Анди Мълиган

Мълиган, Анди. Сметището. С., Издателство ● Дамян Яков ● 2012, 264 с.

© Венера Атанасова, превод, 2012© Издателство • Дамян Яков • 2012

ISBN 978–954–527–516–6

Andy MulliganTrashCopyright © Andy Mulligan, 2010Original published in 2010 by David Fickling Book, Great BritainCover illustration by Richard Collingridgec/o Anthea agency, Sofia

• Дамян Яков •София, 2012

Превод Венера Атанасова

Анди Мълиган

Първа част

7

1

Името ми е рафаел Фернандес и съм момче от смети-щето. Някои хора ми казват: „Предполагам, че просто никога не знаеш на какво ще попаднеш, докато ровиш из боклуците! Днес може да е щастливият ти ден.“ Отвръщам им: „Приятелю, определено знам какво ще открия.“ И наистина знам какво откриват всички, защото знам какво сме намирали през всичките еди-надесет години, откакто работя. Може да се изрази с една дума – ступа, което означава… съжалявам, ако ви обиждам, но така наричаме човешките изпражнения. Не искам да разстройвам никого, не ми е това целта. Но има много неща, които трудно могат да се открият в скъпия ни град, и едно от тях е, че твърде много хора не разполагат с тоалетна и течаща вода. И когато им се наложи да се изходят, те го правят където сварят. Повечето от тези хора живеят в сандъци и сандъци-те са натрупани един върху друг на високи купчини. И когато се изхождат, го правят върху парче хартия,

8

Анди Мълиган

после го завиват и го хвърлят при боклука. торбите с боклук пристигат наведнъж. Навсякъде в града те се натоварват на каруци, от каруците се натоварват в камиони или дори във влакове – ще се изумите колко много боклук изхвърля този град. Купища, купища от-падъци – накрая всички пристигат при нас. Камионите и влаковете никога не спират, както и ние. Пълзим ли пълзим, сортираме ли сортираме.

Наричат това място Бехала и то е град сметище. Допреди три години го наричаха Димящата планина, но положението стана толкова лошо, че го закриха и ни преместиха по протежение на пътя. Купчините се трупат високи като Хималаите, може да се катерите до безкрай нагоре – и много хора го правят, – а после да се спуснете към долините. Планините започват напра-во от доковете и стигат до блатата – един цял свят от димящ боклук. аз съм едно от момчетата боклукчии и ровя сред отпадъците, които този град изхвърля.

„Но сигурно намирате интересни неща – подхвър-лят ми от време на време. – Поне понякога, нали?“

разбирате ли, ние имаме посетители. те са предим-но чужденци, посещаващи Мисионерското училище, което построиха преди години и все още почти действа. аз винаги се усмихвам и отвръщам:

– Понякога, господине! Понякога, госпожо!а в действителност имам предвид „Не, никога“,

защото основно намираме ступа.– Какво откри там? – питам Гардо.

9

Сметището

– а ти как мислиш, момче? – отвръща той.И аз знам. Интересен пакет, прилича на нещо ху-

баво, което е опаковано? Каква изненада! той е пълен със ступа и Гардо продължава напред, като бърше ръце в ризата си и се надява да намери нещо, което можем да продадем. По цял ден, в слънце и в дъжд, ние се катерим по хълмовете.

Искате да дойдете да видите? Е, можете да усетите вонята на Бехала далеч преди да го зърнете. сигурно е голямо приблизително колкото двеста футболни игри-ща, или може би колкото хиляда баскетболни игрища – не знам, то сякаш няма край. също така не знам каква част от него е ступа, но в лош ден ми се струва, че те преобладават, а да прекараш живота си, като газиш в тях, дишаш вонята им, спиш до тях… Е, може би някой ден ще намерите „нещо хубаво“. О, да.

И един ден това наистина ми се случи.

аз съм при боклука, откакто пораснах достатъчно, за да ходя без чужда помощ и да мога да вдигам пред-мети. На колко да съм бил? На три години – и вече сортирах.

Нека ви кажа какво търсим.Пластмаса, защото срещу пластмасата може да

получиш пари в брой, бързо – на килограм. Бялата пластмаса е най-добрата и тя се слага на една купчина, синята – на друга.

10

Анди Мълиган

Хартия, ако е бяла и чиста, което означава, ако успеем да я почистим и изсушим. Картон също.

Консервни кутии – всичко метално. стъкло, ако са бутилки. текстил или каквито и да е парцали, което ще рече: от време на време фланелка, чифт пантало-ни, парче от чувал, в което е увито нещо. Половината от дрехите на децата, които сме тук, са намерени на сметището, но по-голямата част от тях трупаме на купчина, теглим ги и ги продаваме. трябва да ме ви-дите колко съм изтупан. Нося чифт скъсани дънки и твърде голяма тениска, която мога да навия нагоре и да покрия с нея главата си, когато слънцето напича много силно. Не нося обувки – първо, защото не разпо-лагам с такива, и второ, защото човек трябва да усеща с краката си. От Мисионерското училище положиха много усилия да ни осигурят обувки, но повечето деца ги продадоха. Боклуците са меки, пък и ходилата ни са твърди като копита.

Да намериш каучук също е добре. точно миналата седмица изненадващо докараха отнякъде стари авто-мобилни гуми. Бяха разграбени за минути, първи ги докопаха мъжете, а нас ни изгониха. От една горе-долу запазена гума можеш да изкараш половин долар, а пък спуканата гума може да сложиш за тежест на покрива на къщата си. При нас попадат и отпадъци от заведе-нията за бързо хранене, а това само по себе си е малък бизнес. само че тe не достигат до мен и Гардо, карат ги в далечния край на сметището и около стотина деца

11

Сметището

сортират сламки, чашки и пилешки кости. всичко – прегледано, почистено и сложено в чували – се откарва с колело до кантарджията, претегля се и се продава. Натоварва се на камиони, които го откарват обратно в града – цикълът се затваря. в успешен ден изкарвам двеста песос. в лош – може би петдесет. така че живе-еш ден за ден и се надяваш, че няма да се разболееш. Животът ти е в куката, която стискаш в ръка и с която преравяш боклука.

– Какво намери, Гардо?– Ступа. а ти? Преобръщам хартията.– Ступа.все пак трябва да отбележа, че съм боклукчия с

къси панталони. През повечето време работя с Гардо и двамата действаме бързо. Някои от по-малките деца и старите хора просто ровят ли ровят, сякаш всяко нещо трябва да бъде преобърнато, но сред ступа аз мога бързо да измъкна парче хартия или пластмаса, така че не се справям толкова зле. Гардо е мой партньор и ние винаги работим заедно. той се грижи за мен.

12

2

Е, откъде да започна?От моя нещастен късметлийски ден, в който светът

се преобърна? Беше четвъртък. Двамата с Гардо се бяхме качили горе с един от лентовите транспортьори. тези съоръжения са огромни, с дванадесет големи колела, които непрестанно се движат нагоре-надолу по хълмо-вете. те поемат отпадъците и ги изнасят толкова висо-ко, че едва ги виждаш, после ги изсипват. Обработват току-що докараните боклуци и човек не би трябвало да работи там, защото е опасно. На практика работиш под сипещи се като дъжд отпадъци, а охраната се мъчи да те изгони. Но ако искаш да си на първа линия, щом не можеш да се качиш направо в камиона, където е много опасно – познавам едно момче, което така загуби ръката си, – тогава си струва да се качиш горе с транспортьора. Камионите изсипват товара си, булдозерите избутват всичко върху лентовия транспортьор и то идва при теб, както си седиш на върха на планината от боклуци.

13

Сметището

Ние сме точно там, с изглед към морето.Гардо е на четиринадесет години, също като мен. той

е тънък като глист, с дълги ръце. роден е седем часа преди мен на същия чаршаф, така твърдят хората. Не ми е брат, но все едно че е, защото винаги знае какво мисля и чувствам, дори това, което се каня да кажа. Фактът, че е по-голям, означава, че от време на време ме тормози, казва ми какво да правя и през повечето време аз му го позволявам. Хората казват, че е твърде сериозен – момче без усмивка, а той отвръща: „ами покажете ми нещо, на което да се усмихна.“ Гардо може да бъде лош, вярно е, но е ял повече бой от мен, така че вероятно е пораснал по-бързо. Едно нещо знам със сигурност – искам винаги да е до мен.

работехме заедно и чувалите падаха около нас – някои от тях вече разкъсани, други не, – и точно тогава открих „специално“. „специално“ са особени чували с боклук – непробити, от богат квартал – и винаги си отваряш очите за такива.

Добре си спомням какво намерихме. Цигарена кутия с цигара в нея – това е бонус. тиквичка, която бе достатъчно свежа, за да става за готвене, цял куп очукани консервени кутии, писалка, която вероятно бе развале-на, а писалки често се намират, и някакви сухи листове хартия, които можех да мушна направо в моя чувал, после боклуци и още боклуци, като изхвърлена храна, счупено огледало или нещо такова, а след това в ръката ми попадна… знам, че казах, че не намираме интересни неща, ама добре де, веднъж в живота…

14

Анди Мълиган

ръката ми напипа предмет: малка кожена чанта с плътно затворен цип, изцапана с утайка от кафе. Като я отворих, намерих портфейл. До него имаше сгъната карта, а между гънките ѝ – ключ. Гардо веднага дойде при мен и двамата клекнахме на върха на хълма. Пръс-тите ми се разтрепериха, защото портфейлът беше дебел. в него имаше хиляда и сто песос, а това да знаете са доста пари. Едно пиле струва песо и осемдесет, една бира – петнадесет. Един час във видеозала е двайсет и пет песос.

седнах, смеех се и редях благодарствени молит-ви. Гардо ме ръгаше с ръка и да ви призная, почти се разтанцувахме. Дадох му петстотин песос, което бе справедливо, тъй като аз ги намерих. За мен останаха шестстотин. Погледнахме да видим какво има още – няколко стари нагънати документа, снимки и – инте-ресно – една лична карта. Малко оръфана и смачкана, но лесно можеше да се оправи. От нея ни гледаше мъж, сниман анфас, с онзи стреснат поглед, който човек ви-наги придобива, когато светкавицата на фотоапарата присветне. Име? Хосе анхелико. възраст? тридесет и три години, работещ като домашен прислужник. Неже-нен, живее в място, наречено Грийн Хилс – не е богат човек и това ви натъжава. Но какво да направите? Да го намерите в града и да му кажете: „Господин анхелико, искаме да ви върнем вашите вещи?“

Две малки снимки на момиче в ученическа уни-форма. трудно е да се каже на каква възраст, но пред-

15

Сметището

положих, че е на седем или осем, с дълга тъмна коса и красиви очи. със сериозно лице, като на Гардо, сякаш никой не ѝ беше казал да се усмихне.

После разгледахме ключа. На него висеше жълт пластмасов ключодържател, от двете страни на който бе написано числото 101.

Картата бе просто карта на града.Извадих всичко и го пъхнах в късите си панталони,

после продължихме да сортираме. човек не иска да привлича внимание, иначе може да загуби това, което е намерил. Обаче бях развълнуван. И двамата бяхме развълнувани – и с пълно право, защото тази чанта промени всичко. Много по-късно си казах: „всеки има нужда от ключ.“

с правилния ключ можеш да отвориш широко вратата. Защото никой няма да я отвори за теб.

16

3

Пак съм аз, рафаел.Ще дам думата на Гардо след това... след случилото

се вечерта.разбирате ли, чак след залез слънце осъзнах, че

притежавам нещо много, много, много важно, тъй като пристигнаха полицаи и поискаха да им го върнем.

в Бехала не се вижда често полиция, защото в един бордей хората сами решават проблемите си. Няма много за крадене и обикновено ние не крадем един от друг, макар че и това се случва. Преди няколко месеца имаше убийство и тогава идваха полицаи. Един старец уби жена си – прерязал ѝ гърлото и я зарязал, а кръвта ѝ протекла по стените до бараката отдолу. Докато прис-тигне полицията, той вече беше избягал и никога не чухме дали е бил заловен. Преди изборите ни посетиха полицаи с четири полицейски коли и наобиколиха един мъж, който искаше да стане кмет: сигналните лампи присветваха, радиостанциите припукваха, защото

17

Сметището

всички те – полицаите – си падат по шоуто. Иначе си имат по-добри занимания.

този път бяха пет души, единият от тях изглеждаше много важен, като старши офицер – по-възрастен от останалите и по-дебел. Повече приличаше на боксьор: със сплескан нос, плешив, със зло изражение.

слънцето бе залязло.Беше запален огън, на който леля ми вареше ориз,

и тази вечер – благодарение на парите, които бях наме-рил, – разполагахме с едно скъпоценно пиле за песо и осемдесет. Бяхме се събрали около тридесет души, но не всичките щяха да ядат пиле! то бе само за семейството. Просто вечер е горещо, така че хората излизат навън, клечат, стоят, скитат насам-натам.

Гардо имаше топка и двамата се мамехме един друг под коша. Но всички застинахме в светлината на фаровете на големия черен джип, от който слязоха мъжете.

Полицаят с вид на боксьор размени набързо някол-ко думи с томас, който е най-главният в нашия малък участък, а после се обърна към всички нас:

– Наш приятел има проблем – каза той. Гласът му бе силен, сякаш говореше с мегафон. – Проблемът е доста сериозен и ние се надяваме, че може да помог-нете. работата е в това, че той е загубил нещо важно. Ще възнаградим богато този, който го намери. Освен това, ако някой тук го открие, ще дадем по хиляда песос на всяко семейство в Бехала, разбирате ли? разбирате

18

Анди Мълиган

колко важно е за нашия приятел. Освен това ще дадем десет хиляди на този, който ми го предаде лично.

– Какво е изгубено? – попита един мъж.– Загубена е… чанта – отвърна полицаят, а на мен

потта ми внезапно изсъхна и кожата ми настръхна, но успях да не го покажа.

той се обърна, взе нещо от човека зад него и го вдигна. Беше черна мъжка чантичка от полиестер, голяма колкото ръката ми.

– вероятно изглежда така – каза той. – Малко по-го-ляма или малко по-малка, не е точно същата, но подоб-на. смятаме, че в тази чанта може да има нещо важно, което ще ни помогне да разкрием едно престъпление.

– Кога е загубена? – попита някой.– снощи – отговори полицаят. – Изхвърлена е по

погрешка в кофа за боклук. Някъде в района на Мак-кинли Хил. тази сутрин камионът е вдигнал целия боклук на Маккинли Хил. това означава, че той или вече е тук, или ще пристигне утре.

Полицаят ни гледаше и ние на свой ред го гледахме.– Някой да е намирал чанта?Почувствах погледа на Гардо върху мен.Почти бях готов да вдигна ръка. Бях на ръба да се

обадя, защото десет хиляди песос са много пари. И по хи-ляда на всяко семейство? това обещаваха и ако наистина ги дадат – о, боже! – щях да бъда най-популярното момче в квартала. Но не го направих, защото бързо размислих, казвайки си, че мога да я предам и на сутринта. Искам

19

Сметището

да поясня: преди това никога не бях имал проблеми с полицията и причината не беше, че не ги харесвам или не искам да помогна. Но на всеки е известно, че не бива да се доверява твърде много. ами ако те просто я вземат и си заминат с кикотене? Какво можех да направя, за да ги спра? трябваше ми време да помисля, така че стоях там и мълчах. Може би в решението ми имаше и малко пресметливост. Щом имаха пари за раздаване, тогава сумата можеше да се качи на над десет хиляди и бихме могли да я получим предварително. Щом чантата е тол-кова ценна, че да бият целия този път да ни видят, тогава може би десетте хиляди ще се превърнат в двайсет?

Но леля ми се обади:– рафаел намери нещо, сър.тя ме посочи с глава и всички полицаи се втрен-

чиха в мен.– Какво намери? – попита шефът им.– Не съм намирал чанта, сър – отговорих аз.– Какво намери?– Намерих… обувка.Някой се изсмя.– Каква обувка? Една ли? Кога се случи това?– Една обувка, сър… само една дамска обувка. Мога

да я донеса, вкъщи е.– Защо си мислиш, че ще проявим интерес към

нея? Игрички ли си играеш?Полицаят погледна към леля ми, а тя сведе очи към

ориза, после към мен и обратно към ориза.

20

Анди Мълиган

– той каза, че е намерил нещо – промърмори леля ми. – Обаче не каза какво. Просто се опитвам да бъда полезна, сър.

Командващият полицай извиси глас.– слушайте. Ще се върнем утре сутринта – каза

той. – Ще платим на всеки, който иска работа. За един ден, за седмица, за колкото е необходимо. трябва да открием тази чанта и ще платим, за да бъде намерена.

Един от другите полицаи – съвсем млад човек – се приближи до мен. Гардо стоеше от едната ми страна. Полицаят ме хвана за брадичката и повдигна лицето ми. Погледнах го в очите, като с всички сили се стараех да не изглеждам уплашен. той се усмихваше, но аз се радвах, че усещам Гардо до мен, и отвърнах на усмив-ката му, доколкото можах.

– Как се казваш? – попита полицаят.Отговорих му.– Имаш ли братя? сестри? това брат ти ли е?– Най-добрият ми приятел, сър. това е Гардо.– Къде живееш, синко?Казах му всичко бързо, с готовност, като продъл-

жавах да се усмихвам широко, и видях как той се ста-рае да запомни нашата къща, а след това и лицето ми. Полицаят потърка леко с пръсти ухото ми, сякаш бях малко дете, и попита:

– Ще ни помогнеш ли утре, рафаел? На колко го-дини си?

– На четиринадесет, сър. Знам, че изглеждам по-малък.