28.11-4.12.2018 Год. 27

40

Брой 401,50 лв.

Светлозар Игов

Разговори със Здравка Евтимова и Елена Павлова

Михаил Неделчев носител на наградата „Богдан Богданов“

Критика: Надежда Стоянова и Владимир Трендафилов

Нова българска: Панайот Карагьозов Ангел Иванов

Тайе Селаси, Трябват ни повече имена

Андре Асиман, Мохсин Хамид

Кейт Аткинсън Сали Руни

Тим Адамс

Всеки влиятелен мислител се нуждае от грабваща вниманието водеща идея. Франсис Фукуяма стана известен с категоричния находчив политически мем „Краят на историята?“, който в началото на 90-те беше сполучлив начин да се опише крахът на комунизма и „триумфът“ на Запада. От този момент, през времето, когато историята определено отказваше да приключи, преподавателят в университета в Станфорд направи няколко опита да повтори този успех. Новата му книга, Identity, предлага термина thymos като ключ за разбирането на настоящата стряскаща политическа реалност.Thymos (няма да навреди на доверието в книгата или на продажбите є, ако централният є термин би могъл да бъде разбран най-добре от древните гърци) е зает от „Държавата“ на Платон. Терминът представя третия път на душата, която несъзнавано е разкъсвана от два съперничещи си импулса – разума и желанията. Ако първият импулс ни прави човеци, а вторият – животни, то thymos е някъде по средата. Повечето преводачи на „Държавата“ избират значението „страст“. За своите цели Фукуяма приема значението „място, което генерира оценката за собствената ни стойност“, нещо като вечен регулатор на състоянието на нещата.Важността на thymos, смята той, не се дължи само на факта, че е сериозно пренебрегван от другите политически теоретици. Докато класическите икономисти се опитват да обяснят света от гледище на индивидуалните действия, ръководени от финансовия интерес, бихейвиористите доказват, че рационалният ни капацитет често е подкопаван от по-интуитивни сили. Може би най-мощната от тях, настоява Фукуяма, е

желанието да бъдем уважавани. Можете да кажете, че създаваното в тази точка напрежение е двигателят в романа от 19. век, от „Гордост и предразсъдъци“ досега, но според Фукуяма, ние сме склонни да губим от поглед нашата основна човешка слабост. От 30-те години на 20. век насам широко разпространената марксистка класова борба преминава във фрагментираните съперничещи си интереси на политиките на идентичността. Кои сме ние, с коя културна или национална група се идентифицираме – това е потенциално по-настойчивата психологическа сила, отколкото желанието ни за повече благоденствие или сигурност. „Thymos е тази част от душата, която жадува за признание и зачитане на достойнството“, казва Фукуяма. Когато се поддържа баланс – isothymia – тя се стреми към признание наравно с другите хора. Повикът на Арета Франклин в песента „R.E.S.P.E.C.T.“, който захранва всички движения – от феминизма до движението за граждански права и правата на хомосексуалистите, може да бъде разгледан като химн на „исотимията“. Когато това желание излезе от контрол обаче – megalothymia – изпитваш потребност да бъдеш оценен като по-висш от другите. Отделният човек или група, към които може да се отнесе този термин, не се задоволяват с равенството и балансиращите сили на либерализма; той или те са готови да поемат „големи рискове, да се включат в тежки битки, да търсят впечатляващи резултати, тъй като всичко това води до разпознаването им като по-висши от другите“. Звучи познато?

Франсис Фукуяма: „Тръмп инстинктивно поставя теми, свързани с расата, за да дразни хората в ляво“

През 1989 г. есето на Фукуяма „Краят на историята?“ питаше дали либерализмът е триумфирал над идеологията. Историята обаче имаше други идеи и неговата нова книга се занимава със

завръщането на екстремизма

на стр.9

Худ

ожнк

: Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

2Литературен вестник 28.11-4.12.2018

н o в о Н О В О

Проблемите с автокефалията на Украинската православна църква са в центъра на новия 135 брой на сп. „Християнство и култура“. „Автокефалията ще донесе облекчение на съвестта на милиони украинци“ – настоява в интервюто си архим. Кирил Говорун. Публикувани са и исторически документи за отношението на Вселенския престол към Църквата в Украйна. В броя още може да прочетете статията на Иън

Кършоу за „християнските църкви в Европа 1914-1949 г.“, проучването на Вениамин Пеев за „пастор Васил Зяпков и ролята му на парижката мирна конференция (юли-октомври 1946 г.)“, както и изследването на Елмира Василева за „американската протестантска пропаганда в Османската империя и българите“. Католицизмът в Америка е представен в рубриката „Хоризонти“ с дискусията за реакцията на папа Франциск по последните разкрития за сексуални посегателства в миналото. „Мнозина католици се борят да запазят вярата си“, пише Ян Льовет, Рос Даутат пита „какво е знаел папа Франциск?“, а Масимо Фаджиоли стига до заключението, че има „опит на десницата да делегитимира папа Франциск“. Темата „християнство и философия“ е представена със статията на о. Александър Мен „Човешкостта на Иисус“ и откъс от новата книга на философа Реми Браг „За религията“. В In memoriam можете да прочетете размисъла на Йорг Малицки защо един албум изразява целия живот на Арета Франклин. „Суеверието е гранитна скала“, пише о. Борис Паскалев през 1942 г. в книгата си „Записки на един селски свещеник“, откъс от която ще намерите в броя, заедно с новите есета на Калин Михайлов за размисъл и молитва, както и фрагмент от книгата на Оливие Клеман „Малък духовен компас на нашето време“. Броят е илюстриран с творби на Питер Брьогел.

„Музеят в квадратурата на кръга“ е темата на брой 03 на списание „Култура“. Над „квадратурата на кръга в родна редакция“ и съдбата на „Квадрат 500“ размишлява в статията си проф. Чавдар Попов, а в интервю новият директор на музея Яра Бубнова настоява, че „Националната галерия трябва да стане видима“. „За какво ни е Националната галерия?“ – на свой ред се пита Весела Ножарова, а Диана Попова анализира т. нар. Музей за социалистическото изкуство в статията си „Неизговорено, неартикулирано време“. В броя са публикувани и есетата на Борис Гройс „Затъмненият музей“ и на Хайнц Шюц „Музеите през XXI в.“. В рубриката „Идеи“ може да откриете неиздаваното есе на Георги Данаилов „Народните будители и тяхната съдба“, както и две статии, посветени на свободата на словото – „Струва ли си да дадеш живота си за журналистиката?“ на Анна Политковская и академичното слово на Иън Макюън „Без свобода на словото демокрацията

е измама“, четено в Аулата на Алма Матер. „Държавен приоритет ли е Пловдив 2019“ – пита в рубриката „Дебати“ д-р Мариана Чолакова, а голямата оперна прима Райна Кабаиванска настоява, че „в нейния майсторски клас е целият свят“. Елена Драгостинова проследява „издигането на един цар“ – появата на нов орган в музея „Земята и хората“, а френският кинорежисьор Беноа Жако споделя в интервю, че „прави филми, защото обича книгите“. В брой 03 може да прочетете и рецензии за

БИТЕФ 2018, „Златна роза“ 2018 и Франкфуртският панаир на книгата, за Димитрис Папайоану и неговата археология на човешкото терзание, както и за новата постановка на Явор Гърдев – „Драконът“ по Евгений Шварц. Броят е илюстриран с фотографии на Роджър Балън, който в специално интервю за списанието разсъждава над метода си, съвместяващ „фотографията и архетипите“.

Различните идентичности, приети от таен агент, се завръщат в живота є в

достойния продължител на „Божествени отломки“ – напрегнат и проницателен

роман на идеите

Стефани Мерит

„Хайде, достатъчно изложения и обяс-нения. Далеч сме от края на романа, мис Армстронг“, казва второстепенен персонаж, когато наближаваме края на новия роман на Кейт Аткинсън. Втора-та световна война и осъзнатите илюзии, градени от въображението – това са двете основни теми, които определят последните є два романа, носители на редица литературни награди – „Живот след живот“ и „Божествени отломки“. Transcription продължава изследването на измамите и фантазиите, които градят живота, особено във време, когато всички важни сигурни неща – включително иден-тичността – са разклатени. Джулиет Армстронг е от хората, които имат голям дял в тези измами. Вербувана от тайните служби в началото на война-та, тя се научава да сменя имена и само-личности. „И тогава се появяваше Джули-ет Армстронг, разбира се, която понякога изглеждаше най-неистинската от всички тях, въпреки че беше „истинската“ Джу-лиет. Но тогава какво беше истинско? Не беше ли всичко, дори самият живот, игра на илюзии?“Джулиет очевидно е по-малко пощадена от триковете на автора, в сравнение с Урсула Тод и нейния брат Теди, протаго-нисти в двете предишни книги; все пак идентичностите, в които се превъплъ-

щава, са създадени за нея от други хора, най-вече мъжете, които управляват Британ-ската служба за сигурност (МИ-5) и водят дяволски

сложен двоен или троен живот. След войната, докато се опитва да открие из-точника на анонимна заплаха, Джулиет се сблъсква с множеството измами, които сама е правила, или са били насочени към нея, и постепенно е обладана от параноя. През 1940 г. Джулиет е наета от МИ-5, за да резюмира записите от срещи меж-ду симпатизанти на фашистите и мъж на име Годфри Тоби, провеждащи се в апартамент, който се подслушва. Тоби е мислен от „петата колона“ за агент на Гестапо, но всъщност работи за британ-ското разузнаване и наблюдава своите информатори. Тоби (който е базиран върху реално съществуваща личност) e потайна фигура, чиято съдба се преплита с пътя на Джулиет чрез една неочаквана трагедия. Втората линия в сюжета, която се раз-гръща през 1950 г., започва с повторната поява на Тоби в живота на Джулиет, ко-ято вече работи за BBC. Тази среща води до поредица от отмъщения за нейните измами по време на войната, а вероятно и след това.Идеята за последствията и за цената, която се плаща за всеки избор, преминава като нишка през цялата книга, така как-то това се случва и в двата предшества-щи я романа. Понякога историческите паралели в книгата са твърде недвусмис-лени: „Бъдещето наближаваше, неумолимо напредваше. Джулиет все още си спомня-

ше времето, когато Хитлер беше възпри-еман като безобиден клоун. Никой не се забавляваше в този момент“. („Клоуните са опасни“, каза Пери)Голямото майсторство на Аткинсън обаче се състои в умението є да предста-вя баналността на обикновения живот с иронично отстранение, дори когато е поразен от жестока травма. Преценките на Джулиет са пронизани от великолепен, устояващ на превратностите хумор, кой-то открива абсурда в трагедията.Основната история е рамкирана от два кратки епизода, ситуирани през 1981 г. – в тези моменти Джулиет прави последна равносметка на живота си. Годината е важна, предстои кралска сватба, а с нея и нова вълна от патриотични чувства: „... подготвяше се жертването на една млада жена, за да бъде задоволена нуждата от великолепие и церемониалност. На-ционалните флагове се вееха навсякъде“. Всички персонажи се сблъскват с въпроса за жертвата в името на патриотизма, дори когато в същото време трябва да формулират – тогава, както и сега – какво означава за тях „Англия“ и нейните ценности. Романът Transcription застава до своите предшественици като чудесен пример за зряла творба на Аткинсън; това е безкомпромисен роман на идеите, мъдра и забавна книга, в която наративът се разгръща с темпото на шпионски трилър. Макар да є липсва емоционалната мощ на „Божествени отломки“, книгата упраж-нява деликатно емоционално въздействие и предлага мъждукаща надежда, въпреки че ни кара да преосмислим своята близка история и цената за избора ни като хора и общество. Едва ли би могла да бъде по-навременна.

Преведе от английски:РУЖА МУСКУРОВА

Източник: „Гардиън“, 4 септември 2018 г.

A B R O A D

Transcription от Кейт Аткинсън – тайни и лъжи по пътя на дълга

„Литературен вестник“, с подкрепата на Национален дарителски фонд „13 века България“, обявява годишен конкурс работилница за литературна критика. В конкурса могат да участват автори до 35-годишна възраст. За участие в конкурса се приемат литературнокритически рецензии с обем до 5000 знака върху книги в областта на художествената литература и хуманитаристиката, български и преводни, публикувани през 2017 и 2018 г. Текстовете (с посочени име на автора, дата на раждане, телефон и електронен адрес за връзка) се приемат до 1 ноември 2018 г. на адрес: lv_konkurs@abv.bg

В конкурса ще бъде присъдена една голяма награда „13 века България“ в размер на 400 лв., която ще бъде обявена през януари 2019 г. Изпратените за участие текстове ще бъдат разглеждани текущо от тричленното жури на конкурса и номинираните ще бъдат публикувани в специална ежеседмична рубрика в „Литературен вестник“, както и на сайта на изданието. Авторите на номинираните текстове ще имат възможност да участват в творчески работилници, в които ще се включат утвърдени критици и редакторите на „Литературен вестник“.

К О Н К У Р С

Национален дарителски фонд „13 века България“

По случай 130-годишнината на СОФИЙСКИЯ УНИ ВЕРСИТЕТУНИВЕРСИТЕТСКО ИЗДАТЕЛСТВО „Св . Климент Охридски“

представя

ВЕСЕЛА КНИГА ЗА СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ44 възпитаници разказват незабравими случки от студентските си години

За книгата ще говори Георги Бърдаров

3 декември 2018 г., 18.30 часаУниверситетска библиотека

ЗАПОВЯДАЙТЕ!

Търсете в книжарницатав ректората

П О К А Н И

ПРЕМИЕРА НА НОВИЯ РОМАН НА ЕЛЕНА АЛЕКСИЕВА „СВЕТИ ВЪЛК“Издателство „Факел експрес“ и Община Перник

ви канят на представянето на романа

„СВЕТИ ВЪЛК“ от Елена Алексиева

29 ноември, четвъртък, 12.30 ч. Подземен минен музей – Перник

Облечете се топло и елате в галериите и забоите на Подземния минен музей в Перник, където, подобно на Данте и Вергилий, поетът Бойко Ламбовски и актьорът Стоян Алексиев ще ви отведат в самите недра на романа.Чакаме Ви на чаша вино!Въоръжени с кирки, къртачи, каски, челници и някоя друга шашка динамит!

Поради спецификата на музея и изискванията за безопасност Ви молим да потвърдите присъствието си на тел. 0887 337 411 или на fakelex@tea.bg.

Литературен вестник 28.11-4.12.2018 3

Т Ъ Й Р Е Ч Е Р Е Д А К Т О Р Ъ Т

Джеймс Фин Гарнър публикува своите „Политически коректни приказки за лека нощ“ през 1994 г. и те мигновено се превръщат в истински бестселър. Задържат се 65 седмици на първите места в класацията на „Ню Йорк таймс“, достигат милиони продажби, а впоследствие са преведени и на над 25 езика. Оценките и на критици, и на читатели са изключително ласкави.У нас, както често се случва, книгата идва с доста голямо закъснение. Но не това е същественият проблем. Като се има предвид, че политически коректното говорене тепърва набира сили на родна територия, от тази гледна точка книгата не е закъсняла. Проблемът е, че както и много други издания с шумен успех по света, тя остана абсолютно незабелязана в България. Вече месеци появата й на български е факт, но тя не доведе до никакви по-сериозни рецензии или дебати. А оставането на подобно провокативно четиво без внимание е сериозен симптом за това, че у нас често пъти не проявяваме адекватен усет за това коя книга е истинско събитие. Защото ние продължаваме да назоваваме събития предимно родни книги и не съумяваме да припознаем в преводните онова, което читателите по света виждат в тях. Тук ще спестя останалите хипотези за отговор на въпроса защо в България световните автори и събития рядко повтарят успеха си и ще се спра на достойнствата на „Политически

За прекаляването с политическата коректносткоректни приказки за лека нощ“ в контекста на съвременния ни свят, задъхващ се от клишета, политически коректни формули и културни предразсъдъци.Може да се каже, че приказките на Джеймс Фин Гарнър не са толкова интересни като пренаписване на най-популярните детски приказки, макар че осъвременените му версии доставят удоволствие, а са най-знакови от гледна точка на езиковия експеримент, който осъществяват. Очевидно е, че причина за написването им са безбройните опити за окастряне на класически приказки и детски истории и подмяната в тях на думи като „негър“, „роб“, „циганин“ и пр. Но поводът е и много по-широк, той е свързан с патоса да не се вменяват социални роли на момиченцата и момченцата, задавани им от света на играчките, клишетата за фалосоцентричния свят на белите мъже, културното и всякакво самоопределение и пр. Не искам да кажа, че с езика не трябва да се внимава, защото той дълги години действително е налагал клишета на подчинение, но днес живеем в свят, в който махалото до такава степен е тласнато в обратната посока, че той е превзет от нови клишета, които го правят наистина нелеп. Да вземем за пример една от най-знаковите приказки в книгата – „Трите емоционално съзависими коз/л/и/ета сърдитковци“. Интерпретирана в ключа на срещата на всяко от козлетата с трола, пазач на

моста, през който те минават, и желанието му да ги изяде, приказката иронизира невъзможността за директно назоваване: недостатъците и нечистоплътносттта на трола са представени като „усъвършенстван в нечистотата и със специална дарба в микроотделянето“; желанието му да изяде козлетата е определено като „помощ да стане по-цялостен трол“ и правото му да води „живота на трол“ пълно и ефективно; а страхът е обяснен така: когато „тролът усетил как прерогативът на физическото му надмощие бързо се стопява“, започва една надпревара в извиненията между него и едно от козлетата, в която всеки изтъква вината си – те, че са го изкушили със своята апетитност, той – че ги е изнудвал с оглед на собственото си оцеляване. В приказките всички герои ядат здравословни храни, много от тях са вегетарианци, което не им пречи при случай да проявят канибализъм (фалшът на етикетите!); някои семейства са алтернативни, като това на Червената шапчица, бабата и вълка, „основано на взаимно уважение и сътрудничество“; голият цар е „борец за налагането на стил на живот“, всички имат лично пространство, което е неприкосновено, и имплицитно „търсят себе си“; трите прасенца пеят песни за солидарност и протестират пред ООН, защото не възприемат нещата от гледна точка на месоядните; всички са човекожени

или човекомъже; много е важно да се мислят като „самоосъществени“; мъжкият пол обикновено е с грабителски инстинкти; човекожените се стремят все към амазонски, тоест сестрински общности; гъвкавостта е „поредното благо на

мултикултурализма“, правата са лични, субективни, за погазването им се търси обезщетение до дупка и т.н. Така насложени, клишетата показват един абсурден, кух свят, в който между езика и нещата има огромен зев. И ако целта на Джеймс Фин Гарнър е била по-скоро да ни накара да се смеем, близо 30 години по-късно тази сатира ни обръща към все по-осезаемото олекване на думите, към несъстоятелната вяра, че ако говорим с политически коректни словосъчетания, решаваме проблемите, и за пореден път припомня необходимостта от точен език, а не от маски.

АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

Джеймс Фин Гарнър, „Политически коректни приказки за лека нощ“, прев. от английски Павел Боянов, изд. „Фама“, С., 2018.

Вече излязоха първите отзиви за новия ви роман „Зелените очи на вятъра“. Доволна ли сте от прочетеното? Успях да прочета само първата рецензия в „Литературен вестник“, написана от млада жена, четях рецензията и много ми допадна, защото тя бе видяла аспекти, за които аз не се досещах. За жалост, не можах да прочета другите рецензии, защото съм в Китай на писателска резиденция в университета „Сун Ят-сен“, град Гуанжоу. Повреди ми се лаптопът, купих си нов от Китай, но системата не разполага с букви на кирилица. Очаквам със свито сърце да прочета другите критически отзиви. Благодарна съм, че някой ги е написал, независимо дали са положителни, или отрицателни. Фактът, че човешко същество е отделило от времето си за този роман и си е позволило да се развълнува или подразни, означава много за мене.

Важно ли ви е изобщо мнението на критиката? Много български писатели в интервюта казват, че не ги интересува какво мислят критиците.Критическите отзиви са пристанище – някога щедро и гостоприемно, друг път грозно, смазвано от градушка, но все пак то е място, където е гарантирано, че ще оцелееш. Критиците са запознати в много по-висока степен от мене с тенденциите в развитието на литературните процеси, затова с интерес чета написаното от тях. Понякога не го споделям, но неизменно проявявам уважение към труда им. Като човек аз обичам бурята, умението и куража да я преодолееш, да си кораб, способен да остане, да преодолее ураганни вълни. Боря се това да стане реалност, но дали ще успея, само времето ще покаже.

Как приемате тълкуванието, което направи проф. Миглена Николчина, която заяви, че би „наредила „Зелените очи на вятъра“ до шедьоврите на световната литература на еротичен ексцес – и то, мисля, никога неразказан по такъв начин от жена“?След като получих въпросите, помолих

Г Л А С О В Е Т Е И М Ч У В А М Е

дъщеря си да намери и да ми изпрати статията. Приемам тълкуването на професор Николчина с опасение, защото аз не чета еротична литература. Предпочитам строга, сурова проза, която се е родила в калта и е превърнала мръсните улици, къщите с разпадаща се мазилка, отчаянието в залп срещу статуквото. Радвам се, че професор Николчина в следващия абзац от статията си нарича романа остра социална гротеска. За мен смисълът на литературата въобще е да направи човека силен, по-висок от унижението, способен да превърне страданието в път към нещо светло за децата си. Погледът на професор Николчина като критик е остър и опасен, и се отнасям много сериозно към мнението й.

А имате ли вече впечатления какво казват непрофесионалните читатели за книгата ви, защото вие имате много вярна читателска общност?Думата „приятели“ съществува в човешкия език, за да ни напомня за хора, които ни подкрепят, дори и да сме се провалили. По-откритите сред тях ни критикуват, но ни подават ръка въпреки острите си думи. Казваха ми, че романът им харесва, даже трима – един в Пазарджик и двама в София – ме почерпиха с кафе заради романа. Но ние се черпим и без никакъв повод, радвайки се на срещата си. Така че трите чаши кафе са само усмивка по повод на книга, не отзив за нея.

Защо детето е толкова важен персонаж в текстовете ви?Детството е гнездото и на радостта, и на най-черната тъга. Как ще порасте детето зависи от посоката, в която ние ще насочим чистия му поглед. Насилието над слабия ме довежда до състояние, близко до болест. Когато силен – било то с банковата си сметка, било с общественото си положение – измъчва някой човек, поставен в невъзможност да отговори, се състарявам с век. Гневът е единственото ми лекарство, но гневът

е лош съветник и оръжие, което е трудно да управляваш. Детето за мене е истината за света, която трябва да предпазваме от кал, от унижение, от лъжи. Не с гняв трябва да го предпазваме от гнилото в живота, а с истина и обич. И аз се опитвам да го сторя, но дали ще успея – как мога да знам?

Кои са вашите учители в писането?Баща ми знаеше наизуст „По-малката сестра“ на Йовков. С брат ми пораснахме с „Песента на колелетата“, със стиховете на Димчо Дебелянов, „Хайдушките копнения“ на Яворов, „Епопея на забравените“ от Вазов. За мене тези велики произведения са най-светлото нещо, останало в мислите ми от моята младост. Чета с огромно уважение разказите на Чехов, любимият ми роман е „Сто години самота“ – както на толкова други хора по света. С радост превеждам разкази на Ани Пру, Алис Монро и Маргарет Атууд.

А с кои български съвременни писатели се усещате единомишленик?С удоволствие чета текстовете на Оля Стоянова, Йорданка Белева, Милен Русков, разказите и поезията на Георги Господинов, както и поезията на Красимира Зафирова и Владимир Виденов.

Разкажете малко повече за срещите, които проведохте в Китай. Преподавахте на техни студенти.Запознах се с професор Дай Фан, много енергична дама, която се стреми да създава мостове между литературите на различни държави по света, със забележителната изследователка на съвременната китайска литература Гуо Бин, със забележителните студентки пета година по литература, литературен превод и творческо писане Чен Нан и Уан Фей, които преведоха два от разказите ми на китайски, като ми се обаждаха през час, за да уточняваме този или онзи синоним. Така виждам бъдещия преводач на проза – загрижен да получи най-добрия, най-завладяващия възможен вариант на

превода. Беше наистина богатство да се запознаеш с такива хора и да ги спечелиш за приятели.

Имате ли усещането, че сте добили популярност извън пределите на България? Ваши разкази са влезли дори в учебните програми на учениците в САЩ.Популярносттта е нещо опасно, тя е котва, която те държи замръзнал на повърхността и ти пречи да плуваш в друга посока, да търсиш други ветрове, други земи. Хората научават името ти – това понякога е приятно, но те свързват с определени очаквания. Като си завързан за котва, как да оправдаеш онова, което искат от тебе? Затова приемам – ако въобще се радвам на някаква популярност – да вървя точно в обратната посока на очакваното, да пиша нещо, което ме боде, което ме тормози или което прави сърцето ми незначителна прашинка в есенния вятър. Така отивам където ме занесе вятърът, на неизвестни места. Нима има нещо по-прекрасно от това. Дар има. И това е детската усмивка, която те чака у дома.

Какво ви предстои в най-близко време?Предстои ми да се върна на работа със сто задачи за изпълнение на ден, с необходимостта да довърша редактирането на превода на английски език на романа си „Една и съща река“, за да го пратя на своя американски издател Марк Естрин. Предстои ми да работя по нещо, което не зная какво ще излезе въобще – роман, разказ, новела? Дано все пак излезе нещо.

Разговора водиАМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

Да вървиш в обратната посока на очакванотоРазговор със Здравка Евтимова

4Литературен вестник 28.11-4.12.2018

В И Т Р И Н А

„Весела книга за Софийския университет“, съст. Амелия Личева, Дария Карапеткова, УИ „Св. Кл. Охридски“, С., 232 с.

Изданието е посветено на 130-годишнината на Софийския университет и събира разказите на негови възпитаници, които си спомнят и забавни, и трогателни мигове от своето следване и разказват с усмивка и с уважение за своите преподаватели и колеги. Книгата съдържа и кратък раздел със снимки и шаржове на знаменити фигури от академичния състав на Университета.

Джейн Остин, „Прекрасната Касандра“, прев. от английски Диана Симеонова. Ил. Вяра Бояджиева, изд. „Лист“, С., 2018, 39 с., 10,98 лв.

Издателство „Лист“ продължава знаковата си поредица, в която се представят детски книжки от класици на световната литература. Приказката на Джейн Остин е написана, когато тя е на 12 години и е замислена като пародия на мелодраматичните писания по нейно време. Като се има предвид колко силен е зарядът на иронията в зрелите й романи, тази приказка е любопитна и с генезиса му,

не само с изпълнението.

Както винаги в поредицата, дизайнът е на много високо ниво.

Ф. Скот Фицджералд, „Бих умрял за теб и други изгубени истории“, прев. от английски Вихра Манова, изд. „Хермес“, Пловдив, 2018, 462 с., 24,95 лв.

Едно великолепно, истински академично издание, снабдено с подробен предговор и бележки от съставителката и познавачка на творчеството на писателя Ан Маргарет Даниъл, което представя много от малко известните разкази на Фицджералд, като акцентира върху промяната, която се наблюдава в писането му, прехода към по-социални теми, вглеждането в мрака, подето от „Великият Гетсби“. Не на последно място това е книга, която документира редакторските намеси, претенциите на издателите и показва съдбата на един голям писател от първите десетилетия на 20. век.

На 5 ноември 2018 г. на тържествена церемония в Центъра за книгата на НБУ за втори път бе връчена националната наградата за хуманитаристика „Богдан Богданов“. Наградата се присъжда на лица, които пресъздават и популяризират идеи, споделяни от професора класически филолог и философ.

Журито се състои от доц. д-р Веселин Методиев, д-р Георги Текев, сина на проф. Богданов Иван Богданов, Мария Арсениева, проф. д-р Пламен Бочков, проф. Христо Тодоров, д.н., и Христо Чукурлиев. Председателят му проф. д-р Христо Тодоров произнесе слово за смисъла и целите на наградата. Самата награда бе обявена и връчена от проф. Антони Славински, председател на

С т о Л и ц а

Вторият носител на наградата за хуманитаристика „Богдан Богданов“ е проф. Михаил Неделчев

Настоятелството на Нов български университет. Носителят є получи плакет и парична награда от 10 000 лева.

Наградата се дава на проф. Неделчев за ценни приноси за развитието на историята на българската литература, на литературната наука и литературната критика в България; за неговия съществен принос към академичното образование по българистика и хуманитарното образование в Нов български университет и за изграждането на департамент „Нова българистика“; за яркото му присъствие в българския обществен и политически живот и принос към изграждането на демокрацията в България; за

облагородяващо въздействие върху обществения й климат и културната среда в нашата страна.

Така плакетът, който представлява умалено копие на сцена от един от фризовете на Партенона, сцена на среща на боговете Посейдон, Аполон и Афродита (но туристите биха схванали и като разговор между философи в присъствие на муза), при второто издание на наградата попадна при един от най-изявените преподаватели на НБУ, след като при първото е бил връчен на национално значим поет, който никога не е бил обвързан с университета.

КИРИЛ КОРНАЗОВ

Уважаеми г-н Председател на Настоятелството на Нов български университет проф. Славински, уважаеми г-н Ректор проф. Бочков, уважаеми членове на Председателството на Настоятелството, уважаеми ръководители на Университета, на факултети, на департаменти, уважаеми колеги, скъпи г-н Иван Богданов, дами и господа,За мен е изключителна чест да получа като неин втори носител след миналогодишния пръв носител – големия поет Борис Христов, годишната награда на Нов български университет за хуманитаристика за 2018 г. Основанията ми за днешната ми гордост са поне три.Преди всичко: името на професор Богдан Богданов, създателят на нашия университет. Приятел съм с Богдан Богданов от есента на 1963 г. Принадлежахме към една сложно структурирана компания, към една младежка интелектуалска общност, съставена от концентрични кръгове; най-вътрешните – с най-голяма значимост. А в средата бе ядрото – философът и германист Емил Бояджиев, емигрирал после в Западна Германия, киноентусиастът и франкофон Явор Бачев, емигрирал първо в Париж, а след това в Калифорния, и разбира се, Богдан Богданов – блестящият класически филолог. Историята на тази мобилна неформална общност не е разказана, тя е само загатната. Битието ми в нея има огромно значение за интелектуалното ми развитие. Въпреки близкото ми приятелство с Богдан Богданов, респектът ми към него с годините нарастваше, за да приеме в годините от Нов български университет формата на почтителна дистантност. Не забравях никога, че той е Създателят, че благодарение на него получих в едни сравнително късни години възможността за една пълноценна академична кариера. Направи ми два-три пъти забележка да не му говоря на „Вие“ в публична среда, спорихме много пъти за литературна история и за феномени на българската литература, но респектът бе ненакърнен – особено след като с последните си книги се превърна в един от големите ни философи на съвремието. Помним колко често говореше проф. Богданов за необходимостта в Нов български университет да се формира стабилна университетска общност – със свой специфичен социален стил, с неформални занимания – извън университетските задължения, със свой отличителен начин на говорене и на общуване дори. Той ту бе скептичен с преценката дали това се случва, ту бе обнадежден. Аз съм сред оптимистите.

Нов български университет наистина е различен и със съществуването на такава общност. И това е второто ми основание за гордост: сега получавам голямата награда за хуманитаристика именно от нея. Получавам я от колеги и приятели, които са оценили толкова високо моите хуманитаристки занимания, с които за мен е толкова важно да общувам ежедневно неформално, да създаваме и обитаваме заедно този остров на европейскостта.Отново проф. Богданов толкова често говореше, че при формиране на идентичността на човешката личност външно, обществено, общностно и вътрешно, интимно, наистина лично са взаимопроникнати, че толкова често – казано опростено – едното преминава в другото. Беше писал в една от студиите си в книгата „Университетът – особен свят на свобода“, че „силата на университета /.../ е в това, че конструира образа на човешката универсалност срещу отделността на конкретното съществуване в рамките на дадено общество“. Но – ще добавя: при добрия университет това се случва със своя специфика, с една особена красота. Аз съм от тези членове на университетската общност, които с годините напълно се идентифицираха с Нов български университет и с неговата общност, те в голяма степен градят и преизпълват моята идентичност. И третото основание: получавам награда за хуманитаристика. Навсякъде в университетите по света се говори днес за криза на хуманитаристиката, за отлива на студенти и млади преподаватели и изследователи от нея. И същевременно – виждаме: никога не е съществувало такова многообразие от подходи, научни

парадигми, изследователски почерци, жанрови форми на научните изследвания дори, на благородна конвергенция на научно и художествено, каквито имаме в нашето съвремие. Аз неотклонно вярвам в стабилността и значимостта на принадлежащата структурно и ценностно на хуманитаристиката моя любима и желана професия – литературната история, въпреки случилите се през десетилетията абдикации от нея на ценни колеги. И наградата, която днес получавам, укрепва тази моя вяра.Уважаеми колеги, дами и господа,позволете ми, в заключение, да изкажа няколко благодарности:– към колегите от Департамент Нова българистика и от Литературноисторическата школа „Д-р Кръстьо Кръстев“ – за отличното и ползотворно сътрудничество вече близо двадесет и пет години; – на колегите от Университета – специалисти в толкова различни области на знанието, с които сме имали многообразни форми на общение, на участие в толкова вълнуващи начинания;– на ръководството на Университета – за неизменната подкрепа; на администрацията и на служителите – за всекидневната помощ; – на Мария и на Климентина-Мария – за всичко; на разпръснатата ми по света фамилия – за усещането за род и традиция;– на десетки и десетки съвременни български писатели, дали ми прекрасната възможност да пребивавам идеално в сътворените от тях светове. БЛАГОДАРЯ!

5 ноември 2018 г., София

Благодарствено слово на проф. Михаил Неделчев при получаване на наградата за хуманитаристика „Богдан Богданов“ за 2018 г. на Нов български университетКнижен център на НБУ, 5 ноември 2018 г., 16,30 ч.

Литературен вестник 28.11-4.12.2018 5

В И Т Р И Н А

Уважаеми г-н Председател на Настоятелството на НБУ,Уважаеми членове на Настоятелството,Скъпи колеги,

Присъстваме на едва втората церемония по връчването на една национална награда за хуманитаристика. Награда, в чийто статут се казва, че се присъжда на лица, които пресъздават и популяризират идеите, споделяни от проф. Богдан Богданов, и че е за постижения в български контекст. Затова, когато мислех за своето слово, аз се придържах не само към представата си за постиженията на проф. Михаил Неделчев, но и към представата си за идеите на патрона на наградата. Мислех си за това, че двамата са почти връстници и че в много отношения са съмишленици.Свързва ги например критичното отношение към научния дискурс – зад него потенциално се крие ученото незнание. По повод новите стандарти за цитиране в научните статии у нас само преди седмица Михаил Неделчев ми каза: „Не им харесвам кръглите скоби – с фамилия, година и страница вътре – загрозяват ми текста.“ Ако изобщо се цитира – под линия. Накърнявало се естетическото му чувство. В научен по същество текст! Но така правеше и проф. Богданов. Когато на семинара „Науката – разбирана и правена“ някой си послужеше с етикет – име, школа – беше посрещан като беглец от собствена позиция. А друг съмишленик на Богданов и Неделчев в съпротивата срещу сциентичното скудоумие – изкуствоведът Ангел Ангелов – дори написа текст, в който имаше една-единствена бележка, обясняваща защо се отказва от писането на бележки и позоваване. При това в тази критика има две съставки – неудоволствието от симулацията на наука чрез формални белези като бележките и несъгласието научният текст да не е подчинен на същите белези на хармонизираност и стремеж към словесно съвършенство, на които се подчинява художествената литература.Михаил Неделчев и Богдан Богданов са свързани изобщо от разбирането си за текста. То е малко като будистката махаяна, „широкия път“ – текстът като метафора за различни видове човешко протичане. Свързва ги и класическият идеал за реторическа работа над собствения текст. Не е тайна, че проф. Богданов обичаше да се разхожда с по-млади от него колеги и приятели в Борисовата градина. Перипатетик на дело, той развиваше цели критически пледоарии по време на тези разходки. При една от тях той направо каза на събеседника, който се оказах аз, че близо до идеала му за български публичен интелектуалец е тъкмо Михаил Неделчев. Скоро след това се захванах с организирането на том в чест на 60-годишнината на Михаил Неделчев. Сред няколкото души, които поканих да направят свои портрети на юбиляря, бе проф. Богданов. В текста, който излезе в първата част на двутомника „Литературни култури и социални митове“, за Неделчев се казваше:

„Почеркът му се познава по необичайната свързаност в дълги, отлично свързани фрази, в подвижни, послушни към цялото по-малки единства, музикална, пълна реч на отчленени единици и организирани множества. Михаил Неделчев практикува старото излято слово на българската литература, загрижено за този, който го разбира. Той е винаги конкретен и винаги тук. (…) Говори разбрано не от почит към традиционния стилистически идеал, а защото слушащите трябва да разберат, но и да се заемат с това, което се обсъжда. (…) Отливам в тази характеристика на почерка на Михаил Неделчев личните си идеали за слово, но, разбира се, и една поколенческа норма, в която двамата с него определено сме свързани.“

Да, свързани са от теми, свързани са и от прочетеното. Свързва ги Юрий Лотман, свързва ги Ролан Барт, свързва ги Пол Рикьор, а в по-ново време Пиер Нора. Какво не ги свързва? Не ги свързва постоянната философичност на проф. Богданов, редом с която можем добре да откроим анекдотичният пример, даван от проф. Неделчев. Михаил Неделчев винаги тръгва от интересна и интересно разказана история, която звучи като за рубриката „Невероятно, но факт!“ на списание за съботна разтуха, но изведнъж тази история се оказва сърцевина за колективното преживяване, ключ към разбирането на социалното въображение, еманация на Историята. Затова не е странно, че на представянето на втория том Избрано на общия за Богданов и Неделчев учител проф. Никола Георгиев, млад асистент от катедрата по теория на литературата се обърнал към проф. Неделчев след дългата му и развълнувана реч, изпъстрена с истории за взаимоотношенията на Никола Георгиев с Тончо Жечев, Атанас Славов, Мирослав Янакиев и други колеги: „Проф. Неделчев, винаги след Ваше участие си казвам, че анекдотите Ви трябва да се записват!“ „Какви анекдоти, би извикал Неделчев, това е самата литературна история!“За един академичен човек е нормално да има свои изследователски теми и свои понятия – някои от които заети както са, други натъкмени и префасонирани, а трети новоизковани от самия него. Темите на Михаил Неделчев са широко известни – това са заниманията с поетика на града, с охудожествения бит, личността на поета и революционер Пейо Яворов, краевековната проблематика и проблема за прехода на епохите, трите големи български смехови култури в следосвобожденската епоха, културното пространство на любовта… Има и свои понятия – националния митопоетически текст, литературния персонализъм, социалните стилове, критическите сюжети, 1907-ма година като Година на интелигентите, алтернативната жанрова система, културата на стоическата нормалност, поетовата воля за единствена книга, любовността и любовното… При някои от тези теми Михаил Неделчев влиза в явен или скрит диалог с Богдан Богданов. Например по темата за любовта – мислена в различни текстове на двамата в течение на години (сред преводите на Богданов е и елинистическият любовен роман „Дафнис и Хлоя“, сред запомнилите се прочути негови семинари – семинарът върху любовния дискурс, провеждал се в началото на 90-те години).Михаил Неделчев винаги е държал на „въвлеченото литературознание“. Дори изкова такъв термин да обозначи необходимостта литературният историк да има в съзнанието си перспективата на настоящето на своята собствена епоха, а литературният критик – необходимостта от хоризонта на развиваните традиции. Тоест идеята, че литературният историк трябва да е и критик, както и критикът – и историк. И ако по отношение на първото проф. Неделчев настоява, то е нещо като морално задължение на историка да бъде жаден за настоящето и да го боли от случващото се в неговото собствено

време, то второто е просто забравяна понякога черта на професионализма на критика, която не е излишно да бъде припомняна.Сред понятията на Михаил Неделчев е това за „лошата обозримост на литературата“. Какво стои зад него? Ами просто е – желанието да вижда и познава литературното настояще на широк фронт и едновременно в детайл. Желанието да знае какво мислят за литературата и каква литература правят в различни точки на българското.Неделчев и Богданов са свързани и от самонагърбването си с ролята на културни строители. Може би тук е мястото да припомня, че преди да се нагърби с развитието на департамент Нова българистика в НБУ и със създаването на нова Литературноисторическа школа, Михаил Неделчев е бил председател на комисията по култура и медии в Народното събрание на Република България, един от строителите на съвременната българска държавност. Ще цитирам още един малък пасаж от текста за 60-годишнината на Неделчев. В него проф. Богданов твърди:

„Тезата си за публичната личност Михаил Неделчев защищава на практика. Той е между малцината, които отстояват национална идея, непротивопоставена на европейския проект, сложна, реалистична, можеща да стане основа на самочувствието, без което влизането в съвременна Европа би протекло с проблеми.“

Една от темите, които Богданов и Неделчев обсъждат с упование и не без страх, е темата за Европа тук, за българските европейски пространства и тяхното разширяване и свиване. На това е посветен впрочем най-новият текст на Михаил Неделчев, публикуван само преди седмица на страниците на вестник „К“: „Образи, визии, идеи за/на Европа у Ботев“. Във финала му се казва: „Очевидно в цялостната визия на Ботев Европа съвсем не е все още това най-добро място от възможните добри светове. (...) Но остава това място – потенциално и наше, българско, където се работи под революционен натиск в една дългосрочна перспектива за индивидуалната и общностната свобода на човека, където българите – макар и намиращи се в чужд национален гнет, макар и в една злачна периферия, отделени и маргинализирани, все пак са по-близо до зоната, мислеща за толерантност и взаиморазбиране между нациите и индивидите.“Диалогът между двамата, който понякога е взаимно индуциране, друг път поучаване на малко по-младия от по-възрастния (разликата им е по-малко от две години), трети път спор, и какво ли още не, е пример за образцово интелектуално протичане. Затова и тази награда може да бъде видяна като продължение на този диалог.

ЙОРДАН ЕФТИМОВ

5 ноември 2018

Литературният историк и актуалното: за един продължаващ интелектуален диалог

Георг Бюхнер, „Кукли сме ние… Пиеси“, прев. от немски Константин Илиев и Ирина Илиева, изд. „Нов български университет“, С., 2018, 222 с., 18 лв.

„Войцек“, „Смъртта на Дантон“ и „Леонс и Лена“ са издавани в „Народна култура“ през 1984 г. в превод на Бисерка Рачева, съвместно с Димитър Гочев. Сега те се появяват в томче, снабдено с предговор от драматурга Константин Илиев и в негов превод, съвместно с Ирина Илиева. Дано повторната им поява върне интереса към едно от най-интересните имена в немскоезичната драматургия, предвестник на толкова тенденции в съвременния театър.

Мег Уолицър, „Съпругата“, прев. от английски Надя Баева, изд. „Колибри“, С., 2018, 262 с., 16 лв.

Това е втора поява на Мег Уолицър на български, и ако „Белжар“ като че ли мина незабелязано, „Съпругата“ има всички шансове да бъде прочетена, до голяма степен и заради нашумялата екранизация по романа с участието на Глен Клоуз. Романът може да бъде определен и като феминистки, доколкото проследява положението на жените през 60-те, анализира типични женски стереотипи и предлага една интересна трактовка за обичаната от феминистките тема за талантливата спътничка в сянка, която винаги стои в основата на мъжкия успех.

Грегоар Делакур, „Жената, която не остаряваше“, прев. от френски Александра Велева, изд. „Факел Експрес“, С., 2018, 204 с., 13 лв.

Грегоар Делакур е сред много нашумелите френски писатели, постигнал вече и световна слава. На български е познат с романите си „Какво поглеждаш най-напред“ и „Писателят в семейството“. Новият му роман е от настоящата година и вече оглавява класациите за бестселъри.

С т о Л и ц а

6Литературен вестник 28.11-4.12.2018

В Н И М А Н И Е Т О Н А М А Л К И Т Е

„Камен и пиратите от 5 г“ е в традицията на най-добрите юношески книги, които са познати на поколения деца, включително през киното. Все пак кои са вашите учители в литературата?

Писането за деца е много по-трудно от това за възрастни, дори и само защото през цялото време трябва да се съобразяваш, че всеки дребен детайл читателят на по-нежна възраст най-вероятно среща за първи път. Твоето клише ще остане завинаги отпечатано в ума на детето с книгата ти в ръка, твоят архетипен герой ще го гледа от страницата всеки път, когато се натъкне на същия архетип, твоите сюжетни решения ще му хрумват първи като асоциация… Докато при възрастните разчиташ книгата да стъпи на вече изградени структури, при децата ти ги градиш.

Моите са изградени предимно от фантасти и в този смисъл си мисля, че съм имала голям късмет, понеже от малка чета именно онази литература за възрастни, която – също като детските книги – е предназначена да гради нови структури, да разбива граници и да развива мисленето. Сред любимите ми автори, станали и мои учители по писане, са Клифърд Саймък, братята Стругацки, Иван Ефремов, Робърт Шекли, Петър Бобев, Любен Дилов, Станислав Лем… Детските писатели също са на почетен пиедестал в читателското ми (и писателско) минало. Признавам честно, от съвсем малка никак не харесвам „Ян Бибиян“ и абсолютно ненавиждам „Ние врабчетата“; не се разбирам с произведенията на Радичков нито за малки, нито за големи… Но пък още помня как веднъж на гости у чичо ми се натъкнах на „Братята с лъвски сърца“ и буквално я глътнах, докато възрастните разговаряха в кухнята. Мисля, че няма друг детски писател сред издаваните през осемдесетте, който да се мери с Астрид Линдгрен. Ондржей Секора с „Фердо Мравката“ също ми беше страхотен учител! Братя Мормареви, Юрий Ковал, Лев Давидичев… Олеле, ами Джеймс Крюс и Хървое Хитрец, и Оле Лунд Киркегор? Още мога да преразкажа книги като „Флорентина“ или „Смоговци“ практически дума по дума… И, разбира се, последен, но може би на първо място е Стивън Кинг. Да, той е и детски писател, създал е шедьоври като „Очите на дракона“ и „Талисманът“. Но преди всичко е титан на добре разказаната история и на съвършено изпипания достоверен детайл. А именно това, поне според мен, е супер важно в книгите за деца.

Къде минава границата на въображението в писането за възрастни и в писането за деца?

В едно свое интервю Паоло Бачигалупи казва, че да пишеш за деца е същото като да пишеш за възрастни, но трябва да го правиш по-добре. Поне в моята, изкривена от книгите за „големи“ в ранна възраст представа, граница – ясна или размита – не трябва да съществува. Точно обратното: децата не бива да бъдат обиждани чрез ограничаване на кръга от теми или автоматичното приемане, че „не разбират“ нещата, които вълнуват възрастните. Просто темите

и идеите трябва да им бъдат поднесени… ами, по-ярко. И това важи с особена сила за днешните деца, защото ние живеем в свят на ръба на технологичната сингулярност.

Човекът е изключително гъвкав и адаптивен вид; дължим всички наши постижения и развитие именно на способността да се приспособяваме към промените в околната среда и изискванията към нас. В момента обаче светът и животът ни се променят с шеметна скорост и тя все повече нараства. Признаците виждаме навсякъде около себе си. Като започнем от по-възрастните, които са неспособни да овладеят елементарна компютърна грамотност и дори не ползват електронна поща и стигнем до децата, които не се отлепят от таблета и телефона. Това не са просто отделни, застъпващи се поколения, а тотално различни етапи на развитието и адаптацията към днешния свят. И ако допреди петдесетина години – през седемдесетте и осемдесетте – поколенията се сменяха на 15-20 години, днес това се случва буквално на 4-5, което ще рече, че сегашните петнайсетгодишни коренно се различават по мисленето и възприятията си за света от петгодишните.

Тук се намира и истинската граница във въображението в писането за възрастни и за деца, и поне засега детската литература безнадеждно изостава от нуждите на новите поколения, не на последно място – защото издателската машина е особено мудна и всичко в нея се случва с 3-4-5 години закъснение, а това е вече равнозначно на една цяла смяна на поколенията. Най-важната роля на днешния детски писател е да навакса това закъснение: да екстраполира нуждите на новото, сменено поколение и да му помогне да се адаптира към разбиранията на по-бавните и неприспособени към шеметните промени възрастни.

Изкушена сте от фантастиката и фентъзито. С какво тези жанрове ви привличат?

Фантастиката е отворен, гъвкав жанр, който не просто подхранва ума, а го стимулира да гради нови структури, да търси нови пътища, да намира начини да повярва в невероятното. Тя е предвестник на новото и се развива на гребена на вълната на промените; тя е детската литература за възрастни, така да се каже. Допълнителен плюс е възможността чрез нея да се отразят неща, които „съвременният“ фикшън не може и не е предвиден да показва и това е причината към нея да посягат и много съвременни автори, вземете за пример Пол Остър и Томас Пинчън, ако щете, или Мишел Фейбър. Рамките между жанровете се размиват все по-осезателно. В крайна сметка и „Камен и пиратите от 5 г“ е съвременна книга с елементи на ърбан детска фантастика.

Искаме или не, технологичната сингулярност ни влече във водовъртежа си и букетът фантастични жанрове е спасителният ни пояс, с който съзнанието да остане отворено за новото и готово да посрещне всички предстоящи изненади.

Разкажете малко повече за идеологията, която стои зад книгите-игри?

Сигурно няма човек, който да е хванал книга в ръка и да не се е запитал как би постъпил на мястото на един или друг герой. Именно това са книгите-игри: начин да избереш приключението по свой вкус, да развиеш сюжета накъдето желаеш.

Като изключим това, книгите-игри идват във всякакъв вид, жанр и цвят, и не дискриминират. Интересен факт е, че развитието на жанра в България през периода 1995-2000 г. беше уникално дори в световен мащаб, включително с появата на стратегически книги-игри по карта и вариантите с изграждане на свят от нулата. Бързото развитие на компютрите и компютърните игри, с които те пряко се конкурираха тогава, ги вкара в трайна и дълга кома. Днес, парадоксално, същото това развитие води до новия им разцвет, понеже компютърните игри вече нямат съвършено нищо общо с книгите-игри, а хората – малки и големи – продължават да копнеят сами да изберат приключението, което ще прочетат.

С какво преводачката Елена Павлова помага на писателката Елена Павлова?

Ако четенето е използване на книгата холистично и от нея се запомня мащабното: сюжет, герои, авторови решения… то преводът е употребата й на микроравнище, с вникване в стила, лексиката, ритъма на написване… И двете са вид своеобразен урок за писателя, но му показват съвършено различни неща. Огромна роля в развитието ми са оказали и книгите-игри, разбира се, но си давам сметка колко съществени промени е претърпял след двайсет години в превода процесът ми на писане и в ролята си на редактор се опитвам да науча и колегите си на същата „топла вода“, която преводите са ми показали.

Надявам се, че и от качествена гледна точка не съм останала на едно място и все с нещо за двайсет години са се подобрили както преводите, така и разказите ми.

Защо толкова често използвате псевдоними в писателската си кариера?

Изобщо не е нарочно – всеки един си има възможно най-логичното оправдание. Крак повлякоха навремето от „Плеяда“, понеже българските автори не се продаваха добре и… така си продължи. Забавно е, че съвсем наскоро се натъкнах на стар почитател на книгите-игри, който не знаеше (или беше забравил), че авторите с английските имена в по-голямата си част са били българи.

А (пред)последният ми експеримент беше в далечната 2004-та, когато все още беше възможно да „откриеш“ за читателите несъществуващ автор и да му създадеш биография. Тогава фентъзито ми, с английски псевдоним, се нареди сред най-продаваните фентъзита за годината с над 1200 бр. реализиран тираж, докато фантастичната ми книга, под мое собствено име, продаде някакви супер скромни 80-100 бройки.

Сега впрочем тази граница – това нежелание на българина да чете български автори – постепенно се размива, и то във всички жанрове. Българските писатели не са взели да пишат по-добре или по-стойностно, те винаги са си били адски добри, просто читателите преживяха… качествен скок, така да се каже. Откровено признавам, не очаквах да

доживея такъв момент, в който български книги ще оглавяват класациите за най-продавани на различните книжарници. Това е страхотно.

Кои съвременни детски автори – български и чужди – бихте препоръчали на децата?

Невъзможно е да се следи всичко. Така че несъмнено в списъка ми за четене има огромни дупки, но… От съвременните детски автори – предимно тези за 9-12 г., които чета най-много – бих препоръчала Франсис Хардинг. Първата нейна книга, която ми попадна, беше… разтърсваща. И следващите само покачват летвата. Така бих искала да мога да пиша! (у нас излезе „Дървото на лъжите“). С не по-малко удоволствие препоръчвам и Алън Грац (на пазара у нас – със „Забранете тази книга!“), Петя Кокудева и Юлия Спиридонова. Непревеждани засега са автори като Питър Браун, Ръсел Джинс, Тай Келър, също и Олег Бундур, Елена Борисова, Екатерина Полгуева... Знаете ли, че не само Стивън Кинг, но и Дейв Егърс (автор на „Кръгът“) пише и страхотни детски книги? Горещо препоръчвам също и издаваните у нас Робърт Бийти с трилогията за Серафина, Шейн Хегарти с книгите за Дартмут… Да не забравяме, разбира се, великия Нийл Геймън, пък и страхотната „Моливко и Сръчко в България“ на Адриан Лазаровски и Валентин Постников.

Какви са новите ви проекти?

В списъка със задачи за писане, ако не ми мине котка път, ме чакат едно детско етно-фентъзи (ще бъде с илюстрации на Петър Станимиров) и дълго отлагана книга-игра, продължението на „Сага за Ринглас“.

Римският бог Публикаций ми обеща да бъде доста щедър за края на годината: на пазара до края на октомври трябва да е „Сърдити небеса“, сборник хоръри, в който участвам с пародия от поредицата за Джен Севън, изява имам и в „Сказанията на Стрикса“ том 4 – там, петнайсет години след написването си, ще види бял свят „Пробуждането на Мрака“ (парче от „Епос за кръволоците“). За Коледа чакаме и сборник приказки от български автори, където ще излезе първото ми детско криминале: „Случаят с червеното драконче на точки“.

Тихичко събирам и разкази за сборник със „съвременна“ литература, но не казвайте на никого, че на стари години и такива чудеса прописах.

Разговора води АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

За литературата, която гради нови структури, разбива граници и развива мисленетоРазговор с Елена Павлова

Сн. Дария Иванцова

Литературен вестник 28.11-4.12.2018 7

Н А Ф О К У С

Драматичните поетически жестове от началото на 1920-те години моделират общата представа за литературата на междувоенния период, като заглушават онези по-късно появили се и по-интровертни лирически гласове, които търсят други форми за преработване на личните и обществени травми и които се опитват да намерят израза на възстановяващото се доверие на Аза към света. Това са гласовете на поети като Лъчезар Станчев, Пенка Цанева – Бленика, Милко Ралчев, в чиито текстове силно афективните състояния са изместени от смирението пред трагизма на човешкия опит и от възхитата от многообразието на живота. Затова и през литературното десетилетие на 30-те се обособяват ясно два образа – на детето и на стареца; детето, пред което целият житейски опит предстои; детето като фигура на нетърпеливото очакване на живота като събитие и старецът като фигура на удовлетворението от преживяното, но и на умората от осъзнатата безсъбитийност на човешкото съществование. Струва ми се, че детството и старостта имат много характерни превъплъщения в поезията на Лъчезар Станчев, които новоизлязлата книга с негови произведения „Капка“ улавя. Това е стихосбирка, която разказва истории:– историята на капката като образ на надеждата по вечното;– историята на листото като образ на мимолетността на живота;– историята на камъка като образ на незаличимостта на човешката памет. Съставителят на стихосбирката – проф. Светлозар Игов – е включил, както произведения, публикувани в първите книги на Лъчезар Станчев – „Безшумни дни“ (1930), „Пролет на булеварда“ (1933), „Хора по стрехите“ (1935), „Земя под слънце“ (1939), така и текстове, които принадлежат на посмъртно появилите се книги – „Влюбени булеварди“ (1993) и „Париж под слънце и благи думи от съвременници“ (1998). Публикуван е и песенният текст „Усмивката“, който носи най-голяма популярност на автора. Затова макар и кратка, стихосбирката чертае пълноценен, плътен, но и концептуален силует на поета.Сонетът „Капка“, с който започва книгата, е знаков текст за автора не

само заради високите му художествени качества, но най-вече защото издава трайна нагласа към света в творчеството му: нагласа на тихо очакване и надежда за сбъдване. Макар да има редица социално ангажирани текстове, Лъчезар Станчев не е от онези гръмки поети на 1930-те, които настойчиво строят утопични проекти за светлото бъдеще. И творбата „Капка“ свидетелства за едно много своеобразно отношение към живота в лириката на автора, което се изразява в отказа от агресивна трансформация на настоящето и в мъдрата откритост към живота такъв, какъвто е. Този сонет представя света като пропусклива среда, която едновременно утешава, но и удивлява човека. В напрашения град на делника, съзирането на капката е възможност за причастяване с чистотата на „небесната душа“. В пустинния свят на настоящето, дъждът е алюзия за пълноводието на човешката душа и многоликостта на спасението. В тази нова стихосбирка капката има свой сюжет: в стихотворения като „Комерсиал“ и „Дъжд в Париж“ капката снема маската на всекидневия прекомерно рационализиран и комерсиализиран град, без да може да заличи греха, в „Дъжд ръми“, „Канал гранде“ и „Ламанш“ тя се явява функция на откриващото се битие. А листото е контрапунктът на капката. То е фигура на отнетата надежда, тавтологичен знак на застаряващия свят и умиращото тяло. Във великолепното стихотворение „Старец“ старикът дори не забелязва мъртвото жълто листо, паднало на жълтата му кожа. В „Пречупен клон“ жълтите листа падат от вятъра, а не от кацащите птици. Ако капката разкрива различни форми за общение между световете, листото е границата между тези светове, затварянето на отсамното в тленната му повторимост, отричане на безсмъртието. То е знак за мълчанието на битието пред въпросите на човека за смисъла на изминатия житейски път. В тези и други стихотворения е видима убедеността, че животът придобива стойност, когато е отдаден на другите: социалният подтекст на произведенията е разпознаваем не през шумната политическа манифестация, а през дълбоката тревога за човека, който е изгубил своето „детство“, разбирано най-вече през чувството за обгриженост

и сигурност в света. „Децата на града“ – проститутките – в произведението „Комерсиал“ или 5-годишното дете с цигара в стихотворението „Дете“ – са отбрулени листи – не децата, а старците на отчужденото консуматорско общество. Камъкът в „Жажда“ е образ на невъзможния изход от битовите ограничения на живота; камъкът е лицето на оскъдния откъм смисъл и надежда живот, с който обаче човекът има моралния и психически ресурс да се справи. Мисля, че една от големите заслуги на Лъчезар Станчев като поет може да се търси не само и не толкова във въвеждането на нови реалии в българската литература, но най-вече във фината, промислена, талантлива и образована интерпретация на актуални за междувоенните години мотиви и образи. И в това е същинската литературност/дълбоката поетичност на неговото творчество, защото той не завоюва декларативно света, а ни подсказва, че този свят може да бъде осветляван и осмислян различно. Неведнъж в критиката са коментирани междутекстовите връзки с творчеството на Атанас Далчев. Смятам, че тъкмо в този диалог се откроява смелостта, своеобразието и сложността на Лъчезар-Станчевата лирика. Стихотворението „Камък“, появило се три години след известното Далчево стихотворение, разколебава представите ни за камъка като образ на неприютната за живото тяло мъртва природа. Камъкът на Лъчезар Станчев е друг: той е плод на един експресивен поетически жест, в който Азът проектира върху обекта представата за собствения си житейски път. Камъкът е жив, променлив; той е „място на памет“ – дом на детството и младостта. Докато четях така съставената от проф. Светлозар Игов книга „Капка“, нееднократно се сещах за „Сън за щастие“ на Пенчо Славейков не само заради лайтмотивните образи или плътния и постъпателен лирически сюжет, но и заради онова светло жизнелюбие и тиха обнадежденост, за които лирическият субект на Славейков повече бленува, докато лирическият аз на Лъчезар Станчев като че преживява. Но нека не значи това, че стихотворенията от „Капка“ звучат нехармонично спрямо трагизма

Капка, листо и камъкДуми за стихосбирката на Лъчезар Станчев „Капка“

на историческото време, защото те не прикриват с наивизъм грозотата на случващото се, а изразяват мъдрото осъзнаване на необходимостта да се търсят – с тревога и вяра – различните лица на битието; да се улавят – с очакване и грижа – мимолетните проблясъци на „истината“ и съпричастието. Тъкмо това търсачество, особено разпознаваемо в произведенията, посветени на „каменния“ град Париж, струва ми се, има най-голяма заслуга за новаторското звучене на тези творби през междувоенните години. Не бих искала да поставям отново въпроса за мястото на Лъчезар Станчев в българската литературна история, защото то не подлежи на съмнение, а по-скоро въпроса за неговото място в литературното ни настояще, което се определя както от дълбочината на поетическата интерпретация на света, от качествата на тези произведения да актуализират и легитимират в нови измерения автентична национална поетическа образност, така и от онзи особен труден опит на модерната европейска душа с фрагментарността на настоящето, с чиито не само болки, но и копнежи днес продължаваме да живеем.

НАДЕЖДА СТОЯНОВА

Лъчезар Станчев, „Капка“, състав. Св. Игов, ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2018.

Текстът е четен на представянето на книгата „Капка“ на 13 октомври 2018 г. в литературен клуб „Перото“.

Великолепна книга. Рядко хубава. Това е едно от малкото недвусмислени поетични явления тази година. И не идва чак изненадващо: към нея водят предишните четири, всичките обвързани в мрежа от тематични нишки и носещи специфичната за Стойкова лирично-болезнена мелодичност, иначе въплътена в свободен стих: Въздухът около пеперудата (2009), Бодливото прасе на ума (2012), Как наказва Бог (2014), Птичка на перваза (2017). Но това тук е взривът. Толкова силен, че ако поетесата поиска да повтори интензитета, ще трябва да смени темата.Книгата е едновременно лирика и епос. Лирика, защото се състои от кратки стихотворения (никое повече от страница) и тук-таме изповедни прозаични късове. Епос, защото всички тези парчета се сглобяват в история – за травматичния старт в живота на героинята и за ехото от него, което я следва до ден днешен. И нещо, което не е решаващо важно, но в случая помага: историята е достоверна, „самата истина“; не художествената истина, а буквалната. Ако имаше подобна практика при издаването на стихове, „Втора кожа“ сега щеше, също като при филмите, да носи на някоя от първите си страници бележката: „Тази поезия е

създадена по действителен случай.“Но какво се е случило? То се разгъва пред очите на читателя общо взето в хронологичен ред. Още като съвсем малко дете героинята-авторка, заедно с майка си, е подлагана на системен побой от пияния й баща. Двете страдат, но мълчат, за да не изнасят проблема извън дома, а пък и майката е блокирана между любовта към мъжа и тази към дъщерята. По-нататък, страница по страница, майката умира от рак, дъщерята емигрира в Щатите, преживява два неуспешни брака, поддържа междувременно телефонна връзка с вече остарелия си и безопасен баща и на периоди се опитва, пак неуспешно, да го обикне. Книгата завършва с възпев на раната, която продължава да пулсира и цъка някъде вътре в нея: „отваря се и се затваря / като уста / като цвете / като езеро / зима след зима / с лед от собствената си вода“.Извън качествената си – бих казал, извънредно качествената си, много добре съставена и оркестрирана – поезия, „Втора кожа“ е интересен жанров експеримент. Първо, това е книга със стихове, ясно. Но не е стихосбирка: малко от стихотворенията са самостоятелни, повечето са плочки, досъставящи общия тематично-наративен пъзел. Ето едно от изключенията:

Добре дошло, Разочарование,Чувствам те, Самота – дете, зазидано в кладенец, до гърдите под вода. Гледаш нагоре. Няма никой. Ведрото е спуснато, но какво от това?

С по-голямо основание можем да наречем „Втора кожа“ поема. Съдържа рамков епос, между заглавията на отделните парчета има комбинаторна ритмика, макар и нестройна. Но не е изрично обявена за поема. И (което е по-важно) във вътрешния заряд на стихосбирката отсъства удовлетворението от простото утаяване в художествено-жанрова форма. Естетиката на композицията не й стига. Напротив, в нея се усеща една постоянна тяга, която търси да пръсне шушулката на жанра, да пробие границата между художествения и буквалния свят, и сякаш непрестанно заявява: „Аз не съм литература, а самата истина!“ С други думи, тук фактът – събирателният факт – отказва да се увлече в миметичната игра и търси да я разруши отвътре.Виждал съм и други съзидателно-деструктивни опити в световната литература, има ги доста. Този е един от най-сполучливите. Маркерите на

истината (алетичните маркери) в нея са много и разнообразни, някои от тях дори драстични. На редица стихотворения тъкмо фактът придава естетическата сглобка, та и въздействената мощ. Не литературността. В един много интересен случай базисният факт минира даже представата ни за добър вкус и предизвиква „стържене под лъжичката“, вътрешен шок. Но пък тъкмо същността му на факт, осъзнатата му фактичност, запазва стихотворението в рамките на поезията. Става дума за „Мамо, мамо, мамо, мамо“: „колко обичаше да си хубава / душата си даваше / за модерна прическа / сама ме заведе в салона / онзи известен фризьор / докато ми миеше косата / си натискаше кура по задника ми...“Всъщност мимезисът и действителността не се бият в тази книга, а си помагат взаимно. А що се отнася до жанра й, бих я нарекъл повест в стихове, без значение автобиографична или не, непряка прапрапотомка на Пушкиновия „Евгений Онегин“. И да, разбира се, това е висока поезия.

ВЛАДИМИР ТРЕНДАФИЛОВ

Катерина Стойкова. Втора кожа. Стихотворения. С., ICU, 2018.

Между мимезиса и факта

8Литературен вестник 28.11-4.12.2018

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

На 17 ноември в пищна, близо двучасова церемония от основната сцена на историческия Александрински театър в Санкт Петербург бяха връчени за пореден път най-престижните театрални отличия в Европа. Преди това в рамките на пет дни Домът на актьора и най-големите сцени в града станаха домакини на представленията на лауреатите, както и на множество паралелни събития – срещи с творците, международни конференции и др. За седемнадесети път бе връчена Европейската театрална награда, чиято идея е да отличи цялостното творческо присъствие на личности или институции (т.е. компании или театри), допринесли за диалога между различните култури. През годините нейни носители стават едни от най-изтъкнатите фигури на световната театрална сцена от втората половина на ХХ и началото на ХХI век: режисьори като Ариан Мнушкин и нейната трупа „Театр дю Солей”, Питър Брук, Джорджо Стрелер, Робърт Уилсън, Робер Льопаж, Патрис Шеро, хореографи като Пина Бауш и Матс Ек, актьори като Мишел Пиколи, Изабел Юпер и Джеръми Айрънс или драматурзи като Хайнер Мюлер, Вацлав Хавел и Уоле Шоинка (съвсем умишлено не поставям в скоби съответните държави, тъй като творческите биографии на повечето не се побират в отделни национални граници). Тазгодишен лауерат бе руският режисьор и настоящ художествен ръководител на Александринския театър Валерий Фокин. Награждаването му бе мотивирано като „признание за неговите революционни идеи в обществената сфера“, което е свързано не само с неговата богата биография като режисьор и педагог, но и с мостовете, които той хвърля между театралната история и настоящето – Фокин е бил председател на Комисията за съхранение на наследството на Мейерхолд и по негова инициатива се създава едноименният център в Москва. Най-вече от подобна гледна точка представляваше интерес и неговият спектакъл „Маскарад. Спомени от бъдещето“, с който бе сложен и тържественият финал на церемонията. Създаден както по самата класическа драма в стих на Лермонтов, така и по записките и скиците на сценографията и костюмите от легендарното представление на Мейерхолд на същата тази сцена от февруари 1917 г., спектакълът на Фокин остави странно и тягостно впечатление, което сякаш за пореден път демонстрираше колко сложно, за да не кажа невъзможно нещо е реконструкцията в живо изкуство като театъра. Неговият „Маскарад“ успя да извади от прахта и възстанови визуалната зрелищност на Мейерхолдовата постановка – трудно зрител в 2018 г. ще попадне на толкова пищна сценична рамка от сменящи се кулиси в потъваща перспектива, както и на толкова детайлно изработени исторически и карнавални костюми (постановката на Мейерхолд населява Лермонотовото произведение с маските на комедия дел арте и Венецианския карнавал). Въпреки това през тази луксозна висока резолюция на картината не успя да нахлуе жив театър, който да надскочи патоса на декламацията и изкуствеността на жестовете. Паралелно бе връчена и специална награда на испанската актриса и режисьор Нурия Еспер отново за цялостното й присъствие на европейската театрална сцена. Тя е не просто една от най-талантливите актриси на своето време, която публиката помни като една от най-вълнуващите и темпераменти изпълнителки на трагически героини като Йерма и Медея. Тя е първата жена в Испания, изиграла Хамлет, а почеркът й е белязан от едни от големите имена на европейския театър като Йежи Гротовски и Питър Брук, който я сравнява с „чаша вода, която може да кипне и замръзне в едно и също време“.Художествените постижения, традициите и културният диалог не са единствените приоритети на Европейската театрална награда. Още с учредяването си тя търси начини да се свърже с театралното настояще и да открои иновативните тенденции в него, затова от своето трето издание започва да връчва и т.нар. награда „Театрални реалности“, която се определя от международно жури, до което постъпват предложения от 400 участници, представители и членове на професионални международни организации като Международната асоциация на театралните критици, Съюза на европейските театри, Международния

театрален институт към ЮНЕСКО, Европейската фестивална асоциация и др.). Наградата се стреми да е максимално отворена и без рестрикции по отношение

на жанра. Списъкът с имената на нейните носители е дълъг, но дори и споменаването на част от него може да послужи като убедителна илюстрация за най-оригиналните почерци, развивали театралния език в последните десетилетия: Анатолий Василиев, Саймън Макбърни, Еймунтас Некрошус, Оскарас Коршуновас, Алвис Херманис, Томас Остермайер, Ромео Кастелучи, Кристоф Марталер, Хайнер Гьобелс, Ален Плател, Кейти Мичел, Виктор Бодо и др. Тазгодишното жури, председателствано от изтъкнатия театровед Жорж Баню, определи новите шестима носители на наградата „Театрални реалности“: белгийският хореограф Сиди Ларби Шеркауи, шведската компания за съвременен цирк „Сиркус Сиркьор“ и режисьорите Тиаго Родригес (Португалия), Ян Клата (Полша), Мило Рау (Швейцария) и Жулиен Госелин (Франция). Отсъствието на последните двама хвърли двусмислена и тревожна сянка над празничното събитие. Във фестивалната програма Мило Рау бе представен само с филмова прожекция, а присъствието му на церемонията бе символично – той не се появи, но изпрати послание, което Жорж Баню прочете от сцената. В него Рау недвусмислено изобличаваше руските власти, които периодично осуетяват достъпа му до Русия, отказвайки му виза под съмнителни предлози, както и припомни друго емблематично отсъствие от миналогодишната церемония за европейските награди в Рим – на режисьора-лауреат Кирил Серебренников, който продължава да бъде под домашен арест в Москва (Серебренников бе споменат в повечето благодарствени речи и от останалите победители). От друга страна, Жулиен Госелин отсъстваше изцяло – нито бе представен със спектакъл или събитие във фестивалната програма, нито самият той беше на церемонията. Виртуозната и деликатна хореография, съчетаваща влияния от културите на Изтока и Запада на Сиди Ларби Шеркауи; социалната ангажираност, акробатично майсторство и сценична изобретателност на „Сиркус Сиркьор“ и агресивният, вечно търсещ актуалното звучене сценичен изказ на Ян Клата са безспорно оригинални и стойностни присъствия на европейската

театрална сцена, но вместо финал ми се иска да сложа акцент върху своя фаворит и лично откритие сред наградените: португалеца Тиаго Родригес и неговата документално-поетична театрална естетика. Вероятно по причина, че неговите спектакли пътуват най-лесно, той се оказа най-обстойно представеният лауреат с цели 3 представления в програмата и специална среща, посветена на неговото творчество, на която присъства самият той в компанията на португалски актьори и критици. Сравнително младият мъж (роден през 1980 г. в Бразилия) започва своята кариера като актьор, но представите му за театър се преобръщат още в студентските години, когато започва да работи с нашумялата белгийска трупа TG STAN. През 2003 г. основава своя компания заедно с Магда Бизаро, с която реализира над 30 представления, получили признание на множество международни сцени и фестивали, сред които и фестивалът в Авиньон. Успехът на неговите спектакли може да бъде обяснен със силно индивидуалния начин на работа, в който текстът и спектакълът се създават заедно с всички участващи – изпълнители, артисти, публика. Без това само по себе си да е някакво особено новаторство в съвременния европейски театър, удивителното при Тиаго Родригес е в театралната харизматичност, която носи като личност. Внимателен, задълбочен, вникващ и разбиращ другия, Тиаго Родригес създава представления, които от традиционна гледна точка изглеждат почти немислими. В един от най-популярните си спектакли - „Наизуст“ - на сцената излиза самият той и кани десет души от публиката, с които заедно учат сонет на Шекспир, и това се превръща не просто в забавен спектакъл за хората в залата, но и във вълнуващо потапяне и изследване на територията на паметта, едновременно лична и споделена. В спектакъла „Дихание“, който създава за Националния театър в Португалия, където е директор от 2016 г., Родригес изкарва в светлината на прожекторите лице, което винаги остава скрито – суфльорката Кристина Видал, която прекарва повече 40 години от живота си зад кулисите или в суфльорската будка, и която

познава всички актьори в театъра, но по имената на персонажите, които играят – Берениса, Вершинин, Олга. Майсторството на Родригес е в това да превръща с помощта на сцената частното и документалното в поетическо откровение. Той преобразява рутината на може би най-тягостната и „нетворческа“ професия в театъра в затрогващ диалог за необходимостта от подкрепа и свързаност – благодарение на суфльорката актьорите не се провалят, тя е вечно живият дух, който никога не напуска театралните руини. Като алхимик Тиаго Родригес претопява в злато баналностите на живота.

АСЕН ТЕРЗИЕВ

17. Европейски театрални награди: вълнения и въпроси

„Наи

зуст

“, ре

жис

ьор

Тиаг

о Ро

дриг

ес, ф

отог

раф

Фра

нко

Бон

фил

ио

(сни

мка

та

с пу

блик

ата

на с

цена

та)

„Дихание“, режисьор Тиаго Родригес, фотограф Кристоф Рейно де Лаге (снимката с актьорите)

Литературен вестник 28.11-4.12.2018 9

Не става съвсем ясно защо thymos е по-добър начин за тълкуване на нерационалните сили, които днес оформят политическия пейзаж, от по-познати думи, като его или просто идентичност, но Фукуяма разглежда това понятие като мотивиращ фактор, който разяснява както безскрупулното лукавство на Владимир Путин, така и заразителния гняв на движението #MeToo. Избирането на Тръмп и Брекзит са „мегалотимични“ враждебни реакции срещу „изотимичните“ сили на мултикултурализма и международното сътрудничество. Отчасти последните явления дават отрицателен отговор на въпроса, с който Фукуяма се наложи като проницателен мислител през 1989 г. Прочутото му есе „Краят на историята?“, което се превърна по-късно в бестселъра „Краят на историята и последният човек“, бяха възприети от мнозина като коментар на окончателния триумф на либерализма над по-крайните идеологии. Фашизмът е победен като идеология през Втората световна война; комунизмът – с разпадането на СССР. Остава една-единствена система – прагматичната либерална демокрация. Публикуването на книгата съвпада с историческия момент на падането на Берлинската стена. Бурните възражения на Фукуяма срещу този начин на възприемане на неговите текстове („Заглавието на есето завършва с въпросителен знак!“; „това е умишлена провокация!“; „’end’ означава „цел“, не „финал“) са игнорирани. Той полага много усилия през последвалите десетилетия – когато бурното развитие на недемократичен, нелиберален Китай и появилите се нови диктатори и процъфтяващите национализми в бившите съветски републики подкопават неговите аргументи – да добави нюанси към своя отговор. В този смисъл thymos е неговата последна дълга обяснителна бележка под линия. Миналата седмица разговарях с Фукуяма по телефона във връзка с последните му анализи. Той току-що се беше прибрал вкъщи след 10-дневен престой в Ирак, където разяснявал предимствата на демокрацията на срещи с държавни служители от средния ешелон. В началото го питам дали надценяването на рационалните мотиви на електората е универсално явление или е характерно за нашето време.Фукуяма признава, че несъмнено то не е ново, но казва, че през нашето десетилетие виждаме стряскащи примери за megalothymia в действие. „Казват ти, че Брекзит ще има висока цена за британската икономика, следователно изборът да подкрепиш Брекзит не е рационален“, казва той. „Става ясно обаче, че хората, които гласуваха за напускането на ЕС, не просто пренебрегват този проблем, те всъщност са склонни да страдат в материален план. Въпросът е свързан с културата и те са готови да платят цената. Грешката, която допускат много елити, е предлагането на политики, водени от аргумента за икономическа целесъобразност, които игнорират чувството за национална идентичност. Не можем ли да обясним тези популистки движения с някакъв вид рационалност на отчаянието? „Глобализацията определено оказва негативно въздействие върху много хора. Ставаме свидетели на увеличаваща се автоматизация и задълбочаващо се неравенство, но ако разгледаме внимателно начина на гласуване в САЩ и Великобритания, забелязваме, че твърде много хора, които не са засегнати в голяма степен от тези неблагоприятни развития, са гласували за Тръмп и Брекзит. Нарастването на броя на родените в чужбина жители на Великобритания през последното десетилетие настина е впечатляващо. Бих се изненадал, ако в едно общество се случи такава значима социална промяна и тя не доведе до подобна враждебна реакция“.Фукуяма твърди, че стремежът към политическа коректност, към зачитане и уважаване на всички различия, едновременно създава и замаскира тези латентни чувства. Дали смята, че с настояването си за приемане на различията губим от поглед нещата, които ни свързват?„Имаме лява и дясна версия на политиките на идентичността. Лявата версия се проявява отдавна – различните социални движения поставят акцент върху начина, по който се отличават от културата на мейнстрийма, и по различни пътища настояват да бъдат зачитани и уважавани. Тогава избухва реакцията от дясно, от хора, които казват следното: „Добре, а ние? Защо не получаваме специално внимание и отношение?“ В политически план това е проблематична ситуация, защото подкопава представата за правата и задълженията ни на граждани. В резултат виждаме екстремизъм и от двете страни“.Фукуяма предполага, че книгата му никога нямаше да бъде написана, ако Тръмп не беше избран за 45-и президент на САЩ. Признава, че не е бил по-прозорлив от другите по отношение на този печален факт, въпреки че още преди 30 години в „Краят на историята и последния човек“ е посочил Тръмп като най-забележителния пример за „прекомерна свобода – за едно арогантно проявление“ на megalothymia, която демокрациите трябва да толерират. Предполагам, че продължилият почти десетилетие режим на икономии, наред с войните,

които доведоха до масова миграция, трябваше да бъдат предупредителен сигнал за нас“. „Мислех, че финансовата криза ще доведе до по-ясно изразен ляв популизъм“, казва той. „Всеобхватната рецесия беше създадена от плутократите на Уол Стрийт. Вместо това обаче видяхме възхода на „Чаеното парти“ и десен активизъм. Част от обяснението се крие в начина, по който въпросите, свързани с идентичността, се поставят от 30-те години насам: хората мислят по-скоро за по-малките неравенства, отколкото за големите класови битки“.Дали вижда антилибералните политики на Тръмп като временна промяна, или като нова реалност? „Това не е временна промяна“, казва Фукуяма. „Най-тревожният факт е голямата подкрепа, която той получава, въпреки всички вредни, расистки, абсурдни неща, които прави. Eдна трета от американците одобряват неговите действия, а други 10-15% са готови да си затворят очите и да толерират неговите политики заради намалените данъци“.Друг резултат от тази политика е отместването на партията на демократите по-наляво в политическия спектър, което създава ситуация, в която центърът губи своята сила. „Тръмп инстинктивно избира теми, свързани с расите, за да изкара от равновесие хората в ляво и да ги принуди да станат все по-крайни в своите позиции. Той вижда възможност да разделя хората, да разединява и отслабва опонентите си демократи“.Посланието в „Краят на историята?“ изглежда предпазливо оптимистично; неговата теза е в съзвучие с твърдението на Мартин Лутър Кинг, че „дъгата на моралната вселена е дълга, но се накланя към справедливостта“. Как гледа днес на този оптимизъм? „Не съм сигурен, че съм оптимистично настроен, казва той. Донякъде е изненадващо, че враждебните реакции не се появиха по-рано“.Самият Фукуяма е имигрант трето поколение в САЩ. Дядо му по бащина линия бяга от Руско-японската война през 1905 г., установява се на западния бряг и отваря малка бакалница. Бащата на Фукуяма работи като пастор и защитава докторска степен по социология в университета в Чикаго. Майка му, родена в Киото, е дъщеря на основателя на икономическия факултет на университета в Киото. Питам го дали въпросите за асимилацията и идентичността са били обсъждани по време на вечеря в неговото семейство. Дали се чувства и японец, и американец?„Никога не съм гледал на себе си по този начин“, казва той бързо.Защо?„Не съм израснал в японска общност.“Не говори японски език – не е имало нужда да го учи. „Смятах, че Америка наистина е велика страна, защото беше възможно да израстваш в обществото, без някой да поставя бариери пред теб заради етническия ти произход“. Все още се дразни, когато получава покани от студенти от университета в Станфорд, които желаят да се срещне с „групи студенти от азиатски произход“.Дали родителите му са се чувствали по същия начин?„Баща ми говори японски, но не много добре. Получил е образованието си в училищната система на Лос Анджелис през 30-те и 40-те. Майка ми е родена в Япония и идва тук след войната. Тя говори английски с акцент, а баща ми – без. Майка ми казваше в различни моменти от живота си, че американците са расисти и е усещала това в отношението им към нея. Но си спомням и думите на баща ми, който споделяше, че в нито един момент от живота си не е чувствал, че японският произход ограничава възможностите му за развитие. Най-просто можем да обясним нещата така: „Ако говориш английски като американец, ще бъдеш приет“. Майка ми не можеше. Американците с азиатски произход се справят твърде добре, ако ги сравним с белите в което и да било отношение“. Какво си е мислел, когато е наблюдавал шествията в Шарлотсвил в стил Ку-клукс-клан през изминалата година?„Въпросът за американската национална идентичност, който се базира на идеята за гражданство, беше битка, спечелена от движението за граждански права“,

казва той. „Неочаквано виждаш тези хора, които се опитват да се върнат към представата за идентичност на етническа основа. Твърде лошо развитие. Тръмп подкрепя тези хора и им осигурява комфорт“.Книгата предлага някои решения на проблемите, породени от политиките, създаващи разделителни линии. Фукуяма говори за спешната нужда от политици, които да се обръщат към всички граждани и да предлагат национална визия по въпроса за идентичността, отиваща отвъд тесните интереси на техния електорат. Той защитава тестването на определени политики, като включването на младите хора в социални дейности, наборна военна служба и обществени услуги, които биха могли да подпомогнат процеса на осъзнаване на общи цели у хора с различен произход. Може ли да си представи това в настоящия политически климат в САЩ и Обединеното кралство?Американският политолог признава, че „тези идеи не биха могли да се осъществят, ако не се основават на доброволен принцип“. „По времето на Клинтън, казва той, имаше програми, чрез които младите хора имаха възможност доброволно да работят в държавни училища или да извършват други обществени дейности. Мисля, че тези програми могат да бъдат разширени. Смятам обаче, че само война или друго външно за страната събитие може да направи тези дейности задължителни“.Друга тема, която спешно се нуждае от вниманието на политиците, е начинът, по който интернет действа като катализатор за политиките на идентичност; чрез социалните медии хората чуват единствено гласа на съмишленици от своята тясна група и се отдалечават от по-широките дебати на национално ниво. „Интернет беше замислен като инструмент на демокрацията, който трябваше да дава достъп до информация и достъп до властта“, казва той. „Всички редактори, „наставници“ и журналисти, които проверяваха истинността на фактите в традиционните медии, бяха изключително полезни – ограничаваха проникването на фалшива информация и гарантираха минимално ниво на качество. Всичко това вече е в миналото“. Как според него ще се развият нещата в САЩ при отсъствие на споменатите политики? Дали смята, че разследването на специалния прокурор Робърт Мюлер за руска намеса в изборите за президент през 2016 г. ще доведе да удържане на цялата тази megalothymia?„Контролът може да се задейства след междинните избори“, казва той, усмихвайки се. „При демокрацията най-мощният инструмент за контрол на властта са изборите“. Ако републиканците запазят мнозинството си в двете камари, това ще бъде възприето като одобрение на всички политики досега. От друга страна, ако демократите спечелят мнозинство в Камарата на представителите, ние бързо ще получим изобилие от информация, свързана с това разследване. Настоящата администрация е ужасно деструктивна във всяка една сфера – околна среда, здравеопазване, жилищна политика – и трябва да є се поиска сметка“.Въпреки всички факти, дали смята, че отново ще доминират сили, благоприятни за либералната демокрация, че западната демокрация ще успее да запази баланса и да удържи политиката в центъра? „Този въпрос ни връща към въпроса за лидерството“, настоява той. „Нямаше да бъдем в тази ситуация, ако не бяха се появили предприемачите в политиката, които видяха отворилата се пропаст в обществото и решиха да я използват“. „Като имаме предвид всичко това, заключава може би най-известният предсказател в съвременния политически живот, всъщност е много трудно да предвидим бъдещето“.

Новата книга на Фукуяма Identity: Contemporary Identity Politics and the Struggle for Recognition излезе от печат на 4 октомври 2018 г.

Преведе от английски: РУЖА МУСКУРОВА

Източник: „Гардиън“, 16 септември 2018 г.

Франсис Фукуяма: „Тръмп инстинктивно...от стр. 1

Худ

ожнк

: Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

10Литературен вестник 28.11-4.12.2018

Тайе Селаси

Защо писателите от Африка вечно трябва да носят бремето да представят континента си? Трябва да им се даде творческа свобода, както на всички други автори.

Африканската литература, както я наричат, напоследък се радва на добри времена – западните медии редовно тръбят за фурор, прераждане, зора. Когато през 2013 г. излезе романът ми „Отивам си е възвратен глагол“, името ми се нареди в списък, който, поне на пръв по-глед, изглежда обнадеждаващо дълъг. В него са мои-те нигерийски колеги Чинело Окпаранта, Чимаманда Адичи, Хелън Ойейеми, Хелон Хабила, Крис Абани, Теджу Коул; кенийците Ивон Оуор, Биня Уаинаина, Мукома На Нгуги; етиопците Мааза Менгисте и Динау Менгесту; Амината Форна и Олуфеми Тери от Сиера Леоне; Петина Гапа и НоВайълет Булауайо от Зимбабве. Изглежда, че африканската литература е ястието на деня в литературното меню, както до неотдавна беше индийската (допълнителна порция Лахири, моля!) и близкоизточната (искаме още като Хосейни!).Разбира се, може да се каже, че петдесетина автори, произхождащи от континент с население 1,1 милиарда души са по-скоро струйка, отколкото вълна. Бихме могли също да подходим резервирано към апетита на медиите за подобни етнически модни тенденции. (А кога започнаха добрите времена на белия мъж романист и кога ще свършат те?) Можем и да се замислим какво е общото между така наречените „африкански романи“: дали този създаден с търговска цел етикет носи смисъл и като творческа характеристика? Родената в Шотландия писателка Амината Форна пита защо романът й „Наемникът“, чието действие се развива в Хърватия, понякога се намира в секция „Африканска литература“ в книжарниците. Ами „Момче, Сняг, Птица“ на Хелън Ойейеми с място на действието Нова Англия? (Ойейеми е британка; семейството й се мести в Обединеното кралство, когато тя е на четири.) Или „Отворен град“ на Тежду Коул, голяма част от който се развива в Манхатън? Това африкански произведения ли са? Това, че не препоръчвам африканските писатели да се сла-гат под общ знаменател, не значи, че не се гордея с лите-ратурните традиции на континента, а по-скоро, че имам съзнание за една друга, западна традиция, а именно: всичко свързано с Африка да се обобщава и свежда до стереоти- да се обобщава и свежда до стереоти-пи. Както казва Еван Муанги в статията си в „Кениън Дейли Нейшън“, творците, които имат съпротива срещу подобна категоризация, „не бива да се слагат във вакуумирана опаковка с етикет „етнически писатели“ от страна на западната академична общност, която има подчертана такава склонност, всеки път щом се сблъска с писател, който не е бял“. За мен обаче още по-интересен от подхода на медиите към африканските писатели е дискурсът между самите писатели. Още през 1963 г. Чинуа Ачебе пише в текст за конференция, събрала африкански автори: „Едно нещо се опитахме и не успяхме да направим – да дефинираме задоволително понятието „африканска литература“. Това е литература, която се пише в Африка или за Африка? Може ли африканската литература да е на всякакви теми, или темата трябва да е африканска?“ Същата година нигерийският поет Кристофър Окигбо придобива (печална) слава, като се обявява за писател, просто за писател, а не за африкански такъв. Трийсет години по-късно първият африкански носител на наградата „Букър“, помолен да се опише, казва: „Мисля, че Бен Окри е писател, който работи здравата, за да твори, вдъхновен от всичко, което му въздейства. Не знам дали е африкански писател. Никога не мисля за себе си в контекста на някаква класификация. Литературата няма местожителство“.Тя може да няма, но издателствата имат. И две десетилетия по-късно пак се надига същото напрежение, подсилено от факта, че толкова голяма част от африканската литература се издава извън Африка. И макар никой да не е в състояние да определи какво точно е африканското писане, много хора имат позиция по въпроса какво трябва да е то: какво трябва да казва, какво не трябва, кой може да го пише, кой трябва да го чете. В сърцето на този все по-разгорещен дебат стоят, струва ми се, три основни въпроса: кого считаме за африкански писател, какво трябва да пише и за кого го пише?

1. Кой е африкански писател?През 2013 г. Топе Фоларин спечели 14-ата награда „Кейн“ за африканска литература – за пръв път тя беше връчена на писател, роден в Америка. Този факт ни наведе на ми-сълта, че писателите в африканската диаспора вече също се броят за aфрикански писатели – важен въпрос, който сериозно измести фокуса на дискусията. Уикендът преди церемонията писателката от етиопско-американски произход Мааза Менгисте написа великолепна статия за „Гардиън“ под заглавие „Какъв е „истинският африканец?“ В нея тя отбелязва: „От петимата финалисти трима живеят в САЩ и поне един има американско граждан-ство. Някои биха казали, че наградата „Кейн“ трябва да е само за „истинските“ африкански писатели. Но кой може да отсъди какъв е „истинският африканец?“ Все едно

чух себе си в следните й думи: „Наскоро на една конференция на тема африканската литература участвах в дискусионен панел с още две писателки. Почти

веднага беше зададен въпросът: Смятате ли се за африкански автор? Явно всеки нов писател, който има (било то и далечна) връзка с африканския континент, охотно или не, трябва най-напред да се пребори с този въпрос за идентичността си, преди да започне да говори за това, което всъщност би следвало да има най-голямо значение: своята книга“.Африканските писатели не са единствените жертви на подобни въпроси, които, наред с други абсурди, предполагат, че идентичността на съответните писатели подлежи на преценка от страна на абсолютно непознати. В добре познатото си есе „Култът към автентичността“ (2000) Викрам Чандра пише за своя приятелка, която участвала в комисия, разискваща промени в учебната програма на Делхийския университет: „Приятелката ми предложила да се включи в програмата „Среднощни деца“, но предложението й било отхвърлено с викове. Салман Рушди не бил индиец, заявили мнозинството от професорите. Амитав Гош обаче бил счетен за достатъчно индиец и така неговата книга „Гранични линии“ станала част от литературния канон. Въпросът бил решен не въз основа на относителните достойнства на двете книги, а предвид това доколко се смята за индиец всеки от авторите и съответно до каква степен е асимилиран от Запада. Над десет години делят думите на Менгисте и Чандра, но и двамата ни предупреждават за една и съща тенденция: поставянето на предполагаемата културна принадлежност над творческото постижение. Най-унищожителната критика спрямо африканския писател не е, че не му достига талант, а че не е достатъчно афри-афри-канец самият той. Защо? Не е тайна, че от Африка (както от Индия) тръгва една от големите диаспори на нашето време. Според статистиките днес в САЩ има приблизително 1,6 милиона африкански имигранти, като тяхното число до момента се е удвоявало всяко десетилетие от 70-те години насам. Това, че много от тях вероятно се смятат както за африканци, така и за американци, не звучи особено противоречиво. Африканското у тях може да е свойствено за преживяванията им като диаспора, а американското – за имигрантския им живот, но и двете са легитимни идентичности, които не са по-малко понятни поради това, че са повече от една. Запитана дали се смята повече за етиопка или за амери-или за амери-канка, Менгисте отговаря: „Това е все едно да ме пита-те дали съм повече дете на майка ми или на баща ми“. Тя е етиопка и американка. Аз съм ганайка, нигерийка и космополит. Ние принадлежим към африканската диаспора. Нямаме нужда от панелна дискусия, за да уста-за да уста-новим кои сме. Но литературната върхушка като цяло се справя трудно с писателите, които принадлежат към диаспора. Не знае къде да ни сложи. Понякога не е ясно за кой отбор играем: за родния или за чуждия, или за нито един от двата? Нашето изкуство се подлага на особен вид проверка; то бива принудено да влезе в ролята на антропология. Чувството, което Чандра описва през 2000 г. е и моята болка през 2015 г.; само сменете „из- „из-конно индийско“ с „изконно африканско“ и думите на Чандра ще паснат на собствените ми терзания едно към едно: „С месеците забелязах непрекъснатото фоново жужене на тази реторика, треперенето над стремежа към „изконно индийското“, тази представа за истинска реалност, която бива изкривена от „космополити от Третия свят“, този страх от един всепоглъщащ и всеизкривяващ Запад. Чувах го в разговори, в критически текстове, в рецензиии. А индийците, пишещи на английски, бяха перфектната среда, върху която тази реторика се тестваше с нейните декларации за сила и принадлежност“.При африканските писатели, както и при индийските, ключовият момент е контролът: кой има контрол над това какво пишат писателите от диаспората, иначе казано: над това какво четат читателите по света.

2. Какво трябва да пише африканският писател?През ноември миналата година заедно с Чинело Окпаранта, автор на сборника „Щастието, като водата“ участвахме в една панелна дискусия под заглавие „Така идва утрото: нова литература от западноафриканската диаспора“. Събитието беше второто от поредица такива. (Забележете: докато в другите четения двойките автори бяха подбрани въз основа на стила им на писане, например дискусията с Клеър Вей Уоткинс и Рут Озеки беше озаглавена „Да преплетеш факти и фикция“, ние двете бяхме заедно само заради връзката ни с Африка.) На коктейла Окпаранта разказа за читател, недоволен от разказа й „Компаньонка“ заради описанието на нигерийска болница, в която токът непрекъснато спира. Окпаранта, която живее в Мериленд, е прекарала седмици наред с леля си в болница в Порт Харкорт, Нигерия; тя обяснила, че това наистина се случва. Но читателят бил непоклатим. „Вие обективизирате и експлоатирате бедността, упражнявате социално воайорство“, настоял той. Това е доста разпространено обвинение напоследък. През май 2013 г. излезе книгата „Трябват ни нови имена“, поразяващ портрет на едно зимбабвийско момиченце, написан от НоВайълет Булауайо, която живее в Калифорния. Романът влезе в краткия списък с финалисти за наградата „Ман Букър“ и се появи в ред класации за най-добрите книги на годината – с право. Изумих се, когато в рецензията си за „Гардиън“ нигерийският писател Хелон Хабила (който живее във Вашингтон) обвини Булауайо, че си е „играла на Африка“. Това за него означава „да наводниш писането си

с образи… които провокират, ще използвам тук израза на Аристотел, състрадание и страх, но не в истинския трагичен смисъл, а по-скоро в Си Ен Ен стил, както западните медии отразяват Африка, превръщайки мизерията в зрелище“. Хабила изброява трагичните образи в текста на Булауайо – СПИН, политическо насилие, деца, останали на улицата, – след което подхвър-, останали на улицата, – след което подхвър- останали на улицата, – след което подхвър-, – след което подхвър- – след което подхвър-подхвър-ля ехидно: „Споменах ли, че едно от децата е бременно, защото дядо й я е изнасилил?“Озадачих се. Всеки, който знае макар и съвсем малко за най-новата история на Зимбабве, ще се съгласи, че СПИН, политическото насилие и децата на улицата бяха реални и съсипващи аспекти от разпада на тази страна. Булауайо, родена и израснала в Зимбабве, е написала красив роман, който казва някои много грозни истини за неща, която тя е видяла сама. Това не са истини за Африка като монолит, както твърди Хабила, нито за състоянието на Зимбабве като цяло, а истини за живота на една зимбабвийска героиня, Дарлинг, както и за световете, които обитава тя. Когато майка ми, педиатър и специалист по обществено здраве в Гана, прочете „Трябват ни нови имена“, тя каза: „А на нас ни трябва тази книга“. Майка ми е прекарала десетилетия в пледиране за правата на африканските деца, изследвайки начините, по които те, най-вече момичетата, особено много страдат от правителствата с проблеми в Афри-ка. За нея Булауайо беше разказала една важна история, и то честно. Хабила, естествено, нито веднъж в рецензията си не казва, че Булауайо греши за бичовете на Зимбабве. Зани-мава го не дали писането й е достоверно, а от какво е мотивирано – според него от: „осезаем напън да засегне всяка „африканска“ тема; почти сякаш ги отмята по списък, съставен въз основа на сутрешните новини за Африка“. Аз споделям презрението на Хабила към начина, по който Западът представя Африка; отразяването на епидемията от ебола е само един от вбесяващите при-мери напоследък. Разбирам, че не е достатъчно просто да кажеш, че една история е истина; всяко произведение на изкуството съществува в контекст и контекстът тук е култура, която хронично представя Африка в подрон-ваща достойнството светлина. Това, което не разбирам, е какво искат Хабила и други хора от един писател. Ако бедността и насилието съществуват в страната, в коя-то се развива действието, трябва ли африканският ро-манист просто да ги изреже като с фотошоп? Повече от 50% от населението на Африка живее в бедност. Трябва ли техните истории да бъдат изтрити от африканската литература?Миналата година Мукома Уа Нгуги написа рецензия за новия сборник „Африка 39: нова литература от Африка на юг от Сахара“ в „Лос Анджелис Ривю ъв Букс“. „За да разбере естетиката на африканската литература и по-литическото разстояние, което тя е изминала от Чинуа Ачебе до този сборник, пише той, човек трябва да мисли за нея през призмата на скръбта и меланхолията, на на-следените травми и спомени, които дефинират новото африканско литературно поколение.“Кимах ентусиазирано, запленена от понятието, което Уа Нгуги въвежда като „състояние на меланхолия“, когато стигнах до следното: „Лично за мен разказът на Чима-Лично за мен разказът на Чима-манда Нгози Адиче в „Африка 39“ (чието действие се развива в Щатите) страда от естетиката на африкан-ската средна класа, която присъстваше и в последния й роман „Американа“.

Трябват ни повече имена

на стр. 15

Худ

ожнк

: Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

Литературен вестник 28.11-4.12.2018 11

Алекс Кларк

След дебютната си книга Conversations With Friends Сали Руни получи определението „Селинджър на Снапчат1 поколението“. Сега, след като вторият є роман Normal People се появи в книжарниците, разговаряме с Руни за ситуацията в Ирландия след пораженията на икономическата криза, Осмата поправка и номинирането є за наградата „Ман Букър“.

Сали Руни е един от най-вълнуващите гласове сред забележителното ново поколение ирландски писатели. Дебютният є роман Conversations with Friends, написан за три месеца и публикуван през пролетта на изминалата година, беше посрещнат възторжено. Вече определят втората є книга Normal People като още по-добра.Журито, което определи тазгодишната награда „Ман Букър“, изглежда също е мислело така; то включи романа в дългия списък. Миналата година Руни беше определена от Sunday Times за „млад писател на годината“ и попадна в късия списък за наградата за разказ на същото издание.Срещаме се в оживено кафене в търговската част на Дъблин, на юг от река Лифи. По време на разговора тя е открита, без да бъде експанзивна, спокойна е и прецизна в отговорите си. Руни се засмива, защото не си спомня впечатляващи събития или произшествия, за които да ми разкаже: „Просто напишете, че съм твърде скучна и нормална!“ Бих ви насочила към новия роман на Руни, за да преосмислите сложната концепция за „нормален“, но определено мога да кажа, че не е скучна. Как успява да докосне толкова чувствителна струна? Защо така бързо е наречена „Селинджър на Снапчат поколението“, писател от епохата на Инстаграм? Казва, че „текстът представя истории за фалшиви хора“. Освен това, добавя, това са хора, които лесно могат да ви подразнят: обикновено привлекателни на вид, често доста богати, умни, изискани, склонни към самоанализ и словесни сблъсъци. Conversations with Friends е разказ за младите дъблинчани Франсис и Боби и тяхното приятелство (дори повече от приятелство) с една по-възрастна двойка. В разговори с други читатели разбрах, че романът провокира оживени спорове, които до голяма степен засягат въпроса дали книгата има щастлив или катастрофален край по отношение на емоционалния живот на Франсис и нейната връзка с по-възрастния женен актьор Ник. С Руни говорим известно време за вниманието, което получава този момент от сюжета; доволна съм, че приема моята интерпретация, която е неутрална спрямо спорещите страни: „Не мисля, че бих приела която и да е от двете позиции“, казва тя. Въпреки свежата прямота в нейните книги, тя е привлечена от двусмислието, от разнищването на парадоксите, които крайните възгледи и действия могат да породят. Това ходене по опънато въже е оценено от критиците. Пишейки отзив в „Ню Йоркър“ за първия є роман, Александра Шварц признава: „Писателката създава усещането, че не винаги знае накъде се е запътила; същевременно вярваш, че ще намери това, което търси“. Според Шварц гласуваното доверие се отплаща: „Руни демонстрира рядко срещана увереност, стилът є е изчистен и строг, освободен от екстремната образност и ярките припламвания на фигуративния език, които толкова много автори използват“.Персонажите и от двата романа флиртуват със „света на възрастните“, макар и да са донякъде отблъснати и уплашени от него. В Normal People проследяваме живота на Мериан и Конъл, които учат в малък провинциален град и продължават образованието си в колежа „Тринити“ в Дъблин. Следим техните сложни отношения чрез поредица от несвързани сцени, които се случват между 2011 и 2015 година.Върху случващото се хвърлят сянка т.нар. от Руни „външни за отношенията обстоятелства“ – нарушените връзки и насилието в семейството на Мериан, социалните разлики между двамата и по-широкият контекст – Ирландия, съвземаща се от голямата рецесия, класовата структура, която оказва влияние върху социалния живот и образованието на младите хора. Както и при Conversations with Friends, в началото идеята за романа се реализира в поредица от разкази, а Руни следва своите персонажи в заешката дупка, като нахълтва внезапно в техния живот и отбелязва как всяка сцена, „без значение дали е значима или незначителна, променя динамиката на отношенията между тях, така че от този момент нататък те – малко или много – се променят“.Казвам на Руни, че съм поразена от пропастта между преживяванията ми по време на четенето на книгата – нейната очевидна непосредственост и суровост ме накара да я прочета в рамките на 24 часа, – и моментите, когато полагам усилия да анализирам начина, по който текстът въздейства и повествователните техники, които писателката използва. Това, което приковава вниманието, е преминаването на щафетата на властта и доминацията от единия персонаж в другия, както и смутът и озадачението, което предизвикват тези неочаквани промени:Тя сяда до него и той докосва бузата є. Изведнъж в главата му се ражда непоносима представа – че я удря по лицето, дори твърде силно, а тя продължава да седи

1 Snapchat е мобилно приложение за незабавни съобщения. – Б. пр.

до него и допуска това. Идеята го стъписва, той дръпва стола си назад и става. Ръцете му треперят. Не знае защо му хрумва това. Може би иска да го направи. Но то го кара да се чувства ужасно. Какво не е наред?, пита тя. Талантът на Руни се проявява в представянето на вътрешния свят, в прецизния, прозорлив портрет на мисловните и емоционални реалности, но силата на нейното писане се крие и в изобразяването на средата и социалния контекст. Normal People е ситуиран във времето на икономическа криза. Руни казва: „Би било трудно да разказвам историите на млади хора, които напускат дома си в западна Ирландия, за да учат в колеж, без да пиша за икономическото неравенство, което се задълбочава в този период, като например лишаването от защита на хората от работническата класа, които искат да продължат образованието си. Не бих могла да изследвам тези характери, без да съм чувствителна към средата, която ги заобикаля“. Руни е една от тези млади хора – отрасва в малък град с около 10 000 жители, който присъства в Normal People с друго име и е мястото, от което Мериан няма търпение да избяга. Писателката също се стреми към „възможно най-голямото урбанизирано пространство“, което Дъблин предлага, но нейното възпитание и образование са далеч по-плодотворни от тези на нейните персонажи. Майка є доскоро е ръководела арт център в родния є град, а двамата є родители са запалени читатели.Присъединява се към група пишещи хора, когато е на 15. „Отивах всяка седмица в клуба и дълбоко се вълнувах, когато представях своята глупава история! Нещата не се получиха по следния начин: отивам в Дъблин, срещам други автори и осъзнавам, че искам да стана писател; бях щастлива, че в родния ми град има общност, занимаваща се с литература, че съм обградена с хора, които работят сериозно върху интересни текстове. В това отношение бях привилегирована, имах до себе си съмишленици, които ме окуражаваха.“ Светът, който описва в Normal People, в голямата си част е префиненият свят на колежа „Тринити“, където Руни учи английска литература, а след това завършва и магистърска степен по американска литература. През първата си седмица там тя среща Томас Морис, с когото стават близки приятели. Той започва да публикува преди нея. „Моят опит от пребиваването в града по това време беше единствено в рамките на колежа“, казва Руни. „Това е един много тънък и изолиран слой от обществото. Когато следвах, или поне през първите две години, не общувах с никого извън колежа. Много години живеех в кампуса. До голяма степен това са хората, за които пиша в книгата.“Към края на романа Конъл отива на литературно четене и остава разочарован: „Това е представление за определена класа, литература, фетишизирана заради способността си да осигурява фалшиви емоционални пътешествия на образованите хора, които след това гледат от високо на недостатъчно образованите хора, за чиито емоционални преживявания обичат да четат“.И Франсис от Conversations, и Конъл пишат разкази, приети от литературни списания, както се случва и със самата Руни. Също като тях тя не се поддава на примамливите перспективи, предлагани от света на издателския бизнес. „Не се интересувах от това. Всъщност не пращах ръкописи на литературни агенти. Само исках да седя в стаята си и да пиша.“Персонажите на Руни са политически грамотни, своеволни, привлечени и объркани от алкохола, наркотиците и секса. Франсис и Боби спорят безкрайно по политически и икономически въпроси; Мериан жадува за промяна и революция. Като много други млади хора, персонажите от двата романа флиртуват със „света на възрастните“, като същевременно са донякъде отвратени и уплашени от него. Питам Руни за голямата група писатели, към които сега се числи, автори, които разглеждат широк спектър от теми и се отличават с новаторско писане – Колин Барет, Лиса Макинърни, Еймър Макбрайд. Каква е причината според нея за появата на толкова много нови таланти? „Мисля, че преди всичко това се дължи на финансовата криза.“ След избухването на кризата „всички тези автори започнаха да публикуват. Така че това явление трябва да е свързано с културната ситуация, създадена от кризата“. Размишлява върху въпроса дали икономическият срив след добрите години на „келтския тигър“ е довел не само до загуба на илюзии, но е дал и „свободата да говорим по-критично за ирландското общество, по начин, който по-рано щеше да бъде определен като твърде мрачен“. Очевидно рецесията в икономиката, но и настъпилата социална трансформация говорят за дълбока културна промяна.По този и по други въпроси Руни е готова да смекчи своите позиции: предпазлива е в изказванията си, за да не прозвучи като: „Всичко това си струваше, защото излязоха няколко добри книги“. Все пак отстоява следното мнение: „Смятам, че кризата сложи началото на период, който се отличава с появата на сериозна социална критика; в резултат на това виждаме промяна – референдуми и т.н.“.Референдумът, за който Руни говори, се проведе в края на май и питаше гласоподавателите дали да бъде отменена Осмата поправка на Ирландската конституция. С убедително мнозинство хората гласуваха в полза на правото на жените на аборт (Продължаваме да говорим за друг референдум, който тепърва ще бъде проведен.2)

2 На 26 октомври Ирландия проведе референдум за премахване на престъплението „богохулство“ от нейната Конституция. – Б. пр.

Зная, че Руни, наред с много други писатели, открито е водила кампания за либерализиране на абортите. Моля я да разкаже за преживяванията си по време на тази кампания. „Трудно ми е да говоря по тази тема“, казва тя. „Това е въпрос, с който съм ангажирана от дълго време.“ Спомня си, че в училище идвали хора, които проповядвали срещу аборта и показвали филми за ембриони в майчината утроба; не се допускала противоположната гледна точка, която да изтъкне аргумента за контрола на жените върху репродуктивните си права. Била „крайно опозиционно, войнствено настроена“, смятала, че това е въпрос, за който си струва да се гневиш; разбрала, че е натрупала твърде много гняв за времето, докато насрочат референдума за абортите.Спомня си, че самият ден на референдума е бил шеметна смес от ликуване, изтощение, невяра в резултата и облекчение; бързо е успяла обаче да види нещата от друга перспектива. „Цялото това страдание е било толкова безсмислено“, казва тя. „Защо сме правили това? В продължение на 30 години. Хората наистина страдаха от този закон, и умираха... Трудно е да ликуваш дълго, защото нищо от това не трябваше да се е случило.“Поразява ме фактът, че Руни говори спокойно и премерено, връщайки се често назад, за да е сигурна, че се е изразила ясно; също така използва забележително прям емоционален език, за да опише аспекти от своя опит. Когато споменаваме Брекзит, тя говори за презрителното отношение на англичаните, които определят като „вредна“ загрижеността на ирландците по въпроса за границата и Споразумението от Разпети петък3.Много преди референдума за Брекзит, казва тя: „всеки на този остров казваше, че ситуацията в Северна Ирландия е много важен въпрос, но никой не искаше да го обсъжда. Британските медии напълно го пренебрегваха. Всичко, за което продължавахте да говорите, бяха митническите тарифи и такси, дали Джеръми Корбин е подходящ лидер на лейбъристите и дали е достатъчно загрижен за оставането на Великобритания в ЕС.Залогът, изтъква тя, е висок: „Гражданският конфликт, който засягаше живота на хиляди хора, приключи благодарение на това споразумение, а то може да бъде поставено под въпрос. На този въпрос беше отделено съвсем малко време по време на дебатите за Брекзит“.Казва, че в момента нещата не са се променили, а „междувременно Демократическата юнионистка партия е включена в управлението на страната“. Отбелязвам, че по-младото поколение, което стана свидетел на конфликта и вярваше, че той ще бъде разрешен, би погледнало на възможността за подновяването му като на истинска лудост. „Ситуацията е точно такава“, съгласява се Руни. Връщаме се върху въпросите, свързани с писането. След две бързо издадени книги, дали третата е на хоризонта? „Работя върху нещо“, казва тя, обяснявайки, че е започнала да пише след края на лятната ваканция. „Чувствам се толкова щастлива. Когато пиша, всичко идва на мястото си.“ Чудя се дали усеща някаква принуда да пише за друга реалност и за друго време. Уверява ме, че трилърът или историческата проза не са в сферата на интересите є. Ясно е, че Руни възнамерява да продължава да пише, без значение колко големи или малки ще станат нейните платна. Но също така е ясно, че самото желание за писане е нейната голяма награда.

Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА

Източник: „Гардиън“, 25 август 2018 г.

3 Мирно споразумение, сключено през 1998 г., което регламентира бъдещето на Северна Ирландия. – Б. пр.

Разговор със Сали Руни: 27-годишната писателка, която дефинира едно поколение

Худ

ожнк

: Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

12Литературен вестник 28.11-4.12.2018

Светлозар Игов

На път за летището в Тиват, спряхме в Котор.

Връщахме се от симпозиум за Иво Андрич в Херцег Нови. Напоследък не обичам да пътувам и все по-рядко участвам в научни форуми, но пожелах да отида в Херцег Нови, за да видя вилата, която Андрич си построява през 1963 година и в която умира съпругата му Милица Бабич. Когато писах дисертацията си за него в Белград, го видях съкрушен след смъртта й през март 1968 година. След нейната смърт Андрич никога не посещава Херцег Нови. А вилата днес е превърната в музей. Строго погледнато научните конференции нямат много общо с науката. Научните текстове се подготвят и пишат в тишината на библиотеките и кабинетите и също се четат в уединение и тишина. А научните конференции са по-скоро конферентен туризъм и са част от бизнес сферата, което ще рече – принадлежат повече на икономиката, а не толкова на науката. Всичко значимо за науката може да стане и без тях. Което не значи, че те нямат някакъв социален и човешки смисъл. А този смисъл е в това, че дават възможност на хората, които работят в една област да се срещнат и общуват помежду си, а и да опознаят местата, където се провеждат научните форуми. Може, разбира се, в разговорите между учените да се родят нови идеи, да бъдат импулсирани нови научни текстове. Но това може да стане и без конферентния туризъм. Включително и разговорите между заинтересованите от тях учени – те могат да се осъществят и чрез писмовна или интернет връзка. За превръщането на научните форуми в туристическа атракция допринася и една важна тенденция на нашето време, което Ги Дебор нарича „общество на спектакъла“. Нашата наука, литературознанието, е посветена на писменото слово, което след Гутенберг става и печатно и в което са важни писането и четенето. Конферентните форуми обаче са място на слушането, пишат и четат само докладчиците. А публичното слово, говорено и слушано, е вече спектакъл, за да не кажа и – шоу. Това превръщане на научните форуми в спектакли и шоута е характерно за нашето време и за инвазията на спектакуларността в науката. Неслучайно най-голям успех на тези конференции имат не авторите на най-задълбочените научно доклади, а най-зрелищно ефектните публични говорители. Което не значи, че понякога и най-задълбочените учени не се държат, тоест – не са принудени да се държат – като шоумени зад катедрите. Но не всички от големите учени имат тази възможност. Някои от големите учени на нашето време – например Стивън Хокинг или Михаил Бахтин – не биха имали успех, ако се появяха в инвалидните си колички на такава конференция. Макар че биха получили искрени аплодисменти, те биха били не за мъчителната гледка на физическото им присъствие, а за невидимите в присъствието им научни приноси.

Има и още една причина за не особено доброто ми мнение за научноконферентния туризъм. Кариерното израстване на съвременните учени до голяма степен се измерва квантитативно – освен по броя публикации и по участието им в конференции и въобще – по измерими показатели. А измеримо е именно количеството, качествените критерии са не само неизмерими, но и неясни. Същото е не само с научните книги. И художествените книги днес се измерват по топлистите, които публикуват медиите. В тях се правят класации на най-продавани книги, но най-продавани рядко значи и най-хубави. Шедьоврите не винаги са бестселъри. А и митологията за търсенето и предлагането отдавна е развенчана. Не вече търсенето определя предлагането, а предлагането заменя търсенето. Живеем в свят на рекламата, която по различни пътища прониква и в най-чистата наука и изкуство. Самото кариерно израстване на учените впрочем има по-скоро админстративно-бюрократичен, а не строго научен характер. Самото съставяне на проекти и отчитането им, количеството отчетена научна дейност, хорариуми, заемани длъжности, брой на студенти, дипломанти и докторанти, участия в научни форуми, като че оставя на заден план качеството на научната продукция, за което също няма ясни критерии. Общо взето, развитието на науката все повече води до създаването на онези научни общности, които Томас Кун нарича „нормална наука“. А важните нови идеи се раждат именно чрез научните революции, които взривяват „нормалната наука“.

В полза на това разбиране за туристическия характер на научноконферентните форуми говори и следното – на тях докладите биват слушани, но и

със слушането работата не е съвсем наред, защото ако не всички, то поне повечето от участниците следят не особено внимателно докладите дори когато ги слушат. В това отношение всеки от участниците на такива форуми преминава през два етапа – първия, до прочитането на своя доклад, дори когато е вече написан (а знайно е, че мнозина пишат докладите си в нощта преди да им дойде реда да ги прочетат), e изпълнен с напрежението, предхождащо всяка публична изява, и втория, когато – вече освободени от това напрежение – голяма част от участниците бягат от конферентните зали, за да се отдадат на отдих или разговори из околните заведения или в някоя хотелска стая, където вербалните общения преминават в телесни. Да, не е тайна и това, че на такива форуми възникват и интимни връзки, някои от които преминават и в брак. Аз лично не смятам връзките и особено браковете между хора от една специалност за подходящи, защото не мисля, че интимната връзка трябва да бъде съперничество или сътрудничество, ако въобще между тях има ясна граница. Както и да е, работната част на нашата конференция беше преминала и всички свободно можехме да се отдадем на туристическата.

А градът, в който бяхме спрели на път към летището, Котор, бе един от най-впечатляващите световни туристически обекти.Льороа Гуран разграничава два основни вида пространство – линейно и радиално, първото присъщо на културите на номадските народи, второто – на уседналите народи. Заселеността в залива Бока Которска показва пълната зависимост на историята и културата, в случая – на градоустройството, от географията. Селищата на уседналото тук население имат линеен характер, определен от географията, и по-точно от разположеността им покрай брега. Поради стръмните планини, спускащи се почти отвесно над залива, градчетата тук са могли да се разрастват единствено по бреговата линия и днес те представят едно дълго селище, разположено по ивицата на брега и свързано от един общ крайбрежен булевард/магистрала. В скоро време и малкото останали незаселени места ще бъдат линейно застроени по крайморската ивица.Тези селища днес имат изцяло курортен характер и местното население е заето единствено в курортната индустрия – хотелиерство, ресторантьорство, производство и продажба на сувенири. Котор и Херцег Нови са градчета в залива Бока Которска на черногорското адриатическо крайбрежие. Но различна е тяхната красота. Херцег Нови е хоризонтално селище – хотелите и обслужващите курортистите заведения, както и множеството частни вили, потънали в пъстра тропическа зеленина, са изцяло разположени край брега. За разлика от тази хоризонтална проснатост, Котор е един уникален вертикален град – малкото хоризонтално триъгълно пространство на старинния град в ренасансов италиански стил, разположено зад крепостните стени между водите на Которския залив и канала Шкудра, е оградено на югоизток от почти вертикалния склон на варовиковите планини, и този отвесен склон е също обграден от крепостни стени, по дължината на които на известни интервали има крепостни фортове, църкви и манастири. Така

градът е изцяло обграден, затворен в себе си и напълно непревземаем.Компанията ни влезе през централната порта на „Оръжейния площад“, където се намира часовниковата кула от 1602 година. Оттук всички посетители на града се разпръсват по тесните лабиринтови улички в различни посоки, водени от гидовете или от удобните карти с макет на градчето, на който бяха изобразени всички негови сгради – църкви, манастири, дворци, музеи, фортификационни съоръжения, арсенали, крепости, кули…

И тук се разделих с компанията. Избрах да седна в най-близкото кафене, срещу часовниковата кула. Трите ми по-млади колежки вече знаеха навиците ми и с почтително – поне така се лаская да мисля – разбиране ме оставиха сам. Нито годините, нито здравето ми позволяват уморителни разходки. Но да си призная, не са само те. И когато бях по-млад и напълно здрав, предпочитах да седя в някое кафене, вместо да препускам из „туристическите обекти“. В това отношение напълно споделям възгледа за кафенетата, който развива романистът Адалберт на Лизавета Ивановна в новелата на Томас Ман „Тонио Крьогер“. Човек трябва да пътува, докато е млад, а на мен още през 1968 година ми забраниха да пътувам зад граница. А когато вече можех да посетя Париж или Флоренция, не ги посетих. А и да ги бях посетил, нямаше да разгледам нито Лувъра, нито Уфици. Пък и да бях влязъл в тях, нямаше да търча из залите заедно със стадата туристи. Скърцането на паркета и тропотът на хорските тълпи ме дразнят, а мисля дори и че шедьоврите в музеите изглеждат някак жалки в сравнение с копията им при равнището на днешната репродуктивна техника. Общо взето, всичко, което можеш да научиш и видиш в музеи, галерии и всякакви други туристически обекти, които днес е модно да се наричат „места на паметта“, може да се научи, и то по-добре, от книги, пътеводители, албуми и други източници, които може да ползваш, излегнал се на дивана у дома или пред писалището в кабинета. И така – седнах до една маса в най-близкото кафене, дори не запомних името му, ако въобще го научих (ако пиша пътепис или някакъв друг faction текст, не е трудно да го проверя, но аз не пиша документалистика), поръчах си кафе и минерална вода и се отдадох на любимото си dolce far niente, което обикновено не е правене на нищо, а правене на много и най-различни неща. Дори при най-кратко пътуване, вземам със себе си поне три книги. Имам, освен пълните им съчинения, и малки джобни издания на любими поети – Хьолдерлин, Блок, Ахматова, Рилке, Христич, Сеферис, афористика или фрагменти – Пол Валери, Андрич, Канети, Камю, Чоран, и роман – сред тях по-често са поредните криминалета или политически трилъри, и ги чета в превозното средство, в хотелската стая или по кафенетата. Този път бях решил да не вземам нищо за четене, само една от книгите, свързани с доклада ми. И на път, и не на път, редовно купувам нови или антикварни книги, и този път бях накупувал вече доста, но бяха опаковани в багажа ми. А сега имах в плика, който носех, разни карти, и разбира се – местни вестници. Предстояха ми три часа кафеджийско безделие и след като позяпах малко, се отдадох на четене на вестници и разглеждане на карти. Картата на стария музеен Котор всъщност беше изрисуван макет на града с точното име и хронология на всяка отделна сграда от ІХ до началото на ХХ век. Имаше няколко сгради от времето на Шекспир и Сервантес. След четенето отново се зазяпах – туристическият поток пред мен не секваше. Макар че големи групи, семейства и самотни туристи се сливаха, все пак внимателният поглед различаваше отделните малки общности. Имаше най-много японци, те бяха напълно вестернизирани не само в облеклото, но и лицата им изглеждаха евроизбелени, издаваха ги само тесните наклонени очи. Групите от бялата раса бяха почти неразличими, с еднакви облекла и неизменни – като при японците – фотоапарати. Така и не разбрах от какви народности са, защото не чувах езика на който говорят, най-вероятно повечето бяха германци. По някое време забелязах, че азиатците не са само японци. Особено ме впечатли един, който не беше така буржоазно облечен като японците и имаше спечено като теракота лице – в очите му видях накаква завинаги застинала смърт, навярно още като дете я е срещнал очи в очи. Въпреки пейоративните конатации на думата „стадо“, не намирам друга дума за сравнение на тези групи, още повече че на няколко пъти виждах не само да ги предвождат хора с някакви вдигнати знаменца в началото, но подбутвани и отзад от хора с вдигнати тояжки, досущ както овчарите подкарват стадата си. И по какво се отличаваше този „втълпен народ“, ако си послужа с една фраза на Йовков, от тълпите, които помня от манифестации, паради, митинги и събрания от идеологизираните тоталитарни времена?По някое време си помислих дали тези стада не са също участници в някаква незнайна нам конференция? Интересно колко ли конференции се провеждат в един и същи ден в целия свят. А под конференции разбирам всякакъв вид научни и обществени форуми, наричани и „симпозиуми“, „срещи“, „кръгли маси“, „конгреси“ и какво ли още не. Нашият форум също бе обявен като „симпозиум“, чието Платоново значение е „угощение“,

Котор

Худ

ожнк

: Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

Литературен вестник 28.11-4.12.2018 13

„пир“. Този гастрономичен аспект на конферентния туризъм също не бива да се подценява. Някои ходят по такива места главно за да похапнат и пийнат. И не само учени. През 90-те години виждах на няколко коктейла някакъв непознат, който определено не беше литератор, по-късно разбрах от двама приятели, един отдал се на политиката литератор и един лекар, че го виждали по коктейли на техни мероприятия. Човекът явно бе решил проблема с прехраната си с ходене по коктейли. А как бе решил въпроса с поканите и пропуските ли? С Румяна Узунова и неколцина приятели бяхме решили и това още през 70-те години – важното е да влизаш и където не си поканен, с важен и самоуверен вид.

Реших все пак да направя малка разходка из музейното градче и поех по една тясна уличка, където хората едва се разминаваха, някъде високо висеше пране, съвсем като в италиански неореалистичен филм. Дори по-пустите тесни улички бяха пълни със сувенирници, но и с бутици за маркови дрехи и златни накити. Продавачките гледаха да придърпат всеки минувач към магазина си, но щом отминеха, започваха да си говорят привични махленски клюки. Беше приятно да слушаш славянска реч в този град, който е бил под какви ли не власти, а тази реч тече тук още от осми-девети век. И ние сме стара страна, но при нас старините са под земята, археология, а тук са видима архитектура. В Черна гора впрочем е първата славянска печатница, само няколко десетилетия след Гутенберг, в Цетинйе. Разходката ми не бе дълга, открих бързо, видяната на плана църква на свети Трифун и влязох в нея. За разлика от тълпите вън, тук нямаше никой и постоях няколко минути в утихналия прохладен здрач. Обичам да се уединявам така в тишината на отдалечени църкви…

В уречения час колежките се завърнаха от разходката си и компанията се отправи на обяд, оживено коментирайки анекдотите от своето пътуване из града. След което излязохме през централната порта на крайбрежната улица към пиацата за таксита, за да тръгнем към летището. Посещението ни в Котор бе приключило. Потоците от хора се движеха в странен танц в часа на най-топлото, почти тропическо слънце под рехавите палми на алеята между синьото море и патинираното сиво на крепостните стени, опасващи града. Макар че по крайбрежната улица почти не минаваха коли, хората търпеливо чакаха обратното броене на червените цифри на светофара – „осем… седем… шест“. Престоят ни вече бе приключил, но имах чувството, че нещо още не се е случило.Нулата щеше да отбележи края на един етап от пътя ни, а зелените цифри – началото на новия, на завръщането. Още малко – „три… две… едно… ну…“

И тогава ги видях.Винаги ги виждам. Най-напред погледът ми спря върху тънко изрязания помургавял глезен под бледите ленти на леките сандали. Момичето бе опряло пръстите на краката си о каменната настилка и погледът ми се вдигна по очертаните под окъсаните избелели дънки стройни нозе към яркоцветната почти прозрачна блуза без ръкави към лицето й, закрито от гъст тъмнорус кичур. С изящно движение тя го отметна и видях светлите й очи върху почернялото от слънцето лице. Сякаш очакваше с поглед някого. И той се появи. Момчето беше на нейната възраст, около петнайсет-шестнайсет годишно. С тъмни очи и коса, още по-мургаво лице, със слаби, мускулести нозе в къси панталони. Очите му засияха радостно, когато я видя. Изглежда се бяха изгубили в тълпата, но щом се намериха, натиснаха здраво педалите на велосипедите си и изчезнаха отново в тълпата покрай алеята с палми на крайбрежния булевард, из Адриатика ги наричат „рива“. Лицата и на двамата сияеха от щастие, което още не осъзнаваха. Тяхното щастие озари и мен, но аз ги бях видял поради някаква тревожна тръпка, защото усетих по лицето на момчето нещо, което още не беше станало. То бе белязано от близка смърт. Не от естествената смърт, която дебне всички ни, а от военна смърт, която също дебне всички ни, но не е естествена, а причинена от човешка ръка, от куршум или бомба. Спомних си множество романи, филми, стихове, спомени от навечерието и на Първата, и на Втората световна война. Колко щастливи и безгрижни са били хората в последните дни, месеци и дори часове преди да започнат кървавите касапници, в които загиват милиони, и даже в първите дни на войните, когато всички са мислели, че ще приключат ако не за дни, за седмици. Мнозина и днес мислят, че Третата световна война е започнала. Макар и не като формално световна, а като поредица от локални войни, терористични актове и дори неща, които не приличат на войни. Но дебнат всички. Днес е актуален въпросът за бежанците. А те бягат от войни, от лош живот, от преследвания. И най-простото решение е не да бъдат принудени да бягат от местата, в които живеят, а просто като местата, от които са прокудени, станат удобни за живот, за да няма нужда да се бяга от тях. Но това не става. Защо? Мнозина смятат, че войните са предизвикани от исторически териториални претенции, политически съперничества за надмощие, етнически омрази, битки за енергийни суровини и пр. Но това са само поводи, и то изкуствено създавани. Истинската

причина за войните е производството на оръжие. Защото то носи не само най-големи, но и най-бързи печалби. Дори у нас, уж незасегнати от войните, когато в Розовата долина бяха почти унищожени розовите насаждения, фабриките за оръжие продължаваха да работят. За да живеят, хората трябваше да произвеждат оръдия за смърт.И неочаквано си спомних един епизод от Андричевата проза. Спомних си го не тогава, в Котор, а сега, когато пиша това. След победоносното завършване на една местна война ходжата съобщил от минарето колко са убитите от противниковата страна. И когато някой запитал „а колко са убитите от нашата страна“, му отговорили, че това ще каже ходжата от другата страна. Днес вестителите не са ходжи, а медиите. И ако четете, гледате или слушате различни медии, ще научите съвсем различни неща, при това казани с убеденост в собствената правота. Като не говорим за това, че навярно има събития, и може би по-важни, за които никои медии не уведомяват. Момчето и момичето, които бях видял, се изгубиха сред тълпата в мига, когато светофарът светна зелено и аз, заедно с компанията, пресякох улицата към таксито, което щеше да ни отведе към аерогарата на Тиват…

През нощта в хотела се пробудих внезапно от нещо тревожно. И отново ги видях.Момчето и момичето бяха същите, в същия жест на разменени погледи. Но напълно отделени от околния свят, като статуарна група, която може да се пренесе и в друг пейзаж. Не бяха част от някакъв прекъснат сън, защото имах чувството, че ги видях, след като се пробудих. Видях ги така живо, както и първия път през миналия ден. Но тогава бяха част от околния свят, а сега? Ако не са сън, какво са? Запалих светлините и станах. В стаята, разбира се, нямаше никой. Защо се появиха отново? Не са остатък от някакъв сън и защото за пръв път ги видях посред бял ден. Или имах дневни сънища? И какви бяха – местни юноши или летовници? Реални хора или привидения? Ако бяха истински живи хора, не проектирах ли върху тях някакъв свой спомен или мечта, което ще рече – не ги ли епифанизирах в смисъла, в който Джойс употребява това понятие. А ако не бяха живи хора, то от кой свят бяха дошли? Не вярвам в пришълци от други светове. Но тогава – откъде? Може би се появяват само на границата между два свята, видимия и невидимия? Но какъв смисъл има да се питам за неща, които никога няма да разбера. Не казва ли поетът да почитаме онова, което не можем да разберем?И дали наистина бях дошъл на тази конференция в Херцег Нови, за да видя вилата на Андрич, която той бе построил на старини и бе идвал само няколко пъти за пет години? Но аз не вярвам, че да видиш местата, където е живял един писател, помагат да разбереш, обикнеш и тълкуваш творчеството му. Няколко от най-добрите – както аз смятам – критически есета за писатели, за които съм писал – Чехов и Кафка – нито съм могъл да познавам, нито съм виждал местата, където са живели. Или бях дошъл на Адриатика заради спомена от далечните ми млади години? По едно време в Херцег Нови дори помислих дали да не отида до Дубровник и Цавтат, където преди половин век бях преживял щастливи мигове, беше на по-малко от 20 километра.Казват, че престъпниците се връщали винаги на местопрестъплението. Но дали човек се връща и на местата на някогашното си щастие? В есето „1968“, което Тончо Жечев публикува в своите „Летописи“ в августовската книжка за 1990 година, припомням един мой слънчев ден в Цавтат, който прекарах на брега на морето с „Лятото“ на Камю и „Морското гробище“ на Пол Валери. Тогава мислех, че щастието ме очаква някъде напред, а след години разбрах, че щастието е било в онова очакване, което от мечта се бе превърнало в спомен.Или бях дошъл под медитеранското слънце, несъзнавано надявайки се, че ще ги видя отново.

И ги видях.

Лучия Сенеси

Интервюирах Андре Асиман в неговия апартамент в „Ъпър Уест Сайд“ в една ясна юлска утрин. Книгата му Call Me by Your Name („Призови ме с твоето име“) наскоро беше адаптирана за голям екран под режисурата на Лука Гуаданино – филм, който вече се превърна в хит. Последният му роман Enigma Variations получи хвалебствени отзиви в „Ню Йорк Таймс“ и беше определен като история за сблъсъка на противоречиви желания, която напомня за писането на Пруст. Асиман също така е професор по сравнително литературознание в Сити Юнивърсити в Ню Йорк, където преподава история на литературната теория и произведения на Пруст.

Лучия Сенеси: Казвали сте, че младите хора, които искат да пишат, би трябвало първо да осъзнаят, че писателската професия не е единствено кариера, а и мисия. И второ, да четат класиците. Андре Асиман: Да, задължително е да се четат класиците. Повечето хора днес не четат тези автори или не определят като класици писатели, които са писали през 40-те, 50-те или 60-те години. Би трябвало да се връщаме назад, далеч назад и да се запознаваме с творчеството на всички велики писатели, някои от които са анонимни, като авторите на Библията например. Трябва да ги прочетем. Що се отнася до мисията, тя не точно е призвание – опитваш се да проумееш нещо, което е важно за самия теб и се надяваш, че разбирайки го правилно, можеш да докоснеш други хора; това е твоята работа, а не просто да пишеш и да публикуваш и публикуваш.

Смятате ли, че има някаква разлика между поколенията, например дали по-младото поколение не е повече увлечено по светския блясък, свързан с писателската професия?– Да, оставаме с впечатлението, че младите автори създават много текстове за кратко време, че са твърде плодовити и изобщо не би им хрумнало да работят върху едно изречение половин ден. Цената за това е следната: много от тях пишат по един и същи начин и не можем да ги различим един от друг. Ужасно е трудно да ги различим.

Не мислите ли, че това е свързано с нашето общество? Имам предвид бумът на социалните медии – много хора просто пишат във Фейсбук и Туитър. Преди имахме нужда от време, за да осмислим това, което искаме да изразим, сега нещо ни хрумва и веднага го споделяме.– Не само споделяме мигновено мислите си, но и с едно натискане на клавиша то вече е пред очите на другите; дори когато изпращам имейл, чета съдържанието му два или дори три пъти, за да съм сигурен, че съм се изразил достатъчно добре. След това, след дълго двоумение кликвам върху командата „изпрати“. Много хора веднага ще изпратят своя отговор. Това е така, защото обменът на информация е твърде лесен. Посланието обаче, което изпращаме от една пощенска кутия до друга, съдържа цяла гама от емоции, реакции, колебания, иронии – всички тези привидно безсмислени неща, които изискват време при писане.

Какво беше отношението ви към класиците, когато бяхте млад? И кога разбрахте, че искате да станете писател?– О, винаги съм знаел, че ще пиша. Разбрах го, когато бях 10 или дори 9-годишен. Обичах да пиша поезия, харесваше ми да изразявам чувствата си на лист хартия. Това беше много важно. Но не вярвах, че мога да стана писател. Първият ми текст беше публикуван малко преди да навърша 40 години. Така че всички тези години бяха един дълъг инкубационен период. Четях класиците, защото нямаше нищо друго за четене. Баща ми също беше запален почитател на класиката, така че ме насочваше към един или друг автор. Без цензура. Така че непрекъснато четях, опознавах класиците през цялото време.

Писателската професия не е кариера, тя е мисия интервю с Андре Асиман

на стр. 15

Худ

ожнк

: Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

14Литературен вестник 28.11-4.12.2018

Панайот Карагьозов

Вавилон

Господи,превърни главата мив мини Вавилонска кулаи объркай в неяезиците, които знам.Претопи ги във един,с който да успея,с думи, а не с тухли,да се възвися до Теб.

Вишеград

На Вишеградското гробище в Прагапокойниците преспокойно си почиват.Някои дори не са разбрали,че са погребани като известни,а вече не са.

Неапол

Пет пъти бях в Неапол,а още не съм умрял.Ще ида на очен лекар – май без да знам, съм ослепял.

Неуморни

Старите хора не са уморени –те са си просто стари.Стари от спомени, стари от грижи,стари от болести или старост.Старите хора не са уморени –те неуморно чакат края.

Мода

На Г. Папакочев

Старата мода се връща на мода.Изваждамстарите дрехи,старите спомени,старите снимки...Само годинките не мога.

Старите приятели

Знаят всичко за себе си,помнят първата си учителка,първите и последни гаджета,познават дори жените си.

Често се сещат за себе си,срещат се – когато могат;в класната стая на детствотопревъртат глобуса на спомена.

Привижда им се миналотоот Шарл де Гол до Хелмут Кол;през Хрушчов, Кенеди и Брежневдо Рейгън, Тачър, Горбачов...

Помнят Кубинската криза,и тихата смърт на Кастро,полета на Гагарин в космосаи краха на Съветския съюз. Спомнят си Тато и Цола;първия коняк с кока-кола,че думата дупка не прави,че всичко ще се забрави.

Революциите ги подминаха,лъжата не стана истина – все новите стари навсякъде,ще погребат дори и внуците...

Напук на гравитациятаса все още изправени,съвместно остарявати всеки е superstar.

Оставка

Господи,приеми оставката мив удобна за Теб нощ.

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

Ангел Иванов

Отецът отвори входната врата на сивата кооперация. Влязохме във входа и поехме по стълбите – той, двете момченца, презвитерата, гушнала на ръце малката Ни-кол, и аз. Боята по стените беше олющена – като несръч-на възстановка на съзвездия в отдавна отарашен плане-тариум. На всяка стълбищна площадка владееше разли-чен мирис, микс от готвеното в двата срещуположни апартамента: първи етаж – шопска салата с козе сирене и шайби лук и чушки бюрек; втори етаж – отворено за разсипване глинено гърне с капама и сладкиш с тръпчиви вишни; трети етаж – нищо, бабата навярно e умряла, а отсреща няма никой вече двайсет и три години…Свещеникът ме покани да нощувам в семейната му квар-тира, осигурена от Митрополията. По-рано бяхме заедно на представяне на книга, на което аз трябваше да кажа няколко думи, а той да благослови. Вместо да отсядам сам в хотел тип „Балкантурист“ в малкия провинциален град, сега щяхме да вечеряме с него и домашните му – троицата дечица и неговата презвитера.Резето поддаде и обонянието ми долови сноп тамянена застоялост. Коридорчето беше като попълнено от ар-тистичен плочкаджия, но не с плочки, а с чехли, пантофи и обувки. Презвитерата ги поразбута и ми извади едни топли и меки за дома. Нахлузих ги, и поканен в малката кухничка, напреднах по коридорчето към нея като тиха прахосмукачка.Там стържеше слаба лампа, почерняла по периферията от насъбрани в нея мъртви мушици. Стените очаквано бяха осеяни с икони. Тамянът се режеше като хляба, по-ложен на дървена дъска-прасенце. В малък бокс оперираше разтропано по вечерята презвитерата, вече зачервена, говореща притеснено през рамо и завръщаща с неомазана от манджата китка зад ухото си паднал кичур. Бръкна в един скрин – приличен на пезул, но вместо просфора, изва-ди обикновен черен хляб. Децата си играеха из стаята. Отидох да си измия ръцете. В ъгъла на банята голям леген като мечи търбух. В него натрупани догоре, че и прелели, дрехите на челядта, прани на отрудена обичаща ръка. До легена положен куб домашен сапун. И тук в баня-та тамянът се усещаше и освещаваше цялото сервизно помещение.Върнах се и ги намерих наредени край масата. За миг все едно някой натисна „пауза“. Гледах зяпнал от вратата тях – цялото семейство – сетне иконите. И пак – тях – иконите. Децата – иконите. Иконите – децата. Светото семейство и това тук. Само дето не се прекръстих и поклоних…Отецът ме покани да се настаня, за да каже молитвата и да благослови вечерята. С „Отче Наш“ равно и одухотво-рено се включи Константин – по-малкият син от двама-та. Изпяхме и „Богородице Дево, радуй ся …“. Седнахме да вечеряме.Отецът беше свалил свещеническото расо. Сега беше цивилен, домашен, собствен – с вълнени чорапи, долнище на анцуг и жилетка без ръкави, а под нея обикновена черна фланелка. Беше пост. Вечеряхме леща; туршия; домашен айвар; скилидки чесън; люти чушлета; компот от ягоди и сок от бъз. След вечеря, докато съдовете дрънчаха в мивката, се от-теглихме в частно-общи занимания. Аз опитвах да мълча и да се радвам на живота в кухничката, в дома и в тво-рението. Константин беше яхнал изваден от употреба велоергометър в ъгъла, останал там за машинна атрак-ция. По-голямото му братче Антоний молеше татко си да му разреши да оцветява албум с трансформърите и сполучи – доказателство, че който иска, ще му се даде. А малката ангелоподобна Никол довлече голямо пембено плюшено куче, с почернели бобчета по тъканта от влаче-не из квартирата, и просто седна да ме наблюдава – как аз наблюдавам нея и всичко останало.

***Стана време за сън. Утре беше Неделя, Ден Господен, празнична литургия и прочее. С отеца прибрахме масата и столовете до стената и почнахме да надуваме едно легло, което той подхвърли неразгънато на пода в среда-та на кухничката. Редувахме се на помпата, докато ни отмаляха ръцете. Чувах как децата и мама гукат отта-тък – вдигат ръце тя да ги съблече и облече пижамите по-скоро, някой скача на пружината в средата на леглото, тя му се кара престорено, целува ги по челата, ключът на лампата прави пук, дори свещената тъмнина чувах. И как детските клепачи се сринаха нежно и блажено…Легнах и аз на надутото легло, което удобно потъна под тежестта ми. По гръб кръстосах ръце зад тила. Погле-днах тавана – там имаше съзвездия, подобни на онези от олющените стени в жилищния вход. Само че тук звезди-те бяха почти истински – фосфорнозелени – умни играч-ки, които имах залепени над главата си и в моята детска стая преди двайсет години. Раздвижих врат наляво и надясно, разшумолих материята на леглото и нощта в

събраните зад тила шепи. Видях, че лицата от стените ме гледат. Сетих се за героя в „Сбогом на оръжията“, който казваше, че „никога не спори за светците след залез слънце“. Гледах сияйните фосфорни звезди и шепнех:

Аз не помня, аз не съм видял минаха ли моите години? Ти не ме оставяй да загина, Господи, преди да съм живял! Изведи ме вън от всяка сложност, научи ме пак на простота: да отдавам сетния петак от сърце на срещнатия просек. Да усещам своя радостта на невинното дете, което първите снежинки от небето сбира със отворена уста. И без свян да мога да говоря с простите на прост неук език… Научи ме, Господи велик, да живея като всички хора.

И тогава сякаш се утеших от плановете, програмите и списъците. Те се оттеглиха наказани в ъгъла до масата. Как ще се прибирам, какво ще работя, как ще се пре-хранвам и т.н. „Простота и незлобливост. Простота и незлобливост. Простота и незлобливост – Любов“, убеж-давах се сам в тази нощ накрай България. Вратата на кухничката се отвори с измяукване на несъ-ществуващата котка. Надигнах се на лакът. „Сигурно е отецът, така и не му взех благословия за лека нощ!“, по-мислих си, докато напрягах очи, за да видя в тъмното.Личицето на малката Никол светеше в пролуката на вра-тата, досущ като от иконите на стената:– Йека нош, батку!– Лека нощ, Никол! Връщай се в леглото, че с тези боси крачета по пода ще настинеш!Тя засили вратата обратно по детски недодялано. Преди да хлопне, аз извиках шепнешком:– Никол?!Тя се появи отново – смешно зачудена и с любопитни очи в очакване.– Благодаря ти за всичко, миличка.

Разказът е включен в дебютната книга на Ангел Иванов „Техническа проверка“, която ще излезе с марката на Scalino.

Свещеното семейство

Худ

ожнк

: Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

Литературен вестник 28.11-4.12.2018 15

Това е естетика, която толкова се пази да не разкаже едностранчива история за бедни, накацани от мухи африканци, че се престарава, стигайки чак до учебните зали на Принстън, до замъци с прислужници и до небрежно демонстрирани (и вероятно нечисто придобити) богатства“. Защо си с шапка, защо си без шапка. Докато Булауайо и Окпаранта ги критикуват за това, че вадят кирливите ризи на Африка, Адичие я обвиняват, че се е вторачила в луксозните й чаршафи. Защо? Средна класа в Африка – макар и малка, макар и често асоциирана с корупция, – безспорно има. Има и замъци с прислужници в определени части на Нигерия, както и африкански студенти в университети от Бръшляновата лига – Уа Нгуги, про-фесор в Корнел, със сигурност го знае. Защо Адиче да се е „престарала“? Как точно разказът й „страда“ от това, че действието му се развива в един съществуващ свят? „Американа“ се приема така радушно донякъде именно защото рисува един толкова разкошно истински портрет на двама съвременни нигерийски любовници. От детството на Ифемелу в квартал на лагоската работническа класа до лондонския период на Обинзе, в който той чисти тоалетни, има много повече от естетиката на една-единствена класа. Срещу какво възразява Уа Нгуги? Ако на един африкански романист не му е работата да описва преживяванията на крайно бедните африканци, нито на привилегированите такива, то в средната и работническата класа, в някаква златна среда ли трябва да се цели? Или проблемът всъщност не е какво пише, а за кого се предполага, че го пише? Уа Нгуги и Хабила приемат, че Адиче и Булауайо пишат конкретно за някого и единият се притеснява да не се разкаже на този някого „едностранчива история за бедни, накацани от мухи африканци“, а другият е обзет от „осезаем напън „ да се направи точно това. Нито един от двамата критици не допуска, че писателката просто се е потопила напълно в света и в процеса на писането си и подхожда с такова внимание и мъдрост към героите си, че те просто няма как да бъдат прочетени като стереотипи. На африканския писател рядко се отпуска привилегията да напише (както гласят известните думи на Тони Морисън) романа, който иска да прочете. Вместо това той или бива обвинен, че пише за Запада и произвежда обяснителен етнографски текст, напудрен като художествена литература, или просто автоматично се приема, че това е така. Странно е това обвинение – то отрича както свободата на действие на автора, така и умението му да твори, като същевременно, струва ми се, заплашва да размие контурите на реалния източник на безпокойство.

3. За кого пише африканският писател?Миналата година през ноември Адаоби Нуаубани написа статия в „Ню Йорк Таймс“ със заглавие „Африкански книги за западното око“. Нуаубани е първият съвременен африкански писател, сключила международен договор за издаване на книгата си, докато все още живее в родната си страна. Нейната статия описва освен всичко друго фрустрацията й от издателската индустрия в Африка – чувство, което споделям и аз. Често ме питат защо „Отивам си е възвратен глагол“, книга за ганайско-нигерийско семейство, не е издадена в Гана или Нигерия. Отговорът е: опитахме се. В Гана, където живеят родителите ми, липсва надежден местен издател. За да организираме представяне на романа в Акра, както твърдо бях решила, трябваше да си свършим всичко сами. След като опитът ни за партньорство с една книжарница пропадна (за да избегнат плащането на митнически такси, те просто изоставиха пратката книги на пристанището), ние организирахме две публични събития. Когато наличните копия се изчерпаха, майка ми поръча още бройки директно от издателство „Пингуин“ и започна да ги продава в клиниката си. Знам за какво говори Нуаубани, когато пише: „Всеки нигериец в Анкъридж, Аляска … може да си купи романа ми, ако пожелае. Но тук, в собствената ми страна, книгата се предлага само в няколко книжарници“. Нигерия, която миналата година измести Южна Африка като най-голямата икономика в Африка, би могла да субсидира едно стабилно държавно издателство, което да разпространява книги по целия континент. Влудяващо е, че това не се прави. Неприемливо е, че африканските писатели не могат да издават книгите си в африканските страни лесно или на печалба. Но от това не следва, че африканските романисти пишат за Запада. Толкова ли не можем да си представим, че африканският писател пише от любов: любов към занаята, любов към сюжета и героите си? Наистина ли вярваме, че тя не е човек на изкуството, а антрополог, не е разказвач, а просто местен информатор? Сериозно ли бихме загатнали, че тя няма право да ангажира вниманието на публиката по света? Много африкански писатели издават книгите си на Запад, защото за тях не съществува друг начин да достигнат до световна читателска аудитория. А дори и да имаше такъв – дори, да кажем, аз да можех да издам романа си в Гана – пак бих искала той да пътува по света. Турнето за представянето на „Отивам си е възвратен глагол“ доведе до най-вълшебните ми срещи с читатели до момента: американци от индийски произход в Ню Джърси, американци от китайски произход в Сан Франциско, американци от нигерийски произход в Тексас, англичани от Западна Африка в Лондон, турски и хърватски емигранти в Германия – и всички те се

разпознаха в героите ми. Тези читатели „Западът“ ли са? „Това, което белите искат да прочетат“ ли съм написала?Нигерийският автор Окей Ндибе казва: „Толкова време сме прекарали в мъчителни опити да си отговорим на въпроса дали пишем за Запада. Като се обърна назад, виждам грешката ни. В Нигерия ние израснахме, четейки Запада. Западът ни говореше. Защо тогава Западът да не чете Нигерия? Защо ние да не му отговаряме?“ С типичната си лекота Ндибе уцелва повода за моите при-уцелва повода за моите при-теснения точно в десетката: това са ограниченията, които налагат на африканските писатели собствените им колеги. Хабила и Уа Нгуги най-вероятно са чели Хенри Джеймс, който в „Изкуството на романа“ казва: „Трябва да оставим твореца сам да избере за какво да пише... кри-тиките ни засягат само крайния резултат“. Но отделно от разбора на това, което писателят е решил да напише по темата (улични деца, студенти от Принстън), двамата критици осъждат самите теми като неудачни. Нуаубани, на свой ред, с охота посочва „удачни начини“ въпросните теми да бъдат разказани. „Историята на една африканска съпруга през 80-те години например не може да я представя като доволна от това да има само едно дете“, пише тя. Но коя е тази „африканска съпруга“? От коя страна е? Към коя социоикономическа класа принадлежи? Една средностатистическа „африканска съпруга през 80-те години“ може да има място в социологическо проучване, но не и в роман с мно- с мно-гопластови герои.Взети заедно, всички тези критики се превръщат в набор от постановления: ето това са темите, за които може-те да пишете (без много бедност! без много привилегии!), а това са правилните начини да пишете за тях. Пробле-мът, който аз виждам с тези правила, е, че те заплашват да заглушат не един глас. Гласът на уличното дете в Зим-бабве, на нигерийката, завършила Принстън… Трябват ни повече разкази на повече теми, повече читатели в повече страни. Не по-малко. Именно защото по света има издадени толкова малко романи от африкански писатели, ние искаме от тези романи прекалено много. Нито един писател не може да понесе бремето да представя цял континент и на нито един роман не би трябвало да се налага. Списъкът в нача-лото на тази статия споменава пет от 55 държави, а в него няма дори и помен от френскоговорещ, португалско-говорещ или централноафрикански писател. Изброените имена социоикономически са малко или много хомогенна група: родени, израснали или завършили университет на Запад, които сега живеят „между“ западни градове и аф-рикански столици. Това е проблем. Африканските книги за западното око трябва да се пишат от по-голямо многоо-бразие африканци, включително и такива, които пишат на неевропейски езици. Писателите от диаспората като Менгисте и Уа Нгуги вършат чудесна работа, като при-вличат вниманието на света към африканските писате-ли, които пишат на местни езици. Споделям с тях болка-та, която откриваме в думите на Нуаубани: „Някои от най-големите африкански писатели на моето поколение може така и да си останат неоткрити“.Ние – африканските писатели, западните издатели, глобал-ните читатели – трябва да се заемем с този проблем. Тряб-ват ни повече писатели от повече страни, произхождащи от повече и по-различни класи. Трябват ни повече имена.Тогава може би ще дадем и повече свобода на онези, които вече имаме. Както ни напомня Хенри Джеймс: „Един ро-ман, в най-широкия смисъл на дефиницията, представлява лично впечатление от живота; това, на първо място, задава неговата стойност, която е по-голяма или по-мал-ка според дълбочината и наситеността на това впечат-ление. Но дълбочина и наситеност, и следователно стой-ност, няма да има никакви, освен ако не се даде свобода на чувствата и израза“. На писателите от диаспората, както на всички други, трябва да се даде такава свобода.

Превод от английски: БИСТРА АНДРЕЕВА

Преводът е от „Гардиън“, 4 юли 2015.

Книгата на Тайе Селаси „Отивам си е възвратен глагол“ в превод на Бистра Андреева излезе с марката на издател-ство „Жанет 45“ и вече е в книжарниците.

Писал съм за това; живеех в Рим, в квартал „Албероне“, мразех много това място и единственото нещо, което правех, беше да стоя вкъщи – особено през лятото, със спуснати транспаранти, защото не обичах ярката светлина, – и да чета през цялото време; майка ми не ме разбираше, както и никой друг. Какво прави това момче? Хайде да отидем на плаж. Казвах, че плажът е твърде далеч. Не исках да ходя там. Прочетох всичко, което можех – всички руски, френски и английски класици.

Това ми напомня за Пруст – той пише, че за неговите родители и семейството му часовете, прекарани в четене, били загуба на време. – Мисля, че той самият е мислел по този начин. Имам предвид, че е обичал да чете, но не е бил сигурен, че за него това е правилната посока; винаги е съществувал елемент на дисфункционалност в това да бъдеш читател. Все пак е бил запален читател, както бях и аз. Обичах книгите, но хората около мен смятаха, че по този начин бягам от истинския живот; баща ми казваше: трябва да четеш, но също и да излизаш навън, да се забавляваш, да се срещаш с приятели. Не правех тези неща не защото те взаимно се изключват. Мога да кажа, че читателят в мен не знаеше какво да прави с другите хора. Исках да общувам, но не знаех как да завържа приятелство.

Смятате ли, че Пруст е свързвал тази дисфункционалност и с писателската професия? В „По следите на изгубеното време“ той изразява своята несигурност относно възможността да стане писател. По-късно заявява, че е пропилял времето си през първата половина на живота си, тъй като е бил отдаден на светския живот, а не на работата.– Работата е била много важна за него, както и убеждението, че следва своето призвание. „По следите на изгубеното време“ е историята на това призвание. Не мисля, че началото на живота му е било похабено време. В същото време той е намирал убежище в четенето – оставаш с усещането, че момчето е потъвало в книгите, за да не излиза навън и да живее. Веднага щом отидох в университета, започнах да общувам активно, защото не бях го правил преди; харесах социалния живот и все още го харесвам.

Казвали сте, че многотомният роман на Пруст е една от малкото книги, които са ви променили, тъй като в тези книги попадате на неща, които добре познавате. – Преподавам Пруст на докторанти. Те пишат дисертации, така че всички са в средата или края на 20-те си години. Преподавам Пруст и на студенти, както и на ученици в гимназиалния курс, в затвора. Всички разбират Пруст, защото книгите му са откровени и разбираеми. Всичко, което той казва за нашето поведение, чувства, начин на мислене за другите хора, е толкова вярно, че ние го приемаме веднага. След като възприемеш всичко, което съдържа този внушителен текст, не можеш да останеш човекът, който си бил преди.

Това е така.– Ако четеш Достоевски, с чието творчество се запознах, когато бях много млад, се сблъскваш с убеждението му, че всички хора лъжат. Не бях се замислял за това, наистина бях изненадан от думите на Достоевски, че хората непрекъснато лъжат и се чувстват виновни заради това. В същото време различните съчетания от противоречия бяха разбираеми за мен. Веднъж след като възприемеш това схващане, ти го абсорбираш в себе си и то започва да обагря начина, по който гледаш на живота. Като писател, щом осъзнаеш, че хората не са последователни, а поведението им се характеризира с парадокси и несъвместимости, започваш да пресъздаваш тези чувства и импулси на градуса на собствения си почерк.

Всъщност дори Камю поема по този път. – Той е изпълнен с противоречия. Интелигентният човек винаги е разкъсван от тях. Човек трябва да се колебае, защото всяко нещо винаги има две страни. Ако виждаш само едната и разбереш, че и другите виждат това, задължително е да започнеш да им противоречиш с интелектуален хъс.

Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА

Източник: The Millions, 20 февруари 2018 г.

Трябват ни повече именаот стр. 10

Писателската професия не е...от стр. 13

Худ

ожнк

: Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Георги С. Раковски“ 108 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник"http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Амелия Личева

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Георги Гочев Малина Томова

Художнк: Александър БайтошевПечат: „Нюзпринт“

ISSN 1310 – 9561

Алекс Престън

Пакистанският писател, който живее в Обединеното кралство и САЩ, беше в благоприятна позиция да на-пише далновидни книги като Exit West и „Неохотният

фундаменталист“. Сега споделя, че това, което иска от следващия си роман, може би е отвъд възможност-

ите му

Мохсин Хамид притежава необикновената способност да улавя духа на своето време. Той написа последния си ро-ман Exit West, който беше публикуван в началото на мина-лата година и включен в късия списък на наградата „Ман Букър“, преди Тръмп и Брекзит да изведат на преден план въпросите за границите и националната идентичност. Романът е отклик на мигрантската криза, която залива различни точки на света, докато той работи върху ро-мана, но също така е текст, който със свръхестествена прозорливост предсказва възхода на нативистката пара-ноя и расовата нетолерантност, които се превръщат в характерни черти на живота през 2018 г. Писателката Камила Шамзи, приятелка на Хамид, ми разказа друга история за неговите пророчески възможности. „На 9 или 10 септември 2001 г. вечеряхме с Мохсин в Лондон и той говореше за книгата, върху която работи“, каза Шамси. „Беше за млад пакистанец, който се справя добре в кор-поративния свят на Ню Йорк. Въпреки успехите си, един ден той се заслушва в реч на мюсюлмански екстремист – вниманието му не е привлечено от религиозната темати-ка, а от политическото съдържание. Видях Мохсин от-ново на 12 септември 2001 г. „Мохсин, твоят роман...?“, казах. „Не зная“, отвърна той. „Мисля, че трябва да про-дължа да го пиша“. „Разбира се, че трябва“, отговорих.“Този роман, втората книга на Хамид, се превърна в „Нео-хотният фундаменталист“ и беше разглеждана от много хора като категоричен отговор на литературата след събитията от 9/11. Тази книга беше по-добре посрещната и от критика, и от читателската публика, в сравнение с опитите на утвърдени автори, които се занимаваха с темата за атентата. Джон Ъпдайк, Мартин Еймис, Дон ДеЛило, големи имена на английската и американска лите-ратура, направиха опити да откликнат на тези събития, но протагонистът на Хамид, Чангис, очарователен и ам-бициозен мъж, говори най-прямо и авторитетно за причи-ните, които биха могли да накарат терористите да дей-стват. Шамзи предполага, че причината за успеха на ро-мана се дължи именно на факта, че текстът не превръ-ща събитията от 9/11 в своя тема. По-скоро авторът „е наблюдавал света и конфликтите, които се оформят в него, и е насочил вниманието си към тях, преди те да се превърнат във водещи новини по целия свят“.Разговарям с Хамид в началото на месец август. Той е в Лондон и прекарва там част от ваканцията си със свое-то семейство. Отсъствал е повече от 18 месеца от гра-да, за да представя Exit West. Ваканцията му е започнала на гръцките острови Наксос и Санторини, в които се влюбва, още когато е на 21 години. След това са посетили Амстердам и Берлин. Питам го за възможностите на литературата – и на неговите романи по-специално – не само да се занимава със своето време, но и да прави про-рочески скокове в бъдещето. „Романите не просто виж-дат, казва той, те също така съществуват. Точно както когато наблюдаваме нещо, ние можем да го променим, така и книгите, и изкуството, които предвиждат бъде-щи събития, могат да моделират това бъдеще. Това не е изцяло пасивна позиция.“До голяма степен можем да определим Exit West като дистопия от близкото бъдеще, когато ставаме свидете-ли на освободена от ограничения миграция. Саид и Надя, протагонисти на историята, преминават през серия от портали, напомнящи за фикционалния свят в „Хроники-те на Нарния“, които ги отвеждат от безименния град, в който са отраснали, до лагер в Миконос, а оттам – в мрачен, репресивен Лондон и Калифорния, чиято атмос-фера напомня на времената, когато идват първите засел-ници на Запад. В самия край на романа откриваме нотка на оптимизъм, прескачайки още по-напред в бъдещето с картина на един твърде различен свят, която дори бихме могли да дефинираме като утопия. Питам го за този оптимистичен финал. „Това, което искам да направя, не е опит да представя вероятно развитие на нещата с 50-процентен шанс. По-скоро с известно упование питам: „Какво би се случило, ако погледнем донякъде оптимис-тично към бъдещето?“ Това е много важно. Стигнал съм до убеждението, че песимизмът е дълбоко консервативна и реакционна позиция, която е свързана с безсилие и няка-къв вид капитулация.“ Краят на Exit West е път, който ни отдалечава от нашите кошмарни политически сблъ-съци и ни води към едно по-балансирано в социален план бъдеще. „Ако изведеш на преден план оптимистична идея

като тази, правиш малко по-вероятно нейното осъщест-вяване в бъдеще.“ Хамид е в изключително благоприятна позиция да пише за свят с пропускливи граници и несекваща мобилност. През последните девет години живее в Пакистан, в родния си град Лахор, но преди това е сновал между Пакистан, САЩ и Великобритания, три места, където се чувства у дома. Детството си прекарва в Калифорния, докато баща му преподава в Станфордския университет, живее в Пакистан през гимназиалните си години, след това учи в Принстън и Харвард, там работи известно време в правна фирма, а след това в Лондон като мениджмънт консултант. Питам го какво го е накарало да се върне в Пакистан? „Върнахме се там през 2009 г., два месеца след раждането на първото ни дете“, казва той. Подготвяйки се за раждането, той и жена му обсъждали възможност-ите за образование и детска грижа и осъзнали, че ако в този момент не се върнат в Пакистан, вероятно никога няма да го направят. Писателят признава, че това решение е изисквало доза смелост. „Репутацията на Пакистан, създадена от све-товните медии, не е добра, казва той, все пак решихме да се върнем, искахме родителите ни да могат да се по-радват на внуците си; не бяхме толкова разтревожени от положението в страната, така че категорично да се откажем и после цял живот да се питаме какво би могло да бъде. И двамата имаме британско гражданство, така че не смятахме, че правим неотменим избор.“ Попитах го дали някога са съжалявали за това решение. „Изпитва-ли сме смесени чувства. Децата прекарваха много време с бабите и дядовците си, ние също бяхме близко до род-нините си – това беше чудесно. Но Пакистан в политиче-ски план е твърде неспокойно място.“ Сега, след оспорените избори и отправените обвинения за множество манипулации на вота, извършени от Им-ран Хан и неговата партия, Пакистанско движение за справедливост, състоянието на политическата сцена изглежда по-проблематично от всякога. „Смятам, че има жесток срив в демократичния процес в Пакистан“, казва Хамид. Въпреки всичко много от приятелите на писате-ля са доволни от резултата, довел до победата на бившия състезател по крикет. Предполагам, че причината за това е създаването на свободно, светско политическо пространство през последните няколко години. Макар че нещата не стоят точно така, поддържа своя оптими-зъм, възлагайки надежда на енергията и стремежа за про-мяна у младите хора. „Виждам, че всяко следващо поколе-ние пакистанци е по-добре образовано от предишното.“ В градове като Лахор се случват много интересни неща, на университетско ниво и в сферата на изкуството. Дали положението в Пакистан се подобрява? „В някои отношения, да. В други – околна среда и сигурност – си-туацията е по-лоша в сравнение с моето детство. Все пак животът е по-динамичен.“ Откакто Тръмп е на власт, Хамид не чете вестници и не гледа новини. Също така страни от социалните медии. Когато го търся в мрежата, откривам два туита от 2015-16 г. и отдавна неизползван личен профил във Фейс-бук. Има и друг, по-активен профил в тази мрежа, но той се поддържа от неговия издател. „Преди да напиша последните си два или три романа, исках да се включа в социалните медии, но открих, че те са пристрастяващи и носят странен опит. Не само че създават зависимост, замислени са да провокират преживявания, които те при-страстяват – малки награди, постоянна обратна връз-ка – но и са вредни с начина на поведение, който налагат. Станах силно подозрителен към създадения си образ там, както и към цялото съдържание на медията, и се махнах от нея.“Когато четеш биографията на Хамид, оставаш с усеща-нето за човек, който се е справял с лекота с всички жи-тейски предизвикателства. Дори не е знаел, че Принстън предлага обучение по творческо писане, когато отишъл да учи там. Записал се като студент по международни отношения. „Това беше специалност, която ти даваше възможност да слушаш много други дисциплини.“ Тони Морисън избира Хамид да прочете свой текст пред всич-ки на церемонията по дипломирането. Морисън чете първата чернова на романа му Moth Smoke и оставя много бележки върху ръкописа „с красивия си почерк“. Хамид прави седем чернови на тази книга, мно-го от които по време на престоя си в Харвард, докато идва моментът, в който харесва написаното. Moth Smoke разказва историята на банкер, който остава без работа и попада в спиралата на живот, белязан от наркотици и престъпления; романът се превръща в бестселър в Юго-източна Азия, печели възхищението на критиката и реди-ца награди в цял свят. Последвалите романи – „Неохотният фундаменталист“, How to Get Filthy Rich in Rising Asia и Exit West – донасят още похвали и награди. „Неохотният фундаменталист“ е

превърнат във филм от Мира Наир, до-като книгата Exit West е избрана от режисьорите Джо и Антъни Русо. Дали в бизнеса или в лите-ратурата, всичко, до което се докосва Хамид, се превръща в злато. Питам го дали се разпознава в образа на човек, кой-то постига с лекота успехите си. „За мен е много трудно да мисля за себе си като за успял човек“, казва той, усмихвай-ки се. „Въпреки че се спра-вих твърде добре с много от нещата, с които се захванах, мисля, че част от причините, които карат много хора да се измъчват и пре-следват нови цели, е невъзможността да осъзнаят, че това, което имат, е дос-татъчно добро. Сега смятам, че това е сериозен проблем. Важно е да се насла-диш на момента, да изпиташ задоволство от живота си, а не да гледаш непрекъснато напред в бъдещето. Работя върху това, опитвам се да бъда в настоящето.“ Лила Азам Занганех е в журито, което включва Exit West в късия списък на „Ман Букър“ през изминалата година. В имейл тя казва, че нейните колеги „се възхищават на този роман заради неговия размах и пестеливостта на стила му. Exit West разказва за войната и миграцията посредством пъстрия калейдоскоп на множество гледни точки; това е история, която се чете като пролог на разказвача към случващото се през този век“. Книгата, казва тя, „не е посветена на Пакистан, а на универсал-ното усещане за загуба и за значението на „дома“. Той изследва процеса на неспирно изобретяване на нови иден-тичности поради неотложната нужда да оцелеем“.Exit West използва наративен способ, който откриваме във всяка една от книгите на Хамид: анонимността. Никой от персонажите, с изключение на Саид и Надя, не е назован със свое име; градът, от който тръгват на път, дори страната, също остават неназовани. Въпреки че липсата на собствени имена не е толкова крайна като в How to Get Filthy Rich in Rising Asia, където са означени само континентите, отсъствието на конкретно място засилва алегоричната атмосфера на романа. Хамид казва, че е търсил отговор на въпроса: „До каква степен една история може да говори на човечеството като цяло? Най-добрите примери за такива разкази според мен са историите за деца“. А тези истории много често се случват в свят, в който имената на конкретни места са сведени до минимум. Родното място на Саид и Надя се базира на Лахор, казва Хамид, но той избягва това име. „Не исках да пиша за унищожението на този град и за гибелта на Пакистан. Това ми изглеждаше ужасяващо, защото не е невъзможно. Все пак смятам, че е малко вероятно. Мисля, че разкази-те за талибанизацията на Пакистан са твърде неправдо-подобни.“Следващите месеци планира да се завърне в Пакистан и да започне работа върху нов роман – една всяваща страх задача. „Доволен съм от всичко, което съм написал. Но никой от романите ми досега не е правил това, което искам в момента от новата си книга. Не зная как да го постигна, а и не съм сигурен дали ще успея.“Хамид казва, че преди всичко е концентриран върху укрепване на трудно постигнатия оптимизъм – позиция, която е едновременно лична и политическа: „Трябва да полагам усилия, за да бъда оптимист, но това си струва. Като родител трябва да бъда оптимист за бъдещето, поне докато децата са под моите грижи. „Ще отидеш на училище и ще се върнеш невредим“. Това е оптимистична позиция, която трябва да възприемеш, ако искаш да се грижиш добре за децата си“.

Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА

Източник: „Гардиън“, 11 август 2018 г.

Мохсин Хамид: Важно е да не живееш живота си, вгледан в бъдещето

Худ

ожнк

: Але

ксан

дър

Бай

тош

ев