- 1 -

- 2 -

Ваня Константинова

Благодарим ти,мистър Уан

Арс, Благоевград,2008 г.

- 3 -

Ваня Константинова, 2008 г.Редактор: Силвия ТомоваКорица и библиотечно оформление: Огнян ГеоргиевТираж 300.Формат 32/70/100.Печатни коли 3,75.“Библиотека “Глоси” се публикувапод общата редакция на Валентин Дишев

ISBN-978-954-9857-14-6

- 4 -

Думи на редактора

„Благодарим ти, мистър Уан” е книга с къси разкази.Вижда се от съдържанието, където са изписани заглавия-та им. Истината обаче е, че това е стара географскакарта, открита случайно от автора под една сламена шап-ка и доста прах преди 20 години. Картата е била толковакрехка, че веднага се разпаднала в ръцете на автора итака се родила тази книга. Никой не би оставил един не-познат континент, рисуван толкова дълго, просто да из-чезне и никой да не разбере за него и странните му обита-тели. Този континент вероятно отдавна е обвит от коралина някое океанско дъно, но изследователите, с тази книга,вече могат да предположат как са живели хората там, вкакво са вярвали, как са пътували, с какво са се хранили.Несъмнено данните за тези изчезнали хора биха преобър-нали представите за древните, а заедно с това и предста-вата за времето въобще. Не съм специалист нито в об-ластта на историята или митологията, географията илибиологията, химията или физиката, но съм убедена, чегероите, които населяват тази книга, ще разклатят се-риозно устоите на не една наука. Като че ли алхимицитеса възкръснали…

- 5 -

Това е и посланието ù, което успя да стигне до мен.Заедно с Одри Хепбърн, плетача със сребърна игла, мъ-жа, който си бе намерил мисията, картографа, хубаватаистория, която крие тайната си...

Хубава книга е „Благодарим ти, мистър Уан”. И мно-го крехка. Подхождай към нея като към карта на непозна-та земя, пълна с въображаеми същества и реални хора.Някъде там си и ти.

На добър час и успешно завръщане!Силвия Томова

- 6 -

Благодарим ти,мистър Уан

- 7 -

Съдържание:

И живели 7Плетивото 9Главата 11Петият евангелист 13Картографът 15Сватбата на брат ми 17Мисията 21Ливан, Будапеща, Индия и всички други... 25Strada Stretta 26Магдалена 29Деликатно 31Един вариант за излизане от пристанището 33Необратимо 37Маа джонг 39В.А.Г.-ИНА 47Лаокоон 49Преброяване на субективността 52Благодарим ти, мистър Уан 55

- 8 -

И живели

Те не са двама. Ако бяха, щях да го напиша на ня-какъв по-неразбираем и по-красиво звучащ език. Несъм-нено има такива. Езици с преобладаващи гласни, с пре-даване на смисъла чрез интонация, с която влюбенатажена може да изрече онова, което никой друг не би съу-мял. Езици, на които умиращият мъж би си позволил дабъде нежен или поне мек в една усмивка или поглед, ко-ето е допустимо само в киното и то в много редки случаи.Да провлачва съгласните, да преглъща звуци и да правиненужни паузи, за да удължи, да отложи онзи момент,когато... Но ние не знаем още нищо за момента. Простослушаме езика. Звукът от отместването на дървен стол,подритване на случайно изпуснат фас, тихия ромон натрохите, които някой съвсем банален невротик тайно сеопитва да избута от общата маса. Съсък от изгасянетона цигара във влажен пепелник. Пукот от допира о нечиядреха от синтетична материя. Шумоленето от разгъва-нето на мокра кърпичка. Нейното хлипане. Тихият звънна неговата досада. Нашето отегчение, което копнее за

- 9 -

репликата ”И живели дълго, щастливо и красиво”.

Те са двама. Ако не бяха, щях да го напиша на вул-гарен и обиден за всеки четящ език. Има и такива. Езици,които съскат, шептят, зъзнат в значенията. Езици, прикоито едно малко отклонение в присвиването на устнитеможе да промени онова, което хората наричат съдба.Езици, при които чувството може да е плод на малъккариес в трети горен вляво. Жестоки и игриви, предла-гащи възможности, но и безкрайно разочарование. Езици,които се боиш да учиш, защото е невъзможно да бъдатовладени. Но подават предизвикателството да се прес-труват на победени (още една илюзия, но кой ли не гиобича?). Скриптенето на леда в ръчен шейкър, токчетона лявата ù обувка върху водопроводната шахта,разгъване на старомодна фуста от тафта, разкъсване настари писма от наскоро починали близки. Бонбони кръц-кръц в нейната усмивка. Станиолът на неговите цигари.

И нашето отегчение, което се пита: за какво копнея?(Копнея – ама че израз, напомня ми Копа Кабана, коп-тите и копаенето на..., както и израза ”И живели дълго,щастливо и красиво”).

В крайна сметка, когато липсва история, читателяттрябва да бъде възмезден за търпението си поне с единподобаващ положителен финал. Не се сещам за по-подходящ от „И живели щастливо и красиво”. За утехакато извинение ще прибавя – и кратко.

- 10 -

Плетивото

Научил се е вече да плете и, осъзнавайки двусмис-леното усещане за изненада от нещо най-после по-стигнато, озадачаваща смесица от задоволство и не-обяснима тъга, се натъква на фундаменталния въпрос,който всеки дебютант неминуемо си задава, а именно –какво точно да изплете? Това все пак ще бъде първотому произведение, нещо като творчески манифест, кате-горична заявка на един, макар и новопоявил се, но зрял иосъзнат автор, достигнал до същността на изчистения ипремислен изказ, освободен от излишни подробности иненужни натрупвания, които се забелязват при някои,чиято творческа концепция така и си остава неизясненадокрай.

Той обаче целенасочено се е подготвял за този мо-мент. И въпреки това – миг нерешителност, последноколебание – нищо не му е спестено по пътя към окон-чателния триумф. Сравнен с всичко, преживяно дотук,мигът е пренебрежимо кратък, което му придава вкусана самотен бадем.

- 11 -

Изважда от чекмеджето седефената кутия, обгръщанежно петте тънки куки и, без да използва начален възел,подхваща плетивото си, взрян в някаква невидима точка,разположена между паяжината в левия долен ъгъл напрозореца и тънката сребърна игла, потънала в тяснотоси легло от сив атлаз в очакване на първата муха, първатанегова жертва, оценила без сянка на съмнение именнонеговото предстоящо творение и предпочела го в единмомент на заблуда пред всички истински паяжини,висящи по всички истински ъгли на света.

- 12 -

Главата

Нужни бяха няколко години, за да се научи почтидобре да не деформира съда и да превръща неволнитенедостатъци, породени от случайна промяна на темпе-ратурата, в уникални елементи, които правят от един съдтърсено произведение на изкуството. Това е твърде крат-ко време в сравнение с онова, което беше нужно, за данамери майстор-учител. Взе от него всичко, което тоймечтаеше да умее и когато онзи умря, продължи да ра-зучава самостоятелно чрез оскъдните четива, които на-мираше по темата и най-вече, опитвайки непозволени инелогични техники. Основният проблем е в това, че мед-ният сулфат е силно отровен и работата с него предиз-виква болестни изменения в организма, затова почти ни-кой вече не го обработва ръчно. Т.е., налагаше се дабърза. Пренебрегна склонността си към перфекционизъм,тъй като си даде сметка, че нарушеното здраве няма дапозволи да постигне съвършеното съдържание, облеченов подходяща форма, което сънуваше, будувайки. Тогаваопредели деня, стана в шест и тридесет и по залез всичко

- 13 -

бе готово. Избягваше да го оглежда по-внимателно –вероятно недостатъците са твърде големи, може да сеизработи много, много по-добре, с повече внимание къмдетайла, с повече изкусност. Но вече е настъпил краятна този ден.

Съдът, макар и несъвършен, предизвиква сетивата –да погледнеш, да помиришеш, да вкусиш.

Поставя любовта си, влажна и ярка, върху блестящиямеден поднос и я поднася.

- 14 -

Петият евангелист

Имаше една много красива, тъжна и величественаистория, почти коледна. Спомням си, че я преживях, но...струва ми се, забравих я. Съвсем. Въобще нямам пред-става за какво идеше реч. Това ме кара да изпитвамсилни угризения и гузност, водеща до стомашен диском-форт. Не е от преяждането по празниците, просто се из-мъчвам. Такава хубава история! Всеки би искал понеда чуе нещо подобно, за миг да се докосне до величиетона едни топли, споделени чувства на приятелство, доб-рота и единение. А аз да я забравя... Когато я преживявах,си помислих – ето, това е историята, която си заслужавада се разкаже. Хората ще я четат, ще се радват и самище изпитат нужда да преживеят нещо подобно. Това еисторията на хилядолетията, може да постави началотона нова цивилизация. Нещо като онази незабравима сценав “Първичен инстинкт” с чукането на века, която пъквсъщност не е чак толкова неповторима, но въпрос намитологеми. Ще опиша тази история и така, може би,вероятно, съвсем възможно е и аз да променя света към

- 15 -

добро. Навярно. Сигурно. Ще си имам мисия. Моя си.Но я забравих и така никой никога няма да узнае каквонаистина означава да обичаш и да мислиш със сърцетоси. Когато обуваш сандалите с дълги връзки, да повдигашпоглед и да търсиш малката точка, която съдържа някойдруг, който е важен. Забравих я, защото са ме учили, чеосвен мен самия, няма никой важен и е много същественода не завързваш сандалите си накриво, както и да не сецелуваш публично на маса с мъже извън семейството –това ще провали бизнеса и оттам целия ти живот и винагище се намерят поне четирима, които да опишат същатаистория от своя гледна точка и да те натопят.

Забравих историята, съжалявам. Затова не станахевангелист.

- 16 -

Картографът

Тънките линии, изисканите черти и неяснотата наобрисуваните местности са неговото предизвикателство.Калта, сипеите и поддаващият под стъпките торф – удо-волствието вкусът да е земен. Картографията е близкадо живописта и все пак различна – рисуваш един обект,страстно и преклонено, внимателно и с боязън, ядосанопонякога, но в повечето случаи нежно – майката... Майка-та земя. Родна и непозволена. А дори и чужда, пак идол,култ, недосегаемост. Забранена за някого, а ти – нашес-твеник, варварин, насилник, грубият с венец от плахост ипрофесионализъм. Титлите на някоя академия срещу неяили положени коленопреклонно накрая в нозете ù.

Terra incognita. Но не докрай – децата познават лонотоù, но не са виждали прекрасното ù лице, открито един-ствено за бащата. Той не подлежи на схеми – фигуратае неясна, мътна и огромна поради светлината на свещите,палени пред идол. Те заслепяват, опушват ноздрите ти,сякаш си вдишвал през безкрайните турскосини нощивъглероден двуокис от наргиле в някоя нетуристическа

- 17 -

пушалня много далеч от Златния рог.Картографията предполага обхождане и опознаване.

Картографираната земя обикновено не допуска подобносвойско държание. Поставя препятствията на непо-знатото, заблуждава или мами, като в детска приказкасъс захарни къщички. Приема формата на хищно цветеили се въплъщава в строгата геометрия на изкуствениградове. Измисля капани – цветни дракони и сънища отпристрастност като следствие от ухапвания на непознатинасекоми през влажните утрини. И все пак... всяка майкаима своите любимци. Пристрастеният се надява данамери място сред тях. Дори жадува първенството.Плъзга тънкописи, пръсти и длани, размесва засъхналиятуш с пожълтялата си от никотин слюнка, мери с устнипривидно полегналата пред него, но всъщност прикритаи измамна, като размери незнайна, неизвестна, необ-ходена, необладана, неразбрана, необхватна, несъиз-мерима с неговите мащаби омразно-любима земя. Коятоне би съществувала без една малка, неточна и любител-ска карта.

Неговата.

- 18 -

Сватбата на брат ми

Когато бяхме много малки, от време на време аз ходехда спя у брат ми, а понякога брат ми идваше да спи унас. Една вечер Нашата баба видя, че чете Библията,преди да заспи. Той каза, че другата му баба, която бешеадвентистка от седмия ден или нещо подобно и многорелигиозна, му е обяснила, че става страшно, ако не гоправи преди да заспи всяка вечер, и със сигурност щегори в ада. Тогава Нашата баба каза, че това е пълнаглупост. Но брат ми се боеше панически от всичко, такаче попита: “Тогава Талмуда ли да чета, бабо?”, а Нашатабаба се засмя и каза: “И това е пълна глупост. Чети Хоф-ман”. После изгаси лампата.

Гледай си филма. Аз си мълча, просто ти разказахедна история.

– Не ме бъркай в тези неща. Няма разлика. Казах тивече – Йерусалим падна! Историята ти се отнася до братти. Не до мен.

– Знам. Отнася се до мен, затова ти я разказах, ноедва ли те интересува. После брат ми се венча в тази

- 19 -

адвентистка, съботянска или не помня каква черква,където ние не отидохме, защото стъпалата към входабяха високи и Нашата баба каза, че ние може и да смекръстени, защото живеем в православна страна, но тамняма да стъпи. Тогава и Майка ми каза, че няма да стъпи,по свои си причини, и беше излишно Баща ни казвакаквото и да е.

После се разбра, че жена му (на брат ми, де), още вначалото припаднала и така май и не се венчали. А тяпък припаднала, защото са католици и тази църква хичне ù била по вкуса, и Нейната баба също не искала даиде. Така че от всички баби била само Другата баба набрат ми. Но снаха ми ми каза, че всъщност припаднала,защото тя е красива едра жена, полякиня, а те настоявалида облече една светлосиня рокля на вуйна си, която билациркова акробатка и доста по-дребна. Обаче много сиобичала тази наистина прекрасна рокля (имам снимки),тъй като с нея паднала от перша и с това приключилаблестящата ù кариера в Америка. Та тази рокля стягалаужасно бъдещата ми снаха и единствено това, а не голототеме на пастора с огромна пъпка на върха или някаквоси вероизповедание, било причината тя да загуби свяств най-неподходящия момент.

Но аз не бях там, защото брат ми ме предупреди дасе разкарам овреме, Фийби, вика, разкарай се, което инаправих, така че не знам как е било всъщност. Фийби,така ми вика. Заради “Спасителят в ръжта”. На другата

* – сос от еврейската кухня, подобен на майонеза.

- 20 -

си сестра, Смарагда, не казал нищо, защото разчитал,че е много малка и няма да разбере. Така и станало.

Накрая всички се събрали вкъщи и яли, пили и севеселили. Имало цели пет Истински баби! За другитеда не говорим... Купонът бил толкова грандиозен, чеМайка ми забравила да поднесе телешкия език вагристада*, за което съжаляваше до края на дните си.Брат ми даже има диск с думите на Моята майка, обеща да ми го прати. Но и така имало толкова храна, че накраявсеки носел плик за вкъщи. Майката на брат ми пък билатвърдо решена да изпее най-тържествените арии за алти,които помни, но не си ги спомнила, за което всъщностникой не съжалявал истински, дори и тя.

И така. Тогава бяхме голямо семейство. Първи сепреселиха петте ни баби, всяка в своя си рай, после имайките взеха да се отказват. Изостави ни (по собственожелание) дори братът на брат ми, който беше най-малъкот нас, а жена му се запиля нанякъде и не съм я чувалаот години. Виждам се от време на време в задръс-тванията по светофарите с майката на снаха ми, полскатаграфиня-католичка, сега увлечена от учението на Дънов,също паднала от перш на младини (в тяхното семействоопределено имат традиции). Но няма да изхвърля голя-мата разтегателна маса, каквото и да говори мъжът ми– едно, че я е правил ръчно извън всякакви стандартивуйчото на Нашата баба, който се пребил с мотор през30-те години на миналия век и второ, върху нея е ком-пютърът ми и разни други стари неща. И понякога с брат

- 21 -

ми си говорим в нета за Баща ни и по-рядко – за нас, анай-вече за това дали всички там горе имат маса, накоято Моята майка поднася езика, който не помним. Езикв агристада.

- 22 -

Мисията

Днес сутринта се обади, за да ми каже, че заминаванаправо, намерил си удобен полет и няма да има времеда се отбие вкъщи. Аз се надявах, че ще остане поненяколко дни, ще си почине, ще поговорим спокойно и щеуспея да го убедя. Поне ще опитам да му обясня, чевсъщност аз съм против. Е, не точно против, но не съмсъгласна. И имам аргументи, абсолютно логични. Не чесе страхувам за него, няма да го избивам на разни до-садни майчински чувства, за които никой и без това неиска да слуша, нищо подобно. Всъщност въобще несмятам да му говоря за съмнения, опасения, огорчение.Аз не съм такава, всичко съм обмислила. Ще му кажа,че с неговото прекрасно образование и изключителен уме по-полезно да работи в тази сфера някъде в Европа.Така ще му кажа. Ще бъде много по-ценен в Комисиятанапример, може да дава идеи, които има в излишък, дакоординира нещата, да се опитва да срита ония заспаличиновнически задници, които въобще не могат да осъз-наят какво означава някой да гладува, ако не е анорексик.

- 23 -

Те се хранят здравословно, те са вегетарианци, знаятнаизуст значението на символите, изписани по опаковкитена хранителните продукти, те са против използването нагенномодифицирани храни, харесват суровоядството изавиждат на онези, които твърдят, че вече не хапват дориварени зеленчуци. Живеят много екологично, събират сена срещи на високо равнище и се договарят. Напримеррешават, че до 2015г. гладуващите по света трябва данамалеят наполовина. Трябва, и аз съм „за”. И как дастане това? Може би като половината измрат дотогава?Е, наясно съм, че той няма да ги изтърпи, това не е занего. Като започнат да четат безкрайните си доклади,безкрайните си „трябва да се вземат мерки” и „да сепредприемат решителни действия”, винаги неопределено,без да посочват субект, ще спомене техните майки и щесе махне. Познавам го.

Но може да работи в някоя неправителствена орга-низация – проекти, петиции, статии, протести, събиранена средства (за такива каузи винаги нищожно недоста-тъчни, но се намира по нещо, колкото да не откажат). Даходи от институция в институция, да се моли, да заплашвас медиен скандал при отказ – като че ли някоя медия щесе трогне, да пътува от време на време, два-три пътигодишно, за да види как стоят нещата на място, далипратките изобщо достигат до тях… Такива неща. Такавъобще няма да бъде зависим. Аз самата работя точнотова. И какво – да не би да съм безполезна? Може бииска да ми покаже, че съм някакъв лицемер, който бягаот отговорност, измъква се и симулира дейност, за да

- 24 -

успокои съвестта си? Че предпочитам да си стоя на уме-рен климат, в средно висока къща, на не особено шумнаулица в центъра на сравнително спокоен град, да карамкола само при крайна необходимост, да не купувамизлишна храна, да не изхвърлям излишна храна, да неям излишна храна… Аз всъщност въобще избягвам даям напоследък, отначало ми беше по-трудно, но вечесвикнах, защото доста съм дребна, организмът ми евъзрастен и няма нужда от толкова калории, никак няманужда, като помислиш, а на всеки пет минути по земнотокълбо едно дете умира от глад.

Той обаче иска да работи в Мисията. Само като сипредставих какво е там, претъпкано, нямаш никакволично пространство, нямаш минута да се измиеш, а каквоостава за четене, непрекъснато някакви хора искат нещоот теб, дърпат те за крачолите, малки, пълзящи, чернискелети, почти без сили да издадат и звук, лепкави, мири-шещи на смърт, но продължават да настояват с огром-ните си сухи черни очи да бъдат твои себеподобни, про-дължават да искат да ги спасиш, сякаш си Господ. Имоето красиво, бяло момче със светлосиви очи сред тях.Исках да му обясня, когато дойде, защото е различно отразстояние, имам усещането за ограничено време ибезкрайно пространство между нас и нещо става с мен,променям се и забравям мисълта си от усилието да несе разплача. Аз по принцип не плача, особено в неподхо-дящи моменти, обаче сега ми е трудно да се овладея.Сякаш някаква друга жена седи със слушалки, говорибезсмислици и се секне безшумно, а аз стоя отстрани и

- 25 -

я гледам, гледам я как изглежда. Жалка. Така изглежда.А той разказва за плановете си и се смее, казва, че ниетака сме го учили, така сме го възпитали и нали винагитова съм искала и аз. И не мога да му кажа, че да, товаисках, но след толкова усилия, положени от мен, оттолкова хора, след толкова изписани страници, следтолкова разговори, планове, визии за по-добро бъдеще,нещата все по-бързо стават все по-зле и не виждамникакъв начин това да бъде спряно. Каквото и да правиш.Че нищо няма да се промени. Няма смисъл. „И не мо-жеш да го видиш, никога, защото просто го няма, нямаго” – му казвам. А той ми отговаря, че за него има. Чесмисълът е в неговата Мисия.

- 26 -

Ливан, Будапеща, Индияи всички други места

Г. Романьоли споменава в “Коледи”, че всичко се еслучило на същата Коледа. И това несъмнено е вярно,тъй като Коледа винаги е една. Ако се опитате да гидиференцирате във времето по години, ще разберетеколко съм права. Символите нямат лица и възраст, те сааморфни и именно поради това – непреодолими. Понякогакрасиви – една похвала на строгия ментор, усмивкатана момиче, преди полата й да се извие зад ъгъла, единблестящо взет изпит, една награда... След подобни нещати се ще да подскачаш като каучукова топка, запратенабезцелно върху гладките плочи на централния площад –все по-високо, по-високо, по-... В сумрака, докато полетътдостигне извития прозорец, зад който майката разресвакосите си, преди да извика мъжете за вечерното хранене.

Или преди да стори онова, което би подхождало навсякоя достойна майка.

Да си отиде.

- 27 -

Strada Stretta

Ако те седят и не знаят какво да правят поради липсана предварителен план и сутрешни намерения или порадиневъзможност да установят желанията, тъй като са глу-пави по рождение и всички от семейството им са все та-кива, и това е традиция, призната им по право от поко-ления насам, би било обяснимо, че не правят нищо, но нее точно така и тя ги забелязва в поглъщащата прохладана тъмната врата, заслепена от яркото слънце и почтинапълно обезсилена от жега и влага, които в съчетаниесъздават илюзията, че наоколо се стеле непрестанен иравномерен дъжд, превръщащ излъсканите плочи настръмната и наистина много тясна уличка, на чиито чер-вени фенери и пряк излаз на пристанището тя в никакъвслучай не е обърнала внимание, в непреодолимо вечепрепятствие и ù създават усещането, че се движи подвода, което носи облекчение на уморените ходила, но замомент предизвиква лека паника, поради инстинкта завдишване и издишване на обичайния въздух, заради товатя пристъпва през олющения праг, който естествено няко-га е бил яркосин и това още личи, влиза и моментално е

- 28 -

пометена от удоволствието на едно блажено и с нищонезаплашващо я отпускане, толкова неочаквано и леко,че замаяна се подпира, притворила очи, на първото нещо,което попада под протегнатата ù слепешком ръка, а това,за нейно (и може би не само), облекчение се оказва еднозаоблено космато мъжко рамо, което неочаквано омекваи тя повдига клепачи и започва да различава в тютюневиясумрак жълтото на вече появилите се плахи усмивки ина потниците, предвидени от производителя преди месеции от съпругите сутринта да бъдат снежно бели, тогаваопределя посоките и се отправя към бара, посочвайки спротегната и отворена нагоре длан – жест, присъщ можеби на малките инфанти, на децата-крале, към питиетатав хладилника, като своевременно отваря чантата си, зада остави няколко осмоъгълни монети с омари откъмстраната “тура” върху месинговия кант, който е ярък иясно различим като някаква гранична зона, но барманътсе пресяга и щраква закопчалката с жест, толкова свой-ски и същевременно уважителен, какъвто едва ли някойнякъде по света би могъл да осъществи в един толковагорещ следобеден час на едно такова място, поднасяйкиù онова, което явно той и всички присъстващи считат занай-подходящо, налято в огромна чаша от дебело стъкло,с аромат на анасон и канела и вкус на октопод в мига насмъртта му от любов, заради което тя поглежда барманас благодарност, както и другите, които са оставили карти-те си на подпряната с бирена капачка маса, защото,въпреки нейната и своята възраст, или може би именнопоради нея, те знаят, както знае и тя, когато ù правят

- 29 -

място край масата и тя взима картите на единия, отваряотново чантата си и никой не прави жест да я спре, показ-ва им с глава, че няма да се възползва от допълнителнотораздаване, те кимат, а мъжът, отстъпил мястото си, дишапрез лявото ù рамо, тъй като и той участва в играта ивсъщност въобще не се е отказал от нея, напротив, той еглавно действащо лице, наред с останалите, играят, пече-лят, губят, приятелски повдигайки чаши, вече е вечер итя се изправя, те изведнъж загрижено и малко скон-фузено избутват към нея по мазната зелена мушама ця-лата камара монети, което ù попречва да скрие сълзите,извръща се и прекрачва през прага, който естествено ня-кога е бил яркосин и това още личи, въпреки здрача наедна случайна раздяла, без да се обръща, помахвайки сразперени пръсти, както е виждала да прави в един филмпревъзходната Одри Хепбърн, а барманът се подпирана рамката на вратата и стиска все по-силно кафяватаси цигара, за да я види как се смалява, докато вървикъм някакво свое някъде и знае, че никой никога не бидопуснал, че тя някога е била на някоя Strada Stretta*,стараейки се раменете ù да не подскачат, докато някойотвътре мърмори неразбрано, докато отчетливо чуванечии викове на пристанището, докато си идва, докатоси отива.

* – тясна улица (ит.): така се нарича една уличка, населенас изоставени складове, евтини кръчми и евтини проститутки,но никога денем, никога, само вечер, но не съм ги виждала,защото никога не съм била там вечер, никога, само денем.

- 30 -

Магдалена

вечерта отваря шепи и ме изпускана тротоара...

Ако имахме представа за какво всъщност става дума,сигурно щяхме да бъдем много по-снизходителни, дасъчувстваме или поне да премълчим в доброжелателносъучастие, но ние нямаше откъде да знаем. Все пак сее очаквало да разберем по бегли намеци и леки загат-вания, на които всъщност никой не обръща внимание (нонеуместно цитира предчувствията си впоследствие), аслед това настъпва краят на света, защото... аз ви казах,но вие не чухте, защото бездушните и егоистични тъпаципо правило това правят и това се и предполага от тях,така че... нещото остана нечуто.

Аз плахо си седя и пия кафе, дори не двойно, а тя ид-ва и говори с мен, не с брат ми, който все пак е собствени-кът на кафенето или със своя брат, който, кой знае защо,пие кафе на съседната маса и дори не си прави труда дазаяви, че отива до магазина, защото вкъщи се е свършил

- 31 -

например оризът.Тя избира точно мен. За да обясни, че обича онзи

мъж, който не е нейният мъж, но го познаваме и даженещо повече – той е приятел – и въпреки привидностите,през цялото време е била една безкрайно нещастна жена,каквото и да сме си мислели ние всъщност, и е толковасамотна душа, въпреки приказките за нея, защото мъжътù е страшно и неимоверно превъзходен, което ниенесъмнено знаем, защото всички сме приятели и сепознаваме от деца, обаче тя обича онзи, другия, коготовинаги сме познавали, защото всички сме приятели и сепознаваме от деца, а тя пък винаги него е обичала,понеже...

Избира мен, за да обясни защо отива при него, прис-тъпяйки с високите си глезени по неравните камъни,сякаш са плавно езеро.

Ако в тази история има много повторения, моля дами простите, тъй като всички ние сме приятели и се поз-наваме от деца, и говорим един особен и глупав наш сиезик.

Но всъщност това едва ли ви интересува, ние не сменикакви приятели с вас – вие не познавате Магдалена.И по-добре.

- 32 -

Деликатно

Проблемът с надеждата е изключително деликатен.Не знаеш къде и колко ще ти свърши работа. Като змийс-ка отрова – ако е в малки дози, е незаменимо лекарство.Ако е предозирана – носи смърт. Кой ще я намери – иматя стари билкари, знахари, магьосници. Търсù ги из улич-ките на стария град – не се страхувай, върви следобед,нощем, влизай в тъмнината, не говори много, “калиспера”и питащ поглед. Имай търпение. Глупаво се оглеждай,не давай вид, че те интересува, мотай се в жегата, над-вечер пий узо в някоя малка кръчма. Ще те оглеждатнагло и някак накриво. Спъвай се, нарани се – ще те при-ютят, за да помогнат, да спрат кръвта. Тогава вяло щесе разговорите – бегло споменù една измислица коя си,попитай за децата им. Докато обясняваш колко е важноза твоите малки да си здрава, плъзни лъжата, че съпругътти иска развод и децата са съвсем безпомощни без теб,така че само онова лекарство... Те ще се отдръпнат ми-гом, всички ще излязат от стаята и ти ще останеш съв-сем сама, не мърдай, след половин час едно момче ще

- 33 -

ти донесе чай, не проговаряй и не го гледай, после щевлезе най-старата жена и ти кажù, че ще заминеш въз-можно най-бързо, а тя ще те попита дали не е по-добреда останеш докато се възстановиш, ти отговори “охи”,тогава тя ще спомене, че ако все пак си съгласна, лекарс-твото е някъде наблизо и те ще го намерят за теб. Тогавазатвори очи и побледней, като забравена статуя, катозмия, която ще извърши страшния, но неизбежен акт насмяна на пъстрата кожа, примряла се подпри на левияси лакът и леко отвори очи – на мястото на старицатаще стои майката на дома, плътновежда и пълна, с тъмнарокля и зелена стъкленица в ръка. Тя ще ти каже, челечението струва скъпо. Ти отговори, че цената нямазначение. Не забравяй да облечеш широки дрехи и нискиобувки. После силуетът ти би трябвало да изглежда катона етиопски бегач – изчезвай тихо и плавно.

Аз не успях да намеря за жена си, горката. Късмет,момиче.

- 34 -

Един вариант за излизане от пристанището

Под прозореца расте остроъгълен червен фар. Не енищо особено, просто част от пейзажа, не и забележи-телност, която да бъде включена в пътеводителя или дастане център на ежегодни градски тържества, коитохората обичат да организират в сезона на голямата еу-фория, като разнасят хоругви насам-натам в жегата, авечер се целуват на плажа. Освен това, отначало бешенеприлично малък за фар. Всъщност, обективно поглед-нато, въобще не беше фар, но местните го бяха избрализа ориентир, което още повече объркваше заблудилитесе туристи, които се опитваха да попитат за правилнатапосока. А правилната посока на такива места е обикно-вено кеят с пристанището, малката, но потискащо старакатедрала или централният площад, с фигура на здра-веняк с бузи, които руменеят, макар и от мрамор. Након, разбира се. Или на фатално изпосталял поет (не, невместо коня, а вместо ездача му), приседнал в крайнонеудобна поза (явно удобството по правило не се харесванито на поетите, нито на скулпторите).

- 35 -

Той се буди пръв, макар да се страхува от светлинатамного повече. Но е силен и готов да поеме всичко, коетоби наранило онази. Предпазвайки себе си, както и нея,поглежда надолу, като леко повдига щорите с показалец,сякаш се гнуси или бои. Би могъл да опита да разговаряс нея повече, да отговаря на любопитството ù, да ù задавана свой ред въпроси, сякаш се интересува от отговорите.Но той се интересува единствено от нея. Затова нямажелание да започва онази игра, в която отговорът е винагиедин и се оказва подходящ за всеки въпрос. И обратното.Целта е да зададеш неподходящия въпрос, но непод-ходящи въпроси няма. Като се замислиш – и неподхо-дящи отговори също.

(Дали ще замине? Иска го, но не е сигурен – задълже-нията са си задължения, поетата отговорност осмисля иобвързва, както брачен обет, ставаш важен, а станал вед-нъж такъв, си длъжен да постъпиш подобаващо, самода си спомни какво точно съдържа това успешно разми-то понятие, но единственото, което му хрумва е „обгриж-ващо”. Така или иначе, обича вече и поема всички из-нурителни задължения, примирява се със страха от загу-бата и се моли, на колене – целуни ме и не, не, в никакъвслучай не ходи там, там е опасно, лежи си, аз ще уредявсичко, не се бой, няма да се местим, няма да ходим ни-къде, не мърдай, не гледай навън, така е достатъчно,достатъчно добре).

Остроъгълният червен фар се опитва да бледнее в

- 36 -

околната зеленина, понякога успява да е бледоморав илинаситено розов, което е много различно от червен. Товаго кара да се чувства значим, дори полезен като рав-ноправен участник в техните отношения. Има подозре-ния, че някои го приемат като фалически символ, нофарът се обижда от подобни намеци, той държи на ко-рените си на цвете и смята, че има мисията да предот-вратява, спасява, както и да отгатва желания. Особенонейните. Така би могъл да продължи да ги наблюдава ида намира всички възможни много по-добри вариантина поведение, ако беше човекът вътре, а не досаден сим-вол под неговия прозорец. Което е невъзможно, но товазнаем ние, не и фарът. Старае се да не расте и да не сенабива в очи. Но не може да спре движението, което горазтяга, установява с ужас всеки ден, че се извисявавсе повече и скоро ще стигне долната рамка на прозореца,но се опитва да прикляква, за да посрещне утриннияпоглед като едно незабележимо цвете от пейзажа, за кое-то всички предполагаме, че съществува, но се опитвамеда премълчим, да не забележим, да подминем и омало-важим. Заради всеобщото благо, интересите, спокойс-твието и оцеляването на цялата общност.

Макар и предпазена, онази все по-често се бои отсъбуждането. Затова преде мислите си насън в леглото.

(Днес идва докторът, каза, че рибата трябва да сеизключи от менюто и че всички правят така и това небива да е повод за тревога, нужни са само някои мерки,заради високия балкон, даде му адрес на човек, който

- 37 -

ще сложи достатъчно надеждни мрежи, но не толковагъсти, че да ги предпазят от комарите, все пак трябвада влиза въздух, някакво движение, полъх, дори и да еилюзия в жегата, всъщност, Вие изглеждате доста зле,не сте привикнал, трябва да заминете, можете да я оста-вите при мен, докато премине това непоносимо време).

Горещо е, растенията избуяват и има много насекомии пришълци. Хората от градчето се крият в най-северниякрай на къщите, зад мрежи от гъст тензух. Миризмите,светлините са пресилени и не бива да се наблюдава наяве,това изгаря очите. Тя не знае, че „навън” съществува,не знае и за фара. Фарът обаче знае за нея и я очаква.Намира го в края на силите си да чака, ярко червен, вденя, когато щорите са забравени вдигнати и прозорецътотворен. В жегата. Така се случва с повечето котки, коитоимат седем живота. И с някои фарове, които нямат свойживот, защото не са нито фарове, осветяващи пътя къмново, по-добро пристанище, нито цветя, а просто единсимвол.

Най-после мъжът е свободен и може да замине.Вината не е у никого – в крайна сметка всичко започва исвършва, обобщава една случайно минаваща жена.

- 38 -

Необратимо

Съществува една книга, книгата на книгите, и аконякой я прочете, то би се случило онова, което всекимечтае за себе си, но няма как да ви го разкажа, защотомечтите са различни и се изменят с изтичането на всякапесъчинка от пясъчния часовник, който подарих на чичоили той ми подари, не помня вече. Всъщност, нямасигурност, че съществуваше, или аз си я измислих отпреголямо желание за намиране на еднозначни решения,наблюдавайки как толкова хора се измъчват ипродължават да четат, въпреки Библията, Талмуда иКорана, които са трите кита на съвременната космогония,за които не желаем да признаем. Попадна у менненадейно, докато почти подтичвах по сивия тротоар насивата улица, обичайният начин за мен да се придвижвамв опит да не виждам очевидното, както това е направилГаспар Ное в “Необратимо”. Спънах се в нея и нямашекак да не седна на високото стъпало на пекарната, предкоято се случи (случайно, разбира се) и да не я прочета.Беше мръсна. Измачкана и настъпвана, с липсващи

- 39 -

страници. Книгата. Отворих я, а на първата страница сразмазано мастило – от писалка! – беше написано: “Оста-вих тази книга за теб.” За мен? Колко чудно... да не еКоледа или нещо такова? И все пак, точно за мен. Дорине погледнах заглавието – затворих очи и си представихвсички книги, които биха били “за мен” – с времеторазлични, променящи се, едно безкрайно движение насладострастни удоволствия от мимолетни идентифи-кации. Някои повече подвластни на етиката на добро-детелите, други – по-скоро на етиката на удоволствието,съблазнителни с вкуса на своя език. Шествието на об-рази, възхитителни, защото позволяваха да бъдат забра-вени без угризения, опасения, желания, отчаяния. Редицаот мъртъвци, у които единственото живо бяха думите,които ми се натрапиха, за да живеят от моята преданост.И многословието, с което ме проклеха.

Книгата. Четях я дистанцирано, яростно и любовно.Дебнех момента, в който тя ще ми разкрие онова, коетоняма име и затова го наричаме „всичко”. Спомням си,че се меняха деня и нощта, пролетта и есента, а момче-тата от пекарната ми носеха мляко и кифлички с канела.

Но не помня нищо от Книгата, нищо. Колкото повечечетях, толкова по-малко думи знаех. Затова се отказах.Топнах безименния пръст на лявата си ръка в калнаталоква вчерашен дъжд, написах на заглавната страница:“Оставям тази книга за теб” и си тръгнах. Без нея.

- 40 -

Маа джонг

Как и защо бе избран точно той измежду хиляди другииграчи, които играеха дилетантски за удоволствие иразтуха, а някои и за пари, из многобройните домове встраната, никога не разбра. А и не си зададе този въпрос,защото волята на Учителите не подлежеше на обсъж-дане и изключваше всяко любопитство. Обучението музапочна късно, повечето от другарите му бяха значителнопо-млади, почти деца. Първите седем години усвоявахаосновни правила от Играта, защото в Школата тя из-глеждаше доста различна и несравнимо по-сложна отонова, което се практикуваше навън, където светски при-умици, своеволни размествания, използване на жокери идори версия по правилата на Бабкок от Червената книга,играна от жени през епохата на декаданса, се ширеханавред и увличаха все повече последователи. Някоисмятаха, че Играта е измислена за забавление и за уби-ване на скуката чак през 19-ти век, други твърдяха, че ееврейска, защото на американския континент я прак-тикуват предимно евреи.

- 41 -

В Школата се подчиняваха строго и благоговейно направилата, определени от истинския създател на Играта,великия Конфуций, и вече двадесет и пет века работеханеуморно по тринадесет часа на ден, за да вникнат въввсеки детайл от съвършения промисъл, въдворяващ иде-алната хармония на добродетелите, символизирани отчервения, зеления и белия дракон: благосклонност,искреност и синовна привързаност. Към основното отде-ление имаше също и отделна работилница, където другисе обучаваха да изработват прецизно комплекти блок-чета, кокалени пръчици и показатели на ветровете. Итази група ученици имаше своите първенци и избраници,които работеха упорито и всеотдайно и водеха много по-строг живот в непрестанен пост, като и през четиритесезона дневната им дажба храна се състоеше неизменноот четиридесет зърна черен ориз и един сушен плод. Ноникому не минаваше през ум да се оплаква – това бенужно, за да поддържат пръстите си тънки и чувстви-телни, а погледа – остър и проницателен за всяка гра-павина на блокчетата, която би ги направила неустойчивипри размяната на ветровете и би застрашила конструк-цията на стената и постигнатите прости и сложни комби-нации.

През следващите седем години властваше пълна сво-бода по отношение на начина на живот и начина на игра.Колкото и да им се струваше подозрително и неуместнов началото правото да задоволяват всяко свое хрумване,

- 42 -

учениците привикваха бързо към напълно новата за тяхлипса на правила и се отдаваха – първо плахо, а по-късновсе по-необуздано – на увлеченията си. Излизаха из гра-да по всяко време, пътуваха според желанието си,завързваха приятелства и любови и изучаваха възмож-ностите и преградите пред тях с любопитството на първо-проходци. Някои следваха обществени науки, медицинаили живопис в прославени университети, други сеинтересуваха повече от техника или някакъв спорт, атрети бяха привлечени от съмнителните квартали иигралните зали и прилагаха там наученото досега.Повечето все по-рядко се връщаха в Школата и накраяя напускаха завинаги.

Учителите внимателно наблюдаваха интересите навсеки свой възпитаник и промените, които настъпваха виграта им. Правилата се отдръпваха на заден план,проявяваха се възможности за всякакви артистичниходове, за развихряне на фантазията, съчиняване на дъл-ги, невероятни саги от привидно непоследователни стъп-ки, объркани арабески и несигурни извъртания на първо-началния замисъл, в които изпъкващият още на петияход като победител внезапно се виждаше принуден даотстъпи и да се придвижва до края на партията единс-твено по волята на своя съперник. Постепенно най-добри-те се открояваха и всички знаеха кои са, без да го обсъж-дат или по някакъв начин да променят външно отношени-ето си към тях.

През следващия период от учениците, с които бе

- 43 -

започнал, останаха само четирима. Увлечението им поИграта бе едновременно и притегателно, и плашещо;удоволствието, а заедно с него и съмненията в правил-ността на всеки ход, се засилваха с всяка поредна игра.Постепенно преминаха към разиграване на самостоятел-ни партии, като сменяха мястото си след поредния ход исе превъплъщаваха във всеки от четирите ветрове, про-меняйки все по-успешно индивидуалната си философияна игра и облика на собствената си личност, като севживяваха в създадени от въображението им роли.Понякога дотолкова се увличаха, че се налагаше Учи-телите да ангажират съзнанието им с нещо друго, за даги откъснат временно от фантазията за съвършенство.Изпращаха ги из града с различни поръчения – да наба-вят липсващи материали, да занесат някое важно писмоили да присъстват на спектакъл на гастролиращи тан-цьори.

При изпълнението на една подобна задача се запознас бъдещата си жена в дома на възрастен Учител, оттеглилсе вече от преподаване, където бе изпратен да вземеценен ръкопис, свързан с историята на Играта. Стариятчовек с удоволствие му разказа за различни епохи отразвитието на Школата, сподели, че пише спомените сиот времето след установяването на републиката през1949, когато Играта била официално забранена, а Школа-та – затворена. Преподавателите и учениците, коитотогава били много повече на брой, се оказали принудениот режима да продължат заниманията си тайно. Част оттях били издадени от завистливи съграждани, заловени

- 44 -

и подложени на мъчителни репресии, повечето намерилисмъртта си в лагери и затвори. Други успели да заминатв чужбина, където продължили обучението, като най-многобройни и най-добре организирани били заселилитесе в Хонконг и Макао, където и днес Играта е почитанаи широко разпространена.

Усетил интереса му, старецът го покани да го посетиотново и при всяка нова среща му разкриваше непознатиподробности за събития и личности, които са били свър-зани с общото им дело от древността до днес. При едноот посещенията му представи и дъщеря си, която бе тол-кова изящна и изумително мъдра за годините си, че вечему беше невъзможно да прекара и ден, без поне за краткода посети тихата къща със съвършена градина, в която,с малки прекъсвания, щеше да прекара остатъка от живо-та си.

Горе-долу по същото време четиримата ученицизапочнаха да се досещат за тайния смисъл на Играта.Първоначално това бяха догадки, които споделяха самопомежду си, но постепенно, разкривайки с радост иудовлетворение тяхната готовност, възрастните отгово-риха и на най-дръзките им въпроси. Въведоха ги в пред-стоящата им мисия на пазители на съдбините внимател-но и с голяма духовна подкрепа, като не пропускаха даприпомнят най-важното от същността на високата чест,която им бе отредена.

Тримата останаха в Школата да предават натрупанитезнания. Самите те продължаваха да се усъвършенстват

- 45 -

и бяха винаги на негово разположение за съвет и помощпри всякакви затруднения. Той, неусетно навлязъл в сред-ната възраст, заживя със съпругата си в дома ù, поел срадост и чувство на отговорност повереното му задълже-ние да бъде избраният и всеки ден да продължава да иг-рае по възможно най-подходящия за всички останали на-чин. С неговото окончателно идване възрастният мутъст неочаквано изчезна, като му остави безбройнитомове и ръкописи и един малък павилион в градината, вкойто нямаше нищо друго, освен необходимото за Игра-та. Плочките изглеждаха толкова стари, че в началототой се боеше да ги докосва, защото му напомняха скри-жали. Бавно започна да опознава характера им, предпо-читаните от тях комбинации, в които се чувстваха най-хармонично съчетани и естествено водеха към красивии сложни завършеци на отделните етапи. Влияеше се отнастроението им, обикновено свързано с редуването насезоните и пътя на небесните тела, а те усещаха промени-те в живота му и отговаряха на тях с меко и елегантносъпричастие. При раждането на децата му плочката-цвете, чието име носеше жена му, заемаше необичайнароля и превръщаше ходовете в изключителна ораторияот блестящи фойерверки, която постепенно, с общотоучастие на трите дракона и всички останали, се смек-чаваше и утихваше в едва доловим шепот от приспивнапесен. По същото време почти навсякъде цареше мир,хората работеха усърдно и почтено, изкуствата процъф-тяваха, а създаденото запазваше непокътнатата систойност. Когато стана дядо, на изток при първото разда-

- 46 -

ване се появи небесната печалба маа джонг от четиритесезона и око, изключителна и сложна комбинация, носещанай-красивата поличба.

За съжаление не винаги всичко вървеше така гладко,както би му искало. Имаше дни, месеци и дори години, вкоито плочките се объркваха, четирите вятъра сякашзабравяха посоките си и, въпреки усилията му, разиграва-нията бяха бързи, непредвидими и хаотични. Той губешенишката, която би го довела до успешен завършек. Поня-кога се боеше, че е загубил усета си и е забравил науче-ното. Търсеше помощ от тримата в Школата, но и тамнищо не вървеше както трябва. Заедно си вдъхваха сме-лост и успокоение и въпреки това му се струваше, четрудностите продължават прекалено дълго. Светът ся-каш се рушеше, направеното нямаше стойност, епидемии,бедствия и войни измъчваха мнозина. Той ту спирашеда се интересува от новините, ту трескаво следеше всич-ки вести. Объркваше се, изпадаше в тревога от чувство-то на безсилие и не се успокояваше, докато ходоветеотново не придобиеха желаната уравновесеност.

Годините минаваха и, въпреки че все повече усещашеумора, продължи с внимание да изпълнява задължениетоси на пазител на съдбините. Учудваше се, че от Школатане изпращат неговия заместник, вече нямаше сили занищо друго. Внукът му растеше, здраво и любознателнодете, понякога според него прекалено весело, и постоянносе опитваше да го занимава със себе си. Седеше с часо-ве край него, наблюдаваше и го молеше да му разказва

- 47 -

за Играта. Той считаше, че е прекалено малък, а и ненамираше нрава му за подходящ.

Тази сутрин се събуди по-късно от обичайното и,бързайки към павилиона, притеснен, че е пренебрегналзадълженията си, усети особената лекота, която бе об-хванала всичко наоколо. Растенията в градината изглеж-даха някак по-млади и изключително живи, а хората поулицата сякаш бяха преживели току-що нещо радостнои важно. Забърза към павилиона и ужасен забеляза каквнукът му се е надвесил над Играта. Приближи и предида го пропъди, погледна и пред него се откри най-изуми-телният, немислим и прекрасен до съвършенство вариант,който не се бе надявал да види дори и в сънищата си ибе смятал, че символизира стремежа към недосегае-мото. Плочките оживяваха, съчетани в изражение нанепостижимата хармония между трите добродетели.

Засрамено и виновно, че е пристъпило забраната,детето помоли отново да го научи на сложните правила.Преди да се оттегли с облекчение, той се усмихна и муказа само най-важното, което Учителите му предадохазаедно с честта да бъде отговорен за съдбините на света:

Играта може само да бъде играна. Тя никога не можеда бъде спечелена.

- 48 -

В.А.Г.-ИНА

Величествената Алтернатива на Гигаталантите е най-мощната, стройно структурирана като йерархия, извън-редно прецизирана по отношение на правилата органи-зация. Това е известно дори на децата и въпреки всичко,подробностите относно точните механизми на функци-онирането ù са само въпрос на предположения. Правимопити да вникнем в тях чрез всевъзможни древни и съв-ременни техники за медитация, концентрация, тълкуванена сънища, консумация на отскоро забранените на ан-глийския пазар вълшебни гъби и прясно доставен пейот.Някои дори употребяват синтетични продукти на съвре-менната химия и фармацевтика, но повечето от нас неодобряват подобни методи, тъй като страничните ефектиса коварни и разрушителни за организма, а резултатитене могат да се считат за достоверни. Трябва да признаем,че В.А.Г. изобщо не налага вето и не прикрива по никакъвначин плодовете на дейността си. Напротив, използватвсички достъпни методи за разпространението им, дории старинни и скъпоструващи, каквито са например

- 49 -

печатането на книги и изнасянето на концерти на живо ибез използване на плейбек. Но въпреки че имаме достъпдо плодовата им салата по всяко време на денонощието,процесът на създаването ù остава за всички нас напълнонеразгадаем.

В.А.Г. са съвсем любезни и открити, повечето от тяхдори прекалено дружелюбни и словоохотливи. Задавамеим всички въпроси, които ни хрумват, опитваме коварни,подвеждащи, дразнещи, злобни, но те неизменно отго-варят коректно и конкретно, а всъщност напълно неопре-делено с реплики от типа “просто музика”, “така ми хрум-на”, “не помня, аз ли съм писал това?” и подобни. Всеповече се убеждавам, че те и ние сме два съвсем различ-ни вида, преминаването на границата в едната или дру-гата посока е абсолютно немислимо и по-нататъшнитетърсения са безпредметни. Вчера им го казах, а те сеусмихнаха и ми отговориха, че пътят е само едно потъва-не в Ирационалната Настройка на Анимата.

Не ги разбрах.

- 50 -

Лаокоон

През първата половина на отминалия век хоратаочевидно са се отличавали с голяма доза непрактичност.Доказателство е например мастилницата на баба, откри-та за съвременниците поради леко конфузната страсткъм ровене из забравени чекмеджета, чиито собственициотдавна са изоставили играта с вещите, намирайки веро-ятно по-впечатляващи и достойни занимания отвъд. Такаили иначе, мастилницата бе открита с колумбовски тре-пет. Пораженията, нанесени от годините и небрежнотоотношение, бяха установени с известно разочарование илеко раздразнение дори, и Лаокоон бе прилежно накиснатв разреден спиртен разтвор, в който се наложи да престоипочти две седмици, докато лепкавите топчици зеленомастило напълно се откажат от чувството си за собстве-ност по отношение на застаряващите му слабини.

Работата, естествено, далеч не се изчерпваше с това,тъй като изобразеното бе миниатюрна реплика на мону-менталните виждания на родоските корифеи Агесандър,Полидор и Атенодор. Нещастните синове на прорицате-

- 51 -

ля, омотани от някакви змии с безброй люспи и гънки,без дистанцията, която предлага Ел Греко, също бяхапокрити със смъртни зеленикави петна, и се налагашеда бъдат почистени, което се оказа дълго и изнурителнозанимание. Докато се вглеждаше във виталната струк-тура на мощното, подчертано мъжествено тяло на ба-щата, в израза на лицето – смесица от плътско удоволс-твие от физическата борба и екзистенциален ужас отнеизбежния край, установи, че версията на Софокъл затрагедията като наказание за забранено удовлетворяванена сексуално желание, ù звучи далеч по-правдоподобноот по-разпространената, свързваща смъртта му с дърве-ното изобретение на ахейците. Дали влечението се преда-ва по наследство, както бюрата и съдържанието на чек-меджетата им? Осъзна също, че най-после е схваналанапълно смисъла на laokoontango, явно наречено така незаради привидната прилика с увиването на змия в движе-нията, а най-вероятно заради похотливото отдаване напредчувствието за настъпваща смърт в акта на сливанена две тела. Мъжът в центъра на скулптурата би билподходящ партньор за смърт. Хрумна ù също да отпътуваза Ватикана и в Пио Клементино да се наслади на глед-ката на това тяло, но в зашеметяващия размер 242см.Да плъзне ръка и да провери дали в онази вена от вът-решната страна на лявото му бедро се движи кръв. Да яопита на вкус. Да разчупи каменната му обвивка и да гоизтръгне отвътре, както би разкъсала утроба, за да осво-боди безформено, но хищно за живот създание. Да го

- 52 -

събуди още веднъж, за кратко, и да го накара отново даумре – този път задоволен завинаги. За щастие, отказасе навреме, давайки си сметка, че е възможно, в момен-та на срещата, да се вкамени в опит за близост с него ида остане там за поколенията с израз на отчаяно неудов-летворение, като още един музеен експонат с неуточненпроизход. Истукан с облещени очи и мраморни устни, отчиито ъгъл се проточва струйка гъста жълтеникаваслюнка, която влюбени посетители и нуждаещи се отафродизиак старци ще събират в малки стъкленици, кактовярващите събират течността изпод клепките на плаче-щите изображения на мадони.

Когато всичко това приключи, в релефното бурканче,поставено на най-неподходящото място в цялата сцена,можеше най-сетне да налее мастилото в цвета, койтохаресва, да го разбие върху светлия паркет в ъгъла, дазатвори тихо вратата отвън и, присвоила си представатаза Лаокоон, да изживее любовната драма, която бабатака и не се осмели дори да напише. Но дали порадиразликата в епохите или поради някаква грешка в ком-позицията, историята ù се оказа просто семпла и многократка проза.

– Тръгваме ли? – гласът на мъжа я спира в коридора– Пак ли забрави? На онзи експериментален моноспек-такъл по Софокъл, нов прочит на трагедията, в който ни-кой не умира. Дори Лаокоон не умира. Както знаеш,смъртта не е на мода вече, сега модерно е безсмъртие-то.

- 53 -

Преброяване на субективността

Звездоброенето е интересно, обсебващо, романтично,но – за съжаление – безнадеждно научно занимание.Няколкото майстори, всепризнати от едни авторитети накритическата мисъл и напълно отречени от други, броятс общо усърдие, десетилетия наред, съблазнителното ро-ене на небесните пчели, описвайки внимателно и подробноминималните трепети на неуловимите им блестящи крил-ца върху каменни стрели, папируси, коприна, специалнообработени кози кожи. Върху хартия, вдъхваща довериеи очакване за вечност със своята грапавина и грубостили фина, като полупритворените за следобеден сън клеп-ки на игуана. Тъй като преброяването на теоретичноизброимото, а практически необозримо безкрайно коли-чество звезди уморява бързо, изчерпва енергията и изпи-ва жизнените сокове и на най-добре поддържаното чо-вешко тяло, което е по същността си крайно тленно, звез-добройците залиняват. Очаквано бързо. Изтощават се,изсъхват и губят остротата на сетивата си. Симптомитеса вече подробно проучени и скоро заболяването,

- 54 -

породено от броене на звезди, ще бъде включено в класи-фикатора на Световната здравна организация с цел дасе предприемат съответните превантивни мерки всветовен мащаб.

Звездобройството е безнадеждно, както споменах,понеже (предавам ви го най-лаически, тъй като не съмспециалист) процесът по традиция се извършва последния начин: група от няколко опитни и авторитетниучени – обикновено четирима – си поделя небесната шир,необятното небе, купола над главите ни или както тамсе изразяват поетите, и всеки брои в своята четвъртина,като накрая възнамеряват да обобщят резултатите. Занаше съжаление, никоя от тези самоотвержени групидосега не е достигнала до финалния момент на съвмес-тния проект, тъй като дори и в рамките на един човешкиживот звезди избухват, раждат се и умират, което про-меня изчисленията неочаквано и се налагат непрестанникорекции. Освен това, точно когато някой от посветилитесе достигне до почти успешния край на задачата, добри-ят Господ, който бди неотлъчно над делата ни, го прибирапо-близо до Себе си за заслужен отдих и всичко, направе-но до момента, се обърква непоправимо и е нужно да сезапочне отначало.

Подобен е и проблемът на специалистите, занимава-щи се с преброяването на мъртвите. Няма да навлизамв подробности, но понеже и аз се числя към един такъвчетиричленен екип, смея да твърдя, че при нас проблеми-те са дори по-сложни. Точно когато почти успявам дасвърша своята част от работата, някой непредвидено

- 55 -

умира, обърква броенето ми и е наложително да реорга-низирам всичко. Колегата ми от своя страна недоволс-тва, че му се раждат ненадейни непреброени и работипо цели нощи, поради което семейството му е пред разпад.

И за да не помислите, че се оплаквам, знайте, че несе отказвам от убеждението, че бъдещето принадлежина науката – един ден всички ще бъдем преброени.

- 56 -

Благодарим ти, мистър Уан

Той пристигнал в детското селище в края на едингорещ ден, малко преди слънцето най-после да залезе.Не изглеждал посърнал от жегата или мръсен, само изно-сените обувки и издутата раница, която стърчала надглавата му, показвали, че е истински пътешественик иидва от някое далечно място. Никой не забелязал кога едошъл, защото точно в онзи момент всички деца подска-чали в широк кръг пред административната сграда и пла-чели силно. А плачели, защото в центъра на кръга единмъж на средна възраст, който, както се разбрало по-къснобил директорът на селището, биел с пръчка едно с нищонеотличаващо се куче. Две-три жени се суетели наоколои се опитвали да успокоят децата, мъжа и кучето. Когатовсе пак успели, видели госта и всички насочили внима-нието си към него. Първо дотичало кучето, щастливода се измъкне от центъра на кръга и пръчката и го загле-дало, като помахвало леко с опашка. Директорът се до-сетил кой е и си спомнил, че го очаква, приближил се илюбезно се представил, като му подал ръка. Не разбралотговора, затова помолил една от младите жени, която

- 57 -

говорела малко английски, да му обясни, че много серадват да го посрещнат. Показал му стаята, в която щепренощува и го завел в големия салон, където след часвсички щели да се съберат, за да видят неговото пред-ставление. После се извинил и отишъл да помага в съби-рането на багажа, защото било лято и рано на другияден всички заминавали на море.

Жената, която доброволно се съгласила да бъде пре-водач, му обяснила набързо, че не бива да се тревожиот дребната сцена с кучето, която се повтаряла, но нечесто. Работата била в това, че директорът – много вни-мателен и загрижен за децата човек – не понасял живот-ни, боял се от тях и смятал, че са опасни и могат на нав-редят на възпитаниците му. От своя страна, децата, същомного мили, но и много наивни все още, непрестанно гомолели за разрешение да имат някое кученце, за коетода се грижат. След като дълго му дотягали, директорътсе съгласил да хранят едно куче, да му сложат каишка ида го смятат за свое, като взел всички предпазни меркии забранил животното да влиза в помещенията. От време-навреме го биел с пръчката, за да му е за урок, преди дасе е случило нещо лошо, защото никога не знаеш каквоможеш да очакваш от едно същество, което изглеждабезобидно и любвеобилно, но може внезапно да му хрум-не да нападне някого и да го нарани, незнайно защо. Взаключение жената казала съвсем не на място, че пътяткъм ада е постлан с добри намерения, а гостът изнена-дано се запитал откъде тя е наясно как изглежда пътяткъм ада, защо е избрала да го сподели точно с него и

- 58 -

осъзнал, че самият той никога не се е опитвал да си пред-стави ад и пътните настилки, по които се стига дотам.

Смутен от това, че изглежда не я разбрал, той ù разка-зал, че е роден в една южноазиатска страна, което и безтова се виждало от пръв поглед, но от много години несе е връщал там, живее далеч на север, работи катоактьор и се занимава с изучаване на танц и физическитеатър. По време на ваканцията си е предприел товапътуване, за да посети места, в които никога не е бил ида представи пред децата в различни домове своя малъкспектакъл, тъй като се надявал, че това ще им доставиудоволствие.

Разговорът вървял трудно, защото и двамата говоре-ли със силен, но различен акцент, така че се разделили иактьорът останал в салона да се подготви и да направисвоите упражнения за загряване.

В определения час всички се събрали, насядали понаредените в кръг столове и загледали пъстрото нещо,свито на земята. Когато шумът позатихнал, нещото сеизправило бавно. Главата му била гладко избръсната, налицето се полюшвали брада и мустаци, изрязани отстаниол, а от кръста надолу било обуто в тънко светло-синьо трико. Докато децата се чудели дали да се раз-пищят или да се разсмеят, или и двете, нещото се усмих-нало с тъмнокарминените си устни и казало:

– Аз съм мистър Уан. Ще играя пред вас, като вимоля да не забравяте, че това не е истински театър, асамо една представена история. Моята история за раж-дането, живота и смъртта.

- 59 -

Когато го чули да говори, зрителите забравили всич-ките си страхове, започнали да подскачат и да викат сил-но името му, което запомнили веднага, защото всичкивече били научили да броят на английски поне до десет.По-големите умеели и до повече и държели да го пока-жат, затова възрастните трудно ги усмирили, за да можеисторията да продължи. Мистър Уан отново се свил наземята, после бавно се надигал, като огъвал всички частина тялото си в различни посоки, сякаш са овързани с не-видимо въже, въртял очи и се плезел. Бърчел чело, раз-первал и сгъвал пръсти, изопвал с пукот лактите и коле-нете си. Децата се измъчили да наблюдават усилиятаму да се изправи, уплашили се здраво, не могли повечеда седят кротко и завикали:

– Говорù, мистър Уан, говорù!Тогава той най-сетне се изправил, като надал силен

дрезгав вик и отново се усмихнал. Зрителите въздъхналиоблекчено, а той им обяснил, че току-що им е представилраждането. После затанцувал в кръг, смеел се и подска-чал, вдигал краката си високо, чак зад врата, правелшпагати, цигански колела и салта. Жените в публикатасе възхитили от неговата гъвкавост и сила, а децатапляскали с ръце и се смеели. С движения и танци мистърУан се престорил на птица, лъв и елен, показал им как систрои колиба, лови риба и пали огън, как чете книга исвири на невидим инструмент и още много неща. Когатосе изморил и едва си поемал дъх, застанал в центъра накръга и попитал едно момченце как се казва. После муподал ръка, повтаряйки своето име, и казал:

- 60 -

– Ти и аз сме хора, ти имаш ръце и аз имам ръце, тиси човек и мистър Уан е човек. Между нас няма разли-ка. Това е животът.

После подал ръка на всяко дете, като казвал иметоси и го питал за неговото. С това представлението завър-шило. Децата забравили, че им е обещал да им представисмъртта, защото не знаели нищо за нея, за тях тя несъществувала, а кой се интересува от несъществуващинеща? Възрастните били малко отегчени, бързали даприготвят вечеря и се сбогували набързо. Директорътразрешил на децата да останат, за да разгледат костюмана мистър Уан и да го попитат за всичко, което поискат,както самият той предложил. Преди да си тръгне, имнапомнил да не забравят да кажат „благодаря” на госта.

Децата не можели да се успокоят, затова всички из-лезли навън, където те продължили да скачат, пеели исе опитвали да повтарят движенията от представлението.Били толкова възбудени от спектакъла и от предстоящотопътуване към морето, че не се бояли от нищо – нито оттъмнината, нито от това, че са оставени сами с госта,който не разбирал думите им.

– Защо си обул прозрачен чорапогащник, мистър Уан?Нямаш ли си панталони? Имаш бримка! – извикало едномомиченце и промушило пръст в дупката на трикото му.

– Защо си със станиолена брада?– Той се е намазал с червило, червило!Дърпали брадата му, разтягали ластика на бандажа,

щипели го и бъркали в устата му, опитвали колко се из-виват ръцете и краката му, хапели и удряли, кикотели се

- 61 -

и пищели колкото им глас държи. Когато се изморили ивсичко това им омръзнало, децата обърнали гръб на не-що, което лежало в краката им усукано и криво като пръч-ка, изведнъж видели колко е тъмно вече и затичали къмкъщи. След няколко крачки най-голямото момче рязкоспряло, защото се сетило, че са забравили какво им епоръчал директорът. Хукнало отново и, без да се обръщаназад, завикало:

– Благодарим ти, мистър Уан!След него всички подели вика, като продължавали

да тичат, без да обръщат внимание на ожулените колене,а тъмнината заехтяла от детските викове: „Благодарим,благодарим ти, мистър Уан!”

По същото време пред осветената гара един мъж сголяма раница на гърба си мислел, докато чакал единс-твения вечерен влак, колко много време е минало, откактоникой не е произнасял истинското му име.