Българските чорбаджии през ХVІІІ – ХІХ век

Увод ……………..…………………………………………………………………………….2

Първа глава

Чорбаджийството до Кримската война

1. 1. Същност на чорбаджийската институция. …………………………………………….8

1. 2. Мястото и ролята на чорбаджийския институт в икономическото развитие……..19

1. 3. Чорбаджийството и българското просветно дело. ………………………….……….32

1. 4. Българското чорбаджийство и църковният въпрос.………………………..……….35

Втора глава

Въпросът за чорбаджийството през третата четвърт на XIX в.

2. 1. Стари и нови чорбаджии. …………………………………………………………….40

2. 2. Формиране на новобългарска просвета след Кримската война…………..……….46

2. 3. Църковни борби - мястото и ролята на чорбаджиите………………………………48

2. 4. Отношение към българското национално движение……………………………….53

2. 5. Мястото на чорбаджиите във формирането на българската нация………...………61

Заключение………………………………………………………………………………….66

Литература………………………………………………………………….………………69

1

Увод

В българската историопис съществуват недостатъчно изучени проблеми, по които

все още се водят дискусии. Такъв е проблемът за класовата структура на българското

възрожденско общество, в който голяма част заема т.нар. „чорбаджийски въпрос”.

Важно да се изясни въпроса за генезиса на българската буржоазия, както и как и кога

феодално зависимите селяни се превръщат в буржоа.

В нашата историческа литература появата на буржоазните елементи в българското

общество обикновено се търси в сферата на земеделието. От общата маса феодално

експлоатирани селяни постепенно чрез предоставени услуги на османската власт от

първенците се обособява тънък слой чифликчии и по-заможни стопани, които от

експлоататори от феодален тип не е ясно как се модифицират в буржоазни такива.

Някои учени търсят именно там генезиса на чорбаджийската класа.

През XVIII и първата половина на XIX в. в българското общество съществува

чорбаджийската прослойка, която също както останалите социални групи търпи

въздействието на новите отношения. Категоричното ѝ причисляване към феодалната

система или към зараждащата се и утвърждаваща се българска буржоазия не може да се

приеме за най-верен подход при изясняване на проблема, защото чорбаджийството

следва да се разглежда в развитие.

Първоначално тази категория хора е натоварена с посредническа дейност между

османската власт и покореното българско население. В първите векове на чуждото

владичество чорбаджийският институт е пряко свързан с общинското самоуправление

на българите. Естествено една част от чорбаджиите се облагодетелстват от функциите,

които изпълняват, и забогатяват. В периода на Българското възраждане все още

съществува този тип чорбаджийство, но под „чорбаджия” българите вече разбират

„богат човек”. Именно това са хората, свързани с новите отношения, налагащи се в

обществото. Към тях се адаптира и старото чорбаджийство, но то е много по-тромаво

във всяко едно отношение1.

Прозвището „чорбаджия” в съзнанието на българския народ днес извиква

негативни асоциации, тъй като много от чорбаджиите в предосвобожденския период са

помрачават с делата си това почетно звание. По своето обществено предназначение

1 Стоянов, И. История на Българското възраждане. Абагар, Велико Търново, 1999.

2

чорбаджията бил длъжен да посрещне, да нахрани и даде подслон на минаващите през

селото пътници, които поради липса на хан и гостилница е нямало къде да отседнат и

се нахранят. Турската администрация посочвала за чорбаджия на селото най-заможния

и популярен стопанин, който се задължавал да задели в своя дом една одая (стая),

където могат да отдъхнат и нощуват преминаващите през селото лица. По тази причина

всички преминаващи през селището пътници търсели чорбаджията. Гостоприемството,

оказвано от домакина, се смятало като почетно задължение и било безплатно.

Деформирането на чорбаджийството в съзнанието на българина се е получило

поради това, че една част от тези чорбаджии, приемайки като свои гости

преминаващите през селото турски управници, бирници, заптиета (полицаи) и др., са се

сприятелявали с тях. В желанието си да получат някакви материални изгоди, тези

чорбаджии често са се превръщали в послушни оръдия на османските управници и са

ставали предатели на патриотични каузи.

Въпросите около социално-класовото разделение на българското възрожденско

общество са дискутирани от много български историци. В историческата наука

съществуват две противоположни схващания за класовата принадлежност и роля на

чорбаджиите през Възраждането. Първото е, че те са отделна от буржоазията социална

категория, като се изтъква преди всичко противонародната им дейност. Според второто

схващане чорбаджиите са част от едрата българска буржоазия, с ясно изразени

националноосвободителни стремежи.

Пръв Димитър Благоев обновява цялостната концепция за класите в Българското

възраждане и разглежда въпроса за чорбаджиите. Тезата му е подкрепена от Цветана

Георгиева, която смята че с развитието на промишлеността и търговията и издигането

на градовете сред българския народ се образува нова „търговско – „индустриална

класа”, която се определя като българска буржоазия. Доказвайки, че буржоазията се

заражда сред хора, служещи на османската власт, Д. Благоев свързва почвата и с

развитието на занаятите, манифактурно – фабричното производство и търговията.

Също така акцентира върху факторите: разложение на военноленната система, появата

на чифликчийството и положението на селяните като отделна социална категория. Той

посочва, че чорбаджийската класа се състои от едри земевладелци, експлоатиращи и

разоряващи селските маси.

Димитър Благоев обосновава наличието на три основни класи в българското

общество: търговско-индустриална (буржоазия, селяни, чорбаджии). Това схващане е

възприето и от акад. Жак Натан. Той смята, че чорбаджиите са обществена класа,

3

свързана с феодалната обособеност и с цялата турска феодална система, макар че се

обуржоазяват поради връзките си с пазара. Следователно тя обхваща едрите

земевладелци, представители на лихварския и търговски капитал.

Георги Плетньов акцентира върху мненията на някои български историци,

занимаващи се с въпросите за класовото разложение в българското общество, както и

„чорбаджийския въпрос”. Жак Натан излага становището, че чорбаджийската класа е

феодална класа, която обхваща едрите земевладелци и представители на лихварския и

търговски капитал в града и селото. Към тях се присъединява и П. Зарев, който в

„Българско възраждане” прави разграничение между отделните категории буржоазия:

едра буржоазия , градска дребна буржоазия и чорбаджийство.

През 1946 г. руският акад. Н. Державин разработва ново становище за класовия

характер и социалната принадлежност на българското чорбаджийство. Според него

„българското чорбаджийство, съсредоточавайки в своите ръце големи материални

богатства, на известен етап от своето развитие играе не само стопанска, но и

политическа крупна организираща роля в живота на българското национално общество.

Николай Державин смята категориите „чорбаджии” и „българска буржоазия” за

еднакви. Тезата за класовата принадлежност на чорбаджийството към буржоазията е

приета и от акад. Димитър Косев. Схващането е подкрепено и от Горан Тодоров, който

причислява чорбаджиите към борците за национално освобождение.

Други видни български историци, занимаващи се с „чорбаджийския въпрос” и

класовото разслоение в българското общество са Христо Христов и Николай Генчев.

Трудният проблем за социалната принадлежност на чорбаджийството е изследван също

така от Димитър Косев, Жак Натан, Михаил Димитров, Йоно Митев, Иван Снегаров.

Макар и с известни уговорки Д. Косев и И. Снегаров защитават определено по-близката

до действителността теза, че чорбаджиите са част от българската „търговско-лихварска

буржоазия”, а не феодали, както смята Ж. Натан. Доста сложна се оказва и задачата да

бъде направен анализ на българското възрожденско общество от гледна точка на тезата

за трите прослойки на буржоазията - едра, средна и дребна.

Професор С. Бобчев в своя труд „Елена и Еленско през време на османското

владичество” анализира чорбаджийството на базата на задълбочени изследвания, с

посочване на примери.

Проф. Ив. Гошев в своята монография „В Трявна през времето на последните

търновски владици (1820–1870 г.)“ (1930 г.) също изследва детайлно чорбаджийския

институт в българските земи през епохата на Възраждането.

4

В книгата си „За произхода и социалната същност на чорбаджиите през ХVII в.”

(1974) Цветана Георгиева проследява процесите и пътищата на формиране на

чорбаджийската прослойка в българското общество.

През 1977 г. по повод статия на Й. Митев на страниците на сп. „Исторически

преглед” започва дискусия за ролята на българската буржоазия в националната

революция. С различни доводи водещите историци се дистанцират от тезата за пълната

контрареволюционност на националната ни буржоазия. Поотделно Стефан Дойнов и

Симеон Дамянов лансират концепцията, че цялата буржоазия (едра, средна, дребна) е

плътно ангажирана с всички основни направления на националната революция.

Видният учен Кр. Шарова обобщава резултатите от обмена на мнения, като

характеризира отношението на отделните прослойки на буржоазията към легалните и

радикални движения по периоди и по направления. Предложеният от К. Шарова

концептуален модел е израз на налагащия се по-балансиран подход към обществените

реалности от предосвобожденския период. В хода на дискусията за буржоазията се

откроява още по-сложният проблем за чорбаджийството и неговото отношение към

културното и политическо възраждане.

Значим акцент върху самоуправленските институции поставя монографията на

Хр. Христов „Българските общини през Възраждането” (1973 г). В непривично

теоретичен план през 80-те години се интерпретират и проблемите за формирането и

особеностите на българската нация през Възраждането. Независимо, че статиите на Хр.

Христов, В. Паскалева и Хр. Гандев по този въпрос са натоварени с известен

схематизъм, самият факт на историописно открояване на националообразуващите

тенденции е показателен за налагащия се по-широк методологически подход спрямо

епохата.

Ролята на чорбаджиите за изграждането и развитието на общините през ХІХ век е

проблем, който намира подобаващо място и значение в изследователския интерес на

редица учени. Наред с обобщаващите разработки съществуват и конкретни проучвания,

главно по посока поселищни изследвания, които дават отговор на въпроси, отнасящи се

до ролята на чорбаджиите в градските и селските общини в процеса на българското

национално възраждане. В областта на поселищните проучвания има натрупана

значителна научна продукция - например Хр. Шалдев „Прилеп и Българското

възраждане”, И. Батаклиев „Град Татар Пазарджик”, С. Табаков „Опит за история на гр.

Сливен”, Н. Начов „Цариград като културен център на българите до 1877 г.” – СбБАН,

кн. ХІХ, 1925, „Юбилеен сборник по миналото на Копривщица”, Н. Начов „Калофер в

5

миналото 1707-1877”, М. Арнаудов „Из миналото на Котел” (1931), Ю. Трифонов

„История на града Плевен до Освободителната война” (1933), П. Ников „Българското

възраждане във Варна и Варненско” (1934), П. Цончев „Из общественото и културно

минало на Габрово. Исторически приноси” (1934), Иван Унджиев „Карлово. История

на града до Освобождението” (1962), Т. Влахов „Кукуш и неговото минало” (1963), Н.

Данова „Към историята на Търновската градска община през Възраждането” (1980), Н.

Генчев „Възрожденският Пловдив. Принос в българското духовно възраждане” (1981),

К. Възвъзова-Каратеодорова „София през Възраждането” (1988), З. Маркова

„Общинското самоуправление в София през ХІХ век. София през вековете” (1989) и

много др.

Значението на българските общини в обществения и държавен живот през епохата

на османското владичество е изяснено в научните разработки на Е. Грозданова

„Българската селска община през ХV-ХVІІІ век” (1979), В. Паскалева „За

самоуправлението на българите през Възраждането” (1964). В своето изследване

„Българските общини през Възраждането” (1973) Хр. Христов разглежда основно

всички страни от характеристиката на българските общини, мястото им в османската

военно-административна и фискална система, дейността им по време на реформите в

империята и значението им за възрожденските процеси. В контекста на неговото

изложение ролята на общините за формиране на българското отношение към

османската власт не е предмет на изследване и анализ.

Необходимостта от нова, необременена идеологически оценка за

чорбаджийството определя интереса на настоящата дипломна работа към тази тема.

Основната задача е разкриването на мястото, ролята и значението на българското

чорбаджийство в политическия живот през Възраждането, но тя не би могла да бъде

изпълнена без ясна постановка относно социалната същност на чорбаджийската

общност. Тази задача е подчинена на една от основните цели на настоящото проучване

- преосмислянето на историческата оценка за ролята на българското чорбаджийство.

Обект на настоящата дипломна работа е българското чорбаджийство в епохата на

Възраждането.

Предмет на изследването се ограничава в търсенето на закономерностите, на

които се подчинява формирането на оценката за ролята на чорбаджийството в

българските възрожденски процеси.

Целите на настоящата дипломна работа са:

6

1. Да се изследва ролята на българското чорбаджийство в епохата на

Възраждането, като се направи опит то да бъде представено в неговата многопосочна

дейност, да се разчупи възприетата визия за чорбаджийството, че то е реакционно и

ретроградно съсловие, което пречи на възрожденските процеси.

2. Да се преосмисли историческата оценка за ролята на българското

чорбаджийство във възрожденските процеси.

Във връзка с постигането на поставената цел се очертават следните задачи:

1. Да се покаже, че чорбаджиите са една активна обществена прослойка в

българското общество през Възраждането, която подпомага просветното и църковно

движение.

2. Да се докаже, че българските чорбаджии участват активно в общественото

самоуправление и се включват в революционните борби на българския народ.

Подходът за изследване и интерпретиране на проблема за ролята на

българските чорбаджии непременно трябва да е интердисциплинарен. Привилегия на

историята е да изследва едновременно икономическата, политическата и културната

страна на човешкото битие.

Методите на изследване, които са използвани в настоящата разработка, са:

o Сравнение – сравнение на изказани научни хипотези.

o Анализ на научни публикации по проблема.

o Контент анализ.

o Синтез за обработване на информацията и формулиране на изводи и

обобщения.

7

Първа глава

Чорбаджийството до Кримската война

1. 1. Същност на чорбаджийската институция.

През ХVІІІ и ХІХ в. България не е много по-различна от останалите балкански

православни страни. Съсловието, което в най-голяма степен се доближава до

функциите на традиционния елит – аристокрацията в тогавашна Европа, са т.нар.

„чорбаджии”.

Първите сведения за появата на чорбаджиите датират от ХVІІ в., но едва от ХVІІІ

в. може да се говори за наличие на определящо се като чорбаджийско съсловие от

селски и градски първенци в общобългарски мащаб2. Сведения за наличие на

чорбаджии в българските земи през XVII-XVIII век се срещат в запис от 1775 г. на

чорбаджиите от Тетевен, Гложене, Извор и Торос за задължение на игумена на

Гложенския манастир. В просително послание на Бачковския манастир от началото на

XVIII век също се споменават чорбаджии, кметове и др. Българското население в по-

големите градове, където има представители на Цариградската патриаршия, е зависимо

от местните владици, които освен църковна имат и известна административна власт.

Православни общини съществува в Пловдив, Сливен, София, Скопие, Охрид и др.,

където се прави разлика между граждани и торлаци. Първите се оформят като

аристократична класа и поради връзките си с местния патриаршески представител се

гърчеят, поддържат контакти с местните турски големци, а по-видните от тях, т. нар.

„чорбаджии”, държат в ръце общинската управа.

През 1878 г. Константин Иречек в труда си „История Болгар” пише, че

чорбаджиите имат аристократичен произход –„произходят от малых боляр”. По-късно в

„Пътувания по България” той отново поддържа тази теза. „Има и досега (т. е. 1884 г.)

аристократи или чорбаджии и демократи, които не се обичат едни други.” Стефан

Бобчев категорично отхвърля тази теза, като заявява: „Погрешна мисъл! Чорбаджиите

имат своя произход в условията на обществения живот по време на турското

владичество3.”

2 Стефанова, М. Книга за българските чорбаджии. С. 1998, с. 23. 3 Грънчаров, М. Имала ли е България аристокрация. – В: Литературен форум. Брой 1 (424), 29.08. - 04.09.2000.

8

Според Юрдан Трифонов след падането на България под османска власт „болярите

като военночиновническа класа са изчезнали. Но названието „болярин” през първите

векове на робството „почнало да се дава на всеки богат... изобщо първенците4.

Свързването на чорбаджийството с болярството би могло да се приеме и като

прийом на създателите на песните да внушат на слушателите, че чорбаджиите са

новите боляри в буквалния и в преносния смисъл. За това безспорно допринася

демонстрираното от чорбаджиите материално състояние, власт и външна показност,

която се изразявала в пищността на облеклото и използваната ритуалност при появата

им пред представителите на турската власт и сред сънародниците си. Така например

големият и влиятелен врачански чорбаджия Димитраки Хаджитошев (1780-1827 г.) се

обличал в „алени потури, препасвал свилен пояс, отгоре носел дълга зелена, понякога

бяла, свилена дреха и върху нея ален джамадан”. Чорбаджията хаджи Найден Кръстев

(ок. 1770-1852 г.) при седмичните си посещения на валията в Одрин яздел богато

украсен кон, а след него следвал неговият слуга, който носел чибука му. При това

шествие на знатния копривщенец от двете страни на одринските улици се стичали хора,

предимно българи, на които чорбаджията щедро раздавал разни монети. Към тази

показност се придържали и чорбаджиите от втората половина на XIX в. Чорбаджи

Патьо (1825-1893) от Видраре имал специална охрана – „въоръжен от главата до пети

турчин”, обличал се със сукнен кожух и се движел с „кочия, теглена от два хранени

коня”. А за чорбаджиите в Одрин през 1873 г. се отбелязва, че облечени в „дълги

самурени кюркове и атлазени пояси”, те били „като истински български боляри”.

Подобни примери могат да се приведат за редица още известни български чорбаджии

като Чалъковци в Пловдив, Стоян Груев в Казанлък, Христодул Шишманов в Хасково

и т. н.

Предвид на това изказаното от К. Иречек предположение за произхода на

чорбаджийството има своето основание. От това обаче не следва, че всички български

първенци, титулувани като чорбаджии през Възраждането, имат благороднически

произход. Факт е, че в общественото съзнание, особено през XVIII в., а и след това, те

се възприемат като аналог на болярите. Друг е въпросът, че, както пише Петко Р.

Славейков през 1872 г., тогавашната наша „аристокрация”, имайки предвид

чорбаджийското съсловие, далеч не приличала на „аристократската онази касть у

европейските народи.”

4 Трифонов, Ю. Към въпроса за старобългарското болярство. // Сп. БАН, 26, 1923, № 14.

9

Войнуците извършват своята служба в досег с еничарите, от които взаимстват

думата „чорбаджия”. В документ от 1689 г. началникът на войнуците в Панагюрище е

наречен „секбан башия”, което заедно с чорбаджия означава командирски чин в

еничерската войска. Вероятно е също думата да е употребена за обозначаване

функциите на управниците във войнушките села и по-специално да посрещат и

настаняват военни и административни началници, а възможно е да е станало и по двата

начина. От началото на XVIII век думата вече е в редовна употреба по сведения от

Жеравна, Котленско.

Самата дума „чорбаджия” е турска и първоначално е означавала човек, заемащ

службата повар на чорба – главната храна в еничерския оджак. Чорбаджи-башии са

началниците на чорбаджиите в този оджак. „Прочее, чорбаджия е онзи, който готви

храна, който дава храна, и турчинът, който е обикалял в българските земи, е намерил за

най-правилно да нарече с думата чорбаджия този, у когото е „кондисвал” – оставал на

нощувка, и който му поднасял храна, чорба и пр. Чорбаджията не е могъл да не бъде

що-годе богат – състоятелен. По-късно, чрез разширително прилагане, чорбаджия е бил

всеки домовладика, всеки домакин, стопанин на дом и имот. Думата чорбаджия,

прочее, е била почетна титла, която обаче турците прилагали изключително за

християните, у нас само за българите. Турчинът не е могъл да бъде чорбаджия. Той е

ага, ефенди, бей и пр. Християнинът не е могъл да бъде нито ага, нито ефенди, а за бей,

което ще каже княз, и дума не е могло да става5.”

Вероятно е думата „чорбаджия” да се употребява за обозначаване функциите на

управниците във войнушките села и по – специално задълженията им да посрещат,

настаняват и осигуряват прехраната на по – горни военни и административни

началници, събирачи на данъци и пътуващи служители.

От началото на XVIII в. тази дума вече е в редовна употреба, като се среща заедно

с думите бан, княз, кмет и коджа башия. През XVIII в. местните управници се наричат

вече „чорбаджия”. Най – влиятелният поема отговорност пред турската власт, като

изпраща войнуците и определя размера и събирането на данъците.

Найден Геров в своя речник определя чорбаджията като: „богат човек, богаташ,

болярин, големец, първенец, господар, стопанин”. Не може да не се признае, че първите

чорбаджии от Еленско са родолюбци, „носители на повече или по-малко култура и

образование. Били са набожни и ученолюбиви. Правили са дарения на църквите,

5 Бобчев, С. С. Еленски сборник. С. 1931.

10

пращали са помощи на манастири. Издържали са бедни момчета в училища, упътвали

ги за по-нататъшно образование”.

В българските земи повечето от лицата, наричани чорбаджии, са свързани с

общинското самоуправление на местното българско население. Налице са факти, от

които се вижда, че и личности несвързани с тази дейност, носят това звание и обратно

не всички ръководители на общината са наричани чорбаджии. Според Михаил

Грънчаров през ХІХ век чорбаджии се наричат и издигналите се по богатство и лично

влияние граждани6.

Врачанско си има собствен закрилник, и то не хайдутин, а легендарния чорбаджия

Димитраки хаджи Тошев. Този факт кореспондира и с още няколко такива – във

Врачанския балкан няма хайдути, защото там са врачанските „държави” – т.е. имотите

на врачани, техните совати, където отглеждат добитък в промишлени количества за цял

Цариград и за половин Европа. Благодарение на чорбаджи Димитраки, този толкова

нетипичен за националния ни фолклор закрилник, който не се е крил по горите, а се е

разхождал по врачанската чаршия, местните представители на иначе всемогъщата

другаде чуждоземна власт са изпитвали доста страх и трепет в продължение на цели

десетилетия, тук, в реалния център на Северозападния регион. Съвременниците

разказват, как още само с вида си фактическия, всемогъщ и авторитетен сайбия на

цялата нахия е всявал респект сред турците от справедливо възмездие. А като се сложи

към него и цялата му рода – като се почне още от дядовците му и особено баща му –

Хаджи Тошо, то ще се види с просто око, а даже и математически може да изчисли, че

Врачанската независимост се е установила де факто и на практика, върху здравите

плещи на врачанските чорбаджии няколко века, преди целокупните българи да чуят

още тази сладка дума – свобода, а за независимост да не говорим.

Чорбаджи Димитраки - нетипичен с непреклонната си гордост, непримиримост и

обществен размах за времето и средата си българин, става една от най-влиятелните

политически фигури в Северозападна България, делил мегдан с Осман Пазвантоглу и

дръзнал да последва опита му за независимост от централната власт. Михаил Арнаудов

го нарича „един от най-бележитите българи в началото на ХІХ век, за когото някои с

право предполагат, че ако не е бил предателски погубен от турците, щял да играе роля

като тази, която са играли княз Милош в Сърбия, Александър Ипсиланти в Румъния,

Георги Мамарчев в България.”

6 Грънчаров 1985: М. Грънчаров. Чорбаджийството в България през 30-70-те години на ХІХ век. – В: Исторически преглед, 1985, 8, 30, 34.

11

Народният певец, преживял и изстрадал онези робски векове като пряк свидетел,

възпява легендарния и непрежалим владетел на Врачанско с „Песента за гибелта на

Димитраки Хаджитошев”. Други народни певци, също копнеейки за българско

самоуправление, за силни български владетели, в духа на Пасий, виждат този идеал

олицетворен от чорбаджи Димитраки и разпространяват песента далеч извън пределите

на врачанските „държави” и я правят широко популярна в продължение на 150 години

като „Димитракиевата песен”. Така Димитраки Хаджитошев става уникален пример за

чорбаджия, възпят редом с хайдути като Чавдар, Индже, Шибил и други, традиционно

възприемани като народни закрилници и борци за народна свобода в българския

фолклор.

Чорбаджи Димитраки е врачански чорбаджия, потомствен старейшина

(коджабашия) на Врачанската община, наследил тази длъжност от баща си и дядо си, на

когото лично и на целия му род се дължи както стопанско-икономическото ѝ замогване,

така и културно-просветното развитие на Враца, от създаването на първото светско

училище до първата организирана съпротива срещу гръцките владици – началото на

църковната борба в България. Животът на Димитраки Хаджитошев е посветен в равна

степен на издигането и на стопанско-икономическото и на културно-просветното

състояние на града и на защитата на населението от административните произволи и на

смели политически проекти за Освобождение.

Проф. С. Бобчев в своя труд „Елена и Еленско през време на османското

владичество” анализира чорбаджийството на базата на задълбочени изследвания, с

посочване на примери. Той изтъква, че част от чорбаджиите в града „са по-раншни

колибари, които благодарение на своя ум и предприемчивост, са напуснали колибите-

махалите и са дошли в Елена, купували са места и къщи и са ставали чорбаджии, като

са се равнявали с установените боляри чорбаджии. Ето примери: Кисьовци са от

колибите Шейтани на поп Петко Шейтана, Бакаловци- от Дрента, Радивоевци- от

Ганюв дол, Момчиловци- от Духлювци, Кършовци- от колиби Кършовци, Бобчевци- от

Руховци7”.

Бобчев не отрича, че в старо време се знае за рая хаджи Христова, хаджи Иванова,

хаджи Юрданова, хаджи Тодорова. Но той посочва, че това не е подчинена рая, а е един

вид клиентела, която „почитала своя чорбаджия”, занасяла по някой подарък по време

на сватба на дъщеря или син, по време, когато отивала да молят ходатайство пред

субаша. Според автора колибарите не са работили ангария на еленските чорбаджии.

7 Бобчев, С. С. Елена и Еленско по време на османското владичество. 1937.

12

Произходът и функцията на тази социална група са ставали многократно обект на

научен интерес, но трудно може да се говори за единно мнение, защото в повечето

случаи то е подвластно на политически парадигми. Доказан исторически факт е, че

основната социална функция на чорбаджиите е функцията им на общински управници

и посредничеството им в отношенията между османската власт и администрация и

българското население, т.е. статут, идентичен с този на кнезовете и дзеките.

В България обаче развитието на института върви в посока обратна на тази в

Сърбия и Гърция. Дзеките и кнезовете първоначално са изборни длъжности, но общата

тенденция е те да стават наследствени и/или назначаеми. При чорбаджиите е обратното

– първоначално османската власт дава съответните права на отделни лица, които са

имотно осигурени и се ползват с уважение сред местните жители. Постепенно обаче с

развитието на институцията се достига до своеобразни общински избори за чорбаджия

всяка година. Тъй като населението се спира на различни хора, се появяват по няколко

чорбаджийски фамилии, които постоянно претендират за роля в управлението на

общината. Фамилиите организират свои фракции (тарафи), които водят ожесточена

политическа борба помежду си.

Както сръбските кнезове, и българските чорбаджии не притежават земя.

Икономическата им база е скотовъдството и по-конкретно отглеждането на овце

(джелепкешанство). Стадата им, наброяващи в отделни случаи десетки и дори стотици

хиляди глави се пласират на огромния цариградски пазар. Свързана с овцевъдството е и

друга дейност, която позволява на чорбаджиите да поддържат икономическата си мощ.

Става дума за бегликчийството, т.е. откупуването на данъка по овцете (беглика).

Овцевъдството стои в основата на почти цялата икономика на България през ХVІІІ в. и

повечето печеливши занаяти (абаджийство, гайтанджийство) са следствие от него. Така

именно чорбаджиите подготвят стопанското издигане на еснафа.

Чорбаджиите имат своя произход и са свързани със съществуването и дейността

на българските общини през епохата на османското владичество. Може да се приеме,

че общините като обществено-икономически единици съществуват още през

средновековието, но не са разкрити напълно промените, които турското завоевание

внася в организацията и дейността им. Те изменят основно системата на феодалното

земевладение.

Мнозинството от селата са предадени на спахиите като служебно владение, част

от земите на населението са превърнати във вакъфски имоти. Управлението на

спахийските села и контролът върху владението се извършва от спахиите. Освен

13

административна, властта им е и полицейска. В зиаметите и хасовете това вършат

субашиите или воеводите, наместници на по-едрите ленни владетели.

В първите векове след османското завоевание част от българските феодали се

приспособяват към новите условия, служат във войската на завоевателя и влизат в

категорията спахии-християни. Те напълно изчезват през XVI-XVII век. При това

положение сред българите с по-значителна власт остават само началниците на

войнуците и другите категории жители със специални задължения. Българските

общини се грижат само за уреждането на второстепенни проблеми и спазване на

обичайното право.

В градовете първоначално има известен брой заможни християни по сведения на

Владислав Граматик. В по-старите и големи градове те са остатъци от феодалната

класа, търговци и по-богати занаятчии. Това се приема и за новоиздигналите се

рудодобивни селища Чипровци, Кратово, Етрополе, които са управлявани от княз. При

това положение трябва да се приеме, че както в селата, така и в градовете османската

господстваща класа взема в свои ръце военно-административната, полицейската и

съдебната власт.

Проблемът за произхода и същността на чорбаджийския институт трябва да се

разгледа и в светлината на социално – икономическите изменения в Османската

империя през XVII и XVIII в. В този период в българските земи, влизащи в пределите

на империята, се извършва процес на ускорено развитие на стоковото производство.

Увеличава се броят на населението в старите градове като Видин, Ловеч, Търново,

Стара Загора, Сливен, Пловдив, София, Скопие, Охрид, Битоля и пр. Издигат се и нови

занаятчийски центрове и търговски средища Габрово, Котел, Троян, Свищов, Щип,

Прилеп и т.н.

Такава е тенденцията и в селското стопанство, което започва да ориентира

продукция за пазара. Това засилва експлоатацията на селяните и стремежа владението

на земята да стане от послужебно, наследствено, т.е. да се образуват едри поземлени

владения чифлици. Към това се стреми и голям брой мюсюлмани. Следователно

промените в стопанския живот определят появата на изменения в състава и структурата

на българското общество.

Нараства броят на българите, които се занимават в промишленост, а от селата в

старите градове се извършва миграция. Все по-голяма част от населението мигрира към

градовете и се занимава в сферата на промишлеността. Тези промени се описват в

редица домашни извори като дамаскините, в различни турски източници, кондики на

14

манастири, биографии на възрожденци (като например в тази на Софроний Врачански).

Изводите са, че социалната група чорбаджии (или наричани още: кметове, кнезове,

легатори, примикюри, кехаи, коджабаши и т.н.) съществува още преди епохата на

възраждането т.е. преди втората половина на XVIII в.

Най-близка по смисъл и съдържание на социалните функции на думата чорбаджия

е думата кмет или старейшини, първенци, управници. Тази социална група е свързана

със запазването на ограничени права на общинско самоуправление на българите,

главно в селищата със специален статут – войнушки, соколарски и пр.

Чорбаджийството като административна институция поема върху себе си

функциите на местно самоуправление и посредничество между българското население

и турската власт. То се утвърждава в периода на упадъка на османската военно –

феодална система, предизвикана от развитието на стоковото производство и търговията

през XVII и XVIII в. Чорбаджийският институт със съществуващите в по – големите

градове „православни общини”, създадени около патриаршеските митрополии и

владици, се утвърждава.

Няма данни, които да доказват, че през този период чорбаджиите са едри

земевладелци – чифликчии. Но като кметове те са присвоявали част от произвеждания

продукт и така забогатяват. Именно това ги противопоставя на народа, който вижда в

тяхно лице оръдие на турската власт и на Патриаршията свои експлоататори. Например

ръководителите на Врачанската община в края на XVIII и началото на XIX век Янаки,

братя Трохнин, хаджи Тошо Ценович, Димитраки Хаджитошев и хаджи Йованчо със

своя авторитет са сериозен фактор в уреждане на взаимоотношенията между турските

власти и населението. От тяхната дейност постепенно започва да зависи цялостното

развитие на града.

Развитието на занаятите и търговията през 30–те и 40–те години на XIX в.

определя укрепването на българските общини и разширяването на тяхната дейност.

Това води до въвличане на чорбаджиите в редица извън административни функции по

линия на търговията и предприемачеството. Но и в този период главната им дейност си

остава администрирането, което им дава възможност да се занимават с търговия,

лихварство и пр.

В този период не липсват сведения за ролята на чорбаджиите. Данните сочат, че в

градовете има по двама чорбаджии. Първият съгласно турската административна

терминология се нарича мухтар евел, а вторият – мухтар сани. Общинските дейности се

уреждат от мухтарите, бирника и няколко по – заможни души, наричани също

15

чорбаджии. Те влизат в общинския съвет. Освен с името чорбаджии, в документите те

са наричани още: ази, коджабашии, първенци, боляри, аяни, градоначалници,

демогеронти, протогеронти, нотабили, архонти и пр.

Чорбаджиите се избират за срок от една година от членовете на общото събрание

на общината. След изтичане на едногодишния мандат обикновено остава член на

общинския съвет. Изборът на чорбаджии се утвърждава от османската власт. В по –

големите градове има околийски чорбаджии. В някои по – големи села също има по

двама чорбаджии, а в малките – само по един.

Като се спира на управлението в своя роден град преди 1800 г., Васил Априлов

бележи, че „габровци имат свое управление, което според народния избор се поверява

на трима души, които се наричат кметове (старейшини, чорбаджии). За поддържане на

полицейския ред се изпраща от Търново един ага с трима турци. Ако агата или

приближените му не се понравят на жителите, на последните не остава нищо друго

освен да се оплачат на войводата8.” Тази административна система се запазва и през

първата четвърт на XIX век.

Преди реформата на Хатишерифа издаден през 1839 г. от султан Абдул Меджид,

Габровският район е субашлък, управляван от субашия и един габровски чорбаджия.

След 1839 г. е бил мюдюрлък с управител мюдюрин и двама чорбаджии. След

обявяването на Габрово за град (1-ви май 1860 г.) той става и околийски център,

включващ 18 махали с управител „каймакамин”. Габровските чорбаджии, участващи в

управлението на града, разпределят данъка върху населението, които събират петима

„махлебашии” и го предават на ковчежника – „сандък имения”. Този ковчежник е

назначаван от турските власти по препоръка на габровските чорбаджии.

Проф. Ив. Гошев в своята монография „В Трявна през времето на последните

търновски владици (1820–1870 г.)“, публ. в т. II, г. III (1930 г.) на Бълг. Истор. Б-к, с.

208, където се казва: „… Ежегодно ставал избор на един „временен чорбаджия”, един

негов заместник, на който било възлагано дори събирането на данъци.“

Описаният по-горе административен ред оставя значителен простор за действие

на българските чорбаджии – първенци. Тяхна е отговорността за разпределяне и

събиране на данъците от своите съграждани, разпределят държавните и обществени

тегоби, посрещат и изпращат войскови части, турски чиновници и големци. Те

отговарят за регистрацията на населението и имотите му, грижат са се за телеграфа,

затвора, пътищата, ръководят местните финансови, съдебни, и полицейски служби,

8 Койчев, К. Старо Габрово и пътищата около него. Габрово. 2010, с. 25.

16

управлението на църквите, училищата и т. н. Очевидно е, че тези пълномощия дават на

чорбаджиите възможности преди всичко за лично облагодетелстване. Същото

отбелязва и В. Априлов в своите записки: „Чорбаджиите управляват понякога

съселяните си безсъвестно – това често се случва, и им налагат лични налози...

Длъжността на чорбаджиите е доходна и почтена, затова всички користолюбци се

стремят към нея9.”

Тази форма на самоуправление на българите, макар ограничени и подчинени на

османската власт, дава възможност да се развива дух на стопанска, религиозна и

културна самостоятелност и предприемчивост. Най–активна дейност развиват

общините в търговско – занаятчийските селища. Там се води най–остра борба за

овладяване на общините между чорбаджиите и представителите на занаятчиите и по –

дребните търговци. Тези борби се изострят с излизането на преден план на църковния

въпрос. В по–големите градове старите чорбаджии се обявяват в защита на

Цариградската патриаршия, докато новите чорбаджии (излизащи главно от търговското

съсловие), застават на чело на борбата за назначаване на български владици, а по –

късно и за създаване на независима българска църква. Особено типични в това

отношение са борбите в Габровска, Котленска, Тревненска, Еленска и др. общини.

Реформаторът Митхад паша след анкетата в Търново, известен за зулуми и на

чорбаджии издава „Закон за чорбаджилъка в Търновския санджак от 1857 година”,

съставен от 10 члена, най-важните от които са: „1. Чорбаджиите да са избират от

народа; 2. Когото по-много хора щат той да стане чорбаджия; 3. Никой чорбаджия да

няма позволение и права по-много от една година да управлява; 4. Никакви ангарии не

се допускат” и т. н. Покрай тези основни членове за сметките си чорбаджията трябва да

даде двама поръчители и писмена гаранция.

Според османското законодателство службата на чорбаджилъка е само една

година. За да се избере някой за втори път чорбаджия, трябва да мине поне година, без

да е такъв. 15-20 дена преди изтичане срока на длъжността, чорбаджията да приготви

сметките си и да уведоми населението да си избере нов чорбаджия. Чорбаджията

получава заплата и няма право да събира в своя полза никакви други парични средства.

Също така се забранява изкупуването от страна на чорбаджиите на каквото и да било от

населението, особено жито и коприна. Чорбаджията няма право да налага никакви

ангарии и да събира за своя полза пари.

9 Пак там, с. 26.

17

За условията при избора на тази длъжност говори и С. Бобчев: „В Елена народът

правел годишен събор; на този събор се е изслушвал отчета на предишния чорбаджия и

след това е ставал избор на нов... Случвало се е... да станат чорбаджии без избор, но

това е било явно злоупотребление с властта. Така – назначените чорбаджии – и добри и

лоши – сваляли са ги, а понякога – и убивали. Такива убити чорбаджии са били: Михо

Бакалина, Стоян Чорбаджи, Хаджи Стоян Чиргилан убит от дядото на Цончо Добрев от

с. Поп Бобчевци 10.”

Освен задълженията си към турската власт и към гръцките владици, чорбаджиите

в много селища се грижат и за изграждането на църкви, за откриването и издържането

на училища, за развитие на просветното дело. С това те се проявяват като патриоти,

подпомагащи развитието на възрожденския процес.

Изводите, които се налагат относно произхода и същността на чорбаджиите и на

чорбаджийския институт в българските земи, са:

1. Социалната група на чорбаджиите съществува още преди Възраждането.

2. Групата е свързана със запазване на ограничени права на общинско

самоуправление на българите, главно в селищата със специални задължения.

3. Чорбаджийството е посредник между българското население и турската власт.

Утвърждава се в периода на упадък на османската военнофеодална система.

4. Чорбаджийският институт е свързан със съществуващите в по-големите градове

православни общини.

5. Няма данни през XVIII век, доказващи, че чорбаджиите са едри земевладелци

чифликчии, но тъй като могат да присвояват част от произвеждания продукт,

следователно с развитието на търговията придобиват и недвижими имоти.

1.2. Мястото и ролята на чорбаджийския институт в икономическото

развитие.

Мястото и ролята на чорбаджийския институт в икономическото развитие на

българските земи трябва да се разглежда във връзка със съществуването на общините.

Те играят ролята на административна институция, посредник между Османската

държава и Вселенската патриаршия, от една страна, и българското население, от друга.

Чорбаджиите са социална група, формирала се по време на феодалния начин на

10 Бобчев, С. С. Еленски сборник. С. 1938.

18

производство, а по-късно стават носители и на търговско-манифактурен капитал.

Основната черта, която ги отделя като социална група, е дейността им на общински

управници.

Чорбаджиите в Елена, Трявна, Габрово, Тетевен, Етрополе, Копривщица,

Търново, Казанлък и другаде са повече или по-малко състоятелни и влиятелни. Те се

издигнали сред своите съселяни и съграждани, благодарение на своя ум, на своята

будност, на умението си да се представят, да говорят, да убеждават, да решават и да се

налагат със своя нравствен и умствен авторитет. И Елена, и Копривщица, и други места

знаят за чорбаджии, а не боляри, т. е. не богати, които обаче, със своите лични качества

са се издигали и са принасяли големи услуги на мястото, където са живеели11.

Едно от основните и традиционни задължения на общината е посредничеството ѝ

между населението и османската власт в областта на фискалните взаимоотношения.

Както се вижда от тефтер на общината за 1806-1847 г., през 1806-1816 г., за

разпределянето на местните и държавните данъци върху българското софийско

население и за тяхното събиране и отчитане пред съответния турски чиновник, са

определяни по двама, а от 1817 г. нататък - по един представител на това население,

наричани „коджабашии”.

Те са избирани за едногодишен срок, с право да бъдат преизбирани и са

утвърждавани от местната турска власт. Софийски коджабашии през този период са х.

Йованчо и х. Михо, х. Йованчо Куюмджията, Панчо. За 1857-1861 г. се знаят имената

на още трима кметове (коджабашии) - Мито, х. Мано Стоянов, Г. Михайлов. Изборът

на кметове, както и контролът върху приходите и разходите, се извършвали от

общинския съвет. Броят и имената на членовете му не са известни, а и наименованието

му е различно. В началото се говори за събрание на гражданите („сви варошлии”),

после за събрание на чорбаджиите от всички еснафи, следва събрание на „християните

чорбаджии мали и велики”, а от 1819 г. докрая остава трайно наименованието „сви

варошки чорбаджии”. Този момент е много важен и показва как постепенно правото да

избира и контролира коджабашиите преминава от събранието на цялото мъжко

пълнолетно население върху тесен кръг от най-първите, най-изявените граждани, което

бележи промени в социалното развитие.

Очевидно е, че за общинските съветници се е наложил терминът „чорбаджия”, с

който се означава не само принадлежността към общинската управа, но се подчертава и

11 Бобчев, С. С. Еленски сборник. С. 1931.

19

социалната характеристика. Участието на представители на еснафите в общинския

съвет се обуславя от традиционно добрата организация и стопанска мощ на софийските

еснафски сдружения.

Ролята на чорбаджиите се засилва в периода на упадък на османската военно-

феодална система и преминаването към феодално-бюрократично управление. Тогава се

образува новата обществена класа - българската буржоазия. Развитието на занаятите и

търговията през 30-те и 40-те години на XIX век определя укрепването на българските

общини и въвличането на чорбаджиите в редица извънадминистративни функции по

линия на предприемачеството. Започва да се води борба между старите чорбаджии и

новите буржоазни елементи за овладяване на общините (например в Сливен, Котел,

Пловдив и др.).

Много данни за българските общини и за ролята на чорбаджиите има от 30- те и

50-те години на XIX век. Обикновено в градовете има двама чорбаджии (кметове,

мухтари). Първият съгласно с турската терминология се нарича „мухтар евел”, а

вторият – „мухтар сани”. Има и бирник. Общинските работи се уреждат от мухтарите,

бирника, няколко по-заможни хора, наричани „чорбаджии”. Те заедно с първите трима

образуват общинския съвет. Чорбаджиите се избират за една година от възрастните

мъже на общо събрание на общината, за което получават възнаграждение. Изборът се

утвърждава от османската власт. В по-големите градове има околийски чорбаджии

(Георги поп Симеонов в Търново, Янко Станкоолу, Димитър Черния в Сливен), които

изпълнявали посредническа функция между общините и представителите на

османската власт. В тях има казалийски ковчежници, понякога българи християни (Кир

Минчо, Търново; Стефан Захариев, Татар Пазарджик).

По двама чорбаджии има и в по-големите села. Най-активна дейност развиват

общините в търговско-занаятчийските селища, където си съперничат чорбаджии и

представители на занаятчиите и по-дребните търговци (типично за Габровска, Еленска,

Тревненска община). За Габрово е характерно, че габровските чорбаджии ревностно се

борят против дейците на българското националноосвободително движение. В Елена

има двама, които се избират през март. Сведения за дейността им има главно за

времето на Кримската война.

Данни за съществуването и дейността на българските общини през 30-те и 40-те

години на ХІХ век има за различни краища. Навсякъде начело на общините стоят един

или двама чорбаджии, бирник, от шестима до дванадесет общински съветници, влизат

и някои местни свещеници. Освен задължението към турската власт и към гръцките

20

владици чорбаджиите и общинските съветници се грижат за изграждането и

обзавеждането на църкви, училища, пътища и др. В Батак, Пещерско и Башино село,

Велешко, чорбаджиите полагат големи грижи за просветното дело.

Най-активни са общините в развиващите се търговско-промишлени средища и в

освободените от спахиите раетски села. Има данни за наличие на общини и чорбаджии

и в превърнатите в чифлици, спахийски, вакъфски села или в новооснованите села-

чифлици, но са оскъдни. В тях властта е съсредоточена в ръцете на чифликчиите, което

свидетелства, че чорбаджиите се развиват и укрепват във връзка и на основата на

развитието на новите обществено-икономически отношения.

Във всички общини чорбаджиите са органи на османската власт, като в много

случаи подпомагат развитието на възрожденския процес. Това се определя от

социалната принадлежност и личните или групови интереси на чорбаджиите, кметовете

и хората от общинския съвет. Пример е българската община в Скопие, където през

втората четвърт на XIX век сандък-еминина на местния управител Хаджи Трайко, е

най-силен скопски чорбаджия. Против него се образува партия, начело с братята Хаджи

Георги и Хаджи Христо Попович - търговци от Прилеп.

Немалка част от най-видните български чорбаджии от ХІХ в. се занимават с

откупуване на данъци например хаджи Минчо, хаджи Цачев, братя Гешови, Чалъкови,

Салчо Чомаков, братя Робеви, хаджи Николи Димов Минчооглу, Христо Караминков,

братя Хаджитошеви, Цвятко Радославов, Христо Тъпчилещов и др.12. Количествените

измерения на средствата, с които тези българи откупвачи на данъци участват в

системата са впечатляващи. Няколко примера биха могли да илюстрират това

твърдение: съдружие от трима пловдивски откупвачи начело със Стоян Чалъков влага 2

740 000 гр. в откупуването на юшюра на Пловдивска каза през 1849 г. 13. Тази сума все

пак с малко изостава от размера на печалбите на чорбаджи Стоян и съдружие от

предприемането на ондалъка няколко години по-рано – над 2 900 000 гроша14. Хаджи

Минчо хаджи Цачев ангажира в откупуване на данъци по над 1 900 000 гр. през 1852 и

през 1853 г.15 Две съдружия от по четирима откупвачи немюсюлмани (в които участва

Салчо Чомаков) поемат данъка върху дребния рогат добитък в целия Видински

12 НБКМ БИА, ф. 70, ф. 782, ф. 307, ф. 49, ф. 6, ф. 27, ф. 245, ф. 165; ЦДА, ф. 253. 13 Янева, С. Нови данни за откупваческата дейност на Чалъкови. – Bulgarian Historical Review, 2006, 1–2, (Studia in honorem professoris Virginiae Paskaleva), 596–606. 14 Стайнова, М., А. Велков. Турски документи за стопанската дейност на Чалъковци. – Известия на НБКМ, IX (XVI) (1969), 149–169. 15 Янева, С. Фискални практики и откупуване на данъци в Търновско през 40-те – 50-те години на 19 век. (Из тефтерите на хаджи Минчо хаджи Цачев). – Исторически преглед, 2004, 5–6, 166–178.

21

санджак и четири кази на Пловдивски санджак през 1860 - 1861 г. срещу над 9 000 000

гроша общо16. Някои сделки на Цвятко Радославов и на Никола Цветкоолу в края на 60-

те и началото на 70-те години на ХІХ век също са на стойност над един милион гроша,

а една от тях – и на над пет милиона17. За посредника и гарант на десетки откупувания

Христо Тъпчилещов също е обичайно да се ангажира с шестцифрени суми18.

Редица извори доказват, че по имуществен статус много чорбаджии се нареждат

сред най-богатите хора не само сред сънародниците си. Тук ще приведем само два от

най-показателните примери. Според собственоръчен списък на „мулковете” му (къщи,

дюкяни, хан, маази, воденица, лозя, ливади, ниви, градини), общата стойност на

недвижимото имущество на хаджи Минчо хаджи Цачев в Търново, Габрово и Дряново

възлиза на 344 162 гр. (257 715, 5 гр. е стойността на „мулка” му само в Търново).

Съгласно съдебно решение (хюджет) от 1861 г., издадено от пловдивския кадия, за

подялбата между преките му наследници на наследството (движима и недвижима

собственост), оставено от Стоян Чалъков през 1850 г., последното възлиза на 473 812

гр. (къща, дюкяни, механа, одаи, ливади, чифлик).

Действителната величина на тези имущества може да се установи при сравнение с

данни от описите на наследства в русенските сиджили от втората половина на 40-те и

първата половина на 50-те години на ХІХ в., съхраняващи се в Ориенталския отдел на

Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”. Сравнението е обосновано, тъй като

става въпрос за същия хронологически период и за административни центрове от

същия вид (големи градове – центрове на санджаци), в които недвижимата собственост

би трябвало да има сходни цени и оценки. От общо 924-те наследства, отразени в

русенските кадийски регистри в периода 1845–1859 г., 8 са в границите между 100 000

и 200 000 гр. и само едно надвишава 200 000 гр. (всичките са оставени от местни

мюсюлмани). Нещо повече, за отбелязване е, че стойността на регистрираната в средата

на ХІХ в. собственост на хаджи Минчо хаджи Цачев и на Стоян Чалъков изостава

чувствително от обичайните средства, влагани от тези откупвачи в техните сделки (т.е.

от деловите им капитали), измерващи се със стотици хиляди, а понякога и с милиони

грошове.

16 НБКМ БИА, ф. 70, а. е. 142. 17 ЦДА, ф. 253, оп. 1, а. е. 74, 85, 101; Грънчаров, М. История на Плевен. Възраждане и Освобождение. Плевен, 2001, с. 48; НБКМ БИА, ф. 6, I А 5925; I А 26731. 18 Давидова, Е. Търговски капитал и откупуване на данъци в Османската империя през третата четвърт на XIX в. – Исторически преглед, 63 (2007), 3–4, с 64-75.

22

Наред с най-едрите откупвачи обаче от тази дейност се изкушават и други

предприемчиви българи, някои от които с далеч по-скромни възможности от Самоков,

Пловдив, Пазарджик, Копривщица, Търново, Видин, Казанлък, Ловеч, Калофер,

Плевен, Трявна, Тетевен, Кюстендил, Русе, Разград, Севлиево, Шумен, Свищов,

Видраре, Хасково, София, Прилеп и др. Затова намираме българи откупвачи в различни

роли и на всички равнища на системата – като крупни предприемачи директно от

хазната на големи приходоизточници (раздаващи след това дялове от откупените

приходи на подоткупвачи), откупвачи на местните търгове на данъци на отделни села

или на цели кази, като втори и трети подооткупвачи, като кредитори и гаранти на

откупувания, посредници при предприемането на данъчни приходоизточници, на

местно, а единици от тях (като Христо Тъпчилещов) – и на централно ниво (в

столицата), като агенти и събирачи на приходите.

В епохата на Танзимата неформалната власт на немалко от чорбаджиите се

„формализира”, институционализира и като административна (главно съвещателна) и

по-рядко – като съдебна власт чрез избирането или назначаването им и дейността им в

местните казалийски, санджашки и вилаетски меджилиси - например хаджи Минчо

хаджи Цачев, Стефан Карагьозов, Салчо Чомаков, Павел Куртович Чалъков, Димитър

Робев, Никола Робев, Стоян Груев, Костадин Тодев Симидчиев, Симеон Хайдутов и

др., както и в няколко криминални (Искро Кесяков, Павел Куртович Чалъков, Томчо

Девитачина) или търговски (Никола Робев) съдилища. Георгаки Стоянович Чалъков

става член на Държавния съвет (Шура-йъ девлет), на Комисия за прилагане на

реформите в Османската империя и на Търговския съд, а трима от системно

занимавалите се с откупуване на данъци българи достигат и до Парламента (хаджи

Николи Минчооглу и Димитър Робев са избрани за депутати в Камарата на депутатите,

а Георгаки Стоянович Чалъков е сенатор – член на Камарата на нотабилите в османския

парламент). Не бива да забравяме същевременно, че меджлисите са преди всичко

съвещателни органи, с ограничена административна власт.

Така чорбаджиите откупвачи на данъци придобиват значително влияние в

османската икономическа и фискална система през ХІХ в., изпълнявайки ролята на

вътрешни „кредитори на държавата” и на посредници между данъкоплатците и хазната.

Проучването на дейността на конкретните личности показва, че те се изявяват като

посредници между властите и населението далеч не само във фискалната сфера и

придобиват значителна власт и влияние върху различни аспекти на обществения живот.

23

Много извори споменават имената на чорбаджи Спас, владетел на земите от

Троян до село Шипково, и чорбаджи Васил Папазов - собственик на имотите от Троян

до селата Орешак, Патрешко и Колибето (Черни Осъм). Троянските земи били

поделени между няколко местни чорбаджии, които успели да си „извоюват” редица

привилегии с цел материална изгода. Така например местен сиромах не е могъл да

продава свободно своя добитък. Както сочи в историческите си бележки за Троян

Власи Илиев, чорбаджията имал „право” да избере най-доброто добиче, да закупи на

изгодна цена целия излишен добитък. Само ако откажел да вземе, селянинът можел да

продава другиму. Така било и с вълната от овцете. Срещу това свое „право”

чорбаджията плащал известен данък на кабакчията (бирника) и през годината давал на

селянина пари за цървули, сол, газ, ориз, въжета и сечива.

Чорбаджиите в Троянско се обогатявали и от събираните такси за пасищата в

Балкана. Те използвали известната „давия” със сопотненци, които с подкуп си

присвоили част от троянските пасища. И от това прибавяли нещо към своето богатство

троянските чорбаджии. Разгорещеният спор представлявал цяла „троянска война”,

която започнала в 1846 г. и завършила след половин век. Чорбаджиите водили

съдебния спор чак в Цариград и Видин. Едва в 1896 г. троянци си възвърнали спорната

земя, като заплатили за нея известна сума.

Руси чорбаджи от село Жеравна също е един от най-влиятелните хора в района,

участва в управата на селището. Личното му богатство наброява над 30 000 глави

добитък и няколко дюкяна.

Дряновските чорбаджии, както много други в страната, гледали преди всичко

интересите си и не се посвенявали да ограбват и подтискат своите сънародници.

Дряновските чорбаджии, макар и не толкова много на брой, обаче останали завинаги в

историята с клеймото на ревностни крепители на турската власт.

Всъщност, едно по-дълбоко вникване по въпроса за дряновските чорбаджии

разкрива тяхната истинска природа. Те са още от далечни времена лихвари. С

богатството и могъществото си чорбаджиите почти заробват своите съграждани и

околното население, въпреки голямото му трудолюбие. Чорбаджиите смазвали всяка

проява на недоволство от техния гнет. Още през 1856-1857 год., когато не били толкова

развихрени страстите и делението на млади и стари, когато чорбаджиите още не били

предмет на непрекъснати нападки и одумки в българския печат и в емигрантските

среди, както по-късно, в разгара на революционните борби, повече от дряновските

чорбаджии държат за владиката грък. „Народът стенеше под неговите неправди (на

24

митрополита грък Неофит) и насилствия, но народната свобода беше както и днес в

ръцете на „представителите народни“, т. е. на чорбаджиите градски и селски. А техните

сърца бяха в ръцете на негово Преосвещенство. И никой не рачеше да чуе за народните

страдания – нарежда едно писмо до султана от онова време, по повод църковните борби

за самостоятелна българска църква. И продължава: „Чорбаджиите от Дряново-

Търново, Трявна, Беброво, Габрово, Елена, Килифарево, Лясковец и други бяха

заслепени от благословеното злато и не се обръщаха да видят страданията народни.“

Освен че дават пари с безбожна лихва на нуждаещите се, чорбаджиите ограбват народа

и при събиране на данъците. Те откупуват това право от турската власт с цел да съберат

двойно от данъка.

Повече или почти всички дряновски чорбаджии са хаджии. Хаджилъкът бил един

от важните белези на чорбаджийското достолепие и те се стремели непременно да идат

до Ерусалим, за да посетят Божи гроб и да се окичат с титлата „хаджия“. Като пръв

хаджия в Дряново е известен х. Гою, който отишъл в Ерусалим през 1803 г. с х. Христо

от Трявна, х. Парашкев и поп Стамат от Търново и х. Хр. Рачков от Габрово. През

време на робството са известни имената на редица чорбаджии хаджи в Дряново: х.

Пенчо, х. Пеньо, х. Станю Лавчиев (по данни от 1840 г.), х. Цачо (1843 г., х. Георги

(1845 г.), х. Петко (1847 г.), х. Стефан, х. Сава, х. Генчо, х. Димитър, х. Ганчо (1858 г.),

х. Никола (1860 г.), х. Славчо, х. Ганьо, х. поп Васил (1875 г.), х. Цончо и др. Някои от

тях години наред стояли на чело на местното управление и се прочули като големи

търговци и богаташи. Например, х. Цончо натрупал огромно богатство и се съдил

дълго време с друг богаташ от Търново, Стефан Карагьозов, пак за пари. Процесът им

стигнал чак до Цариград. Протакал се с години и струвал много скъпо, но х. Цочо не

искал да се откаже от борбата. През 1853 г. х. Пенчо поп Гергев ходил в Габрово да

събира „юруш“ и събрал 10 000 гроша.

Дряновските чорбаджии държали връзка и се опирали на султански векилин за

Търновската каза през средата на XIX век Георги поп Симеонов от Арбанаси. За това

свидетелства оживената кореспонденция, която водели с него по различни въпроси,

свързани с Дряново. Те го осведомяват за настроението на местното население, молят

го да се застъпи пред турската власт за някои неща, докладват му за обществените

работи, дори за борбите помежду си, кой да управлява градеца. Например на 12.X.1852

г. му писали следното: „Да знаеш, кир Георге, какво се събрахме от колибите и от селу

и видяхме исапа (сметката) на чорбаджиите и намерихме монасип (за добре, за

целесъобразно) стана турихме и Генча Чорбаджи и Бобя Кабзамала. Тъй са согласихме

25

синца от селу и от колибите. И Мустафа питайте за хисапа.“ Писмото подписали

чорбаджиите: х. Генчо Курукалфа, х. Пенчо, Пенчо Шарколи, Танчо х. Цаков, Минчо

поп Герчев, Петре Цилу и кметовете на махалите: Колю Тожумахлабаши, Дону

Махлабаши, Миху Махлабаши, Станю Махлабаши, Стойчо махлабаши. От това писмо

също личи и един друг факт – че колибите и махалите около Дряново, които после се

обособили като самостоятелни селца, през миналия век са неразделна част от него и че

техните жители, в случая старейшините махлабашиите вземат участие в управлението

му наравно с местните чорбаджии.

Други писма до Георги поп Симеонов са подписвани от х. Пенчо Халбиту, Пеньо

Терзиолу, Илия Менев Кабзамала, Цончо х. Цачев, Никола х. Христов, х. Пеньо Генчев.

Например, последният в едно писмо от 1851 г. сам се титулува: „Аз началник

Дряновский г-н Пеню Генчоулу“, и подпечатва писмото си със собствен печат, белег на

първенство.

Към края на робството някои чорбаджии се заемат с изпълнението и на други

финансови задачи на държавата, със събирането на данъците и др. освен събирането на

беглика. Например, чорбаджии Христо си е водил бележки подробно за редица

финансови операции, с колко пари разполага и пр., от които бележки наистина може да

се прецени размаха на дейността на този чорбаджия, а от там да се съди за силата и

влиянието му. На друго място в друг тефтер той е отбелязал, че през 1874-75 г. има

събрани 3 940 821 бели меджидии, 34 608 турски лири, 38 962 франги и пр. Същият

събирал данъци не само в Дряновско, но и от редица села в Търновско, Ловешко,

Плевенско, Габровско, от Самоводене, Калтинец, Кованлъка, Хотница, Сергьовец,

Драгижево, Каниново, Горна Липница, Димча, Патрец, Драганово, Осмо Калугерово и

др. Повече от тези пари отиват за държавната хазна, но и това, което остава в джоба на

х. Христо, не е малко. Синът му Никола х. Христов през 1852 г. закупил събирането на

данъка харач и тръгнал да го събира.

Дряновските чорбаджии държали в ръцете си и крупната търговия. Още през 1845

г. те търгували и с овце и имали търговски връзки със Салчо Чомаков – прочут

пловдивски, джелепин, търговец и лихвар, родом от Копривщица. Богати соватчии и

джелепи от Дряново, като х. Цончо, откарвали есенно време отхранените по соватите и

в Балкана стотици глави ялови крави, негодни за работа волове и биволи, към Цариград

и в Анадола и ги продавали на тамошните касапи. Част от добитъка го колели още в

Дряново и правели пак за търговия пастърма, суджуци, лой и пр., които също

продавали в Цариград и в страната. Соватчийството, зародило се през втората половина

26

на XIX век, се развило като една от доходните дейности на някои дряновски

чорбаджии.

Редица документи дават представа за това, с какво са се занимавали дряновските

богаташи по време на робството и за техните връзки с търновските търговци. Един

договор, сключен между х. Стойчо Ненов от Дряново и фирмата Никола Минчоулу в

Търново от 7 юни 1860 г., урежда въпроса за продажбата на бубено семе по 630 гроша

оката и плащането по сделката. Хаджи Пенчо х. Цачов от Дряново пише до същата

фирма на 3 март 1859 г. относно закупени кожи за фирмата, от която взел капаро 4687

гроша. Хаджи Цончо х. Цончов иска от фирмата нови бележки за получени стоки,

бакър и други на кредит. Хаджи Цачо х. Цачов пише на два пъти през 1861 и 1863 г. все

на същата фирма, за уреждане сметките от търговските сделки.

Дряновските чорбаджии, за разлика от чорбаджиите в някои други населени

места, не се занимавали главно със земеделие, а най-вече с търговия. Те отрано се

ориентирали към едра търговия, към закупуване правото да събират данъци, към

соватчилък и т. н., защото носели големи печалби. Това пък укрепвало тяхното

могъщество и сила не само пред местното българско население, но и в околността. Още

през 1839 г. тревненските първенци искали „тескере“ от векилина Георги поп

Симеонов в Търново, за пренасяне храни от Дряново: „За да вземним 200 крини жито“,

„да земниме храната се от Дряново“.

Хаджи Константин х. Паков (1802-1885 г.) е богат и влиятелен чорбаджия и

търговец от Плевен. През 1831 г. е избран в плевенския градски съвет. През 1852 г.

откупува правото да събира беглика в Плевенско. Натрупва земи и капитал, занимава се

и с лихварство. Търгува с добитък и зърно по цялата империя, изнася кожи, прежда и

восък в Европа.

През ХІХ век Търново е важен административен, църковен и търговско-

занаятчийски център в България. Градът взема живо участие, наравно с вилаетския

център Русчук, в борбата за българска просвета, българска независима църква и

национална свобода. От средата на века Търново е околийски център към Никополския

санджак, а търновският управител, носещ според Танзимата титлата „воевода”, вместо

„паша”, заема почтено място в административната йерархия на Турция. Видни

чорбаджии по онова време са Янко, Стати и Йорго, хаджиите Минчо и Никола, които

участват в църковната борба срещу гръцкото владичество.

Приносът на много от чорбаджиите за развитието на духовния живот и на

образованието сред българите като дарители за поддръжката и инициатори за

27

изграждането на храмове, манастири и училища, като инициатори и кредитори за

наемането на качествени учители и осигуряването на стипендии на ученици в

реномирани учебни заведения, като спонсори за издаването на вестници и списания, с

водещото си участие и в други „публични проекти”, в които инвестират значителни

суми е значителен. Това ги нарежда сред двигателите на модернизационните процеси в

тази сфера. В този списък могат да се споменат имената на Вълко Теодорович и Стоян

Теодорович Чалъкови, Нешо Тодоров Чалъков, Георгаки Стоянович Чалъков, Салчо

Чомаков, Недельо Вълков Чалъков, Вълко (Малки) Куртов Чалъков, Никола В. Чалики,

Божил Съботинов, Петко Доганов, Недьо Начов, хаджи Недельо Кьойбашийски,

чорбаджи Груьо от Казанлък и синът му Стоян Груев, Златан Иванов и Константин

Хаджипаков, братя Вацови, Христо Караминков, Димитър и Никола Робеви, Хр.

Тъпчилещов.

Повечето от чорбаджиите, заети с откупуването на данъци, се изявяват и като

активни участници, а някои – и като водачи в църковно-националното движение

(братята Александър, Замфираки и Тодораки Хаджитошеви, хаджи Минчо хаджи

Цачев, Христо Тъпчилещов, хаджи Николи Минчооглу, Георгаки Стоянович Чалъков,

Павел Куртович Чалъков, Никола Вълкович Чалики, Цоко Каблешков, Христо

Караминков, Захарий Хаджигюров, братята Никола и Димитър Робеви и др.).

Ат. Шопов в описанието дейността и живота на д-р Стоян Чомаков казва:

„Неоспорима истина е, че Пловдивската епархия е проявявала по-голяма инициатива,

по-пламенна дейност от всички други епархии по църковния въпрос и въобще във

Възраждането. Причината на това е, че Пловдивско е родило и Пловдив е притежавал

такива народни благодетели, първенци и чорбаджии, като Големи Вълко, Големи Стоян

и Малки Вълко; такива просветени, родолюбиви и неуморими деятели, като Найден

Геров, Д-р Чомаков, Иоаким Груев и Гьоргаки Чалъоглу, и такива заможни чорбаджии

и опитни търговци, като Бр. Гешови, Цоко Каблешков, Кесякови, Малееви и пр. Те

всички заедно са съставяли сила, въоружена със законност и енергия, и са умели

успешно, да противостоят и да се борят против гръцкото духовенство, култура и

политика19”.

Подобни отзиви за чорбаджийския род Чалъковци може да приведем още десятки

от разни автори и разни времена, почти от всички, които са писали по нещо за нашето

Възраждане. Чалъковци са вземали беглика почти за цяла Европейска Турция в

Цариград, а са го събирали тук и там чрез доверени свои пълномощници, главно

19 Шопов, Ат. Д-р Стоян Чомаков – живот, дейност и архива. – Сб. БАН, Т. 12, 1970, с 37.

28

копривщенци. Бегликът им е даван от правителството „еманет”, на лично доверие, без

всякаква гаранция. Като се вземе пред вид, че Чалъковци са държали беглика половин

век, може да се разбере онова доверие, което диванът е имал в тях, и грамадното

влияние, което те са упражнявали пред властите.

Ролята на чорбаджиите като провинциална институция за самоуправление в

османската административно-фискална система, в обществения живот на българите и

културно-националните процеси по време на османското владичество е доказано

значима. Сериозните промени в живота на Балканите стават причина за засилване

значението на общинската институция във вътрешната политика на Османската

империя. Кризата и размириците в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век натоварват

местното самоуправление с охранителни отговорности, което има за последица

утвърждаване на авторитета им пред Високата порта. След реформите в османската

армия и премахването на спахийската система и институцията на спахиите през 1834 г.,

българските общини са ангажирани с допълнителни данъчни, административни и

обществени задължения. Те са окончателно санкционирани със законодателните актове

от 60-те години на ХІХ век.

Така на практика на няколко етапа през ХІХ век се формира и изпълва със

съдържание преди всичко институцията на българските градски общини. Нещо повече -

към 60-те години на ХІХ век тя вече действа като единен организъм, чийто естествен

водач се явява Цариградската българска роля, по-късно прехвърлена върху Българската

екзархия20.

За целия ХІХ век българските общини си остават най-масовата, трайна и най-

силна в обществено отношение колективна българска организация, при това законно

призната и приета от османското правителство. Тя играе ролята на посредник между

българите и Високата порта. Чрез общините българите изявяват своите намерения,

защитават своите интереси, прокарват своите искания. Постепенно по този начин се

създава един подготвен в областта на административната култура управленски елит,

чието положение и авторитет е значителен в обществото.

От поведението на общинските ръководства в лицето на чорбаджията кмет или

общинските съветници до голяма степен зависи успехът или провалът на всяка една

общинска инициатива. От друга страна, общините играят една от съществената роля 20 По въпроса на значението на Цариградската българска община в общественото, културно и политическо развитие на българите до 1877 г. – СбБАН, кн. ХІХ, 1925; Тодоров п. Тодоров. Цариградската българска колония и църковния въпрос. – В: Сб. 100 години от учредяването на Българската екзархия. С., 1971, с. 85-115; Ников, Х. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С., 1971.

29

при формиране на българското отношение към османската власт през ХІХ век и това

има огромни последици върху характера и съдържанието на националногенериращите

процеси, които протичат в българското пространство.

Това е особено характерно за дейността на чорбаджиите като водачи на

българските градски общини. Тяхната роля нараства в обществения живот след

масовото заселване на български селяни в градските центрове през ХVІІІ-ХІХ век.

Причините за това са от различен икономически, социален и политически характер. В

повечето случаи конкретните измерения на този процес са в зависимост от характера на

отношенията между българските общински представители и местните османски власти.

Така например, за бързото и масово заселване на редица български селяни в гр. Сяр в

края на ХVІІІ и началото на ХІХ век немалка е заслугата на управителя Исмаил бей и

неговото синове, макар че те имали противници на тази политика сред местното турско

население. Този и редица други случаи говорят за едно по-различно възприемане на

връзката „българи-местна власт”, даващо възможност да се търси начин за разширяване

на българското присъствие в условията на добри отношения с местното

самоуправление21. Така се осъществява един вид побългаряване на градското

пространство, което има важно значение за положителния изход от църковно-

националната борба22.

За по-голяма сигурност и авторитет българските общини често ползват

посредничеството на влиятелни пред османската централна власт свои сънародници.

Така например, поради пречки от страна на турската власт в София, местните

български първенци използват дълги години д-р Стоян Чомаков като свой представител

и представител на софийската епархия пред официалната власт в Цариград.23.

Съществуват редица сведения, които говорят за търсене на подкрепата и на Хр.

Тъпчилещов. Неговата намеса е важна за решаването на редица общински и църковни

въпроси и за представяне на редица искания пред централните институции на жителите

на Самоков, Бургас, Велес, на селата по поречието на реките Нишава и Горна Морава и

много други.24

21 Кънчов, В. Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. Избрани произведения, т.І, С., 1970, с. 43. 22 Гандев, Хр. Проблеми на Българското възраждане. Фактори на българското възраждане, 1600-1830. С.1 976, с 90-100; Михов, Н. Населението на Турция и България през ХVІІІ-ХІХ в. Библиографско-статистични изследвания. Т.І-V С., 1916-1968.23 Шопов, А. Д-р Стоян Чомаков, Живот, дейност и архива.- Сб. БАН, 12, 1919, с. 491 и сл.; Маркова, З. Общинското управление в София …., с. 16624 Христов, Х., Българските общини през възраждането. С., 1973, с. 166-167

30

След Кримската война институцията на българските общини е обхваната от

вътрешни борби за надмощие между двете основни групи, на т.нар. чорбаджийска,

група на „старите” и еснафската или „младите”. Причините за конфликта са от

икономическо, политическо, идейно и лично естество, но почти винаги са свързани с

въпроса за контрола на общините. И двете страни търсят подкрепа и легитимност от

османската власт. Така например, в Стара Загора част от чорбаджиите, които нямат

вече пълна власт в общинските дела през 1864 г., започват кампания за злепоставяне на

новите общински управители пред властта. Обвиняват ги, че имат бунтовни намерения,

че пращат във Военното училище в Белград младежи , че посягат на общинската каса.

Принуждават и селяните от близките села да подкрепят изпращането на махзари до

Високата порта със съдържание злепоставящо общинските власти.25 През 1863 г.

жителите на Дойран се оплакват в писмо до Хр. Тъпчилещов и настояват за неговото

ходатайство пред Високата порта срещу управлението на местните чорбаджии.26

Недоволни от касиера Димитър Трайков, софийските еснафи се оплакват на управителя

на Дунавския вилает, Мидхат паша по време на посещението му в София през август

1865 г.27

Така през ХІХ в. в процеса на изграждане и развитие на българската общинска

институция и особено по време на църковно-националната борба българският народ

чрез общините и в частност чорбаджиите се стреми да използва властта като

инструмент за решаване на национални, локални или персонални проблеми, защото

общините канализират и придават законност на обществените инициативи.

1. 3. Чорбаджийството и българското просветно дело.

От всички балкански народи в Османската империя българите са в най-

неблагоприятно положение, защото нямат пряк достъп с напредналите европейски

страни и се намират в непосредствена близост до имперската столица. В тези трудни

условия ролята на манастирите, монасите, книжовниците и граматиците за запазването

на народностното достойнство е изключително важна. По-будните деца са подбирани,

обучавани и стават монаси и свещеници и само малка част оставали извън манастирите.

Започналите в началото на XVIII в. социално-икономически и духовни процеси в

българските земи се задълбочават до края на столетието и поставят на дневен ред

25 БИА, НБКМ, І, А, 201; Гайда, 11, бр. 20, 27.ІІІ.1865.26Христов, Х., Българските общини през възраждането. С., 1973, с. 158.27 Георгиев, М. Възраждането на град София. Исторически материали. С., 1920, с. 80; Маркова, З. Общинско управление в София …, с. 167.

31

неотложни задачи пред българското общество. Една от тях е да се създаде нова

образователна система — национална по характер, светска по съдържание, утилитарна

по насоченост.

Стремежът към светско образование се обяснява с чисто практичните потребности

на зародилата се утвърждаваща се българска буржоазия. Търговците, занаятчиите,

предприемачите трябва да знаят да четат, да пишат, да смятат, да имат познания по

аритметика, география, стокознание, естествознание, история и т.н., за да могат не само

да произвеждат, но и да пласират в близки и далечни страни своите стоки. Знанията,

получавани в килийните училища, се оказват недостатъчни, за да отговорят на

потребностите на новото стопанско и обществено развитие.

В началото на XIX в. материалните и социалните промени в българското

общество стават все по-осезаеми. Укрепващата българска буржоазия чувства пълната

негодност на старите килийни училища. Оцелелите български институции, като

църковната община, училищното настоятелство, еснафа и занаятчийските сдружения

получават право на съществуване от турската власт. От тяхната дейност постепенно

започва да зависи цялостното развитие на градовете, а също така със своя авторитет те

са сериозен фактор в уреждане на взаимоотношенията между турските власти и

населението. Тяхна важна отговорност е и образованието. Така например през 1812 г.

ръководителите на Врачанската община привличат в града учител от Хилендарския

манастир със заплата 200 гроша.

Дори реформираната килия не е в състояние да отговори на нарасналите

потребности от страна на придобилите самочувствие българи. В същото време

гръцките училища и гръцката просвета се превръщат в реална заплаха за бъдещото

съществуване на народа. В началото на XIX в. Цариградската гръцка патриаршия

предприема истински „кръстоносен“ поход срещу всичко българско. Като ръководна

програма на гръцките мегаломани служат двете писма на патриарх Григорий V от 1806

и 1819 г., с които на гръцкото духовенство се поставя задачата да разпространява

гръцкото образование сред християните.

Противодействието на българското чорбаджийство срещу тази опасност се

проявява в идеята за откриване на елино-български училища. С отварянето на тези

училища се цели да се задоволят нуждите на българите от светски знания и от

познаване на гръцкия език. В тях се използват знанията на българи, възпитаници на

модерните гръцки школи, които при обучението използват или преподават и на

български език.

32

Колкото и да са пригодени към нуждите и условията на развиващата се българска

буржоазия, елино-българските училища остават чужди по дух на новобългарското

просветно движение. Ето защо те са преходен тип училища в развитието на

българското образование. Във всички краища на българските земи заможните

чорбаджии и занаятчии започват да даряват средства и имоти за построяването на

училища, които да отговорят на новите нужди на народа.

Така например през 1840 г. дряновският пръв чорбаджия и богаташ х. Пенчо

Георгиев, подтикван от населението, се заловил и построил на свое място и със свои

средства едно голямо за времето си училищно здание. Но като разбрал, че няма да има

„печалба“ от тая работа, взел си зданието отново, а учениците трябвало да се връщат

пак в старата, непригодна вече ограда към църквата „Св. Никола“. Като видели това,

пък и като не очаквали друго от чорбаджиите си, през 1844 год. десетина души от по-

заможните занаятчии от Дряново дали до 5000 гроша всеки един, събрали още средства

и от останалото население – всеки давал колкото му стигали силите – и издигнали още

през същата година, на мястото на старата сграда, пак в двора на църквата ново

училище за децата.

Към книгите, към просвещението в Дряново проявяват интерес не само учителите,

но и някои чорбаджии и занаятчии. Напр. за книгата „Две советователни слова

Плутарха“, издадена през 1845 год. в Белград, спомоществователи от Дряново са

чорбаджиите х. Пенчо поп Гергев „епитроп школски“, Станю Чорбаджи Лавчи, х.

Пенчо х. Пеньов и др. първенци.

През ХVІІІ и първата половина на ХІХ в. се увеличава броят на поканите,

писмата, молбите и др., които манастирските ръководства, църковните общини и

настоятелства разпращат до богати български първенци като Божил чорбаджи от

Котел, Хаджитошеви от Враца и др. с молба за подкрепа при постройката на училище

или храм, за снабдяване с богослужебни книги или учебни пособия и др28. Вълко

Чорбаджи пък е инициатор за отварянето на първото българско обществено училище (в

Копривщица).

Решителен поврат в българското просветно движение настъпва през втората

четвърт на XIX в., когато укрепналата материално българска търговско-промишлена

буржоазия започва да се отказва от гръцката просвета и насочва усилията си към

изграждане на нови български училища. Нарасналите нужди от светско образование, от

28 Семеен архив на Хаджитошеви Т. 1 (1751-1827) и Т. 2 (1827-1878) С., 1984, 2002.

33

една страна, и ожесточената борба между гръцката и българската буржоазия за

вътрешния пазар, от друга, налагат създаването на самостоятелна българска просвета.

Именно поради това новото просветно движение има подчертано светски и национален

характер.

При така създалите се условия се стига до откриването на Габровското взаимно

училище. Инициативата за това принадлежи на българската буржоазия в Одеса и

Букурещ. В това отношение особено много се изявява одеската българска колония, сред

която се открояват такива дейци на Българското възраждане като Васил Априлов и

Николай С. Палаузов. На Априлов принадлежи идеята за откриване на училище в

Габрово. Тя е подкрепена от букурещките търговци братя Мустакови и от Иван хаджи

Бакалооглу.

Развитието на просветните и културните процеси в българските земи през ХVІІІ-

ХІХ в. е силно зависимо от фактора финанси. В резултат на комплекс от множество

причини българската просвета и култура се изгражда според принципа на

самоиздръжката и самоорганизацията, и то благодарение на огромен брой видни

български първенци и чорбаджии.

Понятието самоиздръжка или самофинансиране, което се използва в литературата

за културните процеси през ХVІІІ-ХІХ в., покрива практиката материалното

осигуряване на културата да се извършва със средства, получени доброволно от

самите потребители на културните продукти. Обикновено инициативата за тяхното

събиране, стопанисване, увеличаване, разпределение и т. н. принадлежи на отделни

личности, на избрани от жителите на селищата епитропства, на общините, на

дружества и др. Отсъства централизиращата и организираща за цялата българска

територия роля на държавата, на духовно-религиозна или на друга обществено-

културна институция. Липсва и задължителното събиране на средства под формата на

данъци, такси и др. Тази практика е валидна не само за българите, които живеят в

пределите на Османската империя, но и за българските колонии в Бесарабия, Русия,

Румъния, Австрия и Сърбия.

Българското общество, което е лишено от официално признато представителство,

а и подкрепа, в най-висшата османска администрация и във върховното църковно-

религиозно управление на християнската църква, на местно ниво използва някои

фискално административни форми, като мухтарската институция или общините за

организирането на своя културен живот. Общините, дълго преди да получат

нормативно признат статут, стопанисват движими и недвижими дарения за

34

училищата, избират и контролират църковни и училищни настоятели, поемат

организирането на строежа на училищни сгради и др.

В тези процеси особено активна е ролята на замогналите се българи, живеещи в

емиграция, които финансират промените в образованието, книгоиздаването и

художествения живот. Те дават нови идеи и организират обучението на българчета в

чужди училища и университети. Те са носители на меценатския опит от Европа в

българските земи в новите условия на Българското възраждане.

1. 4. Българското чорбаджийство и църковният въпрос.

В началото на XIX век българските общини укрепват и се развиват. Разлагането

на военноленната система им позволява да играят нарастваща роля в администрацията,

събирането на данъците и уреждането на просветните и църковните дела. Чорбаджиите

в много български селища стават опора на зараждащата се църковнонационална борба.

В София с относително голяма автономност се ползва православното население в

областта на вероизповеданието, респективно в поддържането на култовите учреждения,

които през възрожденската епоха се превръщат в едно от средищата за обществен

живот, за демонстриране на социален престиж и национално самочувствие. Софиянци

проявяват към своите храмове специални грижи и щедра благотворителност.

Непосредственото им управление е поверявано на църковни настоятелства

(епитропства), които ежегодно се избират и контролират от съответните енориаши.

Съставът на избирателите очевидно търпи развитие. Това личи от кондиката на

митрополитската църква „Св. Неделя”. Докато за годините 1821-1849 се говори

неопределено „енорийци”, то в следващите години епитропите се избират от

„почтенейши градоначалници и енорийци” или „честнейши чорбаджии и енорийци”

при „одобрението” на Софийския митрополит.

Голяма подкрепа и помощ при обновяването и разширяването на Бачковския

манастир оказват някои видни български чорбаджии от Копривщица и Пловдив, като

стават негови ктитори и спомоществователи и с това поддържат буден българския

народностен дух в обителта. С помощта на чорбаджиите Стоян Чалъков и Вълко

Чалъков Бачковският манастир укрепва икономически и още през първата половина на

XIX в. българското църковно влияние е възстановено.

През 1834 год. през времето на Търновския митрополит Иларион Критски, в

старата част на Дряново, известна под името „Селището“, е въздигната нова църква на

мястото на старата, пак под името „Св. Никола“. Това личи и от надписа на вратата ѝ:

35

„воздвигаса от основния свещений храм, през стоянием и действием митрополита

търновского”. През 1851 год. тя е разширена с помощта на чорбаджиите ктитори от

града – х. Цоню х. Цачов, х. Гено Грозьов, х. Пенчо п. Георгьов.

От фермана, издаден през 1845 год. на името на чорбаджи Станю Стойчев

Лафчията от Дряново и адресиран до Търновския управител Мухасил Омер Паша личи

желанието му да поправи църква „Св. Троица“. Във фермана се казва „понеже поради

дългите години църквата „Св. Троица“, която се намира в с. Дряново, Търновска

околия, е много овехтяла, то раята на споменатото село се отнесе е молба към мене и

иска тя да бъде поправена. Прегледана и измерена от страна на шериатската власт, се

установи, че въпросната църква има следните размери: дължина 25, широчина 16 и

височина 10 аршина. Понеже е била стара и действително заслужава да бъде поправена,

то с решение и специален доклад…“ Правителството разрешило строежа на нова

църква на мястото на старата. Иконите на големия иконостас са изработени през март

1849 год. от тревненския зограф майстор Йонко (Йоникий поп Витанов). Мястото на

църквата било подарено от Лафчиевци, поради което членовете на тази чорбаджийска

фамилия били погребвани после безплатно в двора ѝ.

Националната идентичност на общините се утвърждава именно по време на

църковното движение. В множество писма, прошения, протести до местните и

централни органи на властта наравно с порасналото национално самочувствие и

себеуважение се демонстрира верноподаничество, добронамереност и коректност към

османската държава и увереност, че чрез нея ще могат да се удовлетворят българските

искания.

Борбата на българския народ против гръцките владици в българските епархии и

за самостоятелна църква започва във Враца през 1824 г. Врачанският чорбаджия

Димитраки Хаджитошев е лидер на местната българска партия, която се

противопоставя на епископ Методий Врачански и митрополит Иларион Търновски и

иска появата на български владика в града29. Неустрашимо повежда борба срещу

гръцкия митрополит Иларион Критски в Търново. Това довежда до арестуването му и

убийството му на 24 април 1827 г., което е организирано под влиянието на гръцките

владици.

Изворите доказват, че борбата на врачанската църковно-народна община, начело

с чорбаджи Димитраки за налагане на български духовни власти във Враца е не просто

29 Попгеоргиев, Й., Град Вратца. Принос към историята му. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. 1904, с. 20.

36

борба за национална църква, а е неотделима част от борбата за свобода и независимост

на българското население. Стремежът и успехът за налагане на местната община като

орган за самоуправление както над духовните власти - Цариградската патриаршия,

така и над официалните турски административни власти е борба за независимост. За да

напише в спомените един от дейците на епохата – даскал Христо Даскалов

“Истинският управител на епархията беше общината”.

Безспорните постижения на Враца и врачани и особено на чорбаджи Димитраки

за налагане, утвърждаване и отстояване на тази независимост на врачанската

църковно-народна община от официалните управленски органи и издигането ѝ до

реален управленски фактор във Врачанско си е всъщност постижение в посока на

българската независимост, извоювана от и във рамките на империята.

Най-яркият резултат от извоюваната де факто независимост на българската община

във Враца е не само редовната смяна на лицата, заемащи духовната катедра, по нейна

собствена преценка. Но за разчупване на клишето “борба за независимост” още по-

уникален и показателен е факта, че врачанската община успява да сменя и

представителите на турските административни власти по свой вкус.

Ролята на чорбаджи Димитраки и за тези уникални постижения „като фактор, с който

турските власти трябвало да се съобразяват” е призната в голяма степен и от

съвременната историография.

Търновски събития отбелязват началото на организираната църковнонационална

борба на българите. През 1838 г. умира Търновският митрополит Иларион Критски. На

негово място е изпратен Панарет, който с действията си предизвиква силно

недоволство сред местното население. По инициатива на по-влиятелните български

първенци в Търновско е изготвено искане до Патриаршията за замяна на Панарет с

българския духовник Неофит Бозвели. Последва изпращането на специална делегация

в Цариград, която успява да издейства свалянето на Панарет, но на негово място е

отново поставен грък. Търновци не се примиряват и конфликтът се задълбочава.

Стопанските промени през ХVІІІ-ХІХ век формират широк кръг от едри

български търговци, предприемачи и производители. Оформя се новата социална

категория на едрата българска буржоазия, като от изключителна важност в този процес

е българската колония в Цариград. Тук се заселват представители на богати български

фамилии и се формират силни български търговски фирми като тези на Братя

Тъпчилищови, Братя Добрович, Моравенов, Миркович и др. Те налагат и по-

специфично отношение към османската държава. В стремежа си да решат стопански

37

въпроси цариградските българи търсят тясното сътрудничество с държавните

институции.

След Хатишерифа от 1839 г. приключва организирането в редица еснафи:

абаджийски, рибарски, кожухарски, терзийски, чорапчийски, градинарски,

ескиджийски, хлебарски, месарски, готварски, млекарски и др.30 Превърнали се в

организирана стопанска и социална сила, българите формират и своя социокултурна

среда, средоточие, на която стават големите ханове – Балкапан-хан, Куршум-хан,

Зюмбюл-хан, Джелепси-хан, а по-късно и българската църква и общината31.

Осигурила си сериозна стопанска основа, формиралата се през 40-те години на

века българската община в Цариград започва да осъзнава себе си като естествен водач

на българския народ, особено в годините на църковната борба. Поради естеството на

общественото положение, което имат нейни представители и преди всичко техните

възможности пряко и бързо да контактуват с високата порта статутът на лидер се

поддържа и от отношението на останалите български общини към нея.

Още през 1839 г. Неофит Бозвели е на мнение, че общината в Цариград трябва да

обединява живеещите не само в османската столица българи, но да има влияние и

върху цялата българска територия и да играе ролята на централен български

представителен орган пред османската власт32. Така през 1845 г., когато цариградските

българи издават пълномощно на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски да ги

представляват пред османската власт по въпросите за откриване на български

православен храм, училище и печатница, никой не оспорва факта, че Цариградската

община говори от името на целия български народ.33

Организационното изграждане на българската община в Цариград приключва към

средата на века. През 1849 г. в османската столица е открита българската църква и

започва да работи печатницата на Иван Богоров. През 1850 г. е избрано настоятелство.

Османската власт официално признава общината като законна обществена

организация, свидетелство за което е и нейния печат на турски език „Храм на

българската народност в местността Балат”.

През 1829-1833 г. в Скопие българската общност не приема трима гръцки владици

– Ананий, Гедеон и Генадий. Това става благодарение на личната роля на известния

чорбаджия Хаджи Трайко, който в качеството си на хазнатарин (съветник) на скопския 30 Сапунов, Н. Е. Дневник за съграждането на първата българска църква „Св. Стефан” в Цариград. ПСпБКД, кн. 11, 1884, с. 59 и сл.31 Тодоров п.,Тодор. Цит. съч., съч., с. 86.32 Христов, Хр. Цит. съч., с. 119 - 120.33 Тодоров п., Тодор. Цит. съч., с. 88

38

управител Амзи паша прокарва българските интереси. Благодарение на неговата

финансова подкрепа и обществено влияние в Скопие е построена и тържествено

осветена през 1839 г. църквата „Св. Богородица”.34

След 1840-1841 г., когато Али паша е сменен от поста, влиянието на Хаджи

Трайко, респективно на българската общност пред местната власт намалява. Поради

тази причина през 1861 г. българските първенци в града търсят подкрепата от

централната власт срещу гръцкия владика Йоаким в специално прошение до великия

везир Мехмед паша Къбразли. Този ход има ефект защото исканията на българите са

удовлетворени от владиката преди прошението да достигне до великия везир.35

Втора глава

Въпросът за чорбаджийството през третата четвърт на XIX в.

2. 1. Стари и нови чорбаджии.

През ХІХ в. новият елит (еснафът) набира самочувствие и сила и оспорва

водещата роля на чорбаджийските фамилии в общинското самоуправление. След

Кримската война в българското общество се засилва диференциацията. Една голяма

част рязко обеднява поради навлизането на западноевропейските фабрични стоки, в

същото време лихварството, предприемачеството и търговията се развиват още повече.

Така се образува слой забогатели българи, свързани с османската господстваща класа.

Мнозина стават владетели на много земя (чифликчии). Такъв е обликът на българската

буржоазия две - три десетилетия преди Освобождението.

Самата дума „чорбаджия” тогава разширява съдържанието си. Означава вече и

„богат човек, владетел на недвижими имоти, собственик на капитали” и др. Разлика

между старите и новите чорбаджии има. Видна е в наличието на консервативно/

протурско и реформистко/съглашателско, буржоазно-либерално течение сред богатите

34 Кънчов, В. Град Скопие. Бележки за неговото настояще и минало. Избрани произведения, т. ІІ, С., 1970, с. 133-134.35 Пак там, с. 157.

39

слоеве. Другите, изразяващи интересите на занаятчиите, селяните, дребните търговци и

част от образованата интелигенция съставляват демократическото, а през 60-те и 70-те

години на ХІХ век и революционно-демократическото.

След средата на ХІХ в. чорбаджии и еснаф (стари и млади) застават на

диаметрално противоположни позиции по почти всички значими за българското

общество проблеми (просветното движение, движението за самостоятелна църква,

революционното движение). Така постепенно думата „чорбаджия” се превръща в

синоним на назадничавост, изедничество и реакционизъм.

Промените в социално-икономическия живот на Османската империя след

Кримската война дали съответното отражение върху организацията, компетенциите и

дейността на българските общини. Поредицата от административни реформи, чието

начало поставя Хатимаюнът, целят разширяване сферата на действие на общините и

тяхното укрепване като институции, пряко подчинени на централната власт. В този

смисъл законът за вилаетите от 1864 г. регламентира новия статут на общините и

определя тяхното място и роля във феодално-бюрократичната държава.

Този закон предвижда във всяко селище да се избират двама мухтари (т. нар.

чорбаджии или кметове) за всяка религиозна общност. Право за участие има всеки

османски поданик на възраст над 28 години. Той трябва да има имоти в селището и да

плаща преки данъци най-малко 50 пиастра годишно. Изборът на мухтари се произвежда

ежегодно. Той се утвърждава от околийския началник (каймакама). Селищата

наброяващи по-малко от 20 къщи, избират един мухтар.

Изработването на местни устави, правилници и наредби обикновено става по

инициатива на представителите на търговците и занаятчиите, които се противопоставят

на ръководствата от старата генерация. Идеята за това най-често възниква във връзка

със стремежа да се упражни контрол и да се внесе ред в съществуването на общинския

бюджет. В това отношение пример е уставът на Калоферската община от 1857 г., в

който са регламентирани редица положения, свързани с общинските приходо-разходи,

издръжката на църквите и училищата, местния манастир и др.

Промените в класовата структура на българското общество през периода на 50-те

до 70-те години на ХІХ век причиняват вътрешни противоречия и конфликти в

общините. Първоначално ръководна роля в тях играят т.нар. стари чорбаджии –

притежатели на недвижими имоти и носители на спекулативно-лихварския капитал. С

течение на времето обаче тяхната власт е отслабена от еснафите и по-дребните

търговци, които се стремят да взимат в ръцете си управлението на общините.

40

Старите чорбаджии се свързват с феодалния или полуфеодалния начин на

производство, присвояват част от събираната рента и забогатяват чрез лихварство и

търговия. Други много по – различни са представителите на новообразуваната

буржоазна класа или т. нар. „нови чорбаджии” . Данни за тяхната дейност има за

времето до и след Кримската война.

Старите чорбаджии защитават Цариградската патриаршия, новите излизат главно

от търговското съсловие, застават начело на борбата за назначаване на българи

владици, а по-късно за създаване на независима българска църква. С разслояването на

обществото, борбата между старите наследствени чорбаджии и търговците за

овладяване на общините става все по-остра. По-слаба е борбата в общините на

раетските села, където преобладава селскостопанското производство.

Старите общински управници в по-големите градове и паланки обикновено са

най-богатите жители в тези селища. Мнозина държат властта си по наследство. Живеят

в големи къщи, обличат се богато, държат се надменно. В градовете, където има

патриаршески владика, те съставят неговия антураж и всячески го улесняват в

потискането и ограбването на народа. Те са и проводници на гъркоманията сред

населението в градовете.

След Кримската война българските общини продължават да се развиват и

укрепват, заедно с това нараства ролята и на чорбаджийската институция и се изостря

борбата за владеенето на общините между представителите на различните социални

групи. Старите и новите чорбаджии продължават да се противопоставят. Османската

власт правилно оценява значението на българските общини във вътрешния живот на

империята и всячески се стреми да подпомага борещите се за запазване на своята власт

– стари чорбаджии. Тъй като те спъват развитието на просветното дело, защитават

патриаршеските владици, доносничат пред турските власти, ограбват населението,

преследват прогресивните народни дейци. Сведения за това има и в периодичния печат

от възрожденската епоха.

Обяснение за това поведение на чорбаджиите трябва да се търси в традиционните

връзки, които съществуват между тях и владиците и взаимната помощ, която си

оказват. Чорбаджиите съдействат на владиците и техните наместници при събирането

на църковните данъци и такси, а те от своя страна ги препоръчват пред турската власт.

Чрез своята църковна власт и авторитета на християнската религия владиците внушават

на населението да изпълнява нарежданията на чорбаджиите и да понасят безропотно

41

тяхната тирания. Но и в този случай има изключения, тъй като има градове, които са

управлявани от нови чорбаджии.

Някои автори смятат, че няма разлика между „стари” и „нови” чорбаджии. Но

такава се открива в наличието на консервативно (протурски, открито реакционно) и

реформистко (съглашателско, буржоазно-либерално) течение сред богатите слоеве на

българския народ.

Създаването на масово движение против патриаршеските владици след Кримската

война води неизбежно да подкопаване властта на старите чорбаджии в редица градове

като София, Търново, Русе, Видин, Сливен и др. Но освен в лицето на патриаршеските

владици старите чорбаджии имат опора и от страна на османската държава, на богатите

мюсюлмански чифликчии. Злоупотребявайки с общинска власт, те произволно се

избират помежду си и се налагат на народа като негови предводители. Ето защо

борбата против старите общински управници става неизбежна, придобивайки често

твърде остри форми. В Панагюрище например дълго време общината е в ръцете на

старите чорбаджии. Те и привържениците им вършат големи насилия и злоупотребяват

при събирането на държавните данъци. Когато положението става нетърпимо, няколко

души от „младите” (занаятчии и по-дребни търговци) решават да сложат край на

чорбаджийските произволи. Те искат да се състави комисия, която да прегледа

общинските сметки, но чорбаджиите не се съгласили. Така в града започва

продължителна борба между старите чорбаджии и „партията на младите”.

Освен в градовете борба между старите чорбаджии и „партията на младите” се

води и в редица селски общини. Изобилни данни в това отношение има за селата

Мъглиж и Габарево, Казанлъшко, Свежен, Пловдивско, Устово, Пашмаклийско (дн.

Смолянско) и мн. др.

Особено нагледен пример за борбата между старите кметове и „народната партия”

е Еленската община, където традициите са много силни. Там поради оплакванията на

населението през 1857 г. са изпратени правителствени емисари, които се заемат да

проверяват сметките на общините. Населението на Елена се разделя на две враждебни

групи. В едната влизат привържениците на старите чорбаджии, а в другата „на

младите”. Последните отправят обвинения против общинските управници за

злоупотреби с общински средства. Обсъждането на този въпрос става публично на

големия и открит чардак на правителствения дом в присъствието на емисарите и

ръководителите на двете групи. Населението следи обвиненията на едните и

обясненията на другите, изразявайки бурно своето отношение.

42

Както се вижда, наред с основното противоречие между българският народ, от

една страна, и османската феодална система, от друга, в самото българско общество

съществуват и други второстепенни противоречия между отделните социални

прослойки. Тези вътрешни противоречия намират израз в организацията и дейността на

общините, които непрекъснато се обновяват, освобождавайки се от остарелите

организационни форми на общински живот. Така общините се приспособяват въпреки

съпротивата на старите управници към съвременните проблеми на нацията, превръщат

се в действени, пулсиращи средоточия на възрожденския процес.

Много общини от края на 50-те години на ХІХ век нататък са разтърсени от

подобни остри вътрешни борби. Реалното увеличаване на общинския властови ресурс и

смяната на местните управленски елити са съществените предпоставки за придобилите

печална слава сблъсъци между обособилите се във възрожденските общини „партии”

или „тарафи”.

В Лясковец например през 1861 г. има две партии: богатска и народна (или

сиромашка). Причината за появата им е отказът на чорбаджиите да дават отчет за

приходите и разходите на общината.

Тази тенденция засяга и Шуменска главна община. Още в началото на 1864 г.

анонимен кореспондент на в. „Съветник” съобщава за наличието на „две партии” сред

българската общност в града36. Разделението е обяснено със смяната на управителя -

част от шуменските българи не одобряват новоназначения каймакамин Абдул Рахман

паша. Очевидно в случая става дума за рутинен обрат в предпочитанията на турските

управници спрямо местните чорбаджии. А може би и не само за това. Два

последователни броя на в. „Българска пчела” дават информация за възникнала

конфронтация по повод ангажирането на двама учители чехи. Франтишек Мах и

Жебничка са наети от чорбаджиите да преподават природни науки в „горното”

училище. „Младите” критикуват слабата езикова подготвеност на чужденците и се

притесняват, че те не ще съумеят да изградят у питомците си „български дух”37.

Шуменските вътреобщински разправии са израз на широко разразилия се през

третата четвърт на XIX век из градските центрове на България сблъсък между старите

чорбаджии и еснафите. От едната страна на този сблъсък стои групата на тежките

търговци, земевладелци, лихвари - дългогодишни сътрудници на правителството при

управлението на християнското население и при разпределението на данъчните

36 Съветник, г. II, бр. 47 от 10 февруари 1864.37 Българска пчела, г. II, бр. 3 от 16 юни 1864 и бр. 4 от 23 юни 1864.

43

приходи. От другата страна са дребните и средни занаятчии - група, значителна по своя

състав и влияние в градските общества и с определена тежест при формиране

приходите на общината.

Към средата на 60-те години на ХІХ век, освен около състава и поведението на

учителството, поводи за конфликти възникват в българските общини и във връзка със

статута и компетенциите на градските свещеници. Тази ситуация е съвсем естествена

при липсата на достатъчен брой добре образовани духовници. В мемоарите на Никола

Бацаров е отбелязано, че още през 1864 г. в Шумен започва гонение срещу иконом поп

Васил под предлог, че не бил учен и не можел да управлява църковните дела, както

следва. Двигател на споменатото гонение са представителите на дикиджийская еснаф

начело с майстор Друми. Скоро около въпросния майстор възниква голяма партия от

по-влиятелните първи граждани, която организира отстраняването на дотогавашния

ръководител на църковните дела в града и епархията поп Васил. Пак по тяхна

инициатива от Търново пристига поп Петко. На 1 януари 1866 г. общината сключва с

него специален договор, описващ подробно правомощията му на църковен предстоятел.

При това поп Васил не е отстранен напълно. Той остава да служи в града в качеството

си на пръв член на новосъставената духовна комисия.

Описаната управленска рокада представлява ярко свидетелство на факта, че

еснафите упорито настояват за пълно овладяване структурите на местната власт. В

случая те залагат на лице, външно по отношение на местната общност, т.е. необвързано

по приятелска, роднинска и комшийска линия с някоя от шуменските „партии”.

Възрожденският периодичен печат от споменатия период е пренаситен с

конкретни разкази за прикрити или открити борби между двете споменати групировки,

водени в отделни селища. През 1857 г. в. „Българска денница” дава потресаващи

сведения за „тоя вид крепостничество”, в което българското селско население около

Елена е поставено спрямо няколко семейства, облечени от турските султани с феодална

власт. „По сичка България се оплакват от чорбаджиите и разказват ни, че тия

чорбаджии са по-лошави и от турците и фанариотите. Ние вярваме, че всичко това е

истина, защото хиляди доказателства стърчат пред очите ни”, пише в. „Свобода” в 1872

г38.

По стара българска традиция споменатите борби на моменти придобиват

драматични отблясъци. Често се стига и до гротескни ситуации. Трявна, Елена,

Казанлък, Стара Загора, Силистра, София, Габрово - това са само част от селищата, в

38 Радев, С. Строителите на съвременна България. том І. С.1973.

44

които по безспорни документални свидетелства конфликтът чорбаджии-еснафи, стари-

млади периодически разстройва спокойния ход на общинските дела39.

В борбата за овладяване на общините участват три сили: старите, новите

чорбаджии и народната партия. Борбата между първата и последната е особено

характерна през 60-те и 70-те години на XIX век.

1. След Кримската война българските общини още повече се развиват и укрепват,

играят по-голяма роли в обществения, културен и политически живот.

2. Турската власт се старае да регламентира избирането, задачите и дейността на

чорбаджиите, за да закрепи авторитета им.

3. Борбата на народната партия е с класов характер.

4. В основната си част чорбаджиите са против националноосвободителната борба,

с изключение на някои селски чорбаджии, които се включват през 70-те години на ХІХ

век в революционни комитети.

2. 2. Формиране на новобългарска просвета след Кримската война.

През 50-70-те години на XIX в. българската буржоазия окончателно се налага като

ръководна сила в българското възрожденско общество. Тя става господстваща сила не

само в икономическата сфера, но налага своята хегемония и в национално-просветното

движение. Именно българските общини, под ръководството на буржоазията, провалят

плана на Високата порта за създаване на българо-турски училища — т.е. за

отоманизира-не на българското учебно дело през 60-те години на века.

Промените, които настъпват в българското общество след Кримската война, дават

своето отражение и върху развитието на просветното дело. То преживява един

своеобразен разцвет и достига до неподозирани резултати. Българите се изравняват в

образователно отношение с останалите балкански страни, а младежите, получили

образование в откритите училища, могли да постъпят направо в университетите на

Русия и западноевропейските страни.

През третата четвърт на XIX в. българската буржоазия отпуска значителни

средства и полага големи грижи за развитието на просветното движение. Тя се заема с

откриване на нови училища, със строеж на училищни сгради, с намиране на учители, с

тяхната издръжка, с изпращане на млади хора в чужбина, за да получат по-високо

39 Стефанова, М., Книга за българските чорбаджии. С., 1998, с. 69-79.

45

образование и т.н. Тя се грижи за оформяне на цялостната структура на българската

образователна система. В резултат на всичко това през последните години преди

Освобождението рядко се среща българско село без училище. Според една макар и

непълна статистика през 1873 г. в Северна България има 647 български училища, в

които се учат 25 523 момчета и 5 169 момичета. В Мизия, Тракия и Македония има

общо около 1500 училища, от които 50 класни с два, три и повече класа.

Макар училищата в околните дряновски селца и махали в онова време да не са

добре уредени, учителите им били „наустничари“ и имали заплата по 1500 гроша

годишно, те все пак изиграли положителна роля в просвещаването на колибарите,

пръснати из Балкана. За развитието на училищното дело по околните махали и селца

помагала и Дряновската община. Това се вижда и от едно нейно писмо до Търновската

българска община, написано на 16 август 1867 год., с молба и търновци да дадат помощ

за съграждане на училище в близкото до Дряново селце Длъгня. Писмото е подписано

от Иконом х. п. Васил, х. Сава Иванов, х. Пенчо п. Георгиев.

След Кримската война настъпва общ подем в просветата и учебното дело. В град

Враца обаче то е съпътствано от дрязги за пари за издръжка на училището между

чорбаджиите, а владиката също не оказва подкрепа. В следствие на това има честа

смяна на учители, сред които има сподвижници на Г. Раковски, Хр. Ботев и Васил

Левски. Такъв е Никола Ковачев, един от най- добре подготвените учители в България

и в течение както на борбите за църковна независимост, така и на революционната

идеология на емиграцията. Той е първият, който установява традицията да се чества

празника на Светите братя Кирил и Методий и въвежда звучната метода във Враца.

Решителна материална помощ за напредъка на училищата оказва завръщането на

врачанина-патриот Козма Тричков, член на Добродетелната дружина, а до 1871 г. в

следствие на звучната метода, окончателно се оформя класното училище с много

паралелки и разгърната програма.

Врачанските първенци и чорбаджии изиграват важна роля в просветата на града и

по отношение на снабдяването с книги. В града учениците и обществеността разполага

с повече от 40 заглавия книги в 850 екземпляра, а също и почти всички издавани тогава

списания и вестници. През 1872 година врачанските джелепи успяват да привлекат

завършилият Робърт колеж в Цариград син на Петко Славейков – Иван. Той се заема с

основна реформа на обучението и обединява всички училища в града под общо

ръководство и общи програми. За да завършат учениците трябва да преминат всички

степени на обучение и да получат оценки и удостоверения. Чорбаджиите гледат

46

подозрително учителите, които често се включват в революционните движения и няма

пари за заплати и учебници.

И след Кримската война мнозинството от основните кадри за българското

просветно дело се подготвят в Русия. Особени грижи в това отношение полага

Одеското българско настоятелство, появило се на политическата сцена през 1854 г. То

продължава дейността на одеската българска колония от предходните десетилетия за

издействане на стипендии от страна на Русия, подпомага българските училища с

литература и финансови средства.

През 1858 г. се създава Московският славянски комитет, чиято основна цел е

укрепване на връзките между Руската империя и покорените християнски народи на

Балканския полуостров. Основните пътища за достигане на тази цел са осигуряване на

помощи за църквите и училищата в славянските земи и привличане на

южнославянските младежи и девойки за обучение и възпитание в Русия. Подобна е

целта и на възникналите по-късно отдели на комитета в Петербург, Одеса, Киев.

Под натиска на славянските комитети през 1865 г. руското правителство взема

решение да създаде специална система за подбор на младежи сред южните славяни,

които да учат в руски училища. С помощта на комитетите до края на турското

владичество в българските земи в Русия получават образование голям брой български

младежи и девойки. Такива са Тодор Бурмов, Натанаил Охридски, Л. Каравелов, Хр.

Ботев, Ст. Стамболов, Васил Друмев, Нешо Бончев, Райко Жинзифов, Марин Дринов и

др.

След Кримската война много българи учат в университетите на

западноевропейските страни. Български студенти има в Прага, Табор, Виена, Брашов,

Берлин, Лайпциг, Мюнхен, Париж, Женева. Особена активност по отношение влияние

върху българската просвета проявява Франция. Това тя прави чрез католическите

мисии, настанили се в Османската империя. В откритите 29 католически училища, сред

които се открояват лицеят в Бабек — Цариград и турско-френският държавен лицей на

Гала-та-Сарай в турската столица, получават своето образование много българи, между

които Лазар Йовчев (Екзарх Йосиф), Тодор Пеев, Павел Бобеков, Драган Цанков,

Константин Величков и др.

2. 3. Църковни борби - мястото и ролята на чорбаджиите.

През третата четвърт на XIX век градските общини - традиционен и съществен

компонент от управленската структура на българските земи в пределите на Османската

47

империя - засилват присъствието си в публичното битие на нацията. Това

обстоятелство е естествен резултат от вътрешната политика на султанските

правителства, предполагаща по-видимо оползотворяване на властовия потенциал на

българските самоуправленски структури. Споменатата политика намира законодателен

израз в Хатихумаюна от 1856 г., в Закона за вилаетите от 1864 и в Закона за управление

на вилаетите от 1870 г. Тези актове, както и някои второстепенни нормативни текстове,

ангажират общинските институции с оповестяване на правителствените разпоредби,

със събиране на данъци, с гаранции за личности, с подпомагане на властта при

преодоляване на някои регионални конфликти и сътресения.

Църковнонационалното движение натоварва някои градски общини с

допълнителни функции. Те поемат основната част от управленските прерогативи на

митрополитските и епископски власти след отстраняването на съответния гръцки

владика от епархията. Така в хода на изострения гръцко-български конфликт от края на

50-те и началото на 60-те години на ХІХ век се оформят т.нар. „главни общини” -

Силистренска, Русенска, Търновска, Варненска, Кюстендилска, Софийска, Пловдивска

и др.

В църковно-националната борба дряновци вървели единни с търновци и с

жителите на другите български селища, които открито повели борбата за

самостоятелна българска църква. Когато през 1856 год. пак се разгоряла битката срещу

търновския гръцки владика Неофит, една делегация заминала за Цариград да настоява

пред турското правителство и гръцката патриаршия той да бъде сменен. В делегацията

влизали: Георги Кабакчиев от Търново, Петко Р. Славейков от Трявна и дядо Пеню от

Дряново. Понеже дядо Пеню нямал пари за това дълго пътуване, такива му дал

търновският богаташ Стат Селвилията. Делегацията носела със себе си изложение

против владиката, подписано от няколко хиляди души, между които и стотици

дряновци. На 12 януари 1857 год. дряновци наред с търновци и др. протестирали

против злоупотреблението и лошото поведение на гърка Неофит. Такъв протест,

подписан от тях против решението на патриаршеския събор от 1859 год., бил

публикуван на 15.I.1860 год. във вестниците „България“, „Цариградски вестник“ и сп.

„Български книжици“, редом с подписите на гражданите на Горна Оряховица, Търново

и други селища. Борбата срещу Неофит завършила с успех, с отстраняването му. На

негово място обаче гръцката патриаршия наложила друг митрополит грък – Григорий.

Но българското население от целия Търновски край отказало да приеме и него, защото

искало българин за архиерей. Само х. Ангел и х. Пенчо Халбито от Дряново били на

48

страната на Григорий и му обещали да го подкрепят. На станалото в Търново събрание

на 21.III.1861 год. за избиране на делегация, която да представлява Търново и окръга

пред турското правителство в Цариград и иска изгонването на Григорий, двамата се

обявили против изпращането на делегацията. В тоя случай х. Пенчо Халбито, забравил

как бил затварян в конака в Търново от февруари до края на 1857 год. по донос на

гръцкия владика Неофит, че е участвувал в подготовката на въстанието на капитан

Дядо Никола през 1856 год. Приятелството на х. Пенчо Халбито с гръцкия владика

Григорий се потвърждава и от едно писмо на Йосиф Дайнелов от 30. X. 1861 год. до

Георги Раковски: „от с. Дряново някой си несвестен богат х. Пенчо (от старите

диванета) калесал владиката да освети един нов манастир – Дряновский. И владиката

(то се знай!) тича като побеснял към Дряново.“

Писмото на Дайнелов до Г. С. Раковски е важен документ, който разкрива

твърдостта на дряновци по време на църковната борба. Чест прави и на свещениците в

Дряново по това време, че не са се поддали на внушенията на чорбаджията х- Пенчо и

на заповедите на своя пряк началник владиката, за да участвуват в акцията му. Това

събитие придобива още по-голямо значение като се има предвид, че на Петковден, по

прастара, неколковековна традиция, в Дряново става голям събор, на който се стича

цялото околно население, хиляди колибари. И не се намерил нито един от тях освен

раболепният х. Пенчо, който да посрещне или да се преклони пред владиката.

Като цяло след Кримската война (1853-1856 г.), когато започва масовото

изгонване на гръцки владици, на много места противоречията с Патриаршията водят до

крайно изостряне на отношенията между българските общини и владиците. В повечето

случаи българските общини търсят начини да си осигурят благосклонността на

османската местна власт или ако това не им се удавало, се насочвали към централната

власт. Това обикновено става с молби, писма, прошения до Високата порта, до великия

везир или направо до султана. Така през 1859 г., когато великият везир посещава

София, българската общинска власт изготвя и подава прошение до него с искане

българската нация да се отдели от гръцката посредством учредяването на самостойна

българска църква. Изразена е готовност да се сезира и султана40.

През 50-те – 70-те години на ХІХ век българският народ се стреми да привлече на

своя страна максимален брой представители на властта, както и институциите на

великия везир и на султана, в спора с гръцките владици, респективно – с Цариградската

патриаршия. Фактите красноречиво говорят за откровеното желание именно

40 Маркова, З. София в църковно-националната борба. София през вековете, т. І, С., 1989, с. 192.

49

османската държава да санкционира религиозната еманципация на българските

християни. Особено показателни в това отношение са действията и инициативите на

общините в някои възлови градски центрове, където битката с гръцкото духовенство

има емблематичен характер за българския национален дух – например Скопие, Велес,

Търново, Пловдив и др. Те в значителна степен, подобно на всички останали български

общини, формират своето отношение към османската държава под влияние политиката

на цариградската българска колония и на нейната община.

Както е известно, българското присъствие в Цариград нараства значително към

средата на ХІХ век. Според различни сведения числото на живеещите в османската

столица българи варира от 30 000 до 50 000. Непосредствено след Кримската война,

възползвайки се от постановките на Хатихумаюна от 1856 г. цариградските българи

връчват петиция на султана с искане да признае българския народ като отделен от

гръцкия, църквата да се отдели със собствен върховен началник. Петицията е

представена от името на 6 400 000 българи, въз основа на пълномощни писма от цялата

българска територия. Исканията в петицията са претворени от близо 60 прошения от

всички краища на страната, подадени до високата порта след общо събрание в

Цариград.

От 1857 г. цариградската българска колония има свое училище. Основава се и

българско културно национално сдружение „Българска книжнина”, издаващо от 1858 г.

месечно списание „Български книжници”. Списанието се превръща в орган и изразител

на църковнонационалната идеология. На 8.10.1858 г. Иларион Макариополски е

ръкоположен за епископ предстоятел на българската църква в Цариград, за да се стигне

до акцията от 3.04.1860 г. когато от българска страна се скъсва със зависимостта от

цариградския патриарх. Същият ден представителство на българската община, в състав

х. Николи х. Минчооглу и Христо Тъпчилещов се явява пред Високата порта и заявява,

че българите се отделят в самостоятелна църква и молят правителството да признае

това. От този ден до 28.02.1870 г., когато Великия везир Али паша връчва на членовете

на смесената българо-гръцка комисия, която е натоварена да реши българския въпрос,

султанския ферман за учредяване на Българска екзархия, българската община в

Цариград бавно и методично, с много такт и дипломатичност, съобразявайки се с

условията в османската столица, влиянието на цариградския патриарх, политическите

интереси на Великите сили и преди всичко с българските национални интереси, търси

начини да ангажира и привлече на своя страна османската официална власт.

50

Успехът, който постига българската община в Цариград в продължение на две

десетилетия, има силно въздействие върху цялата национална територия и върху

поведението на общините по места. Моделът на поведение на цариградските българи е

възприет изцяло от провинциалните лидери, независимо на коя от двете

противоположни групировки принадлежат – „млади” и „стари”. Това е модел, при

който официалната държавна власт, макар и символизираща наличието на една чужда

сила, се използва най-рационално за постигане на българските национални цели.

Философията е легитимното, конформисткото, реформаторското отношение към

Високата порта дава положителен резултат и тя се налага върху масовото българско

отношение към властта и по места. Обстоятелството, че тази позиция се демонстрира от

една официално призната общобългарска институция и преди всичко от нейния

легитимен център в Цариград има за последица трайно съобразяване и възприемане на

подобен маниер на поведение и от останалите български организации.

По места общинските ръководства изцяло се съобразяват с политическата линия и

похвати на цариградските българи. Нещо повече. Перманентния контакт с тях е

надежда, че проблемите ще се решат, защото османската власт може по-лесно да бъде

ангажирана. Търсенето на османската власт като гарант за българските интереси в

българо-гръцкия спор е още по-категорично в провинцията и особено в условията на

онези региони, където противоречията надвишават строгите рамки на каноническия

спор. Така, във Велес, по време на борбата за изгонване на гръцкия владика Антим,

българските първенци успяват да изградят добри и много полезни за тях отношения с

местната турска власт. Както гръцкият владика, така и българските общински водачи се

стремят да спечелят благоразположението на османската администрация. Нееднократно

местни влиятелни турци защитават пред високостоящите органи българите против

гръцките интриги.

Значението на османската местна и централна власт като фактор за постигане на

българските национални интереси се схваща отлично от по-образованите българи. През

60-те години на ХІХ век скопският учител Стоян Костов винаги съветвал първенците в

града „да работят предпазливо и да се пазят да не възбуждат към себе си подозрението

на турското население понеже то е много силно в града и понеже с това си поведение те

отнемат едничкото оръдие на гръцките владици, клеветата41”. Когато в Скопие

пристига вестта за признаване на независима българска църква и създаване на

Българска екзархия, градските първенци и еснафите поднасят пред местния мютесариф

41Генов, Г. П. Международни актове и договори, засягащи България, ГСУ-ЮФ, ХХХІV, 1, 1940, с. 159.

51

благодарност до султана. Новината, че Скопската епархия не е включена в

юрисдикцията на новооснованата екзархия силно накърнява българското самочувствие

и започват масови протести, които крият опасност от крайно изостряне на отношенията

с властта. В този момент, под влияние на Екзархията, българите сдържат недоволството

си, за да не дават аргументи на Патриаршията за антибългарска пропаганда пред

османската власт. Първенците по места, в това число и в Скопие, успокояват народа с

очаквания плебисцит. Общинското ръководство добре осъзнава, че в този момент

единствено в лицето на Високата порта може да намери авторитетен съюзник срещу

гръцката патриаршия, поради което се отбягват действия срещу властта. В крайна

сметка тази политика имала своя положителен резултата, санкциониран с плебисцита

от 1874 г., когато в Охридска и Скопска епархия мнозинството от българите

категорично заявили принадлежността си към Българската епархия.42

Участието на казанлъшката фамилия Папазоглу в църковните борби, активното

отношение към църквата и църковния живот са съвсем закономерни, като се има пред

вид високото обществено положение на семейството. Докато революционното

движение се приема нееднозначно от богатите българи, то борбата за независима

българска църква е осъществена най-вече от представителите на големите

чорбаджийски фамилии, които използват търговските мрежи помежду си, за да

канализират и координират усилията на целия български народ. Братя Папазоглу

участват активно в тези процеси.

Като цяло чорбаджийското съсловие изразява своето положително отношение

към църковнонационалната борба на българите. Христо Стамболски си спомня за

разговора с казанлъшките чорбаджии при завръщането си от Цариград през 1861 г:

„Когато влиза у Стоенчо Груйоолу в стаята с високите миндери, заварва там още

Петко Стоката, Христо Папазоглу и Дим. Душанов. Когато Христо сяда близо до

Груйоолу, чорбаджията се обръща към него на турски: „Хош гелдин, не вар не йок

Стамболда” – добре дошъл, що има, що няма в Цариград? Все добро – отговаря

Христо - много ви здраве от познатите ви братя Христо и Николчо П. Тъпчилещови и

Дим. Гешоглу. Те, както и другите българи, са много весели и се радват за сполуката в

църковния ни въпрос с изхвърлянето името на гръцкия патрик в богослужението

му….”

42 Документи за българската история, т. ІV. Документи из турските държавни архиви /1863-1909/, ч. ІІ, С- 1942 , с. 22-23.

52

2. 4. Отношение към българското национално движение.

С разложението на османския феодализъм през втората половина на ХVІІІ век

настъпили тежки дни за българския народ. В продължение на две десетилетия мирният

му съзидателен труд бил спъван от стихийните кърджалийски набези по градове и села.

Слабата централна власт не е в състояние да се противопостави на непокорните паши и

бейове, нито да спасява народа.

В края на ХVІІІ век успоредно с органите на централната власт, които

продължават да действат по места, отделните селища започват да „избират” свои

представители пред държавата. Веднъж избран аянинът, получава неограничена власт в

дадения район. Тази власт на дело не му е делегирана от правителството, което само

потвърждава или отхвърля „избора”, а още по-малко от местното население. Тя почива

единствено на силата на оръжието. Аяните държат значителни войски, които издържат

на своя, т. е. на раята сметка. В борбите за надмощие, които водят помежду си, те

увеличават непрекъснато своите дружини. В това се корени тясната връзка между

аянския институт и кърджалийството.

Войските, които издържа и командва аянинът, са нередовни. В определени случаи

те вдигат на бойна нога цялото боеспособно население в управляваната от тях област.

Единственият възможен състав на аянските войски е разбойническият, а единственият

начин за издръжката на тия части остава грабежът.

Като част от управлението на българските общини чорбаджиите играят важна

роля в тези събития. Така например в един еленски дамаскин е отбелязано, че през 1816

година бил изгонен от Търново Фейзи-аа (4 март 1816 година). Първоначално Фейзи-аа

бил на страната на еленските чорбаджии. С неговата материална подкрепа били

издигнати часовниковите кули в Елена (1812 г.) и в Трявна (1813 г.). Към 1816 година

неизвестно по каква причина, между тях настъпил разрив и чорбаджиите направили

всичко възможно, за да го махнат от поста търновски аянин. Наистина той е снет, а на

мястото му дошъл стамболията Силиман-аа Кара-Гюмрукчията.

През този период българското население получава разрешението от властта

отново няколко столетия след падането на България под османска власт да притежава и

носи оръжие и да образува „местни войски”, които сами по места да се справят със

скитащите разбойнически банди. Става дума за самоорганизацията, самоотбраната,

самоуправлението на села, градове и кази из Румелия. В началото на ХІХ век тук

кърджалийството среща отпора не на цетрализма, на войските и военачалниците му, а

на местните опълчения от населението, предвождани от чорбаджии и местни първенци.

53

В изворите от този период все по-често се говори за самоделни укрепления, изборна

стража, колективно заплащана и издържана от населението.

Пример за подобна практика е укрепяването на Котел през 1800 г. под

управлението на Божил чорбаджи, а също и самоотбраната на Тетевен през пролетта на

1801 г., ръководена от Семко Ччрбаджи.

В началото на ХІХ век в Елена чорбаджиите начело с Йордан х. Иванов

Разсуканов също участват в организирането на отбраната на града от кърджалийските

нападения. Брат му х. Панайот заедно с Дойно Граматик и Иван Кършов през 1800 г.

престояват дълго време в Цариград и се връщат с ферман за изграждането на крепостта

„Калето” за отпор на кърджалиите.

Независимо от доброто си материално състояние и ролята си на селски

чорбаджия, х. Йордан Брадата от Елена проявява активност в насоките на гражданско-

политическия живот и на зараждащата се съпротива срещу поробителя. Сериозни са

основанията да го третираме като съзаклятник по време на Гръцката завера през 1821 г.

Еленчанинът Ст. Бобчев твърди, че е бил близък на Сава Бинбаши. Тогава хаджи

Йордан не се нарежда сред жертвите, но по всяка вероятност заподозрян и преследван.

Чорбаджи Йордан Брадата участва активно и във Велчовата завера (1835 г.).

Името му почти неизменно присъства почти във всички летописни бележки и спомени,

свързани както с подготовката, така и с потушаване на въстанието. Той не е просто

един от съзаклятниците, а се налага като най-активната личност на идеята за съпротива

през 20-30-те години на ХІХ век в целия Еленски край. До голяма степен на него се

дължи създаването на комитетите в редица от околните селища и махали, разпоредбата

на задълженията при организирането и въоръжаването им – в самата Елена, в селата

Буйновци, Кършовци и др. Безспорна и доказана е близостта му с Велчо Атанасов и

Колю Гайтанджията от Търново, с Отец Зотик от Преображенския манастир, с

йеромонах х. Сергий от Плаковския „Св. Илия”.

През 50-те и 60-те години на XIX в. политическите борби на българският народ

навлизат в един нов етап от своето развитие - етап на организираното

националноосвободително движение. Още след избухването на Кримската война (1853-

1856) по-изявените емигрантски дейци създават Добродетелната дружина в Букурещ

и Одеското българско настоятелство (ОБН), които открито си поставят за цел да се

борят за отхвърляне на чуждото господство.

По същото време големият български революционер Георги Раковски (1821-1867

г.) се опитва да изгради мрежа от Тайни общества във вътрешността на страната, които

54

трябвало да подготвят населението за въстание, в случай на успешно руско

настъпление на юг от р. Дунав. И въпреки че Кримската война завършва катастрофално

за Русия, първите усилия за цялостно решаване на българския политически въпрос вече

са направени.

По-голямата част от чорбаджиите и в най – развитите селища се отнасят

отрицателно към борбата за политическо освобождение. Това се определя от тяхното

положение на органи на турската власт и поради страха да не изгубят по – доброто си

материално положение. Изключение правят само някои чорбаджии в селата - например

по време на селските въстания в Западна България.

През втората половина на ХІХ век чорбаджийството малко по малко губи своя

консервативен характер, появяват се нови административни длъжности и нови лица.

Някои от тях свързват своето лично бъдеще, своята кариера, своя живот, с живота на

чуждото управление – повечето лихвари и първенци в Елена, Котел, Дряново,

Копривщица. Но болшинството между младите чорбаджии – новите длъжностни лица –

са повече патриоти (например революционните водачи в Габрово). Последните са

богати хора или правителствени чиновници.

Без съмнение между чорбаджиите има хора патриоти и добродетелни. „Както

между старите чорбаджии, пишеше „Македония”, имаше достойни и народни человеци,

които правеха въобще почест на народа, тъй между днешните млади чорбаджии

мнозина знаеме ний человеци, с чувства и колко годе просветени, да разберат и да се

трудят за доброто на народа си, затова и отблъскваме укорът въобще върху

чорбаджиите.”... Следваха обвинения, че чорбаджиите заграбвали църковни имоти,

присвоявали си училищните сгради, злоупотребявали с народните подаяния, с една реч

упражнявали „едно решително владение и тиранизъм върху бедний народ.”... В

чорбаджийството революционерите виждаха някакво многоглаво чудовище, седнало на

главата на българския народ и впило в него своите нокти. За тях думата чорбаджия

значеше чисто и просто шпионин43.

Повлияни от делото на Софроний Врачански и начело с чорбаджията Димитраки

Хаджитошев, врачанските първенци откриват перспективата и за политическо

освобождение чрез водените по това време руско-турски войни. По време на Руско-

турската война (1806-1812 г. ) Димитраки Хаджитошев се свързва с руското

командване отвъд Дунав. Съдейства за преминаването на руските части в Българско.

43 Радев, С. Строителите на съвременна България. том І. С.1973.

55

Осигурява разузнавателни сведения за разположението на турските войски и др.

Подготвя българското население за подпомагане на Руските войски44.

Като цяло чорбаджиите са консервативни във всички свои разбирания и

схващания, в това число и по отношение на българското национално движение. Този

факт се обяснява със страха от промяна на съществуващия ред, особено на турския

режим. Това е и причината някои чорбаджии да бъдат определяни като предатели на

народното революционно дело.

Такъв пример е първото въстание в Габрово, организирано от габровец - „Дядо

Николовото въстание”. Тактиката на това въстание е със събраната дружина на

Капитан Никола (Никола Филиповски) да се кръстосва планината и подбужда

населението, но „да не се развява байрак-знаме, докато се съберат доволно волентири и

тръгнат къде Балкана” Въстанието е обявено на 29 юли 1856 г. в Лясковския манастир

„Св. св. Петър и Павел”. От очакваните да се съберат 200 въстаници от Търново, Горна

Оряховица и Лясковец се явили едва тринадесет. Тази малобройна чета достига

Габровския балкан и на 31 юли се установява в Габровския манастир, като към четата

се включват още около 15 – 20 души предимно от с. Нова махала, Габровско.

Габровските чорбаджии чрез махлебашиите се противопоставят на въстаниците и дори

влизат в сътрудничество с властта. Нещо повече, с помощта на чорбаджиите набързо е

събрана потеря за преследване на четата. Дядо Никола прави опит да влезе в Габрово,

но разбирайки, че няма да намери съмишленици, се отправя към Трявна. След един ден

четата е разпръсната, а войводата убит.

Все пак трябва да се отбележи, че в много селища видни чорбаджии вземат

активно участие в българското национално движение. Така например чорбаджи Генко

Петров от Трявна, като истински патриот, осигурявал поминъка на много тревненски

семейства и пари за отбраната на селището в размирните времена. Той е избран за

чорбаджия към 1800 г., когато все още кърджалийската опасност не е отминала. През

1821 г. чорбаджи Генко взема участие в Гръцката завера, организирана по време на

започналото същата година въстание на Дунавските княжества (1821-1827 г.),

организирано от гръцката революционна организация, като събитие станало

основополагащо и довело до освобождението на Гърция. В хода на подготовката обаче

е извършено предателство от еленския чорбаджия Юрдан Кисьов, който влиза също в

Заверата с претенции на довереник.

44 Семеен архив Хажитошеви, т. I, С., 1984.

56

Реформените актове на Османската империя от 1832-1834 г. не довели до

съществени промени в положението на поробеното българско население нито по

отношение формата на собствеността, нито по отношение на данъчното бреме, нито

подсилили гаранциите за защита на неговите елементарни човешки права. Но те дават

тласък на накипялото народно негодувание. Масово антифеодално селско въстание

избухва във Видинско, Ломско и Белоградчишко за премахване на едрото османско

феодално земевладение и извоюване на автономия. През 1850 г. оцелелите от Нишкото

въстание 1841 и др. революционни сблъсъци по-видни дейци от Северозападна

България се заемат с организиране на ново въстание. В подготовката му вземат участие

и местните търговци, занаятчии и чорбаджии, които не по-малко страдат от чуждия

национален гнет.

Замогващата се едра буржоазия в Габровско, въпреки всички притеснения,

произвол и ограничения от страна на османските власти през 70-те години на XIX век

успява да развие три големи клона на бъдещите капиталистически отношения –

текстилна промишленост, суровинен износ и лихварство. По тази причина едрата

буржоазия в лицето на занаятчии, търговци и лихвари, макар и да не се обявяват против

Априлското въстание твърдо застават на еволюционистични позиции.

По време на Априлското въстание през 1876 г. Габрово е спасено от разорение

благодарение на чорбаджията Цоню Виденлиев, който убеждава клисаря на черквата

„Успение Богородично” да не бие камбаната за започване на бунта. Габровските

чорбаджии спасяват града, като дават откуп от 1 200 турски лири, дрехи, покъщнина,

добитък, т. е. всичко, което може да се заграби. На 11 май 100 видни габровци

посрещат армията на Фазлъ паша, идваща от Трявна след като тя разгромява четата на

поп Харитон и даскал Киро Петров в Дряновския манастир. Тези ,,видни” габровци,

предимно чорбаджии, не само посрещнали пашата, но и услужливо набедили 72

габровските учители и интелектуалци, че те са организатори на бунта в Габрово.

Макар и чорбаджия, видният сопотчанин хаджи Гьока Павлов откупил мира в

подбалканското градче, като дал близо 500 лири лични пари на страшния Тосун бей.

Като пътувал често до Румъния, чорбаджията се запознал с видни представители на

революционното движение - Раковски, Каравелов, Ботев, с които бил в близки

отношения. Комитетската класа в Букурещ често се радвала на помощта му, подкрепял

с пари и мнозина хъшове. „Един очевидец ме увери, че в негово присъствие веднъж

хаджи Гьока дарил Хаджи Димитър с 15 наполеона”, пише биографът на Гьока Павлов

Серафим Барутчийски. Васил Левски, когато идвал в Сопот, бил чест гост в къщата или

57

кантората на видния търговец, който му помагал не само с пари, но и със съвети и

насърчения.

Един от водачите на Априлското въстание - Тодор Каблешков е роден в

заможното семейство на чорбаджи Лулчо Дончев Каблешков. Баща му притежава

стотици глави едър и дребен добитък, обширни ливади, ниви и гори, занимава се с

търговия. Чичовците му - Цоко Дончев Каблешков и Тодор Дончев Каблешков също са

сред богатите българи, чорбаджии с голямо влияние сред обществото. Цялата

Каблешкова фамилия се ползва с доверието на турската власт, но има и почитта на

българите от техния край.

В едно писмо, писано до един търновски първенец във връзка с Филип Тотювата

чета от 1867 г., която преминава край Дряново и след разпръскването ѝ се укрила из

околните колибарски селища, чорбаджията х. Пенчо от Дряново декларира: „Много

здраве, кир Никифоре, ето като получих писмото и го прочетох. Ние нямаме хабер от

този измет (става въпрос за народните борци, четници от Филип Тотювата чета), защо

нали знайте ние не можем да идими на сяка колиба … То нидейте уйдисва … защо на

една райя като й дадеш малко юзда или като му пувикниш. То тази работа тъй я

мислът. Да са ни посрамими едни други … Много здраве на Никола Бояджиулу. Много

здраве от х. Мустафа от Мемлекета”. Това старание, да нямат нищо общо с

революционерите, с борците за национално освобождение, с „тази измет“, както ги

нарича х. Пенчо, дряновските чорбаджии проявяват до края на своето съществувание

като класа, дори и след Освобождението.

Като се има предвид богатствата и нравите им, дряновските чорбаджии са и

против участието на Дряново в Априлското въстание, както и в другите революционни

движения преди това. Те още преди това, още в края на 1875 г., повикали около 100

турски войници в града, за да пазят имотите и чорбаджилъка им.

Специално внимание заслужава описанието на дряновските чорбаджии и техните

взаимоотношенията с турските военачалници и срещата на Пахомий Стоянов с Фазлъ

паша по време на Априлското въстание. По време на деветдневната битка и обсада на

Дряновския манастир Дряново се оказва също един обсаден град (тогава село), в който

турците се разпореждат с помощта на турчина-мюдюрин и чорбаджиите, които турците

принуждават да изпратят няколко писма до въстаниците в манастира с предложения да

се предадат. След като йеромонах Пахомий Стоянов получава подкрепата на

чорбаджиите в Дряново, той прави опит да издейства от турското командване

освобождаването на монасите и на майка си от манастира. С помощта на мюдюрина

58

заедно с чорбаджиите хаджи Димитър и хаджи Сава отиват до турските позиции и

виждат как стрелят топовете. Написват писмо до въстаниците и до отец Рафаил да

изведе монасите, заедно с желаещите да се предадат въстаници. Получават още по-

категоричен отговор, че няма да се предадат в ръцете на мъчителите си. Тогава турците

и чорбаджиите написват ново писмо, но не успяват да го пратят, защото стрелците на

обсадените четници убиват топчията и в суматохата и ожесточението турците започват

усилена стрелба и се отказват да преговарят повече с въстаниците. На каква цена

чорбаджиите запазват селището от опожаряване и разорение, показва откупът, който

турците искат от хаджи Димитър, като го спират и обвиняват, че е поддържал

въстаниците в манастира и им е закарал 40 чувала брашно и няколко товара джепане.

Ясно е, че чорбаджиите са се откупили с пари, и то с много пари.

Перущенци въстават на 23 април 1876 г., т. е. три дни след Копривщица,

Панагюрище и Клисура. До въстанието между революционния комитет начело с Петър

Бонев и чорбаджиите в селото се води голям спор. Чорбаджиите са против въстанието и

със своите постъпки докарват само беда на делото. Но на 23 април въстанието все пак е

обявено. Чорбаджиите, които се стремели да избягнат въстанието, веднага се

разпоредили, събрали искания хляб, ракия и тютюн и натоварили две мулета. Но по

заповед на П. Бонев няколко въстаници достигнали мулетата, разтоварили ги и ги

върнали обратно. През това време тримата тъмрашлии вече били вързани. Спорът

между комитета начело с Петър Бонев и чорбаджиите „за” и „против” въстанието,

обезоръжаването на тъмрашлиите, разтоварването на мулетата, пристигащите от разни

села тревожни вести за въстанието, разстрелването на 14 мюсюлмани в съседното Ново

село нажежили още повече атмосферата. Петър Бонев издал тази заповед да бъдат

убити заловените тъмрашлии не толкова за отмъщение, колкото да постави

чорбаджиите пред свършен факт, за да не пречат повече на въстанието. За съжаление,

чорбаджиите не само не отишли с „младите”, но конфликтът между тях станал още по-

голям.

Като видели, че с оръжие няма да излязат на глава, първенците на село Бойково

решили да молят с добро да не палят селото им. Надявали се на това, че познавали

много дормушевци, тъмрашлии и самите водачи. Настръхнали от станалото в

Перущица, башибозуците начело със Смаил ага и Адил ага и други главатари

отседнали на западния (горния) край на селото, на поляната до сегашната черква. Там

бойковските чорбаджии останали да посрещнат Смаил ага, увещавали, молили

59

башибозуците да им простят, загдето са вдигнали ръка против управлението. Но

развилнелите се „тъмрашлии” били непримирими.

Влиятелната и обществено активна чорбаджийска фамилия от Казанлък

Папазоглу също не остава равнодушна към борбата за национално освобождение.

Въпреки сериозните си търговски интереси в империята, а може би тъкмо поради тях,

братята поддържат широка мрежа от контакти сред всички обществени групи. През 70-

те години на ХІХ век те влизат във връзка с БЦРК. Васил Левски идва в Казанлък още

при първата си обиколка на страната, в първите дни на февруари 1869 година. Тук той

се представя за търговец на розово масло и посредством учителя Филип Велев има

вероятно първия контакт с казанлъшките розотърговци Папазови.

На 1 юли 1872 г. Левски се завръща в България и продължава дейността си по

организирането на комитетската мрежа. Междувременно насочва вниманието си към

доставянето на оръжие. Принудителното събиране нa средства, най-вече от чорбаджии,

става честа практика. Самият Левски настоява чорбаджиите да бъдат привлечени към

подготовката на българското въстание: „Казахме ви по-горе, какво чорбаджиите

спират животът на всичкият народ; забелязано е от памтивека, какво такова нещо да се

извърши, стои в ръцете на младите и в парите на чорбаджиите!“

Участието на българските чорбаджии (предимно търговци) в революционните

комитети е сравнително слабо. През 1872 г. Апостола Левски създава в Тетевен един

от най - многочислените тайни комитети. Оглавяват го двамата най - видни и

влиятелни чорбаджии в града - Станьо Врабевски и Петко Милев - Страшния. В

габровския комитет от чорбаджиите участват само някои производители на гайтан,

като обесения в Търново след въстанието Христо Топузанов. Върли противници на

всяка борба против султана са и производителите на железарски стоки от рода на Илия

Видинлията поради необходимия за тяхната търговия мир в широката турска империя.

2. 5. Мястото на чорбаджиите във формирането на българската нация.

През XVIII и XIX в. се формира българската нация. Това е главният резултат на

възрожденската епоха и той се преплита с всички основни и второстепенни процеси,

протичащи в българското общество през тези последни два века на чуждоземен гнет.

В историческата литература са изказани много мнения и определения за нацията.

Многообразието на националнообразуващите фактори, специфичността на този процес

за различните народи и региони и разнообразието в прехода към тази висша степен на

взаимоотношения и организация на отделните групи в човешкото общество прави тези

60

определения непълни, неточни и неприложими в повечето случаи. Мисълта за

принадлежност към дадена нация е най-същественият белег, характеризиращ

общността от хора, обединени и по редица други признаци. Тази мисъл е характерна за

всички нации независимо от географското положение, независимо от климатичните

условия, независимо от особеностите на прехода, независимо от всичко, което може да

бъде изтъкнато като специфика, като открояваща се особеност или нещо подобно.

При българите националнообразуващите процеси се изявяват през XVIII и XIX в.

и те са свързани с промените в стопанските отношения, в социалната област, с духовно-

културните промени, които са следствие на променената стопанска и социална

структура на обществото. Като резултат се променя мисленето на хората и се надмогва

простото възпроизводство на продължители на рода и българщината. Ако се използва

икономическата терминология, може да се каже, че през XVIII и XIX в. вече е налице

сложното възпроизводство в човешки план, което променя не само числеността, но и

мисленето, съзнанието, което ражда ново качество в духовната същност на оформящата

се общност.

Формирането на българската нация протича при особено тежки обстоятелства -

османското политическо господство и господството на исляма и Цариградската

патриаршия в духовния живот. Тези обстоятелства налагат своя отпечатък върху

нациообразуващите процеси, обхванали българите през епохата на Възраждането45.

През първата половина на XVIII в. започват да се създават условия и

предпоставки за прерастване на българската народност във възрожденска нация 46. През

първата половина на XIX в. в стопанския живот на българските земи и в социалната

структура на българския народ настъпват изменения. В недрата на османската

феодална система се ускорява развитието на стоковото занаятчийско и селскостопанско

производство. Разраства се търговският обмен в българските земи и постепенно се

формира национален пазар, свързан с обширните пазари на Османската империя и с

европейския (капиталистически) пазар. Между отделните райони на българските земи

се създават засилени стопански връзки, които рушат бариерите на затвореното

натурално стопанство. Те съдействат за по-интензивно взаимно опознаване на

българите от различните краища на българските земи и за създаване на общи черти в

развитието на материалната и духовната им култура. Ускорява се утвърждаването на

възникналия новобългарски говорим език, който се налага в просветното дело и в 45 Янков, Г. Формирането и развитието на българската нация и възродителният процес. — В: Проблеми на развитието на българската народност и нация. С., 1988, с. 7.46 Гандев, Хр. От народност към нация. С., 1988.

61

издаваните през XIX в. български вестници, списания и книги. Чрез тях се издига

общото културно равнище на народа, обогатяват се познанията му както за самия него,

така и за другите народи47.

През XVIII и първата половина на XIX в. започва формирането на нов социален

слой в средите на българския народ — буржоазията. Формирането ѝ е свързано със

зараждането на капиталистически начин на производство в промишлеността и селското

стопанство. Възникват разпръснати и централизирани манифактури, а в селското

стопанство спахийското военнофеодално земевладение се замества от

чифликчийството48. Това води до освобождаване на селяните от крепостна зависимост

и създаване на пазар на работната сила. Броят на градското население нараства и се

образуват прослойките на буржоазията. Класово разслоение и образуване на прослойки

от богати, средни, дребни и безимотни селяни се извършва във всички български земи.

Движеща сила в националната и социалноосвободителната борба са

новообразувалите се буржоазни елементи и в частност чорбаджийската прослойка.

Често нейните интереси са свързани и зависят от управляващите среди в Османската

империя. Но тя има важна роля в развитието на възрожденския процес сред българите и

особено в създадените църковно-религиозни общини. Ползва се с широки права при

решаването на много църковно-религиозни и светски дела — изграждане и поддържане

на църкви и училища, събиране на държавни данъци, построяване на улици и пътища,

опазване на обществения ред и пр.

След Кримската война (1853—1856 г.) тези общини са преустроени и се

превръщат в чисто българска институция, която играе изключително важна роля в

укрепването на националното самосъзнание на българите и в организирането и

ръководенето на целия им духовен живот. Чрез чорбаджиите, ръководители на

общините, българинът християнин противостои на своите социални и национални

врагове не отделно като индивид, а като член на дадена българска общност 49.

Основна роля в този процес има българската буржоазия, която със своята

предприемчивост и находчивост надмогва отживелиците и свързва стопанството на

българските земи с европейските страни. Това довежда до активизиране и стимулиране

на социалните отношения, развиващи се сред българското общество. То излиза от

местната затвореност и ограниченост. Така в резултат на стопанските и социалните

47 История на България. Т. 5. Българско възраждане XVIII — средата на XIX в. С., 1985, с. 19 и сл.48 Христов, Хр. Някои проблеми на прехода от феодализма към капитализма в историята на България. — Исторически преглед, 1961, кн. 3.49 Христов, Хр. Българските общини през Възраждането. С., 1972.

62

промени сред българите през XVIII и XIX в. се създават основите за образуване на

българската нация.

Важно място в този процес заема културното развитие на обществото по онова

време. През XIX в. се оформя новобългарският език, на основата на който се създава

възрожденската книжнина и литература. Езикът е основен белег на националната

култура. На този език се говори в трите области Мизия, Тракия и Македония. Силно

влияние върху културното развитие на българите оказват още традицията и чуждите

влияния, намерили почва за развитие именно сред чорбаджиите. Формиралата се през

XVIII и XIX в. новобългарска култура, вплела в себе си новите повеи с аромата на

традиционното наследство, приема и отсява нужното от чуждите влияния — балкански,

славянски, западни, обединява българския народ от всички краища на земите ни и

налага единен духовен ритъм в развитието му.

Благодарение на средствата и влиянието на много чорбаджии се създава широко

разгърната мрежа от светски училища, в които работят стотици талантливи български

учители. Така в българските християнски училища израстват образовани младежи,

мнозина от които продължават учението си в чужбина със спомоществувателството на

родолюбиви чорбаджии. Чрез училищата, вестниците, списанията, книгите, които

издава, както и чрез общините, българската интелигенция непрекъснато възпитава

народа в дух на родолюбие.

Потомци на известни чорбаджийски родове дават своя важен принос при

формирането на българската нация и култура. „Еленските чорбаджии не са били

непогрешими, ангели и светии. Обаче при техните, може би немалко грехове, заслугите

идат да покрият недостатъците им - казва Неофит Хилендарски Бозвели - и със своето

любородие те са принесли грамадни заслуги на обществеността, на просветата, на

черковата и на народния поминък”.

Шишманови (известни и с турската форма на името – Шишманоглу) са голям

български чорбаджийски род от град Видин. Името им, идентично с това на една от

средновековните български царски династии – Шишмановци, кара много

изследователи да смятат, че легендата е вярна и родословното дърво на видинските

първенци действително изхожда от старите царе. Фамилията Шишманови играе важна

роля в политическата и културната история на българите в продължение на четвърт

хилядолетие, давайки представители като военачалника Баба Новак, самозвания

търновски княз Ростислав Страцимирович, видинския отцепник Осман Пазвантоглу,

интелектуалеца проф. Иван Шишманов, писателите Алеко Константинов, Димитър

63

Шишманов и Мели Шишманова, политиците Илия Цанов и Найчо Цанов, математика

проф. Емануил Иванов, военния лекар д-р Яков Петкович, австрийската графиня Анна

Мария фон Мирбах и др., сродена е практически с целия следосвобожденски български

елит и стои в основата на създаването на най-важните културни институции.

Чалъкови са български копривщенско-пловдивски род, джелепи и бегликчии.

Вълко Тодоров Чалъков от Копривщица дарява средства за изграждане на болницата

(1775 г.) и параклиса „Свети Димитър” (1778 г.) в Хилендарския манастир. Неговите

внуци Вълко Тодоров Чалъков (поч. 1841 г.) и Стоян Тодоров Чалъков (поч. 1850 г.)

заемат важно място в обществения живот на този град през Възраждането. Вълковата

сестра Рада Чалъкова е баба по майчина линия на Любен и Петко Каравелови. Други

видни потомци на рода са Георги Вълкович и Стоян Чомаков.

Обединен стопански и духовно, българският народ постепенно прераства в нация,

чието окончателно формиране приключва някъде към 60-те и 70-те години на XIX век.

Общата територия, общият език, общият психически облик, основан на обща култура,

вяра и традиция, единният национален пазар сплотяват в едно цяло българското

население, обитаващо обширни територии на Балканския полуостров.

През 1870 г. консолидираната българска нация получава официално признание не

от някой друг, а от самата Османска империя50. В чл. 10 на издадения на 28 февруари

1870 г. ферман за учредяване на самостоятелна българска църква се очертават

границите на Българската екзархия. Тези граници обхващат почти всички земи с

преобладаващо българско население и включват трите класически български области

Мизия, Тракия и Македония.

50 Стоянов, И. История на Българското възраждане. Абагар, Велико Търново, 1999.

64

Заключение

Разложението на османския феодализъм и настъпилите в Империята промени

довеждат до развитието на процеси сред християнското население, свързани със

засилването на стоково-паричните отношения и постепенна имуществена

диференциация. В следствие активизирането на търговията и занаятчийското

производство нарастват материалните възможности и стопанската активност на

населението през ХVІІІ и ХІХ в., създаващи реални предпоставки за изграждането на

нова социална структура в българското общество. Зараждането на капиталистическите

отношения води и до проникването на нови идеи от Запада.

Именно в тези условия още през ХVIII и началото на ХIХ се формира българската

възрожденска буржоазия, една не малка част, от която постепенно успява да натрупа

значителни капитали. Това, макар и бавно, поражда процеси на социална

диференциация. По същото време все по-ясно се очертават и контурите на

възрожденската интелигенция. Така през този период се заражда буржоазната

идеология, която се характеризира с процеса на културно- духовното съзряване на

българското общество. Поставят се основите на новата българска култура.

Успешното стопанско развитие на българското общество през XVIII и XIX век

налага и известни промени в структурата му. Като цяло се заражда нов елит, който е

способен да ръководи националноосвободителната борба на народа. През периода на

Ранното българско възраждане съществува и т.нар. чорбаджийска прослойка. Като цяло

при създаването си тази прослойка е имала функцията на посредник между властта и

народа, по което може да бъде приобщена до известна степен към феодалната система.

65

В последствие обаче българинът разбира под думата „чорбаджия” богат човек. Именно

тези богати хора са свързани с новите обществени нагласи. Поради тази двузначност на

прослойката е трудно да се характеризира ясно, но по всяка вероятност това е слой,

който е видоизменил своята първоначална функция и се е приобщил към едрата и

средна българска буржоазия.

През същия период във всички български градове и в някои села са създадени

български общини, които заедно с техните училищни и църковни настоятелства са

главните органи на народната просвета. С реформените актове от 50-те и 70-те години

на ХІХ век техният статут е окончателно определен. Независимо от стремежа на

турската власт да ограничи общинската автономия и да превърне общините в част от

местната администрация, българите успяват да запазят националния характер на

общинското самоуправление. 50-те и 60-те години на XIX в. са времето на вътрешни

реформи в самата община. Общините се превръщат в главни опори на българската

просвета. Традиционното място на чорбаджиите се заема от търговците и занаятчиите.

Когато през 60-те години Високата порта се опитва да отоманизира българското учебно

дело, под ръководството и със средствата на чорбаджиите и общините е подбудено

общонационално движение за запазване на българския характер на училищата. Те са и

главните инициатори за изпращане на български младежи на учение в чужбина.

Много от българските чорбаджии се отличават с висока обществена ангажираност

и се сдобиват с висок социален престиж и влияние не само в средите на своите

конкретни локални общности, но и сред сънародниците си въобще. Те имат социалния

имидж на влиятелни фигури, изтъкнати представители на българската общност на

местно, а и на централно равнище, към които сънародниците им, а и други техни

съграждани са се обръщали често по всякакви формални и неформални, важни за тях,

въпроси. Деловите им мрежи и контакти и връзките с управляващите на различни нива,

изградени в процеса на професионалната им дейност, също допринасят за тежестта им

в обществото.

Българските чорбаджии, чиято дейност разглеждаме, достигат до тези институции

поради вече завоюваните си стопанска тежест и неформално влияние в обществото,

плод на личните им и деловите им качества и резултати и на обществената им

ангажираност, а не обратното – административните им постове да стават източник на

неформална власт. Най-активните от тях натрупват големи богатства, далеч не само

експлоатирайки бедните данъкоплатци, а проявявайки делови качества и съчетавайки

66

умело откупуването на данъци с други стопански дейности като търговия, кредит,

експлоатация на чифлици, държавни доставки и пр.

Следователно по своя материален статус и размаха на деловата си активност (с

впечатляващото си имущество, мащаба на сделките си и огромните капитали, с които

оперират), с ролята си във фискалната система на империята, но и по своето

обществено положение и роли, съсредоточавайки в ръцете си значително богатство,

влияние, формална и неформална власт, най-изявените сред българите чорбаджии

могат да бъдат причислени както към националния делови и социален елит, така и към

провинциалните елити на империята, а няколко от тях могат да бъдат разглеждани и в

контекста на деловия и обществен елит в общоимперски мащаб.

Национално осъзната, особено под влиянието на агресивния панелинизъм,

българската възрожденска буржоазия, опирайки се на подкрепата на широки слоеве от

народа, подема политически инициативи за национално осъзнаване на българския

народ и извоюване на автономен политически статут за българите – поданици на

Високата порта, като важна стъпка към националното освобождение.

Въпросът за автономията на България намира израз в проекта за създаване на

автономно българско княжество в Добруджа в началото на 30-те години на ХІХ век,

чиято цел е да послужи като база и импулс за по-нататъшните усилия на българския

народ за разширяване на неговите права и самоуправление. Тази политическа

инициатива е демонстрация на собствените възможности на българската буржоазия за

самостоятелно разрешаване на българския национален въпрос посредством

поставянето на българските искания пред Високата порта.

67

Литература:

Бобчев, С. С. Елена и Еленско по време на османското владичество. 1937.

Бобчев, С. С. Еленски сборник. С. 1931.

Бобчев, С. С. Еленски сборник. С. 1938.

Гандев, Хр. От народност към нация. С., 1988.

Генчев, Н. Българско възраждане. С., 1994

Гошев, И. В Трявна през времето на последните търновски владици (1820–1870

г.). С. 1930.

Грънчаров 1985: М. Грънчаров. Чорбаджийството в България през 30-70-те години

на ХІХ век. – В: Исторически преглед, 1985, 8, 30, 34.

Грънчаров, М. Имала ли е България аристокрация. – В: Литературен форум. Брой

1 (424), 29.08. - 04.09.2000.

Грънчаров, М. Чорбаджийството и българското общество през Възраждането. С.,

1999.

Грънчаров, Ст. Балканският свят. Идеи за държавност, национализми и развития

от началото на ХІХ век до края на Първата световна война. С., 2001.

Давидова, Е. Търговски капитал и откупуване на данъци в Османската империя

през третата четвърт на XIX в. – Исторически преглед, 63 (2007), 3–4.

Димитров, Стр., Манчев, Кр. История на балканските народи. Т.1 (ХV-ХІХ век).

С., 1999.

68

История на България. Т. 5. Българско възраждане XVIII — средата на XIX в. С.,

1985, с. 19 и сл.

Кастелан, Ж.. История на Балканите ХІV-ХХ век. С., 2002.

Койчев, К. Старо Габрово и пътищата около него. Габрово. 2010.

Плетньов Георги, Чорбаджиите от Търновско и националноосвободителното

движение. – В: Исторически преглед. 3/ 1977.

Плетньов, Г., Чорбаджиите и българската национална революция. В. Търново.

1987.

Попгеоргиев, Й., Град Вратца. Принос към историята му. Сборник за народни

умотворения, наука и книжнина. 1904.

Радев, С. Строителите на съвременна България. том І. С.1973.

Сапунов, Н. Е. Дневник за съграждането на първата българска църква „Св.

Стефан” в Цариград. ПСпБКД, кн. 11, 1884.

Семеен архив Хажитошеви, т. I, С., 1984.

Стефанова, М., Книга за българските чорбаджии. С., 1998.

Стоянов, И. История на Българското възраждане. Абагар, Велико Търново, 1999.

Стоянов, М. Чалъковци (Към историята на един чорбаджийски род). – В:

Исторически преглед, 7, 1950-1951.

Темелски, Хр. Църковно-народният събор от 1871 г. (встъпителна студия) – В:

Църковно-народният събор 1871 г. Документален сборник по случай 130 годишнината

от Първия църковно-народен събор. Встъпителна студия, съставителство, бележки и

речници – ст.н.с. д-р Христо Темелски. С., 2001.

Трифонов, Ю. Към въпроса за старобългарското болярство. // Сп. БАН, 26, 1923,

№ 14.

Туджман, Фр. Историческата съдба на народите. С., 1997.

Христов, Хр. Някои проблеми на прехода от феодализма към капитализма в

историята на България. — Исторически преглед, 1961, кн. 3.

Христов, Хр., Българските общини през възраждането. С., 1972.

Цветков, Пл. България и Балканите от древността до наши дни (второ преработено

и допълнено издание). Варна, 1998.

Шарова Крумка, Българското националнореволюционно движение и едрата

буржоазия. – В: Исторически преглед.2/ 1977.

Шопов, Ат. Д-р Стоян Чомаков – живот, дейност и архива. – Сб. БАН, Т. 12, 1970

69

Янева, С. Нови данни за откупваческата дейност на Чалъкови. – Bulgarian

Historical Review, 2006, 1–2.

Янков, Г. Формирането и развитието на българската нация и възродителният

процес. — В: Проблеми на развитието на българската народност и нация. С., 1988.

70