Екип Illusion

Екип Illusion

2

Още преводи на екип Illusion може да намерите на адрес: https://www.facebook.com/1762152220682830/

https://illusionsanddreamsteam.wordpress.com/

Екип Illusion

3

Преди

Екип Illusion

4

Първа глава Жената миришеше на нафталин и смърт. Възстарата министър Хематой, която стоеше пред мен, изглеждаше така, все едно

току-що беше изпълзяла от гробницата, в която е била съхранявана поне двеста години. Кожата ѝ беше набръчкана и прозрачна като стар пергамент и можех да се закълна, че всеки дъх, който си поемаше, можеше да ѝ бъде последен. Никога преди това не бях виждала някого друг да е толкова стар, а дори и момчето, което разнасяше пица ми изглеждаше древен.

Тълпата зад мен мърмореше неодобрително. Бях забравила, че за обикновените нечистокръвни като мен, беше недопустимо да гледат един министър в очите. Бидейки чистокръвни потомци от полубогове, Хематой имаха огромно его.

Погледнах към майка си, която стоеше до мен върху издигнатата платформа. Тя беше Хематой, но изобщо не приличаше на тях. В зелените ѝ очи проблесна молба да сътруднича, да не се държа като непоправимото и непослушно момиче, което знаеше, че мога да бъда.

Не знаех защо е толкова изплашена. Аз бях тази, която се беше изправила лице в лице с пазителката на гробницата. И ако оцелеех след това глупаво извинение за традиция, без да се окаже, че трябва да разнасям нощното гърне на тази стара вещица до края на живота си, щеше да си е чудо, достойно за боговете, които се предполагаше, че ни наблюдават.

– Александрия Андрос? – Гласът на министърката прозвуча като шкурка, прокарана върху грапаво дърво. Тя изцъка неодобрително с език. – Прекалено е дребна. Ръцете ѝ са тънки като клоните на младо маслиново дърво. – Наведе се, за да ме проучи по-отблизо, а аз очаквах да ми се навре в лицето всеки миг. – А очите ѝ са с цвета на пръстта, нищо забележително. Почти няма кръв на Хематой в нея. От всички, които видяхме днес, тя най-много прилича на смъртна.

Очите ѝ бяха с цвета на небето преди свирепа буря. Бяха смесица от лилаво и синьо – знак за нейното родословие. Всички Хематой имаха очи с изумителни цветове. Половината от нечистокръвните също, но поради някаква причина, когато съм се родила, съм изпуснала лодката, където са раздавали страхотните цветове.

Забележките ѝ продължиха, както ми се стори цяла вечност, и всичко, за което можех да си мисля беше сладолед и как да си подремна. Други министри бяха слезли, за да ме огледат, шепнейки си един на друг, докато ме обикаляха. Продължавах да се взирам в майка си, а тя ми се усмихваше окуражаващо, като ми даваше да разбера, че всичко това е нормално и аз се справях добре… дори страхотно.

Беше така, докато старата дама не започна да щипе всеки сантиметър от непокритата ми с дрехи кожа. Винаги съм имала някакво особено отношение към това да бъда докосвана. Ако аз не докосвах някого, смятах, че и те не би трябвало да го правят. Бабата явно беше пропуснала това обяснение.

Тя протегна ръка и с кокалестите си пръсти ме ощипа по корема през роклята. – Няма никаква плът по нея. Как можем да очакваме да се бие и да ни защищава? Не е

подходяща да се обучава в Обетованата земя и да служи заедно с децата на боговете. Никога не бях виждала нито един бог до момента, но мама ми беше казала, че те

винаги са между нас и ни наблюдават. Също така никога не бях виждала Пегас или Химера, но тя се беше заклела, че те също съществуват. Дори на седем, имах проблем да вярвам в приказките. А това беше принудило моята новозараждаща се вяра да приеме, че боговете все още се интересуват от света, който толкова старателно бяха населили с децата си по начин, по който само те биха могли.

Екип Illusion

5

– Тя не е нищо повече от една патетична, малка нечистокръвна – продължи древната жена. – Решението ми е да бъде изпратена при Майсторите. Имам нужда от малко момиче, което да почиства тоалетните ми.

След това изви ожесточено пръстите си. А аз я ритнах в пищяла. Никога няма да забравя изражението върху лицето на майка си – все едно е била

хваната някъде между ужаса и пълната паника, готова да се втурне между тях и да ме грабне и отнесе. Чуха се няколко ядосани ахвания, но също имаше и няколко прикрити хихикания.

– Има плам в нея – отбеляза един от мъжете министри. Друг пристъпи напред. – Ще се справи добре като Страж, може би дори като Пазител.

* * * И до ден-днешен нямам представа как доказах своите достойнства, като изритах

министърката по крака. Но го направих. Не че това има някакво значение сега, когато бях на седемнадесет, и през последните три години не се намирах някъде наблизо до света на Хематой. Дори и в нормалния свят не бях престанала да правя глупости.

Всъщност, бях предразположена към произволни неразумни постъпки. Считам, че това е една от заложбите ми.

– Отново го правиш, Алекс. – Ръката на Мат стисна още по-силно моята. Бавно премигнах, докато се опитвах да се фокусирам върху лицето му. – Правя какво? – Имаш онзи израз върху лицето си. – Придърпа ме към гърдите си, като обви ръка

около талията ми. – Все едно обмисляш вселенските проблеми. Все едно умът ти е на хиляди километри разстояние, някъде високо в облаците, на друга планета или нещо от сорта.

Мат Ричардсън искаше да се присъедини към Грийнпийс1и да спасява китове. Той беше хубавото момче, което живееше в съседство и се беше отказало да яде червено месо. Както и да е. Той беше настоящият ми опит да се смеся със смъртните. Беше ме убедил да се измъкна от вкъщи, за да отида на плажния огън заедно с група хора, които почти не познавах.

Имах лош вкус за момчета. Преди си падах по един мрачен сухар, който пишеше поеми върху гърба на учебниците

си и оформяше боядисаната си в гарвановочерно коса така, че да пада върху лешниковокафявите му очи. Беше написал песен и за мен. Аз му се присмях и тази връзка приключи преди още да беше започнала. Годината преди тази може би беше най-неловката за мен – капитана на училищния отбор по футбол с платиненоруса коса и очи сини като небето. В продължение на месеци едва си разменяхме само по едно «здрасти» и «имаш ли молив?», преди най-накрая да се срещнем на едно парти. Говорихме. Той започна да ме целува и да ми мачка гърдите, докато през цялото време ми миришеше на евтина бира. Ударих го и му счупих челюстта. Мама ме премести в друг град след това и ми изнесе лекция да не удрям толкова силно, колкото мога, напомняйки ми, че едно нормално момиче не е способно да раздава юмруци като моите.

Нормалните момичета също така не обичаха гърдите им да бъдат мачкани и напълно вярвах, че ако имаха възможност да нанесат някое кроше, както имах аз, щяха да го сторят.

Усмихнах се на Мат. 1 Грийнпийс (на английски: Greenpeace) е неправителствена екологична организация с офиси в над 40 страни и с международен координационен орган в Амстердам, Холандия. – Б.пр.

Екип Illusion

6

– Не мисля за нищо. – Ти изобщо мислиш ли? – Мат наклони глава. Краищата на русата му коса ме

гъделичкаха по бузите. Слава Богу, вече беше надживял периода, в който се е опитвал да си направи раста прическа. – Нищо ли не минава през тази твоя красива главица?

Нещо ми минаваше през главата, но не и това, за което се надяваше той. Докато се взирах в зелените му очи, си мислех за първата си тръпка – забраненото по-голямо от мен момче, с очи като буреносни облаци. За онзи, който беше толкова далеч от категорията ми, че дори можеше да се окаже да е и от различен вид.

Технически, предполагах, че беше различен. Дори сега ми се искаше да се изритам в лицето за това. Приличах на истинска героиня

от романтичен роман, която мисли, че любовта побеждава всичко и всички онези глупости. Наистина. В моя свят, с любовта обикновено е свършено, когато чуеш: «Поразих те!»2, сякаш си прокълната да си някакво жалко цвете до края на живота си.

Боговете и децата им можеха да бъдат толкова дребнави. Понякога се чудя дали мама не беше усетила разцъфтяващата ми мания към момчето

чистокръвен и това да е била причината, поради която изрита щастливия ми задник от единствения свят, когото познавах – единствения, към когото принадлежах. На нечистокръвните като мен не им беше позволено да бъдат с чистокръвни.

– Алекс? – Мат леко прокара устните си по бузата ми, едва-едва придвижвайки се към моите устни.

– Е, може би нещичко. – Повдигнах се на пръсти и обвих ръце около врата му. – Можеш ли да предположиш какво си мисля точно сега?

– Че ти се иска да не си беше оставяла обувките при огъня, защото аз вече съжалявам, че го направих. Пясъкът наистина е студен. Глобалното затопляне е лъжа.

– Не това ми се върти в главата. Той се намръщи. – Не си мислиш за часа по история, нали? Ще е някак си неподходящо, Алекс. Измъкнах се от хватката му и въздъхнах. – Няма значение, Мат. Като се закиска, протегна ръце и отново ги уви около мен. – Шегувам се. Малко колебливо, но му позволих да доближи устните си до моите. Устата му беше

топла и суха, най-доброто, което едно момиче можеше да желае от едно седемнадесетгодишно момче. Обаче, ако трябваше да съм честна, Мат се целуваше дяволски добре. Устните му се движеха срещу моите бавно и когато ги раздели, не го ударих в корема или нещо подобно. А отвърнах на целувката му.

Ръцете му се спуснаха до хълбоците ми, след което ме положи на пясъка и докато се подпираше на едната си ръка надвесен над мен, прокара пътечка от целувки от брадичката надолу към шията ми. Взирах се в тъмното, осеяно с ярки звезди, небе и много малко облаци. Красива нощ – нормална нощ, осъзнах аз. Имаше нещо романтично във всичко това – в начина, по който държеше бузата ми с ръка, докато устата му се върна върху моята и прошепна името ми, все едно бях някаква мистерия, която никога нямаше да успее да разгадае. Беше ми топло и приятно, не от типа разкъсай ми дрехите и ме ощастливи, но и този начин не беше никак зле. Можеше и да свикна с подобно нещо. Особено когато си затворех очите и си представех, че очите на Мат стават сиви, а косата му много, много по-тъмна. 2 Библия, 1 Царе 17 – Думи на Давид към Голиат преди битката им: 46 Днес Господ ще те предаде в ръката ми; и като те поразя ще ти отнема главата. – Б.пр.

Екип Illusion

7

След това пъхна ръката си под лятната ми рокля. Очите ми се отвориха моментално и бързо посегнах надолу, издърпвайки ръката му

измежду краката си. – Мат! – Какво? – Той повдигна глава, а очите му бяха станали тъмнозелени. – Защо ме спря? Защо го спрях ли? Изведнъж се почувствах като Мис Принцеса Непорочност, която

пази своето целомъдрие от разглезените момченца. Защо? Отговорът, всъщност, дойде доста бързо. Не исках да се разделя с девствеността си на плажа, докато пясъкът си проправя път до най-неподходящи места. И без това вече имах усещането, че краката ми са добре ексфолирани.

Но имаше и нещо повече от това. Наистина не бях тук и сега с Мат, не и когато си го представях със сиви очи и тъмна коса, желаейки да бъде някой друг.

Някой, когото никога вече нямаше да видя… и никога нямаше да мога да имам.

Екип Illusion

8

Втора глава – Алекс? – Мат потърка носа си във врата ми. – Какво има? Като използвах част от естествената си сила, го избутах от мен и седнах. Оправих

горната част на роклята си, благодарейки, че е тъмно. – Съжалявам. Просто не съм в настроение точно сега. Мат остана излегнат на земята до мен, взирайки се в небето, също както правех аз до

преди малко. – Нещо… нещо нередно ли направих? Стомахът ми се сви и се почувствах странно. Беше толкова внимателно момче.

Извърнах се към него и сграбчих дланта му. Преплетох пръсти с неговите по начин, който знаех, че му харесва.

– Не. Съвсем не. Издърпа ръката си от моята и поглади челото си. – Винаги го правиш. Намръщих се. Наистина ли? – Не е само това. – Мат седна, отпускайки дългите си ръце върху сгънатите си колене.

– Имам усещането, че не те познавам, Алекс. Разбираш ли, все едно не знам коя си всъщност. И от колко време сме гаджета?

– Два-три месеца. – Надявах се да не съм сгрешила. След това се почувствах като пълна отрепка за това, че само предполагам. Богове, превръщах се в ужасен човек!

Лека усмивка заигра върху устните му. – Ти знаеш всичко за мен. На колко години бях, когато за първи път се присъединих

към клуб, в кой колеж искам да отида, храните, които мразя и това, че не понасям газирани напитки. Първият път, когато си счупих кост…

– Като си паднал от скейтборд. – Почувствах се щастлива, че успях да си спомня това. Мат тихо се засмя. – Да, точно така. Но аз не знам нищо за теб. Побутнах го с рамо. – Не е истина. – Така е. – Той се вторачи в мен, а усмивката изчезна от лицето му. – Ти никога не

говориш за себе си. Да, беше прав, не че можех да му кажа каквото и да било. Можех да се видя как

изглеждам сега. Познай какво? Гледал ли си някога «Сблъсъкът на Титаните»? Е, онези богове са истински, и аз съм един вид техен потомък. Нещо от рода на доведеното дете, което никой не иска да припознае. О, и допреди три години никога не съм била сред смъртни. Можем ли въпреки това да сме приятели?

Няма как да стане това. Затова само свих рамене. – Наистина няма нищо за разказване. Много съм скучна. Мат въздъхна. – Дори не знам откъде си. – Преместихме се тук от Тексас. Казвала съм ти го. – Кичури коса не спираха да се

изхлузват от ръката ми и да се развяват през лицето ми към рамото му. Нуждаех се от подстригване. – Не е голяма тайна.

– Но там ли си родена?

Екип Illusion

9

Погледнах настрани и се взрях в океана. Беше толкова тъмен, че изглеждаше лилав и негостоприемен. Извърнах поглед и се загледах надолу към крайбрежието. Две фигури вървяха по протежението му, определено бяха мъже.

– Не – отвърнах най-накрая. – Тогава къде си родена? Преборих се с лекото раздразнение, докато се фокусирах върху момчетата близо до

брега, които се приведоха, когато вятърът вдигна и ги посипа с фини, блестящи капки студена вода. Наближаваше буря.

– Алекс? – Мат се изправи на крака, поклащайки глава. – Виждаш ли? Дори не можеш да ми кажеш къде си родена. Какво сложно има?

Майка ми мислеше, че колкото по-малко знаят хората за нас, толкова по-добре. Беше невероятно параноична и вярваше, че ако някой знае прекалено много, тогава от Обетованата земя ще могат да ни открият. Нима това беше толкова лошо? Някак си исках да ни открият, да сложат край на тази лудост.

Огорчението на Мат нарастваше и той прокара пръсти през косата си. – Мисля да се върна при останалите. Видях го как се обръща и тръгва, преди да успея да се изправя на крака. – Чакай! Той се извърна и повдигна вежди. Поех си дъх, след това още веднъж. – Родена съм на онзи глупав остров, за който никой никога не е чувал. Надолу по

крайбрежието на Северна Каролина. Лека изненада премина през лицето му и той направи крачка към мен. – Кой остров? – Сериозно, едва ли си чувал за него. – Скръстих ръце на гърдите си, а кожата ми

настръхна. – Близо е до остров Болд Хед3. Върху лицето му се разля широка усмивка, а аз знаех, че около очите му се бяха

появили бръчици така, както се случваше всеки път, когато беше изключително щастлив от нещо.

– Толкова трудно ли беше? – Да. Нацупих се, а след това се усмихнах, защото той имаше такава заразителна усмивка,

която ми напомни за най-добрия ми приятел, когото не бях виждала от години. Може би затова бях привлечена от Мат. Собствената ми усмивка започна да изчезва, докато се чудех какво правеше точно сега другарят ми в лудориите.

Мат сложи ръцете си върху моите и бавно ги отвори. – Искаш ли да се връщаме? – Кимна към плажа по посока на групата младежи, които се

бяха скупчили около огъня. – Или да останем тук…? Остави предложението си недовършено, но знаех какво искаше да каже. Да останем

тук и да продължим да се целуваме, да забравим още малко за останалите. Идеята не звучеше никак зле. Над рамото му отново забелязах двете момчета. Бяха стигнали почти до нас и аз въздъхнах, когато ги разпознах.

– Имаме си компания. – Отстъпих крачка назад. Мат погледна през рамо към двамата. – Страхотно. Рен и Стимпи.4

3 Bald Head Island – малък остров, разположен на нос Страх, намиращ се при сливането на река Кейп Фиър с Атлантическия Гълфстрийм. На острова се намира и едноименно селище. – Б.пр.

Екип Illusion

10

Изкисках се на много точното му описание. Няколкото пъти, в които бях срещала тази отвратителна двойка, бях отказала да им запомня имената. Рен беше висок дългуч, а тъмнокестенявата му коса беше толкова гелосана, че можеше да бъде обявена за опасно оръжие в повечето щати. Стимпи беше по-нисък и широк, бръснеше си главата, а телосложението му – като на локомотив. Двамата бяха известни, че където и да отидат създават неприятности, особено Стимпи и неговата съмнителна програма по вдигане на тежести. Бяха две години по-големи от нас и бяха завършили гимназията на Мат преди още кракът ми да беше стъпил във Флорида. Но все още се мотаеха с по-малките, без съмнение, за да си набелязват лековерни момичета. Носеха се някои лоши слухове за тези двамата.

Дори и в бледата лунна светлина можех да видя, че кожата им имаше оранжев цвят5. Прекалено широките им усмивки бяха противно бели. По-ниският прошепна нещо, след което си чукнаха юмруците за поздрав.

Не беше чудно, че не ги харесвах. – Хей! – извика Рен, когато двамата забавиха наперената си походка. – Какво става,

Мат, човече? Приятелят ми пъхна ръцете си в джобовете на късите си панталони. – Нищо особено. А при вас? Рен хвърли поглед към Стимпи, след това очите му се върнаха на Мат. Неоново

розовата тениска с яка изглеждаше като нарисувана върху мършавото му тяло. Беше поне с три размера по-малка.

– Просто разпускаме. Ще се замъкнем към клубовете по-късно. – За първи път погледна към мен, като очите му зашариха по роклята ми, а после по краката ми.

Направо ми се догади. – Виждал съм те наоколо няколко пъти – отбеляза той, като клатеше главата си напред-

назад. Чудех се дали не е някакъв вид странен танц за чифтосване. – Как се казваш, сладурано?

– Казва се Алекс – отговори Стимпи… – Това е момчешко име. Потиснах един стон. – Майка ми е искала момче. Рен изглеждаше объркан. – Всъщност, това е краткото от Александрия – обясни Мат. – Просто ѝ харесва да я

наричат Алекс. Ухилих му се, но той внимателно наблюдаваше двете момчета. Един мускул на

челюстта му леко потрепери. – Благодаря за разяснението, приятел. – Стимпи скръсти масивните си ръце и се

вторачи в приятеля ми. Улавяйки погледа на Стимпи, пристъпих по-близо до Мат. Рен, все още зазяпал се в краката ми, издаде звук, който беше нещо средно между

сумтене и пъшкане. – По дяволите, момиче. Баща ти да не би да е крадец? – Какво? – В действителност, никога не бях виждала баща си. Всичко, което знаех

беше, че е смъртен. Надявах се да не е приличал на тези двама задници. Рен раздвижи несъществуващите си мускули и се ухили. – Ами, тогава кой е откраднал тези диаманти и ги е сложил в очите ти?

4 Ren и Stimpy са герои от едноименен американо-канадски анимационен сериал, създаден от Джон Крикфалуси. Рен е мършаво, силно невротизирано чихуахуа, а Стимпи е дебел, глупав котарак. – Б.пр. 5 Получава се, когато е бил използван прекалено много бронзант. – Б.пр.

Екип Illusion

11

– Леле! – Премигнах и се обърнах към Мат. – Защо никога не ми казваш такива романтични неща, скъпи? Обидена съм ти.

Не се усмихна, както очаквах. Погледът му шареше между двамата досадници и можех да забележа, че дланите му се свиват в юмруци в джобовете му. В очите му със сигурност имаше някаква острота, както и в присвитите му в тънка линия устни. Веселието ми се изпари за секунда. Той беше… изплашен?

Протегнах и хванах ръката му. – Хайде, нека да се връщаме. – Чакайте. – Стимпи шляпна Мат по рамото достатъчно силно, за да го накара да

залитне няколко сантиметра назад. – Някак си е грубичко от ваша страна така да бягате. Вълна топъл въздух пролази по гръбнака ми и се разля по кожата ми. Мускулите ми се

напрегнаха в очакване. – Не го докосвай – предупредих меко. От изненада Стимпи отпусна ръка и се взря в мен. След това се усмихна. – Тази е командаджийка, а? – Алекс! – изсъска Мат, гледайки ме с широко отворени очи. – Няма нищо. Не прави

проблем от това. Той все още не ме беше виждал да правя големи проблеми. – Напереността ѝ сигурно идва от името6. – Рен се засмя. – Защо не се позабавляваме

малко? Познавам един бодигард в бар «Зиро», който може да ни пусне вътре. Всички можем да си прекараме страхотно. – След това ме сграбчи.

Може и да беше решил да го направи закачливо, но направи погрешното движение. Все още имах сериозни проблеми да ме докосват, когато не желаех. Хванах ръката му.

– Да не би майка ти да е градинарка? – попитах невинно. – Какво? – Устата му леко се отвори от изненада. – Защото физиономия като твоята трябва да бъде посадена в земята. – Извих ръката му

назад. Върху лицето му се изписа силна изненада. За секунда погледите ни се срещнаха и можах да видя, че не беше сигурен как бях успяла толкова бързо да спечеля надмощие.

Бяха минали три години откакто се бях борила с някого сериозно, но закърнелите ми мускули се пробудиха и в ума ми, като че ли нещо прещрака. Промуших се под ръката, която държах, придърпвайки я към себе си, докато рязко ударих коляното му със стъпалото си.

В следващия миг устата на Рен беше пълна с пясък.

6 Александър – от старогръцки Αλεξανδρος (Alexandros) – защитник на хората. – Б.пр.

Екип Illusion

12

Трета глава Докато гледах момчето, проснато с разперени като криле ръце на пясъка, осъзнах, че

битките са ми липсвали. Особено покачването на адреналина и чувството «Господи, страхотна съм!», което изпитваш, когато повалиш някого на земята. И все пак, да се бия със смъртни, изобщо не приличаше на това да се бия със себеподобните си или със съществата, които някога ме обучаваха да убивам. С този можех да се справя без никакво усилие. Ако беше друг нечистокръвен, можеше аз да съм тази с пясък в устата и изглеждаща наистина плачевно.

– Исусе Христе! – прошепна Мат, отскачайки назад. Вдигнах очи, очаквайки да видя шокирания му, но същевременно пълен с възхищение

поглед. И може би вдигнатия му нагоре палец. Нищо! Получих едно нищо от него. В Обетованата земя, щяха да ме аплодират. Но все забравях, че вече не бях там.

Стимпи втрещено гледаше ту приятелчето си, ту мен, но много скоро го завладя истинска ярост.

– Държиш се като мъж? Тогава би било добре да можеш да го приемеш като мъж, кучко такава!

– О! – Усмихнах се, като се извърнах изцяло към него. – Значи вече е време да се позабавляваме.

Като очевидно си мислеше, че огромното му тяло му даваше предимство, Стимпи се втурна към мен. Но той не е бил обучаван да се бие още от седемгодишна възраст и не притежаваше силата и бързината, които буквално ми бяха дадени от Бог. Замахна с месестия си юмрук към лицето ми, а аз се извъртях, вдигайки босия си крак и стоварвайки го в стомаха му. Нападателят ми се преви надве, протягайки дланите си напред, в опит да улови моите. Пристъпих напред, сграбчих го за горната част на ръцете и го дръпнах надолу, вдигайки в същото време крака си нагоре. Челюстта му отскочи от коляното ми, пуснах го и гледах как се стоварва на пясъка с грухтене.

Рен със залитане се изправи на крака, плюейки пясък. Залюля се, а след това се опита да ме удари. Беше доста далеч от целта си, и аз успях много лесно да го избегна. По дяволите, можех да стоя неподвижно и той пак нямаше да успее да ме стигне, но вече не можех да се спра.

Хванах юмрука му, като плъзнах ръката си надолу по неговата. – Не е хубаво да удряш момичета. – Извърнах се, като използвах тежестта на тялото

му, за да го извадя от равновесие. Той прелетя през рамото ми и директно заби нос в пясъка още веднъж.

Стимпи се изправи на крака и с олюляване се отправи към приятеля си. – Хайде, човече. Ставай. – Имате ли нужда от помощ? – предложих им услугите си аз с мила усмивка. Двете момчета забързаха надолу по плажа, като поглеждаха през рамо, все едно

очакваха да ги нападна отзад. Наблюдавах ги, докато изчезнаха зад скалите на залива, усмихвайки се сама на себе си.

Обърнах се към Мат, а вятърът развяваше косата около лицето ми. За първи път от години се чувствах… жива. Все още мога да ритам задници. След цялото това време, все още мога да го правя. Вълнението и увереността ми се изпариха и излетяха нанякъде в момента, в който видях изражението на Мат.

Изглеждаше ужасѐн. – Какво…? – Прочисти си гърлото. – Защо го направи?

Екип Illusion

13

– Защо? – повторих объркано аз. – На мен ми изглежда доста ясно защо. Онези двамата са отрепки.

– Да, отрепки са. Всички го знаят, но не трябваше да ги просваш така. – Гаджето ми ме гледаше с широко отворени очи. – Аз просто… просто не мога да повярвам, че го направи.

– Те се заяждаха с теб! – Сложих ръце на хълбоците си, престанала да се интересувам от това, че вятърът навираше косата в лицето ми. – Защо се държиш така, все едно съм някаква откачалка?

– Те само ме докоснаха, Алекс. Това за мен си беше достатъчна причина, но явно недостатъчна за Мат. – Рен ме сграбчи. Съжалявам. Не ми е приятно това. Мат просто се взираше в мен. Потиснах ругатните, които се надигаха в ума ми. – Добре. Може би не трябваше да го правя. Може ли да забравим за това? – Не! – Той потърка задната част на врата си. – Това беше прекалено странно за мен.

Извинявай, Алекс, но случилото се беше просто… откачено. Без това ми е трудно да сдържам гнева си, и сега тази ми способност започва съвсем да

изчезва. – О, тогава искаш следващия път да си стоя безучастно и да ги оставя да ти наритат

задника и да се гаврят с мен. – Преувеличаваш! Нито щяха да ме сритат, нито пък щяха да се гаврят с теб! И… няма

да има следващ път. Аз съм срещу насилието. – Мат поклати глава, извърна се от мен и заора през купчините пясък, оставяйки ме да стоя съвсем сама.

– Какво, по дяволите…? – измърморих, след което извиках по-високо: – Както и да е! Отивай да спасяваш делфини или там каквото е!

Обърна се отново. – Китовете, Алекс, китовете! Това е, което искам да спасявам. Вдигнах ръце нагоре. – А какво им е на делфините? Мат не ми обърна никакво внимание и две минути по-късно наистина съжалих, че бях

му изкрещяла точно това. Втурнах се покрай него да си взема сандалите и чантата, но го направих с грация и достойнство. Нито една презрителна забележка или ругатня не се отрони от здраво стиснатите ми устни.

Няколко от хлапетата погледнаха нагоре, но нито едно не каза нищо. Малкото приятели, които имах в училище, бяха приятелите на Мат, а те също харесваха спасяването на китове. Не че има нещо нередно в това, но някои от тях хвърляха бирените си бутилки и пластмасови опаковки в океана. Доста лицемерно, а?

Мат просто не разбираше. Насилието беше част от това, което бях като нечистокръвна, вкоренено в кръвта ми още от раждането и тренирано във всеки един мускул на тялото ми. Това не означаваше, че ще започна да сграбчвам и тръшкам някого на земята без причина, но винаги бих отвърнала на удара. Винаги!

* * *

Пътят до вкъщи беше повече от отвратителен. Имах пясък между пръстите на краката си, в косата си и в горната част на роклята.

Кожата ми беше ожулена на най-неподходящите места и всичко беше едно гадно разочарование. Връщайки се назад, трябваше да призная, че може би малко бях прекалила. По принцип, Рен и Стимпи не представляваха някаква заплаха. Можех да се направя на

Екип Illusion

14

разсеяна. Или да реагирам като едно нормално момиче при създалата се ситуация и да бях оставила Мат да се справи с нея.

Но не го бях направила. И никога не го правех. Сега всичко щеше да се прецака. Мат щеше да отиде в училище

в понеделник и да разкаже на всички как се бях държала с двамата кретени като Зина – принцесата воин. Трябваше да кажа на мама и тя щеше да откачи. Може би щеше да настоява отново да се преместим. Всъщност, щях да се радвам за това. Нямаше как да се върна в училище и да се изправя лице в лице с онези хлапета, след като Мат им разкажеше какво се беше случило. Не ме интересуваше, че краят на учебната година беше след няколко седмици. И без това не горях от нетърпение да изслушам грандиозното конско, което ме очакваше.

И което знаех, че си заслужавах. Стискайки здраво малката си дамска чанта, закрачих по-бързо. Обикновено неоновите

светлини от клубовете и звуците от карнавала наблизо ме развеселяваха, но не и тази вечер. Искаше ми се сама да си фрасна един в лицето.

Живеехме на три пресечки от плажа, в двуетажна къща, която майка ми нае от някакъв много възрастен мъж, който смърдеше на сардина. Постройката беше стара, но пък имаше две малки бани. Това си беше чиста екстра – не се налагаше двете да делим банята. Не се намираше точно в най-безопасния квартал, познат на човечеството, но някаква си несигурна част от града не беше нещото, което да изплаши мама или мен.

Можехме да се справим с лошите смъртни. Въздъхнах, докато се провирах през навалицата по тротоара. Нощният живот беше на

голяма почит тук. Както и фалшивите лични карти, супер тена и супер слабите тела. Според мен, в Маями всички си приличаха, което не беше много по-различно от дома ни – моят истински дом – там, където някога имах истинска цел в живота и дълг, който трябваше да изпълня.

А сега приличах много повече на загубенячка. За три години бях живяла в четири различни града и бях посещавала четири различни

училища. Винаги избирахме големите градове, за да се скрием в тях, и винаги живеехме близо до вода. Досега бяхме привлекли много малко внимание към себе си, а и когато го направехме – бягахме. Нито веднъж майка ми не ми каза защо, не ми даде дори едно просто обяснение. След първата година престанах да се вбесявам, когато, без да ми обяснява защо, идваше в стаята ми през нощта и ми казваше, че трябва да се махаме. Честно, бях се отказала да питам и да се опитвам да разбера. Понякога я мразех за всичко това, но тя ми беше майка и където отиваше тя, аз отивах с нея.

Влагата се усещаше във въздуха, а небето над главата ми бързо потъмня толкова, че не остана нито една грееща звезда. Пресякох тясната уличка и отворих с ритник портата във високата до кръста ми метална ограда, която ограждаше малкото парче трева пред къщата ни. Потрепнах при пронизителния звук, който вратата издаде, когато се отвори и застърга по каменните павета.

Спрях се и погледнах нагоре, докато в същото време претърсвах чантата си за ключовете.

– Мамка му! – измърморих, обхождайки с поглед малката градина на балкона. Цветята и билките растяха като луди, преливайки от керамичните си саксии и увивайки се около ръждясалите перила. Празните декоративни кашпи, които бях наредила на купчина преди няколко седмици, се бяха прекатурили. Предполагаше се, че този следобед щях да почистя балкона.

Майка ми щеше да има много добра причина да ми е ядосана на сутринта.

Екип Illusion

15

Въздъхвайки, извадих ключа си и го пъхнах в ключалката. Бях отворила вратата наполовина, благодарна, че не беше изскърцала така, както правеше всичко останало в къщата, когато усетих някакво странно и непознато чувство.

Ледени пръсти преминаха нагоре, а след това надолу по гръбнака ми. Всички малки косъмчета по тялото ми се изправиха, когато ме обзе безпогрешното усещане, че някой ме наблюдава.

Екип Illusion

16

Четвърта глава Обърнах се бързо, а погледът ми пробяга над малкия двор, както и отвъд него. Улиците

бяха празни, но чувството се усилваше. Безпокойството накара стомаха ми да се свие, когато направих крачка назад, протегнах ръка зад гърба си и свих пръстите си около ръба на вратата. Нямаше никого, обаче…

– Губя си разсъдъка! – измърморих аз. – Ставам параноичка като мама. Страхотно! Влязох вътре и заключих след себе си. Странното чувство бавно изчезна, докато

минавах на пръсти през потъналата в тишина къща. Поех си въздух и почти се задавих от острия аромат, който изпълваше всекидневната.

Изпъшквайки, запалих лампата, стояща до изтърканата кушетка втора ръка и хвърлих един поглед към ъгъла на стаята. Настанен до телевизора ни и поставката за списания пълна с «US Weekly»7, стоеше Аполон8. Прясно направен венец от лаврови клонки беше поставен върху мраморната му глава. От всичките неща, които майка ми беше забравяла да опакова множеството пъти, когато се местехме, него така и никога не го забрави.

Ненавиждах статута му и смърдящия лавров венец, който майка ми сменяше всеки божи ден от живота ми. Не че имах нещо против Аполон. Предполагам, че е много готин бог, след като се интересува от хармонията, реда и разума. Просто беше най-безвкусното проклето нещо, което бях виждала, откакто бях родена.

Беше само бюст – гърдите и главата му, но на гърдите му бяха издълбани лира и делфин, и – ако това не беше достатъчно символически заредено за масите – имаше дузина дребни цикади9, кацнали върху рамото му. Какъв, по дяволите, беше тук смисълът на дразнещите, жужащи насекоми, които се оплитаха в косите на хората? Символ на музиката и песните, хайде, моля ви се!

Никога не разбрах прехласването на майка ми по Аполон или по който и да било друг бог. Откакто смъртните бяха решили, че да дават в жертвоприношение девствените си дъщери изобщо не е нещо готино, те вече бяха част от списъка на отхвърлените. Не познавах никого, който някога да беше виждал бог. Бяха си имали вземане-даване с различни хора, от което се бяха родили сто и няколко полубогове, а след това ги бяха оставили да си правят бебета – чистокръвните; но никога не се бяха появявали на нечий рожден ден, носейки подаръци.

Като покривах носа си с ръка, отидох до свещта, която беше обградена дори с още повече дафинови листа, и я изгасих. Чудех се дали Аполон беше предвидил това, след като беше бог на пророчествата. Като оставим настрана безвкусицата, това, което се виждаше от мраморния му гръден кош беше доста впечатляващо.

Много по-хубав от този на Мат. Когото вече никога нямаше да видя или докосна. С тази мисъл в главата, грабнах кутия

сладолед с двоен шоколадов фондан от фризера и огромна лъжица. Без дори да си направя труда да си взема купа, се изкачих по неравните стъпала.

Мека светлина се разливаше от пролуката между вратата на спалнята на мама и пода. Спирайки пред вратата ѝ, погледнах към моята стая, а след това надолу към кутията

7 Us Weekly – американско списание за развлечения и за живота на знаменитостите, базирано в Ню Йорк. – Б.пр. 8 Аполон – бог в древногръцката митология, покровител на музиката, танците, поезията, медицината и пророчествата. В изкуствата е представен като красив млад мъж, често с лира в ръка. – Б.пр. 9 цикада – (Cicadoidea) са надсемейство насекоми от разред полутвърдокрили (Hemiptera). Те имат добре изразени странично разположени очи, къси антенки и прозрачни, подобни на мембрани криле. Познати са заради необикновено силния звук, който мъжките екземпляри произвеждат. – Б.пр.

Екип Illusion

17

сладолед. Прехапах долната си устна и обмислих дали да не се втурна в спалнята ѝ. Вероятно вече знаеше, че съм се измъкнала по-рано тази вечер, но ако не беше разбрала, покритото ми с пясък тяло щеше да ме издаде. Ненавиждах факта, че в петък вечер мама беше сама у дома. Отново.

– Лекси? – Нежният ѝ и мелодичен глас ме извика от другата страна. – Какво правиш? Бутнах вратата и надзърнах вътре. Беше седнала в горната част на леглото си и четеше

един от онези нецензурни романтични романи с полуголи мъже върху кориците. Когато мама не ме гледаше, им хвърлях по един поглед крадешком. До нея, на малкото нощно шкафче, имаше саксия с хибискуси. Бяха любимите ѝ цветя. Лилавите цветове бяха красиви, но единственият аромат идваше от етеричното масло ванилия, с което обичаше да пръска венчелистчетата им.

Вдигна поглед, а върху лицето ѝ играеше лека усмивка. – Здравей, скъпа. Добре дошла у дома. Повдигнах кутията със сладолед, подмазвайки ѝ се. – Е, поне съм си вкъщи преди полунощ. – Това го прави по-приемливо ли? – Прикова ме с поглед – смарагдовозелените ѝ очи

блестяха в приглушената светлина. – Не е ли? Мама въздъхна, оставяйки романа си настрана. – Знам, че искаш да излизаш и да бъдеш с приятелите си, особено откакто започна да

се срещаш с онова момче. Как се казваше? Майк ли? – Мат. – Раменете ми увиснаха и загледах сладоледа с копнеж. – Казва се Мат. – Мат. Точно така. – Усмихна ми се бегло. – Той наистина е добро момче и разбирам

защо искаш да бъдеш с него, но не искам да се разхождаш из Маями през нощта, Лекси. Не е безопасно.

– Знам. – Никога не ми се е налагало… как го наричат това? Когато ти се отнемат

привилегиите? – Наказание. – Опитах се да не се усмихна. – Наричат го наказание. – А, да. Никога не ми се е налагало да те наказвам, Лекси. И наистина не искам да

започвам точно сега. – Отметна гъстата си, чуплива кафява коса от лицето си, докато ме оглеждаше. – Защо, за Бога, си покрита с пясък?

Вмъкнах се вътре в стаята ѝ. – Дълга история. Дори и да подозираше, че се бях търкаляла в пясъка с момчето, чието име винаги

забравяше, а след това си бях проправила път между две други с помощта на кунгфу техники, не го показа по никакъв начин.

– Искаш ли да поговорим за това? Свих рамене. Тя потупа леко леглото до себе си. – Ела тук, скъпа. Чувствайки се малко потисната, седнах и свих крака под себе си. – Съжалявам, че се изнизвам така навън. Сияйният ѝ поглед се спря върху сладоледа. – Струва ми се, че сега ти се иска да си беше останала вкъщи. – Аха. – Въздъхнах, отворих със сила капака и загребах от съдържанието. След като

бях напълнила устата си със сладолед, казах: – С Мат вече не сме заедно. – Мислех, че се казваше Мич.

Екип Illusion

18

Завъртях очи. – Не, мамо, името му е Мат. – Какво се случи? Да я гледам беше все едно да се взирам в огледалото – само дето аз повече приличах на

една по-обикновена нейна версия. Скулите ѝ бяха остри, носът ѝ беше малко по-малък, а устните ѝ по-сочни от моите. А и тя имаше изумително зелени очи. Кръвта на смъртен в мен беше тази, която бе повлияла на външния ми вид. Убедена съм, че баща ми трябва да е бил много секси, за да се омъжи мама за него, въпреки че е бил обикновен смъртен. Изобщо не е забранено да се излиза със смъртни, основно защото децата им – нечистокръвните като мен – бяха изключително ценен актив за чистокръвните. Е, аз вече не можех да бъда считана за такава.

Сега бях само… дори не знаех вече каква съм. – Лекси? – Мама се наведе напред, сграбчвайки кутията и лъжицата от ръцете ми. – Аз

ще си похапвам, а ти ще ми разкажеш какво е направило онова момче идиот. Усмихнах се. – Вината е изцяло моя. Тя преглътна една огромна хапка сладолед. – Като твоя майка съм задължена да не се съглася. – О, не. – Проснах се по гръб и се загледах във вентилатора на тавана. – Ще си

промениш мнението за това. – Остави ме аз да преценя. Потърках лицето си с ръце. – Е, някак си… се сбих с две момчета на плажа. – Какво? – Почувствах как леглото се размърда, когато тя се изправи. – Какво

направиха те? Опитаха ли се да те наранят? Пипаха ли те по… неподобаващ начин? – О! За Бога, мамо, стига! – Пуснах ръцете си върху леглото и се намръщих насреща ѝ.

– Не беше така. Наистина. Тежки кичури коса бяха издухани от лицето ѝ. Едновременно с това всички пердета в

стаята се разлюляха, достигайки чак до леглото. Книгата полетя от леглото и се приземи някъде на пода.

– Какво се случи, Александрия? Въздъхнах. – Нищо, мамо. Нали? Успокой се, преди да си ни издухала от собствената ни къща. Няколко мига ме гледа втренчено, след което вятърът замря. – Фукла! – промърморих. Чистокръвните като майка ми можеха да командват един от

елементите – подарък от боговете дарен на народа на Хематой. Мама имаше някаква сила с елемента въздух, но не можеше да я контролира много добре. Веднъж издуха колата на съседа – опитай се да обясниш това на застрахователната компания. – Тези момчета започнаха да се закачат с Мат, а едното дори ме сграбчи.

– Какво се случи тогава? – Гласът ѝ беше спокоен. Подготвих се: – Е, някак им се наложи да си помогнат един на друг да станат от земята. Мама не отговори веднага. Събрах смелост да я погледна бързо, но открих само едно

относително празно изражение. – Колко са зле? – Добре са. – Пригладих предницата на роклята си с ръце. – Дори не ги ударих. Е,

изритах единия от тях. Но той ме нарече кучка, затова мисля, че си го заслужи. Както и да е,

Екип Illusion

19

Мат каза, че съм реагирала прекалено силно и че той не обичал насилието. Гледаше ме все едно съм някаква откачалка.

– Лекси… – Знам! – Седнах и се почесах отзад по врата. – Наистина преиграх. Можех просто да

се махна или там каквото е. Сега Мат не иска да ме вижда повече и всички хлапета ще си мислят, че съм някак си… не знам, ненормална.

– Ти не си ненормална, скъпа. Изгледах я с насмешка. – Във всекидневната ни има статуя на Аполон. А и да си го кажем направо, аз не съм

като тях. – Ти не си по-различна от тях! – Тя пусна лъжицата в кутията. – Ти приличаш много

повече на смъртните, отколкото осъзнаваш. – Не съм сигурна за това. – Скръстих ръце и се намръщих. След няколко секунди я

погледнах. – Няма ли да ми се развикаш или там каквото е. Тя повдигна едната си вежда, все едно го обмисляше. – Предполагам, че си научила, че да реагираш невинаги е най-добрия отговор, а

момчетата са те нарекли с такова грозно име… Една бавна усмивка разтегна устните ми. – Те са пълни лайнари. Кълна се. – Лекси! – Какво? – изкикотих се при вида на изражението ѝ. – Такива са. А и лайнар не е

псувня. Тя поклати глава: – Дори не искам да знам какво значи, но звучи отвратително. Отново се изкисках, но веднага станах сериозна, когато ужасеното лице на Мат мина

през съзнанието ми. – Трябваше да видиш начина, по който Мат ме гледаше след това. Все едно се

страхуваше от мен. Толкова глупаво! Знаеш ли? Хлапетата като мен щяха да ме аплодират, но не, той ме гледаше така, все едно бях някакъв дрогиран антихрист.

Майка ми свъси вежди. – Сигурна съм, че не е било чак толкова зле. Фокусирах се върху картината на богиня върху стената. Артемида се беше навела до

една сърна, държейки колчан със сребърни стрели в едната си ръка и лък в другата. Очите ѝ бяха смущаващи, нарисувани изцяло в бяло – без ириси и без зеници.

– Не! Беше! Той мисли, че съм откачалка. Тя се придвижи по-близо и постави нежната си ръка върху моята. – Знам, че ти е трудно да бъдеш далече от… Обетованата земя, но ще се справиш. Ще

видиш. Имаш целия живот пред себе си, с възможността да бъдеш свободна и да можеш да избираш.

Като пренебрегнах коментара ѝ и откъде точно е дошъл, взех си обратно сладоледа и разклатих празната кутия.

– Изненада, мамо! Ти го изяде всичкия. – Лекси! – Поставяйки ръка на бузата ми, тя извърна главата ми така, че да застана

лице в лице с нея. – Знам, че това да си далече от онова място, те тревожи. Знам, че искаш да се върнеш там, а аз се моля на боговете да успееш да намериш щастието си в този нов живот. Но ние никога не можем да се върнем там. Разбираш това, нали?

– Разбирам! – прошепнах, въпреки че не знаех защо.

Екип Illusion

20

– Добре. – Тя притисна устни до бузата ми. – С или без причина, ти си едно много специално момиче. Никога не го забравяй.

Нещо изгоря гърлото ми. – Ти си длъжна да го кажеш, защото си моя майка. Тя се засмя. – Така е. – Мамо! – възкликнах аз. – Еха, сега ще имам проблеми и със самочувствието си. – Това е нещо, което изобщо не ти липсва. – Усмихна ми се широко, когато звучно

целунах ръката ѝ. – Сега се махай от леглото ми и отивай да спиш. Очаквам утре да си свежа и да станеш рано. По-добре малкият ти задник да се завлече на онзи балкон и да разчисти безпорядъка там. Съвсем сериозно!

Скочих от леглото и разтресох дупето си. – Не е чак толкова малко. Тя завъртя очи. – Лека нощ, Лекси. Заподскачах към вратата, поглеждайки назад през рамо към мама. Тя потупваше

леглото си с ръка и се мръщеше. – Малката ти буря я захвърли на пода. – Отидох и вдигнах книгата, след което ѝ я

подадох. – Лека! – Лекси? – Да? – Отново се обърнах. Усмихваше се и това беше една наистина красива усмивка – топла и изпълнена с обич

– и която осветяваше цялото ѝ лице, превръщайки очите ѝ в скъпоценни камъни. – Обичам те. Усмихнах ѝ се. – И аз те обичам, мамо.

Екип Illusion

21

Пета глава След като изхвърлих празната кутия и измих лъжицата, си измих лицето и облякох

някаква стара пижама. Тъй като не можех да си намеря място, се развъртях из стаята с намерение да поразчистя – импулс, който трая толкова дълго, колкото да прибера няколко чорапа.

Седнах на ръба на леглото си, загледана в жалузите на балконската врата. Бялата боя беше напукана и под нея се виждаше слой бледосиво – сребристосиньо петно, наподобяващо кръст, необикновен нюанс, който събуди стар копнеж вътре в мен.

Всъщност, след цялото това време, все още да мисля за момче, което никога вече нямаше да видя, беше откачено и абсурдно. Дори още по-зле – той дори не подозираше, че аз съществувам. Не защото бях някакъв вид самотница, която вехнеше из сенките на Обетованата земя, а защото на него не му беше разрешено да ме забележи. Ето ме тук, три години по-късно, и някаква си напукана боя ми напомни за очите му.

Това беше толкова жалко, та чак неловко. Ядосана на собствените си мисли, станах рязко от леглото и отидох до малкото бюро в

ъгъла на стаята си. Беше покрито с листове и тетрадки, които рядко използвах в клас. Ако имаше нещо, което харесвах в света на смъртните, беше образователната им система. Часовете тук бяха фасулска работа в сравнение с това, през което преминавахме в Обетованата земя. Като разбутах безпорядъка настрани, намерих остарелия mp3 плейър и слушалките си.

Болшинството хора имат страхотна музика на плейърите си: инди банди или съвременни хитове. Реших, че аз вероятно съм била дрогирана – изпаренията от лавровия венец на Аполон, може би? – когато съм сваляла тези песни. Започнах да прелиствам – ето колко демоде беше тази джаджа – докато намерих «Момичето с кафявите очи» на Ван Морисън10.

Имаше нещо в тази песен, което ме караше да се разтапям още при първия акорд на китарата. Докато си тананиках и танцувах из стаята, събирайки разхвърляните си дрехи, спирах на всеки няколко секунди, за да се развихря. Хвърлих купчината в коша, тресейки главата си като побъркана кукла от Мъпет Бейбис11.

Започвах да се чувствам по-добре относно случилото се, затова се усмихнах широко, докато танцувах около леглото си, стискайки купчина чорапи до гърдите си. «Ша-ла-ла, ла-ла, ла-ла, ла-ла, та-да. Ла-ла, та-да!»

Потръпнах при звука на собствения си глас. Пеенето не беше една от силните ми страни, но това не ме спираше да осакатя всяка песен, намираща се на mp3 плейъра ми. Докато стаята ми придобие що-годе приличен вид, вече беше минало три часа сутринта. Изтощена, но щастлива, извадих слушалките и ги оставих върху бюрото. Пропълзях в леглото си, изключих лампата и се проснах върху него. Обикновено ми отнемаше известно време, за да се унеса, но тази вечер сънят дойде много бързо.

10 Ван Морисън (на английски: Van Morrison) е северноирландски певец, автор на песни и музикант. Песента му «Момичето с кафявите очи» (Brown Eyed Girl) излиза през лятото на 1967 г. и става хит, който бързо се озовава в Топ 10 на САЩ и в Англия. – Б.пр. 11 Джим Хенсън'с Мъпет Бейбис (Jim Henson's Muppet Babies), повече известно със съкратеното си заглавие Muppet Babies, е американски анимационен сериал, който се излъчва от 15 септември 1984 г. до 2 ноември 1991 г. по CBS. Програмата представлява детската версия на «Мъпетите» (The Muppets), които живеят заедно в детската градина под грижите на човешка жена, наречена Нани (от англ. nanny – бавачка). – Б.пр.

Екип Illusion

22

И защото мозъкът ми обичаше да ме измъчва, дори когато спях, сънувах Мат. Но този Мат от съня ми имаше тъмна, вълниста коса и очи с цвета на буреносни облаци. А когато ръцете му зашариха под роклята ми, аз не го спрях.

* * *

Странна, доволна усмивка разтегна устните ми, когато се събудих. Изритах завивките,

изтегнах се лениво, докато погледът ми се устреми към балконската врата. Тънки струи светлина се прокрадваха през процепите на жалузите и се плъзгаха по малкия стар бамбуков килим. Миниатюрни прашинки се носеха из въздуха и танцуваха в лъчите.

Усмивката ми замръзна, когато видях колко е часът. – Мамка му! Отхвърляйки кувертюрата на една страна, спуснах краката си от леглото и се изправих.

«Рано сутрин» не се разбираше като да се събудиш по обяд. Снощи мама не ми се беше ядосала, но се съмнявах, че щеше да се отнесе по същия начин, ако не изпълнех моята част от домакинските си задължения втори ден подред. Един бърз поглед към отражението ми в огледалото в банята, докато се събличах, потвърди, че приличам на Чубака12. Взех си набързо душ, но така и не потече топла вода, докато приключа.

Треперейки от гняв срещу злобния нагревател, облякох чифт износени дънки и широка тениска. Избърсах косата си с хавлиената кърпа и се отправих към вратата. Спрях, потискайки прозявката си. Мама вероятно вече беше навън в малката градинка пред къщата, която се намираше точно под балкона, и гледаше към блоковете и залепените една за друга къщи от другата страна на улицата. Метнах кърпата върху леглото и рязко отворих балконската врата, все едно бях някоя излъчваща женственост и изтънченост красавица от Юга, която посреща деня.

Само дето всичко се обърка. Премигвайки срещу потока ярка светлина от слънцето над Флорида, прикрих очите си

с ръка и пристъпих напред. Кракът ми се завря в някаква празна саксия. Докато се опитвах да я изтърся от стъпалото си, загубих равновесие и се понесох по балкона, успявайки да се хвана за перилата, преди да полетя над тях с главата напред.

Смърт, причинена от празна саксия щеше да е много нелеп начин да си отидеш от този свят.

Под ръцете ми, проклетият, нестабилен, дървен цветарник се залюля наляво, а след това надясно… много, много надясно. Няколко саксии със зелени и жълти лалета, всички заедно, тръгнаха заедно с него.

– Мамка му! – изсъсках аз. Отблъснах се от перилата, паднах на колене и притиснах цветарника към гърдите си. Поне веднъж в живота си бях благодарна, че никой от старите ми приятели не беше наблизо, за да ме види, докато клечах така.

Нечистокръвните бяха прочути с бързината и грациозността си, не с препъването си в разни предмети.

Веднага щом върнах всичко там, където се предполагаше, че трябва да бъде, без да успея да се убия по време на този процес, се изправих и се надвесих внимателно над парапета. Огледах лехите с надеждата да видя мама, която се спуква от смях, но дворът беше празен. Дори огледах и около оградата, където преди няколко седмици посади леха с цветя. Точно когато се обръщах да се прибера, забелязах, че вратата е отворена и виси на една страна. 12 Чубака (Chewbacca), на галено Чюи (Chewie), е герой от сериала «Междузвездни войни». Чубака е верен приятел на Хан Соло и служи като втори пилот на междузвездния му кораб «Хилядолетния сокол». – Б.пр.

Екип Illusion

23

– Хм! – Бях почти сигурна, че я затворих снощи. Може би мама беше отишла до «Криспи Крийм» да купи понички. Ммм! Стомахът ми се разбунтува. Грабнах градинската лопатка от разхвърляните инструменти, натрупани върху малкия сгъваем стол, предварително оплаквайки поредната сутрин на зърнена закуска, ако нямаше понички. Кого трябваше да убия, за да получа малко «Каунт Чокула»13 в тази къща?

Подхвърлих лопатката във въздуха и я улових за дръжката, вперила поглед над двора. Всички къщи от другата страна на улицата имаха решетки на прозорците и лющеща се боя по стените. Възрастните жени, които живееха в тях, почти не говореха английски. Веднъж се опитах да помогна на една от тях да издърпа торбите с боклука до бордюра на тротоара, но тя ми се развика на някакъв непознат език и ме изпъди, все едно исках да ѝ го открадна.

Точно сега всички те бяха на верандите си, изрязвайки купони или правейки това, което правеха старите дами. Движението беше задръстило улицата. Винаги беше така в събота сутрин особено когато се очакваше да бъде хубав, слънчев ден, подходящ за разходка до плажа.

Погледът ми пробяга по местните и туристите, докато продължавах да подхвърлям лопатката във въздуха. Винаги беше лесно да различиш провинциалистите. Те носеха чантички на кръста си или неестествено големи сламени шапки, а кожата им беше или бяла като мляко, или изгоряла от слънцето.

Странна тръпка мина през тялото ми, карайки кожата ми да настръхне. Рязко си поех дъх, а очите ми, като че ли сами започнаха да оглеждат преминаващите тълпи.

Тогава го забелязах. Всичко около мен замря на секундата. Все едно някой изкара въздуха от дробовете ми. Не! Не! Не! Стоеше в началото на алеята, точно срещу къщата ни и до предната веранда, на която

бяха седнали старите дами. Те погледнаха бегло към него, когато се отправи към тротоара, но бързо престанаха да мислят за странника и се върнаха към разговора си.

Те не можеха да видят това, което виждах аз. Нито един смъртен не можеше. Нито дори някой чистокръвен. Само нечистокръвните

можеха да виждат през първичната магия и да съзрат истинската му грозота – кожата беше толкова бледа и толкова тънка, че всяка вена изскачаше през плътта подобно на малки черни змии. Очите му бяха тъмни, празни вдлъбнатини, а устата му, зъбите му…

Това беше едно от съществата, с които ме бяха обучавали да се бия в Обетованата земя. Това беше нещо, което живееше и се хранеше с етер14 – същността на боговете, единствената жизнена сила, която течеше през нас – нещо, което е било чистокръвен, отказал се от боговете. Беше едно от съществата, които бях длъжна да убивам, в мига, в който ги видя.

Диймън. Тук имаше диймън.

13 Вид зърнена закуска на американската компания «Дженерал Милс Корпорейшън», включена в серия от пет различни марки с имена на различни чудовища. Името «Каунт Чокула» е каламбур от името на вампира граф Дракула. – Б.пр. 14 Aether или Aither (Æthere, древногръцки: Αϊθήρ), в древна Гърция, е едно от първобитните божества. Той олицетворява чистия въздух, който боговете дишат, за разлика от нормалния въздух, дишан от смъртните. – Б.пр.

Екип Illusion

24

Шеста глава Извърнах се от парапета. Каквото и обучение да бях успяла да получа, изчезна на мига.

Част от мен, някъде дълбоко, знаеше – винаги го е знаела – че този ден ще настъпи. Бяхме извън защитата на Обетованата земя и обществото му прекалено дълго време. Нуждата от етер най-накрая ги бе довела пред прага ни. Диймъните не можеха да устоят на магията на чистокръвните. Просто не исках да изричам страховете си на глас, да повярвам, че това ще се случи в ден като този, когато слънцето беше толкова ярко, а небето толкова красиво и лазурно синьо.

Паниката впи ноктите си в гърлото ми, хващайки гласа ми в капана си. Опитах се да извикам «Мамо», но излезе само някакъв хриптящ шепот.

Втурнах се през спалнята си, а ужасът обхващаше цялото ми съзнание, докато бутах, а след това дръпнах вратата и я отворих. Някъде в къщата прозвуча звукът от счупване на нещо. Разстоянието между моята спалня и тази на мама ми се стори по-дълго, отколкото си спомнях, а и все още се опитвах да извикам името ѝ, когато стигнах до стаята ѝ.

Вратата се отвори без проблем и в същото време всичко, като че ли тръгна като на забавен кадър.

Името ѝ все още беше само като неизречен вопъл върху устните ми. Погледът ми първо се насочи към леглото ѝ, а след това към частта от пода до него. Премигнах. Саксията с хибискуса се беше преобърнала и счупила на огромни парчета. Пурпурните венчелистчета и почвата се бяха разпилели по земята. Червено – нещо червено – се беше смесило с цветовете, обагряйки ги в тъмно виолетово. Когато си поех дъх, усетих метален мирис, който ми напомни за кръвотеченията от носа ми, когато някой мой спаринг-партньор имаше късмет и успееше да ме удари.

Потреперих. Времето замря. Някакво жужене започна да изпълва слуха ми, докато вече не чувах

нищо друго. Първо видях дланта ѝ. Неестествено бледа и отворена, пръстите ѝ бяха свити във въздуха, все едно се е протягала да вземе нещо. Цялата ѝ ръка беше изкривена под абсурден ъгъл. Главата ми се заклати напред-назад; мозъкът ми отказваше да приеме образа пред очите ми, да назове тъмното петно, което се разстилаше върху блузата ѝ.

Не, не… абсолютно не. Това не е истина. Нещо – някой – беше подпрял горната част на тялото ѝ. Бледата ѝ длан се беше впила в

горната част на ръката, а главата ѝ беше килната на една страна. Очите ѝ бяха широко отворени, зеленината им беше някак си избледняла и нефокусирана.

О, богове… о, богове! Секунди, бяха минали само няколко секунди, откакто бях отворила вратата, но имах

чувството, че е било цяла вечност. Един диймън се беше впил в майка ми, източвайки кръвта ѝ, за да може да се добере до

етера, който се намираше в нея. Вероятно съм издала звук, защото повдигна глава. Вратът ѝ – о, богове! – вратът ѝ беше разкъсан. Беше се изляла толкова много кръв.

Очите ми срещнаха тези на съществото – или поне срещнаха тъмните дупки, където трябваше да бъдат очите му. Устата му се отдели от врата мама, отваряйки се широко, за да покаже редица подобни на бръсначи зъби, покрити с кръв. Тогава първичната магия надделя, сглобявайки лицето, което той беше имал като чистокръвен, преди да бе опитал онази първа капка етер. С цялото обаяние, което излъчваше, той беше красив по всички стандарти – толкова красив, та за момент си помислих, че случващото ми се привижда. Нищо толкова ангелски красиво не би могло да бъде отговорно за червеното петно върху шията на майка ми, върху дрехите ѝ…

Екип Illusion

25

Главата му се наклони на една страна, докато душеше въздуха. Издаде висок, пронизителен звук. Препънах се, докато отстъпвах назад. Звукът – нищо реално не можеше да звучи по този начин.

Той пусна майка ми, оставяйки тялото ѝ да се изхлузи долу на пода. Тя падна като безформена купчина и не се помръдна. Знаех, че трябва да е изплашена и ранена, защото не би могло да има друга причина да не се раздвижи. Като се изправи, ръцете на диймъна се отпуснаха отстрани на тялото му с пръсти извити навътре.

Устните му се извиха в усмивка: – Нечистокръвна – прошепна той. В този момент скочих. Дори не осъзнавах, че все още държа градинската лопатка. Вдигнах ръката си точно

когато съществото ме сграбчи. Писъкът, който нададох, докато падах назад върху стената, не беше нищо повече от едно дрезгаво хриптене. Картината на Артемида падна с трясък до мен на пода.

Очите на съществото се разшириха от изненада. Ирисите му бяха бистри, тъмносини за момент, след това, все едно изщрака някакъв превключвател, първичната магия, която прикриваше истинската му същност, изчезна. Черни празнини изместиха красивите очи; вените му изскочиха изпод белезникавата му кожа.

И тогава той се разпръсна като блестяща синя пудра. Погледнах безмълвно надолу към треперещата си ръка. Градинската лопатка – все още

държах странната градинска лопатка. Има титаниево покритие, бавно стигна до съзнанието ми. Беше покрита с метала, който е смъртоносен за пристрастените към етера. Дали мама беше купила нелепо скъпите градински инструменти, защото обичаше да градинарства, или имаше някаква друга, скрита причина зад тази покупка? Не беше като да имахме под ръка ками или ножове от Обетованата земя.

Каквото и да беше, диймънът се беше нанизал върху лопатката. Глупав, зъл, смучещ етер кучи син.

Смях – кратък и груб – загъргори в гърлото ми, докато силно треперене разтресе цялото ми тяло. Нямаше нищо друго, освен тишина, и светът внезапно се върна на мястото си.

Инструментът се изхлузи от отпуснатите ми пръсти и изтрака върху пода. Още един спазъм ме запрати на колене и аз сведох очи към неподвижната купчина до леглото.

– Мамо…? – Потрепнах при звука на гласа си и страхът, който премина през тялото ми. Тя не помръдна. Положих ръката си върху рамото ѝ и я обърнах по гръб. Главата ѝ се наклони на една

страна, очите ѝ бяха празни и невиждащи. Погледът ми попадна върху шията ѝ. Кръв покриваше предната част на синята ѝ блуза и слепваше кичурите черна коса. Не можех да кажа колко лошо беше наранена. Отново протегнах ръка, но не успях да си наложа да отметна назад косата, която покриваше шията ѝ. В дясната си ръка здраво стискаше едно смачкано венчелистче.

– Мамо…? – Надвесих се над нея, а сърцето ми спря, пропускайки един удар. – Мамо! Тя дори не мигна. През цялото това време мозъкът ми се опитваше да ми каже, че в

тези очи вече нямаше живот, нямаше душа или надежда, в празния ѝ, втренчен поглед. Сълзите се стичаха надолу по лицето ми, но аз дори не си спомнях кога бях започнала да плача. Гърлото ми се стегна до такава степен, че трябваше да се боря, за да си поема глътка въздух.

Извиках името ѝ, сграбчих я за ръцете и я разтресох. – Събуди се! Трябва да се събудиш! Моля те, мамо, моля те! Не прави така! Моля те!

Екип Illusion

26

За секунда си помислих, че видях устните ѝ да помръдват. Наведох се, положих ухо върху устата ѝ и напрегнах слуха си, за да доловя поне някакъв слаб дъх, някаква дума.

Не се чуваше нищо. Търсейки признаци на живот, докоснах ненаранената страна на шията ѝ и отскочих

назад, падайки на задника си. Кожата ѝ… кожата ѝ беше толкова студена. Вгледах се втренчено в ръцете си. Бяха покрити с кръв. Кожата ѝ беше толкова студена.

– Не! Не! На долния етаж се затвори врата, и звукът отекна чак до мен. Замръзнах за секунда,

сърцето ми биеше толкова бързо, че бях сигурна, че ще експлодира. Тръпка премина през цялото ми тяло, когато образът на диймъна някъде отвъд, мина през ума ми като светкавица. Какъв цвят беше косата му? Този тук вътре беше рус. Какъв цвят беше?

– По дяволите. – Изправих се с мъка на крака и затръшнах вратата. С треперещи пръсти врътнах ключа и се завъртях.

Бяха двама! Бяха двама! Нагоре по стълбите отекнаха тежки стъпки. Втурнах се към тоалетката. Промушвайки се зад нея, започнах да бутам тежката мебел

с цялата сила, която ми беше останала. Книги и документи се изсипаха, докато блокирах вратата.

Нещо се удари от другата страна, разтърсвайки тоалетката. Отскочих назад и прокарах длани през косата си. Зад вратата изригна пронизителен вой и после съществото удари вратата отново… и отново.

Завъртях се и се огледах, а стомахът ми се беше свил в болезнен възел. Планове – имахме някакъв глупав план, в случай че някой диймън ни открие. Всеки път, когато се преместехме в нов град, го променяхме, но винаги се свеждаше до едно-единствено нещо: Вземай парите и бягай. Чух гласът на майка ми толкова ясно, все едно наистина го беше казала. Вземай парите и бягай. Не поглеждай назад. Просто бягай.

Диймънът отново удари вратата, разцепвайки дървото. През отвора се провря една ръка, която се опитваше да сграбчи нещо във въздуха.

Отидох до гардеробната, издърпах кутиите от най-горния рафт, докато една малка, дървена кутия не падна на пода. Сграбчих я и толкова силно отворих капака ѝ, че едва не го изтръгнах от пантите му. Хвърлих още една кутия към вратата и ударих съществото по ръката. То ми се присмя. Грабнах това, което мама наричаше «фонд за спешни нужди», а аз фонд «напълно прецакани», и поставих в джоба си пачката от стодоларови банкноти.

Всяка стъпка към мястото, където лежеше тя ме прорязваше, вземайки парче от душата ми. Изобщо не обърнах внимание на диймъна, когато се отпуснах до нея и притиснах устните си до студеното ѝ чело.

– Съжалявам, мамо. Толкова много съжалявам. Обичам те. – Ще те убия – изсъска съществото. Поглеждайки през рамо, забелязах, че беше успял да провре и главата си през вратата.

Протягаше ръка към ръба на тоалетката. Взех градинската лопатка и изтрих лицето си с опакото на ръката си.

– Ще те разкъсам на парченца. Чуваш ли ме? – продължи той, промушвайки и другата си ръка през процепа, който беше направил. – Ще те разпоря и ще изцедя всяка жалка капка етер, която имаш, нечистокръвна твар.

Хвърлих бърз поглед през прозореца и сграбчих лампата от масичката. Откъсвайки горната ѝ част, я метнах настрани. Спрях пред тоалетката.

Диймънът замря, когато магията се разля около него. Подуши въздуха, а очите му се разшириха.

Екип Illusion

27

– Ти миришеш раз… Завъртайки се с цялата си мощ, разбих долната част на лампата в главата на

съществото. Противният тъп звук, който издаде, ме накара да се почувствам доволна по начин, който щеше да обезпокои всеки училищен съветник в страната. Нямаше да го убие, но със сигурност ме накара да се почувствам по-добре.

Хвърлих счупената лампа и се втурнах към прозореца. Отворих го точно когато диймънът избълва поредица от проклятия и заплахи. Промуших се през прозореца и се настаних на перваза, докато оглеждах земята под себе си, преценявайки шансовете да се приземя върху тентата над малката веранда на гърба на къщата.

Тази ми част, свързана със смъртния свят, прекалено дълго време преценяваше идеята да скоча от прозореца на втория етаж. Другата ми част – тази, в която течеше кръвта на боговете – скочи.

Ламариненият покрив издаде ужасяващ звук, когато краката ми се удариха в него. Не се замислих, а отидох до ръба и скочих още веднъж. Приземих се в тревата, падайки върху коленете си. Изправих се, пренебрегвайки изумените погледи на съседите, които явно бяха излезли, за да видят какво става. Направих единственото нещо, което ме бяха обучавали никога да не правя, докато бях в Обетованата земя, нещото, което не исках да правя, но знаех, че трябва да го сторя.

Избягах. С бузи, още мокри от сълзите ми, и ръце, изцапани с кръвта на майка ми, аз бягах.

Екип Illusion

28

След

Екип Illusion

29

Седма глава Докато стоях в тоалетната на една бензиностанция, ме завладя някаква безмерна

вцепененост. Протегнах длани и започнах да ги търкам една в друга под леденостудената вода. Наблюдавах как мивката става червена, след това розова и накрая безцветна. Продължих да ги мия, докато и те не станаха безчувствени.

От време навреме по краката ми преминаваше остър спазъм, който караше ръцете ми да треперят, и който, без съмнение, беше вследствие на това, че тичах, докато болката не се настани в тялото ми, и не започна да ме прорязва чак до костите при всяка стъпка. Погледът ми продължаваше да се стрелка към градинската лопатка, като че ли се нуждаех от потвърждение, че все още ми е подръка. Бях я поставила на ръба на мивката, но не ми изглеждаше да е достатъчно близко.

Спрях крана, взех я и я плъзнах под колана на дънките си. Острите краища се впиха в плътта на хълбока ми, но аз само издърпах тениската си отгоре, приветствайки слабата, режеща болка.

Излязох от мърлявата тоалетна и тръгнах без посока. Гърбът на блузата ми беше подгизнал от пот, а краката ми протестираха срещу всяка крачка. Правех няколко стъпки, докосвах лопатката през блузата си, след което правех още няколко и отново проверявах оръжието си.

Вземай парите и бягай… Но накъде да бягам? Къде се предполагаше, че трябва да отида? Нямахме никакви

близки приятели, на които да се доверим и кажем истината. Смъртната ми част ме подтикваше да отида в полицията, но какво можех да им кажа? Досега някой вече щеше да се е обадил на 911 и да са намерили тялото на майка ми. Тогава какво? Ако отидех при властите, щяха да ме включат в социалната система, независимо че бях на седемнадесет. Бяхме изхарчили всичките си пари през последните три години и нямахме никакви финанси, освен няколкото стотачки в джоба ми. Напоследък мама беше придобила навика да се пазари, за да получи по-ниска цена, когато се налагаше да плащаме сметки.

Продължавах да вървя, докато съзнанието ми се опитваше да намери отговор на въпроса какво ще стане сега. Слънцето започна да се показва. Можех само да се надявам, че влажността ще намалее поне малко. Усещах гърлото си така, все едно бях погълнала сух сюнгер, а и стомахът ми започна да роптае нерадостно. Не обръщах внимание и на двете, а продължавах да се отдалечавам, колкото се може повече от дома си.

Къде да отида? Представих си мама и това ми подейства като удар в стомаха, който ти изкарва

въздуха. Не си я спомних така, както изглеждаше предишната вечер, когато ми каза, че ме обича – този образ ми бягаше. Сега продължаваха да ми се привиждат само безжизнените ѝ зелени очи.

Пронизваща силна болка ме накара да се препъна. Болка в гърдите ми, в душата ми, която заплашваше да ме погълне. Не мога да го направя. Не и без нея.

Но трябваше да го направя! Независимо от влажността във въздуха и горещината, аз треперех. Увих ръце около

себе си и бързо продължих надолу по улицата, като оглеждах тълпите за страховитото лице на някой диймън. Щяха да минат няколко секунди преди първичната магия, която те използваха, да има ефект върху мен. Това можеше да ми даде време да избягам, но те явно имаха способността да усетят и малкото етер, който течеше във вените ми. Нямаше вероятност да ме последват; диймъните не преследваха нечистокръвни. Биха ни последвали и изцедили, ако случайно пътищата ни се пресечаха, но не биха тръгнали да ни търсят

Екип Illusion

30

целенасочено. Разреденият етер в нас не беше толкова примамващ за тях, колкото този на чистокръвните.

Обикалях безцелно, докато не забелязах някакъв мотел, който изглеждаше що-годе прилично. Трябваше да се махна от улицата, преди да бе настъпила нощта. Маями по тъмно не беше място, където само момиче в тийнейджърска възраст може да се разхожда безпроблемно.

След като си взех няколко бургера от близкото заведение за бързо хранене, се регистрирах в мотела. Човекът на рецепцията не обърна особено внимание на потното момиче, застанало пред него – без багаж и само с плик с храна – питащо го за свободна стая. След като щях да платя в брой, не го интересуваше, че дори не му показах някакъв документ за самоличност.

Стаята ми беше на първия етаж в края на тесен, плесенясал коридор. Откъм стаите се чуваха съмнителни звуци, но аз бях по-обезпокоена от мръсния мокет, отколкото от приглушените стонове.

Подметките на износените ми маратонки изглеждаха по-чисти. Преместих бургерите и напитката в другата си ръка, докато отварях вратата на стая

номер 13. Иронията на числото не ми убягна, но бях прекалено изморена и объркана, за да ми пука.

Изненадващо, в стаята миришеше приятно, явно благодарение на освежителя за въздух с аромат на праскова, включен в контакта. Сложих покупките си върху малката масичка и извадих градинската лопатка. Повдигнах тениската нагоре и бутнах панталоните си надолу, след което прокарах пръст по отпечатъците, които острието беше оставило върху кожата ми.

Можеше да бъде и по-зле. Можех да бъда като ма… – Престани! – изсъсках сама на себе си. – Просто престани. Но прорязващата болка се надигна, въпреки всичко. Беше все едно да усещаш всичко и

нищо едновременно. Поех си леко дъх, но ме заболя. Това, че видях майка ми да лежи до леглото, все още ми се струваше нереално. Нищо от случващото се не ми се струваше истинско. Все очаквах, че ще се събудя и ще разбера, че всичко е било само един кошмарен сън.

Просто все още не съм се събудила. Разтрих лицето си с длани. Нещо изгаряше гърлото ми, някаква буца, от която ми беше

трудно да преглъщам. Няма я. Няма я. Мама я няма. Сграбчих кесията с бургерите и им се нахвърлих. Поглъщах ги гневно, спирайки на всеки няколко хапки, за да отпия огромна глътка от чашата си. След втория сандвич, стомахът ми се сви на топка. Пуснах опаковката и се втурнах към банята. Паднах на колене до тоалетната чиния и всичко изядено се изсипа навън.

Страните ме боляха, когато накрая се отпуснах тежко на стената и притиснах с дланите изгарящите ме очи.

През няколко секунди се появяваше празният поглед на мама, следван от изражението на лицето на диймъна, преди да се превърне в син прах. Отворих очи, но все още я виждах, виждах кръвта, която се беше разляла върху виолетовите венчелистчета; виждах кръв навсякъде. Ръцете ми започнаха да треперят.

Не мога да го направя! Придърпах коленете към гърдите си и положих глава върху тях. Започнах бавно да се

поклащам, докато си спомнях не само изминалите двадесет и четири часа отново и отново, но и последните три години. Всички онези пъти, когато съм имала възможност да намеря начин да се свържа с Обетованата земя, но не съм го направила. Пропуснати възможности.

Екип Illusion

31

Удобни случаи, които никога нямаше да се върнат. Можеше да се опитам да разбера как да се свържа с Обетованата земя. Едно обаждане би могло да предотврати случилото се.

Исках втори шанс – само още един ден, за да се изправя срещу мама и да настоявам да се върнем там и да се изправим пред това, което ни беше накарало да избягаме посред нощ.

Заедно… можехме да го направим заедно. Зарових пръсти в косата си и започнах да я дърпам. Немощен вик се отрони от здраво

стиснатите ми устни. Ядно дърпах косата си, но изгарящата болка, която премина през скалпа ми, не успя да успокои напрежението в гърдите ми или зейналата празнота, която ме поглъщаше.

Като нечистокръвна беше мое задължение да убивам диймъните, да пазя чистокръвните от тях. Провалих се по възможно най-лошия начин. Не опазих майка си. Нямаше никакво съмнение в това.

Провалих се. И избягах. Мускулите ми се напрегнаха и почувствах в мен да се надига внезапна ярост. Покрила

очите си с юмруци, започнах да ритам. Петата на маратонката ми проби вратата на шкафчето под мивката. Освободих крака си, и почти изпитах удовлетворение, когато едно отчупено парче одраска глезена ми. Продължих да ритам отново и отново.

Когато накрая се изправих и излязох от банята, в мотелската ми стая беше тъмно като в рог. Дръпнах верижката на лампата и сграбчих лопатката. Всяка стъпка из занемарената стая ми причиняваше болка, след като бях насилила възпалените си мускули да стоят в такава неудобна поза в банята.

Седнах на леглото, без да имам намерение да се строполя и повече да не стана от него. Исках да проверя отново вратата – може би да я запреча с нещо – но изтощението ме надви и аз се пренесох на място, където се надявах кошмарите да не могат да ме последват.

Екип Illusion

32

Осма глава Нощта се превърна в ден, а аз не се помръдвах, докато накрая на вратата ми не почука

управителя на хотела да поиска още пари или да ме изгони да си тръгвам. През пролуката на едва отворената врата му подадох парите и се върнах обратно в леглото.

Това се повтаряше с дни. Имаше някакво общо усещане за времето, когато ставах и се завличах до банята.

Нямах сили да си взема душ, а и това не беше от местата, в които ти оставят малки шишенца с шампоан, все пак. Вътре дори нямаше огледало, само няколко пластмасови скоби, които образуваха празен правоъгълник над мивката. През прозорците продължаваше да се прокрадва слънчева или лунна светлина, а аз продължавах да броя всеки път, когато се появеше управителят. Беше идвал да иска пари три пъти.

През онези дни си мислех за майка ми и плачех, докато не започнеше да ми се гади. Стихията, която бушуваше вътре в мен, заплашваше да ме повлече все по-надолу и по-надолу. Свивах се на топка, не исках да говоря, не исках да ям. Част от мен искаше само да лежи и да изчезне. Сълзите ми отдавна бяха пресъхнали, без дори да ме утешат, и аз лежах там, търсейки някакъв изход. Но там, изглежда, имаше само празнота. Аз я приветствах, втурнах се в нея и потънах в безсмислени дълбини, докато на четвъртия ден не се появи управителят.

Този път ме заговори, след като му подадох парите. – Трябва ли ти нещо, дете? Взрях се в него през отвора. Беше застаряващ мъж, може би в края на четиридесетте.

Изглежда носеше една и съща раирана на тънки ивици риза всеки ден, но тя изглеждаше чиста.

Хвърли бърз поглед надолу по коридора и прокара ръка през оредяващата си кестенява коса.

– Има ли някой, на когото мога да се обадя от твое име? Вече си нямах никого. – Е, ако ти трябва нещо, само се обади на рецепцията. – Отстъпи назад, като прие

мълчанието ми за някакъв отговор. – Попитай за Фред. Това съм аз. – Фред – повторих бавно, звучейки като пълен идиот. Мъжът се поколеба и поклати глава. Когато погледна отново към мен, очите му

срещнаха моите. – Не знам в какви неприятности си се забъркала, момиче, но си прекалено млада да си

тук, на място като това. Отивай си у дома. Върни се там, където принадлежиш. Наблюдавах го как си тръгна, затворих вратата след него и заключих. Бавно се обърнах

и се взрях в леглото… в градинската лопатка. Пръстите ми трепереха. Върни се там, където принадлежиш. Не принадлежах никъде. Мама вече я нямаше и… Отблъснах се от вратата и се приближих до леглото. Взех лопатката и прокарах пръсти

по острите ѝ краища. Върни се там, където принадлежиш. Имаше само едно място, на което наистина принадлежах и това не беше мястото, където лежах свита на топка в леглото на някакъв евтин мотел в долнопробната част на Маями.

Върни се в Обетованата земя. Почувствах някакво парене на тила си. Обетованата земя? Бих ли могла наистина да се

върна там след три години, без дори да знам защо се махнахме оттам? Мама се беше държала така, все едно мястото не беше безопасно за нас, но аз винаги отдавах това на параноята ѝ. Дали ще ми позволят да се върна без майка ми? Дали ще бъда наказана за

Екип Illusion

33

бягството си с нея и връщането си без нея? Дали бях обречена да се превърна в това, което избягвах през всичките онези години, когато се бях изправила пред Съвета и бях изритала една стара жена?

Можеха да ме принудят да стана робиня. Всички онези рискове бяха за предпочитане пред това да бъда сдъвкана от някой

диймън, много по-добре от това да си подвия опашката и да се предам. Не се бях предавала пред нищо през целия си живот. Не бих могла да започна точно сега, не и когато собственият ми живот зависеше изцяло от това да не изгубя контрол.

А съдейки по вида на леглото, и от миризмата, която се разнасяше от мен, очевидно бях започнала да го губя.

Какво щеше да каже мама, ако можеше да ме види точно сега? Съмнявам се, че щеше да предложи да се върна в Обетованата земя, но не би искала и да се предам. Поведението ми в момента показваше неуважение към всичко, за което се беше борила тя, към любовта ѝ към мен.

Не можех да се предам. Стихията вътре в мен се укроти и в главата ми започна да се оформя план. Най-

близката Обетована земя беше в Нешвил, Тенеси. Не знаех точно къде, но целият град щеше да гъмжи от Стражи и Пазачи. Щяхме да можем да се усетим един друг – етерът винаги ни призоваваше, по-натрапчив от чистокръвните и малко по-доловим от нечистокръвните. Трябваше да намеря някакъв превоз, защото нямаше как да се повлека по целия път до Тенеси пеша. Все още имах достатъчно пари да си взема билет за онези автобуси, с които не бих си и помисляла да пътувам. Автогарата в центъра на града беше затворена много отдавна и най-близката спирката за междуградски автобуси беше на летището.

Това щеше да си е едно наистина адско пътуване до там. Погледнах към банята. През прозореца не се процеждаше никаква светлина. Отново

беше нощ. Утре сутринта можех да взема такси до летището и да се кача на някой от онези автобуси. Седнах и почти се усмихнах.

Имах план, налудничав план, който можеше и да свърши зле за мен, но беше по-добър, отколкото да се предам и да не направя нищо. Един план беше нещо все пак и това ми даде надежда.

* * *

След като изчаках да се съмне, хванах такси до летището и се помотах в почти

празната автогара. Единствената компания, която имах, беше един възрастен чернокож, който усилено почистваше пластмасовите седалки и плъховете, тичащи из още по-тъмните коридори.

Никой от присъстващите не беше приказлив. Вдигнах краката си върху седалката, като сложих в скута си градинската лопатка и се

насилих да стоя нащрек. След като бях съществувала с дни в нищото, все още исках да се мушна в любимата си пижама и да се сгуша в леглото на мама. Ако не се стрясках при всеки звук и не скачах от мястото си, щях да съм паднала от него потънала в непробуден сън.

Шепа хора чакаха за автобуса, когато слънцето се надигна зад прозореца. Всички ме избягваха, вероятно защото изглеждах като клошар. Когато най-накрая се

опитах да пусна душа в мотела, се оказа, че не работи, а измиването ми набързо в умивалника не включваше сапун или шампоан. Докато се изправях бавно, изчаках всички да застанат на опашка и да оглеждат от горе до долу дрехите ми, които носех от няколко дни.

Екип Illusion

34

Дънките ми се бяха скъсали на колената и разнищените краища на дупките бяха обагрени с червено. Почувствах как остра болка прерязва стомаха ми.

Като се стегнах се качих по стъпалата на автобуса и очите ми за кратко срещнаха тези на шофьора. В същия момент съжалих, че съм го направила. С бялата, гъста грива върху главата му и бифокалните очила, кацнали върху червендалестия му нос, той изглеждаше по-възрастен дори и от човека, който почистваше седалките. Дори имаше лепенка на AARP15 върху козирката си и носеше тиранти. Тиранти?

Господи, имаше много голяма вероятност този Дядо Коледа да заспи на волана и всички щяхме да умрем.

Като влачех крака, си избрах едно място в средата на автобуса и седнах до прозореца. За щастие, автобусът не беше пълен дори и наполовина, така че телесната миризма, обикновено свързана с тези превозни средства, беше под нормата.

Мисля, че аз бях единствената, която вонеше. А аз наистина вонях. Една жена, седнала няколко седалки пред мен, се обърна и сбърчи

нос. Когато погледът ѝ попадна върху мен, бързо погледнах встрани. Най-малкият ми проблем беше дали някой ще разбере съмнителната ми хигиена и

въпреки това бузите ми горяха от унижение. Нима можех в положението, в което бях, да се тревожа за това как изглеждам или мириша. Не би трябвало, но ми пукаше. Не бих искала да съм смърдящото момиче в автобуса. Смущението ми ме върна назад към друг ужасяващ момент от живота ми.

Бях на тринадесет и току-що бях започнала курс по обучение за нападение в Обетованата земя. Спомням си, че бях силно развълнувана от това да правя нещо друго, освен да тичам и да тренирам блокиращи техники. Кейлъб Николо – най-добрият ми приятел и изключително чевръсто момче – и аз бяхме прекарали началото на първия час като се бутахме един друг и се държахме като дрогирани.

Бяхме някак си… неконтролируеми, когато бяхме заедно. Инструктор Банкс, един по-голям от нас нечистокръвен, който бил ранен, докато

изпълнявал службата си на Страж, обучаваше групата. Беше ни информирал, че ще упражняваме поваляне на земята и ме беше сложил в двойка с момче на име Ник. Учителят ни беше показал няколко пъти как да го направим правилно, като ни предупреди:

– Трябва да го изпълните точно по този начин. Ако не го сторите така, бихте могли да счупите нечий врат, а това не е нещото, на което ви уча днес.

Изглеждаше толкова лесно и бидейки наперената малка пикла, която бях, не му обърнах особено внимание. Само казах на Кейлъб:

– Схванах го. Ударихме дланите си за поздрав като двама идиоти и се върнахме при партньорите си. Ник изпълни движението безупречно, подкосявайки крака ми, докато продължаваше да

контролира ръцете ми. Инструктор Банкс го похвали. Когато дойде моят ред, партньорът ми се усмихна и зачака. На половината на движението, хватката ми върху ръката на Ник се хлъзна по неговата и аз го изпуснах върху врата му.

Не беше на добре. Когато не се изправи веднага и започна да стене и превива, разбрах, че изключително

неправилно съм преценила уменията си. Изпратих момчето в лечебницата за цяла седмица и месеци наред ме наричаха «Трошачката».

15 AARP — предишно име American Association of Retired Persons (Американска асоциация на пенсионираните хора) е основана през 1958 г. от пенсионирания педагог д-р Етел Пърси Андрус, с цел да даде право на избор на хората как да живеят с напредването на възрастта им. AARP е неправителствена организация и вече не изисква членовете ѝ да са пенсионери или поне над петдесет. – Б.пр.

Екип Illusion

35

Досега никога не се бях чувствала толкова неудобно. Не бях сигурна кое от двете беше по-унизително – да се проваля пред съучениците си или да смърдя на пор.

Въздъхнах и погледнах разписанието на маршрута си. Имах две прекачвания: едното в Орландо, а другото в Атланта. Да се надяваме, че поне на едното от тези места щеше да има място, където да мога да се почистя и да си взема нещо за ядене. Може би също ще имат и шофьори, които не са на границата на срока си на годност.

Огледах се, прикривайки прозявката си с ръка. Определено нямаше диймън в автобуса. Мина ми през ума, че мразят да пътуват с градски транспорт. А и – от това, което можех да видя – нямаше и вероятни серийни убийци, излезли на лов за нечистоплътни девойчета. Извадих градинската лопатка и я мушнах под себе си. Задрямах изключително бързо и се събудих няколко часа по-късно със силно схванат врат.

Няколко човека в автобуса имаха онези малки, спретнати възглавнички, за които бих дала лявата си ръка. Повъртях се на седалката, докато намеря позиция, в която не се чувствах като натъпкана в клетка, и не забелязах, че имам компания, докато не повдигнах поглед.

Жената, която беше подушила въздуха по-рано, сега стоеше на пътеката до седалката ми. Очите ми попаднаха върху добре фризираната ѝ кафява коса и изгладени панталони с цвят каки, като не знаех какво да си мисля. Бях усмърдяла целия автобус ли?

Като се усмихна леко, дамата извади ръката иззад гърба си и ми подаде пакет крекери. Бяха от тези с фъстъчено масло в средата, по шест в пакет. Стомахът ми изкъркори в отговор.

Бавно премигнах, объркана от случващото се. Тя поклати глава и аз забелязах висящият върху златна верижка кръст на врата ѝ. – Помислих си, че… може би си гладна. В гърдите ми се надигна гордостта. Жената си мислеше, че съм някакво бездомно

хлапе. Чакай! Аз съм бездомно хлапе. Преглътнах внезапно образувалата се в гърлото ми буца.

Ръката ѝ леко потрепери, докато я отдръпваше. – Ако не искаш, недей. Ако си промениш… – Чакайте – казах дрезгаво, потръпвайки при звука на собствения ми глас. Прочистих

си гърлото, а бузите ми почервеняха. – Ще ги взема. Благодаря… благодаря ви. Пръстите ми изглеждаха особено мърляви до нейните, въпреки че ги бях търкала в

банята на мотела. Започнах отново да ѝ благодаря, но тя вече се беше върнала на мястото си. Вгледах се втренчено в пакета с бисквити, чувствайки как гърдите и челюстите ми се стягат. Веднъж бях прочела някъде, че това са симптоми на сърдечен удар, но се съмнявах, че точно в това беше проблемът ми.

Стиснах силно очи, отворих пакета и започнах да ям толкова бързо, че не можех да усетя вкуса на нищо. Отново, както когато приех храна за първи път, след като дни наред плачът беше стискал гърлото ми, в началото ми беше трудно да преглътна хапките.

Екип Illusion

36

Девета глава При прехвърлянето си в Орландо имах няколко часа да се опитам да се почистя и да си

взема нещо за ядене. Когато банята се освободи и нямаше изгледи да влезе още някой, заключих вратата и се приближих до мивката. Беше ми трудно да се гледам в огледалото, затова избягвах да го правя. Свалих си блузата, потискайки стона, предизвикан от разтягането на няколко наранени мускула. Като се опитвах да не обръщам внимание на факта, че все едно си вземах душ в обществена тоалетна, сграбчих в шепата си няколко грапави, кафяви салфетки, които със сигурност щяха да издраскат кожата ми. Намокрих ги, използвах общия сапун и започнах да се почиствам, колкото се може по-бързо. Тъмно лилави натъртвания покриваха кожата ми от линията на сутиена до хълбока. Драскотините по гърба ми – получени, докато се измъквах през прозореца в спалнята на майка ми – не бяха чак толкова зле, колкото си мислех, че бяха.

Всъщност, не бях контузена чак толкова много. Успях да си взема бутилка вода и някакъв чипс от машина за храна и напитки, преди да

се кача на следващия автобус. Когато видях значително по-младия шофьор, се почувствах много по-спокойна, след като навън вече беше започнало да се стъмва. Автобусът беше по-пълен, отколкото онзи от Маями, и затова не успях да заспя. Просто седях и се взирах през прозореца, докато прокарвах пръсти по острието на лопатката. След като приключих с чипса, умът ми все едно някак си превключи и аз се зазяпах в колежанина няколко седалки по-напред. Имаше айпод и му завидях. През следващите пет или повече часа наистина не мислех за нищо.

Беше около два през нощта, когато слязохме в Атланта, пристигайки по-рано от разписанието. Въздухът в Джорджия беше също толкова тежък от влажността, колкото и този във Флорида, но тук се усещаше и мирисът на дъжда. Автогарата се намираше в нещо като промишлен район, заобиколен от поле и отдавна неизползвани складове. Изглежда, че се намирахме в покрайнините на Атланта, тъй като трептящите светлини на града се виждаха на разстояние около три километра.

Докато разтривах наболяващия ме врат, се разходих из автогарата. Няколко човека ги чакаха с коли. Видях как колежанчето се втурна към някакъв седан и един изглеждащ уморен, но щастлив мъж на средна възраст, излезе от него и прегърна момчето. Преди отново да почувствам стягане в гърдите се обърнах, за да потърся друга машина за храна и напитки, която да нападна.

Отне ми няколко минути, докато я открия. За разлика от онези в Орландо, тези бяха близо до тоалетните, което ми се стори гадно. Измъкнах пачката банкноти и отделих няколко стотачки.

Някакво прошумоляване, подобно на влачени по пода панталони, привлече вниманието ми. Надзърнах през рамо и огледах едва осветения коридор. Някъде отпред можех да видя стъклените прозорци на чакалнята. Замръзнах на място и се заслушах за няколко мига, преди да пренебрегна шума, и да се обърна отново към машината, за да грабна бутилка вода и още един пакет чипс.

От мисълта пак да седя през следващите няколко часа ми идваше да счупя нещо, затова си взех мизерните провизии и излязох. Миризмата на влага във въздуха някак си ми харесваше, а и идеята, че може да ме навали дъжд не беше никак лоша. Щеше да е един вид природен душ. Като дъвчех чипса, заобиколих сградата на автогарата и минах покрай паркинг за почивка на шофьори на камиони. Никой от тях не ми подсвирна или не отправи неприлични предложения, когато ме видяха.

Това, някак си, напълно разруши представата ми за тях.

Екип Illusion

37

От другата страна на отбивката имаше още фабрики. Изглеждаха така, все едно са излезли направо от телевизионно предаване за обитавани от духове къщи – счупени или запречени с дъски прозорци, прораснали през цепнатините на пътеките плевели и стелещи се по стените лози. Преди Мат да реши, че съм голяма откачалка, бяхме ходили на един панаир в къща на духовете. Като се замисля, трябваше да се сетя, че е женчо. Крещеше като момиче, когато накрая се появи онзи с електрическия трион и започна да ни преследва.

Усмихнах се сама на себе си и продължих по пътеката покрай паркинга като метнах празните бутилка и опаковка в кошчето за боклук. Небето беше покрито с буреносни облаци, а високото бръмчене на двигателите на камионите ми действаше някак успокоително. След около четири часа ще съм в Нешвил. Само още някакви си четири часа и ще намеря…

Стреснах се от шума на счупено стъкло. Сърцето ми подскочи и стигна едва ли не в гърлото. Бързо се завъртях, очаквайки да се изправя лице в лице с цяла орда диймъни. Вместо това се оказах срещу две момчета. Едното беше хвърлило камък по прозореца на някакво ремонтно хале.

Ама че бунтари, ми мина през ума. Отдръпнах ръката си от мястото, където бях пъхнала градинската лопатка в задната

част на панталоните си, докато ги изучавах. Не бяха кой знае колко по-малки – или чисти – от мен. Едното носеше червена плетена шапка… през месец май. Зачудих се дали нямаше някакъв климатичен катаклизъм, за който не бях разбрала. Погледът ми се премести върху партньора му, чийто очи скачаха от мен към приятеля му и обратно.

И това ме изнерви. Плетената шапка се усмихна. Избелялата риза, която носеше, беше провиснала върху

мършавите му рамене. Нямаше вид на човек, който се храни по три пъти на ден. Нито приятелят му.

– Кво ста'а? – Нищо особено. А при вас? Другото момче се изсмя рязко и пронизително. – Добре се справяме. Стомахът ми започна да се свива на топка. Поех дълбоко дъх и тръгнах да ги

заобикалям. – Е, аз трябва да си хвана автобуса. Хилещият хвърли бърз поглед на Шапката, който, дяволите да ме вземат, за части от

секундата стоеше пред мен опрял нож в гърлото ми. – Видяхме те с парите отзад при машините – каза той – и ги искаме. Не можех да повярвам. И като капак на всичко, ме ограбваха. Вече нямаше съмнение. Боговете ме мразеха. А аз мразех тях.

Екип Illusion

38

Десета глава Бях зашеметена и не можех да повярвам на случващото се, вдигнах ръце над главата си

и издишах бавно. Онзи без нож гледаше приятеля си с отворена уста. – Човече, какво правиш? Защо извади ножа? Та тя е просто едно момиче. Не би могла

да се бие с нас. – Затвори си устата. Аз решавам. – Плетената шапка сграбчи ръцете ми, докато ми се

смееше самодоволно в лицето и натискаше върха на ножа под брадичката ми. – Това не беше част от плана – започна да спори другото момче, което очевидно не

искаше да бъда наръгана. Погледнах с надежда към него, но той се беше втренчил в приятеля си, а дланите му се свиваха в юмруци и разтваряха отново, отстрани на тялото му.

Страхотно, мина ми през ума, ограбват ме неорганизирани престъпници. Някой определено ще бъде намушкан и най-вероятно това ще съм аз. Вместо да се уплаша, почувствах силно раздразнение. Изобщо нямах време за подобни глупости. Трябваше да хвана автобуса и, да се надяваме, да си върна живота.

– Видяхме те да си вземаш храна. – Той леко премести острието надолу по гърлото ми. – Знаем, че имаш пари. Цяла пачка, нали, Джон? Доста трябва да си се предлагала, за да имаш толкова кинти.

Идеше ми да се ритна отзад. Трябваше повече да внимавам. Не бих могла да очаквам да извадя цяла пачка пари и да не бъда ограбена. Да оцелея от нападението на диймън само за да ми прережат гърлото за няколкостотин долара? По дяволите, хората наистина бяха гадни.

– Чу ли ме? Присвих очи, усещайки, че всеки момент ще избухна. – Да, чух те. Пръстите му се забиха в кожата ми. – Тогава ни дай проклетите мангизи. – Ще трябва да си ги вземеш сам. – Погледнах към другия. – И те предизвиквам да

опиташ. Плетената шапка кимна към Джон. – Извади парите от джоба ѝ. Очите на другото момче се стрелкаха между мен и приятеля му. Надявах се да откаже,

защото щеше да съжалява, ако не го направеше. Тези пари бяха всичко, което имах. При тях беше и билетът ми за автобуса. Никой не можеше да ми го вземе.

– Кой джоб? – попита този, който ме държеше. Когато не отговорих, ме разтърси и това беше капката, която преля.

Кучката в мен се отключи и чувството ми за самосъхранение отлетя нанякъде. Всичко… всичко, което се беше случило досега, се надигна в мен и избухна. Наистина ли тези играещи си на гангстери момченца си мислеха, че се страхувам от тях? След всичко, което бях видяла? Причерня ми пред очите. Щях да избия всякакви подобни глупости от главите им.

Изсмях се в лицето на Плетената шапка. Озадачен от реакцията ми, той спусна ножа още един милиметър по-надолу. – Сериозно ли говориш? – Освободих ръката си и изтръгнах оръжието от хватката му.

– Ще ме ограбиш? – Насочих ножа към него, полуизкушена да го намушкам. – Мен? – Ехааа! – Джон отстъпи назад. – Точно! – размахах острието. – Ако искате топ…

Екип Illusion

39

Тръпка премина по гръбнака ми – вледеняваща и вещаеща нещастие. Вродените ми инстинкти се събудиха и всяка частица от съществото ми закрещя предупредително. Чувството беше напълно еднакво с това, което изпитах, преди да забележа диймъна от балкона. Паника стегна гърдите ми.

Не. Не може да са тук. Не може! Но знаех, че са тук. Диймъните ме бяха намерили. Това, което не можех да проумея

защо ме бяха открили. Аз бях просто само една нечистокръвна. Дори за една закуска нямаше да им стигна. Дори още по-зле, бях нещо като китайска храна – щяха да изпитват нужда от още етер само след няколко часа. По-добре щяха да си уплътнят времето, ако преследваха чистокръвни. Не мен. Не и една нечистокръвна.

Плетената шапка се възползва от това, че бях напълно разконцентрирана. Втурна се напред, сграбчи ръката ми и започна да я извива, докато не изпуснах ножа, след което го взе.

– Глупава кучка – изсъска той в лицето ми. Отблъснах го със свободната си ръка, докато оглеждах околността. – Трябва да тръгвате! Трябва да тръгвате веднага! Шапката също ме бутна и аз политнах настрани. – Писна ми да се занимавам с теб. Давай ни парите, иначе ще пострадаш! Възстановявайки си равновесието, осъзнах, че тези двамата са прекалено глупави, за да

оживеят. Както и аз, да стоя тук и да се опитвам да ги убеждавам. – Не разбирате. Трябва да се махате. Те са тук! – За какво говори тя? – Джон се обърна и се заоглежда в тъмнината. – Кой идва? Ред,

мисля, че трябва да… – Млъквай! – извика Шапката. Лъч лунна светлина се прокрадна между плътните

облаци и освети острието, което той размахваше към приятеля си. – Просто се опитва да ни сплаши.

Част от мен искаше да се втурне и да избяга, като ги остави да се справят с това, което знаех, че наближава, но не можех да го направя. Те бяха смъртни – изключително глупави смъртни, които ме бяха заплашили с нож – но по никакъв начин не заслужаваха смъртта, която приближаваше. Дали се опитваха да ме ограбят, или не, не можех да позволя това да се случи.

– Съществата, които приближават, ще ви убият. Не се опитвам… – Млъквай! – изкрещя Ред, като се извърна към мен. Ножът отново беше опрян в

гърлото ми. – Просто млъквай! Погледнах към Джон – по-благоразумния от двамата. – Моля те. Трябва да ме послушаш. Трябва да се махнеш и да накараш и приятеля ти да

го стори. Веднага! – Дори и не си го помисляй, Джон – предупреди го Ред. – Сега, ела тук и вземи тези

пари! Отчаяно желаеща да ги накарам да се махнат, бръкнах в джоба си и извадих пачката

банкноти. Без да се замисля я тикнах към гърдите на Ред. – Ето, вземи ги! Просто ги вземи и се махайте, докато можете! Тръгвайте! Ред погледна надолу и зяпна. – Какво по… Студен, арогантен смях смрази кръвта във вените ми. Ред се извъртя, като се загледа с

присвити очи към тъмното. Един диймън все едно се материализира от сенките, тъй като мястото беше празно до преди миг. Стоеше на няколко метра от сградата, главата му се наклони настрани и ужасяващото му лице се изкриви в злобна усмивка. Момчетата го виждаха като някакво юпи с дънки «Гап» и тениска – изключително лесна мишена.

Екип Illusion

40

А самата аз в него разпознах онзи диймън, когото ударих с лампата по главата. – Това ли е? – Джон погледна към Ред с видимо облекчение. – Човече, ударихме

джакпота тази вечер. – Бягайте – тихо ги подканих аз, докато протягах ръка зад гърба си и увивайки пръсти

около дръжката на градинската лопатка. – Бягайте, колкото можете по-бързо. Ред ме погледна през рамото си и се изхили. – Това сводникът ти ли е? Дори не успях да отговоря на въпроса му. Концентрирах се върху диймъна, а сърцето

ми ускоряваше ударите си, докато съществото бавно и лениво крачеше напред. Нещо с него не беше наред. Беше… прекалено спокоен. Когато първичната магия взе превес, върху привлекателните черти на лицето му беше изписано някакво веселост.

Тогава, когато вече си мислех, че не бих могла да имам по-скапана седмица, от сенките излезе още един диймън… и зад него стоеше още един.

Бях напълно прецакана.

Екип Illusion

41

Единадесета глава Ръката ми бе все още във въздуха, стиснала четиристотин двадесет и петте долара

заедно с автобусния ми билет. Вероятно шокът ме беше задържал в тази поза. Мозъкът ми бързо препускаше през уроците, получени в Обетованата земя за онези чистокръвни, които бяха вкусили от етера и бяха преминали на всеизвестната тъмна страна.

Урок номер едно: не действат добре заедно. Грешно! Урок номер две: не пътуват на групи. Грешно! Урок номер три: не споделят храната си. Отново грешно! И урок номер четири: не преследват нечистокръвни. Щях да сритам задника на Инструктора в Обетованата земя, ако някога успеех да се

върна жива там. Джон направи крачка назад. – Прекалено много хора на тази… Първият диймън вдигна ръка и откъм полето зад триото се надигна порив на вятъра.

Втурна се по черния път и удари момчето в гърдите, като го запрати да се носи из въздуха. Джон се удари в задната част на спирката, а изненаданият му вик беше прекъснат от звука на чупещите се кости. Той падна в шубрака – една тъмна, безжизнена купчина.

Ред се опита да се помръдне, но се появи още вятър. Него го бутна назад, а моята ръка надолу. Усещането беше все едно си хванат в някакво невидимо торнадо. Стодоларови и няколко по-дребни банкноти, както и билета ми за автобуса, полетяха във въздуха, хванати и подхвърляни от вятъра. В гърдите ми се отвори дупка, докато гледах как ги отнася все по-нагоре и нагоре. Все едно диймъните знаеха, че без тези неща ще бъда хваната като в капан. Напълно шокиращо хваната в капан.

Урок номер пет: Те все още умееха да контролират стихиите. Поне това нещо Инструкторите в Обетованата земя го бяха улучили. – Какво става тук? – Ред отстъпи назад, като се препъна в собствените си стъпала. –

Какво, по дяволите, става тук? – Ти ще умреш – отвърна диймънът, който носеше дънки «Гап». – Ето това ще се

случи. Пресегнах се и сграбчих отпуснатата ръка на момчето. – Хайде. Трябва да бягаш! Страхът беше заковал Ред на място. Дръпнах го, докато не се извърна. След това се

затичахме, аз и момчето, което беше опряло нож до гърлото ми допреди няколко минути. Последва ни безизразен смях, докато краката ни отнасяха от черния път към тревата в полето.

– Тичай! – крещях аз, напрягайки краката си, докато започнаха да горят. – Тичай! ТИЧАЙ!

Ред беше толкова по-бавен от мен и падаше… много. За момент си помислих да го оставя да се оправя сам, но мама не ме беше възпитала по този начин. Нито Заветът. Издърпах го отново на крак, като почти го влачех през полето. От него излизаше неразбираемо бърборене, докато го дърпах напред. Той се молеше и плачеше – по-точно, подсмърчаше. Над главите ни се стрелна светкавица и тътен на гръмотевица накара и двама ни да подскочим. Още една мълния проряза небето.

Екип Illusion

42

През стелещата се над земята мъгла, успях да забележа силуетите на още складове, намиращи се зад малка горичка древни кленови дървета. Трябваше да успеем да стигнем дотам. Можехме да им се скрием или поне можехме да опитаме. Където и да се скриехме, щеше да е много по-добре, отколкото да останем на открито. Забързах се и дръпнах Ред още по-силно. Краката ни се препъваха в заплетените треви, гърдите ме боляха, а мускулите на ръката ми се напрягаха до краен предел в опита си да задържа момчето право.

– Върви! – казах задъхано, когато на бегом влязохме под покрова на дърветата, втурвайки се надясно. Струваше ми се по-добра идея, отколкото да вървим по права линия. – Продължавай да се движиш!

Ред най-накрая тръгна успоредно с мен. Плетената му шапка беше изчезнала, разкривайки дебели кичури сплъстена коса. Заобиколихме едно дърво, като и двамата се спъвахме в големите му корени и храсталака под него. Спусналите се ниско клони ни удряха и разкъсваха дрехите ни. Въпреки това, продължавахме да тичаме.

– Какво… са тези? – попита спътникът ми, останал без дъх. – Смъртта – отвърнах, не знаейки по-добър начин, по който да ги опиша на един

смъртен. Ред изхленчи. Мисля, разбра, че не се шегувах. После все едно нещо се появи от нищото, блъскайки се в нас със силата на товарен

влак. Аз се проснах по очи на земята, а устата ми се напълни с пръст. Някак си успях да хвана лопатката и се преобърнах по гръб, като се молех да сме били нападнати от чупакабра16 или минотавър. Точно сега, който и от двамата да беше, щеше да е по-добре от от действителността.

Е, нямах този късмет. Втренчих поглед в диймъна, който вдигна Ред и го задържа над земята само с една

ръка. Момчето се мяташе диво и крещеше, въпреки че, за разлика от мен, не можеше да види подредените, остри като бръснач зъби, докато съществото се усмихваше. Завладяна от паника и ужас, се изправих на крака и се втурнах към съществото.

Преди да успея да ги достигна, то дръпна свободната си ръка назад и около нея избухнаха пламъци. Първичният огън гореше с нереално силна светлина, но зейналите очни кухини останаха тъмни. Напълно безразличен към нарастващата уплаха, изписващ се върху лицето на Ред, и ужасените му викове, демоничната твар постави горящата си ръка върху бузата на момчето. Огнени искри изхвръкнаха от дланта на диймъна, обхващайки главата и тялото на спътника ми за секунди. Ред пищеше, докато гласът му не изчезна, а от тялото му не остана нищо друго освен пламъци.

Отстъпих, препъвайки се назад, като едва не се задавих от потиснатия вик. Усетих вкусът на жлъчка в устата си.

Съществото пусна тялото на спътника ми на земята. В момента, в който ръцете му се отделиха от него, огънят изчезна. Обърна се към мен и се разсмя, а първичната магия прикри истинския му вид.

Умът ми отказваше да приеме случващото се. Това не беше диймънът от Маями или онзи, който беше говорил при мястото за почивка. Четвърти. Бяха четирима – четири диймъна. Паниката се вкопчи в мен с нови, остри нокти. Сърцето ми биеше лудо, докато отстъпвах назад, чувствайки как смразяващо отчаяние се надига вътре в мен. Завъртях се и открих, че сега съществото стоеше пред мен. Нищо не се движеше толкова бързо, колкото тези твари, осъзнах аз. Нито дори аз.

Намигна ми. 16 Чупакабра или Чупакабрас е същество, обитаващо, според легендите, южните части на двете Америки. Наименованието идва от испанските думи chupar (суча) и cabra (коза). – Б.пр.

Екип Illusion

43

Втурнах се настрани, но той направи същото. Той следеше всяка моя стъпка и се смееше на жалките ми опити да го заобиколя.

След това застана неподвижно и отпусна невинно ръце до тялото си. – Горката, малка нечистокръвна, не можеш нищо да направиш. Не можеш да ни

избягаш. Стиснах здраво дръжката на лопатката, неспособна да говоря, когато той отстъпи

настрани. – Бягай, нечистокръвна. – Диймънът наклони глава към мен. – Преследването ще ми

хареса. И веднъж, след като те хвана, дори и боговете няма да успеят да спрат това, което ще ти направя. Бягай!

Затичах се. С колкото и въздух да пълнех дробовете си, докато тичах, ми се струваше, че не мога да дишам. Всичко, за което успявах да мисля, когато клоните се заплитаха в косата ми, беше, че не исках да умра така. Не така. О, богове… не по този начин!

Теренът стана неравен; всяка стъпка изпращаше пронизваща болка нагоре по крака ми чак до хълбока. Излязох от горичката точно когато още един гръмотевичен тътен заглуши всеки звук наоколо, освен този на пулсиращата в слепоочията ми кръв. Когато видях складовете, напрегнах изтощените си мускули до краен предел. Маратонките ми излязоха от покритата с плевели земя и тежко се понесоха по тънък слой дребен чакъл. Втурнах се между сградите, знаейки, че където и да отидех, вероятно щях да имам само няколко откраднати секунди безопасност.

Една от сградите, която беше най-отдалечена от гората, беше висока няколко етажа, докато другите изглеждаха като сплескани в сравнение с нея. Прозорците на приземния етаж бяха или изпочупени, или заковани с дъски. Забавих ход, надникнах през рамо, преди да пробвам вратата. Ритнах ръждясалата дръжка и обкръжаващата дървена част се пропука и поддаде. Промъкнах се вътре и затворих вратата след себе си.

Обходих с поглед тъмната вътрешност, като се опитвах да намеря нещо, с което да подпра вратата. Отне ми няколко секунди, докато очите ми се приспособят, и когато това се случи, успях да различа очертанията на изоставени работни плотове, преси и стълбище. С усилие накарах пръстите си да престанат да треперят, докато слагах лопатката в колана на панталоните си. Сграбчих един плот и го метнах към вратата. Скърцащият звук, който издаде, ми напомни за воя на диймъна, а също така накара някакви неща из сенките да се разбягат. След като бях барикадирала вратата, се втурнах нагоре по стълбите. Те скърцаха и се огъваха под тежестта ми, докато вземах по две стъпала наведнъж, здраво хванала се за перилата. На третия етаж влязох направо в една голяма зала с огромни прозорци, избягвайки разпръснатите плотове и сплескани кутии. Докато надзъртах трескаво през прозореца, за да огледам за диймън, ме завладя стряскащо осъзнаване.

Ако не успеех да стигна до Нешвил – ако ме убиеха тази нощ – никой нямаше да разбере. На никого нямаше да липсвам или да му пука за мен. Лицето ми нямаше да се появи дори и на кутия за мляко17.

Побеснях. Излязох от стаята, тръгнах по стълбите и продължих да се изкачвам, докато не стигнах

до последния етаж. Изтичах през тъмния коридор, като не обръщах внимание на стреснатото писукане. Отворих вратата и се метнах върху покрива. Над главата ми бурята продължаваше да бушува, все едно бе станала част от мен. Светкавици прорязваха небето и една гръмотевица завибрира през цялото ми тяло, прилично на циклона емоции, който се надигаше вътре в мен. 17 През 80-те и 90-те години на миналия век, в Съединените щати върху кутиите за прясно мляко са поставяни снимки на изчезнали деца, за да могат повече хора да се включат в намирането им. – Б.пр.

Екип Illusion

44

Отидох до края на покрива и се взрях в мъглата. Огледах внимателно всеки сантиметър от близката гора, както и мястото, където бях доскоро. Когато не открих нищо, се втурнах към останалите страни на покрива и направих същото.

Диймъните не ме бяха последвали. Може би, вместо това, си играеха с мен, искайки да ме накарат да повярвам, че някак

си съм успяла да ги надхитря. Знаех, че биха могли да са все още там, играейки си с мен както котката прави с мишката, преди да скочи и разкъса на парчета бедното създание.

Върнах се в центъра на покрива, а вятърът увиваше косата около лицето ми. Над главата ми проблесна светкавица, хвърляйки дългата ми сянка през покрива. Заляха ме талази печал, примесени с гняв и отчаяние. Всяка вълна ме прорязваше отвътре, отваряйки рани, които никога не биха могли да заздравеят. Свих се на две, покрих устата си с двете си ръце и изкрещях точно когато гръмотевицата се разнесе през тъмните облаци.

– Това не е краят! – Гласът ми беше като дрезгав шепот. – Това не може да е краят! Изправих се и преглътнах изгарящата бучка в гърлото си. – Майната ви! Майната на всички ви! Няма да умра по този начин. Не и в този щат, не

и в този глупав град и със сигурност не в този лайнарник! Гневна решителност – толкова ожесточена и пълна с ярост – премина пареща през

вените ми, докато слизах надолу по стълбите и се отправих към стаята с прозорците. Отпуснах се върху купчина сплескани кутии. Придърпах крака към гърдите си, облегнах главата си на стената. Прах покри мократа ми кожа и пое по-голямата част от влагата.

Направих единственото нещо, което можех, защото не бе възможно това да е краят ми. Без пари и без билет, можеше и да бях като хваната в капан тук, но нямаше да умра по този начин. Дори отказах да си представя подобна възможност. Затворих очи, знаех, че не можех да се крия вечно тук.

Прокарах пръсти по острието, подготвяйки се за това какво щях да сторя, когато диймъните се появят. Не можех да бягам повече. Това беше! Звуците от бурята заглъхнаха, оставяйки прекалено голяма влажност, а някъде далече можех да чуя грохота на камионите, които пътуваха в нощта. Зад тези стени животът продължаваше. Не можеше да бъде различно и между тях.

Ще го преживея!

Екип Illusion

45