1

Vasil Penchev

The Theory of Quantum Measure and Probability Notes about “quantum gravity” for dummies (philosophers) written down by

another dummy (philosopher)

Contents:

1. The Lebesgue and Borel measure

2. The quantum measure

3. The construction of quantum measure

4. Quantum measure vs. both the Lebesgue and the Borel

measure

5. The origin of quantum measure

6. Physical quantity measured by quantum measure

7. Quantum measure and quantum quantity in terms of the

Bekenstein bound

8. Speculation on generalized quantum measure:

The applying theory of measure is just quantum mechanics if one

outclasses its “understanders”. The main question of quantum mechanics is

how nothing (pure probability) can turn into something (physical quantity).

And the best idea of mankind is that both are measures only in different

hypostases:

Specific comments:

1. On the Lebesgue (LM) and Borel (BM) measure of the real

line with or without the axiom of choice (AC, NAC), with or without the

continuum hypothesis (CH, NCH):

1.1. LM and BM coincide (AC, CH) (Carathéodory's extension

theorem) as to Borel sets (BS), and either can be distinguished only

unconstructively (AC; CH or NCH) as to non-Borel sets (NBS) or cannot be

juxtaposed at all (NAC; NCH). Then one can ascribe whatever difference

including no difference. That incomparability is a typical situation in quantum

mechanics and represents the proper content of “complementarity”. Here the

Lebesgue measure is implied to be one-dimensional since the real line is

such.

1.2. Dimensionality, LM, and BM: One must distinguish the

dimensionality of the space being measured from the dimensionality of

2

Васил Пенчев

Теорията на квантовите мярка и вероятност Бележки за чайници (философи) относно “квантовата гравитация”,

записани от друг чайник (философ)

Съдържание:

1. Лебегова и борелова мярка

2. Квантовата мярка

3. Построение на квантовата мярка

4. Квантова и срещу лебегова, и срещу борелова мярка

5. Произходът на квантовата мярка

6. Физическата величина, измерена с квантова мярка

7. Квантовите мярка и величина в термините на границата

на Бекенщайн

8. Размишление относно една обобщена квантова мярка:

Приложната теория на мярката е тъкмо квантовата механика,

ако оставим настрана нейните „разбирачи“. Главният въпрос на

квантовата механика е как нищо (чистата вероятност) може да стане на

нещо (физическата величина). И най-добрата идея на човечеството е че

и двете са мярка само че в различни ипостаси:

Отделни коментари:

1. По лебеговата (ЛМ) и борелова (ЛМ) мярка на реалната

права със или без аксиомата на избора (АИ, ОАИ), със или без континуум

хипотезата (КХ, ОКХ):

1.1. ЛМ и БМ съвпадат (АИ, КХ) (теоремата за продължението

на Каратеодори) що се отнася до борелови множества (БМн) и или могат

само конструктивно да се разграничат (АИ; КХ или ОКХ) що се отнася до

неборелови множества (НБМ), или не могат изобщо да се съпоставят

(ОАИ; ОКХ). Тогава може да им се припише каквато и да е разлика,

включително и липса на разлика. Тази несравнимост е типична ситуация

в квантовата механика и представлява собственото съдържание на

„допълнителността“. Тук лебегова мярка следва да е едномерна, тъй като

реалната права е такава.

1.2. Размерност, ЛМ и БМ: Трябва да се разграничава

размерността на пространството, което се измерва, от размерността на

3

measure, by which the space is measured. The idea of probability as well as

that of number is to be introduced a universal measure (quantity), by which

all (pears, apples, distances, volumes and all the rest) can be measured as

separately, item (quality) by item, as together. BM uses n-dimensional

spheres, which it compares in radius independent of the number of

dimensions. That radius is the Borel measure, and if it is finite, represents

the Kolmogorov probability.

1.3. One can suppose (as if counterintuitively) the case, where the

dimensionality of the space being measured is lesser than that of the

measure, and that such a case may have a nonempty intersection with NCH.

The conjecture would not make much sense while one does not point out a

universal measure of the dimensionality greater than one.

2. Quantum measure (QM) is a three-dimensional universal one.

A motivation may be for it to be introduced an as complete (like LM) as

universal (like BM) measure. It should resolve the problem for completing

BM in general (both AC & NAC):

2.1. An alternative, but equivalent approach is to be measured

empty intervals (without any points in them), i.e. discrete or quantum leaps,

in the same way as complete intervals. In fact quantum mechanics is what

forced the rising of such a measure (& probability): look at 5.

2.2. Moreover, quantum measure is more complete than LM in a

sense or even is the most complete measure known to mankind since it can

measure not only infinitely small empty, but any finite and even infinite

leaps. However it postpones the question to complete them as no need to do

it initially, on the one hand, and the general AC & NAC invariance even

requires for the complete and incomplete case to be equated eo ipso

rejecting the need of completion, on the other. That rather strange state of

affairs is discussed in details below.

3. The construction of QM

3.1. Given BM, the construction of QM is the following:

3.1.1. The objective is to be measured all the NBS as being reduced

into some combination of the following three types partially complete:

3.1.1.1. NBS complete in relative complement;

3.1.1.2. NBS complete in countable union;

3.1.1.3. NBS complete in countable intersection.

4

мярката, с която пространството се измерва. Идеята за вероятност, както

и за число е да се въведе универсална мярка (количеството), чрез която

всичко (круши, ябълки, разстояния, обеми и пр.) могат да се измерват

както отделно, вид (качеството) по вид, така и заедно. БМ използва

n-размерни сфери, които сравнява по радиус независимо от броя на

измеренията. Този радиус е бореловата мярка и ако е крайна

представлява Колмогоровата вероятност.

1.3. Може да се предположи (сякаш контраинтуитивно) случая,

когато размерността на пространството, което се измерва, е по-малка от

тази на мярката и че такъв един случай може да има непразно сечение с

ОКХ. Хипотезата не би имала твърде смисъл, докато не се посочи

универсална мярка с размерност, по-голяма или равна на две.

2. Квантовата мярка (КМ) е тримерна универсална мярка.

Мотивация за нея може да е да се въвeде една както пълна (като ЛМ)

така и универсална (като БМ) мярка. Тя би трябвало да реши проблема

за попълването на БМ в общия случай (и АИ, и ОАИ):

2.1. Алтернативен, но еквивалентен подход е да се мерят

празни интервали (без никакви точки в тях), т.е. дискретни или пълни

интервали, по същия начин както пълни интервали. Всъщност квантова

механика именно принуждава появата на такава мярка (и вероятност):

вж. 5.

2.2. Нещо повече, в известен смисъл квантовата мярка е

по-пълна от ЛМ или дори е най-пълната мярка, известна на

човечеството, тъй като мери не само безкрайно малки празни интервали,

но и всеки краен или дори безкраен скок. Обаче тя отлага въпроса да

попълва скока, понеже на първо време няма нужда да го прави, от една

страна, а общата АИ и ОАИ инвариантност даже изисква пълния и

непълния случай да се приравнят и така отхвърля необходимостта от

попълване, от друга. Това доста странно положение на нещата се

обсъжда подробно по-надолу.

3. Построяването на КМ

3.1. Ако е дадена БМ, построяването на КМ е следното:

3.1.1. Целта е да се измерят всички НБМн като се сведат до

някоя комбинация от следните три типа, частично пълни:

3.1.1.1. НБМн, пълни по относително допълнение;

3.1.1.2. НБМн, пълни по изброимо обединение;

3.1.1.3. НБМн, пълни по изброимо сечение.

5

3.1.1.4. A partial measure (or a partial probability as a finite

measure) corresponds in each of the three cases above.

3.1.1.5. If a NBS is incomplete in one or more, or even in all of the

three relation above, its corresponding measure(s) [probability (-es)] is (are)

accepted as zero.

3.1.2. BM is the particular case where the three measures

(probabilities) coincide. Please pay attention that if a NBS is incomplete in

any relation, it has a zero BM anyway. That backdoor is substantive for

reconciling quantum theory based on QM and general relativity grounded on

LM or BM in fact.

3.1.3. That kind of construction will be called tricolor hereinafter.

The tricolor has exact correspondences in set theory and logic.

3.1.4. Let us now consider as an example the case of tricolor or

quantum probability compared with the classical one. One substitutes the

unit ball for the interval of [0, 1]:

3.1.4.1. The unit ball can be decomposed in a “spin” way into two

orthogonal circles.

3.1.4.2. The point of the unit ball generalizes that of [0, 1].

3.1.4.3. The point of the unit ball can be represented equivalently

both as the two correlating complex numbers (the two projections on the

orthogonal circles) and as three independent numbers (those of the tricolor

above).

3.1.4.4. As the interval of [0, 1] allows of introducing the unit of

classical information, a bit, as the unit ball does for quantum information, a

qubit:

3.1.4.5. Since a bit can be thought as the alternative choice

between two points: 0 or 1, a qubit might be thought as the choice between

two spheres with a radius correspondingly of 0 or 1.

3.1.4.6. The [0, 1] is the universal measuring unit of all what can

be classically measured. It can be illustrated as a tape measure for anything

which is something, but not nothing. However the unit ball is a more

universal measuring unit since it can measure as anything which is

something as nothing in a uniform way. In other words, it can measure as

6

3.1.1.4. Една частична мярка (или една частична вероятност

като мярка, която е крайна) съответства във всеки от трите случая

по-горе.

3.1.1.5. Ако едно НБМн е непълно в едно или повече, дори във

всичките три отношения по-горе, неговата съответна(и) мярка(и)

[вероятности(и)] се приема(т) за нулева.

3.1.2. БМ е частният случай, когато трите мерки (вероятности)

съвпадат. Моля, обърнете внимание, че ако едно НБМн е непълно във

всяко отношение, то все пак има нулева борелова мярка. Тази „задна

вратичка“ е съществена за примиряване на квантовата теория, базирана

на КМ, и общата теория на относителност, положена върху ЛМ или БМ

всъщност.

3.1.3. Този вид построение ще се нарича нататък трицветно.

„Трикольорът“ има точно съответствие в теорията на множествата и

логиката.

3.1.4. Нека сега разгледаме като пример случая на трикольор

или квантовата вероятност, сравнена с класическата. Интервалът [0, 1]

може да се замести с единичното кълбо:

3.1.4.1. Единичното кълбо може да се разложи по един “спинов”

начин на два ортогонални кръга.

3.1.4.2. Точката от единичното кълбо обобщава такава от [0, 1].

3.1.4.3. Точката от единичното кълбо може да се представи

еквивалентно и като две корелиращи комплексни числа (двете проекции

върху ортогоналните кръгове) и като три независими числа (тези от

трикольора по-горе).

3.1.4.4. Както интервалът [0, 1] дава възможност за въвеждане

на единицата за класическа информация, бит, така единичното кълбо –

единицата за квантовата информация, кюбитът:

3.1.4.5. Тъй както един бит може да се мисли като алтернативен

избор между две точки: 0 или 1, един кюбит може да се мисли като

избора между две сфери с радиус съответно 0 и 1.

3.1.4.6. [0, 1] е универсалната измервателна единица на

всичко, което може да бъде измерено класически. Може да се илюстрира

като шивашки метър за всичко, което е нещо, но не е нищо. Ала

единичното кълбо е по-универсална измервателна единица, тъй като

може да мери както всяко нещо, което е нещо, така и нищото по

еднообразен начин. С други думи, тя може да мери както

7

the continuous as the discrete without completing the latter with the

continuum of continuous points, i.e. without transforming nothing in

something. Consequently, the unit ball is the perfect measure for quantum

mechanics since aids it in resolving its main question (look at the beginning),

namely: How can nothing (pure probability) become something (physical

quantity)?

3.1.4.7. Many philosophers reckon that the same kind of question,

why there is something rather than nothing, is the beginning of philosophy,

too. Quantum mechanics gives an answer, which is the single one that

mankind has managed to reach and which, fortunately or unfortunately, is

constructive besides.

3.2. Given LM, the construction of QM is the following:

3.2.1. One builds a tricolor measure as the BM for any dimension.

3.2.2. One might consider a “vector” measure, which components

are 3D balls. In fact, it is equivalent both to Minkowski and to Hilbert space.

That unit-ball vector represents a unit covariant vector, i.e. just a measure.

3.2.3. Any measure of the ball vector would be QM on LM. If the

measure is the usual one of the vector length, the measured result would be

a 3D ball rather than a 1D length. Please note that the axiom of choice does

not use in that QM-on-LM construction.

3.2.4. Using the axiom of choice, a ball is equivalent to any set of

balls (the Banach-Tarski paradox: Banach, Tarski 1924). So one need not

construct a ball-vector measure as above since it is directly equal to a ball

(i.e. QM) according to the axiom of choice.

3.2.5. The last two paragraphs (3.2.3 & 4) show the original

invariance of QM to the axiom of choice unlike LM and BM. As to BM that

invariance is an undecidable statement (see also 3.2.6.3.1). One might say

that BM even possesses anyway a specific invariance or universality to the

axiom of choice: the invariance of incompleteness: BM is incomplete as with

the axiom of choice as without it. As to LM, it is complete without AC, but

incomplete with AC: Indeed the construction of a Vitali set, which is

immeasurable by LM, requires necessarily AC. At the same time, the way of

its construction shows that any

8

непрекъснатото, така и дискретното без попълване на второто с

континуум от непрекъснати точки, т.е. без да трансформира нищо в

нещо. Следователно, единичното кълбо е съвършената мярка за

квантовата механика, тъй като ѝ помага в решаване на главния ѝ въпрос

(вж. началото), а именно: Как нищо (чиста вероятност) може да стане

нещо (физическа величина)?

3.1.4.7. Така много философи смятат, че същият род въпроси,

защо има нещо, а не нищо, е началото на философията. Квантовата

механика дава един отговор, който е единственият, до който

човечеството е успяло да достигне и който за щастие или нещастие е

конструктивен освен това.

3.2. Ако е дадена ЛМ, построението на КМ е следното:

3.2.1. Построява се трицветна мярка както БМ за всяко

измерение.

3.2.2. Може да се разгледа една „векторна“ мярка, чиито

компоненти са 3Д кълба. Всъщност, тя е еквивалентна и на минковско, и

на хилбертово пространство. Този вектор от единични кълба

представлява единичен ковариантен вектор, т.е. именно една мярка.

3.2.3. Всяка мярка на вектора от кълба ще е КМ на ЛМ. Ако

мярката е обичайната за векторна дължина, измереният резултат ще

бъде 3Д кълбо, а не 1Д дължина. Моля да забележите, че аксиомата за

избора не се употребява в тази КМ-на-ЛМ конструкция.

3.2.4. Използвайки аксиомата за избора, едно кълбо е

еквивалентно на всяко множество от кълба (парадокс на Банах-Тарски:

Banach, Tarski 1924). Следователно няма нужда да се построява мярка от

кълба, тъй като тя е непосредствено равна на едно кълбо (т.е. КМ)

според аксиомата за избора.

3.2.5. Последните два параграфа (3.2.3 и 4) показват

своеобразната инвариантност на КМ спрямо аксиомата за избора за

разлика от ЛМ или БМ. Що се отнася до БМ тази инвариантност е

неразрешимо твърдение (вж. също 3.2.6.3.1). Би могло даже да се каже,

че БМ притежава някаква своеобразна инвариантност или универсалност

спрямо аксиомата за избора: инвариантност на непълнотата. БМ е

непълна както със, така и без аксиомата за избора. Що се отнася до ЛМ,

тя е пълна без АИ, но непълна с АИ. Наистина построението на

множеството на Витали, което е неизмеримо с ЛМ, изисква необходимо

АИ. Същевременно начинът на построяването му показва, че всяко

9

Vitali set is a subset of a null set such as that of all the rational numbers

within the interval [0, 1] since there is a one-to-one constructing mapping

between the Vitali set and that set of the rational numbers. Consequently LM

under the condition of AC is incomplete since there is a subset of a null set,

which is immeasurable: the Vitali set.

3.2.5.1. The consideration shows that LM occupies an intermediate

position between the complete QM and the incomplete BM being partly

complete (without AC) and partly incomplete (with AC). Thus LM can also

demonstrate AC as the boundary between potential and actually infinity. LM

under condition of AC can measure anything which is finite, but nothing

which is infinite. QM unlike it can measure both even under AC.

3.2.5.2. Thus the invariance of QM to the axiom of choice can be

added to the motivation of QM (see 3 - 3.2) since quantum mechanics needs

such invariance: Really, quantum measuring requires the axiom of choice,

and any quantum state by itself rejects it (because of the “no hidden

parameters” theorem: Neumann 1932: 167-173; Kochen, Specker 1967).

Consequently, the epistemological “equation”, which equates any state “by

itself” and the result of its measuring, needs that invariance in the case of

quantum mechanics.

3.2.6. A problem remains to be solved (as if): Is there a BM or LM,

with which no QM corresponds after utilizing the aforesaid procedure? The

finite or infinite discrete leaps are described by QM unlike LM and BM:

Consequently QM can be accepted as more general. However, are there

cases, too, which admit BM or LM, but not QM?

3.2.6.1. Unfortunately that question is not one of abstract, purely

mathematical interest since it is an interpretation of the quantum-gravity

problem into the measure-theory language. General relativity uses LM, while

quantum mechanics QM. If general relativity is true (as seems) and there is

a LM (BM) which is not QM (LM-no-QM), then quantum gravity is an

undecidable problem. Vice versa: Quantum gravity is resolvable if and only if

QM is more general than (since it cannot be equivalent with) LM (BM).

10

множество на Витали е подмножество на множество с нулева мярка,

каквото е множеството от всички рационални числа вътре в интервала

[0, 1], тъй като има конструиращото взаимно еднозначно изображение

между множеството на Витали и това множество от рационални числа.

Следователно ЛМ при условие АИ е непълно, тъй като има подмножество

на множество с нулева мярка, което е неизмеримо: множеството на

Витали.

3.2.5.1. Разглеждането показва, че ЛМ заема междинно

положение между пълната КМ и непълната ВМ, бидейки отчасти пълна

(без АИ) и отчасти непълна (със АИ). Следователно ЛМ може също така

да демонстрира АИ като границата между потенциалната и актуалната

безкрайност. ЛМ при условие АИ може да измери всяко нещо, което е

крайно, но нито едно, което е безкрайно. КМ за разлика от нея може да

измерва и в двата случая дори при АИ в сила.

3.2.5.2. Поради това инвариантността на КМ спрямо аксиомата

за избора може да се добави към мотивацията за КМ (вж. 3 - 3.2), тъй

като квантовата механика има нужда от такава инвариантост: наистина,

квантовата механика изисква аксиомата за избора, а всяко квантово

състояние само по себе си я отхвърля (заради теоремите от типа “не на

скритите параметри”: Neumann 1932: 167-173; Kochen, Specker 1967).

Следователно, епистемологичното “уравнение”, което приравнява всяко

състояние “само по себе си” с резултата от измерването му, има нужда от

такава инвариантност в случая на квантовата механика.

3.2.6. Остана да се реши (сякаш) един проблем: Има ли БМ или

ЛМ, на която да не съответства КМ след употреба на горната процедура?

Крайни или безкрайни скокове се описват с КМ, за разлика от ЛМ или

БМ. Следователно, КМ може да се приеме за по-обща. Обаче има ли също

случаи, които допускат БМ или ЛМ, но не КМ?

3.2.6.1. За нещастие този въпрос не е от абстрактен, чисто

математически интерес, тъй като е интерпретация на проблема за

квантовата гравитация на езика на теорията на мярката. Общата теория

на относителността използва ЛМ, докато квантовата механика − КМ. Ако

теорията на общата относителност е вярна (както изглежда) и има ЛМ

(БМ) която не е КМ (ЛМ-не-КМ), тогава квантовата гравитация е

неразрешим проблем. Обратното: квантовата гравитация е разрешима

ако и само ако КМ е по-обща от (тъй като не може да е еквивалентна

със) ЛМ (БМ).

11

3.2.6.2. A try for a short answer might be as follows:

3.2.6.2.1. The QM-on-LM construction excludes the LM-no-QM

conjecture. However it cannot serve for refusing a nonconstructive proof of

LM-no-QM existence in general.

3.2.6.2.2. Any pure proof of that kind, which requires necessarily

the axiom of choice, can be neglected because of the QM invariance to AC/

NAC.

3.2.6.2.3. No other proof of pure LM-no-QM existence can be

omitted, but whether there are such ones, no one knows. That pure

existence is not only a question of abstract and theoretical interest. It

suggests that a more general measure than QM can be ever found on the

base of LM-no-QM.

3.2.6.2.4. One can suppose a new invariance to CH/ NCN similar to

the QM invariance to AC/ NAC. In fact, it would be equivalent to the

existence of a countable model for any mathematical structure of first order:

This is a well-known direct corollary of the Löwenheim-Skolem theorem

(Löwenheim 1915; Skolem 1919U; 1919L[1920]). Thus that alleged as a

new invariance would not expand out of QM, though. The reason is that CH

implies AC.

3.2.6.2.5. However one can continue the implication of AC from CH

in the following way: AC implies Skolem’s paradox (Skolem 1923): The latter

implies the impossibility to be compared infinite powers and that CH/ NCH is

undecidable for the sake of that. That is: CH implies the undecidability of CH/

NCH, but NCH does not imply that undecidability since cannot imply AC. All

this is another argument in favor of QM and against LM-no-QM.

3.2.6.2.6. Anyway “QM & an undecidability of QM/LM” satisfies

almost all combinations of AC, CH, and their negations. Moreover it does not

require LM-no-QM since LM and QM are complementary to each other where

both AC & CH hold.

3.2.6.2.7. As to the problem of “quantum gravity”, this means the

following: Quantum gravity as supposing QM is consistent as with NCH and

the AC/ NAC invariance as with CH & AC. However it is not consistent with

CH & NAC, in the domain of which general relativity is built, unfortunately.

3.2.6.2.8. What about LM-no-QM in “CN & NAC”? Of course,

12

3.2.6.2. Един опит за кратък отговор би могъл да бъде следният:

3.2.6.2.1. Построението КМ-на-ЛМ изключва хипотезата за

ЛМ-не-КМ. Обаче не може да служи за отричане на неконструктивно

доказателство на ЛМ-не-КМ в общия случай.

3.2.6.2.2. Всяко чисто доказателство от този вид, което

необходимо изисква аксиомата за избора, може да се пренебрегне

поради инвариантността на КМ спрямо АИ/ ОАИ.

3.2.6.2.3. Никое друго чисто доказателство за съществуване на

ЛМ-не-КМ не може да се пропусне, но дали има такива, не се знае. Това

чисто съществуване не е въпрос само от абстрактно-теоретичен интерес.

То предполага, че мярка, по-обща от КМ, някога може да се открие на

основата на ЛМ-не-КМ.

3.2.6.2.4. Може да се допусне нова инвариантност на КХ/ ОКХ,

подобна на инвариантността на КМ спрямо АИ/ ОАИ. Всъщност, тя би

била еквивалентна на съществуването на изброим модел за всяка

математическа структура от първи ред. Това е добре известно пряко

следствие от теоремата на Льовенхайм − Скулем (Löwenheim 1915;

Skolem 1919U; 1919L[1920]). Следователно обаче, тази набедена нова

инвариантност не би се разпростирала извън КМ. Причината е че КХ

влече АИ.

3.2.6.2.5. Ала може да се продължи извеждането на АИ от КХ по

следния начин: от АИ следва парадокса на Скулем (Skolem 1923). От

последния следва невъзможността да се сравняват безкрайни мощности и

заради това неразрешимост на КХ/ ОКХ. Тоест: КХ влече

неразрешимостта на КХ/ ОКХ, но ОКХ не влече тази неразрешимост, тъй

като не влече АИ. Всичко това е още един аргумент в полза на КМ и

срещу ЛМ-не-КМ.

3.2.6.2.6. Все пак “КМ & неразрешимост на КМ/ ЛМ”

удовлетворява почти всички комбинации от АИ, КХ и техните отрицания.

Нещо повече: не изисква ЛМ-не-КМ, тъй като ЛМ и КМ са допълнителни

помежду си, когато АИ и КХ са в сила.

3.2.6.2.7. Що се отнася до проблема за “квантовата гравитация”,

това означава следното. Квантовата гравитация, като предполагаща КМ

се съгласува както с ОКХ и инвариантността на АИ/ ОАИ, така и с КХ и

АИ. Обаче тя не се съгласува с КХ и ОКХ, в чиято област, за жалост, е

построена общата теория на относителността.

3.2.6.2.8. Какво следва за ЛМ-не-КМ в “КХ и ОАИ”? Разбира се,

13

one can construct QM on any LM there, too. That construction implies AC,

and since NAC is valid there, the construction is forbidden, though. This is a

very amazing state of affairs resembling the human rather than nature laws:

QM is possible, but forbidden where general relativity is valid. After daring to

construct QM in its territory, anyone turns out to be expulsed automatically

in CH & AC where QM is admitted since it is complementary to LM and does

not force LM to vanish.

3.2.6.2.9. What implies all that? Quantum gravity is a question of

choice. One can create the theory as of quantum gravity as of general

relativity, however ought to choose preliminary which of them. They should

be equivalent to each other in a sense and can be thought of as the same.

Consequently general relativity can be reckoned as the cherished quantum

gravity.

3.2.6.2.10. That is the case though it is very strange, even

ridiculous. If and only if another and more general than QM measure be

discovered so that the LM-no-QM be built constructively, then and only then

general relativity and quantum gravity will be able to be distinguished

effectively, i.e. experimentally. Vice versa: if an experimental refutation of

general relativity be observed, a generalization of QM (GQM) will be implied:

RIP both for Albert Einstein and for Niels Bohr since general relativity (LM)

and quantum mechanics (QM) can be universal only together and reconciled.

GQM will be able to resolve the dispute between them or will remove both

when it comes. However we have not got any idea about GQM.

3.2.6.3. Finally, the example of BS can be used to illustrate how the

strange kind of as if undecidability of CH to AC, and hence the relation of

general relativity and quantum mechanics in terms of measure:

3.2.6.3.1. BS implies CH according to the Alexandroff - Hausdorff

theorem (Alexandroff 1916 (another link), Hausdorff 1916, cf. Sierpiński

1924): Any uncountable BS has a perfect subset (and any perfect set has the

power of continuum). However, CH implies AC in turn, and the latter does

Skolem’s paradox, i.e. the incomparability (or more exactly, unorderability)

of any two infinite powers. Consequently, BS can be consistent as with

14

там също може да се построи КМ на всяка ЛМ. От такава конструкция

следва АИ и – обаче! − конструкцията се забранява, щото там ОАИ е

валидна. Това е удивително положение на нещата, напомнящо по-скоро

човешките, отколкото природните закони: КМ е възможна, но забранена,

където общата теория на относителността е валидна. След като някой се

осмели да построи КМ на нейна територия, автоматично се оказва

експулсиран в КХ и АИ, където КМ се допуска, тъй като е допълнителна

на ЛМ и не я принуждава да изчезне.

3.2.6.2.9. Какво следва от всичко това? Квантовата гравитация е

въпрос на избор. Може да се направи теория както на квантовата

гравитацията, така и на обобщената относителност, обаче предварително

трябва да се избере коя от тях. Те трябва да са еквивалентни помежду си

в известен смисъл и за тях може да се мисли като за едно и също.

Следователно общата теория на относителността може да се приеме като

лелеяната квантова гравитация.

3.2.6.2.10. Така стоят нещата, макар и твърде странни, даже

нелепи. Ако и само ако друга и по-обща от КМ мярка бъде открита, така

че ЛМ-не-КМ бъде построена конструктивно, тогава и само тогава общата

теория на относителността и на квантовата гравитация ще могат да са

разграничат действително, т.е. експериментално. Обратно: ако се

наблюдава експериментално опровержение на общата теория на

относителността, от това ще следва обобщение на КМ (ОКМ). Мир на

праха и за Алберт Айнщайн, и за Нилс Бор, тъй като общата теория на

относителността могат да са универсални само заедно и примирени. ОКМ

ще може да разреши спора между тях или да отстрани и двамата, когато

се появи. Но ние нямаме и най-малка представа относно ОКМ.

3.2.6.3. Най-сетне, примерът на БМ може да се използва, за да

илюстрира странния вид сякаш неразрешимост на КХ спрямо АИ и оттук

отношението на общата теория на относителността и квантовата

механика в термини на мярката:

3.2.6.3.1. ВБМ влече КХ според теоремата на Александров −

Хаусдорф (Alexandroff 1916 (друга връзка), Hausdorff 1916, cf. Sierpiński

1924): Всяко неизброимо ВМ има съвършено подмножество (а всяко

съвършено подмножество има мощност на континуум). Обаче, от КХ на

свой ред следва АИ, а от последната – парадокса на Скулем, т.е.

несравнимостта (или по-точно, неподредимостта) на кои да е две

безкрайни мощности. Следователно, БМ може да се съгласува както със

15

CH as with NCH since BS and CH are complementary in a sense. If the case

is NCH, then AC is not implied and BS remains consistent as with CH as with

NCH.

3.2.6.3.2. Of course, this should be so as BM is a particular case of

QM, and the latter is consistent with NCH (as well as CH & AC).

3.2.6.3.3. All that illustrate how it is possible for BS and BM to be

consistent as with LM as with QM even where CH & NAC hold. That is the

domain of general relativity, which should not exist if CH implies AC. Really

CH implies AC only that AC implies the undecidabilty of CH or NCH, which

allows of existing the area of general relativity.

3.2.6.4. One can abstract the logical relation of general relativity

and quantum mechanics by means of the same one of LM and QM. Roughly

speaking, they are complementary because of a similar complementarity of

CH/ NCH and AC/ NAC rooted in the amazing or even paradoxical properties

of infinity: AC supposes a single infinity which ought to be countable.

However, both CH and NCH suggest an infinite set of sets which can be

countable (CH) in turn, too.

3.2.6.5. That unordinary logical relation does not generate any

contradictions. In fact, it contravenes only our prejudices. Anyway, we can

attempt to explain and elucidate the reason of our confusion and

misunderstanding:

3.2.6.5.1. Anything in our experience can be either an indivisible

whole (a much) or divided in parts (a many): No “much” can be a “many” in

the same moment and vice versa.

3.2.6.5.2. Turns out that the above postulate is not valid as to

infinity: It can be defined as that “much” which is a “many” or as that

“many” which is “much”.

3.2.6.5.3. Consequently it can be equally seen as a single “much”

consisting of a “many” of parts (after AC) or as a many of indivisible wholes

(“much-es”) (after CH / NCH).

3.2.6.5.4. To reconcile the two viewpoints onto infinity in a single

illustration, one can utilize the image of cyclicality.

3.2.6.5.4.1. While anything else consists of something else and is not

self-referential or cyclic, infinity is what

16

КХ, така и с ОКХ, тъй като ВМ и КХ са допълнителни в известен смисъл.

Ако случаят е ОКХ, тогава АИ не следва и БМ се съгласува както с КХ,

така и с ОКХ.

3.2.6.3.2. Разбира се, и би трябвало да е така, понеже БМ е

частен случай на КМ, а последната се съгласува с ОКХ (както и с КХ и

АИ).

3.2.6.3.3. Всичко това показва как е възможно БМн и БМ да се

съгласуват както с ЛМ, така и с КМ даже когато АИ и ОАИ са в сила. Това

е областта на общата теория на относителността, която не би трябвало

да съществува, ако от КХ следва АИ. Настина, КХ влече АИ, само че от

АИ следва неразрешимост КХ или ОКХ, която позволява съществуването

на областта на общата теория на относителността.

3.2.6.4. Може да се резюмира логическото отношение на общата

теория на относителността и квантовата механика посредством същото

такова между ЛМ и КМ. Грубо казано, те са допълнителни поради

подобната допълнителност на КХ/ ОКХ и АИ/ ОАИ, вкоренена в

удивителните или дори парадоксални свойства на безкрайността: АИ

предполага една единствена безкрайност, която следва да е изброима.

Обаче, и КХ, и ОКХ предполагат безкрайно множество от множества,

което може също да е изброимо (КХ) на свой ред.

3.2.6.5. Това необикновено логическо отношение не поражда

противоречия. Всъщност, то е в разрез само с нашите предразсъдъци.

Все пак може да се опитаме да обясним и осветлим причината за

объркването и неразбирането:

3.2.6.5.1. Всяко нещо от опита ни може да е или неделимо цяло

(a much), или разделено на части (a many): никое “much” не може да е

едновременно едно “many” и обратното.

3.2.6.5.2. Оказва се, че горният постулат не е валиден що се

отнася до безкрайността: тя може да се дефинира като това “much”,

което е “many” или като това “many”, което е “much”.

3.2.6.5.3. Следователно тя може да бъде еднакво разбрана като

едно единствено “much”, състоящо се от едно “many” от части (при АИ)

или като едно “many” от неделими цели (“much”-ове) (при КХ / ОКХ).

3.2.6.5.4. За да се примирят двете гледни точки с една

единствена илюстрация, може да се използва образа за цикличност.

3.2.6.5.4.1. Докато всяко (друго) нещо се състои от нещо друго

и не е самореференциално или циклично, безкрайността е онова, което

17

consists just of it self-referentially or cyclically: Its “much” is forced to return

back into it as many units.

3.2.6.5.4.2. AC suggests that cycle while CH or NCH unfold this

cycle in a line. Consequently AC sees infinity as a well-ordering (line)

bounded as a cycle while CH (or NCH) as many cycles well-ordered in a line.

3.2.6.5.4.3. There do not arise any contradictions between them

since both are the same seen from opposite perspectives.

4. QM can be compared as with BM as with the LM to stand out its

essence and features:

4.1. QM vs. BM:

4.1.1 Similarities:

4.1.1.1 Both are supposed to be universal.

4.1.1.2 Both generate probabilities where they are bounded.

4.1.1.3 Both can be generated by BS.

4.1.1.4 There is a common viewpoint, according to which QM can

be considered as a three-dimensional or “tricolor” generalization of BM.

4.1.2 Differences:

4.1.2.1. QM is complete, BM is not.

4.1.2.2. QM is three-dimensional, BM is one-dimensional.

4.1.2.3. BM can be considered as the particular case where the

three dimensions of QM coincides.

4.2. QM vs. LM:

4.2.1. Similarities:

4.2.1.1. Both are complete under NAC (see 3.2.5 above and the

next for more details).

4.2.1.2. QM and LM correspond to each other “two-to-two”, i.e. “±

to ±” or in other symbols “square-to-square”.

4.2.1.3. No one of QM and LM can be deduced from the other or

represented as a particular case of the other.

4.2.1.4. The differences from each other (see above) focus on a

common 3D space where they vanish. One can utilize the metaphor of the

two eyes or binocular sight for QM and LM.

4.2.2. Differences:

4.2.2.1. QM is three-dimensional, while LM is of an arbitrary even

infinite dimensionality.

18

се състои тъкмо от себе си самореференциално или циклично: Нейното

“much” е принудено да се завърне обратно в себе си като множество от

единици.

3.2.6.5.4.2. АИ предполага този цикъл, докато КХ или ОКХ

разгръща този цикъл в линия. Следователно, АИ вижда безкрайността

като добра наредба (линия) свързана като цикъл, докато КХ (или ОКХ) –

като много цикли, добре подредени в линия.

3.2.6.5.4.3. Не възникват никакви противоречия между тях, тъй

като и двете са едно и също, видяно от противоположни перспективи.

4. КМ може да се сравни както с БМ, така и с ЛМ, за да изпъкне

нейната същност и белези:

4.1. КМ срещу БМ:

4.1.1 Подобия:

4.1.1.1 И двете се предполага да са универсални.

4.1.1.2 И двете пораждат вероятности, когато са ограничени.

4.1.1.3 И двете се пораждат от БМн.

4.1.1.4 Има обща гледна точка, според която КМ може да се

разглежда като триизмерно или „трицветно“ обобщение на БМ.

4.1.2 Разлики:

4.1.2.1. КМ е пълна, БМ − не.

4.1.2.2. КМ е тримерна, БМ е едномерна.

4.1.2.3. БМ може да се разглежда като частния случай, когато

трите измерения на КМ съвпадат.

4.2. КМ срещу ЛМ:

4.2.1. Подобия:

4.2.1.1. И двете са пълни при ОАИ (вж. 3.2.5 по-горе и сл.

по-подробно).

4.2.1.2. КМ и ЛМ си съответстват “две-към-две”, т.е. “± към ±”

или в други означения: “квадрат-към-квадрат”.

4.2.1.3. Никоя от КМ и ЛМ не може да се изведе от другата или

представи като частен случай на другата.

4.2.1.4. Разликите помежду им (вж. по-горе) фокусират върху

общо 3Д пространство, където те изчезват. Може да се използва

метафората за двете очи или бинокулярното зрение за КМ и ЛМ.

4.2.2. Разлики:

4.2.2.1. КМ е тримерна, докато ЛМ е с произволна, даже

безкрайна размерност.

19

4.2.2.2. The dimensionality of QM does not correspond to that of

the space measured, in general. They can be interpreted differently even in

the particular case, where they coincide (three dimensions). The

dimensionality of LM always coincides with that.

4.2.2.3. QM is universal: It does not depend on the dimensionality

of the space measured. LM is not universal: It does strictly correspond to the

dimensionality of the space measured.

4.2.2.4. If one uses the metaphor of binocular sight for QM and LM

(see 4.2.1.4), then their “global focus” is always in the “plane” of QM, while

LM can represent the “local development or change” dimension by

dimension.

5. The origin of QM:

5.1. QM arose for quantum mechanics when Heisenberg’s matrix

mechanics (Heisenberg 1925) and Schrödinger’s wave mechanics 1

(Schrödinger 1926A) were united by the latter one (Schrödinger 1926Ü).

5.2. Though Hilbert space guaranteed as a mathematical enough

formalism (as von Neumann showed in Mathematische Grundlagen der

Quantenmechanik, 1932) for the quantum mechanics, the sense of that

guarantee as well as its attitude toward the two initial components, matrix

and wave mechanics accordingly, remained misunderstood:

5.2.1. Heisenberg’s matrix mechanics represented all the quantum

movements only as discrete rather than continuous or smooth.

5.2.2. Schrödinger’s wave mechanics represented all the quantum

movements only as smooth rather than discrete, though.

5.2.3. Consequently the sense of quantum mechanics, which unites

both by means of Hilbert space, is that, in fact, all the quantum movements

are invariant to the transition between the discrete and smooth.

5.2.3.1. However wave mechanics had advantage that it could

represent that invariance in terms of the continuous and

11111

About wave mechanics in terms of the probability “interpretation” of the wave function: see; also relation

between Schrödinger's equation and the path integral formulation of quantum mechanics. The latter is based on

the fact that any “path” is one well-ordering among all the possible.

20

4.2.2.2. Размерността на КМ не съответства в общия случай на тази на

измерваното пространство. Те могат да се интерпретират различно дори

и в частния случай, когато съвпадат (три измерения). Размерността на

ЛМ винаги съвпада с нея.

4.2.2.3. КМ е универсална: не зависи от размерността на

измерваното пространство. ЛМ не е универсална: Тя строго съответства

на размерността на измерваното пространство.

4.2.2.4. Ако се използва метафората на бинокулярното зрение

за КМ и ЛМ (вж. 4.2.1.4), то техният “глобален фокус” винаги е в

“равнината” на КМ, докато ЛМ може да представя “локалното развитие

или промяна” измерение по измерение.

5. Произход на КМ:

5.1. КМ се появява заради квантовата механика от матричната

механика на Хайзенберг (Heisenberg 1925) и вълновата механика 2 на

Шрьодингер (Schrödinger 1926A): те се обединяват от последния

(Schrödinger 1926Ü).

5.2. Макар хилбертовото пространство да гарантира достатъчен

математически формализъм (както фон Нойман показва в Mathematische

Grundlagen der Quantenmechanik, Neumann 1932) за квантовата

механика, смисълът на тази гаранция, както и отношението ѝ към двата

първоначални компонента, съответно матричната и вълновата механика,

остава неразбрано:

5.2.1. Матричната механика на Хайзенберг представя всички

квантови движения само като дискретни, а не като непрекъснати или

гладки.

5.2.2. Обаче вълновата механика на Шрьодингер представя

всички квантови движения само като гладки, а не като дискретни.

5.2.3. Следователно, смисълът на квантовата механика, която

обединява двете посредством хилбертовото пространство е всъщност че

всички квантови движения са инвариантни спрямо прехода между

дискретното и гладкото.

5.2.3.1. Обаче вълновата механика има предимството, че тя

може да представи тази инвариантност в термините на непрекъснатото и

2 Относно вълновата механика в термините на вероятностната „интерпретация“ на вълновата функция: виж;

също така отношението между уравнението на Шрьодингер и формулировката на квантовата механика чрез

интеграли по траектории. Последното се основава на факта, че всяка „траектория“ е една добра наредба от

всички възможни.

21

smooth, which terms were dominating for classical mechanics, though they

were only prejudices, a legacy of the past, needless or even harmful:

5.2.3.2. The determent consisted in that the invariance of the

discrete and smooth as to quantum movements remained tightly hidden in

the mathematical apparatus of Hilbert space and accordingly misunderstood

in physical interpretation.

5.3. The real sense of QM is to suggest a common measure both for

the discrete and for the continuous and smooth so that to offer a suitable

language for their invariance required by quantum mechanics.

5.3.1. The case of a (discrete) quantum leap measured by QM:

5.3.1.1. Any quantum leap can be decomposed in harmonics by

Fourier transform:

5.3.1.2. Then any of those harmonics can be enumerated and

considered as a QM for the n-th dimension of Hilbert space.

5.3.1.3. The n-th dimension of Hilbert space can be interpreted as a

frequency or consequently, as an energy corresponding one-to-one to it.

5.3.1.4. The above construction shows the transition from real to

complex Hilbert space and the transition from LM to QM as well. By the way

the universality of QM is similar to that of complex numbers.

5.3.2. The case of a continuous or smooth physical movement

measured by QM:

5.3.2.1. Since the continuous or smooth physical movement means

a movement in Euclidean space, which is the usual three-dimensional one, it

can be decomposed in successive 3D spheres or balls corresponding

one-to-one as to all the points of the trajectory in time as to all the

successive spheres or balls of the light cone in Minkowski space as well as to

the successive dimensions of Hilbert space.

5.3.2.2 Consequently those points of the trajectory can be

enumerated and considered as a QM for the n-th dimension of Hilbert space in

an analogical way as in 5.3.2.1 (see it above).

5.3.2.3. Now the n-th dimension of Hilbert space can be interpreted

as a moment of time (and unlike 5.3.1.3 above) corresponding one-to-one to

it.

22

гладкото, каквито термини са доминиращите за класическата механика,

макар че са само предразсъдъци, наследство от миналото, безполезно и

даже вредно:

5.2.3.2. Вредата се състои в това, че инвариантността на

дискретното и гладкото що се отнася до квантовите движения остава

плътно скрита в математическия апарат на хилбертовото пространство и

съответно неразбрана във физическата интерпретация.

5.3. Истинският смисъл на КМ е да осигури обща мярка и за

дискретното, и за гладкото, така че да предложи подходящ език за

тяхната инвариантност, изисквана от квантовата механика.

5.3.1. Случаят на дискретен (квантов) скок, измерен с КМ:

5.3.1.1. Всеки квантов скок може да се разложи на хармоници с

преобразованието на Фурие:

5.3.1.2. Тогава всеки от тези хармоници може да се номерира

като една КМ за n-тото измерение на хилбертовото пространство.

5.3.1.3. n-тото измерение на хилбертовото пространство може да

се интерпретира като честота и следователно – като енергия,

съответстваща му (ѝ) взаимно еднозначно.

5.3.1.4. Горната конструкция показва прехода от реално към

комплексно хилбертово пространство и също прехода от ЛМ към КМ.

Между другото универсалността на КМ е подобна на тази на

комплексните числа.

5.3.2. Случаят на непрекъснато или гладко физическо движение

измерено с КМ:

5.3.2.1. Тъй като непрекъснатото или гладкото физическо

движение означава движение в евклидовото пространство, което е

обичайното тримерно, то може да се разложи на последователни 3Д

сфери или кълба, съответстващи взаимно еднозначно както на всички

точки на траекторията във времето, така и на последователните сфери

или кълба на светлинния конус в пространството на Минковски, както и

на последователните измерения на хилбертовото пространство.

5.3.2.2 Следователно, тези точки от траекторията могат да се

номерират и разгледат като една КМ за n-тото измерение на хилбертовото

пространство по начин, аналогичен на 5.3.2.1 (вж. по-горе).

5.3.2.3. Сега n-тото измерение на хилбертовото пространство

може да се интерпретира като момент от времето (и за разлика от 5.3.1.3

по-горе), съответстващо му взаимно еднозначно.

23

5.3.2.4. The two above (both 5.3.1 & 5.3.2) constructions show

why QM is universal as well as the sense of that universality. Since frequency

(energy) and time are reciprocal (or complementary in terms of quantum

mechanics), then they can be juxtaposed as the two dual spaces of Hilbert

space connected and mapped one-to-one by Fourier transform.

5.4. Max Born’s probabilistic mechanics3:

5.4.1. Max Born suggested in 1926 (Born 1926, 1927D, 1927P;

Born, Fock 1928; Born 1954) that the square of the modulus of wave

function represents a probability, namely that of the state corresponding to

that wave function. However somehow it was called the “statistical

interpretation” of quantum mechanics. The term of “interpretation” used by

Max Born himself as an expression of scientific modesty and politeness

should not mislead. Its utilizing shows a complete misunderstanding of Max

Born’s conjecture and a yearning for its understatement. In fact it was not

and is not an interpretation, but another, third form of quantum mechanics

among and with matrix and wave mechanics. This is the cause for one to call

it probabilistic mechanics (after the expressions of “wave mechanics” and

“matrix mechanics” are common) rather than an interpretation.

5.4.2. Probabilistic mechanics shares Hilbert space with matrix and

wave mechanics. However wave function (i.e. a point in Hilbert space) does

not mean here a quantum leap decomposed in energies, neither a trajectory

decomposed in time moments, but the characteristic function of a complex

random quantity (or of two conjugate real quantity).

5.4.3. One should say a few words on the Fourier transform of a

complex random quantity and on its characteristic function:

5.4.3.1. In fact their interrelation is quite symmetric and simple:

The Fourier transform and the replacing of a complex random quantity by its

conjugate swap the two

3 The “probabilistic mechanics” is almost the same as the “holographic principle”, which is very widely discussed.

Just avoiding that discussion is one of the reasons to coin the “probabilistic mechanic”. Another one is that the

“holographic principle” appears tracing the “logic” of general relativity while quantum mechanics (and its QM) is

what is followed here to reach eventually to general relativity.

24

5.3.2.4. Двете горни построения (и 5.3.1, и 5.3.2) показват защо КМ е

универсална, както и смисълът на тази универсалност. Тъй като

честотата (енергията) и времето са реципрочни (или допълнителни в

смисъла на квантовата механика), то те могат да се съпоставят като две

дуални хилбертови пространства, свързани и взаимно еднозначно

изобразяващи се чрез преобразованието на Фурие..

5.4. Вероятностната механика на Макс Борн4:

5.4.1. В 1926 г. предполага, (Born 1926, 1927D, 1927P; Born,

Fock 1928; Born 1954) че квадратът на модула на вълновата функция

представлява вероятност, а именно тази на състоянието, която

съответства на вълновата функция. Обаче кой знае защо това е наречено

“статистическа интерпретация” на квантовата механика. Терминът

“интерпретация”, използван от самия Макс Борн като израз на научна

скромност и вежливост, не бива да подвежда. Неговото използване

показва пълно неразбиране на хипотезата на Макс Борн и стремеж за

подценяването ѝ. Всъщност тя не е била и не е интерпретация, а една

друга, трета форма на квантовата механика, наред с матричната и

вълновата механика. Това е причината да се нарече вероятностна

механика (след като изразите “вълнова механика” и “матрична механика”

са общоприети), а не интерпретация.

5.4.2. Вероятностната механика споделя хилбертовото

пространство с матричната и вълновата механика. Обаче вълновата

функция (т.е. точка в хилбертовото пространство) тук не означава

квантов скок, разложен по енергии, нито траектория, декомпозирана по

времеви моменти, а характеристичната функция на комплексна случайна

величина (или на две спрегнати реални величини).

5.4.3. Би трябвало да се кажат няколко думи за

преобразованието на Фурие на комплексна случайна величина и за

нейната характеристична функция:

5.4.3.1. В действителност интерпретацията им е съвсем

симетрична и проста: преобразованието на Фурие и заместването на

комплексна случайна величина с нейната спрегната разменят двете

4 “Вероятностната механика” е почти същото като “холографския принцип”, който е много широко

обсъждан. Тъкмо да се избегне тази дискусия е една от причините да се въведе изразът “вероятностна

механика”. Друга е че “холографският принцип” се появява воден от “логиката” на общата теория на

относителността, докато квантовата механика (и нейната КМ) е това, което тук се проследява, за да се

достигне в края на краищата до общата теория на относителността.

25

dual Hilbert space.

5.4.3.2. Consequently the characteristic function of the conjugate

of the complex random quantity is just the complex random quantity itself.

5.4.3.3. The interpretation of a complex random quantity and its

conjugate is simple, too: Since a complex random quantity can be

interpreted as two real conjugate (reciprocal) physical quantities such as e.g.

time and frequency (energy), then the conjugate of the same random

quantity must represent merely swapping between the corresponding

physical quantities or the axes of the complex plane, or its rotation of π/2.

5.5. Probabilistic vs. matrix mechanics: If one compares them, then

the differences would be only two: in interpretation and in choice between

NAC and AC.

5.5.1. However the wave function in both cases and despite the

differences would be the same and the same point in Hilbert space. That

sameness inspires invariance as to probabilistic vs. matrix “interpretation” as

to NAC vs. AC.

5.5.2. Since the wave function is a sum of the measured by QM,

one can reduce completely that invariance in terms of QM:

5.5.2.1. QM as quantum probability guarantees the former

members, and it decomposed in dimensions (which are harmonics or

energetic levels in the case) supplies the latter ones.

5.5.3. A philosopher would emphasize the extraordinary

universality both of Hilbert space and of QM contradicting common sense:

5.5.3.1. Why and where exactly? QM is so universal that can

measure both the unordered (and even unorderable in principle) and the

well-ordered and thereof ordering it (them):

5.5.3.2. In our case it can measure and order quantum probabilities

(for the unorderable in principle) and quantum leaps (for the well-ordered in

harmonics or energies), and eo ipso QM establishes a one-to-one mapping

between quantum probabilities and quantum leaps:

5.5.3.3. That one-to-one mapping is too shocking to the prejudices.

It shows that a level of energy

26

дуални хилбертови пространства.

5.4.3.2. Следователно характеристичната функция на

спрегнатата на комплексната случайна величина е тъкмо самата

комплексна случайна величина.

5.4.3.3. Интерпретацията на комплексна случайна величина е

също проста. Тъй като една комплексна случайна величина може да се

интерпретира като две реални спрегнати (реципрочни) физически

величини, например такива като време и честота (енергия), тогава

спрегнатата на самата случайна величина трябва да представлява просто

размяната между двете съответни физически величини или между осите

на комплексната равнина, или нейната ротация на ъгъл π/2.

5.5. Вероятностна срещу матрична механика: Ако се сравнят,

разликите биха били само две: в интерпретацията и в избора между ОАИ

и АИ.

5.5.1. Ала вълновата функция и двата случая и независимо от

разликите би била една и съща, а и една и съща точка в Хилбертовото

пространство. Тази еднаквост подсказва инвариантност както спрямо

вероятностната срещу матричната „интерпретация“, така и спрямо ОАИ

срещу АИ.

5.5.2. Тъй като вълновата функция е сума от измереното с КМ,

то тази инвариантност може да се сведе напълно до КМ:

5.5.2.1. КМ като квантова вероятност гарантира първите

членове, а разложена по измерения (които са хармоници или

енергетични нива в случая) осигурява вторите.

5.5.3. Един философ би подчертал извънредната универсалност

и на хилбертовото пространство и на КМ, противоречащи на здравия

разум:

5.5.3.1. Защо и къде точно? КМ е дотолкова универсална, че

може да мери и неподреденото (и даже неподредимото по принцип), и

добре подреденото и следователно подреждайки го:

5.5.3.2. В нашия случай може да мери и подрежда квантови

вероятности (за неподредимото по принцип) и квантови скокове (за

добре подреденото по хармоници или енергии), и чрез това КМ

установява взаимно еднозначно изображение между квантови

вероятности и квантови скокове:

5.5.3.3. Това взаимно еднозначно изображение е твърде

шокиращо за предразсъдъците. То показва, че едно равнище на енергия

27

corresponds exactly to a quantum probability: That is a physical quantity

(what is the former) can be equated with a real number being without any

physical dimensionality (what is the latter):

5.5.3.4. However this is what has been necessary for our objectives

declared in the beginning: to demonstrate how QM allows of (gives an

opportunity for) becoming nothing to something or vice versa and eo ipso

creatio ex nihilo or reductio ad nihilum (i.e. true creation or true

annihilation).

5.6. Probabilistic vs. wave mechanics: All what has been said above

(5.5) about the links between probabilistic and matrix mechanics can be

almost literally repeated again in that case. The immaterial differences are as

follows:

5.6.1. The dual Hilbert space replaces for its dual counterpart.

5.6.2. The well-ordering in time replaces for that in frequency

(energy).

5.6.3. The one-to-one mapping based on QM establishes now a

correspondence of a wave function as quantum probability with a continuous

or smooth trajectory in time.

5.6.4. A threefold (even fourfold) one-to-one mapping arises

thereof: It states invariance or equivalence in a sense between the quantum

leaps (for the discrete), the smooth trajectories in time (for the continuous)

and the quantum probabilities (for the unorderable in principle).

5.6.5. That threefold mapping shows how pure numbers even only

the positive integers (for “nothing”) can generate physical quantities in pairs

of conjugates (reciprocal) ones such as frequency (energy) and time. The

stages of that generation are as follows:

5.6.5. The positive integers are given somehow (maybe by God

Himself as Leopold Kronecker reckoned [Weber 1893: 19 − “Die ganzen

Zahlen hat der liebe Gott gemacht, alles andere ist Menschenwerk”]).

5.6.6. Nothing.

5.6.7. Creation: Qubits (or QM) replaces for each of them

generating Hilbert space.

5.6.8. The Hilbert space generates that threefold mapping between

quantum probability, energy and time and thereof the physical world arises

already, too.

5.7. Quantum mechanics seen as the unification of all three

28

съответства точно на една квантова вероятност: тоест физическа

величина (каквато е първата) може да се приравни с реално число без

каквато и да е физическа размерност (каквото е втората):

5.5.3.4. Ала тъкмо това е което е необходимо за нашите цели,

обявени в началото: да се демонстрира как КМ позволява (дава

възможност) нищо да стане нещо или обратното и eo ipso creatio ex nihilo

и reductio ad nihilum (т.е. реално творение или унищожение).

5.6. Вероятностна срещу вълнова механика: Всичко, което беше

казано по-горе (5.5) относно връзките между вероятностната и

матричната механика може почти буквално да се повтори пак в този

случай. Несъществените разлики са следните:

5.6.1. Дуалното хилбертово пространство замества своя

близнак.

5.6.2. Добрата наредба по време замества тази по честота

(енергия).

5.6.3. Взаимно еднозначното изображение, основано на КМ, сега

установява съответствие на една вълнова функция като квантова

вероятност с непрекъсната или гладка траектория във времето.

5.6.4. Поради това се появява тройно (даже четворно) взаимно

еднозначно изображение: то твърди инвариантност или еквивалентност в

известен смисъл между квантовите скокове (за дискретното), гладките

траектории във времето (заради непрекъснатото) и квантовите

вероятности (за неподредимото по принцип).

5.6.5. Това тройно изображение показва как чисти числа, даже

само естествени (за “нищото”), могат да породят физически величини по

двойки от спрегнати (реципрочни), такива като честота (енергия) и

време. Етапите на това пораждане са следните:

5.6.5. Естествените числа са някак дадени (може би от самия

Господ както е смятал Леополд Кронекер [Weber 1893: 19 − “Die ganzen

Zahlen hat der liebe Gott gemacht, alles andere ist Menschenwerk”]).

5.6.6. Нищо.

5.6.7. Сътворение: Кюбитове (или КМ) замества всяко от тях,

пораждайки хилбертово пространство.

5.6.8. Хилбертовото пространство поражда това тройно

изображение между квантова вероятност, енергия и време и поради това

вече възниква и физическият свят.

5.7. Квантовата механика, видяна като обединение и на трите

29

kinds of mechanics: probabilistic & matrix & wave mechanics:

5.7.1. Quantum mechanics is better to be understood as the

unification of all the three types of mechanics listed above instead only of the

last two.

5.7.2. The sense of that unification is the extraordinary invariance

(or equivalence in a sense) of the discrete, continuous (smooth) and the

probabilistic in the common form of quantum movement:

5.7.3. Quantum movement can be already thought as a relation

between two or more states despite whether each of them is considered as a

discrete, continuous (smooth) or probabilistic one since it is always

represented by one the same wave function in all the three cases:

5.7.4. This calls for far-reaching philosophical conclusions, though:

5.7.4.1. The difference not only between the discrete and

continuous (smooth), but also that between both and the probabilistic is only

seeming and accidental or even anthropomorphic in a sense.

5.7.4.2. Quantum movement breaks down their barriers and allows

of any transition between them.

5.7.5.3. The probabilistic is located, to say, “between” the discrete

and continuous (smooth) and can be considered as something like a

substance of that kind of transition. Accordingly the discrete and continuous

can be supposed as the two extreme or particular cases of the probabilistic,

which are opposite to each other. And that is not all:

5.7.5.4. What is the physically existing according to common sense

can be linked only to those two extremes. Physical reality ostensibly consists

just of (and in) both since they are all the actual.

5.7.5.5. According to the same common sense the probabilistic

cannot be physically real since is not actual: However quantum mechanics

shows that is the case: “So much the worse for quantum mechanics because

this means that it is incorrect or at least incomplete”, the common sense

declared then. Quantum mechanics rather than that “common sense” turns

out to be the right again, though, experimentally verified (Bell 1964;

Clauser, Horne 1974; Aspect, Grangier, Roger 1981; 1982).

30

вида механика: вероятностна и матрична, и вълнова:

5.7.1. Квантовата механика е по-добре да се разбере като

обединение и на трите типа механика, изброени по-горе, вместо само на

последните два.

5.7.2. Смисълът на това обединение е необикновената

инвариантност (или в известен смисъл еквивалентност) на дискретното,

непрекъснатото (гладкото) и вероятностното в общата форма на квантово

движение:

5.7.3. Квантовото движение може вече да се мисли като

отношение между две или повече състояния независимо от това, дали

всяко от тях се разглежда като дискретно, непрекъснато (гладко) или

вероятностно, тъй като те винаги са представени от една и съща вълнова

функция и в трите случая:

5.7.4. Ала това навежда на далеч отиващи философски

заключения:

5.7.4.1. Разликата не само между дискретното и непрекъснатото

(гладкото), но също и тази между двете и вероятностното е само

привидна и акцидентална или даже антропоморфна в известен смисъл.

5.7.4.2. Квантово движение разчупва техните граници и дава

възможност за всеки преход между тях.

5.7.5.3. Вероятностното е разположено, да речем, “между”

дискретното и непрекъснатото (гладкото) и може да се разглежда в

качеството на нещо като субстанция на този вид преход. Съответно

дискретното и непрекъснатото могат да се предположат като двата края

или частни случаи на вероятностното, които са противоположни помежду

си. И това не е всичко:

5.7.5.4. Това, което е физически съществуващото според

здравия разум, може да се свърже само с тези два края. Физическата

реалност се състои от (заключава се във) едва ли не само тези два края,

тъй като те са всичко действително.

5.7.5.5. Според същия здрав разум вероятностното не може да

бъде физически реално, тъй като не е действително. Ала квантовата

механика показва, че тъкмо това е случаят: “Толкоз по-зле за квантовата

механика, защото това значи, че тя е невярна или поне непълна“ –

тогава обяви здравият разум. Квантовата механика, а не здравият разум,

обаче, пак се оказа правата, експериментално потвърдено (Bell 1964;

Clauser, Horne 1974; Aspect, Grangier, Roger 1981; 1982).

31

5.7.5.6. If quantum mechanics is the right, what does it mean

about the philosophical interrelation between reality and “virtuality”?

5.7.5.7. “Virtuality” is a term coined here to denote just that new

class required by quantum mechanics and involving both reality (i.e. the

discrete and continuous [smooth]) and “only” (ostensibly) the possible so

that to allow of the freedom of any transfer between them.

5.7.5.8. Consequently virtuality is a term for the new constitution of

being, according to which the barriers between the actual and the possible

are broke down and all the kind of transitions between them are

unrestrained.

5.7.5.9. Thus virtuiality established by quantum mechanics can

resolve our properly philosophical (and even theological) problem about

creatio ex nihilo or reductio ad nihilum: The area of probability can describe

very well both those creatio and reductio as states and processes: One can

see the actual in creating or annihilating rigorously mathematically, i.e. in

the process of creation or annihilation, as the change of probability.

5.7.6.10. Not less striking is that the new “constitution” of virtuality

suggests for mathematics to be more general than physics if the latter is

defined and restricted only to the actual; or in other words, mathematics and

a new and more general physics can and even should coincide.

5.8. How to interpret the fermion and boson kind of spin statistics

in the light of that unification?

5.8.1. According to the so-called spin-statistics theorem (Fiertz

1939; Pauli 1940) all the quantum particles can be divided into two

disjunctive classes after the second quantization: fermions and bosons:

5.8.1.1. Since the second quantization maps the wave functions of

the quantum particles “two-to-two”, it admits two kinds of solving as to a

swap of the space-time positions of two quantum particles: symmetric (++,

−−) and antisymmetric (+−, −+).

5.8.1.2. The bosons are supposed to be those of symmetric swap,

and the fermions are those of the antisymmetric swap. Turns out the any

number of bosons can share one the same state and wave function while if

they are fermions, only two.

5.8.1.3. The following can be easily spotted: Quantum

32

5.7.5.6. Ако квантовата механика е правата, какво следва за

философското взаимоотношение между реалност и “виртуалност”?

5.7.5.7. “Виртуалност” е термин въведен тук да обозначи именно

новия клас, изискван от квантовата механика и включващ и реалността

(т.е. дискретното и непрекъснатото [гладкото]), и “само” (привидно)

възможното, така че да позволи свободата на всеки преход между тях.

5.7.5.8. Следователно виртуалността е термин за новия строеж

на битието, според който границите между действителното и възможното

са разчупени и всички видове преход между тях са допустими.

5.7.5.9. Поради това виртуалността, установена от квантовата

механика, може да разреши нашия собствено философски (и даже

теологичен) проблем относно creatio ex nihilo или reductio ad nihilum.

Областта на вероятността може да описва много добре тези creatio и

reductio като състояния и процеси: строго математически може да се

види действителното в сътворение или унищожение, т.е. в процес на

сътворяване или унищожение, като промяна на вероятността.

5.7.6.10. Не по-малко изумяващо е че новият “строеж” на

виртуалността предполага математиката да е по-обща от физиката, ако

последната се определи и ограничи само до действителното; или с други

думи, математиката и една нова и по-обща физика би трябвало да

съвпаднат.

5.8. Как да се тълкува фермионния и бозонния вид статистика

по спин в светлината на това обединение?

5.8.1. Според така наречената теорема за статистиката по спин

(Fiertz 1939; Pauli 1940) всички квантови частици могат да се

подразделят на два взаимно изключващи се класа при вторичното

квантуване: фермиони и бозони:

5.8.1.1. Тъй като вторичното квантуване изобразява вълновите

функции на квантовите частици “две към две”, то допуска два вида

решение що се отнася до размяната на две време-пространствени

положения на две квантови частици: симетрично (++, −−) и

антисиметрично (+−, −+).

5.8.1.2. Бозоните се предполага да са тези със симетричната

размяна, а фермионите – онези с антисиметричната. Оказва се, че всеки

брой бозони може да споделя едно и също състояние и вълнова функция,

докато ако са бозони – само две.

5.8.1.3. Лесно може да се забележи следното: квантовата

33

probabilistic mechanics explains very well that property as to the bosons,

and quantum matrix-wave mechanics explains it not less successfully as to

the fermions:

5.8.1.4. Indeed the opportunity of sharing a common state or wave

function by the bosons is due to the sharing of a common probability by an

arbitrary ensemble of quantum particles. That ensemble, which possibly

consists of an infinite number of elements, is supposed not to be

well-ordered.

5.8.1.5. The same ensemble already well-ordered can be

distinguished in two kinds of well-ordering corresponding to the two fermions

admitted in one the same state or wave function. The one is well-ordered to,

and the other from infinity. If the ordering is in time and energy, the one

fermion as if corresponds to the discrete “half” of wave-particle duality, and

the other accordingly to its continuous (smooth) “half”.

5.8.1.6. Hence one can clearly see that the second quantization

giving rise to spin statistics either is equivalent to, or is a particular case of a

quantum mechanics, which includes as probabilistic as matrix and wave

mechanics. Indeed, the sense of the second quantization is to be defined

“quantum field”. In fact, this is done by ascribing a wave function (i.e. a

quantum state) to each space-time point. That quantum mechanics, which

includes as probabilistic as matrix and wave mechanics, ascribes a

space-time point to each wave function. Then:

5.8.1.6.1. If the quantum field is well-ordered, then the mapping

between all the wave functions (Hilbert space) and all the space-time points

(Minkowski space) is one-to-one, and the second quantization is equivalent

to that quantum mechanics, which involves probabilistic mechanics. Then

any quantum particle must necessarily be either a boson or a fermion.

5.8.1.6.2. If the quantum field is not well-ordered, it admits two

opposite options as well as both together:

5.8.1.6.2.1. Two or more space-time points to share one the same

wave function, and thus the reverse mapping not to be well-defined: It will

not be a function.

34

вероятностна механика обяснява много добре това свойство що се отнася

до бозоните, а матрично-вълновата – не по-малко успешно за

фермионите:

5.8.1.4. Наистина, възможността за споделяне на общо

състояние или вълнова функция се дължи на споделянето на обща

вероятност от произволен ансамбъл квантови частици. Този ансамбъл,

който може да се състои и от безкраен брой елементи, се предполага, че

не е добре нареден.

5.8.1.5. Същият ансамбъл, вече добре нареден, може да се

различи в два вида добра наредба, съответни на двата фермиона, които

се допускат в едно и също състояние или вълнова функция. Единият е

добре подреден към, а другият от безкрайността. Ако подреждането е по

време и енергия, то единият фермион сякаш съответства на дискретната

“половина” на вълново-корспускулярния дуализъм, а другият – съответно

на неговата непрекъсната (гладка) “половина”.

5.8.1.6. Оттук може ясно да се види, че вторичното квантуване,

от което възниква статистиката по спин, или е еквивалентно на, или е

частен случай на една квантова механика, която включва както

вероятностната, така и матричната и вълнова механика. Наистина,

смисълът на вторичното квантуване е да се дефинира “квантовото поле”.

Всъщност, това се прави като се приписва една вълнова функция (т.е.

едно квантово състояние) на всяка време-пространствена точка. Тази

квантова механика, която включва както вероятностната, така и

матричната и вълнова механика, приписва време-пространствена точка

на всяка вълнова функция. Тогава:

5.8.1.6.1. Ако квантовото поле е добре наредено, тогава

изображението между всички вълнови функции (хилбертовото

пространство) и всички време-пространствени точки (пространството на

Минковски) е взаимно еднозначно, а вторичното квантуване е

еквивалентно на онази квантова механика, която включва

вероятностната механика. Тогава всяка квантова частица трябва

необходимо да е или бозон, или фермион.

5.8.1.6.2. Ако квантовото поле не е добре подредено, то допуска

два противоположни варианта, както и двата заедно:

5.8.1.6.2.1. Две или повече време-пространствени точки да

споделят една и съща вълнова функция и следователно обратното

изображение да не е добре дефинирано: то не е функция.

35

5.8.1.6.2.2. Two or more wave functions to share one the same

space-time point, and thus the straight mapping not to be well-defined: It

will not be a function.

5.8.1.6.2.3. However the most general case is two or more

space-time points to share two or more wave functions (i.e. together both

the above). If that is the case, it can be equally described as some

space-time points, which share a part of some wave functions

(entanglement) or as wave functions, which share a “part” of some

space-time points (“quantum” gravity). The interrelation or equivalence of

entanglement and gravity are studied elsewhere (e.g. here).

5.8.1.6.3. If the quantum field is not well-ordered as above, it can

be represented in a few ways (as well as in their combinations or mappings):

5.8.1.6.3.1. As a curving of Hilbert to Banach space.

5.8.1.6.3.2. As a curving of Minkowski to pseudo-Riemainian space.

5.8.1.6.3.3. As quantum particles with an arbitrary spin: such

which can be any real number.

5.8.2. The transitions between the “probabilistic” wave function and

“well-ordered” wave function in any of the above ways describe in essence

the arising of “something from nothing and from time” (“time” is for the

axiom of choice) as a continuous process as a quantum leap as well as a

purely informational event.

5.8.3. One can give examples of that arising in terms of classical

(gravity) or quantum (entanglement) physics as a continuous process.

5.9. Quantum mechanics, QM and AC:

5.9.1. A question may have remained obscure and unclarified:

Whether does quantum mechanics need AC?

5.9.2. Quantum mechanics is actually the only experimental

science, which requires necessarily AC: Roughly speaking, the state before

measuring has not to be well-ordered, but after that it has to. This means

that measurement supposes the well-ordering theorem, which is equivalent

to AC:

5.9.2.1. The “no hidden variables” theorems (von Neumann’s

36

5.8.1.6.2.2. Две или повече вълнови функции да споделят една и

съща време-пространствена точка и следователно, правото изображение

да не е добре дефинирано: то не е функция.

5.8.1.6.2.3. Но най-общият случай е две или повече

време-пространствени точки да споделят две или повече вълнови

функции (т.е. двете по-горе заедно). Ако това е случаят, то той може да

бъде еднакво описан като някои време-пространствени точки, които

споделят част от някои вълнови функции (сдвояване) или като вълнови

функции, които споделят “част” от време-пространствени точки

(“квантова” гравитация). Взаимоотношението или еквивалентността на

сдвояване и гравитация са изследвани другаде (напр. тук).

5.8.1.6.3. Ако квантовото поле не е добре подредено, както

по-горе, то може да се представи по няколко начина (както и като техни

комбинации и изображения):

5.8.1.6.3.1. Като изкривяване на хилбертово до банахово

пространство;

5.8.1.6.3.2. Като изкривяване на минковско до псевдориманово

пространство;

5.8.1.6.3.3. Като квантови частици с произволен спин: такъв

който може да е произволно реално число.

5.8.2. Преходите между “вероятностната” вълнова функция и

“добре-подредената” вълнова функция по всеки от горните начини по

същество описва възникването на “нещо от нищо и от време” (“време” е

заради аксиомата за избора) както като непрекъснат процес, така и като

квантов скок, както и като чисто информационно събитие.

5.8.3. Могат да се дадат примери на такова възникване в

термините на класическата (гравитацията) или квантовата (сдвояването)

физика като непрекъснат процес.

5.9. Квантовата механика, КМ и АИ:

5.9.1. Един въпрос може да е останал тъмен и непрояснен: Дали

квантовата механика се нуждае от АИ?

5.9.2. Квантовата механика е наистина единствената

експериментална наука, която необходимо изисква АИ. Грубо казано,

състоянието преди измерване не трябва да е добре наредено, ала след

него трябва да е. Това означава, че измерването предполага теоремата

за добрата наредба, която е еквивалентна на АИ:

5.9.2.1. Теоремите, че “няма скрити параметри” (Neumann 1932:

37

theorem, 1932: 167-173; the Kochen – Specker theorem, 1967) do not allow

of well-ordering before measuring.

5.9.2.2. However even only the record of the measured results

(which is after measuring, of course) forces they to be well-ordered.

5.9.2.3. The basic epistemological postulates equate the states

before (5.9.2.1) and after (5.9.2.2) and imply AC.

5.9.2.4. Though measuring requires the AC (as 5.9.2.3 states), it

remains inapplicable before measuring for 5.9.2.1. Consequently quantum

mechanics is ought to be consistent both with AC and NAC in addition.

5.9.2.5. The only possible conclusion is too extraordinary: Quantum

mechanics is consistent as with AC as with NAC. However, quantum

mechanics is not consistent with the absence as of AC as of NAC.

5.9.3. We could see above (3.2.6.4 and before that) that QM is

linked to AC in the same extraordinary way. This means that quantum

mechanics is consistent with QM as to AC, which should expect.

5.10. Quantum mechanics, QM and the CH: That extraordinary

interrelation between quantum mechanics, QM and AC goes on with CH:

5.10.1. NCH is consistent as with AC as with NAC, thus quantum

mechanics is consistent with NCH.

5.10.2. Reversely, CH should (ostensibly) imply AC. However AC

implies the undecidability of CH and NCH, then CH implies by means of AC

implies the own undecidability. The only way out is then to admit the

complementarity of CH and AC, which is consistent with 5.10.1 in addition.

5.10.3. Both quantum mechanics and QM share that extraordinary

relation to CH by means of AC.

5.10.4. Though the state of affairs is strange, it is not logically

contradictory. It messes up only the common sense. The cause of that

ostensible muddle is the intervention of infinity, of which we try to think as of

a finite entity (see also 3.2.5.1 above).

6. Physical quantity measured by QM or by LM, or by BM:

6.1. The definition of physical quantity in quantum mechanics

involves measuring by QM. It is a generalization of the corresponding

38

167-173; Kochen, Specker 1967) не оставят възможност за добра наредба

преди измерване.

5.9.2.2. Ала дори само записът на измерваните резултати

(който, разбира се, е след измерването) принуждава да са добре

подредени.

5.9.2.3. Основните епистемологични постулати приравняват

състоянията преди (5.9.2.1) и след (5.9.2.2) и от тях следва АИ.

5.9.2.4. Макар измерването да изисква АИ (както 5.9.2.3

твърди), тя остава неприложима преди измерването заради 5.9.2.1.

Следователно квантова механика е длъжна да се съгласува и със АИ, и

със ОАИ в добавка.

5.9.2.5. Единственото възможно заключение е твърде

необичайно: квантовата механика се съгласува както с АИ, така и с ОАИ.

Обаче квантовата механика не се съгласува с отсъствие както на АИ,

така и на ОАИ.

5.9.3. Можахме да видим (3.2.6.4 и преди него), че КМ е

свързана с АИ по същия необичаен начин. Това ще рече, че квантовата

механика се съгласува с КМ що се отнася до АИ, както и следва да се

очаква.

5.10. Квантовата механика, КМ и континуум-хипотезата (КХ):

Това необикновено взаимоотношение между квантовата механика, КМ и

АИ продължава и с КХ:

5.10.1. ОКХ се съгласува както АИ, така и ОАИ, поради това

квантовата механика се съгласува с ОКХ.

5.10.2. Обратно, от КХ би трябвало (уж) да следва АИ. Обаче АИ

влече неразрешимостта на КХ и ОКХ: тогава от КХ следва посредством

АИ собствената ѝ неразрешимост. Единственият изход е да се допусне

допълнителността на КХ и АИ, което освен това се съгласува с 5.10.1.

5.10.3. И квантовата механика, и КМ споделят това необичайно

отношение спрямо КХ посредством АИ.

5.10.4. Макар нещата да са странни, те не са логически

противоречиви: объркват само „здравия разум“. Причината за тази

привидна бъркотия е намесата на безкрайността, за която се опитваме да

мислим като за нещо крайно (вж. и 3.2.5.1 по-горе).

6. Физическата величина, измерена с КМ или с ЛМ, или с БМ:

6.1. Определението на физическа величина в квантовата

механика включва измерване с КМ. То е обобщение на съответното

39

notion in classical physics and exact science.

6.2. One can see the quantum at all as that generalization from LM

and BM to QM. The correspondence is the following:

Table 1

Quantity Unit Value

The classical case Real quantity Unit Real number

The quantum case Wave function Conjugate wave function Self-adjoint operator

6.3. A few conclusions can be drawn from that correspondence:

6.3.1. The sense of a point of dual Hilbert space is to be a “unit”, or

something like a reference frame, which can measure a point of Hilbert

space.

6.3.2. The measured value represents the distance between the

“unit” point (or its conjugate point, too) and another point, which is for the

measured quantity. This distance can be thought of also as a distance in the

“reference frame” of that point.

6.3.3. Both the cases are “flat”: They conserve the measure under

translation and rotation. If the translation and rotation are understood as

usual as translation and rotation in space-time, then that “flatness” implies

the classical laws of conservation complemented by Lorentz invariance. One

can especially emphasize the time translation and energy conservation.

6.3.4. The “flatness” at all can be equated with the axiom of choice.

Indeed the well-ordering requires that flatness since otherwise a second

dimension for ordering appears questioning the well-ordering made only in

the first dimension.

6.3.5. The above table (1) can be paraphrased in terms of the

“crooked” as the following table 2 asking how both tables can concern to

each other:

Table 2

Quantity Unit Value

The classical case Real quantity Unit Real number

The “crooked” case Contravariant vector Covariant vector Metric tensor

40

понятие в класическата физика и точни науки.

6.2. Квантовото изобщо може да се види като обобщение от ЛМ

и БМ до КМ. Съответствието е следното:

Таблица 1

Величина Единица Стойност

Класическият случай Реална величина Мерна единица Реално число

Квантовият случай Вълнова функция Спрегната вълнова

функция

Самоспрегнат

оператор

6.3. Няколко извода могат да се направят от това съответствие:

6.3.1. Смисълът на точка от дуалното хилбертово пространство е

да бъде “мерна единица”, или нещо като отправна система, която може

да мери точка от хилбертовото пространство.

6.3.2. Измерената стойност представлява разстоянието между

точката на „мерната единица“ (или също нейната спрегната точка) и

друга точка, която е за измерваната величина. Това разстояние може да

се мисли и като разстояние в “отправната система” на тази точка.

6.3.3. И двата случая са “плоски”: Те запазват мярката при

транслация или ротация. Ако транслацията и ротацията се разбират като

транслация и ротация във време-пространството, тогава това, че са

“плоски”, влече класическите закони за запазване, допълнени с

лоренцовата инвариантност. Специално може да се подчертаят

времевата транслация и законът за запазване на енергията.

6.3.4. Такава “плоскост” изобщо може да се приравни с

аксиомата за избора. Наистина добрата наредба изисква такава

„плоскост“, тъй като в противен случай се поява второ измерение за

подреждане, поставяйки под въпрос добрата наредба, направена само по

първото.

6.3.5. Горната таблица (1) може да се перифразира в термините

на “кривото” като следващата таблица 2, проблематизирайки как двете

таблици се съотнасят:

Таблица 2

Величина Единица Стойност

Класическият случай Реална величина Мерна единица Реално число

“Кривият” случай Контравариантен вектор

Ковариантен вектор

Метричен тензор

41

6.3.6. It is obvious that the “crooked” case is that of general

relativity and gravity. The question for the connection between the two

tables is the problems of quantum gravity in terms of general relativity and

measure theory.

6.3.7. To be together in front of the eyes, let one combine the two

tables as a new one (3):

Table 3

Quantity Unit Value

The classical case Real quantity Unit Real number

The quantum case Wave function Conjugate wave function Self-adjoint operator

The gravity case Contravariant vector Covariant vector Metric tensor

Quantum gravity ??? ??? ???

6.3.8. The above table (3) shows that the problem of quantum

gravity is a problem of measure as it has been explained already (see

3.2.6.1 above and the next): It concerns the ostensibly contradictory

properties of infinity focused on how AC and CH should refer to each other

(see also 5.10.4 above). The following can be shortly added to the already

said:

6.3.8.1. Gravity in general relativity being as “crooked” as smooth

supposes the “classical” case of NAC and CH. However as CH implies AC, it

should not exist. After all it arises anyway since AC in turn implies the

undecidability between HC and NHC. In last analysis it concerns the property

of infinity to be both cyclic and linear (see 3.2.6.5.4 above and the next)

unlike anything in our usual experience.

6.3.8.2. Keeping in mind the above, one can think of the quantum

and gravity case as complementary. In particular this means that the values

of a quantity as a self-adjoint operator or as a metric tensor are

complementary, too, as well as QM and the “crooked” LM eo ipso that QM

and LM are even equivalent in the distinctive way of quantum mechanics.

42

6.3.6. Очевидно е че “кривият” случай е този на общата теория

на относителността и гравитацията. Въпросът за връзката между двете

таблици е проблемът на квантовата гравитация, представен в термините

на общата теория на относителността и теорията на мярката.

6.3.7. За да са заедно пред очите, нека съчетаем двете таблици

в обща нова (3):

Таблица 3

Величина Единица Стойност

Класическият

случай

Реална величина Мерна единица Реално число

Квантовият случай

Вълнова функция Спрегната вълнова функция

Самоспрегнат оператор

Гравитацията Контравариантен вектор

Ковариантен вектор Метричен тензор

Квантовата

гравитация

??? ??? ???

6.3.8. Горната таблица (3) показва, че проблемът на квантовата

гравитация е проблем на мярката, както вече се обясни (вж. 3.2.6.1

по-горе и следващите): той засяга привидно противоречивите свойства

на безкрайността, фокусирани върху това, как АИ и КХ би следвало да се

отнесат една към друга (вж. и 5.10.4 по-горе). Следното може да се

добави накратко към вече казаното:

6.3.8.1. Гравитацията в общата теория на относителността,

бидейки както “крива”, така и гладка, предполага “класическия” случай

на ОАИ и КХ. Обаче понеже КХ влече АИ, той не би следвало да

съществува. В края на краищата той все пак се появява, тъй като АИ на

свой ред влече неразрешимост между КХ и ОКХ. В последна сметка, той

се отнася до свойството на безкрайността да бъде и циклична, и линейна

(вж. 3.2.6.5.4. по-горе и следващите) за разлика от всичко в обичайния

ни опит.

6.3.8.2. Имайки предвид горното, квантовият и гравитационният

случай могат да се мислят като допълнителни. В частност туй ще рече, че

стойностите на една величина като самоспрегнат оператор или като

метричен тензор са също така допълнителни, както и КМ и “кривата” ЛМ

и чрез това − че КМ и ЛМ са даже еквивалентни по характерния начин на

квантовата механика.

43

6.3.8.3. Just this complementarity of QM and LM is taken in account

as to NCH, which is consistent as with AC as with NAC and for this, with the

curious invariance of AC and NAC.

6.3.8.4. For the above three as to the CH case, one can be free to

suggest that it exactly repeats the NCH case in relation to AC and NAC for

the undecidability between CH and NCH after AC. This would means that any

theory of quantum gravity is not necessary since the pair of quantum

mechanics and general relativity can represent whatever the case is.

6.3.8.5. The following should be highlighted in background of the

just said: In the same extent, one can be free to admit the opposite: That is

the CH case does not repeat the NCH one just for the used undecidability

between CH and NCH after AC. This will say that a theory of quantum gravity

is possible though it will be never necessary for 6.3.8.4.

6.3.8.6. One can compare with the real state of affairs: Indeed

many theories of quantum gravity appear constantly and supposedly some of

them do not contradict the experiments just because they are possible.

However they are not necessary in principle since general relativity does not

contradict the experiments, too, and “Occam’s razor” removes all of them

remaining in hand only general relativity.

7. QM and quantum quantity in terms of the Bekenstein bound:

7.1. The Bekenstein bound (Bekenstein 1972; 2005) determines

the top limit of the entropy in a given volume containing a given energy.

Bekenstein himself interprets it as the quantum bridge between the two

kinds of entropies: the mathematical (informational) and the physical

(thermodynamic) one (Bekenstein 2003).

7.2. Given the Bekenstein bound and the laws of thermodynamics,

general relativity can be deduced from them (Jacobson 1995; Smolin 2002

173-175).

7.3. After all said one can accepted it as the missing quantitative

link between the wave function in “probabilistic mechanics” and it in

matrix-wave mechanics, more exactly between the change of the former and

that of the latter. Indeed:

7.3.1. A preliminary note: If the case is the “flat” one, the two

44

6.3.8.3. Тъкмо тази допълнителност на КМ и ЛМ е взета предвид що се

отнася до ОКХ, която се съгласува както с АИ, така и с ОАИ и поради

това – с чудната инвариантност на АИ и ОАИ.

6.3.8.4. Поради горните три, що се отнася до случая КХ може да

се предположи свободно, че той точно повтаря случая ОКХ по отношение

на АИ и ОАИ за неразрешимостта между КХ и ОКХ при АИ. Това би

означавало, че не е необходима изобщо теория на квантовата

гравитация, тъй като двойката от квантовата механика и обща теория на

относителността може да представи нещата, каквито и да са.

6.3.8.5. Следното би трябвало да се подчертае на фона на

току-що казаното: в същата степен свободно може да се допусне

обратното. Тоест, случаят КХ не повтаря случая ОКХ тъкмо заради

използваната неразрешимост между КХ и ОКХ при АИ. Това ще рече, че

теория на квантовата гравитация е възможна, макар и никога да не е

необходима, поради 6.3.8.4.

6.3.8.6. Може да се сравни с реалното състояние: наистина

много теории за квантовата гравитация се появяват постоянно и може да

се предположи, че някои от тях не противоречат на експериментите

точно защото са възможни. Обаче те не са необходими по принцип, тъй

като общата теория на относителността също не противоречи на

експериментите, “бръсначът на Окам” ги отстранява всички, оставяйки в

наличност само общата теория на относителността.

7. КМ и квантова величина в термините на границата

Бекенщайн:

7.1. Границата на Бекенщайн (Bekenstein 1972; 2005) определя

горния предел ентропия за даден обем, съдържащ определена енергия.

Самият Бекенщайн го интерпретира като квантовия мост между двата

вида ентропии: математическата (информационната) и физическата

(термодинамичната) (Bekenstein 2003).

7.2. Ако са дадени границата на Бекенщайн и законите на

термодинамиката, общата теория на относителността може да се изведе

от тях (Jacobson 1995; Smolin 2002 173-175).

7.3. След всичко казано може да се приеме в качеството на

липсващата количествена брънка между вълновата функция във

“вероятностната механика” и в матрично-вълновата механика, по-точно

между промяната на първата и на втората. Наистина:

7.3.1. Предварителна бележка: Ако случаят е “плоският”, двете

45

changes have to be equal, and the maximum allowable limit of the

Bekenstein bound is reached. Both changes represent some quantum

quantity (i.e. measured by QM) in the same way despite whether it is of a

boson or of a fermion. That is the “flat” case of quantum mechanics.

7.3.2. The ratio of the “two entropies” corresponds to temperature

as to the classical case where both are real function accepting consequently

only real values. More exactly the temperature can be thought as the ratio of

the physical entropy (in units of energy) and the mathematical one

(dimensionless).

7.3.3 Utilizing the Bekenstein bound, one can introduce a new

quantity of “quantum temperature”, which will generalize the “classical”

temperature, though it is a real function:

7.3.4. Thus (slightly paraphrasing 7.3.2) the ratio of the “two

entropies” corresponds to quantum temperature as to the quantum case

despite that both are real functions accepting consequently only real values.

More exactly the quantum temperature can be thought as the ratio of the

physical entropy (in units of action) and the mathematical one

(dimensionless).

7.3.5. One can notice that the notion of quantum temperature

expresses the rate of “crooking” and hence, gravity. Indeed:

7.3.5.1. The quantum physical entropy (i.e. the top limit itself)

represents the “flat” case as if as a reference frame for measuring the rate of

“crooking”, or as a zero level of it. Consequently:

7.3.5.1. There is a zero level of quantum temperature expressing

the absence of gravity and corresponding to the zero level of temperature

(“absolute zero of temperature”) being its generalization:

7.3.5.2. About the way and sense of that generalization: If

translation in time and thus energy conservation is valid, then the mapping

between the temperature and the quantum one is one-to-one. The notion of

quantum temperature is redundant if that is the case and Occam’s razor

would remove it.

7.3.5.3. Therefore the way of generalization is to correct the time

translation as well as energy conservation by a coefficient

46

промени трябва да са еднакви, а максималният допустим предел от

границата на Бекенщайн е достигнат. Две промени представят някаква

квантова величина (т.е. измерена с КМ) по един и същ начин,

независимо дали е бозон или фермион. Това е “плоският” случай на

квантовата механика.

7.3.2. Отношението на “двете ентропии” съответства на

температура, що се отнася до класическия случай, където и двете са

реални функции, приемащи само реални стойности. По-точно,

температурата може да се мисли като отношението на двете физически

ентропии (в единици енергии) и математическата (безразмерна).

7.3.3 С помощта на границата на Бекенщайн може да се въведе

една нова величина на „квантовата температура“, която да обобщава

“класическата” температура, която е реална функция:

7.3.4. Следователно (леко перифразирайки 7.3.2), отношението

“двете ентропии” съответства на квантовата температура що се отнася до

квантовия случай независимо от това, че и двете са реални функции,

приемащи следователно само реални стойности. По-точно квантовата

температура може да се мисли като отношението на физическата

ентропия (в единици действие) и математическата (безразмерна

физически).

7.3.5. Може да се забележи, че понятието квантова температура

изразява степента на “изкривяване” и оттук − гравитацията. Наистина:

7.3.5.1. Квантовата физическа ентропия (т.е. самият горен

предел) представлява “плоския” случай сякаш като една отправна

система за измерване степента на “изкривяване”, или като едно нулево

равнище за нея. Следователно:

7.3.5.1. Има нулево равнище на квантова температура,

изразяващо отсъствието на гравитация и съответстващо на нулевото

равнище на температура (“абсолютната температурна нула”), бидейки

негово обобщение:

7.3.5.2. Относно начина и смисъла на това обобщение: ако

транслацията във времето и следователно законът за запазване на

енергията е валиден, съответствието между температура и квантова

температура е взаимно еднозначно. Понятието за квантова температура е

излишно в този случай и бръсначът на Окам ще го отстрани.

7.3.5.3. Следователно начинът на обобщение е да се коригира

времевата транслация, както и съхранението на енергията с коефициент

47

in depend on the ratio of “crooking”: Gravitational energy is that correction

in energy conservation in depend on the “crooking”.

7.3.5.3.1. One can pay heed to the following: The correction of

gravitational energy is added while the correction by means of the ratio of

crooking has to be multiplied. So the former has to depend on time

(distance) while the latter has not to. The former is local and in space-time

while the latter is global and can be thought as out of space-time.

7.3.5.4. The sense of generalization is that to avoid the restriction

imposed by energy conservation just as general relativity does the same

though in another way.

7.3.5.5. Granted this, a new question arises: If the quantum

temperature and gravitational energy are so closely connected, then whether

the usual defined temperature and gravitational energy are not linked by an

exact mathematical formula, too:

7.3.5.5.1. The short answer is: No, they are not connected by any

formula since they are independent of each other.

7.3.5.5.2. Indeed, the condition of that transition from quantum to

standard temperature is the “flatness” in question. After this is the case,

then translation in time holds as well as energy conservation: Thus

gravitational energy has to be zero since it does not keep in general.

Reversely, is there any nonzero gravitational energy, the quantum

temperature cannot be reduced to the standard one.

7.3.5.5.3. In fact, quantum temperature can be represented as a

function of two independent variables: a newly defined temperature of

gravitational energy and standard temperature. The former is the ratio of the

gravitational energy divided by the entropy of its space-time distribution.

However if the case is that of general relativity postulating the equality of

gravitational and inertial mass, first, gravitational energy has to be equated

with mechanical energy, and then the newly defined gravitational and

standard temperature must coincide thoroughly. Though quantum

temperature keeps being of two ostensibly independent variables,

48

в зависимост от пропорцията на „изкривяване“: гравитационната енергия

е тази корекция в запазването на енергията в зависимост от

“изкривяването”.

7.3.5.3.1. Може да се обърне внимание на следното: корекцията

на гравитационната енергия се добавя, докато корекцията посредством

коефициента на изкривяване трябва да се умножава. Така първата

зависи от времето (разстоянието), докато втората − не. Първата е

локална, докато втората (вторият) е глобална и може да се мисли вън от

време-пространството.

7.3.5.4. Смисълът на обобщението е да се избегне

ограничението, налагано от запазването на енергията, точно както

общата теория на относителността прави същото, макар и по друг начин.

7.3.5.5. Ако това се приеме, възниква нов въпрос: ако

квантовата температура и гравитационната енергия са така тясно

свързани, то дали и температурата, дефинирана обичайно, и

гравитационна енергия няма да са също свързани с точна математическа

формула:

7.3.5.5.1. Краткият отговор е: не, не могат да са свързани с

никаква формула, тъй като са независими една от друга.

7.3.5.5.2. Наистина, условието за този преход от квантова към

стандартна температура е въпросната “плоскост”. След като това е

случаят, транслацията във времето е в сила, а значи и съхраняването на

енергията: следователно, гравитационната енергия трябва да е нула, тъй

като не се запазва в общия случай. Обратно, ако има ненулева

гравитационна енергия, квантовата температура не може да се сведе до

стандартна.

7.3.5.5.3. Всъщност, квантовата температура може да се

представи като функция на две независими променливи: една

ново-дефинирана температура на гравитационната енергия и

стандартната температура. Първата е отношението на гравитационната

енергия, разделена на ентропията на време-пространственото ѝ

разпределение. Обаче ако случаят е този на общата теория на

относителността, постулираща равенство на гравитационната и

инерционната маса, първо, гравитационната енергия трябва да се

приравни на механичната и тогава ново-дефинираната гравитационна и

стандартната температура трябва да съвпадат изцяло. Макар квантовата

температура продължава да е от две привидно независими променливи,

49

it does not make much sense since they are accepted equal as an axiom.

7.3.5.5.4. Of course this is the best way to get rid of QM if its

“ridiculous” properties piss us off: QM is reduced to two orthogonal BM or

LM, which then are postulated forever equal. In fact quantum mechanics

tolerates such resolving in its own territory since complementarity as forbids

as admits any ratio between the orthogonal components of QM (which both

are BM or one-dimensional LM). The Occam razor will remain then the ratio

of unit, since this is the simplest suggestion, i.e. general relativity for any

quantum gravity as the aforesaid already has emphasized.

7.3.5.5.5. While quantum temperature is a real quantity and

function, the above ratio is purely hypothetical and cruelly tormented by an

Occam “sword of Damocles”. For it general relativity wins against any

quantum rival, but hardly quite earnestly or honestly.

7.3.5.5.6. So the complexity of quantum temperature will be what

one can discern as the frontier, beyond and past which quantum gravity

expands as far as the eyes can see...

7.3.5.5.7. Anyway one can give an illustration for quantum

temperature in term of the standard one utilizing the notion of the Gibbs and

the Boltzmann entropy in an adiabatic process: The ratio of the Gibbs to the

Boltzmann entropy is that illustration of quantum temperature. Then an

adiabatic heating would be possible after decreasing the Gibbs entropy.

7.3.5.5.8. One must expressly emphasize that quantum

temperature can be defined only under condition of quantum correlations

rather than classical ones. So the above is only an illustration but not an

example of quantum temperature. The correlations which can distinguish the

Gibbs from Boltzmann entropy could be both quantum and classical anyway.

However given a one-to-one mapping between quantum and standard

temperature, there can be no quantum correlations after all.

7.3.5.5.9. What is the necessary and sufficient condition for

quantum correlations is just QM. Two or more variables independent of each

other by classical correlations none the less can be dependent on each other

by quantum correlations. This is the real sense of

50

това няма много смисъл, тъй като те са аксиоматично приети за равни.

7.3.5.5.4. Разбира се, това е най-добрият начин да се избавим

от КМ, ако “нелепите” ѝ свойства са ни писнали: КМ се свежда до две

ортогонални БМ или ЛМ, които после се постулират завинаги равни.

Всъщност квантовата механика толерира такова решение на своя

територия, тъй като допълнителността както забранява, така и допуска

каквото и да е съотношение между двата ортогонални компонента на КМ

(които и двата са БМ или едномерни ЛМ). Бръсначът на Окам тогава ще

оставя тяхното отношение единица, тъй като това е най-простото

предположение, т.е. общата теория на относителността вместо всяка

теория на квантовата гравитация, както по-горе се подчерта.

7.3.5.5.5. Докато квантовата температура е реална величина и

функция, горното отношение е чисто хипотетично и жестоко тормозено

от един Окамов „дамоклеев меч“: заради него общата теория на

относителността печели срещу всеки квантов съперник, но едва ли

напълно сериозно и честно.

7.3.5.5.6. Следователно, комплексната квантова температура ще

е това, което може да се разпознае като преди фронт, от и след който се

ширва квантовата гравитация, докъдето могат да видят очите...

7.3.5.5.7. Все пак може да се даде илюстрация за квантова

температура в термините на стандартната, използвайки понятието за

гибсова и болцманова ентропия при адиабатен процес: отношението на

гибсовата към болцмановата ентропия е тази илюстрация за квантова

температура. Тогава адиабатно загряване би било възможно при

намаляване на гибсовата ентропия.

7.3.5.5.8. Изрично трябва да се подчертае, че квантовата

температура може да се дефинира само при условие на квантови

корелации, а не на класически. Следователно горното е само

илюстрация, но не пример за квантова температура. Все пак

корелациите, които биха могли да разграничат гибсова от болцманова

ентропия биха могли да бъдат и квантови, и класически. Обаче ако е

дадено взаимно еднозначно изображение между квантова и стандартна

температура, изобщо не може да има квантови корелации.

7.3.5.5.9. Това, което е необходимото и достатъчно условие за

квантови корелации, е именно КМ. Две или повече променливи,

независими помежду си чрез класически корелации, въпреки това могат

да са зависими помежду си с квантови. Това е истинският смисъл на

51

the EPR “paradox” (Einstein, Podolsky, Rosen 1935), which forecast the

phenomena of entanglement studied by quantum information, though in the

form of an alleged “incompleteness of quantum mechanics”.

7.3.5.5.10. The quantum correlations in question appear for the

two additional dimensions in QM in comparison with the single one of BM.

The same refers to quantum and classical probability. As to the terms of set

theory, it requires the invariance (or Skolem’s “relativity”: Skolem 1923) to

AC described in the 3.2.3-5 above and the next:

7.3.5.5.11. Given BM, two or more variables can correlate if and

only if the sets of their values have a nonempty intersection. The hypothesis

of such one as to quantum mechanics wears the name of “hidden variables”.

However given QM, a “clever backdoor” appears to suspend the above:

There can be correlations only before any well-ordering so that the

intersection of the corresponding sets obtained after the well-ordering as the

result of measuring is empty, though: If this is the case, there are quantum

correlations but there are no classical ones.

7.3.6. The next step in the pathway of generalization is that to pass

from quantum temperature, which is a real function, to a complex quantum

temperature in an appropriate way:

7.3.6.1. “That’s one small step” in quantum gravity!

7.3.6.2. In general case one has to introduce a “quadrangle”. The

four vertices of that “quadrilateral” will be two energies and two entropies. A

virtue of the metaphor is that all the particular cases of a quadrangle

(square, rhombus, rectangular, trapezoid, isosceles trapezoid) can make

visual the analogical particular cases in the area of quantum gravity. They

will not be missed a little further:

7.3.6.2.1. Mechanical energy (“vertex” A);

7.3.6.2.2. Gravitational energy (B);

7.3.6.2.3. The entropy of the space-time distribution of mechanical

energy (C);

7.3.6.2.4. The entropy of the space-time distribution of

gravitational energy (D).

7.3.6.3. The “sides” are as follows:

7.3.6.3.1. (“AB” :) If “A”, mechanical energy, and “B”,

52

“парадокса” АПР (Einstein, Podolsky, Rosen 1935), който предсказва

явленията на сдвояване, изучавани квантовата информация, макар и под

формата на набедената “непълнота на квантовата механика”.

7.3.5.5.10. Въпросните квантови корелации се появяват поради

двете допълнителни измерения при КМ в сравнение с единственото на

БМ. Същото се отнася за квантовата и класическата вероятност. Що се

отнася до термините на теорията на множествата, тя изисква

инвариантност (или Скулемова “относителност”: Skolem 1923) спрямо

АИ, описана в 3.2.3-5 по-горе и сл.:

7.3.5.5.11. Ако е дадена БМ, две или повече променливи могат

да корелират ако и само ако множествата от техните стойности имат

непразно сечение. Хипотезата за такова що се отнася до квантовата

механика носи името “скрити променливи”. Обаче ако е дадена КМ, се

появява “хитра вратичка” горното да се заобиколи. Може да има

корелации само преди каквото и да е добро нареждане, обаче така че

сечението на съответните множества, получени след доброто нареждане,

е празно: ако това е случаят, има квантови корелации, но не и

класически.

7.3.6. Следващата стъпка по магистралата на обобщенията е да

се премине от квантова температура, която е реална функция, към

комплексна квантова температура по подходящ начин:

7.3.6.1. “Това е една малка стъпка” в квантовата гравитация!

7.3.6.2. В общия случай трябва да се въведе един

“четириъгълник”. Четирите му върха ще бъдат две енергии и две

ентропии. Качество на тази метафора е че всички частни случаи на един

четириъгълник (квадрат, ромб, правоъгълник, трапец, равнобедрен

трапец) могат да визуализират аналогични частни случаи в областта на

квантовата гравитация. По-нататък няма да бъдат пропуснати.

Върховете:

7.3.6.2.1. Механична енергия (“връх” A);

7.3.6.2.2. Гравитационна енергия (B);

7.3.6.2.3. Ентропията на време-пространственото разпределение

на механичната енергия (C);

7.3.6.2.4. Ентропията на време-пространственото разпределение

на гравитационната енергия (D).

7.3.6.3. “Страните” са както следва:

7.3.6.3.1. (“AB” :) Ако “A”, механичната енергия, и “B”,

53

gravitational energy coincide, this is equivalent to equating for gravitational

and inertial mass, i.e. Einstein’s “Äquivalentzpirinzip” (1918). Consequently,

the “length” of AB is a measure of another energy, which has to be in a

sense a “difference” between mechanical and gravitational energy, eo ipso

perhaps a corresponding mass, too.

7.3.6.3.1.1. Anyway if that “difference” has energy but not mass

(thereof violating “Machshes Prinzip” [ibidem]), this would be yet possible

and would mean that the “velocity” of the interaction, which corresponds to

that nonzero energy, has to be infinite or out of time in other words. All the

phenomena of entanglement would satisfy that condition.

7.3.6.3.2. (“CD” :) If the length of CD is zero, this implies that the

two conjugate distributions coincide, i.e. those are in fact one the same real

distribution. Thereof that “length” should signify what is the ratio or

subtraction between the phases of the distributions: an infinite-dimensional

phase, too, in general. In other words, this means that “CD” is

entanglement: more exactly the entanglement of all the parts of a quantum

system, and its “length” is the degree of entanglement.

7.3.6.3.2.1. If the “C” and “D” coincide, this implies in final analysis

that Einstein’s “Relativitätsprinzip” (ibidem) is satisfied, i.e. all physical

phenomena are “zeiträumliche Koinzidenzen”, and consequently space-time

is universal: Nothing physical is not out of space-time.

7.3.6.3.2.2. So one can assure that all the three Einstein principles

of general relativity as he himself formulated them (1918) applying together

force the “quadrangle” ABCD to degenerate to a single point, and its “area”

to be zero.

7.3.6.3.2.3. Reversely, the same shows that an arbitrary

quadrilateral such as that of consideration, “ABCD” has to be a generalization

of general relativity, perhaps even the cherished quantum gravity:

7.3.6.3.2.4. In particular, if and only if one has abandon general

relativity, the two following temperatures being the corresponding

components of complex quantum temperature make sense to be considered:

7.3.6.3.3. (“AC” :) Let it be called time temperature (or

54

гравитационната енергия съвпаднат, това е еквивалентно на приравнява

на гравитационната и инерционната маса, т.е. на Айнщайновия

“Äquivalentzpirinzip” (1918). Следователно, “дължината” на AB е мярка за

друга енергия, която трябва да е в известен смисъл “разлика” между

механичната и гравитационната енергия: чрез това може би и една

съответна маса.

7.3.6.3.1.1. Все пак ако тази “разлика” има енергия, но не маса

(следователно нарушавайки “Machshes Prinzip” [ibidem]), това все още

би било възможно и би означавало, че “скоростта” на взаимодействието,

което съответства на тази ненулева енергия, трябва да е безкрайна или

то трябва да е извън времето с други думи. Всички явления на сдвояване

биха удовлетворили това условие.

7.3.6.3.2. (“CD” :) Ако дължината на CD е нула, от това следва,

че двете спрегнати разпределения съвпадат, т.е. че всъщност са едно и

също реално разпределение. Следователно тази “дължина” би трябвало

да означава това, което е отношение или разлика между фазите на

разпределенията: една безкрайно-мерна фаза също така в общия

случай. С други думи, това ще рече, че “CD” е сдвояване: по-точно,

сдвояването на всички части на квантова система, и неговата “дължина”

е степента на сдвояване.

7.3.6.3.2.1. Ако “C” и “D” съвпадат, от това следва в крайна

сметка, че Айнщайновия “Relativitätsprinzip” (ibidem) е изпълнено, т.е.

всички физически явления са “zeiträumliche Koinzidenzen”, и

следователно време-пространството е универсално: нищо физическо не е

извън време-пространството.

7.3.6.3.2.2. Така може да се уверим, че и трите Айнщайнови

принципа на общата теория на относителността, както самият той ги

формулира (1918), приложени заедно, карат “четириъгълника” ABCD да

се изроди до една единствена точка, а неговата “площ” да е нула.

7.3.6.3.2.3. Обратно, същото показва, че произволен

четириъгълник, какъвто се разглежда, трябва да е генерализация на

общата относителност, може би дори лелеяната квантова гравитация:

7.3.6.3.2.4. В частност, ако и само ако се изостави общата

теория на относителността, следните две температури, бидейки

съответни компоненти на комплексната квантова температура, има

смисъл да се разглеждат:

7.3.6.3.3. (“AC” :) Нека го наречем времева температура (или

55

space-time temperature). To continue the analogy with the standard

temperature, let its measure be logarithmic, too, so that the zero degree of

entanglement maps one-to-one as the zero level of time temperature: It will

be the absolute zero of time temperature: So something like

“anti-entanglement” is not known at least at present, as the negative values

for the time temperature will be forbidden.

7.3.6.3.3.1. The physical sense of time temperature is the degree

of space-time expanding. Consequently, it should be connected with the

process of space-time genesis. However that process or genesis is not in the

time, but of the time in a sense:

7.3.6.3.3.2. One can penetrate that process in a few ways:

7.3.6.3.3.2.1. Mathematically, this is the process of well-ordering in

time or in space-time. It flows for or in the increasing of space-time entropy

or in other words, together with the decreasing of entanglement degree.

7.3.6.3.3.2.2. However physically, the increasing of entropy in a

system corresponds to time.

7.3.6.3.3.2.3. The mathematical and physical way to think of the

links between time and entropy can be united as a kind of mapping between

them: The one of them corresponds to the straight mapping, the other to the

reverse mapping.

7.3.6.3.3.2.4. Time temperature can refer to the universe as a

whole. Then its decreasing or change describes the expansion or change of

the universe.

7.3.6.3.3.2.5. Time temperature can refer to any quantum particle

separately as well. Then the decreasing or change describes the

emancipation of the particle in question from its environment, i.e. the

process of its genesis, the way for it to appear.

7.3.6.3.3.2.6. Consequently and rather surprisingly, the time

temperature allows of thinking of both the cases (as the universe as a

quantum particle) uniformly. Of course, the temptations as to that to be

interpreted philosophically are many.

7.3.6.3.4. (“BD” :) Let it be called energy temperature (or

energy-momentum temperature). The same analogy with standard

temperature should expand over energy temperature and

56

време-пространствена температура). За да продължим аналогията със

стандартната температура, нека и нейната мярка да е логаритмична, така

че нулевото ниво на сдвояване еднозначно се изобразява като нулево

равнище на времева температура. То е абсолютната нула на времева

температура: тъй като нещо като “анти-сдвояване” не е известно поне

понастоящем, отрицателните стойности на времевата температура са

забранени.

7.3.6.3.3.1. Физическият смисъл на времевата температура е

степента на време-пространствено разширение. Следователно, трябва да

свърже с процеса на време-пространствен генезис. Но този процес на

генезис не е във времето, а на времето в известен смисъл:

7.3.6.3.3.2. В този процес може да се вникне по няколко

начина:

7.3.6.3.3.2.1. Математически, това е процесът на добро

нареждане във времето или във време-пространство. Той протича заради

или по нарастване на време-пространствената ентропия или с други

думи, заедно с намаляване на степента на сдвояване.

7.3.6.3.3.2.2. Обаче физически, нарастването на ентропията в

една система съответства на време.

7.3.6.3.3.2.3. Математическият и физическият начин да се мисли

за връзките между времето и ентропията могат да се обединят като един

вид изображение между тях: Единият съответства на правото

изображение, другият – на обратното.

7.3.6.3.3.2.4. Времевата температура може да се отнесе към

вселената като цяло. Тогава нейното намаляване или промяна описва

разширението или промяната на вселената.

7.3.6.3.3.2.5. Времевата температура може да се отнесе и до

всяка квантова частица отделно. Тогава намаляването или промяната

описва еманципацията на въпросната частица от нейната среда, т.е.

процесът на генезиса ѝ, начина за нея да се появи.

7.3.6.3.3.2.6. Следователно и доста изненадващо, времевата

температура позволява да се мисли за двата случая (както вселената,

така и една квантова частица) еднообразно. Разбира се, изкушенията,

що се отнася до това да се интерпретира философски, са много.

7.3.6.3.4. (“BD” :) Нека го наречем енергийна температура (или

енергийно-импулсна температура). Същата аналогия със стандартната

температура би трябвало да се разшири към енергийната температура и

57

thereof all about the absolute zero of energy temperature and forbidding its

negative values is implied.

7.3.6.3.4.1. The physical sense of energy temperature would be

analogical to that of time temperature repeating and paraphrasing

7.3.6.3.3.3.2.1 – 6.

7.3.6.3.4.2. The distinction between time temperature and energy

temperature makes sense to be elucidated:

7.3.6.3.4.2.1. Time temperature and energy temperature are

directed oppositely. Time temperature decreases while energy temperature

increases.

7.3.6.3.4.2.2. The increasing of energy temperature describes the

process of how anything acquires its mass. Consequently space-time

expansion (i.e. the decreasing of time temperature) and energy (mass)

increasing (i.e. the increasing of energy temperature) have to go hand in

hand right what one observes as to the universe.

7.3.6.3.4.2.3. By the way, if the just said is true, the conception of

the “Big Bang” is radically incorrect since it supposes energy conservation

forcing to search some different source for the “dark” energy and mass

constantly springing somehow.

7.3.6.3.5. So the notion of quantum temperature has to describe

how time temperature turns into energy one, or in other words how anything

including the universe itself can arise and constantly arises from time and

from nothing without any other cause of this. Thereof the scientific concept

of quantum temperature exactly corresponds to a philosophical project:

Being from Time and from Nothing.

7.3.6.4. The quantum “flattening” vs. the general-relativity

“equating” as to mechanical movement:

7.3.6.4.1. Both quantum mechanics and general relativity consider

and juxtapose two types of quantities to describe mechanical movement:

They refer correspondingly to space-time and energy-momentum. According

to quantum mechanics, they are conjugate to each other and are

incommeasurable together. As to general relativity they are commeasurable

though the relation between their measures is represented by metric tensor

in any

58

поради това следва всичко относно абсолютната нула на енергийната

температура и забраната за нейни отрицателни стойности.

7.3.6.3.4.1. Физическият смисъл на енергийната температура би

бил аналогичен на този на времевата температура, повтаряйки и

перифразирайки 7.3.6.3.3.3.2.1 – 6.

7.3.6.3.4.2. Има смисъл да се осветли разграничението между

времева и енергийна температура:

7.3.6.3.4.2.1. Времевата и енергийната температура са пряко

противоположни. Времевата температура намалява, докато енергийната

нараства.

7.3.6.3.4.2.2. Нарастването на енергийната температура описва

процеса как всяко едно нещо придобива масата си. Следователно

време-пространственото разширение (т.е. намаляването на времевата

температура) и нарастването по енергия (маса) (т.е. нарастването на

енергийната температура) трябва да вървят ръка за ръка, точно каквото

се наблюдава за вселената.

7.3.6.3.4.2.3. Между другото, ако току-що казаното е вярно,

концепцията за “Големия Взрив” е изначално неправилна, тъй като

предполага съхранение на енергията, което кара да се търси някакъв

различен източник за „тъмните“ енергия или маса, извиращи постоянно

кой знае защо.

7.3.6.3.5. Следователно понятието за квантова температура

трябва да опише как времевата температура се превръща в енергийна

или с други думи, включително самата вселена, може да възникне и

постоянно възниква от времето и от нищо без каквато и да е друга

причина за това. Оттук научното понятие за квантова температура точно

съответства на един философски проект: Битие от време и от нищо.

7.3.6.4. Квантовото “изравняване” срещу “приравняването” на

общата теория на относителността що се отнася до механичното

движение:

7.3.6.4.1. И квантовата механика, и общата теория на

относителността разглеждат и съпоставят два типа величини, за да

опишат механичното движение: те се отнасят съответно до

време-пространството и енергия-импулса. Според квантовата механика

са спрегнати помежду си и несъизмерими заедно. Що се отнася до

общата теория на относителността, те са съизмерими, макар че

отношението между тях се представя от метричния тензор във всяка

59

space-time point and it is what is responsible for the space-time curvature

and for gravity in final analysis. Now those well-known statements are about

to be understood in terms of measure theory.

7.3.6.4.2. In both cases there are two measures, which are as

different as equally valid, and have to be combined and superposed with

each other somehow. This “somehow” in turn is different and even

incombinable between the two cases: that of quantum mechanics and that of

general relativity

7.3.6.4.3. The solution of quantum mechanics consists of two

consistent steps:

7.3.6.4.3.1. The first one is to forbid for them to be considered

together if they are two one-dimensional measures, i.e. BM or LM.

7.3.6.4.4. The second one is to introduce QM, which is able to unite

them as two different (and “orthogonal”) particular cases of its.

7.3.6.4.5. That construction as well as the entire study shows that

the measure utilized by quantum mechanics is inconsistent with that of

general relativity.

7.3.6.5. Anyway they can be equated in a sense if the second step

introducing QM be delayed and two pairs of two one-dimensional measures

are what is juxtaposed.

7.3.6.5.1. Let the first pair, which will be considered, be that

according to quantum mechanics. Since the two members of it are

incommeasurable, one is free to postulate conventionally any ratio between

them, and let it be one unit as the simplest case.

7.3.6.5.2. Let the second pair be that of general relativity. Since

the ratio of its member exists and it is an arbitrary real number, then that

state of affairs can be equivalently expresses by introducing a corresponding

angle between the two measures:

7.3.6.5.3. A new question arises then: What should be the ratio of

the units of the two measures. In fact there is no theoretical reason to

answer it. As in the case of quantum mechanics, the simplest suggestion

could accept, too, and it is the same: their ratio to be one unit.

7.3.6.5.4. However unlike the case of quantum mechanics, general

relativity can found it on a firmly established fact: the equation of

gravitational and

60

време-пространствена точка и е отговорен за време-пространствената

кривина и за гравитацията в крайна сметка. Сега тези добре известни

твърдения следва да се разберат в термините на теорията на мярката.

7.3.6.4.2. И в двата случая има две мерки, които са както

различни, така и еднакво валидни и трябва да се комбинират и

съположат някак. Това “някак” на свой ред е различно и даже

несъчетаемо в двата случая: на квантовата механика и на общата теория

на относителността.

7.3.6.4.3. Решението на квантовата механика се състои от две

съгласувани стъпки:

7.3.6.4.3.1. Първата е да се забрани да се разглеждат заедно,

ако са две едномерни мерки, т.е. БМ или ЛМ.

7.3.6.4.4. Втората е да се въведе КМ, която е в състояние да ги

обедини като два различни (и “ортогонални”) нейни частни случая.

7.3.6.4.5. Това построение, както и пълното изследване

показва, че мярката, използвана от квантовата механика, не се

съгласува с тази от общата теория на относителността.

7.3.6.5. Все пак те могат да се приравнят в известен смисъл, ако

втората стъпка, въвеждаща КМ, се отложи и две двойки от две

едномерни мерки са това, което се съпоставя.

7.3.6.5.1. Нека първата двойка, която ще се разглежда, да е

тази на квантовата механика. Тъй като нейните два члена са

несъизмерими, е позволено конвенционално да се постулира всякакво

отношение между тях и нека бъде единица като най-простия случай.

7.3.6.5.2. Нека втората двойка да е тази на общата теория на

относителността. Тъй като отношението между нейните членове е

произволно реално число, то това положение на нещата може

еквивалентно да се изрази с въвеждане на съответен ъгъл между двете

мерки:

7.3.6.5.3. Тогава възниква нов въпрос: какво трябва да е

отношението между единиците на двете мерки. Всъщност няма

теоретично основание за отговор. Както в случая на квантовата

механика, би могло пак да се приеме най-простият случай и той е

еднакъв: отношението да е единица.

7.3.6.5.4. Обаче за разлика от случая на квантовата механика,

общата теория на относителността може да го обоснове въз основа на

един твърдо установен факт: равенството на гравитационната и

61

inertial mass: It means the equation of the corresponding energies, which in

tradition are called potential energy connected with a space-time point and

kinetic energy referred to an energy-momentum point.

7.3.6.5.5. If and as far as quantum mechanics acclaims energy

conservation (as Pauli did unlike Bohr, Kramers, Slater 1924), then it accepts

in fact implicitly the same ratio of one unit as general relativity though

complementarity allows of that ratio to be any real number. Indeed the two

members of the energy-conservation equation are incommeasurable together

(cf. von Neumann 1932: 256, Annahme 164): These are potential and kinetic

energy in question, which depend correspondingly on position and on

momentum.

7.3.6.5.6. It is about time to compare the ways of quantum

mechanics and general relativity for the two measures to be reconciled with

each other:

7.3.6.5.6.1. Quantum mechanics says: The two measures are

incommeasureable, but they can be equated conventionally and in tradition.

7.3.6.5.6.2. General relativity says: The two measures are angled

arbitrarily, for which space-time is curved, and that curvature represents

gravity for us. The ratio between their units is one unit according to the

equation of inertial and gravitational mass, though.

7.3.6.5.7. As one can see, the above statements are similar and

moreover that of general relativity is stronger, it implies that of quantum

mechanics. More exactly, the latter requires the measure to be equal if and

only if they are “flattened” while the former insists on their equation even if

they are arbitrarily angled.

7.3.6.5.8. However given the allegation of quantum mechanics, it

implies the negation of its premise, that of general relativity, since the

former does not admit at least the notion of angle between the two

measures being incommeasurable.

7.3.6.5.9. One can even accustom to that shocking state of affairs

between quantum mechanics and general relativity for its persistence and

constant repetition: It strikes us a few times already: in relation to AC and

HC, then for QM

62

инерционната маса: то означава равенство на съответните енергии,

които по традиция се наричат потенциална енергия, свързана с една

време-пространствена точка, и кинетична, отнасяна към една

енергийно-импулсна точка.

7.3.6.5.5. Ако и доколкото квантовата механика твърди

запазване на енергията (като Паули и за разлика от Бор, Крамерс и

Слатер [Bohr, Kramers, Slater 1924]), то тя приема всъщност имплицитно

същото отношение от единица както общата теория на относителността,

макар допълнителността да дава възможност на това отношение да е

всяко реално число. Наистина, двата члена на уравнението за запазване

на енергията са несъизмерими заедно (ср.: von Neumann 1932: 256,

Annahme 164): това са въпросните потенциална и кинетична енергия,

зависещи съответно от положението и импулса.

7.3.6.5.6. Крайно време е да се сравнят начините на квантовата

механика и на общата теория на относителността двете мерки да се

примирят:

7.3.6.5.6.1. Квантовата механика казва: двете мерки са

несъизмерими, но те могат да се примирят конвенционално и по

традиция.

7.3.6.5.6.2. Общата теория на относителността казва: двете

мерки сключват произволен ъгъл, поради което време-пространството е

изкривено и тази кривина ни се представя като гравитацията. Обаче

отношението между техните мерни единици е единица поради

равенството на инерционната и гравитационната маса.

7.3.6.5.7. Както може да се види, горните твърдения са подобни

и нещо повече, това на общата теория на относителността е по-силно: от

него следва това на квантовата механика. По-точно, второто изисква

мерките да са равни ако и само ако те са “изправени”, докато първото

настоява на равенството им даже и ако сключват произволен ъгъл.

7.3.6.5.8. Ако обаче е дадено твърдението на квантовата

механика, от него следва отрицание на предпоставката му, тази на

общата теория на относителността, тъй като първото не допуска дори

понятие за ъгъл между двете мерки, които са несъизмерми.

7.3.6.5.9. Дори може да се привикне с това шокиращо

положение на нещата между квантовата механика и общата теория на

относителността поради неговата упоритост и постоянно повторение. То

ни изумява няколко пъти вече: по отношение на АИ и КХ, после за КМ и

63

LM, etc.

7.3.6.5.10. One can see oneself forced to justify and elucidate a

specially “quantum” logical rule, which generates an extravagant kind of

mutual independence between any two propositions satisfying the following

two conditions:

7.3.6.5.10.1. (A implies B) implies that there exists B so that: (A

implies B) & (B implies C).

7.3.6.5.10.2. Let B be not-A (It is possible for the “paradox” of

material implication). Since not-A is equivalent with (A implies not-A), then

the not-A itself by B being not-A implies that A implies not-A and hence the

existence of B according to the above (7.3.6.5.10.1).

7.3.6.5.11. What is the term of the relation between A and B or of

those A and B if they relate to one another so? For the absence of a term it

can be called now complementary independence of two statements: Though

the one of them implies the other and seems initially to be dependent on

each other, anyway then turns out that the latter statement in turn implies

the negation of the former one. Both the propositions satisfying those

conditions are consistent with each other and a few examples of similar pairs

of propositions were enumerated already above.

7.3.6.5.12. An interesting question without an answer known to me

is whether there are other examples of using the “paradox” of material

implication for proving important theorems.

7.3.6.5.13. Besides, that kind of “complementary independence”

can be commented so, too: B exists necessarily and only “purely” in such a

sense: The former condition (7.3.6.5.10.1) requires for B to exist, but the

latter one (7.3.6.5.10.2) forbids any effective construction for the empty

intersection of A and not-A. By the way, this remembers the “clever

backdoor” (see 7.3.5.5.11 as well as 3.1.2), through which quantum

correlations can sneak behind the classical ones: In other words, one can

consider the classical correlations as constructive, and ascribe only pure

existence as to the quantum ones.

7.3.6.5.14. That complementary independence is absolutely enough

for quantum mechanics, which, besides, does not need any special kind of

logic, the so-called quantum logic, since the classical one is completely

enough.

7.3.6.5.15. Having large experience with complementarily

independent

64

ЛМ и др.

7.3.6.5.10. Може да се видим принудени да обосновем и изясним

едно специално „квантово“ логическо правило, което поражда

екстравагантния вид взаимна зависимост на две твърдения,

удовлетворяващи следните две условия:

7.3.6.5.10.1. От (A влече B) следва, че съществува B така че: (от

A следва B) и (от B следва C).

7.3.6.5.10.2. Нека B е не-A (Възможно е поради “парадокса” на

материалната импликация). Тъй като не-A е еквивалентно с (от A следва

не-A), тогава самото не-A чрез това, че B е не-A, влече, че от A следва

не-A и оттук съществуването на B според горното (7.3.6.5.10.1).

7.3.6.5.11. Кой е терминът за отношението между A и B или за

тези A и B, ако се отнасят помежду си така? Поради отсъствието на

термин може да се нарече сега допълнителна независимост на две

съждения. Макар единият от тях влече другия и първоначално изглежда,

че са зависими, все пак после се оказва, че второто твърдение на свой

ред влече отрицанието на първото. Двете твърдения, изпълняващи тези

условия се съгласуват помежду си и няколко примера на подобни двойки

бяха вече изброени по-горе.

7.3.6.5.12. Интересен въпрос без отговор, който да ми е

известен, е дали има други примери на използване на „парадокса“ на

материалната импликация за доказване на важни теореми.

7.3.6.5.13. Освен това, този вид “допълнителна независимост”

може да се коментира и така: B съществува необходимо и само “чисто” в

такъв смисъл. Първото условие (7.3.6.5.10.1) изисква B да съществува,

но второто (7.3.6.5.10.2) забранява всяка ефективна конструкция,

поради празното сечение на A и не-A. Между другото, това напомня

“хитрата вратичка” (вж. 7.3.5.5.11, както и 3.1.2), през която квантовите

корелации могат да се промъкнат зад гърба на класическите. С други

думи, класическите корелации могат да се разглеждат като

конструктивни, а що се отнася до квантовите – да им се приписва само

чисто съществуване.

7.3.6.5.14. Тази допълнителна независимост е съвсем

достатъчна за квантовата механика, която освен това няма нужда от

специален вид квантова логика, тъй като класическата е напълно

достатъчна.

7.3.6.5.15. Имайки огромен опит с допълнително независими

65

propositions as above, quantum mechanics can offer a few useful logical

ideas:

7.3.6.5.15.1. Infinite constructive procedures or algorithms can be

discussed in a finite way.

7.3.6.5.15.2. That discussion requires not only the axiom of choice

but also the equivalence (or invariance, or relativity) in relation to it.

7.3.6.5.15.3. A proposition of “pure” existence corresponds to any

infinite procedure or algorithms

7.3.6.5.15.4. However given such a proposition, two infinite

procedures or algorithms, which can coincide in particular, correspond to it.

This is so for the infinite constructive procedure or algorithm admits in

principle two directions, which can be conventionally designated as “to

infinity”, and “from infinity”.

7.3.6.5.15.5. The relation between corresponding infinite

procedures or algorithms, on the one hand, and the propositions of pure

existence, on the other, is that of complementary independence.

7.3.7. Another question is relevant to how general relativity refers

to quantum mechanics: It is about the cosmological constant introduced in

the equations of general relativity later and which Einstein himself called his

“biggest blunder” (Gamov 1970: 44) after Hubble’s discovery that the

universe expands.

7.3.7.1. One can start by elucidating the sense of the cosmological

constant in terms of QM:

7.3.7.1.1. In fact a nonzero cosmological constant revises the

equation of inertial and gravitational mass and thereof the equation of the

two measures, e.g. those of potential and kinetic energy, too. Though the

revision, the cosmological constant can remain consistent with the equation

of inertial and gravitational mass in the following way:

7.3.7.1.2. The equation of inertial and gravitational mass holds

locally while the nonzero cosmological constant is global. In fact this would

lead to the quadrangle ABCD considered above in final analysis but with a

difference in interpretation: a rather instructive difference, though: The side

CD corresponding to probabilistic mechanics is interpreted as the

representation of the global, i.e. as that of the system as a whole, which is

66

твърдения, както по-горе, квантовата механика може да предложи

няколко полезни логически идеи:

7.3.6.5.15.1. Безкрайни конструктивни процедури или

алгоритми могат да се обсъждат по краен начин.

7.3.6.5.15.2. Такава дискусия изисква не само аксиомата за

избора, но и еквивалентност (или инвариантност, или относителност) по

отношение на нея.

7.3.6.5.15.3. Твърдение за “чисто” съществуване съответства на

всяка безкрайна процедура или алгоритъм.

7.3.6.5.15.4. Ала ако е дадено такова твърдение, съответстват

му две безкрайни процедури или алгоритми, които могат да съвпадат в

частност. Това е така, понеже безкрайните конструктивни процедури или

алгоритми допускат по принцип две посоки, които могат условно да се

нарекат “към безкрайността” и “от безкрайността”.

7.3.6.5.15.5. Отношението между съответните безкрайни

процедури или алгоритми, от една страна, и твърденията за чисто

съществуване, от друга, е това на допълнителна независимост.

7.3.7. Един друг въпрос е релевантен към това, как общата

теория на относителността се отнася към квантовата механика: става

дума за космологичната константа, въведена в уравненията на общата

теория на относителността по-късно и която самият Айнщайн нарича

своята “най-голяма грешка” (Gamov 1970: 44) след откритието на Хъбъл,

че вселената се разширява.

7.3.7.1. Може да се потегли с изясняване смисъла на

космологичната константа в термините на КМ:

7.3.7.1.1. Всъщност една ненулева космологична константа

ревизира равенството на инерционна и гравитационна маса и от това –

равенството на двете мерки, напр. и тези за потенциална и кинетична

енергия. Въпреки ревизирането, космологичната константа може да се

съгласува с равенството на инерционната и гравитационната маса по

следния начин:

7.3.7.1.2. Равенството на инерционната и гравитационната маса

е в сила локално, докато ненулевата космологична константа е глобална.

Всъщност това би довело до четириъгълника ABCD, разгледан по-горе, в

крайна сметка, но с една разлика в интерпретацията, обаче: страната

CD, съответстваща на вероятностната механика, се тълкува като

представяне на глобалното, т.е. на системата като цяло, което е

67

the universe as a whole. One can notice that Einstein’s introducing of the

thermodynamic properties of the system as a whole (Einstein 1910:

1276-1282, §1-2) corresponds to the other idea about the cosmological

constant expressing an “emancipation” of the whole analogical in both cases.

By the way, Einstein explains there the well-ordering in time of all the states

so: A single state possessing a corresponding probability overwhelming those

of all adjoining states follows any state practically always (ibid. 1277)5. This

is not so in the quantum case: However the apparatus plays the role to

enhance the difference in probability between all the possible adjoining

states and thus to choose only one as a single following one for well-ordering

in time.

7.3.7.1.3. The cosmological constant could be generalized, of

course, as a function of space-time or of other variables. Then locally, it

would delineate the same as the gravity in general relativity does by means

of the curvature of space-time: In other words, it is absolutely redundant

locally because of which its sense can be related only to the global.

7.3.7.1.4. However as to the bridge between quantum mechanics

and general relativity, the cosmological constant is able to make sense

locally as the forbidden, inexplicable or arbitrary difference between the two

dual spaces or measures.

7.3.7.1.5. In terms of QM, the cosmological constant could

represent the difference between QM and any two one-dimensional LM or BM

arbitrarily angled, though.

7.3.7.1.6. In return to the sense of the cosmological constant,

gravity could interpreted as an equivalent expression for the above

difference between QM and any two one-dimensional LM or BM arbitrarily

angled.

7.3.7.2. Keeping in mind the sense of the cosmological constant in

terms of QM, now here are the considerations for Einstein himself to

introduce the cosmological constant in his paper (Einstein 1918):

7.3.7.2.1. The initial equation of general relativity, which is without

the cosmological constant, admits

5 Cf. Born, Fock 1928; Avron, Elgart 1999.

68

вселената като цяло. Може да се отбележи, че въвеждането от Айнщайн

на термодинамичните свойства на системата като цяло (Einstein 1910:

1276-1282, §1-2) съответства на другата идея за космологичната

константа, изразявайки една “еманципация” на цялото, аналогична в

двата случая. Между другото, Айнщайн обяснява там доброто

подреждане по време на всички състояния така: едно единствено

състояние, притежаващо съответна вероятност, значително надвишаваща

тази на всички близки състояния, следва практически винаги след всяко

състояние (ibid. 1277)6. Това не е така в квантовия случай: ала апаратът

играе ролята да усили разликата по вероятност между всички възможни

близки състояния е така да избере едно единствено от тях като следващо

за добро нареждане по време.

7.3.7.1.3. Космологичната константа би могла да се обобщи,

разбира се, като някаква функция от време-пространството или други

променливи. Тогава локално, тя би изобразявала същото както

гравитацията в общата теория на относителността прави посредством

кривината на време-пространството. С други думи, тя е напълно излишна

локално, поради което нейният смисъл може да се отнесе само към

глобалното.

7.3.7.1.4. Обаче що се отнася до моста между квантовата

механика и общата теория на относителността, космологичната константа

може да има смисъл локално като забранената, необяснима или

произволна разлика между двете дуални пространства или мерки.

7.3.7.1.5. В термините на КМ, обаче космологичната константа

би могла да представи разликата между КМ и всеки две едномерни ЛМ

или ВМ, сключващи произволен ъгъл.

7.3.7.1.6. Връщайки се към смисъла на космологичната

константа, гравитацията може да се интерпретира като еквивалентен

израз за горната разлика между КМ и всеки две едномерни ЛМ или БМ,

сключващи произволен ъгъл.

7.3.7.2. Имайки наум смисъла на космологичната константа в

термините на КМ, ето сега съображенията на самия Айнщайн да въведе

космологичната константа в статията си (Einstein 1918):

7.3.7.2.1. Първоначалното уравнение на общата теория на

относителността, което е без космологичната константа, допуска

6 Ср. Born, Fock 1928; Avron, Elgart 1999.

69

the gravitational field in the absolute vacuum, i.e. even at zero energy.

7.3.7.2.2. To prevent such an option, which seemed to him to be

odd, he introduced “Machsches Prinzip”, according to which the only possible

source of gravitational field can be the mass (correspondingly energy).

7.3.7.2.3. In fact, that principle is imposed to be added for the

suspension of Lorentz invariance in general relativity: If it is absent, the

velocity can be infinite and thus the entities, which have the zero relativistic

mass (please note: not the mass at rest), are able to possess nonzero

energy and to generate a gravitational field. In other words, the absolute

vacuum can have got energy (but not any mass) and a corresponding

gravitational field. To Einstein that idea seemed absurd, but not to Dirac who

introduced implicitly the notion of “vacuum energy” as a sea of negative

energy (Dirac 1931) since his relativistic (and for that Lorentz invariant)

generalization (Dirac 1928; 1930) of the Schrödinger equation implies its

existence.

7.3.7.2.4. After quantum information and all the phenomena of

entanglement, the idea does not seem absurd on other, quite different and

completely independent grounds. For its infinite velocity, the entanglement

could possess nonzero energy but zero relativistic mass.

7.7.3.2.5. What could possess energy but not mass as above (eo

ipso violating the Mach’shes prinzip) is quantum information as a substance

or an element of the world and universe. Such an opportunity arises in final

analysis for QM, but remains impossible in framework of LM or BM. Since the

Einstein equation (without the cosmological constant) admits it, the sense of

the cosmological constant can be interpreted as an expression or pure sign

for “complementary independence”: Then the exact value or function of the

cosmological constant should remain forever inexplicable in principle.

7.3.7.2.6. The interpretation in terms of the “quadrangle ABCD”

above is not less interesting: The first two Einstein principles

(“Relativitätprinzip” and “Äquivalenzprinzip”) cannot guarantee the perfect

degeneration of that quadrangle to a point but only to a segment (AC≡BD

[A≡B for “Relativitätprinzip”, and C≡D for

70

гравитационно поле в абсолютен вакуум, т.е. при нулева енергия.

7.3.7.2.2. За да предотврати този вариант, който му изглежда

нелеп, той въвежда “Machsches Prinzip”, според който единственият

възможен източник на гравитационно поле може да е само масата

(съответно енергията).

7.3.7.2.3. Всъщност този принцип се налага да се въведе поради

премахването на лоренцовата инвариантност в общата теория на

относителността: ако я няма, скоростта може да е безкрайна и

следователно неща, с нулева релативистична маса (моля да забележите:

не маса на покой) могат да имат ненулева енергия и да пораждат

гравитационно поле. С други думи, абсолютният вакуум може да има

енергия (но не маса) и съответно гравитационно поле. На Айнщайн тази

идея изглежда абсурдна, но не и на Дирак, който неявно въвежда

понятието за “енергия на вакуума” като море от отрицателна енергия,

(Dirac 1931), тъй като от неговото релативистично (и поради това

лоренцово инвариантно) обобщение (Dirac 1928; 1930) на уравнението

на Шрьодингер следва съществуването му.

7.3.7.2.4. След квантовата информация и всички явления на

сдвояване идеята не изглежда абсурдна от други, съвсем различни и

напълно независими основания. Поради безкрайната му скорост,

сдвояването би могло да притежава ненулева енергия, но нулева

релативистична маса.

7.7.3.2.5. Това, което би могло да притежава енергия, но не и

маса, както по-горе (и чрез това нарушавайки Mach’shes prinzip) е

квантовата информация като субстанция или елемент на света и

вселената. Такава възможност възниква в крайна сметка заради КМ, но

остава невъзможна в рамките на ЛМ или БМ. Тъй като уравнението на

Айнщайн (без космологичната константа) го допуска, смисълът на

космологичната константа може да се тълкува като израз или чист знак

за “допълнителната независимост”. Тогава точната стойност или функция

на космологичната константа би трябвало да остане завинаги неизразима

по принцип.

7.3.7.2.6. Интерпретацията в термините на “четириъгълника

ABCD” по-горе е не по-малко интересна. Първите два Айнщайнови

принципа (“Relativitätprinzip” и “Äquivalenzprinzip”) не могат да

гарантират пълното израждане на този четириъгълник до точка, а само

до отсечка (AC≡BD [A≡B поради “Relativitätprinzip” и C≡D поради

71

“Äquivalenzprinzip”]). Consequently, the “Machsches Prinzip” was called to

remove that last imperfection in the degeneration.

7.3.7.2.7. Hence the interpretation in terms of quantum

temperature follows immediately: The “Machsches Prinzip” is equivalent with

the zero quantum temperature designating the lack of any entanglement (or

the zero entanglement). Reversely, after the quantum temperature has been

already introduced, this inevitably means for it to be suspended or on other

words, generalized first as a nonnegative real, and then as a complex

number. Consequently, the notion of quantum temperature is consistent with

the initial Einstein equation without the cosmological constant as well as with

its generalizations where the cosmological constant is a real or complex

function.

7.3.7.3. However Einstein himself declared the cosmological

constant for the biggest blunder of his (Gamov 1970: 44), to see why:

7.3.7.3.1. Though Einstein founded the cosmological constant in

1918 (the quoted paper) by the newly “Machsches Prinzip”, the real reason

to introduce it in a paper a year earlier (Einstein 1917) was to conserve the

universe static since the equation without the cosmological constant implied

that it should expand.

7.3.7.3.2. However:

Hubble invited (1931) Einstein himself to assure that the universe is

expanding. It was Hubble’s discovery that made Einstein to change his mind

and to declare his “biggest blunder”. Really if he had remained the equation

as it had been initially (i.e. without the cosmological constant), then his

scientific genius would obtain a new magnificent acknowledgement for an

amazing forecast.

72

“Äquivalenzprinzip”]). Следователно, “Machsches Prinzip” трябва, за да

отстрани това последно несъвършенство в израждането.

7.3.7.2.7. Оттук интерпретацията в термините на квантовата

температура следва непосредствено. “Machsches Prinzip” е еквивалентен

на нулева квантова температура, означавайки липса на сдвояване (или

нулево сдвояване). Обратно, след като квантовата температура вече е

била въведена, това неизбежно означава да се отхвърли или с други

думи, обобщи първо като неотрицателно реално число, а после като

комплексно. Следователно, понятието за квантова температура се

съгласува с първоначалното уравнение на Айнщайн без космологичната

константа, както и с неговите обобщения, при които космологичната

константа е реална или комплексна функция.

7.3.7.3. Обаче самият Айнщайн обявява космологичната

константа за най-голямата си грешка (Gamov 1970: 44), да видим защо:

7.3.7.3.1. Макар Айнщайн да обосновава космологичната

константа в 1918 (цитираната статия) чрез новия “Machsches Prinzip”,

истинската причина да се въведе в статия година по-рано (Einstein 1917)

е да се запази вселена статична, тъй като от уравнението без

космологичната константа би следвало, че тя се разширява.

7.3.7.3.2. Обаче:

Хъбъл кани (1931) Айнщайн сам да се увери, че вселената се разширява.

Именно откритието на Хъбъл кара Айнщайн да промени становището си и

да обяви “най-голямата си грешка”. Наистина, ако беше оставил

уравнението, както е било първоначално (т.е. без космологичната

константа), неговият научен гений би получил ново величествено

признание, заради удивителното предсказание.

73

7.3.7.3.3. In fact the expanding universe should reject the

“Machsches Prinzip”, too, since it was introduced just to conserve the

universe static. This means that there exists another possible and even really

acting source of gravity different from the mass, i.e. that source must not

possess any relativistic mass, but nevertheless it has to have some nonzero

energy, because it acts.

7.3.7.3.4. The “Big Bang” is the first conjecture for that mysterious

source of energy. Its virtue is for energy conservation to survive (in fact,

almost). About 13 or 14 billion years before, all the energy of the entire

universe appeared from the nothing in a single instant “according to God’s

will” and without any natural cause, but energy conservation holds after that

abominable crime on it committed by the “Big Bang”.

7.3.7.3.5. I think that the “Big Bang” conjecture is an insult to

intelligence, which can survive only for the “sacred cow” of energy

conservation. Fortunately its ridiculousness is already obvious nowadays

because of dark energy and matter representing the predominant part of the

universe.

7.3.7.3.6. However if the “Machsches Prinzip” is rejected, then the

segment AB ≡ CD above cannot degenerate to a point, and one can search in

it a constantly acting natural cause violating energy conservation. Its time

integral is depicted back as the mythological “Big Bang” playing the role of

the Creation as to contemporary mankind.

7.3.7.3.7. One emphasis the following: If one accept the length of

the segment AB ≡ CD as the quantitative degree for the violation of the

“Machsches Prinzip”, then it would corresponds one-to-one to the degree of

entanglement or to the quantity of quantum temperature (as a real

quantity).

7.3.7.3.8. This cannot help us make to suggest that entanglement

and only entanglement is the single source both of the violation of the

“Machsches Prinzip” and of the corresponding energy. As Einstein introduced

that principle to found the static universe, then on the contrary, the fact of

the expanding universe can direct to entanglement as the source of the

energy, which is usually and perhaps groundlessly ascribed to a mythological

“Big Bang”.

74

7.3.7.3.3. Всъщност разширяващата се вселена би трябвало да

опровергава и “Machsches Prinzip”, тъй като е бил въведен да съхрани

вселената статична. Това означава, че съществува друг възможен и дори

реално действащ източник на гравитация, различен от масата, т.е. този

източник не трябва да притежава релативистична маса, но независимо от

това трябва да има ненулева енергия, понеже действа.

7.3.7.3.4. “Големият взрив” е първата хипотеза за загадъчния

източник на енергия. Неговото качество е че законът за запазване на

енергията оцелява (всъщност, почти). Преди около 13 или 14 милиарда

пълната енергия на цялата вселена се е появила от нищото в един

единствен миг “по Божията воля” без каквато и да е естествена причина,

ала законът за запазване на енергията е в сила след това чудовищно

престъпление, извършено срещу него от “Големия Взрив”.

7.3.7.3.5. Мисля, че хипотезата за “Големия Взрив” е обида за

разума, която може да оцелее само заради “свещената крава” на закона

за запазване на енергията. За щастие неговата нелепост е вече очевидна

в наши дни, поради тъмните енергия и материя, представляващи

преобладаващата част от вселената.

7.3.7.3.6. Обаче ако “Machsches Prinzip” се отхвърли, то

отсечката AB ≡ CD по-горе не може да се изроди до точка и в нея може

да се търси постоянно действаща естествена причина, нарушаваща

закона за запазване на енергията. Нейният интеграл по времето се

изобразява като митологичния “Голям Взрив”, играещ ролята на

Сътворението за съвременното човечество.

7.3.7.3.7. Може да се подчертае следното. Ако се приеме

дължината на отсечката AB ≡ CD като количество за нарушението на

“Machsches Prinzip”, тогава тя би съответствала взаимно еднозначно на

степента или на величината на квантовата температура (като реална

величина).

7.3.7.3.8. Това не може да не ни накара да предположим, че

именно и единствено сдвояването е единственият източник и на

нарушението на “Machsches Prinzip” и на съответната енергия. Понеже

Айнщайн въвежда този принцип, за да обоснове статичната вселена,

тогава − обратно: фактът на разширяващата се вселена може да насочи

към сдвояването като към източника на енергия, която обикновено и

може би неоснователно е приписвана на един митологичен “Голям

Взрив”.

75

7.3.7.3.9. The existence of the universe suggests a huge violation

of energy conservation, which can be explained in two alternative and

possibly complementary ways: as an enormous energy leap, the Big Bang in

question, as well as a constantly acting cause, the entanglement. This is the

quantity of quantum temperature, which allows of them to be equated. So

the “Big Bang” explanation is partial and traditional rather than untrue or

incorrect. However the violation of energy conservation is absolutely

necessarily in both cases. The entanglement explanation has advantage to

point a natural and constantly acting cause, but it is not less partial and

one-sided than the “Big Bang” one. The notion of quantum temperature

involves implicitly an equivalence (or invariance to, or relativity) of those two

kinds of explanation: Besides the rest, this is a serious enough reason for it

to be introduced.

7.3.7.3.10. If the quantum temperature is involved as a complex

rather than real quantity, then the violation only of the “Machsches Prinzip”

is not yet enough: It already requires the violation of at least one of the rest

two principles: Einstein’s “Äquivalentzpirinzip” (1918) or Einstein’s

“Relativitätsprinzip” (ibidem), so that the real and imaginary component of

quantum temperature are able to be distinguish from each other.

7.3.7.3.11. However general relativity suggests an absolutely

equivalent description to that by means of quantum temperature as to the

two unmatched components of its. This is just gravity which represents their

mismatch as a force, namely that of gravity or as a curvature between the

two components under the condition of ... their coincidence. Consequently

the two quoted above Einstein principles should be understood rather as

convention for the form of description than as natural laws.

7.3.8. QM can be compared with BM and LM in terms of general

relativity and its curved space-time as follows:

7.3.8.1. QM is a universal three-dimensional measure and its three

dimensions admit the following interpretation beside the rest above: as the

measures of two conjugate one-dimensional physical quantities and a third

one for the “curvature” between them. This last is the measure conception of

76

7.3.7.3.9. Съществуването на вселената предполага едно огромно

нарушение на закона за запазване на енергията, което може да се

обясни по два алтернативни и възможно допълнителни начина: като

изключително голям скок в енергията, както и като постоянно действаща

причина − сдвояването. Именно величината на квантовата температура

позволява да се приравнят. Така обяснението с „Големия Взрив“ е

частично и традиционно, а не невярно или неправилно. Обаче

нарушението на закона за запазване на енергията е абсолютно

необходимо и в двата случая. Обяснението със сдвояване има

предимството да посочва естествена и постоянно действаща причина, но

то не е по-малко частично и едностранчиво, отколкото това с „Големия

Взрив“. Понятието за квантова температура неявно включва

еквивалентност (или инвариантност спрямо, или относителност) на тези

два вида обяснение: освен останалото, това е една достатъчно сериозна

причина да се въведе.

7.3.7.3.10. Ако квантовата температура се въведе като

комплексна, а не като реална величина, нарушението само на “Machsches

Prinzip” вече не е достатъчно, а изисква нарушение на поне един от

останалите два принципа: Einstein’s “Äquivalentzpirinzip” (1918) или

Einstein’s “Relativitätsprinzip” (ibidem), така че реалната и имагинерната

компонента на квантовата температура да могат да се различат помежду

си.

7.3.7.3.11. Обаче общата теория на относителността предполага

напълно еквивалентно описание спрямо това посредством квантова

температура що се касае до двата нейни единични компонента. Тъкмо

гравитацията представя тяхното несъвпадение като сила, именно тази на

гравитацията или като кривина между двата компонента при условието

… за съвпадението им. Следователно двата цитирани по-горе принципа

би трябвало да се разберат по-скоро като конвенция, заради формата на

описанието, отколкото като природни закони.

7.3.8. КМ може да се сравни с БМ и ЛМ в термините на общата

теория на относителността и нейното изкривено време-пространство,

както следва:

7.3.8.1. КМ е универсална тримерна мярка и нейните три

измерения допускат следната интерпретация освен останалите по-горе:

като мерките на две спрегнати едномерни физически величини и една

трета, заради “кривината” между тях. Такава е концепцията за мярка на

77

general relativity.

7.3.8.2. Anyway there exists a difference between them. The three

dimensions of QM are absolutely equivalent and interchangeable: They are

as isotropic as the three dimension of Euclidean space. Unlike this, the

corresponding triple of measures in general relativity are not equivalent to

each other neither interchangeable. Being differently nominated, they

consists a well-ordered triple, which is anisotropic.

7.3.8.3. There exists a common essence rather than a mere

analogy between anisotropy, well-ordering (thus the axiom of choice), and

nominating, on the one hand, and also between isotropy, the lack in principle

both of well-ordering (which means the negation of the axiom of choice) and

of any nominating, on the other. It allows of the invariance to the axiom of

choice as it has been described above to be applied to finite sets as well. It

establishes an equivalence between the elements of any set if they are

nominated (enumerated) or not. If the dimensions of a space are considered

as that set, then an amazing invariance between isotropy and anisotropy can

be discussed.

7.3.8.4. The term of “complementary independence” has been

introduced above just to describe the same kind of logical relation between

QM and LM (BM). One can utilize it as for the finite invariance to the axiom of

choice as for the infinite one above. Space (as three anisotropic dimensions)

and time (as three well-ordered [or nominated as past, present, future]

dimensions) can give an example of such complementary independence in

the finite case. Consequently the true notion of space-time involves already,

though implicitly, the above finite invariance to the axiom of choice.

7.3.8.5. A philosophical reflection to the invariance to nominating or

not is quite suitable. An entity if its elements are nominated can be accepted

as physical reality unlike the same entity if its elements cannot be nominated

(or enumerated) in principle. The latter is common to be the “mathematical

model” for that physical reality sighted in the former case. The philosophical

category of quality corresponds to the case of physical reality, and that of

quantity as to “its” mathematical model. Epistemology takes for granted an

irremovable difference between them. However the invariance in question

requires their coincidence

78

общата теория на относителността.

7.3.8.2. Все пак съществува разлика между тях. Трите

измерения на КМ са напълно еквивалентни и разменими: те са изотропни

като трите измерения на евклидовото пространство. За разлика от тях

съответната тройка от мерки в общата теория на относителността не са

еквивалентни, нито разменими. Бидейки различно наименувани,

образуват добре наредена тройка, която е анизотропна.

7.3.8.3. Съществува обща същност, а не просто аналогия между

анизотропия, добра наредба (следователно аксиомата за избора), и

наименуването, от една страна, и също между изотропията, липсата по

принцип и на добра наредба (което означава отрицание на аксиомата за

избора), и на каквото и да е наименуване. Тя дава възможност аксиомата

за избора, както е описано по-горе, да се приложи и към крайни

множества. Установява еквивалентност между елементите на всяко

множество, ако те са наименувани (изброени) или не. Ако измеренията

на едно пространство се разглеждат като това множество, то може да се

обсъжда една удивителна инвариантност между изотропия и

анизотропия.

7.3.8.4. Терминът “допълнителна независимост” е въведен

по-горе тъкмо за да опише същия вид логическо отношение между КМ и

ЛМ (БМ). Може да се използва както за „крайната“ по-горе, така и за

„безкрайната“ инвариантност. Пространството (като трите изотропни

измерения) и времето (като добре наредени [или наименувани като

минало, настояще, бъдеще] измерения) могат да дадат пример на такава

допълнителна независимост в крайния случай. Следователно самото

понятие за време-пространство включва вече, макар и неявно, горната

„крайна“ инвариантност към аксиомата за избора.

7.3.8.5. Една философска рефлексия спрямо инвариантността

към наименуване или не e съвсем подходяща. Един предмет, ако

неговите елементи са наименувани, може да се приеме за физическа

реалност за разлика от същия предмет, ако неговите елементи не могат

да се наименуват (или изброят) по принцип. Последният е общоприето да

е “математическият модел” за тази физическа реалност, видяна в първия

случай. Философската категория за качество съответства на случая на

физическа реалност, а тази за количество − за “нейния” математически

модел. Епистемологията приема за дадена една неотстранима разлика

между тях. Обаче ако въпросната инвариантност изисква съвпадението

79

eo ipso revolutionizing epistemology because of introducing QM. QM is not

only a universal measure, but also it suggests the universal homogeneity of

all the being, all the universe after being measured by means of it, or in

other words QM supposes the universal homogenous substance of quantum

information. The boundary between physics and mathematics is obliterated

after measuring by QM!

7.3.8.6. All that allows of a more general viewpoint as to the

relation between the same, but described in two different kinds of terms:

those of quantum mechanics, on the one hand, and those of general

relativity, on the other:

7.3.8.6.1. The “atom” of that sameness is the qubit, a

three-dimensional unit ball as its three dimensions can be in a few different

interpretations:

7.3.8.6.1.1. (A’) as two values of the same quantity and the value

of the energy EA’ causing the change from the one to the other.

7.3.8.6.1.2. (B’) as two values of two conjugate quantities and

value of the energy EB’ causing the change from the one to the other.

7.3.8.6.1.3. (C’) as two probabilities of the same quantity and the

value of the energy EC’ causing the change from the one to the other.

7.3.8.6.1.4. (D’) as two probabilities of two conjugate quantities

and the value of the energy ED’ causing the change from the one to the

other.

7.3.8.6.2. The quadrangle A’B’C’D’ is a new interpretation (in terms

of QM) of the above quadrangle ABCD.

7.3.8.6.3. EA’ is “inertial energy”, i.e. the energy, which corresponds

to “inertial mass”, and then EA’ should be “gravitational energy”

corresponding to gravitational mass.

7.3.8.6.4. However EC’ and ED’ would be a new kind of energy, which

corresponds to information. Two kinds of such information might be

distinguished and nominated inertial and gravitational information in analogy

to the corresponding kinds of mass.

7.3.8.6.5. Indeed both EC’ and ED’ cause some change in probability

and consequently make sense as information. As both are the values of

probability, it is a dimentionless number. An exact energy corresponds to it

one-to-one: It is proportional to it

80

им, по такъв начин революционизира епистемологията поради

въвеждането на КМ. КМ е не само универсална мярка, но също така

предполага универсалната хомогенност на цялото битие, цялата вселена

бидейки измервана с нея, или с други думи, КМ предполага

универсалната хомогенна субстанция на квантовата информация.

Границата между физика и математика се заличава след измерване с КМ!

7.3.8.6. Всичко това дава възможност на по-обща гледна точка

що се отнася до отношението между едно и също, но описано с два

различни вида термини: тези на квантовата механика, от една страна, и

тези на общата теория на относителността, от друга:

7.3.8.6.1. “Атомът” на тази еднаквост е кюбитът: триизмерно

единично кълбо, като неговите три измерения могат да имат няколко

различни интерпретации:

7.3.8.6.1.1. (A’) като две стойности на една и съща величина и

стойността на енергията EA’, причиняваща промяна от едната към

другата.

7.3.8.6.1.2. (B’) като две стойности на две спрегнати величини и

стойността на енергията EB’, причиняваща промяната от едната в другата.

7.3.8.6.1.3. (C’) като две вероятности на една и съща величина

и стойността на енергията EC’, причиняваща промяната от едната в

другата.

7.3.8.6.1.4. (D’) като две вероятности на две спрегнати

величини и стойността на енергията ED’, причиняваща промяната от

едната в другата.

7.3.8.6.2. Четириъгълникът A’B’C’D’ е нова интерпретация (в

термините на КМ) на горния четириъгълник ABCD.

7.3.8.6.3. EA’ е “инерционната енергия”, т.е. енергията, която

съответства на “инерционната маса”, а тогава EA’ би трябвало да е

“гравитационната енергия”, съответна на гравитационната маса.

7.3.8.6.4. Обаче EC’ и ED’ биха били нов вид енергия, който

съответства на информацията. Двата вида на такава информация би

могло да се разграничат и нарекат инерционна и гравитационна

информация по аналогия със съответните видове маса.

7.3.8.6.5. Наистина и EC’, и ED’ причиняват някаква промяна във

вероятността и следователно имат смисъл на информация. Понеже и

двете са стойности на вероятност, тя е безразмерна величина. Точна

енергия ѝ съответства взаимно еднозначно. Тя е пропорционална на нея

81

by means of the Planck constant per second. Informational energy would be

the natural name for it and could be divided correspondingly into

gravitational and inertial one.

7.3.8.6.6. A philosophical reflection on the newly separated kinds of

energy begs to be made:

7.3.8.6.6.1. Some corresponding informational energy can be

ascribed to any informational process including e.g. those in our PCs. The

corresponding energies are incredibly small for the value of the Planck

constant per second is as incredibly small. However the informational

processes, which mankind at present can create and manage are different in

principle from those in the nature at least for their informational energy,

which is comparable with their mass energy.

7.3.8.6.6.2. That difference in principle above consists in the

absence of well-ordering as to quantum-informational processes unlike ours.

Mass energy, which we know well as gravitational as inertial, can be obtained

from informational energy after any well-ordering e.g. that caused by any

representation in space-time.

7.3.9. The three basic and fundamental constants can be

comprehended in terms of the quadrangle ABCD (A’B’C’D’) or in terms of QM.

These constants are: the light speed in vacuum, the Planck constant, the

gravitational constant:

7.3.9.1. The light speed in vacuum should be connected with

well-ordering in space-time. It represents the constant proportionality

between mass and energy. Consequently it refers to the point A (A’) of the

quadrangle ABCD (A’B’C’D’) generating a one-to-one corresponding point B

(B’).

7.3.9.2. The Planck constant refers to the absence of any

well-ordering in principle. It features the quantum coherent state and allows

of ascribing physical energy to any informational process. It represents the

constant proportionality between information (probabilities, numbers) and

energy. Consequently it refers to the point C (C’) of the quadrangle ABCD

(A’B’C’D’) generating a one-to-one corresponding point B (B’). The two points

B (or respectively the two points B’), i.e. these two energies generated

correspondingly by means of the light speed

82

посредством константата на Планк за секунда. Информационна енергия

би било естественото име за нея и би се подразделяла съответно на

гравитационна и инерционна.

7.3.8.6.6. Една философска рефлексия на ново-отделените

видове се натрапва да бъде направена:

7.3.8.6.6.1. Някаква съответна информационна енергия може да

се припише на всеки информационен процес, включително тези в нашите

PC-та. Съответните енергии са невероятно малки, понеже стойностите на

планковата константа за секунда е невероятно малка. Обаче

информационните процеси, които човечеството може да създаде и

управлява понастоящем, са различни по принцип от тези в природата

поне поради тяхната информационна енергия, която е сравнима с

тяхната енергия от маса.

7.3.8.6.6.2. Тази разлика по принцип се състои в отсъствието на

добра наредба що се отнася до квантово-информационните процеси за

разлика от нашите. Енергията от маса, която добре познаваме както като

гравитационна, така и като инерционна, може да се получи от

информационната енергия след каквото и да е добро нареждане, напр.

това причинено от представяне във време-пространството.

7.3.9. Трите основни и фундаментални константи могат да се

разберат в термините на четириъгълника ABCD (A’B’C’D’) или в тези на

КМ. Тези константи са: скоростта на светлината във вакуум, константата

на Планк, гравитационната константа.

7.3.9.1. Скоростта на светлината във вакуум би трябвало да се

свърже с добрата наредба във време-пространство. Тя представя

постоянната пропорционалност на маса и енергия. Следователно се

отнася до точката A (A’) на четириъгълника ABCD (A’B’C’D’), пораждайки

една взаимно еднозначно съответстваща точка B (B’).

7.3.9.2. Константата на Планк се отнася до отсъствието на

каквото и да е добро нареждане по принцип. Та характеризира

квантовото кохерентно състояние и дава възможност да се припише

физическа енергия на всеки информационен процес. Тя представя

постоянната пропорционалност между информация (вероятности, числа)

и енергия. Следователно тя се отнася до точката C (C’) на

четириъгълника ABCD (A’B’C’D’), пораждайки една взаимно еднозначно

съответстваща точка B (B’). Двете точки B (или респективно двете точки

B’), т.е. тези две енергии, породени съответно посредством скоростта на

83

in vacuum and by means of the Planck constant do not coincide in general

case.

7.3.9.3. The gravitational constant is linked to the side AC. It

defines a velocity lesser than the light speed in vacuum, which corresponds

to a given energy under the condition of a given distance. This energy could

be generated as by means of the Planck constant as by means of the light

velocity in vacuum. Its essence is to juxtapose two opposite in direction

well-orderings to a given energy nevertheless whether it is an informational

energy (ascribed to a number designating some probability or quantity of

information) or it is a mass energy (ascribed to a physical entity designating

its quantity of mass or said philosophically, its quantity of existence or

being). If the case is the latter, then the gravitational constant defines a

mass called gravitational mass to any energy. Since the mass can be defined

in two independent ways (by the gravitational constant and by the light

speed in vacuum) from energy, the three notions of relativistic mass, inertial

mass and gravitational mass are able to arrange for them how to be

reconciled in any case. Analogically the same approach can manage the

eventual mismatch as to the two points of B (or of B’): the one defined by

the Plank constant, the other by the light speed in vacuum.

7.3.9.4. One can convince oneself that the gravitational constant

(as well as gravity at all) plays a special role to reconcile, to resolve

contradictions or to adjust the mathematical and the physical besides

quantum mechanics and special relativity introducing general relativity. It

arranges to be together the absence, in principle, of well-ordering, on the

one hand, and any well-ordering, on the other. Consequently gravity and its

constant allow of the invariance to the axiom of choice to be physically

possible.

7.3.9.5. Only the triangle ABC (A’B’C’) has been considered by now,

after which some doubling of the point B (B’) has to be ascertained. The

natural is the “second” point B to be identified as the point D of the

quadrangle ABCD (A’B’C’D’). Doing so, entanglement and gravity are

identified, too, as the mathematical and the physical image of one the same,

and the gravitational constant is what allows of them

84

светлината във вакуум и посредством константата на Планк не съвпадат

в общия случай.

7.3.9.3. Гравитационната константа е свързана със страната AC.

Тя определя скорост по-малка от скоростта на светлината във вакуум,

която съответства на дадена енергия при дадено разстояние. Тази

енергия може да се породи както посредством константата на Планк,

така и посредством скоростта на светлината във вакуум. Нейната

същност е да се съпоставят две добри наредби, противоположни по

посока, на дадена енергия, без значение дали тя е информационна

енергия, (приписвана на число, означаващо някаква вероятност или

количество информация) или тя е енергия от маса (приписвана на нещо

физическо, обозначавайки неговото количество маса или казано

философски, неговото количество съществуване или битие). В случая на

второто гравитационната константа определя маса, наричана

гравитационна маса, за всяка енергия. Тъй като масата може да се

определи по два независими начина (с гравитационната константа и със

скоростта на светлината във вакуум) от енергията, трите понятия за

релативистка, инерционна и гравитационна маса могат заради тях да се

наместят така че да се примирят във всеки един случай. Аналогично

същият подход може да оправи евентуалното несъвпадение що се отнася

до двете точки B (или B’): едната определена чрез константата на Планк,

другата – чрез скоростта на светлината във вакуум.

7.3.9.4. Може да се убедим, че гравитационната константа

(както и гравитацията изобщо) играе специална роля да примирява, да

разрешава противоречията или да нагласява математическото и

физическото, освен това – квантовата механика и специалната теория на

относителността, въвеждайки общата относителност. Тя урежда да се

съвместят липсата по принцип на добра наредба, от една страна, и коя

да е добра наредба, от друга. Следователно, гравитацията и нейната

константа дават възможност на инвариантността спрямо аксиомата за

избора да бъде физически възможна.

7.3.9.5. Единствено триъгълникът ABC (A’B’C’) се разглежда

досега, при което трябва да се установи някакво дублиране на точката B

(B’). Естественото е “втората” точка B да се отъждестви като точка D на

четириъгълника ABCD (A’B’C’D’). Ако се направи така, се отъждествяват и

сдвояването и гравитацията като математическия и физическия образ на

едно и също, а гравитационната константа е това, което им дава

85

to coexist peacefully.

7.3.10. One can consider the different particular cases of the

quadrangle ABCD (A’B’C’D’) one by one after some of them have already

been mentioned:

7.3.10.1. The first group of particular cases comprises the

coincidences of some of the points A, B, C, and D (A’, B’, C’, and D’):

7.3.10.1.1. The most particular case is the coincidence of all the

points A, B, C, and D. It corresponds to the three principles of general

relativity as they were formulated by Einstein in 1918 and to the revised

equation involving the suitable nonzero cosmological constant.

7.3.10.1.2. The next particular case is the degeneration of ABCD

(A’B’C’D’) to the segment AB ≡ CD (A’B’ ≡ C’D’). It corresponds to the initial

form of the Einstein equation without the cosmological constant and without

the “Machsches Prinzip”. This has been discussed above, too.

7.3.10.1.3. The quadrangle ABCD (A’B’C’D’) can degenerate to a

triangle if any two of the four points coincide. This might take place if only

one of the three Einstein principles (1918) holds, which would call the

coincidence of A and B, C and D as well as A and C accordingly. If (B and C)

or (A and D) coincide, this seems to lead to the case of the segment in

physical considerations. As to the eventual coincidence of B and D, this

would exclude the option of entanglement in principle and could be reckoned

as an implicit Einstein principle, too, formulated as the conjecture of hidden

variables (or parameters) in quantum mechanics (e.g. Einstein 1957:

82-86), though.

7.3.10.2. The second group of interesting particular cases

comprises those of equation for some of the sides of quadrilateral ABCD

(A’B’C’D’).

7.3.10.3. To recollect that the quadrilateral ABCD is “contravariant”

while A’B’C’D’ is “covariant”: ABCD refers to the results of measuring while

A’B’C’D’ refers to the measures:

7.3.10.4. Mechanical movement is usual to be thought

“contravariantly”, i.e. as the movement of a part toward the rest of the

whole. However it can be always interpreted “covariantly”, which means a

general and uniform movement of all parts to all rest parts according to a

corresponding change in measure visible as that general movement. The

obvious example of the latter is the expansion

86

възможността да съществуват съвместно и мирно.

7.3.10. Могат да се разгледат различните частни случаи на

четириъгълника ABCD (A’B’C’D’) един по един, след като някои от тях

бяха вече споменати:

7.3.10.1. Първата група от частни случаи обхваща съвпадението

на някои от точките A, B, C и D (A’, B’, C’ и D’):

7.3.10.1.1. Най-частният случай е съвпадението на всички точки

A, B, C и D. Той съответства на трите принципа на общата теория на

относителността, както са формулирани от Айнщайн през 1918 г., и на

поправеното уравнение, включващо подходяща ненулева космологична

константа.

7.3.10.1.2. Следващият частен случай е израждането ABCD

(A’B’C’D’) до отсечката AB ≡ CD (A’B’ ≡ C’D’). Той съответства на

първоначалната форма на Айнщайновото уравнение без “Machsches

Prinzip”. По-горе също беше обсъждано.

7.3.10.1.3. Четириъгълникът ABCD (A’B’C’D’) може да се изроди

до триъгълник, ако кои да е две от четирите точки съвпаднат. Това би

могло да се случи, ако един от трите Айнщайнови принципа (1918) е в

сила, което би могло да предизвика съвпадението на A и B, C и D, както

и на A и C съответно. Ако (B и C) или (A и D) съвпаднат, това изглежда

да води до случая на отсечката по физически съображения. Що се отнася

до съвпадението B и D, това би изключило вариантна със сдвояване по

принцип и би могло да се сметне също като един неявен Айнщайнов

принцип, формулиран обаче като хипотезата за скрити променливи (или

параметри) в квантовата механика (напр. Einstein 1957: 82-86).

7.3.10.2. Втората група от интересни частни случаи обхваща

тези на равенство на някои от страните за четириъгълника ABCD

(A’B’C’D’).

7.3.10.3. Да припомним, че четириъгълникът ABCD е

“контравариантен”, докато A’B’C’D’ е “ковариантният”: ABCD се отнася до

резултатите от измерването, докато A’B’C’D’ се отнася до мерките:

7.3.10.4. Механичното движение е обичайно да се мисли

“контравариантно”, т.е. като движението на една част спрямо останалите

от цялото. Обаче винаги може да се тълкува “ковариантно”, което

означава общо и еднообразно движение на всички части спрямо всички

останали части според една съответна промяна на мярката, видима като

това общо движение. Очевидният пример за последното е разширяването

87

of the universe.

7.3.10.5. How do the former and the latter kind of mechanical

movement refer to each other? Is there a common viewpoint, from which

they can be thought as equivalent?

7.3.10.6. At first glance their eventual equivalence seems nonsense

even merely for the huge difference in energy. However this merely means

that the movement per a unit of mass, i.e. its kinematic representation

should consider rather than the usual dynamic one. Reversely, taking for

granted that equivalence, then the quantity of mass as well as the force of

gravity can be reckoned as a suitable addition for the corresponding

transition to the standard dynamical approach:

7.3.10.7. One can see that transition in terms of part and whole:

The dynamical approach is according to the part while the kinematic one to

the whole and the force of gravity is necessary to equate the two viewpoints

to each other.

7.3.10.8. Another measure, which is the usual one, for the relation

of part and whole is probability, which can be thought as standard as

quantum. Being standard, the phenomena of entanglement cannot arise:

They are specific for quantum probability (i.e. normed QM). As above,

gravity is what should discuss as another viewpoint to entanglement, namely

which is well-ordered in space-time: It arises for the transition to QM

(quantum probability):

7.3.10.9. Hence the following is already absolutely obvious: Mass is

entanglement per a unit of time and both of them are energies: accordingly

that of the smooth (continuous) movement seen dynamically and that of the

discrete movement (quantum leap) seen kinetically. Gravity is what should

add to equate both the viewpoints to each other.

7.3.10.10. Keeping in mind all said, one can interpret the separated

equations of sides representing different particular cases of the quadrilateral

ABCD (or seen “covariantly”, A’B’C’D’):

7.3.10.10.1. The vertical sides AC (A’C’) and BD (B’D’) correspond

to the inertial mass and to the forces changing the state

88

на вселената.

7.3.10.5. Как първия и втория вид механично движение се

отнасят помежду си? Има ли обща гледна точка, от която могат да се

мислят като еквивалентни?

7.3.10.6. На пръв поглед евентуална тяхна еквивалентност

изглежда безсмислица даже просто заради огромната разлика по

енергия. Обаче това просто означава, че движението за единица маса,

т.е. неговото кинематично представяне трябва да се разглежда вместо

динамичното. Обратно, ако се приеме за дадена тази еквивалентност,

тогава количеството маса, както и силата на гравитацията могат да се

сметнат като подходяща добавка заради съответния преход към

обичайния динамичен подход:

7.3.10.7. Този преход може да се види в термините на част и

цяло: динамичният е съответен на частта, докато кинематичният – на

цялото, а силата на гравитацията е необходима, за приравни двете

гледни точки помежду им.

7.3.10.8. Една друга мярка, която е обичайната, за отношението

на част и цяло е вероятността, която може да се мисли както като

стандартната, така и като квантовата. Ако е стандартната, явленията на

сдвояване не могат да възникнат: те са специфични за квантовата

вероятност (т.е. нормирана КМ). Както по-горе, гравитацията е това,

което би трябвало да се обсъжда като друга гледна точка към

сдвояването, а именно – която е добре подредена във

време-пространството: тя се появява, поради прехода към КМ

(квантовата вероятност):

7.3.10.9. Оттук следното е вече напълно очевидно: масата е

сдвояване за единица време и двете са енергии: съответно тази на

гладкото (непрекъснато) движение, видяно динамично и тази на

дискретното движение (квантов скок), видяно кинетично. Гравитацията е

това, което трябва да се добави, за да приравни двете гледни точки

помежду им.

7.3.10.10. Имайки наум всичко казано, могат да се

интерпретират отделните равенства на страни, представящи различни

частни случаи на четириъгълника ABCD (или видян “ковариантно”,

A’B’C’D’):

7.3.10.10.1. Вертикалните страни AC (A’C’) и BD (B’D’)

съответстват на инерционната маса и на силите, променящи състоянието

89

of mechanical movement as they cause some acceleration or deceleration.

The side AC (A’C’) can be linked to the space-time position of the body with

that inertial mass, and the side BD (B’D) accordingly with the energy of the

body. Consequently their eventual equation as a particular case would mean

the state of inertial movement, or the absence of any force acting over the

body. The conception of ‘body’ supposes for it to be able to be rigorously

distinguished from its environment: One can say unambiguously whether a

space-time point belongs to the body or to the environment. The choice

between the body and the environment must be disjunctive. Consequently

any energy can belong either to the body according its inertial mass or to the

force acting from the environment to the body. The equation of AB (A’B’) and

CD (C’D’) means the equilibrium between the body and environment.

7.3.10.10.2. One can thought of the horizontal sides AB (A’B’) and

CD (C’D’) to some extent in analogy with the vertical sides just discussed.

The difference between the two cases consists in the difference between

‘body’ and ‘field’. The “field” in terms of ‘body’ represents the intersection

between a body and its environment. Consequently the horizontal sides

represent the inseparability of the body from its environment while the

vertical ones accordingly their separability. The ‘field’ is necessary to

describe that inseparability as a function of space-time coordinates. So,

‘gravitational field’ is an expression established in tradition for the

mechanical “field” in the sense above. It originates from the entanglement of

the body with its environment. The eventual equation of the horizontal sides

AB (A’B’) and CD (C’D’) would mean that the acting gravitational field is

constant since the degree of entanglement is constant. If entanglement

energy be introduced in a suitable way, then the equation above could be

represented more exactly as the equation of gravitational and entanglement

energy. The relevant approach for introducing the entanglement energy (as

above, too) is by means of the mutual entropy of the body and its

environment per a unit of time.

7.3.10.10.3. A note: The first two Einstein principles (1918) have

been above interpreted as the coincidence of AC ≡ BD. This is consistent

with the present consideration by means of the quadrangle ABCD (and AB =

CD ≠ 0) for the equation of gravitational and inertial mass, which

90

на механично движение, понеже причиняват някакво ускорение или

забавяне. Страната AC (A’C’) може да се свърже с

време-пространственото положение на тялото с тази инерционна маса, а

страната BD (B’D) съответно с енергията на тялото. Следователно

евентуалното им равенство като особен случай би означавало

състоянието на инерционно движение, или отсъствието на каквато и да е

сила, действаща на тялото. Понятието за ‘тяло’ предполага то да може да

се разграничи строго от своето обкръжение: може недвусмислено да се

каже дали време-пространствена точка принадлежи на тялото или на

неговото обкръжение. Изборът между тялото и неговото обкръжение

може да бъде изключващ. Следователно всяка енергия може да

принадлежи или на тялото според инерционната му маса, или на силата,

действаща от обкръжението към тялото. Равенството AB (A’B’) и CD (C’D’)

означава равновесие между тялото и обкръжението.

7.3.10.10.2. Може да се мисли за хоризонталните страни AB

(A’B’) и CD (C’D’) до известна степен по аналогия с вертикалните страни,

които току-що бяха обсъдени. Разликата между двата случая се състои в

разликата между ‘тяло’ и ‘поле’. “Полето” в термините на ‘тяло’ е

сечението между едно тяло и неговото обкръжение. Следователно

хоризонталните страни представят неотделимостта на тяло от неговото

обкръжение, докато вертикалните – съответно тяхната отделимост.

‘Полето’ е необходимо, за да опише тази неотделимост като функция на

време-пространствените координати. Така, ‘гравитационното поле’ е

израз, установен по традиция за механичното “поле” в смисъла по-горе.

То произтича от сдвояването на тялото с неговото обкръжение.

Евентуалното равенство на хоризонталните страни AB (A’B’) и CD (C’D’)

би означавало, че действащото гравитационно поле е постоянно, тъй

като степента на сдвояване е постоянна. Ако се въведе по подходящ

начин енергия на сдвояването, равенството по-горе би могло да се

представи по-точно като равенството на гравитационната енергия и тази

на сдвояване. Релевантният подход за въвеждане на енергия на

сдвояване (както и по-горе) е посредством взаимната ентропия на тялото

с обкръжението му за единица време.

7.3.10.10.3. Бележка: първите два Айнщанови принципа (1918)

бяха интерпретирани като съвпадението AC ≡ BD. Това се съгласува с

настоящото разглеждане посредством четириъгълника ABCD (и AB = CD

≠ 0) поради равенството на гравитационната и инерционната маса, което

91

equates inavoidably gravitational and inertial energies and forces, too. This

means that the dimension, in which the sides AB and CD can be situated, is

merely absent in general relativity. In fact, it can arise only after quantum

mechanics has introduced the complementarity of the sides AC and BD.

However general relativity represents equivalently any “length” in that

dimension by the curvature of space-time.

7.3.11. The third group of particular cases could be those of one or

more right angles in the quadrangle ABCD (A’B’C’D’). The sense of any such

one is for its two sides (e.g. for the angle A those are the sides AB and AC)

to be independent of each other. An eventual dependence would mean that

there exist entities such they are both a body and a field or both a body and

its environment. Wave-particle duality establishes the former, and

entanglement the latter.

7.3.11.1. The following consideration is rather interesting: Since

the notion of kinetic energy is linked to the movement of a body, and that of

potential energy to a field (or the body’s environment), the energy of a

quantum entity (“particle”) is both potential and kinetic, the energy of

entanglement as well.

7.4. The Bekenstein bound can be considered in a generalized way,

as a link between QM and LM: For that a notion of measure temperature

should introduce as the ratio of LM to QM. In terms of LM, it would represent

the curvature of LM. Please notice the reverse: Given a LM and its curvature,

then QM can be uniquely restored. Such considerations need refinement for

the constant three dimensions of QM, but the arbitrary number of dimensions

as to LM:

7.4.1. Fortunately, the physically meaningful case is

three-dimensional: LM and the ratio of LM to QM can be obtained

immediately. As to the general case, there are possible different approaches.

Two groups of them seem obvious: The one reduces an arbitrarily

dimensional LM to three-dimensional LM, and the other introduces QM for

each dimension of LM. All this is out of the present consideration.

7.5. One can pay attention that the Boltzmann rather than

gravitational constant appears in the mathematical formulae for the

Bekenstein bound. This imposes to be elucidated the relation between those

two constants in the present context:

92

също приравнява гравитационната и инерционната енергия и сила. Това

ще рече, че измерението, в което страните AB и CD могат да се

разположат, просто отсъства в общата теория на относителността.

Всъщност то може да се появи само след като квантовата механика е

въвела допълнителността на страните AC и BD. Обаче общата теория на

относителността еквивалентно представя всяка “дължина” в това

измерение посредством кривината на време-пространството.

7.3.11. Третата група частни случаи би могла да е тази на един

или повече прави ъгли в четириъгълника ABCD (A’B’C’D’). Смисълът на

всеки такъв е неговите две страни (напр. за ъгъла A това AB и АC) да са

независими помежду си. Евентуалната зависимост би означавала, че

съществуват такива обекти, които да са и тяло, и поле или и тяло, и

обкръжението му. Дуализмът вълна-частица установява първото, а

сдвояването − второто.

7.3.11.1. Следното съображение е доста интересно: тъй като

понятието за кинетична енергия е свързано с движението на тяло, а това

за потенциална енергия – с поле (или обкръжението на тялото),

енергията на един квантов обект (“частица”) е и потенциална, и

кинетична, енергията на сдвояване − също.

7.4. Границата на Бекенщайн може да се разглежда по обобщен

начин, като връзка между КМ и ЛМ: поради това би трябвало да се

въведе понятие за температура на мерки като отношението на ЛМ към

КМ. В термините на ЛМ, би представлявало нейната кривина. Моля,

забележете обратното: ако е дадена ЛМ и нейната кривина, тогава КМ

може да се възстанови еднозначно. Такива съображения изискват

уточнение, заради постоянно трите измерения на КМ, но произволен

брой измерения що се отнася до КМ:

7.4.1. За щастие, физически значимият случай е тримерният: ЛМ

и отношението на ЛМ към КМ могат да се получат непосредствено. Що се

касае до общия случай, възможни са различни подходи. Две групи от тях

изглеждат очевидни: единият свежда една произволно-мерна ЛМ до

тримерна, а другият въвежда КМ за всяко измерение. Всичко това е

извън обхвата на настоящето разглеждане.

7.5. Може да се обърне внимание, чe вместо гравитационната

константа в математическата формула за границата на Бекенщайн е

включена тази на Болцман. Това налага да се осветли отношението

между двете константи в настоящия контекст:

93

7.5.1 Both connect the absence of well-ordering in principle with a

given well-ordering in space-time. Consequently they are linked to the axiom

of choice and can be naturally interpreted as the constants of physical

choice.

7.5.2. They are distinguished from each other as follows:

7.5.2.1. The gravitational constant is “kinematic” and “covariant”:

It defines a velocity per a unit of mass (energy) and distance and the

properties of the space-time as a whole or of any whole in general.

7.5.2.2. Accordingly the Boltzmann constant complements it as its

“dynamic” and “contravariant” counterpart. It defines a value of energy per a

unit of temperature or per a unit of energy (mass) in a value of entropy.

Consequently, the Boltzmann constant is which determines the properties of

an entities within the space-time and locally.

7.5.2.3. The gravitational constant and the Boltzmann constant can

refer accordingly to each of the two components of quantum temperature,

which can be thought as the kinematic and contravariant part and as the

dynamic and covariant part correspondingly.

7.5.3. A main conclusion could be that general relativity is a

thermodynamic theory of a certain and rather extraordinary kind. Its

features as such a one would be as follows:

7.5.3.1. It describes the thermodynamic properties of the whole

seen insides, from the viewpoint of its parts as a force field, namely the

gravitational field.

7.5.3.2. Those thermodynamic properties are quite different from

the ones of a classical statistical ensemble for quantum probability as

normed QM rather than classical probability and the corresponding normed

BM, from which it originates.

7.5.3.3. Unlike the classical probability, the quantum one is very

closely connected to the properties of space-time and the behavior of all the

entities within it. That connection is what is discussed in fact and generalized

as the theory of gravity in general relativity.

7.5.4. The notion of quantum temperature is what is called upon to

bare that hidden thermodynamic essence both of gravity

94

7.5.1 И двете свързват отсъствието на добра наредба по принцип с

дадена добра наредба във време-пространството. Следователно, не са

свързани с аксиомата за избора и могат естествено да се интерпретират

като константи на физическия избор.

7.5.2. Разграничават се помежду си, както следва:

7.5.2.1. Гравитационната константа е “кинематична” и

“ковариантна”: определя скорост за единица маса (енергия) и

разстояние и свойствата на време-пространство като цяло или на кое да

е цяло в общия случай.

7.5.2.2. Съответно константата на Болцман я допълва като

нейния “динамичен” и “контравариантен” двойник. Тя определя

стойността на енергия за единица температура или на единица енергия

(маса) за единица ентропия. Следователно, константата на Болцман е

тази, която определя свойствата на обект вътре във

време-пространството и локално.

7.5.2.3. Гравитацонната константа и тази на Болцман могат да

се отнесат до всяка от двете компоненти на квантовата температура като

могат да се мислят като кинематичната и контравариантна част и като

динамичната и ковариантна съответно.

7.5.3. Основен извод би могъл да бъде, че общата теория на

относителността е термодинамична теория от определен и твърде

необикновен тип. Нейните характеристики като такава биха били

следните:

7.5.3.1. Тя описва термодинамичните свойства на цялото,

видени отвътре, от гледната точка на нейните части като силово поле, а

именно гравитационното поле.

7.5.3.2. Тези термодинамични свойства са съвсем различни от

онези на един класически статистически ансамбъл поради квантовата

вероятност като нормирана КМ вместо класическата вероятност и

съответната нормирана БМ, от която произхожда.

7.5.3.3. За разлика от класическата вероятност, квантовата е

много тясно свързана със свойствата на време-пространството и

поведението на всички обекти вътре в него. Тази връзка е това, което се

обсъжда фактически и обобщава като теория на гравитацията в общата

теория на относителността.

7.5.4. Понятието за квантова температура е това, което е

призвано за оголи скритата термодинамична същност и на гравитацията,

95

and general relativity as a correct theory of it. It is what allows of the

Boltzmann and gravitational constant to be considered together and in tight

connection as above.

7.5.4.1. The gravitational constant requires an effectively acting

force field necessarily to exist for any nonzero energy by means of some

acceleration corresponding one-to-one to that energy in a certain value of

velocity.

7.5.4.2. The Boltzmann constant accordingly generates some

entities defined as such by the corresponding energy of that temperature, on

which the above force field can already act.

7.6. The “Big Bang” turns out to be a kind of projection of the real

state of affairs in terms of LM and BM. More exactly, it reproduces the picture

as if QM could reduce comprehensively to two groups of LM (or BM) or as if

the genesis of the universe could do to two unrelated groups of phenomena:

on the one hand, thermodynamic and then gravitational (mechanical) ones,

on the other. However since the common ideas and representations (and

prejudices, too) are connected just to that image, it can be the starting point

for the description of the real genesis of the universe.

7.6.1. The “Big Bang” represents a picture of an initial colossal

explosion, the consequences of which we can observe and explain in terms

and laws of the well-known physics. The problem how on earth could happen

so extraordinary event as the “Big Bang” is merely circumvented and

postponed to the future. The convenience of the “Big Bang” lies in the fact

that it can hold and thus hide any embarrassing questions at a time that is

beyond the horizon of human knowledge.

7.6.2. The mechanical and gravitational phenomena are placed in

the foreground, and the thermodynamic ones remain in the background in

the illustration known as the “Big Bang”. One might move its foundations as

an initial step simply swapping the background and foreground, that is, as

the picture looks backwards:

7.6.3. This would mean to represent the genesis of the universe as

the observed cooling in temperature (yet the ordinary rather than quantum

one) in a constant energy and in a found, then already available somehow

space-time, or in other words,

96

и на общата теория на относителността като вярна теория за нея. Именно

то дава възможност гравитационната константа и тази на Болцман да се

разгледат заедно и в тясна връзка, както по-горе.

7.5.4.1. Гравитационната константа изисква необходимо да

съществува ефективно действащо силово поле за всяка ненулева

енергия посредством някакво ускорение, взаимно еднозначно

съответстващо на тази енергия при определена стойност на скоростта.

7.5.4.2. Болцмановата константа съответно поражда някакви

обекти, определени като такива чрез съответната енергия на тази

температура, върху които горното силово поле може вече да действа.

7.6. “Големият Взрив” се оказва, че е един вид проекция на

реалното положение на нещата в термините на ЛМ и БМ. По-точно, той

възпроизвежда картината сякаш КМ би могла да се редуцира

изчерпателно до две групи от ЛМ (или БМ) или сякаш генезисът на

вселената би могъл да се сведе до две несвързани групи явления: от

една страна, термодинамични и после – гравитационни, от друга. Обаче

тъй като общоприетите идеи и представи (а и предразсъдъци) са

свързани тъкмо с този образ, той може да е изходната точка за описание

на реалното възникване на вселената.

7.6.1. “Големият Взрив” представя картина на първоначална

колосална експлозия, следствията от които можем да наблюдаваме и

обясняваме в термините и законите на добре познатата физика.

Проблемът как, за Бога, би могло да се случи толкова необикновено

събитие като “Големия Взрив” просто се заобикаля и отлага за в бъдеще.

Удобството на “Големия Взрив” лежи във факта, че може да удържи и

така да скрие всички смущаващи въпроси във време, което е отвъд

хоризонта на човешкото познание.

7.6.2. Механичните и гравитационните явления са поставени на

преден план, а термодинамичните са оставени във фона при

илюстрацията, известна като “Големия Взрив”. Биха могли да се

разклатят неговите основания като една първоначална стъпка просто

разменяйки задния и предния план, тоест, както картината изглежда на

обратно:

7.6.3. Това би означавало да се представи възникването на

вселената като наблюдаваното охлаждане по температура (все още

обикновената, а не квантовата) при постоянна енергия и в едно

заварено, вече налично време-пространство или с други думи,

97

the explosion to be only in entropy. Since the different space-time positions

mean also different states, the increase of entropy would require a

corresponding space-time expansion restricted by gravity. Of course, the

nature of that informational “demon” that can summon all the variety of the

universe in a limited number of states and thus to increase its temperature

adiabatically is not less embarrassing than the true “Big Bang”.

7.6.4. Only after one has introduced QM, the hidden or delayed for

consideration creators or demons of any possible kind vanish from the

picture how the universe has arisen. Consequently they are an unscientific

way for QM to be represented in the insufficient terms of LM or BM, or of the

rigorously separated thermodynamics and general relativity. In other words,

creators and demons are always necessary for the missing links

supplementing to QM.

7.6.5. Why and how shall the creators and demons vanish in thin

air for QM?

7.6.5.1. QM suggests and even requires in a sense the unity (also

equivalence, invariance, relativity) of three aspects, which otherwise are

absolutely independent in any theory of measurement founded on LM and

BM: Those are the discrete, continuous (smooth), and probabilistic. Being

independent classically, each of them needs its proper cause to take place,

and can or cannot be a cause of any of the rest. For example, the “Big Bang”

faith orders them in following way. It happened (being a form of the

discrete) first, causing a continuous (smooth) constant and even perhaps

eternal expansion in space-time. Any subset of that expanding space-time

represents a statistic ensemble and generates probabilities, which can be

only statistical physically. So the discrete (“Big Bang”) has not any cause and

allows of taking place for a creator or demon to generate it.

7.6.5.2. QM requires only a change in human thinking: Is there any

of the three aforesaid aspects, then the rest two are available necessarily

just for QM. Since the expansion of the universe is an unquestionable fact,

the discrete and probabilistic must be available obligatorily without any other

cause. They are not caused by the expansion in

98

експлозията да е само по ентропия. Тъй като различните

време-пространствени положения означават и различни състояния,

нарастването на ентропията би изисквало съответно

време-пространствено разширение, ограничавано от гравитацията.

Разбира се, естеството на този информационен “демон”, който може да

свика цялото разнообразие на вселената в ограничен брой състояния и

така да повиши температурата адиабатно, е не по-малко смущаващо от

самия “Голям Взрив”.

7.6.4. Само след като се въведе КМ, скритите или отложени за

разглеждане творци или демони от всякакъв вид изчезват яко дим от

картината как вселената е възникнала. Следователно, те са били

ненаучен начин КМ да се представи в недостатъчните термини на ЛМ или

БМ, или на строго отделените термодинамика и обща теория на

относителността. С други думи, творци или демони са винаги необходими

при ЛМ (БМ), заради липсващите връзки, допълващи до КМ.

7.6.5. Защо и как трябва творците и демоните да изчезнат яко

дим, заради КМ?

7.6.5.1. КМ предполага и даже изисква в известен смисъл

единството (също еквивалентността, инвариантността, относителността)

на трите аспекта, които иначе са напълно независими във всяка теория

на измерването, основано на ЛМ или БМ: това са дискретното,

непрекъснатото (гладкото) и вероятностното. Бидейки независими

класически, всяко от тях се нуждае от собствена причина да се случи и

може или може да не е причина на всяко от останалите. Например,

вярата в “Големият Взрив” ги подрежда в следния ред. Той се случва

(бидейки форма на дискретното) първи, причинявайки непрекъснато

(гладко) постоянно и даже може би вечно разширение във

време-пространството. Всяко подмножество на това разширяващо се

време-пространство представлява статистически ансамбъл и поражда

вероятности, които физически могат да са само статистически. Така

дискретното (“Големият Взрив”) няма причина и дава възможност да има

творец или демон, за да го породи.

7.6.5.2. КМ изисква само промяна в човешкото мислене: има ли

някой от трите гореспоменати аспекта, тогава останалите два са налични

необходимо, заради КМ. Тъй като разширението на вселената е несъмнен

факт, дискретното и вероятностното трябва да са задължително налични

без каквато и да е друга причина. Те не са причинени от разширението в

99

any classical meaning of “cause”, but are necessary available being its

complementary aspects, though. As to time, it refers only to the continuous

aspect, which, however, already is not universal physically within the QM.

For that, the question when (i.e. to be chosen a moment in time) the

discrete or the probabilistic has taken, takes, or will take place is

meaningless: No need of any creators or demons they to happen, but they

do not happen in time. If one wishes some illustration of the way of their

happening in relation to time, they can be thought as points out of time, but

not as ones before or after the time, and even less within it. If one wants at

any cost to situate them anywhere but within the time, another kind of that

illustration might be possible anyway: Both the discrete and the probabilistic

take place in any instant of time.

7.6.5.3. One can object that the question when a quantum leap is

taking place is absolutely meaningful. This is so, but only if that quantum

entity, which is jumping, is a part of a system, which to comprise it, e.g. the

apparatus in quantum mechanics. As to the universe, one needs of any item,

which to include the universe as a part of its. This would generate a “bad

infinity” of uniformly following questions: In other words the answer is

postponed for and instead of being given. Instead of that one (as us) can

postulate the universe as what is not a part of anything besides of itself (it

can be a real part of itself). In fact the universality of QM is consistent only

with that postulate. Whether and why is described above: 3.2.6.5 above and

the next.

7.6.5.4. Another objection is that one can project the observed

expansion back in time to a beginning when that expansion has started.

However that projection is only possible under the condition that the time

velocity has been constant all the time, which is equivalent to energy

conservation: This means that an energy corresponding to a frequency in a

given past moment of time is the same with those in any other moment. This

is not a fact, which can be observed directly: Rather the observed expansion

of the universe contradicts it implicitly. Anyway they can be reconciled at the

cost of the Big Bang. Getting rid of them is much more natural, though. In

fact, QM in general is inconsistent with energy conservation since the latter

reduces it to LM (BM).

7.6.5.5. Consequently, QM requires energy conservation

100

класическото значение на “причина”, но са необходимо налични,

бидейки негови допълнителни аспекти. Що се касае до времето, то се

отнася само до непрекъснатия аспект, който обаче вече не е универсален

в рамките на КМ. Поради това, въпросът кога (т.е. да се избере момент

време) дискретното или вероятностното са се случили, се случват или ще

се случат е безсмислен: няма нужда от творци или демони, за да се

случат, но те не се случват във времето. Ако някой желае някаква

илюстрация за начина на случването им по отношение на времето, те

могат да се мислят като точки извън времето, но не като преди или след

времето, а още по-малко вътре в него. Ако се иска на всяка цена да се

разположат когато и да е, но в рамките на времето, друг вид на тази

илюстрация все пак е възможен: и дискретното, и вероятностното се

случват във всеки момент от времето.

7.6.5.3. Може да се възрази, че въпросът, кога се случва един

квантов скок е съвсем смислен. Това е така, но само когато квантовият

обект, който е в скок, е част от обхващаща го система, напр. уреда в

квантовата механика. Що се отнася до вселената, има нужда от нещо,

което да включва вселената като своя част. Това би породило “лоша

безкрайност” от еднообразно повтарящи се въпроси: с други думи,

отговорът се отлага вместо да бъде даден. За разлика от това, може (като

нас) да се постулира вселената като това, което не е част от нищо друго,

освен от себе (тя може да е същинска част от себе си). Всъщност

универсалността на КМ се съгласува само с този постулат. Дали и защо е

описано по-горе: 3.2.6.5 и сл.

7.6.5.4. Друг въпрос е че може да се проектира наблюдаваното

разширение назад във времето до едно начало, когато разширението е

започнало. Обаче тази проекция е единствено възможна при условие, че

скоростта на времето е постоянна през цялото време, което е

еквивалентно на запазване на енергията. Това ще рече, че енергия,

съответна на честота в даден минал момент време е същата като тази в

кой да е друг момент. Това не факт, който може да се наблюдава пряко:

по-скоро наблюдаваното разширение му противоречи неявно. Все пак те

могат да се примирят на цената на Големия Взрив. Да се избавим от тях е

много по-естествено, обаче. Всъщност, КМ в общия случай не се

съгласува със закона за запазване на енергията, тъй като последният я

свежда до ЛМ (БМ).

7.6.5.5. Следователно, КМ изисква закона за запазване на

101

to be sacrificed. Let us see why and how:

7.6.5.5.1. Time and energy being two conjugate quantities should

be independent of each other: However energy conservation requires a

one-to-one mapping between them (Noether 1918). Given energy

conservation, QM is necessarily reduced to a one-dimensional LM (BM), or in

other words, to the degenerate case of a segment on the energy-time plane.

7.6.5.5.2. QM requires to get rid of energy conservation also for

removing the Big Bang. The entire energy of the universe must appear

gradually as to its continuous (smooth) image in space-time. This can

happen if and only if a new additional portion of energy sources from nothing

at each moment of time. To escape a new version of a creator or demon,

who acts now every moment instead of a single Creation in the beginning of

time, one can suggest a kind of positive feedback, which constantly involves

energy.

7.6.5.5.3. Dark energy and matter can be considered as an indirect

evidence of the fact that some quantity of energy appears continuously.

Indeed it should be “dark” in principle originating from the nothing.

7.6.5.5.4. The mechanism of such a positive feedback, which to

generate energy always, is not too difficult to be conjectured, even more

than one:

7.6.5.5.4.1. A first example can be the as static as the dynamic

(even better) Casimir effect as to the second as to the first (even better)

quantization. Some of those forecast effects are observed experimentally

(Lamoreaux 1997; Wilson et al 2011). The essence of all of them is the

distinction in the form of space-time estrangement (moving away) of two

conjugate quantities or of quantum pairs, e.g. such as virtual pairs generated

from the vacuum. That estrangement proves the physical existence of both

dual Hilbert spaces after they can be moved off from each other in an

experimentally observable way. For example a movement with a speed close

to the light velocity can produce such an estrangement

102

енергията да бъде пожертван. Нека видим защо и как:

7.6.5.5.1. Времето и енергията, бидейки две спрегнати

величини, би трябвало да се независими една от друга: обаче законът за

запазване на енергията изисква взаимно еднозначно изображение между

тях (Noether 1918). Ако е даден законът за запазване на енергията, КМ

необходимо се редуцира до едномерна ЛМ (БМ), или с други думи, до

изродения случай на отсечка върху равнината енергия – време.

7.6.5.5.2. КМ изисква да се избавим от закона за запазване на

енергията и за да се отстрани Големият Взрив. Пълната енергия на

вселената трябва да се появи постепенно що се отнася до нейния

непрекъснат (гладък) образ във време-пространството. Това може да се

случи ако и само ако нова допълнителна порция енергия се появява от

нищото във всеки момент от времето. За да се избавим от една нова

версия на творец или демон, който сега действа всеки момент вместо в

едно единствено творение в началото на времето, може да се предложи

някакъв вид положителна обратна връзка, която постоянно въвежда

енергия.

7.6.5.5.3. Тъмните енергия и материя могат да се разглеждат

като непряко свидетелство, че някакво количество енергия се появява

непрекъснато. Наистина би трябвало да е “тъмна” по принцип,

произтичайки от нищото.

7.6.5.5.4. Механизмът на тази положителна обратна връзка,

който да генерира енергия винаги, не е твърде трудно да се предложи

като хипотеза, даже повече от един:

7.6.5.5.4.1. Първи пример може да е както статичният, така и

динамичният (даже по-добре) ефект на Казимир както за вторичното,

така и за първичното (дори по-добре) квантуване. Някои от тези

предсказани ефекти са наблюдавани експериментално (Lamoreaux 1997;

Wilson et al 2011). Същността на всички тях е разграничаването под

формата на време-пространствено раздалечаване (отдалечаване) на две

спрегнати величини или на всяка спрегната двойка величини, или на

квантови двойки обекти, напр. такива като виртуалните двойки,

генерирани от вакуума. Това раздалечаване доказва физическото

съществуване и на двете дуални хилбертови пространства, след като те

могат да се отдалечават едно от друго по експериментално наблюдаем

начин. Например движение със скорост, близка до скоростта на

светлината във вакуум може да породи такова раздалечаване що се

103

as to the dynamical Casimir effect for the second quantization (Wilson et al

2011). Right a fast enough expansion could generate that space-time

estrangement and thus energy, namely the energy of the two moving away

virtual particles, which do not yet compensate mutually.

7.6.5.5.4.2. Besides QM can conjecture a more immediate

mechanism to generate energy from nothing. One of its hypostases, that

which cannot be well-ordered in principle and is probabilistic, merely a

number without any physical dimension, turns out to possess energy for the

invariance to well-ordering after doing it in time. The positive feedback could

be the following: The expansion of space-time means two things: The one is

that the entropy of the space-time points increases, and the other is that the

energy-impulse of the universe has to increase, too, as the reciprocal

(conjugate) of space-time. If the entropy increases and this is a natural law,

it requires for the corresponding energy to increase. However since one

observes a constant drop in temperature, this means that the entropy has

increased more, generating accordingly a new increase in energy-impulse,

and all is repeated again and again.

7.6.5.5.4.3. In other words, the expanding universe, increasing

entropy, and dropping temperature are consistent with each other, but

inconsistent with energy conservation just as QM is with it. The nothing,

numbers, or probabilities transform themselves into energy, i.e. into

something continuously with a rate determined by the fundamental

constants. This needs no creator or demons since it is a natural law. QM

unlike LM (BM) is just what allows of it to hold. The notion of quantum

temperature aids this to be seen. Dark energy and matter might be those

which have not been yet transformed into “visible” things, but otherwise

their values are “already” fixed by the corresponding discrete leap aka the

“Big Bang”. “Already” is in quotation marks for the “Big Bang” should see out

of time as this is explained above.

7.6.5.5.5. Of course, the objectivity of the text is mainly

philosophical. The invention of other cleverer and perhaps realer positive

feedbacks for the universe to arise as a natural law is better to remain for

mathematicians and physicists.

104

отнася до динамичния ефект на Казимир за вторичното квантуване

(Wilson et al 2011). Точно едно достатъчно бързо разширяване би могло

да породи време-пространствено раздалечаване и следователно −

енергия, а именно енергията на две отдалечаващи се виртуални частици,

която вече не се компенсира взаимно.

7.6.5.5.4.2. Освен това КМ може да предложи по-непосредствен

механизъм да се генерира енергия от нищото. Единият от нейните

ипостаси, който не може да се нареди добре по принцип и е

вероятностен, просто число без каквото и да е физическо измерение, се

оказва, че притежава енергия поради инвариантността към добрата

наредба след като се направи във времето. Положителната обратна

връзка би могла да бъде следната. Разширяването на

време-пространството означава две неща: едното е че ентропията на

време-пространствените точки нараства, а другото е че енерия-импулсът

на вселената трябва също да расте като реципрочно (спрегнато) на

време-пространството. Ако ентропията нараства и това естествен закон,

тя изисква за съответната енергия да нараства. Обаче тъй като се

наблюдава постоянно понижаване на температурата, това означава, че

ентропията е нараснала още, пораждайки съответно едно ново

нарастване на енергия-импулса, и всичко се повтаря отново и отново.

7.6.5.5.4.3. С други думи, разширяващата се вселена,

нарастващата ентропия и спадащата температура се съгласуват помежду

си, но не и със закона за запазване на енергията, както не се съгласува

и КМ с него. Нищото, числата или вероятностите се преобразуват в

енергия, т.е. в нещо със скорост, определена от фундаменталните

константи. Това няма нужда от създател или демони, понеже е природен

закон. КМ за разлика от ЛМ (ВМ) е това, което му дава възможност да е в

сила. Понятието за квантова температура помага това да се види.

Тъмните енергия и материя биха могли да са онези, които все още не са

се трансформирали във “видими” неща, , но иначе техните стойности са

“вече” фиксирани от съответния дискретен скок, известен и под името

“Голям Взрив”. “Вече” е в кавички, понеже “Големият Взрив” би трябвало

да се разбере извън времето, както това е обяснено по-горе.

7.6.5.5.5. Разбира се, целта на текста е главно философска.

Изобретяването на по-хитри и може би по-реални положителни обратни

връзки за вселената да възникне по природен закон е по-добре да се

остави на математиците и физиците.

105

7.6.5.6. QM suggests for the mathematical and physical not to be

separated any more. This has at least a few important philosophical

consequences or generalizations:

7.6.5.6.1. There exists the opportunity for a mathematical model to

be an absolutely exact copy of physical reality.

7.6.5.6.2. The ideal and real can pass each other immediately or in

other words, transform into each other.

7.6.5.6.3. The psychophysical problem has a simple and natural

solving: The psychical possesses have physical dimensions such as energy

and thus can manage physical processes immediately. That problem is only

an epiphenomenon of the classical measure theory and so therefore it

unavoidably vanishes in thin air, after QM has been introduced, like the

creators and demons.

7.6.5.6.4. Any entity has a very complicated hidden structure as

the measure of which is its energy corresponding to a certain quantity of

quantum information per a unit of time. If one starts to change that internal

build in a suitable way, the entity can be transformed directly into another,

even into any other one. Any physical entity represents its own description,

design, something like drawings to be created or modified. All physics ever

and so far has considered any entity as a kind of black box studying only its

“transfer function” which connects all the set of possible input physical

quantities with that of output ones as a function according a natural law.

Now one got the chance to look at it and at its concealed structure and

method of operation, which turn out to be informational, but quantum-

rather than classical-informational.

7.6.5.6.5. The list of similar amazing conclusions and

generalizations can easily be continued.

8. The perspective: Speculations on GQM: Is there any measure

more general and universal than QM? If there is, it could be called

“generalized quantum measure” (GKM). According to current knowledge, we

cannot even figure what might cause such a measure to be introduced or

what would constitute.

8.1. Let us postulate, just the reverse, the absolute universality of

QM. This implies a series of philosophical conclusions and new interpretations

of well-known facts. The most of them have been already mentioned in a

slightly

106

7.6.5.6. КМ предполага, че физическото и математическото повече не са

разделени. Това има поне няколко важни философски следствия или

обобщения:

7.6.5.6.1. Съществува възможността един математически модел

да е напълно точно копие на физическата реалност.

7.6.5.6.2. Идеалното и реалното могат да преминават едно в

друго непосредствено или с други думи – да се трансформират помежду

си.

7.6.5.6.3. Психофизическият проблем има просто и естествено

решение: психическите процеси имат физически измерения, такива като

енергия и следователно могат да управляват физически процеси

непосредствено. Този проблем е само епифеномен от класическата

теория на мярката и поради това следователно неизбежно изчезва яко

дим подобно на творците и демоните, след като КМ е била въведена.

7.6.5.6.4. Всеки обект има много сложна скрита структура като

мярката за нея е неговата енергия, съответна на определено количество

квантова информация за единица време. Ако се почне промяна на този

вътрешен строеж по подходящ начин, обектът може да се преобразува

пряко в друг, дори във всеки друг. Всеки физически обект представлява

своето собствено описание, проект, нещо като чертежи да се създаде или

модифицира. Цялата физика винаги и досега е разглеждала всеки обект

като един вид „черна кутия“, изучавайки само нейната (неговата)

“функция на предаване”, която свързва цялото множество входни

физически величини с това на изходните като една функция според

природен закон. Сега има шанса да се погледне в нея и скритата ѝ

структура и начин на работа, които се оказват, че са информационни, но

квантово-, а не класически-информационни.

7.6.5.6.5. Списъкът от подобни удивителни заключения и

обобщения може лесно да се продължи.

8. Перспективата: спекулации за ОКМ: Има ли мярка по-обща

и универсална от КМ? Ако има би могла да се нарече “обобщена квантова

мярка” (ОКМ). Според сегашното знание, дори не можем да си

представим какво може да ни накара да въведем такава мярка или какво

би представлявала.

8.1. Нека постулираме обратното: пълната универсалност на

КМ. От това следват редица философски изводи и нови тълкувания на

добре известни факти. Повечето от тях вече бяха споменати в малко

107

different context above. What is worth to emphasize here is the following:

8.2. A universal measure as QM suggests that all entities are not

more than different forms of a substance shared by all of them as their

fundament: It is quantum information and represents a general quantity,

which is both mathematical and physical in its essence. The longstanding

philosophical idea of a single and general substance can be already discussed

in terms of exact science.

108

по-различен контекст по-горе. Това, което си струва да се подчертае, е

следното:

8.2. Една универсална мярка както КМ предполага, че всички

обекти са не повече от различни форми на субстанция, споделяна от

всички тях като техен фундамент. Това е квантовата информация и

представлява общо количество, което е и физическо, и математическо по

своята същност. Отдавнашната философска идея за една единствена и

всеобща субстанция вече може да се обсъжда в термините на точните

науки.

109

L ITERA TURE :

Alexandroff, P. 1916. Sur la puissance des ensembles measurable B. –

Comptes rendus hebdomadaires des séances de l’Académie des sciences. T.

162 (28 février 1916), p. 323-325. (In Russian: П. Александров. О

мощности множеств, измеримых по Борелю. – В: П. С. Александров.

Избранные труды: Теория функций действительного переменного и

теория топологических пространств. Москва: Наука, 1978, с. 35-39.)

Aspect, A., R.Grangier, and G. Roger. 1981. Experimental tests of

realistic local theories via Bell’s theorem. – Physical Review Letters. Vol. 47,

№ 7, pp. 460-463.

Aspect, A., R.Grangier, and G. Roger. 1982. Experimental Realization of

Einstein-Podolsky-Rosen-Bohm Gedanken Experiment: A New Violation of

Bell’s Inequalities. – Physical Review Letters. Vol. 49, № 2, pp. 91-94.

Avron, J., A. Elgart. 1999. Adiabatic Theorem without a Gap Condition. –

Communications in Mathematical Physics. Vol. 203, No 2, pp. 445-463

(another link).

Banach, S., A. Tarski. 1924. Sur la decomposition des ensembles de points

en parties respectivement congruentes. – Fundamenta Mathematicae, Vol. 6,

No 1: pp. 244-277.

Bekenstein, J. 1972. Black Holes and the Second Law. – Nuovo Cimento,

Vol. 4, No 15 (August 12, 1972) pp. 737-740.

Bekenstein, J. 2003. Information in the Holographic Universe. – Scientific

American, vol. 289, No 2 (August 2003), pp. 58-65.

Bekenstein, J. 2005. How does the entropy/ information bound work? –

Foundations of Physics. Vol. 35, Issue 11 (November 2005), pp. 1805-1823.

Bohr, N., H. Kramers, J. Slater. 1924. The quantum Theory of Radiation

(With H. Kramers and J. Slater). – Philosophical Magazine. Vol. 47. 785-800.

(Re-print: N. Bohr. Collected works (ed. E. Rüdinger). Vol. 5. The emergency

of quantum mechanics (Mainly 1924 ‒ 1926) (ed. vol. K. Stolzenberg.

Amsterdam ‒ New York ‒ Oxford ‒ Tokyo, North-Holland Physics Publishing ‒

Elsevier Science Publishers B.V., 1984, 101‒118; Н. Бор. Квантовая теория

излучения (Совместно с Г. Крамерсом и Дж. Слетером). ‒ В: Н. Бор.

Избранные научные труды. Т. 1. Москва: „Наука”, 1979, 526-541;

първоначална публикация също така: N. Bohr, H. Kramers, J. Slater. Über

die Quantentheorie der Strahlung. ‒ Zeitschrift der Physik. Bd. 24, №1

(Dezember 1924) S. 69-87.

110

Bell, J. 1964. On the Einstein ‒ Podolsky ‒ Rosen paradox. ‒ Physics (New

York), 1, pp. 195-200. (Bell, J. Speakable and unspeakable in quantum

mechanics: collected papers in quantum mechanics. Cambridge: University

Press, 1987, pp. 14-21; another link).

Born, M. 1926. Zur Quantenmechanik der Stoβvorgänge. ‒ Zeitschrift für

Physik. Bd. 37, № 12 (Dezember 1926) S. 863-867; (Quantenmechanik der

Stoβvorgänge) Bd. 38, № 11-12 (November 1926), S. 803-827.

Born, M. 1927. Das Adiabatenprinzip in der Quantenmechanik. – Zeitschrift

für Physik. Bd. 40, № 3-4 (März 1927), S. 167-192.

Born, M. 1927. Physical aspects of quantum mechanics. – Nature. Vol. 119

(5 March 1927), 354-357.

Born, M. 1954. The statistical interpretation of quantum mechanics (Nobel

Lecture, December 11, 1954). ‒

http://nobelprize.org/nobel_prizes/physics/laureates/1954/born-lecture.pdf .

Born, M, V. Fock. 1928. Beweis der Adiabatensatzes. ‒ Zeitschrift für Physik

(A: Hadrons and Nuclei). Bd. 51, No 3-4, S. 165-180.

Clauser, J., M. Horne. 1974. Experimental consequences of objective local

theories. ‒ Physical Review D, Vol. 10, № 2, pp. 526-535.

Dirac, P. 1928. The Quantum Theory of the Electron. – Proceedings of the

Royal Society A: Mathematical, Physical & Engineering Sciences. Vol. 117, No

2 (February 1, 1928) pp. 610-624.

Dirac, P. 1930. A Theory of Electrons and Protons. – Proceedings of the

Royal Society A: Mathematical, Physical & Engineering Sciences. Vol. 126, No

2 (February 1, 1930), pp. 360-365 (another link).

Dirac, P. 1931. Quantized Singularities in the Electromagnetic Field. –

Proceedings of the Royal Society A: Mathematical, Physical & Engineering

Sciences. Vol. 133 (821) No 9 (September 1, 1930) pp. 60-72 (another link).

Einstein, A. 1910. Theorie der Opaleszenz von homogenen Flüssigkeiten

und Flüssigkeitsgemischen in der Nähe des kritischen Zustandes. – Annalen

der Physik, Vierte Folge, T. 33 (T. 338), Sechzehntes Heft, S. 1275-1298. (In

Russian: А. Эйнштейн. Теория опалесценции в однородных жидкостях и

жидких смесях. – В: Избранные сочинения. Т. 3. Москва: Наука, 1966, с.

216-236.)

Einstein, A. 1917. Kosmologische Betrachtungen zur allgemeinen

Relativitättheorie. – Sitzungsberichte der Königlich preussischen Akademie

der Wissenschaften, Erster Halbband, VI, S. 142-152.

111

Einstein, A. 1918. Prinziplelles zur allgemeinen Relativitätstheorie. –

Annnalen der Physik. Bd. 55, № 4, 241-244.

Einstein, A., B. Podolsky and N. Rosen. 1935. Can Quantum-Mechanical

Description of Physical Reality Be Considered Complete? ‒ Physical Review,

1935, Vol. 47, No 10 (October 15, 1935), pp. 777-780; another link. (In

Russian: Эйнштейн, А., Б. Подолски, Н. Розен. 1936. Можно ли

считать, что квантово-механическое описание физической реальности

является полным? – Успехи физических наук. T. XVI, № 4, с. 440-446.)

Einstein, A. 1957. Autobiographishes. ‒ In: Albert Einstein: Philosopher –

Scientist (ed. P. Schlipp). New York: Tudor Publishing Company (download),

pp. 1-95.

Fiertz, M. 1939. Über die relativistische Theorie kräftefreier Teilchen mit

beliebigem Spin. – Helvetica Physica Acta. Vol. 12, No 1. pp. 3-17.

Gamov, G. 1970. My World line: An Informal Autobiography. New York: The

Viking Press.

Hausdorff, F. 1916. Die Mächtigkeit der Borelschen Mengen. –

Mathematische Annalen. Bd. 77, № 3, S. 430-437.

Heisenberg, W. 1925. Über quantentheoretische Umdeutung kinematischer

und mechanischer Beziehungen. – Zeitschrift für Physik. T. 33, № 1, S.

879-893. (In English: Sources of Quantum Mechanics (ed. van der

Waerden). New York: Dover, pp. 261-276.)

Jacobson, T. 1995. Thermodynamics of Spacetime: The Einstein Equation of

State. – Physical Review Letters, Vol. 75, Issue (August 14, 1995) pp.

1260-1263.

Kochen, S., E. Specker. 1967. The problem of hidden variables in quantum

mechanics. – Physical Review A. Vol. 17, № 1, 59-87.

Lamoreax, S. 1997. Demonstration of the Casimir Force in the 0.6 to 6 μm

Range. – Physical Review Letters. Vol. 78, No 1 (6 January 1997), pp. 5-8.

Löwenheim, L. 1915. Über Möglichkeiten im Relativkalkül. – Mathematische

Annalen. Bd. 76, № 4, S. 447-470.

Neumann, J. 1932. Mathematische Grundlagen der Quantenmechanik.

Berlin: Verlag von Julius Springer. (In English: J. von Neumann. 1955.

Mathematical Foundations of Quantum Mechanics. Princeton: University

Press; In Russian: Й. фон Нейман. 1964. Математические основы

квантовой механики. Москва: „Наука”.)

Noether, E. 1918. Invariante Variationsprobleme ‒ Nachr. d. König.

Gesellsch. d. Wiss. zu Göttingen, Math-phys. Klasse (1918), 235-257. (In

112

English: M. A. Travel, Transport Theory and Statistical Physics 1(3)

1971,183-207. In Russian: Э. Нетер 1959. Инвариантные вариационные

задачы. – В: Вариационные принципы механики. Москва:

Госиздфизматлит, 611-630.)

Pauli, W. 1940. The Connection Between Spin and Statistics. – Physical

Review. Vol. 58, No 8 (October 1940) pp. 716-722.

Schrödinger, E. 1926. An Undulatory Theory of the Mechanics of Atoms and

Molecules. – Physical Review. Vol. 28, No 6: pp. 1049-1070.

Schrödinger, E. 1926. Über das Verhältniss der Heisenberg-Bor-Jordanischen

Quantenmechanik zu der meinem. – Annalen der Physik. T. 384, № 8, S. 734-756.

(Also in: Gesammelte Abhandlungen. B. 3. Beitrage zur Quantentheorie.

Wien: Verlag der Österreichischen Akademie des Wissenschaften, Friedr.

Vieweg&Sohn Brunschweig/ Wiesbaden, S. 143-165.)

Skolem, T. 1919. Untersuchung über die Axiome des Klassenkalküls und

über Produktations- und Summationsprobleme, welche gewisse Klassen von

Aussagen betreffen. − Skrifter utgit av Videnskabsakademiet i Kristiania,

Skrifter I, No. 3, 1919, pp. 37-74. (Also in: T. Skolem. Selected works in

logic (ed. E. Fenstad), Oslo etc: Univforlaget, 1970, pp. 67-101.)

Skolem, T. 1919 [1920]. Logisch-kombinatorische Untersuchungen über die

Erfüllbarkeit und Beweisbarkeit mathematischen Sätze nebst einem

Theoreme über dichte Mengen. − Skrifter utgit av Videnskabsakademiet i

Kristiania, Skrifter I, No. 3, 1919, pp. 1-36. (Also in: T. Skolem. Selected

works in logic (ed. E. Fenstad), Oslo etc: Univforlaget, 1970, pp. 103-136.)

Skolem, T. 1923. Einige Bemerkungen zur axiomatischen Begründung der

Mengenlehre. ‒ In: Matematikerkongressen i Helsingrofs den 4-7 Juli 1922,

Den femte skandinaviska matematikerkongressen, Redogörelse. Helsinki:

Akademiska-Bokhandeln, pp. 217-232. ( Also in: T. Skolem. Selected works

in logic (ed. E. Fenstad), Oslo etc: Univforlaget, 1970, pp. 137-152.)

Sierpiński, W. 1924. Sur la puissance des ensembles measurable (B). –

Fundamenta Mathematicae, vol. 5, issue 1, pp. 166-171.

Smolin, L. 2002. Three Roads to Quantum Gravity. New York: Basic Books.

Weber, H. 1893. Leopold Kronecker. – Jahresbericht der Deutschen

Mathematiker-Vereinigung, Zweter Band. 1891 − 1892, S. 5-31.

Wilson, C., G. Johansson, A. Pourkabirian, M. Simoen, J. Johansson,

T. Duty, F. Nori, P. Delsing. 2011. Observation of the dynamical Casimir

effect in a supeconducting circuit. – Nature, Vol. 479, No 7373 (17 November

2011), pp. 376-379.