прекъсна я Джейс. – И не са новини. Всъщност е обратното на

новини. Става въпрос за нещо, което винаги съм знаел...а също и ти...вероятно и ти го

знаеш. Господ ми е свидетел, че не го прикривам особено добре. – Очите му обхождаха

лицето й, бавно, сякаш искаше са го запомни. – Онова, което се случи, - каза той и се

поколеба – е, че осъзнах нещо.

- Джейс, - внезапно прошепна тя, и по причина, която не можеше да идентифицира, се

уплаши от онова, което той щеше да каже. – Джейс, не е нужно да...

- Опитвах се да отида...някъде. – обясни Джейс. – Но вместо това отново и отново бях

привличан обратно тук. Не можех да спра да вървя, не можех да спра да мисля. За

първия път, когато те видях и за това как после не можех да те забравя. Исках, но

просто не можех да се спра. Накарах Ходж да ме пусне, така че аз да съм този, който да

те открие и после да те отведе в Института. И дори тогава, в онова тъпо кафене, когато

те видях да седиш в сепарето със Саймън, дори тогава това ми се струваше грешно – аз

трябваше да съм онзи, който седи до теб. Онзи, който те кара да се смееш така. Не

можех да се отърва от това усещане. Че трябваше да съм аз. И колкото повече те

опознавах, толкова по-силно ставаше то...никога преди не ми се беше случвало.

Винаги, когато ми се случваше да поискам някое момиче, след като я опознаех, не я

исках вече; но с теб чувството ставаше все по-силно и по-силно, до онази нощ, когато

дойде в Ренуик и научих.

- Да разбера, че причината да се чувствам по този начин – като че си част от мен, която

съм изгубил и никога не съм знаел, че ми липсва, докато не те видях – че причината за

това е, че си моя сестра...това сякаш беше някаква вселенска шега. Като че Господ ме

заплюваше. Дори не зная защо – заради това, че съм си помислил, че мога в

действителност да те получа, че бих могъл да заслужа нещо такова, да съм толкова

щастлив. Не можех да си представя какво може да съм направил, че да бъда наказан

така...

- Ако ти си наказан, - прекъсна го Клари – наказана съм и аз. Защото всички тези неща,

които си почувствал, ги почувствах и аз, но не можем...трябва да спрем да се чувстваме

по този начин, защото това е единственият ни шанс.

Ръцете на Джейс бяха плътно притиснати към тялото му.

- Единственият ни шанс за какво?

- Да бъдем заедно изобщо. Защото иначе никога няма да можем да бъдем близо един до

друг, дори не в една и съща стая, а аз не бих го понесла. По-добре да те имам в живота

си поне като брат, отколкото да те нямам изобщо...

- И се предполага да седя наоколо, докато ти излизаш с момчета, влюбваш се в някой

друг, омъжваш се...? – Гласът му се повиши. – И междувременно, да умирам малко по

малко с всеки ден, докато гледам.

- Не. Тогава вече няма да ти пука. – заяви тя, като се чудеше дори докато произнасяше

думите дали би понесла идеята за Джейс, на когото не му пука. Не бе обмисляла

нещата толкова напред, колкото явно го бе направил той, и когато се опита да си

представи как го наблюдава да се влюбва в някоя друга, да се жени за друга, не можа

дори да оформи картината, не можа да види нищо друго, освен празен черен тунел,

простиращ се пред нея, завинаги. – Моля те. Ако не казваме нищо...ако просто се

престорим...

- Никакво преструване. – отсече Джейс с абсолютна яснота. – Обичам те, и ще те

обичам до смъртта си, а ако има живот след това, ще те обичам и в него!

Дъхът й секна. Беше ги казал – думите, след които нямаше връщане назад. Бореше се да

открие отговор, но той й се губеше.

- И знам, че мислиш, че искам да съм с теб, само за да...за да си докажа какво чудовище

съм. – запъна се той. – И може би наистина съм чудовище. Не знам отговора на това.

Но онова, което знам е, че дори в мен да има демонска кръв, има също и човешка. А аз

не бих могъл да те обичам така, както те обичам, ако не бях поне малко човек. Защото

демоните искат. А не обичат. А аз...

Тогава той се изправи с някаква внезапна, жестока бързина, прекоси стаята и застана до

прозореца. Изглеждаше изгубен, така изгубен, както бе в Голямата Зала над тялото на

Макс.

- Джейс? – повика го Клари, уплашена, и когато той не отговори, тя се запрепъва към

него. Постави дланта си на ръката му. Той продължаваше да гледа през прозореца;

отраженията им в стъклото бяха почти прозрачни – призрачни очертания на високо

момче и по-дребно момиче, чиято ръка тревожно стиска ръкава му. – Какво има?!

- Не трябваше да ти го казвам така. – отвърна й той, без да я поглежда. – Съжалявам.

Това бе може би прекалено много за възприемане. Изглеждаше така...шокирана. –

Напрежението в гласа му бе като оголена жица.

- Бях. – каза му. – Прекарах последните няколко дни, чудейки се дали ме мразиш. А

след като те видях тази вечер, бях напълно сигурна.

- Да те мразя? – повтори той като ехо, удивен. После се протегна и докосна лицето й,

съвсем леко, допирайки само връхчетата на пръстите си до кожата й. – Казах ти, че не

можах да заспя. Утре до полунощ или ще бъдем във война, или под управлението на

Валънтайн. Това е може би последната нощ в живота ни, всъщност, със сигурност

последната, която ще е дори приблизително обикновена и нормална. Последната нощ, в

която ще си легнем и ще се събудим така, както винаги сме го правили. А всичко, за

което можех да мисля аз бе, че искам да я прекарам с теб.

Сърцето й прескочи един удар.

- Джейс...

- Нямам предвид...по този начин. – продължи той. – Няма да те докосна, не и ако ти не

го пожелаеш. Знам, че е грешно – Боже, грешно е по всички възможни начини – но

искам просто да си легна и да се събудя с теб, само веднъж, само веднъж през целия си

живот. – В гласа му имаше отчаяние. – Само тази единствена нощ. На фона на всичко,

нима значението на една нощ е толкова голямо?

Защото само си помисли как ще се чувстваме на сутринта. Помисли си колко по-зле и

колко по-трудно ще е да се преструваме пред всички, че не означаваме нищо един за

друг, след като сме прекарали нощта заедно, дори и единственото, което направим, е да

спим. Това е като да пробваш съвсем мъничко наркотик...само те кара да искаш още.

Но именно това бе причината, поради която й бе казал това, което бе казал, осъзна тя.

Защото не бе истина, не и за него. Нямаше нищо, което би могло да влоши, точно както

нямаше нищо, което би ги подобрило. Онова, което той чувстваше, беше окончателно

като доживотна присъда, а дали в действителност тя можеше да каже, че за нея бе

различно? И дори да се бе надявала, че би могло да бъде, дори да се бе надявала, че

някога би могла да бъде убедена от времето или разума или от постепенно

нарастващата умора да не се чувства по този начин, това сега просто нямаше значение.

През целия й живот не бе имало нищо, което да иска повече от тази нощ с Джейс.

- Дръпни пердетата, тогава, преди да си легнеш. – обърна се към него. – Не мога да спя

с всичката тази светлина в стаята.

Изражението, разляло се по лицето му, беше на чиста недоверчивост. Той наистина не

бе очаквал да му каже „да‖, осъзна тя изненадана, а миг по-късно я бе сграбчил и

прегърнал, заравяйки лице в разрошената й от съня коса.

- Клари...

- Хайде да си лягаме, - меко му каза – късно е. – Измъкна се от прегръдката му и се

върна в леглото, пропълзя в него и издърпа завивките до кръста си. Някакси, като го

виждаше така, можеше почти да си представи, че нещата са различни, че са изминали

много, много години и те двамата са били заедно толкова дълго, че са правили това

стотици пъти, че всяка нощ им принадлежи, а не само тази. Тя подпря брадичка на

ръцете си и го загледа как се пресяга да спусне рязко пердетата, после разкопчава ципа

на бялото си яке и го провесва на облегалката на стола. Под него носеше бледосива

тениска, а Маркировките, които се усукваха по голите му ръце, проблеснаха мътно,

когато разкопча колана с оръжията си и го остави на пода. Развърза връзките на

обувките си и се измъкна от тях, след което пристъпи към леглото и много внимателно

се протегна до Клари. Както беше легнал по гръб, извърна главата си да я погледне.

Съвсем малко светлина се промъкваше в стаята покрай ръба на пердетата, точно

колкото й бе нужно да види очертанията на лицето му и яркия блясък в очите му.

- Лека нощ, Клари. – пожела й.

Ръцете му лежаха неподвижни от двете му страни. Дишането му се долавяше едва-едва,

не беше съвсем сигурна дали тя самата дишаше изобщо. Плъзна собствената си ръка по

чаршафа, точно толкова, колкото пръстите им да се допрат, толкова леко, че едва ли

изобщо щеше да го осъзнае, ако някой друг бе на мястото на Джейс; но в момента

нервните окончания на пръстите й трептяха и я боцкаха мекичко, сякаш ги държеше

над слаб огън. Почувства как до нея той се напряга, а после се отпуска. Беше затворил

очите си, а миглите му хвърляха фина сянка върху извивките на скулите му. Устата му

се изви в усмивка, като че бе усетил, че го наблюдава, а тя се зачуди как ще изглежда

той на сутринта, с разрошена коса и кръгове под очите от съня. Въпреки всичко, дори

само мисълта за това накара сърцето й да подскочи от щастие.

Преплете пръстите си с неговите.

- Лека нощ. – прошепна. С ръцете им, сключени като на деца в приказка, тя заспа до

него в тъмното.

ГЛАВА 15

НЕЩАТА СЕ РАЗПАДАТ ПРЕВЕДЕНО ОТ LOLLYPOPCHE И PAJU4ETO

Люк прекара цялата нощ, наблюдавайки напредването на луната през почти прозрачния

покрив на Залата на Съглашенията, което приличаше на въртяща се сребърна монета по

чистата повърхност на стъклена маса. Когато луната беше почти пълна, както сега, той

усещаше съответното изостряне на зрението и обонянието си, дори когато беше в

човешката си форма. Например, сега можеше да усети миризмата на пот от съмнение в

стаята и острото бодване от страх под нея. Той усещаше тревогата, от която глутницата

му от вълци не си намираше място навън в гората Броуслинд, докато крачеха в

тъмнината сред дърветата и чакаха за новини от своя водач.

- Лушън. – гласът на Аматис беше нисък, но пронизителен в ушите му. – Лушън!

Измъкнат от унесеността си, Люк се бореше да задържи изтощените си очите

фокусирани върху случващото се пред него. Една малка дрипава група, това бяха тези,

които се бяха съгласили поне да изслушат плана му. По-малко, отколкото се бе

надявал. Много, които познаваше от стария си живот в Идрис – семейство Пенхалоус,

семейство Лайтууд, семейство Рейвънскар – и още толкова, който току ще беше

срещнал, като семейство Монтеверде, които управляваха Института в Лисабон и

говореха на смесен език между португалски и английски, или Насриин Чаудхъри,

началникът на Бумбайския Институт. Тъмно зеленото й сари беше украсено със сложни

руни в толкова ярко сребърно, че Люк инстинктивно се отдръпваше, когато тя

минаваше прекалено близо.

- Наистина, Лушън. – каза Мариса Лайтууд. На малкото й лице се изписваше

притеснение и тъга. Люк не очакваше нито тя, нито съпругът й да дойдат, но те се бяха

съгласили в момента, в който той им бе споменал за това. Той би трябвало да е

благодарен, че всички те бяха тук, дори ако мъката правеше Мариса по-раздразнителна

от обикновено.

- Ти си този, който искаше всички нас тук; най-малкото, което можеш да направиш, е

да внимаваш.

- Той внимаваше. – Аматис седеше с крака издърпани под себе си и приличаше на

младо момиче, но изражението й беше кораво. – Лушън не е виновен, че в последния

един час се въртим в кръг.

- И ще продължим да се въртим отново и отново докато не намерим разрешение на

проблема. – каза Патрик Пенхалоу, с някаква острота в гласа.

- С цялото ми уважение, Патрик, - каза Насриин със своя странен акцент. – може би

няма разрешение на този проблем. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е план.

- План, който не включва нито масово робство, нито… - започна Джия, съпругата на

Патрик, и после спря, хапейки устната си. Тя беше красива, стройна жена, която много

приличаше на дъщеря си, Айлин. Люк си спомни как Патрик беше избягал от

Института в Бейжинг и се беше оженил за нея. Беше станал някакъв скандал, тъй като

той трябвало да се омъжи за момиче, избрано от родителите му в Идрис. Но Патрик

никога не е обичал да му казват какво да прави. Качество, за което Люк днес беше

много благодарен.

- Нито обединяването с Долноземци? – каза Люк. – Опасявам се, че няма как да

избегнем това.

- Не в това е проблемът и го знаете. – каза Мариса. – Става въпрос за местата в Съвета.

Клейвът никога няма да се съгласи. Знаете го. Цели четири места…

- Не четири. – каза Люк. – По едно за Феите, Децата на луната и Децата на Лилит.

- Феите, магьосниците и лукантропите. – каза Сеньор Монтеверде с мек глас, той

вдигна вежди. – Ами вампирите?

- Те не са ми обещавали нищо. – отбеляза Люк. – Нито аз на тях. Може би не изгарят от

търпение да се присъединят в Съвета. Те не държат нито на вида ми, нито на срещи и

правила. Но вратите са винаги отворени за тях, ако си променят мнението.

- Малачи и групата му никога няма да се съгласят на това; и може би няма да имаме

достатъчно гласове в Съвета без тях. – измърмори Патрик. – А и освен това, какъв шанс

имаме без вампирите?

- Много голям. – отсече Аматис, която очевидно вярваше повече в плана на Люк

отколкото самият той. – Има много Долноземци, които ще се бият на наша страна, а те

наистина са силни. Дори само магьосниците…

С поклащане на главата сеньора Монтеверде се обърна към съпруга си:

- Този план е откачен. Никога няма да проработи. Не може да се вярва на Долноземци.

- Проработи по време на Въстанието. – каза Люк.

Португалката изви устни.

- Само защото Армията на Валънтайн се състоеше от идиоти. – каза тя. – А не демони.

И как можем да сме сигурни, че старите членове на Кръга няма да се върнат при него в

момента, в който ги повика на своя страна?

- Внимавайте какво казвате, сеньора. – измърмори Робърт Лайтууд. За първи път от

близо час, той се включи в дискусията; беше прекарал по голямата част от вечерта

неподвижен, прикован от болка. Имаше бръчки по лицето му, за които Люк можеше да

се закълне, че не бяха там преди три дни. Мъката му се четеше в напрегнатите рамене и

стиснатите в юмруци ръце; Люк не можеше да го обвинява. Никога не беше харесвал

Робърт, но имаше нещо в това да гледа толкова голям мъж, станал безпомощен от

скръб, което беше ужасно болезнено.

- Ако мислиш, че ще се присъединя към Валънтайн след смъртта на Макс… та той уби

момчето ми…

- Робърт. – промълви Мариса и хвана ръката му.

- Ако не се присъединим към него, - каза Сеньор Монтеверде. – тогава може би

всичките ни деца ще умрат.

- Ако мислите така, тогава защо сте тук? – Аматис се изправи на крака. – Мисля, че се

бяхме съгласили…

И аз така мислех. Люк вече го болеше глава. Винаги беше така с тях, помисли си той,

две стъпки напред и една назад. Те бяха по-зле, отколкото воюващи помежду си

Долноземци; поне да можеха да го видят. Може би всички щяха да са по-добре, ако

разрешат проблемите си с битка, както в глутницата…

Внезапно помръдване при вратите на Залата привлече погледа му. Беше мигновено, и

ако не беше толкова близо до пълнолуние, може би нямаше дори да го забележи.

Зачуди се за момент дали просто не си представяше разни неща. Понякога, когато беше

много изморен, си мислеше, че вижда Джоселин – в блещукането на някоя сянка, в

играта на светлините по някоя стена.

Но това не беше Джоселин. Люк се изправи на крака.

- Излизам за пет минути да подишам чист въздух. Връщам се веднага. – той усети как

го наблюдават, докато си проправяше път към вратите на Залата – всеки един от тях,

дори Аматис. Сеньор Монтеверде прошепна нещо на съпругата си на португалски. Люк

успя да чуе ―lobo‖, думата за ―вълк‖, в потока от думи. Те вероятно си мислят, че

отивам навън, за да тичам в кръг и да вия по луната.

Въздухът навън беше свеж и хладен, а небето – стоманено сиво. Изгревът боядисваше в

червено небето на изток и даваше бледо розов оттенък на белите мраморни стълби,

водещи надолу от вратите на Залата. Джейс го чакаше по средата на стълбите. Белите

траурни дрехи, които носеше, удариха Люк като шамар в лицето, напомняне за

всичката смърт, която току бяха изтърпели тук досега и щяха да изтърпят отново.

Люк спря на няколко стъпала от Джейс.

- Какво правиш тук, Джонатан?

Джейс не каза нищо, а Люк мислено прокле своята разсеяност – Джейс не обичаше да

го наричат Джонатан и обикновено отговаряше на името с остро възражение. Макар че

този път сякаш не му пукаше. Лицето, което обърна към Люк, беше точно толкова

сурово, колкото което и да е лице на възрастните в Залата. Макар че на Джейс му

трябваше още една година, за да е възрастен според законите на Клейва, той вече беше

видял много по-лоши неща в краткия си живот, отколкото повечето от възрастните

можеха да си представят.

- Родителите си ли търсиш?

- Имаш предвид Лайтууд? – Джейс поклати глава. – Не. Не искам да говоря с тях.

Търсех теб.

- Нещо за Клари ли е? – Люк се спусна няколко стъпала надолу, докато се спря над

Джейс. – Тя добре ли е?

- Тя е добре. – споменаването на Клари накара Джейс да се изопне от глава до пети,

което на свой ред запали искри в нервите на Люк – но Джейс никога не би казал, че

Клари е добре, ако не беше така.

- Тогава какво?

Джейс погледна покрай него, към вратите на Залата.

- Как върви там вътре? Някакъв напредък?

- Всъщност не. – призна Люк. – Толкова, колкото не искат да се предадат на Валънтайн,

толкова и не харесват идеята да има Долноземци в Съвета. А без обещанието за места в

съвета, хората ми няма да се бият.

Очите на Джейс проблеснаха.

- Клейвът никак няма да хареса идеята.

- Не е нужно. Просто трябва да им харесва повече от самоубийството.

- Те ще увъртат. – посъветва го Джейс. – На твое място бих им сложил краен срок.

Клейвът работи по-добре с крайни срокове.

Люк не успя да спре усмивката си.

- Всички Долноземци, които успея да свикам, ще доближат Северните Порти при здрач.

Ако Клейвът реши да се бие на една страна с тях до тогава, ще влязат в града. Ако не,

просто ще се върнат обратно. Не можех да го отлагам повече – това едва ни дава време

да стигнем в Броуслинд до полунощ.

Джейс свирна.

- Това е драматично. Надяваш се, че гледката на всички тези Долноземци ще вдъхнови

Клейва или че ще ги изплаши?

- Вероятно по малко от двете. Много от членовете на Клейва са така свързани с

Институти като теб; те са свикнали доста да гледат Долноземци. Притеснявам се за

местните жители на Идрис. Всички тези Долноземци на Портите им може да ги хвърли

в паника. От друга страна, едва ли ще е болезнено да им се припомни колко са уязвими.

Сякаш по сценарий, Джейс насочи погледа си към останките от Гарда. Черен белег на

хълма над града.

- Не съм сигурен, че на някой му е нужно да му се напомня повече за това. – той

погледна отново към Люк, ясните му очи бяха много сериозни. – Искам да ти кажа

нещо, да ти поверя една тайна.

Люк не успя да скрие изненадата си.

- Защо на мен? Защо не на Лайтууд?

- Защото ти си този, който командва тук. И го знаеш.

Люк се двоумеше. Нещо в бялото и уморено лице на Джейс измъкна състрадание от

собственото му изтощение – състрадание и желание да покаже на това момче, което е

било толкова предавано и използвано от възрастните в живота му, че не всички

възрастни са такива, че имаше такива, на които може да разчита.

- Добре.

- И, - каза Джейс. – защото вярвам, че знаеш как да го обясниш на Клари.

- Да го обясня на Клари?

- Защо е трябвало да го направя. – очите на Джейс бяха широки на светлината на

изгряващото слънце; караше го да изглежда доста по млад. – Тръгвам след Себастиан,

Люк. Знам как да го намеря и ще го следвам, докато ме отведе до Валънтайн.

Люк издиша внезапно от изненада.

- Знаеш как да го намериш?

- Магнус ми показа как да използвам проследяваща магия, когато бях с него в Бруклин.

Опитвахме се да използваме пръстена на баща ми, за да го намерим. Не проработи,

но…

- Ти не си магьосник. Не би трябвало да си способен да правиш проследяваща магия.

- Това са руни. Точно както Инквизиторката ме наблюдаваше, когато отидох да видя

Валънтайн на кораба. Всичко, което ми трябва, за да го накарам да действа, е нещо на

Себастиан.

- Но минахме през това с Пенхалоус. Не е оставил нищо след себе си. Стаята му беше

напълно изпразнена. Може би точно по тази причина.

- Намерих нещо. – каза Джейс. – Нишка от плат, просмукана с кръвта му. Не е много,

но е достатъчно. Опитах и проработи.

- Не може просто да хукнеш след Валънтайн сам, Джейс. Няма да ти го позволя.

- Не можеш да ме спреш. Наистина. Освен, ако не искаш да се биеш с мен тук, на

стълбите. Освен това няма да ме победиш. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. –

имаше странна нотка в гласа на Джейс, комбинация от увереност и себеомраза.

- Виж, колкото и твърдо да си решил да играеш ролята на самотния герой…

- Не съм герой. – каза Джейс. Гласът му беше ясен и безизразен, сякаш изразяваше

простотата на фактите.

- Замисли се какво ще причини това на Лайтууд, дори и нищо да не ти се случи.

Замисли се за Клари…

- Мислиш, че не съм се замислил за Клари? Или за семейството ми? Защо мислиш го

правя?

- Смяташ ли, че не знам какво е да си на седемнайсет? – отговори Люк. – Да си мислиш,

че имаш силата да спасиш света – и не просто силата, а отговорността…

- Погледни ме. – каза Джейс. – Погледни ми и ми кажи, че съм обикновен

седемнайсетгодишен.

Люк въздъхна.

- Няма нищо обикновено в теб.

- Сега ми кажи, че е невъзможно. Кажи ми, че това, което предлагам, не може да се

направи. – когато Люк не каза нищо, Джейс продължи. – Виж, планът ти е добър,

доколкото е приложим. Да доведеш Долноземците, да се биете с Валънтайн по целия

път до портите на Аликанте. По-добре е, отколкото просто да си лежиш и да му

позволиш да те прегази. Но той ще го очаква. Няма да го изненадате. Аз… аз бих могъл

да го изненадам. Може би няма да знае, че Себастиан е преследван. Все пак е някакъв

шанс, а трябва да се възползваме от всеки шанс, който имаме.

- Това може и да е вярно. – каза Люк. – Но не може да се очаква толкова много от

когото и да е. Дори от теб.

- Но не разбираш ли – само аз мога да го направя. – каза Джейс, отчаяние пропълзяваше

в гласа му. – Дори ако Валънтайн усети, че го следя, вероятно ще ми даде да се

приближа достатъчно…

- Достатъчно близо за какво?

- За да го убия. – каза Джейс. – Какво друго?

Люк погледна към момчето, което стоеше пред него. Искаше му се някак да види

Джоселин в сина й, така, както я виждаше в Клари, но Джейс беше само, както винаги,

себе си – въздържан, сам и отделен.

- И ти би могъл да го направиш? – промълви Люк. – Да убиеш собствения си баща?

- Да. – каза Джейс, гласът му беше отдалечен като ехо. – И сега е моментът, когато ми

казваш, че не мога да го убия, защото той, все пак, е мой баща, а убийството на родител

е непростимо престъпление.

- Не, сега е моментът, когато ти казвам, че трябва да си сигурен, че си способен на това.

– каза Люк и осъзна, за своя собствена изненада, че част от него вече беше приела

факта, че Джейс щеше да направи точно това, което каза, и че той щеше да му го

позволи. – Не можеш да направиш всичко това, да срежеш връзките си с хората тук и

да тръгнеш след Валънтайн сам, и просто да се провалиш точно на последното

препятствие.

- О, - промълви Джейс. – мога да го направя. – той отмести поглед от Люк, и го насочи

надолу към квадрата, който до вчерашната сутрин беше пълен с тела. – Баща ми ме

направи това, което съм. И го мразя за това. Мога да го убия. Той ме увери в това.

Люк поклати глава.

- Каквото и да е било възпитанието ти, Джейс, ти си се преборил с него. Той не те е

покварил…

- Не. – каза Джейс. – Не е и трябвало. – той погледна нагоре към небето, прошарено със

синьо и сиво, птиците бяха запели сутрешните си песни в дърветата, очертаващи

площада. – По-добре да вървя.

- Искаш ли да предам нещо на Лайтууд?

- Не. Не им казвай нищо. Просто ще те обвиняват, ако разберат, че си знаел какво ще

направя и си ме пуснал. Оставих бележки. – добави той. – Те ще се досетят.

- Тогава защо…

- Ти казах всичко това? Защото исках да знаеш. Искам да го имаш на предвид, докато

правиш плановете си за битките. Да знаеш, че съм там и търся Валънтайн. Ако го

намеря, ще ти изпратя съобщение. – той се усмихна за кратко. – Мисли за мен като за

резервен план.

Люк се протегна и стисна ръката на момчето.

- Ако баща ти не беше този, който всъщност е, - каза той. – щеше да се гордее с теб.

Джейс изглеждаше изненадан за момент.

- Ако знаеше… - започна той и прехапа устната си. – Няма значение. Късмет, Лушън

Греймарк. Ave atque vale.

- Да се надяваме, че това не е истинско сбогуване. – каза Люк. Слънцето изгряваше

бързо сега и когато Джейс вдигна глава, намръщвайки се от внезапното усилване на

светлината, имаше нещо в лицето му, което зашемети Люк – нещо в смесицата от

уязвимост и твърдоглава гордост.

- Напомняш ми на някого. – каза той, без да се замисля. – Някой, когото познавах преди

години.

- Знам. – каза Джейс с някаква горчива извивка в гласа си. – Напомням ти на

Валънтайн.

- Не. – каза Люк с учуден глас, но когато Джейс се обърна, приликата изчезна,

пропъждайки спомена. – Не… въобще не си мислех за Валънтайн.

В момента, в който Клари се събуди, разбра, че Джейс го няма – още дори преди да

отвори очите си. Ръката й, просната през леглото, бе празна; нямаше пръсти, които да

отвърнат на натиска на нейните. Тя бавно седна; гърдите я стягаха.

Трябва да бе дръпнал пердетата обратно, преди да излезе, защото прозорците бяха

отворени и ярки ивици слънчева светлина падаха върху леглото. Клари се зачуди дали

именно светлината не я бе събудила. По разположението на слънцето прецени, че

трябва да бе следобяд. Главата й бе натежала и замаяна, зрението й – замъглено. Може

би се дължеше просто на факта, че снощи не бе сънувала кошмари, за пръв път от

толкова време, така че тялото й си бе наваксало със съня.

Едва когато стана наистина забеляза сгънатото парче хартия на нощното шкафче.

Вдигна го, а по устните й заигра усмивка – значи, Джейс й бе оставил бележка – и

когато нещо тежко се изплъзна иззад листа и издрънча на пода до краката й, тя беше

толкова изненадана, че отскочи назад, защото го бе помислила за живо.

Нещото лежеше в краката й - купчинка бляскав метал. Знаеше какво е още преди да се

наведе да го вдигне: верижката и сребърния пръстен, който Джейс бе носил около врата

си. Семейният пръстен. Тя рядко го беше виждала без него. Заля я внезапно смразяващо

усещане. Разгърна бележката и зачете първите редове: „Въпреки всичко, не мога да

понеса мисълта този пръстен да се изгуби завинаги, точно както не мога да понеса

мисълта да те напусна завинаги. И макар да нямам избор за едното, мога да реша сам за

другото.

Останалата част от писмото се разми в безсмислена мъглива смесица от сливащи се

букви; наложи й се да го прочете няколко пъти, за да схване нещо. Когато най-накрая

разбра, просто застина, вгледана в хартията, която се тресеше в треперещата й ръка.

Сега разбираше защо Джейс й бе казал всичко онова, както и защо бе заявил, че една

нощ няма значение. Можеш да кажеш всичко, което поискаш на някого, когото никога

няма да видиш отново.

По-късно нямаше никакъв спомен за решението какво да прави след това, нито как бе

намерила дрехи, които да си облече, просто по едно време се озова препускаща надолу

по стълбите в бойното облекло на ловец на сенки, с писмото в едната си ръка и

верижката с пръстена, провисена набързо на врата й.

Всекидневната беше празна, огънят в камината беше догорял и след него бе останала

само сива пепел, но от кухнята бликаха светлина и гласове, носеше се миризмата на

храна. Някой прави палачинки? – помисли си изненадано Клари. Не бе си и помисляла,

че Аматис може.

И бе била права. Когато пристъпи в кухнята, усети как очите й се разширяват – Изабел,

със събрана в хлабав кок на врата блестяща черна коса, бе застанала край печката с

престилка на кръста и метална лъжица в ръката. Саймън беше седнал на масата до нея с

вдигнати на един стол крака, а Аматис, която явно нямаше никакво намерение да му

каже да ги свали на пода, се бе облегнала на плота и очевидно много се забавляваше.

Изабел размаха лъжицата в посоката на Клари.

- Добро утро. – каза й. – Искаш ли закуска? Макар че си мисля, че е по-скоро обяд.

Останала без думи, Клари погледна към Аматис, която сви рамене:

- Те просто се появиха и поискаха да направят закуска. – обясни. – А аз трябва да

призная, че никак не ме бива в готвенето.

Клари се сети за ужасната супа, която Изабел бе направила в Института и подтисна

едно потреперване.

- Къде е Люк?

- В Броуселинд, заедно с глутницата си. – отвърна й Аматис. – Наред ли е всичко,

Клари? Изглеждаш малко...

- Откачила. – довърши Саймън вместо нея. – Всичко наред ли е?

За момент Клари не можа да измисли отговор. Аматис беше споменала, че те са дошли

току-що. Което означаваше, че Саймън бе прекарал цялата нощ при Изабел. Тя се

загледа в него. Той не изглеждаше по-различен.

- Добре съм. – каза. Надали сега беше моментът да се безпокои за любовния живот на

Саймън. – Трябва да говоря с Изабел.

- Ами говори! – подкани я Изабел, ръчкайки безформеното нещо на дъното на тигана,

което – боеше се Клари – трябва да бе палачинка. – Слушам те.

- Насаме. – заяви Клари.

Изабел се намръщи.

- Не може ли да почака? Почти приключих...

- Не! – отсече Клари, а в тона й имаше нещо, което накара поне Саймън рязко да се

изправи. – Не може.

Саймън се плъзна от масата.

- Добре. Ще ви дадем малко уединение. – След това се обърна към Аматис и предложи.

– Може би сега ще ми покажеш онези бебешки снимки на Люк, за които ми спомена?

Аматис стрелна Клари с разтревожен поглед, но последва Саймън извън стаята.

- Предполагам, че бих могла да го направя...

Изабел поклати глава, когато вратата се затвори след тях. Нещо проблясна отзад на

врата й: тънък деликатен нож придържаше кока й вместо шнола. Независимо от

миролюбивата домашна картина, тя си оставаше ловец на сенки.

- Виж какво, - каза – ако става въпрос за Саймън...

- Не, не става въпрос за Саймън. А за Джейс. – Клари й подхвърли бележката. –

Прочети я.

С въздишка Изабел изключи печката, взе бележката и седна да я прочете. Клари си взе

една ябълка от панера на масата и също седна, но срещу нея, докато тя набързо и

безмълвно четеше. И Клари не говореше, само белеше с нокът кората на ябълката – в

действителност не би могла да си представи да я изяде...всъщност, не можеше да си

представи да яде каквото и да било изобщо повече.

Изабел вдигна поглед от листа и изви вежди въпросително:

- Това ми изглежда някакси...лично. Сигурна ли си, че е правилно да го чета?

Вероятно не. В момента Клари почти не можеше да се сети какво пишеш в писмото;

при всяка друга ситуация не би го показала на Изабел, но паниката й за Джейс

надмогваше всякакви подобни притеснения.

- Просто го прочети до края!

Изабел се върна към бележката. Когато приключи, остави листа на масата.

- Помислих си, че може да направи нещо подобно.

- Разбираш какво имам предвид. – започна Клари, а думите й се препъваха една о друга

– но той надали е тръгнал толкова отдавна или стигнал толкова далеч. Трябва да

поемем след него веднага и да... – Тя замълча, когато мозъкът й най-накрая обработи

думите на Изабел. Осъзнаването им я накара да зяпне. – Какво имаш предвид с това, че

си очаквала да направи нещо подобно?

- Точно каквото казах. – Изабел затъкна една люлееща се къдрица зад ухото си. –

Откакто Себастиан изчезна, всички приказват само за това как да го открием. Обърнах

наопаки стаята му в дома на Пенхалоу, опитвайки се да открия предмет, по който да го

проследим – но нямаше. Трябваше да знам, че ако Джейс открие нещо, което би му

позволило да проследи Себастиан, ще се изстреля веднага след него. – Тя прехапа

устната си. – Просто щях да се надявам да вземе Алек със себе си. Алек никак няма да е

доволен, че не го е направил.

- Значи смяташ, че Алек ще иска да тръгне след него, така ли? – попита Клари с

подновена надежда.

- Клари, - Изабел звучеше леко раздразнена. – Как се предполага точно да го

последваме? При условие, че нямаме дори бегла идея къде е отишъл?

- Трябва да има някакъв начин...

- Няма как да го проследим. Джейс е умен и знае какво прави. Със сигурност е

измислил как да блокира проследяването, точно както направи Себастиан преди това.

Леден гняв се завихри в гърдите на Клари.

- Ти изобщо искаш ли да го откриеш? Грижа ли те е въобще, че е хукнал на една на

практика самоубийствена мисия? Няма как да се изправи срещу Валънтайн съвсем сам!

- Вероятно не, - прекъсна я Изабел. – но вярвам, че Джейс си има причини за...

- За какво? За това, че иска да умре ли?

- Клари, - Очите на Изабел пробляснаха с внезапен гняв. – Да не мислиш, че ние,

останалите, сме в безопасност? Всички чакаме да умрем или да бъдем поробени!

Наистина ли можеш да си представиш как Джейс се оставя на подобна съдба – просто

си седи така и чака нещо ужасно да се случи? Наистина ли го виждаш да...

- Онова, което виждам е, че Джейс ти е брат, точно какъвто ти беше и Макс. – отговори

Клари. – И наистина те беше грижа какво се случва с него.

Съжали в момента, в който го каза; лицето на Изабел побеля като платно, сякаш думите

на Клари бяха изличили целия цвят от лицето й.

- Макс, - каза с внимателно контролиран, но прозиращ див гняв – беше малко момче, не

боец...Беше на девет. Джейс е ловец на сенки, войник. Ако се бием с Валънтайн,

мислиш ли, че Алек няма да участва в битката? Да не би да мислиш, че всички ние не

сме - по всяко време – подготвени да загинем, ако се налага, ако каузата е достатъчно

голяма и важна? Валънтайн е баща на Джейс; Джейс вероятно има най-голям шанс от

всички ни да се доближи до него и да стори онова, което трябва...

- Валънтайн ще убие Джейс, ако се наложи. – прошепна Клари. – Няма да го пощади.

- Знам.

- Но всичко, което има значение, е да си отиде славно? Няма ли да ти липсва въобще?

- Ще ми липсва всеки ден, - каза Изабел – от остатъка от живота ми, който, нека си

признаем истината, ако се провали Джейс, ще продължи вероятно седмица. – Тя

поклати глава. – Не схващаш, Клари. Не разбираш какво е винаги да живееш във война,

да израснеш с битките и саможертвата. Предполагам, че вината не е твоя. Просто си

възпитана по този начин...

Клари повдигна ръце да я прекъсне:

- Напротив, разбирам. Знам, че не ме харесваш, Изабел. Защото за теб съм просто

мундан.

- Мислиш, че заради това...- Изабел млъкна, очите й бяха необичайно бляскави – и не

само от гнева, осъзна удивена Клари, а и от сълзи. – Господи, ти не разбираш нищо,

нали? Познаваш Джейс от колко, един месец? А аз от седем години. И през цялото

време, откакто го познавам, не съм го виждала да се влюбва, нито дори да хареса някоя.

Излизаше с момичета, да – и още как. Момичетата хлътваха по него, а на Джейс не му

пукаше. Мисля, че точно заради това Алек си помисли... – Изабел млъкна за миг,

въздържайки се много внимателно. Тя се старае да не се разплаче – изумена си помисли

Клари – Изабел, която изглеждаше така, сякаш никога не плаче.

– Това винаги ме е безпокояло, а също и майка ми – имам предвид, кой тийнейджър

никога не се влюбва, дори мъничко? Беше сякаш е в някакъв полусън, когато ставаше

въпрос за други хора. Мислех си, че може би случилото се с баща му е оставило

някакви трайни увреждания, че може би никога няма да е способен да обича истински

никого. Само ако знаех какво наистина се е случило с баща му...но впрочем, вероятно и

тогава бих си помислила същото, нали така? Имам предвид, кой не би бил увреден от

такова нещо?!

- А после той те срещна и ефектът беше като от рязко пробуждане. Ти не би могла да го

забележиш, защото никога не си го познавала различен. Но аз видях. Ходж го видя.

Алек също – защо смяташ, че те мразеше така? Беше по този начин от момента, в който

те срещнахме. Ти смяташе, че е невероятно това, че можеш да ни видиш, и наистина

беше; но онова, което беше наистина удивително бе, че Джейс също те бе видял. Не

спря да говори за теб през целия път до Института; накара Ходж да го изпрати да те

вземе; и след като те беше довел, не искаше да те пусне да си тръгнеш. Когато ти беше

в стаята, той те наблюдаваше...Дори ревнуваше от Саймън. Не съм сигурна дали сам го

осъзнаваше, но ревнуваше. Сигурна бях. Ревнуваше от един мундан. А след онова,

което се случи със Саймън на партито, той пожела да отиде с теб в Дюмърт, да погази

Закона на Клейва, само за да спаси мундан, когото дори не харесваше. Направи го

заради теб. Защото, ако нещо се беше случило със Саймън, ти щеше да си нещастна. Ти

си първият човек, извън нашето семейство, за чието щастие него го е грижа. Защото те

обичаше.

Гласът стържеше по гърлото на Клари:

- Но това беше преди...

- Преди да разбере, че си му сестра. Знам. И не те обвинявам за това. Нямало е откъде

да знаеш. И предполагам не е имало как да избегнеш това да започнеш да излизаш със

Саймън веднага след това – сякаш изобщо не те е грижа. Мислех си, че когато разбере,

че си му сестра, той ще се откаже и ще го преодолее, но той не го направи – а и

вероятно не би могъл. Не знам какво му е сторил Валънтайн, когато е бил дете. Не знам

дали заради това е такъв, какъвто е, или просто така е създаден, но той няма да те

преодолее, Клари. Не може. Започнах да намразвам това да те виждам. Мразех и той да

те вижда. Това е като нараняване от демонска отрова – трябва да не го закачаш и да го

оставиш да се излекува само. Всеки път, когато махнеш превръзките, просто ще

отвориш раната наново. Всеки път, когато те види, това е сякаш сваля превръзките.

- Знам, - прошепна Клари – как мислиш, че се чувствам аз самата?

- Не зная. Не мога да разбера как се чувстваш. Ти не си ми сестра. Не те мразя, Клари.

Дори те харесвам. Ако беше възможно, няма друга, която бих предпочела да е с него.

Но се надявам да разбираш какво имам предвид, като казвам, че ако по някакво

неведомо чудо успеем да се измъкнем от тази каша, се надявам семейството ми да се

премести толкова надалеч, че никога повече да не те видим.

Сълзи запариха в очите на Клари. Това беше странно – тя и Изабел, седнали на тази

маса, да плачат за Джейс по причини, които бяха едновременно напълно различни и

съвсем еднакви.

- Защо ми казваш това сега?

- Защото ме обвиняваш в това, че не искам да предпазя Джейс. Но аз искам! Защо

смяташ, че бях толкова разстроена, когато се появи така изведнъж в къщата на

Пенхалоу? Държиш се, сякаш не си част от всичко това, от света ни; стоиш на края, без

да се намесваш...но ти си част от това! Всъщност, централна част. Не можеш безкрайно

да се преструваш, че си просто пешка, Клари – не и когато си дъщеря на Валънтайн. Не

и когато Джейс прави онова, което прави, отчасти и заради теб.

- Заради мен?

- Как мислиш, защо така охотно той рискува живота си? Защо не го е грижа дали ще

умре? – Думите на Изабел се забиваха в ушите на Клари като остри игли. Зная защо,

помисли си. Защото смята, че е демон, че не е човек наистина – затова...но не мога да ти

го кажа, не мога да ти кажа единственото нещо, което би те накарало да разбереш. –

Той винаги е смятал, че има нещо сбъркано в него, а сега, заради теб, мисли, че е

завинаги прокълнат. Чух го да казва това на Алек. А защо да не рискува живота си, ако

така и така не иска да живее вече? Защо да не рискуваш живота си, ако знаеш, че

никога няма да си щастлив, каквото и да се случи?

- Изабел, достатъчно! – Вратата се отвори почти безшумно. Саймън стоеше на прага.

Клари почти бе забравила колко се е подобрил слухът му. – Вината не е на Клари.

По лицето на Изабел изби червенина.

- Не се намесвай, Саймън! Не знаеш какво става.

Саймън влезе в кухнята и затвори вратата след себе си.

- Чух по-голямата част от това, което говорехте. – каза той с такъв тон, сякаш това бе

нещо съвсем обичайно. – Включително през стената. Каза, че не знаеш какво чувства

Клари, защото не я познаваш от дълго време. Е, аз я познавам. Ако смяташ, че Джейс е

единственият, който страда, много грешиш.

Настъпи мълчание; яростта бавно си отиваше от изражението на Изабел. На Клари й се

стори, че чува далечното тропане по външната врата: вероятно Люк или пък Мая,

носеща кръв за Саймън.

- Не заради мен тръгна той. – заяви тя и сърцето й започна да се блъска в гърдите. Мога

ли да им кажа тайната на Джейс сега, когато него го няма? Мога ли да им кажа

истинската причина той да тръгне, причината, поради която не го е грижа дали ще

умре? Думите започнаха да се изсипват от устата й, сякаш почти против волята й. –

Когато с Джейс отидохме до имението на Уейлънд – когато отидохме да открием

Бялата книга...

Тя замълча, когато кухненската врата внезапно се отвори. Там беше застанала Аматис с

много странно изражение върху лицето си. За миг Клари си помисли, че е уплашена, и

сърцето й прескочи един удар. Но не страх изпитваше Аматис, не наистина.

Изглеждаше по същия начин, както когато Клари и Люк се бяха появили неочаквано на

прага й.

- Клари, - бавно каза тя. – Дошъл е да те види един човек...

Преди да успее да довърши, въпросният някой се промъкна покрай нея в кухнята.

Аматис се отдръпна и Клари за първи път успя добре да огледа неканения гост – слаба

жена, облечена в черно. Първоначално Клари виждаше само бойното облекло на ловец

на сенки и едва я позна – чак когато очите й се спряха върху лицето на жената. Тогава

стомахът й сякаш пропадна нанякъде, както когато Джейс бе подкарал мотора си по

ръба на хотел Дюморт и под тях се очертаваше дълго падане – цели десет етажа.

Беше майка й.

ЧАСТ ТРЕТА:

ПЪТЯТ КЪМ РАЯ

Глава 16

Основите на вярата

Преведено от Darkness92

От нощта, в която се прибра и завари майка си изчезнала, Клари си бе представяла да я

види отново жива и здрава толкова често, че изображението бе получило качеството на

снимка, която бе започнала да избелява от многото пъти изваждания и гледания. Тези

картини нарастваха пред нея сега, дори когато гледаше невярващо - картини, в които

майка й изглеждаща здрава и щастлива, прегръща Клари и й казва, колко много й е

липсвала, но всичко ще бъде наред сега.

Майката във фантазията й имаше много малка прилика с жената, която стоеше пред нея

сега. Тя помнеше Джоселин толкова нежна, колкото и артистична, малка бохемка с

нейните изцапани работни панталони, нейната червена коса на плитки или закопчана

горе с молив във разбъркан кок. Тази Джоселин беше колкото ярка, толкова и остра

като нож, нейната коса издърпана строго назад с нито един кичур извън мястото си;

грубото черно на облеклото й караше лицето й да изглежда бледо и твърдо. Клари си бе

представяла изражението й също; вместо възхищение имаше нещо много като ужас в

начина, по който погледна към Клари, зелените й очи се разшириха.

- Клари - издиша тя. - Дрехите ти.

Клари погледна надолу към себе си. Носеше черното облекло на Ловец на Аматис, а

това беше точно нещото, за което майка й през целия си живот се бе борила, така че на

дъщеря й никога да не се налага да го носи. Клари преглътна трудно и се изправи,

улавяйки ръба на масата с ръцете си. Можеше да види колко бели бяха кокалчетата й,

но чувстваше ръцете си някак откачени от тялото, сякаш принадлежаха на някого

другиго. Джоселин престъпи към нея, посягайки с ръце.

- Клари...

И Клари се намери да отстъпва назад, толкова прибързано, че удари тезгяха с кръста си.

Болка се разнесе през нея, но тя едва забеляза; зяпаше към майка си. Както и Саймън с

леко разтворена уста; Аматис също изглеждаща поразена.

Изабел се изправи, пъхайки се между Клари и майка й. Ръката й се плъзна под кожуха и

Клари имаше чувството, че когато я изкара ще държи тънкият си кехлибарен камшик.

- Какво става тук? - запита Изабел. - Коя си ти?

Силният й глас се поколеба малко, когато изглежда схвана изражението на лицето на

Джоселин; Джоселин се беше втренчила в нея, ръката й над сърцето й.

- Мариса? - Глсът на Джоселин беше едва шепот.

Изабел изглеждаше сепната.

- От къде знаеш името на майка ми?

Цветът нахлу в лицето на Джоселин.

- Разбира се. Ти си дъщерята на Мариса. Просто... приличаш толкова много на нея. - Тя

сниши бавно ръката си. - Аз съм Джоселин Фр... Файрчайлд. Аз съм майката на Клари.

Изабел изкара ръката си от под кожуха и погледна към Клари, очите й пълни с

объркване.

- Но ти беше в болницата... в Ню Йорк...

- Бях - каза Джоселин с по-твърд глас. - Но благодарение на дъщеря си, сега съм добре.

И бих искала момент с нея.

- Не съм сигурна, - каза Аматис - че тя ще иска момент с теб. - Тя посегна напред да

постави ръка на рамото на Джоселин. - Това трябва да е шок за нея...

Джоселин се отърси от Аматис и тръгна към Клари, вдигайки ръцете си навън. -

Клари...

Най-накрая Клари намери гласа си. Беше студен, леден глас, толкова гняв я изненада.

- Как дойде тук, Джоселин?

Майка й замря, вид на несигурност преминаваше през лицето й.

- Минах през портал точно извън града с Магнус Бейн. Вчера той дойде в болницата -

донесе антидот. Каза ми всичко, което си направила за мен. Всичко, което исках,

откакто се събудих, бе да те видя... - Гласът й прекъсна. - Клари, има ли нещо?

- Защо никога не ми каза, че имам брат? - каза Клари. Не беше това, което очакваше да

каже, не беше дори това, което планираше да излезе от устата й. Но ето го на.

Джоселин пусна ръцете си.

- Мислех, че е мъртъв. Смятах, че ще боли, само да го знаеш.

- Нека ти кажа нещо, мамо - каза Клари. - Да знаеш е по-добре от да не знаеш. Винаги.

- Съжалявам... - започна Джоселин.

- Съжалявам? - Гласът на Клари нарасна; беше сякаш нещо вътре в нея се бе разкъсало

отворено и всичко се изливаше навън, всичката й горчивина, всичкият й затворен гняв.

- Искаш ли да обясниш защо никога не ми каза, че съм Ловец на сенки? Или че баща ми

е все още жив? О, а какво за тази част, където си платила на Магнус да открадне

спомените ми?

- Опитвах се да те предпазя...

- Ами, справила си се ужасно! - Гласът на Клари нарасна. - Какво очакваше да се случи

с мен след като ти изчезна? Ако не бяха Джейс и другите щях да съм мъртва. Никога не

ми показа как да се защитавам. Никога не ми каза колко опасни са наистина нещата.

Какво си мислеше? Че ако не мога да виждам лошите означава, че и те не могат да ме

видят ли? - Очите й горяха. - Знаела си, че Валънтайн не е мъртъв. Казала си на Люк, че

го смяташ за жив.

- Ето заради това трябваше да крия от теб - каза Джоселин. - Не можех да рискувам да

позволя на Валънтайн да знае къде си. Не бих могла да му позволя да те докосне...

- Защото е превърнал първото си дете в чудовище - каза Клари - и не си искала да

направи същото с мен.

Шокирана и без думи, Джоселин можеше само да гледа към нея.

- Да - каза най-накрая тя. - да, но това не е всичко, Клари...

- Открадна спомените ми - каза Клари. - Отне ми ги. Взела си това, което съм била.

- Това не си ти! - проплака Джоселин. - Никога не съм искала това да бъдеш ти...

- Няма значение, какво си искала! - извика Клари. - Това съм аз! Ти взе всичко това от

мен, а то не ти принадлежеше!

Джоселин беше бледа. Сълзи нараснаха в очите на Клари - не можеше да понесе да

вижда майка си така, да я вижда толкова наранена, и все пак тя беше тази, която я

нараняваше - и знаеше, че ако си отвори устата отново още ужасни думи ще излязат,

по-омразни и яростни неща. Тя затисна с ръка устата си и се изстреля към коридора,

бутайки настрани майка си и покрай протегнатата ръка на Саймън. Всичко, което

искаше, бе да се махне. Сляпо бутайки предната врата тя наполовина падна навън на

улицата. Зад нея някой викаше името й, но не се обърна. Тя вече бягаше.

Джейс беше някак изненадан да открие, че Себастиан бе оставил коня от Верлак в

конюшнята, вместо да загалопира надалеч в нощта. Може би се бе уплашил, че

Уейфеърър може по някакъв начин да бъде проследен.

Това даде на Джейс определено задоволство - да оседлае жребеца и да го язди до извън

града. Всъщност, ако Себастиан наистина искаше Уейфеърър, нямаше да го остави - и

между другото да започнем с това, че конят не беше точно на Себастиан. Но

фактически, Джейс обичаше коне. Беше на десет, когато язди за последно такъв, но

спомените, той беше удовлетворен да отбележи, се завърнаха бързо.

На него и Клари им беше отнело шест часа да вървят от имението на Уайлънд до

Аликанте. Установи, че отнема около два часа, когато яздиш почти в галоп.

По времето, в което изкачиха билото, оглеждайки къщата и градините, двамата, той и

конят, бяха покрити с лъскава бляскавина от пот. Пазачите, които скриваха имението,

отклонявайки в погрешна посока пътниците, бяха унищожени заедно с основите на

самото имение. Това, което беше останало от предишната елегантна сграда, беше

купчина от тлеещи камъни. Градините, сега изгорени леко по ъглите, все още носеха

спомените от времето, когато живееше тук като дете. Имаше розови храсти, оголени от

цветове и оплетени със зелени плевели; каменните скамейки, които стояха до празните

басейни; и вдлъбнатината в земята, където той беше лежал с Клари в нощта, когато

имението се срути. Можеше да види синия отблясък на близкото езеро през дърветата.

Изблик на горчивина го обхвана. Той пъхна ръката в джоба си и измъкна първо стилето

- беше го "взел на заем" от стаята на Алек преди да тръгне, като заместник на онова,

което Клари бе изгубила, след като Алек винаги имаше друго - и след това конецът,

който взе от ръкава на палтото на Клари. Той лежеше в дланта му, изцапан с

кафеникавочервено в единия край. Затвори ръката си около него, достатъчно силно, за

да накара кокалчетата да изпъкнат под кожата му, и със стилето си проследи руна на

опакото на ръката си. Слабото парене беше повече познато, отколкото болезнено.

Гледаше руната да потъва в кожата му като камък, потъващ във вода, и затвори очи.

Вместо тъмнината иззад клепачите си, той видя долина. Той стоеше на върха, гледайки

надолу към нея, и сякаш наблюдаваше карта, която показваше местонахождението му;

знаеше точно къде се намира. Помнеше как Инквизиторката знаеше къде точно се

намира лодката на Валънтайн в средата на Йист Ривър и осъзна, че точно така го е

направила. Всеки детайл беше чист - всяко стръкче трева, разпръснатите кафеникави

листа в краката му - но нямаше звук. Сцената беше напълно тиха.

Долината беше като подкова, единият й край по-тесен от другия. Ярко сребристо

поточе вода - рекичка или поток - вървеше през центъра и изчезваше сред скалите в

стеснения край. До поточето имаше сива каменна къща, бял дим излизаше от

квадратния комин. Беше доста странна сцена, спокойно стояща под синия поглед на

небето. Както гледаше, слаба фигура се плъзна в картината. Себастиан. Сега, когато

вече не се занимаваше да се преструва, арогантността му беше ясна в начина, по който

вървеше, в издатината на рамената му, бледото самодоволство на лицето му. Себастиан

клекна до поточето и плъзна ръката си в него, плискайки вода по лицето и косата си.

Джейс отвори очите си. До него Уейфеърър доволно хрупаше трева. Джейс прибра

стилето и конеца обратно в джоба си, и с един последен поглед към останките от

къщата, в която беше отраснал, той обра юздите и заби пета в страната на коня.

Клари лежеше в тревата близо до ръба на Гард Хил и зяпаше навъсено надолу към

Аликанте. Трябваше да си признае, че гледката от тук беше доста поразителна.

Можеше да погледне над покривите на града с техните елегантно издълбани руни -

Маркираните ветропоказатели, през шиповете над Залата на Съглашението, навън към

нещо, което блещукаше в далечното пространство като край на сребърна монета - Лейк

Лин? Черните руини от Гарда стояха тромаво зад нея и демонските кули сияеха като

кристали. Клари почти си помисли, че може да види пазачите, трептящи като невидима

мрежа, изтъкана около границите на града,

Тя погледна надолу към ръцете си. Беше изтръгнала няколко шепи трева през

последните си спазми на гняв и пръстите й бяха лепкави с мръсотия и кръв, където си

бе счупила наполовина нокът. Сега, с яростта отминала, чувство на пълна пустота я

замести. Тя не беше осъзнавала, колко гневна e била на майка си, не и докато не

пристъпи през вратата и Клари постави паниката си за живота на Джоселин настрана и

осъзна, какво всъщност е лежало под нея. Сега, когато беше по-спокойна, се зачуди

дали част от нея искаше да накаже майка си за това, което се бе случило на Джейс. Ако

той не беше лъган - ако и двамата не бяха лъгани - то тогава шокът от разбирането,

какво Валънтайн му бе направил, когато е бил само бебе, нямаше да го докара до

действията, за които Клари не можеше да спре да мисли за самоубийствени.

- Нещо против, ако се присъединя?

Тя подскочи изненадана и се завъртя настрани за да погледне нагоре. Саймън стоеше

над нея, ръцете му в джобовете. Някой - вероятно Изабел - му беше дал тъмно яке от

твърдото черно нещо, което Ловците на сенки използваха за униформата си. Вампир в

униформа, помисли си Клари, чудейки се дали беше за пръв път в историята.

- Промъкна се до мен - каза тя. - Изглежда не съм кой знае какъв Ловец, хъх.

Саймън сви рамене.

- Ами, в твоя защита, аз наистина се движа с тиха, пантероподобна грация.

Въпреки себе си, Клари се усмихна. Тя седна, изтърсвайки мръсотия от ръцете си.

- Давай и се присъдени към мен. Фестивалът на унилите е отворен за всички.

Сядайки до нея Саймън огледа над града и изсвири.

- Хубава гледка.

- Да. - Клари погледна настрани към него. - Как ме намери?

- Ами, отне ми няколко часа. - Той се усмихна, малко изкривено. - След това си

спомних как, когато се скарвахме в първи клас, ти винаги ходеше и се цупеше на

покрива, и майка ми трябваше да те сваля.

- И?

- Познавам те - каза той. - Когато се разстроиш, търсиш високото.

Той й подаде нещо - зеленото й палто, спретнато сгънато. Тя го пое и свивайки рамене

си го сложи - горкото нещо вече започваше да показва отчетливи следи от носене.

Имаше дори дупка на лакътя й, достатъчно голяма, за да провре пръста си през нея.

- Благодаря, Саймън. - Тя обгърна с ръце коленете си и се втренчи към града. Слънцето

беше ниско на небето и кулите започваха да светят със слабо червеникаво розово.

- Майка ми ли те изпрати тук горе, за да ме вземеш?

Саймън поклати глава.

- Люк, всъщност. И той само ми каза да ти съобщя, че може да си тръгне преди залез.

Някакви важни неща стават.

- Какво неща?

- Люк даде на Клейва време до залез, за да решат дали да позволят места на

Долноземците в Съвета. Всички Долноземци идват на Северната Порта по здрач. Ако

Клейвът се съгласи, те могат да влязат в Аликанте. Ако не...

- Ги изпращат обратно - завърши Клари. - И Клейвът се предава на Валънтайн.

- Да.

- Ще се съгласят - каза Клари. - Трябва. - Тя прегърна коленете си. - Никога не биха

избрали Валънтайн. Никой не би го направил.

- Радвам се да видя, че идеализмът ти не се е повредил - каза Саймън и макар, че гласът

му беше нисък, Клари можеше да чуе друг глас през него. Джейс да казва, че той не е

идеалист и тя потръпна, въпреки палтото, което носеше.

- Саймън? - каза тя. - Имам глупав въпрос.

- Какъв е той?

- Спал ли си с Изабел?

Саймън издаде задавящ се звук. Клари се завъртя бавно настрани да го погледне.

- Добре ли си? - запита тя.

- Мисля, че да - заяви той, възстановявайки уравновесеността си с очевидно усилие. -

Ти сериозна ли си?

- Ами, нямаше ви цяла нощ.

Саймън беше тих за дълъг момент. Най-накрая рече:

- Не съм сигурен, дали е твоя работа, но не.

- Ами... - каза тя, след разумна пауза, - предполагам не си се възползвал от нея, когато

тя стане толкова съсипана от скръб и така нататъка.

Саймън изсумтя.

- Ако някога видиш мъж, който може да се възползва от Изабел, трябва да ми кажеш.

Бих искал да му стисна ръката. Или да избягам много бързо от него, не съм сигурен

кое.

- Значи, не се срещаш с Изабел.

- Клари - рече Саймън, - защо ме разпитваш за Изабел? Не искаш ли да говорим за

майка ти? Или за Джейс? Изи ми каза, че си е тръгнал. Знам как се чувстваш.

- Не - заяви Клари. - Не мисля, че знаеш.

- Ти не си единственият човек, който някога се е чувствал изоставен. - Имаше

нетърпеливост в гласа на Саймън. - Предполагам, просто си помислих... Имам предвид,

никога не съм те виждала толкова ядосана. И то на майка ти. Мислех си, че ти липсва.

- Разбира се, че ми липсваше! - каза Клари, осъзнавайки сега как е изглеждала отстрани

сцената в кухнята. Особено за майка й. Отблъсна мисълта настрани. - Просто бях

толкова фокусирана върху спасяването й - спасяването й от Валънтайн, след това

мисленето как да я излекувам - че никога не спрях да мисля, колко ядосана бях, за дето

ме е лъгала всичките тези години. За това, че е пазила всичко това от мен, криела е

истината от мен. Никога не ми е позволила да узная, коя наистина съм.

- Но не това каза, когато тя влезе в стаята - каза Саймън тихо. - Ти каза "Защо никога не

ми каза, че имам брат?"

- Знам. - Клари изтръгна стрък трева извън пръстта, премятайки го измежду пръстите

си. - Предполагам, че не мога да спра да мисля, че ако знаех истината, нямаше да

срещна Джейс по този начин. Нямаше да се влюбя в него.

Саймън беше тих за момент.

- Не мисля, че съм те чувал да казваш това преди.

- Че го обичам? - Тя се засмя, но звучеше мрачно дори за нейните уши. - Изглежда

безполезно да се преструвам, че не го обичам в този момент. Може би няма никакво

значение. Както и да е, вероятно никога няма да го видя отново.

- Той ще се върне.

- Може би.

- Ще се върне - отново каза Саймън. - За теб.

- Не знам. - Клари поклати главата си. Започваше да става студено, след като слънцето

се потопи за да докосне ръба на хоризонта. Тя присви очите си, навеждайки се напред,

зяпайки. - Саймън. Виж.

Той проследи погледа й. Иззад пазачите на Северната Порта на града, стотици тъмни

фигури се събираха, някои струпани заедно, някой стоящи разделени: долноземците,

които Люк бе извикал в подкрепа на града, чакаха търпеливо за дума от Клейва да ги

пуснат вътре. Тръпка пролази надолу по гръбнака на Клари. Тя беше поставена не само

на гребена на този хълм, гледайки надолу над стръмния склон към града отдолу, но и

на ръба на криза, на събитие, което може да промени движението на целия свят на

Ловците на сенки.

- Тук са - заяви Саймън, наполовина на себе си. - Чудя се дали това означава, че

Клейвът е решил?

- Надявам се. - Стръкчето трева, което Клари беше премятала в ръцете си, бе зелена

разкъсана бъркотия; тя го метна настрани и изтръгна друго. - Не знам какво ще правя,

ако решат да се предадат на Валънтайн. Може би ще успея да създам Портал, който ще

ни заведе някъде надалеч, където Ваънтайн никога няма да ни намери. Изоставен

остров или нещо.

- Добре, имам глупав въпрос - рече Саймън. - Ти можеш да създаваш нови руни, нали?

Защо не можеш просто да създадеш една, която да унищожи всеки демон на света? Или

да убие Валънтайн.

- Не работи така - отговори Клари. - Мога да създавам само руни, които мога да си

представя. Цялата картина трябва да дойде в главата ми, като картина. Когато се

опитам да си представя "убий Валънтайн" или "управлявай света" или нещо, не

получавам никакви картини. Просто бял шум.

- Но от къде идват картините на руните, знаеш ли?

- Не - заяви Клари. - Всички руни, които Ловците знаят, идват от Сивата книга. За това

могат да се слагат само на Нефилими; за това са те. Но има други, по-стари руни.

Магнус ми каза това. Като маркировката на Каин. Било е защитна маркировка, но не от

Сивата книга. За това, когато мисля за тези руни, като Безстрашната руна, не знам дали

са нещо, което изобретявам или спомням - руни, по-стари от Ловците на сенки. Руни,

стари колкото самите ангели. - Тя си спомни за руната, която Итуриел й бе показал,

онази простата като възел. От нейният собствен ум ли бе дошла, или от този на ангела?

Или е било просто нещо, което винаги си е съществувало, като морето или небето?

Мисълта я накара да потръпне.

- Студено ли ти е? - запита Саймън.

- Да, на теб не ти ли е?

- Не усещам студ вече. - Той постави ръка около нея, дланта му търкаше гърба й с

бавни кръгове. Той се изкиска печално. - Предполагам това не помага много, заради

това, че нямам телесна температура и така нататъка.

- Не - Клари рече. - Имам предвид да, помага. Продължавай така. - Тя погледна нагоре

към него. Той зяпаше надолу към Северната порта, заобиколена с тъмни фигури на

долноземци все още тълпящи се, почти неподвижни. Червената светлина от демонските

кули се отразяваше в очите му; изглеждаше като снимка на някого, направена със

светкавица. Тя можеше да види бледите сини вени промъкващи се точно под

повърхността на кожата му, където беше най-тънка: на слепоочията му, в основата на

ключицата му. Знаеше достатъчно за вампирите, за да знае, че това означава, че е

минало доста време, откакто се е хранил.

- Гладен ли си?

Сега той погледна надолу към нея.

- Страхуваш се, че ще те ухапя?

- Знаеш, че си добре дошъл за кръвта ми, когато искаш.

Тръпка, не от студ, премина през него и той я придърпа по-здраво към себе си.

- Никога няма да направя това - заяви й той. И след това, по-ведро: - Освен това, вече

пих от кръвта на Джейс - достатъчно с пиенето от приятелите.

Клари си помисли за сребърния белег отстрани на гърлото на Джейс. Бавно, съзнанието

й все още пълно с картини на Джейс, тя каза:

- Мислиш ли, че е заради това...

- Кое?

- Заради това слънцето не те наранява. Имам предвид, нараняваше те преди това, нали?

Преди нощта на кораба?

Той кимна неохотно.

- И какво още се е променило? Или е само това, че си пил от кръвта му?

- Искаш да кажеш, защото е Нефилим? Не. Не, това е нещо друго. Ти и Джейс - ти не си

точно нормална, нали? Имам предвид, не нормален Ловец на сенки. Има нещо

специално във вас двамата. Както Кралицата на двора каза. Вие сте били експерименти.

- Той се усмихна на стреснатото й изражение. - Не съм глупав. Мога да свържа тези

неща. С твоята сила за руните и Джейс, ами... никой не може да бъде толкова дразнещ

без някакъв вид свръхестествена помощ.

- Наистина ли не го харесваш, толкова много?

- Не, не че не харесвам Джейс - запротесира Саймън. - Искам да кажа, мразех го

отначало, със сигурност. Изглеждаше толкова арогантен и сигурен в себе си, и ти се

държеше все едно е докоснал луната...

- Не е вярно.

- Нека довърша, Клари. – Саймън сякаш беше задъхан, ако за някой, който не диша

може да се каже, че е задъхан. Звучеше сякаш е спринтирал към нещо. - Виждах колко

много го харесваше, и си помислих, че те използва, че ти си била само някакво глупаво

мунданско момиче, което той може да впечатли с триковете си на Ловец. Отначало си

помислих, че никога няма да хлътнеш по това и дори да го направиш, той щеше да се

умори от теб накрая, а после ти ще се върнеш обратно при мен. Не се гордея с това, но

когато си отчаян вярваш във всичко, предполагам. И тогава, когато той се оказа твой

брат изглеждаше като помилване в последната минута - и се радвах. Дори се радвах да

видя, колко много изглежда страдаше той, до онази нощ в Двореца на Феите, когато го

целуна. Можех да видя...

- Да видиш кое? - запита Клари, неможеща да понесе паузата му.

- Начинът, по който те гледаше. Тогава схванах. Той никога не те е използвал. Обичаше

те и това го убиваше.

- За това ли отиде до Дъморт? - прошепна Клари. Беше нещо, което винаги е искала да

знае, но никога не бе могла да се накара да попита.

- Заради теб и Джейс? Не, нямаше начин, не. Дори и след тази нощ в хотела исках да се

върна обратно. Сънувах го. Когато ставах от леглото, обличах се или когато бях вече на

улицата знаех, че искам да се върна обратно в хотела. Винаги е било най-лошо през

нощта, и когато се доближавах до хотела. Дори и не ми дойде на ум, че може да е нещо

свръхестествено - мислех, че е някакъв посттравматичен стрес или нещо такова. Онази

нощ бях толкова изтощен и ядосан, и бяхме толкова близо до хотела, а и беше нощ -

едва си спомням дори какво стана. Само помня да вървя надалеч от парка и после -

нищо

- Но, ако не ми беше ядосан - ако не те бяхме разстроили...

- Не е сякаш си имала избор - заяви Саймън. - И не е сякаш аз не знаех. Колкото и да

натискаш истината надолу, за толкова дълго и след това тя се показва обратно.

Грешката, която направих беше да не ти казвам какво става с мен, да не ти кажа за

сънищата. Но не съжалявам, че се срещах с теб. Радвам се, че опитахме. И те обичам,

задето опитахме, дори и ако никога нямаше да проработи.

- Исках го толкова много - каза Клари меко. - Никога не съм искала да те нараня.

- Не бих го променил - рече Саймън. – Няма да се откажа да те обичам. За нищо на

света. Знаеш ли, какво ми каза Рафаел? Че не зная как да бъда добър вампир, че

вампирите приемат това, че са мъртви. Но колкото дълго помня какво е да те обичам,

винаги ще се чувствам като жив.

- Саймън...

- Виж - прекъсна я той с жест, тъмните му очи се разшириха. - Там долу.

Слънцето беше червено кълбо на хоризонта; когато тя погледна, то трепна и се загуби,

изчезвайки покрай тъмната страна на света. Демонските кули на Аликанте пламнаха

във внезапен нажежен до бяло живот. В тяхната светлина Клари можеше да види

тъмната тълпа, събираща се неспокойно около Северната Порта.

- Какво става? - прошепна тя. - Слънцето заляза; защо портите не се отварят?

Саймън беше неподвижен.

- Клейвът - заяви той. - Явно са казали не на Люк.

- Но не може! - Гласът на Клари нарасна остро. - Това би означавало...

- Те ще се предадат на Валънтайн.

- Не могат! - проплака Клари отново, но дори когато гледаше втренчено тя видя групи

от тъмни фигури заобикалящи пазачите, да се обръщат и тръгват назад от града,

пръскайки се като мравки от разрушен мравуняк. Лицето на Саймън беше восъчно в

изчезващата светлина.

- Предполагам - каза той - те наистина ни мразят толкова много. Те наистина

предпочитат да изберат Валънтайн.

- Не е късно - заяви Клари. - Те се страхуват. Дори Валънтайн се страхуваше - каза тя

без да мисли и осъзна, след като го каза, че беше истина. - Страх и завист.

Погледът на Саймън стрепна към нея с изненада.

- Завист?

Но Клари беше назад в съня, който Итуриел й беше показал, гласът на Валънтайн

ехтеше в ушите й. Исках да го попитам защо. Защо ни е създал, негова раса Ловци на

сенки, и все пак не ни е дал силите, които Долноземците имат - скоростта на вълците,

безсмъртността на Народът на феите, магията на магьосниците, дори и издръжливостта

на вампирите. Той ни е оставил голи пред домакина на Ада, само с тези нарисувани

линии на кожата ни. Защо техните сили трябва да са по-велики от нашите? Защо не

можем да споделяме това, което имаме?

Устните й се разделиха и тя зяпаше невиждащо надолу към града. Беше смътно наясно,

че Саймън изговаряше името й, но съзнанието й бягаше. Ангелът можеше да й покаже

всичко, помисли си тя, но бе избрал да й покаже тези сцени, тези спомени, с причина.

Тя си спомни за вика на Валънтайн - да сме свързани с Долноземците, приковани тези

същества!

И руната. Онази, която сънуваше. Руната, проста като възел. Защо не можем да

споделяме това, което имаме?

- Свързване - каза тя на глас. - Това е свързваща руна. Свързва еднаквото и различното.

- Какво? - Саймън я зяпаше объркано.

Тя се иправи на краката си, изтърсвайки мръсотията.

- Трябва да сляза там долу. Къде са те?

- Къде са кои? Клари...

- Клейвът. Къде е срещата им? Къде е Люк?

Саймън стана на краката си.

- Залата на съглашението. Клари...

Но тя вече бягаше към извиващия се път, водещ към града. Изругавайки изпод дъха си,

Саймън я последва.

Казват, че всички пътища водят към Залата. Думите на Себастиан се блъскаха отново и

отново в главата на Клари, и тя се затича надолу по тесните улички на Аликанте.

Надяваше се да е истина, защото иначе наистина щеше да се загуби. Улиците се

извиваха под странни ъгли, не като красиво правите мрежовидни улици на Манхатън. В

Манхатън винаги знаеш къде си. Всичко беше ясно номерирано и обозначено. Това

беше лабиринт.

Тя хукна през мъничък двор и надолу по един от тесните канални пътища, знаейки, че

ако следваше водата вероятно щеше да излезе на Площада на Ангела. Някак, за нейна

изненада, пътят я отведе до къщата на Аматис, и тогава тя запринтира задъхана надолу

по извиващата се позната улица. Отвори се към площада, Залата на съглашението се

издигна обширна и бяла пред нея, ангелската статуя блестяща по средата на центъра.

Стоящ до статуята беше Саймън, ръцете му скръстени, наблюдавайки я мрачно.

- Можеше да изчакаш - каза той.

Тя се наведе напред, ръцете й на коленете, отдъхвайки си.

- Ти... не можеш да кажеш това... след като дойде тук преди мен.

- Вампирска скорост - заяви Саймън с известно удовлетворение. - Когато се приберем

вкъщи, трябва да отида на някое състезание.

- Това би било... мамене. - С последен дълбок дъх Клари се изправи и бутна потната си

коса настрани от очите си. - Хайде. Влизаме вътре.

Залата беше пълна с Ловци на сенки, повече Ловци, отколкото Клари някога бе виждала

на едно място преди, дори и в нощта на атаката на Валънтайн. Гласовете им растяха във

викове като сблъскваща се лавина; повечето от тях се бяха събрали в спорове, крещящи

групи - подиумът беше празен, картата на Идрис висеше безнадеждно зад него.

Огледа наоколо за Люк. Отне й момент да го намери, облегнал се на стълб с

полузатворени очи. Изглеждаше ужасно - наполовина мъртъв, рамената му отпуснати.

Аматис стоеше зад него, тупайки рамото му разтревожено. Клари се огледа наоколо, но

Джоселин не се виждаше никъде из тълпата.

Само за момент тя се подвуоми. След това си помисли за Джейс, отиващ след

Валънтайн сам, знаейки добре, че може да го убият. Той знаеше, че е част от това, част

от всичко това и тя беше също - винаги е била, дори и когато не го е знаела.

Адреналинът все още се движеше през нея като иглички, изострайки сетивата й,

карайки всичко да изглежда толкова ясно. Почти твърде ясно. Тя стисна ръката на

Саймън.

- Пожелай ми късмет - каза и след това краката й я заведоха към стъпалата за подиума,

почти без нейна воля, и тогава тя стоеше на сцената, обръщайки се с лице към тълпата.

Не беше сигурна какво да очаква. Ахвания от изненада? Море от затихнали очакващи

лица? Те едва я забелязаха - само Люк погледна нагоре, сякаш бе усетил, че е там и

замръзна с поглед на удивление на лицето си. И имаше някой, идващ към нея от

тълпата - висок мъж с кости, толкова изпъкнали, колкото и носа на отплаващ кораб.

Консул Малачи. Той й жестикулираше да слезе от подиума, тресейки главата си, и

крещейки нещо, което тя не можеше да чуе. Още ловци на сенки се обърнаха към нея,

докато той си проправяше път през множеството. Сега Клари имаше това, което бе

искала, всички очи приковани към нея. Тя дочу шептенето бягащо през тълпата: Това е

тя. Дъщерята на Валънтайн.

- Прави сте - каза тя, хвърляйки гласа си, колкото по-надалеч и силно можеше. - Аз съм

дъщерята на Валънтайн. Никога не съм знаела дори, че е мой баща, д преди две

седмици. Никога не съм знаела, че дори е съществувал, до преди няколко седмици.

Знам, че много от вас няма да повярват и това е добре. Вярвайте на каквото си искате.

Просто толкова дълго, колкото вярвате, че аз знам неща за Валънтайн, които вие не,

неща, които могат да ви помогнат да спечелите битката срещу него - ако само ми

позволите да ви кажа, какви са те.

- Абсурдно. - Малачи стоеше с крак на стъпалата за подиума. - Това е абсурд. Ти си

просто малко момиче...

- Тя е дъщерята на Джоселин Феърчайлд. - Беше Патрик Пенхалоу. Избутвайки си път

напред към предната част на тълпата, той вдигна ръка. - Нека момичето изкаже

мнението си, Малачи.

Тълпата жужеше.

- Ти - каза Клари на консула. - Ти и Инквизитора хвърлихте моя приятел Саймън в

затвора...

Малачи се подсмихна.

- Приятелят ти вампир?

- Той ми каза, че си го питал, какво е станало с кораба на Валънтайн онази нощ на Йист

Ривър. Мислел си, че Валънтайн трябва да е направил нещо, някакъв вид черна магия.

Ами не е така. Ако искаш да разбереш, какво разруши корабът, отговорът е аз. Аз го

направих.

Невярващият смях на Малачи ехтеше с няколко други в тъпата. Люк гледаше към нея,

клатейки главата си, но Клари продължи.

- Направих го с руна - каза тя. - Беше руна, толкова силна, че накара кораба да се

разглоби на части. Аз мога да създавам нови руни. Не само онези в Сивата книга. Руни,

които никой не е виждал преди - силни...

- Достатъчно - изръмжа Малачи. - Това е абсурдно. Никой не може да създава нови

руни. Това е напълно невъзможно. - Той се извърна към тълпата. - Както баща си, това

момиче не е нищо друго, освен лъжкиня.

- Тя не лъже. - Гласът дойде изотзад тълпата. Беше чист, силен и решителен. Тълпата се

обърна и Клари видя кой бе проговорил: Беше Алек. Той стоеше с Изабел от едната

страна и Магнус от другата. Саймън беше с тях, както и Мариса Лайтууд. Те

формираха малък решително изглеждащ възел до предните врати. - Виждал съм я да

създава руни. Дори ги използва върху мен. Работеха.

- Лъжеш - каза Консула, но съмнение се бе вмъкнало в очите му. - За да предпазиш

приятелката си...

- Наистина, Малачи - каза хладно Мариса. - Защо синът ми ще лъже за нещо такова,

когато истината може толкова лесно да бъде открита. Дай на момичето стиле и нека да

създаде руна.

Мърморене на одобрение пробяга около Залата. Патрик Пенхалоу престъпи напред и

подаде стиле на Клари. Тя го пое с благодарност и се обърна обратно към тълпата.

Устата й пресъхна. Адреналинът й все още беше висок, но не достатъчно за да удави

напълно сценичната й треска. Какво се предполагаше да направи. Какъв вид руна

можеше да създаде, така че да убеди тази тълпа, че наистина казваше истината. Какво

би им показало истината?

Тогава тя погледна наоколо през тълпата и видя Саймън със семейство Лайтууд,

гледащ към нея през празното пространство, което ги разделяше. По същият начин, по

който Джейс гледаше към нея в имението. Това беше нишката, която свързваше тези

две момчета, които тя, толкова много обичаше, помисли си, тяхната собствена прилика:

Те и двамата вярваха в нея, дори когато тя самата не си вярваше.

Гледайки към Саймън, и мислейки за Джейс тя доближи стилето долу и докосна

жилещия му връх върху вътрешната част на китката си, където пулсът й биеше. Не

погледна надолу, докато го правеше, а рисуваше на сляпо, вярвайки на себе си и на

стилето, за да създаде руната която й трябваше. Рисуваше я едва-едва, леко - щеше да

се нуждае от нея само за момент - но без и секунда двуомение. И когато беше готова тя

вдигна глава и отвори очи.

Първото нещо, което видя беше Малачи. Лицето му беше побеляло и се отдръпваше от

нея с изражение на ужас. Той каза нещо - дума на език, който тя не разпознаваше - и

след това зад него тя видя Люк, зяпайки към нея, устата му леко разтворена.

- Джоселин? - каза Люк.

Тя поклати главата си към него, просто леко и погледна навън към тълпата. Беше мъгла

от лица изчезващи навърте и навън, докато гледаше. Някой се смееха, някой оглеждаха

наоколо из тълпата в изненада, други се обръщаха към човека стоящ до тях. Няколко

други изражение на ужас или удивление, ръце захлупени над устите им. Тя видя Алек

да поглежда бързо към Магнус и след това към нея невярващо, и Саймън наблюдаващ с

недоумение, и тогава Аматис дойде напред, избутвайки пътя си покрай Патрик

Пенхалоу, и побягна до ръба на подиума.

- Стефан!

- Ох - каза Клари. - Ох, Аматис, не. - И тогава усети магията на руната да се изплъзва от

нея, сякаш сменяше тънка, невидима дреха. Пламенното лице на Аматис се промени и

тя заотстъпва назад от подиума, изражението й бе наполовина унило, наполовина

поразено.

Клари погледна навън през тълпата. Те бяха напълно тихи, всяко лице обърнато към

нея.

- Знам, какво видяхте всички току-що - каза тя. - И знам, че знаете, че този вид магия е

отвъд всеки вид маскировка или илюзия. И направих това с руна, една единствена руна,

руна, която аз създадох. Има причини да имам тази способност и знам, че може да не ги

харесате или да повярвате, но това няма значение. Каквото е важно сега е, че мога да ви

помогна да спечелите в битката срещу Валънтайн, ако ми позволите.

- Няма да има никаква битка срещу Валънтайн - заяви Малачи. Не срещна очите й,

докато говореше. - Клейвът е решил. Ще се съгласим с условията на Валънтайн и

снишим ръцете си утре сутрин.

- Не можете да направите това - рече тя, багра от отчаяние навлезе в гласа й. - Мислите,

че всичко ще е наред като просто се предадете? Мислите, че Валънтайн ще ви позволи

да живеете както досега? Мислите, че той ще ограничи убиването на демони и

долноземци? - Тя понесе погледа си през стаята. - Повечето от вас не са виждали

Валънтайн от петнадесет години. Може би сте забравили, какъв наистина е той. Но аз

знам. Чувала съм го да говори за плановете си. Мислите, че все още ще можете да

живеете животите си под управлението на Валънтайн, но няма да сте способни на това.

Той ще ви контролира напълно, защото той вече е способен да заплаши с

унищожението ви чрез Реликвите на смъртните. Ще започне с Долноземци, разбира се.

Но след това ще тръгне към Клейва. Ще ги убие първи, защото си мисли, че са слаби и

корумпирани. След това ще започне с всеки, който има долноземец някъде в

семейството си. Може би брат върколак - очите й профучаха над Аматис - или дъщеря

бунтовничка, която се среща със случаен Войн на феите - очите й отидоха към

семейство Лайтууд - или някой, който някога се е отнасял толкова приятелски с

долноземец. И след това ще тръгне след всеки, който някога е използвал услугите на

магьосник. Колко от вас са ги използвали?

- Това са нелепости - каза Малачи хладно. - Валънтайн не се интересува от

унищожаването на нефилимите.

- Но той не смята, че някой свързан с долноземец заслужава да се нарича нефилим -

настоя Клари. - Виж, войната ти не е срещу Валънтайн. А срещу демоните. Да държиш

демоните от този свят е твоята задача, заповед от небесата. А заповед от небесата не е

нещо, което можеш ей така да игнорираш. Долноземците мразят демоните също. Те ги

унищожават също. Ако Валънтайн има как, ще се опита се да убие всеки долноземец и

ловец на сенки, който някога е дружал с тях, той ще забрави за демоните, както и вие,

защото вие ще сте толкова заети да се страхувате от Валънтайн. И те ще залеят света, и

така ще бъде.

- Виждам накъде отива това - заяви Малачи през стиснати зъби. - Няма да се бием до

долноземци заради битка, която е невъзможно да спечелим...

- Но вие можете да спечелите - каза Клари. - Можете. - Гърлото й беше сухо, главата я

болеше и лицата на тълпата пред нея изглежда се стопяваха в неизразителна мъгла,

пунктирана тук и там с мек бял взрив от светлина. Но не можеш да спреш сега. Трябва

да продължаваш. Трябва да опиташ.

- Баща ми мрази долнозецните, защото им завижда - продължи тя, думите й

пътешестваха една върху друга. - Завиждаше и се страхуваше от всичките неща, които

могат и не могат да правят. Мразеше това, че по някакъв начин те са по могъщи от

нефилимите и се обзалагам, че не е само той в това. Лесно е да се страхуваш от това,

което не споделяш. - Тя пое дъх. - Но какво, ако успеем да го споделим? Какво, ако

създам руна, която може да обвърже всеки от вас, всеки Ловец на сенки към

Долноземец, който ще се бие до вас и на ваша страна и да можете да споделяте силите

си - да можете да сте толкова бързо лекуващи се, колкото вампирите, толкова жилави,

колкото върколаците, или толкова бързи, колкото Воините на феите? И те обратно

могат да споделят вашата тренировка, вашите бойни умения. Можете да сте

непобедима сила - ако ми позволите да ви маркирам и ако се биете с долноземци.

Защото, ако не се биете до тях руната няма да проработи. - Направи пауза. - Моля - каза

тя, но думата излезе почти безшумна от пресъхналото й гърло. - Моля, нека ви

маркирам.

Думите й паднаха в отекваща тишина. Светът се помръдна в променяща се мъгла и

осъзна, че бе издавала последната половина от речта си, зазяпана в тавана на Залата, и

че меките бели експлозии, които бе видяла, са били звезди изникващи от нощното небе,

една по една. Тишината продължаваше и продължаваше, докато ръцете й отстрани на

тялото, бавно се свиха сами в юмруци. И тогава бавно, много бавно тя сниши погледа

си и срещна очите на тълпата, втренчени обратно в нея.

Глава 17

Приказка за ловеца на сенки Преведено от Paju4eto

Клари беше седнала на най-горното стъпало пред Залата на Съглашението и гледаше

към Площада на Ангела под себе си. Луната беше изгряла по-рано и вече се виждаше

над покривите на къщите. Демонските кули отразяваха светлината й и блестяха в

сребристо-бяло. Мракът добре скриваше белезите и синините на града; той изглеждаше

спокоен и мирен под нощното небе – ако човек не погледнеше нагоре към хълма на

Гарда и разрушената външна стена на крепостта. Пазачи патрулираха по площада под

нея, появяваха се и изчезваха, докато се придвижваха в и извън осветените от уличните

лампи с вещерска светлина петна. Те преднамерено и последователно пренебрегваха

присъствието на Клари.

Няколко стъпала под нея Саймън крачеше напред-назад с напълно безшумни крачки.

Ръцете му бяха в джобовете, а когато се обръщаше и да тръгне отново към нея, лунната

светлина проблясваше по бледата му кожа, като че се отразяваше в гладка повърхност,

например стъкло.

- Спри да крачиш! – смъмри го тя. – Само ме караш да се чувствам още по-нервна!

- Извинявай.

- Имам чувството, че сме тук цяла вечност. – Клари напрегна слуха си, но не успя да

чуе нищо, освен глухото мърморене на множество гласове, което идваше от

затворените двойни врати на Залата. – Чуваш ли за какво разговарят вътре?

Саймън притвори очите си; изглеждаше сякаш силно се концентрира.

- Мъничко. – каза след кратко мълчание.

- Иска ми се да бях вътре. – заяви Клари, като подритваше изнервено с пети стъпалата.

Люк я беше помолил да изчака отвън, докато от Клейва обмислят нещата; беше

поискал да изпрати Аматис с нея, но Саймън беше настоял да отиде той вместо това,

като каза, че е по-добре Аматис да оказва подкрепа на Клари вътре, пред Клейва. - Иска

ми се да бях част от срещата.

- Не. – каза Саймън. – Не искаш.

- Знаеше защо Люк бе поискал да изчака отвън. Можеше да си представи как я наричат

там вътре. Лъжкиня. Ненормална. Глупачка. Луда. Чудовище. Дъщерята на Валънтайн.

Може би дори бе по-добре, че не е в Залата, но напрежението от очакването на

решението на Клейва беше почти болезнено.

- Може би мога да се покатеря на една от тези. – замислено каза Саймън, загледан към

големите бели колони, които поддържаха наклонения покрив на Залата. Издълбаните в

тях руни личаха ясно, но като изключим тях, по колоните нямаше нищо, за което да се

хване човек.

- О, стига, моля те! – подметна Клари. – Ти си вампир, не Човека-паяк.

Единственият отговор на Саймън бе начинът, по който леко притича по стъпалата към

основата на колоната. Замислено я огледа за миг, преди да положи ръце върху нея и да

започне да се катери. Клари го зяпна с отворена уста, докато пръстите на ръцете и

краката му откриваха невъзможни места за задържане по набраздения с руни камък.

- Ти си Човекът-паяк! – възкликна тя.

Саймън метна един поглед надолу от мястото си – вече преполовил пътя до върха на

колоната.

- Следователно ти си Мери Джейн. Тя е червенокоса. – Той огледа града отвисоко и се

намръщи. – Надявах се да успея да видя Северната порта от тук, но не съм достатъчно

нависоко.

Клари знаеше защо той иска да види портата. Там бяха проводени пратеници, които да

помолят долноземците да изчакат, докато Клейвът обсъжда въпроса, а Клари можеше

само да се надява, че ще са склонни да го сторят. А и ако бяха – как ли бе там навън

сега? Клари си представи чакащата тълпа, която се движи бавно насам-натам и се

чуди...

Двойните врати на Залата се отвориха с рязко щракане. Една слаба фигура се промъкна

през процепа, затвори вратата и се обърна да погледне към Клари. Беше в сянка, така че

чак когато се придвижи напред и навлезе в кръга от вещерска светлина, осветяваща

стълбите, Клари мерна ярък проблясък червена коса и разпозна майка си.

Джоселин погледна нагоре с удивено изражение.

- А, здрасти, Саймън. Радвам се да видя, че се...приспособяваш.

Саймън пусна колоната и леко скочи в основата й. Изглеждаше сконфузен.

- Здрасти, госпожо Фрей.

- Не знам дали има повече смисъл да ме наричаш така, особено сега. – изкоментира

майката на Клари. – Може би трябва да ме наричаш Джоселин... – тя се поколеба. –

Знаеш ли, колкото и да е странна тази...ситуация...хубаво е, че те виждам тук с Клари.

Не мога да си спомня последния път, когато сте били разделени.

Саймън изглеждаше силно притеснен:

- И на мен ми е приятно да Ви видя.

- Благодаря ти, Саймън. – Джоселин погледна към дъщеря си. – А сега, Клари, дали ще

може да си поговорим за малко? Насаме?

Клари остана неподвижна за миг, загледана в майка си. Беше странно да не се чувства

така, сякаш се взира в напълно непознат човек. Гърлото й се стегна – почти не можеше

да говори. Погледна назад към Саймън, който очевидно очакваше сигнал от нея – да му

каже дали да остане или да си тръгне. Накрая каза:

- Добре.

Саймън вдигна палци окуражително към нея, преди да изчезне обратно в Залата. Клари

се обърна и се загледа съсредоточено към площада, където пазачите правеха

обиколките си, а майка й дойде и седна до нея. Част от Клари искаше да се наклони и

да облегне глава на рамото на майка си. Можеше дори да затвори очите си и да си

представи, че всичко е наред. Другата част от нея обаче знаеше, че това не би

променило нищо; не можеше да държи очите си затворени завинаги.

- Клари, - каза Джоселин накрая, много бавно – толкова съжалявам!

Клари се зазяпа в ръцете си. Все още, осъзна тя, държеше стилето на Патрик Пенхалоу.

Надяваше се той да не си помисли, че е имала намерение да го открадне.

- Смятах, че никога повече няма да видя това място. – продължи Джоселин. Клари

крадешком погледна към майка си и видя, че тя се взира в града, в демонските кули,

които хвърляха бледата си светлина на небосклона. – Мечтаех си понякога за това.

Дори исках да го нарисувам, да нарисувам спомените си за него, но не можех да го

направя. Смятах, че ако някога видиш рисунките, може да задаваш въпроси, да се

замислиш как точно са ми хрумнали тези образи. Бях толкова уплашена, че може да

откриеш откъде наистина идвам. Коя съм в действителност.

- А сега научих.

- А сега научи. – Джоселин звучеше тъжна и замислена. – И имаш всички причини да

ме мразиш.

- Не те мразя, мамо. – увери я Клари. – Аз просто...

- Не ми вярваш. – прекъсна я Джоселин. – Не мога да те обвинявам за това. Трябваше

да ти кажа истината. – Тя леко докосна рамото на Клари и изглеждаше окуражена, след

като Клари не се отдръпна. – Мога да ти кажа, че го направих, за да те предпазя, но

знам как ще прозвучи това. Бях там, в Залата, сега, и те гледах...

- Била си там? – подскочи Клари. – Не те видях.

- Бях чак в дъното на Залата. Люк ми беше казал да не идвам на срещата, че

присъствието ми само ще разстрои всички и ще ги накарат да зарежат всичко; и може

би бе прав, но толкова много исках да бъда там. Промъкнах се след започването на

съвещанието и се скрих в сенките. Но бях там. И исках само да ти кажа, че...

- Че съм се направила на глупачка? – горчиво попита Клари. – Това вече го знам.

- Не. Исках да ти кажа, че се гордея с теб.

Клари се извърна да погледне майка си.

- Наистина ли?

Джоселин кимна.

- Разбира се! Начинът, по който се изправи пред всички от Клейва...Начинът, по който

им показа какво можеш да правиш. Накара ги да погледнат към теб и да видят човека,

когото обичат най-много на света, нали?

- Да, - прошепна Клари – как разбра?

- Защото чух, че всички викат различни имена, - меко каза Джоселин, - но аз все така

виждах теб.

- О! – Клари забоде поглед в краката си. – Е, аз все още не съм сигурна, че ми

повярваха за руните. Имам предвид...надявам се, но...

- Може ли да я погледна? – попита Джоселин.

- Да видиш какво?

- Руната. Онази, която си създала, за да обвържеш с нея ловците на сенки и

долноземците. – Тя се поколеба. – Ако не можеш да ми я покажеш...

- Не, всичко е наред. – Клари използва стилето, за да начертае линиите на руната, която

ангелът й бе показал, върху мрамора, от който бяха направени стълбите пред Залата на

Съглашенията, и линиите проблясваха – горещи и златни – докато рисуваше. Беше

силна руна, карта от извити линии, покриващи матрица от прави черти. Едновременно

елементарна и изключително сложна. Сега Клари разбираше защо й беше изглеждала

някак незавършена: беше й необходима съответстваща руна, за да проработи. Близнак.

Партньор.

- „Съюз‖ – обясни, прибирайки стилето – Така я наричам.

Джоселин гледаше, без да продумва, как руната проблясва и след това изчезва,

оставяйки само леки черни следи върху камъка.

- Когато бях млада, - накрая каза тя – се борих да обвържа в едно долноземците и

ловците на сенки, да защитя Съглашението. Мислех, че преследвам някаква мечта –

нещо, което повечето ловци на сенки не можеха дори да си представят. А сега ти

направи това конкретно – буквално и съвсем реално. – Тя премигна няколко пъти. –

Осъзнах нещо, докато те гледах там, в Залата. Разбираш ли, през всичките тези години

се опитвах да те предпазя, като те криех. Затова толкова мразех да ходиш в

Пандемониум. Знаех, че е място, в което се смесват долноземци и мундани – а това

означаваше, че там ще има и ловци на сенки. Струваше ми се, че в кръвта ти има нещо,

което те привлича към онова място, нещо, което разпознаваше света на сенките дори

без Зрението ти. Мислех, че ще си в безопасност, стига само да успея да запазя този

свят в тайна от теб. Никога не се сетих за това да се опитам да те предпазя, като ти

помогна да станеш по-силна и да се научиш как да се биеш. – Звучеше тъжна. – Но ти

някакси си успяла да станеш силна, въпреки всичко. Достатъчно силна за мен, честно

да ти кажа, ако все още искаш да чуеш истината, де.

- Не зная. – Клари си представи картините, които й бе показал, колко бяха ужасяващи. –

знам, че ти бях бясна, защото си ме лъгала. Но не съм сигурна, че искам да открия още

ужасяващи неща.

- Говорих с Люк. Той смята, че трябва да знаеш онова, което имам да ти кажа. Цялата

история. Всичко. Нещата, които никога не съм казвала на друг, дори на него. Не мога

да ти обещая, че цялата истина е приятна. Но пък е истината.

„Законът е жесток, но това е законът.‖ Дължеше на Джейс да открие истината –

толкова, колкото и на себе си. Стисна по-силно стилето, - толкова силно, че чак

кокалчетата й побеляха.

– Искам да знам всичко.

- Всичко... – Джоселин си пое дълбоко въздух. – Дори не знам откъде да започна.

- Какво ще кажеш да тръгнеш от там – как изобщо си могла да се омъжиш за

Валънтайн? Как си могла да се омъжиш за такъв човек, да го направиш мой баща...та

той е чудовище!

- Не. Мъж е. Не е добър човек. Но ако искаш да знаеш защо се омъжих за него –

направих го, защото го обичах.

- Не е възможно! Не е възможно някой да го е обичал.

- Бях на твоята възраст, когато се влюбих в него. – каза Джоселин. – Мислех, че е

перфектен – бляскав, забавен, очарователен. Знам, гледаш ме, сякаш съм си изгубила

ума. Ти познаваш единствено сегашния Валънтайн. Не можеш да си представиш какъв

беше тогава, когато ходехме заедно на училище – всички го обичаха. Той сякаш

излъчваше някаква светлина, като че във вселената съществуваше някаква особена

бляскаво осветена част, до която само той имаше достъп, и ако бяхме късметлии, може

би щеше да я сподели с нас, или поне малка част от нея. Всички момичета бяха

влюбени в него и смятах, че нямам шанс. В мен нямаше нищо специално. Не бях дори

популярна; Люк беше един от най-близките ми приятели и с него прекарвах по-голяма

част от времето си. Но въпреки това, не зная по каква причина, Валънтайн избра мен.

По отвратителна, искаше й се на Клари да каже. Но се въздържа. Може би заради

изпълнения с копнеж и съжаление глас на майка си. А може би заради онова, което бе

казала – че Валънтайн е излъчвал светлина. Клари си беше помислила същото нещо за

Джейс преди – и по същия начин се бе почувствала глупаво заради това. А може би

просто всички влюбени се чувстваха така?

- Добре. – заяви. – Схванах. Но тогава си била на шестнайсет. Това не е означавало, че

трябва да се омъжиш за него след това.

- Бях на осемнайсет, когато се оженихме. Той беше на деветнайсет. – обясни Джоселин,

сякаш не беше нищо особено.

- Боже Господи! – възкликна Клари ужасена. – Ти би ме убила, ако се омъжа на

осемнайсет!

- Абсолютно. – съгласи се Джоселин. – Но ловците на сенки обикновено се женят по-

млади от мунданите. Продължителността на живота им...на живота ни...е по-кратка;

повечето от нас умират от насилствена смърт. Заради това правим почти всичко по-

рано. Дори така, бях твърде млада да се женя. И въпреки това, моето семейство бе

щастливо за мен – дори Люк бе щастлив. Всички мислеха, че Валънтайн е чудесно

момче. А пък той беше, разбираш ли, просто момче тогава. Единствената, която ми

каза, че не трябва да се омъжвам за него, беше Маделин. Бяхме приятелки в училище,

но когато й казах, че съм сгодена, тя отвърна, че Валънтайн е егоистичен и изпълнен с

омраза, а чарът му прикрива ужасяваща аморалност. Сметнах, че ревнува.

- Ревнуваше ли?

- Не. – промълви Джоселин. – Казваше истината. Просто аз не исках да я чуя. – Тя

сведе поглед към ръцете си.

- Но си съжалила, - продължи Клари с въпросите – съжалявала си, след като си се

омъжила за него, нали така?

- Клари. – каза Джоселин. Звучеше уморена. – Бяхме щастливи. Поне през първите

няколко години. Преместихме се да живеем в имението на родителите ми, където бях

отраснала; Валънтайн не искаше да бъде в града, а освен това искаше и останалите от

Кръга да избягват Аликанте и любопитните очи на Клейва. Семейство Уейлънд

живееха в имение само на една-две мили от нашето, а имаше и други, които живееха

наблизо – семейство Лайтууд, Пенхалоу също. Беше сякаш сме в центъра на света, с

цялата тази трескава дейност около нас, цялата тази страст, и през всичко това аз бях до

Валънтайн. Той никога не ме накара да се чувствам изоставена или без значение.

Напротив, аз бях ключова фигура в Кръга. Бях от малкото, на чието мнение той се

осланяше. Казваше ми отново и отново, че без мен не би могъл да постигне каквото и

да било. Че без мен би бил нищо.

- Така ли? – Клари не можеше да си представи Валънтайн да каже нещо подобно, нещо,

което би го накарало да звучи...уязвим.

- Казваше го, но това не беше истина. Валънтайн никога не би могъл да бъде „нищо‖.

Беше роден за ролята на водач, да бъде центърът на революция. Все повече и повече

сподвижници се присъединяваха към него, привлечени от страстта му и великолепието

на идеите му. Той рядко споменаваше долноземците в онези ранни дни. Всъщност

говореше за реформиране на Клейва, за промяна на законите, които бяха твърде

остарели, консервативни и погрешни. Валънтайн казваше, че трябва да има повече

ловци на сенки, които да се борят с демоните, повече Институти, че трябва повече да

ни е грижа за това да предпазим света от демоните, вместо да се крием. Че трябва да

крачим с изпънати рамене и високо вдигната глава по света. Беше съблазнителна

представа: свят, пълен с ловци на сенки, където демоните бягат уплашени, а мунданите,

вместо да смятат, че не съществуваме, ни благодарят за онова, което правим за тях.

Бяхме млади; смятахме, че благодарността е важно нещо. Не знаехме...- Джоселин

отново си пое дълбоко въздух, сякаш се канеше да се гмурне в дълбокото. – И тогава

забременях.

Клари почувства студени тръпки по гърба и врата си и внезапно – не би могла да

отговори защо – вече не беше сигурна, че иска истината, не беше сигурна, че иска

отново да чуе как Валънтайн е превърнал Джейс в чудовище. – Мамо...

Джоселин поклати заслепено глава.

- Попита ме защо никога не съм ти казвала, че имаш брат. Ето затова. – Пое си дъх

накъсано. – Бях толкова щастлива, когато разбрах. А Валънтайн... той каза, че винаги е

искал да бъде баща. Да възпита сина си да бъде войник и да го тренира така, както

собственият му баща бе правил навремето. „Или дъщеря ти‖ – поправях го, а той се

усмихваше и казваше, че една дъщеря може да бъде войн по същия начин, по който би

било едно момче, и той ще е щастлив, независимо дали е момче или момиче. Смятах, че

всичко е идеално.

- А после Люк беше ухапан от върколак. Казваха ни, че шансът ухапването да

предизвика ликантропия е петдесет на петдесет. Мисля, че е по-скоро седемдесет и пет

процента. Рядко съм виждала някой да избегне болестта и Люк не бе такова

изключение. На следващото пълнолуние се Промени. Беше на прага ни на сутринта,

покрит в кръв, а дрехите му бяха разкъсани парцали. Исках да го успокоя, но

Валънтайн ме бутна настрани. „Джоселин, - каза ми – бебето.‖

- Сякаш Люк щеше да ми скочи и да изтръгне бебето от стомаха ми. Това беше Люк, но

Валънтайн ме избута и издърпа Люк надолу по стълбите към гората. Когато се върна –

доста по-късно – беше сам. Изтичах към него, но той ми каза, че Люк се е самоубил от

отчаяние, защото се е превърнал в ликантроп. Че е ...мъртъв.

Скръбта правеше гласа на Джоселин груб и недодялан, помисли си Клари, дори сега,

когато знаеше, че Люк не бе умрял онази нощ. Но Клари помнеше собственото си

отчаяние, когато бе държала Саймън, докато той умираше на стълбите пред Института.

Имаше някои усещания, които човек никога не забравя.

- Обаче той дал на Люк нож. – тихичко каза Клари. – Казал му да се самоубие. Накарал

съпруга на Аматис да се разведе с нея, само защото брат й бил върколак.

- Не знаех това. – каза Джоселин. – След като Люк умря, аз сякаш изпаднах в някаква

дупка. Прекарах месеци в спалнята си, като спях през цялото време и ядях само заради

бебето. Мунданите биха казали, че имам депресия, но ловците на сенки нямат такива

понятия. Валънтайн вярваше, че имам трудна бременност. Казваше на всички, че съм

болна. И аз бях – не можех да спя. Непрекъснато си мислех, че чувам странни шумове и

викове през нощта. Валънтайн ми даваше приспивателни отвари, но от тях само

получавах кошмари. Ужасяващи сънища, в които Валънтайн ме натиска надолу и

забива нож в мен, или пък че се давя от отрова. Сутрин бях изтощена и след това спях

цял ден. Нямах представа какво се случва навън, нямах идея, че е накарал Стивън да се

разведе насила с Аматис и да се ожени за Селин. Бях в някаква мъгла. А след това... –

Джоселин стисна ръце в скута си. Трепереха. – След това родих бебето.

Тя млъкна и мълча толкова дълго, че Клари се зачуди дали ще проговори отново.

Джоселин се взираше невиждащо към демонските кули, а пръстите и потропваха

нервна татуировка по коленете й. Накрая продължи:

- Майка ми беше с мен, когато се роди бебето. Ти не я познаваш, баба си. Беше толкова

мила жена. Щеше да я харесаш, така мисля. Тя ми подаде сина ми, и единственото,

което разбрах отначало бе, че той пасва идеално в ръцете ми, че одеялото, в което бе

увит, беше меко и че той беше толкова малък и деликатен, и имаше съвсем малко

светла косица на върха на главата си. А после отвори очи.

Гласът на Джоселин стана равен, почти без емоция, но Клари се разтрепери, докато си

представяше какви може да са следващите думи на майка й. Недей, искаше й се да

каже. Не ми казвай. Но Джоселин продължи, а думите се изливаха от нея като ледена

отрова.

- Заля ме ужас. Беше сякаш ме потопиха в киселина – кожата ми като че се разтопи и

изгори костите ми, единственото, което успях да направя, беше да се сдържа да не

хвърля бебето и да започна да крещя. Казват, че всяка майка инстинктивно разпознава

детето си. Предполагам, че и обратното е вярно. Всеки нерв от тялото ми пищеше, че

това не е моето бебе, че това е нещо ужасяващо и ненормално, нечовешко като паразит.

Как можеше майка ми да не го вижда? Но тя ми се усмихваше, сякаш всичко бе наред.

- Името му е Джонатан. – каза един глас от прага. Погледнах нагоре и видях Валънтайн,

който наблюдаваше сцената пред себе си с поглед, изразяващ удоволствие. Бебето

отново отвори очите си, като че разпозна името си. Очите му бяха черни, черни като

нощ и бездънни като тунели, издълбани в черепа му. В тях нямаше нищо човешко.

Настъпи продължителна тишина. Клари седеше замръзнала, загледана в майка си с

отворена от ужас уста. Тя говори за Джейс, помисли си. Джейс, когато е бил бебе. Как

може да чувстваш такова нещо към едно бебе?!

- Мамо. - прошепна. – Може би си била в шок или нещо такова? Или може би си била

болна...

- Точно така ми каза Валънтайн. – отговори Джоселин без никаква емоция. – Че съм

болна. Валънтайн обожаваше Джонатан. Той не можеше да разбере какво не ми е

наред. И знаех, че е прав. Аз бях чудовище, майка, която не можеше да понася

собственото си дете. Мислех да се самоубия. Можеше и да го сторя...но тогава получих

съобщение, огнено писмо от от Рагнор Фел. Той беше магьосник, близък до

семейството ми; него викахме винаги, когато се нуждаехме от заклинание за лечение

или нещо подобно. Той беше открил, че Люк е станал водач на една глутница

върколаци в гората Броселинд, близо до източната граница. Изгорих бележката, след

като я получих. Знаех, че Валънтайн не бива да разбира. Но преди да отида до лагера на

върколаците не бях сигурна, че Валънтайн ме е излъгал за самоубийството на Люк.

Точно тогава започнах наистина да го мразя.

- Но Люк каза, че си знаела, че нещо не е наред с Валънтайн – че си знаела, че той

върши нещо ужасно. Каза, че си знаела дори преди той самият да се Промени.

За момент Джоселин не отвърна. – Разбираш ли, Люк не би трябвало изобщо да бъде

ухапан. Това не трябваше да се случва. Беше отишъл на рутинна обиколка в гората,

беше с Валънтайн...просто не трябваше да се случва!

- Мамо...

- Люк казва, че съм му казала, че се страхувам от Валънтайн – дори преди Промяната.

Казва, че съм му казала, че чувам викове през стените на имението, че подозирам нещо,

ужасена съм от нещо. И Люк – доверчивият Люк – попитал още на следващия ден

Валънтайн за това. Същата нощ Валънтайн изведе Люк на лов и той бе ухапан.

Мисля...мисля, че Валънтайн ме е накарал да забравя какво съм видяла, онова, което ме

бе накарало да се страхувам. Накара ме да повярвам, че са били просто кошмари. И

мисля също, че е направил така, че Люк да бъде ухапан онази нощ. Смятам, че е искал

да премахне Люк от пътя си, така че никой да не може да ми напомня, че се страхувам

от съпруга си. Но аз не осъзнах това, или поне не веднага. Люк и аз се видяхме за

толкова кратко през онзи първи ден, и аз толкова исках да му кажа за Джонатан – но не

можах, не можах, защото Джонатан бе мой син. Въпреки това, да видя Люк, просто

това да го видя, ме направи по-силна. Прибрах се вкъщи, като си казах, че ще направя

нов опит с Джонатан, ще се постарая да го обикна. Ще се накарам да го обикна.

- Онази нощ бях пробудена от плача на бебе. Седнах рязко, напълно будна – бях сама в

стаята. Валънтайн беше на среща с Кръга, така че нямаше с кого да споделя

удивлението си. Разбираш ли, Джонатан никога не плачеше...всъщност никога не

издаваше дори звук. Мълчанието му беше едно от нещата, които най-много ме

разстройваха и притесняваха в него. Затичах се към неговата стая, но той тихо спеше.

Обаче аз все още чувах бебешки плач, бях сигурна в това. Затичах се надолу по

стълбите, следвайки звука от плача. Той сякаш идваше от една празна изба за вино, но

вратата беше заключена, а избата не се използваше. Но аз бях израснала в имението.

Знаех къде баща ми криеше ключа...

Джоселин не поглеждаше към Клари, докато говореше; изглеждаше потънала в

историята и спомените си.

- Никога не съм ти разказвала приказката за съпругата на Синята брада, нали? Съпругът

казал на жена си никога да не поглежда в заключената стая, а тя погледнала и открила

останките от съпругите, които той бил убил преди нея, изложени като пеперуди под

стъкло. Когато отключих онази врата, нямах представа какво ще открия зад нея. Ако

трябваше да го направя отново, дали щях да съм в състояние да я отворя, а после да

използвам вещерската си светлина да ме води в тъмнината? Не знам, Клари. Просто не

знам.

- Миризмата...ох, онази миризма там долу...на кръв и смърт и разложение. Валънтайн

беше разширил мазето, вдълбавайки в земята помещението, което някога бе било

винарска изба. Не дете бях чула да плаче. Сега долу имаше килии, а в тях бяха

заключени някакви...неща. Създания...демони, приковани с вериги, се гърчеха,

пляскаха с криле, блъскаха се и издаваха гъргорещи звуци в тези килии, но имаше още

– още много...телата на долноземци в различни стадии на смърт и умиране. Имаше

върколаци с полуразтворени от сребърен прах тела. Вампири, потопени с главата

надолу в светена вода, чиято кожа се смъкваше на парцали от костите им. Феи, с

пронизана от студено желязо кожа.

- Дори сега не мисля за него като за мъчител. Не наистина, не само. Той сякаш

преследваше някаква почти научна цел. До вратата на всяка килия имаше табелки с

бележки – педантични записки върху експериментите му, например колко време бе

отнело на всяко същество да умре. Имаше един вампир, чиято кожа той бе изгарял

отново и отново, за да установи дали има някакъв предел, след който бедното създание

няма да може да се регенерира повече. Беше трудно да чета написаното от него без да

припадна или да повърна. Някакси успях да се въздържа, все пак.

- Имаше една страница, посветена на експериментите, които бе сторил със себе си. Бил

прочел някъде, че кръвта от демон може да подейства като усилвател за силите, които

ловците на сенки притежават по рождение. Беше опитал да си инжектира кръв, но без

резултат. Нищо не се бе случило, освен, че му беше прилошало. Накрая беше стигнал

до извода, че е твърде възрастен, за да може кръвта да има ефект върху него, че трябва

да се дава на дете, за да има пълен ефект – най-добре върху такова, което все още не е

родено.

- Срещу страницата, на която бяха записани тези конкретни заключения, имаше

надраскани серии бележки. Разпознах заглавието над тях. Беше моето име: Джоселин

Моргенстърн.

- Спомням си начина, по който пръстите ми трепереха, докато обръщаха страниците, а

думите биваха прогорени в мозъка ми. „Джоселин отново пи от отварата тази нощ.

Нищо в нея не се променя – не видимо, но отново детето е, което ме интересува. При

редовните порции кръв, които й давах да погълне, сега детето би трябвало да е

способно на истински подвизи...Снощи чух сърцето му да бие – по-силно от което и да

е човешко сърце. Звукът беше като от звъна на могъща камбана, прогласяващ началото

на ново поколение ловци на сенки със смесването на кръвта на демони и ангели, при

което се появяват сили, по-могъщи от каквото и да било, познато или възможно

преди...Никога вече силата на долноземците няма да е най-голямата на тази земя.

- Имаше още, още много. Драсках по страниците с треперещи пръсти, съзнанието ми

препускаше назад – виждах отварите, които Валънтайн ми даваше да пия всяка вечер,

кошмарите, че ме пронизват, че се задушавам или ме душат, че ме тровят. Но не бях аз

онази, която той тровеше. А Джонатан. Джонатан, когото беше превърнал в нещо като

полу-демон. И тогава, Клари...тогава осъзнах какво в действителност представлява

Валънтайн.

Клари изпусна дъха, който не бе осъзнала, че е задържала досега. Беше ужасно –

толкова ужасно – и все пак всичко това напълно съответстваше на видението, което й

беше показал Итуриел. Не беше сигурна за кого й е жал повече – за майка й или за

Джонатан. Джонатан – не можеше да мисли за него като за Джейс, не и докато майка й

беше тук, не и с тази история, толкова прясна в ума й – обречен да бъде не-напълно-

човек от баща, който бе по-загрижен за избиването на долноземци, отколкото за

собственото си семейство.

- Но...ти не си го напуснала тогава, нали? – попита, а гласът й звучеше безсилно в

собствените й уши. – Останала си...

- По две причини. – отвърна Джоселин. – Едната беше Въстанието. Онова, което открих

през онази нощ в избата, беше като плесница по лицето. Пробуди ме от депресията ми

и ме накара да видя какво се случва покрай мен. В момента, в който осъзнах какво

планира Валънтайн – пълното унищожение на долноземците – разбрах също, че няма

да позволя това да се случи. Започнах тайно да се срещам с Люк. Не можех да му кажа

какво е сторил Валънтайн на мен и на детето. Знаех, че това само ще го накара да

полудее, че няма да е способен да се спре, че ще подгони Валънтайн и ще се опита да го

убие – и по този начин само щеше да предизвика собствената си смърт. Нито пък

можех да кажа на някого друг. Въпреки всичко, Джонатан беше мой син. Но казах на

Люк за всички ужасии в онази изба, за убеждението си, че Валънтайн губи ума си и

полудява все повече с всеки изминал ден. Заедно ние планирахме да попречим на

Въстанието. Почувствах се призвана да го сторя, Клари. Беше нещо като изкупление –

единственият начин, по който можеше поне донякъде да изкупя греха, че изобщо съм

се присъединила към Кръга, или това, че съм вярвала на Валънтайн. Това, че съм го

обичала.

- И той не е разбрал? Валънтайн, имам предвид. Не е открил какво правите?

Джоселин поклати глава.

- Когато хората те обичат, ти вярват. Освен това, вкъщи се преструвах, че всичко е

нормално. Държах се така, сякаш първоначалното ми отвращение при вида на

Джонатан бе изчезнало. Носех го в къщата на Марис Лайтууд, пусках го да си играе с

нейното бебе, Алек. Понякога Селин Херъндейл се присъединяваше към нас – тя беше

бременна по онова време. „Съпругът ти е толкова мил‖ – казваше ми тя. – „Толкова е

загрижен за мен и Стивън. Дава ми отвари и лекарства за здравето на бебето; чудесни

са!‖

- О! – възкликна Клари. – О, Господи!

- Точно това си помислих и аз. – мрачно продължи Джоселин. – Исках да й кажа да не

приема нищо, което й предлага Валънтайн, да не му вярва – но не можех. Съпругът й бе

най-близкият приятел на Валънтайн, а тя веднага щеше да ме предаде на него. Затова си

държах устата затворена. А после...

- Тя се е самоубила. – каза Клари, припомняйки си историята. – Но...дали е било заради

онова, което Валънтайн й е причинил?

Джоселин поклати главата си.

- Честно казано, не мисля така. Стивън бе убит при един набег, и тя прерязала китките

си, когато разбрала. Беше бременна в осмия месец. Умряла от кръвозагубата. – Тя

замълча за миг. – Ходж бе онзи, който откри тялото й. А Валънтайн на практика

изглеждаше обезумял от смъртта им. След това изчезна за почти цял ден – прибра се

със замъглени очи, залиташе от умора. И все пак, някакси, бях почти благодарна за

това, че е разсеян. Това поне означаваше, че не обръща внимание на онова, което правя.

С всеки изминал ден все повече и повече се плашех, че Валънтайн ще разкрие заговора

и ще се опита да измъкне чрез мъчения истината от мен: Кой участва в тайния ни съюз?

Колко точно от плановете му съм разкрила? Чудех се как ще понеса мъченията, дали

бих могла да ги издържа. Ужасно се страхувах, че няма да успея. Накрая реших да

взема мерки това никога да не се случва. Отидох при Фел със страховете си и той

създаде една отвара за мен...

- Отварата от Бялата книга. – осъзна Клари. – Заради това си я искала. А антидотът...как

така се е озовал в библиотеката на Уейлънд?

- Скрих я там по време на едно парти. – обясни Джоселин с бледа следа от усмивка на

лицето си. – Не исках да казвам на Люк – знаех, че въобще няма да хареса идеята с

отварата, но всички други, които познавах, бяха в Кръга. Изпратих съобщение на

Рагнор, но той точно напускаше Идрис и не можеше да каже кога ще се върне. Каза, че

винаги мога да стигна до него със съобщение – но кой щеше да го изпрати? Накрая

осъзнах, че имаше един човек, на когото можех да кажа, човек, който мразеше

Валънтайн толкова силно, че никога нямаше да ме предаде на него. Изпратих на

Маделин писмо, в което й обяснявах какво планирам да направя и че единственият

начин да бъда съживена е да се открие Рагнор Фел. Не получих отговор от нея, но

трябваше да вярвам, че е прочела бележката ми и е разбрала. Това бе всичко, на което

можех да се уповавам.

- Две причини. – прекъсна я Клари. – Каза, че има две причини, поради които си

останала. Първата е била Въстанието. Коя беше другата?

Зелените очи на Джоселин бяха уморени, но бляскави и широко отворени.

- Клари, - отвърна – не можеш ли да предположиш? Втората причина бе, че отново бях

бременна. Бременна с теб.

- О! – отново възкликна Клари с тъничко гласче. Спомни си как Люк бе казал „Тя

носеше друго дете и го знаеше от седмици.‖ – Но нима това не те накара да искаш дори

повече да избягаш?

- О, да. – обясни Джоселин. – Но знаех, че не мога – ако бях избягала от Валънтайн, той

щеше да обърне небето и земята, за да ме открие и върне обратно. Би ме последвал и на

края на света, защото аз му принадлежах и той никога не би ме пуснал да си отида. И

може би щях да му позволя да тръгне след мен и да изпробвам късмета си, но никога не

бих му позволила да тръгне след теб. – Отметна коса от умореното си лице. – Имаше

само един начин, по който можех да съм сигурна, че никога няма да го направи. Да го

убия.

Клари погледна майка си удивена. Джоселин все още изглеждаше уморена, но лицето й

бе осветено от свирепа светлина.

- Смятах, че ще бъде убит по време на Въстанието. – каза. – Не можех да го убия сама.

Някакси не можех да се накарам. Но никога не съм си и помисляла, че ще оцелее от

битката. А по-късно, когато къщата изгоря, много исках да повярвам, че е мъртъв.

Повтарях си отново и отново, че той и Джонатан са изгорели в онзи пожар. Но

всъщност знаех... – гласът й се изгуби. – И заради това направих онова, което направих.

Смятах, че това е единственият начин да те предпазя – като отнема спомените ти и те

превърна в мундан дотолкова, колкото мога. Да те скрия в света на мунданите. Бях

глупачка, сега го осъзнавам, и сбърках. И съжалявам, Клари. Просто се надявам, че

можеш да ми простиш – или ако не сега, то поне вбъдеще.

- Мамо, - Клари прочисти гърлото си. През последните десетина минути едва се бе

въздържала да не се разплаче. – Всичко е наред. Просто...има едно нещо, което не

разбирам. – Тя впи пръсти в плата на палтото си. – Имам предвид, че вече знаех

някаква част от това, което Валънтайн е причинил на Джейс, тоест, на Джонатан. Но

начина, по който описваш Джонатан...ами, той е като чудовище. А пък, мамо, Джейс не

е такъв. Няма нищо общо! Ако го познаваше...ако можеше само да се срещнеш с него...

- Клари, - Джоселин се протегна и взе ръката на Клари в своята. – Има още неща, които

трябва да ни кажа. Вече няма нищо скрито, нищо, за което да съм те излъгала. Но има

неща, които никога не съм знаела и които съвсем наскоро разбрах. И може би ще ти е

трудно да ги чуеш.

- Неща, по-лоши от онова, което вече ми каза? – помисли си Клари. Прехапа устната си

и кимна. – Давай, кажи ми. По-добре ще е да знам.

- Когато Доротеа ми каза, че Валънтайн е бил забелязан в града, знаех, че е дошъл

заради мен – заради Бокала. Исках да избягам, но не можах да се принудя да ти обясня

защо. Не те обвинявам за това, че избяга от мен в онази ужасна нощ, Клари. Просто се

радвам, че не беше там, когато баща ти – когато Валънтайн – и демоните му нахлуха в

апартамента ни. Едва имах време да погълна отварата – чух, че разбиха вратата... –

Замлъкна отново, сякаш гърлото й се беше свило. – Надявах се, че ще ме помисли за

мъртва и ще ме остави, но той не го направи. Отнесе ме в Ренуик със себе си. Той опита

най-различни начини да ме събуди, но нищо не подейства. Бях в полусънно състояние –

донякъде осъзнавах, че е там, но не можех да се движа, нито да му отговоря по някакъв

начин. Съмнявам се, че допускаше, че го чувам или разбирам. И въпреки това седеше

на леглото, докато спях, и ми говореше.

- Говореше ти? За какво?

- За миналото ни. За брака ни. За това, че ме е обичал, а аз съм го предала. Как не е

обичал друга след това. Мисля също така, че вярваше в това – доколкото му е по силите

изобщо да обича. Аз винаги съм била тази, с която той разговаряше за съмненията си,

за вината, която чувстваше. А мисля, че през годините, откакто го бях напуснала, не е

имало друг, с когото да говори. Мисля си, че не можеше да се спре да ми говори, макар

че знаеше, че не бива да го прави. Мисля, че просто искаше да поговори с някого.

Човек би си помислил, че ще говори за онези бедни хора, които бе превърнал в

Бездушни, или за онова, което планираше да стори на Клейва. Но не. Той искаше да

говори за Джонатан.

- Какво за него?

Устните на Джоселин се свиха.

- Искаше да ми каже, че съжалява за онова, което бе направил на Джонатан, още преди

да бъде роден – защото знаеше, че това почти ме бе унищожило. Знаеше, че бях близо

до самоубийството, заради стореното на Джонатан – макар да не знаеше, че бях отчаяна

и заради онова, което бях открила за него, за мъжа си. По някакъв начин се беше

сдобил с кръв от ангел. Това е почти легендарна субстанция за ловците на сенки.

Предполага се, че ако я изпиеш, това ще ти даде невероятна сила. Валънтайн я

изпробвал върху себе си и открил, че не просто увеличава силата му, но му дава

чувство за еуфория и щастие всеки път, когато си я инжектира. Така че той взел част от

нея, изсушил я на прах и я смесил с храната ми с надеждата по този начин да ми

помогне да преодолея отчаянието си.

Аз знам как се е сдобил с ангелската кръв, помисли си Клари, сещайки се с пронизваща

тъга за Итуриел.

- Смяташ ли, че е подействала?

- Сега се чудя дали това не бе причината така внезапно да открия в себе си

концентрацията и способността да продължа, а също да помогна на Люк да

предотврати Въстанието. Би било истинска ирония, ако причината е била тази, като се

има предвид защо изобщо го е направил Валънтайн. Но онова, което той не е знаел е, че

докато го е правил, аз бях бременна с теб. И докато мен ме е засегнало сравнително

слабо, на теб е повлияло много повече. Вярвам, че точно заради това ти можеш да

правиш онова, което правиш с руните.

- А може би – добави Клари – това е и причината ти да можеш да правиш неща като

това да заключиш Бокала на смъртните в изображението му върху карти Таро. А също

защо Валънтайн може неща като, например, да свали проклятието от Ходж...

- Валънтайн е експериментирал със себе си по милиарди начини в продължение на

много години. – заяви Джоселин. В момента е толкова близо , колкото е възможно за

човек – за ловец на сенки – до магьосник. Само че нищо от онова, което би могъл да

направи на себе си, не би имало толкова силен ефект върху него, колкото върху теб или

върху Джонатан, защото вие бяхте толкова малки. Дори не съм сигурна, че някой е

правил това преди Валънтайн – не и на бебе, не и преди да се роди.

- Тоест Джейс – Джонатан – и аз наистина сме експерименти?

- При теб това не е било нарочно. С Джонатан Валънтайн искаше да създаде някакъв

супербоец, по-силен, по-бърз и въобще по-добър от другите ловци на сенки. В Ренуик

Валънтайн ми каза, че Джонатан наистина е всички тези неща. Каза ми обаче, че той

също така е жесток и ненормален и празен по един безумен начин. Джонатан е верен на

Валънтайн, но мисля, че Валънтайн осъзнава, че докато се е опитвал да създаде дете,

което превъзхожда останалите, е създал син, който никога не би могъл да го обича

истински.

Клари си помисли за Джейс, за начина, по който бе изглеждал в Ренуик, за това как бе

стискал парчето от счупения Портал толкова силно, че кръвта бе рукнала по пръстите

му.

- Не – отсече тя, - Не и не! Джейс не е такъв. Той наистина обича Валънтайн. Не би

трябвало, но го обича. И не е празен. Той е точно обратното на всичко, което описваш!

Ръцете на Джоселин се свиха в скута й. Бяха обсипани целите с нежна дантела от фини

бели белези, каквито имаха всички ловци на сенки, следите от изчезнали Маркировки.

Само дето Клари никога не бе виждала белезите на майка си преди. Магията на Магнус

я бе карала да ги забрави. От вътрешната страна на китката й имаше една, която твърде

много напомняше на звезда...

Тогава майка й проговори отново и всички други мисли изхвърчаха от главата на

Клари.

- Аз – промълви Джоселин – не говоря за Джейс.

- Но... – успя само да прошепне Клари. Всичко се случваше прекалено бавно, сякаш

сънуваше. А може би наистина сънувам, помисли си тя. Може би майка ми изобщо не

се е събуждала и всичко това е сън. – Джейс е синът на Валънтайн, за кого другиго би

могла да говориш?

Джоселин погледна право в очите на дъщеря си:

- В нощта, когато умря Селин Херъндейл, тя бе бременна в осмия месец. Валънтайн й

бе давал отвари и прахове – изпробваше върху нея онова, което бе изпробвал и върху

себе си, с кръвта на Итуриел, с надеждата детето на Стивън да е толкова силно, колкото

подозираше, че ще е Джонатан, само че без лошите качества на Джонатан. Не можеше

да понесе, че експериментът му ще се провали, така че с помощта на Ходж разрязал

корема на Селин и извадил бебето. Тя е била мъртва от съвсем кратко време...

Клари се задави:

- Това просто не е възможно!

Джоселин продължи, сякаш Клари не се бе обаждала:

- Валънтайн взел бебето и накарал Ходж да го отнесе в собствения си дом, в една

долина близо до езерото Лин. Заради това го нямаше през цялата нощ. Ходж се грижил

за бебето до Въстанието. По-късно, тъй като Валънтайн се преструвал, че е Майкъл

Уейлънд, той преместил детето в имението на Уейлънд и го отгледал като син на

Майкъл Уейлънд.

- Тоест Джейс... – прошепна Клари – Джейс не ми е брат?

Усети как майка й стиска ръката й – и докосването беше изпълнено със съчувствие:

- Не, Клари. Не е.

Зрението на Клари се замъгли. Усещаше как сърцето й бие на отделни, отмерени удари.

„Майка ми ме съжалява‖, помисли си тя, някак отдалечено, „Смята, че тези новини са

лоши. Ръцете й треперят.‖

- А чии в такъв случай са костите, открити в останките от пожара? Люк каза, че били

детски...

Джоселин поклати главата си.

- Били са на Майкъл Уейлънд и на сина му. Валънтайн убил и двамата и изгорил телата

им. Искал от Клейва да повярват, че и той, и Джонатан са мъртви.

- В такъв случай Джонатан...

- Е жив – довърши Джоселин, а през лицето й премина сянка. – Валънтайн ми го каза в

Ренуик. Отгледал Джейс в имението на Уейлънд, а Джонатан – в къщата близо до

езерото. Успял да подели времето си помежду им, като пътувал от едната къща до

другата. Понякога оставял единия сам за по-дълго време. Изглежда Джейс така и не е

разбрал за Джонатан, макар че Джонатан може би е знаел за съществуването на Джейс.

Те никога не се срещнали, макар че в продължение на години живеели само на няколко

мили един от друг.

- И Джейс няма демонска кръв в себе си? Не е... прокълнат?

- Прокълнат? – Джоселин изглеждаше изненадана. – Не, няма демонска кръв. Клари,

Валънтайн е експериментирал върху него същото, което и върху мен, върху теб. С

ангелска кръв. Джейс не е прокълнат. Точно обратното, всъщност. Всички ловци на

сенки имат от кръвта на ангела във вените си – вие двамата с Джейс просто имате

малко повече.

Съзнанието на Клари бясно препускаше. Опита се да си представи Валънтайн, който

отглежда две деца едновременно – едното отчасти демон, другото отчасти ангел. Едно

тъмно момче, едно светло. Като ги обича и двамата, може би – дотолкова, доколкото

изобщо бе способен да обича, разбира се. Джейс никога не бе узнал за Джонатан, но

какво точно бе знаело другото момче за него? За този, който го допълваше и който бе

негова противоположност? Дали бе мразил дори мисълта за съществуването му? Или бе

копнял да го види? Може би не го бе било грижа? И двамата бяха били така самотни. А

един от тях й бе брат – истински брат, нейна кръв.

- Мислиш ли, че още е същият? Джонатан, имам предвид. Смяташ ли, че може да е

станал... по-добър?

- Не, не мисля – нежно каза Джоселин.

- Какво те кара да си така уверена? – Клари се извъртя към майка си, внезапно

изпълнена от желание да не е права. – Искам да кажа, че... може да се е променил.

Минали са години. Може би...

- Валънтайн ми каза, че му е отнело години да научи Джонатан как да изглежда

приятен, дори чаровен. Искал е да му бъде шпионин, а не можеш да си шпионин, ако

ужасяваш всекиго, когото срещнеш. Джонатан дори се научил да прави някои прости

заклинания, с които да убеждава хората, че е мил и заслужава доверие. – Джоселин

въздъхна. – Казвам ти го, за да не се чувстваш виновна, че си се подвела. Клари, ти си

срещала Джонатан. Той просто никога не ти е казвал истинското си име, защото се е

преструвал на някой друг. На Себастиан Верлак.

Клари зяпна майка си. Но той е братовчед на Пенхалоу, настояваше някаква част от

съзнанието й...Обаче – естествено – Себастиан никога не е бил този, който бе твърдял,

че е; всичко, което бе изрекъл и направил, бе лъжа. Тя си спомни как се чувстваше

първия път, когато го видя – като че разпозна някого, който бе познавала през целия си

живот, някой толкова естествено близък, колкото бе сама на себе си. Никога не се бе

чувствала по този начин с Джейс.

- Себастиан е брат ми?

Фините черти на Джоселин бяха изкривени мъчително, а ръцете й – здраво стиснати.

Дотолкова, че пръстите й бяха побелели.

- Днес дълго разговарях с Люк за всичко, което се е случило в Аликанте, откакто сте

пристигнали. Той ми разказа за демонските кули и за подозрението си, че Себастиан е

разрушил предпазните заклинания, макар да не знаеше как го е направил. Тогава

осъзнах кой в действителност е Себастиан.

- Имаш предвид това, че е излъгал, че е Себастиан Верлак? И това, че е шпионин на

Валънтайн?

- Тези неща, също – отвърна Джоселин – но всъщност се досетих чак когато Люк ми

разказа, че според теб си боядисва косата. Чак тогава се схванах. А и бе възможно да

греша; но момче, малко по-голямо от теб, със светла коса и тъмни очи, без родители,

напълно вярно на Валънтайн – не можах да не помисля, че е Джонатан. Има и друго.

Валънтайн винаги е търсил начин да развали заклинанията, винаги е бил уверен, че

такъв начин съществува. Това, че експериментира с демонска кръв върху Джонатан –

той каза, че е било, за да го направи по-силен, по-добър боец, но имаше нещо повече...

Клари я загледа настойчиво:

- Какво искаш да кажеш с това „нещо повече?‖

- Това е начинът, който е измислил, за да развали заклинанията – обясни Джоселин –

Не можеш да вкараш демон в Аликтанте, но имаш нужда от демонска кръв, за да

разрушиш кулите. Джонатан има демонска кръв във вените си. А това, че е ловец на

сенки, му гарантира автоматичен достъп до града, когато и да поиска да влезе,

независимо от всичко. Използвал е собствената си кръв да развали заклинанията –

сигурна съм.

Клари си представи Сбебастиан, застанал срещу нея в тревата край руините на

имението Феърчайлд. Начина, по който тъмната му коса се развяваше покрай лицето.

Начина, по който бе стиснал китките й и ноктите му се забиваха в кожата й. Начинът,

по който бе отсякъл, че е невъзможно Валънтайн да е обичал Джейс. Тя бе решила, че е

защото мрази Валънтайн. Но не това бе причината. Сега осъзна – той просто...

ревнуваше.

Сети се за тъмния принц от мечтите си – онзи, който толкова бе приличал на

Себастиан. Бе помислила приликата за съвпадение, някаква игра на въображението – и

я бе отхвърлила; сега обаче се зачуди дали общата им кръв не я бе подтикнала да даде

на нещастния герой от приказката си лицето на собствения си брат. Опита се отново да

си представи принца, но образът му се разпадаше и изчезваше пред очите като пепел,

отнесена от вятъра. Единственият начин, по който можеше да види Себастиан сега, бе с

червената светлина на горящия град, отразена в очите му.

- Джейс – трепна – Някой трябва да му каже! Някой трябва да му каже истината. –

Мислите запрепускаха в ума й, прескачаха се една друга и се разбягваха. Ако Джейс

знаеше – знаеше, че няма демонска кръв, може би щеше да спре да преследва

Валънтайн. Ако знаеше, че не е брат на Клари все пак...

- Но аз си мислех – промълви Джоселин със смесица от съчувствие и учудване – че

никой не знае къде е той...?

Преди Клари да успее да отговори, двойните врати на Залата се отвориха и светлина

заля арката и стъпалата под нея. Глухият тътен на гласовете, който вече не бе заглушен

от преградата, се издигна, докато Люк крачеше към тях. Изглеждаше уморен, но в

стъпките му личеше лекота, която липсваше преди. Изглеждаше почти... облекчен.

Джоселин се изправи на крака.

- Люк! Какво става?

Той се приближи към тях, после спря между вратата и стълбите.

- Джоселин – каза – извинявай, че ви прекъсвам.

- Всичко е наред, Люк – макар да бе замаяна, Клари се зачуди – защо произнасят

имената си така? Между тях се бе настанило някакво неудобство, някаква несръчност,

която я нямаше преди. – Или се е случило нещо лошо?

Той поклати глава.

- Не. За разнообразие, случилото се е добро. – Той се усмихна на Клари, и в това вече

нямаше нищо неудобно или странно. Изглеждаше доволен от нея, даже горд. – Успя,

Клари! – каза й. – Клейвът се съгласи да ги маркираш. В крайна сметка, няма да се

предадем.

Глава 18

Привет и сбогом

Преведено от Darkness92

Долината бе много по-красива наживо, отколкото във видението на Джейс. Може би

беше ярката лунна светлина, посребряваща реката, която отрязваше напречно зеления

под на долината. Бели брези и трепетлики се издигаха по края й, треперещи с листата

си в студения бриз - беше хладно, тук горе на върха без никаква защита от вятъра.

Без съмнение това беше долината, където за последно бе видял Себастиан. Най-накрая

напредваше. След като привърза Уейфеърър към дърво, Джейс взе кървавата нишка от

джоба си и повтори проследяващият ритуал, само за да е сигурен.

Той затвори очите си, очаквайки да види Себастиан, надявайки се, някъде много близо

- може би, дори все още в долината...

Вместо това той видя само тъмнина.

Сърцето му започна да блъска.

Опита отново, премествайки нишката в лявата си ръка, и неудобно издълбавайки

преследващата руна на гърба й с дясната, по-несръчна ръка. Този път пое дълбок дъх

преди да затвори очите си.

Отново, нищо. Просто трепкаща, сенчеста тъмнина. Той стоя там цяла минута, зъбите

му стиснати, вятъра удрящ през якето му, карайки го да се мята и блъска по кожата му.

Накрая, проклинайки, той отвори очите си - и тогава в пристъп на отчаян гняв, юмрука

си; вятърът вдигна нишката и я занесе надалеч, толкова бързо, че и дори да беше

съжалил веднага за това, не можеше да я хване обратно.

Съзнанието му препускаше. Очевидно, преследващата руна не работеше вече. Мoже би

Себастиан е осъзнал, че е бил проследен и е направил нещо, за да пречупи магията - но

какво можеш да направиш, за да спреш преследването? Може би е намерил голямо

количество вода. Водата разрушаваше магията.

Не че това помагаше много на Джейс. Не беше, сякаш можеше да отиде до всяко езеро

в страната и да види дали Себастиан не плаваше някъде в средата му. Той също беше

толкова близко - толкова близко. Беше виждал тази долина, бе видял Себастиан в нея.

И ето къде бе къщата, просто едва видима, сгушила се до горичката дървета на земята

от долината. Пoне може да си струва да слезе долу да огледа къщата, за да види дали

нямаше нещо, което може да посочи към местоположението на Себастиан или

Валънтайн.

С чувство на примирение Джейс използва стилето за да се маркира с няколко бойни

руни за бързо движение и бързо изчезване: една, за да му даде тишина, друга за

бързина, и трета за сигурни бързоноги стъпки. Когато приключи - чувствайки

познатата, пареща болка гореща по кожата му - той плъзна стилето в джоба си, даде на

Уейфеърър бързо потупване по шията и се насочи надолу към долината.

Страните на долината бяха лъжливо стръмни и криещи опасности с меки сипеи. Джейс

сменяше избора си на път надолу внимателно, и се плъзгаше надолу по сипеите, което

беше бързо, но опасно. След време достигна дъното на долината, ръцете му бяха

кървави, където бе падал по хлабавия едър чакъл повече от един път. Той ги изми в

чистия, бързо течащ поток; водата му беше вледеняващо студена.

Когато се изправи и огледа наоколо осъзна, че сега разглеждаше долината от различен

ъгъл от този, който наблюдаваше в преследващото видение. Имаше изкривени горички

с дървета, клоните им се преплитаха, стените на долината се издигаха наоколо, и имаше

малка къща. Прозорците им бяха тъмни сега и никакъв дим не излизаше от комина.

Джейс почувства смесено пробождане от успокоение и разочарование. Би било по-

лесно да претърсиш къщата, ако в нея няма никого. От друга страна, нямаше никой в

нея.

Когато той я достигна се зачуди какво в къщата, във видението, му изглеждаше

зловещо. По-отблизо тя беше просто обикновена фермерска къща от Идрис, направена

от квадрати от бял и сив камък. Капаците преди са били боядисани в ярко синьо, но

изглеждаха сякаш са минали години, откакто някой ги бе пребоядисвал. Бяха бледи и

обелени от годините.

Стигайки един от прозорците, Джейс се издигна на перваза и надникна през мъглявото

стъкло на прозореца. Той видя голяма, леко прашна стая с кутии за инструменти

продължаващи по една от стените. Инструментите в тях не бяха нещо, с което ще

вършиш ръчна работа - те бяха магьоснически инструменти: купчина от зацапани

пергаменти; черни, восъчни свещи; дебели медни купи със засъхнала тъмна течност

залепнала по ръбовете им; асортименти от ножове, някои тънки като шило, някои с

широки квадратни остриета. Пентаграм беше нарисуван на пода, контурите му

замъглени, всеки от петте му краища беше декориран с различна руна. Стомахът на

Джейс се стегна - руните изглеждаха като онези, издълбаните около краката на

Итуриел. Може ли Валънтайн да е направил това - може ли това да са негови неща?

Беше ли това скривалище – тайно място, което Джейс никога не бе посещавал, не бе

знаел за него?

Джейс се плъзна от перваза, приземявайки се върху сухата кръпка от трева - точно,

когато сянка премина пред лицето на луната. Но тук нямаше птици, помисли си той и

погледна нагоре точно навреме да види гарван виещ се над него. Той замръзна, след

това пристъпи бързо в сянката на дървото и започна да наднича през клоните му.

Когато гарванът се гмурна по-близо до земята, Джейс знаеше, че първият му инстинкт е

бил правилен. Това не беше просто някакъв гарван - това беше Хюго, гарванът, който

преди беше на Ходж; Ходж го използваше удобно да разнася съобщения извън

Института. От тогава Джейс бе научил, че Хюго първоначално е бил на баща му.

Джейс се притисна близо до стъблото на дървото. Сърцето му думкаше отново, този

път с вълнение. Това, че Хюго беше тук, можеше само да означава, че носи съобщение

и този път съобщението не би било за Ходж. Би било за Валънтайн. Трябва да бъде за

него. Само ако Джейс можеше да го последва...

Настанявайки се на перваза, Хюго надникна през един от прозорците на къщата.

Очевидно осъзнавайки, че къщата е празна, птицата се издигна във въздуха с гневно

изграчване и размаха криле надалеч в посока към потока.

Джейс пристъпи извън сенките и премина в преследване на гарвана.

- Значи, технически - каза Саймън – макар че Джейс не е всъщност твой брат, ти си

целунала брат си.

- Саймън! - Ужаси се Клари. - МЛЪКВАЙ. - Тя се завъртя в седалката си, за да види

дали някой е слушал, но, за щастие, изглежда никой не беше. Тя стоеше на високото

място на подиума в Залата на Съглашението, Саймън бе до нея. Майка й стоеше в ъгъла

на подиума, надвесвайки се надолу да говори с Аматис.

Навсякъде около тях залата беше хаос, когато долноземците бяха дошли от Северната

порта и се изляха тук, разпръсквайки се през вратите, натъпквайки се до стените. Клари

разпозна няколко членове от глутницата на Люк, включително и Мая, която й се

хилеше през стаята. Имаше феи, бледи, студени и възхитителни като ледени висулки, и

магьосници с прилепови крила и крака като на козел, дори един с разклонен еленов рог,

син огън искреше от върховете на пръстите им, докато се движеха из стаята. Ловците

на сенки кръжаха сред тях, изглеждайки нервни.

Стискайки здраво стилето с двете си ръце Клари огледа наоколо тревожно. Къде беше

Люк? Той бе изчезнал в тълпата. Тя го намери след момент, да говори с Малачи, който

клатеше силно главата си. Аматис стоеше близо, изстрелвайки към Консула кръвнишки

погледи.

- Не ме карай да съжалявам, че съм ти казала всичко това, Саймън - каза Клари,

гледайки към него. Тя направи най-доброто си да му даде съкратена версия на разказа

на Джоселин, повечето изсъскан изпод дъха й, докато той й помагаше да си поправи

път от тълпата към сцената и да заеме мястото си тук. Беше странно да си тук горе,

гледайки надолу към стаята, сякаш тя беше кралицата на всичко, което виждаше. Но

кралицата далеч не би била толкова паникьосана.

- Между другото, той беше ужасен целувач.

- Или може би е било отвратително, защото беше, знаеш, твой брат?

Саймън изглеждаше по-развеселен от цялата тази работа, отколкото Клари смяташе, че

има право да е.

- Не казвай това някъде, откъдето майка ми може да те чуе, или ще те убия - каза тя с

едносекунден поглед. - Вече се чувствам, все едно ще повърна или припадна. Не го

прави по-зле.

Джоселин се завърна от ръба на подиума на време, за да чуе последните думи на Клари

- макар че, за щастие, не и това, което Клари и Саймън обсъждаха - и даде едно

успокоително потупване по рамото на Клари.

- Не се тревожи, миличка. Беше толкова чудесна преди. Има ли нещо, от което се

нуждаеш? Одеяло, малко гореща вода...

- Не ми е студено - каза търпеливо Клари - и не се нуждая от баня също. Добре съм.

Просто искам Люк да се качи тук горе и да ми каже какво става.

Джоселин помаха към Люк, за да привлече вниманието му, тихичко изговаряйки нещо,

което Клари не можеше напълно да дешифрира.

- Мамо - изплю тя - недей - но вече беше твърде късно. Люк погледна нагоре - както и

няколко други ловци на сенки. Повечето от тях погледнаха настрани също толкова

бързо, но Клари усети очарованието в погледите им. Беше странно да мислиш, че майка

й беше нещо като легендарна фигура тук. Точно всеки в тази стая бе чувал името й и

имаше някакво мнение за нея, добро или лошо. Клари се чудеше как майка й не се

тревожеше от това? Тя не изглеждаше обезпокоена - изглеждаше спокойна,

съсредоточена и опасна.

Момент по-късно Люк се присъдени към тях на подиума, Аматис до неговата страна.

Той все така изглеждаше уморен, но също и пъргав и дори малко развълнуван. Той

каза:

- Просто изчакайте секунда. Всички идват.

- Малачи - каза Джоселин, без да гледа изцяло към Люк, докато говореше - проблеми

ли ти създаваше?

Люк направи игнориращ жест.

- Мисли си, че трябва да изпратим съобщение на Валънтайн и да откажем условията му.

Аз казах, че не трябва да показваме козовете си. Нека оставим Валънтайн да се покаже

с армията си в Равнината Броуселинд, очаквайки капитулация. Малачи изглежда мисли,

че това няма да е много спортсменски, и когато му казах, че войната не е английска

ученическа игра по крикет, той заяви, че ако някой от долноземците тук излезе извън

контрол, той ще поеме контрол и ще сложи край на цялата тази работа. Не знам какво

си мисли, че ще стане - сякаш долноземците не могат дори и за пет минути да спрат да

се бият.

- Точно това си мисли той - каза Аматис. - Това е Малачи. Сигурно се притеснява, че

ще започнете да се изяждате взаимно.

- Аматис - рече Люк. - Някой може да те чуе. - Тогава се обърна, когато двама мъже

изкачваха стълбите зад него; единият беше висок, слаб войн на феите с дълга тъмна

коса, която падаше като платно от двете страни на тънкото му лице. Носеше туника от

бяла броня: блед твърд метал, направен от тънки застъпващи се окръжности, като

люспите на рибите. Очите му бяха зелени като листо. Другият мъж беше Магнус Бейн.

Той не се усмихна на Клари, когато дойде да застане до Люк. Носеше дълго, тъмно

палто закопчано до гърлото му, и черната му коса беше издърпана от лицето му.

- Изглеждаш толкова обикновено - каза Клари, зяпвайки.

Магнус се усмихна бегло.

- Чух, че имаш руна да ни показваш - беше всичко, което той каза.

Клари погледна към Люк, който кимна.

- О, да - рече тя. - Само ми трябва нещо, на което да пиша - някаква хартия.

- Попитах те, дали имаш нужда от нещо - заяви Джоселин изпод дъха си, звучейки

много повече като майката, която Клари помнеше.

- Аз имам хартия - каза Саймън, изваждайки нещо от джоба на дънките си. Подаде й го.

Беше намачкан лист за представлението на бандата му в Найтинг Фактори през юли. Тя

сви рамене и го тръсна, вдигайки взетото на заем стиле. То заискри леко, когато тя

докосна върха му до хартията, и се притесни за момент, че листа може да изгори, но

малкият пламък утихна. Тя продължи да рисува, правейки всичко по силите си да

изключи всичко друго наоколо: шума на тълпата, чувството, че всички са се втренчели

в нея.

Руната излезе както беше и преди - схема от линии, които се извиваха силно една към

друга, и тогава се разпростираха по страницата, сякаш очакващи края, който не беше

там. Тя изчетка праха от страницата и я вдигна, чувствайки се нелепо все едно беше в

училище и показваше някаква презентация на класа си.

- Това е руната - заяви тя. - Има нуждата от втора руна, за да я завърши и да работи

нормално. Руна-партньор.

- Един долноземец, един ловец на сенки. Всяка половина от съучастниците трябва да

бъдат маркирана - каза Люк. Написа набързо копие на руната в долната част на

страницата, разкъса хартията на две и подаде единия пример на Аматис.

- Започни да разпространяваш руната - каза той. - Покажи на нефилимите как работи.

С кимване Аматис изчезна надолу по стъпките и към тълпата. Войнът на феите,

поглеждайки към нея, поклати главата си.

- Винаги са ми казвали, че само нефилимите могат да носят Ангелските маркировки -

рече той с известно количество недоверие. - Че другите от нас ще полудеят или умрат,

не трябва да ги носим.

- Това не е една от Ангелските маркировки - заяви Клари. - Не е от Сивата книга.

Безопасна е, обещавам.

Войнът на феите не изглеждаше впечатлен.

С въздишка Магнус нагъна ръкава си нагоре и подаде ръка към Клари.

- Давай.

- Не мога - каза тя. - Ловецът, който те маркира ще ти бъде партньор, а аз няма да се

бия в битката.

- Трябваше да се надявам, да не участваш - рече Магнус. Той погледна към Люк и

Джоселин, които стояха близо един до друг. - Вие двамата - каза той. - Давайте, тогава.

Покажете на феята как работи.

Джоселин премигна в изненада.

- Какво?

- Предположих, - заяви Магнус – че вие двамата ще сте партньори, след като на

практика сте женени.

Цветът заля лицето на Джоселин и тя старателно отбягваше да погледне към Люк.

- Нямам стиле...

- Вземи моето. - Клари го подаде. - Хайде, покажи им.

Джоселин се обърна към Люк, който изглеждаше напълно слисан. Той протегна ръката

си още преди да е успяла да попита за нея, и тя маркира дланта му с бърза прецизност.

Ръката му трепереше, докато тя рисуваше, и тя хвана китката му, за да я стабилизира;

Люк погледна надолу към нея, докато тя работеше, и Клари си спомни за техния

разговор за майка й и какво й бе казал за чувствата си към Джоселин, и почувства

спазъм на тъга. Зачуди се, дали майка й изобщо знаеше, че Люк я е обичал, и ако е

знаела, какво би казала.

- Така. - Джоселин издърпа стилето обратно. - Готово.

Люк вдигна ръката си, дланта навън, и показа завъртените черни маркировки в центъра

към война на феите.

- Това задоволително ли е, Мелиорн?

- Мелиорн? - каза Клари. - Срещала съм те, нали? Ти излизаше с Изабел Лайтууд.

Мелиорн беше почти беземоционален, но Клари можеше да се закълне, че изглеждаше

леко некомфортно. Люк поклати главата си.

- Клари, Мелиорн е Войн на Двора на Кралицата. Малко е вероятно той...

- Той определено се срещаше с Изабел - заяви Саймън - и тя го заряза също. Поне каза,

че ще го направи. Гадно скъсване, човек.

Мелиорн премигна към него.

- Ти, - каза той с антипатия - ти ли си избраният да представлява Децата на Нощта?

Саймън поклати главата си.

- Не. Тук съм само заради нея. - Той посочи към Клари.

- Децата на Нощта - рече Люк, след кратко двоумение - не участват, Мелиорн.

Предадох тази информация на твоята Лейди. Те са избрали да вървят по...по свой път.

Деликатните черти на Мелиорн се издърпаха надолу в намръщване.

- Трябваше да знам това - каза той. - Децата на Нощта са мъдри и внимателни хора.

Всеки план, който предизвиква техния гняв, предизвиква и моето подозрение.

- Не съм казвал нищо за гняв - започна Люк със смесица от обмислено спокойствие и

бледо раздразнение - Клари се съмняваше, че някой, който не го познаваше толкова

добре, би забелязал, че е раздразнен изобщо. Тя можеше да усети, че обектът на

вниманието му се е променил: Той гледаше надолу към тълпата. Следвайки погледа му,

Клари видя позната фигура да си прорязва път през стаята - Изабел, черната й коса

жизнена, камшикът й увит около китката й, като серия златни гривни.

Клари хвана китката на Саймън.

- Лайтуудови. Току що видях Изабел.

Той погледна към тълпата, мръщейки се.

- Не знаех, че се оглеждаш за тях.

- Моля те, отиди да говориш с нея заради мен - прошепна тя, поглеждайки наоколо за

някой, който им обръщаше внимание; никой. Люк жестикулираше към някого в

тълпата; междувременно Джоселин казваше нещо на Мелиорн, който гледаше към нея

с нещо доближаващо се към сигнал за тревога.

- Трябва да остана тук, но - моля, трябва да кажеш това, което майка ми каза, на нея и

Алек. За Джейс и кой всъщност е той, и за Себастиан. Те трябва да знаят. Кажи им да

дойдат колкото по-скоро. Моля те, Саймън.

- Добре. - Очевидно тревожещ се от напрегнатостта на тона й, Саймън освободи

китката си от хватката й и я докосна успокоително по бузата.

- Ей сега ще се върна.

Той тръгна надолу по стълбите и изчезна в навалицата; когато тя се обърна видя, че

Магнус гледаше към нея, устата му изкривена линия.

- Всичко е наред - каза той, очевидно отговаряйки на какъвто и да е въпрос, който Люк

му бе тъкмо задал. - Запознат съм с Равнината Броуселинд. Ще изпратя портала на

площада. Макар че един толкова голям няма да държи дълго, затова по-добре да

прекарате всички през него доста бързо, след като са вече маркирани.

Когато Люк кимна и се обърна да каже нещо на Джоселин, Клари се наведе напред и

каза тихо.

- Благодаря, между другото. За всичко, което направи за майка ми.

Кривата усмивка на Магнус се разшири.

- Не си мислеше, че ще го направя, нали?

- Чудех се - призна си Клари. - Особено, като се има предвид, когато те видях в

къщичката, ти дори не изглеждаше в настроение да ми кажеш, че Джейс е довел

Саймън през портала с него, когато дойде в Аликанте. Нямах шанса да ти крещя за това

преди, но какво си мислеше? Че няма да съм заинтересована?

- Че щеше да си твърде заинтересована - каза Магнус. - Че ще зарежеш всичко и ще

избягаш в Гарда. Имах нужда от теб, за да потърсиш Бялата Книга.

- Това е безскрупулно - рече ядосано Клари. - И грешиш. Щях да...

- Направи това, което всеки би направил. Което бих сторил аз, ако беше някого, за

когото ме е грижа. Не те виня, Клари, и не го направих, защото си мислех, че си слаба.

Направих го, защото си човек, и знам човешките начини. Жив съм от много време.

- Сякаш ти никога не правиш нещо глупаво, защото имаш чувства - заяви Клари. - Къде

е Алек, все пак? Защо не го избираш за твой партньор сега?

Магнус изглежда потрепна.

- Не бих го доближил, докато родителите му са тук. Знаеш това.

Клари подпря брадичката си на ръката.

- Да правиш правилното нещо, защото обичаш някого, е скапано понякога.

- В този случай, - каза Магнус - да.

Гарванът летеше с бавни, мързеливи кръгове, проправяйки пътя си над върховете на

дърветата към западната стена на долината. Луната беше високо, елиминирайки

нуждата от вещерска светлина, докато Джейс следваше, придържайки се до края на

дърветата.

Страната на долината нарасна нагоре, отвесна стена от сив камък. Пътят на гарвана

изглежда бе да следва извивката на потока, докато се разширяваше на запад, изчезвайки

най-накрая в тясна цепнатина в стената. Джейс почти изкълчи глезена си няколко пъти

по мокрите камъни и му се прииска да можеше да изпсува силно, но Хюго със

сигурност щеше го чуе. Вместо това, наклонен в неудобно половинчато навеждане, той

се концентрира върху това, да не си счупи някой крак.

Тениската му се беше пропила с пот, докато стигна края на долината. За момент си

помисли, че е изгубил от зрението си Хюго и сърцето му пропадна - след това видя

черна потъваща форма, когато гарванът се спусна ниско и изчезна в тъмната пролука в

каменната стена на долината. Джейс прибяга напред - беше такова успокоение да бягаш

вместо да пълзиш. Когато приближи цепнатината вече можеше да вижда много по-

навътре, имаше по-тъмна дупка отвъд него - пещера. Бърникайки за вещерската си

светлина, Джейс се мушна след гарвана.

Само малко светлина се стичаше през устата на пещерата, и след няколко стъпки тя

дори беше погълната от тягостната тъмнина. Джейс вдигна вещерската си светлина и

остави илюминацията й да протече измежду пръстите му.

Отначало си мислеше, че ще намери някак си пътя отново навън, и че звездите са

видими над него в тяхната блестяща слава. Никъде другаде звездите не светеха така,

както светят в Идрис - но сега не блестяха. Вещерската светлина бе подбрала дузина

искрящи утайки от слюда в камъните около него, и стените оживяваха с брилянтни

точки от светлина.

Те му показаха, че стои в тясно пространство издълбано в стръмен камък, входът на

пещерата бе зад него, а двата тъмни разклонени тунела отпред. Джейс си помисли за

историите, които баща му бе разказвал за герои изгубени в лабиринти, които

използвали въже или връв за да намерят пътя си обратно. Той нямаше нито едно от тези

двете в себе си, обаче. Премести се близо до тунелите и остана в тишина за дълъг

момент, слушайки. Дочу капене на вода, слабо, от някъде много надалеч; движението

на потока, шумолене като крила и...гласове.

Той се отдръпна рязко назад. Гласовете идваха от тунела срещу лявата му ръка, беше

сигурен в това. Прокара палеца си над вещерската светлина, за да я намали, докато

даваше мъждиво греене, което беше точно достатъчно, за да освети пътя му. След това

се потопи навътре в тъмнината.

- Сериозен ли си Саймън? Истина ли е това? Фантастично! Това е чудесно.

Изабел посегна за ръката на брат си.

- Алек, чу ли какво каза Саймън? Джейс не е син на Валънтайн? Никога не е бил.

- Ами, чий син е той? - отговори Алек, макар че Саймън имаше чувството, че той

отделя само част от вниманието си. Той изглежда оглеждаше стаята за нещо.

Родителите му стояха на малко разстояние от тях, мръщейки се в тяхна посока; Саймън

се бе разтревожил, че ще трябва да обяснява цялата работа и на тях също, но те учтиво

му отпуснаха няколко минути насаме с Изабел и Алек.

- На кой му пука!? - Изабел хвърли ръцете си нагоре във възхищение, и се намръщи. -

Всъщност, това е добър въпрос. Кой е баща му? Може би Майкъл Уайлънд все пак?

Саймън поклати главата си.

- Стивън Херъндейл.

- Значи е бил внук на Инквизиторката - рече Алек. - Може би заради това тя...

Той прекъсна, зяпайки в далечината.

- Тя какво? - запита Изабел. - Алек, обърни ми внимание. Или поне ни кажи какво

търсиш.

- Не какво - заяви Алек. - Кой. Магнус. Искам да го попитам дали иска да ми бъде

партньор в битката. Но си нямам и на идея къде може да е. Виждал ли си го? - запита

той, направлявайки въпроса си към Саймън.

Саймън поклати глава.

- Беше горе на подиума с Клари, но - той проточи врата си да погледне - не е там сега.

Може би е някъде из тълпата.

- Наистина? Ще го попиташ дали иска да ти е партньор? - запита Изабел. - Това е нещо

като котильон**, тази работа в екип, с изключение на частта с убиването.

- Ами, точно като котильон - рече Саймън.

- Може би ще попитам теб, дали искаш да си ми партньор, Саймън - каза Изабел,

вдигайки деликатно вежда.

Алек се намръщи. Той беше, както останалите ловци в стаята, напълно готов за

действие - целият в черно с колан, от който се поклащаха най-различни оръжия. Лък

беше пристегнат към гърба му; Саймън се зарадва, че е намерил заместник на онзи,

който Себастиан смачка.

- Изабел, ти не се нуждаеш от партньор, защото няма да се биеш. Твърде си малка. И,

ако само си помислиш за това, ще те убия. - Главата му се вдигна рязко нагоре. - Чакай

- това Магнус ли е?

Изабел, следвайки погледа му, изсумтя.

- Алек, това е върколак. Момиче върколак. Всъщност, какво й беше името? Мей.

- Мая - поправи Саймън. Тя стоеше малко надалеч, носейки кафяви кожени панталони

и опъната черна тениска, която казваше: КАКВОТО НЕ МЕ УБИВА... ПО-ДОБРЕ ДА

ЗАПОЧНЕ ДА БЯГА. Въженце държеше сплетената й коса. Тя се обърна, сякаш

усещаше очите им на себе си и се усмихна. Саймън се усмихна в отговор. Изабел се

намръщи. Саймън набързо спря да се усмихва - кога по-точно живота му бе станал

толкова сложен?

Лицето на Алек светна.

- Ето го Магнус - каза той и отпраши без поглед назад, проправяйки си път през

тълпата към мястото, където високия магьосник стоеше. Изненадата на Магнус, когато

Алек го достигна, беше видима, дори и от това разстояние.

- Някак сладко е - каза Изабел, гледайки към тях - знаеш, по онзи куц начин.

- Защо куц?

- Защото, - обясни Изабел - Алек се опитва да накара Магнус да го вземе насериозно, но

той никога не е казал на родителите ни за Магнус, или дори за това, че харесва, знаеш...

- Магьосници? - запита Саймън.

- Много смешно. - Изабел го погледна гневно. - Знаеш, какво имам предвид. Каквото

става тук е...

- Какво става тук по-точно? - запита Мая, крачейки близо за да чуе. - Имам предвид, не

разбирам много добре тази работа с партньори. Как работи?

- Ето така. - Саймън посочи към Алек и Магнус, които стояха малко отдалечени от

тълпата в тяхно малко пространство. Алек рисуваше върху ръката на Магнус, лицето

му наклонено, тъмната му коса падаше напред, за да скрие очите му.

- Значи, всички трябва да правим това? - запита Мая. - Да се нарисуваме, имам предвид.

- Само, ако ще се биеш - каза Изабел, гледайки студено към другото момиче. - Не

изглеждаш още на осемнадесет.

Мая се усмихна плътно.

- Не съм ловец на сенки. Ликантропите се считат за възрастни на шестнадесет.

- Ами, тогава трябва да бъдеш маркирана - заяви Изабел. - От ловец. За това по-добре

да оглеждаш за такъв.

- Но... - Мая, все още гледайки към Алек и Магнус, прекъсна и вдигна веждите си.

Саймън се обърна да види какво гледаше - и зяпна.

Алек беше прегърнал Магнус и го целуваше с цяла уста. Магнус, който очевидно беше

в шоково състояние, стоеше замръзнал. Няколко групи хора - ловци на сенки и

долноземци също - ги зяпаха и шепнеха. Поглеждайки настрани, Саймън видя

Лайтуудови, чиито ококорени очи се бяха втренчили в ставащото. Мариса държеше

ръката си на устата.

Мая изглеждаше озадачена.

- Чакай малко - каза тя. - Всички ли трябва да правим и това?

За шести път Клари сканира тълпата, оглеждайки за Саймън. Не можеше да го намери.

Стаята беше въртяща се маса от ловци на сенки и долноземци, тълпата се пръскаше

през отворените врати и към стъпалата навън.

Навсякъде имаше проблясъци на стилета, когато долноземци и ловци идваха заедно по

двойки и се маркираха един друг. Клари видя Мариса Лайтууд да държи ръката си към

висока зеленокожа жена-фея, която беше толкова бледа и величествена, колкото беше и

тя. Патрик Пенхалоу твърдо и тържествено разменяше Маркировки с магьосник, чиято

коса светеше със сини искрици. През вратите на Залата Клари можеше да види яркото

мъждукане на Портала на площада. Звездната светлина блестеше надолу през

стъкления таван като сюрреалистичен въздух през него.

- Удивително, нали? - каза Люк. Той стоеше на ръба на подиума, гледайки надолу над

стаята. - Ловци на сенки и долноземци смесващи се заедно в една и съща стая.

Работещи заедно. - Той звучеше изморен. Всичко, за което Клари можеше да мисли бе,

че й се искаше Джейс да дойде и да види какво ставаше. Не можеше да отблъсне страха

си за него, без значение, колкото и силно да опитваше. Идеята, че може да се срещне с

Валънтайн, може да рискува живота си, защото си е мислел, че е прокълнат - че може

да умре без дори да знае, че това не е истина...

- Клари - Джоселин заяви със следа от развеселеност, - чу ли какво казах?

- Да, - каза Клари - и е чудесно, знам.

Джоселин постави ръката си върху тази на Клари.

- Не това казах. Люк и аз ще се бием двамата. Знам, че знаеш това. Ти ще стоиш тук с

Изабел и другите деца.

- Аз не съм дете.

- Знам, че не си, но си твърде малка, за да се биеш. И дори и да не си, никога не си била

тренирана.

- Не искам просто да стоя тук и да не правя нищо.

- Нищо? - каза Джоселин смаяно. - Клари, нищо от това нямаше да се случи, ако не

беше ти. Ние нямаше дори да имаме шанса да се бием, ако не беше ти. Толкова се

гордея с теб. Исках само да ти кажа, че макар, че Люк и аз няма да ни има, ние ще се

върнем. Всичко ще бъде наред.

Клари погледна нагоре към майка си, към зелените очи, които приличаха толкова на

нейните собствени.

- Мамо - каза тя - не лъжи.

Джоселин пое остро дъх и се изправи, изтръгвайки обратно ръката си. Преди да успее

да каже каквото й да е, нещо хвана окото на Клари - познато лице в тълпата. Слаба,

тъмна фигура движеща се нарочно към тях, плъзгайки се през претъпканата Зала с

бавна и изненадваща леснота - сякаш можеше да потече през тълпата като дим през

дупките на ограда.

И можеше, осъзна Клари, когато той приближи подиума. Беше Рафаел, облечен в

същата бяла тениска и черни панталони, с които го бе видяла за пръв път. Тя беше

забравила, колко слаб беше. Изглеждаше едва на четиринадесет, докато изкачваше

стъпалата, слабото му лице бе спокойно и ангелско, като момче хорист в църковен хор,

изкачващо стъпалата към източната част на олтара.

- Рафаел. - Гласът на Люк съдържаше смайване, смесено с успокоение. - Не мислех, че

ще дойдеш. Децата на Нощта размислиха ли за присъединяването си към нас в битката

срещу Валънтайн? Все още има място в Съвета отворено за теб, ако пожелаеш да го

заемеш. - Той подаде ръка на Рафаел.

Чистите и прекрасни очи на Рафаел го наблюдаваха без емоции.

- Не мога да стискам ръце с теб, върколако. - Когато Люк изглеждаше обиден, той се

усмихна достатъчно, за да покаже белите върхове на кучешките си зъби. - Аз съм

прожекция - каза той, вдигайки ръката си, така че те всички можеха да видят как

светлината блестеше през нея. - Не мога да докосвам нищо.

- Но... - Люк погледна нагоре към лунната светлина лееща се през тавана. - Защо... - Той

сниши ръката си. - Ами, радвам се, че си тук. По каквато и да е причина да си избрал да

се появиш.

Рафаел поклати глава. За момент очите му се забавиха върху Клари - поглед, който тя

наистина не хареса - и след това обърна погледа си към Джоселин, и усмивката му се

разшири.

- Ти - каза той - си жената на Валънтайн. Другите от моя вид, които са се били във

Въстанието, ми казаха за теб. Признавам, никога не съм си и помислял, че ще ви видя

самият аз.

Джоселин наклони главата си.

- Много от Децата на Нощта се биха много смело тогава. Нима твоето присъствие тук

означава, че може да се бием един до друг отново?

Беше странно, помисли си Клари, да чуе майка си да говори по този хладен и формален

начин, и все пак изглеждаше естествено на Джоселин. Толкова естествено, колкото и да

стоиш на земята в стар комбинезон, държейки нацапана с боя четка.

- Надявам се - заяви Рафаел и погледа му бръсна Клари отново, като докосване на

студена ръка. - Имаме само едно изискване, една проста и малка молба. Ако се обещае

за това, Децата на Нощта от много земи ще са щастливи да се бият до вас.

- Мястото в Съвета - рече Люк. - Разбира се - може да бъде формулирано, документите

ще се напишат до час...

- Не - каза Рафаел - не е мястото в Съвета. Нещо друго.

- Нещо друго? - повтори безизразно Люк. - Какво е то? Уверявам те, ако е по нашите

сили...

- Ох, по силите ви е. - Усмивката на Рафаел беше заслепяваща. - Всъщност, нещото е

вътре в Залата, докато говорим. - Той се обърна и жестикулира грациозно към тълпата.

- Искаме момчето Саймън - каза той. - Детето на Деня.

Тунелът беше дълъг и извиващ се, с остри завои отново и отново, сякаш Джейс

пълзеше в червата на огромно чудовище. Миришеше на мокър камък, прах и нещо

друго, нещо усойно и странно, което напомняше на Джейс само малко на миризмата от

Градът от кости.

Най-накрая тунелът се отвори към овална стая. Огромни сталактити, повърхностите им

бяха толкова полирани, колкото и скъпоценни камъни, висяха надолу от каменния

таван на ивици високо отгоре. Подът беше гладък, все едно полиран, с редуващи се тук

и там тайнствени шарки от блестящ инкрустиран камък. Серии от твърди сталагмити

обикаляха стаята. Точно в центъра на стаята стоеше масивен кварцов сталагмит,

вдигащ се от пода като огромен зъб, нашарен тук и там с червеникаво. Надничайки по-

отблизо Джейс видя, че страните на сталагмита бяха прозрачни, червеникавата шарка

бе в резултат от нещо въртящо се и мърдащо се вътре в него, като стъклена тубичка за

проби, пълна с оцветен дим.

Високо отгоре светлината се процеждаше надолу от кръгла дупка в камъка, естествена

небесна светлина. Стаята определено беше по-скоро продукт на конструиране,

отколкото на случайност - заплетените шарки проследяващи пода правеха това много

очевидно - но кой би издълбал такава огромна подземна стая, и защо?

Остро гракане заехтя през стаята, изпращайки шок през нервите на Джейс. Той се бутна

зад грамаден сталагмит, угасявайки вещерската си светлина, точно когато две фигури

изплуваха от сенките в далечния край на стаята и тръгнаха към него, главите им бяха

наведени една към друга в разговор. Едва когато достигнаха центъра на стаята и

светлината ги удари, когато той ги позна.

Себастиан.

И Валънтайн.

Надявайки се да избегне тълпата, Саймън пое дългият път обратно към подиума,

мушкайки се покрай редовете от колони, които ограждаха страните на Залата. Държеше

главата си надолу, докато вървеше, изгубен в мисли. Изглеждаше странно, че Алек,

само година или две по-голям от Изабел щеше да се бие във войната, а останалите от

тях щяха да стоят назад. И Изабел изглеждаше спокойна с това. Нямаше плакане,

нямаше истерии. Беше сякаш го е очаквала. Може би го е очаквала. Може би всички са

го очаквали. Той беше близко до стъпалата на подиума, когато погледна нагоре и видя,

за негова изненада, Рафаел стоящ срещу Люк, изглеждайки с обикновеното си

беземоционално себе си.

Люк, от друга страна, изглеждаше обезпокоен - клатеше главата си, ръцете му бяха

нагоре в протест и Джоселин, до него, изглеждаше оскърбена. Саймън не можеше да

види лицето на Клари - гърбът й беше към него - но я познаваше достатъчно добре, за

да разпознае напрежението й само от начина, по който рамената й стояха.

Без да иска Рафаел да го види, Саймън се сви зад стълб, слушайки. Дори сред

бърборенето на тълпата той беше способен да чуе нарастващият глас на Люк.

- Това е извън въпроса - казваше Люк. - Не мога да повярвам, че дори попита.

- А аз не мога да повярвам, че ти би отказал. - Гласът на Рафаел беше хладен и чист,

острият все още висок глас на младото момче. - Това е толкова малко нещо.

- Не е нещо. - Клари звучеше ядосана. - Това е Саймън. Той е човек.

- Той е вампир - каза Рафаел. - Което изглежда продължавате да забравяте.

- Не си ли и ти вампир? - запита Джоселин, тонът й беше толкова вледеняващ, колкото

и беше всеки път, когато Клари и Саймън се бяха забъркали в беля, защото са правили

нещо глупаво. - Нима казваш, че твоят живот не си заслужава?

Саймън притисна себе си назад към стълба. Какво ставаше?

- Моят живот си има страхотна цена - рече Рафаел - да бъда, за разлика от вас, вечен.

Няма край за това, което мога да постигам, докато тук, където вие сте замесени, има

очевиден край. Но не това е проблема. Той е вампир, един от моите, и си го искам

обратно.

- Не можете да си го имате обратно - изплющя Клари. - На първо място вие никога не

сте го имали. Също и никога не сте били заинтересовани от него, докато не открихте, че

може да се разхожда под слънчева светлина...

- Може би, - рече Рафаел - но не заради причината, за която си мислиш. - Той килна

главата си, неговите очи бяха ярки, меки и мърдащи се като на птица. - Никой вампир

не трябва да има силата, която той има - каза той - точно както никой Ловец на сенки не

трябва да има силата, която ти и брат ти имате. Години са ни казвали, че сме грешка и

неестествени. Но това...това не е естествено.

- Рафаел. - Тонът на Люк беше предупредителен. - Не знам за какво се надяваш. Но

няма шанс да ти позволим да нараниш Саймън.

- Но ще позволите Валънтайн и армията му от демони да наранят тези хора, твоите

съюзници. - Рафаел направи бърз жест, който обхващаше стаята. - Ще ги оставиш да

рискуват техните си животи по своя преценка, но няма да дадеш на Саймън същия

избор? Може би той ще направи различен от твоя избор. - Той сниши ръката си. -

Знаеш, че няма да се бием с теб иначе. Децата на Нощта няма да имат част от този ден.

- Те нямат част от него - заяви Люк. - Няма да купя сътрудничеството ти с невинен

живот. Аз не съм Валънтайн.

Рафаел се обърна към Джоселин.

- Ами ти, ловецо на сенки? Ще оставиш ли този върколак да решава, какво е най-

доброто за твоите хора?

Джоселин гледаше към Рафаел, сякаш той беше хлебарка, която е намерила да пълзи по

чистия кухненски под. Много бавно тя каза:

- Ако сложиш и една ръка върху Самйън, вампире, ще те насека на малки парченца и

ще нахраня котката си с тях. Разбрано?

Устата на Рафаел се стегна.

- Много добре - каза той. - Когато лежите умиращи на Равнината Броуселинд, може да

се запитате, дали един живот наистина ли си заслужава толкова много!

Той изчезна. Люк се обърна бързо към Клари, но Саймън вече не гледаше тях: Той

гледаше надолу към ръцете си. Би си помислил, че треперят, но те бяха толкова

неподвижни, колкото и на труп. Много бавно ги затвори в пестници.

Валънтайн изглеждаше така, както винаги - голям мъж в модифицирана униформа на

Ловец на сенки, широките му, дебели рамене бяха в контраст с остро равното, с добри

черти лице. Носеше Меча на Смъртните прикрепен за гърба си, заедно с обемиста

чанта. Той носеше широк колан с много оръжия забити в него: дебел, ловен кинжал,

тесен кортик и ножове в кожена калъфка. Зяпайки към Валънтайн зад скалата Джейс се

почувства така, както винаги се чувстваше, когато мислеше за баща си - упорита

позната привързаност оцветена с чернота, разочарование и недоверие.

Беше странно да видиш баща си със Себастиан, който изглеждаше - различно. Носеше

униформа също, и дълъг със сребърна дръжка меч, завързан към кръста му, но не беше

това, което носеше, дето бе странно за Джейс. Беше косата му, вече не шапка от черни

къдрици, а светла, блестящо светла, нещо като бяло злато. Всъщност, отиваше му

повече от тъмната коса, която имаше преди, кожата му вече не изглеждаше толкова

тревожно бледа. Трябва да си е боядисвал косата, за да прилича на истинския

Себастиан Верлак, и това бе начинът, по-който той наистина изглеждаше. Кисел,

въртящ се полъх от омраза се задвижи през Джейс и всичко, което можеше да направи,

бе да остане скрит зад камъка и да не скочи напред да обвие ръцете си около гърлото на

Себастиан.

Хюго изграка отново и се спусна надолу за да се приземи на рамото на Валънтайн.

Странен спазъм премина през Джейс, виждайки гарванът в стойка, която му бе станала

толкова позната през годините, в които бе познавал Ходж. Хюго практически живееше

на рамото на учителя му, и виждайки го върху Валънтайн изглеждаше странно чуждо,

дори грешно, въпреки всичко, което Ходж бе направил.

Валънтай посегна и погали лъскавите пера на птицата, кимайки сякаш те двамата са

били в дълбок разговор. Себастиан наблюдаваше, бледите му вежди се извиваха.

- Някаква новина от Аликанте? - каза той, когато Хюго се вдигна от рамото на

Валънтайн и закръжи из въздуха отново, крилата му се търкаха във върховете, като

скъпоценни камъни, на сталактитите.

- Нищо по понятно, както бих искал аз - рече Валънтайн. Звукът от гласа на баща му,

хладен и невъзмутим както винаги, премина през Джейс като стрела. Ръцете му се

извиха неволно и ги притисна силно към страните си, благодарен за големината на

камъка криещ го от гледката. - Едно нещо е сигурно. Клейвът се съюзява със силата от

долноземци на Лушън.

Себастиан се намръщи.

- Но Малачи каза...

- Малачи се провали. - Челюстта на Валънтайн не мърдаше.

За изненада на Джейс Себастиан се помръдна напред и постави ръка на рамото на

Валънтайн. Имаше нещо в това докосване - нещо интимно и уверено - което накара

Джейс да почувства стомаха си, все едно в него е нахлуло гнездо от червеи. Никой не

пипаше Валънтайн така. Дори и той не би докоснал баща си така.

- Разстроен ли си? - запита Себастиан и същият тон беше в гласа му, същото странно и

особено усещане за близост.

- Клейвът отиде много по-надалеч, отколкото си мислех. Знаех, че Лайтуудови са

безнадеждно корумпирани, и такъв сорт корумпираност е заразна. Ето защо се опитвах

да ги държа далеч от Идрис. Но за другите бе толкова лесно да им се напълнят главите

с отровата на Лушън, когато той дори не е Нефилим... - Отвращението на Валънтайн

беше явно, но не се отдръпна от Себастиан, видя Джейс с нарастващо неверие, не

помръдна да отметне ръката на момчето от рамото си. - Разочарован съм. Мислех, че

ще видят причината. Предпочитах да не завърша нещата по този начин.

Себастиан изглеждаше разсмян.

- Не се съгласявам - заяви той. - Помисли за тях, готови да отидат в битка, излизащи за

слава, само за да открият, че нищо от това няма значение. Жестът им е безполезен.

Помисли за израженията по лицата им. - Устата му се изви в усмивка.

- Джонатан. - Въздъхна Валънтайн. - Това е гадна неизбежност, не е нещо, за което да

се наслаждаваш.

Джонатан? Джейс сграбчи камъка, ръцете му бяха внезапно станали плъзгави. Защо

Валънтайн би наричал Себастиан с неговото име? Грешка ли беше? Но Себастиан не

изглеждаше изненадан.

- Не е ли по-добре, ако се наслаждавам на това, което правя? - каза Себастиан. -

Определено се наслаждавах в Аликанте. Лайтуудови бяха по-добра компания,

отколкото ти ме накара да повярвам, особено тази Изабел. Определено разговаряхме на

високо ниво. А колкото до Клари...

Само чуването Себастиан да изказва името на Клари, накара сърцето на Джейс

внезапно да пропусне болезнен удар.

- Изобщо не беше такава, каквато си мислех, че ще бъде - Себастиан продължи

капризно. - Тя изобщо не беше като мен.

- Няма никой друг на света като теб, Джонатан. А за Клари, тя винаги е била точно като

майка си.

- Няма да признае, какво точно иска - рече Себастиан. - Не още. Но ще се навърта

наоколо.

Валънтайн вдигна вежда.

- Какво имаш предвид под "ще се навърта наоколо"?

Себастиан се ухили, хилене, което изпълни Джейс със почти неконтролируем бяс. Той

прехапа грубо долната си устна, вкусвайки кръв.

- Ох, знаеш - заяви Себастиан. - Към нашата страна. Нямам търпение. Да я изиграя

беше най забавното нещо от години.

- Не се предполагаше да се забавляваш. Трябваше да откриеш какво е това, което търси

тя. И когато го намери - без теб, може да добавя - ти й позволи да го даде на магьосник.

И след това се провали да я доведеш със себе си, когато напусна, въпреки заплахата,

която тя е за нас. Не точно славен успех, Джонатан.

- Опитах се да я доведа. Те нямаше да я изпуснат от поглед, и не можех точно да я

отвлека от по средата на Залата на Съглашението. - Себастиан звучеше мрачен. -

Между другото, казах ти, тя няма и идея как да използва силата на тази нейна руна.

Твърде наивна е, за да бъде някаква опасност...

- Каквото и да планира Клейвът сега, тя е в центъра му - заяви Валънтайн. - Хюджин

казва толкова. Видял я е на подиума в Залата на Съглашението. Ако може да покаже на

Клейва силата си...

Джейс почувства искра от страх за Клари, примесен със странен сорт от гордост -

разбира се, че тя е в центъра на нещата. Това беше неговата Клари.

- Тогава, те ще се бият - заяви Себастиан. - Което е точно това, което искаме, нали?

Клари няма значение. Има значение само битката.

- Мисля, че я подценяваш - каза тихо Валънтайн.

- Наблюдавах я - рече Себастиан. - Ако силата й беше безгранична, както изглежда си

мислиш, тя можеше да я използва, за да изкара този нейния малък приятел вампир от

затвора - или да спаси този глупак Ходж, когато умираше...

- Силата няма нужда да бъде безгранична, за да бъде смъртоносна - каза Валънтайн. - А

за Ходж, може би можеше да покажеш малко повече сдържаност относно смъртта му,

след като ти си този, който го уби.

- Той щеше да им каже за ангела. Трябваше.

- Ти искаше. Винаги си искал. - Валънтайн изкара чифт тежки кожени ръкавици от

джоба си и си ги сложи бавно. - Може би щеше да им каже. Може би не. Всичките тези

години той наглеждаше Джейс в Института, и трябва да се е зачудил, какво отглежда?

Ходж беше от няколкото, които знаеха, че има повече от едно момче. Знаех, че нямаше

да ме предаде - беше прекалено страхлив за това. - Той сгъна пръстите си в ръкавиците,

чумерейки се.

Повече от едно момче? За какво говореше Валънтайн?

Себастиан отхвърли Ходж с помахване на ръката си.

- На кой му пука, какво си е мислел? Мъртъв е и това е добро избавяне. - Очите му

светеха в черно. - На езерото ли отиваш сега?

- Да. Наясно ли си какво трябва да се направи? - Валънтайн повдигна брадичката си

към меча на кръста на Себастиан. - Използвай това. Не е Мечът на Смъртните, но

близостта е достатъчно демонична за целта.

- Не мога да дойда до езерото с теб? - Гласът на Себастиан бе поел различна хленчеща

нотка. - Не можем ли просто да освободим армията сега?

- Не е полунощ още. Казах, че ще им дам до полунощ. Все още може да си променят

решението.

- Те няма да...

- Дадох думата си. Стоя зад нея. - Тонът на Валънтайн беше финален. - Ако не чуеш

нищо от Малачи до полунощ, отвори портата. - Виждайки двоумението на Себастиан,

Валънтайн беше нетърпелив. - Трябва да направиш това, Джонатан. Не мога да чакам

тук до полунощ; ще ми отнеме близко час, за да стигна езерото през тунелите, и нямам

намерението битката да се проточи много дълго. Бъдещите поколения трябва да знаят,

колко бързо Клейва е загубил, и колко решаваща е била победата ни.

- Просто, ще съжалявам, че ще изпусна призоваването. Ще ми хареса да съм там, когато

го правиш. - Погледът на Себастиан беше изпълнен с копнеж, но имаше нещо

обмислено зад това, нещо подигравателно, лакомо, планирано, необичайно,

преднамерено...студено. Не, че Валънтайн изглеждаше обезпокоен.

За объркване на Джейс, Валънтайн докосна страната на лицето на Себастиан, бърз,

неприкрит, привързан жест, преди да се обърне и тръгне към далечния край на

подземната кухина, където дебели парцали от сенки се събираха. Той спря там, бледа

фигура на тъмнината.

- Джонатан - каза обратно той и Джейс погледна нагоре, неможещ да се възпре. - Ще

гледаш в лицето на Ангела, един ден. Все пак, ти ще наследиш Реликвите на смъртните,

щом аз изчезна. Може би, един ден и ти също ще призовеш Разиел.

- Това ми харесва - рече Себастиан и остана много мирно, докато Валънтайн, с финално

кимане, изчезна към тъмнината. Гласът на Себастиан падна до полу шепот. - Харесва

ми много - озъби се той. - Бих искал да се изплюя в лицето на това копеле. - Той се

извъртя, лицето му беше бяла маска на слабата светлина. - Ти също може да излезеш,

Джейс - заяви той. - Знам, че си там.

Джейс замръзна - но само за секунда. Тялото му помръдна, преди умът му да има време

да го настигне, изстрелвайки го на краката си. Той побягна за входа на тунела,

мислейки само да го направи отвън, да изпрати съобщение, някак на Люк. Но входът

беше блокиран. Себастиан стоеше там, изражението му хладно и злорадно, ръцете

разпънати, пръстите му почти докосваха стените на тунела.

- Наистина, - каза той - не си мислеше, че си по-бърз от мен, нали?

Джейс се хлъзна, за да спре. Сърцето му биеше неравно в гърдите му, като счупен

метроном*, но гласът му беше стабилен.

- След като съм по добър от теб във всеки друг възможен случай, изглежда разумно.

Себастиан просто се усмихна.

- Мога да чуя сърцето ти да бие - каза меко той. - Когато ме наблюдаваше с Валънтайн.

Тревожеше ли те?

- Че може би се срещаш с баща ми? - Джейс вдигна рамене. - Ако бъда честен, малко си

млад за него.

- Какво? - За пръв път, откакто Джейс го бе срещнал, Себастиан изглеждаше поразен.

Макар че, Джейс можеше да му се наслаждава само за момент, преди хладнокръвието

да се завърне. Но имаше тъмен проблясък в окото му, което отбеляза, че не е простил

на Джейс, задето го накара да изгуби самообладанието си. - Чудя ти се понякога -

продължи Себастиан със същият мек глас. - Изглеждаше, че има нещо в теб, в случая,

нещо зад тези твои жълти очи. Проблясък на разсъдък, за разлика от останалите от

твоето глупаво като калта приемно семейство. Но, предполагам е било само

преструвка, държане. Ти си глупав, колкото другите, въпреки десетилетието добро

отглеждане.

- Какво знаеш за отглеждането ми?

- Повече, отколкото си мислиш. - Себастиан сниши ръцете си. - Същият мъж, който

отгледа теб, отгледа и мен. Само че, той не се умори от мен след първите десет години.

- Какво имаш предвид? - Гласът на Джейс излезе като шепот, и тогава, както

наблюдаваше немърдащото и неусмихващото се лице на Себастиан, той изглежда видя

другото момче, все едно за пръв път - бялата коса, черните антрацитни очи, твърдите

линии на лицето му, като нещо издълбано от камък - и видя в главата си лицето на

баща си, както ангелът му го бе показал, млад, остър, буден и гладен, и той вече

знаеше. - Ти, - заяви Джейс - Валънтайн е твоят баща. Ти си ми брат.

Но Себастиан не стоеше вече пред него; внезапно беше иззад него и ръцете му бяха

около рамената на Джейс, сякаш искаше да го прегърне, но дланите му бяха свити в

юмруци.

- Привет и сбогом, мой братко - изплю той и тогава ръцете му се задвижиха внезапно и

стегнаха, отрязвайки дъха на Джейс.

Клари беше изтощена. Тъпо, пулсиращо главоболие, последствие от рисуването на

руната на Съюза, бе заело място в челото й. Чувстваше го, сякаш някой се опитваше да

изрита врата на земята от грешната страна.

- Добре ли си? - Джоселин постави ръка на рамото на Клари. - Изглеждаш, все едно не

се чувстваш добре.

Клари погледна надолу - и видя черната руна като паяк, която пресичаше гърба на

ръката на майка й, близнакът на тази върху дланта на Люк. Стомахът й се стегна. Тя се

налагаше да се справи с факта, че до няколко часа майка й може всъщност да се бие с

армия от демони - но само натискаше с пълна воля надолу мисълта, всеки път, когато се

появи на повърхността.

- Просто се чудя къде е Саймън. - Клари стана на краката си. - Ще отида да го доведа.

- Там долу? - Джоселин погледна тревожно надолу към тълпата. Намаляваше сега,

забеляза Клари, докато тези, които бяха маркирани, се изливаха навън през входните

врати към площада отвън. Малачи стоеше до вратите, бронзовото му лице безстрастно,

докато упътваше долноземци и ловци къде да отидат.

- Ще съм добре. - Клари се примъкна покрай майка си и Люк към стълбите. - Ей, сега

ще се върна.

Хора се обърнаха да зяпат, докато тя слизаше по стълбите и се плъзна в тълпата.

Можеше да почувства очите върху нея, теглото от зяпането. Тя сканира тълпата,

оглеждайки за Лайтуудови или Саймън, но не видя никого познат - и беше трудно да

видиш нещо през навалицата, като се има предвид, колко ниска беше тя. С въздишка

Клари се изплъзна към западната страна на Залата, където тълпата беше по-малка.

В момента, в който доближи високата линия от мраморни стълбове, ръка се изстреля от

две от тях и я бутна настрани. Клари имаше време да ахне в изненада, и тогава стоеше в

тъмнината зад най-дългите от стълбовете, гърба й срещу студената мраморна стена,

ръцете на Саймън стискаха нейните.

- Не пищи, става ли? Аз съм - каза той.

- Разбира се, че няма да пищя. Не ставай абсурден. - Клари погледна от страна до

страна, чудейки се какво става - можеше да види само части и парчета от дългата Зала

измежду стълбовете. - Но какво е всичко това, с тези шпионски неща като Джеймс

Бонд? Идвах да те намеря и без това.

- Знам. Чаках те да слезеш от подиума. Исках да поговоря с теб някъде, където никой

друг няма да ни чуе. - Той облиза нервно устните си. - Чух какво каза Рафаел. Какво

иска.

- Ох, Саймън. - Раменете на Клари се втвърдиха. - Виж, нищо не е станало. Люк го

отпрати...

- Може би не трябваше - заяви Саймън. - Може би трябваше да даде на Рафаел това,

което искаше.

Тя премигна към него.

- Имаш предвид теб? Не ставай глупав. Няма начин...

- Има начин. - Вкопчването му в нея се затегна. - Искам да направя това. Искам Люк да

каже на Рафаел, че сделката е приета. Или ще му кажа аз.

- Знам, какво правиш - запротестира Клари. - И го уважавам и ти се възхищавам за

което, но няма нужда да го правиш, Саймън, няма нужда да отиваш. Каквото иска

Рафаел е грешно и никой няма да те съди за това, че не си жертвал себе си за война,

която не е твоя за да се биеш...

- Но е точно така - заяви Саймън. - Каквото каза Рафаел е правилно. Аз съм вампир, а

ти продължаваш да го забравяш. Или може би искаш да го забравиш. Но аз съм

долноземец, а ти ловец на сенки и това е битка за двама ни.

- Но ти не си като тях...

- Аз съм един от тях. - Той говореше бавно, обмислено, сякаш да се подсигури, че тя

разбира всяка дума, която той казва. - И винаги ще си бъда. Ако долноземците се бият в

тази битка с ловците на сенки, без съучастничеството на хората на Рафаел, значи няма

да има място в съвета за Децата на Нощта. Те няма да бъдат част от света, който Люк се

опитва да създаде, свят, където Ловци и долноземци работят заедно. И са заедно.

Вампирите ще бъдат изключени от това. Те ще бъдат врагове на ловците. Аз ще бъда

твой враг.

- Ти никога не можеш да станеш мой враг.

- Това би ме убило - каза просто Саймън. - Но не мога да помогна с нищо, стоейки

назад и преструвайки се, че не съм част от това. И не питам за разрешението ти. Бих

искал помощта ти. Но, ако не пожелаеш да ми я дадеш, всеки случай ще доведа Мая да

ме докара до лагера на вампирите и ще се предам за Рафаел. Разбираш ли?

Тя беше втренчена в него. Той държеше ръцете й, толкова силно, че можеше да

почувства кръвта биеща изпод кожата на ръцете си. Прокара език над сухите си устни;

устата й имаше горчив вкус.

- Какво мога да направя, - прошепна тя - за да ти помогна?

Тя погледна нагоре към него, недоверчиво, когато й каза. Вече клатеше главата си

преди да беше довършил, косата й шибаше напред и назад, почти покривайки очите й.

- Не, - каза тя - това е луда идея, Саймън. Това не е дар; това е наказание...

- Може би не и за мен - рече Саймън. Той погледна към тълпата и Клари видя Мая да

стои там, гледайки ги с изражение на открито любопитство. Очевидно чакаше Саймън.

Твърде бързо, помисли си Клари. Всичко това се случваше твърде бързо.

- По-добро е от алтернативата, Клари.

- Не...

- Може изобщо да не ме нарани. Имам предвид, вече съм наказан, нали? Не мога да

ходя на църква, синагога, не мога да кажа...не мога да казвам свети имена, не мога да

остарявам, вече съм изключен от нормалния живот. Може би това няма да промени

нищо.

- Може би ще.

Той пусна ръцете й, плъзна ръката си около страната й и издърпа стилето на Патрик

Пенхалоу от колана й. Подаде й го.

- Клари - заяви той. - Направи го за мен. Моля те.

Тя пое стилето с вдървени пръсти и го вдигна, докосвайки върха му към кожата на

Саймън, точно над очите му. Първата маркировка, бе й казал Магнус. Най-първата. Тя

си помисли за това и стилето й започна да се движи по начина, който танцьор започва

да се движи, когато музиката започне. Черни линии се очертаваха по челото му като

цвете разтварящо се на филм включен на бърз кадър. Когато тя беше свършила дясната

й ръка болеше и пареше, но щом се отдръпна и погледна, тя знаеше, че бе нарисувала

нещо перфектно, странно и антично, нещо чак от началото на историята. Пламтеше

като звезда над очите на Саймън, когато тя прекара пръстите си покрай челото му,

изражението му бе объркано и заслепено.

- Мога да го почувствам - каза той. - Като горене.

- Не знам какво ще се случи - прошепна тя. - Не знам в какъв срок ефектът ще трае.

С извита наполовина усмивка той вдигна ръка за да докосне бузата й.

- Нека се надяваме, че ще имаме шанса да разберем.

*****

*метроном - уред, който мери тактовете. Използва се при музикални репетиции.

**котильон - вид средновековен танц по двойки.

Глава 19

Пениел

Преведено от Darkness92

Мая беше тиха през повечето време към гората, като държеше главата си надолу, и

оглеждайки се от страна на страна само от време на време, носът й набръчкан от

концентрацията. Саймън се зачуди дали тя не душеше пътя им и реши, че, въпреки че

това може да изглежда малко странно, то определено се броеше като полезен талант.

Той откри също, че не трябваше да бърза, за да се държи на ниво с нея без значение

колко бързо се движеше тя. Дори след като достигнаха разнебитения път, който водеше

към гората и Мая започна да бяга - меко, тихо, и стоейки ниско до земята - той нямаше

проблем да достигне стъпките й. Това беше едно нещо, от факта да си вампир, за което

той можеше честно да каже, че му се наслаждаваше.

Свърши твърде скоро; гората се сгъсти и те бягаха между дърветата над набитата земя,

плътно посипана с паднали листа. Клоните над главите им образуваха шарки като

дантела на звездното небе. Те излязоха от дърветата в чисто сечище обсипано с дълги

камъни, блестящи като квадратни бели зъби. Имаше купчини листа тук и там, сякаш

някой бе минавал мястото с гигантско гребло.

- Рафаел! - Мая беше свила ръце пред устата си и викаше с глас достатъчно силно, за да

изплаши птиците от короните на дърветата, високо над главите им. - Рафаел, покажи

се!

Тишина. Тогава сенките зашумоляха; имаше мек тупкащ звук като дъжд, удрящ по

тънък покрив. Купчинката листа на земята бе издухана във въздуха като малък ураган.

Саймън дочу Мая да кашля; тя държеше ръцете си нагоре, сякаш да изчетка листата от

лицето си, очите си.

Вятърът се успокои, толкова внезапно, колкото и се беше появил. Рафаел стоеше там,

само на няколко крачки от Саймън. Заобиколили го бяха група от вампири, бледи и

неподвижни като дърветата в лунната светлина. Израженията им бяха студени, оголени

до чиста враждебност. Той разпозна някои от тях от Хотел Дюморт: дребничката Лили

и русия Джейкъб, очите ми присвити и остри като ножове. Но и много от тях не бе

виждал никога преди.

Рафаел престъпи напред. Кожата му беше бледа, очите заобиколени от черни сенки, но

се усмихна, когато видя Саймън.

- Дете на деня - издиша той. - Ти дойде.

- Дойдох - каза Саймън. - Тук съм, така че - свършено е.

- Далеч е от свършено, Дете на деня. - Рафаел погледна към Мая. - Ликантропе - рече

той. - Върни се при водача на глутницата си и му благодари за промяната на решението

му. Кажи му, че Децата на нощта ще се бият до неговите хора на Равнината

Броуселинд.

Лицето на Мая беше напрегнато.

- Люк не си е променил...

Саймън я прекъсна бързо.

- Всичко е наред, Мая. Тръгвай.

Очите й бяха светли и тъжни.

- Саймън, помисли - заяви тя. - Не трябва да правиш това.

- Да, трябва. - Тонът му беше твърд. - Мая, благодаря ти, толкова много, задето ме

доведе тук. Сега тръгвай.

- Саймън...

Той сниши гласа си.

- Ако не тръгнеш ще ни убият и двамата, и всичко това ще е било за нищо. Тръгвай.

Моля те.

Тя кимна и се обърна, Променяйки се, докато го правеше, така че един момент тя беше

слабо човешко момиче, нейната стегната с мъниста плитка подскачаше по рамената й, а

в следващият удряше земята, бягайки на четири крака, бърз и тих вълк. Тя се изстреля

от сечището и изчезна в сенките.

Саймън се обърна обратно към вампирите - и почти изкрещя; Рафаел стоеше точно

пред него, на няколко инча разстояние. Отблизо по кожата му се виждаха издайнически

тъмни следи от глад. Саймън си помисли за онази нощ в хотел Дюморт – лица,

появяващи се от сенките, краткотраен смях, миризмата на кръв - и потрепна.

Рафаел посегна напред към Саймън и хвана рамената му, хватката на измамно слабите

му ръце беше като желязна.

- Обърни главата си - каза той - и гледай към звездите; ще бъде по-лесно така.

- Значи ще ме убиеш - рече Саймън. За негова изненада не се почувства уплашен, или

дори обезпокоен; всичко изглежда се бе забавило до перфектна яснота. Той беше

едновременно наясно с всяко листо по клоните над него, всяко малко камъче на земята,

всеки чифт очи, които почиваха върху него.

- Какво си мислеше? - каза Рафаел - Малко тъжно, помисли си Саймън. - Не е нищо

лично, уверявам те. Това е, както ти казах преди - ти си твърде опасен, за да ти бъде

позволено да продължиш такъв, какъвто си. Ако знаех, в какво ще се превърнеш...

- Никога не би ми позволил да се измъкна от онзи гроб - рече Саймън.

Рафаел срещна очите му.

- Всеки прави онова, което трябва, за да оцелее. В този смисъл, ние дори сме като

хората. - Зъбите му като игли се плъзнаха от обвивките си като деликатни бръсначи. -

Стой мирно - каза той. - Ще бъде бързо. - Той се наведе напред.

- Чакай - каза Саймън, и когато Рафаел се отдръпна назад с намръщване, той го каза

отново с повече сила. - Чакай. Има нещо, което трябва да ти покажа.

Рафаел издаде нисък съскащ звук.

- По-добре ще е да не правиш просто опит да отлагаш, Дете на деня.

- Правя го. Има нещо, което мисля, че трябва да видиш. - Саймън посегна нагоре и

издърпа косата си назад от челото. Чувстваше го глупав, дори театрален жест, но когато

го направи видя отчаяното бяло лице на Клари, когато тя го гледаше със стилето в

ръката си и си помисли - Ами, заради нея, поне опитах.

Ефектът върху Рафаел беше и потресаващ и мигновен. Той се отдръпна назад рязко,

сякаш Саймън размахваше разпятие към него, очите му се разшириха.

- Дете на деня - изплю той - кой ти направи това?

Саймън само гледаше. Не беше сигурен каква реакция очакваше, но не беше такава.

- Клари, - каза Рафаел, отговаряйки на собственото си запитване - разбира се. Само сила

като нейната би позволила това - вампир, маркиран с маркировка като тази...

- Маркировка като тази? - запита Джейкъб, тънкото русо момче, стоящо точно зад

Рафаел. Другите от вампирите също стояха с изражения, които смесваха объркване и

нарастващ страх. Всичко, което плашеше Рафаел, помисли си Саймън, определено ще

изплаши и тях.

- Тази Маркировка - каза Рафаел, все още гледайки само към Саймън - не е от Сивата

книга. Това е дори по-стара Маркировка от тях. Една от античните, нарисувани от

самата ръка на Създателя. - Направи жест, все едно да докосне челото на Саймън, но не

изглеждаше напълно способен да се накара да го направи; ръката му се рееше за

момент, след което падна до страната му. - Такива Маркировки са споменавани, но

никога не съм виждал една. А тази...

Саймън каза:

- "За това, който убие Каин, ще му се отмъсти седмократно. И Бог постави Маркировка

на Каин, за да не би някой намерил го, да го убие." Можеш да опиташ да ме убиеш,

Рафаел. Но не ти го препоръчвам.

- Маркировката на Каин? - каза невярващо Джейкъб. - Тази маркировка на теб е

Маркировката на Каин?

- Убий го - каза червенокоса жена вампир, която стоеше близо до Джейкъб. Говореше с

тежък акцент - рускиня, помисли си Саймън, макар че не беше сигурен. - Убий го

въпреки това.

Изражението на Рафаел беше микс от гняв и неверие.

- Няма - каза той. - Всяка вреда нанесена на него ще отскочи на извършителя

седмократно. Това е природата на Маркировката. Но разбира се, ако някой от вас иска

да бъде този, който да поеме риска, на всяка цена, чувствайте се свободни.

Никой не помръдна или проговори.

- Така си и помислих - заяви Рафаел. Очите му затърсиха Саймън. - Както злата кралица

в приказката, Лушън Греймарк ми изпрати отровна ябълка. Предполагам, той се е

надявал, че ще те нараня, и да получа последвалото наказание.

- Не - каза прибързано Саймън. - Не - Люк дори не знае, какво съм направил. Жестът му

беше направен с добра умисъл. Трябва да уважиш това.

- И значи ти си избрал това? - За пръв път имаше нещо друго от презрение, Саймън си

помисли, в начина, по който Рафаел гледаше към него. - Това не е проста магия за

защита, Дете на деня. Знаеш ли какво е било наказанието на Каин?

Той говореше меко, сякаш споделяше тайна на Саймън.

- "И сега си проклет от Земята. Скитник и бежанец ще бъдеш ти."

- Тогава - заяви Саймън - ще се скитам, ако става въпрос за това. Ще направя това,

което трябва.

- Всичко това, - каза Рафаел - всичко това за Нефилимите?

- Не само за нефилимите - рече Саймън. - Правя това и за теб също. Дори и да не го

искаш. - Той усили гласа си, така че мълчаливите вампири, които ги заобикаляха, да

може да го чуят. - Ти се тревожеше, че ако другите вампири знаеха какво ми се е

случило, ще си помислят, че кръвта на Ловците на сенки може да им позволи да вървят

на дневна светлина също. Но не заради това имам тази сила. Беше нещо, което

Валънтайн направи. Експеримент. Той причини това, не Джейс. И не може да се

повтори. То дори няма да стане никога отново.

- Струва ми се, че казва истината - каза Джейкъб за изненада на Саймън. - Аз

определено познавах едно или две Деца на нощта, които са опитвали Ловец на сенки в

миналото. Никой от тях не е проявил привързаност към слънчева светлина.

- Беше едно нещо, заради което отказа да помогнеш на Ловците преди, - рече Саймън,

обръщайки се отново към Рафаел - но сега, сега те ме изпратиха при теб... - Той остави

останалото от изречението да виси във въздуха, недовършено.

- Не се опитвай да ме изнудваш, Дете на деня - каза Рафаел. - Веднъж направили

сделка, Децата на нощта я спазват, без значение колко е лоша. - Той се усмихна леко,

зъбите му като игли блестящи в тъмнината. - Има само още едно нещо - каза той. - Една

последна постъпка, която изисквам от теб, за да докажеш, че наистина си дошъл тук с

добри намерения. - Натискът, който вложи в последните две думи беше натежал със

студ.

- Каква е тя? - запита Саймън.

- Ние няма да сме единствените вампири, биещи се в битката на Лушън Греймарк - каза

Рафаел. – Ще участваш и ти.

Джейс отвори очите си в сребърен водовъртеж. Устата му беше пълна с горчива

течност. Той се изкашля, чудейки се за момент, дали се давеше - но ако беше така, то

ставаше на суха земя. Беше седнал с гръб, опрян на един сталагмит, и ръцете му бяха

вързани зад него. Изкашля се отново и сол напълни устата му. Не се давеше, осъзна,

просто кашляше кръв.

- Събуди ли се, малки братко? - Себастиан клекна пред него с парче въже в ръцете си,

усмивката му беше като изваден от ножницата нож. - Добре. Уплаших се за момент, че

съм те убил малко по-рано.

Джейс извърна главата си настрани и изплю глътка кръв на земята. Чувстваше главата

си, сякаш балон се надуваше вътре в нея, натискайки срещу вътрешността на черепа

му. Сребърният водовъртеж над главата му се забави и спря в ярки петна от звезди,

видими през дупката на покрива на пещерата.

- Чакаш за специален момент да ме убиеш? Коледа идва.

Себастиан метна на Джейс замислен поглед.

- Имаш умна уста. Не си научил това от Валънтайн. Какво научи от него? Не ми

изглежда, че те е обучил много добре за бой също. - Той се наклони по-близко. - Знаеш

ли какво ми даде за деветият ми рожден ден? Урок. Научи ме, че има място в гърба на

мъжа, където, ако забиеш острие, можеш да пронижеш сърцето му и да прережеш

гръбнака му, и то наведнъж. Какво получи ти за деветият си рожден ден, малко

ангелско момче? Бисквитка?

Девети рожден ден? Джейс преглътна трудно.

- Та, кажи ми, в каква дупка те е държал, докато съм растял? Защото не си спомням да

съм те виждал около имението.

- Израснах в тази долина. - Себастиан изви брадичката си към изхода на пещерата. - Не

си спомням да съм те виждал наоколо също, като се замисля. Въпреки че, знаех за теб.

Обзалагам се, че ти не си знаел за мен.

Джейс поклати глава.

- Валънтайн не обичаше много да се хвали с теб. Не мога да си представя защо.

Очите на Себастиан проблеснаха. Беше лесно да се види сега приликата с Валънтайн:

същата необичайна комбинация от сребърно бяла коса и черни очи, същите хубави

кости, които на друго, по-малко силно изглеждащо лице, биха изглеждали деликатни.

- Аз знаех всичко за теб - каза той. - Но ти не знаеше нищо, нали? - Себастиан се

изправи на краката си. - Исках те жив, за да гледаш това, малки братко - рече. - Така че

гледай, и гледай внимателно. - С движение, толкова бързо, че беше почти невидимо той

изкара меч от ножницата на кръста си. Имаше сребърна дръжка и като Меча на

Смъртните, светеше с притъпена тъмна светлина. Звезди бяха гравирани на

повърхността на черното острие; то хвана истинската звездна светлина, когато

Себастиан обърна острието, и загоря като огън.

Джейс задържа дъха си. Зачуди се, дали Себастиан просто иска да го убие; но не,

Себастиан щеше да го убие до сега, докато беше в безсъзнание, ако това е било

намерението му. Джейс наблюдаваше, докато Себастиан се движеше към центъра на

стаята, държащ меча леко в ръката си, макар че изглеждаше доста тежък. Съзнанието

му беснееше. Как може Валънтайн да има друг син? Коя беше майка му? Някой друг от

Кръга? По-голям или по-малък беше от Джейс?

Себастиан беше достигнал огромния обагрен с червено сталагмит в центъра на стаята.

Той сякаш запулсира, докато се приближаваше към него, а димът вътре се завъртя по-

бързо.

Себастиан наполовина затвори очите си и вдигна острието. Каза нещо - дума на грубо

звучащ демонски език - и прекара меча, твърдо и бързо, в разрязваща арка.

Върхът на сталагмита бе срязан. Отвътре беше кухо като тубичка, пълна с маса от

черен и червен дим, който се въртеше нагоре като газ, бягащ от пукнат балон. Имаше

бучене - по скоро като от някакво експлозивно налягане. Джейс почувства ушите му да

пукат. Внезапно беше трудно за дишане. Той искаше да раздере шията на тениската си,

но не можеше да мърда ръцете си: Те бяха твърде стегнати зад него.

Себастиан беше наполовина скрит зад колоната, от която се изливаше червен и черен

дим. А след това димът се извиваше и огъваше – нагоре.

- Гледай! - извика той, лицето му почервеняло. Очите му бяха светнали, бялата му коса

шибаше по засилващия се вятър и Джейс се зачуди дали баща му е изглеждал така,

когато е бил млад: ужасен, но и все така впечатляващ. - Гледай и виж армията на

Валънтайн!

Гласът му беше удавен в звук тогава. Беше звук като прилив и отлив разбиващ се в

бряг, удрянето на огромна вълна, носеща масивни каменни останки със себе си,

чупенето на кости от цели градове, устрема на велика и зла армия. Огромна колона от

извиваща се, мятаща и пърхаща чернота се изля от разрязания сталагмит, издигайки се

като фуния нагоре през въздуха, изливайки се напред - и през - разкъсаната дупка в

пещерния покрив. Демони. Те нараснаха крещейки, виейки и зъбейки се, вряща маса от

нокти, щипки, зъби и горящи очи. Джейс сякаш се озова обратно, лежащ на палубата на

Валънтайновия кораб, когато небето, земята и небето, всичко се превърна в кошмар;

това беше по-лошо. Все едно земята се беше разкъсала и адът изтичаше през нея.

Демоните носеха воня като хиляди гниещи трупове. Ръцете на Джейс се заогъваха една

към друга, въртяха се, докато въжетата не се врязаха в китките му и закървиха. Кисел

вкус се появи в устата му и той се задави безпомощно в кръв и горчилка, докато

останалите демони се издигнаха и изчезнаха над главата му, като тъмна течност от

ужас, поглъщайки звездите.

Джейс си помисли, че може да е припаднал за минута или две. Определено имаше

момент от чернота, през която крясъците и виенето над него изчезна и той изглежда

застина в спокойствие, забит между земята и небето, чувствайки нещо като откъсване,

което беше някак...спокойно.

Свърши твърде скоро. Внезапно той беше блъснат обратно в тялото си, китките му

агонизираха, рамената опънати назад, вонята на демоните бе толкова тежка във

въздуха, че той извърна главата си настрани и повърна безпомощно на земята. Дочу

сухо кискане и погледна на нагоре, преглъщайки трудно киселината в гърлото си.

Себастиан клечеше над него, краката му разкрачени над тези на Джейс, очите му

блестяха.

- Всичко е наред, малки ми братко - каза той. - Няма ги.

Очите на Джейс сълзяха, гърлото му го стържеше сурово. Гласът му излезе като

грачене.

- Той каза полунощ. Валънтайн каза да отвориш портата в полунощ. Не може да е

полунощ вече.

- Винаги съм смятал, че е по-добре да молиш за прошка, от колкото за разрешение за

този вид ситуации. - Себастиан погледна нагоре към сега празното небе. - Ще им

отнеме пет минути да достигнат Равнината Броуселинд от тук, много по-малко време,

отколкото на баща ми ще му отнеме да достигне езерото. Искам да видя малко

нефилимска кръв разпръсната. Искам ги да се гърчат и да умрат на земята. Заслужават

срам, преди да получат забвение.

- Наистина ли мислиш, че нефилимите имат толкова малък шанс срещу демоните? Не е

като да не са подготвени...

Себастиан отхвърли думите му с лек удар на китката си.

- Мислех, че си ни слушал. Не разбра ли плана? Не знаеш ли какво ще направи баща

ми?

Джейс не каза нищо.

- Беше добре за теб - заяви Себастиан - да ме отведеш до Ходж, онази нощ. Ако той не

беше открил, че Огледалото, което търсехме, е в Лейк Лин, не съм сигурен, че тази нощ

щеше да е възможна. Защото някой, който носи първите две Реликви на Смъртните и

стои пред Огледалото на Смъртните, може да призове ангел Разиел от него, точно както

Джонатан Шадоухънтър направил преди хиляди години. И веднъж призовал Ангела, ти

можеш да поискаш едно нещо от него. Една задача. Една...услуга.

- Услуга? - Джейс почувства студ по цялото си тяло. - И Валънтайн ще поиска победата

над Ловците на сенки на Равнината Броуселинд?

Себастиан се изправи.

- Това би било прахосване - каза той. - Не. Той ще поиска всички Ловци на сенки, които

не са пили от Бокала на Смъртните - всички онези, които не са негови последователи -

да бъдат лишени от силите си. Те няма да бъдат вече нефилими. Като такива, носейки

Маркировките те ще... - Той се усмихна. - Те ще станат Бездушни, лесна плячка за

демоните, а онези долноземци, които не побягнат, ще бъдат бързо премахнати.

Ушите на Джейс звъняха с груб, тънък звук. Почувства се замаян.

- Дори Валънтайн, - рече той - дори Валънтайн никога не би направил това...

- Моля - каза Себастиан. - Наистина ли мислиш, че баща ми няма да извърши това,

което е планирал?

- Нашият баща - заяви Джейс.

Себастиан погледна надолу към него. Косата му беше бял ореол; изглеждаше от вида

лоши ангели, които може да са последвали Луцифер извън от Рая.

- Извини ме - каза той с известно забавление. - Молиш ли се?

- Не. Казах нашият баща. Имах предвид Валънтайн. Не твоя баща. Нашият.

За момент Себастиан остана, без да покаже никаква емоция; след това устата му се

извъртя в ъгъла и се ухили.

- Малко ангелско момче - каза той. - Ти си глупак, нали - точно, както моят баща

винаги е казвал.

- Защо продължаваш да ме наричаш така? - запита Джейс. - Защо дрънкаш за ангели...

- Господи - каза Себастиан - ти не знаеш нищо, а? Баща ми казвал ли ти е някога дума

на теб, която да не е била лъжа?

Джейс поклати глава. Той беше дърпал въжетата, обхващащи китките му, но всеки път,

когато ги помръднеше, те изглежда се стягаха повече. Можеше да почувства тупкането

на пулса си във всеки един от пръстите си.

- Откъде знаеш, че не те е лъгал?

- Защото аз съм негова кръв. Аз съм точно като него. Когато той си отиде, аз ще

управлявам Клейва.

- Не бих се хвалил, ако бях на твое място, че съм като него.

- Ето това също. - Гласът на Себастиан беше безстрастен. - Не се преструвам на нищо

друго освен на това, което съм. Не се държа сякаш съм ужасен, че баща ми прави това,

което трябва да се направи, за да спаси хората си, дори и ако те не искат - или, ако

питаш мен, заслужават - спасяване. Кой би предпочел да имаш за син - момче, което се

гордее, че си му баща, или такова, което се свива и бяга от теб в срам и страх?

- Не се страхувам от Валънтайн - каза Джейс.

- И не трябва - заяви Себастиан. - Трябва да се страхуваш от мен.

Имаше нещо в гласа му, което накара Джейс да зареже борбата срещу въжетата и да

погледне нагоре. Себастиан все още държеше проблясващия в черно меч. Беше тъмно,

красиво нещо, помисли си Джейс, дори и когато Себастиан сниши върха му, така че да

почиваше над ключицата на Джейс, като едва докосваше адамовата му ябълка. Джейс

се забори да държи гласа си стабилен.

- И сега какво? Ще ме убиеш, докато съм вързан? Нима мисълта да се биеш с мен те

плаши толкова много?

Нищо, нито проблясък от емоция не премина през бледото лице на Себастиан.

- Ти - каза той - не си заплаха за мен. Ти си напаст. Досада.

- Тогава защо не отвържеш ръцете ми?

Себастиан, напълно неподвижен, се беше втренчил в него. Изглеждаше като статуя,

помисли си Джейс, като статуя на някой отдавна мъртъв принц - някой, който е умрял

млад и ограбен. И това беше разликата между Себастиан и Валънтайн; макар че

споделяха същите мраморно студени погледи, Себастиан имаше вид на нещо

разрушено - нещо разядено отвътре.

- Не съм глупак - каза Себастиан - и ти не можеш да ме изкушиш. Оставих те жив само

достатъчно дълго, за да можеш да видиш демоните. Когато сега умреш и се върнеш при

ангелските ти прародители, можеш да им кажеш, че тук в този свят няма място вече за

тях. Те провалиха Клейва и Клейвът вече не се нуждае от тях. Има Валънтайн сега.

- Убиваш ме, защото искаш да предам съобщение на Бог за теб? - Джейс поклати глава,

върхът на острието на гърлото му. - Ти си по-луд, отколкото смятах.

Себастиан просто се усмихна и натисна острието леко по-надълбоко; когато Джейс

преглътна можеше да почувства върха му да се вдлъбва в трахеята му. - Ако имаш

някакви молитви, малки братко, кажи ги сега.

- Нямам никакви молитви - рече Джейс. - Макар че, имам съобщение. За нашия баща.

Ще му го предадеш ли?

- Разбира се - каза гладко Себастиан, но имаше нещо в начина, по който го изрече,

проблясък на двоумение преди да заговори, което потвърди за Джейс онова, което вече

подозираше.

- Лъжеш - каза той. - Няма да му предадеш съобщението, защото няма да му кажеш

какво си направил. Той никога не те е карал да ме убиваш, и няма да бъде щастлив,

когато разбере.

- Глупости. Ти си нищо за него.

- Мислиш си, че той никога няма да разбере, какво е станало с мен, ако ме убиеш тук,

сега. Можеш да му кажеш, че съм умрял в битката, или той просто ще предположи, че

така е станало. Но грешиш, ако си мислиш, че той няма да узнае. Валънтайн винаги

знае.

- Не знаеш какво говориш - каза Себастиан, но лицето му се беше напрегнало.

Джейс продължаваше да говори, използвайки преимуществото си.

- Макар че не можеш да скриеш какво правиш. Тук има свидетел.

- Свидетел? - Себастиан изглеждаше почти изненадан, което Джейс броеше за нещо

като победа. - За какво говориш?

- Гарванът - рече Джейс. - Той наблюдаваше от сенките. Ще каже на Валънтайн всичко.

- Хюджин? - Погледът на Себастиан изплющя нагоре и макар, че гарванът не можеше

да се види, лицето на Себастиан, когато погледна отново надолу към Джейс беше пълно

със съмнение.

- Ако Валънтайн узнае, че си ме убил, докато съм бил вързан и безпомощен ще се

отврати от теб - каза Джейс и чу гласа си да пада до интонацията на баща си, до начина,

по-който Валънтайн говореше, когато искаше нещо: меко и убедително. - Ще те нарече

страхливец. Никога няма да ти прости.

Себастиан не каза нищо. Зяпаше надолу към Джейс, устните му потръпващи и омраза

вреше в очите му като отрова.

- Развържи ме - каза меко Джейс. - Развържи ме и се бий с мен. Това е единственият

начин.

Устната на Себастиан потръпна отново, грубо, и този път Джейс си помисли, че е

отишъл твърде далеч. Себастиан издърпа меча си назад и го вдигна, и лунната светлина

се пръсна от него в хиляди сребърни късове, сребърни като звездите, сребърни като

цвета на косата му. Той оголи зъбите си - и свистящия дъх на меча разряза нощния

въздух с писък, когато той го стовари долу в извита парабола.

Клари седна на стъпалата на подиума в Залата на Съглашението, държейки стилето в

ръцете си. Никога не се беше чувствала толкова сама. Залата беше напълно, тотално

празна. Клари беше търсила навсякъде Изабел след като бойците бяха преминали през

портала, но не успя да я намери. Алайн й беше казала, че Изабел вероятно се е върнала

обратно в къщата на Пенхалоу, където Алайн и още няколко тийнейджъри трябваше да

гледат поне дузина деца на години под лимита за бойци. Тя се бе опитала да вземе

Клари със себе си, но Клари бе отказала. Ако не можеше да намери Изабел, по-добре да

бъде сама, отколкото близко до непознати. Или така си мислеше. Но да стои тук...

реши, че тишината и празнотата са още по потискащи. Но все пак, не помръдна.

Опитваше се толкова старателно, колкото можеше, да не мисли за Джейс, да не мисли

за Саймън, да не мисли за майка си или Люк или Алек - и единственият начин да не

мисли, беше открила тя, беше да остане неподвижна и да зяпа един квадрат мрамор от

тези на пода, броейки пукнатините му, отново и отново.

Бяха шест. Една, две, три. Четири, пет, шест. Тя свърши броенето и започна отново

отначало. Една...

Небето над главата й избухна.

Или поне така звучеше. Клари метна главата си назад и се зазяпа нагоре през чистия

покрив на Залата. Небето беше тъмно преди момент; сега то беше въртяща се маса от

пламъци и чернота, простреляна с гадна оранжева светлина. Неща се движеха срещу

тази светлина - огромни неща, които не искаше да вижда, неща, които я направиха

благодарна за тъмнината, замъгляваща гледката й. Случайно мярване беше достатъчно

лошо.

Прозрачната небесна светлина над нея се развълнува и наклони, когато демонска тълпа

премина, сякаш бе обвита от страхотна жега. И за последно имаше звук като от изстрел

на пистолет, и огромна пукнатина се появи в стъклото, разпространяваща се

паяжиновидно в безброй цепнатини. Клари се наведе, покривайки главата си с ръце,

когато стъклото заваля надолу около нея като сълзи.

Те бяха почти до бойното поле, когато звукът дойде, разкъсвайки нощта наполовина. В

един момент дърветата бяха толкова тихи, колкото и мрачни. В следващия небето бе

осветено от адска оранжева светлина. Саймън се залюля и почти падна; хвана се за

ствола на дърво, за да се стабилизира, и погледна нагоре, едва способен да повярва на

това, което вижда. Всички вампири около него се бяха втренчили в небето, белите им

лица като нощно разцъфващи цветя, вдигайки се за да хванат лунната светлина, докато

кошмар след кошмар се изсипваше от небето.

- Продължаваш да ми припадаш в ръцете. - каза Себастиан. - Това е наистина скучно.

Джейс отвори очите си. Болка прониза главата му. Той вдигна ръката си, за да докосне

страната на лицето си - и осъзна, че ръцете му не бяха вече завързани зад него. Следа от

въже обхващаше китката му. Ръката му се отдръпна от лицето му черна - кръв, тъмна

на лунната светлина.

Зазяпа се наоколо. Те не бяха вече в голямата пещера: Той лежеше на мека пръст и

трева на дъното на долината, не много далеч от каменната къща. Можеше да чуе звука

от водата в рекичката, която бе очевидно наблизо. Оплетени клони на дървета над

главата му блокираха част от лунната светлина, но все още беше сравнително светло.

- Ставай - каза Себастиан. - Имаш пет секунди, преди да те убия там, където си.

Джейс се изправи толкова бавно, колкото си мислеше, че можеше да се справи. Все още

се чувстваше замаян. Борейки се за равновесие той заби петите на ботушите си в меката

пръст, опитвайки се да си придаде малко стабилност.

- Защо ме доведе тук отвън?

- Две причини - рече Себастиан. - Първо, наслаждавах се да те ритам навън. Второ, би

било лошо за двама ни да оставим кръв на пода на тази пещера. Повярвай ми. А аз

възнамерявам да разпръсквам в изобилие твоята кръв.

Джейс опипа колана си и сърцето му потъна. Или е изпуснал повечето от оръжията си,

докато Себастиан го е дърпал през тунелите, или по вероятно, Себастиан ги е хвърлил.

Всичко, което имаше останало, бе една кама. Беше с късо острие - твърде късо, не като

меча.

- Това не е много голямо оръжие. - Ухили се Себастиан, бял в лунната заслепяваща

тъмнина.

- Не мога да се бия с това - каза Джейс, опитвайки се да звучи колкото разтреперан и

нервен можеше.

- Какъв срам. - Себастиан се приближи към Джейс, хилейки се. Държеше меча си

хлабаво, театрално безучастен, върховете на пръстите му биещи лек ритъм по

дръжката. Ако някога щеше да има пролука за него, помисли си Джейс, то може би бе

това. Той залюля ръката си назад и удари Себастиан, колкото силно можеше в лицето.

Кости пукнаха изпод кокалчетата му. Ударът просна Себастиан. Той се заплъзга назад

по пръстта, мечът летящ от хватката му. Джейс го хвана, докато се изстрелваше напред,

и секунда по-късно стоеше над Себастиан, с острие в ръка.

Носът на Себастиан кървеше, кръвта бе алена ивица по лицето му. Той посегна нагоре

и отдръпна яката си настрани, оголвайки бледото си гърло.

- Ами, давай - каза той. - Убий ме вече.

Джейс се подвоуми. Не искаше да се двоуми, но ето го: дразнещото отвращение да

убиеш някого, лежащ безпомощен на земята пред него. Джейс си спомни подигравките

на Валънтайн, обратно в Ренуик, предизвикващ сина си да го убие, и Джейс не можеше

да го направи. Но Себастиан беше убиец. Той уби Макс и Ходж.

Той вдигна меча.

И Себастиан избухна от земята, по-бързо, отколкото можеше окото да го проследи. Той

изглежда полетя във въздуха, представяйки елегантно задно салто и се приземи

грациозно на тревата едва на крачка разстояние. Като го направи, изрита, удряйки

ръката на Джейс. Атаката изтръгна меча от хватката на Джейс. Себастиан го хвана във

въздуха, смеейки се и замахна с острието, насочвайки го към сърцето на Джейс. Джейс

се наведе назад и острието раздели въздуха точно пред него, разрязвайки тениската му

отпред. Имаше смъдяща болка и Джейс почувства кръв да избликва от дълбокия разрез

през гърдите му.

Себастиан се изкиска, напредвайки към Джейс, който отстъпи назад, издърпвайки

нескопосано недостатъчната кама от колана си, докато тръгваше. Огледа се наоколо,

отчаяно надявайки се, че има нещо друго, което можеше да използва за оръжие - дълга

пръчка, нещо. Нямаше нищо наоколо освен тревата, реката, течаща наблизо, и

дърветата над тях, разпростиращи клоните си над главите им като зелена мрежа.

Внезапно той си спомни за Конфигурацията на Малачи, в което Инквизиторката го

беше хванала. Себастиан не беше единственият, който можеше да скача.

Себастиан размаха меча пред него отново, но Джейс вече бе скочил - право нагоре във

въздуха. Клонът на най-ниското дърво беше на около двадесет крачки височина; хвана

го, залюлявайки се нагоре и над него. Клякайки на клона той видя Себастиан на земята,

как се завърта наоколо и поглежда нагоре. Джейс захвърли камата й чу Себастиан да

вика. Задъхан, той се изправи...

И Себастиан внезапно беше на клона до него. Бледото му лице беше почервеняло

гневно, от ръката, с която държеше меча, бликаше кръв. Доказателство, че явно е

изпуснал меча на земята, макар че това едва ли ги правеше равни, помисли си Джейс,

откакто камата му я нямаше също. Той видя с някакво задоволство, че за пръв път

Себастиан изглежда ядосан - ядосан и изненадан, сякаш домашният любимец, за който

си мислеше, че е кротък, го е ухапал.

- Това беше забавно - каза Себастиан. - Но сега вече свърши.

Той се метна към Джейс, хващайки го за кръста и бутайки го от клона. Те падаха

двадесет крачки през въздуха сграбчени заедно, бесни един на друг - и удариха твърдо

земята, достатъчно твърдо за Джейс да види звезди.

Той хвана Себастиан за ранената ръка и натисна пръстите му навътре; Себастиан

изкрещя и нанесе удар с обърната длан през лицето на Джейс. Устата на Джейс се

напълни със солена кръв; той изкряка в нея, когато те се завъртяха върху пръстта

заедно, удряйки си юмруци един на друг. Той почувства внезапен шок от леден студ;

бяха се завъртели надолу по лекия склон към реката и лежаха наполовина във и

наполовина извън водата. Себастиан изпъшка, и Джейс видя възможността да сграбчи

гърлото на другото момче и да затвори ръцете си около него, стискайки. Себастиан се

задави, хващайки дясната му китка в ръката си, и дърпайки я рязко назад, достатъчно

силно, за да счупи костите. Джейс се чу да крещи, сякаш отдалече, и Себастиан

използвайки шанса си, извъртайки счупената китка безжалостно, докато Джейс го

пусна и падна назад в студената, водна кал, ръката му виеше в агония.

Наполовина клечейки на гърдите на Джейс, с едно коляно, забито грубо в ребрата му,

Себастиан се ухили надолу към него. Очите му блестяха - бяло и черно - в маска от

мръсотия и кръв. Нещо блесна в дясната му ръка. Камата на Джейс. Трябва да я е

вдигнал от земята. Върхът й почиваше точно над сърцето на Джейс.

- И се намерихме точно така, както бяхме преди пет минути - каза Себастиан. - Имаше

шанс, Уейлънд. Някакви последни думи?

Джейс се втренчи нагоре към него, от устата му течеше кръв, очите му смъдяха с пот, и

почувства само усещане за тотално и празно изтощение. Така ли наистина той щеше да

умре?

- Уейлънд? - каза той. - Знаеш, че това не е името ми.

- Имаш толкова право да претендираш за него, колкото и за името Моргенстърн - рече

Себастиан. Наведе се напред, опирайки теглото си на камата. Върхът й прониза кожата

на Джейс, изпращайки гореща остра болка през тялото му. Лицето на Себастиан беше

на няколко инча, гласът му бе съскащ шепот.

- Наистина ли си мислеше, че си син на Валънтайн? Наистина ли си мислиш, че

хленчещо, трогателно нещо като теб си заслужава да бъде Моргенстърн, да бъде мой

брат? - Той метна бялата си коса назад: тя беше увиснала пот и вода от рекичката. - Ти

си сменено дете - рече той. - Баща ми разпори труп, за да те вземе и да те направи един

от експериментите си. Опита се да те отгледа като свой син, но ти беше твърде слаб, за

да бъдеш добър за него. Не можеше да си войн. Ти беше нищо. Безполезен. За това те

пробута на Лайтуудови и се надяваше, че може да си му в някаква полза по-късно, като

примамка. Или като стръв. Никога не те е обичал.

Джейс премигна горящите си очи.

- Тогава ти...

- Аз съм синът на Валънтайн. Джонатан Кристофър Моргенстърн. Никога не си имал

някакво право върху това име. Ти си призрак. Фалшив претендент. - Очите му бяха

черни и проблясващи, като черупките на мъртви насекоми, и внезапно Джейс чу гласа

на майка си, сякаш е в сън - но не беше майка му – да казва: Джонатан не е бебе вече.

Той не е дори и човек; той е чудовище.

- Ти си този - задави се Джейс. - Този с демонска кръв. Не съм аз.

- Точно така. - Камата се плъзна още един милиметър в плътта на Джейс. Себастиан все

още се хилеше, но това беше просто отваряне на устата, като на череп. - Ти си момчето-

ангел. Трябваше да чуя всичко за теб. Ти, с твоето красиво ангелско лице и красиви

маниери. Не можеше дори да гледаш птица да умира, без да се разплачеш. Нищо чудно,

че Валънтайн се срамуваше от теб.

- Не. - Джейс забрави за кръвта в устата си, забрави болката. - Ти си този, от който се

срамува. Мислиш ли, че той не е искал да те вземе на езерото със себе си, защото си му

нужен да останеш тук, за да отвориш портата в полунощ? Сякаш той не знае, че няма да

си способен да изчакаш. Не те е взел със себе си, защото го е срам да се изправи пред

Ангела и да покаже какво е сътворил. Да му покаже нещото, което е направил. Да му

покаже теб. - Джейс погледна нагоре към Себастиан - той можеше да почувства

ужасно, тържествуващо съжаление да пламти в собствените си очи. - Той знае, че няма

нищо човешко в теб. Може би те обича, но те мрази също...

- Млъквай! - Себастиан натисна камата, извъртайки дръжката. Джейс се изви назад с

вик и агония избухна като светлина иззад очите му. Ще умра, помисли си той. Умирам.

Това е. Той се зачуди дали сърцето му вече е пронизано. Не можеше да помръдне, не

можеше да диша. Сега знаеше какво трябва да е за пеперудите забити за дъска. Опита

се да проговори, опита се да каже име, но нищо не излезе от устата му освен още кръв.

И пак, Себастиан изглежда четеше в очите му.

- Клари. Почти забравих. Влюбен си в нея, нали? Срамът от гнусните ти

кръвосмесителни импулси трябва почти да те е убил. Твърде жалко, че не знаеше, че тя

не ти е наистина сестра. Можеше да прекараш остатъка от живота си с нея, само ако не

беше толкова глупав. - Той се наведе надолу, натискайки ножа навътре по-силно, ръбът

му боричкайки се с кост. Заговори в ухото на Джейс, с глас толкова мек, колкото

шепот. - Тя те обичаше също - каза той. - Мисли за това, докато умираш.

Тъмнина се разля от краищата на зрението на Джейс, като боя разливаща се по снимка,

размазвайки картината. Внезапно нямаше никаква болка. Той не почувства нищо, нито

дори и теглото на Себастиан върху него, сякаш летеше. Лицето на Себастиан изплува

над него, бяло срещу тъмнината, камата нарасна в ръката му. Нещо ярко и златно

проблесна на китката на Себастиан, сякаш носеше гривна. Но това не беше гривна,

защото се движеше. Себастиан погледна към ръката си изненадан, когато камата

изпадна от разхлабената му хватка и удари калта с недоловим звук. Тогава ръката сама

се раздели от китката му, тупна на земята до него.

Джейс се втренчи зачудено, дали сериозно ранената ръка на Себастиан не беше

отскочила и останала да почива до чифт високи черни ботуши. Ботушите бяха закачени

за чифт деликатни крака, издигайки се до слаб торс и познато лице, покрито с водопад

от черна коса. Джейс вдигна очите си и видя Изабел, камшикът й пропит с кръв, очите

й заключени на Себастиан, който зяпаше кървавият крайник на китката си с изумено

смайване.

Изабел се усмихна мръсно.

- Това е за Макс, ти, копеле!

- Кучка! - изсъска - и скочи на краката си, когато камшикът на Изабел дойде, шибвайки

го отново с невероятна скорост. Той се наведе настрани и го нямаше. Имаше шумолене

- явно е изчезнал в дърветата, помисли си Джейс, макар че болеше твърде много за да

обърне главата си и да погледне.

- Джейс! - Изабел клекна над него, стилето й блестеше в лявата й ръка. Очите й бяха

ярки със сълзи; той трябва наистина да изглежда доста зле, осъзна Джейс, за да го гледа

Изабел така.

- Изабел - опита се той да каже. Искаше да й каже да тръгва, да бяга, че без значение

колко поразителна, смела и талантлива е тя - а тя беше всички тези неща - тя нямаше

шанс срещу Себастиан. И нямаше начин Себастиан да остави такова малко нещо, като

отрязването на ръката му, да го спре. Но всичко това излезе от устата на Джейс като

някакъв клокочещ звук.

- Не говори. - Той почувства върха на стилето да гори срещу кожата на гърдите му. -

Ще си добре. - Усмихна се Изабел надолу към него треперещо. - Сигурно се чудиш,

какво по дяволите правя тук - каза тя. - Не знам колко знаеш ти - не знам, какво ти е

казал Себастиан - но ти не си син на Валънтайн. - Иратцето беше близко до

привършване; Джейс вече можеше да почувства болката да изчезва. Той кимна леко,

опитвайки се да й каже: Знам. - Както и да е, нямаше да тръгна да те търся, след като

избяга, защото в бележката си каза да не го правя, и разбрах това. Но просто нямаше

начин да те оставя да умреш, като си мислиш, че имаш демонска кръв или без да ти

кажа, че няма нищо грешно в теб, макар че, честно, как може въобще поначало да си

помислиш нещо толкова глупаво... - Ръката на Изабел се дръпна рязко и замръзна,

неискайки да развали руната. - И трябваше да знаеш, че Клари не ти е сестра - каза тя

по-нежно. - Защото - защото ти току що го направи. За това извиках Магнус да ми

помогне да те проследи. Използвах онова малко дървено войниче, което даде на Макс.

Нормално, не мислех, че Магнус щеше да го направи, но нека само кажем, че беше в

извънредно добро настроение, а и може да съм казала, че Алек иска да го направи -

макар че, това не беше точно истина, но ще мине време, докато разбере това. И веднъж

като разбрах къде си, ами, той вече поставяше Портал и аз съм много добра в

промъкването...

Изабел изпищя. Джейс се опита да посегне за нея, но тя беше извън хватката му,

вдигната и метната настрани. Камшикът й падна от ръката й. Тя се изправи на краката

си, но Себастиан беше вече пред нея. Очите му искряха с гняв и имаше кървава дреха,

вързана около остатъка от китката му. Изабел се изстреля за камшика си, но Себастиан

се движеше по-бързо. Той се завъртя и изрита към нея, силно. Обутият му с ботуш крак

се вряза в гръдния й кош. Джейс почти си помисли, че може да чуе ребрата на Изабел

да пукат, когато тя падна настрани, приземявайки се странно на страната си. Той чу

проплакването й - Изабел, която никога не бе плакала от болка - когато Себастиан я

ритна отново и след това хвана камшика й, размахвайки го в ръката си.

Джейс се превъртя настрани. Почти завършеното иратце помагаше, но болката в

гърдите му все още беше лоша, и той знаеше, по някакъв далечен начин фактът, че той

кашляше кръв, може би означава, че е засегнат дроб. Не знаеше, колко време му даваше

това. Минути вероятно. Задращи за камата, където Себастиан я беше изпуснал, до

ужасните останки от ръката му. Джейс се заклатушка на крака. Миризмата на кръв

беше навсякъде. Помисли си за видението на Магнус, светът залят от кръв, и хлъзгавата

му ръка се стегна върху дръжката на камата.

Той направи стъпка напред. И още една. Всяка стъпка чувстваше, като че ли тътри

краката си през цимент. Изабел пищеше проклятия към Себастиан, който се смееше,

докато размахваше камшика по тялото й. Писъците подкарваха Джейс напред като

риба, хваната на кукичка, но те ставаха по-глухи, докато той се движеше. Светът се

въртеше около него като въртележка на карнавал.

Още една стъпка, каза си Джейс. Още една. Себастиан беше с гръб към него; беше

съсредоточен върху Изабел. Той вероятно си мислеше, че Джейс е вече мъртъв. И той

почти беше. Една стъпка, каза си той, но не успя да го направи, не можеше да се мърда,

не можеше да се накара да изтегли крака си още една стъпка напред. Чернота се

хвърляше навътре от краищата на зрението му - по-дълбока тъмнина, от тъмнината на

спането. Чернота, която би изтрила всичко, което някога е виждал и би му донесла

пълна почивка. Спокойствие. Внезапно той си помисли за Клари - Клари както за

последно я бе видял, заспала, с косата й разпръсната по възглавницата и брадичката й

на ръката й. Той си бе помислил тогава, че никога не бе виждал нещо по-спокойно в

живота си, но разбира се, тя беше само заспала, както всеки друг би заспал. Не беше

нейното спокойствие, което го изненада, а неговото собствено. Спокойствието, което

чувстваше, когато е с нея, не беше като нищо друго, което бе познавал преди.

Болка се блъсна в гръбнака му и той осъзна някак с изненада без никакво желание, че

краката му бяха преместили напред тази решаваща стъпка. Себастиан прибра ръката си,

камшикът блестеше в дланта му; Изабел лежеше на тревата, свила глава без вече да

вика - без вече да се мърда изобщо.

- Ти, малка Лайтуудова кучко - казваше Себастиан. - Трябваше да те цапна в лицето с

онзи чук, когато имах шанс...

И Джейс вдигна ръката си с камата в нея, и потопи острието в гърба на Себастиан.

Себастиан залитна напред, камшикът падна от ръката му. Обърна се бавно и погледна

към Джейс, и Джейс си помисли, с отдалечен ужас, че може би Себастиан наистина не

беше човек, че все пак беше невъзможно да бъде убит. Лицето на Себастиан беше

празно, враждебността я нямаше в него, както и тъмния огън в очите му. Макар че не

изглеждаше вече като Валънтайн. Той изглеждаше - изплашен.

Отвори устата си, сякаш искаше да каже нещо на Джейс, но колената му вече се

огъваха. Разби се на земята, силата от падането му го накара да се плъзне надолу по

наклона и към реката. Той остана да почива на гърба си, очите му втренчени слепи

нагоре към небето; водата шуртеше около него, отнасяйки тъмните ивици от кръвта му

надолу по течението на потока.

Той ме научи, че има място в гърба на мъжа, където, ако впиеш острие, можеш да

прободеш сърцето му и да разделиш гръбнака му, и то едновременно, бе казал

Себастиан. Предполагам сме получили един и същ подарък за тази годишнина, големи

братко, помисли си Джейс. Нали?

- Джейс! - Беше Изабел, лицето й бе кърваво, борейки се да застане в седнала позиция. -

Джейс!

Той се опита да се обърне към нея, опита се да каже нещо, но думите му ги нямаше.

Той се плъзна на колене. Тежест се притискаше върху рамената му и земята го викаше:

долу, долу, долу. Той едва беше наясно, че Изабел плачеше името му, докато тъмнината

го отнасяше надалеч.

Саймън беше ветеран от безбройни битки. Това е, ако безбройните битки включват

играенето на Подземия и Дракони. Неговият приятел Ерик беше военен исторически

полковник и той обикновено организираше частта с битките от играта, които

включваха дузини от малки фигурки, движещи се в прави линии по плоския озеленен

пейзаж, нарисуван на парче хартия.

Това беше начинът, по който винаги си бе мислил за битките - или по начина, по който

са във филмите, с две групи хора, напредващи един към друг през плоското

пространство земя. Прави линии и дисциплинирано напредване.

Това нямаше нищо общо.

Беше хаос, меле от крясъци и движения, и мястото не беше равно, а маса от кал и кръв,

разбъркана в дебела нестабилна паста. Саймън си бе представял, че Децата на Нощта

ще встъпят в бойното поле и ще бъдат посрещнати от някой командващ; беше си

представял, че ще види битката отначало от разстояние, и ще може да наблюдава как

двете страни се удрят една в друга. Но нямаше посрещане, и нямаше никакви страни.

Битката се издигна от тъмнината, сякаш се бе отклонил случайно от безлюдна улица и

бе попаднал на бунт по средата на Таймс Скуеър - внезапно имаше тълпи, бушуващи

около него, ръце, които го хващаха и бутаха извън пътя си, а вампирите се бяха

разпилели, гмуркайки се в битката, без дори да поглеждат назад към него.

И там бяха демоните - демони навсякъде, и той никога не си бе представял типа звуци,

които те издаваха, виковете, грухтенето, реването и най-лошото, звука от разкъсване,

нарязване и гладно задоволство. Саймън пожела да можеше да си изключва вампирския

слух, но не можеше и звуците бяха като ножове, пронизващи тъпанчетата му.

Той се препъна в тяло, лежащо наполовина във и наполовина извън калта, обърна се да

види дали е нужда помощ и видя, че Ловецът на сенки от рамената нагоре липсваше.

Бяла кост проблясваше срещу тъмната земя и въпреки вампирската натура на Саймън,

на него му се повдигна. Трябва да съм единственият вампир на света, на който му

прилошава от гледката на кръв, помисли си той, и тогава нещо го блъсна силно

отстрани и той залитна, хлъзгайки се надолу по склона от кал на рова.

Саймън не беше единственото тяло там долу. Той се превъртя на гръб точно когато

един демон се нахвърли върху него. Изглеждаше като картината на Смъртта от

средновековна гравюра върху дърво - анимиран скелет, с кървава секира стисната в

кокалеста ръка. Той се метна настрани, когато острието тупна долу, на инчове от

лицето му. Скелетът издаде разочаровано съскане и вдигна секирата отново...

И беше ударен отстрани от тояга чепато дърво. Скелетът избухна на части като пиняда,

пълна с кости. Те затракаха и с разпиляха на парчета със звук като потракващи

кастанети преди да изчезнат в тъмнината.

Ловец стоеше над Саймън. Не беше някой, който бе виждал преди. Висок мъж, брадат и

нацапан с кръв, който прокара мръсна ръка през челото си, докато гледаше надолу към

Саймън. Дланта му остави тъмна ивица след себе си.

- Добре ли си?

Зашеметен, Саймън кимна и започна да се изправя на краката си.

- Благодаря.

Непознатият се наведе надолу, предлагайки ръка за помощ на Саймън. Саймън прие - и

започна да лети нагоре извън ямата. Приземи се на краката си на ръба, стъпалата му

потъващи във влажната кал. Непознатият смутено се захили.

- Извинявай. Сила на долноземец - партньорът ми е върколак. Не съм свикнал. - Той се

взря в лицето на Саймън. - Ти си вампир, нали?

- От къде разбра?

Мъжът се ухили. Беше уморен вид усмивка, но нямаше нищо неприятелско в нея.

- Зъбите ти. Излизат, когато се биеш. Знам, защото... - Той прекъсна. Саймън можеше

да допълни останалото вместо него: Знам, защото съм убивал немалък дял вампири. -

Както и да е. Благодаря, за дето се биеш с нас.

- Аз... - Саймън беше на път да каже, че не се е точно бил все още. Или допринесъл

нещо, наистина. Той се обърна да го каже и изкара точно една дума от устата си преди

нещо, невъзможно огромно, ноктесто и с парцаливи крила да се понесе надолу от

небето и да забие ноктите си в гърба на Ловеца на сенки.

Мъжът дори не проплака. Главата му се килна назад, сякаш поглеждаше нагоре в

изненада, чудейки се какво го държеше - и след това го нямаше, издърпан нагоре към

празното черно небе във въртене от нокти и крила. Тоягата му тупна на земята в

краката на Саймън.

Саймън не помръдна. Цялото това нещо, от момента, в който падна в калта, бе отнело

по малко от минута. Той беше вцепенен, зяпайки около себе си в остриетата, въртящи

се през тъмнината, към разсичащите нокти на демоните, към точките светлина, които

пробягваха тук и там през тъмнината като светулки, изстрелващи се през шумата - и

след това осъзна какви бяха те.

Блещукащата светлина на серафимовите остриета.

Не можеше да види Лайтуудови, или Пенхалоу, или Люк, или някой друг, който

можеше да разпознае. Той не беше Ловец на сенки. И все пак този мъж му беше

благодарил, благодарил за битката. Каквото бе казал на Клари беше истина - тази битка

бе и негова, и той трябваше да е тук. Не човекът Саймън, който беше вежлив и смотан

и мразеше гледката на кръв, а вампирът Саймън - съществото, което той едва

познаваше.

Истинските вампири знаят, че са мъртви, бе казал Рафаел. Но Саймън не се чувстваше

мъртъв. Никога не се бе чувствал по-жив. Обърна се, когато друг демон се появи пред

него: това бе гущерово нещо, люспесто, със зъби на гризач. То се понесе надолу към

Саймън с черните си нокти, изопнати.

Саймън се наведе. Той удари масивната страна на нещото и прилепна, ноктите му

забиващи се навътре, люспите се предаваха под хватката му. Маркировката на челото

му тупкаше, докато потапяше зъбите си във врата на демона.

Вкусът беше ужасен.

Когато стъклото спря да пада, имаше дупка в тавана, няколко крачки голяма, сякаш

метеор се бе разбил през нея. Студен въздух духаше през зеещата дупка. Треперейки,

Клари се изправи на краката си, изтърсвайки праха от стъкло от дрехите си.

Вещерската светлина, която осветяваше Залата преди беше угаснала: Светеше отвътре

сега, покрита с дебел слой сенки и прах. Бледото осветление на изчезващия Портал на

площада беше едва видимо, блещукайки през отворените предни врати.

Може би не беше вече безопасно да се стои тук, помисли си Клари. Тя трябваше да

отиде при Пенхалоу и да се присъдени към Алайн. Беше на половина от пътя си през

Залата, когато стъпки прозвучаха на мраморния под. С тупкащо сърце, тя се обърна и

видя Малачи, дълга, подобна на паяк сянка в половинчатото осветление, да крачи към

подиума. Но какво правеше все още той тук? Не трябваше ли да е с останалите Ловци

на бойното поле?

Докато се приближаваше към подиума тя забеляза нещо, което я накара да сложи ръка

на устата си, задушавайки проплакване от изненада. Имаше прегърбена тъмна форма

кацнала на рамото на Малачи. Птица. Гарван, ако трябва да сме точни.

Хюго.

Клари се забута наведена зад един стълб, докато Малачи изкачваше стълбите. Имаше

нещо несъмнено потайно в начина, по който поглеждаше от страна на страна. Очевидно

доволен, че е безопасно, той издърпа нещо малко и блестящо от джоба си и го плъзна

на пръста си. Пръстен? Той посегна да го завърти и Клари си спомни Ходж в

библиотеката в Института, взимащ пръстена от ръката на Джейс...

Въздухът пред Малачи затрепера леко, сякаш от горещина. Глас проговори от него,

познат глас, студен и изтънчен, сега докоснат с най-бледото раздразнение.

- Какво има, Малачи? Не съм в настроение за малки разговори точно сега.

- Господарю Валънтайн - каза Малачи. Обикновената му враждебност беше заместена с

мазно раболепие. - Хюджин ме навести преди момент, носейки новини. Допуснах, че

вече сте достигнали Огледалото, и за това ме е потърсил вместо вас. Мислех, че искаше

да знаете.

Тонът на Валънтайн беше остър.

- Много добре. Какви новини?

- Вашият син е, господарю. Другият ви син. Хюджин го е проследил до долината на

пещерата. Той може дори да ви е проследил през тунелите към езерото.

Клари улови стълба с побеляващи пръсти. Те говореха за Джейс.

Валънтайн изсумтя.

- Срещнал ли е брат си там?

- Хюджин каза, че ги е оставил двамата, биещи се.

Клари почувства стомаха си да се преобръща. Джейс, биещ се срещу Себастиан? Тя си

спомни за начина, по-който Себастиан бе вдигнал Джейс в Гарда и го бе метнал, сякаш

не тежеше нищо. Полъх от паника нахлу през нея, толкова силна, че за момент ушите й

забучаха. През времето, когато стаята плуваше обратно във фокус, тя бе пропуснала

каквото и да бе казал Валънтайн на Малачи в отговор.

- Безпокоят ме онези, които са достатъчно големи, за да бъдат Маркирани, но не

достатъчно стари за да се бият - казваше сега Малачи. - Те не гласуваха за решенията

на Съвета. Изглежда нечестно да ги наказвате по същият начин, както биещите се

трябва да бъдат наказани.

- Обмислих това - гласът на Валънтайн беше басово буботене. - Защото тийнейджърите

са по-леко Маркирани, ще им отнеме по-дълго да станат Бездушни. Поне няколко дни.

Вярвам, че може да бъде добре предотвратено.

- Докато тези, пили от Бокала на Смъртните, ще останат напълно незасегнати?

- Зает съм, Малачи - каза Валънтайн. - Казах ти, че ще си в безопасност. Доверявам

своя собствен живот на този процес. Имай малко вяра.

Малачи наклони главата си.

- Имам голяма вяра, господарю. Държах я много години, в тишина, служейки ви

винаги.

- И ще бъдеш възнаграден - заяви Валънтайн.

Малачи погледна нагоре.

- Господарю...

Но въздухът спря да трепти. Валънтайн го нямаше. Малачи се намръщи, след това

замарширува надолу по стълбите на подиума и към предните врати. Клари се сви назад

до стълба, надявайки се отчаяно, че той няма да я види. Сърцето й думкаше. За какво

беше всичко това? Какво беше всичко това за Бездушните? Отговорът проблясваше

назад в съзнанието й, но изглеждаше твърде ужасно за размишляване.

Нещо излетя към лицето й, тогава, въртящо се и тъмно. Тя едва имаше време да хвърли

ръцете си и да си покрие очите, когато нещо разсече по гърба на дланите й. Дочу

гневно грачене и крила удрящи срещу вдигнатите й китки.

- Хюджин! Достатъчно! - Беше острият глас на Малачи. - Хюджин! - Имаше друго

изграчване и тупкане, след това тишина. Клари сниши ръцете си и видя гарванът да

лежи неподвижен в краката на Консула - зашеметен или мъртъв, тя не можеше да каже.

С озъбване Малачи ритна дивашки гарвана извън пътя си и закрачи намръщено към

Клари. Той я хвана за кървящите китки и я изтегли на крака.

- Глупаво момиче - каза той. - Колко време си стояла тук да слушаш?

- Достатъчно дълго, за да знам, че си един от Кръга - изплю тя, извивайки китките си в

неговата хватка, но той държеше стегнато. - Ти си на страната на Валънтайн.

- Има само една страна. - Гласът му излезе като съскане. - Клейвът е глупав, заблуден,

насърчаващ наполовина хора и наполовина чудовища. Всичко, което искам е да го

направя свят, да го върна към предишната му слава. Цел, която – би си помислил човек

- всеки Ловец би одобрил, но не - те слушат глупаците и обичащите демони като теб и

Лушън Греймарк. И сега ти изпрати цвета на нефилимите да умре в тази абсурдна

битка - празен жест, който не постига нищо. Валънтайн вече е започнал ритуала; скоро

Ангелът ще се издигне и нефилимите ще станат Бездушни. От всички тези има няколко

под закрилата на Валънтайн...

- Това е убийство! Той убива Ловци на сенки!

- Не е убийство - каза Консулът. Гласът му звънеше с фанатична страст. - Пречистване.

Валънтайн ще направи нов свят от Ловци на сенки, свят, очистен от слабост и

корупция.

- Слабостта и корупцията не са в света - изплю Клари. - Те са във хората. И винаги ще

бъдат. Света просто се нуждае от добри хора да го балансират. А ти планираш да ги

убиеш всичките!

Той гледаше към нея за момент с искрена изненада, сякаш удивен от силата на тона й.

- Хубави думи от момиче, което може да предаде собствения си баща. - Малачи я

дръпна рязко към него, извивайки брутално кървящата й китка. - Може би трябва да

видим дали Валънтайн ще има нещо против, ако те науча...

Но Клари никога не разбра на какво искаше да я научи. Тъмна форма се изстреля

между тях –с разперени крила и изкарани нокти.

Гарванът хвана Малачи с върхове от нокти, загребвайки кървава вдлъбнатина насред

лицето му. С вик Консула пусна Клари и хвърли ръцете си нагоре, но Хюго кръжеше

обратно и го разсичаше яростно с човка и нокти. Малачи се сви назад, ръце мятащи се,

докато не удари грубо ръба на скамейката. Тя се преобърна с трясък; разбалансиран,

той се просна след нея със задушено проплакване - бързо прекъснато.

Клари пребяга до където Малачи лежеше смачкан на мраморния под, кръг от кръв вече

се изливаше около него. Той се беше приземил на купчинка стъкло от счупения таван, и

едно от назъбените парчета бе пронизало гърлото му. Хюго все още се рееше във

въздуха, кръжейки над тялото на Малачи. Той издаде победоносно гракане, докато

Клари го наблюдаваше - очевидно не беше оценил ритниците и бутанията на Консула.

Малачи трябваше да знае много по-добре, отколкото да напада едно от съществата на

Валънтайн, помисли си кисело Клари. Птицата не прощаваше повече от господаря си.

Но нямаше време да мисли за Малачи сега. Алек бе казал, че има пазачи около езерото,

и че ако някой се Портира там алармата ще се задейства. Валънтайн вероятно беше вече

при огледалото - нямаше време за губене. Съпроводена бавно от гарвана Клари се

обърна и изчезна към предните врати на Залата и към блестящия Портал отпред.

Глава 20

Претеглено на везните Преведено от lera93, nell8 и vesi4ka, feat st1n4ove4ka

Водата я удари в лицето като топка. Клари падна надолу, задушаваща се в тази

смразяваща тъмнина; първата й мисъл беше, че Порталът е изчезнал и че беше

заклещена в завъртащата се тъмнина, в средата на мястото, където щеше да се задуши и

да умре, точно както Джейс я беше предупредил за първия път на минаване през

Портала.

Нейната втора мисъл беше, че вече е мъртва.

Най-вероятно беше просто в безсъзнание за няколко секунди, въпреки че изглеждаше

като краят на всичко. Когато се събуди, беше с главоболие сякаш се беше ударила в

айсберг. Беше в безсъзнание и сега изведнъж вече не беше; лежеше по гръб върху

студената, влажна земя, гледайки небето, толкова плътно осеяно със звезди, като че

шепа сребърна парченца бяха метнати на небосвода. Устата й беше пълна със солена

вода; обърна се и започна да кашля и плюе, докато не усети, че вече може да диша

нормално. Когато коремът й спря да се свива, тя се обърна на другата страна. Китките й

бяха завързани с бледа лента от светлина и усещаше краката си натежали и особени,

сякаш хиляди карфици и игли я боцкаха. Чудеше се дали ще успее да се задържи на тях

или може би просто беше страничен ефект от почти удавянето. Задната част на шията й

гореше сякаш я беше ужилила оса. С доста усилия успя да се надигне, с крака леко

разкрачени пред себе си, и се огледа.

Тя беше на брега на езерото Лин, където водата даваше път на пясъка. Черната стена

със скални рози си спомни от първия път, когато беше тук с Люк. Пясъкът беше тъмен,

блестящ със своите сребърни минерали. На някои места в пясъка се виждаха

вещерските светлини, изпълващи мястото със своята сребърна светлина, оставяйки

следи от светли линии по повърхността на водата.

До брега на езерото, няколко стъпки по-далеч от мястото, където седеше, се намираше

ниска маса, направена от плоски камъни, събрани един до друг. Беше ясно, че са

събрани набързо; въпреки че празнините между камъните бяха запълнени с пясък,

някои от тях се бяха раздалечили по краищата. Поставено върху повърхността на

камъните, се намираше нещото, което накара Клари да затаи дъх – Чашата на

Смъртните, и лежащ до нея, Мечът на Смъртните, като език на черен пламък. Около

олтара се виждаха черните линии на руните, издълбани в пясъка. Тя се вгледа в тях, но

те бяха размазани, незначещи нищо...

Сянка премина по пясъка, движеща се много бързо – беше дългата сянка на мъж, който

се виждаше неясно на фона на светлините. Докато Клари възвърне самообладанието си,

той вече стоеше пред нея.

Валънтайн.

Шокът да го види беше толкова голям, че сякаш не беше шок въобще. Не почувства

нищо, когато погледна баща си, чието лице се задържаше върху черното небе като

луната: бяло, строго, с очи черни като кратери на метеор. Върху неговата риза бяха

завързани няколко каишки, държащи дузина или повече оръжия. Изглеждаха като

бодли на таралеж. Беше огромен, невъзможно груб, като ужасяваща статуя на някой

войник, който има намерение да унищожава.

- Клариса – каза той – Пое голям риск, като използва Портала. Късметлийка си, че те

видях да се появяваш във водата в този миг. Беше в безсъзнание; ако не бях аз, щеше да

се удавиш. – един мускул край устата му потрепна. - И аз не бих се занимавал твърде

много с пазачите, поставени от Клейва около езерото, за да ги предупреждават. Махнах

ги в момента, в който дойдох. Никой не знае, че си тук.

„Не ти вярвам!‖ Клари отвори устата си, за му каже тези думи. Не прозвуча никакъв

звук. Беше като един от онези кошмари, където тя се опитваше да крещи, но нищо не се

случваше. Само пара излезе от устата й, като ахване на някой, опитващ се да крещи с

прерязано гърло.

Валънтайн поклати главата си.

- Не се опитвай да говориш. Използвах руна на Тишината, една от руните на

Мълчаливите братя, намираща се на задната част на шията ти. Има завързваща руна на

китките ти и друга, блокираща крака ти. Не бих се опитвал да стана ако бях на твое

място – краката ти не биха те удържали и това само ще ти причини болка.

Клари се вгледа в него, опитвайки се да го изгори с очи, убивайки го със своята омраза.

Но сякаш той не забеляза.

- Можеше да бъде и по-зле, както знаеш. Докато те донеса до брега, отровата на езерото

вече започваше да действа. Излекувах те, между другото. Не, че очаквам да ми

благодариш. – каза, усмихвайки се леко– Ти и аз никога не сме разговаряли, нали? Не и

истински разговор. Сигурно си се чудела защо не се интересувам от теб като дъщеря.

Съжалявам, ако това те е наранило.

Сега погледа й от омраза премина към недоумение. Как можеха да разговарят, като тя

дори не можеше да гъкне? Опита се да се накара да каже нещо, но нищо не излезе от

гърлото й, освен леко ахване. Валънтайн се върна към олтара и постави ръката си върху

Меча на Смъртните. Мечът проблясна в черно, със сияние, противоположност на

светлината, сякаш изсмукваше всяка частица от нея от въздуха.

- Не знаех, че майка ти е бременна с теб, когато си тръгна – каза той. Говореше на нея,

помисли си Клари, по начин, по който никога преди не беше правил. Гласът му беше

спокоен, дори сговорчив, но не беше това. – Знаех, че имаше нещо нередно. Мислеше

си, че крие нещастието си от мен. Взех кръв от Итуриел, изсуших я на прах и я смесих с

храната й, като мислех, че може да излекува нещастието й. Ако знаех, че е бременна, не

бих го направил. Вече бях решил да не експериментирам отново, върху мое собствено

дете.

„ Лъжеш‖, искаше да изкрещи Клари. Но не беше сигурна, че е така. Все още й звучеше

странен. Различен. Може би това беше така, защото той казваше истината.

- След като тя напусна Идрис, я търсих с години.- продължи той – И не само защото в

нея беше Чашата на Смъртните. А защото я обичах. Мислех, че само ако имам

възможността да поговоря с нея, ще успея да й посоча причината. Направих това, което

направих в Аликанте, в пристъп на ярост, искайки да я унищожа, унищожавайки

всичко за живота ни заедно. Но по-късно аз...– той поклати главата си, вглеждайки се

някъде навътре в езерото – когато я намерих, чух слуховете, че има друго дете, дъщеря.

Предполагах, че си от Лушън. Той винаги я е обичал, винаги е искал да ми я отнеме.

Помислих си, че тя най-сетне му се е отдала. Решила е да има дете от Долноземец. -

гласът му изтъня. – Когато я намерих в апартамента ви в Ню Йорк, тя беше почти в

безсъзнание. Тя ме обвини, че съм направил чудовище от първото ни дете, и че ме е

напуснала преди да направя същото с второто. След което припадна в ръцете ми. През

всичките тези години я търсех толкова усърдно, а накрая получих само това от нея.

Само тези няколко секунди, през които ме гледаше с очи, пълни с омраза. И тогава

осъзнах нещо.

Вдигна Мелартак. Клари си спомни колко тежък беше - дори само наполовина

превърнат - Мечът за носене, и видя мускулите на ръката на Валънтайн да потръпват,

твърди и опънати като въжета под кожата му.

- Осъзнах – каза той –че причината да ме напусне е била, за да те предпази. Тя мразеше

Джонатан, но теб – за теб би направила всичко, за да те предпази. Да те защити от мен.

Дори живееше сред мундани, което знам, че я е наранявало. Сигурно е било

непоносимо да не може да те отгледа по нашите традиции. Ти си наполовина от това,

което можеш да бъдеш. Имаш талант за руните, но е ограничен заради мунданското ти

възпитание.

Свали меча. Сега върхът висеше точно до лицето на Клари; можеше да види с ъгъла на

окото си носещото се острие като сребърна пеперуда.

- Знаех, че Джоселин не би се върнала при мен, заради теб. Ти си единственото нещо,

което обича повече от мен. И заради теб, тя ме мрази. И заради това аз те мразя.

Клари погледна настрани. Ако той щеше да я убие, тя не искаше да види как смъртта я

приближава.

- Клариса – каза Валънтайн – Погледни ме.

„Не.‖ Тя се вгледа в езерото. Далече след водата тя можеше да види червен дим,

издигащ се към небето, като от огън, от който е останал само пепел. Знаеше, че това е

светлина, идваща от битката. Майка й беше там, както и Люк. Може би беше по-добре,

че те се биеха заедно, въпреки, че тя не беше там.

„Ще гледам само към светлините‖, помисли си тя. „Ще продължа без да има значение

какво ще стане. Ще е последното нещо, което ще видя.‖

- Клариса – повтори Валънтайн – Изглеждаш точно като нея, знаеше ли това? Точна

като Джоселин.

Усети остра болка по бузата си. Беше от острието на Меча. То се притискаше в кожата

й, принуждавайки я да обърне главата си към него.

- Ще възкреся Ангела сега. – каза той – И искам да гледаш докато го правя.

Клари усещаше горчив вкус в устата си. „Знам защо си толкова обсебен от майка ми.

Защото мислеше, че тя е единственото нещо, върху което си имал пълен контрол и не

си смятал, че ще се съпротивлява. Мислеше, че я притежаваш, но не е било така. Ето

защо я искаш тук, за да имаш свидетел на своята победа. Ето защо ме остави жива.‖

Мечът се заби още по-дълбоко в кожата й. Валънтайн каза:

- Погледни ме, Клари.

Тогава тя погледна. Не искаше да го прави, но болката беше прекалено голяма – главата

й се поддаде против волята й, кръвта, която се стичаше на големи капки от лицето й,

падна върху пясъка. Отвратителна болка я завладя щом погледна баща си.

Той се взираше в меча Мелартак. Той беше омазан с нейната кръв. Когато отново

погледна към нея, в очите му се виждаше странна светлина.

- Кръвта е нужна, за да завърша церемонията. – рече той – Смятах да използвам моята,

но когато те видях в езерото, знаех, че е по волята на Разиел и това беше начинът, по

който той ми каза да използвам дъщеря си. Заради това изчистих тялото ти от отровата

на езерото. Сега си пречистена – пречистена и готова. Благодаря ти, Клариса, за това,

че ми даде кръвта си.

И тогава Клари си помисли, че той наистина й благодари. Отдавна беше изгубил

способността си да различава нещо направено насила от нещо дадено със съгласие,

страха и желанието, любовта и измъчването. И след това нейно прозрение, тя се

вцепени – какъв беше смисъла да мразиш Валънтайн, за това, че е чудовище, когато той

дори не го разбираше?

- И сега – продължи Валънтайн – се нуждая от още малко. „ От какво още малко?‖,

зачуди се Клари, точно когато Мечът се завъртя и светлината избухна.‖Разбира се. Той

не иска само кръв, желае смъртта ми‖. Върху Мечът имаше достатъчно кръв и може би

той я вкусваше, точно както Валънтайн. Очите му проследиха черната светлина на

Мелартак, когато тя се спусна върху нея.

След което просто полетя. Ударена от Валънтайн, тя пропадна в тъмнината. Очите на

Валънтайн се разшириха; погледът му се спусна надолу, отправил се първо към

кървящия меч, а после нагоре, за да види, точно както направи и Клари, какво беше

изтръгнало меча от ръцете му.

Джейс, с познатия меч в ръцете му, стоеше на върха на една дюна от пясък, на една

стъпка от Валънтайн. Клари можеше да разбере по изражението на възрастния мъж, че

той не е чул кога се е появил Джейс, точно както тя не беше усетила.

Тогава сърцето на Клари замря при вида му. Засъхнала кръв се виждаше по лицето му,

също така имаше и дълъг червен белег на гърлото му. Очите му бяха като огледала, и

на вещерскта светлина изглеждаха тъмни като очите на Себастиян.

- Клари – каза той, без да сваля очите си от баща й – Клари, добре ли си?

„ Джейс‖. Тя се опита да каже нещо, но нищо но можеше да мине през блокадата в

гърлото й. Чувстваше се сякаш се задавя.

- Тя не може да ти отговори –отвърна Валънтайн – Не може да говори.

Очите на Джейс проблеснаха застрашително.

- Какво си й направил? – той завъртя меча срещу Валънтайн, който отстъпи назад.

Изражението върху лицето му беше притестено, но не и уплашено. Беше някак

преценяващо и това не се хареса на Клари.

Трябваше да се чувства като победителка, но не бе така; всъщност, беше по-изплашена,

отколкото преди миг. Тя осъзна, че Валънтайн ще я убие, беше го приела, а сега Джейс

беше тук, и страхът й се беше разширил, обхващайки и него. А и той изглеждаше

така...съсипан. Една част от бойното му облекло бе раздрана и върху кожата на ръката

му под нея се виждаха бели линии. Ризата му беше разкъсана отпред и имаше

избледняло иратце, точно върху сърцето му, което не беше достатъчно, за да скрие

гневния червен белег отдолу. Беше толкова мръсен, сякаш се е въргалял по земята. Но

неговото изражение я изплаши най-много. Беше толкова... пусто.

- Руна на мълчанието. Това няма да я нарани. – очите му се отправиха към Джейс –

гладно, сякаш искаше да го изпие с поглед. – Не предполагам – попита Валънтайн – че

си дошъл, за да се присъединиш към мен? Да бъдеш благословен от Ангела заедно с

мен?

Изражението върху лицето на Джейс не се промени. Очите му бяха съсредоточени

върху неговия осиновител, но нямаше нищо в тях – никакъв признак на реакция, нито

на любов или някакъв спомен. Нямаше дори омраза. „Просто... презрение‖, помисли си

Клари. Студено отвращение.

- Знам какво планираш. – заяви Джейс. – Знам, че искаш да възкресиш Ангела. Но аз

няма да ти позволя. Вече изпратих Изабел да предупреди армията...

- Предупрежденията ще им помогнат малко. Това не е видът опасност, от който можеш

да се спасиш. – погледът на Валънтайн се спусна към меча – Свали меча- продължи той

– и ще поговорим – след което прекъсна за малко – Това не е твоят меч. Това е мечът на

Моргенстърн.

Джейс се усмихна, тъмна, но сладка усмивка

- Беше на Джонатан. Той е мъртъв. – Валънтайн изглеждаше изумен.

- Искаш да кажеш...

- Взех го от земята, където го беше изпуснал. – продължи Джейс, без всякаква емоция –

след като го убих.

Валънтайн изглеждаше смаян.

- Убил си Джонатан? Как си могъл?

- Той щеше да ме убие. – отвърна Джейс- Нямах друг избор.

- Нямах това предвид. – Валънтайн поклати главата си; той все още изглеждаше

изненадан, като боксьор, който беше ударен прекалено силно, точно преди да колабира

на тепиха.- Аз отгледах Джонатан – тренирах го. Нямаше по-добър воин от него.

- Явно – отвърна Джейс – е имало.

- Но – тогава гласът му спадна, за първи път Клари чуваше пропукване в този така

гладък глас. – Но той беше твой брат.

- Не. Не беше. – Джейс се приближи напред, вдигна меча на няколко сантиметра от

сърцето на Валънтайн. – Какво стана с истинския ми баща? Изабел каза, че е умрял при

някакво нападение, но така ли е? Или го уби както майка ми?

Валънтайн все още изглеждаше смаян. Клари усещаше, че той се бори със себе си – със

своята скръб ли се бореше? Или просто се страхуваше да умре?

- Не аз убих майка ти. Тя сама го направи. Извадих те от мъртвото й тяло. Ако не бях

направил това, щеше да умреш с нея.

- Но защо? Защо го направи? Ти не се нуждаеше от син, защото вече имаше!

Джейс изглеждаше смъртоносен на фона на лунната светлина, помисли си Клари,

смъртоносен и странен, като някой, когото не познаваше. Ръката, която държеше меча

срещу гърлото на Валънтайн, беше непоклатима.

- Кажи ми истината – каза Джейс – Без повече лъжи относно това, че сме от една и

съща плът и кръв. Родителите лъжат децата си, но ти – ти не си ми баща. И аз искам

истината.

- Не беше синът, от който се нуждаех – отвърна Валънтайн – Трябваше да бъде войник.

Помислих си, че Джонатан може да бъде войник, но той беше в по-голямата си част

демон. Беше прекалено див, много прибързан, не беше достатъчно умел. Страхувах се

дори тогава, когато беше малко момче, че той никога няма да бъде достатъчно

търпелив или че нямаше да има силата да ме следва, да води Клейва по моите стъпки.

Затова опитах отново с теб. С теб имах точно обратния проблем. Ти беше твърде

внимателен. Твърде съпричастен. Чувстваше чуждата болка, сякаш беше твоя; не

можеше да понесеш дори смъртта на домашните ти любимци. Разбери това, сине мой –

аз те обичах заради това. Но точно тези неща те направиха за мен неизползваем.

- Значи ме мислеше за мекушав и безполезен.

Гласът на Валънтайн беше стабилен, но на Клари й се стори, че вижда капчици пот по

слепоочието му, спускащи се към гърлото му.

- Ти няма да го направиш. Не искаше да го направиш при Ренуик и не искаш да го

направиш и тук.

- Грешиш. – отвърна Джейс с равен глас.- Съжалявах, че съм те оставил жив всеки ден

откакто те пуснах. Брат ми Макс е мъртъв, защото не те убих онзи ден. Десетки, може

би стотици, са мъртви защото не те убих. Знам плана ти. Надяваше се да убиеш почти

всички ловци в Идрис. Тогава се запитах още колко трябва да умрат преди да направя

това, което трябваше да сторя на острова на Блекуел. Не – каза той – не искам да те

убивам. Но ще го направя.

- Не прави това – примоли се Валънтайн – Моля те. Не искам да...

- Да умреш? Никой не иска да умре, Татко. – острието на меча на Джейс се спусна

надолу, след което още малко, докато не достигна сърцето на Валънтайн. Лицето на

Джейс беше спокойно, това беше лице на ангел, изпълняващ божественото правосъдие.

- Имаш ли последни думи?

- Джонатан...

Кръв обагри ризата на Валънтайн, където почиваше върха на острието и Клари видя в

спомените си Джейс в Ренуик и как ръката му трепереше и не искаше да нарани баща

си там. И как Валънтайн го предизвикваше. Вкарай острието. Три инча, може би

четири. Сега не беше така. Ръката на Джейс беше спокойна, а Валънтайн изглеждаше

изплашен.

-Последните ти думи. - изсъска Джейс - Какви са?

Валънтайн вдигна глава. Черните му очи бяха празни когато погледна момчето пред

него.

-Съжалявам - каза той - Толкова съжалявам.

Той изпъна ръката си, като че ли искаше да се протегне към Джейс, дори да го докосне.

Дланта му се обърна нагоре, пръстите се разтвориха. Последва сребърно проблясване и

нещо прелетя покрай Клари в тъмнината като изстрелян куршум. Тя усети разместения

въздух върху бузата си, докато то минаваше и в същия момент Валънтайн вече го беше

хванал - дълъг език от сребрист огън който проблясна веднъж в ръката му докато той го

спускаше надолу.

Беше Меча на Смъртните. Той остави бледа следа от черна светлина във въздуха,

когато Валънтайн прониза сърцето на Джейс с него.

Очите на Джейс се разшириха. През лицето му премина следа от объркване. Той

погледна надолу към себе си, където Мелартак стърчеше грозно от гърдите му -

изглеждаше повече странно, отколкото ужасно, като миг от кошмар, който нямаше

никакъв смисъл. Тогава Валънтайн дръпна ръката си, изтръгвайки Меча от гърдите на

Джейс по начина, по който би

извадил кама от ножницата й. Това сякаш беше държало Джейс все още изправен и сега

той падна на колене. Мечът се изплъзна от хватката му и удари меката земя. Той

погледна надолу объркано, все едно нямаше никаква представа защо го е държал и

защо го е изпуснал.

Той отвори устата си, сякаш искаше да зададе въпрос, и кръв потече по брадичката му,

оцветявайки каквото беше останало от разкъсаната му блуза.

Всичко след това се струваше на Клари като на забавен кадър, като че ли времето се

беше разтеглило от само себе си. Тя видя как Валънтайн потъна към земята и придърпа

Джейс в скута си толкова лесно, сякаш Джейс беше все още много малък и можеше

лесно да бъде държан на колене. Той го доближи към себе си и наведе лицето си,

притискайки го до рамото на Джейс и Клари си помисли, че той дори може би плаче, но

когато той надигна главата си, очите му бяха сухи.

-Синът ми - прошепна той - Момчето ми.

Ужасяващото забавяне във времето се обви около Клари като задушаващо въже, докато

Валънтайн държеше Джейс и отмяташе окървавената му коса от челото му. Той държа

Джейс докато той не умря и светлината не угасна в очите му. Тогава Валънтайн положи

тялото на осиновения си син внимателно на земята и кръстоса ръцете му на гърдите,

сякаш за да прикрие зеещата кървава рана там.

-Ave... - започна той да казва думите над Джейс, прощалните думи на Ловците на

сенки, но гласът му се пречупи и той се обърна внезапно и отиде обратно до олтара.

Клари не можеше да помръдне. Почти не можеше да диша. Можеше да чуе ударите на

собственото си сърце, да чуе драскането на въздуха, който поемаше, по сухото си

гърло. С ъгъла на окото си тя можеше да види как Валънтайн стои на брега на езерото,

как кръв капе от острието на Мелартак в Бокала на Смъртните. Той изричаше думи,

които тя не разбираше. Не искаше и да разбира. Всичко щеше да свърши скоро и тя

почти се радваше за това. Чудеше се дали ще има достатъчно сили, за да отиде до

мястото, където Джейс лежеше, да легне до него и да чака всичко да свърши. Тя се

втренчи в него, лежащ безчувствен на разровения окървавен пясък. Очите му бяха

затворени, лицето спокойно и ако не беше раната на гърдите му, тя можеше да си

помисли, че той спи.

Но той не спеше. Той беше Ловец на Сенки, беше загинал в битка, заслужаваше

последната благословия. Ave atque vale. Устните и оформиха думите, въпреки че те

излязоха само под формата на безшумни облачета въздух. На половината обаче тя спря,

поемайки си дъх. Какво трябваше да каже? Привет и сбогом, Джейс Уейланд? Това име

не беше негово. Той никога не беше кръстен, помисли си тя с мъка, просто му беше

дадено име на мъртво дете, защото така е било удобно за целите на Валънтайн по онова

време. А в такова име нямаше много сила...

Тя завъртя главата си и погледна към олтара. Руните, които го заобикаляха бяха

започнали да светят. Бяха призоваващи, именуващи, задължаващи руни. Не бяха много

по-различни от руните, държали Итуриел в плен под имението на Уейланд. Сега доста

против волята си, тя си спомни

начина, по който Джейс я беше гледал в онази нощ - блясъка в очите му, вярата му в

нея. Той винаги я беше смятал за силна. Беше го показвал с всичко, което беше правил,

всеки свой жест, всяко докосване и поглед. Саймън също вярваше в нея, въпреки че

когато беше с него, той се

държеше с нея, сякаш тя е нещо чупливо, направено от деликатно стъкло. Но Джейс не

й спестяваше нищо, влагаше всичката си сила във всичко, когато бе с нея, без да се

замисля дали тя би могла да го понесе - той беше наясно, че тя е толкова силна, колкото

и той самият.

Валънтайн потапяше кървавият меч отново и отново във водата на езерото, припявайки

тихо и бързо. Повърхността на водата се къдреше, сякаш някаква огромна ръка я

докосваше с пръстите си. Клари затвори очи. Спомняйки си как Джейс я гледаше в

нощта, когато тя беше освободила Итуриел, тя не можеше да не си представи как той

би я погледнал сега ако разбере, че се опитва да легне до него и да умре на пясъка. Той

нямаше да е поласкан, нямаше да го сметне за мил жест. Той щеше да и се ядоса за

това, че се предала. Щеше да бъде толкова... разочарован.

Клари се наведе назад, така че да легне на земята. Бавно, тя се придвижи по пясъка,

избутвайки се с коленете и вързаните си ръце. Нажежената превръзка около китките й я

изгаряше и жилеше. Блузата й се разкъса докато тя се влачеше по земята и пясъка

издраска кожата на корема й. Тя почти не го усещаше. Беше трудно да се придвижва по

този начин - пот течеше по гърба и между раменете й. Когато най-после достигна кръга

от руни, тя се беше задъхала толкова много, че се страхуваше дали Валънтайн няма да я

чуе.

Но той дори не се обърна. Държеше в едната си ръка Бокала на Смъртните, а в другата

Меча.

Докато го наблюдаваше, той замахна с дясната си ръка, каза няколко думи, които

звучаха като на гръцки, и хвърли чашата. Тя блесна като падаща звезда, докато падаше

към водата и изчезна под повърхността на езерото с тих плисък.

Кръгът от руни излъчваше лека топлина като недоразпален огън. Клари трябваше да се

извие и да се бори, за да достигне с ръката си стилето, което беше на колана и. Болката

в китките и я прободе, когато пръстите й се обвиха около дръжката и тя си отдъхна,

когато го освободи от

колана.

Не можеше да раздели китките си, затова хвана стилето по странен начин с двете си

ръце. Тя се избута с лакти, гледайки надолу към руните. Можеше да почувства

топлината им върху лицето си; бяха започнали да блестят като вещерска светлина.

Валънтайн се беше приготвил да хвърли и меча, вече изричаше последните думи от

призоваващото заклинание. С последни сили Клари заби острието на стилето в пясъка,

не задрасквайки руните на Валънтайн, но изписвайки своя собствена над тях, нова

руна, която символизираше името му. Беше толкова малка, си помисли тя, толкова

малка промяна – не като силната и сдружаваща руна, нито като Знака на Каин. Но беше

всичко, което тя можеше да направи. Изтощена, Клари се претърколи настрани точно

когато Валънтайн хвърли Меча на Смъртните.

Мелартак профуча от край до край, смесица от черно и сребристо сияние, което се сля

безшумно с сребърното и черно езеро. Огромна струя вода се издигна от мястото

където беше паднал: цъфнало цвете от платинена вода. Струята се издигна все по-

високо и по-високо, поток от разтопено сребро - като дъжд, падащ нагоре. Прозвуча

страхотен трясък, звука от счупено стъкло, на откъсването на глетчер и езерото

изглеждаше взривено, сребърна вода, издигаща се нагоре като обърната буря.

Заедно с бурята се издигна и Ангелът. Клари не знаеше какво точно е очаквала - нещо

като Итуриел, но Итуриел беше отслабнал от дългите години на плен и мъчения. Това

беше Ангел в целия му блясък и сила. Докато се издигаше от водата, очите й започнаха

да горят, сякаш гледаше в слънцето.

Ръцете на Валънтайн се бяха отпуснали до тялото му. Той гледаше нагоре с

прехласнато изражение, като човек, наблюдаващ как най-голямата му мечта се

превръща в реалност.

-Разиел - вдиша той.

Ангелът продължи да се издига и заедно с това езерото спадаше, разкривайки огромна

мраморна колона в средата си. Първо главата се показа от водата, от косите му се лееше

вода като сребърни и златни верижки. След това рамене, бели като камък и после гол

торс - и Клари видя, че Ангелът имаше белези от руни като на нефилимите, въпреки че

руните на Разиел бяха златни и живи, движещи се по бялата му кожа като искри,

излизащи от огън. Някак си, Ангелът беше както огромен, така и не по-голям от

обикновен човек. Очите на Клари я боляха, докато се опитваше да го възприеме изцяло

и въпреки това той беше всичко, което тя виждаше. Докато се издигаше, крила се

появиха от гърба му и се разтвориха широко над езерото. Тя също бяха златни, целите в

пера и върху всяко от тях имаше по едно гледащо златно око.

Беше красиво, но също така ужасяващо. Клари искаше да извърне погледа си, но

нямаше. Щеше да гледа всичко. Щеше да го наблюдава заради Джейс, защото той не

можеше. Като картините е, помисли си тя. Ангелът се издига от езерото, с Меча е една

ръка и Бокала в другата. И от двете течеше вода, но Разиел беше сух, крилете му също.

Краката му се отпуснаха, бели и боси, на повърхността на езерото, причинявайки малки

вълнички от движение по водите му. Лицето му, красиво и нечовешко се обърна надолу

към Валънтайн.

Заговори.

Гласа му беше като плач, вик и музика наведнъж. Не съдържаше думи, но беше

напълно разбираем. Силата на дъха му почти свали на земята Валънтайн. Той заби

токовете на ботушите си в пясъка, главата му отметната назад, като че ли вървеше

срещу вихър. Клари усети вятъра от дъха на Ангела да минава над нея - беше топъл

като въздух, излязъл от пещ и имаше аромата на странни подправки.

Минаха хиляда години откакто за последно бях призован на това място - каза Разиел -

Джонатан Шадоухънтър ме извика тогава и ме помоли да смеся кръвта си с тази на

смъртните мъже в Бокала и създаде раса от воини, който да отърват тази земя от

демоните. Аз направих това,

което поиска и му казах, че няма да сторя повече. Защо ме призоваваш сега, Нефилиме?

Гласът на Валънтайн беше слаб.

- Изминаха хиляда години, Велики, но демоните са все още тук.

- Какво е това за мен? Хиляда години за един ангел са като премигване.

- Нефилимите, които ти създаде, бяха велики хора. В продължиние на много години те

се бориха срещу демоните. Но те се провалиха заради слабостта и покварата сред тях.

Смятам да ги върна към тяхната стара слава...

- Слава? - за Ангелът думите бяха доста любопитни, тъй като за него бяха странни. –

Славата принадлежи само на Бог.

Валънтайн не се поколеба.

- Онзи Клейв, създаден от първите нефилими, не съществува вече. Те се съюзиха с

Долноземците, покварените от демоните нечовеци, които замърсяват света като

плъхове. Мое задължение е да изчистя този свят, да унищожа всеки Долноземец заедно

със всички демони.

- Демоните не притежават души. А колкото до децата на Луната, Нощта, Лилит и на

Феите, те са с души. Изглежда, че твоите правила за това кое е и кое не е човешко са

по-стриктни от нашите.- Клари можеше да се закълне, че гласът му стана по-сух.- Нима

възнамеряваш да предизвикаш небесата като утринната звезда, чието име носиш,

Ловецо?

- Не да предизвикам небесата, не Господарю Разиел. Да се съюзя с рая...

- Във война, която сам направи? Ние сме небесата, Ловецо. Не се намесваме във вашата

мунданска война.

Когато Валънтайн проговори отново, той звучеше почти наранен.

- Господарю Разиел. Със сигурност не бихте позволили да съществува такова нещо

като ритуал, чрез който да бъдете призовани, ако не искахте да бъдете призовавани.

Ние нефилимите сме ваши деца. Нуждаем се от водачеството ви...

- Водачество? – сега Ангелът звучеше изненадан – Това едва ли е причината да ме

извикаш. Ти търсиш своята собствена слава.

- Слава – отекна дрезгаво Валънтайн – Дадох всичко за тази цел. Жена си. Децата си.

Отказах се от синовете си. Дадох всичко за това... всичко.

Ангелът задържа погледа си върху Валънтайн, с неговиге странни и нечовешки очи.

Неговите крила се помръднаха леко, едва доловимо, както се движеха облаците по

небето. Накрая той каза:

- Господ поиска Авраам да пожертва сина си на олтар, много подобен на този тук, за да

види кого повече обича Авраам - Исак или Господ. Но никой не е искал от теб да

жертваш сина си, Валънтайн.

Валънтайн погледна към олтара, покрит с кръвта на Джейс и след това отново се

обърна към Ангела.

- Ако трябва, ще те принудя да го направиш. – каза той - Но предпочитам да го

направиш с готовност.

- Когато Джонатан Шадоухънтър ме призова – отвърна Ангелът – му помогнах, защото

виждах, че неговата мечта за свят без демони бе истинска. Той си представяше рая на

земята. Но твоята мечта е относно твоята слава и ти не обичаш рая. Брат ми Итуриел

може да го потвърди.

Изведнъж Валънтайн пребледня.

- Но...

- Смяташе, че не знам ли? – Ангелът се усмихна. Това беше най-ужасяващата усмивка,

която Клари беше виждала. Вярно е, че господаря на кръга, който ти нарисува, може да

ме принуди да извърша едно – само едно - нещо. Но не ти си господарят на този кръг.

Валънтайн се смути.

- Господарю Разиел... няма никой друг.

- Но всъщност има – продължи Ангелът – ето я дъщеря ти.

Валънтйн се завъртя. Клари, лежаща в полусъзнание в пясъка, с китки и ръцете,

причиняващи й страшна болка, гледаше предизвикателно. За един момент техните очи

се срещнаха – и тогава той наистина я видя и тя осъзна, че това е единствения път, в

който баща й ще я погледне и наистина ще я види. За първи и последен път.

- Клариса – каза той- Какво си направила?

Клари протегна ръката си и с пръстите си започна да пише до краката му. Тя не

нарисува руни. Тя написа няколко думи: думите, които той й беше казал първия път,

когато беше разбрал какво може, когато тя нарисува руната, която унищожи кораба.

МЕНЕ МЕНЕ ТЕКЕЛ ЪПХАРСИН.

Очите му се разшириха, точно както сториха очите на Джейс преди да умре. Валънтайн

стана восъчно бял. Бавно се обърна към Ангела, като вдигна ръцете си в знак на молба.

- Господарю Разиел...

Ангелът отвори устата си и се изкашля. Или поне така изглеждаше на Клари – сякаш

Ангелът кашляше и това, което излезе от устата му беше бял огън, като горяща стрела.

Стрелата излетя право напред през водата и потъна в гърдите на Валънтайн. Или може

би думата потъна не беше правилната – премина през него, като камък през тънка

хартия, оставящ огромна дупка с размера на юмрук. За момент Клари виждаше през

гърдите на баща си езерото и горящата светлина, идваща от Ангела. Моментът отмина.

Като повалено дърво, Валънтайн падна на земята и сякаш замръзна – устата му

отворена, слепите му очи замръзнали за последен път в недоверие от предателството.

- Това беше справедливостта на небесата. Вярвам, че ти не си ужасена.

Клари погледна нагоре. Ангелът се беше надвесил над нея, като кула от бял пламък,

закриваща небето. Ръцете му бяха празни; Чашата и Мечът лежаха на брега на морето.

- Можеш да ме помолиш за едно нещо, Клариса Моргенстърн. Какво ще бъде?

Клари отвори устата си. Не излезе никакъв звук.

- А да - каза Ангелът и сега имаше благост в гласа му. Руната. Множеството очи в

крилата му премигнаха. Нещо мина през нея. Меше меко, по-меко от коприна или друг

плат, по-меко от докосването на перо. Беше точно както си представяше, че би

трябвало да бъдат облаците, ако бяха плътни. С докосването дойде и лек аромат –

приятна миризма, опиянителна и сладка.

Болката изчезна от китките й. Без повече бодежи, ръцете й застанаха от двете страни на

тялото й. Болката на задната част на шията й също беше изчезнала, както и тежестта в

краката й. Изправи се на крака. Повече от всичко искаше да мине през кървавия пясък и

да достигне мястото, където лежеше тялото на Джейс, да пропълзи и легне до него, да

обвие ръце около него, въпреки че него го нямаше. Но гласът на Ангела я спря; спомни

си къде е, вглеждайки се в златната му осанка.

- Битката в Равнината Броселинд приключи. Моргенстърн държеше властта над

демоните до своята смърт. Вече голяма част от тях бягат; останалите скоро ще бъдат

унищожени. Има нефилими, които в момента яздят по брега на езерото насам. Ако

искаш да отправиш желание, Ловецо, говори сега. - Ангелът замлъкна. – и помни, че не

съм дух, изпълняващ капризи. Избери своето желание внимателно.

Клари се зачуди – само за момент, но моментът отмина както всички досега. Можеше

да поиска всичко, помисли си тя, всичко – края на болката или на световен глад или на

някоя болест, или мир на земята. Но от друга страна, тези неща може би не бяха в

правомощията на ангелите, или вече щяха да са ги изпълнили.

Или пък хората сами трябваше да се справят с тези неща.

Няма значение. Имаше само едно нещо, което можеше да поиска в края на краищата,

само едно истинско желание.

Тя вдигна поглед към Ангелът.

- Джейс – просто каза тя.

Изражението на Ангела не се промени. Нямаше представа какво си мислеше той, добро

или лошо беше нейното желание, или пък той смяташе да не го изпълни въобще.

- Затвори очите си, Клариса Моргенстърн – каза Ангелът.

Тя затвори очите си. Никога не отказваш на ангел, независимо от това какво има

предвид. Сърцето й биеше усилено, седнала, се носеше в тъмнината, като се опитваше

да не мисли за Джейс. Но неговото лице се появи, щом затвори очите си – не се

усмихваше, но сякаш се движеше и тя можеше да види белега на слепоочието му, леко

повдигната му в усмивка уста и сребърната линия по гърлото му, където Саймън го

беше ухапал – всички белези и недостатъци, които го правеха такъв какъвто е, човека,

който обичаше най-много. Джейс. Светлина изведнъж запали зрението й в червено и тя

отново се усети на пясъка, чудеща се дали ще оцелее или ще умре – но тя не искаше да

умре, не и сега, щом можеше да види Джейс толкова ясно пред себе си. Почти чуваше

гласа му, изричащ името й, по начина, по който го произнесе в Ренуик, отново и

отново. Клари. Клари. Клари.

- Клари – каза Джейс – Отвори очите си.

И тя го направи.

Лежеше на пясъка, по гръб, мокра, с кървави дрехи. Това беше същото. Това, което не

беше същото, беше, че Ангелът си беше отишъл и с него си беше отишла и светлината,

която осветяваше тъмнината. Тя гледаше към небето, белите звезди бяха като огледала

в тъмнината, и лежащ над нея, със светлина очите, която беше по красива от всичко

друго, беше Джейс.

Очите й го изпиваха, всяка част от него, от косата му до изцапаното му с кръв лице и до

очи му, блестящи през мръсотията; от синините, видими през скъсаните му ръкави,

кървавото петно на предницата на тениската му; през която едва се виждаше кожата му

– и там нямаше нито белег, нито рана, нищо което показваше откъде е минал мечът.

Можеше да види как пулсът му подскача под кожата на гърлото му, и почти го събори,

когато го прегърна, защото това означаваше, че сърцето му тупти и това значеше че...

- Ти си жив – прошепна тя. – Наистина жив.

Със леко забавяне той докосна лицето й.

- Бях в тъмнината – меко каза той. - Нямаше нищо друго освен сенки и аз бях сянка, и

знаех, че съм мъртъв, и че всичко беше свършило, всичко. И тогава чух гласа ти. Чух,

че изричаш името ми и се върнах.

- Не бях аз – каза, прочиствайки гърлото си Клари- Ангелът те върна.

- Защото го помоли. – Леко той проследи линиите на лицето й с пръстите си, за да се

увери, че беше истинска. – Можеше да поискаш всичко на света, но ти поиска мен.

Тя му се усмихна. Мръсен, покрит с кръв и прашен, той беше най-красивото нещо,

което беше виждала.

- Но аз не искам нищо друго на света.

И тогава светлината в очите му стана толкова блестяща, че тя едва го гледаше. Тя се

замисли за Ангела, как беше пламтял като хиляди факли и как Джейс има част от тази

пламтяща кръв в себе си и как тази горяща светлина блестеше сега в него и очите му,

сякаш преминаваше през цепнатини във врата.

„Обичам те‖, искаше да Каже Клари. „И бих го направила отново. Винаги бих поискала

теб‖. Но това не бяха думите, които каза.

- Ти не си ми брат. – каза му тя, леко въздишайки, когато осъзна, че не му е казала, не

можеше да изрече думите толкова бързо колкото й се искаше. – Знаеш това, нали?

Много внимателно, през мръсотията и кръвта, Джейс се ухили.

- Да – отвърна той. - Знам това.

ЕПИЛОГ: ПРЕЗ НЕБОСКЛОНА, СРЕД ЗВЕЗДИ ПРЕВЕДЕНО ОТ PAJU4ETO И LERA93

I loved you, so I drew these tides of men into my hands and wrote my will across the sky in

stars.

—T. E. Lawrence

Димът се издигаше в мързелива спирала и образуваше деликатни черни линии в

прозрачния въздух. Джейс, сам на хълма над гробището, седеше с лакти върху коленете

си и гледаше как димът се носи към небесата. Иронията не му убягна: това все пак бяха

останките на баща му.

От мястото, на което беше застанал, виждаше погребалната платформа, обвита в дим и

пламъци, както и малката група, застанала около нея. От тук разпознаваше ярката коса

на Джоселин, а Люк бе застанал до нея с ръка на гърба й. Джоселин бе извърнала

главата си от горящата клада.

Джейс можеше да е част от тази група, ако беше пожелал. Последните няколко дена

беше прекарал в лечебницата, бяха го пуснали едва тази сутрин, донякъде заради това –

да може да отиде на погребението на Валънтайн. Само че той бе стигнал на половината

път до кладата от натрупани дървета, бели като кости, и беше осъзнал, че не може да

продължи. Вместо това се беше обърнал и се беше качил на хълма, далеч от процесията

опечалени. Люк го беше повикал да се върне, но Джейс дори не се беше обърнал.

Беше седнал и ги беше наблюдавал как се събират около платформата; беше видял как

Патрик Пенхалоу, в бялото си като древен пергамент облекло, запали кладата. За втори

път тази седмица бе наблюдавал как изгаря тяло, само че това на Макс беше

сърцераздирателно дребно, а пък Валънтайн беше едър мъж – дори проснат по гръб с

ръце, кръстосани на гърдите му и серафимово острие в юмрук. Както бе според обичая,

очите му бяха превързани с бяла коприна. Бяха постъпили добре с него, помисли си

Джейс, въпреки всичко.

Не бяха изгорили Себастиан. Група ловци на сенки бяха отишли до долината, но не

бяха открили тялото му – отнесено е от реката, съобщиха на Джейс, макар той да се

съмняваше.

Беше потърсил Клари в тълпата край погребалната клада, но не я беше видял там. Бяха

минали почти два дни, откакто я бе видял за последно – при езерото – и тя му липсваше

с почти физическото усещане за нещо, което го няма. Не беше по нейна вина, че не са

се виждали. Тя бе прекалено загрижена за това, че не е достатъчно силен да премине

през Портал от езерото до Аликанте през онази нощ, и се бе оказала права. По времето,

когато го достигнаха първите ловци на сенки, безсъзнанието вече го поваляше. Беше се

събудил на другия ден в градската болница, а над него се бе надвесил Магнус Бейн със

странно изражение на лицето – можеше да е дълбока загриженост или чисто

любопитство, което беше трудно да се каже, като се има предвид, че това беше Магнус.

Той му беше казал, че макар ангелът да го е излекувал физически, духът и умът му са

били изтощени до такава степен, че само почивката би могла наистина да помогне. Във

всеки случай, сега се чувстваше по-добре. Точно навреме за погребението.

Беше излязъл вятър, който отнасяше дима от него. В далечината виждаше

проблясващите кули на Аликанте, издигащи се в цялото си възстановено величие. Не

беше напълно сигурен какво точно иска да постигне, като седи и гледа как тялото на

баща му изгаря, или какво би казал, ако беше там долу сред опечалените, които казваха

последните си думи на Валънтайн. Ти никога не си ми бил баща в действителност – би

могъл да каже; или – Ти беше единственият баща, когото съм познавал. И двете бяха

еднакво верни, независимо колко си противоречаха.

Когато за пръв път бе отворил очи край езерото – като знаеше по някакъв начин, че е

бил мъртъв, а сега вече не беше – единственото, за което можеше да мисли Джейс,

беше Клари, която лежеше близо до него на кървавия пясък, а очите й бяха затворени.

Беше пропълзял до нея, почти изпаднал в паника, като си мислеше, че може да е ранена

или дори мъртва...а после тя беше отворила очите си и единственото, за което можеше

да си мисли бе, че не е нито наранена, нито мъртва. Чак когато пристигнаха останалите

и му помогнаха да стъпи на краката си, като надаваха викове на удивление при вида на

сцената, той видя сгърченото тяло на Валънтайн да лежи близо до водата и усети

силата от това осъзнаване като удар в стомаха. Беше разбрал, че Валънтайн бе мъртъв –

беше възнамерявал да го убие собственоръчно, всъщност – но въпреки това, неизвестно

защо, гледката беше болезнена. Клари беше погледнала към Джейс с тъжни очи и

макар той да знаеше, че бе мразила Валънтайн и никога не бе имала причина за

обратното, въпреки това скърбеше за загубата му.

Той притвори очи и потокът от образи заля вътрешната страна на клепачите му:

Валънтайн го вдига от тревата в помитаща прегръдка, Валънтайн го придържа здраво

на носа на лодка, плаваща в езерото, като то учи как да пази равновесие. И други, по-

мрачни спомени: ръката на Валънтайн, която оставя следа върху бузата му, мъртъв

сокол, ангелът, окован в мазето на Уейлънд.

- Джейс.

Той вдигна поглед. Люк беше застанал над него – черен силует, очертан на фона на

слънцето. Беше облечен, както обикновено, в дънки и памучна тениска – явно за него

не бе необходимо да прави компромис и да носи погребалното бяло.

- Свърши. – каза Люк. – Цермонията. Беше кратка.

- Сигурен съм, че е била. – Джейс зарови пръсти в земята край себе си, приветствайки

болката от пръстта, която се наби под ноктите му. – Някой изобщо каза ли нещо?

- Само обичайните думи. – Люк се отпусна на земята до Джейс, като леко се намръщи.

Джейс не го беше попитал как е протекла битката; в действителност не искаше да знае.

Беше разбрал, че е била много по-кратка, отколкото някой бе предполагал – след

смъртта на Валънтайн демоните, които бе призовал, се разбягали в нощта, подобно на

мъгла, разгонена от слънцето. Но това не означаваше, че не е имало смърт. Тялото на

Валънтайн съвсем не бе единственото, изгорено в Аликанте през последните няколко

дена.

- И Клари ли не беше...имам предвд, тя не...

- Не дойде на погребението? Не. Не искаше. – Джейс усети как Люк го поглежда косо. –

Не си ли я виждал? От...

- Не, не съм я виждал от езерото. – отвърна Джейс. – Чак сега ме пускат да изляза от

болницата, и трябваше да дойда тук.

- Не беше нужно. – поправи го Люк. – Можеше да не идваш.

- Исках да го направя. – призна Джейс. – Каквото и да говори това за мен.

- Погребенията са за живите, Джейс, не за мъртвите. Валънтайн беше повече твой баща,

отколкото на Клари, макар и да не споделяхте еднаква кръв. Ти си онзи, който трябва

да каже довиждане. Ти си онзи, на когото той ще липсва.

- Не мислех, че ми е позволено да ми липсва.

- Никога не си познавал Стивън Херъндейл. – заяви Люк. – А и отиде при Робърт

Лайтууд, когато бе почти дете. Валънтайн е бащата от детството ти. Нормално е да ти

липсва.

- Продължавам да си мисля за Ходж. - промълви Джейс. – Горе, когато бяхме на Гарда,

няколко пъти го питах защо не ми е казал какво представлявам – тогава все още

мислех, че съм наполовина демон – и той всеки път ми отговаряше, че е защото не е

знаел. Тогава просто си помислих, че лъже. Но сега смятам, че наистина това е имал

предвид. Той бе един от малкото хора, които знаеха, че изобщо е имало бебе

Херондейл, което е оживяло. Когато се появих в Института, той не е знаел кой от

двамата сина на Валънтайн съм. Истинският или осиновеният. А бих могъл да съм и

единият, и другият. Демонът или ангелът. А и...не мисля, че изобщо е разбрал, не и

докато не видя Джонатан в Гарда и не осъзна. Така че просто се е опитвал да направи

най-доброто възможно за мен през всичките тези години, или поне докато Валънтайн

не се появи отново. За това е била необходима вяра...не си ли съгласен?

- Да. – отвърна Люк. – Така мисля.

- Ходж каза, че мисли, че възпитанието би могло да промени нещата, независимо от

кръвта. Просто продължавах да си мисля – ако бях останал с Валънтайн, ако не ме беше

изпратил при Лайтууд, дали щях да стана като Джонатан? Такъв ли щях да бъда сега?

- Има ли значение? – попита го Люк. – Ти си онзи, който си, и това не е случайно. А ако

питаш мен, Валънтайн те е изпратил при семейство Лайтууд, защото е знаел, че това е

най-добрият ти шанс. Може би е имал и други причини. Но не можеш да избягаш от

факта, че те е изпратил при хора, за които е знаел, че ще те обичат и отгледат с любов.

Това е може би едно от много малкото неща, които той е правил някога за друг. – Той

плесна Джейс по рамото – жест, толкова родителски, че почти накара Джейс да се

усмихне. – Не бих забравял за това, ако бях на твое място.

Клари, изправена и пред прозореца на Изабел, наблюдаваше дима, който замърсяваше

небето над Аликанте подобно на изцапана длан върху стъкло. Знаеше, че днес ще

изгорят Валънтайн – ще изгорят тялото на баща й – в гробището точно отвъд портите

на града.

- Знаеш, че довечера ще има празненство, нали? – Клари се обърна назад към Изабел,

която държеше две рокли – едната синя, другата металносива – вдигнати пред себе си.

– Как мислиш, какво да облека?

За Изабел, помисли си Клари, дрехите винаги бяха били добра терапия.

- Синята, - каза й.

Изабел положи роклите на леглото.

- А ти какво ще облечеш? Всъщност – ще ходиш, нали?

Клари се сети за сребристата рокля на дъното на сандъка на Аматис, прекрасната фина

материя, от която бе направена. Но Аматис едва ли щеше да й позволи да я носи.

- Не знам. – отговори – Вероятно дънки и зеленото си палто.

- Скучно! – отсъди Изабел. Метна поглед назад към Алайн, която, седнала на стол

близо до леглото, четеше. – Не си ли съгласна, че е скучно?

- Смятам, че е най-добре да оставим Клари да облече онова, което иска. – Алайн не

вдигна поглед от книгата си. – Освен това, не е като да се облича за някого, че да е

важно.

- Ще се нагласи за Джейс, - заяви Изабел, като че бе очевидно. – По възможно най-

добрия начин!

Алайн погледна нагоре и чак премигна от объркване, а после се усмихна.

- А, да! Непрекъснато забравям. Сигурно е странно да знаеш, че все пак не ти е брат.

Нали?

- Не. – отговори твърдо Клари. – Онова да мисля, че ми е брат, беше странно. Това сега

е ... правилно. – Тя погледна обратно към прозореца. – Не че съм го виждала изобщо,

откакто разбрах. Не и откакто се върнахме в Аликанте.

- Това вече е странно. – каза Алайн.

- Не е странно! – отсече Изабел, като я стрелна многозначително, което Алайн изобщо

не забеляза. – Беше в болницата. Излезе чак днес.

- И не дойде да те види веднага? – попита тя Клари.

- Не можеше. – отговори й Клари. – Трябваше да отиде на погребението на Валънтайн.

Не би го изпуснал.

- Може би. – продължи Алайн жизнерадостно. – А може би вече не е така

заинтересован от теб. Имам предвид, сега, когато вече не е забранено. Някои хора искат

само онова, което не могат да имат.

- Не и Джейс! – възкликна Изабел бързо. – Джейс не е такъв.

Алайн се изправи, пускайки книгата си върху леглото.

– Трябва да отида да се облека. Ще се видим довечера, нали? – И с тези думи излезе от

стаята, като си мърмореше нещо под носа.

Изабел поклати глава, гледайки я как се отдалечава.

- Смяташ ли, че не те харесва? – попита. – Имам предвид...да не би да ревнува?

Наистина изглеждаше заинтригувана от Джейс.

- Ха! – възкликна Клари, истински развеселена. – Не, тя не се интересува от Джейс.

Мисля, че просто е от онези хора, които казват онова, което мислят, в момента, в който

си го помислят. А и...кой знае. Може би е права.

Изабел издърпа шнолата от косата си, която се разпиля по раменете й. Прекоси стаята и

застана на прозореца до Клари. Сега небето покрай демонските кули беше чисто; димът

се бе разнесъл.

- Смяташ ли, че е права?

- Не зная. Трябва да попитам Джейс. Предполагам, че ще го видя довечера на партито.

Или...празненството по повод победата или там както се казва. – Тя вдигна поглед към

Изабел. – Знаеш ли какво ще представлява?

- Ще има парад, - обясни Изабел – а може би и фойерверки. Музика, танци, игри, такива

неща. Като голям уличен карнавал в Ню Йорк. – Тя погледна през прозореца с

изпълнено с копнеж изражение. – На Макс много щеше да му хареса.

Клари се протегна и погали косата на Изабел – по начина, по който би погалила косата

на собствената си сестра, ако имаше такава.

- Така е. Щеше.

На Джейс му се наложи да почука два пъти по вратата на старата къща край канала,

преди да чуе припряни стъпки, които бързаха н отговор; сърцето му подскочи, а след

това се успокои, когато вратата се отвори и на прага застана Аматис Херондейл, която

го изгледа изненадано. Тя сякаш се беше приготвяла за празника: беше облечена в

дълга гълъбовосива рокля и носеше бледи металически обици, които като че улавяха и

отразяваха сребърните кичури в посивяващата й коса.

- Да?

- Клари...- започна той, а после замълча, защото не бе сигурен какво да каже. Къде бе

отишло сладкодумието му? Винаги го бе притежавал, дори когато не му бе оставало

нищо друго, но сега се чувстваше, сякаш е бил разкъсан и всички остроумни, гладко

течащи думи са се изсипали от него и са го оставили напълно празен. – Чудех се дали

Клари е тук. Надявах се да мога да поговоря с нея.

Аматис поклати главата си. Празнотата си бе отишла от погледа й и сега тя го

наблюдаваше така настойчиво, че той започна да нервничи.

- Няма я. Мисля, че е със семейство Лайтууд.

- О! – Беше изненадан от това колко разочарован се почувства. - Извинявам се за

безпокойството тогава.

- Не си ме притеснил. Всъщност, радвам се, че дойде. – живо каза тя. – Има нещо, за

което исках да поговоря с теб. Ела вътре; ей-сега се връщам.

Джейс пристъпи в коридора в момента, в който тя изчезна във вътрешността на къщата.

Зачуди се за какво изобщо би могла да иска да разговарят. Може би Клари бе решила,

че вече не иска да има нищо общо с него и бе избрала Аматис да предаде съобщението?

Аматис наистина се върна след минута. Не държеше нищо, което да напомня за

бележка – за голямо облекчение на Джейс – но пък стискаше малка метална кутия в

ръцете си. Това беше фин предмет, по който бяха гравирани птици.

- Джейс, - обърна се Аматис към него. – Люк ми каза, че ти си син на...че Стивън

Херъндейл е твой баща. Разказа ми всичко, което се е случило.

Джейс кимна; това бе всичко, което смяташе, че се очаква от него. Новините се

прокрадваха бавно, и така му харесваше; надяваше се да се е върнал в Ню Йорк преди

всички в Идрис да научат и да започнат отново непрекъснато да го зяпат.

- Знаеш, че бях омъжена за Стивън преди майка ти. – продължи Аматис с напрегнат

глас, сякаш я болеше, като произнасяше думите. Джейс се вгледа в нея – за майка му ли

ставаше въпрос? Дали тя се чувстваше засегната от него, защото връщаше неприятните

спомени за жена, умряла, преди да е роден? – От живите днес аз съм може би онази,

която познаваше баща ти най-добре.

- Да. – потвърди Джейс, като му се искаше да е някъде другаде. – Сигурен съм, че е

така.

- Знам, че вероятно чувствата ти към него са силно объркани. – каза тя и го изненада,

най-вече с истинността на казаното. – Никога не си го познавал, а и не той е човекът,

който те е отгледал, но ти приличаш много на него – като изключим очите, те са на

майка ти. И може би съм луда, че те занимавам с това. Може би в действителност не

искаш да знаеш нищо за Стивън. Но той ти е баща, и ако те познаваше... – тогава тя му

бутна кутията в ръцете, с което почти го накара да отскочи. – Това са някои неща на

баща ти, които съм събирала през годините. Писма, написани от него, фамилното

генеалогично дърво. Вещерската му светлина. Може би сега нямаш въпроси, но един

ден би могъл да се сетиш за нещо, и когато това стане...е, когато това стане, ще имаш

тези. – Тя застана неподвижна, подавайки му кутията, сякаш бе безценно съкровище.

Джейс се протегна и я взе от нея, без да промълви нито дума; тя беше тежка, а металът

– студен.

- Благодаря ти. – каза й. Това бе най-доброто, което можеше да направи. Поколеба се,

после добави. – Има едно нещо. Нещо, за което се чудех... Ако Стивън е бил мой баща,

то тогава Инквизиторката – Имоджин – трябва да е била моя баба.

- Тя беше... – Аматис млъкна. – Много трудна жена. Но да, беше твоя баба.

- Тя ми спаси живота. – каза Джейс. – Имам предвид, дълго време се държеше, сякаш

ме мрази до мозъка на костите си. Но после видя това. – Той дръпна яката на ризата си

и показа на Аматис белия белег с форма на звезда върху рамото си. – И тя ми спаси

живота. Но какво би могъл да значи този белег за нея?

Очите на Аматис бяха подивели:

- Не си спомняш да си получавал този белег, нали?

Джейс поклати отрицателно глава:

- Валънтайн ми каза, че съм се наранил, когато съм бил твърде малък, за да си спомням,

но сега...не мисля, че му вярвам вече.

- Това не е белег от рана. А по рождение. Има стара семейна легенда за него, че един от

първите Херъндейл, който станал ловец на сенки, бил посетен от ангел в съня си.

Ангелът го докоснал по рамото, а когато се събудил, имал такъв белег. И всички негови

наследници го имат. – Тя сви рамене. – Не знам дали историята е вярна, но всички

Херъндейл имат такъв белег. Баща ти също имаше, ето тук. – Тя докосна дясното си

рамо. – Казват, че означава, че си имал контакт с ангела. Че си благословен по някакъв

начин. Имоджин трябва да е видяла белега и да се е досетила кой си в действителност.

Джейс се взираше в Аматис, но не я виждаше. Виждаше онази нощ на кораба; мократа

черна палуба и Инквизиторката, която умираше в краката му.

- Тя ми каза нещо тогава, - промълви той – докато умираше. Каза „Баща ти щеше да се

гордее с теб‖. Помислих си, че е жестока. Сметнах, че има предвид Валънтайн...

Аматис поклати главата си.

- Имала е предвид Стивън. – обясни тя меко. – И е била права. Той щеше да се гордее.

Клари бутна предната врата на дома на Аматис и пристъпи вътре, като си мислеше

колко бързо къщата й бе станала позната и близка. Вече нямаше нужда да се напряга, за

да си спомни пътя до входната врата, или пък това, че дръжката леко заяждаше, преди

да се отвори. Познато й бе проблясването на слънчевата светлина върху водата на

канала, а също и гледката през прозореца – Аликанте се виждаше целият. Почти

можеше да си представи да живее тук, ако Идрис бе домът й. Чудеше се какво ли би

започнало да й липсва първо. Китайската храна за вкъщи? Филмите? Комедиантите от

центъра?

Щеше да се насочи към стълбите, когато чу гласа на майка си от всекидневната – остър

и леко превъзбуден. Но каква би могла да е причината Джоселин да се разстрои?

Всичко вече беше наред, нали? Без да размишлява, Клари се подпря на стената до

вратата на всекидневната и се заслуша.

- Какво имаш предвид, като казваш, че ще останеш? – питаше Джоселин. – Казваш, че

няма изобщо да се връщаш в Ню Йорк, така ли?

- Бях помолен да остана в Аликанте и да представлявам върколаците в Съвета. – обясни

Люк. – Казах им, че ще им отговоря довечера.

- Не би ли могъл някой друг да го направи? Някой от водачите на глутници тук, в

Идрис?

- Аз съм единственият водач на глутница, който е бил ловец на сенки преди. Затова

искат мен. – Той въздъхна. – Аз започнах всичко, Джоселин. Трябва да остана и да се

погрижа нещата да вървят добре.

Последна краткотрайна тишина.

- Ако се чувстваш така, тогава, разбира се, трябва да останеш. – съгласи се Джоселин,

но гласът й не показваше увереност.

- Ще трябва да продам книжарницата. Да си подредя задачите. – Люк звучеше

едновременно сърдит и пресипнал. – Не че ще се преместя веднага.

- Бих могла да се погрижа за това. След всичко, което направи ти... – На Джоселин,

изглежда, й липсваше енергията, за да продължи да поддържа веселия си тон. Гласът й

се изгуби в тишината - тишина, която се проточи толкова дълго, че Клари сериозно се

замисли дали да не прочисти гърлото си, за да разберат, че е там, и да влезе в стаята.

Миг по-късно се почувства доволна, че не го е направила.

- Виж, - каза Люк – има нещо, което исках да ти кажа отдавна, но не го направих. Знаех,

че нямаше да има значение, дори и да бях, заради това, което представлявам. Ти никога

не си искала това да бъде част от живота на Клари. Но сега тя знае, така че,

предполагам, това няма да промени нещата. Обичам те, Джоселин. Обичам те от

двайсет години. – Той направи пауза. Клари се напрегна да чуе отговора на майка си,

но Джоселин не каза нищо. Накрая Люк проговори отново, а гласът му беше натежал. –

Трябва да се върна в Съвета и да им кажа, че ще остана. Няма да има нужда да говорим

за това отново. Но...чувствам се по-добре, че ти го казах след всичките тези години.

Клари притисна гърба си към стената, когато Люк, с наведена глава, излезе от стаята.

Бръсна я леко, но не я забеляза, и рязко отвори входната врата. Застина там за миг,

вгледан невиждащо в слънчевата светлина, отразяваща се от водите на канала. А след

това изчезна и вратата се хлопна зад гърба му.

Клари остана на същото място, опряла гръб на стената. Чувстваше се ужасно тъжна

заради Люк, а също и заради майка си. Изглежда Джоселин наистина не обичаше Люк,

а може би и никога не би могла. Беше точно както при нея и Саймън, само дето тя не

виждаше как Люк и майка й биха могли да оправят нещата. Не и ако той останеше в

Идрис. Сълзи запариха в очите й. Канеше се да се обърне и да влезе във всекидневната,

когато чу звука от отварящата се врата на кухнята и нов глас. Този звучеше уморено и

като че...примирено. Аматис.

- Съжалявам, че чух това, но съм доволна, че той ще остане. – заяви сестрата на Люк. –

Не само защото ще е близо до мен, но и защото това ще му даде шанс да те преодолее.

Джоселин звучеше отбранително.

- Аматис...

- Мина дълго време, Джоселин. – каза Аматис. – Ако не го обичаш, трябва да го пуснеш

да си иде.

Джоселин замълча. На Клари й се искаше да може да види изражението на майка си –

дали изглеждаше тъжна? Ядосана? Отчаяна?

Аматис рязко си пое въздух.

- Освен ако... го обичаш?

- Аматис...не бих могла...

- Така е! Обичаш го! – Чу се рязък звук, сякаш Аматис беше плеснала с ръце. – Знаех

си, че го обичаш! Винаги съм го знаела!

- Няма значение. – Джоселин звучеше уморена. – Това не би било честно спрямо Люк.

- Не искам да слушам! – Чу се някакво шумолене, а Джоселин издаде протестиращ

звук. Клари се зачуди дали Аматис наистина я е сграбчила. – Ако го обичаш, отивай

след него и му го кажи! Сега, веднага, преди да е отишъл при Съвета!

- Но те го искат за член! Той също иска...

- Единственото, което иска Лушън – твърдо заяви Аматис. – е теб. Теб и Клари. Това е

единственото, което някога е искал. А сега върви!

Преди Клари да има възможност да се отдръпне, Джоселин се беше втурнала в

коридора. Тя се насочи към вратата – и видя Клари, притиснала се към стената. Тя се

спря, а устните й се разделиха от учудване.

- Клари! – Явно се опитваше да звучи жизнерадостно и ведро, но се проваляше с гръм и

трясък. – Не осъзнах, че си тук.

Клари се дръпна от стената, сграбчи дръжката на вратата и я отвори широко. Ярка

слънчева светлина нахлу в помещението. Джоселин запримигва в потока прекалено

остро осветление с очи, приковани в дъщеря си.

- Ако не тръгнеш след Люк, - Клари произнасяше много отчетливо всяка сричка – аз

собственоръчно ще те утрепя!

За миг Джоселин не помръдваше, удивена. След това се усмихна.

- Ами... – промълви – щом поставяш нещата така...

И малко по-късно вече беше изхвърчала от къщата и тичаше в посока Залата на

Съглашението. Клари затвори вратата след гърба й и се облегна на нея. Аматис, която

се появи от всекидневната, се хвърли покрай нея към прозореца, където се увеси на

перваза и разтревожено занаднича през стъклото:

- Смяташ ли, че ще го настигне, преди да е отишъл в Залата?

- Майка ми е прекарала целия си живот, преследвайки ме насам-натам. – заяви Клари. –

Много е бърза.

Аматис погледна към нея и се усмихна.

- О, това ми напомни, - каза – Джейс се отби да те види. Мисля, че се надява да те види

на празненството довечера.

- Наистина ли? – Клари прозвуча замислено. Можеше и да попита...Който не рискува,

не печели. – Аматис, - обърна се към нея и сестрата на Люк се извърна от прозореца и я

загледа с любопитство.

- Да?

- Роклята ти, онази, сребърната...в сандъка... – промълви Клари – би ли ми я заела?

Улиците започваха да се пълнят с хора, когато Клари мина през града, за да стигне

къщата на Лайтууд. Свечеряваше се и светлините започваха да се включват,

изпълвайки нощта с бледо сияние. Стъблата на познатите бели цветя излизаха от

саксиите по стените, изпълвайки въздуха със приятни миризми. Тъмно златисти руни

горяха по вратите на къщите, които подминаваше; те бяха знак на победа и радост.

Ловци се разхождаха по улиците. Никой от тях не носеше оръжия – бяха се облекли в

разнообразни одежди, от модерни до старомодни дрехи. Беше необичайно топла вечер,

затова само някои носеха палта, но имаше доста жени с дълги рокли или поли, които

метяха по земята. Тънка сянка й пресече пътя, щом зави по улицата на Лайтууд и тя

видя, че това беше Рафаел, държащ се за ръка с висока, чернокоса жена, облечена в

червена коктейлна рокля. Обърне се през рамо и се усмихна на Клари, това беше

усмивка, която я накара да потрепери и тя си помисли, че наистина има нещо

извънземно в Долноземците понякога, нещо извънземно и плашещо. Може би

причината беше, че не всичко, което изглеждаше плашещо, наистина трябва да е лошо.

Въпреки това, тя имаше своите съмнения за Рафаел.

Входната врата на Лайтууд беше отворена и няколко души от семейството стояха

отпред. Мариса и Робърт Лайтууд бяха там, бъбрещи си с двама други възрастни.

Когато те се обърнаха Клари видя с изненада, че това бяха Пенхалоу, родителите на

Алайн. Мариса им се усмихваше, изглеждаше елегантна с тъмно-синя копринена пола,

с коса вързана отзад с дебела сребърна лента. Тя изглеждаше като Изабел – толкова

много, че Клари искаше да отиде при нея и да я докосне по рамото. Тя изглеждаше още

тъжна, въпреки че се усмихваше и Клари си помисли: „ Тя си мисли за Макс, както

Изабел, и как много щеше да му хареса това‖.

- Клари – извика Изабел от предните стълби, като тъмната й коса летеше зад нея. Тя не

носеше нито едно от облеклата, които беше показала на Клари преди, а невероятна

златна рокля от сатен, която обгръщаше тялото й като затворените листенца на цвете.

Носеше сандали и Клари си спомни какво беше казала веднъж за краката си, и се засмя

сама на себе си. – Изглеждаш фантастично.

- Благодаря – Клари леко подръпна сребърната рокля от прозрачен материал. Може би

това беше най-момичешкото нещо, което беше обличала. Раменете й оставаха

непокрити и всеки път щом оставяше косата й да падне върху тях, трябваше да се

възпира да не облече нещо отгоре им. – Ти също.

Изабел се доближи до нея и прошепна:

- Джейс не е тук.

Клари погледна назад.

- Тогава къде е?

- Алек каза, че може би е на площада, където ще бъде зарята. Съжалявам – нямам си и

на представа какво става с него.

Клари се стегна и се опита да не показва разочарованото се изражение.

- Всичко е наред.

Алек и Алайн последваха Изабел; Алайн беше в светло-червена рокля, която караше

косата й да изглежда невероятно тъмна. Алек беше облечен както обикновено, с

пуловер и тъмни панталони, въпреки че Клари трябваше да признае, че поне върху

пуловера не се виждаха никакви дупки. Той се усмихна на Клари и тя си помисли със

изненада, че всъщност изглежда различно. Някак по-светъл, сякаш тежест беше

паднала от раменете му.

- Никога не съм била на празненство, където има Долноземци – каза Алайн,

изглеждаща притеснена, докато слизаха надолу по улицата, където едно момиче фея, в

чиято дълга коса бяха вплетени цветя – не – помисли си Клари – косата й беше самите

цветя, свързани с нежна зелена връвчица – вадеше някои от белите цветове от саксиите,

гледаше ги внимателно и похапваше от тях.

- Ще ти харесат – каза Изабел – Знаят как да се забавляват. После си взе довиждане с

родителите си и те тръгнаха към площада, като Клари все още искаше да покрие

горната част от тялото си с ръце пред гърдите си. Роклята я караше да се чувства като

дим, сливащ се с вятъра. Тя се замисли за дима, покрил Аликанте по-рано през деня и

потръпна.

- Хей – каза Изабел и Клари погледна към Саймън и Мая, идващи към тях от горната

част на улицата. Не беше виждала Саймън от почти един ден; беше отишъл в Залата да

спази обещанието си. Съветът се беше събрал, й беше казал той, за да решат кой

вампир да заеме мястото в съвета. Клари не си бе представяла, че Мая може да носи

нещо толкова женствено като рокля и наистина - тя беше облечена с панталони с ниска

талия и черна тениска, на която пишеше ИЗБЕРИ СИ ОРЪЖИЕТО и имаше зарове под

надписа. Беше игрална мишена и тогава Клари се зачуди дали Мая наистина беше

играч или просто носеше тениската, за да впечатли Саймън. Ако беше така, това беше

добър избор. – Връщаш се към Площада на Ангела?

Мая и Саймън признаха, че е така, затова всички се насочиха към Залата заедно в обща

бъбрива група. Саймън пристъпи към Клари и те започнаха да вървят в тишина. Беше

страхотно да бъде близка отново с него – той беше първият човек, когото тя искаше да

види, след като се върна в Аликанте. Прегърна го много силно, щастлива, че е жив и

докосна белега на челото му.

- Спаси ли те? - попита го тя, искаща отчаяно да чуе, че не беше сторила това без

причина.

- Спаси ме. – беше всичко, което каза.

- Иска ми се да го махна от теб – отвърна тя – Искаше ми се да знаех какво би могъл да

ти причини.

Той я хвана за китките и свали нежно ръцете й.

- Ще почакаме – продължи той – и ще видим.

Тя го наблюдаваше отблизо, но трябваше да признае, че Белегът не му се отразяваше по

някакъв начин. Той изглеждаше както винаги. Като Саймън. Само дето сресваше косата

си по различен начин, за да покрие белега; ако не знаеше, че е там, не би се досетила.

- Как беше срещата? - веднага го попита Клари, като го погледна набързо, за да види

дали е подходящо облечен за празненството. Не беше, но тя не би го обвинила –

джинсите и тениската бяха всичко, което той имаше – Кого избраха?

- Не и Рафаел. - Отвърна Саймън, звучащ сякаш се радваше от това – Някакъв друг

вампир. Имаше превзето име. Найтшейд или нещо подобно.

- Знаеш, че те ме помолиха, ако искам, да нарисувам нов символ на Съвета. – каза

Клари – Това е чест. Съгласих се да го направя. Ще има руна на Съвета, заобиколена от

символите на четири семейства Долноземци. Луната за върколаците и смятах

четирилистна детелина за феите. Магьосническа книга за магьосниците. Но не мога да

измисля нещо за вампирите.

- Защо не зъб? – предложи Саймън – Или пък капеща кръв.

Той оголи зъбите си.

- Благодаря ти. – отвърна Клари – Много ми помогна.

- Доволен съм, че са те помолили. – каза Саймън, вече по-сериозен – Заслужаваш тази

чест. Заслужаваш медал, наистина, за това, което направи. Руната на обединението и

всичко.

Клари се сви.

- Не знам. Има предвид, битката протече за десет минути, все пак. Не знам колко съм

помогнала.

- Бях там по време на битката – отвърна Саймън – Може и да е продължила само десет

минути, но бяха най-лошите минути в живота ми. И наистина не искам да говоря за

това. Но ще кажа, че дори само в тези десет минути, щеше да има толкова много смърт,

ако не беше ти. Освен това битката беше само част от всичко. Ако не беше сторила

това, което направи, нямаше да има нов Съвет. Щяхме да бъдем ловци и Долноземци,

мразещи се един друг, вместо ловци и Долноземци, които ще празнуват заедно.

Клари почувства бучка да засяда в гърлото й и загледа само напред, опитваща се да не

заплаче.

- Благодаря ти, Саймън – Тя се поколеба за толкова кратко, че никой, който не беше

Саймън, нямаше да забележи. Но той го направи.

- Какво не е наред? – попита я той.

- Чудя се какво ще правим, когато се върнем вкъщи – отвърна тя – Имам предвид, знам,

че Магнус се погрижи за майка ти и тя не откача от това, че те няма, но – училище.

Доста изпуснахме от него. И дори не знам...

- Няма да се върнеш, - каза тихо - Мислиш, че не знам това? Ти си ловец сега. Ще

завършиш обучението си в Института.

- Ами ти? Ти си вампир. Ще се върнеш ли просто ей така на училище?

- Да – каза й той, като силно я изненада – Ще го направя. Искам нормален живот,

доколкото мога да имам такъв. Искам гимназия и колеж и всичко останало.

Тя стисна ръката му.

- Тогава трябва да го имаш.- тя му се усмихна – Разбира се всички ще откачат, когато се

появиш в училище.

- Да откачат ли? Защо?

- Защото си толкова по-готин от преди . – Леко се сви – Наистина. Сигурно е нещо

вампирско.

Саймън изглеждаше объркан.

- Изглеждам по-готин?

- Разбира се, че си. Искам да кажа, виж ги тези двете. И двете са луднали по теб. –

посочи няколко крачки пред тях, където Изабел и Мая ходеха една до друга. Саймън се

вгледа в тях. Клари почти можеше да се закълне, че той се изчерви.

- Наистина ли? Понякога двете се събират и си шепнат и ме гледат странно. Нямах си и

представа за какво става на въпрос.

- Разбира се, че си нямал. Горкият ти, имаш две сладки момичета, умиращи от любов по

теб. Животът ти е наистина труден.

- Добре. Кажи ми коя да избера тогава.

- Няма начин. Ти решаваш. – леко сниши гласа си – Виж, можеш да се срещаш с която

и да е и аз ще те подкрепя напълно. Наистина. Подкрепа е моето второ име.

- Ето защо никога не си ми казвала второто си име. Знаех си, че е нещо засрамващо.

Тя забеляза това.

- Но ми обещай нещо, става ли? Познавам момичетата. Знам как те мразят най-добрата

приятелка на гаджето си. Обещай, че няма да ме разкараш от живота си. Че пак ще се

размотаваме заедно понякога.

- Понякога?! Клари, ти си луда, знаеш ли?

Сърцето й потъна.

- Искаш да кажеш...

- Искам да кажа, че не бих се срещала с момиче, което настоява да те разкарам от

живота си. Не подлежи на преговори. Искаш парче от целия този блясък? – той направи

жест към себе си. - Тогава най-добрата ми приятелка е част от всичко това. Не бих те

премахнал от живота си, Клари, както не бих премахнал дясната си ръка, за да я дам на

някого като подарък за Свети Валентин.

- Отвратително – отвърна Клари – Наистина ли?

- Наистина.

Площада на Ангела беше почти неузнаваем. Залата блестеше в бяло в края на площада,

частично закрита от няколко огромни дървета, незнайно как поникнали в центъра на

площада. Беше ясно, че са направени чрез магия – „Въпреки че, - помисли си Клари –

като знам способността на Магнус с едно размахване да обзаведе и да се появят чаши за

кафе навсякъде из Манхатън с едно мигване, може би са истински или поне

преместени‖. Дърветата бяха високи почти колкото демонските кули, сребристите им

стволове бяха украсени с панделки, а в клоните им проблясваха различни светлини. На

площада миришеше на бели цветя, дим и листа. Навсякъде бяха поставени маси и дълги

пейки, а групи от Ловци и Долноземци обикаляха около тях, като се смееха, пиеха и

говореха. Като оставим настрани смеха, във въздуха се носеше нещо друго, тъга

примесена с радост.

Магазините, заобикалящи площада, бяха затворени, но от тях се разливаше светлина

върху паветата. Имаше поток от празнуващи, носещи чинии, пълни с храна и чаши с

вино или ярко оцветени течности. Саймън видя да минава покрай него един келнер,

носещ шише със синя течност и повдигна вежда.

- Не прилича на нито едно от тържествата на Магнус. – каза Изабел – Всичко тук е

безопасно за пиене.

- Безопасно? – Алайн изглеждаше притеснена.

Алек се вгледа в малката гора, с нейните светлинки, отразяващи се в сините ириси на

очите му. Магнус стоеше в сянката на едно дърво и говореше с някакво момиче в бяла

рокля със светло кестенява коса. Тя се обърна, когато Магнус се вгледа в тях, и Клари

са загледа в нея за момент въпреки разстоянието между тях. „Има нещо познато в нея‖,

помисли си тя, но не можеше да се сети.

Магнус тръгна към тях и момичето се шмугна в сянката на дърветата и изчезна. Той

беше облечен като джентълмен от Викторианската епоха, със дълъг черен фрак,

наметнат върху жилетка от виолетова коприна. От квадратния джоб се подаваше

кърпичка с инициалите М.Б.

- Хубава жилетка – каза Алек, усмихвайки се.

- Искаш ли и ти такава? – веднага отвърна той – В който цвят си избереш, разбира се.

- Не се интересувам наистина от дрехите – запротестира Алек.

- И това е нещото, което харесвам в теб. – обяви Магнус – въпреки, че щях да те обичам

ако имаше поне един дизайнерски костюм. Какво ще кажеш? Долче? Зегна? Армани?

Алек замлъкна, когато Изабел се засмя и Магнус използва тази възможност да се

доближи до Клари и да й прошепне – Срещу стълбите на Залата. Върви.

Тя искаше да го попита какво иска да каже, но той вече се беше обърнал към Алек и

останалите. Освен това, тя имаше усещането, че се досеща. Освободи се от ръката на

Саймън, когато тръгна и той й се усмихна преди да се върне към разговора с Мая.

Тя мина напряко през гората, за да пресече площада, като влизаше и излизаше от

сенките. Дърветата достигаха до стълбите на Залата и може би точно за това те бяха

безлюдни. Не напълно все пак. Озъртайки се на стълбите, Клари можеше да познае

познато очертание, облегнато на едно дърво. Сърцето й мигновено ускори ритъма си.

Джейс.

Трябваше да повдигне с ръце полите на роклята, за да се изкатери по стълбите –

страхуваше се, че може да разкъса деликатната материя. Почти й се прииска да бе

облякла нормалните си дрехи, докато се приближаваше към Джейс, който бе седнал с

гръб, облегнат на една колона, и наблюдаваше площада. Той носеше най-мунданските

си дрехи – дънки, бяла тениска и тъмно яке върху нея. И – може би за първи път,

откакто го бе срещнала – помисли си – изглежда не носеше никакви оръжия.

Моментално почувства, че е прекалила с труфенето. Спря на известно разстояние от

него, внезапно неуверена какво да каже.

Джейс погледна нагоре – все едно я бе усетил да се приближава. На коленете си

държеше нещо – някаква сребриста кутия. Изглеждаше уморен. Под очите му имаше

сенки, а бледозлатистата му коса беше разрошена. Очите му се разшириха:

- Клари?!

- Кой друг би могъл да бъде?

Той не се усмихна.

- Не приличаш на себе си.

- От роклята е. – Тя стеснително приглади с длани материята. – Обикновено не обличам

неща, които са толкова...красиви.

- Винаги изглеждаш красива, - заяви той и тя си припомни първия път, когато я бе

нарекъл красива – когато бяха в зимната градина на Института. Не го беше казал като

комплимент, а като очевиден факт, както факта, че косата й е червена или че обича да

рисува. – Но изглеждаш...резервирана. Отдалечена. Сякаш не мога да те докосна.

Тогава тя се приближи и седна до него на широкото горно стъпало. Камъкът бе студен

под тънкия плат на роклята. Протегна длан към него; ръката й леко трепереше – точно

колкото да бъде забележимо.

- Докосни ме, - каза му – ако искаш.

Той взе ръката й в своята и я допря за кратко до бузата си. След това я постави обратно

в скута й. Клари леко потрепери, припомняйки си думите на Алайн, когато бяха в

спалнята на Изабел. Може би той няма да се интересува – сега, когато вече не е

забранено. Той бе казал, че тя изглежда отдалечена, но изражението в неговите очи бе

така далечно, сякаш бе друга галактика.

- Какво има в кутията? – попита го. Той все още здраво стискаше с една ръка сребърния

предмет. Изглеждаше скъп, обсипан с фина резба във формата на птици.

- Отидох до дома на Аматис по-рано днес. Исках да те видя. – каза й. – Само че ти не

беше там. Затова поговорих с Аматис. Тя ми даде това. – Той посочи кутията. –

Принадлежало е на баща ми.

За миг тя просто се взираше в него, без да може да разбере думите му. Това нещо

принадлежи на Валънтайн? – помисли си тя, а после – разтърсена внезапно, осъзна –

Не, той няма предвид това.

- Разбира се, - каза – Аматис е била омъжена за Стивън Херъндейл.

- Преглеждах нещата вътре. - обясни той – Четох писмата, дневника. Смятах, че ако

направя това, може да усетя някаква връзка с него. Че нещо ще скочи от страниците

към мен и ще каже – да, това е баща ти. Само че не чувствам нищо. Просто листове

хартия. Всеки би могъл да напише тези неща.

- Джейс. – нежно каза тя.

- А има и нещо друго. – продължи той. – Вече нямам име, нали? Не съм Джонатан

Кристофер – това беше друг човек. Но това е името, с което съм свикнал.

- Кой ти измисли този прякор – Джейс? Ти самият?

Джейс поклати глава.

- Не. Валънтайн винаги ме наричаше Джонатан. Така ми казваха и в Института, когато

за пръв път отидох там. Никога не е било предвидено дори да предположа, че името ми

е Джонатан Кристофър, разбираш ли – това беше просто случайност. Попаднах на

името в дневника на баща ми, но не за мен говореше той. Не моя прогрес записваше.

Бил е този на Себ...на Джонатан. Така че първия път, когато казах на Мариса, че

второто ми име е Кристофър, тя си казала, че не е запомнила добре, и Кристофър е било

второто име на сина на Майкъл. Изминали бяха 10 години, все пак. Но тогава започна

да ме нарича Джейс: сякаш искаше да ми даде ново име, нещо, което да принадлежи

лично на нея и на живота ми в Ню Йорк. А на мен ми хареса. Никога не съм харесвал

Джонатан.- Той преобърна кутията в ръцете си. – Чудя се дали Мариса е знаела – или

подозирала, без да иска да узнава. Тя ме обичаше...и не искаше да повярва.

- И поради тази причина беше толкова разстроена, когато разбра, че си син на

Валънтайн. – схвана Клари. – Защото е смятала, че ти знаеш. Може би по някакъв

начин е осъзнавала. Но...човек никога не иска да повярва нещо подобно за онези, които

обича. И също така, тя е била права за теб, Джейс. Била е права за това, което си в

действителност. И също така си имаш име. Казваш се Джейс. Не Валънтайн ти е дал

това име. Дала ти го е Мариса. Единственото нещо, което прави едно име важно – и

лично твое – е това, че ти е дадено от някой, който те обича.

- Джейс чий? – попита той. – Джейс Херъндейл?

- О, стига, моля те! – прекъсна го. – Ти си Джейс Лайтууд! Знаеш, че е така.

Той вдигна очи към нея. Миглите му почти ги закриваха; под тях златото изглеждаше

по-тъмно. Тя си помисли, че сега като че ли е по-малко отдалечен, въпреки че може би

си въобразяваше.

- Възможно е да си различен от човека, който си смятал, че си; - продължи тя, като се

надяваше, че той разбира какво има предвид. – но никой не става напълно различен

изведнъж. Това да откриеш, че Стивън е биологичният ти баща, няма да те накара

автоматично да го обикнеш. А не е и нужно. Валънтайн не е истинският ти баща, но не

защото във вените ти не тече неговата кръв. Не е истинският ти баща, и не ти е бил

баща, защото не се е държал като истински баща. Семейство Лайтууд са онези, които

винаги са се грижили за теб. Те са твоето семейство. Точно както мама и Люк са моето.

– Тя се протегна да го докосне по рамото, после отдръпна ръка. – Извинявай, - каза му –

виж ме само, изнасям ти лекция, а ти вероятно си дошъл тук да се усамотиш.

- Права си. – отвърна той.

Клари имаше чувството, че са й изкарали въздуха.- Добре, тогава, ще тръгвам. –

Изправи се, забравяйки да придържа роклята си, и почти настъпи подгъва й.

- Клари! – Джейс забързано остави кутията и се изправи на крака. – Почакай, моля те!

Нямах това предвид. Не исках да кажа, че съм искал да съм сам. Имах предвид, че си

права за Валънтайн...и за семейство Лайтууд и...

Тя се извърна и го погледна. Беше застанал наполовина в и наполовина извън сенките, а

ярките цветни светлини от партито под тях рисуваха странни шарки по кожата му. Тя

се сети за първия път, когато го бе съзряла. Беше си помислила, че прилича на лъв.

Красив и смъртоносен. Сега й изглеждаше различно. Твърдата защитна обвивка, която

той обличаше като броня, бе изчезнала; вместо нея той носеше раните и белезите си –

открито и гордо. Дори не беше използвал стилето, за да премахне синините от лицето

си, и натъртванията ясно личаха по линията на челюстта му и върху гърлото му; яката

на ризата му не успяваше да ги скрие. Но за нея той бе все така красив, дори повече от

преди, защото сега изглеждаше като човек – като човек и също съвсем реален.

- Знаеш ли, - каза тя – Алайн каза, че може би няма да се интересуваш от мен повече.

Сега, когато не е забранено. Сега, когато би могъл да бъдеш с мен, ако желаеш. Тя

потрепера леко във фината рокля и обгърна раменете си с ръце. – Вярно ли е това? Че

не се...интересуваш?

- Интересувам се? Да ми е интересно – като че си книга или новина във вестника?! Не,

не се интересувам. Аз... – Той млъкна, търсейки думите, както човек търси, опипвайки,

ключ на лампа в тъмнината. – Спомняш ли си какво ти казах преди? Че се чувствам

така, сякаш фактът, че си ми сестра, е някаква космическа шега с мен? С двама ни?

- Спомням си.

- Не го вярвах – каза той. – Тоест, вярвах го, по някакъв начин – позволих му да ме

отчая, но така и не го почувствах. Никога не те почувствах като своя сестра. Защото не

чувствах към теб онова, което се предполага да чувстваш към сестра си. Но това не

означава, че не те чувствах като част от себе си. Винаги съм се чувствал по този начин.

– Виждайки озадаченото й изражение, той млъкна с нетърпеливо изсумтяване. – Не

успявам да кажа това по правилния начин. Клари, мразех всяка секунда от времето,

през което смятах, че си ми сестра. Мразех всеки миг, през който мислех, че онова,

което чувствах към теб, означаваше, че нещо не ми е наред. Но...

- Но какво? – Сърцето на Клари биеше толкова силно, че тя се чувстваше повече от

леко замаяна.

- Виждах удоволствието, което изпитваше Валънтайн от онова, което чувствах към теб.

Онова, което ти чувстваше към мен. Използва го като оръжие срещу нас. И това ме

накара да го намразя – повече от всяко друго нещо, което ми е причинил, това ме

накара да го мразя и ме обърна срещу него. И може би точно от това имах нужда.

Защото имаше момент, в който не бях сигурен дали не искам да го последвам. Беше

труден избор – по-тежък, отколкото ми се иска да си припомням. – Гласът му прозвуча

задавено.

- Веднъж те попитах дали имам избор, - припомни му Клари, - а ти отвърна „Винаги

имаме избор‖. Ти избра да тръгнеш срещу Валънтайн. В крайна сметка, това е изборът,

който си направил, и няма значение колко трудно е било. Има значение само, че си го

направил.

- Знам, - каза Джейс – просто казвам, че мисля, че избрах този път отчасти и заради теб.

Откакто те срещнах, правя всичко, което правя, отчасти и заради теб. Не мога да се

освободя от теб, Клари – не мога да отделя нито сърцето си, нито кръвта, нито ума или

която и да било част от себе си от теб. И не искам.

- Не искаш? – шепнейки попита тя.

Той направи една крачка към нея. Погледът му беше прикован върху лицето й и той не

го отдръпна.

- Винаги съм смятал, че любовта те прави глупав. И слаб. Прави те лош ловец на сенки.

Да обичаш означава да унищожиш. Вярвах в това.

Тя прехапа устната си, но също не можеше да откъсне очи от него.

- Смятах, че да бъдеш добър войн означава да не те е грижа. – продължи той. – За нищо

и никой и най-вече, за самия себе си. Поемах всеки риск, който ми се удаваше. Хвърлях

се на пътя на демоните. Мисля, че създадох комплекс на Алекс за качествата му на

боец, само защото искаше да оживее. – Джейс се усмихна криво. – А после те срещнах.

Ти беше мундан. Слаба. Не беше боец. Никога не си тренирала. Но видях колко

обичаше майка си и Саймън, как би влязла в ада, за да ги спасиш. Ти наистина влезе в

онзи вампирски хотел. Ловци на сенки с десетилетен опит не биха се опитали дори да

го сторят. Любовта не те правеше слаба, напротив – направи те по-силна от всички,

които съм срещал през живота си. И осъзнах, че аз бях слабият.

- Не! – тя беше шокирана. – Не си!

- Може би вече не съм. – Той направи още една крачка и вече бе достатъчно близо, за

да я докосне. – Валънтайн не можеше да повярва, че съм убил Джонатан. - продължи –

Не можа да го повярва, защото аз бях слабият, а Джонатан – онзи с по-добра

подготовка. При всички обстоятелства би трябвало той да спечели и да ме убие. Почти

успя. Но аз се сетих за теб – видях те там, така ясно, като че бе застанала пред мен;

гледаше ме, и разбрах, че искам да живея, исках го повече, отколкото някога съм искал

нещо. За да мога да видя лицето ти още веднъж.

Искаше й се да може да се движи, искаше й се да може да се протегне и да го докосне,

но не можеше. Ръцете й бяха замръзнали от двете й страни. Лицето му беше толкова

близо до нейното, толкова близо, че виждаше отражението си в зениците му.

- И сега те гледам, - продължи той – а ти ме питаш дали все още те искам, като ме ли

бих могъл да спра да те обичам. Като че ли бих могъл да се откажа от онова, което ме

прави по-силен, отколкото някога съм бил. Никога не съм се осмелявал да отдавам

прекалено много от себе си на никого преди – по мъничко на семейство Лайтууд, на

Изабел и Алек, но за това бяха нужни години...А на теб, Клари, от първия момент, в

който те видях, принадлежа напълно. Така беше и още е така. Ако ме искаш.

За миг тя остана, без да помръдне. После, незнайно как, се озова увиснала на

предницата на тениската му и го придърпа към себе си. Ръцете му се обвиха около нея,

като почти я повдигнаха от земята – краката й замалко да се измъкнат от сандалите – и

после той я целуваше, или може би тя го целуваше, не беше сигурна, а и нямаше

значение. Усещането за устните му върху нейните беше като електричество; ръцете й

сграбчиха неговите и го притиснаха още по-силно към нея. Това да усеща биенето на

сърцето му през плата почти я замая от удоволствие. Ничие сърце не биеше като това

на Джейс, нито би могло.

Най-накрая той я пусна и тя рязко си пое дъх – беше забравила да диша. Той нежно

хвана лицето й в дланите си и проследи линиите на скулите й с пръстите си.

Светлината се беше върнала в очите му – толкова ярка, колкото бе край езерото, но сега

към нея се бе добавила игрива искрица.

- Ето, виждаш ли – каза той – това не беше толкова зле, нали...въпреки че не беше

забранено?

- И по-лоши съм пробвала. – отвърна тя с треперлив смях.

- Знаеш ли, - каза й, навеждайки се да докосне още веднъж устните й със своите – ако

се притесняваш, че вкусът на забраненото ще ти липсва, би могла да ми забраниш да

правя някои неща.

- Какви неща?

Усети усмивката му в ъгълчето на своята уста.

- Неща като това.

След известно време слязоха по стълбите и отидоха на площада, където бе започнала да

се събира тълпа в очакване на фойерверките. Изабел и останалите бяха открили маса

близо до един от ъглите на площада и бяха събрали около нея пейки и столове. Когато

се приближиха към групата, Клари се приготви да издърпа ръката си от тази на

Джейс...а след това се спря. Можеха да се държат за ръце, колкото си искаха. В това

нямаше нищо лошо. Мисълта почти спря дъха й.

- Ето ви! – Изабел се носеше към тях с танцова стъпка, понесла чаша фуксиев ликьор,

която бутна в ръцете на Клари. – Пробвай това!

Клари метна един кос поглед към питието:

- В какъв гризач ще ме превърне?

- Е-ее, къде ти е доверието?! Мисля, че е ягодов сок, всъщност. – каза Изабел. –

Каквото и да е, много е вкусно. Джейс? – Тя му предложи чашата.

- Аз съм мъж, - информира я той. – а мъжете не консумират розови напитки. Изпарявай

се, жено, и ми донеси нещо кафяво!

- Кафяво? – Изабел направи физиономия.

- Кафявото е мъжки цвят. – продължи Джейс и отметна една изплъзнала се от

прическата на Изабел къдрица със свободната си ръка. – Всъщност, виж – Алек носи

точно него.

Алек печално погледна надолу към пуловера си:

- Беше черен, - каза – но после избеля.

- Можеше да го освежиш с една лента с пайети – предложи Магнус, подавайки на

гаджето си нещо синьо и блестящо. – Просто идейка!

- Алек, надявам се да устоиш на изкушението. – Саймън беше седнал на ръба на една

ниска стена, а до него беше Мая, макар тя да изглеждаше дълбоко потънала в разговор

с Алайн. – Ще изглеждаш като Оливия Нютън-Джон в Ксанаду.

- Има и по-лоши неща. – отбеляза Магнус.

-Саймън се отдели от стената и се приближи към Клари и Джейс. С ръце, пъхнати в

задните джобове на дънките му, той се вгледа в тях замислено. Най-накрая проговори.

- Изглеждаш щастлива. – каза на Клари. След това насочи погледа си към Джейс. –

Добре е за теб, че изглежда така.

Джейс повдигна една вежда.

- Това да не е тая част, където ми казваш, че ако я нараня, ще ме убиеш?

- Съвсем не. – отвърна Саймън. – Ако нараниш Клари, тя е напълно способна да те убие

собственоръчно. Вероятно с няколко различни оръжия.

Джейс изглеждаше доволен от тази мисъл.

- Виж какво, - продължи Саймън – просто ми се искаше да ти кажа, че не е проблем

това, че не ме харесваш. Ако направиш Клари щастлива, нямам нищо против теб. – Той

протегна ръка, а Джейс измъкна своята от тази на Клари и разтърси неговата с изумено

изражение.

- Не е вярно, че не те харесвам. - каза му – Всъщност, точно обратното – именно защото

те харесвам, ще ти дам един съвет.

- Съвет? – Саймън го изгледа предпазливо.

- Виждам, че използваш тая вампирска история с известен успех, - каза Джейс, като

кимна с глава към Изабел и Мая. – което вероятно ще ти донесе популярност и слава.

Много момичета харесват не-мъртвите. Но бих оставил онова с музиканството, ако бях

на твое място. Вампирите-рок звезди са си изпели песента, а и освен това надали си

особено добър.

Саймън въздъхна.

- Предполагам, че няма начин да преосмислиш оная част - че не ме харесваш, имам

предвид?

- Достатъчно, вие двамата! – възкликна Клари – Не може вечно да се държите като

пълни идиоти един с друг, нали знаете?

- Чисто технически, - отвърна Саймън – аз мога.

Джейс издаде някакво странно сумтене; след миг Клари осъзна, че той се опитва да не

се разсмее, но успява само донякъде.

Саймън се изхили:

- Пипнах те!

- Ах! – възкликна Клари – Това е един прекрасен момент, от който ще излезе

великолепен спомен. – Тя се огледа за Изабел, която вероятно би била доволна колкото

самата нея, ако Джейс и Саймън се разбираха – макар и по техния си странен начин.

Вместо това видя някой друг.

В самия край на осветената гора, където сянката се промъкваше сред светлината, бе

застанала слаба жена в зелена рокля с цвета на листата, а дългата й алена коса бе

прикрепена със златна халка.

Кралицата на феите. Гледаше право към Клари, и когато Клари срещна погледа й, тя

повдигна фина ръка и помаха: Ела.

Дали беше по собствено желание или заради някакво особено умение на феите да

подчиняват волята на човек – Клари не бе съвсем сигурна кое от двете – но измърмори

някакво извинение и остави останалите, за да се приближи към края на гората, като си

проправяше път през празнуващите, които шумно се забавляваха. Докато се

приближаваше към Кралицата, тя много остро осъзна численото превъзходство на

феите, застанали в кръг около своята Дама. Дори когато искаше да се появи сама,

Кралицата всъщност никога не оставаше без своите придворни.

Кралицата протегна ръка – заповеднически и арогантен жест.

- Там! – каза – И не по-близо.

Клари спря на няколко стъпки от Кралицата.

- Милейди, - промълви тя, припомняйки си силно официалния начин, по който Джейс

се бе обърнал към нея в Двореца. – защо ме извикахте при себе си?

- Ще получа услуга от теб. – заяви Кралицата без предисловие. – И, разбира се,

обещавам услуга в отговор.

- Услуга от мен? – запита Клари удивено. – Но Вие...та Вие дори не ме харесвате!

Кралицата замислено докосна устните си с дългия си бял пръст.

- Феите, за разлика от хората, не се тревожат особено и не се занимават с такива неща

като „харесване‖. Любов, може би, а също омраза. Но харесване...- Тя елегантно сви

рамене. – Съветът все още не е решил на кого от народа ни да предложат мястото при

себе си. – продължи. – Зная, че Лушън Греймарк ти е като баща. Би те послушал, ако го

помолиш. Бих искала да го попиташ дали ще изберат моят рицар, Мелиорн, за тази

задача.

Клари се върна в мислите си обратно в Залата на Съглашението, когато Мелиорн каза,

че няма да участва в битката, освен ако и Децата на Нощта не се бият.

- Не мисля, че Люк го харесва особено.

- Ето отново, - каза Кралицата – говориш за харесване.

- Когато Ви видях преди, в Двореца на Феите, - сети се за още нещо Клари – нарекохте

мен и Джейс брат и сестра. Само че сте знаели, че в действителност не сме брат и

сестра. Нали?

Кралицата се усмихна:

- Една и съща кръв тече във вените ви – отговори тя. – Кръвта на Ангела. Всички, които

носят кръвта на Ангела, под кожата си са брат и сестра.

Клари потрепери.

- Въпреки това, можехте да ни кажете истината. Но не го направихте.

- Казах ви истината по начина, по който я виждах. Всички ние казваме истината така,

както я виждаме, нали? Не ти ли се е случвало да се замислиш какви неистини има в

приказките, които майка ти ти е разказвала, и които са служели на нейните цели и

затова ги е изричала? Наистина ли смяташ, че знаеш абсолютно всички тайни от

миналото си?

Клари се поколеба. Незнайно защо, изведнъж чу гласа на Мадам Доротеа в главата си.

Ще се влюбиш в неподходящия човек, беше казала онази съмнителна вещица. Клари си

бе помислила, че Доротеа има предвид това колко неприятности ще донесат и на двама

им чувствата, които Джейс изпитваше към нея. Но все още имаше празни места – добре

знаеше това – в паметта й, дори сега имаше неща, събития, които не си бе припомнила.

Тайни, истините за които още не бе научила. Беше се отказала от тях, обявявайки ги за

изгубени и маловажни, но може би...

Не. Усети се да стиска юмруци отстрани на тялото си. Отровата на Кралицата бе нежна

и изтънчена, но силна. Имаше ли изобщо човек на този свят, който да може да каже, че

знае всяка тайна, която ги засяга? А и не беше ли по-добре някои тайни да си останат

такива?

Тя поклати глава.

- Онова, което сторихте в Двореца, - каза само – може би не излъгахте. Но не бяхте

мила. – Започна да се обръща. – А на мен ми стига толкова лошо отношение!

- Наистина ли ще откажеш услуга от Кралицата на феите? – настоя да узнае Кралицата.

– Далеч не всеки смъртен получава подобен шанс!

- Не се нуждая от услуга от Вас. – отвърна Клари. – Имам всичко, което искам.

И обърна гръб на Кралицата.

Когато се върна при групичката, която бе оставила, откри, че към тях са се

присъединили Робърт и Мариса Лайтууд, които – изненадана видя тя – се здрависваха с

Магнус Бейн, който пък се беше отказал от бляскавата лента и беше образец за

благоприличие. Мариса бе прехвърлила ръка през рамото на Алек. Останалите й

приятели бяха насядали в група край и върху стената; Клари точно щеше да се

присъедини към тях, когато усети потупване по рамото.

- Клари! – беше майка й, която й се усмихваше – а зад нея бе застанал Люк, ръката му в

нейната. Джоселин изобщо не се беше докарала; носеше дънки и свободна риза – е, тя

поне не бе изцапана с боя. Макар че от погледа на Люк не би могло да се предположи,

че е нещо по-малко от перфектна. – Радвам се, че най-накрая те открихме.

Клари се ухили на Люк.

- Да разбирам ли, че няма да се местиш в Идрис?

- Мне-е. – отговори той. Изглеждаше толкова щастлив, колкото никога не го бе

виждала. – Пицата тук е ужасна!

Джоселин се засмя и отиде да поговори с Аматис, която се възхищаваше на един

плаващ във въздуха стъклен балон, пълен с газ, който не спираше да мени цветовете си.

Клари погледна към Люк.

- Възнамеряваше ли наистина да напуснеш Ню Йорк, или го каза само за да я накараш

най-накрая да предприеме нещо?

- Клари! – възкликна Люк – Шокиран съм, че би могла да предположиш такова нещо! –

Той пак се захили, но после рязко изтрезня. – Нямаш нищо против, нали? Знам, че това

означава огромна промяна в живота ти – щях да попитам дали ти и майка ти не бихте

искали да се преместите при мен, при условие, че вашият апартамент в момента не е

обитаем...

Клари изсумтя.

- Голяма промяна? Животът ми вече се промени напълно. Няколко пъти.

Люк хвърли един поглед към Джейс, който ги гледаше от мястото си върху зида. Джейс

им кимна и развеселено присви устни.

- Предполагам, че е така. – съгласи се Люк.

- Промяната е добро нещо. – заяви Клари.

Люк протегна ръката си; руната на Съюза беше избледняла, както и при всички други,

но кожата му още пазеше издайническата й бяла следа, белегът, който никога нямаше

да изчезне напълно. Той погледна замислено Маркировката.

- Така е.

- Клари! – повика я Изабел, покатерена на стената. – Фойерверките!

Клари удари леко Люк по рамото и отиде да се присъедини към приятелите си. Те бяха

насядали на стената в редица: Джейс, Изабел, Саймън, Мая и Алайн. Спря до Джейс.

- Не виждам никакви фойерверки. – каза, като се начумери шеговито на Изабел.

- Търпение, скакалец такъв! – подкачи я Мая. – Хубавите работи идват при тези, които

умеят да чакат.

- Винаги съм си мислел, че е „Хубавите неща идват при онези, които диктуват

събитията‖. Нищо чудно, че съм бил така объркан през целия си живот.

- „Объркан‖ е съвсем меко казано за това. – отбеляза Джейс, но си личеше, че не следи

внимателно разговора; той се протегна и придърпа Клари към себе си, почти разсеяно,

като че по рефлекс. Тя се облегна назад на рамото му и погледна към небето. Нищо не

осветяваше небесата, освен демонските кули, които проблясваха в меко сребристобяло

сред тъмнината.

- Къде ходи? – попита я той, достатъчно тихо, за да не може друг освен нея да чуе

въпроса.

- Кралицата на феите искаше да й направя услуга. – обясни Клари. – И искаше да ми

стори услуга в замяна. – Усети как Джейс се напряга. – Спокойно. Казах й „не‖.

- Не са много хората, които биха отказали услуга на Кралицата на феите. – отбеляза

Джейс.

- Казах й, че не се нуждая от услуга. – продължи Клари. – Казах й, че имам всичко,

което искам.

Джейс се разсмя на това – меко и тихо – и плъзна ръката си по нейната; пръстите му се

заиграха лениво с верижката около врата й и Клари погледна надолу към

проблясващото върху роклята й сребро. Носеше пръстена на Моргенстърн откакто

Джейс й го бе оставил, но понякога се чудеше защо. Наистина ли искаше да й се

напомня за Валънтайн? Но същевременно – имаше ли право да забрави някога?

Не можеш да изтриеш онова, което ти причинява болка, когато си го припомняш. Не

искаше да забрави Макс или Маделайн, нито Ходж или Инквизиторката, нито дори

Себастиан. Всеки спомен бе ценен; дори лошите такива. Валънтайн бе искал да

забрави: да забрави, че светът трябва да се променя, а ловците на сенки би трябвало да

се променят заедно с него – да забрави, че долноземците също имат души, а всички

души имат значение за постройката на света. Беше пожелал да мисли единствено за

онова, което правеше ловците на сенки различни от долноземците. Но онова, което му

се беше изплъзнало, бе начинът, по който те всички все пак си приличаха.

- Клари, - каза Джейс, прекъсвайки размишленията й. Той обви още по-плътно ръцете

си около нейните, а тя вдигна главата си; тълпата аплодираше първите фойерверки,

които полетяха към небето.

- Виж!

И тя се загледа, докато ракетите експлодираха сред дъжд от искри – искри, които

оцветиха облаците в цветовете на дъгата, докато падаха през тях, една по една, и

прокарваха пламтящи линии от разтопено злато, като ангели, падащи от небето.

БЛАГОДАРИМ ВИ, ЧЕ ИЗБРАХТЕ ФОРУМА

„РЕЛИКВИТЕ НА СМЪРТНИТЕ‖!