СПЕКТАКЪЛТЪТ ЧЕСЛАВ МИЛОШ203 СПЕКТАКЪЛТЪТ МОЛИТВА Към...

203

СПЕКТАКЪЛТЪТ

МОЛИТВА

Към деветдесетте вече, но още с надежда,че ще го кажа, изразя, изтръгна от себе си.Ако не пред хората, то пред Тебе,който ме хранеше с мед и с пелин.Срам ме е, защото трябва да вярвам, че си ме водил и пазил,сякаш съм имал пред Тебе специални заслуги.А аз приличах на тези от лагера, дето две борови клончетана кръст връзваха и тихо се молеха нощем на нара в бараката.Молбата на егоиста, която донесох, благоволи да изпълниш,само и само да видя колко била е нелепа.Ала когато от милост за другите за чудо Те молех,мълчаха небе и земя – както винаги.Морално съмнителен заради вярата в Тебе,се възхищавах от тези, които не вярваха, за простодушното им

упорство.Мигар съм бил почитател на Твойто величие,щом смятах религията за добра към слабите, какъвто самият аз бях?Най-малко нормален от класа на отец Хомски,аз още тогава се вглеждах във водовъртежа на Провидението.Моите пет сетива сега полека затваряши ето ме стар лежа в тъмнина.Оставен на онова, което тъй ме измъчваше,че тичах напред и стихове съчинявах.Прости ми вините, и истинските, и онези, въображаемите.Убеди ме, че съм се трудил за Твоя прослава.В часа на агонията бъди с мене като Твое страдание,което не може света да избави от болката.

Стихотворението „Молитва“ е от стихосбирка „То".

ЧЕСЛАВ МИЛОШ

Превод: СИЛВИЯ БОРИСОВА

19 / 2010

205

литературниБАЛКАНИ

204

представляват реалния живот на тези актьори, каквито понеобходимост са всички хора в страните, зависими отЦентъра, и особено представителите на интелектуалнияелит. Трудно е да се определи по друг начин доминиращияттип отношения между хората там, освен като актьорство,с тази разлика, че мястото, където се играе, не е театрал-ната сцена, а улицата, канцеларията, заводът, залата за съб-рания и дори стаята, която човек обитава. Това е висшеизкуство, изискващо бдителност на ума. Не само всяка дума,която се произнася, трябва да бъде претегляна много бързо,още преди да се е отронила от устата, с оглед последствия-та, които може да предизвика. Появяващата се в неподходящмомент усмивка, погледът, изразяващ не това, което битрябвало да изразява, могат да станат причина за опасни по-дозрения и обвинения. Също така начинът на държане, тонътна гласа, предпочитанията към едни, а не други вратовръзкиса интерпретирани като знаци за определени политическисимпатии.

Пристигането на Запад представлява за човека от Изтокаистинско сътресение, защото в общуването си с другите –като се започне от носача и шофьора на такси – той не срещаникаква съпротива — те изглеждат напълно свободни, липсваим онази вътрешна концентрация, изразяваща се в сведенатаглава или шарещите неспокойно очи, бърборят каквото имдойде на езика, смеят се гръмогласно; нима е възможно отно-шенията между хората да бъдат толкова прости?

Актьорството на ежедневието се различава от актьорст-вото в театъра по това, че всички играят пред всички ивсеки знае за другия, че играе. Фактът, че някой играе, не сесмята за негов недостатък и съвсем не доказва неговата не-правоверност. Въпросът е само той да играе добре, защотоумелото превъплъщение в ролята е доказателство, че тазичаст от личността му, върху която изгражда образа, е до-статъчно развита. Ако някой произнася реч, пълна с ненависткъм Запада, и го прави твърде разпалено, с това показва, чеизпитва поне 10 % от омразата, за която така гръмко крещи.Ако някой осъжда западната култура по хладен и сдържанначин, това означава, че в действителност е привързан къмнея. Впрочем всяко човешко поведение съдържа в себе си,както е известно, значителна доза актьорство. Човек реагира

III. КЕТМАН

Текстът е трета глава от книгата „Поробеният разум“ на Чеслав Милош, Нобелов лауреат за литература – 1980. На 30 юни 2010 се навършиха 99 години от рождението му.Книгата е сред задължителните в полските училища за разликаот „Задочни репортажи“ на Георги Марков в българските.

Мисленето на интелектуалеца, подложен на натиска навластта на Империята и Метода, е пълно с противоречия.Да се уловят детайлно тези противоречия не е лесно, защотостава въпрос за съвсем ново явление, което не се проявява втакъв мащаб нито при руснаците (господствуващия народ),нито при последователите на Новата Вяра на Запад (облаго-детелствани от своята неосведоменост). Никой от гражда-ните в страните с народна демокрация няма възможностнито да пише, нито да говори на висок глас по тези въпроси.Външно погледнато, те не съществуват. А все пак ги има и

Чеслав Милош е роден на 30 юни 1911г. в Литва. Следва право във Вилно.Поет, писател и издател на конспи-ративни публикации по време наВтората световна война. От 1945г. е на дипломатическа работа вСАЩ, а от 1949 г. в Париж. През1951 г. скъсква с полското прави-телство и избира съдбата на емиг-ранта. Издържа се от литературнаработа. От 1960 е професор по сла-вянски литератури в Университета

в Бъркли, Калифорния. Според КарлЯсперс „Поробеният разум“ е „нетолкова политическа, колкото мо-ралистична творба, продиктуванаот гласа на съвестта и в името назащитата на основните ценности“.Главният предмет на книгата е чо-вешкият разум и документиранетона тезата, че „човекът може да на-прави всичко с другия човек“ (Ви-толд Гомбрович).

ЧеславМилош

СПЕКТАКЪЛЪТ НА УПОТРЕБЕНИТЕ:

19 / 2010

207


206

напред колона войници. Най-ярък пример за такава песен-ло-зунг са някои от стиховете на немския поет Бертолд Брехт,превъзхождащи творбите на останалите източни поети, тъйкато у Брехт личи пълно съзнание за процеса.

Макар че идентификацията между игра и лична интелек-туална собственост е доста напреднала, все пак остава об-ширен терен, който изисква бдителност. Постоянното мас-киране, въпреки че създава труднопоносима обществена ат-мосфера, доставя на маскиращия се известни, и то не от най-дребните, удоволствия. Да говориш, че нещо е бяло, а да мис-лиш, че е черно; вътрешно да се усмихваш иронично, а отвънда показваш празнична екзалтираност: да мразиш, а да давашсвидетелства за любов; да знаеш, а да се преструваш на не-осведомен; така, въвеждайки в заблуждение противника (кой-то на свой ред се старае да заблуди теб), най-високо започвашда цениш собствената си обиграност. Успехът в играта сепревръща в източник на удовлетворение. Същевременно това,което крием дълбоко у себе си от чужди очи, придобива за насособена стойност, тъй като никога не е било ясно формули-рано, а което не е изразено в думи, притежава ирационалнотоочарование на чисто емоционална ценност. Човек се скривавъв вътрешната си светая светих, която е толкова по-пре-красна, колкото по-голяма цена трябва да се плати, за да бъдезабранен достъпът до нея за другите.

Актьорство, практикувано в такъв масов мащаб, не ечесто срещано явление в досегашната история на човече-ството. Все пак, опитвайки се да опишем несръчно тази новаразновидност на нравите, се натъкваме на поразителна ана-логия в цивилизацията на исляма в Близкия изток. Там прила-ганата в защита на собствените мисли и чувства игра несамо е била добре позната, но и се е превърнала в трайна ин-ституция и е получила собствено име: Кетман.

Какво е Кетман? Описание на това явление открих в кни-гата на Гобино „Religions et Philosophies dans L`Asie Centrale“*.Гобино е живял дълги години в Персия (от 1855 до 1858 г. катосекретар на френското посолство, от 1861 до 1863 – катофренски посланик) и съвсем не може да му се отрече дарбатана проницателен наблюдател, дори ако не се съгласим непре-менно с изводите на този доста опасен писател. Сходстватамежду Кетмана и обичая, разпространен в страните на Но-

* „Религии и философии в Централна Азия“ (фр.). Б. пр.

съобразно средата си и действията му са регулирани от нор-мите на тази среда. Неговата психическа нагласа често е про-диктувана от психическите нагласи на тези, които го заоби-калят. Но в страните с народна демокрация се наблюдава по-скоро случай на съзнателна масова игра, отколкото на ин-стинктивна адаптация. Съзнателната игра, когато се прак-тикува достатъчно дълго време, развива онези черти на ин-дивида, с които той най-охотно си служи в актьорските сиизяви. По същия начин бегачът, който е станал бегач, защотоима добре сложени крака, развива още повече краката си,упражнявайки ги в бягане. След по-продължителна тренировканастъпва толкова тясно срастване с ролята, че вече не можеда се разграничи кое е собствено и кое придобито и съпрузитевече разговарят в леглото с клишетата от събранията. Сра-стването с наложената роля носи облекчение и позволява дасе намали напрежението от бдителността. Подходящите зададен момент реакции се появяват вече автоматично.

Това е характерно и за литературата. Създаващият про-пагандна творба поет съвсем не се ограничава до чисто ра-ционален подход към темата. Така както преводачът „сезаразява“ от духа на оригинала, така поетът, творящ с мисълта,че идеал за поезията е стихотворение, което може да бъдерецитирано хорово на събрание, дава воля на своята емоцио-нална енергия, след като се е настроил още от самото началона съответния тон. В театъра актьорът, който играе Сиднапример, е Сид на сцената. Разбира се, не всеки актьор, дориако е млад и добре сложен, би могъл да изиграе Сид; необходимае природна дарба за емоционално себеизживяване в ролята наСид. Поезията, такава, каквато я познаваме досега, може дабъде определена като израз на индивидуалния темперамент,превъзмогващ обществената конвенция. Поезията на НоватаВяра, обратното, може да бъде определена като израз на об-ществената конвенция, пречупваща съпротивата на индиви-дуалния темперамент. Ето защо най-пригодни към новатаситуация са поетите, надарени с драматичен талант: по-етът създава образа на идеалния революционен поет и пишестиховете си като монолог на този образ. Изразява не себеси, а идеалния гражданин. Полученият резултат напомня песенза изпълнение при маршировка, защото целта є е точно та-кава: да изгради колективната връзка между придвижваща се

СПЕКТАКЪЛЪТ НА УПОТРЕБЕНИТЕ:Ч

есла

в М

илош

19 / 2010

209


208

явно, както признават дори най-ревностните му ученици,нищо, което би могло да наведе на следите на идеите, припи-свани му днес. Всеобщо е обаче убеждението, че е практикувалКетман и тайно се е отличавал с необикновена смелост,въвеждайки с голяма прецизност ред в доктрините, носещиднес неговото име.“ Ето защо не е за учудване, че, както при-знал в разговор с Гобино някакъв персиец, „в Персия няма нитоедин съвършен мюсюлманин“.

Не всички обаче са били така предпазливи като ХаджиШейх Ахмед. Имало и такива, които използвали Кетмана впериода на подготовка, когато обаче започвали да се чувстватдостатъчно силни, открито прокламирали ереста. Ето опи-сание на проповедническите обиколки на Садра, който е билавиценист:

„...Той също изпитвал страх от моллите. Невъзможно билода избегне събуждането на тяхната подозрителност, но да имдава солидни основания, да предоставя аргументи за технитеобвинения, би означавало да изложи себе си на безкрайни гоне-ния и да подхвърли на риск бъдещото философско възраждане,което възнамерявал да осъществи. Затова се съобразил сизискванията на времето и прибягнал към онова велико и зна-менито средство, каквото е Кетманът. Когато пристигал внякой град, внимавал да се представи смирено на всичкиместни мюджтехеди или доктори. Сядал в ъгъла на техниясалон, талара, повечето време мълчал, говорел скромно, съгла-сявал се с всяка дума, която излизала от техните богоугодниуста. Задавали му въпроси за неговите познания: споделял самоидеи, почерпани от най-правоверната шиитска теология, и снищо не издавал, че се занимава с философия. След няколко днимюджтехедите, като виждали, че е толкова кротък, сами мупредлагали публични проповеди. Веднага се съгласявал, вземалза основа доктрината на аблуцията* или нещо от този род иразсъждавал надълго над предписанията и вътрешните съмне-ния у най-възвишените теоретици. Такова поведение докарвалодо възторг моллите. Превъзнасяли го до небесата; забравялида го надзирават. Сами пожелавали да поведе въображениетоим към по-малко познати въпроси. Не отказвал. От доктри-ната на аблуцията преминавал към доктрината на молитвата,от молитвата към откровението, от откровението къмединността на Бога и тук вече, показвайки чудеса от

* Действително или символично обредно умиваме на тялото, на части от тялото или վնлтовипредмети (лат.). Б. пр.

вата Вяра, са толкова поразителни, че ще си позволя малкопо-обширни цитати.

Според хората от мюсюлманския Изток „този, който едостигнал до истината, не трябва да излага своята личност,богатството и достойнството си на заслепеността, без-умието и ехидността на тези, които Бог е благоволил давъведе в грешка и да ги държи в заблуждение“. Тоест човектрябва да пази мълчание за своите истински убеждения, до-колкото това е възможно.

„Обаче – казва Гобино – има случаи, когато мълчанието недостига, когато то може да бъде изтълкувано като самопри-знание. Тогава не трябва да има никакви колебания. Човек несамо трябва да се отрече публично от своите възгледи, но сепрепоръчва и прилагането на всякакви хитрости, само и самода бъде заблуден противникът. Тогава човек трябва да приемевсяко угодно нему вероизповедание, да извършва всички обреди,които до този момент е смятал за най-нелепи, да фалшифи-цира собствените си книги, да използва всякакви средства зазаблуждаване. По този начин ще постигне голямо удовлетво-рение, както и честта, че е защитил и себе си, и своитеближни, и не е изложил на унизителен контакт с неверникадрагоценната вяра, и най-сетне, че като е измамил и укрепилв неговото заблуждение последния, е докарал върху му позор идуховна нищета, каквито сам е заслужил.“

„Кетманът изпълва с гордост онзи, който го практикува.Благодарение на него вярващият постига състояние на непок-латимо превъзходство над този, когото е измамил, дори тойда е министър или всемогъщ владетел; за човека, който при-лага спрямо него Кетман, той е преди всичко един жалък сле-пец, лишен от достъп до единствено верния път, без дори даподозира това; докато ти, дрипав и примиращ от глад, на видтреперещ в краката на изкусно заблудената сила, имаш грей-нали от светлина очи, крачиш заобиколен от сияние предтвоите неприятели. Подиграваш се с неинтелигентнотосъщество, обезоръжаваш опасната бестия. Колко много радо-сти едновременно!“

Колко далече може да стигне Кетманът, личи от примерасъс създателя на една от сектите, Хаджи Шейх Ахмед.

„Макар че е оставил след себе си множество теологичнитрактати – пише Гобино, – никъде в книгите си не е разкрил


есла

в М

илош

19 / 2010

211


210

Националният Кетман. Той е разпространен не само средшироките маси, но не е чужд и на партийната върхушка в от-делните страни. Тъй като Тито постъпи като цитирания отГобино Садра и оповести своята ерес пред целия свят, милио-ните човешки същества, упражняващи този Кетман в стра-ните с народна демокрация, са принудени да прилагат особеноизобретателни средства за маскировка. Показните процеси надпривържениците на „народния път към социализма“ в отдел-ните източни столици дадоха урок на обществеността коисловесни обрати и кои реакции могат да предизвикат обвине-ния в подхранване на подобни пагубни тенденции. Най-сигур-ният начин да се предпазиш от такъв упрек е гръмкотоманифестиране на всяка крачка на възхищение от постиже-нията на Русия в различни области, носенето под мишница наруски списания и книги, тананикането на руски песнички, горе-щото аплодиране на руските музиканти и артисти и т. н. Пи-сател, който не е посветил поне една своя творба на виднаруска личност или на живота на руснаците, а се е ограничавалсамо до теми от собствената си страна, не може да смята,че си е осигурил напълно безопасна позиция. Характерна чертаза хората, упражняващи този Кетман, е безкрайното презре-ние към Русия като към варварска страна. У работниците иселяните то е най-често на емоционална основа и почива върхупростото наблюдение – било над войниците от армията осво-бодителка, било (тъй като много хора по време на войнатаживееха на териториите, управлявани непосредствено отРусия) над руснаците в техния ежедневен живот. Тъй като до-сега е съществувала голяма разлика в жизнения стандарт истепента на цивилизованост между Русия и страните, носещиднес названието народни демокрации, в полза на последните,националният Кетман намира изобилна храна. Той не може дабъде окачествен просто като национализъм. Между славянитеот Средна Европа и германците векове наред е съществувалавраждебност, но у славяните тя е била примесена с респекткъм външните белези на цивилизованост, каквито могат да севидят у немците. Затова, забелязвайки, по пътя на сравне-нието, по-голямата изисканост на своите обичаи или по-до-брата способност за организиране, например в областта натранспорта или при боравенето с машини, средноевропейскиятгражданин би изразил, ако можеше, своето отношение към

сръчност, прилагайки премълчавания, предизвикателства спря-мо най-напредналите ученици, самоопровергавания, изречения сдвойствен смисъл, фалшиви силогизми, от които само посве-тените можели да намерят изход, преплитайки изобилно всич-ко с уверения за своята безукорна вяра, постигал най-сетнецелта си и разпространявал авиценизма сред цялото високооб-разовано съсловие, а когато накрая установявал, че може даговори открито, дръпвал завесите, отхвърлял исляма и се по-казвал единствено като логик, метафизик и този, който е билнаистина.“

Ислямският Кетман и Кетманът на двадесети век в Ев-ропа се различават може би само по това, че смелостта,която си е позволявал Садра, в Европа моментално би ималатвърде печални последици за него. Все пак Кетманът в него-вите по-строги и сурови форми е широко практикуван в народ-ните демокрации. Така както в исляма, и тук чувството запревъзходство над онези, които са недостойни да постигнатпознание на истината, представлява една от главните радостив живота, общо взето, непреливащ от удоволствия. „Откло-ненията“, чието преследване създава толкова грижи на управ-ляващите, съвсем не са оптична измама. Това са случаи надемаскиран Кетман, при което най-голям принос за откриванена отклонението имат тъкмо хора, практикуващи Кетман отсъщия вид: разпознавайки с лекота у другите акробатичнитетрикове, прилагани от тях самите, те използват първия удо-бен случай, за да натопят врага си или приятеля; по този начинзастраховат себе си, а критерий за сръчност е да изпреваришпоне с един ден подобно обвинение, каквото би могло да тибъде отправено от страна на човека, когото погубваш. Тъйкато вариантите на Кетмана са почти неограничени по коли-чество, названията на отклоненията едва насмогват в под-реждането на тази пълна с най-неочаквани екземпляри градина.Всеки нов коментар към предписанията на Новата Вяра, опо-вестяван с всеобщо задължителна сила от Центъра, увеличававътрешните резерви у тези, които дават вид на най-право-верни. Невъзможно е да се разгледат всички разновидности наКетмана, които можем да срещнем в страните с народна де-мокрация. Независимо от това ще се опитам да се спра наглавните им групи и разклонения, постъпвайки малко като ес-тествоизпитателя, който прави най-общата класификация.


есла

в М

илош

19 / 2010

213


212

налните интереси в случаите, където това е все ощевъзможно.

Кетман на революционната чистота. Това е рядко срещанвид, характерен повече за големите градове на Русия, откол-кото за народните демокрации. Той се основава на вярата в„свещения пламък“ на революцията от епохата на Ленин, онзипламък, чийто символ е например поетът Маяковски. Само-убийството на Маяковски през 1930 г. ознаменува края на тазиепоха, белязана с разцвет на литературата, театъра и музи-ката. „Свещеният пламък“ бе потушен, колективизацията –проведена по безмилостен начин, в лагерите за принудителентруд загинаха милиони граждани на Съюза, спрямо нерускитенародности беше приложена безмилостна политика. Под влия-ние на натрапените теории литературата стана плоска ибезцветна, унищожиха живописта, руският театър, заемал ня-кога водещо място в света, бе лишен от свободата на експе-римента, науката се подчини на спускани от върха директиви.Така разсъждава този, който си служи с Кетмана на револю-ционната чистота. С цялата си душа той Го ненавижда,държейки Го отговорен за ужасната съдба, сполетяла рускиянарод, и за омразата, която този народ предизвиква у другитенароди. Не е сигурен обаче дали Той не е необходим. Дали в из-ключителни епохи, каквато е настоящата, появяването наедин опитен тиранин не трябва да се смята за желано явле-ние. Масовите чистки, в които загинаха толкова добри кому-нисти, снижаването на жизненото равнище на гражданите,довеждането на творците и учените до положението на сер-вилни слуги, физическото изтребление на цели народи – би лисе осмелил някой, ако не беше такъв, какъвто е Той, на по-добни действия? И все пак Русия устоя на Хитлер. Делотона революцията не рухна под напора на една външна сила. Втази светлина Неговите действия придобиват чертите намъдра предвидливост и са оправдани може би поради изключи-телната историческа ситуация. Дали ако Той не беше прило-жил невероятния терор от 1937 г., нямаше да се намерятповече хора, готови да помагат на Хитлер, отколкото се на-мериха? Дали например днешната линия в науката и изку-ството, колкото и да противоречи понякога на логиката наздравия разум, не издига успешно руския дух пред лицето на

Русия с едно пренебрежително махване с ръка, което обаче нему пречи да изпитва страх пред огромните маси, изливащи сеот недрата на евро-азиатския континент.

Но не при всички проблемът съществува само на чистоемоционална плоскост. У младата интелигенция от работни-чески произход като че ли преобладава становището, коетоби могло да се изрази накратко така: „Социализъм – да, Русия– не.“ И тук започват тънкостите в доктриналните различия.Страните от Европа – разсъждават някои – са значителнопо-подготвени да осъществят социализма, отколкото Русия;тяхното население е по-възприемчиво, по-голямата част отземята тук е обработваема, мрежата на комуникациите е по-гъста, промишлеността не трябва да започва от състояние,близко до нулата. Някои методи, почиващи върху безогледнажестокост, не са задължителни, а дори са излишни, тъй катое налице по-висока степен на обществена дисциплина. Обаче„народният път към социализма“ беше заклеймен и се намерихамножество доказателства, за да се внуши, че този, който сепротивопоставя на пълното прилагане на руския модел до най-дребни подробности и на подчинението пред диктата наЦентъра, е предател и трябва да сподели съдбата на Тито,тоест да се обяви срещу Центъра и да подкопае неговия во-енен потенциал. А това е единственото средство за осъще-ствяване на революцията в световен мащаб. Да се противо-поставиш на тези твърдения, би означавало да отхвърлиш Но-вата Вяра и на нейно място да въведеш друга вяра, търсещапряка връзка с Маркс и Енгелс. Садра, който в действител-ност е стоял извън исляма, е внимавал да не издаде това предмоллите; по същия начин мнозина мними привърженици на Но-вата Вяра са фактически извън нея. Други обаче, съзирайки всъюза на Тито със Запада пример за исторически фатализъм иотхвърляйки мисълта, че този фатализъм може просто да седължи на политиката на Центъра спрямо зависимите народи,се затварят в Кетман, който не би трябвало да пречи наЦентъра в неговите външни акции; правоверният мюсюлма-нин, дори и да е дълбоко привързан към своя Кетман, не можеда създава препятствия там, където ислямът воюва с невер-ниците за своето съществуване. Този Кетман се изразява сле-дователно само в практически ходове, които не пречат наЦентъра в неговата световна борба, а са защита на нацио-


есла

в М

илош

19 / 2010

215


214

дивиди, принадлежащи към едно общество, тези преживяванияса свързани с произведенията на изкуството. Множествоточерпи мимолетна радост от естетическо естество благода-рение на самия факт, че е потопено в потока на живота. Вградовете окото среща разноцветните витрини на магази-ните, разнообразието от човешки типове, нещо повече, въоб-ражението отгатва по лицата на минувачите технитежитейски перипетии; работата на човешкото въображениесред тълпата е от еротичен порядък, а неговите вълнения сана границата на физиологическата възбуда. Окото се радва наоблеклата, на блясъка на светлините, а парижките пазари на-пример с техните грамади от зеленчуци и цветя, рибите сразлична форма и окраска, плодовете, парчетата месо в раз-лични нюанси на яркочервеното доставят удоволствие, следкоето не ти се налага да посягаш към картините на импре-сионистите или към холандците. Слухът лови откъси от арии,ехо от коли, примесено с цвъртене на птици, подвиквания,смехове. Обонянието отбелязва сменящи се зони на аромати:кафе, бензин, портокали, озон, печени орехчета, парфюми. Пев-ците на големите градове са посветили много страници отсвоите книги на описанието на това радостно гмурване в ре-зервоара на ежедневния живот. Подобни чувства изпитва плу-вецът, когато се оставя на вълните и е изпълнен с усещанетоза необятността на заобикалящата го стихия. Мисля тук завеликите певци на големия град, за Балзак, Бодлер и Уитман.Изглежда, че силата, която възбужда и укрепва участието вчовешката общност, се подхранва от чувството за възмож-ното, за постоянно присъстващата изненада, за тайната, къмкоято човек е винаги устремен.

Но и животът на селяните, макар и погълнат от затъпя-ващата работа на ръцете, доставя естетически преживява-ния благодарение ритъма на обичаите, църковните обреди,иконите на светците, панаирите, носиите, декорациите отизрязани хартиени цветя, народната скулптура, музика итанц.

В страните на Новата Вяра градовете губят своя някога-шен облик. Ликвидирането на дребните частни предприятияпридава на улиците скован и официозен вид. Хроничната липсана консумативни блага е причината тълпата да изглежда ед-накво сива и еднакво убога. Дори когато се появяват, потре-

заплахата от война? Да, Той е позорно петно върху светлатаНова Вяра, но петно, което днес все още трябва да бъде то-лерирано. Дори е необходимо да му се помага. „Свещениятпламък“ не е угаснал. Когато бъде постигната победата, тозипламък ще лумне отново с някогашната сила, оковите, коитоТой наложи, ще бъдат строшени, а отношенията между на-родите ще се градят върху нови и по-добри принципи. ТозиКетман се срещаше много често, ако не масово, в Русия повреме на Втората световна война и неговата днешна формае едно възраждане на веднъж измамената надежда.

Естетическият Кетман. Човекът с изискан вкус не можеда приема твърде на сериозно резултатите от официалниянатиск в областта на културата, колкото и да аплодира сти-ховете, да пише ласкателни рецензии за художествените из-ложби и да се преструва, че гледката на мрачната, тежкаархитектура на новите сгради е за него напълно убедителна.Той се променя изцяло между четирите стени на своя дом.Там могат да се видят (ако става въпрос за добре ситуиранинтелектуалец) репродукции от произведения на изкуството,официално заклеймявано като буржоазно, плочи със съвременнамузика и богата колекция от творби на стари автори на раз-лични езици. Този лукс на частния живот му се прощава, аконеговата творческа работа, извършвана в подредения потакъв начин кабинет, носи очакваните пропагандни ефекти.За да запази своята позиция и жилище (получено по благоволе-нието на държавата), интелектуалецът е готов на всякаквижертви и всякакво лицемерие, защото ценността на уедине-нието в едно общество, където не съществува никаква другавъзможност за усамотяване освен тази, е по-голяма, откол-кото това би могло да се изрази с фразата „my home is mycastle“*. Телевизионните екрани, инсталирани в частните до-мове, за да регистрират тайно поведението на гражданите,все още принадлежат на бъдещето, затова, слушайки чуждирадиостанции и четейки хубави книги, човек си отдъхва за миг,разбира се, ако е сам, защото с появата на гости играта за-почва отново.

Изглежда, никога не е било изследвано по-отблизо до каквастепен човек се нуждае от преживяванията, които не съвсемточно наричаме естетически. Само у незначителен брой ин-

* „Моят дом е моята крепост“ (англ.). Б. пр.


есла

в М

илош

19 / 2010

217


216

тях и като резултат – тяхното маскиране, неминуемо ще до-веде до отмиране на селските носии, украсяването на къщите,отглеждането на частни градини и пр. Съществува явно про-тиворечие между официалната опека над фолклора (музика,песен, танц), на чието развитие се отделя много внимание, инеумолимите повели на новата стопанска система, чиетовърхово постижение трябва да бъде бараката, тоест бетон-ният блок, населен с много семейства. Със затварянето нацърквите, отменянето на католическите празници и изчезва-нето на панаирите, губещи своя икономически смисъл, към сел-скостопанските работници ще могат да се отнесат същитеконстатации, които са валидни за градското население.

В тези условия естетическият Кетман има всички шан-сове за разцвет. Той се изразява в подсъзнателния копнеж почудесното (копнеж, който се опитват да канализират в по-сока на контролираните развлечения, тоест театъра, кинотои фолклорните зрелища), а при дейците на литературата иизкуството – в различни форми на ескапизъм. Писателите сезаравят в старите текстове, коментират и издават няко-гашните майстори. С охота пишат книги за деца, където сво-бодата за фантастика е малко по-голяма. Много от тяхизбират университетската кариера, защото изследваниятавърху историята на литературата предоставят безопасенпретекст за потъване в миналото и за общуване с творби сголяма естетическа стойност. Увеличава се и броят на пре-водачите на старинна поезия и проза. Художниците търсятполе за изява на своите интереси в илюстрирането на книгиза деца, където предпочитанието към ярки багри може да бъдеоправдано с позоваване на „наивната“ детска фантазия. Те-атралните режисьори, изпълнявайки дълга си с поставянетона слаби съвременни пиеси, търсят влиятелни ходатаи, за даим бъде позволено да включат в репертоара си Лопе де Вегаили Шекспир. Някои представители на пластичните изкустваса дотолкова смели, че откриват едва ли не свой личен Кет-ман, провъзгласявайки необходимостта от естетика на еже-дневния бит, тоест от създаване на специални институти,които да проектират образци за тъкани, мебели, стъкла и ке-рамика за промишлеността. Те дори намират подкрепа отстрана на по-интелигентните диалектици в партийнатавърхушка, както и пари за подобни начинания. Трябва да се

бителските стоки са от едно, и то второ, качество.Страхът парализира индивидуалностите и ги кара да сеуеднаквяват напълно в жестовете, облеклото и израза на ли-цето с най-масово разпространения тип. Градовете се из-пълват с расов тип, приеман благосклонно от управляващите:ниски квадратни мъже и жени с къси крака и широки бедра.Това е пролетарският тип, култивиран извънмерно с по-мощта на задължителните естетически образци; същитетези закръглени жени и квадратни мъже биха могли да проме-нят изцяло своята външност под влияние на киното, изобра-зителното изкуство и модата, както се случи в Америка,където „лудостта по кумирите“, тоест желанието да се упо-добиш на моделите, представяни в масмедиите, повлия всъщата, ако не и в по-голяма степен, отколкото начинът нахранене. Улиците, заводите, местата за събрания са изпълненис транспаранти с лозунги и знамена. Стилът на новите сградие монументален и потискащ (не говоря за реконструкциите),лекотата и радостното чувство в архитектурата са преслед-вани като формализъм. Кръгът естетически преживявания,които получава обитателят на градовете на Новата Вяра,следователно е необикновено ограничен. Единственото из-лъчващо очарование място е театърът поради наличието натеатралната магия, дори и когато тя е скована от импера-тивите на социалистическия реализъм, който определясъдържанието на пиесите и вида на декорите (те не бива дапредоставят поле за изява на въображението на сценографа).Оттук огромният успех, на който се радват сред публикататворбите на старите автори, например на Шекспир, тъйкато тяхната фантастичност тържествува дори и в грани-ците на една натуралистична инсценизация. Гладът за чудес-ното в страните на Новата Вяра е толкова голям, че битрябвало да принуди управляващите да се замислят, но повсяка вероятност не ги принуждава, защото те разглеждаттези желания като реликви от миналото.

На село, където цялата досегашна форма на обичаите под-лежи на ликвидиране по пътя на превръщането на селяните вселскостопански работници, все още съществуват останки отспецифичната селска култура, наслагвала се бавно в течение навекове. Но нека кажем това открито: стожер на тази културабяха преди всичко средните или по-богатите селяни. Борбата с


есла

в М

илош

19 / 2010

219


218

вота си. Ако реализира успешно своето дело, не е ли все еднокак ще бъде представяно то и за чия слава употребено? От-критията, направени в името на безкористното търсене наистината, са трайни, докато крясъкът на политиците от-минава. Трябва да направиш всичко, което изискват от теб,позволено им е да си служат с твоето име, стига благодарениена това да имаш достъп до лаборатория и пари за купуванена научна апаратура. Ако човекът е писател, единственоважни за него са издадените книги върху лавицата. Ето из-следването ми върху Суифт. При написването му бе приложенмарксисткият анализ. Все пак този анализ дава възможностза добро и задълбочено вникване в историческите явления ине е равнозначен с Метода и Новата Вяра. Маркс е бил ге-ниален наблюдател. Ако му подражаваш, си застрахован отатаки, защото той заема мястото на пророка, а това, че сипривърженик на Метода и Новата Вяра, можеш да споменешв предговора, изпълняващ същата функция, каквато са изпълня-вали посвещенията на крале и императори в предишни епохи.Ето превода ми на голяма поема от шестнадесети век; нимаценността на този превод не е нещо трайно? А това е ро-манът ми на тема от далечното минало; постарах се да пред-ставя в него възможно най-вярно събитията. Ето моитепреводи от руски език: приемат се много добре и ми донесохадобри пари; все пак Пушкин е наистина велик поет и неговатастойност не се променя от това, че днес Му служи катосредство за пропаганда. Разбира се, трябваше да заплатя заправото да упражнявам професията си с известен брой вер-ноподанически статии и стихове. Но за същността на единчовешки живот не се съди по случайните панегирични творби,писани по необходимост. Дори големият полски поет Мицке-вич, който е ненавиждал царя, е трябвало да му посвети еднасвоя поема и в посвещението не е пестил ласкателствата,защото е бил в капана; когато обаче, прилагайки хитрост, сее измъкнал от Русия, е показал кой е в действителност и днесникой не го упреква за хитростта.

Приведените примери показват, че Кетманът на профе-сионалната работа не е съвсем неизгоден за управляващите.Той представлява сериозна движеща сила и е една от причи-ните за огромния стремеж КЪМ образование, тоест към при-добиване на знания или умения в някоя специализирана област,

отнасяме с огромно уважение към подобни усилия (да припом-ним, че преди Втората световна война Полша и Чехословакиянапример бяха, наред с Швеция и Финландия, водещи страни воформлението на интериора). Въпреки това нямаме основанияда вярваме, че това, което се смята за формализъм в живо-писта и архитектурата, ще бъде толерирано за по-дълговреме в областта на приложните изкуства. Впрочем при тозирод опити може да се види най-ясно рационализацията приестетическия Кетман: тъй като в социалистическото сто-панство всичко подлежи на планиране, защо да не се пристъпикъм планирано удовлетворяване на човешките естетическипотребности? Тук обаче навлизаме в опасната зона на демонана Психологията. Да признаеш, че човешкото око има нуждаот радостни багри, хармонични форми, светла, слънчева архи-тектура, би означавало да твърдиш, че Центърът има лошвкус. Все пак и там се наблюдава прогрес. Вече се строят не-бостъргачи по модела на сградите, издигани в Чикаго около1900 година. Възможно е през 2000 година там официално дасе въведе изкуството, смятано днес на Запад за модерно. Какобаче да се отървеш от мисълта, че естетически-те преживявания се пораждат, общо взето, от съприкоснове-ние с това, което израства спонтанно, и че свързването набагрите и хармонията със Страха е нещо също толкова не-мислимо, колкото яркото оперение при птици, обитаващи се-верната тундра?

Кетман на професионализма. Понеже се озовах в условия,чиято промяна не е в моята власт, а разполагам само с единживот и този живот отминава – мисли човекът, – длъженсъм да се помъча да направя от този живот нещо що-годедобро. Приличам на ракообразно, вкопчено в скала на дънотона морето. Над мен бушуват бури, плават големите кораби,но моето усилие е насочено само към това да се задържа наскалата, защото иначе ще загина, отнесен от водите, и следмен няма да остане и помен. Така се появява Кетманът напрофесионалната работа. Ако човек е учен, взема участие вконгреси, където изнася задължителните в такива случаи до-клади, следващи стриктно препоръките на партийната линия.В лабораторията си обаче той продължава своите изследва-ния, прилагайки научни методи, и в това вижда целта на жи-


есла

в М

илош

19 / 2010

221


220

на силите, унищожаващи с лекота непокорните. Това обаче непречи да се вкусва удоволствието от наблюдението. Защотоявлението е наистина небивало. Може би никога досега чо-векът не е бил подлаган на подобен натиск и вероятно никогане се е гърчил и свивал по този начин, опитвайки се да се при-способи към живот във формички, конструирани от книги, ноочевидно не по негова мяра. Всичките му умствени и емоцио-нални способности са поставени на изпитание. Който наблю-дава този ежедневен спектакъл на самоотричания и унижения,знае за човека повече от когото и да било от живеещите встраните на Запада, където единственото средство за на-тиск е парђта. Трупането на този запас от наблюдения е за-нимание за скъперник, отброяващ тайно монетите. ТозиКетман не пречи на външната дейност, извършвана в съгласиес официалната линия, а тъй като се опира на пълното от-съствие на вяра в рационалността на Метода, дори подпомагадейността, позволявайки пълен цинизъм, тоест гъвкавост вприспособяването към променящата се тактика.

Метафизичният Кетман. Той се среща главно в странитес католическо минало. Най-много примери в Империята можеда даде Полша. От другите страни Испания познаваше добреслучаите на католици, сътрудничещи с комунистите. ТозиКетман се заключава във временен отказ от възгледа за ме-тафизичната основа на света, което означава, че човекът,отдаващ почит на този Кетман, смята епохата, в коятоживее, за антиметафизична, тоест за епоха, в която порадиособените обстоятелства няма място за каквато и да билометафизична вяра. Човечеството се учи да мисли в национа-листични и материалистически категории, то е изправенопред неотложни задачи и е раздирано от класова борба. Всъщото време отвъдземните религии са в процес на разпадане,нещо по-лошо, те служат като средство за защита на единотживял времето си обществен ред. Това не означава, че вбъдеще човечеството няма да се върне отново към една по-добра и пречистена религия. Кой знае дали Новата Вяра не енеизбежното чистилище и дали gеsta Dei* не се осъществяваper barbaros**, тоест чрез Центъра, който принуждава широ-ките маси да се събудят от летаргията. Духовната храна,поднасяна на тези маси от Новата Вяра, е второкачествена.* Божият промисъл (лат.). Б. пр.** С помощта на варварите (лат.). Б. пр.

в която можеш да приложиш енергията си и благодарение накоято можеш да избегнеш съдбата на функционера, зависимединствено от политическите колебания. Синът на работ-ника, който става химик например, постига траен успех. Си-нът на работника, който отива на работа в полицията посигурността, изплува на повърхността, там, където се дви-жат големите кораби, но повърхността на морето е промен-лива и бурна. Най-важното от всичко обаче е, че правенетона химически опити, строителството на мостове, изку-ството на поетичния превод, лекуването на болести са всенеща, по принцип свободни от фалша. Държавата от своястрана има полза от този Кетман, защото химиците, инже-нерите и лекарите са необходими. Наистина от време навреме от върховете долита глухо ръмжене по адрес на гра-жданите, упражняващи Кетман в областта на хуманитар-ните науки. Литературният надзирател в Центъра Фадеевговори язвително в една от своите речи за Ленинградския уни-верситет, където се стигнало до възмутителни прояви, по-неже една от студентките написала дипломна работа заанглийския поет Севидж Лендър. Кому е притрябвал Лендър?Кой изобщо е чувал за него? – крещял Фадеев. Ето защо и встраните, зависими от Центъра, на упражняващите тозиКетман се препоръчват умереност и предпазливост.

Скептичният Кетман. Той е практикуван с желание в сре-дите на интелектуалците. Човечеството – разсъждават те– не е в състояние нито да се справи със своето знание, нитода намери изход от трудностите по производството и раз-пределението на благата. Първите опити за научно решаванена обществените проблеми, направени през деветнадесетивек, са интересни, но доста безпомощни. Те обаче попаднахав ръцете на руснаците, които не са способни да мислят дру-гояче освен догматично и които издигнаха тези първи опитидо ранга на религиозна догма. Това, което става в Русия и взависимите от нея страни, е вид лудост. Не е изключено, адори е много вероятно Русия да успее да наложи своята лу-дост на целия останал свят и събуждането да настъпи едваслед двеста или триста години. Озовалият се в самия центърна историческия циклон човек трябва да се държи по възмож-ност най-благоразумно, тоест външно да се подчини изцяло


есла

в М

илош

19 / 2010

223


222

гите вероизповедания, както и към хора, стоящи извън рели-гиите. Едно от най-опасните обвинения, отправяни срещу пи-сателите, е уличаването на техните стихове, театралнипиеси или романи в „метафизична отживелица“. Тъй като пи-сателят е пропагандатор на цивилизацията, а не някакъв маг-ьосник или шаман, всякакви признаци за метафизични наклон-ности са непростими. Литературата на страните, останалислед Втората световна война извън обсега на Новата Вяра,проявяваше силен уклон в това направление, ето защо пре-следването на това отклонение все още не е лишено отсмисъл. Например театралната пиеса, която прокарва идеятаза „необяснимото“, тоест в която личи интерес на авторакъм трагизма на живота, няма шанс да бъде поставена в те-атъра. Защото трагизмът на човешките съдби навежда намисълта за тайната на човешкото предназначение. На някоистари писатели, например на Шекспир, този род слабости сапростени, но и дума не може да става един съвременен писа-тел да им плаща данък. По същата причина и на гръцкитетрагици не се гледа като на подходящ театрален репертоар.Маркс е обожавал гръцките трагици, но да не забравяме, чевръзката на Новата Вяра с Маркс е доста повърхностна. Но-вата Вяра е руско творение, а руската интелигенция, коятоя е създала, се отнася с безкрайно презрение към всяко изку-ство, което не служи непосредствено на обществените цели(останалите, без съмнение напълно социални функции на изку-ството, са се изплъзвали винаги от нейния начин на мислене).Що се отнася до поезията, то тъй като нейните изворитрудно могат да бъдат отделени от изворите на всяка рели-гия, тя е особено изложена на преследване. Наистина на поетае позволено да описва планините, дърветата и цветята, нодостатъчно е да почувства онзи неопределен трепет пред ли-цето на природата, обхванал Уърдзуърт по време на пътува-нето му до Тинтърнското абатство, за да бъде заклеймен, ав случай на неподчинение – и да изчезне от повърхността налитературния живот. Това е много добро средство за изтреб-ване на легионите слаби поети, които обичат да изповядватпублично своите пантеистични възторзи, но е и средство заликвидиране на поезията изобщо и заместването є с произве-дения със стойността на рекламните песнички, предавани вАмерика по радиото. На свой ред художникът също може да

Центърът се заблуждава, ако смята, че храната, която можеда им достави, ще бъде достатъчна. Все пак трябва да сеоцени положително преораването на почвата от НоватаВяра и унищожаването на фасадите, които само отвън бяхавеликолепни, докато отвътре бяха напълно прогнили и отде-ляха дъх на плесен. Затова трябва да се помага на НоватаВяра, без да издаваме своята привързаност към Тайната, ощеповече че за изваждането є на бял свят, например в литера-турата, днес не съществуват никакви възможности: кактоезикът, така и целият запас от понятия на съвременния човекоще не са узрели за това да я изразяват. Този Кетман има насвой ред множество разновидности. Някои вярващи католицидори служат в полицията по сигурността и замразяват своякатолицизъм в тази, общо взето, нелишена от жестокост ра-бота. Други се стараят да запазят християнската общноств лоното на Новата Вяра и се декларират публично като ка-толици. Те полагат усилия да съхранят католическите инсти-туции и нерядко това им се удава, защото диалектицитегледат благосклонно на така наречените „прогресивни като-лици“ и „католиците-патриоти“, сговорчиви в политическитевъпроси. Взаимната игра е доста двусмислена. Властващитетолерират този тип католици като временно неизбежно зло,защото още не е настъпил етапът, когато религията щеможе да бъде изкоренена докрай, а и винаги е по-добре да сиимаш работа с послушни, отколкото с непокорни нейни за-щитници. От своя страна „прогресивните католици“ съзна-ват не особено почетното място, което им определятвластниците, тоест мястото на шамани и жреци на първо-битни племена, които ще бъдат толерирани до времето, ко-гато ще стане възможно диваците да бъдат облечени впанталони и изпратени на училище. Те вземат участие в раз-лични правителствени спектакли и дори биват изпращани вчужбина като редки екземпляри, които трябва да свидетел-стват пред диваците на Запад за толерантността наЦентъра спрямо нецивилизованите племена. Тяхна самоза-щита пред пълната деградация е метафизичният Кетман:мамят дявола, който мисли, че е измамил тях. А дяволът знаемного добре, че те мислят, че го мамят, и е доволен от това.

Впрочем не само католиците ценят този Кетман. Това,което бе казано за католиците, може да се отнесе и към дру-


есла

в М

илош

19 / 2010

225


224

е пуритански. Ако можеше всички граждани да бъдат вкаранив килии и да бъдат пускани само за политически събрания иработа, без съмнение това би било най-доброто. За съжалениетрябва да се правят отстъпки пред човешката природа. При-растът на населението е възможен само по пътя на сексуал-ните контакти между мъжете и жените и с това неудобствоняма как да не се съобразяваш.

„Новият човек“ е възпитаван така, че за норма на своетоповедение да приеме на първо място общото благо. Той мислии реагира като другите, скромен е, работлив, задоволява се стова, което му предлага държавата, личния си живот свеждадо нощите, прекарани вкъщи, а през останалото време е ви-наги сред колегите си – и в труд или развлечения. Той наблю-дава внимателно своето обкръжение и донася на властите завсички мисли и действия на колегите си.

Доносничеството е било и е познато в различни цивилиза-ции. Но, общо взето, никога досега не е било издигано в рангна добродетел. В цивилизацията на Новата Вяра то се пре-поръчва като основна добродетел на порядъчния гражданин(макар че старателно се избягва самото название, като се из-ползват по-безобидни думи). Това е основата, върху която секрепи Страхът на всички от всички. Трудът в канцелариятаили фабриката е тежък не само поради величината на влага-ните усилия; повече изтощава силите необходимостта дабъдеш нащрек пред вездесъщите и зорки очи и уши. След при-ключване на работа хората отиват на политическо събраниеили специални лекции – така денят продължава без нито миготслабване на вниманието. Искреността между събеседни-ците, доколкото въобще се случва, е лошо предзнаменование:те симулират непринуденост и безгрижие, съучастие и гняв,за да те предразположат на съответна вълна и измъкнат са-мопризнания, които ще им послужат за написване на доноссрещу теб; това ще издигне престижа им в очите на начал-ниците.

Етиката, опряна на култа към мнозинството, в резултатдава нещо, което от гледна точка на благото на това мно-зинство е всъщност отрова. Когато човек мисли по тезивъпроси, манталитетът на мъдреците на Новата Вяра муизглежда най-малкото странен. Те правят отстъпки пред оче-видните човешки слабости в областта на физиологията. Но

бъде обвинен в използването на съкращения и синтетичниформи (формализъм), както и в прекалено любуване на красо-тата на света, тоест в съзерцателна нагласа, която събуждаподозрението, че по природа той е метафизик. Музикантъттрябва да полага старания неговите композиции да бъдатлесни за превеждане на езика на ежедневните действия (тру-дов ентусиазъм, народни увеселения и т. н.) и да не допусканикаква трудна за разбиране, тоест съмнителна част. Итака, ако метафизичният Кетман е толерирай при „диваци-те“, тоест у изповядващите християнската религия, той несе прощава на хората на изкуството, смятани за възпита-тели на обществото.

Етичният Кетман. Етиката на Новата Вяра се основавана принципа, че добро е всичко, което служи ма интереситена революцията, а зло – всичко, което пречи на тези интереси.Понеже едно съобразено с правилата повеление на гражданитев техните взаимоотношения помага на делото на социали-стическото строителство и революцията, то на моралнияоблик на населението се отделя голямо внимание. „Възпита-нието на новия човек“ е ключов момент в Новата Вяра.Изискванията към членовете на Партията в това отношениеса особено строги. От тях се изисква едва ли не аскетизъм.Влизането в Партията не е много по-различно от встъпва-нето в монашески орден и литературата на Новата Вяратретира този акт със сериозност, не по-малка от сериоз-ността, с която католическата литература разглеждаше под-стригванията за монаси. Колкото по-високо в партийнатайерархия стои някой, толкова, по-зорко бива наблюдаван него-вият интимен живот. Наклонности като слабост към па-рите, пиянство, безразборна еротика дисквалифицират членана Партията и преграждат пътя му към по-важни постове.В партийната върхушка заемат места хора с всички чертина аскети, отдадени на едно-единствено дело, делото на ре-волюцията. Що се отнася до някои хора-инструменти, лишениот реална власт, но полезни от гледна точка на името си,то (дори ако са членове на Партията) техните пороци биваттолерирани, а нерядко и поощрявани, защото тези пороци, на-пример любовта към лукса или пиянството, са гаранция затяхното послушание. Етичният идеал на Новата Вяра обаче


есла

в М

илош

19 / 2010

227


226

уважение като хора с кристална честност. Това обаче не гиспасява от чести обвинения в „интелигентщина“. „Интели-гентщина“ е презрителното определение, употребявано заонези, които са безупречни като теоретици, но чиято прека-лена чувствителност към етичните въпроси им пречи в дей-ствията. Революционерът трябва да бъде безмилостен и даповаля човешките дървета наред, вместо да разсъждава далинякое от тях е наистина гнило.

Етичният Кетман е най-силно застъпен, разбира се, встраните с народна демокрация, защото етиката на НоватаВяра е насаждана там едва от няколко години, докато подло-жената на изкореняване етика е съществувала от столетия.Никога не може да се предвиди кога и у кого ще се проявитози Кетман. Това води до удивителни изненади. Тези, закоито има всички основания да се предполага, че не се занима-ват с доносничество, го упражняват системно; и обратното,онези, които заслужават да бъдат осъждани най-строго запренебрежение към моралните „предразсъдъци“, показват не-обяснима лоялност спрямо своите приятели, а дори и къмчужди хора. Тъй като затруднява контрола над умовете награжданите, този Кетман е грижливо преследван, но много-образието от ситуации, в които може да бъде приложен, етолкова голямо, че много често той се изплъзва от сред-ствата за репресия.

Жителят на страните от Запада изобщо не си давасметка за това, че милиони негови събратя, на пръв погледповече или по-малко подобни на него, пребивават в един свят,също толкова фантастичен, колкото и светът на Марс. Всравнение с тях той е наивно дете, тъй като не познава глед-ките, които разкрива Кетманът към човешката природа. Жи-вотът в постоянно вътрешно напрежение изважда на бялсвят таланти, които дремят дълбоко у човека. Западниятчовек дори не подозира до какви висоти от съобразителности психологическа проникновеност успява да се издигне човек,когато е притиснат до стената и трябва или да проявигъвкавост, или да загине. Оцеляването на най-приспособенитекъм умствена акробатика индивиди създава човешки тип,малко познат досега в съвременна Европа. Принудите, чийтокраен резултат е Кетманът, развиват интелекта – в тованяма никакво съмнение. Ще се заблуди този, който би съдил

не желаят да признаят, че човешкото същество има и другиуязвими страни, че се чувства добре например, когато можеда отпусне напрегнатото си внимание, и зле, когато е скованоот Страх. Че лъжата все пак не му е от полза, защото есъпровождана от вътрешна напрегнатост. Тези чувствителнистрани, свързани с други, като например изкушението да по-добриш собствената си съдба за сметка на ближния, проме-нят етиката, по замисъла си основана на сътрудничествотои братството, в етика на борба на всички против всички, ас най-добри данни за оцеляване в тази борба разполагат най-ловките индивиди. С положителност това е друг вид съще-ство в сравнение с онова, което е имало най-големи шансоведа оцелее в надпреварата за пари в зората на промишлениякапитализъм. Дворните кучета биват две основни породи: ед-ните – шумни и нападателни, другите — прикрити и хапещимълчешком. Вторият вид изглежда привилегирован в стра-ните на Новата Вяра. Петдесет или сто години възпитаниеспоред такива принципи може да утвърди една човешка по-рода, от която няма да има връщане назад. „Новият човек“съвсем не е само постулат. Той се превръща в реалност.

Етичният Кетман се поражда от чувството, че етикатана лоялност спрямо мнозинството има безброй слаби страни.Той не е рядко срещано явление сред високопоставените дейцина Партията. Хората, докоснати от него, независимо че саспособни в случай на необходимост да унищожат хладнокръвнов името на революцията милиони, се опитват като че ли дакомпенсират своята суровост и в личните си контакти по-някога са по-почтени и по-добри от тези, които отдаватпредпочитание на индивидуалната етика. Тяхната способностза съчувствие и оказване на помощ е почти безгранична, впро-чем именно тя – тази способност за съчувствие – ги е тлас-нала през младостта им по пътя на революцията; по такъвначин те повтарят опита на самия Маркс. Този Кетман сесреща най-вече при старите комунисти. Когато са изправенипред конфликт между ангажиментите на едно лично приятел-ство и интересите на делото, на което служат, те претег-лят дълго нещата в своята съвест и са безмилостни само акоса напълно убедени, че защищавайки приятеля си или въздър-жайки се от обвинение спрямо него, ще нанесат щета на то-ва, което е най-ценно за тях. Обикновено се радват на голямо


есла

в М

илош

19 / 2010

229


228

бариерата и тази бариера им помага да се самоопределят.Отлитащата във въздуха пђра е впрегната под налягане. Ощепо-голямо налягане си осигуряват тези, които трябва да скри-ват своите комунистически убеждения, тоест да упражняватКетман, обичай, не особено познат в страните на Запада.

Кетманът се състои, както се вижда, в това да реализи-раш себе си въпреки нещо. Човекът, който си служи с Кетман,страда поради наличието на преграда, която се изпречва напътя му, но ако тази преграда изведнъж бъде премахната, тойби се озовал във вакуум, кой знае дали не много по-мъчителен.Вътрешният бунт понякога е потребен за здравето и можеда представлява особена разновидност на щастието. Това,което може да бъде казано, често е много по-безинтересноот емоционалната магия при защитата на собствената све-тая светих. Изглежда, че за повечето хора необходимосттаживотът им да протича в непрекъснато напрежение и бди-телност е истинско изтезание, но за мнозина интелектуалцитова е същевременно източник за мазохистично удоволствие.Този, който упражнява Кетман, лъже. Дали обаче би бил по-малко фалшив, ако можеше да говори истината? Художникът,който се опитва да внесе контрабандно непозволеното („ме-тафизично“) упоение от красотата на света в картината сина тема живота в колхоза, би се почувствал изгубен, ако мубъде дадена пълна свобода, защото красотата на света му из-глежда толкова по-голяма, колкото по-малка е свободата муда я изобразява. Поетът мечтае за онова, което би могъл данапише, ако не се чувстваше притеснен от своите политиче-ски ангажименти, но може би това, което е толкова пре-красно в мечтите, ще се разсее напълно в мига, когато бъдеосвободен от тези си задължения. Кетманът е благодеяние:той отглежда мечтата. Човек се научава да обича издигна-тите около себе си стени. Кой знае дали тъкмо в липсата навътрешен център в човека не се крие тайната на успеха наНовата Вяра, нейната голяма привлекателност за интелек-туалците. Подлагайки човека на натиск, Новата Вяра създавау него център или във всеки случай усещането, че такъвцентър съществува. Страхът от свободата не е нищо другоосвен страх от пустотата. „В човека няма нищо – ми казаедин мой приятел диалектик, – от себе си няма да извадиш набял свят нищо, защото там няма нищо. Не можеш да напус-

за интелектуалния живот в страните от Източна и СреднаЕвропа само по монотонните статии, появяващи се в та-мошния печат, или произнасяните стереотипни речи. Това есамо една външна обвивка, един специално приет там стил,терминология и езиков ритуал. Така както теолозите в пе-риодите на строга ортодоксия са изразявали своите възгледис помощта на ригористичен, препоръчван от Църквата език,така там е важно не това, което някой е казал, а това,което е искал да каже, укривайки мисълта си чрез едно преме-стване на запетаята, чрез вмъкване на „и“, приемайки тази,а не друга последователност при излагане на проблемите.Никой, който не е пребивавал там, не знае какви титаничнибитки се водят, как падат сразени героите на Кетмана и закакво се водят войните. Естествено хората, ангажирани втези войни, напомнящи необикновено трудните философскишахматни партии, се отнасят с пренебрежение към своитесънародници – политически емигранти. Както хирургът неможе да смята месаря за равен на себе си в сръчността, посъщия начин обиграният в прецизни операции поляк, чех илиунгарец само се усмихва, научавайки, че някой от емиграцияго е нарекъл предател (или свиня) точно в момент, когатотози предател (или свиня) е ангажиран в комбинации, отчийто изход зависи съдбата на петнайсет лаборатории илидвайсет художнически ателиета. Как се плаща — това в чуж-бина не знаят. Не знаят какво се купува и на каква цена.

Кетманът като социален обичай не е лишен от достойн-ства. За да бъдат оценени те, достатъчно е да се вгледаме вживота на страните от Запада. Западните хора, и особенотамошните интелектуалци, страдат от особен род tаediumvitae*, техният емоционален и духовен живот е прекалено раз-пилян; те напразно се опитват да уловят тази река, разли-ваща се широко по чакълести и безплодни плитчини, в едноукрепено със зид корито. Или, ако употребим друго сравнение,всичко, което те мислят и чувстват, отлита като пђра внеобозримото пространство. Свободата за тях е бреме. Ни-какви изводи, до които достигат, не са задължителни; можеда бъде така, но може и иначе. Оттук непрекъснатата ma-laise**. Най-щастливи между тях, изглежда, са тези, които састанали комунисти: системата, в която живеят, представ-лява стената, в която те се блъскат; най-сетне се е намерила

* Досада от живота (лат.). Б. пр. ** Тревога, безпокойство (фр.). Б. пр.


есла

в М

илош

19 / 2010

231


230

ДА СЕ ВЪЗДЪРЖАМЕ ОТ ЛЪЖАТА

За българския „Случай Солженицин“ почти 40 години по-късно

Пустата му и наука, към великите си открития напоследъкдобавила още едно: изчислила какво значи световен писател –на десет хиляди души един да е чувал името му. Не да е челнещо от него, а да е чувал името му. Значи сме по-зле и от ос-лепените Самуилови войници – те имаха по един на сто душида ги води, а ние на десет хиляди по един.

Александър Солженицин бе световен писател. Не се знае каке при него работата с десетте хиляди, но на милиони хора посвета той повлия да не живеят с лъжата. И е последният тво-

неш хората и да пишеш в пустиня. Помни, че човекът е функ-ция на обществените сили. Който поиска да бъде сам, ще про-падне.“ Това сигурно е вярно. Но се съмнявам, че може да бъдепризнато за нещо повече от закон на нашето време. Ако чо-векът чувстваше, че в него няма нищо, Данте не би могъл данапише „Божествена комедия“, Монтен своите „Опити“, аШарден да нарисува дори един натюрморт. Признавайки, че внего няма нищо, човекът приема днес каквото и да е – дори ида си дава сметка, че това „каквото и да е“ е лошо, – само исамо да се нареди между другите и да не бъде сам. И докатосмята така, поведението му не може да бъде осъжданотвърде строго. По-добре е да отглежда избуялия Кетман и дасе подчинява на натиска, благодарение на което за миг ще из-питва усещането, че съществува, отколкото да поеме рисказа поражение, доверявайки се на мъдростта на предишнитевекове, които твърдяха, че човекът е божествено създание.

А ако се опиташ да живееш без този натиск и без Кетман,да предизвикаш съдбата, да кажеш: „Ако се проваля, няма дасъжалявам за себе си“? Ако се окаже възможно да се живеебез наложени бариери, ако успееш да създадеш своя собственавътрешна съпротива, тогава не е истина, че в човека няманищо. Това би било акт на вяра.

Превод от полски език ВЕРА ДЕЯНОВА, издателска къща „Галактика”, Варна, 1992

МаркоГанчев

Марко Ганчев е български писател ху-морист и сатирик, автор на детскалитература и общественик, роденпрез 1932 г. в с. Марча, днес кварталот град Дряново. През 1961 – 1968 г.завежда културния отдел и е член наредколегията на вестник „Стършел“.От 1968 е завеждащ редакция „Пое-зия“ в издателство „Народна кул-тура“ до 1971 г., когато е изключенот БКП заради отказ да гласува ре-золюция срещу Александър Солжени-цин. Продължава работа в отделакато редови редактор, а от 1979 до1984 г. е редактор в сп. „Съвремен-ник“. През 1984 – 1989 г. е главен ре-дактор на алманаха за хумор и

сатира „Апропо“, издание на Дома нахумора и сатирата – Габрово. През1989 г. започва да води рубрика двапъти седмично по радио „СвободнаЕвропа“, в която чете политическиесета под общо заглавие „На проща-ване с тоталитарната систе-ма“.От декември 1989 до 1993 г. е главенредактор на вестник „Литературенфронт“, преименуван междувременнона „Литературен форум“. Ганчев ебил депутат в 7 Велико народносъбрание. От 1993 до 1999 г. е посланик на Ре-публика България в република Беларус,след което е писател на свободнапрактика.


есла

в М

илош

* Във връзка с годината на Чеслав Милош – 2011, когато се навършват 100 години от рождението

му, предстои да се публиվնват в издателство „Балкани“ два тома – Избрана поезия и Поробеният

разум (второ редактирано издание) в превод на вера Деянова.

19 / 2010

233


232

ване не се играеше хоро освен метафорично в смисъл: ще гла-суваш не, ами и хоро ще играеш.

Обаче се случи ние, четирима души, да се препънем на еднотакова хоро. На писателско събрание трябваше да се гласуварезолюция срещу друг писател, и то не български, и то койтоза съдбовни неща пише талантливо. А ние, литераторите, смемалко като циркаджиите. Те не смятат за човек оня, койтоне може да прави двойния скок. И ние, като прочетем от ня-кого две страници проза или десетина стиха, ако е поет, вед-нага или го отписваме, или го възприемаме за събрат. КъмСолженицин повечето четящи български писатели изпитвахапрофесионален респект още от немногото (три) легално пуб-ликувани в съветските издания негови неща, от които „Единден на Иван Денисович“ бе и доволно нашумял. При едно посе-щение в България Александър Твардовски бе казал категоричнопред многолюдно наше писателско събрание, че сега в Русияняма по-талантлив прозаик от Александър Солженицин. А по-малобройната група на по-разкрепостени и донякъде свободо-мислещи автори познаваше не само публикуваното от него наЗапад, но се и въодушевяваше от неговите и на Сахаров про-кламации. И сега изведнъж хайде всички вкупом да изразим на-шето българско единомислие, осъждайки с нарочна резолюцияНобеловия комитет, задето е присъдил наградата си за лите-ратура за 1970 година на Александър Солженицин.

Прав е бил Бернард Шоу, дето е казал, че прощава на АлфредНобел изнамирането на динамита, но за изнамирането на Но-беловата награда не бива да му се прощава. При това такаваточка от дневния ни ред не само че не беше обявявана, но дории събранието ни не беше събрание, а теоретична конференцияна литературна тема, и то нейна втора част. Ако знаех, чеще се гласува такова нещо, просто нямаше да отида и щях даси остана партиен член чак до рухването на социализма.

Обаче къде да ходиш, след като изведнъж насред високо тео-ретичните мъдрувания не само се предлага текстът на вне-запната доста конкретна не, ами направо злободневнарезолюция, а и вратите от салона към кафенето се затварятплътно, като пред всяка щръква служител от съюзната адми-нистрация. Страничната вратичка към „Тихия кът“ не бешемного далече от мене, но поддържащият всички инсталации насъюзните имоти Методи не пускаше дръжката є. Веднага ми

рец на художествена литература, който оказва такова влияние.Отсега нататък художествената литература дано съхранипоне едното си качество – да остане художествена, защотоевентуалните є съдбоносни влияния върху съвременния святвече са изключени поради неговата същност, а не поради на-шата склонност да си хленчим колко на зле отивал въпросниятсвят.

За литературното наследство на Солженицин това не щее беда, защото много го бива и като художник. Навремето,когато ние, изкушените в занаята литератори, четяхме за-бранения му роман „Раково отделение“, издаден тогава наЗапад нарочно на тънка, почти прозрачна, оризова хартия, зада се изнася по-лесно на Изток, точно това ни впечатляваше,че хем знаем как се правят тия работи, хем до края го четемнапрегнато.

Сега обикновено се говори, че било трудно да се обясни нановите поколения как така е могло да се забранява четенетона някаква книга, тъй като сега повечето хора и без това из-общо не искали да четат. И тогава едни искаха, други не искаха,но и на тия, които искаха, не им даваха да четат каквото сиискат, в това се състоеше цялата особеност.

По-трудно ми е бивало да обяснявам на някого от по-лю-бознателните си внуци, когато стане дума за оная история,когато четирима души отказахме да осъдим тоя писател, кактака са ни наказали, задето сме гласували различно. Нали точнозатова се прави гласуване, за да се види кой е съгласен, кой епротив и кой се е въздържал по някаква причина. Сега за тяхтова е нещо като природен закон. Тогава пък беше природензакон всички да гласуват така, както е наредила управляващатапартия, която не се сменяше нито на четири, нито на чети-ридесет години. Едва след 45 години се смени, и то по другапричина, независеща нито от нея, нито от нас.

Хората тогава вдигаха машинално ръце на всяко събраниеда гласуват съгласие с предложенията на ръководството, без ида надават ухо към текста. На избори пускаха в урните как-вато бюлетина им подадат, друга и нямаше. След избори се иг-раеше и хоро в училищния двор на всяка избирателна секция, зада проличи всенародната радост на гражданите, които са из-брали най-достойните си кандидати, без да са си дали труд дорида прочетат имената им. На делничните събрания след гласу-

СПЕКТАКЪЛЪТ НА УПОТРЕБЕНИТЕ:М

арко

Ган

чев

19 / 2010

235


234

е против резолюцията. Каза, че не сме протестирали, когатоНобеловият комитет е награждавал западни писатели, а сега,когато награждава съветски писател, защо да сме против. Ек-зотично или провокативно бе поведението му в момента? Всеедно, но и наказанието му бе странно – понеже беше безпар-тиен, изключиха го от Съюза на българските писатели. Хайде,да кажем, партията има право да отстранява от редовете ситези нейни членове, които не изпълняват решенията є. Обачеедин творчески съюз как може да има подобни изисквания?

Скоро много бързо се разбра колко никаква работа няма дани свърши оправданието, че уж не сме го чели тоя Солженицин.Стигна се направо до смехотворно положение при привиква-нето ни за обяснение в партийната инстанция – идеологическияотдел на ЦК на БКП. От взаимните ни препирни се виждаше,че и двете страни отлично познават текстовете му. Партий-ните началници, разбира се, можеха да се оправдаят, че слу-жебно са се информирали за вражеските му писания, но им бешенеудобно. И се случваше неусетно да заспорим върху някой оттиповете в „Раково отделение“ или „В първия кръг“ и изведнъжвзаимно да се стъписаме: абе, нали уж не бяхме ги чели? ЧункимАлександър Лилов, който като тогавашен черибашия на пар-тийната идеология ръковедеше „събеседването“ с нас поеди-нично, не се червеше повече от нас. Обаче проведе меро-приятието, това си беше една от съществените черти на сис-темата: може вътрешно да си смутен, може дори да изпитваши таен срам, но щом си на екзекуторски пост, ще изпълниш ек-зекуцията, иначе ще я изпълнят спрямо теб.

Сигурно върху още доста други черти на оная епоха ни пред-стои да се замисляме, затова трябва да оставим с фактоло-гията да се занимават специалистите по съвременна история.Гледам ги, че те вече доста добросъвестно се оправят с нея.Например в книгата на Наталия Христова „Българският„Скандал Солженицин“ е поправена моя фактологическа грешкав едно есе, че събранието за гласуването на тая резолюция ебило на Бъдни вечер. Оказва се, че на тая свята дата наистинае имало партийно писателско събрание, но на него вече са ниосъждали, а гласуването е било някоя и друга седмица по-рано.

Свидетелите на събитията би трябвало да помагат не зауточняването, а за осмислянето им. Още повече че епохата надържавния ни социализъм или държавен капитализъм, както още

стана ясно, защо освен слухарите, с чиито физиономии бяхмесвикнали, като тия на Емил Пенчев и Петко Сираков, на вли-зане видяхме из фоайетата още сума непознати нам цивилниизкуствоведи. Капанът бе щракнал, няма начин за излизане. Запроклетия бях седнал и на един от най-предните редове, та неможех и да се извръщам назад да гледам кой как гласува, че дасе ориентирам накъде ще я караме.

Имаше известно време за мислене, докато след прочита-нето на текста на резолюцията вземаха думата пламенно внейна подкрепа предварително подготвените изказвачи, ка-къвто си му беше редът при такива мероприятия. Още повечече се знаеше до болка какво ще кажат. За Георги Караславов беясно, че Солженицин е агент на ЦРУ, така че нямало какво даумуваме, ами веднага всеки да вдига ръка срещу политическипристрастния Нобелов комитет.

Още малко глътка въздух, преди да ни преседне гласуването,внесе Димитър Методиев, който като политически конкурентна председателя Джагаров, с когото заедно бяха съветници наТодор Живков, се опита да го натопи. Предложи резолюциятада не се подписва „От събранието“ а от председателя ГеоргиДжагаров. Скоро, разбира се, това смущение бе отбито, следкато и самият Методиев даде заден ход, виждайки, че номерътму няма да успее, а ще се обърне в контраудар срещу него, чевнася идейна обърканост. Така че минутата на вдигане на ръцевече нямаше за кога да се размине.

Реших да гласувам „Въздържал се“, като после ще мога да сеоправдавам, че не съм чел книгите на Солженицин и както неискам никой да осъжда моите книги, без да ги е чел, така и азсе въздържам да се произнасям върху неговите. Разбира се, ние,които познавахме и зъбите на системата, знаехме отличноколко є минават такива приказки, но когато човек се дави, сехваща и за сламката на формалната логика. След събраниеторазбрах, че горе-долу същото се е въртяло и в главите на Ва-лери Петров, Христо Ганев и Гочо Гочев, когато гласуваха посъщия начин на по-задните от мене редове, но поне един додруг.

Неизяснена и до днес особеност на случая е единственотогласуване „Против“ на поета Благой Димитров. Той както до-тогава, така и после не бе изразявал несъгласие с господства-щата официозна линия. Странна бе и аргументацията му защо


арко

Ган

чев

19 / 2010

237


236

надхитри властта. Ужким тя те оставя да ръководиш нацио-нална телевизия, ужким признават, че ще си най-добрият нипратеник в ЮНЕСКО, уж търсят компетентните ти кон-султации по сложностите и предвземките на културния елити уж дори ги вземат под внимание при решенията си. Но идвамомент, когато ти пък не можеш да откажеш да ги послушашза нещо уж просто рутинно, щом партията го иска. Коридо-рите на властта никога не ги прочистват от такива диненикори. Най-голямата и многократно повтаряна илюзия на ин-телектуалеца е била, че като е приближен до властта, ще мо-же да допринесе за нейното облагородяване. Как ли пък нямада я изпързаляш към по-добро управление? Само тя може дате изпързаля към по-добро служене. Дори самият Платон надва пъти едва не изгуби главата си при подобни опити за ус-тановяване на практика на някои елементи на идеалната дър-жава и се смая, че за управляващите са по-важни техните ин-триги, отколкото общественото благо. В нашите скромни ма-щаби нашите мили колеги като Леда Милева или Любомир Лев-чев, има и други, понесоха поне само някое и друго натъртванеот пързалката. Изпързалването и при демокрацията, коетоще предстои на хора с подобни илюзии, не ще е по-безболезнено,защото ако динените кори са други, все от същите семки сапоникнали.

И с друга една особеност на българския национален лов навещици през тоталитарната система следва да бъде просве-тена новата малолюдна аудитория, която би желала това. Аконе сме дотам европейци, не сме и дотам азиатци. Изключва-нето ни от партията бе придружено с изричния текст да несе вземат административни мерки срещу нас. Каквото за дру-гите писатели, това и за изключените. А тъй като нито единот нас не бе ламтял за някакви постове, излизаше, че простонищо не ни се е случило. Разбира се, някои по-малодушни редак-тори в издания и издателства се постъписваха пред наш ръко-пис, но и тоя срамежлив смут се изживя сравнително бързо.Всичко това извикваше голямо смайване сред някои лич-но поз-нати наши съветски колеги. Да те черпят с кафе, когато теизключват от партията, вместо да те отправят в Сибир, затях беше нещо невероятно. Макар и да го нямаше вече технияГУЛАГ благодарение на Солженицин, все пак при един подобенинцидент там трябваше да си търсиш друга професия, напри-

го наричат и както и двете определения са верни, е многотрудна за обективен анализ. Чувам сега някои от новите стра-далци на перото, като изказват задоволство от постъпкатана четиримата, които не участвахме в осъждането на Солже-ницин, да се тюхкат колко недостойни били останалите. Атова далеч не е вярно. Всеки си имаше някаква лична теория заинтелектуално оцеляване, тъй като не можеше да се разчитана трета световна война, която да измени положението. Не-зависимо от непреодолимите гени на народопсихологията ни запреклонената главичка, вярното бе, че най-малка полза можешеда има от това, да разлайваш излишно кучетата около себе си.Режимът нямаше да ти стори нищо, ако не покриваш изисква-нията му, но ако се обявяваш открито срещу тях, ще те сма-же. Такава е логиката както на самата тирания, така и на то-зи, който възнамерява в една или друга степен да є се изплъзне,за да свърши работата на живота си. Така че голяма част отостаналите са предпочели да гласуват конвенционално, за дазапазят възможностите си за по-резултатно заобикаляне нацензурата, чрез което да допринесат за еволюцията на систе-мата към по-цивилизован стадий. Доколко са успявали и доколкое било възможно това, е друг въпрос, но в никой случай достой-ните български писатели не са били само четирима.

Още по-сложна става работата, когато опре до отделнииндивиди. Сега, като прочете някой по-млад човек, че не някойдруг, а Леда Милева е чела пред писателското събрание резолю-цията срещу Солженицин, ще си каже с категоричността научастниците в интернетските форуми: аха, ето я значи мра-кобеската. А от това вече пък нищо по-невярно няма.

Леда Милева, като значителен творец и високоизграденаинтелектулна личност, по същество ни най-малко не бе чуждана спорадичните ни надежди за реформиране на системата.Дори имаше ако не години, поне месеци, когато сме вярвали,че това вече се извършва необратимо. Дори по едно време свъзторжен блясък в очите Леда Милева ми е изразявала ра-достта си, че вече в писателското партийно бюро бил оста-нал само един-единствен ретроград – Слав Хр. Караславов, иче вече оттук нататък всичко ще е чудесно. Като директорна телевизията тя допринесе за нейното европеизиране повече,отколкото тарикатщините на Иван-Славковата ера, както еприето да се твърди. Но и най-висшият интелект не може да


арко

Ган

чев

19 / 2010

239


238

ПОСЕГАТЕЛСТВО НАД СВОБОДАТАИСТЕРИЯ ЗА СИГУРНОСТ, ПОЛИЦЕЙСКА ДЪРЖАВАИ ОГРАНИЧАВАНЕ НА ГРАЖДАНСКИТЕ ПРАВА

Епилог: Несвободни изгледи

Big brother is watching you.Биг Брадер Ви наблюдава.

Джорж Оруел

На стената до входа на дом номер 27Б на Кенънбъри скуерв северните квартали на Лондон е закачена паметна плоча. ТукДжордж Оруел живя до смъртта си през 1950 година, тук тойнаписа знаменитата „1984“, неговата визия за тоталитарнатанадзорна държава. Кенънбъри е спокоен жилищен квартал –въпреки това на двеста метра околовръст около бившето

мер на сточната гара. Явно тъй нареченият цивилизационенизбор не е въпрос на избор, а на достигната вече степен нацивилизованост, която ние, българите, често не можем да съз-рем под кората на окисления си скептицизъм.

Още една особеност на българското развитие има да ниубягва дълго време при анализа на нашия тоталитарен периоди на прехода след него, ако такъв анализ се извършва без учас-тието на самите патиланци. Чак до самия край на българскатачаст от социалистическия експеримент бяха пренесени отнякои хора някои добродетели на идеалистичния комунизъм отвремето на неговия саможертвен период. Такива хора бяха итримата от нашия квартет – Валери Петров, Христо Ганеви Гочо Гочев. Изцяло бе такъв човек Емил Манов, макар чевече бе починал. Но имаше и живи като Добри Жотев, койтосе самоиронизираше през месеците след 10 ноември 1989 г., чесъдбата отново издевателствала над него, като за втори пътго карала да вярва в илюзиите на свободата. Дори тези от тияморалистични хора на старата левичарска гвардия, при коитонямаше никакво умъдряване и трудно се справяха с проблемакак да изкарат нещата така, че хем нищо не е излязло от тях-ната ремсова младост, хем не е била напразна, не бяха траги-комични типажи, а само мили трагични симпатяги. Всичкататая вътрешна автентичност на хора, които не са живели самозаради гечинмека си, беше безмилостно поругана както от но-воизлюпените хищници на пазарната икономика, така и оттехните запартъци.

Но и инкубаторът на стария режим продължаваше да мътизапартъци, с които замеряха дори самия Солженицин. Ръко-водството на остатъчния Съюз на българските писатели, ве-роятно за да компенсира някак си старата гузност на своятаинституция, взе, че награди по едно време Александър Солже-ницин, още докато беше жив, с Ботевската си награда. Демек,ето вече в България всичко е друго и ние сме други. Какво друго,като това си бе чиста гавра, дори и да не е била напълно осъз-навана от хората, които са я предприели. Излизаше, че вели-кодушно вече са го приели да бъде един от тях. Той пък катоще се затири...

Призивът на Солженицин към света да не живеем с лъжатаси остава мащабен призив на световен писател. Нашият при-зив към българския свят следва да бъде в съответните по-скромни мащаби, именно: да се въздържаме от лъжата!

Юли Цее

ИлияТроянов

32-годишната Юли Цее е сред най-по-пулярните и уважавани имена в съв-ременната германска литература.Следва право и немска литература.Носителка е на наградите „Хьолдер-лин“, „Ернст Толер“ и „Рауриз“, а ро-манът є „Орли и ангели“ (2001) спе-чели приза за най-успешен дебют наЛайпцигския панаир и вече се разпро-странява на 27 езика. Аркан и Цеца Величкович са сред ге-роите в книгата, която прави връзкамежду правна кантора във Виена итрафиканти на наркотици от Бал-каните.

Илия Троянов е роден 1965 година вСофия. От 1972 до 1984 година тойживее в Найроби, където баща му ра-боти като инженер. Учи право и ет-нология в Мюнхенския университет.Прекъсва образованието си, за да ос-нове две издателства, специализи-рани в издаването на африканскалитература. Троянов пише няколкодокументални книги за Африка, със-тавя антология на съвременнатаафриканска литература и превеждаафрикански автори на немски. Пър-вият му роман „Светът е голям испасение дебне отвсякъде“ е издаденпрез 1996 г.


арко

Ган

чев

19 / 2010

241


240

Дали увеличаването на контрола и съхраняването на данние променило фундаментално отношението между държава играждани?

Къде се намира границата, която в никакъв случай не бивада бъде прекрачена при контрол и съхраняване на данни?

Какво е влиянието, което оказват контролът и съхраня-ването на данни върху свободата и личната сфера на гражда-нина?

Достатъчни ли са наличните закони, за да защитят пра-вата на гражданина, или ще бъде необходима специална за-щита на основните права от надзора и съхраняването наданните?

Анализът стига до катастрофални заключения. Исте-рията за сигурност от последните години представлява най-голямата опасност за британската демокрация от Вторатасветовна война насам. Повече от четири милиона камери сав обращение; седем процента от населението вече се водятв държавната DNA база данни. Лорд Гудлед, председател наконституционния комитет на Камарата на лордовете, под-чертава, че няма оправдание за контрол, който да предо-ставя на държавата детайлирани информации за всеки отде-лен гражданин7. Накрая на експертизата е формулирана квин-тесенцията, която не може да бъде изразена по-точно: „Лич-ната сфера е принципна предпоставка за индивидуалнатасвобода“.

На пръв поглед изглежда обнадеждаващо, че в наблюде-нието на тези процеси се включва критично и друг държавенорган, освен конституционните съдилища. При по-обстойноразглеждане обаче става ясно, че дори Камарата на лордо-вете не е в състояние да принуди политическата класа да сезамисли. Британското Министерство на вътрешните ра-боти побърза да оповести, че не могат да се правят никаквикорекции в предстоящите промени в закона. А пресаташе-тата на охранителните фирми дори оповестиха, че без CCTVнашите общества въобще не могат да имат никаква сигур-ност.

От само себе си правителствата нито във Великобрита-ния, нито при нас няма да променят начертаната си линия.Тъй като от години вече виждаме, че не става въпрос за це-

жилище на Оруел са монтирани тридесет и две CCTV наблю-дателни камери1. Те записват кой минава оттам, кой сеспира, кой посещава помещенията на Джордж Оруел. Люби-мата гледка на Оруел към горските градински масиви се за-снима денонощно от две камери. Задната част на къщата сеобхваща от две други камери, поставени пред конферентенцентър. А до любимата кръчма на Оруел (The Compton Arms)се намира камерата на автомобилна фирма, от която принеобходимост може да се получи информация кой кога е влязъли кога е излязъл от заведението (в някои лондонски кварталиполицията изисква инсталиране на CCTV още преди да е из-дала лиценз за нова кръчма2). Биг Брадер Ви наблюдава – из-мислено някога като рекламен слоган за новоизлязлата »1984«,междувременно се е превърнал в действителност в родинатана Джорж Оруел.

Когато през есента на 2008 година британското правител-ство взе решение за всеобщ контрол над комуникациите насвоите граждани3, се появи неочаквана съпротива от висшисреди. Горната камара на парламента изказа необичайнострого предупреждение: Великобритания се е превърнала в по-лицейска държава и това трябва да се промени4.

Камарата на лордовете, критикувана обикновено катоаристократичен апендикс, дотогава не се беше занимавала сдържавнокритични изявления. Именно затова тази намеса на-прави впечатление. Забележката на един блогер беше многоточна:

„You know your democracy might be in trouble when theAristocracy is making good sense.“5

(Когато аристокрацията каже нещо смислено, разбираш, чедемокрацията ти е в опасност).

В обстойната си експертиза6 лордовете поставят онезисъществени въпроси, на които ние посветихме тази книга:

1 Вж: hp://www.spiegel.de/netzwelt/tech/0,1518,475232,00.html2 Вж: hp://www.guardian.co.uk/commensfree/henryporter/2009/feb/11/police-surveillancecctv-pubs3 Тоталният контрол трябва да се проведе с помощта на така наречени »черни վնтии«, коитосе инсталират навсяде в мрежата и запаметяват имейл-кореспонденция и сърфиране (вж.hp://www.spiegel.de/netzwelt/web/0,1518,589094,00.html и Глава втора).4 Вж: hp://www.guardian.co.uk/uk/2009/feb/06/surveillance-freedom-peers5 Вж: hp://www.reddit.com/r/worldnews/comments/7vhd0/uk_house_of_lords_brish_surveillance_greatest/6 Constuon Commiee/Second Report: »Surveillance: Cizens and the State« от 19 ноември 2008 г. (Вж. hp://www.publicaons.parliament.uk/pa/ld200809/ldselect/ldconst/18/18.pdf).

7 Срв:. hp://www.accountancyage.com/computeracve/news/2236072/lords-commieereleases

Или

я Тро

янов

/ Ю

ли Ц

ееСПЕКТАКЪЛЪТ НА УПОТРЕБЕНИТЕ:

19 / 2010

243


242

година са били заведени 867 антитерористични предварителниследствия срещу нарушители на ежедневния ред12. За нула вре-ме „борбата с тероризма“ се превръща в остър меч в ръцетена една еснафщина, следяща за правните норми и реда, каточе най-добрата обществена форма може да се постигне самов някакъв възпитателен лагер. Трябва да се вярва на думитена федералния канцлер Ангела Меркел, която изисква и за Гер-мания „нулева толерантност“ по отношение на вътрешнатасигурност и вижда застрашена тази „вътрешна сигурност“от изхвърлените боклуци, грешно паркирани леки автомобилии сблъсъци в уличното движение13. Борбата с тероризма за-страшава да се превърне в борба с „антисоциално поведение“.И именно в този момент вече във всеки гражданин дебне ня-какъв малък терорист и свободното общество се изправяпред своята гибел.

Все още не сме изчерпали всички възможности. Още отсегасе кроят планове за европейските държави да ограничават вбъдеще все повече своите граждани. Бундесверът щял да влизав действие във вътрешността на страната14, което ще до-веде до окончателно смесване на противодействие на опас-ност и военно право. Движението ни в уличния транспортщяло да бъде наблюдавано с таксометри. Европейският съюзиска за период от тринадесет години да събере информацияза това, с какви самолети и накъде летим. От 2011 годинанов единен данъчен номер ще замести данъчния формуляр, та-ка че за всеки отделен гражданин централно ще се обработ-ват данните за данъчната категория и необлагаеми суми отдоходите, за религиозната принадлежност, както и за съпрузии деца. По този начин ще възникне гигантска база данни заработата на всеки един служител. Освен това водените до-сега децентрализирано бази данни на 82-та милиона регистри-рани в Германия лица от 5300 бюра за адресна регистрация щебъдат събрани в един файл15. Това е началото на един истори-

ленасочена борба с някакъв преходен проблем („тероризъм“).Тук по-скоро става въпрос, както вече видяхме в предишнатаглава, за смяна на парадигмата по екзистенциални въпроси нанашия начин на живот. Необходим е следователно принципендебат за това, как трябва да се намери равновесието междусвобода и сигурност с оглед на променените технологични,икономически и политически условия. Това, с което не бива дасе съгласяваме, е тактиката да се преговаря на дребно, скоято това решение постепенно и едностранно да се вземе вполза на нарастване на функциите на контрол от страна надържавата. Това, което днес можем да наблюдаваме в САЩи Великобритания, ни очаква скоро и в нашата страна, акодопуснем нещата да се развият по този начин. Крайно времее да скъсаме с това налудничаво убеждение, че и при нас тряб-ва да въведем английски и американски стандарти за надзор,за да не изостанем от тенденциите. Напротив, необходимое да се дистанцираме от тези тенденции. Една надпреваравъв въоръжаването на тема сигурност създава фатална дина-мика, която все повече се отдалечава от истинските про-блеми – един дяволски кръг, който унищожава свободата.

Отдавна манията за контрол е напуснала областта наборбата с тероризма и е обхванала здравеопазването, данъ-чната система, трудовоправните отношения, консуматор-ската сфера и дори ежедневието на улицата. Във Великобри-тания служби на местното управление се възползват от ан-титерористичните закони (и конкретно от „Regulation of In-vestigatory Powers Act 2000“, RIPA8), за да шпионират граждани-те, които евентуално изхвърлят боклука си на улицата9, непочистват съгласно наредбите изпражненията на кучетатаси или продават нелегално пица. Децата биват заснимани приигра на футбол от държавни камери, тъй като виковете иммогат да смущават съседите10. Родителите биват шпиони-рани, за да се установи дали не изпращат децата си в училищеизвън определения квартал11. През първата половина на 2008

8 Законът от юли 2008 г. регламентира правомощията на държавните институции при про-веждането на мерките за наблюдение, разпити и предварително следствие. Той напр. им дававъзможност за тайно наблюдение на комуникациите на частни лица. Законът е оспорван, междудругото и поради това, че може да бъде прилаган за преследване на безобидни случаи.9 Вж: hp://www.heise.de/tp/r4/arkel/29/29057/1.html10 Вж: hp://www.spiegel.de/schulspiegel/ausland/0,1518,576790,00.html11 Вж: hp://www.dailymail.co.uk/news/arcle-558632/Council-spies-stalkedfamily-weeks-check-lived-schools-catchment-area.html12 Вж: http://www.telegraph.co.uk/news/uknews/2696031/Anti-terrorism-laws-used-to-spy-

onnoisy-children.html13 Вж: hp://netzpolik.org/2007/nie-wieder-falsch-parken-null-toleranz-bei-innerer-sicherheit-2/14 През октомври 2008 г. коалицията се споразумя за една промяна на конституцията, за дасе допускат акции на Бундесвера във вътрешността на страната (вж:hp://www.heise.de/tp/blogs /8/116973). По време на срещата на върха на Г-8 в Хайлигендамтова вече беше приложено в практиката: Бундесверът използва капацитета си за »защита отврага« (вж: http://www.jura.uni-bielefeld.de/Lehrstuehle/Fisahn/Veroeffentlichungen_Vor-traege/2007/Auf%20dem%20Weg%20in%20den%20Sicherheitsstaat%20Was%20Heiligen-damm%20uns%20zeigt.pdf с. 6).15 Вж: hp://www.gemeinsam lernen.de/vile-netzwerk/Regionalgruppen/nord/projekte/koalion/demokrae/orwell

Или

я Тро

янов

/ Ю

ли Ц


19 / 2010

245


244

описахме в тази книга, ни дава повод и за оптимизъм. Изжи-вяхме края на Студената война, можем да си спомним за лип-сата на свобода на хората в Източния блок, събрахме надеждаза мирно съжителство в нашите географски ширини и въввъзможно по-големи пространства по света. Демокрациятане е модел, излязъл от производство. Ако не се откажем отнея, тя е в състояние и в започващата епоха на информа-цията да ни гарантира живот на базата на свобода и само-определение. За съжаление обаче е мислимо и противоположноразвитие. Не искаме след двадесет години да бъдем обвинява-ни, че сме можели да го знаем и да го предотвратим. Не ис-каме да отговаряме на въпроса как можа да се стигне дотамнашите общества да забравят принципите си и да се пре-върнат в орда разюздани хулигани, въвлечени в бандитскавойна.

Не съществува предварително определен ход на „исто-рията“. Всяка стъпка се извършва благодарение на човешкатаволя. Затова се обръщаме към Вас, драги читателю, да осъ-знаете, че ни предстои борба за свободата ни и личната нисфера, борба, която трябва веднага да започне, тъй като бъде-щето на обществото ни се решава днес от хора, които не севслушват в мнението ни. Ще чакаме ли, докато на децата Випри раждането поставят чип във врата, който да носи шест-надесетцифров граждански номер и може да бъде идентифи-циран от сателит (както това се прави при домашнитеживотни, ако имате такива)?

Какво можете да направите? Много. На първо място мо-жете да преосмислите собствената си позиция. Забравете из-раза „Нямам какво да крия“, тъй като, който няма какво дакрие, вече е загубил всичко. Добре е, че имате нещо да криете,и нека така да си остане. Защитавайте тайните си, те сасамо ваши.

Не се поддавайте на простичките схеми на разделение наприятели и врагове, които ежедневно ви се предлагат. Не ка-звайте „мюсюлманите“, ако не искате да бъдете приравняванс всички „християни“. Не избягвайте от отговорността, катоси внушавате, че затворниците в Гуантанамо по някакъвначин сами са си виновни за положението. Съмнявайте се впримамливо простите обяснения. Не се вслушвайте в хора,които обругават миролюбивото ни общество като „изне-

чески уникален регистър на населението и на един огромен на-ционален фонд от данни.

С Лисабонския договор ни предстоят още някои предписа-ния за сигурност от Европейския съюз: новият договор на ЕСиздига ресора „Полицейско и съдебно сътрудничество при на-казателни дела“ в типична компетенция на Европейския съюз.В Брюксел вече са взети решения като това за е-паспорт иза резервна база телекомуникационни данни. Ако тази новакомпетенция влезе в сила, окончателно ще важи максимата:More to come. Или, както бившият председател на Съвета наЕвропа Руи Перейра беше формулирал мотото на брюкселс-ката политика на сигурност: „Нуждаем се непрекъснато отнови мерки.“16 Ясно се очертава линията, по която ще се раз-вива занапред европейската сигурност: съорганизираната отВолфганг Шойбле „Future Group“ на вътрешните министри наЕС дава настоятелния съвет за разработване на „всеобщаконцепция“17. Зад този евфимизъм се крие идеологията на Ho-meland Security, това ще рече, размиване на границите междуполиция, войска, гражданска отбрана, индустрия на сигур-ността и други актьори, което от своя страна средносрочноще доведе до сливане на вътрешната с външната сигурност.Следващата стъпка ще бъде авторитарната държава.

Може би тогава отново ще се срещнем с разсъбличащияскенер. Ако някой иска преди това да се сдобие с такъв, можеда получи този уред срещу 120 000 евро на парче18 от мазатана Европейския парламент, където те сега потъват в прах.По изключение имаше протести, когато ЕС започна да изра-ботва по летищата голи снимки на всички пасажери. Полити-ката и медиите явно не бяха подготвили достатъчностарателно публичността за новата идея (всичко, което етехнически възможно, да бъде прилагано). Последната дума потози въпрос все още не е казана.

Искаме да ви предупредим. Обаче предупрежденията са на-празни без призив към действие. Въпреки това всичко, което

16 Вж: hp://www.heise.de/newscker/Ist-das-heute-die-Geburtsstunde-von-Big-Brother-EU--/meldung/9682617 Вж: hp://www.gipfelsoli.org/Gipfelsoli/5535.html за стратегическия доվնмент на ЕС »Freedom,Securi, Privacy – European Home Affairs in an open world«.18 Вж: hp://futurezone.orf.at/stories/1502463/

Или

я Тро

янов

/ Ю

ли Ц


19 / 2010

247


246

ЗАРАДИ РАЗГОВОРА В СЕМЕЙСТВОТО

Учителят ни по история настояваше, че не, затворът наГеорги Димитров не е в Моабит, затворът, разбира се, е вБерлин, но се казва Моабит. Такова му е името просто. Зат-ворът Моабит. Неизвестно какви етимологически пътища саводили моя учител към Моабит, със сигурност обаче тозизатвор-квартал оставаше в съзнанието като българско мястов Берлин.

Ако се беше паднал в съветската зона, екскурзиите от ге-дерейско време щяха задължително да включват посещение назатвора и килията на нашия вожд и учител. Моливът с двеостриета, с който Димитров, от една страна, е учил немскии, от друга, е подготвял защитната си реч, затворническиятнар и канчето за храна.

Впрочем едно такова предприятие като музейния затворспокойно би могло и да прескочи кризисното време на обратаблагодарение на повишаващия се в преходни моменти интерескъм технологията на въдворяването. Не е трудно да си пред-ставим как би изглеждал задължителният магазин към музеяднес: тениски на райета, затворнически шапки – приблизителнокато онези, които списание Прамо извади на мода в началотона 80-те, фенерчета, комплекти пилички (комплект Золинген

Литературен историк и критик. Ре-дактор на литературното списание„Страница“. Автор на сборника с раз-кази „Ловци на балади“ (1999) и ро-мана „Животът в очакване на пор-токаловата топка“ (2001). От 2002г. – научен сътрудник в Институт залитература (БАН). 2003 г. защитава

дисертация за история и поетика нановелата (с проблематичен фокус но-велата на ХХ век). От октомври2009 г. – лектор по български език,литература и култура в ХумболтУниверситет Берлин. Предстои даизлезе от печат „Границите награда.Опити върху градското възприятие“.

Борис Минков

жено“ и „хедонистично“. Проверявайте изказванията на поли-тиците за тяхната фактология, когато се появяват изразикато „тероризъм“ или „заподозрени в терор“, а и самият виесе откажете от изрази като „борба на културите“ или„сблъсък на цивилизациите“. Дистанцирайте се от паникь-орите и скандалджиите.

Развийте чувствителност към стойността на вашитеданни и вашата интимна сфера. Не издавайте на всеки супер-маркет всички свои данни само за да получите някаква смешнаотстъпка, не се разголвайте в MySpace само за да си прида-дете важност. Анализирайте по какъв начин подхождат поли-тическите партии към индивидуалната сфера на гражданитеи се замислете коя от тях си заслужава да бъде избрана. При-тиснете вашия народен представител да вземе отношение потози въпрос. Изяснете си, че дадена държава не става „добра“от това, как се представя, а най-вече с това, което прави.

На път сме да подменим личната си свобода за някаквонесъстоятелно обещание за „сигурност“. Съвременното без-различие по отношение на личната сфера ни кара да подози-раме по какъв начин в бъдеще държавата и концерните щеразполагат с нас, ако им разрешим да въведат още по-об-хватни инструменти на контрола.

Тогава обаче вече ще е късно за съпротива. Една автори-тарна държава може да задуши всеки протест в зародиш спомощта на закони, които днес се гласуват с привиднотообяснение, че ни защитават. Съпротивявайте се. Все още нее късно.

В издателство „Елиас Канети“ предстои да излезе книгата на Илия Троянов и Юли Цее „Посега-телство над свободата. Истерия за сигурност, полицейска държава и ограничаване на граждан-ските права“.

Превод: ПЕНКА АНГЕЛОВА

Или

я Тро

янов

/ Ю

ли Ц


19 / 2010

249


нещо от едното или другото, по-скоро участвах в заснеманетона филм, с натрапчивото мъгливо усещане, че моето аресту-ване се случва на някого другиго.

Полицаите ме докарват от Мемориала на загиналите евреидо Моабит за няколко минути, като непрекъснато си говорятпо уредбата за мен. Сега си мисля, че от цялата ситуациятова говорене в мое присъствие ме уплаши най-много. Не чеговореха кой знае какво, но говореха за мен като обект, катоза неидентифицирано намерено нещо. И в такта на говоре-нето – също като българските полицаи – си засилваха шапкитена ербега (къде другаде да си ги слагат, когато са в колата).Българин – посетител на Мемориала, с изскачащ нож в рани-цата си. Не, открит е на скенера. Диктуват имената. Номерна паспорта. Вече бях опитал да им обърна внимание на жур-налистическата карта в паспорта – със сигурност толковалесна за подправяне, колкото вероятно и интересът ми къмбункерите. Да не говорим за наивната история, която мипредстои да разкажа за трети път. Дали взимат предвид, чеаз, като разказвам наново, се коригирам. Като стратегия напредставяне, не за да крия нещо.

Аз съм нарушител на две забрани по Германския закон заоръжията: първо, намереният у мен нож е с острие, по-дългоот 8 см; второ, това острие изскача при натискане на единстраничен бутон. В една от многобройните канцеларии назатворническото градче в Моабит представям разказа си напредварително отегчен инспектор. Типично за всяка публикаповедение, въпросът е само, че спрямо тази в известен смисълспециализирана публика вися по друг, специфичен начин.

Самата канцелария и принадлежащият към нея коридор снищо не напомнят за това къде се намират и какво е предназ-начението им. По-скоро Мемориалът – с решетките на ка-менните блокове отгоре и с тъмнината долу, в документална-та експозиция, приличаше на затвор. В Моабит белезницитеси висят служебно на коланите на униформените, инспекто-рът е в цивилен костюм с ярка вратовръзка, няма решеткина прозореца. Четири работни маси, компютри, моливници смаркери със сигнални цветове, тук-там лежат разпилени кла-мери с различни дребни размери. В крайна сметка наистина нее ясно откъде знам, че се намирам точно тук. Няма екскурзо-води, които да завъртат главите на туристите наляво или

за напреднали), ключодържатели с десетки тенекиени ключета:връзката на пазача струва 5,50 евро, връзката, отнета от ли-шения от свобода при задържането му, да кажем – 7,20.

Затворът би бил наистина добро музейно място, с не по-малко основания да се възприема като забележителност открепостите, които традиционно са основни обекти за турис-тическо посещение в един град. Проблемът е, че администра-тивните необходимости го карат да охранява и еднопосочна-та си функционалност.

Ако в неделната сутрин на 21 октомври някой ме беше по-питал къде отивам, със сигурност нямаше да се сетя за по-добаващия отговор на Езоп. Не знам. Градската управа решавада го иронизира: не знаеш къде отиваш ли, хайде тогава в зат-вора. Ами ето че наистина не знам. Мислех, че отивам напазар, а се оказа, че съм отивал в затвора.

Далеч от невинността на Езоп, мен ме задържаха за при-тежание на оръжие. Допълнително утежняващо обстоятел-ство беше, че ме хванаха на бурно обсъждания и оспорванМонумент на убитите евреи в Европа. Подземната (музей-ната) част на този усилено дискутиран в германското об-щество паметник се охранява точно толкова силно, колкотопрословутият Райхстаг (днес Бундестаг). Бях минавал оттампочти всеки ден, без изобщо да ми хрумне да вляза. От глед-ната точка на туриста самата ос между Потсдамер плац иБранденбургската врата е достатъчно приковаваща, че да сеусеща необходимост от допълнително анимиране и отклонение„по пътя“. Самите каменни блокове ми стояха твърде пра-вилно подредени, колкото и да демонстрираха различието си:всякакви големини, поставени върху силно начупен до вълнооб-разност терен. Пътеките между тях са опънати по конец,пътеки-решетки, които туристи и местни в потенциално ре-продуктивна възраст използваха за игра на криеница. Гледанаот преминаващо колело, тази игра изглеждаше привлекателно,по-късно се сетих, че всъщност тя е паметникът. Долу обачевсичко имаше само сериозни монументални измерения. Илипоне така ми се стори, когато ми посочиха къде трябва даседна, защото „полицията е вече на път“.

Така в този неделен предиобед установих топла връзкамежду два музея: влязох в подземието на Мемориала, а два часапо-късно излязох от затвора Моабит. Не че успях да разгледам

Бор

ис М

инко

вСПЕКТАКЪЛЪТ НА УПОТРЕБЕНИТЕ:

19 / 2010

251


250

опит. Затова в същото време не се учудвам, че баща ми нас-тоява да го взема. (Спомням си, че тук баща ми със сини ус-михнати очи казва „Ами ако срещнеш там мечки?“, само четова вече би бил онзи връх на непреводимост, който със си-гурност само допълнително ще ме закопае.) Щях да го разоча-ровам, ако не го взема. Без никакво намерение да го използвамго сложих в раницата си, даже мислех да го извадя оттам,преди да тръгна. Имам си скрити места, на които бих могълда го оставя, а после да го върна, без на ножа да му проличи,че не е пътувал. И за мен такъв предмет е непривичен (несамо за Закона?, това ли имах предвид). Мисля, че баща ми гоизползва за земеделски работи, ако изобщо го използва. Сетихсе за това какъв нож нося едва когато служителите в Мемо-риала го откриха на скенера.

С какво пътувахте до Берлин, пита досаденият инспектор.С автобус. С Евролайнс.

Е, да. Ако бяхте пътували със самолет, щяха да ви спратоще на летището заради това нещо. А за какво сте тук вБерлин?

Опитвам пак да кажа за ДААД-стипендията, но той въртиглава. Това е друг въпрос. Въпросът за намеренията.

Повдига ми се от напрежение, въпреки че в този моментнямам визия за възможните неприятности и усложнения.Нищо затворническо не се прожектира засега в главата ми.

Искам да напиша книга за Берлин? – Аз ли го казах? Ин-спекторът ме погледна с ленивата недоверчивост на някогоот мафиотските персонажи на Робърт де Ниро. Ако се съдипо историята на ножа в раницата ми, кой знае каква кичознаКостурица ще да е тая книга.

Има една книга за Берлин, която започва с излизане отТегел. Затвора Тегел – наблегна Робърт де Ниро след пауза, зада не обърка бъдещия писател, пращайки го например на лети-щето.

Струва ми се нелепо да кажа колко много харесвам БерлинАлександерплац и че – тук вече по-амбицирано, дори нахално,ако нещо би ми попречило да напиша книгата за Берлин, товае могъщата фигура на Дьоблин. Какви ще са тези писателскидекларации.

За кое издание работите? – инспекторът посочва с главакъм журналистическата карта.

надясно и тържествено да обявяват Намираме се точно намястото, в което...

Тук съм със стипендия на ДААД (Германската служба заакадемичен обмен – развивам абревиатурата така, както гиучат да правят бъдещите преводачи в училищата за прево-дачи). Мой домакин в Берлин е Свободният университет, Ин-ститут за сравнително литературознание Петер Сонди, про-фесор Ирене Алберс. На квартира съм на Ансбахер щрасе 72,хазаин ми е госпожа Волбер (неприятност е, че сигурно ще имсе обадят, за да проверят, но няма какво да се направи, тазисхема на докладване ми е зададена още при първото разказванев подземието на Мемориала). Когато преди три седмици идва дни тръгвах от Пловдив за Берлин, попитах баща ми далиняма от онези швейцарските ножчета. Не че ми е кой знаеколко необходимо, но бащите у нас винаги имат по едно швей-царско ножче, което да дадат на синовете си, когато тръг-ват някъде на път. Или поне такъв е случаят с моя баща.Това е традиция, опираща не до самия нож (роден една сед-мица след Хирошима и Нагасаки, баща ми е безкрайно миро-любив човек), а до семейния разговор. (Тук замълчавам, за даизтрия в движение, че също така по семейна традиция, когатопътувам някъде из немскоезичното пространство, да кажем,за повече от месец, баща ми и брат ми идват, за да купим за-едно една кола на старо. Пак не толкова заради колата, а за-ради обичая, заради общата платформа на разговор междумъжете в семейството. Така смятаме да направим и сега, впоследните дни на октомври.) Преди две години, когато тръг-вах към Виена със стипендия на Австрийската служба за ака-демичен обмен, той ми даде швейцарско ножче, което аз,разбира се, успях да загубя. Така е било и по-рано, когато съмтръгвал на екскурзии из България – екскурзии, които останахазавинаги във времето преди обрата също като ученическитегодини. Магическа работа щеше да е обаче, ако баща ми пакизвадеше швейцарско ножче от някое чекмедже. Вероятно итой помисли за тази магика, защото с жеста на търговец,който си хвали стоката и ловко приплъзва интереса междуразличните си предложения, измъкна отнякъде този нож,който е пред вас – голямото си е голямо. Е, не, чак такъв не,аз имах предвид от онези малките, казвам му, но си давамсметка, че по такъв начин все едно не му зачитам магическия

Бор

ис М

инко


19 / 2010

253


252

беше развалил, а новото време на старите аудита и фолксва-гени още не беше дошло, даде стотинки на седналия пред входана подлеза просяк, за мен беше ужасно неочаквано, той неправи така, само когато в домашна среда тръгне да обясняванещо, например простото тройно правило, се потапя в омай-ния бульон на повторението и зареждането на разказ от раз-каза, иначе никога не е пушил, и колко трябваше да изкарам азсега на изпита, за да подхвана разказа от залога на тези всеоще закрепяни от държавата петдесет стотинки.

С наръч листове и бланки влиза един от тези полицаи,които ме докараха. Сложи ги на бюрото пред инспектора и сенаведе над рамото му, за да му съобщи нещо шепнешком.Предполагам, че му свежда какво са казали „домакините“ – про-фесор Алберс и фрау Волбер. Изглежда, че тяхното уведомя-ване ще бъде най-лошото последствие от случая. Което вдействителност не е толкова пренебрежимо малко, колкотокогато човек се чувства осъден. Обикновено формалният, поч-ти незабележим контакт на ДААД-стипендианта с препод-авателя, който му е изпратил покана, сега набъбваше с графа-та на произшествията.

И все пак това сега на публично излагане продължаваше дами стои сравнително далечно. В сегашното сега трябваше данапиша това, което разказах. Да го въведа в редовете на блан-ките. Едната бланка – с личните данни, ангажиментите попрестоя ми и намеренията, другата – с описанието и обясне-нието на ситуацията в Мемориала. Няма ги кофите мастило,които да трябва да бъдат изписани, за да се затвори случаят. Кьолнският компютър трябва да се чувства задължен спрямостройните редове на дисциплиниращата бланка. В романа наЕрих Кестнер „Фабиан“ има един момент, в който героятотива в публичен дом (приблизително някъде около Нолен-дорфплац) и също така трябва да попълни подробен формуляр.Някакви особени изисквания към дамите? Вкусът ми клони къмрусите, но опитът ми говори противното. Харесвам по-ед-рите, но, изглежда, това предпочитание не е взаимно. Оста-вете по-добре графата празна, казва Фабиан. По това времетой все още е на работа като писач на реклами и през деня сее опитвал да стегне едно двустишие за цигари, да строи в ре-дове това, което вижда на рекламната снимка. Цигара, високаколкото Кьолнската катедрала.

С колеги правим специализираното издание за литература„Страница“. Освен това по време на престоя ми в Берлин щепиша за ЛИК – издание на БТА.

Били ли сте задържан друг път на територията на някояот страните от Европейския съюз? – Тук се сещам за призракана митичния Централен компютър, за който говореха по мик-рофоните си българските шофьори на автобуси в шенгенскитегодини. Имало в Кьолн един огромен централен компютър нагерманската полиция. Всъщност целият ред на Германия билвкаран в него и хората, държани така систематично подредении хванати в компютъра, съдействали за спазването на реда. Ието сега, като влезем в Германия, макар вероятно изобщо дане ни спрат на самата граница, във всеки един следващ моментмогат да ни спрат на някой паркинг и тогава всички ще ни на-мерят в компютъра. Затова който веднъж си е имал работас германската полиция, може да е сигурен, че името му седи вЦентралния компютър в Кьолн, така че, много моля, още сегада се обажда, да слиза, да си взима багажа и сам да се оправякакто знае, защото няма заради един човек в компютъра це-лият ни автобус да пострада. – Слушал съм поне пет пътитази история. Кьолнският компютър в устата на шофьоритесе изправяше като един виртуален алтернативен Моабит, съсзапълването на местата в него обаче неговите стени посте-пенно се тонираха в желязна конкретика. Разбира се, въпросъткъм мен не отменяше съществуването на Кьолнския компю-тър. Той е бил зададен заради начина, по който ще бъде отго-ворено. Мобилизирам всичката неутралност, която съм всъстояние да събера в този момент, и отговарям не, друг пътне съм бил задържан. Може би последният въпрос на инспек-тора е бил тъкмо апел към неутралност и стегнатост. Наис-тина глупаво се бях раздрънкал. По всяка вероятност от страх.

С разказването си свалям страха. Който разказва, няма даумре. Само трябва да внимава при паленето на разказ от раз-каза. Неслучайно при подобни случаи във филмите отпреди за-браната за тютюнопушене на обществени места питатМоже ли да запаля. И запалват. В главата ми се блъскат се-мейни истории с участието на баща ми, родителски срещи, хи-мически уравнения с просто тройно правило, единствен пътсме пътували с него с влак – за кандидат-студентския изпитпо литература в СУ, москвичът, изглежда, окончателно се

Бор

ис М

инко


19 / 2010

255


254

СОЦИАЛИСТИЧЕСКИЯТ НАЧИН НА ЖИВОТИДЕОЛОГИЯ, ОБЩЕСТВО, СЕМЕЙСТВОИ ПОЛИТИКА В БЪЛГАРИЯ (1944 –1989)

ВЪВЕДЕНИЕ

През 1958 г. се появява филмът „Любимец 13“, и доставярадост на българската филмова публика.1 В тази „комедия отгрешки“ се съпоставят характерите на двама съвсем раз-лични, макар и еднояйчни братя-близнаци. От една страна еакуратният, успяващ и надежден Радослав Гълъбов, който енай-добрият нападател на футболния отбор на град Варна,докато неговият брат Радосвет няма постоянна професия,но пък е страстен картоиграч, затънал в дългове. Дей-ствието на филма започва с това, че Радослав се влюбва в ху-бавата Елена от София, когато тя прекарва летния сиотпуск във Варна. Той обаче загубва нейния адрес и без негозаминава за София, за да намери отново Елена. В същотовреме софийският футболен клуб „Витоша“ изпраща свой1 Режисьор: Владимир Янчев. Оператор: Георги Георгиев. Сценарий: Любен Попов и ВладимирЯнчев. Продукция: Студио за игрални филми, София 1958.

След като всички графи са попълнени, с облекчение чувам,че това е било всичко.

Предложението на полицаите да ме закарат обратно доМемориала до Бранденбургската врата ми се струва катоизраз на служебна вежливост и отказвам, без да се замислям.Но услужливото предложение не предполагало алтернатива.Трябва да ме върнат обратно. Имаме още малко работа с та-мошната охрана, още няколко подписа и депозирането на ек-земпляр за техния архив. И аз получавам две копия – отслужебното описание и от протокола за конфискуването наоръжието (калъфката от самото оръжие също ми е върнататържествено), както и дълга инструкция за това какви са миправата при подобно принудително общуване с органите нареда, към кого трябва да се обърна за информация и помощ втакива случаи и други подобни. Не получавам екземпляр оттова, което аз попълвах – точно толкова ръкописно и точнотолкова старателно, колкото на кандидат-студентския изпитпо литература през лятото на 1990 г. Пенчо Славейков –точно както полтъргайстчето Кики беше казало. Току-що обе-динената Германия е станала световен шампион по футбол.С това Кики си беше взело своя изпит и никой не се съмнявашев това, което посочи. Във влака казвам на баща ми, че ще еПенчо, казвам му и това, че съм чел една книга на Милена Ки-рова, която много точно го нацелва, което не е истина, –тоест не съм я чел, просто искам да се представя добре предбаща ми, важното е, че имаше кой да ми я разкаже. Предпола-гам, че пътят към София е толкова дълъг, че ще се наложи насвой ред да му я разкажа на него. На връщане съм без бащами, с 5.75 и с най-краткия път между София и Пловдив.

Шефът на охраната ми предлага с почти щастливо изра-жение сега да разгледам Мемориала като редовен пълноправенпосетител. Колебая се, не съм много сигурен дали и това е ре-ално предложение, или принадлежи към графата трябва. Всепак казвам, че имам да върша нещо друго – нормално е да мие изостанало нещо от тази екскурзия от Мемориала до Ме-мориала. Но ще дойда специално някой друг път.

Вървя дълго из центъра, представяйки си квартала, койтоза учителя ми по история беше затвор, – лек и забързан отусещането на свободата. Откъде пък ми хрумна, че ще пишакнига? Ами ако пък книгите за Берлин започват от затворите?

УлфБрунбауер

Д-р Улф Брунбауер е австрийски ис-торик, един от задълбочените позна-вачи и анализатори на Балканите. Вмомента е научен сътрудник в катед-рата по история и култура в Инсти-тута за източна Европа към Свобод-ния университет в Берлин. Членува вГерманското дружество за югоизточ-на Европа, в Американската асоциа-ция по славистика (AAASS), в Меж-дународната асоциация по антропо-логия на Югоизточна Европа. Изслед-вал е на терен различни общности и

процеси, например българите мохаме-дани, семействата през социализ-ма, роднинството в България. Проектът му „Батак като паметнобългарско място“ предизвика остриреакции, включително на президентаГеорги Първанов. В него „Атака“ на-мери повод за законодателна инициа-тива за строги наказания за „прена-писването на историята“, а исто-рикът Божидар Димитров заподозря,че става въпрос за поръчка от Тур-ция.

Бор

ис М

инко


19 / 2010

257


256

лят върху въпроса, какви отличителни качества трябва даимат обикновените хора при социализма. Второ, филмът сим-волизира важните отговори на този въпрос: а именно, че граж-данинът на социализма трябва да бъде честен, надежден,дисциплиниран, лоялен, верен, любвеобилен, спортуващ, очаро-вателен и готов за саможертва. В същото време мързелив-ците, некадърниците, негодниците, грубияните и лъжците неса добре приети, не намират работа и обществено признание,да не говорим за любов. Филмът дава доста точно изображе-ние на представите за социалистически морал, но на практиканяма никаква индикация, че този морал действа в странатана реалния социализъм. Комунистическата партия изобщо несе споменава и липсват всякакви комунистически емблеми исимволи. Единствената масова организация, която фигуриравъв филма, е профсъюзът, собственик на футболния клуб „Ви-тоша“, а профсъюзните деятели са изобразени не особено лас-кателно. В крайна сметка, както сюжетът на филма, така иобразите на различните характери съвсем малко се различаватот подобни западни романтични произведения. Новият човек,скициран в този филм, трябва да бъде в хармония със себе сии обкръжаващата го среда. Той трябва да се труди честно, дане се стреми само към доходи, а да се посвети на романтичналюбов и да бъде верен и предан.

Времето на революционния патос и на мобилизирането намасите е отминало, и добрият човек в нормалния живот заемамястото на революционния борец като представа за идеалнияобраз на Новия човек на социализма. Не само във филма се реа-билитира личният живот и акцентът се поставя върхувътрешните, морални качества на човека и на неговото об-щуване с хората. Тези форми на поведение се представят каторазбиращи се от само себе си морални дадености, без да сесвързват изрично с политическата власт. Те са инструмента-риумът, с помощта на който хората в едно радикално пре-образувано общество трябва отново да се слеят в еднаобщност, като едновременно с това се маркират нови формина социална дисциплина и контрол в едно комплексно обще-ство. Политическите стратегии, които българските комуни-сти разработват, за да постигнат състоянието, което теопределят като „социалистически начин на живот“, представ-ляват централната тема на настоящото изследване.

представител до Варна, за да вербува Радослав, тъй като не-посредствено преди решаващия мач на сезона се е наложило даосвободят най-добрия си нападател поради недисциплинира-ност. Посредникът на вербуващия клуб „Витоша“ първо „изи-грава“ двама по-простички представители на провинциалниклубове от Пловдив и Русе, които също търсят футболниянападател от Варна. Но след това той среща брата-близнакРадосвет, който след гуляйджийска нощ тъкмо става от раз-хвърляното си легло, и го взема за човека, когото търси. Тъйкато Радосвет също иска да напусне Варна, за да избяга отхората, на които дължи пари, той с удоволствие приема щед-рото предложение на представителя на клуб „Витоша“ и вед-нага заминава заедно с него за София, където получава щедразаплата, хубаво жилище в центъра на улица „Оборище“ и со-фийско жителство.

Докато братът-близнак Радослав заедно с един отзивчивстар ерген, с когото се е запознал във Варна по време на от-пуската му, търси Елена в София, Радосвет се наслаждава нановото си благосъстояние и на живота в големия град. Тойпуши скъпи цигари, хазайката му го обслужва, а за тренировкадори и не помисля. Накрая той даже се запознава с Елена,която го взема за Радослав и отива с него на ресторант. Там,въодушевени от шампанското, те танцуват суинг, докато Ра-досвет става нахален и груб, за което получава шамар отЕлена, която все още не подозира нищо. След известни пери-петии нещата се решават, Радослав намира своята Елена ите започват любовен романс. От целувките в парка не можеда ги отклони даже паричната глоба за неморално поведениена обществено място.2 Междувременно Радосвет показва фут-болната си неспособност по време на решаващата игра на ФК„Витоша“ във футболния шампионат и избягва от стадиона слинейка, като симулира нараняване (обаче в болницата наи-стина го оперират). Истинският нападател Радослав отказвапредложението на „Витоша“, понеже сърцето му принадлежина неговия клуб във Варна и на неговата Елена, която в знакна благодарност му изпява хубава песничка в парка.

Този забавен филм в много отношения е илюстративен зацентралната тема на книгата, за така наречения социалисти-чески начин на живот. Първо, този филм се създава във време,когато партийните идеолози започват все повече да се замис-

Улф

Бру

нбау

ерСПЕКТАКЪЛЪТ НА УПОТРЕБЕНИТЕ:

2 Пазители на морала в България през петдесетте години наистина са действали в обществе-ните паркове, дето между другото са налагали глоби на целуващи се двойки.

19 / 2010

259


258

на теория – преустройство на общностния живот.5 Както Жу-жа Ферге пояснява чрез примера на Унгария, за комунистиче-ските режими е характерна широкомащабна общественаполитика, която включва както „систематична социална ин-тервенция във всички точки на цикъла на социалната репро-дукция“, така и социално-политически отговори на конкретнипроблеми.6 Господството на Партията и упражняването надържавната власт не са мислими отделно от развитието наобществото в историята на страните на реалния социализъмнито в действителността, нито в представите на партий-ните ръководства, – те са неразделна част от него.7

Резултатът от тези целенасочено провеждани преобразу-вания би следвало да бъде едно комунистическо общество, кое-то да се отличава с безкласовост, справедливост, равенство,хуманност в социалните отношения, стремеж към усъвършен-стване, благосъстояние и модерност. Наистина голямо предиз-викателство за страна като България, която по времето накомунистическото завземане на властта не е известна катомодерна страна, а като характеризираща се с дребно земеделиеобществена и стопанска държавна структура. Българските ко-мунисти обаче тогава си поставят за цел да преустроят несамо властовите отношения и отношенията на собственост,и икономическите и институционалните основи на обще-ството, но те искат да сътворят Новия човек, който да въп-лъщава нов – комунистически – морал. Човек, който би трябва-ло да се отличава коренно в своя мироглед и поведение от „от-живелия“ човек на капиталистическа България. Целта е чрез по-литическото, икономическото и общественото преустройствода се изгради нова култура, с хора, които да се отличават съссвоето социалистическо мислене и социалистически форми наповедение. И тази цел българските комунисти споделят с тех-ните другари и другарки от другите страни, преди всичко отСъветския съюз. Възприемането на Съветския съюз като при-мер за подражание не се дължи само на неговото политическонадмощие в следвоенна България, а и на факта, че някои отвидните български комунисти са прекарали дълго време вСъветския съюз по време на своето изгнаничество, междукоито са първите трима министър-председатели на държавата– Георги Димитров (1882 – 1949), Васил Коларов (1877 – 1950) и

Преди обаче да пристъпя към анализа на получените прак-тически резултати, е необходимо първо да изложа моята тео-ретична изходна база за анализа на реалния социализъм, ипо-специално за взаимовръзката между социалистическатадържавна власт и обществото, тъй като тя е решаваща пред-поставка не само за формулирането на поставените от ментеми, но също така и за интерпретацията на емпиричнитеданни. Поради това следващият раздел може да се разглеждакакто като въведение, така също и като преглед на антропо-логическата и социално-историческата литература за обще-ствата на реалния социализъм.

РЕВОЛЮЦИЯТА НА ЕЖЕДНЕВИЕТО

На 9 септември 1944 г. в България започва нова ера – понеофициалното историческо виждане в реално-социалистическаБългария определя този ден като дата на успешната социали-стическа революция (и така изключва всякаква приемственостс предишния режим).3 На практика Българската комунистиче-ска партия, която непосредствено след Първата световнавойна вече е втора по сила партия в България, но след 1923 г.е принудена да действа в нелегалност, успява само в продълже-ние на няколко години да се сдобие с цялата власт.4 Това до-вежда до драматични обществени промени, които „не оставяткамък върху камък“ и са извършени целенасочено от Партията.Според дефиницията на Валери Бунсе на основните отличител-ни характеристики на държавно-социалистическите режими, тесе различават от повечето други диктатури, които са ориен-тирани към стабилност. За разлика от тях социалистическитережими са „ориентирани към бъдещето, определено антикапи-талистически“, и се основават на убеждението за бързо пре-устройство на икономиката, на обществото, и накрая, поне

Улф

Бру

нбау


3 В бъдеще е необходимо да се извърши систематично изследване на линиите на приемственоств политическата վնлтура и в стопанско-икономическите виждания преди и след 1944 г. Фактът,че в България през времето между войните не успяват да се наложат демократично-парламен-тарните принципи, със сигурност е улеснило установяването на авторитарния режим след 1944г. В своята стопанска политика, българските комунисти използват като опорна точка съще-ствуващия от преди 1944 г. консенсус на политическите елити за централната роля на държа-вата в управлението на икономиката. 4 Относно вземането на властта от българските комунисти вж. най-последното изложение наКалинова/Баева, Българските преходи, 38-95. До Петия си конгрес през 1948 г. комунистиче-ската партия се е наричала „Българска работническа партия (Комунисти), съкратено БРП (к).

5 Бунсе, Подривни институции (Bunce, Subversive Instuons, 21).6 Ферге, Общество в процес на изграждане (Ferge, A Socie in the Making, 13). 7 Вж. Кока, Eдно всестранно подвластно общество (Kocka, Eine durchherrschte Gesellscha, 547).

19 / 2010

261


260

Започвайки от комуните в Москва и Петроград, в коитостуденти са практикували радикалните си представи за колек-тивистичен начин на живот, преминавайки през усилията наорганизацията Пролеткульт (пролетарская культура), коятоцели да създаде една оригинална пролетарска революционна кул-тура и да скъса с всичко старо и стигайки до Алексей Гастев– поет и специалист по въпросите на труда, чиито стремежибили радикално да механизира човека, както и до „Лига на вре-мето“, чиито усилия са насочени към целта да се приучат тру-дещите се към самодисциплина – всички тези опити прездвадесетте години целят да бъде преустроен човекът.11 Бол-шевишкото партийно ръководство наблюдава тези утопичниусилия със скептицизъм и открита враждебност. Обаче отЛенин надолу по йерархията доминира консенсусът, че след ус-пешната защита на революцията в гражданската война в ос-новата на усилията на Партията трябва да стоят съзидател-на дейност в областта на културата по пътя на преодоляванена консервативните представи, както и придобиването на мо-дерни начини на поведение и модерни стандарти в образова-нието, и не на последно място – да се повиши до необходимо-то ниво производителността на труда за изграждане на со-циализма. Троцки по-специално изтъква през 1923 г. в сборникаот статии „Въпроси на бита“, че сега – след обезпечаванетона „диктатурата на пролетариата“ и на „национализиранетона най-важните средства за производство – трябва да се ре-волюционализира и битът“:

„В какво се състои днес нашата задача, на какво трябва да сенаучим преди всичко, към какво да се стремим? Ние трябва да сенаучим да работим правилно: точно, чисто, икономично. Ние се нуж-даем от култура в работата, култура в живота, култура в ежеднев-ието. Ние съборихме господството на експлоататорите – след дългаподготовка – чрез лоста на въоръженото въстание. Обаче не съще-ствува такъв лост, с който да повишим културата с един удар. Тясе нуждае от един дълъг процес на самовъзпитание на работниче-ската класа, и заедно с нея, и след нея на селячеството.“12

Вълко Червенков (1900 – 1980).8 Всъщност приемането на„съветския пример“ cе явява резултат от съизмерими предиз-викателства: Как да се модернизира една предимно земеделскадържава и как в едно изостанало и некултивирано общество дасе изгради комунизъм?

Пред решаването на тези проблеми преди това вече са билиизправени болшевиките, които през 1917 г. извършват социали-стическа революция в една от най-изостаналите страни в Ев-ропа. При това те си поставят за цел не само да премахнаткласовото господство, да преодолеят икономическата изоста-налост и изостаналостта на обществото и да въведат новред в социалните отношения, но и да извършат основна реор-ганизация по отношение човека, разглеждан като моделируемвъв всички негови прояви и взаимоотношения, както пишеЩефан Плагенборг в своя преглед върху следреволюционнитекултурни проекти в Съветска Русия:

„Обаче ставаше въпрос за нещо повече от възпитание. Посега-телството беше тотално и се състоеше в изискването да бъде про-менен не само един – макар и голям – отрязък от човешкия животслед революцията, но да се преустрои цялостната природа на човека,при което да се създаде „съветски човек“.9

Новият човек трябвало да увенчае революционните усилиякато гражданин на бъдещия комунистически ред. В първитегодини след Октомврийската революция се конкурират голямброй идеи свързани с това, с какво би трябвало да се отличаваНовият човек и как да се постигне тази цел. Тези представи,които се коренят отчасти в различните течения на радикал-ната руска предреволюционна интелигенция, следвало да бъдатвнедрени в практиката, особено в големите градски центровена Европейска Русия.10

Улф

Бру

нбау


8 Между 1923 г., когато комунистите в България трябва да минат в нелегалност, и 1944 г.,приблизително 100 от общо 130 членове на Централния комитет са пребивавали за по-краткоили по-дълго време в Съветския съюз (Марчева, Смяна на караула. Част I, 63). 9 Плагенборг, Култура на революцията (Plaggenborg, Revoluonskultur, 349).10 Като съвременно описание на опитите да бъде създаден Новия човек вж. подробното изло-жение на унгарския միрналист Рене-Фюльоп-Милер, Дух и лице на болшевизма (René Füllöp-Мiller,Geist und Gesicht des Bolschewismus]. Основни аспекти на дисվնрса за революционната վնлтураи нейните различни интерпретации през времето между Октомврийската революция и ста-линизма са разработени от Щефан Плагенборг (Плагенборг, Култура на революцията). Литера-турата за различните съветски инициативи за революция в областта на վնлтурата е достаобширна. Особено показателен в това отношение е изследователският труд на Ричард Стайтсза „революционните блянове”, които са били в основата на проектите за Новия човек (Стайтс,Революционни блянове / Stes, Revoluonary Dreams). Преглед върմխ значението на понятието„վնлтурна революция“ се представя от Майл-Дейвид-Фокс (Дейвид Фокс, Какво е վնлтурнареволюция / David-Fox, What is Cultural Revoluon).

11 Вж. цитираната в бел. 10 литература; за Алексей Гастев както и „Лига на времето”: Брун-бауер (Brunnbauer, „The League of Time”); за Пролетվնльт вж. Горсен/Кньодлер-Бунте(Gorsen/Knödler-Bunte, Proletkult).12 Троцки: Въпроси на бита, 16 (руски оригинал: Лев Д. Троцки: Вопросы быта, эпоха վնльтур-ничества и еë задачи. Москва: Красная нов 1923).

19 / 2010

263


262

„На първо място е културата на основната хигиена – миене съссапун, чистене на зъбите, да не се плюе на пода – и елементарнатаграмотност, която липсва в значителна част от съветското насе-ление. Тук съветската цивилизационна мисия е формирана подобнона мисиите на другите европейски нации спрямо изостаналитеместни хора, обаче трябва да се отбележи, че в съветския случай в„изостаналите елементи“ са включени руските селяни. На второмясто се набляга на неща като поведението на трапезата, на пуб-лични места, отношението към жените и основни познания за ко-мунистическата идеология. Това е нивото на културата, изискваноот всеки градски жител. Третата част от културата, която предие наричана „буржоазна“ или „дребнобуржоазна“, е културата на доб-рото поведение, включваща добрите маниери, правилния говор, кра-сивото и подходящо облекло, и известно признание на високатакултура на литературата, музиката и балета. Това е „висшето“ аб-солютно ниво на културата, което се очаква от управляващатакласа, от членовете на новия съветски елит.“ 14

Намерението да се революционизират културните нагласии начините на поведение на хората е, от една страна, изразна функционалната необходимост за разпространение на „мо-дерните“ ценности и от друга – да бъдат установени обще-ствените норми на комунизма. Чрез концепцията за „Новиячовек“ и на „социалистическия начин на живот“ целта на со-циалистическата идеология е да стане хегемонна, като бъдеприведена в съответствие със социалната реалност, и дастане безспорна основа на живота в социализма. Според поня-тията на Бурдийо (Bourdieu) става въпрос за създаване на „не-посредствено и мълчаливо съгласие“, което „е основата наонова отношение на доксично подчинение, което ни обвързвас всяка наша фибра към съществуващия обществен строй.“ 15

Този стремеж към културна хегемония се намира в нераз-делна връзка с целта, а именно – да се постигне цялостно дис-циплиниране и рационализиране на обществото. То не може дазаобиколи бита и културата на хората, а напротив – трябвада има за цел реорганизацията на битовите рутинни навици инагласи, както подчертават различни теоретици на модернотовреме. Това е също израз на факта, че съветската държава исъздадените по неин образец народни демокрации се възприе-маха като модерни държави и се отличаваха – както и някоимодерни западни държави – с всеобхватна държавна намеса в

Както се загатва в цитата, Троцки смята задачата за по-вишаване на културата и революционизиране на бита, на еже-дневието, за далеч не проста задача. Това проличава ясно внеговите мисли за преустройството на семейството, накоето трябва да се отреди важна роля в създаването на но-вата култура:

„Ежедневният живот е много по-консервативен, отколкотостопанският, между другото затова, защото ежедневието севъзприема по-неосъзнато, отколкото се възприема икономиката. Вобластта на политиката и икономиката работническата класа дей-ства като единно цяло – тя извежда своя авангард – комунистиче-ската партия – на предна линия и осъществява именно чрез тозиавангард своите исторически задачи. В областта на бита работни-ческата класа се разделя на семейни клетки – отделните семейства.Смяната на държавната власт, даже и смяната на икономическияред – преминаването на фабриките и заводите в собственост натрудещите се – това оказва своето влияние върху семейството. Нотова влияние е само отвън, само косвено, без непосредствено да за-сяга начините на живот, унаследени от миналото. Радикалното пре-устройство на семейството, и въобще на структурата наежедневния живот, изисква в най-висока степен съзнателните усилияна цялата работническа класа и предпоставя в самата нея„къртовска работа“ за повишаване на своята вътрешна култура. Туктрябва да бъдат „разорани“ дълбоки слоеве.“ 13

Тази цивилизаторска мисия се вписва дълбоко в идеологиятана Съветския съюз, а след Втората световна война, в идеоло-гията и на другите държави с комунистическо управление, по-вечето от които са изправени пред задачата да изграждатсоциализъм в земеделско изостанало общество. „Повишава-нето на културното ниво“ и „култивирането“ на хората пе-риодично е поставяно в центъра на политическите проектина управляващите комунисти, и е тясно свързано с опита дасе утвърди комунистическата идеология. Това се отнася кактоза насаждането на ценности, които да са отличаващи за со-циалистическото общество, така и на нагласи и форми на по-ведение, които да са предпоставка за функционирането на едноградско и индустриално общество. Шийла Фитцпатрик, коятоподробно е изследвала опитите по времето на Сталин да бъде„култивирано“ съветското население, обобщава различнитенива на това културно начинание по следния начин:

Улф

Бру

нбау


13 Троцки: Въпроси на бита, 39 (руски оригинал: Лев Д. Троцки: Вопросы быта, эпоха վնльтур-ничества и еë задачи. Москва: Красная нов 1923).

14 Фитцпатрик, Ежедневен сталинизъм (Fitzpatrick, Everyday Stalinism, 80).15 Бурдийо, Практически разум (Bourdieu, Praksche Vernun,119).

19 / 2010

265


264

то – са двете страни на един и същ медал, както по убедите-лен начин това е представено от Е. П. Томсон (E. P. Thompson)в неговия новаторски труд за „Възникването на английскатаработническа класа“. Реализирането на необходимите за еднамодерна промишлена икономика рационалност, дисциплина иефективност става възможно само защото и ежедневниятживот на работника – не на последно място и на цялото об-щество – е организиран с премерена разумна рационалност. Затова през 19-и век в Англия се грижат не само държавата идиректорите на фабриките, но и пуританските проповедници.18

Работници, които в понеделник или вероятно даже и във втор-ник, след напиване в края на седмицата трябва да си отспиват(„пиян понеделник“), довеждат до ужас собствениците на фаб-риките и защитниците на обществения морал.

Подобна интернализация на дисциплината във фабриките инейното разпространение върху цялото общество, което вечее постигнато от утвърдените индустриални общества, съссигурност са се надявали да постигнат и комунистическитеправителства. Защото нито апелът към аскетична само-жертва в името на светлото комунистическо бъдеще, нитовъвеждането на принудителна работа представляват дълго-срочно изпълними методи за изграждане на едно социалисти-ческо общество. Такива методи на дисциплиниране и мобилизи-ране чрез труд са свързани не само с висока политическа ценаи икономическа неефективност, но освен това те се оказватсъщо така неуспешни за интернализацията на работната дис-циплина и на рационалността, понеже произлизат от прин-ципно ирационалното разбиране за време.19

Антонио Грамши в своя анализ на успеха на капиталисти-ческата фабрична дисциплина установява, че дисциплина въвфабриките може да се въведе само чрез въвеждане на обще-ствена дисциплина – дисциплина и в обществото, което еизвън непосредствената работна сфера:

обществото и в политиката си към масите. Последниятаспект се проявява особено ясно в социалистическите държави,тъй като те мобилизираха масите не само в случай на война,но изтъкваха като активно и доброволно участието на маситев изграждането на икономиката и на политическата струк-тура на обществото. За да се доведат изостаналите обще-ства, каквито са били без съмнение руското общество през1917 г., както и българското през 1944 г., до така разбираното„модерно“ общество, е било необходимо всестранно преустрой-ство в областта на културата, както установява напримерДавид Хофман (David Hoffmann) в своя анализ на ценностнитеориентации, залегнали в основата на сталинизма:

„Социалното преустройство обаче изисква не само научно разби-ране на обществото. То изисква също така и средства за промянана мисленето и поведението на хората. То се нуждае от внедряванена нови културни норми и стойности, които да направят делничнияживот, бита, подреден и продуктивен.” 16

Тази културна революция е насочена по-специално към ра-ботническото съсловие, понеже то се определя като ядро насоциалистическото общество и като онази част от населе-нието, която първа ще приеме образа на „Новия човек“. Ра-ботниците поемат ролята на отстранените аристократич-ни и буржоазни слоеве и трябва да станат културтрегер вновото общество. В съответствие с това, дейностите насъветската държава се насочват към широкомащабно създа-ване на модерна индустриална работническа класа. Всъщностмногобройното съсловие на работниците възниква едва следускорената индустриализация от края на двадесетте години.17

Изискванията за ефективност, дисциплина, чистота, точ-ност, деловитост и грамотност следователно са в центърана сталинистката културна политика. Те трябва не само данаправят работниците и работничките по-производителни,но също и да формират по-рационално бита, ежедневния жи-вот на гражданите и гражданките.

Разбира се, тези два проекта – за по-голяма производител-ност и за по-рационално формиране на бита на работничество-

Улф

Бру

нбау


16 Хофман, Сталинистки ценности (Hoffmann, Stalinist values, 8).17 За възникването на съветското работничество и усилията на болшевиките за възприеманена нова վնлтура – усилия за „оվնлтуряване”, вж. Чейз, Работниците, обществото, и Съветскатадържава (Chase, Workers, Socie, and the Soviet state); Флитцер, Съветските работници и ста-линистката индустриализация (Flitzer, Soviet workers and Stalinist industrializaon); Зигелбаум,Създаването на съветски работници (Siegelbaum, Making Workers Sovet).

18 Томпсън, Създаването на английската работническа класа, по-конкретно Том 1 (Thompson,The making of the English Working Class, insbesondere Bd. 1.).19 Вж. Хофман, Сталинистки ценности (Hoffmann, Stalinist Values, 29f.). Мероприятия като Ста-хановското движение и Ударничеството, съчетани с принуда и терор всъщност краткотрайноса мобилизирали огромно количество от работническия потенциал. Обаче те се оказват по-скоро контрапродуктивни както за въвеждането на промишлена дисциплина, така и за внедря-ването на установени обществени стандарти. За разясняване на времето на сталинизма и навътрешно присъщите проблеми на една обществена политика, която е вярвала, че може да гипренебрегне по пътя на временни ограничения, и като се позовава на каризмата на водача вж.Хансон, Време и революция (Hanson, Time and Revoluon, 134-170).

19 / 2010

267


266

целенасоченост на проектите за модернизиране, отколкотоновопостроените при социализма градове. Така например Сте-фан Коткин пише за построения през тридесетте годиниюжно от Урал град на стоманата Магнитогорск:

„Никъде другаде чувството на еуфория от възродените от рево-люцията възможности през 1930-те няма по-голямо доказателствоот това на Магнитната планина. […] Магнитогорск остава цент-рална емблема на великото преустройство, чрез което целта наПросвещението, да се използва науката за усъвършенстване на об-ществото, се свързва с откритието на Френската революция за по-литическата мобилизация и се филтрира през индустриализациятаи съпътстващото израстване на работническата класа.“ 24

Разбира се, съветските лидери искат не само просто да мо-дернизират културата на своята страна, но и да преобразятчовешката натура и да наложат специфични социалистическиценности. Както Съветската държава, така и нейните източ-ноевропейски сателити разбират, че тяхната власт в крайнасметка не може да почива само на терора и на потисническияапарат, но също така зависи от характеристиките и формитена поведение на гражданките и гражданите. Тяхната цел е со-циалистическите норми да станат определящи за всички ес-тествени неща, общи за членовете на обществото, да саcommon sense, неподлежащ на съмнение здрав човешки разум.Държавата иска да постигне това, като действа активно заинтернализиране на „общи форми и категории на възприятие,както и на общи форми и категории на мислене“ и въвежда„държавни форми на класификация“.25

Пропагандирането и разпространяването на социалистиче-ските ценностни отношения и възприемането на реалноститепродължава през цялото време на съществуването на реалниясоциализъм, въпреки че в интензивността на съответнитеусилия както по времето на тяхното прилагане, така също имежду отделните държавно-социалистически страни се от-крояват ясни различия. Обаче българското ръководство напри-мер чак до началото на 80-те години – поне в своите публичниизявления – не се предава и никога не се отказва от вяратавъв възможността за създаване на Новия човек и в изгражда-

„Историята на индустриализацията винаги е била една непрекъ-сната борба срещу „животинския“ елемент в човека (и днес съще-ствува в още по-подчертана и груба форма). Тя представляванепрекъснат, често болезнен и кървав процес на подчиняване на ес-тествените, животинските, примитивните инстинкти чрез поста-вянето им под контрола на новите, непрекъснато разширяващи сеи все по-строги норми и навици за ред, точност и прецизност.“ 20

Задачата на обществената идеология в такава ситуация еда наложи интернализацията и всеобщото приемане на необхо-димостта от дисциплиниране.

„Ако се окаже принудителен натиск върху обществото като цяло[…], тогава се развиват пуритански идеологии, които придават наприсъщото за тях прилагане на насилие привидната форма на убеж-даване и постигане на консенсус.“21

В Съветския съюз със специалната задача, да дисциплини-рат населението и да преустроят и нагодят неговия еже-дневен живот към изискванията на производството, се заематПартията, държавните институции и различни други органи-зации (протестантски проповедници, разбира се, няма на раз-положение), за да се отговори на изискванията на модернотообщество и се догони изостаналостта в развитието.22 Тазизадача обхваща усилията, работниците да бъдат доведени доинтернализация на работната дисциплина да бъде повишенообщото културно и хигиенно ниво на населението, да бъдатотстранени „назадничавите“ елементи на ежедневието (на-пример религията). Тя включва и модернизиране на семейнитеотношения, рационално организиране на потреблението и ра-ционално задоволяване на потребностите, както и регулиранена биологичното възпроизводство в съответствие с икономи-чески и политически преценки и съображения.23 Новите мате-риални реалности, създадени от социализма, също сапредназначени да помогнат за извършване на прелом в разви-тието и претворяването на социалистическата култура иначин на живот. В крайна сметка битието определя съзна-нието, и двете трябва да бъдат поставени на една научна,планова основа. Нищо не може да онагледи по-добре засилената

Улф

Бру

нбау


20 Грамши, Философия на практиката (Gramisci, Philosophie der Praxis, 389).21 Пак там, 390.22 Вж. Хофман, Сталинистки ценности (Hoffmann, Stalinist Values, 186). 23 Виж темите от книгата на Хофман (пак там).

24 Коткин Магнитна планина / Kotkin, Magnec Mountain, 18.25 Вж. Бурдийо Практически разум (Bourdieu, Praksche Vernun, 117).

19 / 2010

269


268

предпоставка за това, съветският човек да може да се по-свети на изпълнението на прокламираните от партийноторъководство приоритети в името на колективизма. В тозиконтекст Дебора Филд (Deborah Field) пише за моралните кам-пании по времето на Хрушчов:

„Според вижданията на Хрушчов, развитието на икономиката,поддържането на реда и преходът напред от социализъм към кому-низъм изисква активни, ентусиазирани, самоотвержени работници,хора, необезпокоявани от семейни проблеми, от конфликтни емоциии от незаконни желания.“ 27

Да постъпваш „морално“ означава не само да работиш при-лежно и дисциплинирано, да уважаваш и цениш социалистиче-ската собственост, да повишаваш своето образование, даподдържаш солидарно и приятелско общуване с хората оттвоето обкръжение, но също и да формираш своя личен и се-меен живот по предварително указаните предписания за „со-циалистически начин на живот“. Но този „Нов човек“ –човекът на реалния социализъм обаче, – както беше вече пока-зано във встъпителния пример от филма в началото, веченяма много допирни точки с аскетичния, смел, самоотвержен,атакуващ иконите професионален революционер, който предии в първите години на Октомврийската революция е залегналв основата болшевишките представи за човека на комунизма.Гьорг Конрад (György Коnrád) и Иван Селени (Iván Szelényi) опи-сват доста сполучливо този нов тип личност така:

„Така се ражда „революционерът на бита“, който е изцяло чуждна всякакво екстремистко или бунтарско отклонение, конструктив-ният революционер, който се отличава от средностатистическияси съграджанин по това, че във всички области на живота се справяоптимално. В работата си той се отличава с голяма прилежност,в семейния си живот е образцов, като водач на превозно средство сеотличава с разумно шофиране, при поддържане на градината про-явява голяма грижовност, той повишава непрекъснато своето об-разование за да напредне, той не забравя никога, че всички благадължи именно на това общество, и когато другите забравят това,той им го напомня.“ 28

нето на комунизма. За да се постигне тази цел, е трябвалооще при социализма да се изградят такива форми на поведениеи културни нагласи, които да характеризират и бъдещия начинна живот при комунизма, които да представят бъдещето вусловията на настоящето.26

Както в България, така и в другите страни на реалния со-циализъм за тази цел е изградена мрежа от институции за кул-турна продукция и за пропагандиране и разпространение наценностите на социалистическото общество. Тяхната задачае да помогнат за пробива към „социалистическия начин наживот“. Тази представа включва не само „модерни“ качества,така известни от западните общества, но също и някои каче-ства, които да отличават начина на живот в социалистиче-ското общество от този в капиталистическото общество.Всъщност най-изпъкващата отличителна характеристика насоциалистическия начин на живот е неговият колективизъм.Това се изразява, от една страна, във веруюто за равенство исолидарност и, от друга страна – в изискванията към гражда-нина – колективно и активно да се включи в изграждането насоциализма и да подчини личните си интереси на общите ин-тереси. По-точно казано, идеолозите на „социалистическияначин на живот“ мислят, че колективните и личните интересисе сливат и съвпадат. В резултат на тези представи се полу-чава едно много силно наблягане върху „морала“, който е тряб-вало да накара хората да се жертват за комунизма и занеговия триумф по цял свят.

Така в Съветския съюз както под управлението на Сталин,така също и при Хрушчов се провежда широка пропаганда заспазването на „комунистическия морал“, който се смята като

Улф

Бру

нбау


26 На това място е уместна една терминологична бележка във връзка с обозначението на из-следваната в настоящия труд политическа система, понеже както в собствената й номенкла-тура за обозначение, така и в западната научна номенклатура имаше и има разлики. Предивреме Андрю Робъртс пледира за това, държавите от Източния блок да бъдат обозначени като„комунистически”, и да се избегне използването на алтернативните непреснато ползвани по-нятия „държавно-социалистически”, „социалистически“ и „реално-социалистически”, понежетези понятия нямат необходимата целенасоченост и съдържат известни противоречия (Робъ-ртс, Държавата на социализма / Roberts, The State of Socialism). Аз обаче предпочетох по-дифе-ренцирана терминология, която отразява до голяма степен използваната по това времеезикова практика: „комунистически“ означаваше от една страна партията и представянетона нейните цели, а „социалистически“ бе общоприето обозначение на вече постигнатото и наконкретната политика (виж също концепцията на „социалистическия“ начин на живот, койтоедва в бъдеще би преминал в „комунистически”). А „реално-социалистически“ – служи както ипреди като аналитично понятие за характеризиране на реално съществуващата политическа,обществена и икономическа система на социализма, и не на последно място – защото тозитермин също така насочва м разликите между намерения и постигнати резултати.

27 Филд, Непреодолими различия (Field, Irreconciable Differences, 613). 28 Конрад/Селени, Интелигенцията по пътя м класовата власт (Коnrád/Szelényi), Die Intelligenzauf dem Weg zur Klassenmacht, 307).

19 / 2010

271


270

Както става ясно от цитата, революционализирането набита, утвърждаването на „социалистическия начин на живот“и налагането на комунистическия морал засягат както обще-ствената, така и частната сфера. При това както в раз-лични периоди от време, така и в отделните държави нареалния социализъм е имало различия при определяне на основ-ните първостепенни задачи. Във всеки случай между комуни-стическите партийни ръководства преобладава широк консен-сус за това, че културната революция може да бъде успешнасамо тогава, когато в нея се включи и „домашната сфера“ –сферата на дома. Да, „домашният фронт“ даже се смята зафронта, който ще бъде приобщен най-трудно.29 В семейс-твата има много силни „останки“ от миналото, напримеркато религиозност, които се отстраняват много трудно:може да бъдат закрити молитвените домове, да бъдат за-творени свещениците, но да се провери дали между своитечетири стени семействата все още остават религиозни –това надхвърля потенциала за надзор и контрол дори на ре-пресивните комунистически държави. Следователно както се-мейните отношения, така също и домашният живот e тряб-вало да бъдат поставени на социалистически основи, порадикоето комунистическият режим навсякъде без изключениепридава голяма тежест на семейната политика и на създава-нето на „социалистическо семейство“.30 Хората е трябвало всвоето ежедневие да интернализират (да възприемат вътреш-но) правилата на социалистическия колективен начин на жи-вот, тъй като техният подреден частен живот се смята запредпоставка за съответното им функциониране в общество– това също е една представа, която в никакъв случай не ечужда на западните общества. Всеки, който не почита своятасъпруга като равна с него или я мами, не може да се смята заНов човек, даже и да идва винаги точно на работата си, да сеабонира за партийния вестник и да участва в дискусионнитекръжоци на своя местен партиен комитет.

Голям брой образователни и агитационни мероприятия,учебници и вестници, радио– и телевизионни предавания, както

Превод: РУМЯНА СТАНКОВА

В издателство „Елиас Канети“ предстои да излезе книгата на Улф Брунбауер„Социалистическият начин на живот. Идеология, общество, семейство иполитика в България (1944 – 1989)“.

Улф

Бру

нбау


и филми, подготвят познанията на хората за това – кактрябва да се държи, какво поведение трябва да има гражда-нинът на социалистическото общество както вкъщи, в своядом, така също в общуването си със своите съграждани. Це-лият живот, всички аспекти на социалната и материалнатасреда трябва да бъдат организирани рационално и в съответ-ствие със зададените правила – предписания за комунистическиморал. Това е един по принцип естетически проект, понеже евсеобхватен и свръхопределен (свръхдетерминиран). В Българиянапример това се изразява в широка „естетическа пропаганда“през 70-те години. Целта на тази пропаганда е да доведе допреустройство не само на външния свят, а също така навътрешния свят, на душевността и на социалните отношенияпо принципите на красотата.31

29 Бухли, Археология на социализма (Buchli, An Archaeology of Socialism, 24). 30 За комунистическата семейна политика, виж най-общо: Keрбли, Социалистически семейства(Kerblay, Sozialissche Familien); за идеологията на равноправието, както и за комунистическатаполитика м жените и нейните двойствени последици, виж между другото следните обзорнирезюмета: Янкер, Жените при комунизма (Jancar, Women under Communism); Волчик/Мейер, Же-ните, държавата и партията в Източна Европа (Wolchik/Meyer, Women, State, and Par in Eas-tern Europe).

31 Вж. интерпретацията на сталинизма, представена като тотално произведение на изվն-ството от Борис Гройс (Гройс, Тоталното изվնството на сталинизма (Boris Groys, Gesamtkun-stwerk Stalin).

СПЕКТАКЪЛТЪТ ЧЕСЛАВ МИЛОШ203 СПЕКТАКЪЛТЪТ МОЛИТВА Към...

Documents