их искал да обърнем внимание на християнското учение за бъдещата съдба на човека. Богословите го наричат есхатология, от гръцката дума есхатон –

край. Това е учение за края на житейския път на човека. Възгледът, че цялостният човек не умира след смър-

тта на физическото тяло и някакво духовно ядро от него се съхранява, не е привилегия на християнството, а е широко разпространена, универсална представа. Без-смъртието на душата, нерушимостта на нашето Аз – това е част от естествената структура на човешкото същество. Това е нашата природа. И именно по тази причина човек подсъзнателно не вярва в своето пълно унищожение. Той не може да си представи дори какво е “нищо”, защото на неговото Аз, което е центърът на неговата личност, е дадено съзнание за нерушимост.

Още Платон твърди, че се разрушава онова, което е съставно, т.е. е съставено от различни елементи. А вътрешният живот на човека е някаква, както казват философите, „цялост”, някакво единство, което се обра-зува около нашето Аз, около нашата ос, около нашата личност. И не съществуват отделни тухлички, от които то е построено и които после биха могли да се разпръс-нат в различни посоки. Във вътрешното ни естество ги няма онези материални елементи, от които например се състои нашето тяло и които благодарение на определени

физико-химични, биологични процеси се разпадат и всеки намира мястото си другаде. Ето защо най-великите умове на човечеството са обосновавали и приемали тази идея всеки от своята позиция.

И така, от Платон до Шрьодингер, от древните индий-ски текстове до съвременните философски концепции и особено в светлината на революцията в медицината, благодарение на която е станала възможна реанимаци-ята, т.е. връщане на хората оттам, откъдето преди не е било възможно, всичко това се отнася към естествената природа на човека.

А християнските учения излизат отвъд пределите на тази природа.

Ако се обърнете към християнския православен Символ на вярата, там няма да намерите думите: „Вярвам в безсмъртието на душата.” В Символа на вярата е каза-но така: „Чакам възкресението на мъртвите и живота в бъдещия век.” Или смъртта е предстоящо възкресение на мъртвите. Това е било и остава принципното различие между християнското учение за есхатон, християнската есхатология и есхатологията на всички останали фило-софски концепции и религиозни учения.

За индийската или гръцката философия или за някои, може би, теософии освобождението от материята е цел, спасение и то изглежда много съблазнително. Мисля, че тук са излишни повече обяснения, защото нашата плът, нашата материална част е немощна. Именно тя страда, тя ни изкушава, тя е слаба, тя е отегчена.

А за църковното съзнание това е само едната страна на въпроса. Всъщност “развъплъщаването” на човека е не само освобождение от немощта на плътта, но и ограбва-не на човека, защото той е замислен като същество, което се е вписало, враснало се е в плътското мироздание. „Аз съм връзката на световете” – казва поетът1. Значи в нас се събират и физическият свят, и химическите тайни, и всички елементи, от които е създадено мирозданието. Духът чрез нас сключва съюз с цялата природа - нежива и жива. И би било грешка от християнска гледна точка да се приема безусловно знаменита гръцка концепция сома - сема, което означава: „Тялото е гробница.”

Тялото, казва апостол Павел, е храм на Светия Дух. А щом е храм, значи е нещо свещено. Тогава природата е не просто някакво изпитание за нас. Тялото е не просто нещо, което трябва да ни потиска - с камък на шията, а по-сле духът полита като птица. Не... Тук има някакъв велик замисъл. Това е въплътено същество! Духът, който трябва да стане по думите на поета месия на природата.

В Библията е писано, че Господ ще събуди “спящите в пръстта на земята” (Дан. 12:2). Там четем, че когато се пробудят, т.е. станат от земята, умрелите ще възсияят като звезди и ще придобият нов живот. Но не чисто духовен, безплътен - те най-накрая ще се превъплътят. Човек е създаден по принцип като въплътено същество. С това трябва да завърши неговата история на земята. И ако смъртта на тялото е моментът на “развъплъщаване”, не можем да смятаме този момент за венец и финал на нашето битие. Финалът е възкресението от мъртвите и животът в бъдещето.

Вие, разбира се, може да попитате: “Що за ново въплъщение е това?” Това е новият етап от развитието на човека в света. Защото то е изминало няколко важни етапа. В началото е съзиждането на структурата. Помните, че в Библията е казано: „Земята беше неустроена и пуста; и тъмнина покриваше бездната; и Божият Дух се носеше над водата” (Бит. 1:2). Бог създава структури, които се противопоставят на хаоса. После Той казва: „Да произве-де водата... одушевени същества” (Бит 1:20-21). Създава се нещо ново, небивало дотогава във вселената – живи съ-

щества, които в още по-голяма степен побеждават хаоса. И накрая идва разумното същество, надарено с образ и подобие на Твореца – човек в плът. Той трябва още пове-че да обуздае хаоса. Но отначало - ненапълно, не докрай. И когато явяването на Месия в света обръща тайните лостове на еволюцията на човечеството и мирозданието, човекът тръгва към нова, последна фаза от развитието си. Това обаче също е телесна фаза. Апостол Павел пише за това, че човек ще има духовно тяло – сома пнеуматикос.

Какво означава духовно тяло? При разрушаването на материалното тяло се съхранява някакво друго тяло, дълбинно, което в бъдещето трябва да роди нова форма - като семето, което е заровено в земята.

Но тук еволюцията вече не е просто биологична или психична, а и етична, защото бъдещото състояние на човека в голяма степен се определя от неговото развитие на земята. Ето защо за нас са толкова важни постъпките, мислите, думите на човека в този свят. Няма да говорим за това с правни термини – наказание и поощрение. Те нямат място тук. Става дума за естествените последици от това, което е вътре в нас.

И ето, стигаме до завършека на този въпрос, до самата същност на нещата. Човекът, попаднал в необичайни условия, когато не разполага с привични начини да се изразява, да живее и да действа, може да съхрани своето Аз само когато то е дълбоко, духовно, наситено и богато. Дребнавият човек, когато се окаже изолиран от привич-ния живот, страда дълбоко, не си намира място. Неговата душа е “ембрион”, тя не е развита.

Нека си представим какво става с човека, когато умре. Той носи със себе си всичко, което има, което е натрупал. И това е много важно, защото от него се състои нашата личност. За него трябва да мислим днес.

Когато Платон казва, че целият живот е подготовка за смъртта, той, разбира се, изразява един парадокс. Па-радокс! В прекия смисъл не можем да го разберем, но в него има нещо. Има някакъв смисъл. В края на краищата нима ние не знаем, че смъртта ще настъпи? Знаем. Нима човекът не е длъжен да размишлява за това, което пред-стои? Длъжен е. Това е естествено за мислещия човек.

Животът на бъдещия век – това не са нашите далечни потомци. Не са нашите, така да се каже, нишки, които се простират в бъдещето. Това сме всички ние, цялото човечество.

И накрая, последно и практически. Как самите ние да се подготвяме за смъртта? Как да се отнасяме към хората, които са обречени или умират?

Трябва ли да кажем на човека, че е неизлечимо болен и ще умре? Въпросът е поставен прекалено абстрактно. Все пак тук много зависи от това, що за човек е той. И решението вземат роднините и близките, като знаят, че изходът е само един. Всъщност никоя медицина никога не може да даде пълна гаранция, че човекът е обречен. Но все пак по принцип той трябва да знае.

Защо ли? Защото може да се подготви вътрешно. Чрез молитва, чрез прошка на тези, които са му сторили зло… Случаите, когато смъртта застига човека изведнъж, пре-дизвикват у мен дълбоко неудовлетворение и тревога. Спомням си, разговаряхме с един човек в болницата. Така да се каже, съвсем спокойно, весело, за различни неща. Изведнъж той се закашля, падна и почина. Някои хора биха завидели на такава безболезнена смърт. Но духовно ми се видя някак незавършена, защото човекът сякаш не беше готов.

Дългогодишната ми практика показва, че участта на хората е много различна. За едните свещеникът отслужва с необичайна лекота в сърцето, дори с някакво праз-нично усещане. Въпреки че човекът може би е близък, роднина, празник е. А за други – като че ли тегли някакъв страхотен товар, сякаш някаква жилава среда се съпро-тивлява. Сякаш “изпотрошеният” дух витае наоколо в състояние на мъчение, което неволно се предава на всич-ки присъстващи.

Излиза, че отговорът е: може би трябва да се казва. Но ако все пак виждаме, че човекът е толкова крехък и няма да издържи тази истина, нужно е не да го лъжем, а да му я кажем по друг начин. Сократ, когато приятелите му пла-кали в деня на неговата смърт, казал нещо такова: „Защо плачете, глупачета? Нима не знаехте, че и преди съм имал смъртна присъда?” Всички ние имаме смъртна присъда, всички ще умрем рано или късно.

Вероятно трябва да кажем на човека: “Земният живот свършва, но животът за теб няма да приключи. Затова трябва да бъдеш готов.” Един светец дори препоръчва веднъж в годината да се подготвяме за смъртта. Изключи-телно полезно е да смятаме, че точно този пост е послед-ният в живота ни.

Какво трябва да направим? Да върнем дълговете си, да изпълним това, което не сме свършили, да се помирим с тези, с които сме в конфликт, да действаме така, сякаш имаме време, но то вече е ограничено. И… това е като скок в бездна, но бездна, която ни посреща нежно и ла-скаво. Бездна, в която няма да потънем, а ще плуваме, въ-преки че е страшно да скочиш. Когато средновековният човек се е научил на културата на смъртта, той, разбира се, е постигнал много. Когато при умиращия идват деца, роднини и той с четене на молитви, със запалени свещи тържествено се прощава с тях, човекът разбира колко свещен и важен е този миг! Това не са някакви гнусни, така да се каже, някакви чужди, болнични стени, където протича определен физиологичен процес и смъртта е принизена, където сред апарати и инструменти свещени-ят й характер всъщност изчезва. Но дори и в болница е възможно да се създаде друго, свещено отношение към живота.

И накрая още нещо, което се отнася до всички ни. Кол-кото по-одухотворен и пълен е животът ни тук, на земята, днес, толкова по-свободно и спокойно ще вървим към този преход. Всъщност човек носи в себе си чувството за своята вечност. И възкресението на мъртвите е кодирано още тук, в нашия живот, защото тогава личността ни ще получи пълнота и възможност за действие, но нали това трябва да бъде личност, а не някакъв зародиш, не ембри-он на личността.

Има поговорка: „Бог казва: “В каквото заваря, в това и ще съдя.” И тайната на нашия ден и час остава непозната за нас. Това е много мъдро, защото човек винаги е без-грижен. Ако биха ни казали, че това ще стане еди-кога си, щяхме да отлагаме. А трябва да осъзнаем, че всеки ден и всеки час е дар, Божи подарък и че ние сеем Вечността в своята любов, в своя труд, в своето творчество.

Ето защо призивът към съзидание и към добро е едновременно и призив към Вечността. И когато дойде последният ни час, ако духът ни е достатъчно укрепен, лесно ще преодолее онова препятствие, което ни отделя от другите светове. Новороденото, ако можеше да мисли, вероятно би сметнало раждането си за смърт. Защото самото раждане за детето наподобява агония. Но след тази агония се открива ново битие. И след нашата смърт се открива Вечността.

Познавах хора, които наистина не се страхуваха от смъртта. Всички те имаха нещо общо: чувстваха, че дъл-гът им на земята е изпълнен. Бяха отдали всичко, което са могли да отдадат. Така у тях се бе създало онова усещане за зрялост, за готовност. Чувстваха се като зрял плод, който може да падне спокойно.

И в светлината на този труд, на това добро, творчество и самоотдаване можем да говорим, че смъртта всъщност не съществува, че като се трудим истински, духовно и в материалния свят, ние работим за Вечността. Каквото и да мисли човекът за това, такова чудо като човешката лич-ност не може да пропадне в създадения от Бога огромен космически дом. Всичко участва в това висше съзидание. Всичко има свой разцвет. Ето защо казваме: “Чакам въз-кресението на мъртвите и живота в бъдещия век.”

1 Г. Державин в одата “Бог”.