1Борис Минчев

Обща психология

Рецензенти:

Проф. д-р Людмил Мавлов, дмн

Доц. д-р Емилия Алексиева

Издателство Ciela, 2008

1 Това е дигитална версия на печатното издание на моя учебник. Липсват няколко фигури. Допълнен е списъкът на темите за есета, нанесени са дребни грешки, допуснати в печатния текст, добавен е списък с цитираните автори. Този файл е без ограничения в разпространението му като дигитална версия. Авторските права върху печатната версия са на издателство Ciela. Бел. на автора. Коментар на текста може да се пращат на следния имейл: office@borisminchev.info .Желая приятно четене на всички, които четат книгата! Борис Минчев

1

Уводни бележки................................................................................................................................................................. 6І. Предмет, статут и методи на психологията.............................................................................................. 7

Вътрешният свят на човека: опити за разгадаване.....................................................................7Изходно определение на предмета на психологията..........................................7Психологията - изследване и управление на човешките преживявания. . . .9

С какво още се занимава психологията?............................................................10Човешкото преживяване и трите свята на всекидневната психология......11За професията и призванието на психолога.........................................................12

За статута на Общата психология..............................................................................................14Емпирично и теоретично в психологията................................................................14Общата психология и нейният статут в световен мащаб................................15Общата психология като академична дисциплина в България.....................16Каква трябва да бъде образцовата Обща психология като институция?. 17

Към една Обща психология на ситуациите................................................................................19Как е възможно разгадаването на вътрешния свят: теории и изследователски практики.....21

Теориите в психологията...............................................................................................21Единици на анализ в психологията...........................................................................23Изследователски практики............................................................................................30Емпирични методи на психологическо изследване............................................31

Наблюдение....................................................................................................................31Допитване........................................................................................................................ 32Експеримент....................................................................................................................33

Съпоставителен анализ на методите.......................................................................35Психологически методики на изследване..............................................................35Многообразието на методики в психологията......................................................37Проблеми на изследването на ситуационния репертоар и ситуационния

тезаурус...................................................................................................................................... 38ІІ. Универсална и ситуационна структури на психиката...........................................................................41

Психологията в еволюционен контекст......................................................................................41Филогенеза на психиката...............................................................................................43Проблеми на био-психо-еволюцията на човека...................................................45Невро-физиологическа организация на психиката.............................................46Още за душата и тялото................................................................................................50Еволюция на ситуационната структура на преживяванията..........................51

Универсална структура на психо-поведенческата активност у човека....................................54Здрав смисъл и структура на човешката психика...............................................54Универсалната структура на психиката и поведението от

феноменологично-ситуационистка гледна точка......................................................56Образ на света................................................................................................................... 58

Ефекти на ОС.................................................................................................................60Субектен блок на психиката.........................................................................................62Ситуация...............................................................................................................................65Поведение............................................................................................................................66Взаимодействие на блоковете на универсалната психо-поведенческа

структура....................................................................................................................................68Психични функции и блоковата структура на психиката и поведението...69

Феноменология на човешкия жизнен свят: как човекът присъства в битието........................72Същностни черти на преживяването........................................................................72Основни твърдения на феноменологичната психология на ситуациите...74Частно-психологически следствия.............................................................................78Философски проблеми на феноменологичния ситуационизъм....................79

2

Защо възникват ситуационните редове (СР-е)....................................................80Императив за неблокиране на СР-е.........................................................................81Импровизация и опортюнизъм в реализацията на СР-е..................................83Ригидизация на СР-е.......................................................................................................84Серийно-позиционни ефекти в СР-е.........................................................................86Онтогенеза на ситуационния репертоар и СР-е..................................................87

ІІІ. Глобални процеси на преживяване................................................................................................................... 90Филогенеза на мотивацията и подбудителните явления у човека..........................................90

Потребностите в еволюционен контекст.................................................................90Нуждите като първични състояния на живите същества.............................90Потребностите – изходни състояния на мотивационната система на

организма.............................................................................................................................. 90Видове потребности....................................................................................................92

Психо-поведенческа същност на инстинктите......................................................93За потребностите и инстинктите у човека..............................................................94

Структура и функции на човешката подбудителна сфера.......................................................95Потребности........................................................................................................................ 97Нагласи................................................................................................................................101Мотиви................................................................................................................................. 102Ситуативни подбуди...................................................................................................... 104Взаимодействие на подбудителните равнища...................................................105

Съзнателно, несъзнателно и ситуация....................................................................................109Азът - източник на съзнатост....................................................................................110Видове несъзнателно и проявленията му в ситуация.....................................112Функции на съзнателните състояния......................................................................114

Внимание.................................................................................................................................... 116Функции на вниманието................................................................................................118Видове внимание............................................................................................................119Внимание и информационна обработка................................................................122Свойства на вниманието..............................................................................................123

ІV. Личността в общопсихологически контекст..........................................................................................125Проблемът за личността – предизвикателство за психологията на ХХІ век.........................125

Възгледи за личността в психологията..................................................................128Слоеста структура на личността...............................................................................................130

Описание на слоестата структура............................................................................131Възникване и динамика на слоестата структура...............................................134

Личност и жизнено дело............................................................................................................139Жизненото в контекста на културата и на широкия социум..........................139Жизненото дело във вътрешния свят на субекта.............................................143Онтогенеза на жизненото дело на индивида......................................................144

Воля и волево действие............................................................................................................146Възгледи за волята в психологията........................................................................147Усилието – същност и функции спрямо Аза и ситуационното поле..........148Сложно волево действие.............................................................................................151

1. Постановка на цел.................................................................................................1532. Осмисляне................................................................................................................ 1533. Планиране.................................................................................................................1544. Практически действия..........................................................................................1555. Постигане на резултат.........................................................................................1556. Оценка на резултата............................................................................................155

Динамика на волевото действие в структурата на личността.....................155Еволюционна психология на морала.......................................................................................157Смисълът в живота на индивида..............................................................................................163

3

Свойства и детерминанти на смисъла...................................................................163Смисълът в структурата на личността...................................................................165Личностни смисли и жизнено дело..........................................................................167Граници на личностния смисъл................................................................................168

V. Индивидуално-психологически структури на личността...................................................................170Психодинамична индивидуалност на субекта.........................................................................170

Жизнен цикъл................................................................................................................... 171Денонощен психодинамичен цикъл (ДПЦ)...........................................................172Психодинамичната индивидуалност и мястото й в общата структура на

психиката................................................................................................................................. 174Способности............................................................................................................................... 175

Определение на способността..................................................................................175Способности и психически функции........................................................................178Психологически възгледи за способностите.......................................................179

Емоционални явления...............................................................................................................181Проблемът за природата на емоциите – две контрастни позиции............181Феноменологично-функционална теория за емоциите...................................184Функции на емоциите....................................................................................................186Всекидневна типология на емоционалността.....................................................189Някои закономерности на емоционалните явления.........................................190Заключение........................................................................................................................193

Характер и всекидневие............................................................................................................193Три определения на характера.................................................................................193Възгледи за характера в психологията..................................................................195Характерът в практическата психология на С. Кови........................................196Всекидневие, характер и личност............................................................................197

Навици и привички..................................................................................................................... 199Възгледи за навиците и привичките........................................................................200

Всекидневна концепция...........................................................................................200Психологически концепции за навиците и привичките....................................201Стадии на формиране на навиците........................................................................202Навиците в общата структура на опита.................................................................204

Умения и експертност................................................................................................................204Определение на умението..........................................................................................205Модел на формиране и прибавяне на умели действия..................................207Експертност при вземане на решения...................................................................210

VІ. Сензоперцептивни процеси.............................................................................................................................. 214Закономерности на сензоперцептивните процеси.......................................................214

Сензоперцептивната доминантност........................................................................219Психофизиката в съвременната психология.......................................................220

Усещания.................................................................................................................................... 221Типологии на усещанията...........................................................................................221Екстероцепция..................................................................................................................222Взаимоотношения между стимули и усещания..................................................225Прагове на усещания. Основен психофизически закон..................................226Психофизиологични закономерности на усещанията.....................................228

Възприятие................................................................................................................................. 229Взаимоотношения между възприятия и усещания...........................................229Типологии на възприятията........................................................................................230Процес и резултат на възприятието.......................................................................231

Процесуални особености на възприятието.....................................................232Характеристики на перцептивния образ...............................................................233Теории за възприятието...............................................................................................235

4

Перцептивни илюзии.....................................................................................................237Наблюдение и наблюдателност...............................................................................238

VІІ. Абстрактно-познавателни процеси........................................................................................................... 240Учене и памет.............................................................................................................................240

АКТ-теорията за мисленето и ученето...................................................................240Стадии на ученето според АКТ-теорията.............................................................243

Архитектоника на човешката паметова система.....................................................................244Сензорна памет (СП).....................................................................................................245Краткосрочна памет (КП).............................................................................................246Дългосрочна понятийно-семантична памет.........................................................248Дългосрочна памет за епизоди.................................................................................249Дългосрочна процедурна памет...............................................................................249Времева и целева структура на паметта..............................................................249Взаимодействие между паметовите регистри....................................................250Основни паметови ефекти..........................................................................................252Памет и личност.............................................................................................................. 253

Мислене...................................................................................................................................... 254Психологическа природа на мисловната активност.........................................258Мислене, съзнание и символични системи..........................................................260Проблеми – общата структура и дефиниране....................................................262Личностен смисъл на проблема...............................................................................265Стратегии на решаване на проблеми.....................................................................267Формиране и използване на понятия.....................................................................269Видове понятия и тяхното формиране..................................................................270

Прототипични понятия..............................................................................................271Как се формират и използват прототипичните понятия?..........................272Класически (логически) понятия...........................................................................273Целеви понятия...........................................................................................................274

Взаимовръзка между разновидностите на мисленето....................................275Въображение..............................................................................................................................275

Възгледи за въображението.......................................................................................276Определение на въображението.............................................................................276За какво служи въображението?..............................................................................277Изследване на въображението.................................................................................279Въображение и ситуационни редове ( СР-е).......................................................280Връзка на въображението с другите психични функции................................282

Заключение...................................................................................................................................................................... 283Приложения..................................................................................................................................................................... 284

Приложение 1. Речник на ситуационистката концепция.........................................................284Приложение 2. Теми на човешки преживявания.....................................................................288Приложение 3. Моят списък на “гросмайсторите” в психологията.........................................290Приложение 4. Теми за писане на есе и за размишления......................................................291

Цитирана литература.............................................................................................................................................. 295Авторски показалец...................................................................................................................................................... 301

5

Уводни бележкиЧовек прилича на сърфист в океана на битието: личността е неговият

скейтборд, а ситуацията е гигантската вълна, чиято енергия той използва умело не само да оцелее, но и да изпита огромна радост от сърфирането. Психологията трябва да отговори как работи сърфа, в какво се състои умението за оцеляване, и по какъв начин това дава смисъл на човешкия живот.

Предмет на общата психология е психологическият универсум. Последният има свои особености и загадки, които изискват еволюционна рамка на интерпретация. Тя е обсъдена в първите две глави на предлаганата книга. Много място е отделено на най-интригуващата част на психологическия универсум, а именно “света на човешките преживявания”. Тук ще обсъдя специфичното за човека в начините, по които светът му е даден като мозайка от вътрешни състояния. Ще поставя акцент върху универсално-човешкото и по възможност ще се абстрахирам от културно-специфичното, исторически преходното, девиантното, както и от индивидуалните различия в психичното функциониране.

Основната концепция, която развивам тук, може да се резюмира така: човешката психика има блокова структура, която произвежда преживявания в ситуационна рамка. Човешкият индивид е устроен да търси смисъл на преживяванията си. Смисълът се проверява чрез реализация на голям жизнен проект, какъвто е жизненото дело. В следващото изложение съм се позовал на редица случки и примери, чрез които да “диша” субективният живот.

Иска ми се читателят да изостри сетивата си за психологическата специфика на човека и съм подготвял текста с надеждата, че това е възможно.

Настоящата книга е предназначена да бъде увод в психологията за студенти. Затова съм се опитал да представя традиционно обсъжданите теми общата психология. Накратко са разгледани известните общопсихологически теории и концепции. Следва да се има пред вид, че те са в конкурентни отношения и представляват хипотези за тази една психология, за която копнеят всички психолози-теоретици. Тук представям моята хипотеза за единната психология. Уверен съм, че времето на големите психологически теории не е свършило през 30-те години на миналия век.

Начинът на изказване на психологическите идеи не е само стилистичен проблем, но и послание относно образа на човека. Опитал съм се да следвам специфичен феноменологичен, ситуационистки и активистки подход и се надявам опитът ми да е донякъде успешен.

Изказвам специална благодарност на една подкрепяща ме общност от хора, на които съм задължен професионално и лично: съпругата ми Невена Минчева, Валери Стоянов, Валери Тодоров, Веселин Василев, Галя Герчева, Емилия Алексиева, Иван Бардов, Иван Миленски, Иван Марев, Крум Крумов, Лилян Ганчев, Людмил Мавлов, Петър Иванов, Петър Нешев, Румен Стаматов, Снежана Илиева, Стоянка Жекова. Много дължа на моите студенти от ФНПП на Софийския университет и от Програма “Психология” на Варненския свободен университет, както и на сина ми Искрен Минчев, също студент. За мен те винаги са били мощен стимул да развивам настоящите идеи, за което съм им дълбоко признателен.

Дължа много на моите издатели през годините: издателство “Веда-Словена – Ж. Г.”, издателство “Хермес” и издателство “Сиела” без които не бих имал адекватна мотивация да пиша по психологически проблеми. Благодаря на издателския екип на “Сиела”, който подготви настоящата книга: г-жа Любомила Малякова, г-жа Надя Калъчева, г-н Дамян Дамянов.

6

І. Предмет, статут и методи на психологията

Вътрешният свят на човека: опити за разгадаванеВ тази глава ще разгледам кратко широк кръг от възгледи за това какво се

има предвид, когато се употребява думата “психология” в професионалната гилдия и от обикновените хора. Ще представя тезисно и универсалната структура на психиката у човека.

Изходно определение на предмета на психологиятаСред широката публика думата “психология” е придобила магическо звучене

в началото на новия век. От заниманията с психология се очаква да подобрят живота на всички хора с проблеми, да оптимизират организационните дейности, да подпомогнат междукултурния диалог, да направят междучовешките отношения удобни и наистина хуманни. И така очакванията към психологическите дейности са огромни, а публичният имидж на психологията е по-силен и привлекателен, отколкото в предишни десетилетия (Benjamin, 1986; Wood et al., 1986). Такъв благоприятен ореол подпомага дейността на хората, идентифициращи себе си като психолози, но изисква реалистична представа за нещата, обозначавани като “психология”. За това са дадени няколко отговора:

Психологията е строга наука, подобна на физиката, химията, математиката и биологията;

Психологията е недоразвита наука, която някога ще се приближи до горните образци на добре развити науки;

Психологията е сбор от психологически науки, всяка със свой предмет и специфични методи – трудова, спортна, педагогическа, организационна и пр. психологии;

Има една единна наука обща психология, с множество “клонове” или приложения;

Психологията е пъстра мозайка от концепции и практики, центрирани върху проблемни области, свързани с наличието и ефектите на един скрит свят на преживявания.

Всеки от горните пет подхода към съвкупността от дейности, наричани психология, има своите убедени последователи. Смятам, че днешното състояние на психологията се описва най-добре от последния възглед за психологията като пъстра мозайка от концепции и практики. Някои от тях претендират за научност и копират методологията на естествените науки, например, психофизика и физиологична психология, други като психотерапията често копират особености на лечебните практики. Много от психологическите дейности са изобретени за специални нужди, да речем, подобряване на комуникативните умения на персонала в бизнеса, и вършат добра работа без ясни теоретични основания. Но затова трябва ли последните да се изключват от полето на психологията и да бъдат наричани по някакъв съвсем друг начин? Ние твърдим, че практическите дейности са “ноу-хау” (know-how). Те утвърждават авторитета на психологията и създават предизвикателства за теоретични обобщения. И все пак независимо от фактическия плурализъм на изследователските практики, в чисто теоретичен план съществува копнежът по една теория, която да е приемлива за всички, наричащи се психолози.

Има и едно друго съображение: етикетът “наука” следва да се приписва на най-прецизните и добили авторитет познавателни дейности на човечеството.

7

Това са дейности с единен обяснителен подход – общоприета теория и емпирична методология за проверка на идеите. В това, което наричаме наука, следва да има натрупване (комулативност) на резултатите от изследователската работа. Изброените три изисквания се изпълняват в пълен вид само от физиката, химията, математиката и частично от биологията. Останалите научни занимания, като социология, история, философия и пр. са рефлексивни практики, които просто не удовлетворяват критериите, представени по-горе. При това тъй наречените социални и хуманитарни науки се занимават с човека и живите същества, които са надарени с творческа активност. Последната е непълно предсказуема, а специално човекът е свободно същество, чиято активност е принципно непредсказуема и може да опровергае всяка теория. Ето защо такива познавателни дейности едва ли някога ще станат подобни на естествените науки, колкото и да им се иска на част от психолозите.

Отказът от претенцията за научност не значи, че постиженията на психологията са нискокачествени, сравнени с тези, да речем, на физиката. Просто двете изследователски области са толкова различни по естеството на съответните им реалности, че не бива да се мерят с еднакви критерии. Уместно е да се твърди, че психолозите са изследователи и изобретатели, но не са учени в строгия смисъл, в който са учени физици, химици и математици.2

Самочувствието на психолозите следва да идва не толкова от статута им на учени, а от практическата ценност на душевния живот и от острата необходимост последният да бъде променян така, че да осигурява едно по-добро качество на социалните и вътрешните светове на хората. Наложителна е психологическа работа и за едно по-адекватно отнасяне към живото и към човешкото участие в биосферата. За постигане на тези цели са потребни концепции за разбиране и практики на формиране на ментални феномени. А това предполага пристрастност и конструктивизъм, а не изучаване на природни дадености, както се подхожда в природните науки.

Ето в резюме концепцията, която ще следвам в настоящата книга. В нея представям не просто факти, а психични феномени. Последните проявяват общото качество, че са зададени като преживявания, характеризиращи се с пристрастност, органичност, вътрешна смисленост и специфична логика на разгръщане. Феномените (преживяванията) се разгръщат в общ формат - ситуация. Тъй като психичните феномени имат универсален контекст на възникване и детерминация, ще бъдат също обсъдени блоковете на психиката, чието взаимодействие помежду им и с външната реалност поражда феномени – образът на света и субектността. Освен изброените структурни блокове ще представя и функционалните модули на субективна активност (психичните функции), възникнали в психо-еволюцията – сензорика и възприятие, памет, мислене, въображение, емоции, афекти, волеви актове и др.

Предметът на общата психология е проблемно поле, очертаващо се във взаимоотношенията между психичните феномени, субектността, образа на света и психичните функции. В по-конкретни термини предметът на психологията е съставен от стилове на мислене, проблеми, факти, концепции, теории и методики за тяхното изследване. Част от изброените реалности са специфични за определена научна школа, а други имат универсална валидност.

И така психологията е едно проблемно поле, подобно на мозайка, изпълнено първично с феномени. Тези феномени споделят общото качество

2 Вместо да се делят на науки и не-науки двата вида изследване често се наричат “твърди” и “меки” науки. Ако държим на етикета наука, то психологията е “мека” наука, извличаща закономерности, но не и закони.

8

преживяване3. Те ни се явяват като състояния на нас, хората (и евентуално други живи същества), и се противопоставят на факти с обективен произход, които могат да се нарекат “физически свят” (Свят 1) и “свят на идеите” (Свят 3)4. Разбира се, има и “пресечни” светове на биологичната телесност – поведението – и на междучовешката фактичност – социалността. И поведението, и социалната реалност, носят смесени качества на физическия, на менталния и на идеалния светове и се описват с противоречивите характеристики на фактичност, субективност и нормативност. Затова тези промеждутъчни реалности изискват други описателни и обяснителни модели, контрастиращи с тези на естествените науки и на психологията. В случая е важно да се отбележи, че психичността е втъкана в живото и социалното и изкушава изследователите да я използват в своите обяснителни схеми на жизнените светове на други живи същества и на социалните практики на хората. Последното създава обосновано самочувствие у психолозите, че те се занимават с фундаментални свойства и феномени на света, в който се намираме.

Въпреки гордостта от особения и неповторимо различен предмет на психологическото изследване, смятам, че видният физик и хуманитарен учен Ч.-П. Сноу е прав, когато твърди, че научният модел на физическия свят по своята интелектуална дълбочина, сложност и разчлененост е най-прекрасното и чудно колективно дело на човешкия ум (Сноу, 1983, с. 24). Признанието, че група физици са автори на най-голямото интелектуално постижение на човечеството, е въпрос на почтеност и не трябва да създава комплекси за малоценност у психолозите, а следва да отключи благородната амбиция психологията да се съревновава с физиката не по правилата на науката физика, а като изработи принципи и критерии, съответстващи на собствения предмет на психологията – преживяването и неговите детерминанти.

Психолозите има с какво да се гордеят. Те се занимават с най-съкровените феномени, от които се интересуват всички – човешката природа, вътрешните детерминанти на индивидуалната дейност, предназначението на човека. По тези проблеми класиците на психологията са внесли трайни приноси в Свят 3, които си струва да се знаят от всеки образован човек.

Психологията - изследване и управление на човешките преживявания

Психологията е може би най-престижната наука в началото на третото хилядолетие. Все повече се разширява пазарът на психологически услуги, особено в най-развитите страни, психолозите се наемат на щатни длъжности в държавни институции, частния бизнес и в неправителствения сектор. Психолозите са централни персонажи на романи и холивудски филми, психологът става личен консултант и довереник на много хора, които могат да си го позволят. Ако се запази тенденцията за въвличане на все повече психолози в решаването на човешки проблеми, психологът скоро ще добие статута на свещеника в обществата от недалечното минало. Едва ли е пресилено да се твърди, че психолозите са вече толкова авторитетни фигури,

3 Според Х. Г. Гадамер научният термин “преживяване” възниква в немската биографична литература в средата на ХІХ век и получава понятийна функция чрез съчиненията на Вилхелм Дилтай и в началото на ХХ век се превръща в ключов термин на хуманитарното познание (Гадамер, 1997, с. 94-107). Гадамер твърди, че глаголът “да преживея” в немския език първоначално означавал “да съм преживе, когато нещо се случва”. Затова, продължава той, “думата носи привкуса на непосредствеността, с която се схваща нещо действително ... Преживяното е винаги преживяно от мен” (пак там, с. 95). Разбира се, думата бързо станала полисемантична и преживяването започнало да се разбира в теологичен, пантеистичен, позитивистки и пр. смисли. Ще се постарая да запазя едно първоначално херменевтично значение на преживяването – като нещо абсолютно в своята непосредствена даденост, което изразява човешкия живот и заедно с това го усилва.

4 Трите свята ще бъдат разгледани специално в следващия раздел.

9

колкото лекарите, физиците и биолозите. Това е положително, защото добрият публичен образ на психолога и на психологията са предпоставка психологията да разгърне своя потенциал като изследователска и помагаща практика. От друга страна такъв бляскав статут много задължава: да не се подведат обществените очаквания, хората да получават адекватна психологическа помощ и т.н.С какво още се занимава психологията?

Ако гледаме непредубедено, психолозите се ангажират в грамаден брой задачи от практически интерес: преподаване, изследователски проекти, диагностични процедури, практически интервенции, психотерапевтични въздействия, оценяване на персонала, подобряване на публичния имидж на индивиди и институции, съдебни и криминални експертизи, в дизайна на реклами и в маркетингови кампании и пр. Всички тези дейности много се различават една от друга, но съдържат и нещо обединяващо в психологически план: те имат предвид човешките преживявания и се опитват да ги променят. Тук пак ще повторя: първичен предмет на психологията е преживяването - неговите същностни белези, произход, видове, трансформации и мястото му във всеобщата взаимовръзка на нещата в индивида и обкръжаващия го свят. Разбира се, психолозите се интересуват и от други реалности: обществени отношения и устройството на социалния свят, от еволюционна биология, физиология, обща теория на системите, информационни технологии и пр., но в крайна сметка се търси взаимодействието им с тази особена скрита реалност, наречена “преживяване”. В реалния предмет на психологията се имат предвид само преживявания, които са значими и достъпни за изследване. Значимостта се определя посредством социо-културни критерии, а достъпността за изследване зависи от репертоара от психологически методики, чрез които да се регистрират и измерват особености на преживяването и поведението.

Срещу такова донякъде “стеснено” разбиране на предмета на психологията се изтъкват сериозни възражения. Смята се, че преживяването е “трагически невидимо” за обективно изследване и, както отбелязват Дж. Милър, Е. Галънтър и К. Прибръм, има опасност една наука с невидим предмет да стане невидима наука (Miller et al., 1958). Често учените предпочитат “широки” определения на предмета на психологията: психика и дейност, поведение и дейност, психика, поведение и дейност и пр. Това се прави, за да се разшири обективната база данни, от която може да се гради психологическа теория. Когато твърдим, че психологията се интересува от преживяването, ние посочваме основния фокус на изследване. Другите реалности - поведение, социум, информационни свойства, историческо минало, семиотични атрибути и пр. следва да се поставят в закономерни отношения с преживяването като основен изследователски фокус.

Тук изхождам от по-тясното разбиране, развито по-горе, като изразявам умерен оптимизъм, че могат да се намерят достатъчно опитни показатели (емпирични индикатори) за всяко преживяване, било то съзнателно или несъзнателно, които да го направят годно за изследване и евентуална насочена промяна. Всъщност такава позиция изисква непрестанно търсене на показатели, измервания, изостряне на изследователската интуиция, любознателност и воля за изследване.

В един приложен план психологията е призвана да изучава и подобрява всички социални практики, в които присъстват преживявания на индивиди. И това е нужно, защото всички социални практики са твърде несъвършени, ниско ефективни и недостатъчно хуманни. Те биха станали по-добри, когато се оптимизират преживяванията на участниците в тях. Затова се изисква

10

адекватна теория, мощна методология и добросъвестни изследователи на феномените на преживяването.

Човешкото преживяване и трите свята на всекидневната психология

Изследователският интерес в тази книга не е към всички форми на възможно преживяване, а към спецификата и управлението на човешкото преживяване, към неговите реални и възможни разновидности.

Има една сфера от възможни психични феномени, която се нарича “психически универсум”. Тя съставлява обекта на психологическото изследване и може да се определи по следния начин:

Психическият универсум е онази част от наблюдаемия физически свят, в която евентуално има носители на преживявания.

Под “носители на психика” се имат предвид съществата или обектите, в които могат да се установят тези особени феномени “преживявания”. Психолозите спорят дали сред “носителите” попадат само хората, висшите животни, животните изобщо, растенията и животните или пък всички материални тела в наблюдаемия свят. Има аргументи за и против всяко от изброените становища. Последните съставляват възможните решения на проблема за обхвата на психическия универсум. С посочения проблем, както и с други “вечни” проблеми, се занимава т. нар. обща психология. Тук няма да се занимавам с психическия универсум по същество, само ще изразя убеждението си, че преживяванията са присъщи за всички животни. В следващите страници на книгата ще изследвам природата и феноменологията на човешките преживявания, а често дори още по-тясно - преживяванията на “европейския тип човек от епохата на модерността”. Това значи човек, израсъл в европейска или производна на европейската култура и родил се в последните 5 века, съставляващи т. нар. “модерност”. Не съм уверен, че нашите психологически разсъждения имат достатъчно валидност, да речем, за древните гърци, за праисторическия човек, или за някакви евентуални съвременни племена, недокоснати от ценностите и начина на живот на технологичната цивилизация, възникнала в Европа и разпространена по другите континенти.

Ограничението, за което споменах, е наложително, защото преживяванията носят неотстранимия отпечатък на културата, в която съответни индивиди живеят и се възпитават. Известни са култури с религиозно магически облик, например, древноегипетската, където земният живот се схващал като подготовка за сериозния живот след смъртта, и структурата на преживяванията на древните египтяни са били силно повлияни от предназначението на живота, дефинирано по такъв начин в тяхната култура. Общокултурната и специфично културната детерминация на психичния живот се изследва в културно-историческата психология (виж Коул, 2000). Тук ще се абстрахирам от тези два вида влияние и ще се съсредоточа върху универсалиите на преживяванията на модерния човек в технологична култура.

Според Карл Попър преживявания не се извличат от и проектират в единен свят, а се полагат в три паралелни свята, всеки подчиняващ се на специални закони и принципи, валидни само в неговите предели (Popper, 1972). Същностните им черти са представени на следващата Таблица № 1.

Таблица № 1. Описание на трите свята на човека (по К. Попър).

Свят 1 Материалният свят на физическите вещи и живите същества.

Преживява се като битова физика, битова биология и социология. Обединяващото

11

им свойство е, че се схващат като независими от индивида.

Свят 2 Субективният свят на индивидуалния психичен живот.

Зададен е във вид на чувства, образи, страсти, мисли, волеви актове, съставляващи вътрешния душевен опит. Обикновено те са зададени като прояви на човешката душа.

Свят 3 Светът на нематериалните предмети на познание – идеи, принципи, символи, теории, езикови игри, абстрактни правила и пр.

Създаден от човешки същества или евентуално от над-човешки духовни инстанции. Този свят е недостъпен за хора без формално образование.

Трите свята индуцират различни качества на преживяването, и се подчиняват на своя вътрешна логика, която обуславя познанието на всеки свят. Не също проявяват тенденции да се репрезентират като преживявания посредством различни системи на кодиране на опита: сетивно-образна, действена, афективно-емоционална, словесна, абстрактно-логична, символна и пр. (Donaldson, 1990). Това, което изследователската психология прави в крайна сметка, са приноси в Свят 3 като се преработва всекидневният опит от Свят 1 и Свят 2. Предназначението на предмета на психологията е да се създаде убедителна и практически работеща теория на феномените в психическия универсум, от които вътрешният свят на човека е съставна част. Досегашните опити за създаването на такава авторитетна теория са имали ограничен успех. Един от основоположниците на изследователската психология Х. Ебингхаус е автор на знаменитото изказване, че психологията има дълга предистория и съвсем кратка история. Можем да добавим, че психологията я очаква едно продуктивно бъдеще.

За професията и призванието на психолога

Авторитетът на една изследователска област или наука се прави от живи хора. Физиката е велика наука, защото в нея са работили блестящи личности като Архимед, Паскал, Нютон, Планк, Айнщайн. На всеки обикновен физик магически се отстъпва мъничко от рационалното излъчване на тези и други велики хора до доказване на противното, разбира се. Голямата психология, която се изучава като академична специалност и професия в стотици университети по света, има своите колоси. Аз съм изготвил своята класация “42-те най-влиятелни психолози” (виж Приложение № 3). Нарекъл съм ги условно “гросмайстори” в психологията. Направената от мен извадка от личности е пристрастна, както са в някаква степен всички класации на човешки постижения. Все пак по мое убеждение това са хората, направили Психологията. Голямата психология е впечатляваща конструкция от авторски постижения, каквато е и физиката според Ч.-П. Сноу.

За психолога е много наложително да бъде грамотен относно големите идеи в неговата приложна област и в широкото поле на психологията като цяло (общата психология). Това ще го предпази от люшкане по модата и по различни престижни концепции, както и от заблудите на здравия смисъл, които се прикриват под булото на очевидности. Психологът следва да вярва в откритостта на психиката за промяна към по-добро. Иначе психологията като

12

професия и практика не биха имали смисъл.Очевидно освен теорията и стилът на мислене, създадени от “бащите”,

“класиците”, които са символи на голямата психология, съществува и т. нар. добра психологическа практика в университети, болници, училища, бизнес лаборатории, рекламни агенции, частни кабинети и пр. Добрата практика е колективно дело на психолози-професионалисти. Те са усвоили прецизна психологическа култура и притежават нещо още по-важно – чувство за психологически проблем. Армията от психолози-професионалисти формулира и решава проблеми от различно естество – концептуални, институционални, методически, индивидуални и т. н. Корпусът от психологически проблеми и техните решения образуват идентичността на психологията като професия и като призвание. Доколкото проблемността и хипотезите са сърцевина на психологическата практика, всеки истински психолог е задължително изследовател5. Ако не е такъв, той бива маг, шарлатан, дилетант, или просто чиновник. Само доколкото работата му носи духа на изследване с особения стил на предпазливост, откритост и незавършеност, той въплъщава добрия етос на изследователската психология.

Не бива да се мисли психологическата практика като твърде близка до тази на учените от естествените науки. Има няколко съществени разлики: В психологическата практика се генерират гледни точки и варианти на преживявания с техния възможен смисъл. В резултат на проучвания психологът, екип от специалисти или потребителят на психологически услуги (клиентът) следва да направят важни избори и да вземат конкретно решение. Следва да се помни, че всички решения биха могли да бъдат и по-добри. В психологическата сфера, както отбелязва Роло Мей, няма идеално решение, такова има само в математиката. Психолозите, които не следват добрата практика в своята област, опростяват нещата до някаква тривиална процедура, формула и често внушават на клиентите си, че са взели единствено възможното, дори най-доброто решение. Такъв подход е в противоречие със свободата, откритостта и незавършеното естество на пълноценните човешки преживявания.

Казват, че всяка професия наподобява религия, защото се отнася към своето поле на приложение като към нещо свещено. Това напълно важи за истинския психолог – той не решава лични проблеми, не “избива комплекси” чрез психологията, а й служи всеотдайно с професионални дела, с целия си живот.

Психологът извлича и заедно с това конструира “нематериални предмети на преживяването” (Bereiter, 1997), т. е. “теоретични” преживявания. Той си служи с тях като ги откъсва, “отвързва” от контекста на уникалните преживявания и така получава свобода на репрезентация на света на преживяванията. Ще повторим, че този теоретично конструиран свят на преживявания не е Свят 2 на всекидневната психология, интуитивно изповядвана от непсихолозите. По-скоро това е един психологически Свят 3. В този свят, реконструиран като теория, психологът добива умения за най-разнообразни приложения на придобитите знания в практически контексти.

Психологът изпълнява определени социално-професионални роли. В тази връзка към него се отправят нормативни очаквания и той е длъжен да осъществи адекватно поведение, за да оправдае или промени очакванията на широката публика и на професионалната общност по необходим начин.

За статута на Общата психологияНяколко пъти ми се е налагало да размишлявам сериозно върху статута на

моята академична област – Общата психология. Резултатът от тези

5 Проблемите са нещо като “мост” между практиката и теорията, а също и мястото, където двете противоположни дейности се срещат.

13

размишления се съдържа в учебниците, на които съм автор и съавтор (Минчев, 1998; Стаматов и Минчев, 2003). Тук ще ги продължа по различен начин.

Емпирично и теоретично в психологиятаПо глобалните теми и проблеми на психологията си струва винаги да се

мисли и да се дискутира. Традиционно те образуват поле на размишления, дискусии и обучение, наречено Обща психология. То е натоварено с философичност, визионерство и желание за панорамно представяне на идеи и принципи, отиващо отвъд тясната специализация, която върви и се задълбочава в съвременната психология. Ако някой не харесва названието “Обща психология”, нека има предвид, че с “Обща ....” има установена традиция да се назовават генералните проблеми на редица области на академичното знание: общо езикознание, обща физика, обща биология, обща теория на системите и пр. Всъщност терминът “обща” може ефективно да се замести с “теоретична”. Дори често си мисля, че това е по-коректният начин да се назове интегралната проблематика на психологията – “теоретична психология”. Засега ще приема, че “обща психология” и “теоретична психология” са синоними.6 Все пак терминът “Обща психология” е по-малко претенциозен и го предпочитам като название за интегралните рефлексии върху психичната реалност. Има и друг резон и той се опира на факта, че единствената област на знание, където има твърдо разделение между “чисти теоретици” и “приложни изследователи” е физиката. В останалите области на изследване не можеш да придобиеш научен авторитет само с теоретични занимания – трябва да си завоюваш репутация на учен, владеещ емпирични методи на изследване. Това е особено валидно за психологията – няма да повярват, че си добър теоретик, ако предварително или паралелно не си участвал в емпирични изследвания. Ще си послужа с един аргумент от противното: може ли някой да посочи класик на психологията, чието име да не е свързано с поне един емпиричен феномен? Сещам се за У. Джеймс, Ф. Брентано, У. Макдаугъл, В. Дилтай, Е. Шпрангер, М. Мерло-Понти и донякъде С. Рубинщайн. Но често те са назовавани пренебрежително “философстващи психолози”. Сигурен съм, че идеите им биха били получили много по-висока оценка, ако посочените автори бяха изследвали конкретни феномени с емпирични подходи. Други психолози, макар и с идеи не по-добри от тези на горните “теоретици” – В. Вундт, Е. Титченер, Е. Маслоу, А. Н. Леонтиев – имат неофициално по-добър “рейтинг” като цялостна репутация тъкмо защото са правили емпирични изследвания – по-рано в кариерата си или през целия си живот.

Мисля, че в изискването “две в едно” – емпиричен изследовател и теоретик – има резон – психологическата идея губи реалност, става твърде имагинерна, ако не й се търси постоянно емпирично потвърждение. Тук ще припомня знаменитата фраза на Л. Виготски: “Аз съм за практика на психолозите, както при лекарите”. Аналогията е блестяща – никой лекар не бива мислен за такъв, ако няма в биографията си свидетелства за успешна лечебна дейност. Почти така е в психологията и така трябва да бъде! Дотук приведох аргумента за губещата се реалност без емпирична верификация. Но има и друг аргумент: психологическите занимания, подобно на лекарските, са натоварени силно с морални оценки и авторитет се придобива при успешна намеса в тези “морални практики”. Да се научиш на пълноценни идеи и теоретизиране в психологията без емпирична работа прилича на усилията на Настрадин Ходжа да се научи да плува преди да влезе във водата! С тези разсъждения се опитах да защитя

6 Тази част от Общата психология, която се занимава специално с човека, може да се нарече “Психологическа антропология”.

14

единството на теория и практика като резонна норма на професионална компетентност в психологията. Тя се отнася не само за теоретика, че трябва да се самоутвърждава и емпирично, но и за емпиричния изследовател – последният може да направи качествено изследване само ако се заеме да проверява значими идеи, носещи потенциала да прераснат в теория. Блудкавите емпирични работи, водени от максимата – да правим каквото и да е, пък после ще видим какво ще се получи – дава огромна маса досадни данни, от които не следва нищо капитално. Световната психология е задръстена от емпирично дребнотемие. В крайна сметка това е път за никъде и се преживява от големите умове като “криза в психологията” (К. Бюлер, Л. Виготски). Имам чувството, че от две-три десетилетия световната психология е в криза за големи идеи, от които да се разгърнат теории и да се формулират мощни емпирични програми. Все пак съм оптимист, че това няма да трае твърде дълго!

Разсъжденията за единство на теория и практика в психологията имат следствия за обучението и професионализацията на следващите поколения психолози. В университетите психологията следва да се преподава като единство на теоретична част и практикум по всяка основна (а дори и неосновна) академична дисциплина. Да речем в бакалавърската програма студентът би трябвало да разработи 15-20 и повече емпирични теми, завършващи с изследователски отчет. В него студентите заявят себе си като добри и самокритични интерпретатори на собствените си данни и факти.

В изследователските университети по света (Стенфордски, Харвардски, Московски и т.н.) този замисъл за обучение е станал академична традиция отдавна. В България бремето на емпиричната квалификация на бъдещите психолози е оставено на една дисциплина – експериментална психология, останалите дисциплини съдържат частни теории на обособени области на психологията – социална, трудова, педагогическа, спортна и т.н. психологии. При такъв подход на обучение университетите произвеждат специалисти, безпомощни както в теорията, така и в практиката на психологическото изследване. Отивайки в практическия живот, студентите се оказват неспособни да проведат едно прилично изследване по заявка на институциите или на своите клиенти. Оттук нататък те или стават самоуки, или просто вегетират без особен обществен и институционален авторитет. Единството на теория и практика следва да се утвърди като принцип на академичното обучение и в българската психология, ако искаме да бъдем нещо повече от аутсайдери в световната психология и публичния живот у нас.

Общата психология и нейният статут в световен мащабПреди петнадесетина години чух от проф. Олег Тихомиров да нарича

Общата психология “ствол на дървото на психологията”. Същевременно той сподели с огорчение, че наблюдавал упадък на качеството на общопсихологическото мислене в Московския университет, където преподавал. Струва ми се, че това важи не само за най-престижния руски университет, това за съжаление е тенденция, видима на много места по света. Все по-рядко се появяват психологически трудове, имащи претенцията да развиват един голям замисъл и да правят дръзки капитални изводи. Има някакъв своеобразен диктат на дребнотемието.

От друга страна, ако човек разгледа дузина американски учебници, служещи като встъпителни курсове по психология, ще види колко еклектично се представят темите и фактите, без оценки и предпочитания от страна на авторите им. Сякаш критерият е бил лесна разбираемост и известна екзотика

15

на разказваните изследвания. Няма амбицията да се отстоява една единствена теория със страстно търсене на аргументи в нейна подкрепа. Напротив, еклектизмът се приема за модерен и продуктивен. В начина на интерпретиране на психологическата реалност се подражава сляпо на физикалисткия стил на мислене, като се предполага, че менталния свят, в частност този на човека, може да се мисли като една “субективна физика”. Свобода, творчество, нравствени дилеми, воля, се приемат за наивни предразсъдъци на една стара философска психология. Колкото вътрешната реалност на индивидите се третира като биокомпютърно детерминирана, толкова като по-стойностно се оценява дадено психологическо изследване. От друга страна, широкото допускане на метафори се схваща като нестрогост на психологическото мислене.

Казаното по-горе беше описание на тенденция към упадък на общопсихологическото мислене. Но обнадеждаващото е, че има достатъчно оазиси на сериозна обща психология.

Науката се пренася чрез интелектуални традиции, въплътени в комуникационни канали, каквито са периодиката и научните школи, обикновено разположени в отделни университети. Така е и с пренасянето на общопсихологическите стилове на мислене във времето. Ще се опитам да изброя някои от институциите на Общата психология.

На първо место бих споменал Дивизия 1: Обща психология на Американската психологическа асоциация (APA). Тя провежда редовни годишни конференции в продължение на десетилетия, издава и Review of General Psychology, присъжда годишни награди за принос в Общата психология и за най-добра общопсихологическа публикация. Общата психология има и други авторитетни издания, спонсорирани от APA: Psychological Revieiw, Psychological Bulletin, Methods of Psychology, History of Psychology. И други списания са носители на духа на Общата психология: Theory and Psychology, Journal of Mind and Behavior, New Ideas in Psychology, Journal for the Theory of Social Behavior, Journal of General Psychology. Разбира се, това е капка в морето на световната психология, която се представя в повече от 500 специализирани психологически списания.

Към Университета Алберта в Канада има Център по Теоретическа психология, в който е разкрита докторска програма с теоретично-психологическа насоченост. Чувал съм колега да заявява, че по света вече нямало Обща психология. Последната я има, тя съществува като дух, традиция и институции, макар и да няма този водещ статут, който бих желал тя да придобие.

Общата психология като академична дисциплина в БългарияПочти 30 години работя като академичен психолог и имам богати

впечатления за състоянието на Общата психология у нас. Имам нужда да ги споделя по-скоро с бъдещите психолози, затова включвам този раздел в учебник, предназначен за тях.

Трудно ми е да преценя колко хабилитации и докторати са защитени по шифъра на Общата психология – 05.06.01. Реално продукция по Обща психология, получила достатъчно публичност, имат не повече от 15 колеги. Няма да правя анализ и оценка на направеното от тях, само ще изтъкна, че това е кръгът на реално работилите в полето на родната Обща психология. Но те самите почти винаги упражняват една или повече допълнителни академични специалности. Понякога се обявяват конкурси за хабилитация на колеги, които нямат нито една легитимна публикация по Обща психология, имат продукция

16

без една или две обединяващи теми, а така просто по съвкупност. По такъв начин Общата психология се третира като кош, в който можеш да сложиш всякакви академични занимания.

Не знам колега, който да е изцяло “чист” общ психолог, дори и себе си не се смятам за такъв. Това е разбираемо от гледна точка на императива “две в едно” от предходния раздел. Заедно с това действа и едно незачитане на самостоятелен статут на Общата психология като научна специалност. Курсовете по Обща психология се мислят за допълващи, а не за основни в педагогическите специалности. Затова се възлагат на психолози, дори педагози с всякакви други академични занимания. Самите курсове се четат лаически, общообразователно, няма достатъчно плътност на теоретичното изложение. Курсът по Обща психология по правило се чете в първи курс на педагозите и това също не съдейства за достатъчна теоретичност на лекциите. В специалност “Психология” на българските университети изобщо липсва ясно изявен курс по Обща психология. Има само Въведение в специалността. По духа си то се преподава твърде информационно, без истински теоретичен патос. Всъщност смисълът на цикъла на общопсихологическо обучение се реализира от редица дисциплини – история на психологията, когнитивна психология, психология на личността, експериментална психология и частично психологията на развитието. Разкъсването на проблематиката на Общата психология в поредица дисциплини пречи да се види тяхното единство. Освен това преподавателите често настояват, че преподават самостоятелни “психологически науки” и развиват тезата, че отдавна психологията се е превърнала в система от науки, всяка със самостоятелен предмет и методи. Такъв подход разкъсва визията за психологията като нещо цялостно и неделимо. Солидаризирам се с идеята от заглавието на статия на Джоузеф Матаразо, че има “една психология с много приложения” (Matarazzo, 1987). Впечатляващо в случая е, че такава визия за психологията се защитава от световно известен клиничен психолог!

Струва ми се, че завършващият психология като бакалавър или магистър си формира убеждението, че психологията е съвкупност от слабо свързани занимания. Това е следствие от събирането под един покрив на разнородни по възгледи академични преподаватели. Във водещите университети по света това трудно се случва, защото кадровият подбор води до формирането на научни общности със сродни идеи – бихейвиористки, гещалтистки, когнитивистки, хуманистично-психологически и пр. Това се осъществява естествено, когато има един много авторитетен психолог от световна величина, изпълняващ ролята на кадровик, или вече формирана интелектуална традиция, която привлича психолози със сродна идейна насоченост. Нещата няма да се подобрят докато не възникне пазар на академична квалификация, който да води до насочена ротация на кадровия потенциал, а не да преобладава досегашният “пожизнен наем”, спъващ мотивацията за академични постижения.

Каква трябва да бъде образцовата Обща психология като институция?

Смятам, че разрушаването на мизерното статукво може да започне от рязко подобряване на образованието на бъдещите психолози в университетите. Първо ми се иска да видя разнообразни и демонстративно различни учебни планове на специалностите психология, а не клонинги на учебния план на специалност “Психология” в Софийския университет. Този модел на обучение е безнадеждно остарял и още повече ще разтваря пропастта между българската и световната психология. Иска ми се бъдещите психолози да владеят писмено

17

поне английски език, за да могат да черпят информация за новостите в световната психология. А нейният официален език е английският. Затова следва да се предвидят много часове за обучение по езици, особено по английски. След това ми се иска да има много и достъпна информация. Това става вече чрез абонамент за някоя (а защо не и няколко) база данни по психология: PsycLit, PsychInfo, EBSCO и др. Избрана база данна следва да се закупи, да се рекламира и да е на свободен компютърен достъп в университетските библиотеки. Няколкото хиляди долара за такъв абонамент са оправдан, дори необходимо присъщ разход за академичния живот.

Иска ми се студентите да правят серия изследователски работи по академични дисциплини, указани в учебния план и всяка такава работа да завършва с грамотен и компетентен изследователски отчет. Следва да се иска студентите да намерят, коментират и цитират поне 10 публикувани източници по сродни проблеми на техния изследователски проблем, потърсени от компютърните бази данни. Уместно би било преподавателите да отчитат учебната си заетост не толкова по брой лекционни часове, а повече като консултации на студенти по повод изследванията им.

Много бих желал преподаването да се води от екипи съмишленици, споделящи общи идеи – бихейвиористки, дивелопменталистки, хуманистични и др., които да произвеждат кумулативни научни продукти. Последното значи да са части от изследователска програма, в която резултатите на един изследовател са основа, на която стъпва следващият. Така, както е във физиката, но отнесено към една научна школа.

Иска ми се най-важните неща студентите да ги четат от съвременни и увлекателно написани учебници, получавани в комплект след платена студентска такса за учебната година. Да има семинари, диалог, да се говори за психологически идеи и как те биха могли да се подложат на проверка. Студентът да се чувства изследовател, а не ученик.

Разбира се, такъв тип обучение създава специален статус на общата (теоретична) психология – тя е “дънер”, “ствол” на подготовката на психолога, в смисъла, вложен от О.К. Тихомиров. Но един или няколко общопсихологически курса трябва да се изнесат предимно във втората половина на обучението, а да се започне от по-просто въведение, подготвящи теоретичното построяване на психологията по-нататък. Студентите следва да схванат, че психологията е сблъсък, конкуренция и взаимодопълване на духовно-идейни традиции, а не правене на дребни емпирични безсмислици. Иска ми се бъдещите психолози и техните преподаватели да минат проверки за позитивно душевно здраве, а не заниманията с психология да стават начин за избиване на комплекси чрез властване над душите на другите. Защо за полицаите и някои други професии да се изискват свидетелства за душевно здраве, а практикуването на психологията да не изисква такива?

Промените следва да засегнат и академичната колегия. Първо, следва да се утвърди нормата за редовна академична продуктивност – определен брой публикации в 3-5 годишен период, без които оставането на преподавателска или изследователска длъжност да е невъзможно. Впрочем отдавна е така във водещите американски университети. Там действа принципа: Publish or Perish! (Публикувай или загини!). Освен академичната продуктивност трябва да се има предвид рейтингът, който студентите дават на един преподавател, индексът на цитиране у нас и по света, рейтингът, който колегите му присъждат, обществената активност извън академичната общност, моралната кариера, която е направил. Тук просто изброявам критериите за атестиране на преподаватели в най-добрите университети.

18

Това, което се нарича Обща психология, реално е поле на конкуренция на идейни проекти (широкомащабни теории). Те са много (за себе си съм преброил повече от 20 такива). Съдбата им зависи от креативността на техните автори и привърженици и на волята им да ги отстояват с аргументи, дела и големи изследователски програми. В този смисъл не се наемам да бъда пророк кои от сега известните общопсихологически проекти ще оцелеят. По-скоро имам желанието да обоснова проекта, в който съм лично ангажиран – една общопсихологическа теория на ситуациите.

Държа да изтъкна, че общопсихологическите изследвания по изключение са самотни занимания. Имплицитно или експлицитно те предполагат общност, ценяща определен тип идеи. Често общността е явна във вид на група, водеща дискусии лице в лице. Тъй наречените “среди” у И. П. Павлов и З. Фройд са били толкова необходими на своите инициатори, колкото и на другите участници. Реално самочувствие се добива в общност, и особено ако последната има силна ценностна система. Горчиво е да си общ психолог без реална общност, или в псевдообщност, разпространяваща клюки, злоба и безделие. За щастие има и въображаеми общности, наречени още “невидим колеж”, когато хората не се срещат, не се познават като телесни индивиди, но се преживяват като сродни души и водят задочен диалог отвъд времето. Честно казано, често си мисля, че такива авторитети като У. Джеймс, У. Щерн, С. Л. Рубинщейн, М. Мерло-Понти ме наблюдават и ми кимат одобрително или неодобрително, когато аргументирам някаква идея на Общата психология.

Освен тези устойчиви общности, контактни или въображаеми, има и общности, конституирани от изследването на даден проблем. Прието е тези оперативни общности да се наричат “екипи”. Важните емпирични проблеми се изследват от екипи. Убеден съм, че за качественото изследване е необходимо участието в екипа на поне един общ психолог, които да бъде консултант и интерпретатор по аспектите на изследването, свързани с мащабно теоретизиране. Но това запазено място изисква и умения от страна на общия психолог – да води диалог в емпирични термини, да владее множество обяснителни схеми и непредубедено да изследва логическите им възможности, да поставя евентуалните емпирични находки в широк жизнен контекст – политически, морален, практически и пр. Да прави “капитални изводи” по адекватен начин е собствената роля на общия психолог в изследователския екип.

Към една Обща психология на ситуациитеВсъщност досега съм имал повода около 15 пъти да излагам моята визия за

една ситуационна психология, но винаги съм оставал недоволен, че не съм успял да изложа замисъла си адекватно. Надявам се тук да се справя с тази задача по-добре.

Накратко ще представя серия идеи, които ще детайлизирам впоследствие. Психическата реалност е едновременно системно организирана на дълбинно равнище и силно фрагментирана на феноменално равнище. На дълбинно равнище единството на психиката се създава от един непрекъснато самоорганизиращ се образ на света. На феноменално равнище са зададени кадри на преживявания, които условно могат да се нарекат ситуации. Ситуацията е оперативното поле на психиката, където се преживяват потенциално най-неотложните аспекти на света и своя живот и където евентуално се формира и задейства план за конкретни поведенчески актове. Ситуацията е будното око на психиката, тя е фрагмент от образа на света, актуализиран “тук и сега”, заедно с неотложните приоритети на субекта

19

(носителят на ситуациите). Образът на света извършва фонова организация на разбирането на субекта на неговия свят. Образът на света не може да стане непосредствено преживяване, защото е информационно огромен и необозрим, пък и е защитен от неуместна намеса на субекта. Взаимодействието на ситуацията и образа на света се опосредства от блок субектни (психически) функции – модули на типични сценарии за преживяване, които са еволюционно заложени, макар и да се дообучават в индивидуалния живот. Това са традиционните познавателни процеси (възприятие, мислене и пр.), базовите емоции (десетина на брой, които предстои да се уточняват), психодинамични функции (темперамент), функции за регулация на поведението (волеви действия) и преживяване на вътрешен център на преживяването – Аз (его). Всички те, заедно с вродените механизми на поведението образуват универсалната структура на психиката, присъща не само за човека, но и за всички евентуални носители на психиката (субекти). Разбира се, у различните носители тя търпи модификации, но в някакъв смисъл си остава инвариантна у човека и другите носители на психика (животните и евентуално други същества). Тук е важно да се отбележи, че Общата психология се интересува не само от състава и динамиката на конкретни преживявания, но дори повече от универсалните структури, които ги пораждат. Общата психология следва да систематизира типологията на преживяванията на феноменологично равнище – ситуациите, но е и структурно ориентирана – към дълбинните генеративни структури, подобни на тези, открити от Н. Чомски в генерирането на речевите съобщения. Първоначално интуициите се разгръщат умозрително, но впоследствие се търсят важни следствия, проверими с емпирични методики. Без емпирична верификация никаква теория не може да придобие значимост в психологическата общност. Това изискване важи в пълна степен и за общопсихологическата концепция за ситуациите, която се опитвам да развивам тук.

Психиката като конкретна реалност е продукт на действието на универсалната структура на психиката и на нейната онтогенетична динамика, но най-променливите и непосредствено влиятелни компоненти са ситуациите. Затова и концепцията се нарича “ситуационна”, а не е именувана на друг структурен компонент на универсалната структура.

Най-важните обяснителни схеми на ситуационната психология, взети от други науки, се черпят от биологията, особено от еволюционната биология, социобиологията, етологията. Скептик съм по отношение на обяснителната сила на интерпретативни схеми, заимствани от физиката и математиката. И да се използват, те ще си останат помощни и описателни аспекти на психологическото познание. Връзката с биологичните процеси е директна. В системата на науките психологията би следвало да се третира като една от науките на живота – и то за живота, зададен и развиваш се като субективна реалност. Затова не е много преувеличено да се твърди, че в своето фундаментално определение психологията е “субективна биология” (Е. Маслоу).

Основната общопсихологическа хипотеза, за която ще търся потвърждение, е, че ситуацията е най-гъвкавият психологически способ за адаптация към промените в обкръжението на живите същества, носители на психика. Има психологическа специфика в ситуациите, преживявани от животни и хора, но по-важното в случая е, че ситуациите са единици на преживяванията както у хората, така и у другите носители на психика.

Ситуационната психология не е имагинерен проект, но и реална изследователска практика, макар и не масова. Пример на практически

20

ориентирани ситуационни изследвания бих посочил работи на Фредерик Бартлет, Улрик Найсер, Гари Клайн. В теоретичен план ситуационизмът в психологията е обоснован от Курт Левин, Морис Мерло-Понти, Хюбърт Дрейфус. Казвам това, защото съм уверен, че моите опити за Обща психология на ситуациите се вписват в един ефективен историко-психологически контекст.

Този раздел бе написан с убеждението, че е полезен за млади психолози, които търсят своята реализация в психологията. Нека знаят, че Общата психология не е бюрократична измислица, а живо ядро на огромната изследователска област, наречена “Психология”. Нека търсят големи идеи, ентусиазирано да ги проучват и да намират свидетелства за жизнената им валидност.

Как е възможно разгадаването на вътрешния свят: теории и изследователски практики

На мястото на традиционната глава с история на водещите идеи в психологията реших да разгледам нещата редоположено, без оглед на историческия им контекст. Основание за това ми дава наблюдението, че една съвкупност от фундаментални предположения за природата на психиката циркулира от началото й като самостоятелна наука, като началото й е заложено в немските университети през 60-те и 70-те години на ХІХ век. Тези базови предположения биват облечени в система от теоретични твърдения, претърпяват разцвет, после се забравят и след 30-40 години биват преоткривани наново от следващо поколение психолози. Преоткриването става в други термини като част от аргументите са остарели, а други наистина са нови. Такъв кръговрат на базови предположения дава възможност идеите в психологията да се преподават не като нови или стари, а като възвръщащи се.

Психологията може условно да се раздели на две части: теории и изследователски практики. Общото за всички тях е, че се отнасят до преживявания, поведения и тяхното обуславяне. Теориите са призвани да дадат адекватно описание и обяснение на реалностите на психиката и поведението във вид на психологическо метапознание. Практиките, от своя страна, са предназначени да проучват психо-поведенческите феномени в текущото им състояние, да ги променят и дори да формират у субектите по определени критерии нови феномени на преживявания и поведение. Теориите съответстват на декларативното знание в дългосрочната памет, а практиките – на процедурното знание. Ако аналогията е вярна, то за двете части – теория и практика – следва да важат особеностите на двата вида знание.

Понякога се казва, че научното познание, включително и психологическото, изпълнява следните функции: описание, обяснение, предсказание и активно формиране. Психологическите теории реализират повече първите две функции, а практиките предимно третата и четвъртата функции.

Теориите в психологиятаДумата “теория” е от древногръцки произход и значи “съзерцание”. Това

семантично значение е запазено и в съвременния смисъл на термина “теория”. Последната се дефинира като мрежа от понятия за даден предмет, която не го променя, а го схваща такъв какъвто е. Теорията съдържа претенцията, че е уловила определена истина за своя предмет, която е фиксирана с езикови и логически средства - думи и понятия. Една теория всъщност е идеален предмет, т. е. възпроизвеждане на реален предмет в Свят 3 по К. Попър. Между реалния и идеалния предмети стои теоретикът, който извършва познавателна дейност и осъществява прехода между двата типа предметност.

21

Това е представено на следващата Фигура 1:

Фигура 1. Трите свята на човека (по К. Попър).

Оттук нататък ще говоря за психолога-теоретик. Той, както се вижда от рисунката, е медиатор между три свята (по К. Попър – физически, душевен и идеален). Това значи, че той не е пасивен, въпреки че изходният смисъл го задължава да “съзерцава” предметите, а не да ги измисля отникъде. Вършейки своята познавателна дейност, психологът-теоретик търпи въздействията на един външен свят, зададен му чрез сетивата; внася от себе си предварително знание за света – пред-разсъдъци; има определени интуиции за актуални и бъдещи събития; опира се на формат на представяне на света – преживявания, който също привнася своите особености в познавателния процес. Психологът също използва езикови средства да изкаже теоретичните си прозрения. Ето защо крайният продукт – теоретичният текст - съдържа както евентуална истина за изходния предмет на познание, така и привнесеното от теоретика. При това последните два аспекта изобщо не могат да се отделят един от друг. Такава е абстрактната схема на създаването на една психологическа теория.

Психологията, както настоява един от създателите й, има дълга предистория и кратка история. Но тя (около 130 години) се е оказала достатъчна, за да бъдат предложени десетки теории и стотици теоретични модели, обясняващи отделни психологически феномени. Някои от тях са загубили достоверността си за съвременните психолози, но други остават напълно валидни описания и обяснения на психическата реалност, влезли в златния фонд на психологията – т. нар. “психологическа класика”.

Един от големите историци на психологията Зигмунд Кох е силно впечатлен от бума на всевъзможни психологически идеи, теории, модели. За адекватно описание на реалния процес на психологическо изследване той въвежда едно ново понятие – езикови общности (language communities) – група учени, които използват сходни термини, за да обозначат тънкостите на смислите и различителните белези на възприятията си и се разбират взаимно в достатъчна степен. Кох твърди, че “минималният приемлив размер на езикова общност за психологията да е общност

22

от двама души” (Koch, 1976, p. 531). Кох прави важно уточнение, че на базата на езиковата общност се формира изследователска клетка, която според него е “асоциация от учени, занимаващи се с приблизително същите проблеми от една обща гледна точка, като споделят един специализиран език” (пак там, с. 543). Концепцията на З. Кох отговаря на реалното състояние на нещата в психологията и е много толерантна към всякакъв вид изследвания, стига да се правят отговорно.

Внасянето на примеси от лично естество от психолога-теоретик не винаги е деформация на теорията, както е в естествените науки, а понякога е най-ценното послание на текста (дискурса) на теорията. В персоналните моменти на психологическия текст се съдържат прозрения за бъдещи изследвания и тези прозрения обикновено се следят с повишен интерес в изследователските клетки.

Възгледът, аргументиран тук, е, че изследователската дейност в психологията на двете равнища – теория и практика - се извършва в изследователски клетки.

Единици на анализ в психологиятаКазах вече, че главната изследователска стратегия е аналитична и се

подчинява на максимата: “Разделяй и изследвай!” Теоретичният текст обикновено представя визията на своя автор на малки блокчета – понятия. Фактите, в която и да било наука, не са неутрални констатации за неща, съществуващи сами по себе си, а резултат от сложна абстрахираща дейност, която ги произвежда като предпоставки на наблюденията и експериментите. Така че няма неинтерпретирани факти. Самите те вече са продукт на анализ.

Съществуват различни видове теоретични понятия, но най-прието е те да се делят на описателни и обяснителни, въпреки различията между тях. Съществува един клас понятия, обаче, които са колкото описателни, толкова и обяснителни. Те са нещо като “гръбнак” на психологическата теория и се наричат “единици на анализ”. В единиците на анализ е изкристализирала интуицията на теоретика за това какви са главните качества и функции на психичната реалност. В съответната теория единиците на анализ изпълняват функцията на базисни факти, от които се възпроизвеждат производни факти - сложни феномени. Л. С. Виготски отбелязва, че единиците на анализ са най-малките фрагменти на психиката, които все още носят природата на цялото (Выготский, Собр. Соч. т. 1, с. 174). У. Т. Сингълтън пък ги сравнява с “тухли”, с които се строи сграда, а С. Л. Рубинщейн ги оприличава на “клетки”. Може да добавим още една аналогия: единиците на анализ в психологията са подобни на единиците на анализ в музиката – тонове, акорди, фрази.

В една теория има понятия-отношения между самостоятелни понятията във вид на закони и закономерности. Все пак единиците на анализ са главните идентификационни белези на една психологическа теория и първата отправна точка за сравнение между теориите. Аналитично обособените единици в най-голяма степен допринасят за обяснителната сила на теорията и поставят граници на възможното й приложение. Единицата на анализ влиза като общ множител във всякакви обяснения и реконструкции на психологични феномени.

Казаното дотук може да се обобщи в следното определение:

Единицата на анализ е теоретично понятие, описващо малък фрагмент (феномен, факт) на психичната реалност, който запазва качеството на цялото. Тя се съчетава с тъждествени или разнородни единици по определени принципи и закономерности, за да произведе многообразието на психичната реалност. Валидността на една психологическа теория се определя решаващо от адекватния избор на единици, от които да се конструира мрежата от понятия.

23

Единицата на анализ представлява единство на психиката, концентрирано в неин фрагмент. Тя е особен вид формализъм, който задава координатната система на изграждане на психични структури. Макар в определението да наричаме психологическата единица “теоретично понятие”, тя е дори повече “символична форма” (символичен тип), не толкова обозначава нещо съвсем конкретно, колкото символизира многообразните прояви на едно качество на психиката. Единицата на анализ, подобно на символите, позволява неизчерпаеми модификации като същевременно запазва фундаменталното си качество.

Такива единици без специална подредба, предложени от множество психолози-теоретици с твърде различаващи се светогледи и методологии, са приведени в Таблица № 2.

Таблица № 2. Описание на списък от единици на анализ в психологията.

Наименование на единицата

Въведена в употреба от:

Кратко описание

Актове на съзнанието

Ф. Брентано, А. Гурвич

Отчетливи ментални актове с насоченост към обекти в света или към други ментални актове. Те са начин на структуриране на съзнанието.

Асоциации Дж. Ст. Мил, Х. Ебингхаус

Психическа връзка на един ментален феномен (образ, дума, емоция) с друг. Възникването на единия предизвиква другата част на връзката по определени закони. Психиката е мрежа от асоциации.

Живо движение, равнища на двигателния акт, двигателна задача, биодинамична тъкан на съзнанието.

Н. А. Бернщейн, В. П. Зинченко

Единици на построяване на поведението и на регулацията му от психиката. Приема се, че поведението е устроено така, че да се преживява психически и да реализира преживявания във физико-предметен план.

Възприятие, ситуация

М. Мерло-Понти Ограничено поле на преживяване. В него на субекта се разкрива свят и се реализират негови намерения. Първично ситуациите са феномени на възприятието.

Гещалт М. Вертхаймер, В. Кьолер, К. Кофка

Формално-динамична цялост на предмет, изпъкваща като фигура във феноменалното поле на субекта. Възникването и преструктурирането на гещалтите се подчинява на множество закони.

Рефлекс, действие, схема, операция, когнитивна структура

Ж. Пиаже, П. Галперин

Последователни психо-поведенчески компоненти, от които се построяват усложняващи се когнитивни структури

Детерминиращи тенденции

К. Бюлер, Н. Ах Първично безсъзнателни фактори, които действат като спойки на душевния живот и специално на мисленето.

Единица ТОТЕ Дж. Милър, Ю. Галантер, К. Прибрам

Това е структура от 4 стъпки (проба – действие – проба – изход), която се повторя в различни цикли на вътрешното и външно поведение на животното и човека.

Жест, речеви акт, рефлексивно действие

Дж.Х. Мийд, Р. Харе, Дж. Шотър

Конститутивни компоненти на психиката и поведението в символния интеракционизъм и етогениката. Символизацията прави възможна рефлективната дейност на Аза и го интегрира чрез интеракции в общност.

Жизнен свят, феномени

Е. Хусерл, Ф. Дж. Бойтендайк, Я. фон Уекснюл

Органична цялост на преживяванията на субекта (жизнен свят), която обуславя спецификата на отделните му преживявания

24

(феномени)Значимо преживяване

Ф. Басин, Ф. Василюк

Най-важните изпъкващи цялости в душевния поток, които си струват да бъдат описвани като предизвикателства и драма на субекта.

Кодове - пропозиционален, представен, образен, словесен, двигателен

А. Пейвио, З. Пилишин, Ст. Пинкър и др.

Ментални “езици”, в които субектът структурира преживяванията за себе си и ги съобщава на другите хора. За всеки език-код са присъщи правила, възможности и ограничения.

Комплекс, психотравма

З. Фройд, А. Адлер, М. Клайн и др.

Съдържания, изтласкани от съзнанието, които имат мотивираща функция в живота на субекта

Личност, реакции, спонтанни действия

У. Щерн Основни категории на персоналистката психология. Душевната цялост на индивида (личността) се развива чрез реакции и спонтанни действия.

Мисъл, чувство, воля

В. Дилтай Качества, които присъстват неделимо във всяко преживяване. Те се диференцират в хода на душевния живот като многообразие от душевни състояния.

Образ, действие, символ

Дж. Брунер, П. Гринфийлд, М. Доналдсън

Три вродени системи на репрезентация, които се усилват от културни средства и изграждат тъканта на психиката.

Операция, действие, дейност

А. Н. Леонтиев, А. Асмолов, В. П. Зинченко

Структурни равнища на построяване на цялостната жизнена дейност на човека във външен и вътрешен план. Операцията се обуславя от способи на реализация, действието – от цели, а дейността от потребности и мотиви.

Образ на света К. Боулдинг, А. Н. Леонтиев, С. Д. Смирнов

Интегрална схема на света, която осмисля актуалните преживявания и произвежда очаквания за бъдещето.

Оръдие, знак, психична функция

Л. С. Виготски Основни единици и заедно с това и фактори на психично развитие у човека. Натуралните психични функции се трансформират във висши посредством физически оръдия и психични оръдия (знаци).

Отношения В. Н. Мясишчев, Г. Бейтсън

Първичните съставки, които изграждат съзнателните актове, личността и характера на индивида. Има разнообразни видове отношения.

Персонални конструкти

Дж. Кели, Д. Банистър

Когнитивни образования с биполярна структура, съставляващи ядрото на личността на индивида. Те са безсъзнателни или слабо осъзнати и канализират опита и действията му.

Перцептивен цикъл У. Найсър Когнитивна активност, чрез която субектът придобива знания за външния свят. Състои се от образ, антиципация, резултат, включени в циклично взаимодействие.

План, цел, скрипт, епизод

Р. Фивуш, Абелсон, Румелхардт, Дж. Милър и др.

Когнитивни образувания, организиращи познавателната дейност и действащи подобно на компютърни програми. Възникнали са в т. нар. когнитивна наука, която предполага, че компютрите и хората са сходни устройства за познание.

Промеждутъчни променливи

Е. Толмън, Кл. Хъл, Е. Гатри

Ментални фактори, разположени между стимулите и реакциите – очаквания, карти на обкръжението, възприятия, емоции, драйвове, силата на навика и пр.

Психически функции У. Макдаугъл, У. Джеймс, Е. Клапаред, Р.

Психобиологични макро-единици на психиката, постулирани от функционализма. Последният уподобява психиката на скрит “организъм”, а

25

Уудвортс психичните процеси – на психични “органи”. Психични функции са усещанията, възприятията, мисленето и пр. Те са еволюционни адаптации.

Психична структура (слоеста, йерархична и пр.)

Л. М. Векер, Ж. Пиаже, К.-Г. Юнг, К. Роджърс и др.

Възглед, уподобяващ психичното съдържание и организацията на сграда или предмет с множество части, образуващи специфична конфигурация.

Психично поле с топологична организация, квази-потребности, намерения

К. Левин Психичното поле е зона на преживяване, в която действат психични сили, описвани чрез векторни операции и валентности, привличащи и отблъскващи и така насочващи поведението. Главните сили на полето са намеренията и квази-потребностите.

Психологически тип, архетип

К.-Г. Юнг В аналитичната психология на Юнг се приемат два типа: интравертен и екстравертен. Архетипите са безсъзнателни начала от природата и родовия живот, които са вродени и мотивират субекта да ги възпроизвежда в своя живот.

Смислови образования

Б.С. Братус, Д.. А. Леонтиев

Разнообразни неосъзнати, полусъзнателни и съзнателни преживявания, създаващи пълнота и мисия на живота на индивида. Личността е съвкупност от смислови образувания.

Смисъл В. Франкъл Отражение на няколко групи вечни ценности в преживяванията на индивида. У него има влечение към смисъл и често му се налага да решава “задачи за намиране на смисъл”.

Субект, преживяване, индивидуалност

К. Роджърс и хуманистичната психология

Категории на хуманистичната психология. Те предполагат неограничена индивидуализация и безусловна ценност на преживяванията на индивида.

Схема Ж. Пиаже, Ф. Бартлет, Дж. Мандлър

Вътрешен “скелет” на определен вид взаимодействие със света, който асимилира външната информация и произвежда активност, произтичаща от структурата му.

Телесни движения, навици

Е. Торндайк, Дж. Уотсън, Б. Скинър

Компоненти на откритото или скрито (вътрешно) поведение, които служат за адаптация на животното или човека към неговата среда. Поведението се научава чрез проби и грешки. То може да се формира чрез контрол на подкрепленията.

Транзакция Е. Бърн, А. Еймз Действия на субекта, които променят неговите его-състояния – родител, дете, възрастен.

Ум, култура, индивид, символни системи

М. Коул, С. Скрибнър и др.

Категории на съвременната крос-културна психология, която предполага, че няма универсална психична структура у човека, а културно-исторически типове психика.

Умение Ф. Бартлет, У. Т. Сингълтън, А. Уелфърд, У. Найсър

Интегрална единица на организация на човешкия опит, особено трудовия. Уменията имат разнообразна компонентна структура и подлежат на дълго развитие.

Едва забележими разлики, Усещания, чувства, представи

В. Вундт, Е. Титченер

Единици на интроспективния анализ, които не могат да се сведат до по-прости съставки и са дадени непосредствено в съзнателни състояния.

Условен рефлекс (стимул – реакция), подкрепление

И. П. Павлов, Дж. Уотсън, Кл. Хъл.

Модификация на аферентното рамо на безусловен рефлекс, когато безразличен стимул добива сигнална функция. Поведението се разглежда като верига от условни рефлекси.

Установка Д. Н. Узнадзе, К. Голдщайн

Цялостно несъзнателно състояние на субекта, което се обуславя от моментна потребност и

26

актуална ситуация. Установката дава посока, съдържание и стабилен ход на преживяванията и поведението на индивида. Когато тя срещне препятствия, следва обективация в актове на волята и съзнанието.

Форма на живот Е. Шпрангер, Л. Витгенщайн

Игра на жизнените сили на субекта, извършвана по правила, които са й вътрешно присъщи. Съответна форма на живот може да бъде разбрана само отвътре, ако познаващият субект участва в “играта”. Всички човешки дейности се схващат като форми на живот.

Фреми М. Мински, Ъ. Гофмън

Буквално “рамки”, сцени заедно с декорите и пиесите, в които се разиграва определен тип опит. Възникнали са при изследване на изкуствения интелект, но по-късно са заместени от планове, сценарии и скриптове.

Его-идентификации Е. Ериксън Основни единици на съдържанието на личността, особено в зряла възраст.

Градиенти, афордънсиз (affordances)

Дж. Дж. Гибсън Перцептивни единици, влияещи върху всички когнитивни процеси. Градиентите са стимули с висока информационна наситеност. Афордънсиз са позволяващи обстоятелства, благоприятни за познание и действие.

Активирани паметови структури, продукции

Дж. Андерсън Набор от понятийни възли в паметта и техните връзки, които са активирани в даден момент и съответстват на преживявана идея; ментални действия, съдържащи условия и изпълнение на действия

Моларна и молекулярна активност, микро-, мезо- и екзо-системи, диади, роли, обстановка, социална мрежа и пр.

У. Бронфенбренър Единици на екологическата психология на развитието, в която психиката претърпява влияния на няколко равнища и ги трансформира системно в своята структура

Таблицата е далеч от изчерпателност. Тя е направена, за да демонстрира разнообразието от схващания за базисните компоненти на индивидуалната психична реалност у човека. В Таблица № 2 са пропуснати над-индивидни единици, например, “психологически климат”, “групов морал”, “обстановки на активност” (activity settings) и пр., които се обсъждат в социалната, трудовата и комунална психологии. Още на пръв поглед е видно, че повечето единици показват индивида в релация към нещо в света извън него. Така деленето на единици запазва релационната природа на психичните феномени, това, че те са насочени към нещо, имат предвид реалности извън себе си. В някои концепции това се нарича интенционалност на психиката, в други – отражение, в трети – антиципация, основана на минал опит, в четвърти - включеност, вкорененост (embeddedness), в пети - предметност и пр. Тук само констатирам релационната същност на единиците на анализ, които продължават да носят природата на цялото, т. е. на психиката.

В психологическата теория единиците на анализ, приети в нея, служат като неин базис на несъмненост (базови интуиции), т. е. те се приемат за аксиоматични положения, като солидни повтарящи се факти, от които да започват синтези на преживявания, приближаващи се до преживяванията в реален жизнен контекст. Следва да отбележим, че естествените науки и математиката притежават такъв базис на несъмненост, който е единствен за всички изследователи и това много облекчава създаването на теории,

27

доминиращи сред техните научни общности. Таблица 2 илюстрира констатацията, че в психологията не е така. В което и да е време на нейната история в психологията са се конкурирали множество теории и не може да се покаже, че една от тях е господствала в психологическата общност. Всяка теория предлага свои единици на анализ и внушава собствена базова метафора за човека. Оттук продължава да възниква първият неотстраним повод за разногласия още на равнище фундамент на изследване.

Вижда се, че предложените единици се различават значително по сферата на възможното им приложение. Едни се отнасят само до феномените на съзнанието (актове на съзнанието, асоциации, гещалти), други са единици на несъзнателното (архетипи, схеми, скриптове), трета група се отнасят да поведението (телесни движения, навици, ТОТЕ), а се използват и такива, които са психо-поведенчески единици (речеви актове, жестове, двигателна задача, транзакция). Всъщност, единиците често са съставни и се вместват една в друга подобно на матрьошки.

Наблюдаваното многообразие на единиците свидетелства и за впечатляващи различия в интуициите на психолозите-теоретици относно природата на изследваните от тях психични явления. Макар и да тръгва от интуитивни представи за базов психичен феномен, единицата, вписваща се в теория, е резултат от сложна теоретична реконструкция.

Теоретичните единици се различават по своята обяснителна сила – например, транзакциите са предназначени да обясняват човешкото общуване, но те не могат да обяснят как се структурира мисленето или възприятието на индивидите. Отношенията и произтичащите от тях различия са формообразуващи принципи на целия живот според Грегъри Бейтсън и се пречупват специфично в човешките преживявания, така че в случая тези единици придобиват почти универсална обяснителност.

Следва да се отбележи, че единиците на анализ не подлежат на пряка проверка в експеримент или по друг опитен начин. Единиците в крайна сметка апелират към интуицията на психолозите, които ги използват. Дори и обясненията, позоваващи се на дадена единица, да се натъкват на парадокси и аномалии, този, който вярва в нейните обяснителни възможности, ще продължава да смята, че затрудненията ще бъдат преодолени с времето. Да речем, един бихейвиорист ще продължава да вярва в стимулно-реактивната организация на външното и вътрешно поведение дори ако не може да обясни, да речем, феномени на въображението в своя вътрешен свят.

Все пак косвена проверка на единиците е възможна – това са броят експерименти, в които са направени силни предсказания чрез модели, опиращи се на съответните единици, по простотата на обясненията, породени от тях, по разнообразието от феномени, които могат да се реконструират теоретично посредством единицата и пр. Това е проверка чрез системните ефекти, пораждани от съответна единица. От друга страна емпиричните изследвания, особено експериментът, предполагат операционални дефиниции на теоретичните единици във вид на показатели (индикатори) в поведението: вегетативни, жестово-мимични и поведенчески актове, свързани с преживяванията на опитните лица чрез инструкцията в изследването. В изследователската практика е включена една психо-семиотика, която представя разнообразни движения на тялото като “знаци” на психични процеси и състояния.

Един вид единици се съчетават чрез прибавяне (принцип на адитивност), например, транзакциите, а други единици претърпяват вътрешна диференциация, например, схемите, формите на живот (принцип на

28

диференциацията), други се диференцират и прибавят, например, фремите, гещалтите. Всяка единица води неизбежно до известен редукционизъм, т. е. свеждане на сложните феномени до прости абстракции. Те на свой ред се привиждат като непосредствени истини. В психологическите обяснения се допускат три вида редукционизъм: биологически, социологически и логически редукционизъм. Иначе казано, основните обяснителни схеми клонят към използването на принципи и закономерности от тези три области. Всъщност най-добрите обяснения в психологията използват факти и аргументи от трите области, но в крайна сметка конструират психологически основания на обясняваните психични феномени.

Общо взето най-влиятелни са биологичните обяснения в психологията и по-точно тези, които се опират на законите и структурите, възникнали в био-еволюцията. На последната са се позовавали да обясняват структурата и функциите на психиката следните направления и школи в психологията: психологическият функционализъм, бихейвиоризмът, генетическата епистемология на Ж. Пиаже, фройдизмът, социобиологията на Е. О. Уилсън, човешката етология, екологията на ума на Г. Бейтсън, и др. Дори и такъв радикален хуманист като Ейбрахам Маслоу е наричал психологията “субективна биология”.

Логически редукционизъм в теоретичните си възгледи са допускали Ж. Пиаже, Дж. Кели, Ч. Спирмън, А. Ноъм Чомски, З. Пилишин и други известни психолози. Например, Зинън Пилишин твърди, че човешкият ум се състои от логически пропозиции, които създават интроспективна илюзия за образни кодове (Pylyshyn, 1980, 1984).

Полезно е да се помни, че анализът посредством единици води до разбираемост за сметка на огрубяване, опростяване и донякъде загубване на уникалността на феномените, подложени на анализ. По правило мисълта изисква опростени понятия, за да се справя с многообразието на феномени. Това обуславя и необходимостта от базови понятия, каквито са единиците на анализ в психологията. Отчленяването на психологически единици не трябва да се взема като абсолютно, а да се схваща като методологичен инструмент за анализ на една синтетична по природата си реалност, каквито всъщност са психиката и поведението.

Единиците на анализ не бива да се заимстват по произволен начин от различни теории, макар че някои известни психолози като Г. Олпорт и Р. Кетъл са го правили сполучливо. Такъв теоретичен подход, който позволява събиране в един модел или концепция на разнородни идеи и единици, се нарича еклектизъм. Въпреки че в отделни случаи той работи добре, смята се, че добрите обяснения са следствия от вътрешно съгласувана теория, която разглежда своите феномени по системен начин.

Формулирането на нови единици на анализ е резултат от теоретична работа. В единицата се концентрират интуиция и умение за изразяване в понятия и адекватни термини на тази интуиция. Единицата става инструмент за формулиране на нови идеи в полето на дадена теория. От идеите възникват изследователски проблеми, в които се съдържат определени предположения (хипотези). Откриването и разрешаването на изследователски проблеми се подчинява на закономерностите и процесите, обсъждани в психологията на мисленето. Тук се добавят и закономерности на уменията и компетентностите, в които психологът-теоретик е експерт. Това са умения и усети за теоретични ситуации, които в развит вид се наблюдават у малко психолози. Тъкмо те опитват своя шанс да станат автори на нови психологически теории.

29

Изследователски практикиВ психологията разделението между теория и практика е твърде условно и

все пак е оправдано. Докато теорията е откривателство, практиката е изобретяване. В практиката се изисква “разглобяване” и “сглобяване” на идеи, вещи, процедури и взаимното им нагаждане по определени критерии, докато се превърнат в “работещи цялости”. Психологическите практики са техники на справяне с проблеми. Обикновено първо се осъзнава проблем, а след това се търси техника (методика) за неговото решаване.

Практиката в психологията е важна, защото тя създава социален статут на психологията. В една практика има институции, социални роли, традиции и ценности, които се отстояват. За да се утвърждава психологията, тя трябва да развива своите практики, при това да ги прави привлекателни за своите потребители и за тези, които разпределят ресурсите в обществото – щатни, финансови, морални и пр. Но освен поддържащите практики, свързани с предоставяне на психологически услуги, на психологията са и нужни изследователски практики, които я усъвършенстват и развиват. Това означава психолозите да се занимават с много повече неща, отколкото разрешаването на рутинни проблеми. Без изследвания психологията би се изродила в наукоподобен здрав смисъл, в това, което е да речем, парапсихологията или астрологията.

Препоръчително е всеки, който смята себе си за професионален психолог, да провежда персонални изследвания. Ако той/тя се занимава с тестове, следва да прави свои норми за контингента от хора, с които работи. В случай, че е психотерапевт, следва да събира личен архив за всички случаи и да проследява тенденции и особености на техниките, които прилага в работата си. При това добре е психологът да проявява специален интерес към един или няколко психологически проблеми. Модерният начин на работа предполага владеене на чужди езици и влизане в контакт с колеги с близки интереси чрез Интернет.

Всъщност нещата в горния пасаж са изказани във вид на препоръчителни норми, но те са професионален стил, получил признание сред приложните психолози особено в англо-американския свят.

Частните психологически практики са трудно обозрими поради своята многобройност. Те са ситуирани и не могат да се разказват в лекции и книги. За усвояването им е нужно да се следват образците на практиката в живо общуване, а това изисква специален достъп, който често е затруднен по някакъв начин. Но никоя такава практика не е толкова съвършена, че да не се нуждае от изследвания и прецизиране. Това, което е достъпно да се разказва в учебник, са методите на изследване.

Практиките са крайни основания за смисъла на нещата, които се правят чрез тях. Затова те често минават без солидно обосноваване в процеса на конкретната изследователска задача. Дори в контекст, провокиращ размишления за общност на резултатите, такава теоретическа рефлексия твърде често не възниква.

Джейн Льовингър разказва следното: През 80-те години на ХХ век тя водила курс по използване на нейния Тест за довършване на изречения (за стадии на его-развитие) със студенти-бакалаври. Всеки от тях подготвил изследователски доклад. Студентите си помагали и участвали като изследвани лица на разменни начала. Темите били: връзка на теста за довършване на изречения с 5-факторния личностов въпросник на Коста и МакКрай, корелиране на въпросник за личност А и Б със същия 5-факторен въпросник, полови различия в изпълнението на теста за довършване на изречения, установяване на стадий на его-развитие на самоубийци чрез анализ на предсмъртни записки и пр. Накрая била проведена заключителна сесия, на която студентите представили докладите си. Студентите “се потопили в избран подход към личността все едно това било цялото поле”, по думите на

30

Льовингър. На никого не му хрумнало да попита каква е цялостната връзка на темите. Всеки от подходите към личността приличал на “добре култивирана изследователска градина” и човек се чувствал като Алиса в страната на чудесата, когато тя отваряла много врати и все виждала различна градина, грижливо подредена и обработена. Льовингър коментира, че в нейния студентски клас изследваните лица били едни и същи с известни изключения. Обобщаваща рефлексия върху емпиричните резултати била наложителна, защото изследваната извадка съвпадала. В крайна сметка изследването има за цел да разбере реални индивиди, а не да пробва абстрактни възможности на методи (Loevinger, 1996, pp. 344-345).

Льовингър разказва случката като притча за изследователската работа изобщо. В процеса на изследване често се абсолютизират методите и процедурите, и се пренебрегва индивидуалността на лицата, които изследваме и културно-историческата специфика на находките.

Емпирични методи на психологическо изследванеПсихологията използва емпирични методи, които са общи за цялото

хуманитарно и социално познание. Това са наблюдение, допитване и експеримент. С тях психологическата теория се “докосва” до реалността, която проучва, а именно психичните феномени и произвежда изследователски реалности - данни и факти. Данните и фактите са най-долният “етаж” на зданието на теорията. От това, че са произведени по специални процедури, следва, че данните и фактите са вече интерпретирани в момента на възникването им. Всяка нова теория се основава на нови данни и факти, или реинтерпретира старите, така че тя пак ги превръща донякъде в нови факти. Но така или иначе, психологическата теория не може без собствен емпиричен фундамент. За да е жизнена и да генерира доверие към себе си, теорията следва да разширява емпиричния си фундамент. Когато дадена изследователска практика престане да произвежда нови данни и факти, тя попада в задънена улица и губи авторитет. В произвеждането и възпроизводството на “чувство за психологическа реалност” е главното предназначение на емпиричните методи в психологията.

Всеки методи има предимства и заедно с това проявява неизбежни недостатъци. Установени са процедурни изисквания към използването на метода, за да може той да произвежда данни и факти по валиден и възпроизводим начин.Наблюдение

Наблюдението използва положителните страни на перцептивното умение наблюдателност. Само че това става по един строг, дисциплиниран начин. Това значи, че изследователят преднамерено следи определени наблюдаеми прояви на психиката в поведението. Психиката не е дадена непосредствено за процеса на възприятие, а косвено, чрез поведенческите актове на опитните лица. Изключение прави само една от формите на наблюдение – самонаблюдението (интроспекцията), - която осигурява привилегирован достъп до част от съзнателните психични явления (Минчев, 1986).

Съществено изискване при наблюдението е, че изследователят трябва да сведе до минимум своята намеса в хода на наблюдаваните психични процеси. По принцип те трябва да запазят естествения си ход в процеса на наблюдение. А най-висока естественост се постига, когато изследваните лица не знаят, че са обекти на наблюдение. Тъкмо това проблематизира валидността на данните на самонаблюдението, защото фактът на преднамерено наблюдение на собствените психични процеси ги мени непредсказуемо.

31

Наблюдението трябва да бъде максимално съсредоточено върху малък брой възприемани особености, които се определят от изследователската хипотеза. Честотата и интензивността на избраните особености следва да се регистрира със записващо устройство през равни интервали от време, или интервалът на поява да бъде част от записваните данни. Психичните особености трябва да се преведат на езика на емпирични индикатори (показатели) още преди сеансите на наблюдение. Иначе казано, трябва да се изготви списък от поведенческите актове, които следва да се регистрират в протокола на наблюдението. Във всички случаи изследователят не бива да се доверява на паметта си, а трябва да води протокол на изследване. Освен надеждност на регистрацията на данните от наблюдението, протоколът осигурява отчетност на изследователя пред психологическата общност, когато докладва находките от изследването си.

Наблюдението има огромно предимство пред другите два метода – естествеността, с която протичат изследваните психологически феномени. На научен език това значи, че наблюдателните данни имат висока екологическа валидност. От друга страна наблюдението е трудоемко и не позволява обосновани заключения за причинни връзки, което се осигурява в по-голяма степен от допитването и експеримента. В наблюдението е възможно да се допускат всички систематични грешки, съпътстващи обикновеното възприятие.Допитване

Допитването не значи разпит, а подхождане към изследваното лице като към достоен и свободен човек. Допитването събира словесни данни, които някой друг предоставя на въпроси на изследователя. То се основава на процедурите, информацията и естествената мотивация да се споделя, присъщи на най-честата непосредствена връзка между хората – разговора. За да се проведе допитване, следва да се изпълнят няколко изисквания: Изследваното лице трябва:

Да познава нещата, за които бива питано; Да няма основания да заблуждава и да премълчава важни неща; Да се съгласи да участва като запази право на степен на споделяне

(иначе би било разпит); Да отговаря на въпроси, които са зададени във форма, разбираема

за него и не накърняваща неговото достойнство.

Неизпълнението дори на едно от изброените процедурни изисквания опорочава допитването и води до невалидност на данните от него.

Съществуват две основни форми на допитване: интервю и анкета. Интервюто е устно допитване “лице в лице”, докато анкетата е писмено допитване, когато изследваното лице попълва писмено своите отговори на въпроси. За целта му се предоставя специален документ, наречен анкетна карта, която съставлява част от протоколите на изследването.

Възможни са и промеждутъчни форми – стандартизирано интервю, в което изследователят чете въпросите на опитното лице и попълва отговорите му, а също така интервю по телефона, при което липсва видим контакт, но се запазват други белези на разговорната ситуация.

И при двете основни форми на допитване следва да се води съпътстващ протокол с технически средства или на ръка. Темата на допитването се подбира според теоретични или практически съображения и всички процедурни стъпки са подчинени на получаването на качествена информация по нея.

32

Интервюто позволява проникване в дълбоките слоеве на личността – ценности, екзистенциални чувства, Азовост, но е много трудоемко и изисква изключителни умения за интервюиране, специфични за отделни тематики на изследване.

Обратно на интервюто, анкетата е бърз начин за събиране на голям масив психологически данни, но те не изхождат от дълбините на личността и са в значителна степен повърхностни – за текущи мнения, за ценностни ориентации, за предпочитания на едни или други неща и пр. Положителните страни на анкетата обуславят широкото й използване в обществените науки, хуманитарното познание и в разрешаването на междуличностни проблеми в институции. Анкетата толкова често се използва, че с нея масивно се злоупотребява.

Сериозно ограничение на допитването остава свободната воля на изследваните лица – те винаги си запазват възможността да бъдат неискрени, което намалява валидността на получените данни.Експеримент

Това е най-мощният метод не само в психологията, но и във всички сфери на познание, където би могъл да намери приложение. Експериментът е подход, който се основава на активната намеса на психолога в изследваните феномени. Той прави всичко възможно да контролира факторите, причиняващи психичните феномени, които го интересуват. Видовете факторен контрол са много: дозиране на силата на въздействие и съдържанието на определени стимули, повлияване на вътрешните процеси посредством подходящо зададена инструкция, групиране на опитни лица с определени качества и множество други експериментални манипулации. Принципът на експеримента е максимален контрол върху факторите и условията, съставляващи експерименталната ситуация – една група фактори се внасят преднамерено, други се неутрализират чрез случаен подбор, трета група фактори се измерват за възможни съпътстващи вариации с факторите, които се дозират, а останалите се поддържат на постоянни равнища. Общите условия на експерименталната ситуация следва да останат стандартни при всички трансформации в нея.

Известни множество планове на експерименти според броя на контролираните фактори: едно-факторен, дву-факторен и много-факторен. Експериментите биват още констатиращ и формиращ. Тестовете са типичен пример за констатиращ експеримент, установяващ индивидуални различия, а ефектите на развитие често се установяват чрез формиращи експерименти.

Процедурно всеки експеримент предполага сравнение между най-малко две групи опитни лица – експериментална и контролна групи. Двете се отличават по наличието или отсъствието на експериментални въздействия – последните действат в експерименталната група и липсват в контролната. Експерименталното въздействие се измерва чрез съпоставяне на постиженията по определени показатели на двете (или повече) групи и полученият ефект се проверява за статистическа значимост. Смята се, че експерименталният ефект, дори когато е получен по перфектни процедури, се подчинява на вероятностни процеси и всеки експеримент завършва с вероятностен извод, оценяващ на т. нар. статистическа грешка. Затова експерименталният ефект се нуждае от няколко повторения (репликации), за да се прецени като надежден и устойчив.

По-горе изложих общата логика на експериментиране, която е универсална, а това значи, че тя важи не само за психологическия експеримент. Но има особености – позитивни и негативни, - които се проявяват в психологическото

33

експериментиране. Най-важните две психологически особености са наречени ефекти и имат специфични названия:

Ефект Хоторн7 – когато изследваните лица знаят, че участват в експеримент, това непредсказуемо мени поведението им. В най-простия случай ефект Хоторн води това, че опитните лица се стараят повече или по-малко от обичайното за тях равнище.

Ефект Пигмалион8 – когато опитните лица явно или скрито реагират (предимно позитивно) на очакванията на експериментаторите Тъй като експериментът е социална ситуация, участниците в експеримента се опитват да отгатнат какво се очаква от тях и започват да играят социална роля, а не просто да показват психичните си възможности.

Посочените ефекти са нежелателни, защото водят до систематични грешки (на англ. biases) в измерването на ефектите от експериментирането и са най-типичните начини на опорочаването на психологически експерименти. Много трудно се избягват и винаги следва да се прави специален анализ дали не са неволно допуснати в конкретната експериментална ситуация. Известни са много други възможни систематични грешки и те се изучават в академични курсове по планове на експерименти. Тук само ще направим заключение, че перфектен психологически експеримент се прави изключително трудно и всеки експериментален проблем трябва да се изследва със серия експерименти, а не с единичен експеримент. Желателно е експериментите да се провеждат от различни ефекти, за да се отстрани персоналния източник на грешки.

Двата обсъдени ефекта и други системни грешки9 са необходимо следствие от намесата на изследователя и възникващите оттук изкуствени условия на психичните феномени. Най-големият недостатък на психологическия експеримент е неговата изкуственост и оттук – ниска екологическа валидност. Експериментите създават възможни модели на поведение и преживяване, но никога не можем да сме сигурни, че те реално съществуват извън психологическата лаборатория.

За неутрализиране на недостатъците на експеримента в социалното познание е изобретен т. нар. естествен експеримент. При него експерименталната ситуация максимално наподобява естествените ситуации на действие и преживяване на опитните лица. В тях въздействията са скрити и в много случаи лицата изобщо не знаят, че участват в експеримент. Тогава горните два ефекта не би следвало да се появят.

Въпреки явните си недостатъци експериментът е най-мощният начин за проверка на психологически идеи-предположения. Експериментът, както настоява видният методолог на психологията З. Кох, дава силни операционални дефиниции на психологически понятия (Koch, 1976). И тези дефиниции могат да бъдат обвързани с твърдения за причинни връзки и произход на феномените, а след това дефинициите да бъдат подложени на опитна проверка. В експеримента тези предположения могат да бъдат потвърдени или отхвърлени.

7 Названието идва от американски завод в градчето Хоторн, където работниците знаели, че участват експеримент, свързан с производителността на труда, и всички експериментални въздействия водели парадоксално до повишаването й.

8 Името е свързано със заглавието на пиесата “Пигмалион” на Б. Шоу. В нея двама професори-езиковеди се обзаложили дали могат да научат цветарка, говореща простонароден език, на изисканото говорене на висшите класи. Тя се влюбила в единия от тях и наистина се научила да говори изискано.

9 Д. Кембъл и Дж. Стенли обсъждат 16 най-типични начини за опорочаване на социалния (тук се включва и психологическия) експеримент (Cambell and Cook, 1963).

34

Съпоставителен анализ на методитеТрите метода, които разгледах накратко, представляват три съществено

различни отношения между изследователя-психолог и психическите явления, подлежащи на изследване – регистриране на естествени промени, словесен отчет на опитни лица и контрол върху психичните ситуации. Всеки от тях създава специфична конфигурация от предимства и недостатъци на получените данни и факти за психичните феномени. Дадена важна психологическа идея следва да се проверява не от изолирано изследване, базирано върху един от методите, а от изследователска програма, в която се предвиждат множество стъпки на изследване. Желателно е да се получат данни от трите вида – наблюдателни, словесни и експериментални, за да се усилят плюсовете и компенсират минусите на методите.

Все пак приоритетен метод на изследване в психологията е експериментът. Дефицитът на достъпни идеи за експериментиране и подводните камъни в провеждането на експерименталните процедури не бива да обезкуражават изследователите-психолози. Винаги има някакъв начин да се експериментира върху интересуващи ни ситуации, който все още не знаем.

В много области на психологията са известни експерименти-шедьоври и те са станали учебна класика. Има и прочути експериментатори. Такива са Ж. Пиаже, Б. Скинър, К. Левин.

Сътворени легенди за Курт Левин като експериментатор са. Една от неговите сътрудници Б. В. Зейгарник разказва как възникнал замисъла на един от знаменитите му експерименти: Левин провеждал занятие с група студенти в едно от кафенетата на Берлинския университет. Левин попитал сервитьора каква е сметката и получил моментален отговор без справки в бележник. Той платил сумата и цялата група продължила разговора на същата маса. След известно време К. Левин отново попитал същия сервитьор колко била сметката им и сервитьорът му отговорил, че не си я спомня. Така на Левин му хрумнало предположението, че незавършените действия се помнят по-добре от завършените. Той възложил на Зейгарник да направи дипломна работа, с която да провери тази идея в експеримент. Така бил установен известният ефект на Зейгарник за незавършените действия.

Горната случка и нейното продължение показват три неща: първо, че замисълът, подлежащ на проверка, е по-важен отколкото техниките на изследване. Изследването значи толкова, колкото е качеството на неговия замисъл. И най-оригиналната процедура на проверка не може да компенсира негодния замисъл. Второ, в психологията, както и в естествените науки, започва да се установява стил на екипна работа – на един му хрумват теоретични замисли, други ги дообработват, за да получат проверим вид, трети събира прецизно емпирични данни, друг прави обработката с математически процедури и накрая всички заедно пишат изследователския отчет. Такова разделение на труда в изследването постепенно се налага като норма в западната психология. Така се съчетават уменията, които сам изследовател е трудно да формира в себе си. Трето, реално в изследователската работа се използват методики, а не методите в чист вид. Ще обсъдя последното твърдение по-долу.

Психологически методики на изследванеВсеки от обсъдените три психологически методи въплъщава по един чист

принцип на получаване на данни за субективната реалност на човека. В този обобщен вид методите са пригодни да служат на теоретичния анализ, но не и на психологическата практика. На последната са й нужни работещи процедури, които да произвеждат специализирани данни, свързани с отделни структурно-

35

функционални особености на психиката. Затова се извършва многообразен синтез на разнообразни процедури, материали и техники на регистрация и способи на интерпретация, които създават нещо като виртуална “машина” за събиране на данни и превръщането им в психологически факти. Това е прието да се обозначава като методика. Последната е създадена да разрешава точно определени психологически проблеми. Всъщност самата методика е вид решение на определен проблем. Решението може да е доста несъвършено, но от практическа гледна точка е важно, че то се справя с проблема поне донякъде. Несъвършените решения на практически проблеми се заменят постепенно с по-добри. Така много от методиките подлежат на усъвършенстване и с времето се подменят с по-ефективно работещи методики. По-долу привеждам едно разгърнато определение на методиката:

Психологическата методика е стандартизирана съвкупност от изследователска цел, инструкция, стимулни материали, бланки, евентуално апарати и пр., стандартни процедури за помощ, подсказване и насочване, за регистрация на индикатори на поведението на опитното лице, както и процедури за интерпретация на получените данни. Чрез последните данните се превръщат в психологически факти. Всяка методика е предназначена да изследване и решаване на дефиниран проблем и е пригодена за работа с определен контингент от опитни лица. Методиката може да съчетава особености на няколко психологически методи. Тя се придружава от специални теоретични аргументи за нейната валидност и от корпус нейни успешни опитни приложения. При добре направената методика всичко важно за нейното обосноваване и използване е събрано в методически наръчник. В някои страни ползването на психологически методики се регулира от авторското право.

Приведеното определение може да изглежда обстоятелствено, но то съдържа задължителните моменти от структурата и приложението на методиката като инструмент на емпирично изследване в психологията. Смисълът на определението може да се изкаже метафорично – методиката е психологическа машина, измервателен уред. Както развитието на техниката води до изобретяването на нови машини и до разнообразяване на съществуващите, така и развитието на психологията като приложна област е свързано с предлагането на нарастващ брой методики за решаване на едни или други психологически проблеми.

Методики се създават от индивидуални автори, а в последните десетилетия от екипи с оглед на съществуващ проблем. Чувството за проблем е водещо по отношение на създаването и използването на методики. Преди да прибегне до конкретна методика психологът следва да осъзнае естеството на проблема, пред който се е изправил. Нужно е психологът да извършва тънко и уместно психологическо мислене, което да диагностицира психологически проблеми, подобно на диагностичната работа на лекарите. Без едно уместно чувство за психологически проблем и без достатъчна работа по него, използването на методики е явна или скрита безсмислица. Това може да се изкаже като максима: Първо се формулира проблем, после се търси методика за неговото решаване! В съставянето на методика се осъществява преход от единиците на анализ към наблюдаеми величини на телесното и словесно поведение на индивидите. Това значи преход от теоретични понятия към операционални дефиниции на наблюдаеми фактори.

Изтъкването на ролята на проблемното мислене в психологията никога не е излишно, защото твърде разпространено е безцелното използване на психологически методики според максимата: “Хайде да видим какво ще се получи!” Такъв подход води до тотално дискредитиране на психологията като теория и практика.

36

Някои психолози се гордеят, че са автори на методики и имат претенцията за методичен принос в приложната психология. Без аргументи с какво новата методика е по-добра и за предпочитане пред известните методики, такова нововъдение е по-скоро вредно. Когато известните стандартизирани методики вършат работа добре, психолозите следва да се придържат към тях, защото събраният корпус от данни и факти от използването им потвърждава тяхната валидност. Освен това използването на стандартизирани методики води до широка съпоставимост на резултатите на различни изследователи и до устойчиви критерии за професионална работа в психологическите общности. Ето защо нови методики следва да се предлагат обосновано, а не самоцелно.

Многообразието на методики в психологиятаИзобретени са стотици методики за измерване на свойства на психични

процеси и състояния – те разчитат на поведенчески индикатори – време и степен на точност (грешки) при изпълнение на задачи, за които се предполага, че натоварват предимно една функция – внимание, възприятие, памет и пр. Редица от тях се представят инвариантно в основните си параметри и се наричат експериментални парадигми. Най-известни са парадигмите за изследване на паметта – за краткосрочна памет, за двойково-асоциативно обучение и пр. Те се използват за психодиагностика на познавателната система, но също и за събиране на данни за нея с теоретична насоченост. Стандартизирането на част от експерименталните процедури се прави, за да се получават съпоставими резултати от различни изследвания.

Изключително разнообразие от методики предоставят тестовете. Те са високо стандартизирани методики, използвани за психодиагностика на интелектуални и личностни процеси, както и за психични състояния. Тестовете са разновидности на допитването и на експеримента за диагностициране на индивидуални различия по интелигентност, характеров профил, отделни личностни свойства – екстравертност/интравертност, общителност, агресивност и т. н. В САЩ десетки фирми разпространяват няколко хиляди психологически теста като търговски продукти. Наред с авторските си права и търговските марки тези фирми следят да не се злоупотребява със съответните тестове, организират обучението в използването им, съставят норми и наръчници за своите тестове, произвеждат съответни апарати и документация и издават сертификати за правото на психолога да ги използва. Като цяло те вършат една сериозна приложна дейност, свързана със създаването и приложението на психологически методики.

Университетите също произвеждат психологически методики като част от научната им продукция, но не като бизнес-продукти. Обикновено такива методики се публикуват в професионални списания, или се получават от създателите им, като се встъпи в контакт с тях.

По принцип създаването и използването на методики изисква специални умения и експертна квалификация, затова в психологическата общност възниква специалности теоретик и методик. Но тяхната експертна квалификация става ефикасна, когато те започнат да работят в екип по съвместен проблем. Чисто методическата и чисто теоретическата работа се обезсмислят, ако се практикуват изолирано. В бъдеще качествените изследвания в психологията ще са дело предимно на работа в екип.

Ще завърша раздела с перифраза на една оптимистична максима на У. Найсър по отношение на паметта: “Ако нещо е интересно и социално значимо в психологията и е достъпно за изследване, някой вече го изучава!” А защо да не бъдем и ние сред изследователите на света на психиката?

37

Проблеми на изследването на ситуационния репертоар и ситуационния тезаурус

Има няколко подхода към изследването на ситуациите. Най-популярният е подходът на Давид Магнусон, наречен от него “интеракционистки” (Magnusson, 1981). За този изследовател ситуацията е мултидименсионална структура, която причинява сумарен ефект. Последният е резултат от причинното действие на разнообразните измерения на ситуациите. Да се познават ситуациите означава да се разкрива действието на многото измерения на даден тип ситуация. Баумайстър и Тайс правят рекапитулация на подхода като систематизират 51 ситуационни измерения в 5 групи и построяват екологически модел на ситуационно действие (Baumeister and Tice, 1985). Такъв маниер на изследване генерира множество частни находки, разкриващи специфични влияния в даден тип ситуация, но не може да проникне в дълбочина. За това е нужен друг подход.

От много години съм предлагал аргументи в подкрепа на една феноменологична психология на ситуациите в духа на традицията, създадена от М. Мерло-Понти, Х. Дрейфус, Г. Клайн. Обсъждал съм дефинирането и общите свойства на ситуациите и ситуационните редове. В настоящия раздел ще разгледам понятието “ситуационен репертоар”. То е въведено в употреба от Х. Дрейфус в книгата му “Какво не могат компютрите” (1970). Там той го използва като мярка на компетентността на шахматистите. Според този автор гросмайсторите разпознават десетки хиляди ситуации. При това разпознаването е мигновено чрез т. нар. “типоотнасящо възприятие”. На свой ред ситуационният репертоар се опира на огромно обобщено познание на света, структурирано като “образ на света”. Забележително е, че последното понятие също се опира на перцептивна метафора. Обсъжданият подход изхожда от идеята на М. Мерло-Понти за първичността на възприятието в когнитивния опит на индивида.

По-нататък в този раздел се опирам на споменатите понятия на Х. Дрейфус и М. Мерло-Понти. Конкретните актове на ориентация на човешкия индивид в обкръжаващия свят или формират перцептивни категории (прототипи, схеми, репрезентации), или пък предизвикват разпознаване на вече формираните такива. Репертоарът от ситуации конституира не само познавателен, но и всякакъв друг опит – екзистенциален, естетически, всекидневен и пр. Ситуационният репертоар е съвкупността от разпознаваеми от индивида ситуации. Те се задават в модуса на “вече видяно, вече преживяно”. Ситуациите в него диференцират образа на света на своя носител и са краен брой макар и впечатляващо голям. Понятието “ситуационен репертоар” се опира на идеята, че човешкият опит се квантува и в конкретни моменти се “сглобява” от дискретни елементи на спомнян, организиран опит. От друга страна ситуационният репертоар изразява общото равнище на активност на субекта (интелектуална, емоционална, волева). Той се структурира в разновидности, съответстващи на “слоестата структура на личността” (Минчев, 1998).10

Ще въведа още едно понятие - “тезаурус от ситуации”. Последният е присъщ на определена култура и е съвкупност от всички реално преживявани ситуации от представителите на дадената култура. Ясно е, че ситуационният тезаурус е многократно по-голям от индивидуалния ситуационен репертоар, а пък

10 У нас Валери Стоянов също се позовава на понятието “ситуационен репертоар” за целите на ситуационния анализ. Авторът, изхождайки от социално-психологическа проблематика, защитава възгледа, че ситуацията е единица на субективна организация на опита, чиито център е индивидът. Този подход според него е антитеза на бихейвиористкото разбиране на социалното поведение (Стоянов, 2004).

38

последният е малка, неслучайна извадка от тезауруса от ситуации, присъщ на дадена култура. Тезаурусът се обогатява чрез индивидуалния ситуационен репертоар на индивидите с креативни и девиантни нагласи. Тезаурусът на свой ред задава образци за възпроизвеждане от индивидите и служи като средство за приобщаването им към съответната култура. Ситуационният тезаурус задава преживелищната инфраструктура на културата. Може да се предположи, че ситуационните тезауруси на културите съдържат общи и различаващи се ситуации.

Това са в тезисен вид основните понятия на развиваната тук концепция. Все пак психологията е област на емпирични изследвания и обсъдените понятия могат да са интересни само ако са достъпни за емпирично описание и анализ. Струва ми се, че ситуационният тезаурус прилича на езика и може да се изучава с подходи, подобни на лингвистичните. Продължавайки аналогията, можем да кажем, че ситуациите са подобни на думите, а последователностите от ситуации – на фрази и изречения. Думата има измерими свойства – асоциативна сила, конкретност-абстрактност, артикулаторна трудност, субективна и обективна честота, представност и пр. Те се установяват със съответни психолингвистични методики. Подобно е и положението със ситуациите: те също изявяват измерими свойства, производни от структурата и функциите на ситуацията в системата на индивидуалния и колективния опит – тема, водеща подбудителна тенденция, емоционален състав, реална физическа обстановка, субективна и обективна сложност, сила на асоцииране с други ситуации (предходни или следващи), връзка с определени възрастови периоди, обективна честота, социална желателност и ценностно подкрепление, степен на дистинктивност в ситуационен ред и пр. Всички тези свойства варират количествено и могат да се оценяват с различни процедури на скалиране и с репертоарни решетки. Само че за разлика от Д. Магнусон, ситуацията не е сума от измерения и нейните свойства изразяват качеството и действието на една цялост, конституирана субективно, а не измерения, съчетаващи се произволно.

Както може да се състави общ речник на езиковите единици на езика на дадена езикова общност и речници на отделни индивиди или пък специализирани речници за съответни цели, така може да се изследва съвкупния тезаурус от ситуации на съответната култура, а също и специализирани тезауруси на по-малки общности – професионални, битови, поколенчески и пр. Може да се оценява и изследва в конкретиката му ситуационният репертоар на индивиди от дадена култура. Възможен е и крос-културен подход към ситуационния репертоар, например, ситуация на конформно поведение или ситуация на мълчаливо присъствие заедно на група хора – колко често се срещат, какви са специфичните им подбуди и пр. при сравнителен анализ на ситуациите в две или повече култури.

Какви са предимствата на изследването на ситуациите на културно и индивидуално равнище? Най-общо казано: ще се избегне неспецифичното обсъждане на психологически феномени и ширещият се функционализъм в интерпретацията на факти и тенденции на психическата реалност. Ще се разкриват съдържателно-динамични цялости, каквито са ситуациите като единици на преживяване. Психологията ще се приближи до литературата и житейския наратив и ще повиши валидността на своите интерпретации и изводи.

Тук ще отбележа, че описанието на ситуации е стъпково: първо се набелязват теми на преживявания, след това се открояват феномени, изразяващи смислово-динамични тенденции, после се отчленяват ситуации

39

като варианти и персонализиране на феномените, накрая се фиксира динамиката на преживяването на ситуацията – скоростта и степента на асимилацията в ситуационен ред, диференциацията й в по-конкретни ситуации и пр. Ще поясня този ред на изследване.

Темите на преживявания определят главните смислови области, на които се разчленява света в дадена култура. По мои оценки темите, вълнуващи човечеството едва ли надвишават 100 (сто) на брой. Дотук съм изброил 50 такива теми (любов, власт, познание, секс, кариера, хоби, естетическо наслаждение, четене и пр.).11 Важно е да се отбележи, че темите конституират разнообразни класове от ситуации, удържани в рамката на тематична общност. Ситуации, преживявани последователно като се запазва същата тема, представляват така наречения ситуационен ред. При смяна на темата на преживяване се извършва преход от един ситуационен ред в друг.

Междинно звено между темата и отделната ситуация е феноменът. Последният е набор от ситуации, споделящи общ краен ефект, т.е. проявяващи свойството еквифиналност. Този ефект може да бъде разбиране, действие, афект, физиологично състояние. Примери за феномени са агресия, конформизъм, стрес, паника, фрустрация и пр. Всеки от феномените се актуализира в разнообразни варианти. Така феноменът има степени на вариабелност, която си струва да се изследва.

Вече обособените ситуации имат своя “съдба” – или се диференцират още повече в множество производни ситуации, или пък се асимилират от по-общ ситуационен прототип и губят своята преживелищна специфика.

Убеден съм, че посочените “стъпки” – тема, феномени, ситуации, ситуационна динамика – са достъпни и значими за изследване и могат да бъдат реален предмет на една ситуационна психология. Най-общо това би могло да става чрез методики за описания на конкретни ситуации от живота на изследвани лица. Ще отбележа, че ситуационният тезаурус се реконструира чрез изследване на ситуационния репертоар на голям брой представители на дадена култура. Това наподобява съставянето на речник на естествен език.

Ето това са в тезисен вид понятията “ситуационен репертоар” и “ситуационен тазаурус”. В крайна сметка това са конструкти, достъпни за изследване, и една бъдеща психология на ситуациите ще покаже това.

11 Виж списъка с универсални човешки теми на преживявания в края на книгата, Приложение № 2. Тук е важно да се отбележи, че те пораждат ситуационни редове, от друга страна в своята съвкупност очертават граници на човешкото.

40

ІІ. Универсална и ситуационна структури на психиката

Психологията в еволюционен контекстПсихологията не е фундаментална изследователска област. Тя е осъдена да

черпи обяснителни модели от физиката, биологията и науките за духа (философия, логика, теология). Затова възниква проблемът за фундаменталния тип редукционизъм при обяснението на психическата реалност. Отделни клонове или направления на психологията прибягват до логически или социологически редукционизъм. Погледнато историко-научно, психологията винаги се е придържала най-често към биологични схеми на обяснение. Това значи, че големите психолози явно или неявно са смятали психологията за една от науките за живота. Говорейки за психични феномени, те са използвали обичайно изрази от рода на “психични функции”, “субективен живот”, “жизнен свят”, “адаптация”, “съзряване”, “растеж”, “преживяване” и много други понятия и термини, директно заимствани от речника на биологията. Това не са просто удобни метафори, а утвърждаване на възглед, че психичната реалност е живот зададен отвътре, субективна форма на живота. Ейбрахам Маслоу афористично нарича психологията “субективна биология”. Такова фундаментално сближаване на психиката и телесния живот е свързано с убеждението, че законите на живота на биологично равнище са валидни и за психологията.

Движещите сили на еволюцията задават рамката, в която възникват не само необозримо множество от видове, но разнообразни психически феномени като субектни средства за оцеляване в една гигантска битка.12 Безпристрастен арбитър в тази борба е естественият подбор. Популациите от индивиди, които се променят по-интензивно и внасят адаптивни промени в своята жизнедейност и морфологично устройство, продължават да се размножават и да експанзират, а изоставащите намаляват шансовете си за оцеляване. Адаптациите биват биохимични, морфологични, физиологични, поведенчески. Естественият подбор действа безотказно и служи като модератор на адаптациите – фундаменталните жизнени промени. В класическия Дарвинов модел спонтанната наследствена изменчивост дава материала за подбор,. Последният закрепва ефективните промени в генетическия апарат на оцеляващите индивиди и посредством бавното им акумулиране създава нови видове животни и растения. Може да се предположи, и редица видни психолози правят това, че този модел на действие на биологичната еволюция важи напълно за генезиса, диференциацията и евентуалния упадък на психичните феномени. По същество такъв е биоеволюционният контекст на психологията.

Дарвиновото учение не е закостеняла мисловна схема. То има своите трудности и парадокси. Еволюционните биолози спорят по следните проблеми: Коя е фундаменталната единица на еволюцията – отделните гени, видът или популацията? Как следва да се дефинира видът, не е ли той класификационна фикция? Постепенно или внезапно възникват видовете? Защо с времето еволюционните процеси се ускоряват? Как и защо са възникнали многоклетъчните организми? Има ли смисъл да се говори за еволюционна йерархия – висши и низши видове или оцеляването е единственият критерий? Тези проблеми са вълнували Дарвин и съвременниците му. Те продължават да остават предизвикателства за еволюционното мислене и през 21 век.

12 Сама по себе си еволюцията нищо не прави. Тя е широка област във времето и пространството, в която действат законите, установени от Чарлз Дарвин.

41

В тази книга ще приема една еволюционна рамка на общата психология със следните фундаментални допускания (постулати):

Психологията е една от науките за живота; Главните еволюционни фактори от биологическо естество

продължават да действат и в психическите феномени, както във филогенезата, така и в онтогенезата.

Изглежда има известна специфика на еволюцията на психиката. Затова можем да говорим за “психоеволюция”. В нея се прибавя действието и на специфични фактори и закономерности, например на културата, акумулирането на субективен опит и пр., валидни на човешко равнище.

Вече споменах, че биологичните подходи са предпочитани още от основателите на психологията като изследователска институция. Не е преувеличено да се твърди, че първият еволюционен психолог е бил Чарлз Дарвин. Той е формулирал хипотезата за произхода на човека от маймуните, както и няколко хипотези за произхода и предназначението на базисните емоции. В края на ХІХ век особено популярни са били антропоморфните идеи в зоопсихологията. Тях винаги ги е имало, но Дарвиновите идеи са засилили интереса към тях. В руслото на зоопсихологията често се пораждали анекдоти за способностите и поведението на животните със съмнителна научна стойност. Първият дарвинист сред професионалните психолози бил Дж. Стенли Хол. Той настоявал, че биогенетическият закон на Е. Хекел важи изцяло и за психичното развитие на човека във фило- и онтогенетическите му аспекти. Още в края на ХІХ век възникнал т. нар. функционализъм, който се утвърдил като най-влиятелното течение в психологията на границата между двата века. Неговите създатели – У. Джеймс и Дж. Дюи, Е. Клапаред - твърдели, че главните психо-еволюционни придобивки (адаптации) са психичните функции – мислене, памет, внимание, представи, възприятия и усещания и др. Те уподобявали психичните функции на физиологичните функции на организма, които също са еволюционни адаптации. Функционалистите били убедени, че психиката, подобно на организма, който обитава, се стреми да се адаптира или да се уравновеси със своята среда.

За няколко десетилетия изключително влиятелна станала една от версиите на функционализма – бихейвиоралната психология. Нейните привърженици аргументирали, че адаптивните ефекти се постигат чрез поведенчески актове – реакции (отговори). Това, което наричаме психика, за повечето бихейвиористи е просто вътрешно поведение, което по структура и функции е еднородно с външното (телесно) поведение.

Модерните форми на еволюционизъм в психологията са провокирани от развитието на нови клонове на биологията – етология (наука за поведението на животните) и социобиология (наука за генетичните основи на социалното поведение у животните и човека).

Биологични обяснителни схеми, макар и не директно еволюционистки, се заимстват от такива авторитетни психолози като З. Фройд, К.-Г. Юнг, Дж. Гибсън. Много влиятелни върху психологията в продължение на десетилетия са били теориите на големите физиолози И. П. Павлов, Ч. Шерингтън, К. Лешли, Н. А. Бернщейн, У. Пенфилд, Х. Селие. Идеите им са приети ентусиазирано, макар и често наивно в тъканта на психологическото мислене. Интересно е да се отбележи, че биологическото мислене оказва значимо влияние върху стиловете на психологическо мислене, но обратното въздействие на психологията върху биологическото мислене е твърде слабо. Това е аргумент в подкрепа на идеята, че биологията е фундамент на

42

психологическото мислене.Обикновено психо-еволюционната традиция се противопоставя на културно-

историческите и духовни теории, възникнали в руслото на идеите на Л. С. Виготски и на хуманистичната психология на Е. Маслоу, Ш. Бюлер и др. Културно-хуманистичният подход признава действието на еволюционни сили да прага на културното битие на човека. След като е подготвила адекватна биологична организация на човека, природата е оставила главните детерминанти на психиката на човека и нейното развитие да станат социални и духовни фактори. Това е един оправдан подход, доколкото е теоретичен експеримент по установяване на обяснителната сила на социо-културната детерминация на човешката психика, но едва ли има шансове да интегрира адекватно многообразието от психологически феномени в своите обяснителни схеми. По-правдоподобна изглежда идеята, че колкото и да е потопен в социума, човешкият индивид непрекъсната преживява програмата, създадена от неговото еволюционно минало, макар и модифицирана непрекъснато от социо-културни влияния.

Общата психология като „ствол” на психологическото познание се интересува от всички евентуални носители на психика, т.е. от психологическия универсум като цяло. Последният се развива по еволюционен начин. От това предположение се извеждат редица психо-еволюционни идеи – основните единици на структурата на психиката – психическите функции – са резултат на еволюционни процеси – адаптации към определени екологични ниши. Психическите функции представляват генетически фиксирани програми за оцеляване на организма, проиграващи „науж” (виртуално) възможни взаимодействия с околния свят. По-нататък ще търся аргументи в подкрепа на хипотезата, че ситуацията е виртуално поле за проиграване на възможности за практическо действие. Различните типове ситуационност възникват в контекста на психо-поведенчески адаптации. Ще бъдат обсъдени редица приложни аспекти на еволюционния възглед за психиката.

Филогенеза на психикатаЕто ортодоксалната версия за произхода и филогенезата на психиката. Най-

динамичната форма на биологична адаптация на организмите е поведението. В своята последна фаза то е съвкупност от телесни реакции (поведенчески актове) на организма, които го отдалечават от вредоносни въздействия или го приближават към благоприятните фактори на средата. В изпълнителната си част поведенческите актове са био-механична активност. Но поведенческите актове не са само това – те имат скрити ориентировъчни и регулативни компоненти, които създават и увеличават ефикасността на телесните реакции. Ориентировъчната част на поведението възниква от диференциацията на по-общото биологично свойство на тъканите на организма – дразнимостта. Изпълнителните компоненти пък се диференцират от по-първичните форми на активност на растенията – настиите, таксисите и тропизмите. Поведението като система от ориентировъчни, регулативни и изпълнителни актове е необходимо на живите същества, които са лишени от пряк контакт с основни жизнени фактори – храна и партньори за размножаване. За да оцелеят, тези същества трябва да намерят и да се съединят с условията за своето оцеляване и възпроизвеждане. Тази задача предполага ориентация и целево придвижване във физическото пространство. Така поведението става еволюционна функция (адаптация, придобивка), необходима за оцеляването на определен клас живи същества – животните. Накратко, на животните им е необходимо поведение и те развиват такова посредством диференциация на по-общи форми на

43

организмична активност. Следва да се отбележи, че границата между животни и растения не е строго очертана – съществува цял клас преходни същества – полу-животни, полу-растения. Такива са насекомоядните растения, например, росянка, или същества, които се придвижват активно и се хранят сапрофитно, но при неблагоприятни условия могат да фотосинтезират – зелената еуглена. Изглежда поведението е възникнало тъкмо в такива преходни видове между растенията и животните, защото им е давало еволюционни предимства при специфичния им начин на живот.

Дотук аргументирахме възникването на поведението. Изглежда убедително, че то възниква на определен етап като една от основните еволюционни адаптации. Но как се вписва психиката в тази картина? Има версия, че тя не е възникнала, а е скрита страна на всяка обособена физическа реалност. Тази концепция се нарича панпсихизъм. Според нея всяко физическо тяло преживява утвърждаващо, може би предимно емоционално, своето физическо единство и преживява негативно въздействията, които го рушат. Идеята е, че тази първична способност за преживяване, втъкана във физическата структура на света, се диференцира и усложнява по еволюционните закони на живота. Недостатък на панпсихизма е, че дори и да е валиден, едва ли би могъл да бъде емпирично потвърден.

Лансирани са още версии за първичните еволюционни форми на психиката – биопсихизъм (психиката възниква с живота), зоопсихизъм (психиката възниква у животните), антропопсихизъм (психика има чак у хората, у другите същества е зададена само висша нервна дейност) и антипсихизъм (няма такава реалност като психика, съществуват различни форми на поведение). Всяка от тези версии за произхода на психиката има свои позитивни страни, но и слабости, които намаляват шансовете за нейната валидизация. Няма да ги коментирам повече. Само ще отбележа, че дебатът в крайна сметка остава открит. Все пак с най-много привърженици се ползва зоопсихизмът. Той, както беше казано, приема психиката за атрибут на животинското битие, вложен първоначално в ориентировъчния апарат на поведението.

И така зоопсихизмът приема филогенетичната първичност на поведението и служебната, подчинена роля на психиката. Всъщност това остава принцип на множество еволюционно-психологически концепции. Те приемат, че психиката се развива според изискванията за оптимизация на поведението. Набелязва се една дълга и своеобразна психоеволюция и тя се разгръща в контекста на усложняващо се поведение. Зависимостта на психиката от поведението възниква, защото не психиката, а поведението предизвиква реални промени във физическата среда и екологичната ниша на организма. Еволюционните фактори действат непосредствено върху поведението и косвено върху психиката, оптимизираща поведението. Забележително е, че психиката е претърпяла огромна вътрешна диференциация и е развила генетично обусловени дееспособности – психични функции, които развиват вътрешни противоречия и конституират своеобразен вътрешен свят на индивида. Но отделните компоненти на психическата реалност се конкурират за крайния общ път – въздействие върху поведението. Може да се изкаже хипотезата, че психоеволюцията също води до психичен подбор според ефективността, постигната от всяка психическа дееспособност да повлиява значимо поведението.13

13 Лансирани са и стеснени версии на зоопсихизма: Това са нервизмът и антропопсихизъмът. Първият допуска наличие на психика само у същества с нервна система. Дори ганглийната нервна система не е достатъчно основание за някои изследователи (напр., К. К. Платонов) за наличието на психически явления у насекомите, например. За тях това са био-автомати, а не същества, надарени с психична реалност. В психологията известен поддръжник на нервизма бил Е. Титченер. Антропопсихизмът допуска психически феномени само у човека. За

44

Обсъждането на многообразието от психоеволюционни форми не отменя резона на идеята, че съществува универсална структура на психиката, която се диференцира, усложнява и специфизира във филогенетичен и онтогенетичен план.

Проблеми на био-психо-еволюцията на човекаНай-вероятно човекът е продукт на дълъг процес на натрупване на

еволюционни придобивки от еволюционен клон на изчезнали примати, чиито единствен запазен вид е съвременният човек – homo sapiens. Произходът на човека като биологичен вид е предмет на изследване на специална наука – физическа антропология, а в неговите психологически аспекти - на спорния клон на психологията – еволюционна психология. Ето кратко изложение на най-популярната версия за биологическата и психологическа еволюция на вида човек.

Еволюционният клон на пра-човеците се отделил от своите братовчеди маймуните преди повече от 20 милиона години. Много милиони години били нужни на пра-човеците (хоминидите), за да се изправят. Преди 4-5 милиона години в Югоизточна Африка се появили първите изправени индивиди от вида homo erectus. Самото изправяне било бавно, защото включвало множество преструктурирания на целия скелет, и особено на гръбначния стълб, т. е. това било нееднократна мутация а множество мутации в една посока. За конкретните причини се спори. Но е безспорен благоприятният системен ефект на изправената походка: тя освободила предните крайници за разнообразни движения отвъд придвижването. Изправената стойка катализирала фронталното зрение – човешките очи имат много широко зрително поле, защото са разположени в една плоскост. За 2-3 милиона години обемът на черепната кутия и съответно на мозъка нараснал почти 3 пъти. Тези промени обусловили и друга – преди около 2 милиона години се появил първият пра-човек, който произвеждал и употребявал груби кремъчни оръдия, върху които са запазени следи от обработка. Затова той бил наречен homo habilis (умел човек). Установено е, че хомо хабилис пренасял материал за производство на оръдия от кремъчни находища, намиращи се на 2-3 километра от пещерите, в които живеел. Това показва поле на проблемно действие стотици пъти по-голямо от това на съвременните човекоподобни маймуни. Последните имат проблемно поле до 20 метра и ако се наложи да пренесат вещ, за да я използват като оръдие на повече от това разстояние, просто забравят намерението си. И така още преди милиони години прачовеците били поразително по-умни от която и да било маймуна! Близо два милиона години минали в жестока вътрешновидова борба, водена от прачовешките орди (стада), в която по-интелигентните и същевременно по-агресивните стада унищожавали конкурентите, отстъпващи им по тези качества. Така за пра-човеците вътрешно-видовата борба (конкуренция) се оказала основният еволюционен фактор. Преди 200 хиляди години (епохата на Плейстоцена) завършило натрупването на биологически придобивки (ароморфозата) и започнала собствено културната еволюция, която станала основна форма на адаптация на човека. Психоеволюцията не оставила преки следи нито преди, нито след началото на културното развитие на човечеството, но изглежда не е спряла и до днес. Очевидно психоеволюцията създала биологичен вид с изумителна обща интелигентност. Последното се оказало решаващо предимство в борбата за оцеляване и същевременно главната психоеволюционна адаптация (Chiappe and MacDonald, 2005). Спорни остават придобиването на редица модули за обработка на специални видове информация – специализирано езиково устройство (Н. Чомски), модул за вродена теория на ума, правещ възможно разбирането на вътрешния свят на другите хора, модул за разбиране на математически отношения и пр. Изобщо хипотезата за масивна модуларност на ума като резултат на психоеволюцията търпи много критики. По-вероятно е на основата на генетично фиксираната обща интелигентност да е станала възможна по принцип еволюция

другите живи същества е присъща единствено висша нервна дейност. Такъв възглед е бил защитаван от най-отявлените привърженици на Павловското учение за висшата нервна дейност (и срамежливо от някои психолози – П. Я. Галперин). Все пак двете ограничени версии на зоопсихизма имат твърде малко застъпници и по-скоро създават логическа пълнота на дебата, отколкото да се приемат сериозно.

45

чрез непрекъснати културни изобретения от разнообразно естество. Но тук пак остава една загадка: Защо най-умното същество в биосферата е ставало още по-умно като явно не е имало външен натиск на еволюционни фактори това да се случи?

Това е конспект на стандартната версия относно био-психо-еволюцията на човека. Издигнати са множество странни и непроверени предположения, намерени са палео-биологически потвърждения (предмети и костни останки) на някои от тях. Безспорно е, че ставането на човека е вписано в огромната рамка на еволюцията на живота на Земята и че това е допринесло за възникването на изключително мощен адаптационен инструмент – главният мозък на човека и възможността му да построява динамични преживявани модели на света и на самия себе си. Все пак най-важните открития в тази област предстоят.

Невро-физиологическа организация на психикатаЕдно време наричали това, което ще обсъждам тук, “проблем за връзката

между душа и тяло”. Говорят също за “психофизически проблем”, за “неврофизиологичен код на психическите процеси”. Някои изследователи са оптимисти, че науките за мозъка и психологията са се приближили плътно до решението му (например Наталия Бехтерева), други подобно на Е. Дюбуа-Реймон са го отнесли в списъка на световните загадки, чието решение “не знаем и няма да узнаем”. Тук ще развия един възглед, който изразява умерен оптимизъм относно напредъка на нашето знание за взаимоотношенията на душа и тяло.

В научно-популярните филми се твърди, че човешкият мозък е най-сложно организирания къс материя във Вселената. Със сигурност това е най-диференцираното образувание, структурно и функционално, което еволюцията е произвела на Земята. Това се потвърждава от 150 години интензивни изследвания по анатомия, физиология и биохимия на нервната система. Проведени са десетки хиляди изследвания на разнообразни аспекти на устройството на мозъка и неговата реактивност и адаптивност на всякакви въздействия. Постигнати са следните резултати от фундаментално естество:

Установен е еволюционният ред на възникване на отделите и субструктурите на главния мозък на човека. За целта са извършени множество съпоставителни изследвания на еволюционната морфология на мозъчните структури на разнообразни животински видове;

Създадена е микроанатомическа карта на кората на полетата на главния мозък (най-известна е картата с полетата на Бродман). Описано е изключително голямо цитоархитектонично разнообразие на мозъчните клетки; Идентифицирани са повече от 100 невро-медиатори и хормони, участващи в невропсихическата регулация;

Изобретени са редица методи за изследване на функционирането на мозъка на биохимично, електрофизиологично равнище и на равнище ефекти на мозъчни увреди. Това е позволило да се изясни функционалната специализация на отделите и зоните на мозъка по отношение на редица аспекти на психиката и поведението;

Специално в психологията са синтезирани широкомащабни теории за мозъчната организация на психиката – теорията на Ч. Шерингтън (за интеграционните функции на нервната система), на И. П. Павлов (за висшата нервна дейност), на Милър, Прибрам и Галантер (за единицата на невропсихична регулация ТОТЕ и холографския

46

принцип); на П. К. Анохин и Н. А. Бернщейн (за функционалните системи). Съществува бум на конкуриращи се модели на мозъчната организация на психиката в рамките на когнитивната наука, които са отвъд систематизация.

Ако се отнесем позитивно, напредъкът в разбирането ни на мозъчни процеси на равнище структурно-функционални отношения, е изумителен. Но от скептична гледна точка, знае се много относно тънкости и подробности, но не се схваща убедително техния смисъл поради липса на яснота по отношение на фундаменталните принципи на работа на нервната система.

Ще приведа няколко примера. Физиологията на сензорните системи е идентифицирала различни видове рецептори на базисни сетивности – “пръчици” и “колбички” в зрението, телца на Руфини и Пачини и още няколко вида за пасивния допир и пр. Остава въпрос на непроверени до момента предположения какви компоненти на усещанията се кодират и трансмитират от тях. Спори се още дали различаването на цветовете и сензорната памет (последействието за части от секундата на стимулните въздействия върху сетивните органи) са периферни или централни процеси. А що се отнася до функциите на слуховите рецептори и на различаването на звуковите атрибути (тембър, тонална височина, гръмкост) неврофизиологията на слуховата система не е напреднала съществено от времето на Х. Хелмхолц, който предложил знаменитата “теория на арфата” за обяснение на слуховите усещания. Забележително е колко загадки на мозъчната организация на психиката остават “костелив орех” на невронауките още на сензоперцептивно равнище. А загадките по отношение на по-високите равнища на нервно-психическа организация, не намаляват, а се мултиплицират!

Впрочем тази неудовлетворителна познавателна ситуация има обяснение. Накратко, то е в грубостта и липсата на висока различителна сила на използваните методики на изследване. Да вземем електрофизиологичните методи: по правило чрез тях се мери съвкупния потенциал на стотици хиляди и милиони нервни клетки. А последните са много разнообразни по устройство и функции дори в една неголяма мозъчна зона. Да се разбере тяхната сумарна електрическа активност е все едно да се отгатне устройството и функциите на автомобилния двигател като се анализират единствено изгорелите газове. Колкото и скрупульозно да се прави такъв анализ, няма как да се стигне до “цикъла на Карно” (фундаменталното термодинамично обяснение на действието на двигателя). А когато се стимулират нервни клетки и мозъчни зони в кората и подкорието, това, което се наблюдава, е почти хаотична активност на равнище отделен неврон, или поредица паралелни, често дифузни, ефекти при стимулация на мозъчни зони (милиони клетки едновременно, например, в експериментите на У. Пенфийлд за стимулиране на части на кората на главния мозък). Всъщност от спонтанното функциониране на отделни видове неврони се прави коректния извод, че нивото на реализация на дадена елементарна когнитивна функция е клетъчен ансамбъл от минимум 100-200 клетки, а не отделния неврон и съответния психически код (“мост” - bridge в терминологията на Дж. Шол) е вече на по-високото равнище - клетъчен ансамбъл (Schall, 2004). Същият автор прави наблюдението, че за реализация на рецептивни ефекти (отделни атрибути на зрителното възприятия – линии, движения в определена посока, скорост и пр.) могат да се постигат на равнище неврон или ансамбъл с малък брой неврони, релулативните ефекти върху тялото изискват колосални ансамбли и множество обратни връзки, реализирани от много милиони нервни клетки. Клетките на ансамблите могат

47

да бъдат анатомично групирани в специфична мозъчна зона, но могат и да се свързват чрез проводящи пътища, намирайки се в различни анатомични зони. Изглежда колкото по-сложна е една психична функция, клетки от по-отдалечени зони участват в реализацията й.14 Това показва, че структурно-функционално процесите на регулация на поведението са по-сложни, отколкото много от функциите, свързани с чисти сетивни преживявания. Доскоро невронауките не са разполагали с ефективни средства за проследяване на динамиката на клетъчни ансамбли, но вече ситуацията се променя с възникването на новите техники на “невроимиджирането” (neuroimaging), които ще бъдат изложени по-долу.

Неудовлетворяващо е изучаването на мозъчната организация на психичните функции чрез ефектите на мозъчни увреди, естествено възникнали у хората, или предизвикани преднамерено у животни. Всяка такава увреда изкарва от функциониране цяла зона, в която има огромен брой клетки. При хора увредите на мозъчна тъкан вследствие на инсулти са с уникални конфигурации, които водят до разнообразни съчетания от променени психични функции. В типичното невропсихологическо изследване се съпоставят топиката на органичната увреда на мозъка с изпълнение на едни или други задачи. Дефицитите в изпълнението се приемат за свързани с функции на увредената област на мозъка. Но от такова съпоставяне на топика и функция може да се заключи единствено, че в увреденото място се намират “входът” или “изходът” на функцията, но не и да се твърди, че съответна психична преработка се извършва там и само там. А това е много груб извод, твърде отдалечен от разбирането на неврофизиологичните кодове на психичните процеси. Всъщност най-впечатляващите резултати на невропсихологическите изследвания се отнасят до пластичността на повечето зони на кората на главния мозък – установено е, че много невропсихологически дефицити могат да се компенсират от прилежащи запазени зони при навременна рехабилитация чрез упражняване на увредената функция. Възможността за компенсация говори, че специализацията на невро-психическите процеси е частична и че невроналните ансамбли могат да поемат нови функции. Впрочем, може би с някакъв коефициент те са участвали в компенсираната функция, но след увредата коефициентът им на участие нараства.

Еволюционно това е обяснимо: отделните физиологични функции са възниквали една от друга – от всмукващата функция на стомашно-чревния тракт се е диференцирало дишането и отделителната функция на бъбреците, а после са възникнали нови органи, които да я реализират специализирано. Но тази органна специализация никога не отива докрай и всеки телесен орган осъществява няколко допълнителни функции отвъд основната – освен защитна функция, кожата има дихателна и отделителна функции; сърцето е не само мускул за изтласкване на кръв, но и хормонален орган с поредица психологически ефекти.15 Еволюцията е направила така, че и чисто телесните функции се извършват поделено, а не напълно специализирано от физиологичните органи, което позволява функционална компенсация при моментен или траен дефицит на някой орган. Приведените аргументи сочат, че психичната компенсация при мозъчни увреди е продължение на една общо-еволюционна тенденция за непълна компенсация и за дялово участие в изпълнението на физиологичните отправления.

14 Големият неврофизиолог П. К Анохин смятал, че всеки неврон участва реално във всички функционални системи с различен коефициент на участие. Да се констатира това според него е въпрос на чувствителност на измервателната апаратура (чуто от мен на негова публична лекция през 1973 г. в София).

15 При сърдечните трансплантации е установен неочакваният факт, че заедно със сърцето пациентът получава редица психологически предпочитания (вкусове, емоции и пр.) на своя донор.

48

С достъпните методи на мозъчно изследване е изработена една доста груба “карта” на мозъчната локализация на психичните процеси. Тя показва, че определени зони на мозъка са свързани със специфични типове обработка на информация, а също с интеграция, регулация на преживявания и поведенчески актове. Но тази карта не установява конкретната степен на тази специализация или на разпределеното й участие в реално време. По-прецизни резултати няма как да се постигнат с методите, налични до преди три десетилетия.

Ситуацията вече е много различна и внася нови надежди за съществен прогрес в разбирането на това как мозъкът ни е свързан с нашите преживявания. Тъй като новите методи имат революционно действие върху когнитивната невронаука, си струва да се разкаже за предпоставките и действието им по-подробно. Те са три: “позитронна емисионна томография” (ПЕТ), “функционално магнитно резонансно имиджиране” (ФМРИ) и най-новият - “магнитоенцефалография” (МЕГ).16 Изброените методи се отличават по някои ключови пунктове – например, физическите ефекти, които регистрират директно (те фигурират в названието им), но процедурно и методологически споделят множество общи елементи и правила. При това реално те проявяват близка разделителна способност на измерване, затова биха могли да бъдат разгледани заедно. Ето и кратко описание на трите метода на невроимиджиране.

Основната идейна предпоставка на трите методи е, че равнището на кръвотока (динамиката на кръвта по кръвоносните съдове на мозъка) е пропорционално на активността на неврони и невронни ансамбли в зоните, в които минават съответните кръвоносни съдове. Това предположение е старо и е направено още в края на 19 век от Ч. Шерингтън. По-разбираемо това значи, че нервните клетки употребяват повече гликоген и кислород, когато са заети с определена дейност, отколкото в случай, че бездействат. Мозъкът е най-обилно кръвоснабдения орган и слабо забележими капилярни мрежи преминават през всичките му части. Принципно тези факти и предположения дават възможност чрез динамиката на кръвотока да се събира информация за специфични процеси в произволно малки части на мозъка. За това са нужни вещества маркери (радионуклеотиди) на гликоген и кислород и мощна техника за регистрация как тези вещества циркулират в избрани части на мозъка. Трите метода на невроимиджинг правят тъкмо това като се основават на бързодействието на суперкомпютри. Това позволява да се синтезира бърза и достоверна картина на динамиката на невронни процеси в реално време. При това финесът на това виртуално сканиране може да се увеличава неограничено с нарастване на компютърната мощ, която влагаме за обработката на данните за мозъчния кръвоток. Няма принципно ограничение да се следи активността на отделни неврони или избрани невронни ансамбли, ако имаме ефективни идеи къде да ги търсим. Работата е там, че колкото по-дълбоко навлизаме в работата на мозъка толкова информацията нараства експоненциално и тя може да произвежда “когнитивен шум” при липса на добри хипотези.

Това е обобщената логика на невроимиджиращите технологии. Те нямат отделни изявени автори, а са колективно изобретение на голяма общност, физици, радиолози, компютърни специалисти, статистици, специалисти по експериментален дизайн и разбира се, психолози и представители на т. нар. “когнитивна невронаука”.17

Трите обсъждани методи са реален пробив в изследователските възможности на невронауките, защото чак сега правят възможно дълбокото проникване във всякакви мозъчни процеси без да предизвикват увреди и без

16 Горните названия на методите на български са буквален превод на съответните английски названия – “positron emission tomograpgy” (PET), “functional magnetic resonance imaging” (FMRI) и “magnetoencephalography” (MEG).

17 Колективното авторство в случая наподобява това, свързано с възникването и усъвършенстването на компютъра. Сигурно е, че Джон Атанасов не е създател на компютъра, както им се иска на някои от нас, а просто е конструирал един от първите работещи прототипи. По правило откритията се правят индивидуално, а изобретенията възникват и се усъвършенстват колективно.

49

регистриране на неотстраними ефекти, както е било в традиционното изследване на електрическата активност на мозъка. За по-малко от 20 години практическо използване на невроимиджингови методики са постигнати много добри резултати, показващи взаимодействие “онлайн” на неврони от отдалечени зони на мозъка, които динамично потвърждават неговата системна организация. Това е показано за разнообразни психолингвистични стимули, за сакадичните движения на очите, за генерирането на планове, вярвания и пр. в контекста на т. нар. “теория на ума” и за други психофизически функции на слуха и зрението. Тези находки и теоретичните им последствия са обсъдени в 5 литературни обзори върху невроимиджинга (Raichele, 1994; Gernsbacher & Kaschak, 2003; Saxe et al. 2004; Schall, 2004; Friston, 2005). Авторите са в различна степен оптимисти за широките перспективи на тази нова технология на изследване. Но те показват, че невроимиджингът произвежда впечатляващи резултати, но изисква качествени идеи, които си струва да се операционализират като задачи, подлагани на проучване. Впрочем това зависи от бързия растеж на изчислителната мощ на компютрите. Един от водещите когнитивни психолози, Стивън Пинкър, сравнява най-мощните компютри днес с възможностите на охлювите по отношение на човека като компютър, който е възникнал в еволюцията (по Bergsma, 2000).

Еволюцията на невроимиджинговите технологии има да извърви дълъг път, докато стигне “човешко” равнище, но възможностите й принципно са неограничени. Те позволяват невропсихологическа структура и функция да се свързват не чрез умозаключения, а в една методика, динамично да се наблюдават изображения на реални процеси, случващи се текущо в мозъка на човека. Може да получи отговор горещият спор дали има тъждество (еднозначно обратимо съответствие) между мозъчни и психични състояния, или всяко психическо състояние може да се извършва по разнообразни начини като неврофизиологическа организация. Сегашните изследвания чрез невроимиджинг показват, че мозъчните констелации, ангажирани в обработката на нови стимули и на такива, повтарящи се многократно, са твърде различни. Така, когато го пренася в класа на разпознаваемите явления, мозъкът включва други вериги за обработка в сравнение със стимулите, за които няма вътрешни модели на преживяване и реагиране (Schall, 2005; Raichele, 1994).

Ако оценяваме оптимистично потенциала на методи с 30 годишна история, ще сме склонни да смятаме, че в тях е заложен шансът проблемът за връзката на душата и тялото да получи едно пълноценно решение. Аз лично съм убеден, че това са методи с кратко минало, но с обещаващо бъдеще.

Още за душата и тялотоКазаното по-горе може да създаде впечатлението, че преживяванията са

функция на единствено на мозъка. Това не е съвсем вярно. По-коректната формулировка би била, че главният мозък има най-висок коефициент на участие в пораждането на психични феномени. Цялото тяло като биомеханическа и периферно-нервна конструкция създава и проверява преживяванията. Те са изначално вложени в рамката “въплътеност”. Това, че човек има тяло с определени биохимични, биомеханични и други свойства, създава възможности (позволяващи обстоятелства, affordances, по Дж. Гибсън) още на равнище “първична връзка със света”, която нашето възприятие създава. А възприятието задава формата на всички ситуационни преживявания, както М. Мерло-Понти, проникновено е забелязал. Възприятието е изтъкано от диспозиции за телесно действие в свят, създал и приютяващ телесни същества, които са надарени със способност ментално да удвояват

50

света и да си търсят място в него. Психическите репрезентации са скроени по образеца на ръката, окото, краката и другите модуси на ориентация и действие в света, а не по модел, зададен от собственото функциониране на нервни клетки. Последните, за да работят адекватно, се нуждаят от огромна потвърждаваща обратна връзка от всички телесни рецептори, която създава едно важно “чувство за реалност”. Иначе нервните процеси в мозъка щяха да създават една шизофренна реалност, която би обрекла на гибел, съществото, дръзнало да я преживява.

У зрелия възрастен индивид по правило се установява психофизическо единство на душа и тяло. Както Ф. Бойтендайк заключава: “между физиологическите и психологическите феномени не съществува абсолютно никакъв контраст, а взаимна (диалектическа) връзка, която се конституира в хода на индивидуалното съществуване” (Buytendijk, 1974, p. 74). Тази връзка далеч не е симетрична и безпроблемна във всички психо-физически транзакции на човешкия организъм – за обичайните намерения се извършва мигновен и надежден превод на намерението в поведенчески актове, но за новите и необичайни намерения е необходимо усилие и масирана тренировка от страна на субекта, за да “убеди” тялото си да следва замисъл, неподкрепен от силата на навиците и привичките.

Еволюция на ситуационната структура на преживяваниятаДотук бяха развити аргументи, че еволюционни фактори стоят в основата на

генезиса на психиката като най-динамична част от живота. Относно системообразуващия фактор на психиката се защитават две версии (хипотези). Едната е по-широко споделяна и се състои в следното: психиката е възникнала като трансформация на органично-тъканното свойство дразнимост в сигнализация – разпознаване на носители на информация в чист вид. Оттук по-нататъшната диференциация на видове и йерархизация на равнища се извежда от усложняването на нейните сензо-рецепторни функции, възникване на научаване и интелектуално преживяване. Така в системогенезата на психиката се осъществява разгръщане предимно на познавателни отношения - от простото (усещания) към сложното (мислене). В образцов вид тази версия се обосновава от А. Н. Леонтиев (1983). Всъщност тя е израз на широко споделяната догма, че всеки опит има сензорна природа.

Другата, по-малко споделяна версия гласи, че психиката като апарат за преживявания възниква и се диференцира по повод регулацията на двигателната активност на животните в реално време “тук и сега”. Това обръща факторите – психоеволюцията се мотивира “отзад – напред”: от текущия поведенчески ефект към механизмите на неговата регулация, сензоперцептивно и/или абстрактно-логически. Изложената хипотеза е лансирана за пръв път от Н. А. Бернщейн (1992) в термините на неврофизиологията, а по-късно и на кибернетиката. В психологически план тя се обосновава от М. Мерло-Понти (1942/1997) и В. К. Вилюнас (1986).

Вече споменах неврофизиологическия факт, че механизмите на регулация на двигателните актове се разгръщат на повече йерархични равнища и съдържат повече обратни връзки в сравнение със сензоперцептивните процеси. Тази процесуална и невроанатомична сложност не са вторична, добавена, а произтичаща вътрешно от спецификата на изпълнителните звена на поведенческите актове – движенията. Отделните части на тялото и прилежащите им мускули притежават фантастичен брой степени на свобода на движенията и върху конкретните движения влияят разнопосочни механични сили. Това прави задачата по тяхната координация в желан поведенчески

51

ефект изключително сложна и мозъкът е развил набор от механизми, за да я решава, включително и формиране на “модел на потребното бъдеще” (Н. А. Бернщейн). При това човешкото тяло, да речем, се обслужва от около 600 мускула, които участват в различни съчетания в поведенчески актове – хващане с ръка, насочване на погледа, придвижване на тялото с два или “четири” крака, писане ръкописно и огромен брой други, неподлежащи на изчерпателно изброяване.

За да стават движенията на тялото по-ефикасни, нужно било да се увеличава обема и качеството на сензоперцептивното моделиране на обстановката на поведенческия акт. Еволюцията давала “бонуси” на животни, чиито генетични програми мутирали в посока на усложняващ се сензоперцептивен апарат – сетивни органи и обработка на информацията им на няколко надградени равнища на нервната система.

Регулацията на движенията (поведението) наложила ситуативния формат на преживявания като част от универсалната структура на психиката. Първо, ситуацията станала място за “среща” на потребностите с възможните предмети, които биха могли да ги удовлетворят (Д. Н. Узнадзе). В тази среща възникват ситуативните подбуди, които образуват ядрото на готовността за действие. Второ, ситуацията, по точно ситуационният формат, се оказала ефикасна в качеството си на репрезентация в единно, но ограничено, поле на преживяване на възможни действия на субекта преди реалното им извършване. В ситуацията животното се възползвало от възпроизвеждането “науж” на варианти на действието и от избирането на по-добрия от тях. Поведението ставало поливариантно, непредсказуемо за конкурентите и гъвкаво.

Успехът на поведението сам по себе си се превърнал в мощно подкрепление на вътрешно заложената тенденция към диференциация и специализация на компонентите на ситуационното поле. И така регулацията на поведението посредством ментален модел на текущото обкръжение се оказала първостепенна еволюционна придобивка и поставила началото на нов клон на еволюцията – еволюция на психическите форми (психоеволюция). Универсалната структура на психиката започнала да се модифицира в необозрим брой модификации според екологическата ниша на всеки вид животни.

Опити за разкриване на еволюционните видове ситуационен формат са правени от М. Мерло-Понти (1997) и от Я. фон Уекскюл (Uexkull, 1909). Няма да ги разглеждам специално в следващото изложение. Само ще маркирам няколко от идеите на Мерло-Понти, уместни за ситуационизма. Според този автор еволюционната линия на ситуационния формат върви в посока на нарастваща подвижност и пластичност на преживяванията на животните. Важно е, че предходните форми на ситуационна организация не изчезват у видовете животни, в които възникват по-сложни форми на ситуационност, а се включват в новите, подобно на матрьошки. Когато възникнат блокировки на поведението, животните проявяват склонност да регресират към по-примитивни форми на ситуационна организация. Мерло-Понти настоява, че възприятието е първичната форма на ситуационност, а последващите форми на ситуационност са я надграждали и допълвали. Но дори за човека е присъща “първичността на възприятието” (Мерло-Понти) като прототипична форма на организация на опита като ситуация. Последействието на перцептивната първичност е, че другите форми на репрезентация на преживявания – спомняне, мислене, въобразяване – носят “клеймото” на една неотстранима перцептивност.

Горната идея е тясно свързана с идеята, че перцептивният код на ситуационна представност е още по-специфизиран – че е възможно да е

52

тактилно-мускулен, зрителен, слухов. Тази проблематика се нарича “перцептивна доминантност” и има множество аспекти – фило-, онтогенетически и функционални (Мавлов, 1981). Заинтересованият читател може да се отнесе към последния цитиран източник. Тук ще се присъединя към един срединен възглед, обоснован от Дж. Брунер и др. (1971) и М. Доналдсън (Donaldson, 1992). Той приема, че човек има вродена готовност да репрезентира света в три системи на репрезентация – образна, действена и символична – и от културата и индивидуалния опит зависи коя система на репрезентация ще бъде водеща за даден индивид, и ще доминира в начина, по който му се явяват ситуациите.

Може да се предположи, че съществува видова предиспозиция към определена доминираща сензоперцептивна модалност и тя съставлява ядрото на жизнения свят на даден животински вид (това е описателен превод на термина Umwelt въведен от Я фон Уекскюл). Последният подлежи на изучаване с емпирични подходи и на теоретична реконструкция.

И така психиката възниква и еволюира в ситуационен формат. Заедно с поведението ситуацията съставлява най-забележимата и динамична част на универсалната структура на психиката, чиито други структури са потънали в несъзнателност, подобно на скритата част на айсберг.

Относно ситуациите като вътрешно структурирани ментални състояния възниква въпросът доколко те имат задължително присъствие и възможни неситуирани състояния. Мисля, че преобладаващата част, но не всички преживявания у живите същества, са ситуационно структурирани. Допускам, че от време на време става “срив” на ситуационната организация. За да е добре действаща, ситуацията изисква будно внимание, известна устойчивост на доминиращата подбуда поне 1-2 минути, а също и умереност на текущите емоции. Може да се предположи, че ситуационното преживяване понякога излиза от режим на устойчиво функциониране и преживяването става аморфно и губи посока и преднамереност. Така възниква една зона на преживявания с неясна структура, които не съответстват на прототипа на добре разгръщащата се ситуация.

Някои автори, макар и малко, например Маршъл Дюк, които настояват, че субектът винаги пребивава в “ситуационен поток” (изразът е на Дюк) и няма как да не бъде (Duke, 1987).18 Ситуационният поток изразява и канализира собствената активност на носителя на психика (субекта). Дори дейност като “чакането”, която изглежда пасивна и празна откъм съдържание, всъщност е високо структурирана и “запълнена” (пак там, с. 247-248). Потокът от ситуации според обсъждания автор предизвиква паралелен поток от поведенчески отговори.

Веднъж възникнала, ситуацията става неотменен регулатор на поведението. М. Мерло-Понти показва, че най-елементарната ситуационност, каквато е формирането и отреагирането на условен рефлекс е свързано с нещо като “вътрешна драма” за животното, което дори в този видимо прост случай търси стимулите и взема решения. Големият психолог прави това заключение на основата на брилянтен анализ на протоколите на Павловските експерименти за формиране на условни рефлекси у кучета (Мерло-Понти, 1942/1997).

Наличието и усъвършенстването на ситуационни структури в еволюционен план може да се умозаключи чрез реанализ на изследванията на инстинктивното поведение, извършвано от етолозите. Пластичността на

18 Според Дюк има 4 типа ситуации: външно генерирани външни ситуации; външно генерирани вътрешни ситуации; вътрешно генерирани вътрешни ситуации; вътрешно генерирани външни ситуации. Дюк предполага, че ситуационният поток може да генерира няколко различни ситуации едновременно, но субектът може да реагира поведенчески само на една в даден момент (пак там, с. 250).

53

инстинкта и критичните периоди за импринтинг на пускови стимули показват, макар и косвено, че животното има способността да репрезентира редица аспекти на своята среда в преживявания и да взема решения за поскане или задържане на следващото звено на инстинктивната програма. Но експериментите показват, че животното включва и готови отговори на ключови стимули, за което то има “вроден модел”. Но има и “празни места” в инстинкта, които се запълват с импровизирано интелигентно реагиране, което предполага моментна оценка на ситуацията.

Още по-впечатляващи относно скрития потенциал за гъвкаво преживяване и реагиране са естествените експерименти с дресура на животни за циркови изпълнения. Висшите форми на дресура показват, че с подкрепления може да се формира поведение, което няма естествен аналог за животното (да речем тюлен балансира с топка на носа и се движи по витиевата стълба). Всъщност върховете на дресурата изобщо не са заучени реакции, а интелигентно импровизирано взаимодействие между човек и животно, които играят заради самата игра! Но дори и да се приемат за странно дообучаване на инстинктите на животните в една екологична ниша, създадена изкуствено от човека, потенциалът за такова допълване на инстинкта е впечатляващ.

И така ситуационният формат на преживяване се оказал ключова адаптация в психоеволюцията. Самият той станал “точка на приложение” на психическите функции и с това ги усилвал и диференцирал. Наред с императивите на регулацията на поведението, ситуационната организация започнала да работи частично за себе си и да се самовъзнаграждава чрез удоволствието от собственото си функциониране. Това дало възможност да възникнат същества по-умни и изобретателни, отколкото животът изисквал от тях. Както и в другите проявления на живота ситуационната структура като че ли бързала да произведе всички ефекти и качества, които се крият в нея.

Универсална структура на психо-поведенческата активност у човека

Здрав смисъл и структура на човешката психикаВ исторически план са предложени множество идеи за състава и структурата

на психическите явления у човека. Някои от предложените идеи са продължение и диференциация на интуицията, вярата и мъдростта на обикновените хора, които в съвкупността си образуват т. нар. “здрав смисъл”. Последният разглежда психиката като слоеста структура, в която са насложени три различни по времетраене феномени (явления): свойства, състояния и процеси, протичащи паралелно и във взаимодействие помежду си. Те се различават по продължителност. Процесите са психични феномени, траещи не повече от 2-3 минути. Състоянията имат времетраене от няколко минути до няколко месеца. Най-устойчиви във времето са психичните свойства – те са активни години наред, а някои като темпераментовите свойства почти не се променят в целия жизнен цикъл на човека. Според качеството си психичните феномени се делят на три класа: познавателни, емоционални и волеви. В Таблица 3 е представена една съвкупност от психически феномени, без обаче да е изчерпателна:

Таблица № 3. Описание на психическите феномени.

Психически феномени

Процеси Състояния Свойства

Емоционални емоции: гняв, умора, тревога, тревожност,

54

радост, уплаха и пр.

съмнение, стрес и пр.

емоционална възбудимост, подозрителност и пр.

Познавателни сетивни, перцептивни, мисловни, паметови и пр.

любопитство, съмнение, колебание, увереност и пр.

интелигентност, наблюдателност, надеждност на паметта и пр.

Волеви Прости и сложни волеви актове

Решителност, деловитост, напрегнатост и пр.

Смелост, сила на волята, черти на личността и пр.

Разбира се, известни са множество процеси, свойства и състояния със смесени характеристики, които не могат да се класират като чисто волеви, познавателни или емоционални. Така във всеки отделен психологически момент в психиката на човека са зададени едновременно някакви процеси, едно интегрално състояние (ситуация) и се активират набор от психични свойства. Важно е да се отбележи, че интегралното състояние е единично, а процесите и свойствата са множествени. Състоянието задава контекста на протичане и взаимодействие на процесите и свойствата. Също се предполага, че когато се повтарят многократно, процесите се превръщат в състояния, които пък на свой ред се фиксират във вид на свойства. От друга страна, свойствата обуславят състояния и процеси с определени параметри и качества. Едно типично психично преживяване у човека може да се опише примерно така:

В даден момент човек има телесни усещания и възприема цялостни предмети в своето обкръжение като заедно с това мисли с думи и се опитва да си припомни някои подробности, за да разбере нещо, което вижда в далечината. Същевременно той се чувства уморен, но прави усилие да се съсредоточи. Заедно с това го “гложди” любопитство, което го кара да упорства въпреки умората.

И така според традиционния възглед в даден момент психиката на човека представлява конгломерат от едно състояние и множество процеси и свойства, които имат общ смисъл и насоченост. Така душевните феномени у човека се схващат като вътрешно множествени, противоречиви, проявяващи някаква незавършеност и обикновено клонящи към продължение. Това е реалистична вътрешна картина на структурата на психичния феномен у човека, която се базира на здравия разум на обикновените хора. Затова тя рядко се проблематизира от психолозите и явно или неявно се привнася в множество психологически анализи.

Освен това в здравия смисъл се е обособила и таксономия на общочовешките психични способности, които в психологията е прието да се наричат “психични функции”. Те ще бъдат разгледани по-подробно след общата блокова структура на психиката и поведението. Засега само ще ги изброим: сензоперцептивна функция, памет, мислене и въображение, воля, емоции, внимание.

Универсалната структура на психиката и поведението от феноменологично-ситуационистка гледна точкаБез да противоречат на здравия смисъл професионалните психолози се опитват да реконструират психическата структура теоретично като я изграждат чрез своеобразни “тухлички”, т. нар. “единици на анализ”, за които стана дума във втора глава, посветена на изследователските практики.

55

Феноменологичната психология също се опира на здравия смисъл на обикновените носители на психика и не ги опровергава по същество. В нея психичната реалност се схваща като множество от “чисти преживявания” – феномени, които имат причинно действие един върху друг и върху поведението и външния свят. Тези феномени се пораждат по свои закони и са коренно различни от външната за субекта реалност. Всъщност човекът може да изследва тези дадени му феномени и да ги знае с една първична достоверност, с каквато не би могъл да знае външния свят. За това е нужна особена феноменологична нагласа на безпристрастно съзерцание на потока от преживявания (“епохе”, в терминологията на Е. Хусерл), който се представя на едно “умствено око” (трансцедентален субект). Такъв съвсем накратко е феноменологичния подход. Последният е разработван почти столетие от такива бележите философи и психолози като Е. Хусерл, М. Мерло-Понти, А. Гурвич, А. Шутц, А. Джиорджи, Р. Екартсбърг, и др. Тук се приемат като основополагащи редица техни идеи, но се приема за водеща идеята, че потокът на преживявания се структурира във вид на ситуации (М. Мерло-Понти, Х. Дрейфус). Видимата, телесна активност на индивида се нарича поведение. Последните съставляват повърхностната структура на психичния живот. Върху ситуацията и поведението се съсредоточават влиянията на още две фундаментални, в голяма степен скрити субструктури на психиката: образ на света (ОС) и субектност (Суб). Взаимодействието на ситуация, Суб, ОС и поведение задава универсалната структура на психическата регулация у човека. Накратко, преживяването се разкрива и структурира като наблюдавана от едно умствено око ситуация, която се повлиява от два организирани потока от ментални процеси – образ на света и субектност. Част от въздействието на ОС се насочва директно върху поведението, избягвайки посредничеството на ситуацията. От друга страна субектността конвергира изцяло върху ситуационното поле и може да повлияе на поведението само чрез текущото преживяване. Последните две ментални субструктури са противоположни по действието си и си взаимодействат косвено - само чрез участието им в текущото ситуационно преживяване. Схематично взаимодействието на четирите субструктури е представено на Фигура 2:

56

Фигура 2. Универсална структура на психиката и поведението у човека.

Образът на света (ОС) е биокомпютър, в който е вложено еволюционно и индивидуално придобитото разбиране на субекта на неговия жизнен свят, който се обогатява и произвежда прогнози и въздействия върху ситуацията в безсъзнателен режим, автоматично – инстинктивно или навично. Той е активното, несъзнателно интерпретиращо минало на субекта. Субектността (Суб) е съвкупност от всички психични функции, които биха могли да реализират авторското, свободно начало на психична регулация. Субектността провежда въздействията си чрез непрекъсната импровизация, с усилия и посредством повишена или понижена съзнателност – преднамерено, рисковано, отговорно и пр. Ситуацията (Сит) е оперативното поле на психиката, където се формира и провежда някакво проблемно или привично въздействие върху моментно обособен фрагмент от жизнения свят на индивида. Ситуацията е в различни съотношения съзнателна и безсъзнателна, привична и преднамерена, субективна и обективна. Тя може да има неограничено променящо се съдържание и по същество е “рамка”, “поле”, “кадър” на преживяването с ограничен информационен капацитет. Сблъсъкът на противоположни регулативни системи – ОС и Суб в ситуационното поле поражда емерджентни (несводими до части) свойства на преживяването, които не са проста сума от въздействия, а придобиват специфичен смисъл, насоченост и ефикасност. Ситуацията оказва мощно обратно въздействие върху С и ОС. Ставащото в нея усилва или отслабва, обогатява и интегрира или дезинтегрира, диференцира или окрупнява различни компоненти в двете субструктури. Всъщност компонентите на ОС и Суб имат потенциално битие

57

преди да се активират в текуща ситуация. Затова включването им в тъканта на текущо преживяване (Сит) ги усилва и диференцира. Компонентите на скритите субструктури на психиката се конкурират за “крайния общ път” – Сит и поведението. и могат да придобият подбудителна сила върху случващото се в тях. Колкото по-богата е вътрешната структура на образа на света (ОС) и субективността (Суб), толкова по-богат става ситуационният репертоар и по-диференцирано е поведението на субекта.

Единството на преживяванията се осъществява чрез разгръщането на ситуациите в устойчива последователност – ситуационен ред (СР). Последният се регулира от базисните субструктури, които обсъждахме дотук – ОС и Суб. Част от ситуационния ред се проявява в наблюдаема активност на индивида – поведение. В настоящия раздел представихме макро-единиците на психо-поведенческата активност у човека. В следващото изложение в тази глава ще представим всяка от четирите макро-единици.

Образ на светаЕдно от най-дискусионните проблеми в психологията на познанието е дали има ли интегративен познавателен процес наричан “аперцепция”, “когнитивно несъзнателно”, “общо знание за света”, или пък активността на отделни познавателни структури и процеси създават видимост за наличието на такава интегрална психична структура. Нашият отговор е положителен и ще наречем тази интегрална функция “образ на света”. Ето и едно изходно определение:

Образът на света (ОС) е структура на вродено и рано придобито от индивида знание за най-важните обекти и параметри на света, която генерира автоматично очаквания за наличност и стабилност на най-важното в човешкия опит. Потвърдените очаквания се преживяват като едно позитивно чувство за реалност. Остава фундаментално неясно дали ОС е сборно понятие за множество разделени схеми или схемните механизми се интегрират в единна схема на света като цяло, която ги включва като свои йерархични равнища.

Образът на света (ОС) е активният фон на всички психични процеси в човешката психика.19 Отдавна е установено, че твърде много аспекти на възприятието се обуславят от миналия опит на човека. Като че ли всеки акт на преживяване на предметната структура и на текущата динамика на средата, заобикаляща субекта, включват едно слабо осъзнаваемо “спомняне” на свойства и предназначения, както и почти безсъзнателни умозаключения върху тази спомняна база данни. Трудно може да се отграничи “възпроизвеждането на смисли и интерпретации на преживяванията “наготово” и тяхното бързо пресмятане от изходни данни, произведени от сензо-перцептивните системи. Но в двата случая интерпретациите са бързи и често учудващо адекватни на бързи промени в сензо-перцептивното поле на индивида. Може би първият изследовател, дисоциирал ефектно сензо-перцептивното поле и смисловата страна на преживяванията, е Джордж Стратън (1865-1957). В края на 19 век той провел следния експеримент:

Той си сложил очила с двойно обръщащи лещи - ляво-дясно и горе долу - така че върху ретините му се получавал напълно обърнат образ. Отначало това предизвикало пълен срив на зрителното възприятие и на координацията на движенията у автора на експеримента, но след 8 дни непрекъснато носене ориентацията и координацията на възприятието и действията му напълно се възстановили въпреки субективно обърнатия образ като непосредствено впечатление. Стратън разтълкувал резултатите си като проява на зрително научаване и като потвърждение на пластичността на зрителната система. Този

19 Предполага се, че и животните имат активна матрица на психиката си, подобна на човешката, но тук няма да обсъждам това специално.

58

експеримент показва адаптивната функция на смислообразуващи механизми, които са независими от сензоперцептивните механизми на субекта. Те действат на автоматичен режим и са свързани с действието на безсъзнателна активна матрица на съвкупния индивидуален опит (Stratton, 1897).

Има още начини, по които може да се разбере действието на ОС. Единият е оценката на субективната честота на думите. В психолингвистични експерименти се установява, че изследваните лица дават достоверни оценки на честотата на употреба на думи-стимули и че тези оценки съответстват на обективната честота на думите в текстове (Р. М. Фрумкина и др.). Много интерпретации предизвиква фактът, че човек преживява сънища. Една от тях е, че ОС не прекратява генерирането на прогнози и интерпретации при такава снижена будност на психиката каквато е сънят. Това спонтанно действие учудва и озадачава, но ОС е активна интерпретираща матрица, слабо доловима на фона на всекидневни преживявания. Някои изследователи, например Джак Уейтс, са убедени, че ОС присъства във всички модуси на познавателно функциониране на психиката: възприемане, спомняне, въобразяване, мислене (Yates, 1985)20. Когнитивистките експерименти в по-голяма степен регистрират активността на ОС, отколкото на която и да е от изброените познавателни функции. Само в редки случаи на дереализация на усещания, спомени, мисли в патология или в променени състояния на съзнанието (транс, хипноза, медитация и пр.) може частично да се изключи действието на ОС.

Във всекидневен план ОС непрекъснато въздейства върху сетивата на човешкия индивид като проверява дали усещанията и възприятията съответстват на един външен свят, към който ОС е пристрастно насочен. Когато се потвърждават очакванията му за присъствието на едни или други предмети и свойства в перцептивната ситуация, ОС се преживява в модуса на чувство за познатост. Може да се каже, че във всеки един момент ОС проверява хипотезата, че светът, в който живеем, си остава постоянен в свойствата, най-важни за човешкото битие. Сякаш тази базова психична инстанция постоянно ни нашепва: “Това е моят свят, това е светът, който ми е нужен, това е моят дом в битието!”

Не би било вярно ОС да се мисли като един малък “хомонкулус” (от лат. “човече”) или дублиращ човек зад видимия човек. Хомункулусът е субективният блок, който ще опиша по-долу. ОС е просто един био-компютър, който обикновено работи на автоматичен режим и е невидим доколкото си върши работата добре да произвежда познание и разбиране за света във всякакви преживявани ситуации. Затова особено сполучливо е той да бъде уподобяван на “активна матрица на актуалната ситуация”. ОС е подобен на невидимия екип (режисьор, сценограф, осветители и т. н.) зад всяка превъзходна театрална постановка или филм.

Освен на активна матрица ОС може да се оприличи и на една огромна “карта” на света на субекта, но с различна отчетливост на отделни региони - едни части са представени в един много дребен мащаб, а други са в едър мащаб и с незначителни подробности. В тази “карта на света” има обозначени и бели петна, изразяващи “знание за незнанието” на субекта. Както картата е създадена да дава сбита картина на дадено пространство, така и ОС е предназначен да ориентира субекта в свойства и предмети, които са актуално и потенциално важни за оцеляването на субекта.

20 Собственият термин на Уейтс е “модел на света”, но той има предвид същата реалност, която тук обозначавам като “образ на света”.

59

Автор на идеята за т. нар. “когнитивни карти” е Едуард Толмън. Вследствие на множество експерименти с бели мишки той открил, че пробягвайки лабиринта многократно, те си съставят нещо като карта на лабиринта, а не просто специфични стимули. Ако някакви когнитивни процеси пораждат вътрешен модел на техния свят у животните, толкова повече това трябва да е валидно за човека - съществото с най-сложна нервна и когнитивна организация.

Ориентационната ефективност на ОС нараства с количеството информация, съдържаща се в него. Явно по-просто е субектът да се ориентира в своя ОС, отколкото в външния свят с неговата неизчерпаема информационна наситеност.

ОС е активната матрица, преработваща съзнателна и безсъзнателна, вродена и придобита информация. Съзнателното и несъзнателното, вроденото и придобитото създават и поддържат единство – сътрудничат си и конфликтират - в базата от данни на ОС. Вроденото ядро на човешкия ОС е общ адаптационен ефект (резултат) на цялата био-социална еволюция на човека.

Ако се измерва в битове, ОС на индивид със средностатистически личен опит съдържа милиарди битове информация, което означава нещо като “био-хардиск” с информационна плътност, равняваща се на милиарди конвенционални компютърни дискове. Изчислено е, че по принцип биологичните информационни системи могат да съхраняват такива колосални бази данни. Не огромният информационен обем и плътност са най-учудващите свойства на ОС. Най-чудното му свойство е мигновеният достъп до грамадна част от съдържанията, закодирани в него. Често достъпът се осъществява като асоцииране на всякакви съдържания. В старата психология това свойство за неограничено участие на миналия опит в актуалните преживявания се е наричало “аперцепция”. То се е приписвало на егото или личността на индивида, но сега може да се разглежда като действие на ОС. Може да се прокара известен паралел между ОС и Фройдовото несъзнателно. Но докато последното е заложник на силни влечения и деформира картината на света, ОС е насочен да организира знанията за света безпристрастно, дори антагонистично на субектния блок на психиката. Малко приповдигнато ОС може да се нарече “безпристрастен търсач на истинност”, дори когато това е в ущърб на интересите и Аза на индивида.

Все пак за ОС не може да се говори като за субект, защото той е необозрим за едно умствено око и не може да стане преживявана ситуация. По определение субектът е свободен агент в света. А ОС няма свободно действие в структурата на психиката. Свободата е присъща за други психически инстанции (равнища) - съзнание и личност. Строго погледнато, последните оперират върху ОС, опират се на него, но са негов коректив. Субектните инстанции “съзнание” и “личност” влияят на ОС чрез участието си в оперативното поле на психиката – ситуацията.

Никой индивид не е в състояние да види своя ОС, последният е невидим тъкмо защото е вездесъщ и привнася своето съдържание и ефект във всяко ситуирано преживяване. Такава е идеята и на Джак Уейтс (Yates, 1985). Ето защо, според него всяко когнитивно изследване е преди всичко изследване на ОС.Ефекти на ОС

Ако нямаше сериозни следствия от активността на ОС, той би бил една реалност без значение, т. е. епифеномен. Вече бе казано, че ОС не е даден като непосредствена тъкан на преживяването, но присъствието му е доловимо по ефектите, които той произвежда непрестанно.

60

На първо място ОС е генератор на очаквания какво би могло да се случи.21

Думата “очакване” е сборно понятие на множество разнообразни модуси на обърнатост към бъдещето: страхове, надежди, ролеви очаквания, цели, намерения прогнози и предсказания, жизнени планове, предчувствия, обяснителни схеми, различни видове готовности за действия, атитюди и пр. Качеството на “очакваност” е заложено в изпреварващото действие на нагласите, породени от ОС. Те са открити за потвърждаване, но и за отхвърляне. По-често ОС “изчислява” най-вероятни за сбъдване изходи от ситуации или типични очаквания. На това се дължи фактът, че във всекидневни ситуации рядко се учудваме на нещо, и още по-малко случващите се събития ни “изумяват”.

Вече споменахме, че ОС непрестанно генерира и проверява хипотезата, че светът е именно нашия свят, който познаваме. Така ОС създава и поддържа чувството за реалност още на сензо-перцептивно равнище във вид на една увереност в и безпроблемност на физическото битие на света.

По-голямата част от очакванията са отнесени към ситуационната структура на опита. Те биват очаквания за неща вътре в ситуацията (вътрешноситуационни очаквания) и очаквания за цялостни ситуации (междуситуационни очаквания). Първата група очаквания, отнесени към една ситуация образуват т. нар. “чувство за ситуация”. Втората група очаквания предхождат разгръщането на всяка от тях и спояват ситуациите в предсказуема последователност - ситуационен ред (СР). На последния ще бъде посветен специален раздел.

Загадка е как се кодира информацията в ОС. Предполага се, че той има обектна и символна организация. Очевидно е, че не се кодират спомени, а общи структури на обекти и схеми на събития. Придобитата част от ОС съвпада с това, което се нарича “общи репрезентации на събития”, “схеми”, но не като изолираното им действие, а техният системен ефект. ОС работи в режим на самоорганизация. Затова неговото действие у нас не спира, дори когато спим.

ОС осигурява единството на познавателните възможности на човешкия индивид. В непрестанното функциониране на ОС се произвежда една неявна, в значителна степен безсъзнателна картина на света. ОС е “обърнат” към света, интересува се от него безусловно и поражда очаквания и интерпретации за евентуални промени на автоматичен режим. ОС е вродена програма за познание на света, за интеграция на познанията, добити чрез различни сетива и познавателни функции във вътрешен модел на нашия свят. За да е ефективен и субектът да оцелява успешно, той трябва непременно да е адекватен в достатъчна степен на устройството на външния за индивида свят – социален и природен. Това, че ОС е принципно “реалистичен” и адаптивен, не гарантира изпълнимост на всяко очакване и невъзможност за систематични грешки в моделирането на света. Конкретиката на опита и множество фактори на човешката субектност могат съществено да деформират отделни фрагменти на ОС, но поне на равнище ориентация във физико-предметен план ОС е програмиран да действа успешно и да гарантира оцеляването на субекта. Това е задължителна част от психичното здраве на субекта.

21 Привържениците на теорията на установката на Д. Н. Узнадзе приемат антиципативната (предвиждаща) функция като първична и системообразуваща по отношение на съзнателните преживявания. Недостатък на подхода им е, че те приемат установъчното действие като безструктурно. Моята концепция е в съгласие с генералната идея на Д. Н. Узнадзе, но правя същественото допълнение, че антиципативните ефекти се произвеждат от една скрита, самоорганизираща се база данни, която тук наричаме образ на света (ОС). Всъщност у Узнадзе функциите на ОС се изпълняват от потребностите на индивида, и по-точно от взаимодействието им. Като цяло в теорията на Д. Узнадзе има голям ситуационистки заряд. Фиксираната установка отговаря донякъде на разбирането за ситуация, развивано в тази книга.

61

Субектен блок на психикатаВсъщност тук предстои да разкрия съдържанието на втория от четирите блока на общата структура на човешката психика и поведение. Във всекидневния речник думата субективност означава процес на пристрастно отнасяне, на незачитане на обективните дадености, на произвол и непредсказуемост. Научното значение на тази дума е по-различно – с нея се обозначават източниците на активност, инициативност и творчество в живота. Естествено при такъв начин на функциониране на дадена реалност тя да придобива и значенията от речника на обикновените хора. Тук, а и в цялата книга, ще се придържам към научната интерпретация на субективността.

У животните също има субективност, но тя е по-малко разнообразна и се проявява в други структури, отколкото у човешките индивиди. Човешката субективност е многослойна и е йерархично построена в посока на нарастваща свобода на преживяването и практическото действие. Тя може да се представи във вид на пирамида, изобразена на Фиг. 3.

Фигура 3. Структурни равнища на субектност.

В началото на онтогенезата активността на субектния блок се преживява като причудлива игра на свободна индивидуалност, която впоследствие се

62

структурира като характер и личност, с надстроени пластични форми на опит – социални роли и професионална компетентност. Вродените и в голяма степен природни форми на субективност са в основата и в ниските разрези на пирамидата. Срединните форми на субективност изразяват социална подбудителност, а високите части на пирамидата съставляват предимно духовната мотивация на индивида. Всяко равнище на пирамидата на субективността проявява присъща за него степен на съзнателност. Като цяло пирамидата реализира структурата и функциите на човешкото съзнание и личност. Именно съзнанието е същност на човека, то го прави свободно същество. Излаганият тук възглед съвпада в принципните си положения с разбирането на съзнанието и субективността, развито от Ж.-П. Сартр.

Най-ниското равнище на субектност у човека е общият психодинамичен тип (ОПТ).22 Последният изразява специфичния за даден индивид начин на изразходване на жизнените сили – психични и телесни. Той е описан с известни подробности в по-нататък. Тук ще отбележа неговите субектни функции: ОПТ реализира една цялостна психофизиологична работоспособност и инициативност на индивида и служи за анимиран контекст на по-сложните видове активност, представени чрез по-високите разрези на пирамидата. ОПТ изразява природната склонност да се дефинират ситуации в предпочитан ритъм, скоростта на тяхната смяна и пр. Така той поражда енергетиката на ситуационния поток и определя съотношението пластичност – ригидност на ситуационните редове (СР-е). ОПТ е определящ за субектността в началото на онтогенезата и неговата значимост относително намалява в жизнения път на индивида. Като се надстрояват по-високи равнища на пирамидата на субектността, индивидът се освобождава, макар и относително, от влиянието на по-ниските равнища върху общата продуктивност и осмисленост на живота му. Човек може да извърши значими дела въпреки недостатъците на своя ОПТ.

Равнището на характера се надстроява над ОПТ, по-точно е негово продължение. По определение той е “сплав” на вродено и придобито в психиката и регулира проявленията на индивида в най-масивната и предсказуема част от човешкия живот – всекидневието. Обичайните модуси на действие на характера са стереотипност, типизация и привичност. Характерът в голяма степен е “потънал” в образа на света (ОС) и черпи антиципации от обобщенията, заложени в него. Ето защо, характерът създава илюзия за авторство във всекидневието, но съзнателните актове просто регистрират типизиращите склонности на субекта без да могат лесно да ги променят. ОПТ и характерът разкриват социо-природната индивидуалност на субекта (носителя на субективност). И двете равнища имат ярка физиономичност, които са постоянни и не могат да се скрият и подменят чрез волята на субекта. Въпреки това той може чрез усилия да променя някои особености на характера си.

Следващото равнище интегрира социалните роли и компетентностите на индивида. Всъщност макар и разделени на различни термини, на това равнище се разгръща социалния опит в неговото отвъд битово проявление. Социалните роли са сценарии за поведение на индивида в институциите на обществото и се изучават от социологията и културната антропология. Все пак тяхното усвояване и изпълнение е свързано с антиципации, интерпретации и оценки, т. е. с преживявания и затова те са част от субектния блок на психиката. Част от компетентността, трудова и общосоциална, не е въплътена в социални роли, но образува социалното качество и полезност на индивида. Има едно преливане и взаимодействие между социални роли и компетентност, което позволява те да

22 ОПТ не съвпада напълно с това, което се нарича “темперамент”. За повече подробности вижте раздела, посветен на психодинамичната индивидуалност.

63

се разглеждат и като единно равнище на социалния опит на индивида.Следващото по-високо равнище на субектността са ценностните и

екзистенциалните преживявания. Те изразяват общочовешкия смисъл и ориентация на човешките преживявания. Екзистенциалните чувства и настроения дават качеството абсолютност и осмисленост на всекидневните преживявания. В тях индивидът се извисява над конкретно-историческата и културна детерминация на своите преживявания. На това равнище индивидът става “трансцедентален субект”. На него най-често се изработва и изпълнява “проект за жизнено дело” и индивидът се осъществява като личност.

Върхът на йерархичната структура на субектността е Азът23. В друга схема Азът би могъл да се представи и като най-дълбокия слой, ядрото на субектната структура. Той стои извисен на пирамидата на субектността.

Азът изглежда генетично заложен и предхождащ всеки индивидуален опит. Вродеността на Аза е недоказана с експеримент, но логически възможна. Азът няма съдържателна, а само функционална структура. Изглежда, че “силата” на Аза, т. е. степента на отчетливостта му в текущи преживявания, е вродена.

Азът е гарант за единството на човешките преживявания. Азът просто забранява да имаме повече от една подбуда в даден момент. По-долу следва кратък очерк за активността на Аза в онтогенезата.

Погледът и устремеността на движенията на човешкото бебе ни скланят да мислим, че Азът е готов за действие още по рождение. Азът няма собствена предметност и мисли посредством символи и идентификации. Бебето се ражда с Аз, който се изявява като “силен” или относително “слаб” още в началото на онтогенезата. Бебето се опитва да разшири своя Аз до всичко, което то преживява като “мое”. Едно време се е смятало, че у детето първо се събуждало чувството за собственост, което е Аз-функция. Затова инфантилният Аз се преживява като притежател на всички неща, които му носят удоволствие, включително своите родители. Теоретичните следствия от този факт са били изказани от З. Фройд. Осъзнаваният Аз е сравнително късен онтогенетичен феномен. В първите две и половина години от детския живот Азът върши своите интегриращи действия несъзнателно. Смята се, че Азът става явно осъзнат феномен, когато в детския речник влезе фразата “Аз сам(а)!” Щом детето започне да изразява словесно-декларативно желанието си за самостоятелно действие, Азът вече е тръгнал по пътя на личностното развитие. Азът започва да напластява структури (слоеве) около себе си и да повишава съзнателната си активност. Смята се, че в края на третата година детето проявява личностно активен Аз. Той се отъждествява, “сраства” със собственото тяло на индивида и с живото присъствие и личностите на значимите възрастни, които образуват постоянното обкръжение на детето. Азът полу-съзнателно копира техните нагласи, оценки, маниери, жестове, навици. Те стават въплъщения, проекции (идентификации) на детския Аз. Много от идентификациите са резултат на подражание и се катализират от силната емоционална привързаност към обектите на идентификация. Волевата функция на Аза се включва пълноценно едва през средното детство (6-12 г.). През тийнейджърството се задейства рефлективната функция на Аза и това провокира развитие на самосъзнанието. Тийнейджърският Аз вече действа не “като възрастните”, а иска сериозно да бъде зачитан, признат за възрастен. Това предполага волева регулация и Азът започва да упражнява сложни волеви действия. В зряла възраст се разгръща пълната продуктивност на личността на индивида, обуславяща се от редица слоеве на субектния блок, но зад тях се усеща един жив и инициативен Аз, който е гарант на развитие на индивида и през неговата зрелост.

Азът е носител на свободна активност и реализира в най-пълно авторското начало на човешкия живот. Той изпълнява приблизително 10 застъпващи се Аз-функции24, но една от тях е привилегирована. Това е сложното волево действие, реализиращо висшите форми на волята. Азът е не само

23 Би следвало думата “аз” да се изписва с главна буква “Аз” и в българския език, подобно на английския, защото символизира една от свещените реалности за човека.

24 Те са обсъдени в друга моя работа (Минчев, 1998, с. 148).

64

феноменален център на психична активност. Той е “чистата” личност, все още не превърната в характер. Нерядко тази способност за свободно действие на Аза закърнява и личността става тъждествена на характера на индивида. Пак ще напомним, че характерът “обслужва” всекидневието, затова е опортюнистичен и има скъсен хоризонт на психологическо време. На свой ред личността в чист вид (Азовостта) е проспективна, ориентирана към бъдещето (Г. Олпорт, К. Абулханова-Славская, Л. Анциферова). Именно проспективната ориентация прави възможно замислянето и осъществяването на дългосрочен жизнен проект – жизнено дело.

Всички равнища на субектност са пронизани от съзнателност25, макар и с различна интензивност и качество. Смисълът на субектността е да генерира промени, независимо дали за добро или за зло в една матрица на типичност и стабилност, каквито са образът на света и всекидневието.

СитуацияСитуацията е предназначена да бъде оперативното поле на психиката. Тя

е локусът на психична промяна. Предполага се, еволюционно ситуацията е възникнала като рамка (формат) на преживяването във възприятието на животните, а след това е останала средище на влияния от двата блока на общата психо-поведенческа структура. В ситуацията се сблъскват или съгласуват въздействията на безсъзнателната част на психиката (образът на света) и на съзнателната, преднамерена част (субектността). Тези въздействия се осъществяват по логиката на системната организация на “оперативното поле”, която ще бъде обсъдена в следващата глава. Още тук ще определя ситуацията по следния начин:

Ситуацията е преживявано единство на предмети и събития, външни или вътрешни по произход, които са дадени на Аза като статично обозримо поле, организирано от негова актуална подбуда. В ситуационното поле оперират ОС, Азът и съвкупност от психични функции на субектния блок.

Всъщност нито образът на света (ОС), нито субектността (Суб) имат самостоятелно психично битие. Те могат да се оприличат на виртуални психични блокове от съдържания и психични функции, детерминиращи оперативното поле. Двата виртуални блока се конкурират и същевременно си взаимодействат в ситуацията (in situ) и само в нея могат да си обменят съдържания. Като че ли природата е забранила извън-ситуационното им взаимодействие. Ситуацията е предназначена в голяма степен да управлява телесната активност на субекта, която се нарича поведение. По такъв начин ситуацията става звено в причинната верига на всеобщата взаимовръзка на събитията в света. Организацията и действието на ситуацията показва функционалната ефективност на преживяванията и изразява най-важното звено на психическия детерминизъм. Всяко ситуационно преживяване е съзнателно в степента, в която то се повлиява от едно или повече равнища на субектност. Напълно безсъзнателни ситуации у човека няма. Ситуационното преживяване реализира някакъв тип преднамереност и насоченост към нещо определено в жизнения свят на индивида.

Ситуацията се конституира от два психологически механизма – внимание и краткосрочна памет. Първият маркира потенциална и реална значимост на предмети и събития и насочва когнитивните функции към проблемните точки на ситуационното поле (обсегът на едномоментна обозримост). Вторият – краткосрочната памет – удържа в единство от 5 до 7 компонента на актуалното преживяване в ситуационното поле. Прототип на всяка ситуативност е

25 Измеренията на качеството “съзнателност” ще бъдат представени в раздела за съзнателно и несъзнателно.

65

възприятието. Най-голямата маса ситуации на всекидневния опит се преживяват в перцептивен модус. Предполага се, че ситуациите с доминиране на други психични функции – памет, въображение, мислене - са възникнали еволюционно като модификации и усъвършенстване на възприятието.

Ситуацията като единица на преживяванията на индивида ще бъде разгледана подробно в следващата глава.

ПоведениеПоведението е интегрираната и преднамерена активност на човешкото или

животинското тяло. Поведението е практическата връзка на живото същество с неговата среда.

Поведението е серия от поведенчески актове и неврофизиологичните програми, които го реализират. Актовете на поведението са мускулни движения и пози на тялото, регулирани от обща невро-физиологична схема, в която е програмиран определен ефект върху материалната предметна среда.

От горното определение се вижда, че поведението е нещо повече от биомеханична активност. Общата структура на поведението може да се представи на Фиг. 4.

Фигура 4. Обща структура на поведението.

Собствено психологическите механизми са свързани с пораждането и трансформацията на двигателните задачи. Има обосновано предположение, че еволюционно животинската психика (включително и човешката!) е възникнала като ориентировъчен апарат на поведението (Галперин, 1976). На кибернетичен език това значи, че психиката е биокомпютър, който проиграва поведенчески варианти във виртуален план и подбира най-целесъобразния от тях в текущата обстановка на регулиране на поведенчески актове. По този начин адаптивният потенциал на поведението се увеличава и става по-разнообразен.

Важността на поведението в цялостната регулация на жизнената активност се състои в следното:

Поведението е първично по отношение на психиката на своя носител (организма);

То осигурява непосредствен физически контакт на субекта с неговата среда;

66

Поведението винаги има практически последици; физическото обкръжение бива променено чрез поведенческите актове;

Поведението е относително самостоятелно по отношение на психиката и има автономни телесни механизми за регулация;

Поведението е публично и наблюдаемо. Актовете на поведението са обективно налични за разлика от психическите процеси; те могат да се забележат от други участници в обкръжението и да се регистрират чрез изследователски методики.

Всъщност изложените особености важат еднакво за животинското и за човешкото поведение. По-долу ще представим отличителните белези на поведението у човека. Човешкото поведение е:

повече придобито, отколкото вродено. Все пак всички видове поведения у хората имат вродени компоненти, особено в невро-физиологичните механизми – представителство на двигателната задача в кората на главния мозък, проводящи пътища, няколко подлежащи равнища на регулация и пр. Но конкретното съдържание на двигателния акт се формира и научава в резултат на упражняване;

социо-културно обусловено. То се изменя значително по съдържание от една култура в друга, но запазва и някои универсални черти;

изпълнено със символи. То реагира на символи и задава символи в текущите си актове;

по-тясно свързано е с преживяванията, отколкото поведението у животните. У хората поведението е преадаптирано към реализация на цели и намерения. Оттук и белезите съзнателност и волевост на много от човешките поведенчески актове;

включва масивни дози импровизация според уникалния ход на текущата ситуация. Това е предпоставка за реализацията на творческото начало у човека.

Поведението е решаващо за реализация на социалното предназначение на човешкия живот. Социалните взаимодействия стават публично достояние, едва когато се превърнат в поведенчески актове. Възможността да се управлява поведението се корени в психо-физическото единство на човека. Остава загадка как практически се реализира това единство на равнище първични биологични кодове, но факт е, че то се потвърждава непрекъснато в живота на всеки от нас. Психо-физическото единство означава, че връзката е гъвкава, ефективна и многообразна. За всяка човешка активност е предвидено да завърши като поведение, макар че реално част от активността си остава затворена в чисто психически план. Има и поведения, които не обслужват биологически потребности, а са предназначени да изразяват вътрешно психични състояния и смисли. Такива са жестовете, мимиките и изобщо експресивното поведение, носещо символно-знаково послание. Все пак най-явното символно поведение е речевото поведение. То включва активност на артикулаторния апарат или мускули на китката по произвеждане на вокални или графични знаци на езикови значения.

Споменах, че част от регулацията на поведението се извършва от вродени програми, вложени в невро-физиологични и телесно-органни системи, които имат безусловно-рефлекторно и инстинктуидно действие. Други регулатори на поведението са придобити автоматизми във вид на навици и привички. Те упражняват регулативни въздействия в безсъзнателен режим. Дори и преднамерени поведения, каквото е говора, се управляват от артикулаторни привички, които се адаптират в реално време към реализацията на речево

67

намерение. Общият извод е, че вродени, придобити автоматизми и съзнателно намерение могат да функционират съгласувано и да дадат насоченост, гладкост и гъвкавост на сложните форми на социално и трудово поведение. Такава координация и нарастващата й ефективност се постигат с огромно количество упражнения, насочени към подчиняване на спонтанната активност на тялото на съзнателни подбуди. Бебешката възраст и ранното детство са изпълнени с усилия на индивида да направи тялото си послушно на своите желания, а по-късно и намерения. Циркови акробати, спортисти и представители на професии, изискващи сложни двигателни умения инвестират хиляди часове за постигане на фина регулация на поведението, която далеч надхвърля изискванията за владеене на тялото в битовото всекидневие.

За нашето изложение е важно, че поведението завършва даден цикъл на активност на общата структура на психиката. Поведенческите актове се регулират чрез ситуативни подбуди в текущата ситуация и от очакванията, генерирани от образа на света (ОС). Поведението, с вътрешно присъщите му опции и ограничения оказва обратно въздействие, предимно несъзнателно, върху структурата на ситуацията и върху системата за репрезентация на света чрез действия. На първо място ситуацията е една, защото трябва да регулира единно поведение.

Да си представим, че субектът преживяваше няколко замисъла едновременно. Тогава би се получило така, че едната ръка на индивида би посягала в една посока, другата – в противоположната, главата би била обърната някъде настрани и т. н. За да не се получи такава дискоординация, към поведението се отправя само един замисъл за реализация в даден психологически момент. Конкурентните замисли за действие се потискат, или нареждат в последователност.

Системите на репрезентиране на преживявания (образи, символи, действия) също са преадаптирани към анатомичните характеристики на човешките крайници и специално към възможностите на ръката. Редица сложни действия се замислят и задават вътрешно като “стъпки”, подлежащи на реализация. Обектното кодиране в ОС също е съобразено с алгоритмите на телесните движения. Много ментални (вътрешни) действия са проекции и трансформации на опипването и на хващането. Ж. Пиаже извежда тази идея в основна закономерност на развитието на детския интелект.

Поведението е открито за въздействията на трите психични блока (Суб, ОС, Сит), но все пак е по-отзивчиво към влиянията, идващи от актуалната ситуация. Ще припомня, че поведението е снабдено от биологичната еволюция със собствени регулатори, които са основание то да се разглежда като самостоятелен блок на жизнена активност, а не като сума от въздействията на трите блока.

Взаимодействие на блоковете на универсалната психо-поведенческа структура

В горното изложение обсъдих отличителните черти и функциите на трите психични блока и крайния общ път – поведението. Трите блока действуват едновременно и задължително внасят своите ефекти в поведението. Повлияването на поведението се извършва понякога в конкуренция, друг път - в сътрудничество. Предназначението на трите блока не е само да влияят върху поведението, но и да проявяват неограничено своите потенции като произвеждат удоволствие от функционирането на вътрешния живот, който наричаме психика. Често преживяването на проблеми и полагането на усилия създават многообразни усещания и емоции, че живеем пълно, страстно, “на върха на възможностите си”. Вътрешната динамика на взаимодействие на

68

психичните функции е причина сама на себе си, ако не се задейства приоритетната потребност за оцеляване. Многообразието на възможни влияния вътре в и между блоковете създава потенциал за адаптивност на човешкия вид в непредвидими (катастрофични) обстоятелства. В крайна сметка спонтанната игра на функционални възможности има несъмнен биологичен смисъл.

В методологичен план проучването на всяко взаимодействие в пространството на универсалната структура на психиката започва винаги от психичните феномени, зададени като преживявани ситуации. От последните се тръгва в изследването и накрая се стига пак до тях – произвежда се знание защо ситуациите са такива каквито са, как можем да трансформираме неудовлетворителни ситуации в приемливи, дори превъзходни преживявания.

Психични функции и блоковата структура на психиката и поведението

Еволюцията е логика и история на развитието не само на телесно-физиологичния апарат на живите същества, тя има проекции и в техните вътрешни светове. Предполага се, че в геологически мащаби е протекла и психо-поведенческа еволюция като вътрешно присъща част на общобиологичната еволюция. Законите, важащи за цялото, са по необходимост валидни и за нейната част – в случая еволюцията на психиката. Накратко там са действали борба, адаптация и оцеляване чрез ароморфоза (развитие на най-благоприятни физиологични структури). Психо-поведенческата еволюция не е оставила веществени доказателства за своето разгръщане, затова реконструирането й става въображаемо, хипотетично. Тук няма да разглеждам нейните въображаеми метаморфози, а ще изтъкна, че в резултат на еволюционни процеси са възникнали нещо като психически “органи”, които е прието да се наричат “психически функции”. Тук следва следното определение:

Психическата функция е група от еволюционно възникнали възможности на индивида да използва специфичен вид репрезентация на преживявания, да извършва ментални операции върху тях като се опира на вродени и придобити механизми и да постига определен клас ефекти.

Психическите функции наподобяват способностите, но за разлика от последните са обща надареност на всички хора, а не специална пригодност на малцинство индивиди. Затова можем да кажем, че психическите функции са общочовешки способности, които всеки здрав човешки индивид получава от природата с гарантирана пригодност в известни граници. Очевидно е, че те се нуждаят от упражняване, претърпяват вътрешна диференциация и започват да си взаимодействат с други психични и телесни функции на организма. У животните психичните функции имат по-различен състав и действат донякъде изолирано една от друга, а у човека претърпяват интеграция в цялостната психо-поведенческа и културна система на обществото в процеса на онтогенезата. Това Л. С. Виготски нарича превръщане на “натуралните” функции в “културни”.

У човека психичните функции са съсредоточени в механизмите и равнищата на субективния блок на психиката. Ефектите на психичните функции завършват в ситуацията и поведението. Психичните функции се повлияват от безсъзнателни и от съзнателни механизми в променливи съотношения. Все пак човешките психични функции се преживяват като удължения и усилители на преди всичко на Аза на индивида.

Еволюцията е “снабдила” човешкия индивид със следните 6 функции, представени в Таблица № 4.

69

Таблица № 4. Особености н а психическите функции у човека.

Название на

психическата

функция

Вид репрезента

ция

Ментални операции

Типове ситуации, в

които се активира

Ефекти Еволюционна

връзка с

Сензо-перцептивна

Зрителна, слухова, тактилна и пр.

Детекция, различаване, гещалтиране, перцептивен анализ и пр.

Въздействия на физическа стимулация върху сетивата

Усещания, образи, перцептивна ситуация.

Ориентация и оцеляване в налична ситуация

Емоционална

Удоволствена, специфично качество на базовите емоции

Срастване със смислова схема, опредметяване и пр.

Придружават фоново или субективно изпъкват при действието на която и да е психична функция

Смисъл, ситуативен и личностен, оценки на хода на действията и пр.

Потребности, Аз, вторични подбуди

70

Паметова

Краткосрочна, дългосрочна в пропозиционален, представен, действен и пр.

Повторение, асоцииране с образ, дума, групиране и пр.

Придружават всяка ментална активност, но могат да се извършва като самостоятелна дейност.

Чувство за познатост (разпознаване, спомен, разказ и пр.

Образа на света

Мисловна

Мисловни операции на анализ, синтез, обобщение, сравнение и пр.

Анализ, синтез, обобщение, инсайт, аналогия и пр.

При затруднения, блокировки, свързани с дефицит на разбиране и при поставяне на проблем

Чувство за разбиране, понятия, съждения, концепции и пр.

Съзнателното качество на преживяването

Волева Ментално и физическо усилие, смисли, мисловни актове

Полагане на усилия, представяне и сравняване на подбуди, целеобразуване, планиране, мониторинг, самооценка и пр.

При бариери, препятствия, трудности от всякакво естество

Постъпки, постижения, самоуважение, гордост, жизнено дело и пр.

Аз и структурата на личността

Внимание

Неспецифично преживяване на насоченост от Аза към фрагмент на ситуацията

Следящи движения, насочващи и съсредоточаващи волеви актове и пр.

Потенциално опасни и нови ситуации от сензомоторно естество, значими и сложни абстрактни ситуации

Повишена ефективност на процесите, които придружава

Аза и ситуацията

Всяка от посочените функции произхожда или от определен блок на психиката. Паметта, например, е резултат от диференциацията на ОС, волята е продължение на Аза, сензоперцептивните процеси са първичната ситуационност, която след това задава рамката на другите психически функции. Въображението не се разглежда като самостоятелна функция, а като разновидност на мисленето. Трудно е да се предположи еволюционна структура, от която да се диференцирало мисленето.

По правило психическите функции оперират заедно в ситуационното поле, но с различен коефициент на участие. Всяка функция се опира широко на безсъзнателни механизми, но се осъществява и контрол от субектния блок и в

71

крайна сметка от Аза на индивида.

Феноменология на човешкия жизнен свят: как човекът присъства в битието

Същностни черти на преживяванетоМного психолози предпочитат да говорят за “психика”, “душа”, “менталност”,

“вътрешна дейност” вместо за “преживявания”. Но това са събирателни съществителни, нивелиращи особеностите на конкретните субективни явления. Терминът “преживяване” е с по-малък мащаб на обобщение и затова е по-гъвкав като абстракция, отколкото широки обобщения, каквито са “душата” или “психиката”.26 Ето защо, по-нататък ще разглеждам психическата реалност като съставена от “поток” на преживявания, подобни и различаващи се в много отношения. Най-общо преживяването може да бъде определено като конкретно психично явление, дадено на субекта като негово състояние, до което той има привилегирован достъп. Условен достъп имат и други субекти, но само доколкото субектът-носител на преживяванията позволи или успее да изрази в невербално поведение, реч и постъпки. Така се очертават две перспективи върху преживяванията: едната на носителя им (преживявания от “първо лице единствено число”), а другата – на страничния наблюдател на външния израз на преживяванията (преживявания от “второ и трето лице единствено и множествено число”). Следва да се има предвид, че двете перспективи много се различават, дори могат тотално да се разминават. Все пак има и универсални черти на преживяванията, които се споделят в двете перспективи и могат да се анализират без уговорки. Такива черти на преживяванията са тема, дълбочина, диференцираност в слоеве – обектоморфен (насочен към външния свят) и субектоморфен (насочен към самия субект). В интенционален план преживяванията могат да са импресивни и експресивни в зависимост от това дали са насочени към въздействие върху други субекти или върху самия субект. Също така човешките преживявания са в преобладаващата си част явно или неявно социални. Често дори в съкровени преживявания се въобразява присъствието и наблюдението на други субекти, включително и отдавна починали. Има и преживявания, отразяващи преживявания, т. е. мета-преживявания. Обикновено преживяванията се мислят като безтелесни, но почти всички те са скроени по модела на телесен субект (М. Мерло-Понти). Въпреки че преживяванията обикновено са синтетични и не изразяват действието на единствена психична функция, все пак има преобладаващо качество на преживяването: сензорно, припомнящо, въобразяващо и пр.

В практически контекст преживяванията често са хетерогенни, противоречиви, понякога и парадоксални. Няма чисто волеви, чисто емоционални или напълно познавателни преживявания. Мозайката от сурови впечатления е пречупена през моментния фокус на интерес на субекта, зададен чрез внимание и емоции. Такива съставни, но пристрастни, ориентирани към действия в света преживявания, се наричат ситуации. Те ще бъдат разгледани по-нататък в тази глава.

Често в слабо-аналитичните преживявания доминират емоции. За хора, у които такива преживявания преобладават, казваме, че са жертви на своите симпатии и антипатии.

26 Използва се и терминът “опит” като равнозначен на “човешко преживяване”. Все пак има известна разлика: Опитът е в по-осъзнат от преживяването, наситен е с повече когнитивни елементи и не е много индивидуализиран. В редица случаи ще използвам двата термина като синоними.

72

Информационните свойства на преживяването са представени много сполучливо от бележития психолог Лев Маркович Векер (1918-2001). Още преди десетилетия в неговата монография “Психичните процеси” той забелязва, че психичните феномени имат парадоксално битие, изразяващо се в следните “черти” (Веккер, 1974, с. 9-17):

Въпреки че са съпътствани от функционирането на телесни органи – мозък, ръце, очи и пр. преживяванията не могат да бъдат обяснени посредством физиологически закономерности, а само в термините и свойства и отношения на външни реалности, несвързани с тялото на носителя на психиката. Тази първа черта на преживяванията (психичните явления) Векер нарича “сценическа” представеност на свойствата на обектите на психиката в състояния на нейния носител. Като че ли преобладаващата част от преживяванията са “скроени” по образците на външния свят;

Следващата черта е донякъде обратна на първата: вътрешната динамика на физиологичните процеси, реализиращи психични функции, остава скрита за субекта; Векер отбелязва, че физиологичните процеси биват отстранени от предметните характеристики на психичните образи. Например, ако опипваме топка със завързани очи, опипващите ни движения остават извън осезателния образ на топката. Аналогично стоят нещата с физиологичните съставки на всички други психични явления. За да изпълнят предназначението си, физиологичните механизми на психиката следва да останат незабележими в преживяването;

Векер твърди, че за разлика от физиологичните процеси психичните феномени са трагически невидими за външния наблюдател. Така само носителят на преживявания има привилегирован достъп до своите състояния. Тук може да се продължи, че именно тази изначална скритост от външни инстанции дава възможност на човешкия индивид да избере кои и доколко от своите преживявания да направи публична реалност.

При нормалното им протичане психичните явления се преживяват като свободна активност, която не произтича нито от физиологията на организма, нито пък от физическото и социалното устройство на света на субекта. Според Векер оттук възниква илюзията за първопричинност, всесилие и всепозволеност на преживяванията. В тях има едно неотстранимо авторство, което дава самочувствие и изкушава.

Всъщност четирите черти, обсъдени по-горе, важат без уговорки за познавателните преживявания, но не и за другите два фундаментални типа – чувство и воля, които предстои да разгледам. Волята и чувствата не са “скроени” по външни реалности, а изразяват пристрастност и заинтересованост на субекта, утвърждават неговото присъствие и евентуално мисия в света, правят го факт в преживяването. Чрез тях се задава особената “опорна точка”, “позицията” на субекта по отношение на нещата и събитията в света и на собствените му преживявания. Волята и чувствата съставляват език на субективността, моделиращ света, слагащ отпечатъка на субекта върху света, а не информиращ субекта какъв е светът сам по себе си, което в крайна сметка е предназначението на познанието. Специфична черта на емоционално-волевите преживявания е, че те са зададени като произхождащи от един субективен център, който се обозначава като Аз. Познавателните преживявания се разкриват като насочени “отвън навътре”, а емоционално-волевите - като насочени “отвътре навън”, т. е. издържани са в различни

73

перспективи. Вече изтъкнах, че чисти познавателни, емоционални или волеви преживявания практически няма и реалните преживявания по правило са от “смесен тип”. Това значи, че в конкретиката на преживяването са представени и двата “вектора” на преживяване – “отвън - навътре” и “отвътре – навън”. Но всеки от тези “вектори” сумира динамиката на разнообразни душевни сили и двата вектора заедно образуват “резултанта” с контур, който се преживява като “танц” на битието на субекта. Векторите се отнасят както фигура и фон, които флуктуират, менят местата си (Frijda, 2005, p. 480).

Преживяванията са съставки на потока на вътрешния живот на субекта, те са действия на един живот, случващ се отвътре, ценен за своя носител и с евентуални последици за външния свят. Преживяванията не са откъснати от външния свят, но не са изцяло негова функция. Тъкмо този свят на преживявания, обусловен и обуславящ, е собственият изследователски интерес на психологията.

Всъщност концепцията, изложена тук, има важни последствия за социалното битие на хората и за общественото възпитание и образование. Ето как известният канадски психолог на образованието Карл Берайтър разсъждава за ситуациите в учебен план:

Дора и Флора са изучавали в училище Алгебра І част. Следващата година ще учат Алгебра ІІ част. Флора е изключително добра в решаването на задачи, докато Дора получава най-ниската оценка само за старание, но не може са реши нито една алгебрична задача. Очевидно и двете са усвоили съвсем различно учебно съдържание: това, което е научила Флора, е добра основа за следващата алгебра, докато наученото от Дора не е. Първата ученичка е схванала връзката между конкретни и символични операции в аритметиката и алгебрата, докато втората се е старала просто да решава задачите сами за себе си. В училище са предлагали на двете еднакви дидактически действия и материали, но обучението им е зависило както от целите, които ученичките са си поставяли, така и от това, което учебната среда е изисквала от тях. И двете деца са се старали и са имали свои учебни цели. Само че Дора е вършила “училищна работа”, а Флора е извършвала “познавателна дейност”. Берайтър забелязва, че различните цели имат различен времеви хоризонт и различни последствия. Дейността на Дора е била в по-голяма степен ситуирана, отколкото дейността на Флора. Берайтър прави извода, че “Макар Флора и Дора да са в една и съща физическа среда, те са в различни ситуации” (Bereiter, 1997, p. 14).

Примерът е валиден за множество социални взаимодействия, в които се очаква еднотипност на постиженията и преживяването, но това не се получава. Просто участниците в тези взаимодействия живеят в ситуации, които само частично се припокриват. Естеството на целите, които всеки участник е свободен да избере сам, са по-важен определител на качеството на резултатите, отколкото равенството на въздействията – физическата и социална стимулация.

В следващото изложение ще развия по-подробно тази идея и ще извлека определени следствия от нея. Централната хипотеза, от която тръгвам, е, че светът на човешките преживявания в преобладаващата си част е ситуационно структуриран. Исторически погледнато, идеята е доста стара и почти по едно и също време – 30-те години на ХХ век – Джон Дюи, Курт Левин и Морис Мерло-Понти са изследвали нейните възможности макар и от несъвпадащи теоретични позиции.

Основни твърдения на феноменологичната психология на ситуациите

В настоящия раздел представям серия от твърдения, които според мен съставляват ядрото на една феноменологично-ситуационистка концепция за опита.

74

Човешкото преживяване е дисконтинуално, прекъснато и естествено се разделя на фрагменти (кадри, фреми), условно наречени “ситуации”. Всяка ситуация изразява специфично преживявано качество. В съдържателен план няма ограничения какво би могло да се преживее като ситуация.

Ситуацията е психично състояние, обикновено в диапазона 1-5 мин. В нея изпъква една пристрастност, около която се организира качеството и състава на конкретното преживяване. Различните психични процеси и действия се наслагват върху базовото състояние и създават психологическа променливост на фона на едно “стационирано” качество, което наричам ситуационно поле.

Тази изпъкваща пристрастност, която става системообразуващ фактор на моментното преживяване, може да се нарече генерически общ вектор на подбуди. Има стотици видове подбуди, но най-масовидните са “желания” и “намерения”. Има подбуди на няколко равнища, но те се сумират и дават общ “вектор на подбудителност” в конкретна ситуация.

Ситуацията поражда общ вектор на подбудителност по особен начин той е дълбоката основа на отчленяването на ситуацията като единица на човешкия опит.

Ситуацията е субектоцентрична. Азът е център на преживяването, както сполучливо са забелязали П. Бъргър и Т. Лукман (1996). От него изхожда “вектори” на активност, преживявани като емоционални отношения към състава на ситуацията, а също към Аза конвергира подбудителност и значения, идващи от предметната структура на ситуацията.

Субектоцентричността не означава, че ситуацията е винаги субективно хармонична. Ситуацията е поле на сблъсък и взаимодействие на субективни и обективни тенденции на опита. В ситуацията се осъществява конкуренция и сътрудничество на обективната инстанция – образ на света, и субективния блок – субектността, - внасящ пристрастност и избирателност в събитията, ставащи в ситуационната рамка. В крайна сметка ситуацията е неутрална по отношение на субективност – обективност. По различен начин за това са настоявали Дж. Дюи и Ж.-П. Сартр.

Ситуационното поле се конституира във фиксиран обхват, еднократно обозрим за едно умствено око. Това става поради разнообразни ограничения в познавателните възможности на човека (limited capacity, resource limitation). Отдавна е известно, че психологическата едновременност включва 7±2 преживявани единици (Магическото число на Милър). Подобна идея по отношение на съзнателните актове споделя Б. Баарс: “...само едно глобално психологическо съобщение (message) съществува във всеки психологически момент и чувството, което имаме за множествени събития е ретроспективен поглед върху нашите съзнателни съдържания” (Baars, 1988, p. 115). Цикълът на “глобалната работилница” (“global workplace”, така Баарс нарича “полето на съзнанието”) според него е 100 msec (пак там). Всъщност ситуацията включва краткосрочна памет за цикли на моментно осъзнаване от измеримо с числото на Милър.

Ситуацията сякаш “спира” една “сцена” на опита, така че Азът да получи време за осъществяване на някакви ментални действия спрямо представеното на нея. Съдържанието на “сцената” сякаш става моментно по-управляемо и достъпно за контрол. Ситуацията наподобява автомобилния конвейер, където се върши работа в интервалите на спиране.

75

Или казано по различен начин, ситуацията е система на репрезентация, в която “събитията са фиксирани, а опитът на организма се движи” (McKee, 1998, p. 4). Дейвид Бом също отбелязва тази фундаментална черта на опита: “Винаги, когато човек мисли за нещо, изглежда, че то бива схващано като статично, или като серия от статични образи” (Bohm, 1982, p. IX). Не само предметите, но и множество отношения между тях се преживяват като статични дадености.

Ситуацията е динамично единство на съзнателно и несъзнателно, защото в нейното възникване участват субектността и ОС (образът на света) в променливи съотношения. Казано иначе, в ситуационното поле има съдържания, привнесени по един автоматичен начин, неканени от Аза, има и съдържания, избрани и програмирани от субекта. В крайните случаи е възможно да преживееш ситуация, в която нищо не избираш и изцяло ти се случва, например, един сън, или пък да се усещаш всеможещ автор на преживяването си при някакво успешно волево действие.

В ситуационното поле се “срещат” векторът на подбудителност и материалът, в който той би могъл да бъде осъществен. Така конкретната ситуация може да се разглежда като хипотеза за изпълнимост на вектора на подбудителност в някакво налично съдържание на опита. В ситуацията действа тенденция към “завършване” на подбудителния вектор, подобна на гещалтисткия феномен “завършеност” (closure).

Ситуацията се сменя поради “изчерпване” на подбудителния вектор, поради блокиране за реализацията му, или пък поради изтласкването на доминиращия вектор от нов, възникнал в подбудителната сфера на психиката.

Човек е уникално същество не с интелекта си, а с неограничеността на подбудите си (К. Левин). Огромният, не лимитиран брой на подбудите у човека предизвиква изключително разнообразие на преживяваните ситуации. Всъщност неограничеността е присъща на човешкия род като цяло, а не на конкретния индивид. Често той е доста беден на подбуди и предсказуем в активацията им.

Природата е направила така, че във всеки психологически момент се преживява само един вектор на подбудителност. Конкуренцията на подбудите се състои в това, че една тяхна моментна констелация бива заместена от друга във фокуса на преживяване. Биологически погледнато, подбудите се борят да овладеят “крайния общ път - поведението” (Ч. Шерингтън). Действително завършени са подбудите, които успеят да упражнят контрол върху поведенчески актове.

От моментната единственост на преживявания вектор на подбуди следва единственост на ситуацията. Иначе казано, на човек му е забранено да преживява повече от една ситуация в даден психологически момент. Това значи, че природата е решила, че човек следва да преживява и да реализира поведенчески само едно намерение. Така опитът и поведението на човека се квантуват според намеренията, които организират ограничено преживявано съдържание, което наричаме ситуационно поле.

В динамиката на редуването на ситуациите е валидно правилото: “Един подбудителен вектор - една ситуация; друга вектор - друга ситуация”. Смяната на вектора е критерий за смяна на субективното качество (значимост) на преживяването, т. е. на ситуацията. Природата е

76

компенсирала единичността на вектора в даден психологически момент с неограниченост на нещата, които биха могли да станат намерения за човешкия индивид.

Смяната на подбудителния вектор във фокуса на преживяването променя ситуацията дори ако се запазят неизменни другите съставки на моментното преживяване (тема, преживявани предмети, емоционални валентности и пр.). Новият подбудителен вектор мени валенциите на материала, запълващ ситуационното поле и му придава друг смисъл.

Една последователност от ситуации могат да имат обща тема и вариращ материал или променящи се гледни точки. Самата гледна точка е вид подбуда и то доста важна при познавателна тема. Темата е общо понятие за определен тип съдържание. Има особено намерение, преживявано като усилие за промяна на гледната точка.

Дадена ситуация може да се “разглоби” до последователност от ситуации с по-детайлна структура, а може поредица от ситуации да се “свият” в една ситуация. Съдържанията от света на субекта могат да се преживяват в променлив ситуационен мащаб. Свиването и разгръщането на ситуации е възможно чрез използване на символно-речеви средства за репрезентация на опита. Символичните ситуации, съставляващи Свят 3 по К. Попър, имат огромен ситуативен мащаб. Вселената като цяло би могла символично да се преживее като една ситуация.

Веднъж актуализирана като преживяване, ситуацията се превръща в единица от ситуационния репертоар на субекта, който пък е част от образа на света (ОС) на субекта. В случая “единица” означава, че веднъж преживяваната ситуация може да се възпроизвежда като единно цяло, наведнъж. Единиците от ситуационния репертоар се преживяват по-лесно и бързо в сравнение с нововъзникващите ситуации.

От ситуационния репертоар може да се извличат ситуации както свободно асоциативно, така и предсказуемо асоциативно в консистентни последователности по силата на привички. Привичните последователности от възпроизвеждани ситуации се наричат ситуационни редове (СР-е). Преобладаващата част от ситуациите във всекидневието на субекта се генерират като СР-е, а не като самостоятелни ситуации без продължение.

Генерирането на нови (оригинални, импровизирани) ситуации се извършва често рано в онтогенезата или в извън-всекидневен контекст. Ситуациите не винаги се пораждат случайно, не консистентно. Спонтанността в преживяванията на ситуации е типичен феномен през детството. Тогава често се получават спонтанни последователности от ситуации. Това е така, защото все още подбудите са твърде хаотични, неподредени. По-късно в индивидуалния жизнен път на субекта ситуациите започват да се пораждат съгласувано и стават свързана последователност, която е уместно да се нарече ситуационен ред (СР).

Последователните ситуации, съставляващи СР, споделят една тема, макар че всяка от тях има специфичен подбудителен вектор. Смяната на темата на преживяване сигнализира смяна на СР. Понякога това може да е “вклиняване” на отделни ситуации от един СР в друг СР.

Актуализирането на единици от ситуационния репертоар се съпровожда от емоционална гама от оценки на хода на разгръщане на ситуацията, която

77

може да се нарече чувство за ситуация (Х. Дрейфус).27 Чувството за ситуация сигнализира доколко конкретната актуализация на ситуацията съответства на нейния прототип. Последният е заложен в ситуационния репертоар.

В СР-е ситуациите протичат в относително предсказуеми последователности. СР се “споява” чрез типизирани очаквания и антиципации. Аналогично на разгръщането на отделната ситуация има и един ритъм на уместно разгръщане на последователни антиципации, който наричаме “чувство за СР”.

В една ситуационистка психология по-интересните закономерности се откриват не толкова вътре в ситуациите, колкото чрез техните подредби във времето, т.е. в СР-е.28

Междуситуационните очаквания и подбудите, конституиращи очаквания, се пораждат в една колосална база данни, скрита в субекта, наричана образ на света (ОС). Донякъде последният има мистериозна същност и от гледна точка на съвременните разбирания за информационни процеси е едно чудо, което е винаги с нас. ОС е генератор на антиципации и очаквания, както и на подбуди.

Частно-психологически следствияВ този раздел ще се опитам да покажа, че концепцията, изложена дотук,

може да генерира нетривиални хипотези от емпирично естество и изобщо има потенциал за един различен психологически подход към конкретни проблеми. Ето и една поредица от хипотези:

Не образуват ситуации предмети и събития, към които субектът е трайно безразличен. Колкото повече нещата се отклоняват от зоната на безразличието, толкова повече те могат да се тематизират в опита на субекта като ситуации.

Не би следвало да се говори за “междуличностни” и “социални” ситуации. Ситуациите са състояния вътрешни за субекта и първично нямат публично битие. По-скоро участниците в открито социални взаимодействия често преживяват сродни, но не идентични ситуации.

Обсъжданата ситуационистка концепция предполага една съвсем нова теория за мотивацията на човека. Доминиращият потребностен модел на подбуждане в психологията е твърде ригиден и не подхожда на една гъвкава и опортюнистична система от подбуди, каквато се изисква от разглеждания тук ситуационизъм. Например, потребностите биха могли да се схващат като очаквания, които се пораждат циклично и принудително и приоритетно овладяват крайния общ път - поведението. Необходимо е експлицирането на бързо генериране на моментни подбуди от перцептивното поле, на приписване на подбудителност на преживявани фантазии и пр.

Отдавна е известно, че най-интересната част от субективните светове на другите хора са техните подбуди. По същество разгадаването на подбудите на участниците в социални интеракции е шерлокхолмовски процес. Наложително е да се разработят модели на разбиране на

27 Големият изследовател на ситуационния опит Гари Клайн предпочита термина “осъзнаване на ситуацията” (situation awareness) вместо “чувство за ситуация” (Klein, 1998).

28 Закономерностите и същностните черти на ситуационните редове са обсъдени по-подробно от Минчев и Башовски (1996).

78

подбудите, подобни на известния херменевтичен кръг.

Обсъжданата концепция е високо активистка. За нея важи крилатата фраза на Г. Олпорт, че човек сам създава ситуациите, на които реагира. Човекът не е реципиент, а повече автор на преживявания. В психологията на познавателните процеси са натрупани много емпирични данни за активност на сензоперцептивните, паметовите и мисловни системи на психиката. Активизмът следва да се разпростре и по отношение на преживяваните цялости, каквито са ситуациите. Така субектът става отговорен за преживяванията си в по-голяма степен, отколкото обикновено се допуска.

Може да се провери емпирично хипотезата, че по-интелигентните хора преживяват по-разнообразна ситуационност и създават по-богат ситуационен репертоар. Това също значи, че високо интелигентните хора генерират повече и по-качествени подбуди, а не просто решават по-сложни задачи.

Динамиката на сменяне на подбудите и съответно ситуациите зависи съществено и от психодинамичните особености на субекта (темперамент, жизнен цикъл и пр.).

Практичните хора са склонни да декомпозират сложните ситуации до поредици прости. Подходящо е това да се нарече принцип на ефективната простота. В психоеволюцията се е вървяло в посока на ефективната простота. Усложняващ се биохардуеър е произвеждал опростени преживявани реалности. Съзнанието като късен етап на психоеволюцията е опериране с репрезентации на интуитивно прости предмети, вместо със сложни сензо-перцептивни мозайки. Едновременно с това има психоеволюционна линия на преход от донякъде статични към динамични потоци от преживявания. С други думи, психодинамиката се ускорява в по-висшите биологични видове. Отнесено към онтогенезата на психиката у човека се потвърждава същата тенденция: много от постиженията на субекта могат да се интерпретират като овладяване на първично сложни ситуации. Постепенно на мястото на сложната ситуация се установява ситуационен ред от по-прости ситуации. Такъв изглежда е основният алгоритъм на формиране на умения и навици у човека.

Ситуационността може да се разпростре и върху преживяванията на смисъл. Смисълът не е предметност, а потвърждаващ се ритъм от позитивни очаквания при разгръщането на даден СР. Така носители на смисъл стават не толкова отделни ситуации, колкото цялостни СР-е. Подобно на случващото се на театрална сцена, което се смята за изкуство, и случващото се в ситуационното поле се предполага за значимо, за смислено до доказване на противното.

Философски проблеми на феноменологичния ситуационизъмРедица проблеми и екстраполации на предложената концепция имат в по-

голяма степен светогледно естество. Ето някои от тях:

Има ли достатъчно основания горните ситуационистки идеи да се приемат за възможна универсална структура на психиката? Важат ли те и за други живи същества? Какви би трябвало да са валидните аргументи за това?

79

Една ситуационистка феноменология предполага разгърната типология на човешката субективност и пристрастност, различна от хусерлианската феноменология, изследваща универсалиите на човешкия опит.

Една феноменологично-ситуационистка концепция за опита предполага както систематични, така и инцидентни грешки в познавателния процес. Най-общо различни илюзии на визии в конкретни ситуации преувеличават или намаляват истинността на съвкупност от сведения. Не без връзка с особености на преживяваната субективност са формулирани критерии за истинност като простота, очевидност, пристъпност и пр.

Метафоричността при експресията на опита също върви добре със ситуационистката концепция. Метафората прави нещата обозрими в ситуационното поле чрез мигновено прескачане на множество познавателни стъпки (по У. Еко).

От обсъжданата концепция следва, че непротиворечивостта на мисленето и консистентността на поведението са индивидуални постижения на малцинство от хора. Повечето живеят с илюзии за логичност, рационалност и пр. Всъщност животът им е низ от живи противоречия.

Закономерностите и феноменологичните факти на ситуационизма, изложени по-горе, са представени в логична форма в Приложение № 1, в което заинтересованият читател може да намери Речник на ситуационистката концепция.

Защо възникват ситуационните редове (СР-е)29

Сама по себе си организацията на преживяванията и поведението на човека не са проблем. Ако тя липсваше, щеше да се наблюдава нещо като “брауново движение” в поведението и взаимоотношенията на хората, а такъв феномен обикновено няма. По-скоро проблемът е следният: защо психоповеденческата активност на човека има линейна организация? За това могат да се изтъкнат поне три основания: първо, човекът има едно тяло и един “краен общ път” - поведение; второ, преживяването и в частност осъзнаването имат ограничен информационен капацитет; трето, човек преживява няколко и то често противоречиви подбуди в краткотрайни периоди. Освен това индивидът нерядко е принуден да решава и действа в условията на времеви дефицит. Всички тези неща в съвкупност дават силно предимство на линейната организация на преживяванията у човека.

Сърцевина на СР става една последователност от очаквания, които са разумни и подредени. Впрочем очакванията обхващат и предвиждане на желанията, намеренията и нагласите на другите участници в социални взаимодействия. Това е възможно, защото активността на индивида се разгръща в контекст на широко сътрудничество или противоборство. Ето защо очакванията следва да се типизират в достатъчна степен. Най-убедително това е показано в етнометодологическите изследвания. Да се очакват и познават намеренията на участниците в междуличностни ситуации в света на всекидневието не е особено трудно, поради “крайността”, дори баналността на тези подбуди (Гарфинкъл, 2005). Преобладаващият контекст

29 Следващите 5 малки раздели за СР-е са взети изцяло от студията ни с Иван Башовски (Минчев и Башовски, 1996). С благодарност си спомням сътрудничестовото с моя приятел и колега.

80

на ефективност в дадено общество създава безсъзнателна нагласа да се поставя всяка ситуация в някакъв ред, бил той конвенционален, или измислен от индивида. Като се прибави и типизирането на взаимните очаквания, не е чудно, че ситуациите стават предсказуеми като последователност, дори самоочевидни за участниците в даден социален процес. За това спомага и начинът на познавателна организация на миналия опит на индивида - както има асоциативна сила на думи и понятия, така съществува и мрежа от асоциации, които свързват многократно преживяните ситуации. Всяка ситуация от репертоара на човека се асоциира трайно поне с още няколко ситуации.

СР-е изпълняват няколко важни функции. Първо, те намаляват сложността на живота в сравнение със случайното редуване на ситуации. Наблюдава се също така тенденция за опростяване на вътрешната структура на ситуациите, влизащи в състава на даден СР. Реализира се стратегията да се превръщат сложните неща в прости или да се заменят с по-прости. Рядко се случва първоначално преживените ситуации в модуса на простота впоследствие да се усложнят. Второ, СР-е оптимизират човешкия живот по отношение на необходимите усилия. Той става по-лесен и удобен в сравнение с един безреден живот. Трето, при формирането на СР-е се осъществява и една друга функция: те редуцират несигурността на човешкия живот чрез предоставяне на стабилен контекст за взаимодействие. Но дори и в най-подредените общества и у индивидите с високосмислен ред в живота им по необходимост остава т.нар. онтологическа несигурност, т.е. негарантираност на човешкия живот по отношение на смъртта, бедствията и злата воля на други индивиди.

Императив за неблокиране на СР-еЕдин от основните (може би главният!) императиви на живота е: “Да не се

спира потокът от ситуации!” Дори подлостта и унижението са за предпочитане пред застоя и умуването, които блокират ритмичното сменяне на преживяванията от практическо естество. Последното може да изглежда неприемливо за мнозина, но следва да се помни, че животът изобщо, и в частност човешкият живот, се “стреми” към пълнота на проявите, а не към съвършенство. Императивът за неблокиране може да се илюстрира с обикновени примери:

На изпит на студенти-задочници им беше обяснено, че заслужават ниски оценки (среден или добър), но ще бъдат върнати да се явят на по-късна дата, за да имат възможност да се подготвят за по-високи оценки. Студентите настояваха афектирано да им се нанесе по-ниската оценка, щом заслужават такава, но не и да се явяват отново. Оказва се, че за тези студенти ниска оценка “навреме” е за предпочитане пред висока оценка по-късно.

Хора чакат на опашка да купят нещо, но продавачът свършва нещо нередно спрямо клиента, когото обслужва, при което клиентът започва разправия. Следващите на опашката се възмущават от него, въпреки че по същество той е прав да иска обяснение. Чакащите на опашката не се интересуват от възстановяване на справедливостта, а да не бъдат бавени.Така несправедливо протичащият, но бърз СР е предпочетен пред забавения, но “справедлив” СР.

Това са невинни отстъпления от съвършенството и морала в името на свободно протичащия поток на живота. Понякога, обаче, хората гледат с ненавист на жертвата на обир, насилие и пр., защото в дадения момент тя им пречи да си гледат работата, т. е. да следват собствените си СР-е. Между двата вида ситуации има един плътно запълнен континуум от пренебрегнати норми и задължения в конкретни ситуации, все в името на неблокирането на СР-е. Затова често хората, които търсят справедливост или повече

81

институционален ред, биват считани за заядливци или педанти и околните не проникват в по-дълбокия смисъл на постъпките им, просто защото тези хора “блокират” ритъма на очакванията на участниците в събитията.30

В много случаи “отлагането” на дадена ситуация в един СР е нещо досадно, дори предизвикващо негативен афект, понеже блокира и евентуално би разрушило СР. Нерядко отлагането на едно намерение води до неговото пропадане. Затова деловите хора бързат да реализират намеренията си в ситуации, или се отказват напълно от тях. В този смисъл отлагането и протакането обикновено се оказват най-непродуктивните типове жизнени решения. Императивът за неблокирането, обърнат позитивно, гласи, че деловите неща в живота трябва да се реализират бързо. Чарлз Пърси Сноу разсъждава проникновено, че за да са изпълними, нещата трябва да са прости:

“Всяко предписание за действие трябва да бъде просто. Самото действие е просто - иначе то не започва. По-друго е то по вид от това, което става в дълбините на нашата същност.” (Сноу, 1983, с. 8).

В приведения цитат се допуска, че практическото и мисловното действие коренно се отличават. В мисловните и въображаеми СР-е индивидът би могъл да е бавен, дори и муден, но практическите му действия би трябвало да протичат във възможно най-бърз темп. Затова императивът за неблокирането се отнася предимно за СР-е от практическо естество. Казано афористично, човек може да мисли и да си въобразява нещата бавно и сложно, но е длъжен да ги казва и извършва бързо и просто. От тук произтичат особените поведенчески проблеми на интелектуалеца, че у него сложното мислене се трансформира в усложнени практически СР-е. И обратно, у интелектуално неизкушените индивиди практическите СР-е са по-просто структурирани, което често прави поведението им по-ефективно във всекидневен контекст. Но у повечето хора съществува баланс на сложността в обмислянето и в действието: или мислиш и действаш просто, или мислиш и действаш сложно, макар че оптимално е да се мисли сложно и да действа просто. Това се дължи на факта, че сложните ситуации забавят практическите СР-е.

Ритъмът, продължителността и скоростта на смяна на ситуациите влизат в инфраструктурата на социалния живот. Полагат се усилия социалните взаимодействия да протичат във възможно най-бързия темп. Телевизионната реклама по правило е високодинамична не само по финансови съображения, хората говорещи на родния си език, правят това доста бързо като използват кратки думи и фрази и т. н. Човек изпитва досада и фрустрация при блокиране на очакванията му. Това обикновено се случва, когато го карат да чака, особено на опашки по непредвидени поводи. Умелостта на организация на СР-е във времето, както и обществената цена на индивидуалното време в дадено общество се измерват с времето, което даден индивид прекарва по опашки и със стабилността на уговорките за точното време и продължителността на поети делови ангажименти. В общества, в които цената на времето е висока, дори и трагични случаи не разстройват задълго СР-е. В тях хората “страдат и скърбят в движение” (Петров, 1988, с. 49).

Императивът за неблокирането се изразява и в по-голяма или по-малка нетърпеливост нещата да вървят в някаква посока. Някъде в пресата срещнахме израза “търпеливо очакван”. Има нещо парадоксално в този израз. Всяко очакване е в природата си нетърпеливо. Може да се каже, че за

30 Императивът за неблокирането убедително се демонстрира чрез инцидентите и катастрофите на ж. п. прелези. Устремени напред, водачите на автомобили пренебрегват опасността от сблъсък с влак и не рядко стават жертви при опит да преминат от другата страна на ж. п. линията. Оказва се, че за тях неблокираният СР става по-важен от безопасността!

82

нетърпеливостта няма привикване. Затова често тръпката на очакването става по-важна от реално случващото се. Така нерядко при четене на роман човек се изкушава да прочете края на романа преди да е стигнал средата!

Склонността на хората да живеят динамично не изключва честата блокировка на ситуационния поток. Освен лошите традиции за това много допринася и сблъсъкът на волите на участниците в съвместен СР. Хората далеч не винаги са доброжелателно настроени един към друг и към декларираните каузи. А това води до всякакви блокировки на съвместните СР-е. Нерядко блокирането е от интрапсихично естество. Тук факторите също са многобройни, но понякога блокировката се дължи на глобалното състояние на субекта: непреодолима сънливост, депривирана потребност, формирана наркоманна зависимост, дефицит на смисъл и пр. Съществуват и тотални блокировки на повечето СР-е на индивида, които А. Тофлър нарича “културен шок” и “шок от бъдещето”. Първият бива преживяван при смяна на културата, в която даден индивид живее, а вторият - при ускорен темп на промени в дадено общество, когато привичните очаквания на индивидите се сриват изцяло. Общо взето се установява динамично равновесие между известна инерциалност и застойност на отделните ситуации и определен привичен ритъм на промяна, отнесен към СР като цяло. В разгръщащата се последователност от ситуации е заложена устременост към ритмично, дори бързо и безпрепятствено разгръщане до естествен край - пресищане, край на работния ден и пр.

Импровизация и опортюнизъм в реализацията на СР-еЗа да се разгръщат безпрепятствено, СР-е проявяват тенденция да протичат

по логиката на най-неотложните проблеми или по линията на най-малкото съпротивление. Това води до известна ирационалност на подбудите в дългосрочна перспектива, но и до несъмнена гъвкавост и опортюнистичност, която създава жизнена валидност и приспособимост на много от психоповеденческите актове на субекта. Обикновено хората са загрижени да се справят с лавината от проблеми, които животът струпва върху тях, а не да ги познават и да им намират оптимални решения. Ако традицията не предоставя жив пример в действие, който да бъде копиран непосредствено, човек обикновено започва да се лута и да търси решения на жизнени проблеми чрез проби и грешки. Склонността към рационално решаване на проблеми и рационално построяване на СР-е се поощрява в общества, в които съществува силен контекст на ефективност (Минчев, 1998, с. 269-275). Но дори и там този контекст въздейства в някои съсловия само за определени СР-е.

Отвъдрационалното построяване и възпроизвеждане на СР-е може да се нарече всекидневен опортюнизъм. Той е насочен към бързо възползване от благоприятните шансове тук и сега, независимо как те се съчетават с шансовете утре и в друг СР. Такава жизнена стратегия е преобладаваща, защото на индивидите обикновено им липсва обозримост върху цялостни СР-е и върху целокупния им живот. Всъщност опортюнизмът на обикновените хора си има и положителни ефекти. В. В. Налимов, спомняйки си страшните условия на живот по съветските лагери през 30-те и 40-те години, отбелязва редица куриозни случаи - издаване на хомосексуален журнал в един от лагерите, нередките случаи на саморазправи между затворници и охрана, предизвикани от ревност заради жени и пр. Депривираните потребности и страсти водят до съответни СР-е дори и във видимо нечовешки условия! В тази връзка Налимов заключава, че животът се самоорганизира при всякакви условия (Налимов, 1994). Така в известни предели СР-е се самонагласят и взаиморегулират. За това има и съответна поговорка: “Рано или късно нещата си идват по местата”.

83

Всекидневният опортюнизъм обуславя доминирането на “стъпкова” стратегия на решаване на сложни жизнени проблеми. За някои СР-е най-подходящ начин на развитие е “на малки стъпки”, напр. при една сериозна любовна връзка. Тази жизнена стратегия е чудесно представена в американския ТВ сериал с изразителното заглавие “Стъпка по стъпка”. Изобщо по правило големите неща в живота и на индивидите и на цели народи се правят стъпка по стъпка, а не наведнъж. Но трудността в изпълнението на стъпковата стратегия е в липсата на панорамно виждане на серията от стъпки, които вече са направени, и на стъпките, които следва да се предприемат.

Индивидите имат склонност да си спомнят и да планират своите СР-е сюжетно и наративно. Това се дължи на огромната роля на словото и разказа в човешкия живот. Както хората си позволяват да импровизират със словото и да се автосугестират от употребата му, също толкова те се поддават и на организиращото му въздействие върху пораждането и вариативното повторение на практическите СР-е на техния живот. На СР-е, разгръщащи се като поведение, се гледа като на разказ и послание. За отбелязване е, че всеки разказ има линейна структура и тя се налага като интерпретативна схема върху протичащия СР. Аналогично на слушането на един разказ, който повторен няколко пъти омръзва дори и на децата, СР също води до пресищане, ако не се обогатява на импровизирани съставки, вътре в ситуациите, или в тяхната подредба.

Опортюнизмът води до вариативност на СР-е поради неповторимост на благоприятните шансове, които животът предоставя. Импровизацията е ендогенен източник на интра- и интерситуационна вариативност. Опортюнизмът и импровизацията се допълват и допринасят по свой начин за ефективността на СР-е. Така в СР-е възниква нормална, дори желана доза непредсказуемост. В повечето случаи реалният СР се различава от желания и от планирания СР. Затова по правило хората преживяват не това, което са искали. В песента на Джон Ленън “Beutiful Boy” (адресирана към сина му Шон) се казва:

“Животът е това, което става с тебе, докато си строиш съвсем други планове” (Коннолли, 1989, с. 224).

Аналогични разсъждения има и у М. Фуко, че човешкото битие се разгръща между мисълта и не-мислимото. Човек и да иска абсолютен ред на поведението и преживяванията си, такъв ред е непостижим за него поради разнообразни влияния. Затова му остава да обикне, дори да обгърне с ореол на свещеност неповторимото и мимолетното, както правят това последователите на Дао и Зен. Но ако все пак този съвършен ред беше реалност за нас, по какво бихме се различавали, да речем, от мравките и с какво бихме били по-щастливи от тях?

Има и още един източник на неустроеност, дори на хаос в СР-е на човешкия живот. Това са лошите традиции, които не по-малко от добрите имат свойството да се възпроизвеждат. Ако хората са научени да подвеждат очакванията на околните по всякакъв повод, това снижава социалната ефективност на възпроизвежданите СР-е. Безкритично се приема, че това просто е нормално и че следователно така и следва да бъде. Такъв закрепен от традициите начин на живот води до преразход на усилия във всекидневието и до ниска обща удовлетвореност от живота у мнозинството участници в това общество.

84

Ригидизация на СР-еСпособността на човека да реагира активно на ситуациите идва донякъде от

повторението им. Без последното е невъзможно да възникнат СР-е. Съществува универсална тенденция при многократно повторение СР да се трансформира в супернавик. Разбира се, такова оприличаване е приемливо при разширено схващане за навичността.31Схематично СР преминава през три стадия: импровизация, стабилност, супернавик. Най-ефективен е СР във втория стадий на стабилност. Преминаването на СР в стадия на супернавик е обусловено от това, че очакванията, които го конституират, се превръщат в привички. Така привичните очаквания стават точки на ригидизация на СР. Отначало очакванията-привички са малко, но с упражняването на СР те се увеличават и могат да обхванат всички междуситуационни очаквания. Не сме склонни да наречем тази привична структура от очаквания “суперпривичка”, защото някаква степен на субективен контрол върху преживяването на отделните ситуации остава, дори и просто като привичка за контрол! По отношение на цялостния СР автоматизацията е по-скоро от навичен, а не привичен тип. В крайна сметка разликата между двата типа сериен автоматизъм не е толкова голяма и не е толкова важно дали ще се каже, че СР се превръща в “супернавик” или “суперпривичка”. А може би и второто е вярно за някои СР-е.

Загрижеността (или незаинтересоваността) за възпроизвеждане на определен кръг от ситуации (СР-е) също се превръща в навик или привичка. Впрочем това е общопсихологическата основа за формирането на ценностни отношения. Някакъв хаотичен поток на живота също може да се закрепи като неспецифичен СР и като естетическа норма. Не само високото, но и ниското качество на живота се самоподдържа чрез съответни СР-е. В тази връзка ще цитирам нещо, казано с острия език на журналистиката, за деградиралите СР-е, които се превръщат в норма на живот:

“... сивотия, пушеци и отрови. Малцина обаче са ония, на които всичко това прави някакво впечатление - за повечето пътници, изглежда, тази картина е нормална - грозотата, разсипничеството и унизителният жизнен “стандарт” са нещо естествено, те са истинското, неподправено и неповторимо битие - именно такова, каквото и трябва да бъде. Което всъщност е и най-страшното.” (Асьов, 1995).

Неудовлетворяването на някакви привички също разрушава даден СР. Например, отивайки в чужбина, британците се чувствали зле от невъзможност да пийнат чаша чай по обичайния за тях начин по определени поводи. Често целият СР на пристрастен пушач се разрушава, ако няма възможност да запуши и то тъкмо любимите цигари и т. н. Излиза, че човек иска да му се случват определени видове ситуации, но в привична за него последователност и с привични предметни и природни условия.

А. Шютц, анализирайки ситуациите на всекидневния живот, отбелязва, че:

“В тези ситуации неговите действия показват всички признаци на привичност, автоматизъм и полусъзнателност” (Шюц, 1984, с. 74).

Постепенното превръщане на СР-е в супернавици и привички води до

31 В това схващане се допуска, че най-простите навици са от късосъединителен тип: S-R и са универсална форма на психоповеденческа адаптация у хора и животни. Допуска се, че съществуват и множество усложнени навици, за които е присъщо простота на преживяваната ситуация и автоматизъм на реагирането, независимо от броя на информационните или поведенчески компоненти. Широкото понятие за навик е свързано и с допускането, че навикът е най-масивната част от човешкия опит. Това разбиране прави възможни и т. нар. навици да се внимава, нравствени навици и др., които активират безсъзнателна схема за насочване и удържане на вниманието към ,неща важни за субекта. Привичките се приемат за свръхригидни навици, чието извършване е станало потребност за индивида. Когато навикът се превърне в привичка, дезавтоматизацията й става почти невъзможна.

85

нарастване на консерватизма и традиционализма в мисленето и преживяването на индивида с напредването на възрастта. Възрастните хора имат увеличаваща се склонност да се солидаризират с мотото на всеки традиционализъм: “Така е било, така е, така и ще бъде!” Една от основните функции на СР - да увеличи предсказуемостта на света и на човешкия живот чрез редукция на сложността на следването на преживяванията, - води до ригидизация, “втвърдяване” на структурата на СР и до намаляване на творческия потенциал на субекта. У индивиди и общества, в които тази тенденция стигне до крайност, “всяка спонтанност става “скандал” (Дайнов, 1991, с. 32).

Тенденциите към ригидизация, традиционализъм и ритуализъм са много по-силни в малките, контактни общности, отколкото в големите. У възрастните индивиди при повишена емоционалност тези тенденции преобладават, докато у децата високата емоционалност предизвиква лабилноскт, дори разрушаване на СР-е.

Серийно-позиционни ефекти в СР-еНе само при запаметяването се наблюдават ефекти на местоположението в

списъка на словесни единици. Аналогични ефекти в качеството на преживяването на ситуациите се отчитат и в СР-е. При формирането и консолидирането на СР-е първите и последните ситуации на СР изпъкват като особено важни в сравнение със срединните ситуации. Затова са възникнали и специални поговорки и поверия, свързани с началото на нова дейност: “Повличам крак”, и пр. Така че проблемът за особените функции на началото е тематизирано в народната мъдрост. Донякъде функциите на началото са свързани с настройката и осигуряване на ситуационна включеност.

Може би особената значимост на изходните ситуации се дължи на инерцията за добро, или лошо, която в СР задават първите стъпки. Например, при машинопис, ако направиш една грешка, вероятно е в бърза последователност да направиш още няколко. Има и поговорка: “Бедата беда ражда”, показваща убедеността на хората в инерциалността на неблагоприятните събития.

По-трудно е да се обясни защо изпъкват последните ситуации в СР. Обяснението би могло да бъде като при последните стимули от списък за запомняне: че няма какво да интерферира с тях в края на СР. Но това може да се дължи на едно привично очакване, че накрая ще се открои определен смисъл, пронизващ целия СР, т.е. че поантите на човешките дела обикновено се слагат в завършъка им.

Има една френско-английска поговорка: “Всичко е добре, което завършва добре”. Такъв тип нагласа, която преценява цялото в зависимост от края, лежи в основата на изискването за “хепи енд” в комерсиалното кино. Особената роля на края на СР се определя и от привичката скучните СР-е, чието протичане никак не е въодушевяващо, да се овладяват чрез резултативна мотивация. Субектът се чувства възнаграден от особения (полезен, или емоционално-положителен) завършък на всекидневни СР-е.

С многократното преживяване на даден СР изпъкването на началото и края изчезва и настъпва известна нивелация на ситуациите по преживявана значимост и по степен на активация. Става така, че СР често е по-интересен и увличащ, отколкото съставящите го ситуации. В тази връзка твърде изразителен е следния откъс от интервю с Петър Увалиев:

“- Много ли са нещата в човешкия живот, заради които си струва да се живее? - Животът си струва! Самият живот. Няма “неща”, нещата са съвсем незначителни, а животът е нещо извън тях.” (Увалиев, 1992).

86

Под “живот” П. Увалиев разбира “поток”, “стихия” на живота. Тук се загатва и друго: смислите се носят от целия живот, или от големи негови фрагменти като СР-е, а не чак толкова от отделни ситуации и предмети, и е илюзия последните да бъдат обявявани за свръхзначими. Самата смяна на ситуациите, тяхната динамика, възможността да очакваш и да правиш активни избори са много по-въодушевяващи, отколкото конкретиката на живота.

Онтогенеза на ситуационния репертоар и СР-еПредполага се, че универсалната структура на преживяването в ситуационен

формат е вродена и е готова да организира бебешкия опит скоро след раждането на детето. Има основания да се предполага, че информационният капацитет на бебешкото преживяване е стеснен в сравнение с този у възрастните, но са нужни прецизни експерименти да се потвърди тази хипотеза. Психо-поведенческите изяви на детето бързо менят своето качество: бебето плаче, смее се, заема пози на безпокойство, любопитство, ръкомаха, сочи, лази, сграбчва предмети и пр. Донякъде поведенческата активност на бебето е “отвързана” от преживяванията. Последните са наситени предимно с емоционални съставки. Емоциите изразяват базисни мотивационни състояния (потребности) и “водят” след себе си детското познание. Всъщност познавателното развитие на детето далеч не започва като “чиста дъска” (Джон Лок), а като обогатяване на една вродена схема на най-важното в света (образ на света), която бива обвивана постепенно със сензо-перцептивна тъкан и вътрешно се диференцира на предмети и тенденции, съставляващи уникалното обкръжение на детето.

У бебето възникват множество конкретни подбуди, провокирани от предмети в перцептивното поле (зрително, слухово и пр.) на детското преживяване. Имайки предвид тяхната емоционална наситеност, можем условно да ги наречем “желания”. Установено е, че детето до три години обикновено желае това, което вижда, чува или опипва. В бебешкия жизнен свят доминира късо-съединителната връзка “виждам – пожелавам”. Смяната на детските желания води след себе си промяна в цялостното качество на конкретното преживяване. На ситуационен език това значи, че ситуациите следват желанията. Така новото желание поражда нова ситуация. Детето кипи от желания и това обуславя бърз темп на смяна на ситуациите в неговия вътрешен свят.

И така животът на бебето може да се разглежда като “поток” от разнокачествени, обособени преживявания – ситуации. В първите месеци на живота на детето ситуациите образуват непредсказуеми, често хаотични последователности. Става така, защото желанията на детето са силни и неподредени. Постепенно желанията на малкия човек стават предсказуеми за близките му и за самия него и последователността от ситуации става по-устойчива и предвидима. Тук се проявява общата закономерност на превръщането на случайната последователност от ситуации в ситуационен ред (СР), т. е. ситуации, сменящи се по очакван, подреден начин. В значителна степен СР-е (ситуационните редове) са продукт на устойчивата, възпроизводима структура на всекидневието на възрастните, които отглеждат детето. Иначе казано, дневният режим на възрастните формира аналогичен дневен режим (съвкупност от СР-е) на детето. Споменахме, че бебето е склонно да желае нещата, които попадат във възприятието му. Затова може да се твърди, че прототипичната (образцова, нормативна) ситуационна структура на детския опит е зададена като възприятие. Така е смятал класикът на феноменологично-ситуационистката психология М. Мерло-Понти. Ритъмът на поява на определени предмети и сцени в детското възприятие

87

формира съответен ритъм на възникване на детски желания. Така в ранната онтогенеза възниква макроструктурата на детското преживяване, която наричаме ситуационни редове (СР-е). Постепенно ситуационният репертоар и СР-е на бебето стават все по-диференцирани и предсказуемо активни. Ситуационизмът в психологията акцентира върху огромното разнообразие и разнокачественост на човешкия опит у всеки индивид. Това важи дори повече за опита на детето. Това се дължи както на изключително сложната и незавършена психофизиология на детския организъм, така и на спецификата и богатството на културата, към която то се приобщава. От друга страна, както изтъква Дж. Х. Мийд, разнообразието на културите отразява сложността на нервната система у човека. Опитът и ситуационният репертоар на детето са много по-калейдоскопични и противоречиви от тези на възрастния. Противоречивостта и разнородността на опита не изчезват на никоя възраст в жизнения цикъл на човека, но съществува тенденция към рационалност, логическа непротиворечивост и практическа ефективност в онтогенезата.

Първите отчетливи СР-е възникват в края на първата година. В когнитивната психология този процес се нарича “възникване на скриптове” (Р. Фивуш, Г. Пашев). Макар и бавно започва един неблагоприятен процес на “втвърдяване” (ригидизация) на СР-е. Докато в детството се наблюдава лабилно разгръщане на СР-е като отделни ситуации могат да бъдат прибавяни или пропускани в различни случаи, то с многократното повторение последователността на редуване на ситуациите става все по-бедна на импровизации и СР се превръща в “супер-навик”. Така масивна част от опита се асимилира в навични образувания. Очакванията и редуването на очаквания се онавичняват. Но този неблагоприятен процес набира сила чак в късната онтогенеза (зрелостта и старостта).

С напредването през детството СР-е стават по-разнообразни и разгърнати в състава си – общата тема на преживяване се диференцира и нюансира от нарастващ брой сходни, но и различаващи се ситуации. Непрекъснато се обогатява ситуационният репертоар и ситуациите започват да възникват като модификации на ситуационни прототипи, извлечени от паметта на индивида, приближаващ се към психологическа зрялост. Намалява импровизационната активност на индивида да създава ситуации, неочаквани за себе си и за околните. Той става нарастващо предсказуем в преживяванията и поведението си. Да си предсказуем е част от социалната пригодност на индивида и този императив обуславя стабилно протичащи СР-е, които рядко изненадват някого в съвместни социални дейности. Щом се уравновесят с изискванията на своето обкръжение, много индивиди забавят психическото си развитие, защото всяко развитие означава интензивни и дълбоки промени. Доколкото има развитие, то не идва от спонтанната самоорганизация на ОС и на базисните форми на субектност – психодинамика и характер, - а от абстрактно-символната дейност на субекта в Свят 3, който конструира нови СР-е в идеално пространство, а после пренася ситуации и редове от ситуации в Свят 1 и Свят 2.

В зрялата възраст (20–60 г.) преобладаващите ефекти на развитието на индивида във вид на обогатяване на ситуационния репертоар и придобиването на нови компетентности (умения) се случват в професионалната сфера. Ако индивидът престане да внася високи дози импровизация в нещата, които прави всеки ден, СР-е бързо се “втвърдяват” и започват да се превръщат в комплексни навици. Продължаващото развитие на ситуационния репертоар в зрелостта предполага запазване на част от особеностите на детското преживяване: гледане на света с изумени очи, удоволствието да си позволяваш да си различен от себе си и игрова нагласа към всички аспекти на ситуациите.

88

Старостта на индивида в положителен аспект е борба за опазване на качеството на живота му, но дори и да се справя успешно с това предизвикателство, СР-е на индивида неумолимо се втвърдяват. Все пак крайната точка – машина от навици – рядко се достига преди края на жизнения път на индивида.

89

ІІІ. Глобални процеси на преживяване

Филогенеза на мотивацията и подбудителните явления у човека

Потребностите в еволюционен контекстОще на равнище здрав смисъл се признава тоталното мотивационно

въздействие на потребностите у животните и хората. Нерядко житейските психолози се позовават на съвсем специфични потребности, когато трябва да обяснят конкретни действия на индивида. Така се приписва твърде голяма обяснителна сила на понятието потребност, в случаи, когато по-специфични понятия биха направили това по-добре.

В главата за мотивацията ще разгледам множество мотивационни конструкти, влизащи в състава на мотивационната система на човека. Ще тръгна от еволюционно програмираната мотивация във вид на нужди и потребности. Последните са общобиологически придобивки, но продължават да изпълняват своето предназначение и у човека, защото той не престава да съществува като един от биологичните видове.Нуждите като първични състояния на живите същества

Първичните отправления на биологичните мотивиращи процеси са нуждите. Животът е открита система и за самовъзпроизводството си е принуден да открива и поддържа в себе си и своето обкръжение определени фактори – енергия, вещества, партньори, особени съчетания от геофизически условия. Изброените фактори, необходими на живота, се наричат нужди. Всъщност за организма нуждите по-често се задават отрицателно – като състояния на вътрешната среда на индивида, в които отсъства нещо необходимо. Нуждата е “онтологическо състояние на организма” (Вилюнас, 1986, с. 49). Нуждата е заредена с императива да бъде запълвана, отстранявана, удовлетворена. Тя предполага циклическа, често хомеостатична (уравновесяваща) активност. Наличието на нужди и постоянното им възобновяване обуславят неравнодушието на живото. Нуждите са присъщи не само на животните, но и растенията. Нуждата е израз на зависимостта на живите същества от определен кръг от условия за съществуването и оцеляването им. Нуждата е винаги специфична. Нуждите на вътрешната физиологична среда на организма са фиксирани като биоконстанти – например, от равнище на кръвната захар, на разтворен кислород в кръвта, от определени стойности на осмотичното налягане в клетките, от постоянна телесна температура. Тези нужди се отразяват твърде смътно в преживяванията на индивида и се презентират в обобщени състояния – глад, жажда, студ, общ телесен дискомфорт. Нуждата като компонент на външната среда може да се нарече благо. Някои блага като гравитация и въздух съставят фон на жизнедейността, който обикновено се променя незначително, затова те слабо се презентират в психиката. Предмет на психическо отражение стават променливите характеристики на външната среда на организма. Психическото отражение на част от нуждите формира потребностите на организма. Те са мост между физиологията и психиката на животното.Потребностите – изходни състояния на мотивационната система на организма

И така потребностите са първични подбуди на психологическо равнище. Те са отражение на нужди. Следва да се отбележи, че потребностите не следват фактическия ход на разгръщане на нуждите. Те ги отразяват изпреварващо.

90

Потребностите екстраполират възможния дефицит на дадени жизнени условия и подбуждат към активност преди дефицитът да е станал необратим. Така, животното изпитва глад и тръгва да търси храна дълго преди да се изчерпят хранителните запаси на организма му, търси безопасност преди да е нападнато и пр. Предназначението на потребностите е да предизвикват изпреварваща, превантивна активност по отношение на благата. Иначе не би имало никакъв еволюционен резон от тяхната поява. Не съществува еднозначно съответствие между нужди и потребности. Потребността уголемява, “драматизира” нуждата, но също така спира като преживяване още преди нуждата да е удовлетворена.

Животното престава да пие вода въпреки че водният баланс в кръвта му не се

възстановява веднага с поемане на вода. Организмът е “измерил” колко вода му е

нужна и тя се превръща в “психически модел” на конкретния воден дефицит. Щом

бъде приета вода според измерения дефицит, потребността сигнализира, че у

задоволена чрез удоволствени усещания и потребността се дезактивира.

От примера става ясно, че потребността развива друга динамика в сравнение с нуждата. Различието в динамичните характеристики на нуждата и потребността позволява потребностите да се откъснат от състоянията на нужда и да се разгръщат по някаква психологическа логика. Така, животното може да преяде, когато получи храна без да има реална нужда от това.

Потребността обаче не е само сигнализиращо преживяване. Тя е и определен набор от средства (морфологически, емоционални, когнитивни, поведенчески) за регулиране на процеса на отстраняване на дефицита на жизнения фактор. Описанието на дадена потребност следва да включи не само субективните аспекти на презентацията на нуждата, но и фило- и онтогенетически закрепения набор от способи, средства и механизми за нейното удовлетворяване. Към последните се отнасят морфологически и функционални приспособления на организма, както и набор от различни по сложност поведения – рефлекси, инстинкти, заучени реакции и пр. Парадоксално е, че потребностите намаляват зависимостта на организма от средата, но увеличават зависимостта от собствената му активност. След тези разяснения относно потребността ето и нейното разгърнато определение:

Потребността е високо-равнищен конструкт, отразяващ съвкупността от

еволюционно заложени и частично придобити механизми на организма, свързани с

изпреварващо психическо отражение на специфична нужда (комплекс от нужди) на

организма, и със способи на нейното удовлетворяване – морфологични,

когнитивни, емоционални и поведенчески. Потребности имат само животните и в

частност човекът.

Защо се казва “високо равнищен конструкт”? Всъщност често предметът на потребността въплъщава блага, свързани с няколко нужди. Например, животното има нужда от специфични хранителни съставки – витамини, микроелементи, калорийно съдържание и пр., но в преживяването на предмета те се “обобщават” като храна. Същото важи и за други потребности – те често са психологически обобщения на комплекс от нужди. Така организмът прави обобщения още в началото на мотивационния процес – потребността.

В горното определение е важно да се отбележи, че всяка потребност е съвкупност (набор) от разнообразни механизми, а не нещо неделимо, елементарно. Да се разкрие дадена потребност значи да се идентифицират всичките й механизми на реализация от възникването на преживяване на дефицит до обратната връзка от поведенческите актове. Важно е да се разбере, че потребността не е чисто психологическа категория, а е по-скоро

91

био-психическа категория. Животното не придобива нови потребности отвъд генетически заложената програма за жизнедейност. Наборът от потребности на организма е видово-специфичен. Потребностите могат да се модифицират в процеса на функционирането си, но не позволяват възникването на индивидуални потребности отвъд отделна видова програма.Видове потребности

Тук по-скоро ще дам представа за многообразието на систематиката на потребностите, отколкото да защитя конкретна типология или класификация. Много е трудно потребностите да бъдат вкарани в интерпретативна рамка без остатък. Винаги има някакви феномени на потребностно отнасяне, които се изплъзват от опити да бъдат локализирани в едно пространство от типологизиращи признаци, защото потребностите имат общи и специфични механизми на сигнализация и удовлетворяване.

Най-често потребностите се разделят на предметни и функционални. Първите са насочени към придобиването на блага, а вторите към извършване на дейности (игра, познание, избягване на болка). Но да речем родителската потребност предметна ли е или функционална? По-скоро две в едно: предметно-функционална. Потребностите още биват свързани с придобиване (храна, брачен партньор и пр.) или избягване (на болка, опасност, вредна храна и пр.). Често се противопоставят физиологичните потребности (от храна, вода, леговище и пр.) от обслужващите вида (родителска, стадна, сексуална, миграционна и пр.). В случаите, когато не могат да се идентифицират определен набор от механизми, свързани с определена нужда, се говори за комплексно удовлетворяване на потребностите. Например, териториалното поведение обслужва потребността от храна, родителство, безопасност, съперничество и пр. Когато охранява територията си, животното бива водено от домиращата потребност в момента, а тя би могла да е всяка от изброените. Съществува йерархия на удовлетворяване на потребностите, която се регулира от принципа на доминантата на Ухтомски, който гласи: докато не бъде удовлетворена най-силната потребност в даден момент, другите потребности биват потискани. Всъщност това следва от ситуационната структура на опита, която изисква актуализация на една подбуда в конкретна ситуация, защото поведението, регулирано от нея в даден момент, е едно, а не много.

Потребностите могат да се обсъждат продуктивно само като видово-специфични. Иначе възникват списъци от потребности, присъщи на разнообразни видове, които са по-скоро от теоретичен интерес да се изследва многообразието на потребностите. В тази връзка се обсъждат между 20 и 30 потребности, повечето биологически поради спецификата на нуждите, които отразяват. Но в последните десетилетия се обсъжда набор от чисто психологически потребности, които нямат корелат в чисто биологични състояния. Към тези потребности се отнасят познавателна потребност, потребност от определено място в стадната йерархия, потребност от емоционална близост, импринтинг и пр. На никоя от тях не съответства отделна нужда. По-точно те не съставляват напълно обособени потребности, а донякъде са аспекти на видово-специфичен начин на живот. Това създава още една трудност да бъдат изброявани потребностите.

Самият процес на разгръщане на потребността е мотивационен процес, който създава конкретна ситуация или ситуационен ред на нейното разгръщане. Тук има място за отключване на генетично пре-адаптирани механизми, но има място и за обучение. Следва да се отбележи, че най-сложният вроден механизъм на удовлетворяване на потребността е инстинктът.

92

Психо-поведенческа същност на инстинктитеПреди един век са слагали знак за равенство между потребност и инстинкт.

Например У. МакДаугол прави класификация на човешките влечения и в тази връзка говори за “инстинкт” вместо за “потребност”. И днес двата термина се използват като синоними и в това има частичен резон. Все пак потребността е психическо състояние на преживяван дефицит на нещо биологически значимо, а инстинктът е средство, механизъм за удовлетворяване на потребността. В собствения смисъл на думата инстинктът е предимно начин на организация на вродено поведение. Инстинктите са стара био-психологическа тема на изследване и на полемики. Съществуват множество концепции за инстинкта. В настоящия раздел ще обсъдя етологическата концепция за инстинкта, предложена от К. Лоренц, Н. Тинберген, У. Торп и Р. Хайнд. Тя се смята за едно от големите постижения на биологическите науки през ХХ век.

На първо място етолозите са се отказали от разбирането, че инстинктът е стереотипно инвариантно поведение. Натрупани са много данни за индивидуална вариативност на инстинктивното поведение, както и за това, че инстинктът “обраства” с навици в процеса на функционирането си. Установено е, че повечето инстинкти се дообучават, иначе не водят до успешен резултат. Например, лъвицата учи лъвчетата да ловуват като им носи недоубита плячка. Без това обучение лъвчетата не могат да станат добри ловци. В. К. Вилюнас изтъква, че се наследява “програма за развитие на инстинкта, а формирането на инстинктивното поведение става в реални ситуации и зависи от множество фактори, включително възможности за игра, формиране на специфични навици, калибриращи вроденото поведение и пр. (Вилюнас, 1986, с. 112). Важно откритие е установяването на автономността на отделни звена на инстинктивното поведение. Инстинктът е разделен на функционални блокове, които се включват последователно посредством т. нар. “ключови” стимули. Тази независимост и последователно включване на звената прави трудно, често невъзможно съгласуването им. Затова се получава безсмислена тенденция на изпълнение на следващи звена при неуспех в предходните.

Ключовите стимули (наричат ги още “рилийсъри”) имат мотивиращо действие върху следващото звено на инстинкта. Например, у един вид чайки червената точка на клюна на майката, отключва реакции на разтваряне на клюна у малките. Така част от ключовите стимули предполагат наличието на вътрешен вроден еталон, който се активира от съответствието на дадена външна стимулация. Но съществуват ключови стимули, които се научават в определен сензитивен период. Този феномен се нарича “импринтинг”. Това е съществен момент, показващ пластичността на инстинктивното поведение. Етолозите се стараят да изучават поведението и инстинктите строго научно. Затова те се стремят да не допускат “менталистки” термини в своите обяснителни схеми. Ако приемем, че психиката е първостепенна еволюционна адаптация и тя търпи вътрешна диференциация, за да направи поведението на видовете още повече биологически адекватно, то няма какво да се притесняваме от менталистки уклон в изследването на инстинктите. Непредубеденото поведение на животните в естествена среда показва, че те влагат емоции в инстинктивните си прояви – имат очаквания, страхове, изпитват нескрита радост от родителството или от трудно уловената плячка и пр. Фактът, че инстинктът подлежи на допълване с придобити компоненти – отработване на схеми за наблюдение, бързо координиране на отделни типове движения, развиване на окомер, който да включва изпълнителни движения в подходящи моменти и т. н. – предполагат разнообразни оценъчни, перцептивни преживявания и научаване на белези, обстановки и пр. Изглежда и животното развива едно чувство за

93

инстинктивна ситуация, подобно на чувството за ситуация при умелите дейности у човека. Без умерени менталистки допускания ефективността на инстинктивното поведение остава едно чудо.

Инстинктите не са рязко обособени от другите биологични мотивации и поведения. В. Вилюнас коментира уместно, че “за инстинктивна мотивация може да се говори навсякъде, където се наблюдава влияние върху поведението на генетически обусловени подбуди и предпочитания” (пак там, с. 113). В тази връзка природата не е поставила преграда между инстинкта и другите форми на вродени предиспозиции за преживяване и действие. Последните могат да бъдат определени като “инстинктуидни”.

За потребностите и инстинктите у човекаПовечето от казаните неща за еволюционната психо-биология на

потребностите, важат и за човека. Безспорно човек има съвкупност от биологически потребности, които генерират инстинктуидно поведение, аналогично на това у животните. Трудно е да се направи точен списък на човешките биологически потребности по две причини. Първо, тук изникват същите класификационни трудности, както при животинските потребности. Това бе предмет на коментар по-горе. Второ, човек живее в среда от артефакти на културата – вещи, идеи, образци на дейности, които създават един безпроблемен контекст на оцеляване. Човешките нужди нямат цикъл на обостряне, както у дивите животни, така че да се включи регулативната функция на потребностите в неподправен вид. Все пак по-нататък в изложението ще бъде представена класификация на човешките потребности, при цялата условност, която тя носи (вж. Таблица № 5 по-нататък).

Става така, че в социо-културна среда потребности се удовлетворяват изпреварващо и създават илюзията, че ги няма. Поради комфорта, осигурен от културата, индивидът остава с огромен свободен потенциал за подбуждане на дейности, който нямат биологично приложение. Така възниква възможност на отвъд-биологична мотивация, която формално е същата като биологичната. Курт Левин изтъква, че човек в повечето ситуации се подбужда не от потребности, а от квазипотребности. Това са подбуди с фази и динамика, напомнящи истински потребности, но без императивността на последните. Субектът има известна свобода да избира подбудите си тъкмо защото е извън пресата на оцеляването, която е квинтесенция на естествения отбор у дивите животни. Разбира се, попада в друга система на оцеляване, където се бори за йерархично място в общност, конкурира се за репутация и самоуважение с други индивиди, произвежда дела, които формират комплексна оценка на неговото човешко качество. Но това вече е културна матрица на еволюиране. Тя симулира редица особености на биологичното поведение, най-вече потребности, но ги прави подбуди подобни на потребностите, квазипотребности, но все пак не истински потребности. Строго погледнато човек няма социални и духовни потребности, както пише в много учебници и монографии по психология. Истинските потребности са генетични програми, които действат в природно-биологични ситуации. Може да се предположи, че у човешките бебета в първите месеци на живота, при някои видове психопатология и в дълбока старост потребностите от биологически вид отново придобиват мотивираща сила. Затова си струва да ги поставим в дъното на конуса на човешката мотивация, който ще бъде представен в следващото изложение (вж. Фиг. 5).

Макар и парадоксално, колкото по-развита е една култура, толкова по-малко място остава за чисто природни подтици. Истински човешко в културен контекст

94

става откритото, културно специфично смислообразуване и други ситуационно специфични модуси на подбуждане на собствено човешка активност, които ще бъдат разгледани обобщено в следващите раздели на тази глава.

Структура и функции на човешката подбудителна сфераЕдин от авторитетните историци на психологията отбелязва: “Мотивацията

изглежда, че е дала началото на повече теории, отколкото която и да било друга психологическа тема” (Klein, 1984, p. 121). Склонен съм да се съглася с последното заключение. Една интуитивна плуралистична теория на подбудителността е заложена още в здравия смисъл. Тя рефлектира в богатството на речниците за подбудителни явления в съвременните езици.32

Ако разгледаме примерния речник, приведен в бележката под черта, ще видим, че думите в него съдържат някаква форма и сила на подбудителност и насоченост към явления и действия в трите свята според формулировката на К. Попър. Интуицията на анонимните автори на думи е била изострена и нюансирана за грамадния брой аспекти на преживяването, които носят смисъл и подбудителност. Многообразието на подбудителните явления33 в нашия вътрешен свят прави обясним широкия диапазон от концепции относно мотивиращите преживявания у човека.

В следващото изложение ще представя едно виждане за мотивацията, което се съгласува с еволюционната логика на психиката и с нейната ситуационна природа, която обсъдих специално в Гл. 2. и в началото на настоящата глава.

Съвсем традиционно приемам, въпреки уговорките в предходния раздел, че първичните равнища на подбуждане са биологични по произход и начин на функциониране. Това значи, че по отношение на тях човешкият индивид е много подобен на висшите бозайници. Първичното равнище на подбудителност е системата на потребности. Над тях се надстрояват равнищата на нагласите (атитюдите), мотивите и ситуативните подбуди. Всъщност изброените равнища могат да се представят като един обърнат пресечен конус, или “фуния” (Фиг. 5):

32 По-долу следва примерен речник на думи, изразяващи подбудителни явления за българския език. Той е съставен в сътрудничество с мои студенти, за което им изказвам благодарност.

Амбиция, ангажимент, антипатия, аспирация, блян, болка, вина, вкус, влечение, воля, въжделение, възможност, възнаграждение, вяра, грижа, дерт, диспозиция, дразнител, дълг, ефект, жажда, желание, задание, задача, задължение, заклинание, залог, замисъл, зов, идеал, идея, изискване, изкушение, императив, инициатива, импулс, инстинкт, интенция, интерес, искане, ищах, каприз, кауза, копнеж, мерак, мечта, мисия, мотив, муфта, навик, нагласа, нагон, надежда, наклонност, намерение, облага, образец, основание, очакване, план, повеля, повик, повод, подбуда, подтик, порив, потребност, претенция, привичка, призвание, призив, пример, принуда, принцип, приоритет, пристрастие, причина, прищявка, проблем, проект, раздраза, резон, решение, симпатия, склонност, стимул, страст, стремеж, съблазън, съвест, съображение, тяга, увлечение, удоволствие, указание, уклон, умисъл, устрем, цел, щение.

33 По-нататък ще използвам събирателния термин “подбуди”, но по-коректният термин би бил “подбудителни явления”, защото думата “подбуда” се свързва с предметност, а не с динамични тенденции. Все пак думата “подбуди” е по-разбираема от всекидневна гледна точка, затова в тази глава ще се позовавам на “подбуди”.

95

Фигура № 5. Равнища на подбудителност.

Ето и обяснение в резюме на схемата от Фиг. 5. Базалното равнище е най-тясно по площ, защото потребностите не са многобройни. Нагласите са придобити безсъзнателни влечения, които могат да се нарекат “подбудителни привички”. Те са повече на брой от потребностите и са продукт на културни влияния, както и на определен начин (стил) на живот. Над тях се разполагат мотивите като устойчиви подбудители на действия и преживявания, които са съзнателни по начин на функциониране и имат речеви израз. На най-високото равнище се намират ситуативните подбуди. Те са динамични подтици, чиито произход е изцяло в конкретната ситуация, в значителна степен са невербализирани и осъзнават се фоново, или остават безсъзнателни. Обособяването на равнищата на мотивацията е условно, но е свързано с две измерения на подбудите: устойчивост и свобода на субекта да ги създава и променя.

Някои автори като Мартин Форд обособяват специфичен клас подбудители,

96

наречени “вярвания, свързани с лична субектност” (personal agency beliefs). Той е уверен, че за индивида често е по-важно да има такива “вярвания за дееспособност” (capability beliefs) и определени “вярвания за устройството на своята среда” (context beliefs), отколкото реални умения и компетентности, защото дори и при отсъствието на последните, той може чрез позитивни вярвания да създава умения и благоприятни възможности за придобиването им (Ford, 1992, p. 124). В концепцията, изложена тук, различните видове вярвания са разновидности на мотивите в случаите, когато се осъзнават, и разновидности на нагласите при несъзнателното им действие.

Потребностите са фиксирани по един твърде строго определен начин: субектът не избира потребностите си и слабо може да влияе върху тяхната моментна динамика. Повечето от тях са биологични програми за оцеляване. При това обикновено депривацията на потребностите блокира временно или трайно действието на по-високите равнища. По-ниските равнища съставят насоки на функционирането на по-високите равнища, въпреки че от друга страна не изчерпват съдържанието им. Долният край на “фунията на човешката подбудителност” сякаш е обърнат към еволюционните императиви, докато широкият край отгоре черпи своята подбудителна сила от конкретиката на предметния свят на културата в цялото й разнообразие. Влиянието “отдолу-нагоре” е по-силно, отколкото “отгоре-надолу”. Всъщност равнището на ситуативните подбуди може само да усили или да отслаби активацията на потребностите, но не и да провокира съвсем нови потребности или изобщо да отстрани дадена потребност.

Ще опиша по-подробно всяко от равнищата, които вече представих схематично.

ПотребностиЩе припомня, че тук става дума за психически проекции на необходими

условия за възпроизвеждане на човешкия живот. Природата се е постарала част от виталните фактори да се задават като необходимост и неотложност в актуалното състояние на субекта.

Потребностното преживяване на дефицит не само сигнализира за отсъствието на съответното условие в даден момент, а е предвиждане, изпреварване на възможния дефицит в организма на съответен жизнен фактор. Потребността активира поведенческия потенциал на организма за откриването на фактора далеч преди резервите на организма да са изчерпани. Потребността приключва цикъла, когато определено количество от съответния фактор бъде набавено. Накратко, потребността изпълнява три функции:

Сигнална; Прогностична; Активираща адекватно поведение – търсещо и резултативно.

Потребностите могат да се разделят на три вида според жизнения фактор, който отразяват: функционални, веществени и информационни. Освен това всяка потребност се сигнализира в преживяването от специфичен набор от емоции и усещания. При цялата условност на една класификация в Таблица № 5 е приведена една систематика на човешките потребности:

Таблица № 5. Видове човешки потребности и описанието им.

Категории потребности

Жизнен фактор Сетивно-емоционално преживяване

97

Функционални Потребност за самосъхранение (оцеляване); потребност от телесно движение; потребност от упражняване на функционалните възможности на психичните функции; сексуална потребност; потребност от преживяване като единен субект (Аз).

Страх; ужас; агресия; болка; “схващане” на крайниците; мускулна напрегнатост; влечение да се гледа, слуша, мисли; да се въобразява; сексуална възбуда; усещане за сила на Аза.

Веществени храна, въздух, вода, топлина и светлина; потребност от партньори; потребност от деца.

органични усещания на глад, жажда; топло; студено; телесен комфорт; удоволствие от насищане; удоволствие от телесното присъствие на партньори; родителски емоции; загриженост; емпатия.

Информационни потребност от разнообразие; любопитство и любознателност;потребност от съгласуваност на когнитивните схеми и конструкти.

дискомфорт от несъгласувани представи, възприятия, очаквания и пр.; скука, “емоционален глад”; активация на тонуса при нови усещания и възприятия.

Разделянето на човешките потребности в трите групи, представени в Таблица № 5, е приемливо само доколкото програмираният фактор във всяка от тях би могъл да бъде категоризиран по един от указаните три начина. Вижда се, че в таблицата не са отразени много на брой потребности. Според мен потребностите не са 30 или дори повече, а не повече от 10-15 и те съответстват на главните жизнени условия, които правят човешкият живот възможен на биологично равнище. Еволюционно погледнато, повечето потребности са разновидности на потребността за самосъхранение, защото самосъхранението е възможно при удовлетворяването им като система. Всяко трайно блокиране на която и да е потребност води до разпадане на човешкия живот, до социална и телесна патология и в крайна сметка до смърт на индивида. Затова човекът не може да бъде свободен от потребностите си; те са sine qua non34 на неговия живот.

Някои автори са поставяли сериозно въпроса – има ли чисто социални потребности? Е. Фром, Е. Маслоу и други хуманистични психолози привеждат дълъг списък от социални потребности – потребност от общуване, потребност от самоуважение, потребност от принадлежност, духовни потребности от истина, красота, любов, нравствени потребности и пр. Няма критерий кога добавянето в списъка трябва да спре. Видно е как обсъжданият подход обявява всяка трайна човешка склонност за потребност. Всъщност социалният живот на

34 Условие, без което не може (лат.).

98

хората може да се извлече от комплексното действие на няколко биологически потребности: от упражняване на психичните възможности; от партньори и деца, сексуалната потребност и потребността от разнообразие и потребността от съгласуваност на преживяванията. Те заедно произвеждат обща необходимост от социален начин на живот на хората. Цялото богатство на съвместния живот на хората е възможно да се регулира чрез културни норми, традиции и обичаи, които имат подбудителен ефект, надстроен върху потребностите.35 Удоволствието е награда за успешна адаптация. То е субективният ефект на осигуряването определено количество от съответен жизнен фактор. Удоволствието от безпрепятственото функциониране на отделните психични функции и структури се сумира, слива в удоволствието от безпрепятственото функциониране на психиката на човека като цяло.

Дискусионно е дали има основание да се идентифицира специална мотивация за упражняване на психичните функции. Робърт Уудвортс, един от авторитетните представители на функционализма в психологията, е смятал, че щом организмът има програми за усещания, възприятие, мислене, те се съпровождат от специална вътрешна мотивация, тласкаща към тяхното използване по начин, подобен на играта. Гледането, слушането, мисленето и пр. се превръщат в чисти удоволствия отвъд тяхната полезност в оцеляването и адаптацията. Самото им функциониране се превръща в самостоятелно подкрепление.

Казаното е валидно за висшите животни и дори още повече за човека, защото той често се оказва свободен от пресата да оцелява в един свят на недоимък и опасности. Идеята на Уудвортс ми се струва достатъчно убедителна. Само ще добавя, че съществува ендогенна, потребностна мотивация за активиране на заложбите на способностите. Това значи, че ако индивидът, например, има изобразителни заложби, те предизвикват импулс към включване в дейност принудително и естествено, подобно на потребностите от храна, вода и пр. К. Ериксон и И. Февр са предположили, че заложбите всъщност са генетически програмирана не изтощаема мотивация за определен тип дейност (Eriksson and Faivre, 1988). Подобна интерпретация може да изглежда странна, но ще отбележа, че заложбите на специални способности са изключително редки феномени и могат да се сбъркат с уменията. Уменията и способностите в редица особености на поведението си приличат, затова и думите, с които се назовават, се използват безразборно. И така биологично програмираните психични възможности, които е прието да се наричат психични функции, се активират по начина, типичен за биологичните потребности.

В човешкия организъм функционира система за следене на биологичните фактори на средата и на активността на индивида. При отклонения от една биологична “норма” на съответни параметри на ситуационната стимулна среда се преживяват дискомфортни емоции и органични усещания на страх, на неудовлетвореност, жажда, скука и пр. Емоциите, сигнализиращи потребности, следва да се нарекат базови емоции и по такъв начин да се отличат от голям брой производни емоции, които съчетават качества на базовите, но и прибавят свои качества, идващи от над-биологичните подбуди, които сигнализират.36

35 Курт Левин бил прозорлив да използва термина “квазипотребности” за широк кръг небиологични подбуди. В еволюцията се получило нещо странно – подбуди без директен биологичен резон заимстват изцяло невро-физиологическия апарат на реализация на потребностите. Механизмите на потребностите вършат работа на подбуди, далеч от императивите индивидът да оцелява и да се възпроизвежда видът. Получило се е така, че социокултурната среда се възприема от организма все едно, че е биологична среда. “Отвързването” на мотивацията от биологичните приоритети е главната придобивка на психоеволюцията на човека.

36 Един от твърде разгорещените дебати в съвременната обща психология е за базовите емоции. Има толкова убедителни аргумента “за”, колкото и “против”. Самият аз като изследовател съм раздвоен, и ми е трудно да взема

99

Потребностите отключват поведение на търсене. То се разгръща чрез ориентиращи движения на сетивните органи и с придвижване в някакво пространство. У човека допълнително се инициира активност на въображението, което ментално произвежда предметите и условията на удовлетворяване на потребността. Тази работа на въображението е важна, защото разширява полето на търсене отвъд перцептивната ситуация “тук и сега”. Ако търсенето започне да се извършва чрез познание, опиращо се на абстрактни процеси, подходящо е то да се нарича изследване. Така потребностите у човека по правило предизвикват не безразборно преброждане на някакво физическо пространство, както често става у животните, а изследователска активност (познавателен СР и поведенчески актове, обслужващи разгръщането на СР). У човека потребностите не провокират фиксирано поведение. Схемата на връзката им обикновено е такава (вж. Фиг. 6.):

Фигура № 6. Схема на действие на потребности без натиск за бързо реагиране.

Познанието у човека е медиатор (посредник) между потребност и поведение. Случва се така, когато няма принуда за бързо реагиране. Ако преживяванията на индивида се разгръщат в ситуация на стрес, тогава удовлетворяването у човека започва да става като у повечето животни – с проби и грешки. От казаното не следва, че всяко човешко познание се инициира от потребности. Напротив, по-сложната част от познавателната дейност на човека се обуславя от отвъд-потребностни подбуди.

Потребностите имат разнообразна динамика и търпят множество трансформации в живота на индивидите: те могат да “угасват” (например, при анорексията), да се “раздуват” и “уголемяват” (например, при булимията, приемането на наркотици), да се изпълват с неадекватно съдържание, да се модифицират от нагласи, например, чрез придобит вкус за храна, привички за хранене, обществена престижност, мода и пр.

категорична позиция. Все пак ми се струва, че потребностите у човека имат вродена система за сигнализация, която може да се обозначи като “базови емоции”. Оттам нататък природата е дарила човека с нюансиран емоционален живот, несвързан с биологичното функциониране. Смятам, че небазови емоции не значи производни емоции, а емоционални отношения, свободно дефинирани от субекта. Още по тази тема ще се обсъжда в разделите за емоциите.

100

Предустановената връзка между дадена потребност и фиксирана последователност от поведенчески актове може да се нарече инстинкт. Такива има у животните, както вече беше обсъдено по-горе, но у човека със сигурност няма установени инстинкти. Е. Маслоу твърди, че човешките потребности са инстинктуидни, т. е. наподобяващи инстинкти, но не са истински инстинкти (Маслоу, 2001).

Струва си да се обсъжда особен тип конкретни човешки потребности, които К.-Г. Юнг нарича “архетипи”. Те не са осъзнати и представляват мотивационни програми на “колективното несъзнателно” на човечеството. Всъщност забелязва се реликтово осъзнаване на специфично “празно място”, което подбужда към запълване със специални дейности и предмети. Такива са архетипите, тласкащи детето да търси биологичните си родители, да се чувства приобщен към рода, като биологична общност, да се ориентира към подчинение на властови или духовни авторитети, да изпълнява ролята на жертва и пр. Нещата около архетипната мотивация се нуждаят от още специални потвърждения, докато се приемат за несъмнена част от мотивационната йерархия у човека.

НагласиСледващо равнище на подбуди са нагласите. В социалната психология е

прието да ги наричат “атитюди”, “стереотипи”, а понякога в българския език се назовават и с руския термин “установки”. Прието е да се различават обща установка и фиксирани установки, провокирани от определена ситуация. За яснота на изложението ще дам следното определение:

Нагласата е безсъзнателна форма на подбуждане на психо-поведенческа активност на индивида, която е придобита в индивидуалния опит и се провокира от определен тип ситуации.

Нагласите могат да бъдат определени и като подбудителни навици и привички. Техният подбудителен ефект се отключва автоматично в определена ситуация. Можем да обособим следните типове нагласи: На съзнателно равнище субектът може да забелязва, че в определени случаи той е склонен да отреагирва чрез действия и съждения, които сякаш изпреварват неговите съзнателни избори и ги предопределят. С известен негативизъм такива преживявания се наричат пред разсъдъци , например, установено отрицателно отношение към циганите. По-неутрално те се наричат стереотипни съждения. В тях подбудата и съдържанието се сливат и дават бърз типизиран отговор. Освен съдържателните нагласи, за които споменах току-що, има и чисто емоционални нагласи – привички да се изпитват определени емоции в дадени обстоятелства, например, безпокойство по време на изпит. Съществуват нагласи, свързани с вниманието: превърнати в навици “маршрути на движение на вниманието” в определен тип ситуации – работни, спортни и пр. Съществуват антиципативни нагласи – очаквания за връзка между ситуации. При тях случването на една ситуация активира очакването да я последва ситуация от специфичен вид. Такива нагласи-очаквания превръщат серия от ситуации в ситуационен ред (СР). Последен вид нагласи са чертите на характера. Те са обобщени нагласи-очаквания, които са се сраснали с определено поведение. Например, честността може да се разглежда като очакване, че хората са морални и поведение, което доверчиво открива мотивите на индивида пред другите. Иначе казано, честността е нравствена привичка, която направлява поведението на индивида в разнообразни ситуации.

101

Има още един вид твърде дискусионни нагласи, изследвани от К.-Г. Юнг. Той ги нарича архетипи и ги разглежда като единици на колективното несъзнателно. В настоящата типология на подбудите архетипите са на границата между потребности и нагласи. Колективното несъзнателно е наследство от древните времена на тоталния родов живот и въплъщава програми, свързани с родовите фигури и приоритети. Юнг е проучил архетипите на рода, на жертвата, на младенеца, на майката, на свещеното. Азът според него също е архетип, който се събужда у всеки индивид. Архетипите произвеждат подбуди за следване на тези безсъзнателни образци на неща от изключителна важност за живота на рода. Архетипите не се осъзнават, но пораждат символика, която непосредствено управлява преживяванията и поведението на индивида и поражда аналогични форми на живот в различни култури.

За всички нагласи е присъщо, че те се задействат без съзнателно иницииране, сякаш принудително. Подобно на потребностите индивидът не избира нагласите си, той ги намира в себе си и трудно може да ги отслаби. Има обаче и съществено различие – нагласите са заучени, придобити състояния, чиято обусловеност се корени в миналия опит на индивида, докато потребностите са вродени, универсални програми за осигуряване на необходимите за оцеляване жизнени фактори. Но веднъж станали нагласи, съдържанията на индивидуалните преживявания добиват подбудителна сила близка до тази на потребностите. Изглежда най-лесно се превръщат в нагласи действия в ситуации, в които непосредствено се удовлетворяват потребности – хранене, ситуации на опасност и пр.

Нагласите проявяват тенденция да се генерализират (обобщават): ако субектът започне да изпитва страх в един вид ситуации, тази тенденция добива инерция и индивидът започва да намира нови поводи да се страхува. Но би могло да се даде и друго обяснение: нагласите се пренасят от един ситуационен тип към друг.

Тъй като нагласите проявяват несъзнателно действие, може да се предположи, че те са някакъв опит, станал част от образа на света (ОС) на индивида. Блокът на субектността губи контрол върху тях и те стават схеми на интерпретация на ситуациите, които придобиват самостоятелна подбудителна сила в познанието и практическото действие на индивида.

МотивиМотивите са подбудите, които най-добре познаваме и на които се

позоваваме твърде много във всекидневието. Когато обясняват подбудите си, хората са склонни да се позовават на мотиви. Това се разбира лесно от гледна точка на същността на мотивите. За тях е валидно следното определение:

Мотивът е вид подбуда, функционираща на съзнателно равнище. Съдържанието на мотива може да е предмет, ценност, дейност, склонност, която се изказва с думи. Индивидът е убеден, че осъзнаваното съдържание на мотива има причинно действие върху неговите преживявания и действия.

От горното определение става ясно, че мотивът се преживява достатъчно отчетливо, за да се превърне в тема на преживяване. При това той намира словесен израз спонтанно или с известно усилие. Субектът има действителното или мнимо чувство, че преживяваното като мотив е достъпно за истинно разбиране и би могъл да го съобщи на други хора. Мотивът участва в рационалния контрол над собствените подбуди и се включва задължително в построяването и реализацията на волевото действие. Мотивите създават каузална нагласа на съзнанието – да се причиняват предмети и промени в преживяванията и да се подхожда към нещата от Свят 1 като включени в причинни вериги.

102

Горното важи за идеалния тип на мотива. Част от реалните мотиви функционират според този идеализиран образец. Но има и “превърнати”, мними мотиви – където субектът изпитва илюзия, заблуждава се, че знае истинските причини за своята психо-поведенческа активност. Също се случва индивидът да знае истинския мотив, но да дава словесно обяснение на другите, което е съвсем различно. В случая той заблуждава околните, лъже относно мотивите си. Така, във връзка с осъзнаването и публичното заявяване на мотивите са възможни следните казуси:

Индивидът знае действителния си мотив и го съобщава достоверно; Индивидът знае действителния си мотив, но заблуждава другите

индивиди; Индивидът не знае действителния си мотив и изявлението му за мотив

не е валидно, независимо дали се опитва да заблуждава или да бъде честен.

От трите казуса се вижда, че мотивите често са непрозрачни както за своя носител, така и за страничния наблюдател или участник. Дори в по-голяма степен са непрозрачни за наблюдателя. Споменатата принципна трудност в разбирането на мотивите се преодолява забележително лесно във всекидневния живот: на участниците в социалните взаимодействия се приписват типични мотиви при типични обстоятелства и не се полагат особени усилия за проникване във вътрешните светове на участниците. Смята се, че в дадена ситуация е нормално индивидът да бъде воден от точно определен мотив (или няколко мотива). За обикновено социално взаимодействие такава типизираща нагласа не създава проблеми, но когато индивидът преживява уникално смислообразуване и се ръководи от нетривиални мотиви, става драматично трудно да обясни мотивите си на своята публика: или думите не му стигат, или го смятат за неискрен, или го подозират в чудачество и лудост. Това е неизбежна част от вечната драма на творците и новаторите във всяка област!

В приведените по-горе три обобщени казуса се вижда, че мотивите изпълняват следните функции:

подбуждат и насочват активността на индивида; задават смисъл на действията на индивида; служат като обяснителни схеми.

Според функцията, която изпълняват, мотивите се разделят в два класа: реално действащи и обяснителни мотиви. Понякога се наричат още мотиви “за да” и мотиви “защото”. Но те не са винаги в отношение на изключване – реално действащият мотив може да бъде и обяснителен, но може и да не бъде.

Когато дава обяснение на поведението на други хора, субектът е убеден, че обяснението му е универсално и симетрично, т. е. че обяснението се отнася до всички деятели, включително и за него самия. Но практически не става така – обяснителните схеми за успешно и неуспешно действие на самия себе си и на другите субекти често са противоположни. Когато субектът успява, той приписва успеха на своите лични качества и преживявания; в случай на неуспех, субектът има склонност да го припише на външни обстоятелства; действията и постъпките на наблюдавани участници се обясняват по противоположен начин. Тази систематична склонност за приписване на причини на поведението се нарича фундаментална атрибутивна грешка. Няма съгласие по отношение на теоретичната интерпретация на този факт, но изглежда тук се проявяват защитни механизми, ненадеждност на интроспективните нагласи и липса на достъп до менталните светове на другите хора.

103

В развитата тук концепция няма място за несъзнателни мотиви. Последните биха били противоречие в понятието. Мотив е винаги достатъчно осъзната подбуда. Мотивите са важно психологическо средство за преднамерена регулация на индивидуалната дейност и са възлови моменти във функционирането на субектния блок на психиката. Индивидът винаги има избор дали да включи един или друг мотив в следващия акт на преживяване. Такава свобода субектът няма по отношение на своите потребности и нагласи.

Разнообразието и подбудителната сила на мотивите на субекта отразяват степента на развитие на неговото съзнание и личност. Мотиви, които са високо устойчиви и субектът често ги избира като движещи сили на неговите преживявания и поведение, се трансформират в личностни или смислообразуващи мотиви. Чрез тях индивидът придава насоченост на жизнения си път и реализира делото на своя живот.

Ситуативни подбудиК. Левин пръв обръща внимание на “подбудителната сила на вещите” в

психологическото поле.37 Той всъщност разглежда един от основните класове ситуативни подбуди. Неограничеността на подбудите, която обосновава Левин, е преди всичко неизчерпаемост на ситуативните подбуди.

Всъщност ситуативните подбуди са твърде неустойчиви, моментно ефективни и многобройни. Затова и не се поддават на убедителна класификация. Те изразяват подбудителни тенденции, които са заложени във всеки аспект на преживяването. Възможността да се формират нови подбуди в ситуационното поле е израз на огромните адаптивни възможности на психиката на човека да се възползва от благоприятните шансове, които околната среда създава. Лекотата на формирането им се експлоатира от манипулативните стратегии на рекламно въздействие, които могат да убедят индивида да купи всякаква стока или услуга.38

Ситуативните подбуди обикновено са фон по отношение на фокуса на осъзнаване. А. Н. Леонтиев предпочита да ги нарича “мотиви-стимули”, но терминът му не е достатъчно прецизен, защото подразбира по-висока устойчивост, отколкото ситуативните подбуди реално проявяват. От друга страна, те наистина са своеобразни вътрешни стимули, задаващи вектори на активност от определен аспект на преживяването към субекта. Мотивиращият им ефект би могъл да се оприличи на векторно изчисление, както е предположил К. Левин в своята теория за психологическото поле. Ситуативните подбуди имат различна съдба – някои се превръщат в съзнателни подбуди, т. е. мотиви, други стават подбудителни привички (нагласи), а преобладаващата част си остават подбуди, възникващи и действащи в актуална ситуация. Движението на вниманието в ситуационното поле придава моментна подбудителност на точките, в които то се фокусира. Включването на дадени предмети и качества в краткосрочния регистър на паметта също ги зарежда с повишена подбудителност за съответния интервал на удържане.

Връщам се пак към речника на подбудителни термини в българския език от бележката под черта в началото на главата. Всъщност повечето думи означават не прости качества на преживявани явления, заредени с подбудителност, а матрици на взаимоотношения в схеми на ситуации. Те предполагат поне един субект и определен предмет на преживяването – идеален, материален, позиция на друг индивид или човешка общност. Част от

37 Строго погледнато подбудителността остава във вътрешното състояние на субекта, а възниква илюзия, че предметите подбуждат активността на субекта (Имедадзе, 1986).

38 Рекламата може да ни накара да си купуваме минерална вода дори когато водопроводът ни снабдява с превъзходна вода за пиене!

104

подбудите като че ли идват от ситуацията и са обърнати към Аза и провокират активност от негова страна, а други изхождат от Аза и са насочени към света. Вижда се, че подбудата не е атомарно отношение, а матрица, конфигурация на предполагаеми отношения към реалния свят и към една система от смисли, първично надчовешка и вторично персонализирана от индивида. Накрая на раздела привеждам определение на ситуационни подбуди:

Всякакви теми и аспекти на преживяването, зададени в ситуационното поле, които предизвикват отклик от Аза във вид на емоция, мисъл, действие и на всякаква промяна в качеството на преживяването, могат да се причислят към ситуативните подбуди.

Това е максимално обхватно определение. В него очевидно се очертават множество разновидности. Напълно осъзнатитите ситуативни подбуди са наричат “намерения” (К. Левин).

Въздействията на ситуацията обикновено се преживяват като периферни по отношение на съзнателните компоненти на ситуацията, но понякога се тематизират като съдържание на фокалното осъзнаване. Независимо от степента на осъзнаване ситуативните компоненти стоят извън Аза. Те създават и поддържат чувството за реалност на субекта. То се задава във вид на впечатления, в които има структурна инвариантност, която потвърждава очакванията, генерирани от образа на света (ОС).

В ситуации от сензоперцептивен вид, например, наблюдение на някакви предмети и събития в природно обкръжение, се преживяват впечатления, идващи от сетивата като стимули, на които Азът откликва с разнообразни отговори – удоволствие, адаптиращи движения на сетивните органи за оптимизиране на усещания и пр. Ситуативни фактори регулират изпълненията на трудови движения и изобщо на сензомоторните умения. Силни преживявания в ситуации на креативност се задават като “диктувани” отвън, в които субектът се “вслушва” и му се разкриват неподозирани форми и отношения.

Няма ограничения какво би могло да се превърне в ситуативна подбуда. Неограничеността е предпоставка за богатството на вътрешния свят, за тънката диференциация на личностните смисли и за адаптивния потенциал на индивида. Подбудите, извиращи от преживяваните ситуации, са главният източник на новаторство в културата.

Ситуативните подбуди изразяват психологическата важност на ситуацията, като особено “горещо място” в психиката, където активно се творят подбуди, както един вулкан “твори” атмосфера и почва на Земята.

Взаимодействие на подбудителните равнищаВ преживяването се извършва интеграция на компоненти от четирите

подбудителни равнища. Текущата им интеграция е това, което се обозначава като мотивиране на ситуациите и поведенческите актове. Интеграцията обикновено произвежда мотивационен импулс, които се задава вътрешно като устойчива посока и ритъм на психо-поведенческата активност на индивида. Ще разгледам типичната схема на подбудителна интеграция.

Беше обсъдена идеята, че потребностите са отражение в психиката на главните жизнени условия (фактори), необходими за оцеляването и телесното здраве на своя носител. Ако всекидневието е устроено така, че да осигурява ритмичния достъп до съответните условия, потребностите стават като че ли незабележими в преживяването. Тогава се преживява фоново усещане за телесен и психичен комфорт. Последното състояние е сигнал, че психофизиологичните процеси протичат според био-физическите норми на

105

организма. Ако всекидневният ритъм на удовлетворяване се разстрои, цялостното функциониране на преживяването започва да се променя.

Например, индивидът работи нещо и пропуска обяда си. У него започват да се пораждат дискомфортни усещания и емоции на глад, които привличат спонтанно вниманието му към различни предмети в обстановката, свързани с храна и хранене. С усилване на усещанията за глад се включват въображението и мисленето, които започват натрапчиво да произвеждат сценарии за възможно хранене. Нещо в субекта го кара да прекъсва ситуационния ред на трудова дейност и все повече да желае, да речем, вкусен сандвич с натурален сок. Азът включва високи мотиви и полага усилия, за да се удържи в ситуационния ред (СР) на трудовата дейност, но усещанията за глад се вклиняват чрез СР на хранене. Двата СР-е известно време са в динамично равновесие, но с усилването на чувството за глад СР на хранене става доминиращ и обсебва Аза тотално. Във вътрешен план се замисля, приема и реализира план за премахване на усещанията за глад. Накрая индивидът преживява удоволствие от засищането с храна, то изчезва от ситуационното поле и той може да се върне към трудовия СР.

Приведеният току-що пример може да изглежда твърде опростен, но той илюстрира достоверно генералната схема на действие на потребностите: депривацията на всяка от тях води до отключване на СР-е за удовлетворяването й. СР на потребността обикновено има приоритет над СР-е, регламентирани от културната традиция. Разбира се, налагането на потребностните СР-е е сравнително рядък феномен във всекидневието на индивид, живеещ в цивилизовано общество, защото разписанието на неговите СР-е включва ритмично ситуации на набавяне на жизнените фактори, заложени в потребностите. Това може да породи илюзия, че животното в човека е изчезнало, но животинското начало е снето в социо-културните форми на живот. Теорията на З. Фройд изглежда витално валидна, защото предполага многообразни трансформации на една ненасищаема потребност – либидото (сексуалността). Възгледите на великия психоаналитик едва ли са верни за мнозинството хора със слабо и средно либидо, но за индивиди, чието либидо по някакви причини е ненасищаемо, - класическата психоанализа е правдоподобно описание на тяхната подбудителна сфера и личностна структура.

Нагласите действат несъзнателно, постоянно и имат сила на подбудителност близка до тази на потребностите. Повечето нагласи са подбуди, които преди това са възникнали като стимули в конкретна ситуация или като мотиви, породени от съзнателни актове на Аза. След многократно повторение подбудителното им действие се е автоматизирало и са станали “подбудителни навици и привички”. Те могат да останат прикрепени към ситуацията, в която са възникнали, но могат и да се генерализират за повече типове ситуации и да станат обобщени нагласи. Като такива обобщените нагласи потъват в образа на света (ОС) и оттам генерират нещо като “самоизпълняващи се пророчества” – неявни предсказания за това, че нещо го има и ще се случи. При разгръщането на даден СР той бива “тласкан” в посока на сбъдване на предсказанието.

Например, поредица неуспехи са фиксирали в индивида обобщено очакване за неуспех, което постепенно се фиксира като черта на личността – неувереност в себе си. Последната генерира несъзнателно реакции на пасивност, отказ от действия и на избягване във всякакви ситуации, изискващи съзнателна инициатива. Такова поведение отново поражда неуспех, а той на свой ред усилва изходната неувереност на индивида.

Но има и нагласи от позитивно естество. Оптимизмът, да речем, е черта на характера, която изразява отношение на доверие към света (Минчев, 1985; Томс и Минчев, 1986). Субектът бива възнаграден с множество позитивни

106

последствия на своето оптимистично преживяване и поведение. Същото важи за много други черти на характера.

Най-общата нагласа, генерирана от ОС, е свързана с вярванията, че светът е стабилен и предсказуем. Това фундаментално очакване несъзнателно се проверява чрез активността на всички сензоперцептивни системи – когато гледаме, слушаме и опипваме предметния състав на нашето обкръжение. Потвърденото очакване се преживява като чувство за реалност. По подобен начин функционират всички други нагласи с тази разлика, че техните очаквания са по-конкретни. Потребностите също пораждат очаквания, свързани с установяване на контакт с предустановени жизнени фактори и с процеса на тяхното усвояване. Психически модели на потребности също изглежда са заложени в ОС. Затова е възможно управлението на общите нагласи и на потребностите да се извършва от едни и същи психо-биологични механизми.

Мотивите са зададени отчетливо и контролирано, т. е. съзнателно. Те са “органи”, удължения на Аза и по правило отразяват предмети и закони на Свят 3 (по К. Попър), който конституира идеите и ценностите на човечеството. Всеки мотив има ограничено съдържание, което се преживява чрез обща представа и словесна схема. Мотивът се съпровожда от фоновата увереност, че е принципно изпълним. Само отклонявайки се от психичната норма индивидът би могъл да поддържа неизпълними мотиви дълго. Мотивите се преживяват като необходими за живота на субекта чрез преживяване на личностен смисъл, който се формира по много сложен начин от цялостния блок на субектността. Част от мотивите са директно отражение на предмети на потребности. Някои изследователи, например А. Н. Леонтиев, абсолютизират тази функция на мотивите. Но по-високото предназначение на мотивите е да реализират схвъх-потребностни влияния върху жизнения свят на човека. Силните мотиви, включени в схемите на волевото действие, могат да ограничават потребностната регулация на поведението, дори да й се противопоставят. Мотивите са средство за причинно действие на Аза върху обкръжаващия свят.

Има жизнени основания за формиране на подбудителност чрез мотиви, ако тя има възможност да внася съдържания и тенденции на опита, различни от потребностите и нагласите, в някои случаи и дори да им се противопоставят. Затова част от мотивите не могат да бъдат производни от подлежащите равнища на подбуди и са предназначени да реализират лични проекти на индивида, най-мащабният от които е планът за жизнено дело. Затова мотивите са психологическа основа на свободното действие и преживяване на човека.

Когато мотивите са упражнявани многократно и тяхната реализация започне да става без особени пречки и трудности, те се превръщат в мотивационни привички и потъват на равнището на нагласите. За да се задържат на съзнателно равнище, с мотивите трябва да се извършва “умствено повторение” (mental rehearsal), подобно на това, което се прави в ситуации на преднамерено запомняне. Често умственото повторение се извършва като усилие по смислообразуване, т. е. ситуационен ред (СР) на търсене и евентуално откриване на сериозни ценностни и екзистенциални основания на съзнателни подбуди. Иначе казано, мотивите се удържат на собственото си равнище чрез специална мисловна дейност – смислова рефлексия. В спокойни времена такава активност се инициира от Аза, но в бурни времена изискванията на живота и противоречията, провокирани от тях, пораждат интензивна смислова рефлексия.

В определени периоди на човешкия живот възникват сериозни разбърквания на подбудителните ефекти на равнищата на мотиви и нагласи. Такива състояния се преживяват като кризи на личността. Те се решават чрез опора

107

на нови личностни смисли и чрез усвояването на нови социални умения и позиции. Излизането от кризи не винаги е гарантирано, а понякога то оставя дефекти в субектния блок, които е прието да се наричат комплекси. Най-известният от тях е “комплексът за непълноценност” (А. Адлер).

Ситуативната подбуда може да се разглежда като преходна благоприятна възможност в ситуационното поле, на която субектът придава актуална подбудителност. Това значи, че произходът на ситуационните подбуди следва да се търси на по-долните равнища на подбуждане – потребности, нагласи и мотиви. Докато структурните единици на подлежащите равнища са относително устойчиви, ситуационните подбуди са краткотрайни и опортюнистични (адаптирани към благоприятните възможности) по дефиниция. Когато добият устойчивост и възобновяващо се трайно качество, ситуационните подбуди са се превърнали в мотиви или нагласи.

Бихейвиористките изследвания на обуславянето се отнасят до това, което тук наричам ситуативни подбуди. Само че в техните експерименталните ситуации стимулите (болкови въздействия, храна и т.н.), които се предлагат на експерименталното животно или лице, имат непосредствено биологично значение за него, затова механизмите на вниманието на субекта ги отделят бързо и безпроблемно. Погрешно се приема, че стимулите идват безпрепятствено отвън и се забравя, че т. нар. “стимули” са не толкова обективна даденост, колкото продукт на собствената аналитична активност на субекта в ситуация. На това специално е обръщал внимание големият психолог Морис Мерло-Понти (Мерло-Понти, 1997). Изводът е, че в психически план стимули не съществуват, има ситуационни подбуди.

Потребностите и нагласите регулират ситуационната насоченост на вниманието, което на свой ред отчленява аспекти и предмети в ситуационното поле и ги прави действени за момента. Мотивите също пораждат свои промеждутъчни “работни цели” - намерения, които са съобразени с опциите на ситуацията. Затова моментните, инструментални цели и намерения, са следствие от действието на мотивите в ситуационно поле. Строго погледнато, целта (намерението) е мотив, пригоден към моментните опции на ситуацията. Всяко намерение (цел) представлява “стъпка” в реализацията на определен мотив. Установено е, че решаването на задачи се съпровожда от построяване и последователно изпробване на “дърво на целите” (Х. Саймън). Но същото важи и за овладяването на трудни ситуации в умели дейности. Целта се преживява като частично “пожелана” от Аза, частично като обусловена от съдържанието на ситуацията и общата логика на действие.

Забелязването на благоприятни промени в динамични ситуации служи като повод за тяхното моментно използване и субектът инициира действия, сякаш воден от ситуацията. Закономерно появяващите се опции в ситуацията създават “маршрути на внимание”, които се превръщат в навици да се внимава. Те са подбудителни автоматизми, които потъват на по-ниските равнища. Последното значи, че има движение на подбуди “отгоре-надолу”. Вече подробно разясних влиянията на подбудите “отдолу-нагоре”.

Моделът на подбуждане, предложен тук, изхожда от идеята, че преживяванията и поведенческите актове по правило са обусловени от йерархия от няколко подбуди, които дават обща посока, съдържание и сила на крайния ефект – преживяване или поведение. Полагането на няколко равнища на подбуждане в настоящия модел се съгласува с интуицията на обикновените хора за разнокачественост и многообразие на подбудите. В крайна сметка няма чисто подбудително преживяване или чисто подбудителна фаза на преживяването. За всички аспекти и съдържания на преживяването е присъща определена степен на подбудителност. Важна идея на развиваната тук концепция е, че всички взаимодействия на четирите подбудителни равнища се

108

“срещат” в ситуационното поле на конкретна ситуация и произвеждат разнообразни, понякога непредсказуеми, подбудителни ефекти:

В ситуационното поле подбудите, идващи от различни равнища, се съпоставят и съизмерват, конфликтират като се наслагват и сумират своята подбудителната сила, взаимно отслабват и неутрализират своето действие, диференцират се на по-частни и селективни подбуди. В процеса на текущо възприятие се добавят нови подбуди към вече наличните в подбудителната сфера. Оттук може да се заключи, че актуалната ситуация е ключов фактор в динамиката на човешката подбудителност.

За разлика от животните човекът може да формира всякакви намерения - закономерност, която е открил големият психолог Курт Левин още през 30-те години на ХХ век. В тази неограниченост на човешките подбуди се таят възможности за нововъведения в човешкия живот, но и опасности от всякакво естество.

Съзнателно, несъзнателно и ситуацияВ настоящия раздел ще разгледам съзнателното и несъзнателното качества

на преживяването и отношенията им към ситуационната рамка и помежду им. Тук употребяваме термините “съзнателно” и “несъзнателно”, а не “съзнание” и “безсъзнателна психика”, защото искаме да обозначим две противоположни качества на ситуираното преживяване, а не отделни сфери на психиката. Тъй като несъзнателно и съзнателно са съотносими качества, още тук ще дадем изходни определения:

Съзнателното е многомерно качество на преживяване, което обикновено е разположено в статична рамка на преживяването (ситуация). Това качество е резултат от участието на Аза в инициирането, разгръщането и завършването на актуалното преживяване. Съзнателното се придружава от усещания за Азовост на преживяването. Тези Азови усещания се описват чрез съвкупност от степенувани свойства (измерения).

Несъзнателното е качество на ситуирани преживявания, които се пораждат без моментното участие на Аза. То изразява автоматичното действие на разнородни мотивационни, и когнитивни механизми на психиката. Някои от механизмите са вродени, други са придобити. Поведението също има безсъзнателни механизми на регулация. Несъзнателното се описва с измерения, противоположни на съзнателното качество.

Горните определения са доста разгърнати и предполагат множественост на феномените на съзнателно и несъзнателно. Преди няколко десетилетия се е приемала едно просто различаване между двете основни форми на психичното у човека: съзнателни са преживяванията, “облечени” в думи, а безсъзнателни са преживяванията, които индивидът не може да разкаже. Интересно е, че този критерий е бил признат и в бихейвиоризма и в психоанализата, колкото и идеите на двете направления да изглеждат различни.

Съзнателното и несъзнателното са качества, аспекти на единни преживявания, а не самостоятелни преживявания. Няма съзнателно или несъзнателно преживяване в чист вид. Затова следва да се говори за съзнателни и безсъзнателни измерения на конкретно преживяване. И двете качества са вплетени в структурата и динамиката на актуалната ситуация. Диференциацията на двете качества става предимно поради участието или липсата на участие на Аз а в микрогенезиса на актуалното преживяване на ситуацията.

Азът - източник на съзнатостСъществува забележимо степенуване на интегралното качество осъзнатост

на преживяването. То, както беше казано, е многомерно. Главният му

109

параметър може да се нарече “сила на присъствието на Аза” в ситуацията. Азът не е субективна вещ, а преживяван източник на Аз-функции. Те са доста на брой и подреждането им по важност е неизяснено поне засега. Ето примерен списък на по-изявените функции на Аза:

Иницииране и извършване на волеви действия; Активиране и притежаване на психичните функции, желания, намерения

и всякакви мимолетни подбуди; Център на актуалната ситуация; Създаване и поддържане на полова идентичност; Замисляне и осъществяване на жизнено дело и на наратив за него;

източник на надситуативна активност; Употреба на личното местоимение Аз по граматично правилен начин; Интегриране на ситуационните редове (СР-е) на всекидневието в единна

реалност; Създаване на непрекъснатост на минало, настояще и бъдеще на

субекта; поддържане на автобиографична континуалност; Поддържане на чувство за достойнство; поемане на отговорност и

преживяване на вина при неуспех; Осъществяване на психологически защити от травмиращи събития и

преживявания; Удовлетворяване на потребност от самостоятелност и лична автономия;

преживяване на чувство за свобода и неограниченост; Рефлексия върху собствените Аз-функции и его-състояния; ситуативна

самооценка; Откриване на ценности и смисли, реализация на ценностни избори; Носител на импровизация и на игрово начало в СР-е;

Списъкът е по-скоро описателен, отколкото обяснителен. Специален анализ трябва да установи колко и какви са функциите на Аза като източник на активност. Тъкмо това, че функциите на Аза са много, го прави самостоятелна и отчетлива субективна реалност!

Азът е свръх-наситена форма на преживявана субектност, при която активността в ситуацията придобива посока “отвътре-навън” и се реализира някоя от изброените (или друга) Аз-функции. Може да се предположи, че Азът води началото си от забраната да се преживява повече от една подбуда в даден психологически момент. Серията единични подбуди се приписват на единен източник. Така Азът се оказва продукт на безсъзнателни умозаключения за единичност на въображаем източник на подбуди.

За множествеността на Азовете се говори в древни будистки текстове. У. Джеймс също обсъжда множество Азове (Selves) на индивида – социален, Аз-наблюдател и пр. Джеймс е смятал, че индивидът има толкова разновидности на Аз, колкото са и ситуациите, в които би могъл да си представи, че е активен деятел. Концепцията на Р. Леинг също постулира множество Азове в опита на индивида. Дж. Х. Мийд приема единен Аз (Self), но го разделя на субектна (I) и обектна (me) фази, които се редуват бързо във времето. Така субект-обектната релация става вътрешно присъща структура и динамика на Аза. Алтернативата “реален – въобразен Аз” остава загадка за психологията. В случая изхождам от идеята, че Азът е реално равнище на субектния блок на психиката на човека, въплъщаващ чиста субектност чрез набор от функции. Въплътената част според мен се съставя от его-идентификации, които функционират като “разширено Аз”. Това е модификация на Мийдовата идея, изложена по-горе.

При включване на съответна Аз-функция биопсихичните функции – познавателни и емоционални - се преживяват като желани и направлявани от Аза. Без него те изглеждат сякаш се движат на автопилот.

110

Азът се “сраства”, отъждествява с определени идеи, емоции, хора, вещи, социални роли, умения, смисли и цялостен стил на живот, които е прието да се наричат его-идентификации. Той като че ли е потънал в тях и престава да мисли себе си като свободно същество. Всъщност честото упражняване на специфична Азова активност в определен тип ситуации води до пристрастяване, до идентификации и бавно отслабване на Азовото начало, или с други думи - Аз чувството. Разнообразието и импровизацията в СР-е на субекта усилват Аз-чувството забавят отслабването му в перспектива. Приведените доводи правят убедителна идеята, че в различните й проявления Азовостта е ядро на съзнатостта на преживяванията.

Азовостта се поражда и от фундаменталното устройство на ситуацията като единица на опита. Предметите, явяващи се в ситуационната рамка, са “застинали”, “спрели”. Промени, и движение сякаш се внасят чрез два източника: от света извън тялото на индивида и от вътрешното единство – Аза. Обектите и състоянията траят безусловно, те изпъкват като че ли в пространството “пред” Аза, и пред-хождат действията му във времето.

Има стабилност на рамката, формата на преживяването, която е обезпечена от невро-физиологични механизми. Въпреки че субектът движи очите си, но не води до въртене на изгледа на нещата. Нещо в нас коригира изгледите, изваждайки ефектите на скоковете на вертикалната ос на движение на окото, и оставя една стабилна зрителна сцена (Митрани, 1973). В слуха също се произвежда стабилна локализация на звука, при която източникът на звука се движи, а слуховото пространство остава неподвижно. Така е и с активния допир – опипващите движения на ръката не водят до безразборни допирни усещания, а се усещат в обект, разположен в неподвижно пространство. Понякога наричат това предметност на сензоперцептивните процеси, но в случая оперира механизъм за постигане на стабилност на рамката на цялостното преживяване. Тази рамка изглежда е амодална и не зависи от особеностите на сетивните органи. Рамката на преживяване се вписва естествено в образа на света (ОС) на индивида.

Двата източника на промени се преживяват като “сили”, придаващи движение и променливост в две противоположни посоки. “Силите”, въздействащи върху предметите и състоянията в ситуацията “отвътре”, се схващат като Аз. Така динамичните фактори разполовяват ситуацията на това, което още немският философ Й. Г. Фихте е забелязал като разрив в човешкия опит “Аз – неАз”, по-късно обозначен като “субект-обектна” структура на опита. Самата структура на неподвижни състояния, образуващи ситуационно поле, което дава опора на преживяването, и две посоки на движение, създава по необходим начин референтна точка на отчет в дихотомичната структура на преживяванията.

В конкретни ситуации Азът се идентифицира с посоката и фокуса на преднамереното (волево) внимание. Азът се задава във вид на “будно петно”, “прожектор”, движещо се по собствено желание в едно пространство на опита. Затова не случайно някои от изследователите на съзнанието, например У. Пенфилд, са били склонни да го приравняват с действието на вниманието.

Азът и чувството за съзнаване (Аз-чувството) не съвпадат с това, което се случва в ситуацията. В нея има съдържания, които не зависят от инициативата и изборите на Аза. Ето защо съзнавано не е тъждествено с преживяване на актуална ситуация. Съзнаването е винаги част, макар и променлива, от съдържанието на актуалната ситуация.

Видове несъзнателно и проявленията му в ситуацияНесъзнателното се състои от знание и подбуди, очаквания и факти, от

съответни механизми, някои вродени, други – придобити, но в крайна сметка то не създава самостоятелни преживявания. Но несъзнателното има съдържание

111

и форма. Следва да се разграничават два вида несъзнателно: реално и потенциално несъзнателно. Потенциално несъзнателното в неговата тоталност всъщност е образът на света (ОС). Реалното несъзнателно е съдържание и динамични тенденции, които не се отчитат от Аза в текущата ситуация, но формират нейния смисъл и ефекти без чувство за субективен контрол от страна на субектните равнища.

Терминът “несъзнателно” се отнася до активността на съвкупност от психически модули (механизми, процесори), действащи бързо, паралелно и без усилия, понякога в конфликт един с друг, друг път – съгласувано. Всъщност едва ли би могло да се намери обща логика на несъзнателното, както се опитват да докажат психоаналитиците.

Обратно, съзнаваното е единично, серийно, бавно, често се извършва с усилия, опитва се да установи логическа и смислова подредба на подбудите и състоянията в и между ситуациите. Тази линейна организация на съзнаваното, дава възможност то да се мисли като организирано във вид на последователни “стъпки” или “ходове”. Най-приетият термин е “съзнателни актове”. И така съзнателното се разгръща в ситуационното поле като серия последователни съзнателни актове, реализиращи някаква устойчива подбуда чрез промеждутъчни цели.

В резюме, настоящият общопсихологически модел приема, че в ситуационното поле оперират механизми и тенденции с противоположни параметри на функциониране. Несъзнателното отговаря на функционирането на древни еволюционни механизми, по-консервативно е, действа по образци, вродени или придобити, които много трудно угасват. Механизмите на несъзнателното действат модуларно, специализирано по съдържание и процеси. Те не изискват да се вземат решения относно детайли и модификации на процеса на извършване. Така несъзнателно и съзнателно са събирателни понятия на противоположни модуси на действие с техните плюсове и минуси, възникнали на различни стадии на психичната еволюция.

Един незабележим, но повсеместен вид несъзнателно е “семантичната активация” при слухови и зрителни възприятия. Нашите образи на възприятието (перцепти) извличат думи и производни семантични свойства от дългосрочната памет обикновено без особени усилия. Процесът на активация е автоматичен, безсъзнателен, съзнателен преобладаващо е словесният ефект, т. е. преживяването на думи и изрази, провокирани от възприятието.

Най-изпъкващата част на несъзнателното са навиците. Една мини-теория на навиците е обсъдена в Гл. V. Изпреварващо ще кажа главната идея, че еволюционно навиците са били предназначени да оптимизират поведенческите актове (движенията на групи мускули), а впоследствие са се “враснали” навътре, вторично са станали механизми на психична регулация. Те са най-простата форма на безсъзнателна организация, защото се отключват от съвсем специализирани стимули и се извършват бързо, стандартно и без усилие. А това са родови признаци на всяко несъзнателно. Специфичното в навика е тъкмо неговата придобитост. Донякъде огрубено може да се каже, че навикът първично е единица на “поведенческото несъзнателно”.

Обратно на навиците съществуват сложни вродени форми на безсъзнателна организация на опита, наречени от К.-Г. Юнг “архетипи”. Последните са безсъзнателни модели на най-важните предмети-цялости на родовия живот на хората. Те са родова памет, която е защитена от променящото действие на съзнателното. Архетипите се проявяват като “празнини” в опита на човека, които настойчиво изискват активност от определен вид, за да бъдат напълнени. Те имат мотивиращо действие и са част от мотивационното несъзнателно.

112

Архетипите не мотат да се осъзнаят директно, но те инициират производството на символи и се въплъщават в обществени ритуали. У надарените индивиди архетипите се превръщат в мотивация за творческа дейност Познанието на архетипите е възможно по консистентните последици от активността им. Същественото за архетипите е, че те възпроизвеждат цялостни форми на живот или същностни фигури и предмети на съответната форма на живот. Това действие е коренно различно от навика, който е предназначен да адаптира индивида към ограничен вид ситуации.

Друг вид мотивационно несъзнателно е действието на сексуалния нагон (либидото). Откритието му е заслуга най-вече на З. Фройд. Изглежда сексуалността става безсъзнателна сила, формираща личността на детето, когато нагонът е (1) твърде силен у конкретния индивид и (2) е подложен на репресия в една пуританска култура. Ако едно от двете неща липсва, нагонът не може да получи съдбоносното влияние, което Фройд му приписва.

Трети вид мотивационно несъзнателно е описан от видния психоаналитик А. Адлер като “комплекс за непълноценност”, произтичащ от дългия период на безпомощност на детето. А при наличието на телесна травма, или при серия неуспехи в живота, комплексът се задълбочава и се превръща в “комплекс за малоценност”. Може би в крайния случай това би било травмиращо предусещане на пълната безсмислица на собствения живот! Според Адлер комплексът за непълноценност в нормалното развитие поражда мощни безсъзнателни процеси на компенсация на чувството за непълноценност. Тези процеси могат да се хипертрофират и да станат свръхкомпенсация, която да “избие” в творчество или девиантно поведение.

Освен поведенческото и мотивационно несъзнателно има и трета група безсъзнателни феномени, които условно могат да се нарекат “когнитивно несъзнателно”. Названието показва, че то е свързано с процеси на познание.

Най-важна разновидност на последния тип несъзнателно е имплицитното учене (Reber, 1993). Последното е свързано с автоматично извличане на структури (патерни) и правила в най-разнообразни ситуации и съобразяването им в последващи актуализации на ситуациите.

Впечатляващо потвърждение на имплицитното учене е експерименталната парадигма за обучение в миниатюрни изкуствени граматики. Накратко тя се състои в следното: съставят се изкуствени думи (акроними) според набор от изкуствени правила на редуване на срички и звуци. Получените акроними се редуват в изречения не случайно, а пак според замислени изкуствени правила. Така се образува изкуствен език, който става основа на обучаващ експеримент. В първата, обучителна част на изследваните лица се представят за по няколко секунди на слайдове или по друг начин акроними (образци) от изкуствения език. Изследваните просто ги гледат в няколко обучителни сесии, траещи по час или два. После се провежда сесия, в която се проверява придобитото знание за изкуствения език по следния начин: Правят се поредици от слайдове с образци и не-образци (изкуствени думи, нарушаващи правилата, non-words). Образците (други, а не използваните при обучението) и не-образците се представят в случайна последователност. От изследваните лица се иска да разпознаят образците от необразците. Оказва се, че опитните лица могат да разпознават образците (акронимите) с голяма точност без да знаят правилата на изкуствения език. В други експерименти опитните лица разпознавали успешно граматични от аграматични изречения на изкуствения език. Тази способност за учене без осъзнаване на правилата А. Рийбър нарича “имплицитно учене” (Reber, 1992).

Това е изкуствено симулиране на процеса на езиково обучение, през който минава всяко бебе докато стане компетентен носител на някой от естествените езици. Никое малко дете не знае огромния брой езикови правила, според които се организира дискурса на всекидневното говорене, но това не му пречи да се съобразява с тях превъзходно, когато построява своите изказвания. От горните

113

експерименти и от спонтанното овладяване на естествения език се вижда, че човек се учи без да знае, че се учи. Дори и да не иска, пак се учи! Тъкмо това се нарича “имплицитно” (подразбиращо се) учене. Според А. Рийбър това е еволюционно древна форма на учене, която предхожда развитието на механизмите на осъзнаване и е останала да работи паралелно с тях, защото жизнените условия на човешкия живот са потвърдили, дори усилили тяхната ефективност. Имплицитното учене е несъзнателно в два аспекта: (1) става без намерение за учене; (2) опира се на правила и признаци, за които обикновено не възниква съзнателен отчет.

Тук следва да се уточни, че имплицитно познание не значи напълно несъзнателно, по-скоро “периферно осъзнато”, като резултатът се осъзнава поне смътно, а от друга страна се преживяват гама от емоции, които направляват съжденията и понятията на субекта. О. К. Тихомиров сполучливо ги нарича емоции, служещи като евристики.

Логично е да се предположи, че образът на света (ОС) - интегралната форма на несъзнателно, включващо трите типа несъзнателно (поведенческо, мотивационно и когнитивно), - се обогатява и диференцира чрез имплицитно учене или чрез някакви негови модификации. В крайна сметка обсъжданите три типа несъзнателно са функционални диференциации на първичния ОС, с който субектът е екипиран още от първите си взаимодействия като самостоятелно същество. Ще повторя по смисъл, че ОС е организираното, схематизирано минало на субекта, вродено и придобито, поставено в служба на настоящето и бъдещето. Несъзнателното, във вид на ОС, продуцира очаквания от по-общо или по-конкретно естество подготвящи субекта за ефективни реакции на случващото се.

От действието на несъзнателното, съвкупно и по части, се формира спектър от състояния и емоции на очакване, който има разнообразни тонове: съмнение, обнадежденост, остро любопитство, напрегнатост пред рискован ход, оптимистична приповдигнатост, делово изчакване и пр. Езикът, на който несъзнателното излъчва информация за себе си, е съставен от емоции и очаквания. Те са слабо представени в речника на всеки естествен език и затова трудно се осъзнават, а още по-трудно се съобщават на други хора.

Несъзнателното съществува, защото помага на човека не просто да оцелее в един свят, но и защото му придава една гарантирано човешка форма на света, която изпреварва нашите възможности да го осъзнаваме. Несъзнателното очовечава света преди той да стане предмет на осъзнаване и преобразуване. Затова на несъзнателното не бива да се гледа като на еволюционен реликт, подобно на някои анатомични части на човешкото тяло, или пък на животинското в човешката психика, а на програма за придаване на човешки измерения на света преди и независимо от нашето съзнание.

Функции на съзнателните състоянияВ началото на главата описахме съзнателните състояния като функции на

инстанцията Аз в структурата на личността. Но съзнателните актове имат свои действия и познавателни възможности, които оправдават употребата им от Аза в ситуационното поле. Така самите факти на осъзнаване могат да имат конструктивно предназначение в динамиката на преживяването. В този анализ ще се спра на една конструктивистка концепция за съзнанието (Mandler and Nakamura, 1987).

Цитираните автори описват съзнанието като серийно устройство, действащо “отгоре–надолу” (top-down). Според тях в бихейвиористичните времена съзнанието било скрито зад механизмите на внимание, но в съзнанието се включват само

114

вътрешните форми на внимание, опериращи върху репрезентации. Вниманието е било отъждествявано и с краткосрочната памет. Това според авторите също е неправомерно, защото обемът на съзнателното състояние е едно до две моментно свързвани преживявани единици, а не от 5 до 9, както в краткосрочната памет. Супер-ограниченият капацитет на съзнанието (1-2 единици) противодейства на “разсейващия ефект” на стимулацията от средата. Съзнанието се активира според нуждите и приоритетите на момента, т. е. от ситуационни изисквания. Съзнанието е устройство за оценяване на значения, смисъл и за планиране на активността на високо равнище. Съзнанието най-общо изпълнява следните функции: (1) активиране от дългосрочната памет избирателно на съдържания, потенциално важни за постигане на цели; тази активация се извършва “отгоре-надолу”, за разлика от “семантичната активация, която е безсъзнателна и се осъществява “отдолу-нагоре”; (2) учене “отгоре – надолу, когато оценката за важност, ценност и съгласуване с личностните смисли предхождат запомнянето на фактите и автоматизирането при навиците. Макар и по-рядко автоматизираните навици могат да се подлагат на осъзнаване с цел да им се придадат експресивни, личностни свойства, например, навиците на умел пианист могат да се дезавтоматизират в конкретни ситуации на заучаване на ново музикално изпълнение, за да се изразят нови музикални идеи; (3) мета-когнитивна функция, чрез която се формират нови мисли за налични мисли и така се извършва “разпакетиране”, “дисекция” и “пакетиране” наново на мисловни съдържания (идеи); (4) забелязваща функция, при която чрез вътрешно внимание се отделят като ментални фигури и се правят изпъкващи определени аспекти на преживяването и по такъв начин се тематизират за специално използване; (5) откриване на причини за грешки в познанието и поведението; (6) създаване на психологическа едновременност на две преди това отделени съдържания и образуване на асоциации; (7) създаване на поле от алтернативи, измежду които да се прави избор. Това са според Мандлър и Накамура аспекти на конструктивистко разбиране на съзнанието. Те много държат на идеята, че главното предназначение на съзнанието, обединяващо изброените функции, се състои в това, че съзнанието е реагиране на “моментни нужди, изисквания и задачи” (пак там, с. 301).

Такова разбиране на предназначението на съзнанието го прави ключов психологически механизъм на преживяваната ситуация. Човешките ситуации не могат да минат без участието на съзнанието, макар и с различна моментна ангажираност в ситуационното поле. Не съвсем рядко индивидът преживява “блуждаещо осъзнаване”, когато съзнанието се рее свободно и безконтролно в полето на преживяване.

В допълнение към идеите на Мандлър и Накамура следва да се изтъкне, че необходимост от осъзнаване възниква и по повод на специфичните изисквания на ситуациите на непосредствено общуване. Те предполагат (1) взаимно представяне на психичните състояния на другия участник в комуникативните актове; (2) да предизвикаш желано (контролирано) от тебе психично състояние у другия участник; и понякога (3) да го накараш да “разпознае” в себе си това състояние, т. е. да го осъзнае. Така възниква перманентният проблем да се установят намеренията на партньорите в общуването и практическите взаимодействия. “Проникването” в намеренията стимулира интензивна съзнателна активност във съвместните дейности на всекидневието. Цитиране на чужди мнения в разговори, както и иронията и самоиронията са свидетелства за метакогнитивни актове на съзнанието.

Обикновено обектното равнище на преживяване се конституира чрез възприятия и спомняне, които са обусловени от безсъзнателни процеси (отдолу-нагоре), а разнообразните оценки, съпоставяния и пр. се извършват чрез активации на едни или други функции на съзнанието. Както безсъзнателните, така и съзнателните процеси допринасят за смисловата и действена тъкан на ситуацията. Несъзнателното изпълнява рутинни действия във фонов режим, докато съзнанието е открито към моментните опции на ситуацията, т. е. то е опортюнистично.

115

Следва да се отбележи, че съзнателните актове и състоянията на съзнанието са зависими от културно обусловени средства за овладяване на вътрешния свят, каквито са изразните средства на естествените езици, артефактите като книги, компютри, и изобщо системи за кодиране на информация. Понякога ги наричат “вещи, които ни правят по-умни” и това е вярно. Овладяването на огромен репертоар от интелектуални оръдия на културата е предпоставка на високо-качественото мислене.

ВниманиеВниманието е специализиран психичен процес39, обслужващ интегрирането

на ситуацията в цялостно смислово и действено преживяване. Ритъмът на вниманието става вътрешен ритъм на субективно действие в пределите на ситуацията. Вниманието е механизъм на реализация на субектния блок на психиката и специално на активността на Аза и затова не случайно вниманието често се отъждествява със съзнанието. Това схващане има сериозно основание, тъй като фокусът на вниманието прави отчетливо преживявана т. нар. тема на преживяване.

Вниманието е част от реализацията на цялостната координация на психичните функции в ситуационното поле. Смята се, че вниманието е предназначено да осъществява селекция на стимули в полето на възприятие, да определя приоритети и да удържа едни цели за сметка на други, както и да избира дадени поведенчески отговори измежду множество от възможни отговори. Селекцията става необходима, защото се наблюдава конкуренция между алтернативи в перцептивната, съзнателната обработка на информация. Понякога се предполагат селективни механизми във всяка област на когнитивна обработка и се говори за “зрително”, “слухово”,, “емоционално” внимание, за “съзнателно” внимание и пр. Но особено влиятелна е класическата концепция, подкрепена от интуицията на здравия смисъл, че вниманието е единно и се разпределя или превключва и че се преживява като субективен феномен в първо лице единствено число във вид на компетентност на Аза. Все пак проблемът стои дали имаме едно единствено внимание или това е сборно понятие за множество механизми за селекция в структурата на психиката на човека. От две-три десетилетия се увеличават привържениците на множествения възглед за вниманието, но все пак класическият възглед продължава да доминира в психологическото мислене върху вниманието. Аз смятам, че единството на ситуацията изисква единен механизъм, който да селекционира и удържа разнородни компоненти на опита като стимули, планове и действия в матрицата на преживяването.

Като че ли липсата на съдържателни характеристики прави вниманието слабо видимо във вътрешен план: Зададени са фокус и посока на вниманието.

Фокус на вниманието – е резултат на психична селекция. Той е мястото в ситуационното поле, в което преживяването е най-отчетливо, високо будно и контролирано. Фокусът на внимание е единичен и има твърде ограничен капацитет, макар че субективно изглежда обширен. Фокусът се отнася към ситуационното поле, както централното зрение към цялостното зрително поле. Съществуват разновидности на действието на фокуса във всяка сетивна модалност (зрение, слух, осезание) или в абстрактните форми на репрезентация (пропозиционална, речева и пр.), но във всички случаи това е “будно петно” в преживяването, което се мести в различни части на полето на преживяване.

39 Понякога вниманието се разглежда като психично състояние, защото придружава и съпътства другите процеси и няма собствено съдържание. В някои случаи вниманието се схваща като овътрешностена форма на контрол (П. Я. Галперин), но и двете становища приемат отделни свойства или функции на вниманието за негова същност.

116

Посоката на вниманието е ментален вектор, обърнат към или изхождащ от Аза. Той реализира някоя от четирите функции на вниманието в ситуационното поле.

Фокусът на внимание, както казах, проявява известна специфика в различните сензоперцептивни модалности. Например, в зрението фокусът на внимание се отнася към ситуационното поле така, както централното зрение към цялостното зрително поле. Специално в зрителната система централно зрение и зрително внимание споделят общи неврофизиологични механизми. Централното (фовеално) зрение е много тесен процеп в зрителното поле, но поради това, че то е динамично-подвижно, се създава впечатление, че то заема масивна част от зрителното поле. Установено е, че вниманието се затруднява повече, когато трябва да се разпределя между няколко зрителни стимули, отколкото между същия брой стимули в различни модалности, например, зрителни и слухови. Последното често се изтъква като аргумент в полза на специфични видове внимание за всяка сензоперцептивна система.

Още по-загадъчно действа слухово-речевото внимание. То може да се селекционира и да разпознава звукове като реч, които са по-слаби от фоновия шум, а може и да проследява един от няколко паралелни разговора около индивида. Но и рече-слуховото внимание изглежда особено “обемно” в слуховото ситуационно поле. Вниманието при активния допир се поддържа от моторна схема на движение на пръстите и китката и сякаш е “залепено” за тях.

Вниманието е феноменологически ефирно, и следва да бъде такова, защото то е психологически механизъм на действие в ситуации и не бива да привнася допълнителни характеристики отвъд играта на субективно и обективно. Вниманието осведомява Аза за потенциална или реална значимост на едно или друго съдържание в ситуационното поле.

Наличието на фокус не означава пълна липса на внимание към останалата част от ситуационното поле. Известен ресурс на вниманието остава като че ли “разлят” в периферията на фокуса и се съсредоточава към особености и детайли на ситуацията, които се преживяват с допълнително осъзнаване. Последните образуват контекст на значимост на фокусираните аспекти на ситуацията и осигуряват потенциални точки на съсредоточаване в предстоящи моменти.

От казаното можем да извлечем следното определение:

Вниманието е процес и състояние на насочване и съсредоточаване на Аза на индивида върху едни или други аспекти на ситуационното поле, при което се образува фокус на диференцирано преживяване и периферия с по-малко отчетливо преживяване. Така едни аспекти на преживяването добиват усилени контури и диференцирана значимост за сметка на други.

Горното определение е феноменологично. То акцентира върху вътрешния наглед на вниманието и показва, че вниманието е фактор в организацията на преживяването.

Някои автори настояват, че вниманието действа само върху пространствено-времевата структура на взаимодействията с физическия свят, т. е. то е свързано изключително с перцептивни и моторни процеси, докато селективните процеси към аспекти на самото преживяване (това, което понякога се нарича “вътрешно внимание”) са процеси на “забелязване”, присъщи на съзнанието (Mandler and Nakamura, 1987). Аз смятам, че вниманието е единно, въпреки че в отделни случаи то обслужва различни слабо осъзнати когнитивни функции или пък съзнанието в частност.

Функции на вниманиетоВ устройството на вниманието е заложен парадокс – то е специална

117

програма за очакване на трудно предсказуемото. Вниманието може да придружава всякакви други психични процеси, сензоперцептивни, паметови, мисловни. Следва да се отбележи, че вниманието по-често и естествено съпровожда психичните процеси, осъществяващи връзка с наличния фрагмент на света “тук и сега”, т. е. сензоперцептивните преживявания.Първата функция, изпълнявана от вниманието, може да се обозначи като антиципативна (от латински – предусещане, очакване). Най-общо казано, вниманието кара когнитивните процеси, които придружава, да “забягват” напред спрямо хода на актуално случващото се. Всъщност това еволюционно перспективната функция на вниманието. Стимулирайки антиципативни тенденции, вниманието подготвя, настройва субекта за нови, силни и необикновени стимулации, или осигурява максимално бързи и адекватни реакции на внезапни, но евентуално важни събития. Всички разновидности на човешкото внимание, които ще разгледам по-долу, са модификации на едно недиференцирано състояние на очакване, на създаване на обща мобилизационна готовност за преживяване, реагиране и реализация на проекти. Различията се появяват в продължителността и начините на активация и поддържане на тази нагласа, свързана с очакване.

Втората функция е указател на моментна важност и на смисъл. Вниманието съпровожда и абстрактните познавателни процеси на мислене и въображение. В тях то е “умствено посочване към” (У. Джеймс) евентуалния смисъл или към съществено отношение на два или повече интелектуални предмети. Сякаш вниманието сигнализира: важно е това, към което соча тук и сега! Вярно е и обратното: значимо е това, което предизвиква внимание. В абстрактното преживяване съдържанието, което се тематизира във вниманието, придобива “изпъкналост” субективно се уголемява, става сякаш “стоящо над” другите компоненти на въображаемата или мисловна ситуация. Накратко, фокусът на вниманието задава и удържа темата на текущото ситуационно преживяване. По-обобщено тази функция на вниманието го прави фактор на осъзнаване. Удържането на определена тема на преживяване е задължително, за да възникват ситуационни редове.

Преди акта на осмисляне, вниманието подпомага процесите на осъзнаване чрез индуциране на един от два противоположни ефекта: аналитичен (разчленяване на първични цялости – емоции, усещания и пр. – в поредица елементи, които дори могат да се преживеят като безсмислени, или смислени по нов начин) и синтетичен (актовете на вниманието свързват разделени съдържания в нови цялости и да ги третира като че ли са смислени). Аналитичният ефект води до забелязване на разлики в съдържанието и динамиката на преживяването, а синтетичният ефект подпомага откриването на общности между отделни съставки на ситуационното поле. В аналитико-синтетичното действие на вниманието понякога се реализира и креативен ефект – във фокуса на вниманието се зараждат нови свойства, които се прибавят към текущата ситуация. Това са “малки открития”, катализирани посредством вниманието.

Актовете на внимание не само конституират смисъла, но го и удържат колкото е нужно в хода на конкретната ситуация и на ситуационния ред. Вниманието може да реализира смислообразуване, защото според Н. Фрижда актовете на внимание служат като “показалци към пътищата на цялостното преживяване”. (Frijda, 2005, p. 484).40 Те уверяват, че съответни преживявания

40 Фрижда предполага аналогичен ефект и по отношение на емоциите. В това няма тавталогия или противоречие, ако приемем филогенетическата връзка на емоции и внимание. Тя сочи, че вниманието (специално първичното, неволево) е резултат от диференциация на първични емоционални процеси, да речем, на изненада, афект, и пр. Фрижда е склонен да акцентира върху структуриращата роля на вниманието по отношение на качеството и вида на

118

могат да бъдат експлицирани, или да станат начало на разгърнати действия. Впрочем тези указателни възможности на вниманието действат слято с редица емоции и образуват т. нар. “чувство за ситуация”.

Третата функция на вниманието е директно да ускорява и тонизира движенията на човешкото тяло. Тази еволюционна програма на вниманието е предназначена да провокира бърза активация на тялото в ситуации, заредени с явна или потенциална опасност. Щом тя е предусетена вниманието се включва и превключва от един компонент на ситуацията към друг без усилия и намерение, дори против намерението на субекта. Тази функция се преживява като вътрешен ритъм на регулация на поведенчески актове.

Предполага се, че действието на вниманието в сензо-перцептивни и действени ситуации е възникнало в дълбокото еволюционно минало на животните, а абстрактните форми на действие на вниманието са възникнали късно в антропогенезата. Изначално вниманието е повече родствено с емоциите, отколкото с усещанията.

Четвърта функция води до съсредоточаване на усилия върху обект, който следва да бъде овладян поради една или друга извън-биологична необходимост. Тук вниманието създава преживявано поле на действие на субекта и “съединява” външното или вътрешно действие с предмет сякаш това се прави от някаква “вътрешна, ментална ръка”. Последната функция се реализира посредством съвместната активност на внимание и воля.

В първите три функции вниманието е “вързано” за оцеляването и справянето с внезапно случващото се. При тяхната реализация ситуационното поле сякаш е обладано от външни сили и вниманието ги обозначава като предизвикателства за Аза. При изпълнение на четвъртата функция вниманието вече “излиза” от един Аз, утвърждаващ намерения и проекти, и “посяга” към предмети, отношения и процеси в Свят 1, Свят 2, или Свят 3. Така вниманието става удължител и проводник на пристрастността на Аза.

Впрочем вниманието има редица дезорганизиращи ефекти, но те не са еволюционно програмирани адаптации, а по-скоро страничен ефект от функционирането на адаптациите. Така повишеното внимание може да забавя, дори да разрушава уменията и навиците. Рой Баумайстър нарича това действие на вниманието у спортистите “задушаване под натиск” (Baumeister, 1984). Цитираният ефект показва, че вниманието изпълнява горните функции само когато участва в дадена ситуация с оптимална концентрация и разпределение.

Видове вниманиеСпоред продължителността им и участието на волята в регулирането им

различаваме четири вида внимание:Неволево внимание. Често се то нарича първично, за разлика от вниманието

за абстрактни стимули, което се нарича вторично или производно внимание. То е първично в еволюционен и онтогенетичен смисъл на първо възникнало. Тъй като действието му отключва спонтанно силни емоции, може да се предположи, че еволюционният му произход е тясно свързан с емоциите. Сензоперцептивното внимание се активира спонтанно, бързо и принудително. Еволюционно то предизвиква мобилизационна готовност и реална селекция на действия съобразно потребностите на животното. Активацията му води до напрягане на мускулите и така настройва тялото за действие. Внезапни и силни стимули предизвикват ориентировъчна активност на мускулни групи, свързани с насочване на сетивата – движения на очите и главата в посоката на

възникващата емоция. Тук няма да разглеждам това специално.

119

стимулация, специфични движения, свързани с ослушване, телесна поза на готовност за бягство и т. н. Наред с това неволевото внимание се съпътства от наситени емоции и афекти – на уплаха, безпокойство, гняв, любопитство и пр. При активиране на неволевото внимание организмът изпитва повишен физиологичен стрес.

Проявите на неволевото внимание са наситени, краткотрайни и провокирани от усещания или възприятия, т. е. от външни фактори. В еволюционен план неволевото внимание е предназначено да подготви субекта за реагиране на динамични външни събития: потенциални опасности или внезапно появяващи се благоприятни възможности. Всички неочаквани събития изискват бърза мобилизация на субекта за оценка на актуалната ситуация и за адекватно телесно реагиране. Този вид внимание има вродена програма, някои изследователи го извеждат от ориентировъчния рефлекс (И. П. Павлов). Когато ефектът на новост на промяната се изчерпи, а това става за няколко секунди, настъпва т. нар. хабитуация (привикване), когато източникът на промяна вече не удържа фокуса на внимание върху себе си и той се премества върху други обекти.

Когато ситуацията протича спокойно и липсват външни стимули, които да “грабнат” вниманието, то започва да извършва т. нар непреднамерени, спонтанни колебания върху случайни обекти и аспекти на обстановката. В. Вундт сравнявал тази флуктуираща активност с движенията на махалото. Тя не е действие на вниманието на празен ход, а изпреварващо търсене на биологично важни стимули и събития.

Тъй като е вроден автоматизъм, първичното внимание действа принудително и не се поддава на обучение, а също не се и отучва. Понякога неволевото внимание се провокира от промяна, изразяваща се в прекъсване на стимулация – ако покрай субекта се говори, настъпването на мълчание предизвиква преместване на фокуса на внимание към променената ситуация. Това означава, че неволевото внимание е по същество насочено не към стимулацията, а към изследване на значението на промяната в текущата ситуация, т. е. то активира когнитивните процеси у индивида. Другата функция на неволевото внимание е да повиши мобилизационната готовност за бързо действие и това става също автоматично и едновременно с когнитивната активация.

Волево внимание. Самото му название показва, че то е съвместно действие на механизмите на вниманието и волята на субекта. Като че ли едно съсредоточено усилие се прибавя към естественото внимание, надстроява се над него и определя продължителността на удържане и маршрута на движение на фокуса на вниманието в ситуационното поле. Оттук се заключава, че действието на волевото внимание е вторично по отношение на неволевото внимание, затова Л. С. Виготски основателно го причислява към висшите психични функции.

Параметрите на фокуса на внимание при волевата му регулация са съвсем различни от природните форми на внимание. Актовете на волевото внимание са продължителни – траят минути, а понякога часове, те са с променлива интензивност, изискват усилия и имат по-висока “цена” за субекта.

Този вид внимание се провокира от интересите и мотивацията на субекта и става по ефективно, когато се упражнява. Вторичното внимание се проявява като ситуационно-специфични умения и навици да се внимава за динамиката на заучени стимули. Това значи, че субектът може да има мотивите и волевите привички да удържа фокуса на вниманието си в един тип ситуации, а изобщо да не иска и да не умее да внимава в друг тип ситуации. Ето защо, в конкретни

120

случаи следва да се прави анализ на проявленията на волева регулация, а не да се приема някакво общо равнище на регулация, което непременно се привнася в ситуацията. Така волевото внимание е силно диференцирано в проявите си за разлика от неволевото.

Ситуациите, провокиращи неволево внимание, не се нуждаят от волева регулация на фокуса на внимание. Адекватните за внимаване чрез усилия ситуации са такива с монотонен ход, с плавно настъпване на промени, но все пак важни от една социо-културна гледна точка. Такива ситуации са свързани с поддържане на общото качество, морални стандарти, а не с естествената променливост на нещата. Волевото внимание е пригодено да регулира хода на абстрактни ситуации – такива, в които се изисква съобразяване и комбиниране на символи и преобразуване на природни материали по символична схема. Затова, когато е насочено към вътрешни процеси, то се обозначава като “интроспективно внимание”. Последното всъщност осъществява преднамерено превключване между налична и абстрактна ситуация.

Така се очертава главната функция на волевото внимание да налага и усилва културни проекти чрез преднамерено изменение на начина на действие на “природното” внимание, което е предвидено да бъде механизъм за оцеляване.

Волевото внимание може да има скъсен цикъл, когато се регулира от прости волеви действия в изолирани ситуации. От друга страна волевото внимание може да участва като механизъм на реализация на сложни волеви действия и да се превърне в умение да се внимава в съответен ситуационен ред (СР). Тогава на него му е присъща сложността на едно умение.

Послеволево внимание. Този вид внимание се появява, когато субектът развие силна положителна мотивация за някакъв вид дейност. Неговите прояви са комплексни: в началото, докато индивидът се “вработва” в СР на конкретната дейност, той се самопринуждава, а след това усещането за полагане на усилия изчезва и съсредоточаването става леко, но продължително. Това се случва, когато един учен пише статия по любим замисъл, при упражняването на трудна пиеса от изтъкнат пианист и т. н. Това внимаване започва преднамерено и с известна принуда от страна на Аза, но след това става след-волево. Разновидност на последния тип внимание е присъщ на умелите дейности, където усилия и спонтанно съсредоточаване се редуват по разнообразен начин.

Навично внимание. Това е заучена връзка между определени външни (признаци на предмети, цялостни предмети и техните взаимоотношения) или вътрешни (фрагменти на вътрешна реч, емоционален нюанс и пр.) стимули, която предизвиква непреднамерено фокуса на вниманието върху тях. Навиците да се внимава могат и да бъдат по-сложни и да образуват “маршрути на внимание” като компоненти на професионалната наблюдателност в трудови дейности, иначе казано е навичен компонент на умение. Този тип внимание е незабележим защото е пасивен мониторинг, който обичайно сигнализира, че всичко е наред в дадена ситуация. Тези модуси на внимание могат да се нарекат още “навици за следене на ситуация”.

Навици за следене на стимулни конфигурации се формират и в експериментални ситуации:

Р. Шифрин и У. Шнайдър провели серия експерименти за взаимоотношенията между автоматизирана и контролирана обработка на информация на специални стимули (target stimuli), в случая набор от зрително представени букви. Те установили, че специалните стимули придобили свойството да привличат вниманието автоматично след продължително упражняване. То се състояло в двигателна реакция на разпознаване на специалните стимули (определени букви).

121

След това били проведени критически опити, в които специалните стимули вече служели като дистрактори (стимули, отвличащи вниманието, на които по инструкция не би трябвало да се реагира). Въпреки че вече били неуместни за новата задача, тези стимули, които по-рано специално предизвиквали бърза реакция, влошавали изпълнението на новата задача. Това значело, че те автоматично предизвиквали информационна обработка, т. е. в традиционни термини били придобити навици да им се обръща внимание (Shiffrin and Schneider, 1977).

Макар и рядко се разграничават още два вида: внимание, водено от стимулите (внимание “отдолу нагоре”) и внимание, водено от задачата (внимание “отгоре-надолу”).

Казахме, че една от човешките функции на вниманието е обозначаване на значимост – това, върху което се насочи вниманието се преживява като важно за момента. Затова автоматизираното обръщане на внимание към редица аспекти на текущите преживявания, заедно с динамиката на емоциите, сигнализира значение на компонентите и аспектите на ситуационното поле. Значенията често имат формата на емоционални навици и навици да се внимава. У човека това е втората по големина сфера на навичност след двигателните (телесни) навици.

Навичното внимание е вторично непреднамерено внимание и наподобява неволевото внимание по безизборността, лекотата, силата и кратките периоди на съсредоточаване, но то не е безусловно-рефлекторна реакция, а отговор, научен чрез множество повторения. Тъкмо наличието на навици да се внимава е най-силният довод срещу отъждествяването на внимание и съзнание у човека. Вниманието по навик е част от придобитата готовност на тялото и на психиката да реагират бързо и ефективно и да са в синхрон с актуалните промени в наличната ситуация.

Внимание и информационна обработкаВниманието е свързано с процесите на селекция и обработка на информация

в когнитивната подсистема на психиката. Проблемът е на какъв етап от тази обработка се включва вниманието.

Едни автори (Д. Бродбендт и А. Трайсмън) твърдят, че вниманието служи като “филтър” и се включва рано, още в началото на сензо-перцептивната обработка. В модела на Д. Бродбендт попадането във фокуса на вниманието е предпоставка стимулът да получи допълнителна информационна обработка. Нефокусирането означава изпадане на стимула от когнитивната система на индивида. Ан Трайсмън допълнила модела на Бродбендт, че в когнитивната система съществува ограничен капацитет (ресурс) за информационна обработка и той се заема приоритетно от сензо-перцептивните канали на информация, към които бива насочено фокусирано внимание. Информацията от останалите канали се обработва “отслабено”.

Други изследователи (Р. Шифрин) приемат, че вниманието се включва в когнитивната обработка чак след завършване на процесите на разпознаване на патерни (форми, образци) във възприятието. Шифрин изхожда от убеждението, че разпознавателните процеси действат автоматично, без участието на вниманието. Резултатите от разпознаването на патерни се отправят в краткосрочната памет и в нея процесите на внимание извършват селекция, поради това, че е невъзможно да се удържи цялата структурна информация в краткосрочно-паметовия регистър. В този модел действието на вниманието е следствие от информационните ограничения на краткосрочната памет, а не на възприятието.

Проведени са множество експерименти, които потвърждават двата модела на участие на вниманието в когнитивната обработка, така, че проблемът кой от

122

тях е валиден, остава нерешен. Феноменологично резултатите от действието на двата модела са неразличими.

Вниманието структура ритмиката на преживяванията, но няма собствено съдържание. То придружава останалите познавателни и личностно-рефлективни процеси и затова е вездесъщо и същевременно “празно” откъм специфика. В крайна сметка вниманието е един от главните механизми на конституиране на единицата на преживяване – ситуация.

Свойства на вниманиетоВниманието няма съдържателна специфика, но разгръщането му може да се

опише с редица свойства – структурни и динамични.Фокус и периферия – първото е зоната на висока концентрация на

вниманието. Фокусът е динамичен и се мести в полето на ситуацията, а периферията е останалата част, която се следи неявно. Някои автори, например У. Найсър, говорят за “пред-внимание” вместо за периферно внимание.

Обем – измерва се с броя единици (предмети, действия, отношения и пр.), които попадат еднократно във фокуса на внимание. Обемът на вниманието у зрелия индивид е в диапазона 5-7 единици. Той не се мени с тренировката. Обемът на внимание съвпада с обема на краткосрочната памет, на възприятието и на осъзнаването. Това се дължи на факта, че те са съставни части от полето на ситуацията и споделят общи ограничения.

Концентрация – това е съсредоточеност и висока будност на преживяването върху част от ситуационното поле. Концентрираното (съсредоточено) внимание създава и запълва фокуса на вниманието и се мести в ситуационното поле. Концентрацията е противоположно свойство на превключването на вниманието. Съсредоточаването на неволевото внимание се извършва без усилия, но е краткотрайно, докато волевото внимание постига концентрацията с усилия и но затова е неограничено във времето. Разсеяността, т. е. неспособността за концентрация, е всъщност нулева точка на съсредоточеност на вниманието.

Превключваемост – измерва се с броя премествания на фокуса на внимание за единица време. В едни случаи превключването става спонтанно според вродена или придобита програма (неволево внимание, внимание по навик), а в други случаи - преднамерено и с усилия (волево внимание). Превключваемостта се обуславя и от психодинамичните особености на психиката – гъвкавостта, подвижността и работоспособността на основните психични процеси.

Разпределеност – това свойство предполага “разделяне” на вниманието на няколко фокуса в даден момент. Такова схващане е доста спорно. Това, че имало хора, които вършели по шест-седем дейности едновременно, е мит. По-скоро разпределението следва да се схваща като времето за фокусиране върху различни части от ситуационното поле в даден времеви интервал, примерно за една минута. Така в един случай вниманието е разпределено върху три обекта чрез ритмични превключвания между тях.

Устойчивост – означава съпротивляемост на отвличащи въздействия (дистрактори). Измерва се с интензивността на стимулите, достатъчни да отклонят вниманието от даден обект.

Повлияване от инструкция – Установено е експериментално, че вниманието към различни аспекти на преживяването може да се насочва чрез инструкция в различна степен. В голяма степен вниманието може да се насочва чрез инструкция към цветове, форми, разположения в пространството и категории

123

предмети, в които да се внимава. Но с инструкция не може да се въздейства върху отклоняване на вниманието от внезапни и силни стимули. Дългото упражняване в селекциониране на определен тип стимули също противодейства ефективно на инструкцията в какви стимули да се внимава.

Изброените свойства могат да се разглеждат като работни характеристики, които описват действието на вниманието у даден индивид. За всички тях има създадени тестове за измерване и те се прилагат в професионалния подбор от десетилетия.

И така вниманието активно структурира текущата ситуация, задава тема, ритъм и разпределение на когнитивните ресурси за нейната обработка и осмисляне. Така вниманието, заедно с краткосрочната памет, е ключов механизъм в ситуационната организация на опита.

124

ІV. Личността в общопсихологически контекст

Проблемът за личността – предизвикателство за психологията на ХХІ век

Да бъдеш личност е една от кодовите ценности на европейския тип култура. Това е така, защото едва в европейската цивилизация става практически възможно статутът на личност да се масовизира отвъд институциите на властта и на високите интелектуални занимания. От 2 хилядолетия насам в Европа е имал шансове да бъде признат за личност и индивид, който не е крал, военноначалник, учен или художник. За сравнение ще посоча великата китайска цивилизация, която за 5000 години исторически път е “произвела” само няколко хиляди исторически личности. А в това време са живели приблизително 4-5 милиарда китайци! А Европа за 2000 години цивилизация и около 2 милиарда индивида, изживели своя жизнен път през това време, е “произвела” десетки хиляди изтъкнати личности! Само по себе си това е забележително и изисква специално обяснение. Последното може да се даде не от една наука, а от целия комплекс социални науки – от правото до културната антропология.

С казаното исках да изтъкна факта, че възможността да бъдеш личност се масовизира. Въпреки това не е намерена социална технология за мащабно производство на личности и в Европа. И сега да станеш личност се смята за индивидуално постижение. Горчивата реалност е, че една неголяма част от индивидите успяват да се заявят като личности в достатъчно широк мащаб, докато мнозинството хора са личности в един тесен битов мащаб, ако изобщо приемем битовата реализация на личността.

Получава се така, че въпреки тази принципна възможност, адекватното реализиране на личността е твърде недостатъчно с оглед на демократичните ценности. Оттук и психологията получава социална поръчка да изследва психологическите фактори във формирането на личността, да интензифицира и да направи по-качествен процеса на личностово формиране, който можем да наречем тук персонализация.

Проблемът за личността не е нов за психологията. Поставен е от З. Фройд в края на ХІХ век. Класически приноси към неговата постановка и интерпретация са направили няколко генерации видни психоаналитици, хуманистични, персоналистични, конструктивистки, дейностни и други психолози. Без да се спирам на специфичния резон на всяко от изброените направления, ще резюмирам приносите, които според мен са общопсихологическо достояние:

Индивидът става личност чрез серия ценностни избори и реализация на жизнен план на основата на психологическа индивидуалност;

Азът е субективният център на личността, придаващ й вътрешно единство; той се наслоява с вярвания за персонална ефективност, волеви действия и привички и пр.

Личността образува слоеста или йерархична структура, включваща разнокачествени видове опит – съзнателни актове, екзистенциални преживявания, навици и привички, сценарии, роли, жизнен стил и пр.

Личността се изявява пред определена публика и си създава публичен имидж, който в различни случаи работи за или против личността. Личността може да управлява впечатленията, които оставя у другите и да използва това за презентиране на фасадна

125

самоличност. Върху възникването на личността въздействат масивно и редица

безсъзнателни детерминации – комплекси, психотравми, защитни механизми, архетипи, образ на света и пр.

Личността претърпява динамика на разгръщането на своите психични потенциали в онтогенезата. В нея се очертават възход, плато и упадък. Такава онтогенетична динамика се описва чрез серия “криви”, очертаващи различни профили на личностни промени.

Възможни са различни езици на описание на личността – конструкти, топологични понятия, език на черти и качества, конфликти на вътрешни структури и инстанции и пр. Всяка от големите школи в психологията изобретява свой език за описание на базисните личностни феномени. Различните психологически езици са в отношение на допълнителност, а не на изключване, както нерядко се твърди.

Базисните личностни феномени, които са добре проучени и са издигнати конкуриращи се мини-теории за всеки от тях, са следните: експресия на лична позиция (постъпка), идентификация, управляване на впечатлението, което Азът създава (самопрезентация), манипулация, личностна рефлексия, импровизация и творчество, реализация на жизнен план, произвеждане на наративи; конформизъм, агресия, психологическа защита, сътрудничество, формиране и изпълнение на социални умения, създаване и промяна на система от персонални конструкти.

Повечето от големите личностни теории са възникнали от или са повлияли на някакви важни психологически практики – психодиагностични, психотерапевтични, консултативни, възпитателни, дисциплинарни и пр.

Списъкът с приноси, който приведох, е повече от скромен за приблизително 100 години психология на личността. Повечето изводи, с изключение на някои прозрения на З. Фройд, звучат доста тривиално и нямат силата на естествено-научни закони. Оказва се, че психографиите на Ървинг Стоун са много по-завладяващо четиво, отколкото, да речем, книгите на психолози от ранга на Курт Левин или дори Карл-Густав Юнг. Психологията само е отхлабила хватката на тривиалното мислене за човешката природа, но не е създала силни контраинтуитивни теории. Формирането на характера и личността на конкретния индивид си остава толкова съкровена тайна, колкото е била преди столетия.

Съвременната психология на личността е едно фрагментирано поле, разделено между различни визии за същността на личността и на голям брой методични подходи за решаване на личностни проблеми. Забелязва се криза на равнище големи психологически теории. Ако отворите учебниците по психология на личността, ще се убедите, че най-новите теоретични идеи са с 30-40 годишна давност. Преди 80 години се забелязала подобна ситуация в идейната сфера на психологията и К. Бюлер и Л. Виготски побързали да я нарекат “криза в психологията”. Макар че съм оптимист, и аз съм склонен да говоря за криза в психологията на личността. Такава констатация не трябва да ни хвърли в апатия, а да мобилизира потенциал от нови идеи.

В следващото изложение ще представя от неселекционирана извадка от идеи, отнасящи се до психологическите основания на личността.

Големите личностни теории игнорират въпроса защо е необходимо такова психическо образование като личността. Сякаш да бъдеш личност е просто

126

красиво или пък неизбежно следствие от някаква еволюционна програма. Моят отговор е, че личността е утвърждаване на индивида като културен субект и това е станало приоритет и ценност на европейския тип култура. Културата изисква личности и създава условията те да възникват достатъчно често. Така основните мотивации и механизми на формиране и действие на личността възникват и се случват в културна екология. Това е най-общото основание на личността. По-конкретно в личностно стимулиращата култура от индивида се очаква индивидуален принос към културното наследство във вид на жизнено дело. Последното е нещо отделимо от индивидуалността на своя създател и опредметява неговите усилия, способности, ценности, амбиции. Жизненото дело го представя в положителна светлина пред определена заинтересована публика – близки, колеги, професионална или гражданска общност, цял народ, човечеството.

От мащаба и качеството на жизненото дело се съди за креативния, психобиологически и морален потенциал на неговия автор. В деловия дух на европейския тип култура за невидимите реалности, скрити в индивида, се съди по следствия, видими на равнище поведение и производство на културно-значими предмети – къщи, книги, идеи, отгледани деца, благотворителни жестове, граждански постъпки и други деяния, ценени в конкретна общност. Накратко, върви се от направеното към вътрешните качества и дейности, които го обуславят.

Една силна “преса” кара индивида да замисли, осъществи и представи по подходящ начин съвкупност от постижения, направени от него. Чрез тях му се приписва качеството личност. Индивидите започват да действат съобразно културните очаквания и нерядко изпълняват тази културна програма. Тук беше посочена най-общата културна матрица, формираща личности. Но в матрицата се включват различни интерпретации и гледни точки, конфликтни интереси, манипулиране, предположения, надежди, рискове, много емоции и неизбежни трагедии. Формирането на индивида като личност не е психологически праволинейно и гарантирано. Възможни са разнообразни казуси в личностната реализация на индивидите и те реално се случват.

Ако предходните разсъждения са коректни, личността може да се определи така:

Личността е психологическа система за замисляне, изпълнение и утвърждаване на определено жизнено дело пред дадена човешка общност. Индивидът получава пълноценен статут на личност, когато получи признание от общността.

Изложеният възглед има сериозни последствия за изследването и оценката на личността. Традиционните методики за проучване на личността изследват два рода факти - свързани с индивидуалността и предсказуемостта на индивида във всекидневието. По такъв начин личността се подменя с индивидуалните особености и социалната типичност на проявленията на индивида. Това са ресурси и ограничения за реализация на личността, но сами по себе си те не съставят личността като психологическа реалност. Доста опростено може да се каже, че личността първоначално е проект, с който индивидът се идентифицира, а след това той инвестира целенасочени усилия за неговата реализация и публична презентация. Доколкото проектът изисква дългосрочни усилия, централна личностна функция става волята, независимо от многото начини, по които я схващаме. Такъв подход изисква да се изследва генезиса на индивидуалния жизнен проект, волевият потенциал на индивида и конкретната драма на реализацията на проекта. Централни за собствено личностните изследвания са биографичните методики. Затова съм склонен да мисля, че най-добрите личностни психолози са големите биографи на

127

изтъкнати личности – Стефан Цвайг, Ървин Стоун, Анри Троая и др. Най-доброто личностно изследване на З. Фройд е студията му за Леонардо, а на Ерик Ериксън – биографиите на М. Ганди и М. Лутър. Прототипи на личности са хората, осъществили впечатляващи дела. Обикновените хора се приближават или отдалечават от тях. и все пак по нещо същностно са сродни с големите личности. Психографиите на обикновените хора също имат своите достойнства и психологията следва да ги проучва.

Ето това е моята психологическа концепция за личността в резюме. Тя е твърде схематична на този етап, но се надявам да покажа нейната жизнена валидност в следващото изложение.

Личността е най-важното прижизнено образувание на субектния блок на психиката. Човешкият индивид не се ражда личност. Той се ражда с общочовешки заложби, между които особено важна е възможността да стане личност в своя жизнен път. Преди да представим своята концепция за личността ще направя кратък обзор на традиционните схващания за личността.

Възгледи за личността в психологиятаМакар и рядко в психологическите дискусии се прокрадва възгледът, че

понятието личност е заместител на нашето неразбиране на вътрешните механизми на човешката активност и след време, когато се сдобием с фундаментално познание по тази проблематика, понятието личност просто ще отпадне от научна употреба (Е. В. Суботски, В. К. Вилюнас). Но огромната част от обикновените хора и професионалните психолози не споделят такъв нихилистичен възглед и приемат за несъмнено, че нашият вътрешен опит ни разкрива една особено активна цялост, наричана личност, която оказва мощни организиращи ефекти върху преживяването и поведението на индивида.

Обикновено се допускат два уклона в разбирането на феномена “личност”: банализиране и романтизиране. Ще ги представя сбито.

Банализирането обикновено се състои в допускането, че всеки нормален човешки индивид в зряла възраст е личност. Според привържениците на този възглед личност се става така естествено, както тялото израства на ръст през детството. Оттук нататък възгледът се диференцира: едни автори приемат като ядро на личността съзнанието (Е. Шорохова), други – суперструктура от съставни структури (З. Фройд; К. К. Платонов), трета група автори отъждествяват личността с типични черти на характера (Г. Олпорт, Х. Айзенк, Р. Кетъл), четвърта група приема, че личността е съвкупност от особено значими мотиви, образуващи жизнена позиция (А.Н. Леонтиев, Б. В. Зейгарник), пета група психолози отъждествяват личността със социалните роли, които индивидът изпълнява (Дж. Х. Мийд, И. С. Кон). Въпреки различията в системообразуващия фактор, който различните становища изтъкват, те споделят обща предпоставка а именно, че всеки човешки индивид, ако се развива нормално във физиологичен аспект, придобива личностно качество и че обикновено повечето хора успяват да станат личности.

Другият генерален подход към личността е романтизирането на личността. В него неявно се приема, че личността е нещо подобно на произведението на изкуството (В. Франкъл). Убеждението на авторите, които се придържат към него, е, че личността е рядко постижение в психическото и социалното развитие на индивидите. Тук пак има различия в идентифициране на функционалното ядро (системообразуващия фактор) на личността. Една група автори приемат, че личност става само индивидът, който се е проявил като творец (В. В. Давидов), хората на изкуството смятат, че личност е синоним на високо надарен индивид, изявяващ ярка индивидуалност. Историци и писатели са

128

склонни да приемат за истински личности публични персони - ярко изявени политици, държавници, обществени деятели и пр. Затова някои автори извеждат категориите “гражданска” или “историческа” личност (Ж. Желев) като неявно на обикновените хора се отказва правото да бъдат пълноценни личности. Приема се, че пълна личностна изява имат само онези индивиди, които са оставили името си в колективната памет на един народ или на човечеството. Колкото и да се различават по аргументите си всички “романтици” по отношение на личността, те я естетизират и приемат, че да си личност е толкова естествено, колкото и да си красив индивид. Романтизирането на личността в битов план се изразява в още това, че обикновените хора имат склонност да заключават, че “значима личност” и “приятен човек” са едно и също нещо, което често е абсолютно невярно (Бъргър, 1998).

Разбира се, за полемични цели аз формулирах две абстрактни, крайни позиции, но такива уклони в интерпретацията на личността съществуват, както във всекидневния живот, така и в професионалната психология.

Личностното качество на индивида следва да се изведе от изискванията на живота, а не да се внушава, че да си личност е красиво макар и безполезно. Необходимо е да се покаже, че да постъпва като личност устройва индивида в живота много по-ефективно, отколкото отказа или пропуска да бъде личност. В концепцията, която излагам тук, се опитвам да заема срединна позиция между очертаните крайности и нейната психологическа специфика се състои в следното:

Личност – това е Азът на индивида като автор на жизнено дело. За да стане индивидът личност, от него се изисква да притежава преди всичко умения за сложни волеви действия. Пълноценното личностно качество е особено постижение на част от човешките индивиди. Личността се заражда от интегралното действие на субектния блок на психиката в широк жизнен контекст. Личността е инструмент, средство за проектиране и реализация на индивидуално жизнено дело. Мащабът на личността се определя от величината на жизненото дело, което индивидът успее да създаде. Контекст на развитието и реализацията на личността е тип култура, в която индивидуалното жизнено дело е ценност и идеал, а реализацията на жизнено дело се подкрепя по много начини. Утвърждаването като личност изисква не само конструктивен индивид, реализиращ жизнен план, но и справедлива публика, която да признае и да помни даден индивид като автор на съвкупност от дела, достойни за уважение и подражание.

Това са в тезисен вид моето определение за личност и концепцията, следваща от това определение. В нея личността се приема повече за културологична, отколкото психологическа реалност. Концепцията, която развивам тук, тръгва от фундаменталния факт, че обществото дава своите награди и цялостно признание за публични постижения, т. е. дела, а не просто заради факта, че си уникален индивид с безспорна ценност. Всеки индивид е изправен пред предизвикателството да докаже своята ценност, а след като е доказана, да я отстоява, да “запази достойнството си”. Това е фундаменталната трудна личностна ситуация, пред която е изправен всеки индивид.

Психологията на личността има да решава следните главни проблеми:

Как културната програма за реализация на индивида чрез дела се пречупва в света на преживяванията на индивида и заработва в него;

Как тези преживяванията се трансформират в серия постъпки, замислени като части на едно значимо жизнено дело;

По какъв начин вече извършените постъпки се “сглобяват” и приемат за жизнено дело, свързано с жизнения път на даден индивид, от една явна

129

и невидима публика, стремяща се да бъде справедлива, но строга в оценките си.

Изглежда корените на личностното начало в културата следва да се търсят в ранната еволюция на човешките общности. Може да се предположи, че родът, да речем, е оцелявал по-сполучливо, когато е имал интелигентен и решителен водач в битки и бедствени ситуации. Членовете на рода забелязвали, че определени характерови и телесни качества са необходими на тази изключителна социална роля, а именно висок интелект, непреклонна воля, ярки нравствени качества и физическа сила. Той е трябвало да има несъмнени качества на лидер и боец. Индивидът, който евентуално е притежавал такива качества, изпъквал измежду другите индивиди в рода. Постъпките му в трудни за рода времена потвърждавали пригодността му да бъде предводител на рода и служели като основание да бъде избран за предводител на рода. Неговите необикновени дела се разказвали по различни поводи, дори се преувеличавали, за да легитимират още повече позицията му на лидер. Така или иначе и индивидуалните качества, и делата на водача на рода, носещи му репутация и слава, действително се виждали, те били заслужени и никой не ги изфантазирал. Последното могло да се случи в цивилизовани времена, когато липсвали сурови проверки на човешкото качество. Но като че ли у хората останало влечението по лидер и особената стойност на изпъкващата индивидуалност. Сега пак се търсят и намират знаменитости предимно сред спортисти и представители на шоу-бизнеса, въпреки че това с нищо не допринася за оцеляването на общностите. Този феномен е реликт на еволюционни процеси в човешките общности, който продължава да работи във всеки от нас.41

Слоеста структура на личносттаВътрешната структура на личността като системна подредба на жизнени отношения и техните преживявания е преди всичко общопсихологически проблем. Последният дефинира проблемно пространство с много вторични проблеми, с които се занимават различни клонове на психологията – психология на личността, психология на индивидуалните различия, психометрия и множество приложни психологии. Всяка от тях предполага генерална концепция за структурата и функциите на личността, излизаща отвъд техните частни области. Тук няма да правя обзор нито на общопсихологически, нито на частно-психологически идеи за личността. Ще бъде представена една слоеста структура на личността, изведена от ситуационно-феноменологичен подход.

“Слоеста структура” е доста обичайна метафора, използвана за концептуализиране на личността. В специален обзор, посветен на тази тема, Д. Картрайт и Х. Пекър изтъкват, че слоести структури се използват в обяснителните схеми на редица науки – квантова механика, астро- и геофизика, ембриология и еволюционна морфология, цитология, социология и др. (Cartwright & Peckar, 1988). Тези автори изтъкват, че в историята на психологията са предложени редица “слоести” описания на личностни феномени – З. Фройд, К.-Г. Юнг, К. Роджърс, Х. Айзенк, Р. Б. Кетъл са най-известните психолози, разглеждащи личността посредством слоеста метафора.42 Статията на Картрайт и Пекър посочва и редица по-малко известни

41 На този еволюционистки възглед за личността ме наведе документалната филмова серия на ББС “Човешкото лице”.

42 Няма какво да се страхуваме от позоваването на метафори за адекватното разбиране на психически реалности. В тъканта на психологическото мислене са получили легитимност редица универсални метафори

130

психолози, интерпретиращи личността посредством слоести образувания.

Описание на слоестата структураСлоестият модел, който ще представя, се състои от 5 слоя и ядро. Всъщност

самото ядро е слой, на който липсва по-вътрешен от него. Затова можем да приемем, че моделът съдържа 6 слоя. Първият въпрос, който възниква, е защо тъкмо 6, а не повече или по-малко слоеве. Слоевете се обособяват на базата на качествено отличаващите се видове преживелищен опит – социално-ролеви, компетентен, характерово-експресивен, ценностен опит, екзистенциален опит и Азов опит. Освен специфично качество всеки от тези типове опит има собствено качество на подбудите. Ако се окаже, че за някои от тези видове няма основания да се обособяват като самостоятелни, или пък, че има други базови типове преживявания, то и броят на слоевете на личностната структура следва да се намалят или увеличат. Но това не би променило съществено логиката на подхода.

Ще разгледам слоевете “отвън – навътре”. Една графична презентация на обсъжданата слоеста структура на личността е представена на Фиг. 7. “Отвън-навътре” в наслагването на слоевете означава изпъкналост, видимост на белези на съответния вид опит от гледната точка на страничния наблюдател. За личността-носител на съответния опит тази “изпъкналост” може да има други, индивидуализирани аспекти. И така слоевете са изобразени графично на Фиг. 7.:

Фигура № 7. ... някъде тук!

Социални роли – това е най-видимата и социално полезна част на личността. Чрез нея личността се вписва в съответни институции на дадено общество, изпълнявайки поведение според мястото, което заема в институционалния ред. Всеки нормален индивид изпълнява набор от роли – да речем, учител, баща, приятел, съпруг, син, фен на футболен клуб, член на политическа партия, упражняващ хоби, и пр. Всеки от изброените етикети обозначава съвкупност от очаквани поведения и преживявания от другите партньори в институциите, а също права и отговорности, свързани с изпълнението им. Някой би казал, че това е социологически поглед върху личността, но има и психологически аспекти, предимно свързани с индивидуализацията на ролите – степен на идентификация на индивида с ролята, дефинициите на ситуациите, в които ги изпълнява, копиране на ролеви образци, мястото й в ценностната му йерархия, степен и вид емоционален и волеви контрол в процеса на реализация на ролята и пр. Всичко това изисква динамична регулация на преживяванията и поведението в конкретни ситуации. Формирането и изпълнението на ролеви преживявания и поведение е най-социалната и най-публична част от личностните преживявания. Те са в значителната си част лесно достъпни за емпирично изследване.

Компетентност – в този слой е представена съвкупността от всички преживявания и поведения на индивида, които предполагат общи и специални знания, навици и умения за изпълнението им в публичното пространство. Тук се включват грамотността, езиковата култура, професионалните умения, гражданската и общата култура, които са норма за “културност” в дадено общество. В компетентността попадат и специални видове опит, които отличават индивида позитивно от останалите по равнище и качество на

(Минчев, 1998, с. 277-283). Има и метафори, които са били на мода за няколко десетилетия и после са били заменяни с други (Gentner & Grudin, 1985). Всъщност “слоеве” е по-скоро универсална метафора.

131

извършване. Съставките на компетентния индивидуален опит се натрупват и усъвършенстват бавно, защото изискват стотици и хиляди часове упражняване. При това те не са закрепени в институционална рамка, както ролите, и позволяват широк трансфер през ситуации и институции. Компетентността изразява една потенциална социална полезност на индивида. Съществено е да се знае, че критерий за компетентност са другите, а не личността-носител на компетентността. Дори и да имаш претенцията, че си компетентен, право на другите е да решат, дали наистина те признават за такъв. Затова са създадени и специални документи – дипломи, удостоверения, препоръчителни писма и пр. Тук е заложен и “капан” за личността – може наистина да си квалифициран за нещо, но да няма кой да го признае! Дори по често се случва обратния казус – неумели хора да се обявяват за компетентни.

Характер – той може да се обозначи кратко като “човешката индивидуалност”. В характеровия слой попадат всички вродени, естествени склонности на човека от разнообразно естество – психодинамични (темпераментови) черти, заложби на способности, склонности, свързани с агресивност, доминиране и т. н., предпочитаният емоционален тон на преживяванията, сензорни предпочитания (вкусови, обонятелни и пр.) и широка гама от първични симпатии-антипатии към обекти, дейности, преживявания и пр. Характерът е сплав на вродено и рано придобито43. Много трудно, често невъзможно, е да се разделят едното от другото. Тази сплав представлява конфигурация от черти и стилови характеристики на активността на субекта, която го откроява между останалите индивиди и се нарича “индивидуалност”44. Характерът е водещ слой в структурата на личността през първите 6-7 години от онтогенезата, когато обществото обикновено не оказва силен натиск за “нормативно” поведение от страна на индивида. По-късно характерът присъства като неотменен колорит при всички поведенчески изяви, но рядко се изявява в чист вид.

Ценностни ориентации – Те са по-късно възникващ слой, обикновено след 7-8 година и най-активно през тийнейджърството. В ориентацията към ценности се проявява влиянието на културата върху личността. Именно като споделящ и отстояващ ценности, индивидът заявява или открива за себе си, че е представител на даден етнос, култура, поколение, идеология. Чрез приобщаването си към ценности, индивидът се типизира, отнася към някакви светогледни категории, а не се индивидуализира. Това е така, защото ценностите съществуват обективно по отношение на индивида и на него му остава да се самоопредели във връзка с ценностите, които той открива като естествена даденост на човешкия живот. Ценностите служат като указания за това в какви неща си струва да се инвестират усилия и психологически ресурси. Ценностите обикновено не се осъзнават в чист вид, а в сплав с конкретни обекти, дейности, идеи, лица. Всяка конкретна сплав на ценност и нещо, в което тя е въплътена, се нарича “идентификация”. (в този процес участва и Аза). Съвкупността от идентификации се нарече личностна идентичност. Прието е

43 Под “рано придобито” ще разбираме, преживявания и поведения, фиксирани през бебешкия период, т. е. първата година от живота на детето.

44 Индивидуалността е подценена категория в съвременната психология. Класиците на психологията са се позовавали специално на нея за обяснение на личностното реагиране в конкретни ситуации. Най-изявен привърженик на обяснителната сила на индивидуалността бил Вилхелм Щерн (1871-1938) в неговата “критическа персонология”. Още през 1900 г. Щерн обявил “индивидуалността за проблем на 20 век”. Според него индивидуалността създава собствен свят чрез продуктивно саморазвитие. Централно понятие на индивидуалността е целеустремеността, която постига единство в многообразието на индивидуалността (Lamiell, 2003). Създаването на “чувство за индивидуалност” на клиента е решаващо за консултативната и психотерапевтична работа на професионалния психолог. Много изследователи, особено привърженици на хуманистичната психология, предпочитат да говорят за “човешки потенциал” вместо за “индивидуалност”, но това е по-неопределен и житейски трудно разбираем термин, отколкото “индивидуалност”.

132

да се говори за “его-идентичност”, “социална идентичност”, “джендърна (полова) идентичност” и т. н. Това са полезни разграничения, но тяхното обобщение има специфика и за него е подходящо названието “идентичност на личността” като цяло. Формиращата се идентичност изразява съвместното действие на слоя на ценностните ориентации и на ядрото (Аза) на личността.

Екзистенциални чувства – Под идентификациите на личността кипи една неподредена съвкупност от чувства.45 Това са преживявания на свобода, вина, дълг, радост от битието, божествено присъствие, надежда, отчаяние, чувство за уникален смисъл на своя живот, преживяване на автентичност, истина и др. Тези чувства идват неканени и са оценки на степента на пълнота на реализацията на индивида в света. Част от тях са трагични, други съпътстват творческите изяви, трета част изявява работата по смислообразуване на индивида. В случая индивидът се самооценява като крайно същество на фона на безкрайността на възможности на битието и собствения живот. Докато идентификациите възникват посредством културата и духа на времето, екзистенциалните преживявания правят човека едно извънвремево същество, надрастващо предразсъдъците на своето време. Екзистенциалността е най-аморфния слой. По правило той възниква през зрелостта на индивида и произвежда мотивация за духовно търсене. Екзистенциалните чувства са спонтанни оценки на собственото жизнено дело, не винаги приятни.

Ядро на личността (Аз) – Това е най-вътрешният слой, скритият център на личността. Той се разкрива като източник на активност в конкретни ситуации и изпълнява множество функции.46 Трудно е да се установи дали Азът действа още от първите дни на живота на човешкото бебе, или възниква по-късно (обикновено на 2 и половина години). Не е изключено ядрото да се формира в резултат на диференциация на характеровия слой в ранното детство. Веднъж възникнало, обаче, ядрото съсредоточава потенциала за надситуативна активност, която упражнява огромно въздействие при формирането на другите пет слоеве. За разлика от другите слоеве, които имат съдържателна структура, ядрото е безформено и се изявява като Аз-включеност47 Ще се позова на аналогия: Азът прилича на Барон Мюнхаузен, който се хваща за косите и прелита над блатото! Невъзможно е Азът да се описва съдържателно, неговите характеристики са динамични. От тях най-важната е сила/слабост на Аза. Всъщност тя е съвкупното качество на волевите умения на субекта, както и общата му способност за мобилизация.

Възникване и динамика на слоестата структураСлоестата структура на личността е трансформация и конкретизация на 45 Обобщени, трайни емоции, “пълни емоции” по Н. Фрижда.46 На друго място съм направил списък от 10 такива функции (Минчев, 1998, с. 148), а също и в предходната

глава. Той може да бъде удължен поне с още 10 други. Многообразието от интегриращи функции на човешко равнище изисква “празен център” на активност, обозначаван с простата дума “Аз”. Следва да се изтъкне, че сложното волево действие е единствената собствено присъща функция на Аза и развитието му предопределя множество други личностни феномени. Редица от “научните” теории за личността се опитват да минат някакси без такъв център, но те пренебрегват фундаменталната организация на ситуационната структура на човешкия опит – наличието на преживяван източник на активност – субект. През миналия век изтъкнат защитник на Аза като главна инстанция на личността изглежда е била Джейн Льовингър (Loevinger and Knoll, 1983; Loevinger, 1996). Тя обособява 10 стадия в развитието на егото – то преминава от егоцентрична импулсивност, към конформизъм чрез правила, последван от конформизъм, модифициран от съвест, след това към самосъзнаване чрез поемане на отговорности, после към осъзнаване на самоценността на индивидуалността, към приемането на възможността за вътрешен конфликт. Това са стадии (преходни равнища) в развитието на Аза. Ясно е, че наличието на стадии е възможно само ако съществува реална психологическа инстанция, преживявана като активен център на личността.

47 Ego-involvement – сполучлив термин, популяризиран от Гордън Олпорт. Той обозначава феномена на “прилепване” на Аза към преживяваната ситуация, без той да се сраства с конкретното преживяване. Това дава възможност субектът да запази известна дистанция от случващото се в преживяването и преднамерено да включи редица функции на субектния блок в друга ситуация.

133

субектния блок в универсалната структура на психиката през жизнения път на индивида. Слоевете претърпяват дълга и понякога драматична (кризисна) онтогенеза.48 Последната изглежда трае през целия жизнен цикъл, а не само през детството и ранната зрялост, както нерядко се мисли. Така в преживяванията и личностните структури (слоеве) на личността, които ги осигуряват, се извършват непрекъснати или скокообразни промени – някои от тях са проявления на личностен растеж, други – на упадък и регресия на функционални възможности.

Личностното развитие започва от субектния блок в неговото постнатално състояние. В субектния блок са заложени характерови диспозиции като начално състояние на индивидуалността. В нея редица неща биват стимулирани от средата, а други отслабени, дори закърняват с времето. Все пак този процес не предполага склонности, натрапени от обкръжението на субекта. Характерът се диференцира в следната хипотетична последователност: “навън” (към компетентност и социални роли) и “навътре” (към ценностни и екзистенциални преживявания и Азовост). Външната посока бележи развитие на личността в междуличностен и социален план, а вътрешната – дава дълбочина, качество и смисъл на поведението на личността. Но това са относителни разделения, защото в конкретни ситуации двата плана се преплитат и заедно обуславят ситуационни ефекти.

Както е отбелязано на Фиг. 7. слоевете на личността “произвеждат” ситуация, а чрез нея и реално поведение. Рядко слоевете продуцират ситуации самостоятелно. По-често това се случва с “дялово” участие на няколко слоя в комплексното преживяване-ситуация. Все пак по правило се откроява водещ слой, който придава главните особености и ефекти на ситуацията. Това се обуславя от факта, че мотивацията в съдържателен план е организирана по слоеве – има ролева, компетентна, характерова, ценностна и пр. ситуативни подбуди. А тъй като в една ситуация се формира единствена водеща подбуда, това обуславя преобладаващо влияние на съответен слой.

Освен това всеки слой се включва по специфичен начин в трите модуса на личностно преживяване – ритуал, рутина и драма, на които в книгата е посветен цял раздел. Най-общо, външните слоеве – от характер до социални роли, конституират предимно ритуални и рутинни действия и преживявания, вътрешните – ценностен, екзистенциален и ядрен – участват в модуса на драмата.

Слоевете на личностната структура се развиват онтогенетически и индивидуално неравномерно. Обемът и вътрешната диференциация на всеки слой се обуславят от началното и последващо устройство на индивидуалността (характера), а също от импровизационната и волева активност на ядрото (Аза). В някаква степен хармоничното развитие на 6-те слоя на личността е предпоставка за пълноценно функциониране на личността като инстанция на човешкия индивид.

Може и да се предположи, че шест-слойната личностна структура е присъща за западния тип общества в последните 2-3 хилядолетия, а е силно редуцирана в архаичните и източни общества, не признаващи индивидуална структура на преживявания и действия. Този проблем остава открит.

Обемът на екзистенциалния слой варира в значителна степен. В някои индивиди той остава в рудиментарно състояние, а в други съставлява примерно половината от масата на преживяванията им. Вариативност се наблюдава и във външните слоеве – роли и компетентност. За някои личности

48 Всъщност може да се твърди, че донякъде това е епигенеза, т.е. разгръщане на предустановена последователност, подобна на стадиите на ембрионалното развитие. Доколкото такава неизменна последователност (наличие на стадии), не е установена, по-малко ангажиращо е да се говори за онтогенеза.

134

те са толкова солидно представени, че скриват действието на вътрешните слоеве. Такива хора стават перфектни машини за социално действие, например т. нар. “работохолици”. Впрочем това е една обяснима личностна деформация – обществото позволява възникването на личности именно поради тяхната социална полезност. Ето защо приоритетно се подкрепя формирането на социални роли и компетентност. Това е собственото поле и на педагогиката, другото е “плащане на данък хуманност”. За останалите 4 слоя липсват ефективни формиращи технологии, които да постигат социално необходим резултат. Но дълбинните слоеве имат оправдание в по-широк смисъл: те осигуряват културното и духовното качество на личността. Действието и развитието на дълбоките слоеве създава ценност на личността за самата себе си.

Изпреварвайки изложението, твърдя, че в западния тип общество личността не е просто характер, свободна индивидуалност, но и специален социално-психологически инструмент за производство на съвкупен практически ефект – жизнено дело на индивида.49 То предстои да бъде разгледано в следващото изложение, тук ще посоча нещо важно: жизненото дело е най-обобщената ситуация, която става обичайна тема на преживявания за индивида. Тя оказва многомерно въздействие върху слоестата структура като цяло.

Формално-динамично Азът (ядрото на личността) също упражнява системно действие върху процесите на диференциация и интеграция на слоевете.

В резюме, общото равнище на развитие и реализация на слоевете на личностната структура се определя от предимно от конфликта и синергичното действие на Аза, индивидуалността и ситуацията “жизнено дело”.

Слоестата структура на личността ще илюстрирам посредством живота и творчеството на Микеланджело Буонароти, така както го е представил Ъ. Стоун в своя биографичен роман, посветен на великия художник и скулптор (Стоун, 1983).

Микеланджело е роден в алпийско село през късния ХV век в семейство от обеднял флорентински род. Като малък той живял в предградието Сетиняно на Флоренция, но когато майка му починала след нещастен случай, семейството му се преместило да живее под наем в самия град. По това време Флоренция бил “най-творческия град в света” според Ъ. Стоун. В него живеели десетки художници и скулптори, известни по цяла Италия и Европа. Във Флоренция била отворена най-голямата публична библиотека в тогавашния свят с повече от 10 000 книги и ръкописи. Лоренцо Медичи, управителят на Флоренция, имал амбиция да превърне своя град във втора Атина, а себе си изживявал като втори Перикъл. Изкуството и неговите създатели били на изключителна почит. Дори семейства със скромни доходи имали поне по една творба на изкуството и си я предавали от поколение на поколение, а всяка фамилия с богатство си поръчвала поне по една капела. Ако си човек със заложби за изкуство, нямало по-добро място от Венеция.

Лодовико Буонароти, бащата на Микеланджело, бил традиционно тираничен и обичал “по тоскански” петте си момчета. Многолюдната фамилия живеела оскъдно, единственият разкош, който си позволявали от рентата на своя чифлик, била обилна и вкусна храна, приготвяна с желание от мащехата Лукреция.

В 13-годишното момче, както в началото ни го представя Ъ. Стоун, изпъквали характерът и своенравното му его. Микелиньо, наричан галено така, бил дребно, сухо, “недостатъчно весело” дете с видими асиметрии в лицето, което го правело грозноват, освен в редките моменти, когато се усмихвал. Той сам виждал себе си като “твърдоглав”, с раздразнителен нрав, склонен бил да повишава глас на всеки, който му противоречал. У него околните виждали някакво “настървение” с каквото и да се захванел. Изпивал с поглед нещата, които го интересували, “тъпчел се с впечатления”. Още като малък не обичал да угодничи на близките си, което по-късно не правел нито с приятелите си, нито с меценатите. Страдал от несъвършенството

49 Има и колективни форми на жизнено дело. Историята е жизненото дело на цялото човечество, представено пред няколко поколения живи индивиди, които са неговата оценяваща публика.

135

на външността си и изпитвал неприятни емоции, когато се погледнел в огледалото. Вижда се, че на прага на юношеството Микеланджело имал остър характер и силен, непокорен Аз.

На фона на тези природни слоеве на личността на Микеланджело започнала да се образува личностната компетентност – сбор от знания, навици и умения, които щели да му трябват в работата и социалните роли, предписани му от времето и обстоятелствата. Лодовико направил голям жест към сина си – пратил го да учи цели три години гръцки и латински при частен учител. Но вместо да влага усърдие в езиците, Микеланджело предпочитал да рисува по спомени или от натура. Обичал да обикаля църквите и площадите и умствено да скицира всякакви предмети и гледки, които спирали погледа му. Това са специфични прояви на изобразителните заложби у Микеланджело. На 13 години, вече доста позакъснял, Микеланджело бил заведен от Граначи, по-големия си приятел, в ателието на Доменико Гирландайо. Там вече се обучавали 6 ученици. След като демонстрирал какво може, Микеланджело поискал маестрото да плаща на баща му за това, че го обучава. Това било чудо нечувано за чирак в изкуството. Но Гирландайо се съгласил, защото момчето му трябвало да работи по спешни поръчки. Новият му ученик според него имал “добра и точна ръка” и “рисувал по инстинкт” по-добре от другите му ученици. Гирландайо го карал да рисува много от натура и го съветвал да не си измисля хора. В ателието висяла табела: “Най-добрият учител е природата. Рисувай всеки ден по нещо.” За една година в ателието Микеланджело се научил да работи с креда, въглен и перо, да пренася скици от картон на стена, да смесва бои с жълтък, да придава индивидуален характер на лицата, които рисува. Същевременно той усърдно проучвал техниката на най-добрите флорентински художници и си правел папка с прерисувани образци от техни фрески. Микеланджело можел да извиква от паметта си форми, както други – стихове от Омир.

В ранно детство, когато живеел в Сетиняно, Микеланджело стоял дълго в семейството каменари на своята дойка – Мона Маргерита. Там у него се породила любов към камъка и каменарството, което след години се превърнало в желание да вая скулптури. Едва направил година в ателието на Гирландайо, пред него се открила щастливата възможност да премине в новото скулптурно студио на Бернардо, известен ученик на бележития Донатело. За Бернардо казвали, че бил наследник на всички поддаващи се на предаване знания на тосканската скулптура. В ателието на новия си учител Микеланджело усвоява богата скулптурна техника – обследване на мраморен къс, скициране на модел с въглен, работа върху глинен и восъчен модел по методите на напластяване и отмахване, подготовка на темата чрез работа върху исторически образци и във въображението, работа върху торса от всички страни едновременно и оглеждането му от множество гледни точки, еднаква сръчност за чука и длетото с двете ръце и т. н. Бернардо подсказва на ученика си, че да се прави съвършена скулптура е нужно да се познават вътрешните части на тялото, дори червата. Микеланджело се зарежда с намерението да прави дисекции на трупове и намира начин за това въпреки угрозата от смъртно наказание. Той попива Бернардовите указания като “суха гъба, хвърлена в Арно”. След година подготвителни дейности на Микеланджело му е разрешено да избере първата си тема за истинска скулптура. Той се спира на Дева Мария и Детето. Още тогава и по-късно Микеланжело забелязва, че усетът му изпреварвал способността му да вае.

И така Микеланджело научава основите на скулптурното дело от Бернардо, който става добър приятел и бащински нежен с ученика си. Но много неща Микеланджело научава от допира с мрамора – различията в звука на длетото при разнообразни удари, научава се да използва заглаждането и шлифоването за експресивни цели, успява да изрази движение и перспектива в извайваните тела. Микеланджело рисувал ненаситно мъжки тела от натура и търсел модели от различни етноси, съсловия и възрасти. По-рядко скицирал от натура женски тела, защото смятал, че тях ги бива за любов и за раждане на деца, но съвършенството е дадено в мъжкото тяло, но не в едно, а в съвкупността от мъжки тела. През второто си ученичество Микеланджело посещава и сбирките на Платоновата академия, основана от Лоренцо Медичи. Там научава много за античното изкуство и шлифова естетическите си възгледи. Така успоредно с компетентността му се формира и ценностния слой на личността на гениалния ваятел и художник. Всъщност ценностният слой служи да стабилизира мотивацията и ролевите изяви на личността. В една част от нагласите си Микеланджело е типичен син на тосканско семейство – изпитващ дълг към рода, пиетет и потискана враждебност към

136

бащината фигура. Затова по убеждение инвестира много пари и емоции в семейните бизнесначинания, които по правило били несполучливи. Това той прави въпреки неразбирането, дори презрението на бащата и повечето му братя към художествените му изяви и непрекъснатите им молби да им дава пари. За рода си и специално за баща си той, както сам казва, бил “кариера за пари” и без да се бунтува приел, че така е редно. По-късно Содерини, един от управителите на Флоренция, принуждава бащата на Микеланджело да се откаже от юридическата опека върху своя син, тъй като по флорентинското право бащите можели да се разпореждат с доходите на неженените синове пожизнено. Въпреки че бил вече юридически свободен, Микеланджело продължавал непрекъснато да праща пари на родствениците си, както преди. Пък и Микеланджело държал да има публичната репутация на добър син и бил готов да плаща скъпо за това. В тази част на ценностната си система Микеланджело бил традиционалист.

Микеланджело бил религиозен човек, както повечето от сънародниците му. Той непрекъснато четял и размишлявал върху библейски теми. Всъщност почти цялото му творчество е на библейски и антични теми. Той смятал, че Бог заслужава възхищението ни, защото е създал нещо изключително – човека. Великият маестро бил и достоен гражданин-републиканец. Той обичал Флоренция, въпреки че големите възможности за изяви и признание получил в Рим. На твърдото намерение на папа Пий ІV да погребе художника в Катедралата “Св. Петър”, умиращият Микеланджело молил да пренесат тялото му във Флоренция и да го погребат там. По-рано Микеланджело бил показал, че е готов да заложи и живота си за своя роден град. Когато папа Климент VІІ пратил войски да смъкнат Флорентинската република, Микеланджело се включил в доброволческите милиции на града и ръководел направата на укрепления. След поражението на защитниците, водачите, а и много от обикновените граждани на Флоренция били избити методично, от малцината пощадени бил Микеланджело, и то по лично указание на папата. Какво жестоко признание, наистина!

Независимо от благоговението пред мъжкото тяло Микеланджело бил почитател и на женската красота и приятелство, но предимно като духовен, платонически феномен. От трите любови в живота на скулптура, само любовта му към Клариса Сафи добила плътски измерения.

Колкото и да бил критичен към персоните на повечето от 7-те папи, на които служил, художникът имал почтително отношение към папската институция. И да се скарвал, инцидентно или задълго с папите, в крайна сметка изпълнявал всеотдайно поръчките им. Но пък от друга страна те могли и трябвало да го признаят, за да се утвърди като пръв художник и ваятел на своето време. Но същата лоялност Микеланджело проявявал и към органите на републиканското управление във Флоренция. Микеланджело в крайна сметка почитал властта във всичките й въплъщения. Но и изкуството на гения създавало легитимност на управляващите, затова го търсели и хвалели, дори когато имали основания да го ненавиждат. Това показва, че художникът през живота на Микеланджело станал институция в публичния живот на Италия.

Всъщност, най-изпъкващо в ценностния слой на Микеланжеловата личност е отношението му към изкуството и творчеството. Творецът споделя, че пазел най-доброто от себе си за скулптурата. За него мраморът бил свещена реалност, която има свой живот и нрав и се подчинява на твореца, само ако е дружелюбен към него, дори влюбен в него, както е случаят с Микеланджело. Творецът е склонен да се гневи на всичко, отклоняващо го от мисията му на творец. Единствено с камъка е мек и благ.

Микеланджело ценял себе си като творец. Това го правело гневлив и горделив понякога, но пък му помагало да защитава достойнството си, когато се налагало. В първите десетилетия на кариерата си, той се бори с комплекса си, че е грозен, дори отвратителен. По-късно с възхода на самочувствието и репутацията си, той започва да се отнася приемащо към себе си. На въпроса дали иска да стане по-добър от Фидий и Донатело, той отговаря: “По-добър не, но по-различен”.

В ценностната система на Микеланджело животът е чудо и тайна с божествен произход. Въпреки че когато изпълнява проект, той става аскет, по принцип е жизнелюбец и изпитва широка гама от естетически преживявания.

Екзистенциалните преживявания са на твореца са буйна зона от преживявания между стабилна ценностна система и един силен, непреклонен Аз. В тях попадат няколко видения и блянове на Микеланджело: смътният, но чист спомен от майка му, който го сполетява в кризи, а в няколко случая става вдъхновяващ мотив на

137

негови творби. Тук са мъчителните преживявания за собствената непривлекателност, а също и ефирната гама от чувства, които всяка от трите любови му поднася. В екзистенциално-чувствен план се разгръща и драмата на домогването до всеки от големите му творчески замисли. По-късно тези чувства губят младежкия драматизъм и добиват съзерцателност и философичност. За да ги изрази Микеланджело пише стихове, които придават нови щрихи към неговия творчески портрет. Екзистенциалните преживявания на маестрото често са остатък от неизразеното от него в скулптура или фреска. Ограбването на двореца на Лоренцо Медичи, счупването на ръката на скулптурата му Давид, опитите да се ревизират проектите му за Катедралата “Св. Петър” го хвърлят в шок. Всяка блокировка на творчески импулс става драма за твореца.

Като ренесансов човек Микеланджело е разностранен в ролите, които изпълнява през деветдесетгодишния си живот: примерен син, всеотдаен брат, изключителен ученик, художник, скулптор, архитект, строителен инженер, гражданин, търсен приятел, поет, учител на млади творци, съветник и експерт на папите и на Флорентинската република. Изглежда само неговият съгражданин и връстник Леонардо да Винчи, го надминал по броя на роли, изиграни в публичното пространство. Ролевият слой е непосредствената социална изява на личността. Той създава и признава нейната обществената полезност на личността. Това се отнася дори и за гениите.

Зад всички ролеви, умели, ценностни и екзистенциални изяви на Микеланджело се излъчва един необикновен Аз. Психоаналитиците биха намерили достатъчно аргументи да го интерпретират по свой маниер, но една по-социологична интерпретация изглежда повече валидна. Силното его означава доста неща, но на първо място една енергетизирана и целеустремена воля, ценностно определена, придобила компетентност, канализирана в роли, използваща ресурсите на индивидуалността на характера. За Микеланджело Азът е източник на титанични усилия и страдание заради всяка творческа задача, която разрешава. Микеланджело престоява четири години, рисувайки легнал под свода на Сикстинската капела и прави от най-неугледната Ватиканска църква апотеоз на ренесансовото художество! В един случай творецът разсъждава, че животът си струва само ако сам можеш да определяш съдбата си. И той показва това чрез собствения си живот. Микеланджело преодолява множество пречки, за да има възможност да твори: тираничен баща, зложелатели и завистници в артистичните среди, властни и себични папи и кардинали, мошеници, крадци и мърлячи, с които се е наложило да си има работа. Но неговият Аз е черпел позитивна енергия от топлите грижи и безкористно приятелство, от искрените похвали на приятели, от щедростта на меценати и изобщо от благоговейното отношение към творчеството на един народ, в който дори каменарите са знаели най-големите скулптори на своето време. Друг източник на енергия за Микеланджеловия Аз са били жените – първо святото видение на майка му, после Мона Мергерита и Мона Алесандра, две великолепни родови фигури, а после и жените, станали любовите на живота му. Но най-важният източник на сила за него е бил самият творчески процес. Микеланджело споделял, че бил истински щастлив само когато работи.

Съдържанието на структурата на личността и индивидуалността на Микеланджело добиват смисъл като средства за производство на гениално жизнено дело. Пиета, Давид, Мойсей, стенописите на Сикстинската капела, проектът на Катедралата “Св. Петър” са перлите на едно огромно по обем и оригиналност творчество. И Микеланджело е преживявал нещата в своя вътрешен свят като изпълнение на мисия. Неговият духовен наставник във Флоренция игумен Бикиенели му казва, когато го вижда да разпилява силите си в маловажни проекти: “Има само определен брой години, които Бог ти е дал, за да работиш и да се изявиш. Не ги пропилявай.” Същото преди това художникът чува и от учителя си Бертолдо. Слоестата структура на личността на твореца се диференцирала и динамизирала в процеса на осъществяването на дела. Когато на Микеланджело казвали, че се похабява от работа, той възразявал, че ако работиш истински, силите ти се възвръщат. Може да се добави, че се и уголемяват. Животът на Микеланджело е впечатляващо потвърждение за това.

Целият този дълъг разказ за живота и жизненото дело на великия ренесансов творец е предназначен да покаже няколко неща: че личност се става в процеса на реализация на жизнено дело, в който Азът мобилизира

138

природната си индивидуалност, създава си компетентност, ценностна система, изпълнява роли, изпитва дълбоки вълнения и ги въплъщава в постъпки и дела, предназначени за оценка от една заинтересована публика. Когато е добросъвестна, тя ти присъжда статут на личност от определена величина.

Личност и жизнено дело

Жизненото в контекста на културата и на широкия социумВ психологията се разработват множество тестове, въпросници, рейтинг-

скали, методики за дълбинни интервюта, с които се изучават различни качества, черти и профили на личността. Те вършат полезна работа в психологическата практика на професионалния подбор и психологическото консултиране, в идентифицирането на училищни и семейни проблеми, в психопатологическата диагностика и в други области. Колкото и оригинални и изпипани да са споменатите методики и изследователски подходи, те са твърде откъснати от всекидневния живот на изследваните лица и налагат изкуствени критерии за оценка на качествата и функциите на личността. Доколкото те все пак имат определена жизнена валидност, това се дължи на известен паралелизъм между изследователските методики и спонтанните оценъчни процедури, използвани във всекидневието – списъци от черти, измежду които лицето избира да се самохарактеризира, въпроси за предпочитано отношение или поведение относно битови и социални реалности, които така или иначе възникват и извън психологическата лаборатория и пр. Психолозите успяват да събират достоверни данни и факти за преживяванията на индивидите, доколкото имитират в опростен и стандартизиран вид определени процеси и преживявания, налични в практическия живот на техните опитни лица.

Тъй като главните личностни преживявания са замисляне, реализация и оценяване на постъпки като части на едно желано и постигано жизнено дело, би следвало и личностните методики да възпроизвеждат същностните особености на преживяванията с личностно качество. А това рядко се случва в изследователската практика.

По-долу ще приведа изходно определение на жизненото дело:

Жизненото дело е съвкупност от постъпки (дела), които имат независимо битие от своя автор – личността. Обикновено делата се вършат не от особена любов към деловитостта, а заради признанието и позитивната оценка на една значима за субекта общност – реална или въображаема.50

За да илюстрираме правенето на жизнено дело през погледа на своя автор, ще се позова на една театрална метафора: субектът, извършвайки личностни действия (постъпки), се изживява подобно на актьор на сцена, чието изпълнение следва да получи одобрението и адмирациите на една строга, но справедлива публика.

Тази публика-съдник може да е съставена от значими други, с които

50 Тук разглеждаме индивидуално жизнено дело, като замислено и изпълнено от един вътрешен Аз на индивида. Но е възможно и колективно жизнено дело на група хора. Такова е делото на една успешно управлявала партия, на мениджърския екип на преуспяваща фирма, или дори на едно семейство. Успехите в колективните спортове са дело на цели отбори. В науката колективното (общо) дело е рядък феномен. Издадена е серия трудове по основи на математиката, носеща името на Н. Бурбаки, но се знае, че зад този псевдоним стои анонимна общност от френски математици. Колективно жизнено дело е, например, откриването на радия от съпрузите Ирен и Жолио Кюри. В психологията колективно жизнено дело са изследователски или диагностични методики, идеи на една известна психологическа школа, например, Женевската школа на Жан Пиаже, или Вюрцбургската школа на Карл Бюлер. Когато говорим за школа, екип, отбор, често изпъква една водеща фигура, която допринася за общото дело на групата в по-голяма степен. Може да се предположи, че внасянето на приноси към колективно жизнено дело става чрез серия идентификационни актове на участниците. Тук няма да се занимавам подробно с феномена “колективно жизнено дело”, за случая е важно да отбележа, че той съществува.

139

индивидът общува непосредствено – съпруга, деца, родители, колеги, ученици, студенти и др. От друга страна, публиката би могла да бъде и абстрактна: институция или сбор от институции – университетска катедра, професионална асоциация, научно списание и пр., даващи административни оценки, служебни характеристики, бонуси за добра работа, публикуващи рецензии, оказващи почести и награди. Обикновено оценките на делата от значимите други са по-важни за индивида, отколкото институционалното признание, но има и изключения.

Т. Ман е написал есе за живота и творчеството на Теодор Фонтане, голям немски писател, поет и драматург от края на ХІХ век. Той отбелязва, че всички произведения на Фонтане се радвали на голямо внимание от немската читателска аудитория и се продавали в големи тиражи; пиесите му се играели в препълнени театрални салони. Но Фонтане се почувствал истински признат чак когато получил орден за заслуги от немската държава. Т. Ман коментира, че да бъдеш признат в Германия по него време, значело да си признат от държавата! (Ман, 1976, с. 10-11).

Личностните действия, предназначени да бъдат оценявани, се наричат постъпки. Те са създаване или уместно реагиране на ситуации, имащи културен смисъл. В постъпките (делата) изкристализират усилията, интелигентността, творческият потенциал и идеалите, на които личността е избрала да служи. Много важно е да се отбележи, че постъпките са продукт на съзнателни, рисковани и отговорни избори. В осъществяването на постъпките личността извършва определена отвъд-всекидневна активност, която се осъществява чрез волева мобилизация и произвежда следствия, значими за много хора и евентуално за цялото човечество. Чрез постъпките, следващи в дългосрочен план, личността разчупва СР-е, в които се възпроизвежда всекидневието й.

Делата са предназначени да се “отчуждят” от своя автор и да заживеят самостоятелен живот, независим от неговата биография и пристрастията му. Някои големи дела, особено в изкуството и науката, носят имената на своите създатели: теорема на Ферма, картина на Рубенс, фуга на Бах и т. н.

В жизненото дело е прието да се включват и по-обикновени неща, които са последици от постъпките на даден индивид: къщата, която човек е построил, собствеността, придобита от него (нея), децата, които е отгледал(а), написаните от него (нея) книги, както и други професионални постижения. Специална, но задължителна част от жизненото дело е доброто име, което човек си е създал (в славянските страни), или моралната кариера, която е направил (в англо-саксонските страни). Навсякъде по света жизненото дело се схваща като заредено с нравствено послание и смисъл и се интерпретира като символ на нравственото качество на своя автор. Перифразирайки Б. Шоу, може да се каже, че добър човек е създалият добро жизнено дело.

Оценката на личността посредством жизненото дело става като се прилага т. нар. мета-индивидна атрибуция (В. А. Петровски). Иначе казано, на личността се приписват качества и значимост според действия и знаци, излизащи извън нейното субективно битие (преживявания). Личности, които са останали в паметта на човечеството или в паметта на отделни народи, се помнят не заради уникалната си индивидуалност сама по себе си, а защото са сътворили жизнено дело от огромна общочовешка или общонародна ценност. Писателят Г. Данаилов проницателно забелязва, че хора като Моцарт са оправдание на човечеството пред свръхчовешки инстанции.

Обикновено жизненото дело се създава от личността по един планомерен, съзнателен начин, “стъпка по стъпка”. В плана на преживявания жизненото дело се разгръща като психологическа драма, която няма гарантиран изход: индивидът проявява импровизация и евентуално творчество, поема рискове и

140

извършва действия, които произтичат от цялостната му индивидуалност. Азът на индивида се стреми да покаже най-доброто от себе си посредством серия от постъпки (дела). Сякаш той отправя послание: “Ето, Аз съм това, което съм направил(а) за себе си и за другите!”

Тъй като съставните части на съвкупното жизнено дело са разхвърляни във времето и пространството, те се превръщат в цялостно жизнено дело чрез разказ (наратив). От време на време индивидът разказва историята (наратива) за своите дела на другите и на себе си. Може и да ги отрази в дневник, мемоари и други автобиографични документи. Това не е просто отбелязване на достоверни дела, но нерядко е смесица от действително направено и въображаемо. Така автобиографичният наратив е колкото отчет, толкова и персонален мит, полагащ смисъл в живота на разказвача.

По правило в наратива за жизнено дело се включват нещата, с които субектът се гордее и старателно са отстранени всички факти и постъпки, които биха го дискредитирали. Известен е феноменът “присвояване на чуждо жизнено дело”. Р. Бела и сътрудници (1995) са установили, че северо-американците имат склонност да си приписват постиженията на своите родители – например, индивидът е наследил бизнеса с коли на баща си, а се хвали, че го е създал сам и пр. От изследвания на разкази за жизнен път и жизнено дело на българи, прави силно впечатление, че обикновените българи се гордеят най-много с децата си.

В общества, където самоизтъкването (самохвалството) е обичайна практика на междуличностно общуване, жизненото дело често присъства като тема на разговор. Тогава се получава парадоксалната мотивация, че личността осъществява своето жизнено дело, за да има поводи да се самоизтъква. По правило за създаването на впечатляващо жизнено дело е необходимо да си амбициозен и делови човек. Това значи и наличие на съответни устойчиви мотиви и черти на характера на индивида, автор на такова жизнено дело. Нерядко мотивация за жизнено дело създава стремежът да не минеш незабелязан в живота. Жизненото дело е начин да се насочи вниманието на околните върху индивида и да създаде поводи да се потвърди неговата ценност и полезност в рамките на общоприет начин на живот. В начините на създаване и обсъждане на жизнено дело се пораждат редица особености във всяка култура, които следва да се проучват специално.

Обикновеният човек също е автор на жизнено дело, макар и скромно по мащаб. В този смисъл и на него е отредена мисията да стане личност. Жизненото дело на обикновените хора се помни до 3-4 поколения в неговия род (Ж. Желев). След това по правило то се забравя. Само личностите от национален и общочовешки мащаб се помнят столетия наред, именно защото са създатели на дела, огромни по мащабите си.

Биографиите (историите на жизнения път) на личности от ранга на Омир, Аристотел, Тома Аквински, Микеланджело, Нютон, Бах, Моцарт, Достоевски и други се помнят и разказват като подготовка и реализация на изключителни дела. С вековете индивидуалните особености дори на авторите на гениални дела подлежат на забрава или стават неинтересни и неразбираеми. Постепенно името на индивида се превръща в символ на съответно произведение или постъпка, което е своеобразно лично постижение в “книгата на рекордите на човечеството”, наречена История. Биографичността сякаш се “изпарява” и остава името, указващо някакво велико дело. Но името служи като пример за индивидите от идните поколения. Разказът за такива рекордни лични постижения обнадеждава слушателите, че ако имат оригинални идеи, проявяват воля да ги претворят в публичния живот и имат късмет да получат признанието на съвременниците си, те също биха могли да оставят името си в Пантеона на великите деятели и герои на човечеството.

Известни са множество одиозни персонажи от далечното или близко минало

141

като Херострат, Калигула, Чингисхан, Хитлер, Сталин, на които се приписват ужасяващи жизнени дела. В крайна сметка те също са придобили правото да бъдат исторически личности. Следва, обаче, да се прави разлика между историческа и велика личност. Историческа личност се става и с негативни дела, имащи съдбоносни последици за цели народи и епохи. Статутът на велика личност, обаче, се приписва на индивиди с несъмнен, огромен по мащаб позитивен принос за утвърждаване на общочовешки ценности и идеали. Разграниченията между последните два типа личности не е работа на психолозите, а на цялото хуманитарно и социално познание.

Една фолклорна типология на жизнените дела е представена в Таблица № 6:

Таблица № 6. Типология на жизненото дело.

Тип жизнено дело Проявено в живота наПрактически деец политици и държавници; пълководци и

военноначалници; изобретатели; видни бизнесмени; пътешественици; изтъкнати спортисти; високи професионалисти – лекари, юристи и т. н.

Творец Учени; видни представители на литературата и на изкуствата: Архимед, И. Нютон, М. Фарадей, П. Пикасо, Т. С. Елиът и мн. др.

Герои Борци за някаква социална или духовна кауза като Дж. Бруно, Дж. Гарибалди, Васил Левски, мъченици на църквата и т. н.

Духовен авторитет Учители на човечеството като Буда, Конфуций, Ф. Волтер, Л. Толстой, А. Швайцер, Дж. Кришнамурти, Папа Йоан-Павел VІ и др.

Морална кариера Обикновени хора, станали известни с почтеността си във всичко и оставили добро име в общността, в която са живели.

В нея са описани архетипи на автори на определен род дела, които имат идеална природа и са части от Свят 3 според К. Попър. Във всеки тип се подразбират и съответни характерови и личностни качества, обезпечаващи извършването на дела от определен род. Във всекидневието делото на живота на даден индивид по правило е комплексно: с едни свои постъпки той се самоутвърждава като творец, с други - като направил морална кариера, с някаква изключителна постъпка успява да си спечели репутацията на герой и пр. Разбира се, в редки случаи има индивиди, чието жизнено дело въплъщава отчетливо някой от изброените пет архетипа. Не случайно използвам последния термин. Съгласен съм с К.-Г. Юнг, че преобладаващата част от хората изпитват влечение към подчиняване на своя живот на един или друг архетип на ролева жизнена позиция, кодиран в колективното несъзнателно.

По отношение на обсъжданите идеални типове следва да се уговори, че влечението към всеки от тях не се среща с еднаква честота: най-много хора ги влече към архетипа на моралната кариера. Затова са много убедителни психологическите теории, намиращи същността на личността в заемането и отстояването на нравствена позиция (Е. В. Суботски, Б. С. Братус, Б. В. Зейгарник, Р. Харе, Дж. Шотър и др.). Особено категоричен в отстояването на тази идея е Л. Н. Толстой. Ще приведа пространен цитат от превъзходна статия за нравствено-психологическата концепция за личността на великия писател:

142

“... Ние говорихме, че в художествените си произведения той мощно разиграва три основни теми: живот, любов, смърт. Сега той говори не за темите, а за това, което стои зад тях, което трябва да ги определя, да ги стяга, да ги спряга (една от любимите думи на късния Толстой) - това е проблемът за смисъла на живота, любовта, смъртта, или другояче казано - проблемите за благото на живота, любовта, смъртта. И тогава всичко, с което се е занимавал по-рано, всичко, което правят ден след ден другите хора, се поставя от него в зависимост от способа на решение на този основен проблем. “Неизбежно необходимото за живите хора знание, - пише той, - е било и винаги е едно: знание за своето предназначение в това положение, в което се намира човекът в този свят и в тази дейност или в това въздържане от дейност, което произтича от разбирането на това предназначение” (Полн. Собр. Соч. Т. 40, с. 427). Изкуството, политиката, науката трябва да бъдат в този план вторични, производни от главния проблем за нравственото благо. Известни са думите на Л. Н. Толстой, че хората само си дават вид, че те воюват, търгуват, строят. Главното, което те вършат през целия си живот, това е да решават нравствени проблеми. Именно това съставлява, както е казвал той, главното дело на човечеството.” (Братусь, 1999).

Изложената концепция е вярна по отношение на фактическите стремежи на мнозинството обикновени хора. Следва да се отбележи обаче, че това е само главната магистрала за личностна реализация. Нито Толстой, нито който и да било друг велик човек, е останал в паметта на човечеството само с репутацията си на праведник. Изисква се да си вършиш работата отвъд правенето на морална кариера. Иначе казано, нравствената кариера не може да се превърне в самоцел; по-скоро трябва да се изпълняват делови проекти в несъвършения Свят 1, и в този процес следва да спазваш нравствените норми на Свят 3. Едновременното пребиваване в двата свята е обичайна трудност в създаването на значими дела.

Жизненото дело във вътрешния свят на субектаВ настоящия раздел става дума за това какъв психологически смисъл би

могло да придобие жизненото дело в жизнения път на своя автор. Отвътре жизненото дело се разгръща като поредица от значими преживявания. Интенционалният център на жизненото дело е Азът. Всички постъпки и дела се явяват във вътрешен план като пожелани, планирани и изпълнявани от вътрешната инстанция Аз, която е носител на свободна активност, на чувство за отговорност и още десетина функции. Така преживяването на различни аспекти на жизненото дело изпълнява функции, усилващи Аза или съхраняващи неговата цялост. В плана на преживяването жизненото дело е едновременно процес и резултат. Жизненото дело може да се интерпретира и като интегративна форма на его-идентификация, ако използваме едно от ключовите понятия на Е. Ериксън.

Жизненото дело изпълнява следните функции по отношение на Аза на субекта:

Канализираща функция – организира ресурсите на субекта за реализация на над-ситуативни замисли, които са едновременно личностно смислени и обществено значими;

Публично самоутвърждаване – индивидът обръща внимание върху себе си и своето човешко качество чрез дела, предназначени за оценка от някаква общност (роднинска, приятелска, професионална, общонационална). Делата създават и укрепват репутацията и публичния имидж на своя автор. Индивидът има възможност да се усеща като фактор в културното пространство;

Преживяване на компетентност – трудността и сложността на процеса на реализация постъпката, доколкото тя надхвърля рутинните умения на

143

всекидневието, създават чувство за върховен контрол върху ситуациите на собствения живот на индивида и чувство за успех (постижение) в необикновено начинание. Тази над-ситуативна насоченост поражда богата гама от усещания и емоции на компетентно овладяване, на чувство за мисия, а в изключителни случаи носи “върхови преживявания” (Е. Маслоу);

Създаване на континуитет на психологическото време на индивида – миналото, настоящето и бъдещето стават части на единно вътрешно време чрез проект, който има широк времеви хоризонт. Ако нямаше проект, интегриращ трите сектора на времето, Азът би загубил своята идентичност в потока на времето и много от спомените не биха имали особен смисъл;

Компенсаторна функция – чрез делата си индивидът има възможност да се отнася към живота си като протичащ не напразно. Делата, понеже се мислят като отчуждаеми от тъканта на преживяването, създават оправдание на съществуването на индивида и са неговото практическо безсмъртие. Изтичащото време на човешкия живот се “компенсира” с дела. Понякога жизненото дело може да бъде откровено бягство от екзистенциални проблеми.

Както се вижда от изброените функции на жизненото дело, съществуват множество ендогенни подбуди, които биха могли да накарат индивида да проектира и осъществи жизнено дело според възможностите си. Всеки индивид развива специфична мотивация за жизнено дело, която може да е доста загадъчна за другите и за самия себе си, или в други случаи да бъде съвсем откровено проявена.

Онтогенеза на жизненото дело на индивидаПсихологическата зрялост е предпоставка за осъществяването на жизненото

дело. Едва ли има някаква култура, изискваща значими дела от деца. Човешкото детство е мораториум за широка социална реализация на индивида. Предполага се, че тогава индивидът трябва да формира и развие когнитивните си функции. Специално абстрактните психични функции – въображение и мислене, както и способността за сложно волево действие – са предпоставки за включването на индивида в мащабни жизнени планове. Индивид без култивирана абстрактна установка на съзнанието нито би могъл да има замисъл за жизнено дело, нито пък би могъл да бъде справедлив оценител на нечие чуждо жизнено дело.

В рамките на детството съзрява и се интегрира блокът на субектността с равнищата, които описах в гл. ІІ. – психодинамика, характер, ценностно-екзистенциални преживявания, Азът. Усвояват се социални роли, достъпни за едно дете, но професионалната и общожизнена компетентност са още далеч от ефективно функциониране.

Зародишът на жизненото дело се развива в майчината ласка и грижа, които създават у детето базисно доверие към света. Още в бебешкия си период индивидът търси одобрение от възрастните в разнообразни всекидневни ситуации. Понякога се казва, че с израстването намалява зависимостта на детето от оценките и одобрението на възрастните, но пък то започва да е зависимо в същите отношения от връстниците. Потребността от зачитане и признание според Цветан Тодоров са ненасищаеми във всяка възраст, те просто менят конкретните си форми (Тодоров, 1998). Това е теренът, на който индивидът формира у себе си привички и нагласа да предизвиква признание за себе си чрез дела, имащи ценност за общността. Отначало детето очаква

144

похвала, да речем, че е било послушно, когато са дошли гости. После детето се старае да бъде добър ученик, за да са доволни родителите му от него. Започва да учи балет или да ходи на плуване, за да го харесват децата, които са му приятели. И така много социални и познавателни умения се усвояват, за да получиш признание, че си компетентен член на определени общности – семейство, училищен клас, приятелски кръг и т. н. В тийнейджърството се конституира рефлективният и волеви Аз на индивида. Това променя общия стил на мотивиране на поведението му. Тийнейджърът разбира, че съответствието на социални задачи и норми не стига за високо признание. За тази цел е нужно отличаващо се поведение и у индивида се заражда потребността, а по-късно и привичката, да постъпва оригинално, импровизирано в социални ситуации, за да “събере очите” на околните върху себе си. В годините преди младостта се затвърждава нагласата (и вкуса!) към отстояване на различност. Такова поведение не е проява на ексцентричност и егоцентризъм, макар и понякога да е така, а е необходимо упражняване на склонности и зараждащи се личностни смисли, необходими за зрял деятел.

Мечтите, с които са изпълнени тийнейджърите и младежите, също подготвят личностни смисли за един жизнен план, който в средата на младостта започва да се приема като сериозен ангажимент на Аза на младия човек пред самия себе си. Още в края на детството индивидът силно разширява ценностите, които го засягат: вълнува се от екологията, от социалната несправедливост, от световните загадки и пр. Това също са предпоставки за план на жизнено дело, оценявано от абстрактни общности, дори от цялото човечество!

Няма точно фиксирано време, когато възниква замисълът за жизнено дело (жизнен план). Преди десетилетия това е ставало през юношеството (16-19 г.), но сега тази задача на развитието е изместена през младостта – от 20 до 30 г.

Жизненото дело се формира и реализира като последователност от сложни волеви действия. Жизненият план не възниква произволно, а при зрялост на когнитивно-субектния терен, който предстои да бъде обсъден в Гл. VІ и VІІ. В преживяванията на индивида се разгръща интензивна рефлексия върху собствените възможности – привички, смисли, евентуални способности. Силно влияние върху замисъла за жизнено дело оказват още духът на времето и субкултурата на връстниците. Обикновено индивидите от дадено поколение създават сходни жизнени планове. Нужно е време, може би 2-3 години и повече, за многократно въображаемо проиграване на сценария на жизненото дело и за образуване на смисли, които го обезпечават с адекватна мотивация. Не на последно място в жизнения план се съобразяват благоприятните шансове, които се явяват за индивида като подарък от съдбата. Изпълнението на плана (проекта, замисъла) на жизненото дело става мисия на средната и частично на късната зрялост. Самото изпълнение следва всички възможни варианти на разгръщане на сложна волева активност и се обезпечава от волеви навици и привички, възникващи като страничен продукт, които се интегрират в характера. Пак ще отбележим, че впечатляващото жизнено дело изисква огромна ментална и физическа енергия. Дж. Ъпдайк споделя, че когато пишел първия си роман, скъсал балатума на мястото под бюрото, движейки нервно краката си! Така или иначе, на 50-55 години индивидът следва да е изпълнил проекта си за жизнено дело, а след това прави добавки към него в зависимост от функционалните си възможности. В живота проектите за жизнено дело придобиват реализация, различна по качество и ефективност. Тук става дума за нормативния ход на осъществяване на жизненото дело.

Индивидуалното преживяване на жизнено дело носи белезите на типа опит, който се нарича драма. Тя се предизвиква от негарантираността на

145

замислените постижения, които могат да се случат, а могат и да станат повод за пълно фиаско за индивида. Големият замисъл за жизнено дело по правило балансира на ръба на провала и е свързан с поемане на екзистенциален риск, освен ако индивидът е високо талантлив и нещата с постиженията му се случват като че ли само себе си. Жизненото дело придава насоченост (интенционалност) на индивидуалния живот по два начина: първо, чрез допринасяне с лични постижения в трите свята по Попър и второ, чрез ориентация към оценката на публиката, към която е адресирано жизненото дело. Особено безпокойство внася отношението на публиката, защото то не може да се контролира от автора на жизненото дело. При обективно значими дела може да има една некомпетентна или недобросъвестна публика, която да не даде признанието си и усилията на индивида, макар и успешни по негова преценка, да се превърнат в лична трагедия. Никак не са малко случаите, когато стойностни индивиди, живели ентусиазирано и всеотдайно за дадена кауза, получават нулево признание от близките и колегите си. Такава незаслужена съдба имат творци, изпреварили времето си, непризнати от съвременниците си, но оценени от благодарни потомци. Това е рядко и обнадеждаващо изключение. Правилото е, че да бъдеш признат от потомците, трябва да си спечелил признанието на съвременниците си. Затова е недалновидно да си високомерен към оценките на хората от твоето обкръжение и от твоето време.

От друга страна, известна критика на духа на нашето време е справедлива. Днешното общество е омотано в паяжините на бюрократизирани институции, които почти не оставят място за личностна изява и по същество не я ценят. Последните тенденции обезсмислят идеята за жизнено дело и карат младите поколения да живеят за момента, без да добият вкус за дългосрочни планове. Такова стесняване на възможностите да бъдеш личност е довело до печалния факт, че единствените по-широки арени за личностна изява остават спорта и частния бизнес. Когато културната поддръжка за личностното начало в индивида намалява, това се превръща в сериозна заплаха за жизнеспособността на културата.

Воля и волево действиеПсихологическата природа на волята е една от твърде полемичните области на съвременната психология. Спори се има ли воля като изначална психична функция, каква е нейната собствена мотивация и преживявано качество. Тези въпроси очакват адекватни отговори, въпреки явното пренебрежение към волевата страна на психичния живот в редица от признатите психологически направления.

Възгледи за волята в психологиятаОколо възгледите на “бащата” на съвременната психология Вилхелм Вундт

се е спорило много, но е известно, че в редките случаи, когато е коментирал собствената си теория, той се е самоопределял като “волунтарист”.

Първият от класиците на психологията, който е известен със специална концепция за волята като едно от началата на човешката психика е У. Джеймс. Той е допускал волева тенденция във всички усещания, представи и мисли като склонност към завършване чрез действие. Това е не точно волеви акт в чист вид, а вътрешно присъща тенденция във всяко преживяване. Пак в края на ХІХ век Вилхелм Дилтай е настоявал, че всяко преживяване е неделимо единство на мисъл, чувство и воля.

Класическата психоанализа на З. Фройд не приема волята като

146

самостоятелна функция на психиката. Доколкото все пак е очевидно, че има някакъв тип саморегулация, психоаналитиците я приписват на супер-егото. Но то не е първична функция, а “овътрешностен” социум, “бащата в детето” (З. Фройд), инстанция, която повече забранява, отколкото подбужда към активно действие. В психологията на ХІХ и първата половина на ХХ век е невъзможно да се открие психолог, който да приписва на волята централна роля в психичната регулация. Прието е в учебниците да се описват простото и сложното волеви действия. Те обаче се разглеждат като психична дееспособност, редоположена със сензориката, представността, мисловните актове и другите предполагаемо натурални психични функции у човека.

През втората половина на ХХ век се появяват концепции с по-изявена роля на волята в психичната система. Такава е концепцията за телеспонсивността на Джордж Ричлак, Джоузеф Хауърд и Брент Слайф. Такъв е и екзистенциално-психологическата концепция на Роло Мей.

Заслужава внимание една съвременна концепция за волята на Е. П. Илин. Той е написал книга с впечатляващото заглавие “Психология на волята” (Ильин, 2000). В нея той прави обзор на класическите и на актуалните възгледи за волята и ги разделя условно в 6 групи. Цитираният автор се опитва доброжелателно да изтъкне положителните страни на всяка от тях, както и зависимостта им от духа на времето, в което са предложени. Илин изтъква, че волята е полифункционална и това дава възможност да се поставят акценти върху различни аспекти на волевите преживявания. За да установи спецификата на волевото действие, той прави разлика между управление и регулация на психическите процеси. Първото понятие е по-широко и се отнася до установяването на целеви взаимоотношения на входа и изхода на управляваната система, докато регулацията се схваща като оперативни въздействия върху системата, които поддържат стабилното й действие при фиксирана цел. Оттук авторът въвежда уместно две понятия: “воля в широк смисъл” свързана с управление на психичните процеси и “воля в тесен смисъл” като регулация на хода на конкретни психо-поведенчески актове (пак там, с. 41). Всъщност това е полезно разграничение. По-нататък ще ги наричам съответно “сложно” и “просто” волево действие51. Обозначаването на видовете воля като действия се налага, защото няма воля отвъд конкретните действия, чрез които тя се реализира. Иначе се предпоставя една метафизическа същност, която замества съзнанието и става равнозначна на човешката душа. В крайна сметка, колкото и разнообразни да са волевите актове, те изпълняват три незаменими функции в човешкия живот:

ограничаване и канализиране на неограниченото множество от подбуди на индивида;

реализация на замисли и осъществяване на жизнено дело; забавяне и евентуално спиране на ригидизацията (втвърдяването)

на ситуационните редове (СР-е).

Първата функция предотвратява разширяването на подбудителната сфера и създава приоритети за активиране на подбудите. Има опасност индивидът да пропадне в бездната на собствените си подбуди без обща посока на живота си. Втората функция прави възможно осъществяването на Аза като личност, а третата охранява творческото начало у човека, за да не застине той в автоматизми и да се превърне в същество, изтъкано от инстинкти, каквито са, да речем, мравките. Трите функции действат не изолирано, а интегрирано и често едновременно. Обособяването им се прави по-скоро за целите на

51 Ще използвам термините “волеви действия” и “волеви актове” като пълни синоними.

147

теоретичния анализ. Като цяло трите функции, които обсъдих, създават общата необходимост от волеви действия в човешкия живот. Едва ли е пресилено да се каже, че волята и въображението са най-човешките психични функции. Иначе казано, воля и въображение са присъщи за хората, у животните могат да се проследят само еволюционни предпоставки за възникването им.

Усилието – същност и функции спрямо Аза и ситуационното полеКонцепцията, обсъждана тук, от убеждението, че има неотстраним волеви

аспект на всяко нормално преживяване52. По-конкретно той се изразява в следното: съществуват специфични усещания на психологическа сила (на англ. empowerment), присъщи на пълноценните преживявания. Тези усещания се появяват още на равнище мускулно действие и са може би зародишът на свободата като екзистенциално измерение на човешкото преживяване. Казано по-просто, удоволствие е да усещаш своята сила и авторство в живота, дори само като неограниченост на движенията. Тук изглежда е зародишът волята като първичен компонент на преживяването. волята не е просто сбор от навици за самоконтрол и саморегулация, които се формират доста късно в онтогенезата, а изначални качества на преживяването. Постепенно те се диференцират и развиват собствена волева мотивация.

От друга страна волята няма самостоятелно битие отвъд волевите действия (актове). Волята има доколкото съществува т. нар. сложно волево действие. Но тъкмо разделянето на действия води до съмнение, че волята представлява единна психична функция, подобна на възприятието или мисленето. Отделните актове на волевата дейност, колкото и да се различават, носят природата на цялото - едно изначално качество на усилие и трудност. Това качество е отклик на Аза на преживявана от него ситуация на трудности, препятствия, неразбираема сложност и пр. Като цяло такава ситуация блокира намеренията на Аза. Волевото действие намира предизвикателство в такава ситуация; то не я отхвърля, а я приема като преодолима чрез усилия. Напрежението между ситуацията и Аза удържа волевото действие в цялостно смислово преживяване. Логиката на преобразуване на наличната ситуация в ситуация, реализирала намерение на Аза, диктува стъпките (действията) и придава необходимост на следването им.

Пространството на волевото действие се очертава от следните три инстанции на опита: налична ситуация, Аз и желана ситуация. Последната съществува като проект, в който е въплътен мотивът на Аза. В указаното пространство се развиват динамични тенденции, преобразуващи наличната ситуация в желана чрез посредничеството на функциите на Аза. Волевото действие е средство за реализация на Азовостта в тъканта на преживяването, когато последното не протича гладко и безпрепятствено.

Идентификационен белег на волевото действие е чувството за полагано усилие. Ако такова не се преживява, Азът осъществява съзнателен, а не волеви акт. Но дори и в осъзнаването присъства някаква минимална доза усилие като действия по превключване и удържане на вниманието в някакви ситуационни точки. Усилието се преживява като вектор на вътрешно напрежение, насочен от Аза към определен фрагмент или аспект на наличната ситуация. То се схваща като различаващо се, както от своя източник (Аза), така и от своя обект (нещо в ситуацията). Усилието се придружава от минимална концентрация на внимание, затова в случая усилието се задава като действие на волевото внимание.

52 Това е възобновяване на старата идея на Ф. Брентано и В. Дилтай, че всяко преживяване е неделимо единство на мисъл, чувство и воля.

148

Следва да се разграничават две основни проявления на усилието: (1) процес на реална мобилизация на тялото и (2) предусещане на количеството необходими усилия в предстоящата ситуация във вид на трудност. Можем да ги наречем съответно “реално” и “антиципирано” усилие (трудност). Реалното усилие се преживява като изхождащо от Аза, докато трудността се схваща като качество на самото действие. Реалното усилие присъства само в момента на осъществяването си, затова се нарича “реално”, докато трудността присъства като оценка и може да съществува потенциално, т. е. не е свързано с актуализация. Предстоящата актуализация на едно действие го прави сякаш с нарастваща трудност, докато отложената актуализация води до понижаване на оценката за трудност на съответното действие.

Усилието като че ли причинява моментна промяна в ситуацията, и специално в своя интенционален обект, затова то се представя като сила, по-точно като подобно на физическата сила. Промяната в ситуацията се преживява като пропорционална на интензивността на усилието. Това допълнително създава вътрешно усещане за причинност.

Противоположност на усилието не е бездействието, а състоянието на умора. В последното състояние полагането на усилия предизвиква отрицателни емоции – мъчителност, принудителност, дори болка. В обратното състояние изразходването на усилие е специфично волево удоволствие. Явно или не, индивидът се радва на поводите да полага усилия.

Усилието не може да се отдели от склонността към ефективно завършване на цикъла на активност в предмет или функционална промяна. К. Левин е открил по отношение на паметовите действия, че незавършените действия се помнят по-добре, отколкото завършените. Но това е частен случай на по-обща закономерност - усилията, които не са довели до преднамерен ефект, се възобновяват. Усилието се придружава от полу-осъзната увереност, че ефектът на усилието е постижим в наличните условия на ситуацията. Усилията проявяват тенденция да се самоусилват с приближаване на очаквания чрез тях ефект.

Кларк Хъл правил опити с мишки в лабиринт, които търсели храна в разклоненията му. Те пробягвали лабиринта многократно и имали схема за устройството му. Когато се приближавали до храната, движенията на животното се ускорявали и то ставало емоционално нетърпеливо. Дори зачестявали грешки от предусещането на целевия обект. Хъл нарекъл този феномен “градиент на целта”. Така той обозначил витализиращите ефекти на приближаването на целта.

Горният феномен важи и за хората. Той е частен случай на една по-обща закономерност, която може да се нарече, тенденция към завършване на полагано усилие. Има биологически резон в това, усилието, водещо до мускулно движение, да проявява по-силна тенденция към завършване, отколкото “усилието към смисъл”, което ще разгледаме по-долу.

Разнообразието на впечатления тонизира усилието; то се отключва по-лесно и води до повишен ефект в едно диференцирано ситуационно поле. Но нормата на разнообразие на впечатления е заложена в общия психодинамичен тип на индивида. Има индивиди, които са така устроени, че могат да полагат усилия в СР-е, които се преживяват като скучни. В крайна сметка потенциалът за полагане на усилия се корени не в Аза, а в устройството на психодинамиката, която облагодетелства някои индивиди и ги прави по-жизнеспособни, а оттук увеличава готовността им за полагане на усилия. За тези субекти различителният праг на усещане за усилие53 е по-висок и те

53 Различителният праг на усещане за положено усилие е аналогичен на различителния праг на усещане. Това значи, че усещането за промяната на усещането се изразява с дроб, на която числителят е прирастът на усилие, а знаменателят е общата маса на усилието. Тук усилието се схваща като първично мускулен процес, който

149

извършват по-голяма психо-физическа активност, отколкото хора с понижен диференциален праг на усилия.

Извършването на усилия предполага висока виталност, психична работоспособност от страна на индивида, която не винаги е налице. Затова пестенето на усилия е предпочитана стратегия в много ситуации.

Но усилието произвежда обратен ефект върху Аза като откроява неговата дееспособност; последната се “усилва” и уголемява. Азът се преживява като автор на събития в ситуационното поле, т. е. като свободен субект.

С този феноменологичен анализ искаме да покажем, че чувството и вътрешното усещане за усилие е главен сигнал, че се осъществява волево действие.

Някои изследователи, например Х. Хелмхолц, се опитвали да намерят сетивен източник на преживяването на усилия. Хелмхолц въвежда понятието “инервационни усещания”. Последните се свързват със специален невро-физиологичен механизъм, който “усеща” началото на двигателна инициатива още в кората на главния мозък. Това си остава една емпирично не потвърдена хипотеза, не лишена от теоретичен резон.

Усилието е разположено между решението на Аза да го приложи, неговия ефект върху ситуацията и решението на Аза да го промени (усили или отслаби) или прекрати. Затова полагането на усилия е Азова функция, то “удължава” и “усилвана” активността на Аза, прави го определящ фактор в ситуационното поле.

Може би дотук се създаде впечатление, че всяко усилие завършва с двигателна активност на тялото. Това е вярно за волеви действия в практически ситуации. Но има и чисто ментално усилие за промяна на смисловата тъкан на преживяването. Ф. Бартлет го нарича “смислово усилие” (effort after meaning) и първоначално го описва в дейности по запомняне в естествени жизнени ситуации. Смисловото усилие притежава същите феноменологични характеристики, които описах по-горе, но води до смислов, а не до телесен ефект. Усилието, насочено към смисъл, е сякаш една “ментална ръка”, която създава, подрежда или разрушава смисловите образувания подобно на предмети. Това значи, че смисловото усилие е действие в един виртуален (въображаем) свят.

Усилието подлежи на тренировка. Ако се полагат усилия в дадена ситуация, равнището на усилие става привично и се изгражда привична нагласа за мобилизация. Тя е присъща на трудовата дейност и е съществен компонент от общата работоспособност на индивида. Когато възникне такава нагласа по мобилизация на ресурси на Аза, усилието като отчетливо действие в ситуация сякаш изчезва и остава следящият контрол на Аза без чувство за мобилизация и напрегнатост. Това значи, че волевият импулс се е превърнал в осъзната нагласа, чиято подбудителност се е отчуждила от Аза. Тя може да се осъзнае само вторично като периферна част на съзнателното действие.

предизвиква усещане за усилие. Предполага се, че за тази усетливост изцяло важат закономерностите на психофизиката, които сме описали в главата за сензо-перцептивните процеси. Метриката на усилието би трябвало да е подобна на метриките на другите усещания, защото се приема, че усещанията за усилия у човека са еволюирали форми на кинестезия (мускулен усет). Възможна е и друга хипотеза: инервационните усещания, за които става дума по-нататък, са свързани със субективен отклик на неврологични събития (да речем, моментна възбуда на отдел на кората вследствие на решение за действие), а не на периферния апарат – мускулите. Усещането за промяна (нарастване или намаляване) на усилието изглежда възниква от съпоставянето на изходящия нервен импулс със състоянието на напрежение в мускулите, към които е отправен. Иначе казано, диференциалното усещане за усилие може да е продукт на съпоставяне на инервационни и мускулни усещания. Само прецизни експерименти могат да покажат коя от двете хипотези е вярна.

150

Сложно волево действиеСложното волево действие е изходно състояние на всеки цикъл на волева

активност. То е сложно, защото такова – сложно – е качеството на изходната ситуация, която субектът се опитва да овладее чрез усилия.

Преживяването на сложност сигнализира неовладяност на процесите в ситуационното поле. Действително овладените ситуации се преживяват като прости. Сложността на преживяваната ситуация се описва чрез множество измерения: Първо, субектът не е наясно със смисъла на ситуацията с оглед на целта (намерението)54, която той има предвид и оттук дали си струва да се въвлича в нея. Второ, ситуационното поле разкрива нови съставки с непроучени отношения помежду им и към ситуацията в цялост. Това от своя страна води до дефицит на разбиране. Трето, очертават се пречки и бариери от физическо и социално-нормативно естество, нещата се усложняват и от евентуалното участие други субекти. Четвърто, не е ясно какви последствия могат да възникнат от ситуацията при намеса в нея. Пето, индивидът не може да извлече спомен за справяне със заучени действия в минала ситуация, който да му подскаже начин за справяне. Всеки от изброените аспекти на сложност прави проблематична реализацията на намерението. Такъв е прототипът на сложната ситуация. В конкретни случаи едни или други от измеренията на ситуацията внасят определена специфика, но като цяло сложната ситуация се оказва сбор от спънки пред намерението на индивида.

От примера става ясно, че сложното волево действие произтича от сложна ситуация. Хората използват един универсален алгоритъм на справяне със сложни ситуации - комплексът от пречки пред целта се разделя на части. Последният алгоритъм, изказан като девиз, звучи така: “Разделяй и овладявай!” Разделянето в някои случаи е мисловно, в други – чрез практически действия. Най-често мисловното и практическото отделяне на части в ситуационното поле се редуват. Разделянето и овладяването се извършва във времето по някакъв план. Така действията стават “стъпки” на придвижване в психологическото пространство и време към едно състояние на нещата, съответстващо на намерението (целева ситуация).

Заедно с преживяваната сложност във волевата ситуация се преживява трудност. Последното качество е интуитивна оценка на необходимите усилия по овладяването й. Трудността е дори по-изпъкващо качество на волевите преживявания от сложността. В модуса на трудност се преживяват и простите волеви действия. Сложната волева ситуация е винаги трудна, но не всяка трудна ситуация е сложна. Интуитивната оценка за трудност и реалното усещане за трудност като съпротивление на вътрешни и външни фактори присъстват задължително във волевите актове, независимо от моментната им структура. Изчезнат ли емоциите и усещанията за трудност, волевото действие е приключило.

Между структурата на сложното волево действие и решаването на проблеми има пряка връзка. “Стъпковата” структура на двете дейности се корени в сложността на изходната ситуация. Различието идва от прилагането на усилия в мисловните и волевите действия. Когато в конкретен случай усилията надвишават обичайната норма на усилия в менталната дейност - надхвърлят базовото равнище – се появява диференциално усещане за усилие и активността на индивида започва да придобива волеви характеристики. В

54 Тук е нужно известно уточняване на термините, които са подходящи да обозначат подбудата спрямо която обстоятелствата стават ситуация. Думата “цел” се отнася до идеално представяне краен резултат, желан от субекта. В целта изпъква ценността на резултата. Думата “цел” е подходяща за обозначаване на идеални подбуди. От друга страна, думата “намерение” също има предвид някакво бъдещ резултат от действията на индивида в ситуацията, но намерението акцентира върху решителността на субекта да го постигне, а не толкова върху ценността на резултата. Затова думата “намерение” е по-подходяща, когато се има предвид овладяването на ситуации от практическо естество. По-нататък ще говоря за “цели” в мисловни и въображаеми ситуации и за “намерения” в ситуации на практическо действие.

151

реални житейски ситуации сложното волево действие включва решаване на няколко задачи (проблеми) последователно: задача за осмисляне на изходната ситуация и на евентуален СР, започващ с нея; задача за планиране на действия за постигане на вече осмислена целева (крайна ситуация); действия по оценка на резултата от осъществените действия, което представлява оценъчен проблем. Ето как волеви и мисловни действия се вплитат в конкретна дейност. Това не бива да размива акцентите в отделни случаи: в единия волята е средство за решаване на проблеми, а в другия – мисленето обслужва ефективното извършване на последователност от сложни волеви актове.

Границите на сложното волево действие се задават от изходната и резултативната ситуации. Нормативната (пълна) структура на сложното волево действие е показана на Фиг. 8.

Фигура № 8. Схема на сложното волево действие.

Стъпките на волевото действие биха могли да бъдат произволно много, броят им се обуславя предимно от сложността на изходната ситуация за индивида и от практически ограничения, на първо място времеви. Това, което остава константно, са фазите на сложното волево действие: целеполагане – осмисляне – планиране – поведенчески актове – резултат – оценка на резултата. Последната фаза най-често е ефективния край на волевото действие. Тогава се осъществява обратната връзка към спомените от етапа на целеполагане. Обратната връзка води до едно от три решения: (1) да се спре действието, (2) да се възобнови, или (3) да се започне ново сложно волево действие, съответстващо на нова цел.

Следва да се изтъкне, че фазите не обозначават подредба във времето на отделни действия, а подредба на блокове от действия. Във всеки блок се осъществява поне едно действие. Всяко действие в рамките на дадена фаза реализира моментно намерение. Така то се преживява като действие в проста ситуация, която запазва волевото си качество. Разгръщането на сложното волево действие се извършва като серия от прости волеви действия.

Всяка фаза се разгръща във вид на редица последователни ситуации, в които се съпоставят компоненти на наличната ситуация с компоненти на целевата ситуация. Отделянето на компоненти от две ситуации и вкарването им в общо работно поле всъщност създава нови, промеждутъчни ситуации. Броят на промеждутъчните ситуации не е фиксиран, но при всички случаи се извършват няколко ситуации от типа “стъпки в осмислянето”, “стъпки на

152

планирането”, и пр. Стъпките в дадена фаза могат да бъдат в една посока, но биха могли и да са разнопосочни от типа “проба и грешка”. Такава серия от ситуации може да се нарече “последователност от стъпки на фазата”. Не би могло да се твърди, че последователността от стъпките образуват ситуационен ред (СР), защото не винаги има необходимост от последователна подредба на ситуациите. Ако се забелязва необходимо следване, това е последователност на фазите; именно тяхното сменяне създава типична последователност и можем да я описваме в термините на функционална структура. В случай, че субектът се придържа към устойчива стратегия в стъпките си, можем да говорим за “единен СР на волевото действие”. Но такъв СР възниква на висока степен на волево развитие.

Ще пристъпя към описание на фазите на сложното волево действие.1. Постановка на цел

На схематичното изображение в началото са представени две ситуации - реална и идеална, които маркират предназначението на сложната волева активност, а именно да трансформира проекти във физическа реалност. Границата и стартовата позиция на проекта е наличната ситуация. Затова началото на волевото действие се бележи от особен процес на съпоставяне – умствено се редуват (флуктуират) наличната, реална ситуация и идеално представен модел на желаната ситуация (целева ситуация). Всъщност при редуването се съпоставят реална и идеална ситуации. Редуването се налага от невъзможността да се преживеят двете ситуации едновременно. Редуването усилва по контраст осъзнаването на всяка от двете ситуации.

Редуването на идеална и реална ситуации маркира границата на първата (целева) фаза. Но целта (намерението), когато е нова за субекта, няма достатъчно подбудителност, за да го мобилизира спонтанно и бързо за нейната реализация. Затова се инициира втората (смислова) фаза на волевото действие.2. Осмисляне

В нея следва да се открие смисъл в преобразуването на наличната ситуация в целева. Иначе казано, решава се “задача за откриване смисъл”. Последното значи се прецени важността на крайния резултат, да се измери предполагаемата “психологическа цена” на действието чрез инвестирано време, усилия и други налични ресурси на индивида. Осмислянето в случая означава да се интегрира целта в ценностните и екзистенциални структури на субекта.

Последователността от осмислящите стъпки рядко е безразборна. По правило индивидът избира да следва някаква стратегия по осмисляне. Най-обичайната сред тях е търсене на прецеденти в собствения опит или в опита на други хора в аналогични ситуации. Друга стратегия по осмислянето е проиграване на ситуации “науж” с участие на въображението: субектът се опитва да се постави в бъдеща ситуация и от тази позиция да усети дали процесът на преобразуване го устройва като цена и постигнат ефект. Така в осмислящата фаза се включва и известна работа на въображението, което проиграва възможности в чист вид.

По същество осмислянето не е познавателна активност, а драма на избор на ценности – на практика реализацията на една ценност става за сметка на друга ценност. Това води до преживявания на загуби на шансове и жизнено време и изисква усилия по извършването на ценностни избори, които вече направени, дават абсолютни основания на целта. Но ценностното интегриране на конкретна цел може да се обърне в трагедия за волевия субект, но може и да го направи смислово интегриран. Затова осмислянето е най-трудната и не

153

гарантирана част на волевото действие. Понякога осмислянето завършва условно с известен смислов дефицит, което само по себе си увеличава трудността в извършване на стъпките в следващите фази.3. Планиране

Обикновено планирането е най-интелектуално наситената част на сложното волево действие. Субектът може да подходи по два начина: (1) да извлече от паметта си готов план и да го модифицира за реализация на конкретната цел; (2) да подходи към планирането като към проблем и да развие ментални действия, съответстващи на проблемното мислене. Но дори когато индивидът се опира на готов план, модификацията му може да се разглежда като оптимизационна задача – как с минимум усилия да се постигне максимален резултат при съответните ситуационни обстоятелства.

В планиращата активност на Аза първоначалната цел (намерение) се разделя на множество под-цели. Установено е, че разбиването на части операционализира изходната цел, прави я изпълнима и с това увеличава нейната привлекателност (Gollwitzer, 1999). Решаването на задачи също е свързано с целеобразуване, но там то обикновено не следва строга йерархия и е донякъде анархистично. Във волевото действие генерирането на цели спазва принципа на субординацията (подчинението), иначе единството на волевия акт би се нарушило. Макар и разгърнат в редица фази, волевият акт носи заряда на първоначалния замисъл, който му дава посока и смисъл. Добрият план се състои от йерархично множество постижими цели.

Планирането на волевото действие е специфично като мисловна дейност: планираните действия се измерват по евентуалната им трудност. После трудността на отделните действия от плана се сумира и се получава представа за общата трудност на плана. Трудността на цялостния план съставлява неговата “психологическа цена”. Субектът следва да реши дали е готов да “плати” или да се откаже от волевото действие поради “цената” му. Отказът възобновява планирането, докато се стигне до план с приемлива “цена”. Тогава се пристъпва към реализацията на плана. Много индивиди успешно извършват предходните две фази на волевия акт, но се провалят в планирането, защото имат фиксиран лимит за полагане на усилия и не са готови да платят висока психологическа цена.

Фазата на планиране завършва с вземане на решение. Последното означава подреждане във времето на подцелите, подлежащи на изпълнение. Взетото решение създава практическото единство на субекта преди той/тя да пристъпи към изпълнение на своя план.4. Практически действия

Това е изпълнителската фаза на сложното волево действие. В нея планът се превръща от проект в схема от външни действия, поведенчески актове. Последните са свързани с управляване на телесни движения. Това предполага съответни навици за полагане на физически усилия, които намаляват прага на усещане на усилие, ако са вече придобити. В случай на липса на такива волеви навици, субектът осъществява продължителна самопринуда чрез съзнателни усилия. Систематичното упражняване на самопринуда в даден вид ситуации води до навици за полагане на усилия (волеви навици). Така самопринудата в тази фаза е особено изпъкваща и успешното й налагане води до увеличаване на практическата дееспособност на индивида. Но самопринуждаване е необходимо не само в управляването на собственото тяло. Действията по самопринуждаване са също толкова необходими, когато индивидът трябва да противостои на волевите действия на други хора. Това изисква много усилия и издръжливост, дори повече отколкото за собствения волеви акт. Има една

154

ментална форма на самопринуда, която е най-отчетлива във фазата на практическа реализация – това са актовете на волево внимание. В тях се усеща мониторингът на Аза и идващото от него ритмизиране на извършваните движения. Волевото внимание е насочено и към следене на противодействащите фактори (вътрешни и външни) на реализация на практическите действия на индивида.

Планът, формиран в предходната фаза, се осъществява като серия като серия от действия по самоконтрол, които са положителни и обратни връзки между звена на плана и групи поведенчески актове.5. Постигане на резултат

Успешното реализиране на всички под-цели в изпълнителската фаза води до резултативна ситуация, в която се разпознава резултата (ефекта) като постигната цел (намерение) на сложното действие. Следва бърз спад на усилията и преживяване на удовлетвореност от реализирания проект и дори от заслуженото бездействие.6. Оценка на резултата

Тази фаза не е същинска част на сложното волево действие, а по-скоро негово последействие, Всъщност субектът решава оценъчен проблем. Неговото решаване има последици - обосновава възобновяването на волевото действие в нов, най-вероятно редуциран състав, или е част от подготовка за ново волево действие, ако постигнатият резултат се прецени като неуспешен или недостатъчен. Но дори когато резултатът се прецени като напълно успешен пълноценното разгръщане на тази фаза е препоръчително: в нея Азът извършва личностна рефлексия, която по редица особености прилича на фазата на осмисляне, но тук осмислянето е ретроспективно. Осъществява се права (усилваща) или обратна (коригираща) връзка, която става ефективно продължения на извършения акт. При обратна (негативна) връзка той се възобновява, частично или изцяло, а при права (позитивна) връзка се усилват и обогатяват личностните структури, обвиващи Аза – екзистенциална, ценностна, компетентност и пр.

Динамика на волевото действие в структурата на личносттаМоже да се възрази, че последователна структура от шест фази с серия от

действия във всяка фаза и от с различно естество – перцептивни, мисловни, поведенчески, и пр. – не образува единно цяло и не реализира единна психологическа функция. Всъщност така мислят противниците на волята като самостоятелна функция. Те признават, че субектът извършва разнообразни действия, които описахме в 6-те фази, но не заключават, че те са моменти на единно психично цяло. Идеята тук е, че колкото и да изглеждат феноменално разделени, всяко от съставните действия на сложното волево действие запазва връзката си с Аза и това личи и от Фиг. 8. Инициатор е винаги Азът, той го е пожелал и може винаги да го прекрати – оправдано или своеволно. Фоновото присъствие на Аза поражда чувство за свобода на волевите действия. Последните се осъществяват с осъзнаване на алтернативата от другодействие.

В концепцията, защитавана тук, сложното волево действие се третира като специализирана Азова функция, която генерира постъпки и дела и изгражда съвкупно жизнено дело на индивида. Когато Азът се идентифицира силно с някаква трудна, но евентуално изпълнима цел, нейното реализиране изисква преминаване задължително през 6-те фази, които разгледах по-горе. Траен неуспех на волевото действие на една от фазите го прави неуспешно като цяло. Тази особеност добавя още един цялостен аспект на трудност, дори изключителност на сложното волево действие. Реализацията на едно пределно

155

сложно волево действие става посредством мобилизация на множество психически и телесни ресурси на индивида. Би било чудо това да се случи без един силен Аз.

Съвкупността от сложни волеви действия, които субектът е завършил успешно, образува дълбоката основа на неговото жизнено дело. Последното е свидетелство за цялостното качество на Аза и личността на индивида.

Структурата на волевите действия в нейния пълен вид се разгръща, когато субектът поема големи предизвикателства. В по-малките изпитания такава висока мобилизация не е необходима, дори вреди на индивида. “Малките изпитания” се преживяват като прости ситуации и съответно се овладяват чрез привични усилия и действия. Мобилизацията за такива действия става все по-бърза и ефикасна и така се придобиват волеви навици. Последните са (1) реакции на мобилизация на прости, но трудни ситуации, или (2) са страничен продукт на упражняване на изпълнителната фаза на сложното волево действие. Формираният волеви навик има трифазна структура: цел – мобилизация на усилия -изпълнение. Във волевия навик се запазва съзнателно качество като отчетлива представа за цел, но тя спонтанно създава готовност за полагане на усилия до определено равнище. Ако в реалната ситуация равнището на усилия е недостатъчно, усилието, породено от навика, се допълва от импулс на усилие, идващ директно от Аза. Така съзнателност и привичност се допълват и в простото волево действие.

Упражняването на Аза като волеви субект в множество ситуации, прости и сложни, води до изграждане на стил на волева активност, който се описва чрез серия от качества или с тяхната липса. Такива качества са целеустременост, решителност, издръжливост, твърдост, сила на волята и пр. Тук няма да ги определям формално, защото предполагам, че всеки зрял възрастен човек има интуитивно знание и собствен опит за изброените качества на стила на волева активност.

Резюмирайки изложената концепция, ще изтъкна, че сложните волеви действия построяват СР-е с преживявано качество полагане на усилия. С упражняването волевият СР може да се съкрати до прости волеви действия, които по същество са действия на Аза чрез усилия в прости ситуации, включени в неволеви СР-е. Волевите действия, независимо дали са прости или сложни, дават интензивно преживяване на Аз-участие в тъканта на ситуациите. Чрез волеви действия е възможно да се утвърди Азът като личност пред една справедлива публика.

Еволюционна психология на моралаВ настоящия раздел се надявам да покажа, че съществува нравствена

феноменология, която се опира на психологически закономерности и тя си струва да се изучава. Разбира се, това е поредното изследване от подобно естество – има и продължават да се правят изследвания на психологическите основания на морала. Обикновено се цели да се докаже определена идея за морала, това, че той – е архетипно заложен (К. Г. Юнг); резултат е на разрешаването на Едиповия комплекс (З. Фройд); следствие е от интелектуалното развитие (Ж. Пиаже, Л. Колбърг); обект е на научаване (Б. Скинър, А. Бандура); съставлява част от вроден опит (социобиология, етология); заложен е в базисни емоции (еволюционна психология); продукт е на социокултурна еволюция (марксистки, дейностни подходи, етогеника) или възниква в екзистенциални ситуации като повик да се живее автентично (Ж.-П. Сартр, Р. Мей). Изброените теоретични подходи към нравствените преживявания имат своята доказателствена валидност и вършат нещо твърде

156

нужно – изследват докъде стига обяснителната сила на предпоставките, допуснати в тях. Общото впечатление е, че никой от изброените подходи не обяснява достатъчно много, но пък и че всеки от тях улавя реални аспекти и проблеми на нравствената детерминация. Затова смятам, че си струва да предлагаме нови психологически теории за морала, тръгващи от комплексни предпоставки. Правейки това, рискувам да бъда неуместно еклектичен. В следващото изложение ще се опитам да синтезирам предпоставки на теории, които изглеждат видимо разнородни, в концепция за генезиса и функционирането на морала в психологически план. Ще направя и изводи за теорията и практиката на нравственото възпитание.

Първоначално нравствените явления изглежда са възникнали като диференциация и формализиране на родовите отношения, включващи разширеното семейство и общността на по-далечните родственици. Животът в една контактна общност е създавал жив и неотложен взаимен ангажимент (дълг) на участниците в нея. Този генетически момент е важен да се разбере, защото по-късните обобщени форми на морала – религиозен, граждански, професионален – пренасят живия ангажимент, но вече към обобщена инстанция – Бог, гражданско общество, живота като цяло. Базисното нравствено преживяване е на дълг – чувстваш се задължен към нещо, подчинен, и то безусловно. В разширяването на периметъра на дължимост настъпва и известно отслабване и интелектуализиране на нравственото преживяване. По правило нравственият дълг си остава най-адекватен към родовите фигури – деца, родители, съпрузи. Към останалите инстанции нравственото преживяване е донякъде метафорично и еволюира в правила и традиции за добро възпитание. Вторичните морални системи, ако могат да се нарекат така, носят известна противоречивост – напрегнатостта на непосредственото дълженствуване и заедно с това рационалната улегналост на кодекси на обществено поведение. Изтъкнатото противоречие следва да се има предвид, когато се интерпретират нравствени феномени. Психиката на човека е устроена така, че живото присъствие на даден човек за известно време създава жив ангажимент към него. Впрочем подобен ангажимент възниква и към едно животно, ако влезе в човешкия дом или човек го срещне на улицата. Но пък ангажиментът към отсъстващи или спомняни персони проявява тенденция да губи своята императивност. Важно е и още едно следствие – за образуване на силен морален ангажимент е нужно критично време на непосредствено общуване – без това необходимо време заедно дългът към “ближния” (идва от “близък”) става формален или неустойчив.

Ангажимент (чувство за дълг) може да се преживява и към несетивни реалности – Бог, животът като цяло, професия, Родина и пр. Дори някои изследователи настояват, че истинският морал е именно ангажимент към трансцедентни инстанции, а не нещо непосредствено. Например, А. Швайцер твърди, че чисто човешкият морал е обединения егоизъм на човечеството. Такава интерпретация на морала го схваща не като непосредствен дълг “тук и сега”, а като идеално отнасяне, като вярност към абстракции. Склонен съм да подкрепя първата теза, а именно, че нравственото преживяване е непосредствен ангажимент без идеални референти или посредници.

От родовия морал до съвременните морални кодекси се очертава дълга еволюция на нравствените преживявания и поведения, носещи отпечатъка на социо-културните системи, в които възникват. Но това не е еволюция от простото към сложното – напротив – първоначалната сложност и противоречивост се разгръщат в множество по-прости и ограничени области от нравствени преживявания и действия. Културните антрополози отдавна са

157

установили, че т. нар. “примитивни” народи създават изключително сложни и многобройни ритуали, в които синкретично са зададени и нравствени съдържания. “Десетте Божи заповеди” като християнски морален кодекс са значително рационализирана и опростена система за нравствена регулация в сравнение с тези на праисторическите общности. Рационализирането на морала продължава във вид на формирани кодекси (писани и неявни) на обществено важни професии. Най-старият и сега действащ кодекс на професия е “Хипократовата клетва” на медиците. Но държа да отбележа, че тези вторични морални регулативи са повече социологични, отколкото собствено нравствени по смисъла си. Приятелството също има нравствена страна, която е пренос на дълженствуване от родствено близките към тези, които свободно си приел да ти бъдат подобни на братя и сестри. В приятелството има не първичен, а “пренесен” морал. Нещо подобно става и при моралното отнасяне към колегите, към гражданите изобщо. В такава постановка се крие и още едно важно следствие – не можеш да бъдеш по-морален към отдалечено стоящите, отколкото към близките. Така нравствените отношения на индивида образуват “фокус” и “периферия” – семейството е фокусът, а широките граждански отношения са периферията.

За обикновения човек, обременен от трудностите на всекидневието, нравственото преживяване се свежда до това “да изпълняваш дълга си”. Конкретно последното означава да оказваш безвъзмездна помощ и подкрепа на близките в екстремални и екзистенциални ситуации, пък и дори в тривиални случаи. За традиционния човек изпълняването на дълга почти съвпада със смисъла на живота, докато у духовно развития човек не се забелязва такова съвпадение.

В традиционните общества повече, но в известен смисъл и в съвременните индивидът е задължен да прави “морална кариера” (Ъ. Гофмън, Р. Харе), или да пази доброто си име, след като си го създаде. При такава типично очакване личностното самоутвърждаване придобива нравствен облик (Б. В. Зейгарник, Б. С. Братус). Ето защо ядрото на личността се разглежда като доминирано от нравствени ценности. По такъв начин личностното развитие отразява моралистичния дух на почти всички общества.

Като твърдя, че обикновеният живот поддържа една силна морална доминанта, не искам да кажа, че това изчерпва всяко човешко отношение. Напротив, значителна част от живеенето е твърде аморална, а по-често амбивалентна по отношение на морала. Това не отменя фактите, че същите аморални индивиди от време на време изпитват угризения на съвестта, и се вълнуват от честност и справедливост. Не изключвам и възможността за нравствена патология от рода на “нравствено безумие”, нозологична единица на британски психиатри от ХІХ век, или “социопатия, свързана с неглижиране на морала”, както се изразяват съвременни психопатолози. Но серията уговорки не отменя една стабилна, често водеща, нравствена мотивация на клинично здравия цивилизован човек.

За уклон към отвъд-морално оценяване на човешки качества има изразителни примери: в изследвания на възприемането на театрални постановки от деца е установено, че децата оценяват по-високо персонажи с ярка индивидуалност, макар и с негативни деяния, отколкото положителни герои със “сива” индивидуалност (Н. Александрова, Кл. Сапунджиева). Нерядко крадци и мошеници на ръководни длъжности се оценяват позитивно от подчинените им, защото от друга страна са много инициативни и видимо добри. Много от историческите личности са оставили впечатляващи дела в ущърб на морала. Такива безупречни личности като В. Левски и Савонарола са по-скоро

158

историческа екзотика, отколкото правило.Ще отворя още една скоба в изложението си, за да отбележа, че високо

нравствен човек без силна воля бива оценяван снизходително като “добряк”, “свестен човек”, а не като истински “добър”. За последното е нужно да е демонстрирал силна моля, а когато реши, да умее да бъде и лош. Всъщност идеалният човек не е нито добър, нито лош, той е свободен да бъде и двете в ситуациите на своя живот. Наскоро чух оценка за ректор на български университет, че бил твърде почтен и скрупольозен, за да осигури добра институционална акредитация на своя университет. Горните примери и разсъждения показват границите на моралната кариера и че когато моралът възпира потока на живота, той просто бива пренебрегван, дори осъждан. Всъщност моралните норми регулират минимумите на съществуване на индивидите и общностите, а не максимумите. Да си морален е важно в гранични ситуации, а в нормалното всекидневие моралът се проявява фоново като правила за вежливост и гражданско поведение. Не случайно тестът на Колбърг за нравствено развитие използва ситуации-дилеми. Пълноценното морално действие изисква свободен избор, а това се проявява категорично, когато животът поставя индивида и общността пред дилеми. Твърде сериозното приемане на моралните норми спъва креативността на индивида, понижава импровизацията в живота му, нещо забелязано още от С. Киркегор. От друга страна нравствената подозрителност към креативността е частично оправдана, защото нерядко креативните хора решават да експериментират с най-консервативните човешки отношения – моралните.

Въпреки направените уговорки масивна част от вътрешния живот на хората е бил и си остава моралистичен по своята насоченост. Затова намирам за не твърде пресилена констатацията на Ром Харе и Джон Шотър, че психологията на човека е не поведенческа или социална, а “морална наука”.

Опосредстваните нравствени отнасяния към абстрактни инстанции е по-късна рационализация на нравствени преживявания. Първичният нравствен живот е наситен с нравствени емоции и чувства. Ще се опитам да редици от нравствени емоции без да съм изчерпателен:

милост, жалостивост, прощаване; благодарност; родителски емоции; достойнство, самоценност, добро име; дълг (като предстоящ и като изпълнен); съжаление, вина, угризение; съпричастност, състрадание; срам, гордост, чест; правдивост; лъжа, грях, неавтентичност, злоба, преструвка; страх, презрение, садистично удоволствие, агресия; грижа, алтруистични емоции; справедливост, заслуженост.

Списъкът е само илюстративен, а не класифициращ. Отбелязани са позитивни и негативни морални емоционални феномени. Те дори не са представени като опозиции, защото това е трудно и съставлява специална задача, в която няма да навлизам. Търсенето на чисти морални феномени отвъд конкретно жизнено съдържание е почти невъзможно, тъй като преживяваните емоционални отношения имат денотат в реалния свят и са силно обременени от една неотложна проблемност на ситуацията “тук и сега”.

В развитото морално преживяване присъства разгърнато интелектуално

159

съдържание. Затова наблягането върху моралното мислене от страна на Ж. Пиаже и Л. Колбърг има своя дълбок резон. Най-общо мисленето придава на нравствените постъпки свобода и адекватност. Мисленето придава интенция, пристрастност и смисъл на нравственото преживяване, което неотстранимо съдържа базисната триада на преживяването “мисъл, чувство и воля”.

Въпреки че моралните феномени по правило са съставни и в тях участват мисълта, чувството и волята, все пак съм уверен, че конституиращи са една гама от нравствени емоции и чувства – вина, благодарност и пр., изброени по-горе, които са първични емоционални отношения и се съдържат в генетическата конституция на човешката психика. Нравствената постъпка (включваща в себе си преживяване и съответно поведение) остава неразбрана по същество, ако не се идентифицират достоверно нейните емоционални съставки. По-наблюдателните хора могат да разчитат експресията на нравствените емоции и чувства в жестовете, мимиките и динамиката на поведенческата активност. Затова си мисля, че в психологическите изследвания на морала не се оценява, както би следвало, ролята на специфични морални емоции за генезиса и драмата на моралното преживяване и действие.

Дотук се занимавах с чисто теоретични аспекти на психологията на морала. По-нататък искам да отбележа редица феномени и аспекти от приложно естество, които обикновено се отнасят към т. нар. “нравствено възпитание”.

Първият приложен морално-възпитателен феномен е предаването на грижите на малки деца на жени-гледачки (baby-sitters). Първично тази семейно-възпитателна традиция се е зародила в САЩ, но вече се разпространява в целия англо-американски свят. Накратко, майката на едно бебе тръгва на работа и плаща на друга жена да се грижи целодневно или почасово за детето й. Често майката сменя гледачките на детето си многократно за година-две и детето не може да формира силна привързаност (attachment) към никаква постоянна фигура в своето обкръжение. В случаите, когато привързаността се формира, тя е по-силна към гледачката, отколкото към биологичната майка. Детето бива раздвоено: позитивните емоционални отношения на детето са фиксирани в един човек, а трябва да нарича “майка” друг. Така децата израстват невротични, емоционално дистанцирани от другите. Родната майка на детето надзирава възпитанието на детето и отделя час-два за общуване, но резултатът е, че детето започва да се отнася към майка си като към възпитателка в пансион, а не като към една безусловно емоционално-значима фигура, сраснала се с неговото его. Майката също губи много – тя не успява да преживее дълбоко най-великото чувство - майчинството и това също я невротизира и обременява с вина, че не се е грижила пълноценно за детето си. Институцията “бейбиситъз” се превръща в развъдник на психо и социопатии, от което накрая страда цялото общество. Размерът на пораженията в личностното развитие на младите генерации на северо-американското общество е огромен като се има предвид, че са наети между 8 и 10 милиона гледачки на деца! С казаното не искам да правя намеци за злодеяние от страна на американските майки. Това, че наемат гледачки на децата си, е по-скоро тяхна беда, отколкото вина, защото в САЩ няма статут на дълговременно платено майчинство, както е в Европа. Много майки са принудени да се върнат на работа, за да запазят работните си места. Всичко това обаче изкривява формирането на базисни емоционални отношения, които са основа на нравствено-личностното развитие на детето. Бейбиситъз традицията за мен е най-масовата деформация на психологическите устои на нравствеността. Учудвам се, че нейните ефекти не се обсъждат широко в американската психолого-педагогическа литература.

160

Учудващо е още, че проблемите и конфликтите около бейбиситърството не са станали драматични или комични сценарии в Холивуд!

Впрочем обсъдената тук американска традиция има частичен аналог у нас в предаването на деца от родителите им за отглеждане от баби и дядовци. Получаващите се морално-личностни девиации също заслужават специално изследване.

От друга страна не по-малки поражения върху детската психика нанасят т. нар. “перфектни” майки, които правят детето безкраен обект на внимание и обгрижване. Те възпитават изключително нарцисистични деца, такива, които не могат да се откъснат от тях цял живот, или пък деца, преживяващи майките си като най-досадните същества на света. Затова съвсем обосновано е твърдението на Д. Уиникът, че детето има нужда от “достатъчно добра майка” и нищо повече.

Моралният дискурс на педагогиката, медиите и на семейните разговори дори, е “килнат”. Имам предвид следното: когато се говори на морална тема, се обсъждат “права” и “задължения” (отговорности). Едно време твърде много се е говорило кой какво е длъжен и рядко на някои (освен на юристите, може би) им е хрумвало дълго да обсъждат нечии “права”. Отвсякъде на човек са му внушавали колко е важно да изпълнява своя дълг и колко многолик и безусловен е дългът му (Така е и с Микеланджело, чиято личност представих по-напред в тази глава). Струва ми се, че в последните десетилетия наблюдаваме уклон с обратен знак – твърде много се говори колко много и незачитани права имат определени общности – малцинствени, деца, жени, и т.н. Едва ли не става израз на лош тон да припомняш, че тези групи, както всички други, имат и достатъчно много задължения.

В частност казаното се отнася до децата. Известна е “Хартата на правата на детето”, приета от ООН. В нея са изброени права, които се смятат за необходима част на хуманното детство. Обсъжда се колко от тях се спазват и как да бъдат наложени като норма тук и там по света. Но почти не се споменава, че децата имат и своите задължения. Тук няма да ги изброявам, защото това е друга тема за размишления. Детето следва да знае, че членството в общност е обвързано и от неизбежни задължения. Уравновесеният възпитателен дискурс изисква равнопоставено обсъждане на правата и задълженията на всички участници в него – на родители, учители, администратори, но не на последно място и на децата. При това съм убеден, че неизпълненията на задължения в традиционния морал води до суспендиране на права. Така би следвало да бъде и в съвременната педагогика – който не изпълнява определени задължения, губи ползването и на определени права. Този принцип на реципрочност на права и задължения се разбира и от циганите. Един полицай ми разказа как му отговорило едно циганче: “Аз малко откраднах, а ти много ме би”. Всъщност тук се съдържа очакването за мяра между провинение и наказание, заложена у почти всички индивиди. Примерът, струва ми се, е емблематичен: отговорностите и правата са спрегнати и не бива да се разделят.

Съществува още една иманентна (вътрешно присъща) отговорност, а именно отговорността на индивида да използва своя позитивен потенциал. Нарушаването на тази отговорност според Хайдегер води до “онтологическа вина”. Това една от най-мъчителните чувства, че не си дал живот на позитивните сили, дремещи в теб. Смятам, че още през ранните си години детето следва да разбере, че има дълг към себе си да постигне възможно най-пълноценна реализация на своите душевни сили. Осъзнаването на този дълг предполага и помощ отвън – от родители, възпитатели и обкръжението като

161

цяло. Това предполага детския дълг към себе си да се превърне в тема на нравствен разговор. И още неща, разбира се.

Непълноценното представяне на задълженията (отговорностите) в моралния дискурс е свързано с дефицит на воля у възпитаващите – родители, учители и изобщо възрастни. Това означава неспособност да налагат изискванията си и морални санкции за неспазването им. Специално родителите се страхуват да бъдат лоши с децата си и в резултат стават безпринципно отстъпчиви, всепозволяващи (пермисивни), което води до загуба на авторитет.

И не само това. В редица случаи слабостта на волята отключва агресия, насилие и изнудване на деца спрямо родителите им. Прието е да се обсъжда как родители упражняват насилие върху децата си, но за другия проблем – детското насилие и рекет към родителите - почти не е прието да се говори, сякаш феноменът не съществува. Ще отбележа, че рухването на моралния авторитет на родителите предхожда изкушението да се проявява насилие. Родител, станал обект на агресията на собственото си дете, не е утвърждавал морални норми през първите години на съвместен живот. Но не бива да се говори за родителска вина изцяло. И добре възпитавани деца могат да се изкушат от удоволствието да бъдат зли. Детето може да използва нравствената си свобода в ущърб на дълга и добродетелта. Затова не изключвам и феномена на незаслужена агресия и насилие на деца към родителите им.

Злото бива не само пасивно и реактивно – зле ти е и твориш зло. Може всичко да ти е наред, да си получил всички възможни блага – материални и духовни - и пак да избереш съзнателно да бъдеш зъл и деструктивен. Как се случва това е показано блестящо от М. С. Пек в книгата му “Хората на лъжата”. Там, например, са описани родители, които преднамерено и с удоволствие провалят живота на децата си! Феноменологията на “спиралата на злото” предполага много други казуси отвъд разглежданите в посочената книга.

Като цяло в съвременната психология и педагогика липсва воля да се обсъждат множество негативни нравствени явления. Като че ли доброто ни възпитание изисква да се правим, сякаш такива тъмни страни на нравствения живот не съществуват.

С полемичния патос на настоящия раздел бих искал да покажа, че има множество проблеми и идеи, съставляващи полето на психологията на морала, които си струва да бъдат поставени на изследване. Тук бе набелязана една еволюционно психологическа концепция за морала, която приема водещата роля на съвкупност от нравствени емоции и чувства в моралната дейност на човешкия индивид.

Смисълът в живота на индивидаПроблемът за смисъла на човешкия живот възниква на фона на

съвременността, когато индивидът се изправя пред свободата за избира стила на своя живот и как да го осъществява: като приключение или като жизнен проект, като приятно свободно време или като самоутвърждаване чрез творчество. Когато Хамлет задал знаменитият въпрос: “Да бъдеш или да не бъдеш”, това било необикновено питане за средновековна Европа. В по-стари времена, а и в традиционните култури днес, липсата на избор правел смисълът на живота да изглежда безусловен и несъмнен. Дори и днес немалко обикновени хора се опират на традициите, за да придадат смисъл на живота си.

Свойства и детерминанти на смисълаМного трудно е да се дефинира какво е смисъл. Той не представлява

самостоятелен предмет на преживяване, а винаги съпровожда други

162

преживявания на индивида. Смисълът се разкрива с конкретни предмети на опита, но остава свръхсетивен. Преживява се като привнесен отвън и обективен по отношение на индивида, но и същевременно като негов, донякъде като сътворен. Парадоксалното битие на смисъла може да се опише с редица особености:

Пристрастност – преживяването на смисъла е придружено от устойчив емоционален компонент. Смисловите преживявания са далеч от зоната на безразличие. Доминиращите смисли проявяват тенденция да се превърнат в страсти. Езикът, на който ни “говорят” смислите, е езикът на екзистенциалните емоции – на вина, възхита, преклонение, празнота, призвание и пр.;

Обърнатост към Аза – смисълът се преживява като интимно притежание. Той е предназначен за Аза на индивида, но също и за другите Азове на реални и въображаеми индивиди – да го прави неповторим, ценен и да символизира авторство на преживяванията;

Съкровеност – смисълът се изпитва като персонално свещен. Говоренето за него се усеща като огрубяване и пошлост.

Отнесеност към ценности – общовалидното в смисъла е неговият ценностен аспект. Всяко смислово преживяване символизира една или повече ценности. А последните имат общочовешка природа. В смисъла ценността се задава като адресирана към Аза, като говореща му нещо, или императивно изискваща действия от него;

Ситуираност – смислите са винаги положени в актуална ситуация “тук и сега”. Смислите изразяват ангажираността на субекта с непосредствено случващото се в рамката на ситуацията и извличат енергия отвъд волевата регулация.

Ще разгърна приведения списък от свойства на смислите в по-детайлна структура и динамика на смисловите преживявания. При вглеждане в смисловите аспекти на опита веднага изпъква тяхната морална ангажираност. “Аморален смисъл” е противоречие в понятието. Смислите най-често утвърждават неотстранима морална тъкан на преживяването. Нещата в ситуацията се схващат като зовящи към изпълняването на дълг и отговорност, на мисия, а в негативен план - провокиращи чувство за вина или наранено достойнство. В общи линии смисловите преживявания реализират два типа морал: “морал на убеждението” и “морал на дълга” (Макс Вебер). Първият е личностно центриран, а вторият е “центриран върху общността”.

Всъщност изразът “смислови преживявания” е тавтология. Всяко нормално човешко преживяване е изпълнено със смисъл, въпреки различната степен на осъзнатост и подбудителна сила на смислите. Това важи и за т. нар. “безсмислени преживявания”, защото те по правило са преживявания на страдание, мъчителност, и съдържат неявен или отчетлив копнеж по смисъл. Нормалното преживяване на безсмисленост изразява не безсмисленост на живеенето, а дефицит на смисъл в актуалната ситуация “тук и сега”. Истинската безсмислица в преживяването води до разпадане на ситуационната структура на опита и в следствие до абнормност.

Често думите “смисъл” и “значение” се използват като синоними в българския език. На английски се използва една дума за двете - meaning. Донякъде това е основателно. И все пак между тях следва да се прокара разлика. Значението се отнася до обособена ситуация, или до предмет, действие или събитие в ситуационното поле. Смисълът се внася в преживяванията не точно от отделна ситуация, а от ценностния екзистециалния

163

слоеве на личността и се разгръща в цялостни ситуационни редове (СР-е). Може да се каже, че отделна дума, мисъл, ситуация, събитие и пр. са “значими”, но не звучи добре да се наричат “смислени”. Значенията се схващат като по-устойчиви, донякъде безпроблемни, докато смисълът е скрит или слабо осъзнат и с това е проблематичен. От езиковата употреба проличава, че смисълът се разкрива в големи фрагменти на опита, каквито са поредица от ситуации и включва взаимодействия на няколко слоя на личността. По-долу ще използваме и множествено число на “смисъл”, за да обозначим варианти на смисъла и временни гледни точки върху него. Смисълът е инвариантът на множество “смисли”, явяващи се в конкретни преживявания на индивида или на различни индивиди.

Смислите са специфичен модус на личностно въздействие върху ситуацията. Личността присъства фоново като емоционален тон на настроение, като афект или страст, а най-често като логика на сменяне на емоции, отнесени към компонентите и хода на ситуацията (Сит) и ситуационния ред (СР). Емоционалната съставка отвежда към ценности и с това се превръща в смисъл. Макар да се преживяват като ситуирани, въплътени в конкретната тъкан на актуална ситуация, смислите се пораждат от СР-е и дори от цялостния начин на живот (жизнен стил) на индивида. Това е така, защото в динамичен аспект те се потвърждават отново и отново като ритъм на потвърдени положителни очаквания в пределите на отделна ситуация или на разгърнат СР. Затова смислите вътрешно “звучат” като “кинетична мелодия” с жизнеутвърждаващо съдържание.

Във всекидневните ситуации няма “чист” смисъл, той винаги е примесен с фактичност и предметност. Това е друг начин да се каже, че смисълът е ситуиран. Възможен е чист или абсолютен смисъл в екзистенциални ситуации на “ръба” на живота, а също донякъде и в произведенията на изкуството. По-точно изкуството произвежда символи на смисъл. Във всекидневен контекст смисълът е мост между свещеното и профанното и се сигнализира фоново с богата гама от емоции. В практическите действия смисълът не се доказва, той се приема на доверие освен при възникването на провокиращи обстоятелства, които правят смисъла на ситуацията проблематичен (А. Шутц и Х. Гарфинкъл).

В крайна сметка смисълът е повече обективен, отколкото субективен, понеже той ни се явява като инвариант на същност, зададена като мисъл. Оттук и произходът на думата “с-мисъл”. А същността е абсолютното основание на ставащите неща. Ето защо смисълът не може да се “избере”, да се “конструира”, той ни се “явява”, ние го “намираме”, “откриваме”, в особени моменти той ни “озарява”, явява ни се “неканен”.

Смисълът се преживява безпроблемно в ритмичното всекидневие понеже той се сигнализира от синхрона на съзнателно (субектност) и несъзнателно (образ на света). Ако липсва този синхрон, Азът започва да изпитва емоции на дискомфорт и смислов дефицит.

Строго погледнато, пазител на смислите е културата - общата душа на множество индивиди, казано метафорично. Превърнатите в норми смисли стават ценности на културата. Ценностите са смисли, добили санкцията на традицията и на общността, която споделя ценностите. Смислите се преживяват като обективни по произход, именно защото те се пренасят и утвърждават чрез авторитета на културната традиция, към която индивидът се приобщава. Образованието и възпитанието са между другото съвкупност от културни институции и традиции и те са специално предназначени да “пренасят” ценности и смисли в структурата на личността на индивидите, включени в образователни дейности. Интуитивно вярно е, че по-образованият

164

индивид има по-голяма плътност на смисловите преживявания. У него смислите не извират от следване на традиционните стилове на живот, а от една интензивна работа на мисленето и въображението. Освен това пълноценната осмисленост на човешкия живот предполага образованост.

Смисълът в структурата на личносттаДотук говорих за универсалните черти на смислите, но те следва да бъдат

локализирани в слоевете и инстанциите на личността. В тях универсалните черти на смисъла се пречупват през тях и добавят допълнителни особености на преживяването му.

Доколкото личността е един Аз, обгърнат от слоеве, смисълът в крайна сметка е отношение на Аза към света. Но това е твърде общо – смисълът е екзистенциално-ценностно отношение на Аза, но преживявано неявно – като емоционален тон на ситуациите, като особена емоционална “мелодия” на конкретните преживявания. Разбира се, жизненият смисъл има психодинамични източници – някои хора са винаги жизнерадостни, дори и в тежки времена и това най-често произтича от физиологично обусловени предиспозиции. За такива хора телесното им устройство ги прави щастливи и животът им се струва безусловно смислен. Това е нещо като надареност в областта на смисловите преживявания.

Но на повечето хора им липсва такъв “физиологичен оптимизъм” и те следва да извършат ценностни избори, да съставят и изпълнят проекти, които да придадат смисъл на живота им. Действително, във всекидневието смисълът се оказва свързан с правенето. А правенето, когато се упражнява в типични ситуации, води до нагласи, навици и привички. Така типичното смислообразуване, упражнявано в множество всекидневни ситуации се фиксира в черти на характера. Оптимизмът е типична черта на хората, които живеят смислен живот.

Но смисълът се намира в ситуация, защото това е мястото, където конвергират всички влияния на субектността и на ОС. В ситуацията смисълът се превежда на езика на емоциите и чувствата. Емоциите задават разнообразни смислови валентности на отделни фрагменти на ситуационното поле. Освен това смисълът пребивава в структурата на действията, извършвани в ситуация. Целите осмислят действията, чрез които се постигат. Усещанията и възприятията също носят непосредствен смисъл от удоволствието, че индивидът ги преживява. Болката е граница за тези сетивни смисли. Събитията като факти на преживяването се приемат за смислени в степента, в която могат да бъдат асимилирани в съществуващи когнитивни структури: Аз-система (по А. Бандура), схема (по Ф. Бартлет), образи и планове (по Милър, Галънтър и Прибрам), персонални конструкти (по Дж. Кели) и т. н.

Майкъл Полани развива оригинална концепция за формирането на преживявания на значимост (meaning). Според него те възникват от съвместното действие на фокусирано (focal) и допълнително (subsidiary) осъзнаване (awareness) в ситуация. Субектът е насочен от допълнителните компоненти към фокусирания и последният придава значимост на допълнителните. Например, когато човек опипва топка със завързани очи, той се фокусира върху опипвания предмет, който се схваща като значим, а движенията на ръката сякаш се добавят към топката и с това също придобиват значение. Така в осъзнаваната ситуация възниква степенуване на значимостта и вектори на значимост “от нещо към нещо” (Polanyi, 1969).

Смисловостта добива драматични, а понякога и трагични нюанси в погранични ситуации, когато субектът изпитва екзистенциални чувства. На Азово равнище смисловостта се схваща като волево преживяване. Но би могла да бъде и едно безусловно и хармонично Аз-приемане на света и на самия

165

себе си. В тази връзка Л. И. Божович говори за “постволева регулация”, в която участват позитивни Аз- чувства на достойнство, гордост, чувство за мисия в живота, за пълнота на собствения живот (Божович, 1995).

Ще резюмирам казаното в Таблица № 7.

Таблица № 7. Йерархия на смисловите преживявания.

Равнище на смисъл Смислово преживяванеДенонощна психодинамика Степен на бодрост,

жизнерадостностСензоперцептивни процеси Удоволствие, позитивен чувствен

тонЕмоции и настроения Смислови валентности на хода на

ситуацията, и на нейните компоненти, текущи емоционални оценки от разнообразно естество

Познавателни процеси Асимилиране в някакви когнитивни структури, решаване на задачи за смисъл, припомняне на смътен смисъл и пр.

Цели и действия Целите осмислят действията и обратното

Черти на характера Оптимизъм, обнадежденостЕкзистенциално-ценностни състояния

На вина, на сродство с другите хора, на съпричастност, на преживяна истинност, творчески подем и пр., преживявания на хармония или дисхармония на живота като цяло

Азовост Волеви актове, усилия по смислообразуване, изпълнение на жизнен план (проект), и процес на реализация на жизнено дело, послеволева регулация от Аз-чувства

И така смисълът е вездесъщ в структурата на психиката и има специфични проявления на всяко от изброените йерархични равнища. На по-ниските равнища единният смисъл е сякаш раздробен и локализиран. На по-високи равнища той претърпява трансформации: обобщават, диференцират, проблематизират, операционализират, дори могат и да се блокират. По-долу ще разгледам обобщените и мащабни смислови образувания - личностните смисли.

Личностни смисли и жизнено делоСпецифични характеристики на човешкото преживяване са личностните

смисли. В обикновения речник те се наричат “убеждения”, “вкусове”, “пристрастия”, “възгледи”, “привички” и пр. Ще отбележа, че никоя от тези думи не изчерпва съдържанието на психологическото понятие “смисъл”.

Вече беше казано, че ако човек е здрав и жизнен, той проявява склонност да схваща живота си като безусловно смислен. Но това е слабо фоново преживяване на смисъл. Това са модусите на рутина и ритуал. Но когато

166

преживяването влезе в модуса на драма, смислите започват да се преживяват по-отчетливо.

Личностните смисли възникват на двете най-високи равнища – екзистенциално-ценностното и равнището на Аза. Установено е, че смислите се интензифицират, когато индивидът приеме активна жизнена позиция в ставащото около него. Това става, когато индивидът извършва особено важни за него действия, които е прието да се наричат постъпки. Но животът става повече изпълнени със смисъл, когато постъпките влизат в голям жизнен проект, какъвто е жизненото дело.

Жизненото дело се изпълнява предимно в рамките на всекидневието, но същевременно разчупва цикличната му структура като му придава посока и откритост към високи ценности и идеали. Жизненото дело става въплъщение на изпълнен смисъл на индивидуалния живот, ако е успешно осъществено и признато, разбира се. Връзката му с жизненото дело би могло го превръща в индивидуален, т. е. личностен смисъл:

Личностният смисъл – преживяване на ситуационни редове (СР-е), наситено с екзистенциални емоции, което служи като основа и мотивация за реализация на жизненото дело на индивида. Той сигнализира непосредствено какво е безусловно важно в живота на дадения индивид. Смислите се потвърждават и усилват от културата, в която индивидът е включен.

Такава дефиниция работи в личностното функциониране на индивида. Жизненото дело като проект се формира на базата на вече възникнали смисли в края на детството или през младостта на индивида. Оттук нататък личностните смисли в общи линии остават константни, освен в ситуациите на жизнени кризи. Смислите проверяват как се отнася конкретната ситуация към цялостния жизнен проект и генерират съответни положителни или отрицателни емоции. Смислите са отрити, намерени от личността вследствие на мислене и участие в културно обусловени дейности (например, образование) и й служат за ориентир доколко успешно реализират главния жизнен проект на личността – жизненото дело. Тъкмо активността на индивида на личностно равнище по отношение на смислите прави от тях личностни смисли55.

Граници на личностния смисълПривично е да се мисли, че отвъд оцеляването основният стремеж на

човешкия индивид става щастието. Неговото търсене и намиране дава смисъл на живота на индивида. Думата щастие има много значения. Според Ерих Фром, когато съвременните хора говорят за щастие, те имат предвид максимум удоволствие. Той твърди, че удоволствието не може да бъде цел, защото едни и същи неща предизвикват намаляващо удоволствие, ако ги използваме и консумираме често. Оттук постоянният удоволствен ефект изисква ескалиращи дози от благата, които го предизвикват. Според Е. Фром една от най-дълбоките форми на човешко щастие е “споделената радост” (Фром, 1996, с. 181).

Виктор Франкъл твърди, че щастието не може да стане интенционален обект, т. е. цел на постъпки или на целия човешки живот. Той се позовава на Джон Стюарт Мил, който говори за “хитрата стратегия на щастието” – че можеш да бъдеш щастлив не когато се стремиш към щастие, а когато си вършиш работата в живота. Щастието е награда, бонус за добре свършената работа., дори просто неин страничен продукт. Мил е приемал, че най-щастливи са деловите хора, те живеят според него най-смислено.

55 Някои автори – Д. А. Леонтиев, Б. С. Братус – използват термина “смислови образования” и имат предвид точно индивидуализирани, изстрадани от индивида личностни смисли.

167

Смисълът е отношение към живото и към човешкия свят и то предимно активно действено. Това превъзходно го е казал С. Л. Рубинщейн в последния абзац на знаменития си ръкопис “Човек и свят”, почти като поет:

“Смисълът на човешкия живот е да бъде източник на светлина и топлина за другите хора. Да бъде съзнание на Вселената и съвест на човечеството. Да бъде център на превръщането на стихийните сили в съзнателни сили. Да бъде преобразовател на живота, да изкоренява от него всичко лошо и непрекъснато да усъвършенства живота” (Рубинштейн, 1976, с. 381).

Всъщност това е пространството, в което се преживява и реализира смисъла на човешкия живот. Но това не прави отделните ситуации автоматично смислени. Факт е, че понякога възниква дефицит на смисъл в преживяванията. Понякога е нужна специална работа по смислообразуване, особено като част от сложното волево действие.

При дефицит на смисъл56 обикновените хора се опират предимно на четири стратегии, изказани като максими:

Не прави нищо, щом не знаеш какво; Щом животът ти е празен и безсмислен, прави каквото и да е, не стой

бездеен; Като не знаеш какво да правиш, изпълнявай дълга си; Като не знаеш какво да правиш, огледай се какво правят другите.

Изложените стратегии изразяват определени отношения между реални действия и смисъла, преживяван като увереност в нещата, които индивидът прави. Интересно е, че никоя от горните стратегии не включва интензивно мислене върху миналото и перспективите на индивида. Неявно се приема, че смисълът или го има, или го няма, но не зависи от мисловните нагласи на индивида. Обикновените хора очакват санкция на определена контактна общност, за да валидизира смисъла на постъпките им. Без одобрението на околните обикновеният човек е склонен да преживява действията си като безсмислени. Но дори високо духовните хора се нуждаят от външна инстанция, за да признае, че постъпките им са осмислени. Само че тази инстанция може да е умопостигаема, а не физически достъпна – това може да е нравствен императив, Бог, одобрението на авторитети, които са живели в други епохи и т. н.

Учените също обичат да се позовават на авторитетните си колеги в собствената област, за да създадат уплътняване на смислите на собствените твърдения, дори и за да си повярват сами в това, че изказват нещо във вид на научна истина.

Четирите стратегии, изложени по-горе, са изобретени за справяне със смислов дефицит. Понякога дефицитът е толкова остър, че се преживява “черна дупка в човешката смислова вселена (Taylor, 1981). Тогава възниква феноменът “самоотчуждение”. Азът изпитва собствения си живот като нечий друг и емоционално не се ангажира с последствията от действията си.

Временният или траен смислов дефицит предизвиква личностна криза, която нерядко възниква изневиделица. Но поне две от кризите възникват предсказуемо в жизнения цикъл: кризата на юношеството и кризата на 40-годишните мъже (Д. Левинсън). Най-често се дава някакво социално

56 Проведох кратко интервю с група обикновени хора, не изкушени в интелектуални проблеми. Зададох им въпроса: “Ако човек не знае какво да прави, как би трябвало да постъпи?” Така извлякох тези 4 стратегии на действие при дефицит на смисъл. Следва да се отбележи, че обикновените хора твърде рядко си задават въпроса “Какъв е смисълът на живота ми?” Те са по-склонни да го формулират в термините на правене: “Какво да правя?”, “Какво си струва да се прави?” Констатацията на дефицит на смисъл обикновено звучи така: “Не знам какво да правя”. В такъв тип въпроси и твърдения се съдържа имплицитният възглед, че човешкият живот се “прави”, “изработва”. Когато не заемеш изпреварваща позиция, осмислянето се превръща в “справяне”.

168

обяснение на кризите, но явно или скрито те предполагат ценностни избори и отговор на въпроса: За какво си струва да живея?

169

V. Индивидуално-психологически структури на личността

В субектния блок на структурата на човешката психика се задават редица функции, предназначени да изразяват в по-голяма степен индивидуалността на субекта, или пък вторично да я усилват. Изглежда в еволюцията богатството на индивидуалности се превърнало резерв за адаптация на вида, особено у хомо сапиенс. В настоящата глава ще разгледам тези индивидуализиращи психични функции.

Психодинамична индивидуалност на субектаОще в бебешка възраст могат да се забележат устойчиви особености в

начина, по който индивидът изразходва своите жизнени сили.

Има спокойни бебета, които не проявяват бурни емоционални изблици от каквото и да било естество, ритъмът им на сън и бодърстване е уравновесен и предсказуем и понякога се казва, че те имат “лесен” темперамент, разбира се от гледна точка на този, който най-често се грижи за детето. Има и бебета на обратния полюс на изразходване на жизнените сили: те изявяват бурни емоционални реакции, капризни са, заспиват и се събуждат във всякакъв час на денонощието, не следват указания на възрастните нито за миг. За такива бебета се казва, че имат “труден” темперамент.

Тук двата представих два контрастни типа детска жизненост (виталност), а реално между тях има множество преходи. Интересно е, че общият стил на жизненост, проявяван от бебето, не се променя коренно с израстването му. Това води до предположението, че общият тип жизненост е обусловен предимно от генетични фактори и слабо се променя в хода на живота на индивида (Bornstein et al., 1986). Обикновено изследването на жизнеността, наричана обикновено “темперамент” включва три вида поведенчески индикатори: афективна експресивност, двигателна активност и стимулна сензитивност (пак там, с. 195). Марк Борнстейн и съавторите му са склонни да допуснат, че би трябвало да има известно развитие на свойствата на темперамента, но засега се знае твърде малко за него като за “феномен на развитието” и затова са нужни специални методики, които да измерват надеждно промените в основните дименсии на темпераментовата динамика.

Във всекидневието начинът на изразходване на жизнените сили в преживяването и поведението се нарича “темперамент”. Терминът обаче се е сраснал с учението за четирите типа темперамент на Хипократ-Павлов и ги предполага като несъмнена даденост. Последното е опровергано от психофизиологическите изследвания. Затова е подходящо наблюдаваната жизненост на индивида да се обозначава като психодинамика на денонощния цикъл. Понякога това се нарича също “циркаден ритъм”, но тук ще използва първото обозначение, защото е по-разбираемо. Освен тази денонощната психодинамика съществува и динамика в рамките на жизнения цикъл, който показва стила на изразходване на жизнените сили в процеса на преминаване през последователните възрастови периоди на човешкия живот. Денонощният психодинамичен цикъл (ДПЦ) заедно с динамиката на цялостния жизнения цикъл образуват общия психодинамичен тип или психодинамичната индивидуалност на индивида. Графично взаимоотношенията на трите понятия са представени във Фиг. 9.:

170

Фигура № 9. Психодинамичен тип (психодинамична индивидуалност).

Денонощната психодинамика влиза в сложни взаимоотношения с динамиката на цялостния жизнен цикъл. Техните взаимоотношения не са проучени добре и подходящият модел за това са еднояйчните близнаци, защото чрез него най-добре се контролират генетичните влияния. Установено е, че и двата цикъла се обуславят биологично в най-голяма степен от хормоналните процеси в организма.

Ще разгледам двата блока на психодинамичната индивидуалност последователно.

Жизнен цикълВ началото ще тръгна от следното определение:

Жизненият цикъл обозначава ритъма на изразходване на човешките жизнени сили – физически и психически - през целия човешки живот.

Жизненият цикъл е по-широко понятие от това, което се нарича традиционно “психодинамика”. В последната се подразбират всички психобиологични фактори, определящи общата психична работоспособност и темпоритмовите характеристики на психичната активност. Освен психодинамичните свойства в съдържанието на понятието “жизнен цикъл” се включват и дългосрочните качества на “траекторията” на жизнените сили на индивида – растеж, стабилност и упадък. Именно изброените три качества са основа за разделение на жизнения цикъл на три универсални възрасти: детство, зрелост и старост.

Жизненият цикъл е природната рамка на човешкото психично развитие. Той е генетично обусловен. В него не се фиксира индивидуалната вариативност на траекторията на жизнените сили, а са заложени родови характеристики на човека: продължителност на живота и общото равнище на виталност в различни сектори на траекторията на жизнените сили. Тези оценки се правят в средно-статистически термини. По такъв начин се определя средна

171

продължителност на живота 70-80 години, а психологическите възрасти като траещи между две и четири десетилетия.

И така жизненият цикъл е психобиологична програма на човека. Тя зависи от общите социални и природни условия на живот на дадена човешка общност: наблюдава се тенденция към удължаване и вътрешно “разтягане” на жизнения цикъл в исторически мащаб. Продължителността на живота расте, а всяка от трите възрасти става все по-дълга. В края на ХХ век в България има почти 800 столетници, а в САЩ те са около 30 000. Това прави по 1 столетник на малко повече от 9 000 души! Но главният проблем на продължителността на живота не е да се прибавят години към живота, а живот към годините, т.е. проблемът е в качеството на живеенето.

Съществува проблемът за спецификата на индивидуалната програма за растеж, стабилност и упадък на жизнените сили. За това няма фиксирано специално понятие, но ще рискувам да го нарека “индивидуална психогенетична програма”. Тя регулира темпа на съзряване, разгръщане и свиване на дееспособността на индивида.

Досега ефектите на тази програма се оценяват прогнозно чрез родителите на индивида: приема се, че дълголетието и здравословния статус в значителна степен се наследяват. С разшифроването на човешкия геном се очаква, че ще бъдат установени конкретните генетически лимити на психогенетичната програма на индивидите. Очевидно е, че отделните индивиди израстват телесно различно бързо и различно бавно или бързо остаряват. Последното се потвърждава от едно рядко заболяване на преждевременна старост у деца – 10 годишни старци, – което се нарича “прогения”. Обратното – вечна младост или детство – не се наблюдава.

И така хората остаряват по своему и неравномерно. Последното значи, че всяка физиологична система на организма остарява със свой темп. Все пак се приема, че остаряването се задава главно от промените в сърдечно-съдовата система на индивида: човек е толкова стар на колкото години са неговото сърце и магистрални кръвоносни съдове.

Действието на индивидуалната генетична програма може да се забави чрез трениране на психичните и физиологичните функции. Високото равнище на използване на жизнените сили отлага техния упадък. Във всяка възраст отказът от използване на психо-физическите сили води до загубата им. Всъщност такъв отказ се наблюдава сравнително често след детството и особено през старостта. Най-добрата превенция на преждевременната старост е активният начин на живот – във физическия, психическия и духовния аспекти.

Жизненият цикъл и индивидуалният геном си взаимодействат сложно с биографичните събития и личността на индивида. Системното им взаимодействие обуславя многомерно жизнения път и жизненото дело на индивида.

Денонощен психодинамичен цикъл (ДПЦ)Пак ще повторя, че с горното, донякъде усложнено, название се обозначава

една алтернатива на житейското понятие “темперамент”. Тук имам предвид многоаспектно образувание, което ще дефинирам така:

Денонощният психодинамичен цикъл е сборно понятие. Той включва множество фактори, отнасящи се до количеството, темпа и ритъма на психо-физическите сили, които даден индивид изразходва в рамките на денонощието.

Психодинамичният цикъл на денонощието е комплексна индивидуално-психологическа характеристика. По нея индивидите се различават един от друг. Особеностите на денонощната психодинамика са преобладаващо вродени, доколкото се придобиват, това става в ранната онтогенеза – общо взето до три

172

годишна възраст. В ранната онтогенеза вродените диспозиции към определени темпо-ритмови преживявания и действия се срастват с определени времеви диспозиции (привички), обусловени от дневния режим на индивида. Двете групи диспозиции формират устойчива система - “динамичен стереотип” (И. П. Павлов), - която твърде бавно се променя в жизнения път на индивида. По-нататък в денонощната си психодинамика индивидът е тъждествен на себе си в трите възрасти в своя живот – като дете, в своята зрялост, и когато остарява. Предназначението на денонощния цикъл е да осигури режим на изразходване на жизнените сили, оптимален за индивида. Чрез този цикъл се поддържа нещо като енергетичен инвариант на психиката и поведението. Психодинамичният цикъл изглежда възниква около динамиката на удовлетворяване на потребностите рано в онтогенезата и по-късно към нея се включват особеностите на организацията на всекидневието на бебето от възрастните, грижещи се за него.

Проблемният възел на относителното влияние на вродените предиспозиции и ранните привички трудно би могъл да бъде разплетен дори и чрез изследвания на еднояйчни близнаци, защото те обикновено живеят в същото семейство и имат сходно протичане на дневния им режим. Затова на съвременния етап категорично становище, че психодинамиката е изцяло генетично определена, е прибързано.

В разгръщането на денонощния психодинамичен цикъл участва комплекс от следните психо-физиологични (био-психични) фактори:

Циркаден ритъм на бодърстване и сън (ранно събуждане и дълго бодърстване; ранно събуждане и няколкократно дремване; късно събуждане и дълго бодърстване през деня, понижен тонус през деня и повишен вечерта или обратното и т. н.);

Обща психофизическа работоспособност (висока, средна, ниска); Интровертност - екстравертност (склонност към живот, изпълнен

със съзерцание и субективни преживявания или към живот с практически действия);

Предпочитан темп на преживявания и действия (бърз, бавен или среден);

Време на сензомоторното реагиране (бързи, средни или бавни реакции на стимули);

Сетивна впечатлителност (зависеща от праговете на усещанията, обуславя смяната и диференциацията на сетивната тъкан на преживяванията);

Емоционална отчивчивост (скоростта на възникване, продължителността и силата на емоциите, пораждани от външни и вътрешни събития);

Скорост на превключване (отчита бързината и усилията при преминаване от една дейност към друга);

Предпочитано равнище на разнообразие (дозата разнообразни впечатления, от която индивидът се нуждае за поддържане на оптимален тонус на живот);

Скорост на формиране и угасване на навици и привързване (бързо формиране – бързо угасване; бързо формиране – бавно угасване; бавно формиране – бавно угасване и пр.).

Списъкът от психофизиологични фактори може лесно да бъде удължен, защото ДПЦ е комплекс. Това значи, че в него се включват разнородни влияния от физиологично и психогенно естество. Факторите действат в множество

173

градации, което прави ефектите им степенувани. Погледнати целокупно, те образуват специфична конфигурация у всеки индивид и задават присъщ за него стил на индивидуална дейност.

Индивидуалният стил на дейност слага специален отпечатък върху всички действия и преживявания на индивида. Конкретно той може де се изразява в това, че индивидът се старае да прави “на скорост” и да преживява без забавяния всичко, което става ситуация за него, да прави по-чести или по-кратки почивки, да си осигурява време да си поспи през деня, ако режима на работа му позволява, да проявява склонност към колебания дори при дребни решения, да е като цяло много работоспособен и т. н. Индивидуалният стил на дейност влияе и върху избора на занимания и на подхождането към тях: малък брой с тенденция към задълбочаване, или разнообразни и повърхностни, да предпочита самостоятелна работа, или в контактна общност и пр. Това са формални особености на дейностите на индивида, които се запазват колкото и различно да е конкретното им съдържание. Друг индивид би проявил друга конфигурация от особености на дейностите, които извършва, и това е уникален стил на дейност, отличаващ го от други индивиди.

Горното описание показва, че във всекидневни обстоятелства ние наблюдаваме индивидуалния стил на дейност, а не психодинамичния цикъл на индивида. Последното е психологическо понятие, което може да се диагностицира като се проведат емпирични изследвания посредством апаратни методики и психометрични тестове.

Психодинамичната индивидуалност и мястото й в общата структура на психиката

Психодинамичната индивидуалност стъпва на биопсихична основа, върху която се надстрояват последователно структурите на субектния блок – характера, социалните роли, компетентността и Аза на индивида. Пренебрежимо малко е влиянието на психофизиологичните фактори върху ценностните и екзистенциалните структури на индивида – очевидно дали си честен, дали се чувстваш свободен или дали се страхуваш силно от смъртта не зависи много от твоята психодинамична индивидуалност.

По-горе представих двата цикъла на психодинамиката – денонощен и жизнен цикъл. Те са независими един от друг – жизненият цикъл може да забави цялостно денонощните ритми, но не променя конфигурацията на психо-физиологичните фактори. Обратното, не е забелязано някакъв видимо хармоничен денонощен цикъл да пести сили и да забавя “износването” на жизнените ресурси в перспективата на целия живот.

В психодинамичната индивидуалност, както и във волевите актове, директно се изявява Азът. Той като че ли първично изпъква с темп, енергичност, гъвкавост и една безформена виталност. Когато едни индивиди охарактеризират други индивиди, те рядко пропускат да отбележат общата им жизненост в темпераментови термини: “жив”, “дееспособен”, “жизнерадостен” “неуморен”, “необщителен”, “муден”, “все е уморен”, “твърде е емоционален” и т. н. Честотният речник на описанията на деца от учители показва, че качествата на психодинамичната индивидуалност, заедно с тези на интелигентността и нравствените категории преобладават в учителските характеристики (Минчев, 1997). Всъщност последното изследване потвърждава нещо отдавна констатирано в социалната психология и етогениката, че трите описателни категории - темперамент, ум и нравственост - се ползват с приоритет, когато хората си създават впечатления един за друг и се описват взаимно.

Б. М Теплов твърди, че типовете темпераменти (психодинамичните индивидуалности в нашата терминология) са равноценни, макар и да проявяват

174

плюсове и минуси в конкретни ситуации. Всъщност това едва ли е вярно: наблюдават се индивиди с отчетливо висока жизненост – винаги са проявяват висок дух, завидна работоспособност, гъвкави и инициативни са; те сякаш не знаят умора. В такива случаи се предполага един вид обща психодинамична надареност. Големият изследовател на способностите Н. С. Лейтес е смятал високата работоспособност за важен вид обща надареност, т. е. за биологично обусловена. И обратното, всеки знае по някой иначе умен, но много муден човек, който пропуска множество шансове в разнообразни ситуации. Вярно е, че бързите често се ползват с предимство и печелят. Затова една бавност на преживяванията и реакциите е недостатък, дори понякога мудността се асоциира с глупост. Двата контрастни примера позволяват да се заключи, че психодинамичната индивидуалност не е безразлична към постиженията на индивида и общата оценка, която той получава от партньорите си.

СпособностиСпособностите са най-престижните човешки качества. Да се каже, че някой е

способен означава да му се направи изключителен комплимент, дори повече, отколкото този, че е изявена личност. Това е така, защото способният индивид се мисли за положително белязан от съдбата. Често изразите “способен” и “надарен” се използват като синоними. Очевидно зад думата “способност” се крие една социално-позитивна санкция – способността е нещо, което следва да се показва, да се развива, тя произвежда социално полезни резултати. Никой не казва “способен да убива”, “способност за омраза” и “способен” за други негативни действия и състояния. В крайна сметка за способността се разсъждава като за природен ресурс, подобно на водата, плодородната земя и пр., който облагодетелства обществото като цяло, макар че се проявява в отделни индивиди. Така и трябва да бъде – способността е обществено-природен капитал, въплътен в индивидуална форма. Поради високата ценност на способностите, да бъдат откривани проявленията им навреме и да се създават условия и стимули за развитие на способните индивиди, е израз на адекватна политика по отношение на тях.

Определение на способносттаКакто повечето понятия за психически феномени, така и всекидневното

понятие за способност има размити граници. Без особени основания се приписват способности на хора, чиито постижения малко надхвърлят средното равнище или просто са приятни за околните. Така комуникативен индивид се схваща като “способен”.

Дефинирането на способностите следва да се извърши в абстрактни термини и измерения, защото никоя способност не е ролево определена и не може да се опише с конкретен сюжет. Някои автори, например, Б. М. Теплов, разглеждат съчетанието от способности като надареност, но всъщност всяка способност следва да се разглежда като цялостна надареност, а не като част от надареността. Затова по-долу ще се опитам да определя способността именно като цялостна надареност за определен вид дейности.

Под способност обикновено се подразбира потенциал за високи постижения от определен вид, който се проявява у едни индивиди за разлика от други и може да се регистрира в поредица от измерими белези на дадено поведение:

1. Появява се рано в индивидуалното развитие;2. Изявява се като спонтанна склонност без специално обучение или

175

следване на жив образец;3. Напредването в конкретни дейности е много бързо в сравнение с

другите хора;4. Изпълнението се постига леко, без видими усилия. Заедно с това

волевата регулация у тези индивиди задава и поддържа максималистични критерии, а не се фиксира в текущ контрол над действията;

5. Проявява се висока продуктивност в количествен и качествен аспект. Това значи, че специалните постижения на индивида значително надхвърлят средното равнище;

6. Осъществява се широк пренос на компоненти в пределите на специалната надареност. Дейността се направлява от ефективни понятия и схеми с над-ситуативно естество;

7. Индивидът обикновено изпитва огромно удоволствие да върши нещата, за които го бива по особен начин. Развива се устойчива положителна мотивация към дейността, в която индивидът преживява необикновен успех.

Тук определих способността чрез прототип (образец), който се демонстрира в седем измерения на поведението. В крайна сметка за способността се съди по проявите, които имат публично естество и са степенно проявени. Затова наричаме тези белези измерения на поведението. В прототипа на способностите хора най-важната скрита предпоставка е убеждението, че способностите обуславят високи постижения независимо от равнището на упражняване на човешките възможности, което само по себе си е твърде спорно.

Между отделните измерения на прототипа не е установена причинна връзка и може да се смята, че те се проявяват независимо едно от друго. Изключение прави може би измерение № 6, но за това ще стане дума след малко. Иначе казано, може да се предполага, че всяко измерение се обуславя от специален вроден психофизиологичен апарат (заложба). Седемте измерения имат различна важност за изява на способността. Първите три се отнасят до стиловите характеристики на дейността и могат да се симулират от общи способности, каквито са психодинамичният тип, високата интелигентност, трудолюбието.

Решаващи за приписването на способност са измерения № 5 и 6. Там контрастът с генералната съвкупност на проявите трябва да бъде изключително голям. За пети критерий е очевидно, защото от него се тръгва, когато изобщо се приписва способност някому.

Шестото измерение изразява дълбоката същност на способността, защото предполага особена символна организация на съдържателните компоненти на способността. Индивидът мисли символно в дадена област и тази символна структура на преживяването се проявява категорично още в перцептивни ситуации, а също има привилегирован достъп до поведенческите актове. Не е лишена от резон хипотезата, че показателите по измерение 6 оказват причинно действие върху останалите измерения на поведението, изявяващо способност.

Общо взето, най-малко значим е последният (седми) критерий. Той просто изразява генералната тенденция положителната мотивация да се фиксира в дейности, в които индивидът преживява несъмнен успех. Има достатъчно случаи на способни индивиди, които са вършили с отвращение нещата, за които ги бива.

176

Известно е, например, че до 11 годишна възраст Н. Паганини свирел на цигулка с отвращение и то само когато баща му го заплашвал с бой! После изведнъж той обикнал свиренето, което преди това вършел принудително.

Наблюдава се огромна вариативност в проявите на 7-те измерения на прототипа на способността сред хората, извършващи дадена дейност. Несъмнено способен може да се смята индивид, който има изключителни показатели на всичките седем измерения на прототипа на способността. В по-тесния смисъл способен е индивид с изключителни показатели по измерения № 5 и 6 спрямо генералната съвкупност. Следва да се отбележи още, че тъкмо тези две измерения изискват специални психологически методики за тяхното изследване и установяване на факти, които могат да се нарекат инфраструктура на способността, тъй като последната не е особено видима.

От обсъдените аспекти на способността може да се извлече следното определение:

Способността е скрита пригодност на даден индивид да извършва социално ценна дейност, в която се проявяват 7 измерения на поведението, образуващи прототип на способността. По всички тях индивидът следва да има изключително високи показатели, за да му се припише способност. Задължително той следва да регистрира превъзходство по измерения 5 и 6. Смята се, че високите постижения на способния индивид се дължат в голяма степен на вродени компоненти – заложби, – обезпечаващи силната изява на прототипа на способността.

Това е общопсихологическо определение на способността, което в значителна степен се съгласува със здравия смисъл на обикновените хора. Приведеното определение не е тривиално, защото предрича изключително рядко случване на феномена “способен индивид”. Отделните видове способности се срещат в живота с различна честота, но една от най-масовите – рисуването – се наблюдава с пълния си прототип, да речем, у един на 10 хиляди индивиди. Това е така, защото седемте белега на прототипа варират случайно и съчетанието на високи стойности по всички е твърде рядко статистическо събитие. Освен за общата интелигентност никой не проследил честотата на способни хора в различни области. Последното е предмет на психологическо изследване чрез специално конструирани тестове. Едно спорно, но общоприето допускане в определението е, че способността се обуславя от комплекс от заложби, схващани като анатомо-физиологични предпоставки. За голяма част от способностите заложбите остават само умозрително предположение.

Понякога едно понятие с множество измерения на способността се разбира по-добре, ако се илюстрира с пример от живота. За случая се спирам на големия композитор и диригент Феликс Менделсон Бартолди (1809-1847):

Ф. Менделсон е един от най-ярките представители на романтизма в музиката. Роден е в семейството на пруски банкер без изразена музикална традиция в рода. Започва да свири на пиано и да композира на 5-6 годишна възраст. Родителите му не са насърчавали специално музикалната му дарба, но не са му и пречили. Те смятали, че синът им трябва да изживее едно щастливо детство без обременяващи изисквания. Бащата дълго съжалявал, че Менделсон не проявил склонности към кариерата на банкер, но се отнасял с разбиране към сина си. През юношеството Менделсон имал възможността да пътува много по Европа, станал познавач на литературата и философията на своето време. Имал рядко щастлив личен живот и не споделил нерадостната съдба на редица вундеркинди. Редовно композирал творби в различни музикални жанрове. Бил признат много млад от музикалните кръгове и широката общественост. Дирижирал големите немски оркестри и задал стила на модерния оркестър. Написал редица произведения по поръчки на институции и личности, но не за пари и слава, а заинтригуван от предизвикателствата. Макар и починал в средна зрялост, Менделсон оставил впечатляващо творчество от около 700 творби, от които 250 в по-големите

177

музикални форми. От великите композитори на ХІХ век той единствен се приближавал до Моцарт по широта на музикалните теми и по продуктивност. На Менделсон принадлежи най-изпълняваното симфонично произведение в световната музика – сватбения марш от вариациите към “Сън в лятна нощ” по Шекспир.

Всъщност Менделсон илюстрира перфектно прототипа на способностите, който приведохме. У него музикалната способност се появява рано, развива се много бързо без твърде интензивно обучение и поощрение, писал е без особени усилия, музиката му е от изключително качество и то в широта от музикални прояви, свързани с дирижиране и публична презентация на музиката на неутвърдени композитори. Също е един от първите големи почитатели и пропагандатори на творчеството на Й. С. Бах, което показва, че не е бил самовлюбен творец. Обичал е това, което прави, не като компенсация за нещата, които не е могъл да бъде и заради липсващо признание. В неговия живот музикалната дарба е била несъмнен израз на душевно здраве, а не средство за превъзмогване на страдание и за самоизтъкване. Музиката у Менделсон като че извирала отвътре и хармонично се вписвала в един пълноценен живот.

В най-силните си проявления способността създава впечатление, че проявленията й “извират отвътре”, подобно на фонтан или гейзер. Моцарт споделил в последните дни на живота си, че записал на хартия една хилядна от музиката, която минала през главата му!

Едно от нещата, което примерът с Менделсон не може да илюстрира, е способността като фактор за дълголетие. Установено е, че някаква ярка способност подпомага дълголетието. Пианистът и диригентът А. Рубинщайн концертирал активно до 70 годишна възраст, Тициан Микеланджело и Пикасо рисували до дълбока старост и т. н. Способността е концентриран израз на виталност и от своя страна тя усилва общата виталност на организма, защото упражняването на способността задава естествен смисъл на живота, това носи постоянни и силни положителни емоции и с това увеличава шансовете за дълголетие. Неслучайно Натан Лейтес, проследил десетилетия наред живота на група даровити деца, установил, че всичките индивиди, които наблюдавал, били изключително трудолюбиви и проявявали висока обща активност в живота си (Лейтес, 1970). Лейтес направил обобщението, че трудолюбието е общ фактор на надареността. Според мен той влиза в прототипа на способността косвено, предимно чрез количествената продуктивност на способните индивиди.

Примерът с Менделсон не е показателен и за “волевия радикал”, съдържащ се в способността, а именно, че истински способният човек може дълго и упорито да се съпротивлява на неблагоприятни обстоятелства – липса на адекватно социално признание и подкрепяща среда, мизерни материални условия, здравословни проблеми и пр. Поради естественото включване на волята е възникнало убеждението, че способният човек си пробива път към реализацията си сам и това често се приема като главен индикатор, че даден индивид е способен. А всъщност главният индикатор е високата количествено-качествена продуктивност. Затова, например, е неправомерно да се обявява за гений на национална литература поет, написал 20 стихотворения, от които повече от половината са имитация на народното творчество.

Способности и психически функцииНякои психолози, например А. Н. Леонтиев, смятат психическите функции за

разновидности на “общата способност за формиране на способности”. Това е

178

игра с термини, обезсмисляща понятията, които би трябвало да прояснява. От дефиницията, приведена в предходния раздел, следва, че способността е изключителен индивидуален феномен и е некоректно да се казва, че всички са способни да вършат нещо. По-коректно е да се твърди, че всички хора с нормално психофизиологично устройство имат достатъчно потенциал от готови психо-биологични програми (психични функции) да се справят с изискванията на човешкото всекидневие.

Реалността на всекидневния живот разчита на едни много усреднени, дори посредствени проявления на функционалните възможности на психиката. Оттук психичните функции следва да се дефинират като програми за справяне с всекидневието, за които също има заложби, но те като предпоставка за всекидневна дейност се срещат у всеки физиологически здрав и културно прилично устроен човек.

Множество ефективно проявени параметри на психичните функции обуславят предразположеност към определен тип дейности. Например, индивид с ниски прагове на обонятелни и вкусови усещания би имал склонности да стане, да речем, дегустатор, готвач и пр. Всъщност, склонностите са мек, отслабен вариант на действие на прототипа на способностите, който описах в предишния раздел.

Отделните психични функции могат да се смятат за способности, когато произвеждат постижения далеч над равнището на всекидневието. В последното способностите просто не са нужни, а ако ги има, не се ценят. Например, въображението става способност в дейността на изтъкнат писател-фантаст. Затова арена на изява на способности са високите форми на култура и специални области – изкуство, наука, техническо изобретателство, спорт, нов бизнес, хобита, военно дело, пионерска дейност. Ако индивидът е способен, той следва да се прояви по собствена инициатива на някоя от тези “арени”, на които се очакват изпълнения над функционалното натоварване на психиката във всекидневието. Изразът “способен за всекидневни неща” звучи наистина странно.

Психологически възгледи за способноститеЕдно от нещата, по които си приличат учебниците по психология от столетие

насам, е начинът на описание и обяснение на способностите. Навсякъде се описва физиономично как изглежда способният индивид по начин, подобен на прототипа на способностите, приведен тук. Винаги се провежда дискусия за съотношението вродено-придобито в развитието на способността, като в повечето случаи се приписва високо тегло на вродените компоненти. Обсъжда се типологията на способностите като се разграничават задължително 6-8 типа. Коментират се и степените на способност и специално талантът и гениалността. Специално се разглежда общата интелигентност като способност, защото върху нея са извършени най-много емпирични проучвания. Това са задължителните теми за обсъждане, в които психологията на способностите се върти като в омагьосан кръг и които малко се отличават от разсъжденията на обикновения човек за способностите. По-долу ще изложа някои изследвания и концепции, които бележат известен напредък в проблематиката на способностите.

Най-упоритият предразсъдък относно способностите, а именно това, че те не зависят съществено от упражняването им, се атакува основателно в последните десетилетия. К. Ериксън и И. Февр издигат смелата хипотеза, че генетически фактор в способностите действително съществува, но той не обуславя постиженията директно, а влияе на мотивацията и подбудите на

179

индивидите да усвояват умения от съответен тип. Според тези автори вродените предпоставки (заложбите) обуславят изключително високо фокусирано внимание на индивида върху даден вид съдържание (теми) в продължение на седмици, месеци, дори и години, което води до диференциално високи постижения (Ericsson and Faivre, 1988).

Робърт Стърнбърг провел амбициозна програма за изследване на общата интелигентност, която разглежда решаването на задачи, силогистичното мислене и мисленето чрез аналогии като съставени от компоненти и стратегии. (Sternberg, 1977, 1985, 1990). Авторът въвел серия от прости експериментални задачи за оценка на компонентите и стратегиите и се опитвал математически да изведе общото интелектуално постижение като претеглена величина от изпълнението на компонентите и стратегиите. Стърнбърг дори обещал да създаде ново поколение тестове за интелигентност, които да имат по-висока прогностична валидност от традиционните, но досега не е изпълнил обещанието си. Изглежда и Стърнбърг несъзнателно отчита неуспех на своята програма, защото в последните години използва различни поводи да се конфронтира с най-добрия психолог на творческото мислене в световен мащаб – Едуард де Боно. Но в крайна сметка следва да се отчете известен успех на Р. Стърнбърг да преформулира стари проблеми на изследването на способностите в нови термини и настойчиво да им търси емпирична проверка. Съвсем накратко, концепцията на Стърнбърг може да се изкаже така: интелигентността има три фактора или аспекта: аналитично, творческо и практическо мислене.

Един друг водещ изследовател на интелигентността, Хауърд Гарднър, предложил концепцията за множествените интелигентности. Според него има осем силно отличаващи се типове интелигентност: езикова, логико-математическа, пространствена, музикална, телесно-кинестетична, междуличностна (интерперсонална), вътрешноличностна (интраперсонална) и естествено-научна (натуралистична). Всеки тип се реализира от обособен “модул на мозъка”, който действа относително независимо от останалите (Gardner, 1983, 1995). Гарднър се опитва да потвърди наличието на такива модули с обилни невро-физиологични данни, но те са по-скоро илюстрации, а не специална проверка на теорията за множествените интелигентности. Гарднър ръководил години наред най-известния американски проект за подпомагане на даровити деца “Проуджект зиъроу” (Проект нула), затова имал на разположение действителни случаи на изявена даровитост. Това му позволява да представи облика на типовете интелигентност силно впечатляващо и книгите му да са изключително четивни. Това само по себе си не им носи научна валидност, но е достатъчно да освежи интереса към проблематиката на способностите. Всъщност, оригиналният момент във възгледите на Х. Гарднър е това, че той се опитва да снеме опозицията “общи – специални” способности, като въвежда междинен конструкт – типология на различаващи се интелигентности, - които в значителна степен дублират най-утвърдените типове специални способности. Но възникват и въпроси: Защо в типологията липсват, да речем, емоционална интелигентност и техническа интелигентност или “лидерска” интелигентност? Ако Гарднър ги приема за вторични, кои са съчетанията от модули, които ги обезпечават? Като цяло теорията на Гарднър заслужава сериозно внимание и има потенциал за развитие.

Бъдещите теории за способностите ще трябва да се съобразяват с редица фундаментални факти:

180

Огромните индивидуални различия в човешките общности по всички проявления, пречещи да се открият съществени връзки между различията в даден индивид, които могат да създадат високо постижение;

Във всяка област на високи постижения се забелязва фрапиращо разделение – една малка група индивиди могат категорично и постоянно, а на техния фон голямата маса хора са страхотно посредствени;

Човешките постижения се усилват от използването на вътрешните потенциали и “угасват”, атрофират при неизползването им;

Способността е изключително рядък феномен (на няколко хиляди един индивид!) и повечето хора нямат възможност да го наблюдават около тях.

От нещата, които обсъдих дотук, мога да заключа, че проблемът за способностите е по-скоро загадъчен и интригуващ, отколкото практически важен. Истински способните хора или ги има, или ги няма и не можем да чакаме кога ще се появят. Това е така, защото те се появяват твърде рядко и не можем да се надяваме на образователни технологии, които да правят децата даровити. Никой не е постигнал това, шансовете за това в обозримо бъдеще са нищожни. По-скоро си струва да се заложи върху друг масов феномен: компенсация на липсваща способност с умения. Това е във възможностите, както на образователните практики, така и на съвременната психология.

Емоционални явленияВ психологията редица феномени, които са очевидни за здравия смисъл, са

перманентно дискусионни. Но докато при повечето психологически проблеми дебатът се води в умерен тон и е толерантен, този върху природата и психологическото значение на емоциите е емоционално разгорещен и често му липсва толерантност към аргументите на опонента. Това, мисля, е свързано с изпъкването на емоционалните процеси в субективен повече, отколкото другите съставки на преживяването, а също с особеното значение на емоциите за моралната презентация на индивида в неговото обкръжение. Последното е така, защото нравственият облик обикновено се заключава не толкова от делата на индивида, колкото от емоциите, които поставя като своя фасада в междуличностното поведение. Емоциите се преоценяват и не се приемат безпристрастно именно защото са маркери на пристрастност и предпочитания език на човешката субективност. А пристрастността се отреагира спонтанно дори когато се опитваш да опознаваш своите емоции и емоционалния свят изобщо!

Проблемът за природата на емоциите – две контрастни позицииСъществува дълга хуманитарно-философска традиция за осмисляне на

емоциите. Теории за природата и разновидностите на емоциите са предложили редица философи – Аристотел, Тома Аквински, Декарт, Спиноза, Юм, и други. Общото за всички тях е, че са подценявали телесните промени, индуцирани от емоциите и са надценявали моралистичното или религиозно значение, която всяка емоция носи (Solomon, 2002). Дори списъкът на добродетелите и пороците, изтъквани като важни в християнството и будизма, са по-скоро препоръчителни емоционални явления, отколкото постъпки. Така неволно ранните рефлексии върху емоционалния свят са наблягали върху социо-културния смисъл на явленията с емоционално съдържание. Друго

181

впечатляващо е, че от столетия теоретиците на емоциите са търсили прости емоционални съставки, които изграждат нашия емоционален живот като строителни блокчета.

Теория за базисните емоции. Всъщност първият учен, опитал се да даде естествено научно обяснение на емоциите, бил Чарлз Дарвин. В изследване, сравняващо емоционалните лицеизрази на маймуните и човека, Дарвин открил поразително сходство по отношение на координираното свиване и разпускане на лицевата мускулатура. Дарвин предположил, че лицевата експресия у животните е начин да се комуникацират състояния и намерения на себеподобните и това е закрепено в еволюцията като психоповеденческа адаптация. По отношение на човека, който има език и други символични способи на комуникация, Дарвин преценил, че лицевата експресия на емоциите донякъде е рудимент, атавизъм. Той предположил още, че спецификата на всеки лицеизраз, е свързана с качествено обособено преживяване на афективен тон, който е скрит, но може да се умозаключи достоверно. Така Дарвин положил фундамента на био-еволюционната теория за базисните емоции. Дарвиновата теория била разработвана в много варианти в психологическия функционализъм (У. Джеймс, Р. Вудуортс, Х. Кар и много други). През целия двадесети век не е преставал дебатът дали емоциите имат позитивна роля в психическия живот, или са ирационални дезадаптации, разпиляващи психическа енергия. Немалко психолози смятат емоциите за лишени от подбудителност и следователно за епифеномени (безпричинен израз) на потребности и мотиви.

Старият стремеж да се търсят биологично първични емоции водел до разнообразни списъци от базисни емоции. За илюстрация съм съставил Таблица № 8 с редица известни предложения за набора от базисни емоции (по Solomon, 2002, p. 123).

Таблица № 8. Предположения за видовете и броя на базисните емоции.

Автор Списък от базисни емоцииWatson, 1930 страх, любов, ярост.Izard, 1970 гняв, презрение, отвращение,

дистрес, страх, вина, интерес, радост, тъга, изненада.

Ekman, 1982 гняв, отвращение, страх, радост, тъга, изненада.

Panksepp, 1982 очакване, страх, гняв, паникаKemper, 1987 страх, гняв, депресия,

задоволство.Oatley, 1987 щастие, гняв, депресия,

задоволство, тъга, безпокойство, отвращение.

Вижда се, че списъците с предполагаеми базисни емоции варират широко – от 3 до 10 емоции. Забележително е, че в повечето от списъците присъстват страхът и гневът. В рамките на обсъждания подход авторите са съгласни, че всяка базисна емоция е психо-физиологична структура с три компонента: фиксирана неврологична и психофизиологична активация, универсален лицеизраз и еволюционна адаптивност (функционалност) към определен клас жизнени ситуации – опасност, отговорност, препятствия и пр. Освен базисните емоции допуска се съществуването на множество производни емоции, които смесват базисните емоции с различно относително тегло. Примери за производни емоции са, да речем, усмивката, емпатията, ревността и още много

182

други. Такава е същността на теорията за базисните емоции. Тя има алтернатива и това е социално-конструкционисткия подход към емоциите. Най-известните представители на теорията за базисните емоции са Магда Арнолд, Каръл Изърд, Пол Екман, Джеръм Кейгън.

Социо-културно конструиране на емоциите. Това е сравнително нов възглед, разработван от представители на т. нар. социално-конструкционистко движение в психологията (Ром Харе, Джон Шотър, Робърт Соломон, Джеймс Аверил, Ричард Лазаръс, Карл Ратнър и др.). Психиката на възрастния човек, за разлика от психиката на животните и човешкото новородено, се задвижва от подбуди и познания, специфични за дадена култура и време и в този смисъл са изобретения на определено общество, а не природна даденост. Същото се отнася и за емоционалните явления. Оценката и интерпретацията на събития и предмети не е просто компонент, а същност на емоционалното явление и го диференцира между множество други такива. Особено изразителна е позицията за емоциите на Дж. Аверил. Според него те са “преходни социални роли или социално конструирани синдроми и се репрезентират психологически като когнитивни структури или схеми. Тези схеми – подобно на граматиката на езика – предоставят основата за оценка на стимулите, за организация на отговорите и за мониторинг на поведението” (Averill, 1980, p. 305-306). Социалните по произход схеми определят къде, кога, какво си струва да се “почувства”, както и как да се действа вследствие на почувстваното. Културата определя “нишата” и “етоса” на емоционалното преживяване и съответни права и отговорности, произтичащи от преживяванията. Карл Ратнър изтъква, че разрушаването на културните кодове на емоциите настъпва вследствие на нова идеология и променен начин на живот. Ето защо приемането на нови емоционални кодове става равносилно на въвеждането на нови социални роли (Ratner, 1989, p. 212). Той посочва като пример възникването на феминизма, който предписва на жените нови преживявания и с това променя смислово и реално техните социални роли.

Радикалните конструкционисти са убедени, че целият емоционален живот на човека се състои в изпълняването на съответни “роли”. По-умерено настроените представители на това направление са склонни да приемат, че малка част от човешките емоции (например, радост, тъга, страх, ревност) имат очевидни аналози у животните и понякога се наблюдава регрес към животинското у човека, но обикновено дори и те са съзнателно представени и имат по-открита и гъвкава регулация. Радикалният конструкционизъм води до отричане на универсални човешки емоционални явления. Дори такива спонтанни емоции като гнева и ревността се приемат за непознати в някои култури, например у ескимосите (Solomon, 2002). Според последния изследовател тези емоции не се откриват и у малките деца, защото на тях им липсва понятие за лична отговорност, която е необходима съставка на гнева и ревността. Романтичната любов, патриотизмът и презрението също са непознати чувства в редица културни общности според Карл Ратнър.

Конструкционистката позиция може да се обобщи така: субективното преживяване на психологическа значимост е главният различителен белег на емоциите, а у хората тази значимост се задава и променя в пределите на определена култура. У животните, разбира се, действа биологическа програма за преживяването и отрегирането на емоции. Културната обусловеност прави емоциите на хората изключително разнообразни, диференцирани, ефективни в конкретни жизнени ситуации и креативни в ефектите им.

Робърт Соломон предлага емоционалният живот на човека да се разглежда като “матрица” или “мрежа”, в която отделните емоции се представят като

183

“клетки”, или “възли”. Всяка емоция-възел се характеризира със съдържание (преживявани качества), контекст (отнесени към конкретни ситуации, в които възникват и са уместни) и структура (динамика и ритъм на разгръщане на компонентите) и още редица дименсии, идентифициращи възлите (Solomon, 2002). Според цитирания автор матрицата може да представи в пълнота хиляди възможни емоционални преживявания, които никога не се реализират изцяло в дадена култура. За всяка култура матрицата остава непълна и подлежи на изследване. Соломон изтъква, че ключово свойство на човешкия емоционален живот е неговата пластичност и откритост за нови видове емоционални преживявания в онтогенетически и исторически план. Може би по отношение на емоциите това е най-важната отлика между човека и животното по принцип.

Феноменологично-функционална теория за емоциитеДотук изложих водещите идеи на два алтернативни подходи към

емоционалните явления у човека. Всеки от тях има свой резон и заявява претенция, че е валиден. Но не бива да се забравя възможността за “трети път”, синтезиращ положителните аспекти на крайните подходи. Такава амбиция е трудно да се осъществи, защото срединните позиции често са логически противоречиви и уязвими за повече критика, отколкото крайните. Все пак не само аз съм убеден, че си струва да се търси път между крайностите на интерпретацията на емоциите у човека. Виждам такъв в изследванията на емоциите, провеждани от Нико Фрижда и близки до него изследователи (Frijda, 2005). В теорията, предложена от него, се е получил сполучлив синтез между идеи на биологическия и социо-културния подходи към емоциите. Авторът не му дава свое название, затова ще си позволя да го нарека “феноменологично-функционален”. Резонът е в идеята, че емоциите като субективни феномени изпълняват разнообразни функции в човешкия живот на базата на множество преживявани качества. По-долу ще представя главните положения на тази теория.

Нико Фрижда разграничава емоционални преживявания и емоционални обекти. Първите възникват при някакъв тип фокусиране на вниманието върху емоционалните феномени. Но когато вниманието не участва, емоционалността се разкрива пред субекта във вид на емоционални обекти – оценявани предмети, облечени в смислови структури, разкриващи се чрез поредица качества като “атрактивни”, “приятни”,, “удобни”, “достъпни” и т.н. Всъщност когато субектът прави словесен отчет за емоционални явления, той обикновено описва емоционалния отклик на предмети и събития. По правило това са описания на значението (смисъла) на съдържанието на емоционалните преживявания. Реално отделните емоции съответстват на различни структури на значения (Frijda, 2005, р. 477). Този изследовател прави разлика между собствено емоции и афективни състояния (качества). Последните са компоненти на емоцията. Фрижда твърди, че има 4 първостепенни компоненти – афективни качества, оценка, готовност за действие и възбуда (араузъл). Колебае се дали да прибави и 5-то качество – почувствана значимост (felt significance) (пак там, с. 494). Посочените компоненти възникват и са зададени в “опит от първи ред” (first order experience), който е фонов, словесно неизразим, общ за възрастния човек, малките деца и животните. Посредством ангажиране на фокусирано внимание и вербализация, първичният емоционален опит се превръща в “опит от втори ред” (second order experience). Последният е аналитичен, разчленим по компонентни процес (5-те изброени по-горе), словесно изразим, възможен за удържане в полето на съзнание за дълго, може

184

да се помни и разпознава, може и рефлективно да се следи и контролира. Така той има всички характеристики на съзнателно преживяване. Според Нико Фрижда такива са пълните, “разцъфтели” (full-blown) емоции. Те проявяват разнообразни “чувствани качества” (felt qualities), които могат да бъдат рефлективно разчленявани и описвани с думи. Единствените неразчленими, прости, “нередуцируеми” качества за Фрижда са болката и удоволствието. Останалите чувствани качества са съставни и са производни от безсъзнателни или съзнателни функции на емоциите, които ще бъдат обсъдени в следващия раздел. Освен това болката и удоволствието са единствените емоционални качества, винаги принадлежащи на субекта, докато всички останали се отнасят към някакъв аспект на преживяването, извън субекта.

Фрижда смята, че пълната емоция се състои от емоционален обект и емоционален процес (experience). Ето и дефинициите им:

Емоционални обекти са “оценявани обекти, облечени в смислови структури”. (пак там, с. 479). Последните се състоят от множество чувствани качества, безсъзнателни или осъзнавани. Пълноценната емоция винаги има реален емоционален обект, към който е насочена и му въздейства. В този смисъл емоцията е интенционална. Изключение правят феномените на деперсонализация и дереализация.

Емоционалният процес изразява динамиката на 5-те главни компонента в хода на разгръщането на конкретна ситуация. Той произвежда разнообразни ефекти, които ще бъдат обсъдени в раздела за функциите на емоциите.

Пълната емоция е единство между обект и процес, който изпълнява реална роля на контрол и регулация на човешкото поведение. Фрижда смята, че съществуват още два вида “непълни” емоции – виртуални емоции и “малки” емоции.

Виртуални емоции. Това са емоции, които не повлияват готовността за действие и не предизвикват поведенчески ефекти. Разиграват се “науж”, и остават в сферата на въображението. Всъщност те биха могли да се нарекат и “въобразени” емоции. От друга страна феноменологично те изглеждат съвсем като истинските емоции. Посредством виртуалните емоции събитията и предметите се оценяват “по принцип”, но остават в сферата на мисленето и образите. Например, човек си представя отчетливо как удря някой с всичките оценъчни и афективни компоненти, но реално не го прави, дори и няма намерение да го прави. Фрижда приема, че виртуалните емоции са средства за емоционална антиципация (предвиждане) предимно на негативни последствия от възможни събития. Според него виртуализацията на емоциите прави възможна емпатията, както и мимезиса в изкуството и актьорската професия. Ще добавя, че в значителна част от психотерапевтичната работа се разиграват виртуални емоции, които в крайна сметка обогатяват потенциала за растеж или справяне на клиента.

Малки емоции. Една от оригиналните инвенции на Н. Фрижда е допускането на особен клас емоционални явления, различен от пълните и виртуалните емоции, който всъщност е доста масивен като психологическо присъствие и има важни последствия за менталния живот на човека. Описанието на Фрижда на този забележителен клас емоционално отнасяне към света и себе си е толкова изразително, че ще го приведа изцяло с неговите думи:

“Някъде между “разцъфналите” (full-blown) и виртуалните емоции са разположени обширно множество от “малки” емоции. Те са мимолетни (fleeting) чувства, които могат да притежават физически компоненти, но могат и да нямат. Примери са лекото разтърсване (jolt) на тъга, когато човек си върши работата и една мисъл за

185

ужасни събития в миналото пресича ума му, или затова как е бил унижен вчера, или пък една вълна на обезкуражаване, когато вижда картина от текуща война.

Тези малки емоции не прекъсват работата на човека. Най-многото те го карат да се загледа през прозореца за секунда-две. При ретроспективен анализ се оказва, че те изглежда съдържат всичко, което едно емоционално преживяване би трябвало да съдържа: образа или мисълта за обект или събитие-като-оценявано; едно кратко чувство на удоволствие или болка, на приемане или отхвърляне, на умствено кимане с “да” или “не”, някакъв намек (inklig) за нагласа, която да се приеме; на отдръпване, противопоставяне или приветстване на събитието. Те могат да включат почувстване на сълзи някъде зад очите, или един бързотечен образ как човек би скачал от радост.

Тези малки емоции могат да направят живота на човека хълмист, а не равен. Те са малки, но в действителност не са слаби. Те могат да се усетят като зародишите на нещо по-голямо и по-силно, ако човек се фокусира върху тези чувства ...” (Frijda, 2005, p. 490).

Вече стана ясно, че в емоционалния континуум емоциите се градират от виртуални през малки до пълни (може да се каже и “големи”) емоции според силата на въздействието им в практическия живот на субекта. Те съставляват именно континуум, непрекъснато множество, а не чисти качества. Следва да се отбележи, че емоциите не присъстват статично в континуума на емоционалния живот на своя носител, а с времето менят позициите си – големите емоции могат да издребнеят, малките – да станат големи или виртуални, а последните постепенно да преминат в областта на големите емоции. Съдбата на всяка емоция е обвързана с динамиката на субектния блок на универсалната структура на психиката и по-конкретно с онтогенезата на личността.

Функции на емоциитеДа се разкрият функциите на дадени психо-биологични феномени значи да

се покаже какво правят те конкретно, начините, по които те произвеждат реални ефекти, или, както за случая се изразява Нико Фрижда, “как човешкият живот би бил различен, ако ги нямаше емоциите” (пак там, с. 488). По-рано са търсени малко на брой обобщени функции на емоциите, а също и на другите психични феномени, но постепенно се е стигнало до убеждението, че те са твърде ситуирани и обвързани с мястото им в структурата и динамиката на специфични ситуации, за да бъдат обяснявани посредством универсални функции и принципи.

Различните видове емоции произвеждат различни действия и последствия в разнообразни ситуации. На този етап на познание на емоционалния живот на човека си струва да се изброяват психологическите “употреби” на емоционалните явления, безотносително към специални ситуации. Обяснението на ситуационното включване на дадена емоция, на разшифроване на нейния “скрипт”, схема на преживелищно действие, е специална изследователска задача, с която няма да се занимавам тук. В този раздел ще бъде приведен списък с редица “малки” функции на емоциите в разнообразни ситуации. Списъкът е повлиян съществено от статията на Н. Фрижда, на която се опирам основно в настоящото изложение. Ще направя уговорката, че изброяването на емоционалните функции не следва никакъв класификационен признак, не е изчерпателен, а илюстративен. Той цели да разкрие големия брой психологически предназначения на емоционалните явления у човека и широкия спектър на тяхното влияние върху поведението.

Следва списък на емоционални функции: Емоциите:

сигнализират моментния статус и процеса на удовлетворяване на биологическите потребности – глад, жажда, сексуално влечение и др.

186

Впрочем съответните психични феномени са полу-емоции, полу-усещания;

сочат към непосредствена готовност за действие, или реално я създават;

витализират, тонизират субекта (предизвикват т. нар. “араузъл”); правят вниманието по-устойчиво, “залепват” го към значими за

субекта предмети и събития; сигнализират опасност или субективно благополучие чрез първичните

преживявани модуси на болка и удоволствие (първични оценки за вреда или полза на биологично равнище);

пораждат конкретни преживявания за смисъл или безсмислица (ситуационна смислова структура);

създават съвкупен ефект на присъствие в една “смислова вселена” – на съгласуваност със себе си, с другите и със света като цяло. Това е специално присъщо за екзистенциалните емоции – вяра, надежда, любов, чувство за отговорност, авторство в живота и пр.;

произвеждат генерализирани или специфични очаквания за предстоящи събития (“създават бъдеще”, както казва Н. Фрижда);

конституират и поддържат “чувството за Аз” (особено т. нар. “Азови емоции” – гордост, срам, вина, суета и пр. Потъвайки дълбоко в несъзнателното, тези емоции стават основа на Аз-идентичността. Този ефект е възможен, защото емоциите са първичната, исконна форма на субектност, а не само израз, език на субектността;

придават афективна валентност на лица, предмети и събития (във вид на приятност, неприятност, симпатия, антипатия);

водят до научаването на “стимулно-афективни връзки” (емоционални навици и привички, емоционално обуславяне) на несъзнателно или съзнателно равнище;

пораждат вектор на насоченост от света към субекта или обратното (интенционалност на емоциите вследствие специфичното действие на фокуса на внимание);

подбуждат към “потапяне в” или “отстраняване от” ситуация (участват в т. нар. “ситуационна включеност”);

създават общ “колориращ” (оцветяващ) ефект. Това се отнася до “малките” и виртуалните емоции;

презентират морален характер и управляват впечатлението, което индивидът създава у другите. Например, човек се чувства длъжен да се разгневи в качеството си на ръководител; да бъде горд с честността си; да проявява веселие, защото иска да се знае, че му върви в живота; да се оплаква, за да не му завидят и пр. По този начин той изявява виртуални емоции според терминологията на Н. Фрижда;

оценяват обобщено вероятната успешност на действието в текущи обстоятелства (оценка на моментна компетентност в ситуация);

участват в преживяването на “подбудителна сила на вещите” (К. Левин) – Предметите в света на субекта приканват да бъдат сграбчвани, галени, пазени, изконсумирани и пр. и това като че ли идва от самите тях. Последният ефект се експлоатира специално от рекламните въздействия;

превръщат безразличните предмети в желани, а желаните предмети в реално ползвани;

участват в зараждането и усилването на множество деструктивни и

187

дезорганизиращи тенденции в поведението (формиране на натрапчивости; предразсъдъци, комплекси, психотравми; превръщане на негативни емоционални състояния в личностни черти; произвеждане на “бърнаут” на работното място и др.);

антиципират и оценяват възможни емоции (човек се срамува от страха си; изпитва вина за безразличието си, или за похотливо желание и пр.) и повлияват евентуалната им поява или отсъствие. Този ефект се реализира предимно от виртуалните емоции;

служат като “указатели” (pointers по Frijda, 2005, p. 484) на пътищата към цялостното преживяване. Да речем, когнитивни емоции на чувство за разбиране ни уверяват, че съответни преживявания могат да бъдат експлицирани – разгърнати словесно-логически или да станат начало на конкретно поведение;

прозрачни са за съзнателен мониторинг и контрол, ако не са твърде силни или слаби. Отделните преживявани качества (felt qualities) могат да се декомпозират до съставни части и аспекти, освен болката и удоволствието, които са първични и неразложими (Frijda, пак там);

подлежат на осмисляне в термините на личната история на субекта. Оттук следва и значимата роля на разказването и разказа (наратива) в емоционалния живот;

прокарват “мостове” между несъзнателни процеси на оценяване и готовността за действие;

смесват и интегрират разнообразна информация в цялостни оценъчни и действени състояния на субекта. Така емоциите проявяват синтетичен ефект;

водят до разгръщане и детайлизиране на преживявания. Това може да се нарече аналитичен ефект, противоположен на синтетичния;

поддържат дълго цели и планове на субекта в готовност без външни стимули и подкрепления. Самите емоции служат като вътрешно подкрепление на целеобразуването и практическата реализация на цели и жизнени планове, а също провеждат мониторинг и контрол върху тях;

управляват познавателните процеси в проблемни ситуации. Такава роля имат т. нар. “емоции-евристики” (О. К. Тихомиров). В по-обикновен контекст емоциите са регулативни компоненти на изпълненията на сложни умения и участват в “чувството за ситуация” (Х. Дрейфус), което подсказва подходящите стъпки в една умела дейност, например, играта на шах;

имат креативно действие: разширяват средата, към която човекът и животните се стремят да се адаптират. Така част от ефектите на емоциите отиват “отвъд адаптацията” (Фрижда): Тъй като емоциите се самоусилват от своите последствия, те отключват “лукс-мотивации”, свързани с изобилие и придобиване на повече, отколкото човекът или животното се нуждае. Оттук възможността за изключителни постижения, но и за феномени като лакомия, алчност, стремеж към акумулиране на собственост, власт и пр. Някои когнитивни и екзистенциални емоции – надежда, любопитство, радост от битието и пр. – подтикват субекта към креативност, правят го способен да се чувства като у дома си в по-широка среда;

водят до споделяне. Споделянето на емоции (позитивни, както и негативни) е възнаграждаващо само по себе си и е основа на социалното и морално поведение.

188

И в такъв непълен вид списъкът с функционални действия на емоциите е впечатляващ. Той показва, че емоциите са спойката, “лепилото” на субектния блок на психиката и не са епифеномени, атавизми или деструктивни части на психиката, както все още се приема. Емоциите могат да се “конфронтират” с реалности в света на субекта и с външния свят, но могат и да се “прилепват” към всяка от тях и да се преживяват като аспекти на ситуационния им смисъл.

Емоционалността представлява тип преживявания, с по-широк спектър на проникване, отколкото мисълта и волята. Тя действа на несъзнателно равнище, също така слабо и отчетливо осъзнато. Емоционалните качества се смесват с всички останали съставки на конкретните преживявания и образуват множество композитни структури – атитюди, стереотипи, желания, състояния, черти на личността, стилове на живот. Тъй като практически не се наблюдават чисти емоции, а емоции, включени в ситуации и личностни образувания, по-коректно е да се говори за “емоционални феномени”, “емоционални явления” а не за преживявания. Ще обсъдя резона за това по-нататък.

Всекидневна типология на емоционалносттаТук ще разгледам всекидневната (фолклорна) типология на емоционалните

преживявания. Тя е организирана прототипично, т. е. отчленява се централен образец, екземпляр (прототип), а останалите видове се нареждат като приближаващи се или отдалечаващи се от образеца по някакви измерения. Прототип на емоционалното преживяване е емоцията. Впрочем затова и по-широкият тип се нарича емоционални преживявания. Приема се, че емоцията е краткотрайно преживяване и трае в порядъка на минута-две. Емоцията е зависима от динамиката на ситуацията, дори частично я създава. Емоцията е умерена по интензивност (сила).

Афектът е също краткотрайно, но силно преживяване. Той възниква внезапно, бурно, т. е. развива се бързо и след това угасва. Афектът е субективна оценка и реакция на внезапна, но значима за субекта промяна в ситуацията. Той винаги има причина, външна по отношение на субекта. Гняв, екстаз, уплаха, стъписване, паника, са обичайните примери за афекти.

От друга страна, съществуват умерени до силни емоционални преживявания, които са отнесени към цялостни ситуационни редове. Те протичат продължително и се наричат страсти. Такива са разни мании и хобита, работохолизмът, понякога родителските и любовните преживявания. Присъщо за страстите е, че те активно търсят или създават своя предмет, а не попадат на него инцидентно, както е при афектите и често при виртуалните емоции. Страстите са емоционалната “обвивка” на смислообразуващите мотиви на личността.

Емоционалните преживявания, които са умерени и обобщени за множество ситуации, а оттук и устойчиви, е прието да се наричат чувства. Патриотизъм, любознателност, гастрономия, деловитост са доста типични чувства. Чувствата не са биологична даденост, а се култивират. Общо взето по-употребяваните чувства се превръщат в черти на личността, с емоционални компоненти. Чувствата съответстват на “пълните” емоции в теорията на Н. Фрижда. Същинските емоции, които определихме по-горе, съответстват на “малките” емоции в споменатата теория.

Зададени са още слаби, но продължителни емоционални преживявания, които традиционно се наричат настроения, а в психологическата литература се обозначават с термина емоционални състояния. Те изразяват текущи оценки на общата удовлетвореност от живота и имат тонизираща или потискаща роля. Понякога извадени от контекста на оценки на конкретна ситуация,

189

емоционалните състояния придобиват обобщеност (надситуационност) и се превръщат в личностни черти. Известна първоначална отвързаност на емоционалните състояния от текущата ситуация ги превръща в индикатори на определен психодинамичен тип. Тук се разполага буферната зона между емоции и темперамент.

Широка гама от слаби и краткотрайни емоционални преживявания произвеждат колориращ (оцветяващ) и естетизиращ ефект върху преживяванията. Двата ефекта никак не са маловажни, защото са фактори за качеството на живота на субекта. Всъщност обсъжданият клас от преживявания не е получил общоприето название, но донякъде съответства на виртуалните емоции у Фрижда. Ще добавя, че част от настроенията също споделят горните два ефекта и е редно да бъдат интерпретирани като виртуални емоции.

Такава е накратко фолклорната типология на емоционалните явления, съотнесена с предложената от Н. Фрижда. Вижда се, че формите на емоционалност се различават по сила и продължителност, но носят родовото качество емоционалност – частична или пълна реализация на първостепенните емоционални компоненти – ще ги повторя отново – афективно качество, оценка, готовност за действие, активация (араузъл) и почувствана значимост. Когато не е зададено поне едно от тези свойства на даден психичен процес, съответният феномен не бива да се разглежда като емоционално преживяване.

Едва ли е излишно да изтъкна отново, че строга, изчерпателна типология на емоционалните преживявания е нереалистично да се направи, макар и същото да важи за всякакви преживявания, защото преживяванията и в частност емоционалните, образуват континууми по неограничен набор от дименсии.

Дотук обсъждах емоционални преживявания, а в живота се наблюдават емоционални феномени (явления). Накратко, последните са преживявания на емоции, изпълнени с конкретно жизнено съдържание. Последното оказва мощно обратно влияние върху чувстваните качества на преживяването и ги модифицира специфично. Отношенията между преживяния на емоции в чист вид и конкретно преживяване на емоция в реален контекст са анализирани превъзходно от В. К. Вилюнас (1976). Цитираният автор настоява, че емоционалните явления винаги получават специфика от конкретния жизнен материал, който заимстват, и че не бива да се говори за емоции “по принцип”, а емоционалните феномени трябва да се изследват емпирично и да се анализират конкретните характеристики на “идеалния тип” на емоцията.

Някои закономерности на емоционалните явленияТенденциите, които ще обсъдя по-долу, се реализират в конкретни

емоционални преживявания твърде често, но допускат и изключения. Тези тенденции (по-обичайния термин е “закономерности”) са по-общи от ефектите, разгледани по-горе и имат над-ситуативно естество.

Включеност на емоцията в скрипт. Ще припомня, че първичните реалности на опита са съдържателно напълнени феноменологични структури – ситуации. С. Томкинс твърди, че в конкретната “сцена” – неговата единица на преживяване – се извършва взаимодействие между стимулите, възприятието, афекта, подбудите и отговорите, в които афективните качества следват развитието на определен “скрипт”, или сценарий (Tomkins, 1962). В своята съвкупност ситуационно отнесените афективни качества следва да се нарекат “емоции” в строгия смисъл на понятието. И така емоцията е обвързана с качеството на определен тип ситуация. Всяка емоция задейства някакъв скрипт. Промяната на ситуацията се отразява на естеството на емоцията и тя

190

следва да бъде обозначена с различен термин. Тъй като типологията на ситуациите е необозрима, това прави невъзможно изчерпателното типологизиране и описание на възможните емоции. В тази връзка е уместен подходът на Робърт Соломон, който, както вече коментирах в началото на раздела за емоциите, представя многообразието на емоциите като “мрежа”, в която отделна емоция се въплъщава в един “възел”. И той забелязва, че никоя култура, още по-малко индивид, може да реализира субективно тази мрежа от преживявания в пълнота.

Отчетливата пристрастност увеличава удоволствието. Отдавна е забелязано, че хората се стремят към известна крайност на своите емоционални отношения. Така те избягват безразличието. Ето пример:

Хората не обичат да гледат футболен начин безпристрастно, а искат да бъдат заинтересована страна, да проявят емоционална позиция. Дори и да почне да гледа на футболен мач с непредубедено отношение, зрителят бързо става фен на единия от двата отбора.

В много случаи индивидите делят нещата на желани и нежелани, на симпатични и антипатични, на добри и лоши и пр. В това има и специфична мотивация – поляризацията генерира усещане за живот, на удоволствен контраст. Може да се изтъкне и еволюционен резон – поляризираните емоции ускоряват вземането на решения в конкретни случаи. В скрипта на някои преживявания е включено достигането на “връх” – например, в сексуалните взаимоотношения, в естетическите преживявания и т. н.

Емоциите обикновено са адекватни на смисъла на ситуацията за субекта. Адекватността се отнася до културните норми, а не до биологическите основания на емоционалните преживявания. Емоциите са претеглена оценка и преживявана реакция на конкретно случващото се, “вързани” са за него. Но това важи за емоциите и чувствата на нормалните възрастни индивиди. У децата, при старите хора, а най-често в патология, се наблюдава известна “непремереност” на емоционалните реакции, известна необвързаност на емоцията от значението на случващото се. Особено възрастните са склонни да се смеят, когато е нормално да заплачат, да се разсърдят тогава, когато е по-уместно да се похвалят и пр. Но дори и в пределите на нормалността дозирането на емоционалното преживяване изисква интелигентност и будно съобразяване. В състояние на умора, стрес, бърнаут и други възрастният също излиза временно от зоната на емоционална уместност. Горните разсъждения показват, че емоциите се култивират в определена културна среда и влизат в уменията за добро публично поведение. Понякога човек сам може да усети неадекватността на преживяванията си:

Главната героиня във филма на Уди Алън “Пурпурната звезда на Кайро” възкликва: “Чувствата ми са толкова безредни!”

Адекватните чувства изискват значителна степен на самоконтрол. Но ако емоциите и чувствата се потискат твърде често или се пренебрегват, в един момент започва да се губи отчетлива представа за себе си, понижава се преживяването на отчетлива “Азовост”, което води до негативни екзистенциални преживявания – онтологическа вина, аномия, дори депресия.

Равновесие между принципа на реалността и принципа на удоволствието. Двата принципа, формулирани още от З. Фройд, не могат да се реализират поотделно и изцяло. Действието на всеки предполага лимит и оставя място за действието на другия (Bergsma, 2000). Ад Бергсма забелязва, че “Ние искаме да сме щастливи, но имаме основания да избягваме илюзиите”. (ibid, p. 410). Това е така, защото “удоволствието е само едно измерение на добрия живот. В добавка към него ние искаме живот, който също да е смислен”

191

(ibid, p. 408). Той забелязва, че “ние се чувстваме разочаровани от интензивното удоволствие, ако то е предизвикано изкуствено ... Без болката, която да съпровожда удоволствието, нашето настроение щеше да бъде плитко като това на старогръцките богове.” (с. 409). Всъщност адекватността на емоциите, обсъждана по-горе, е израз на регулативната роля на едно скрито чувство за реалност, което понякога се нарича разумност или зрялост на чувствата. По еволюционен дизайн емоционалните преживявания са предназначени да бъдат изпреварващи реалистични оценки на събития и действия в ситуация и удоволствието се дава като награда и подкрепление, а не безусловно. Радикалният стремеж към удоволствия прави човека тъжен в крайна сметка, както Ерих Фром мъдро е забелязал (Фром, 1996). Ефектът на удоволствието, разширяващ мотивацията, който беше споменат по-горе, се отнася само за удоволствията в умерения диапазон при запазен самоконтрол.

Асиметрия между “позитивна отплата” (positive offset) негативно изместване (negative bias). Тази закономерност е изтъкната от Cacioppo & Garner (1999). Подобно на липсата на пълно съответствие (изоморфизъм) между стимули и усещания, няма и еднозначно съответствие между нещата, които ни се случват в действителност, и нашите емоционални реакции (Bergsma, 2000, p. 412). В нервната система са вградени “изместени” настройки за преживяване на положителните и на отрицателните емоции. Двата типа емоции се регулират от различни мозъчни системи. Положителните емоции са програмирани “меко положително” (пак там) на неутрални стимули. Това дава еволюционното предимство за изследване на нови или неутрални обстоятелства и да не се изпускат благоприятни възможности. Но ефектът на положително емоционално реагиране се изчерпва бързо, и както бе казано, е слаб. Негативното изместване осигурява бързо и силно реагиране на вредоносни и стимули и на такива, сигнализиращи опасност. Забелязано е, че отрицателните емоции, веднъж активирани, траят по-дълго от положителните (Fridjda). Така се осигурява неотложност и императивен подход при отстраняване на въздействията, които са потенциално опасни за организма.

Изтъкнатата асиметрия важи и за животните, но е още по-впечатляваща за емоционалното реагиране на хората. В цивилизованите форми на живот, където базовите потребности са задоволени, хората са склонни да гледат позитивно на живота. А оптимизмът, като идеологизирана позитивна нагласа, става черта на националния характер на някои народи (Минчев, 2004; Томс и Минчев, 2005).

Обсъденото изместване има дълбок еволюционен резон. Въпреки това границите на изместване не са големи и човек не може да манипулира преживяванията си за удоволствие и страдание произволно било чрез психостимуланти, било чрез самозаблуди. Опитът за такава манипулация е обречен на провал (Bergsma) и да се направи човечеството щастливо чрез технологии, индуциращи илюзии и виртуален начин на живот, е опасна утопия.

Хабитуация на емоциите при дълга стимулация. Иначе казано, това е емоционално привикване и то е още един пример за асиметрия в положителните и отрицателни емоции. Емоциите са максимално отчетливи в момента на възникването им. Докато трае, емоцията губи контраст, насища се, угасва, притъпява се. Всъщност това се отнася повече за положителните емоции, отколкото за отрицателните. Би трябвало да бъде така, защото ако не привиквахме към позитивните преживявания, нямаше да сменяме дейности, а щяхме да “зациклим” още в първата ситуация, която ни носи интензивно удоволствие. А отрицателните емоции и особено болката, би трябвало да са настоятелни, натрапчиви като състояния до отстраняване на вредоносния

192

фактор. Хабитуацията (привикването) се извършва не само в динамиката на едно събитие. Многократното повторение на емоционален феномен, свързан с позитивно преживяване, го отслабва като интензивност и отчетливост, а от друга страна поражда желание да се смени обекта или ситуацията на преживяване. Така повторението създава емоционални навици и привички и трайни емоционални диспозиции – чувства. Например, обичта може да се определи като любов, превърнала се в привичка.

ЗаключениеЕмоциите са най-забележимите съставки на нашите преживявания. За

здравия смисъл да преживяваш значи да изпитваш емоции от разнообразно естество. Емоционалните качества на преживяванията изграждат системни взаимовръзки с всички равнища на психическа регулация – потребностите, когнитивните процеси, личността, ситуацията. Емоциите презентират слабо или по-отчетливо осъзнати оценки на значими събития, обекти и предмети на съзнанието. Емоционалните явления изпълняват многообразни регулативни ефекти върху поведението. “Близките” ефекти и “крайните” функции на емоциите могат да влязат в противоречие и това обуславя възможността емоциите да подкрепят авто-деструктивно поведение. Подобно на познавателните структури, емоциите позволяват развитие и пораждане на “емоции по повод на емоции” (вторични емоции), както и “навързването” им в сценарии (скриптове). Макар и парадоксално, хората могат да се карат, за да имат поводи да се сдобряват! Емоциите ни правят не само биологично адекватни същества, но влизат в инфраструктурата на смисловите образования, които ни правят духовни същества и ни “отвързват” от нашата биологична природа.

Характер и всекидневиеХарактерът е може би най-обсъжданото психическо качество от

обикновените хора. Тъкмо затова около обяснителните схеми, позоваващи се на характер, витае многозначност, пораждаща недоразумения. Затова известни понятийни и терминологични уточнения са наложителни.

Три определения на характераКогато се употребява думата “характер” във всекидневен контекст, се имат

предвид следните значения:

своеобразието на психиката и поведението на даден индивид; констелацията от особености на определен национален или

етнически обусловен тип психика и поведение – говори се за “характер на българите”, “латино-американски характер” и пр.;

Тип психика и поведение, организиран около една изпъкваща особеност (черта) – употребяват се изразите “силен”, “сприхав”, “труден” и пр. характер. Тук прототипичният белег е черта, която се мисли за изпъкваща измежду останалите особености в състава на характера, а понякога се мисли и като обуславяща ги.

Може да изглежда, че първото значение, обозначаващо индивидуално своеобразие, много се различава от другите две, но не е така. Това е също тип, но съставен от инвариантните особености на един човек: предполага се, че въпреки разнообразието от прояви на индивида, той е тъждествен на себе си в

193

една констелация от качества. Тук също имаме типоотнасящо възприятие57 на хората. Всъщност и индивидът обикновено гледа на себе си по типоотнасящ начин: “Аз имам такъв-и-такъв характер”. Можем да заключим, че всички словоупотреби, свързани с характер, отнасят даден индивид или общност към определен човешки тип.

Приписването на определен тип характер не е илюзия на здравия смисъл на всекидневието, а мощно концептуално средство за ориентация в многообразието от особености на психиката и поведението на участниците в социални взаимодействия. Приписването на характер създава съвкупност от подбуди (на първо място обобщени очаквания) спрямо даден индивид и подготвя реакции на евентуални негови постъпки. Такова “характеризиране” може не винаги да е вярно що се отнася до един или друг индивид, но по-важно е, че то придава подреденост и рационалност на общуването и практическите действия. В първо приближение характерът може да се определи така:

Характерът е устойчива съвкупност (констелация) от особености (черти) на психиката и поведението, най-често между 5 и 7 на брой, които се възприемат или се мислят като присъщи на отделен индивид или на общност (национална или етнокултурна) и организират ефективно възприятие и междуличностно взаимодействие.

В горното определение характерът се интерпретира като реалност, възникваща чрез възприятие и всекидневно мислене, а не толкова като стабилна структура от качества (същност), която има причинно действие. На последното, същностно разбиране отговаря определено равнище на човешката субектност, което основателно се има предвид в житейското разбиране за характер. Обикновените хора схващат интуитивно, че в тях самите и в другите хора има ядро на устойчивост, стабилност, което позволява да прогнозираме вярно поведението и преживяванията на хора, с които се познаваме отдълго. Това прави възможно характерът да се определи по един функционално-прогностичен начин:

Характерът е типично поведение и преживяване при типични обстоятелства.

Последното определение не противоречи на предишното, защото отново се имат предвид типоотнасящи познавателни процеси. В случая обаче характерът се извежда от фактори на средата, от “обстоятелства”, от общото устройство на човешкия живот или “съдбата”. Тук индивидуалността, разпознатата като тип, се пригажда към наблюдаеми реалности във физическия и социалния свят, които се повтарят като цялости: определено своеобразие на видовете обстановка, принадлежността на индивида към социална класа, пресата на социални норми и пр. Традицията е скритата референтна основа за оценяване на характера. Последното определение е свързано повече с второто и третото значение на думата “характер”, които приведох в началото на раздела.

Без да изключвам функционирането на характера по начините, описани в предходните определения, ще приведа трето определение, което отговаря на едно психологическо разбиране на характера:

Характерът е равнище на човешката субектност, което функционира във всекидневието. Той е организация на обобщени нагласи (черти) на индивида, които конституират ситуационните редове (СР-е), повтарящи се най-често в живота на индивида. Чертите на характера възникват рано в онтогенезата на основата на

57 Може би първи Х. Дрейфус разглежда типоотнасящото възприятие като преобладаваща познавателна дейност на субекта (Dreyfus, 1972). Особено продуктивно в неговия подход е, че той свързва типоотнасянето със ситуационната структура на опита, която според него е присъща на хората, но не може да се възпроизведе от компютър.

194

взаимодействието на Аза, общия психодинамичен тип (ОПТ) и начина на живот на общността, в която индивидът се възпитава. Веднъж възникнали, чертите се променят бавно. Те се фиксират постепенно като обобщени навици и привички на индивида. Често индивидът става силно зависим от своя характер. Характерът придобива инерция, която стабилизира всекидневието, но заедно с това ограничава потенциала на индивида.

Тъкмо това е собственото проявление на характера в общата структура на психиката и поведението на индивида. Обикновените хора започват да “знаят себе си в определени ситуации”, могат да предсказват своите преживявания и действия в тези ситуации и започват да наричат с думата “характер” “знанието за себе си” в най-стабилната част от своя живот. Но този вид знание е неотделим от функционирането на субектния блок като вътрешна реалност, до която индивидът има привилегирован достъп. По аналогия със себе си индивидът “знае” и другите хора. Затова скритото, структурно функциониране на характера, зададено в третото определение, е предпоставка за схващането на характера в първите две значения, които разгледахме по-горе. Прецизното психологическо обсъждане на проблематиката на характера изисква да се посочва кое от трите значения се има предвид в конкретни обяснителни схеми.

Възгледи за характера в психологиятаНе случайно започнах анализа на психологическото понятие “характер” с

фолклорните възгледи за него. Психологическите концепции за характера, както ще се види в следващото изложение, са продължение и детайлизация на здравомислието на обикновените хора. Тъкмо затова няма изобилие на идеи за състава и произхода на характера.

Емпиричното изследване на характера се извършва традиционно с две тестови методики: 16-факторния въпросник на Р. Кетъл и Тестът MMPI. Авторите на двата теста настояват, че те са предназначени да изследват “личността”, но тъй като съдържанието на въпросите се отнася до всекидневието в западния свят и в крайна сметка се изследват “черти”, ясно е, че те отъждествяват “личност” и “характер”. Двата теста се състоят от суб-скали като всяка от тях измерва степента на проява на някаква характерова черта у изследвания индивид.

Ще се спра повече на въпросника на Р. Кетъл, защото в него логиката на класическата психометрия на характера е изразена превъзходно.

Още през 30-те години на ХХ век Г. Олпорт и сътрудници извадили от англоезични речници всички думи, използвани за описание на личността и характера. – общо 18 000 единици. Чрез експертни оценки те намалили списъка на 4500 думи. Р. Кетъл взел като начало списъка на Олпорт и го подложил на синонимичен анализ. Той избрал най-типичната дума от всяка синонимична група и така били определени 171 думи, изразяващи типични черти на личността. Чрез статистическа обработка на експертни оценки Кетъл получил 36 корелационни плеяди, съдържащи взаимно свързани характеристики на характера. Всяка плеяда била представена от двойка антоними, например, разговорчив – мълчалив, доверчив – подозрителен. Той допълнил двойките с още 10 от изследвания на други автори и получил 46 двойки, описващи основната структура на характера. По-нататъшните факторни изследвания на Кетъл свели основните черти или фактори на характера до 16 и те били включени в състава на специален въпросник, който носи заглавието “16-факторен личностен въпросник” на Р. Кетъл58. Другият психодиагностичен инструмент – “Тестът MMPI” има 13 скали (10 основни и 3

58 Точният превод на факторите (чертите), заложени във въпросника на Кетъл, изисква специална работа, по-долу ще ги представим в свободен превод (по Мельников и Ямпольский, 1985): афектомия-сизотимия; висок-нисък интелект; сила-слабост на Аза; възбудимост-флегматичност; доминантност-конформност; безгрижност-загриженост; сила-слабост на свръх-Аза; смелост-плахост; мекосърдечност-суровост; предпазлив индивидуализъм – интерес към участие в общи дела; културна зависимост – неприемане на културата; подозрителност-доверчивост; мечтателност-практичност; проницателност-наивност; хипотимия-хипертимия; радикализъм-консерватизъм.

195

оценъчни). Така в него са заложени 10 базисни черти на личността. Недостатък на Теста MMPI е, че в названието на редица категории има известен психиатричен уклон (ипохондрия, истерия, депресия и пр.) и е пригоден повече за изследвания на отклонения от една всекидневна норма, а не толкова на вариации на индивидуална характерова структура в рамките на нормата.

Технологията на съставяне на въпросници за измерване на характера не се различава принципно у другите автори на тестове с личностна насоченост. Всички те се опират на здравия смисъл и в крайна сметка не съставят въпросници и скали, които изумяват обикновените хора. Тестологията на личността и характера е детайлизиран и донякъде прецизиран здрав смисъл.

Практиката на използването на двата теста, обсъдени тук, и на други от този род, се свежда до следните процедури: (1) представяне на определен въпросник на индивиди, групово и индивидуално; (2) обработка на данните, за да се установят скални значения за всеки индивид по всяка суб-скала. Това става като се измерят отклоненията на индивидуалните стойности от усреднените стойности на големи групи, съставляващи т. нар. норма; и (3) построяване на индивидуален профил от измерените стойности за всеки участник в теста. Смята се, че профилът представлява измерване на най-важните особености на характера. Такава е практиката на психометрията на характера и личността, която често фетишизира получените резултати и замества оценката на уникалния индивид с цифри и графики.

Принципно всеки тест би могъл да бъде обоснован инструмент за характерова психодиагностика чак когато бъде събран солиден масив от данни за екологическата валидност на теста. А това става чрез съпоставяне на данни от естественото поведение на хората с техните резултати от тестове. Такива валидизиращи изследвания не са много и те показват скромни корелации на тестови данни и жизнени индикатори от порядъка на 0,3-0,5. Това е малко по-високо от стойностите на баналната взаимовръзка на много неща в човешкия свят. От казаното може да се заключи, че психометрията на характера не е достатъчно обоснована на съвременния етап.

Характерът в практическата психология на С. КовиПо-горе представих един академичен подход към характера. Той се използва

в психодиагностиката в училища, болници, подбор на персонала и др. Все пак голямата му слабост е дефицитът на жизнена валидност отвъд здравия смисъл.

Има психолози, които са изградили концепции за личността и характера на основата на личната си практика като психотерапевти и консултанти на бизнеса. Дори по-важното е, че те са станали автори на бестселъри по човешка психология. Понякога недобронамерено се коментира, че тези книги са предназначени за супермаркета на душата, но те се издават в милионни тиражи и влияят върху стила на живот и изборите на впечатляващ брой хора, които наистина желаят да се променят. При това тези книги са написани далеч по-атрактивно, отколкото академичните книги и аргументите им са извлечени от реалния живот. Ще разгледам накратко един възглед за характера, както е представен от Стивън Кови в книгата му “Седемте навика на високо ефективните хора” (С., Кибеа, 1999).

Стивън Кови противопоставя “етика на характера” и “етика на личността” (с. 28 и сл.). Той дефинира етиката на характера като съзнателно формиране и отстояване в поведението на 11 черти: цялостност, търпение, постоянство, въздържаност, смирение, кураж, справедливост, работливост, непринуденост, скромност, придържане към златното правило: “Не прави на другите това, което не искаш да ти направят на теб” (с. 29). Според автора характерът се изгражда върху основни

196

парадигми, а парадигмите са неотделими от характера (с. 48). Парадигмите според Кови са много силни, защото са призмата, през която виждаме света (с. 49). А парадигмата е центрирана върху принципи. Кови си позволява да сравнява принципите с “морски фарове” (с. 50). Авторът е убеден, че човешкото израстване се ръководи от принципи. Той изтъква, че всеки от нас има в характера си парадигми, нагласи и ценности, за които следва да поемем отговорност, да ги изследваме и да ги променяме преднамерено. Кови формулира основното си послание така: “...ако искаме да постигнем малки промени в живота си, е достатъчно да насочим вниманието си само върху нагласите и поведението си. Но ако искаме да осъществим значителни промени, трябва да работим върху основните си парадигми” (с. 47). Тъй като на всекидневно равнище характерът се състои от навици (с. 69), Стивън Кови предлага “парадигмата на седемте навика”, за да се превърне индивидът във високо ефективен човек. Интересно е как Кови разбира “етиката на личността”. При нея успехът се схваща като функция на публичния образ на личността, на уменията и техниките, които създават позитивен начин на мислене и улесняват човешките взаимоотношения. Кови смята, че личността проявява “любезна неискреност” (с. 30) и използва умения за бързо справяне и повлияване. Така етиката на личността е сбор от техники за себепрезентация, които не могат да са резултатни в дългосрочен план. За трайна позитивна промяна трябва да се изхожда от “първичната доброта и величие на характера” (с. 35) и да се работи върху основните му парадигми.

Това е концепцията на Ст. Кови накратко. В нея си струва да се отбележат няколко важни неща. Говорейки за характер и личност, авторът набляга върху техните морални измерения. Той ги обозначава като “етика”. Самият характер като нормативна констелация от черти се описва чрез 11 качества от нравствено и волево естество. Забележително е, че Кови изменя смисъла на понятието “личност” – за него то се състои от умения за създаване на благоприятно впечатление и за лесни взаимоотношения. То става равнозначно на една желателна социална компетентност и нищо повече. Всъщност Кови реагира негативно на широко разпространената представа за личността като приятен човек. В своето определение за характер той включва едно фундаментално качество на индивида – способност да изменя фундаменталните си парадигми. Това означава индивидът да успее да дефинира нови стилове във всекидневието, да бъде творец на нови форми на човешки живот, които в хуманистичната психология на Г. Олпорт, Е. Маслоу и в логотерапията на В. Франкъл се включват в понятието личност като противопоставено на характера. Резонът на концепцията за личността и характера на Ст. Кови се състои в желанието му да бъде разбираем от максимално голяма аудитория и да дава препоръки, които да се възприемат практически, а не абстрактно.

Има и нещо друго – Кови представя формирането на високо ефективен човек като лична инициатива на съответния индивид. Но той негласно предполага, че обществото стимулира личната ефективност. Това може да е вярно за англо-американските общества, но изобщо не важи за повечето общества на ХХ век.

Всекидневие, характер и личностПо-долу ще се опитам да отделя тези свойства от цялостната субектност,

които създават перспективни линии на развитие на индивида в зряла възраст и ще ги обознача с термина “личност” в съответствие с духовния смисъл на тази дума.

Преди това ще приема в напълно традиционен маниер, че характерът е тази част от личността, която обслужва всекидневието. За целта се нуждая от една по-фина концепция за всекидневието. Много полезна в това отношение е една оригинална концепция на Джон Морис (Morris, 1972).

197

Морис различава три аспекта на опита на индивида: рутина, ритуал и драма. Рутината е свързана с поддържане на текущия живот; ритуалът – с взаимодействия между индивиди, а драмата се поражда от важни промени в живота. Морис разглежда два противоположни видове драма: на упадъка и на развитието. Оттук възниква фундаментален проблем: “Как постигаме лично удовлетворяваща смес на драма, ритуал и рутина? (пак там, с. 90). Морис представя трите аспекта (по-скоро видове) на опита във вид на конус, изобразен по-долу на Фиг. 10.:

Фигура 10. Аспекти на опита на индивида по Morris, 1972.

Концепцията на Джон Морис, която току-що изложих, представя по-диференцирано деление на опита, отколкото тривиалната дихотомия всекидневен – отвъд-всекидневен опит. Те се извеждат от три употреби на опита: поддържане, взаимодействие и промяна. Известен коментар е нужен. Ритуалът не може да се рутинизира напълно, защото наличието на участници със свободна воля прави действията на индивидите трудни за предсказване и оттук ритуалът следва да е по-гъвкав и разнообразен. Рутината пък се състои от навици, защото чрез тях се дефинират лични ситуации без съобразяване с други участници. Тук степента на предсказуемост е висока и действията могат да се автоматизират. Драмата носи много несигурност относно изхода на ситуациите, тя има сериозни последствия и дори застрашава живота на индивида. Пренасянето на навици и умения от рутината в драмата е по-скоро неуместно и индивидът е изправен пред рисковани избори. Но това прави живота вълнуващ, високо буден и именно с това - потенциално наситен със смисъл. Тъкмо драмата е собствения терен на личността.

Навици и привичкиНавиците и привичките са вездесъщи компоненти на преживяванията и

поведението на човека. Те са масивна част от нашето несъзнателно.

198

Съвкупността от навиците и привичките може да се оприличи на “психоробот”, който работи за нас и прави живота ни удобен, подреден и сигурен.

Списъкът на навиците и привичките, които човек формира и използва в живота си, е неограничен, защото след като се повторят многократно, всички преживявания се превръщат в навици и привички. Да се класифицират навиците по един строг, логически издържан начин е невъзможно поради тяхното многообразие и специфични функции в конкретната ситуация. Първичното деление на навиците и привичките е на полезни и вредни. Разбира се, такова деление предполага явен или скрит критерий за полезност на човешките качества. Ето един произволен списък на всекидневни групи навици и привички у човека:

Артикулаторни навици; навици за хранене; хигиенни навици; навици за емоционално реагиране; графомоторни навици, използвани в писането; навици да се внимава в определени неща; навици за аритметични пресмятания; навици за водене на разговор; трудови двигателни навици; учебно-познавателни навици; навици, свързани с хобита; перцептивни навици; навици за интерпретация; спортни навици и много други.

Когато говорим за навици, сме склонни да добавяме и “привички”. Последните са най-силните навици, които се срастват с потребностите и нагласите и е невъзможно да се отучат. В привичките дори има и известна натрапчивост: те се включват принудително, провокирани от ситуацията, въпреки намеренията на субекта. Смята се, че привичките се образуват спонтанно и често са “лоши”, а навиците – донякъде преднамерено и често са “добри”. По-долу ще се позовавам по-често на навици, но ще имам предвид, че обсъжданите закономерности в още по-голяма степен важат и за привичките.

В поведението навиците се разгръщат с множество двигателни компоненти, в преживяването навиците са предимно неотчетливи и създават слабо диференцирано чувство за деловитост и лекота. Само условно можем да ги разделим на психични и поведенчески, защото повечето навици са психомоторни цялости с мускулни и преживелищни компоненти в сплетен ред на разгръщане.

Навиците са еволюционно древен психо-поведенчески механизъм, задължително присъщ за всички животни след насекомите. У висшите животни навиците са основна форма на придобит опит. Еволюционното предназначение на навиците е да “дообучават” рефлексите и инстинктите и да ги правят по-пластични, открити към специфичните опции на средата, в която се приспособява животното. Предполага се, че функциите на навиците у човека усъвършенстват изтъкнатото предназначение на навиците. Те правят живота ни по-икономичен откъм усилия, освобождават капацитет за внимание към новостите, поведението ни става по-гладко и устойчиво, когато условията са стабилни. Следва да се отбележи, че двигателните навици и у човека са “дообучаване”, “надстрояване” на т. нар. двигателни синергии.59 В различни групи навици се забелязва, че те възникват като способи за удовлетворяване на една или друга потребност и упражняването на активност по удовлетворяване на потребността много бързо води до автоматизиране на съответната активност дотам, че действията сякаш се “срастват” с потребността. Накратко, у човека също навиците са продължения или модификации на вродени поведенчески схеми и механизми на потребностите. Това принципно не се отличава от функционирането на навиците у животните. Навичната система е част от “животното в човека” и в това няма нищо лошо. На

59 Синергиите са вродени схеми на координирани движения на групи мускули като хващане, завъртане на главата, локомоторни движения, речеви звуци и пр.

199

навична регулация се поддават и социалните форми на човека, които в преобладаващата си част са научени и притежават малко вродени компоненти. Това означава, че навикът като биологичен механизъм се оказва пригоден да обслужва и социалното битие на човека. Там също действат разнообразни фактори за онавичняване на преживяванията и действията.

Казаното дотук показва, че формирането и отреагирането на навици обхваща всички психични функции и поведението на хората, тяхната повсеместност. От друга страна, преживяването на навика е слабо диференцирано, а най-отработените навици се вършат изцяло “на автопилот”. Затова определението на навика е рисковано занимание, но все пак ще определя навика в най-общ план така:

Навикът у човека е автоматизирано действие, или автоматизиран компонент на съзнателно действие. Той се придобива в индивидуалния опит и веднъж формиран, трудно угасва. Навиците могат да възникват самостоятелно като психологически средства за овладяване на прости повтарящи се ситуации, или при овладяване на повтарящи се компоненти на сложни ситуации.

Първият важен белег на навика е, че той е действие, а не състояние или свойство. С активацията на навика се задейства диспозиция да се довежда дадена ситуация или отделен неин аспект до състояние, потребно на субекта. Затова в навиците има и подбудителни компоненти, които “изстрелват” навика при поява на пусков стимул (вътрешен или външен) в ситуацията. Тази подбудителност, наподобяваща потребност, заедно с перцептивни признаци и стандартизиран поведенчески отговор, създават завършеност и цялостност на навика.

Горното определение третира навиците като частично осъзнаваеми. Подлежи на осъзнаване предимно резултатът от действието на навика. Навиците оставят “следи” и по тях можем да ги идентифицираме. Най-утвърдените навици потъват в несъзнателното и стават рутинни схеми на преживяване и действие.

Възгледи за навиците и привичкитеЩе разгледам първо неявната концепция за навици и привички, заложена в

здравия смисъл на обикновените хора, а след това концепциите на академичната психология.Всекидневна концепция

Тъй като много от концепциите за навика са се появили в англо-американската психология, възникват известни терминологични недоразумения около думата “навик”. На английски има две думи “habit” и “skill”. Първата често се превежда на български като “навик”, но по-коректният превод е “привичка”. Привичката е един напълно лишен от съзнателна регулация навик, чието извършване е станало нещо като вторична потребност за субекта. В привичката има известна доза принудителност, натрапчивост, невъзможност за субекта да се отърве от нея. Тъкмо привичките са т. нар. “втора природа” на човека. Думата “skill” е това, което в английския език съответства повече на българската дума “навик”. Английската дума има староанглийски корен, който значи “ум”, и в навиците, обозначавани по такъв начин, има остатъчна целесъобразност, интелигентност, възможност за известен контрол от страна на индивида. И в българския език, когато използваме думата “навик”, имаме предвид изкристализирала интелигентност във вид на готова схема за реагиране, върху която остава контрол на субекта дали да я отреагира или да се въздържи. Това е нещо, което в привичките е загубено. В английски “skill” съответства на прости научени и използвани с лекота компетентности.

200

Впрочем, по-подходящото название е “прости умения”. Сложните компетентности на човешкия опит се обозначават на английски като “higher-level skills”, които е адекватно да се превеждат като “високо-равнищни умения”, а в някои случаи и като “сложни навици”.

Горният терминологичен анализ цели да покаже, че в лексическия състав на езиците – в случая английски и български - има заложени имплицитни възгледи за опита. В случая езиковата употреба в английския език предполага диференцирани разбирания за привичка, навик, сложен навик, умение и сложни компетентности. Те са подредени от сляп, безсмислен автоматизъм до висока съзнателност на извършване. В житейския прототип за навик и привичка е залегнал задължителен изход на преживяването в поведение. Обикновените хора са склонни да смятат, че всички навици и привички избиват в някакви телесни движения.

Всъщност по-горе бяха изложени твърдения за произхода и природата на навиците, които не се оспорват от никоя школа или направление в психологията, но фрагменти от които се заимстват в теоретичните концепции на различни психолози. Класически психологически текст, излагащ общоприетата концепция за навиците, е Гл. 4 “Habits” (Навици и привички) от “Принципи на психологията” на У. Джеймс. Там се развива идеята, че всяко преживяване или импулс рано или късно е осъдено да се превърне в привичка. Но Джеймс е оптимист, че с волево усилие индивидът, поне докато е млад,, може да прекъсне действието на всеки навик, стига да го иска силно, т. е. да забави процеса на “втвърдяване” на навиците. Големият психолог съветва читателите си да са много внимателни какви навици усвояват през първите 20 години от живота си, защото после те ще се сраснат с тях и навиците ще се превърнат в непроменлива част от техния характер. У Джеймс може да се види интересно съчетание на фатализъм и оптимизъм по отношение на навичната страна на човешката природа.

Психологически концепции за навиците и привичкитеУйлям Джеймс е вложил духа на своето време в разсъжденията си за

навиците. По негово време навиците са се мислили като “втора природа” на човека, която в известен момент става негова първа природа. Когато четвърт век по-късно се появява бихейвиоризмът, който приема навиците за основни единици на поведението, външно и вътрешно, неговите идеи не са били толкова революционни, а дори твърде близки до здравия смисъл на обикновените хора. Всъщност бихейвиористите са имали смелостта да превърнат убежденията на обикновените хора в наука и да проявят огромна изобретателност да направят навиците широко изследвана тема в психологията. Никое от главните направления в психологията не е открило толкова закономерности на навиците, колкото бихейвиоризмът. Те били възведени в ранг на закони на научаването (learning) в зрелия бихейвиоризъм на Кларк Хъл от 40-те години на ХХ век. Един от главните конструкти на неговата теория за научаването е “сила на навика”, която там е представена посредством математически формули и закономерности. Установено е, че навикът е толкова по-силен, колкото повече е упражняван, колкото е по-голяма масата от усилия да бъде заменен с друг навик и колкото са повече телесните движения, инвестирани в неговото изпълнение.

Навиците в чист вид са достъпни за изследване у животни. Функционирането на навиците у човека силно се повлиява от съзнателни процеси. Не можем да подложим навика на изследване като изолираме влиянието на съзнателното

201

равнище на регулация. Някаква съзнаваемост и възможните й последствия се наслагват върху проявите на всеки навик у човека.

Първото експериментално изследване на човешки навици е извършено от Браян и Хартър в края на ХІХ век (Bryan and Harter, 1897; 1899). Те изучавали формирането на навици за морзова телеграфия у начинаещи и открили, че с увеличаването на опита телеграфистите започвали да боравят последователно с отделни букви, срички, думи и цели фрази. Те предположили, че в тази последователност навиците образуват йерархия. Така било открито, че навиците са “подвижни” единици на опита. Браян и Хартър установили и първите криви на обучение в навици. В 1908 г. Уйлям Бук публикувал изследване на машинописните умения, които за него време били авангарден тип умения (Book, 1908). Бук също открил подобна последователност на сензо-моторни навици у своите опитни лица.

Съществен принос в психологията на навиците внесли Ф. Бартлет и негови ученици в ергономични изследвания предимно върху труда на летци през Втората световна война. Те открили редица субективни индикатори на навичните изпълнения – едно чувство за направление, усилие за осмисляне, преустройване на структурата на навици и умения при стрес и умора, феномена на бързане без усилия да се бърза, ролята на перцептивното обучение в сложните форми на трудова дейност и пр. Така били положени основите на една феноменология на навиците и уменията, която по-късно била продължена от Морис Мерло-Понти, Хюбърт Дрейфус, Гари Клайн, Доналд Шон и др. във феноменологична теория на човешкия опит, където фундаментът е преживяването на навичност и привичност в най-обикновените действия на всекидневието.

Феноменологичните психолози приемат, че навиците не са толкова самоцелни и завършени, колкото е прието в здравия смисъл, а са сплетени в множество връзки със знанията на субекта. Феноменологичното разбиране разширява навично-привичните действия у човека отвъд телесното поведение и приема, че всички форми и равнища на функциониране на психиката могат да “обраснат” с навици и привички.

В съвременната психология думите “навици” и “привички” рядко се използват в обяснителни схеми на човешки изпълнения. Те се заменят с “автоматизирани компоненти” на задачи, със “затворени умения”, “заучени действия”, или просто “умения” от едно или друго естество. В крайна сметка традиционните термини са по-разбираеми и носят своя логика, която не е отречена в съвременните концепции. Затова смятам, че те могат да продължат да бъдат необходима част от обяснителните схеми на психологията и през ХХІ век.

Стадии на формиране на навицитеСтадиите на формиране на двигателните (телесните) навици са едни от най-

добре проучените закономерности в психологията. Това е така, защото на изпълнението им са присъщи множество открити звена, които се поддават на регистрация и измерване. Няма пълен консенсус колко са на брой стадиите, защото авторите изхождат от различни концепции за тяхната природа. Тук ще ги изложим по Дж. Брунер, който се е занимавал с формиране на навици в бебешка възраст (Брунер, 1971, с. 36-47; Брунер, 1977, с. 245-272). Такъв подход работи добре, защото процесът на формиране на навици у бебетата не е интелектуално обременен, както е у възрастните.

Следвайки Р. Уудвортс, Джеръм Брунер смята, че навиците са прояви на коренното свойство на психиката на животните – способност за организация на поведението във времеви последователности. Брунер разглежда навика като

202

програма, която се състои от подпрограми (той използва още като синоними на последните - компоненти, звена, стъпки, последователни актове, блокове от движения). Всяка програма реализира определена цел, намерение или интенция. Така се обособяват следните стадии:

Възникване на интенция – Всъщност, думата “интенция” означава насоченост към предмети и действия. Иначе казано, възниква двигателна задача (по Н. Бернщейн). Тя е навикът “в проект” и първите интенции у бебето възникват, когато то е на четири месеца. Интенцията предхожда действието, насочва го и установява критерий за неговото завършване.

Извършване на отделни приспособителни актове – детето се опитва да изпълни интенцията си (двигателната задача) посредством проби и грешки чрез разнообразни групи движения. Изпълнението им често е погрешно, бавно, неточно, колебливо, много от тях са фактически излишни. Движенията се съпоставят с интенцията и помежду им и се прави подбор по ефикасност. Движенията се обособяват на “функционални блокове” според моментната им пригодност.

Въвеждане на движенията в синтактичната структура на навика – Брунер смята, че навиците имат универсална подредба, подобна на синтаксиса в естествените езици, която той нарича по аналогия “синтаксис на навика”. Тогава се извършват не просто движения, а те стават подпрограми на една по-широка програма. Така движенията се осъществяват като “стъпки” или “блокове” в реализацията на интенцията. Отделните движения започват да придобиват значение в цялата подредба. Брунер твърди, че на този етап детето започва да придобива “двигателно майсторство”. Движенията, макар и заучени поотделно, отново стават несръчни.

Придобиване на пластичност – блоковете се адаптират все повече спрямо текущите обстоятелства, започват да менят местата си в синтактичната структура на възникващия навик и се установяват варианти (правила) на замяна. Движенията стават все по-бързи, точни и лесни за извършване, т. е. извършва се процес на автоматизация на функционалните блокове (компонентите) на навика. Моментите на вземане на решения между компонентите се съкращават и на тяхно място възникват “точки на необратимост” (по Ф. Бартлет). Така функционалните блокове от движения придобиват балистични свойства.

Превод на стабилизирания навик в нагледна (симултанна) представа – Детето започва да преживява навика като цялостна единица на своя опит и се научава да го включва естествено, когато у него възникне образът на съответно намерение.

Изтъкнатите стадии важат в този си вид само за напълно нови навици. В опита на растящото дете и у възрастния се формира репертоар от функционални блокове от движения, които се заимстват наготово и се прескача Стадий 2, който е доста дълъг у индивида без двигателен опит. Това традиционно се нарича “трансфер” (пренос) на навици и техни компоненти. Той е облекчен от това, че според Дж. Брунер “движенията често са подобни на символи или са истински символи” (Брунер, 1971, с. 47). Ако имаш достатъчен репертоар от символи (движения), можеш да изграждаш неограничен брой техни съчетания (навици).

203

Брунер изтъква нещо много важно, а именно, че формирането на навици и решаването на задачи са много сходни у малките деца (Брунер, 1977, с. 272). Рутинната процедура за компилиране на навици от готов репертоар движения важи за добре познати ситуации, но когато се формират навици, съответстващи на ситуации, различни от всекидневните, образуването на навици и у възрастните индивиди се превръща в решаване на двигателни задачи.

Навиците в общата структура на опитаНавиците са масивна част от опита на възрастния индивид и те правят

неговите дейности да изглеждат лесни, плавни, с естетична “мелодия” на извършване. Относителният дял на навиците с възрастта нараства поради общата тенденция за превръщане на всички компоненти на всекидневния опит в навици. В макроструктурата на дейността се отчита превръщането на цели ситуационни редове (СР-е) в “супер-навици”. Този като цяло неблагоприятен процес се забавя от мощни тенденции, заложени в Аза, да импровизира и да напуска комфортната зона на всекидневните занимания. Предизвикателствата от всякакво естество държат индивида екзистенциално буден и не му позволяват да се превърне в “машина от навици”. Ако човешкият живот беше достатъчно дълъг, това би се случвало нерядко, но за щастие не е така.

Навиците се противопоставят на съзнателните актове, но не винаги това е основателно, защото има “навици да се внимава”, които привличат съзнанието и фокуса на внимание принудително към определени критични признаци в трудови и други ситуации. В навиците, които не са свръх-упражнявани, има една следяща активност на съзнанието, която може да ги спре или модифицира при необходимост. Но в привичките, както беше изтъкнато, мониторингът на съзнанието или се губи, или става неефективен.

Навиците могат да функционират самостоятелно като прости отговори на прости ситуации от типа “стимул – реакция”. Такива навици по-бързо се превръщат в привички. Но навиците могат да се извършват и като компоненти на съзнателни дейности – решаване на задачи, сложни волеви действия, професионални умения. В тях навиците са по-пластични, компонентите им се пренасят по-успешно и съзнателният контрол върху извършването им се запазва по-дълго в сравнение с навиците, действащи изолирано. За всеки вид дейност има оптимално съотношение между навични и съзнателни компоненти, който индивидът следва да открие и поддържа.

Умения и експертностДиапазонът на човешките постижения във всяка област е изумителен. В тях

се съчетават новаторски технологии с брилянтно майсторство на хора, които ги изпълняват. Ето произволен списък от такива постижения:

каменна стена с дължина няколко хиляди километра, видима от близкия космос;

дървен кръст с издълбани върху него стотици библейски сцени; изкуствено сърце, поддържащо живота на пациент в продължение на

години; космическа сонда, пропътувала до Нептун и пратила панорамни снимки

на слънчевата система; процесор на компютър на малък силициев чип с десетки милиони

транзистори; мобилен телефон, който дава връзка на притежателя си в широка

географска област;

204

шахматист, побеждаващ в реално време компютър с мощност милиарди операции в секунда;

акробат, правещ главоломни превъртания без предпазна мрежа; писател, издал десетки романи в милионни тиражи; спортист, скочил почти 9 метра на дължина; органист, изпълняващ безупречно произведение на Й. С. Бах; атомни елементи, създадени чрез сблъсък на ядра в ускорител на

елементарни частици; синтез на химически вещества с разнообразни програмирани свойства –

диаманти, фармацевтични препарати, лепила, и др.; небостъргач висок повече от 500 метра; модел на ранните състояния на физическия свят отпреди милиарди

години.

Приведеният списък може лесно да бъде удължен, ако отворим Книгата на рекордите на Гинес или някакъв брой на списание с широк профил. Зад тези технически изделия или индивидуални изпълнения на границите на физическите възможности на тялото стои изкристализиралата интелигентност на цели общности от професионалисти, разработили дадена технология и упоритата работа на отделни хора да я превърнат във веществен продукт или в серия от поведенчески актове. Във всички случаи зад тези постижения стои организация на менталните процеси и на знанията на техните автори. Психологията е призвана да разгадае как са замислени и осъществени подобни върхови поведения и изделия. Предварителният отговор е, че те са възможни чрез формирането на специални единици на сложния трудоподобен опит, които се наричат умения.

Определение на умениетоУменията са единици на индивидуалния човешки опит. Дори когато са

масовизирани, да речем в една професионална общност, те се предават на индивиди, мотивирани за възпроизвеждане на живи образци на умелост, но винаги са състояния на нечий индивидуален опит. Изчезнат ли живите образци на умелост изчезва и главното условие за възпроизвеждане на определен тип умел опит.

Едно от първите неща, които се забелязват в умелата дейност, е нейната обърнатост към специфичен клас ситуации. За умения си струва да се говори в случаи, когато индивидът предстои да овладява определен вид сложни, повтарящи се ситуации. Освен това ситуациите, подходящи за овладяване по умел начин, са трудовите ситуации. В труда обикновено има добре дефинирани задачи, които имат зададена (1) цел, (2) отчетлив резултат и (3) критерии за ефективно изпълнение на задачите. Разнообразни ситуации приличат на трудовите по наличието на добра дефиниция поне на една от трите съставки. Ще ги наречем трудоподобни ситуации. Например, такива има в учебната дейност, в спорта, в някои изпълнителски изкуства. За умения си струва да се говори там, където се овладяват трудови или трудоподобни ситуации.

Уменията са чувствителни към хода и специфичните промени на ситуациите, в които се очаква да се получи желан резултат или ефект. Умението се разгръща като серия от преживявания и регулативни въздействия, които превръщат наличната ситуация в ситуация, желана от индивида.

Такава трансформация става чрез усилия и интелигентност (или “ум” според речника на обикновените хора) от страна на индивида, формиращ дадено умение в своя опит. Тази концепция е въплътена и в начина, по който са наименовани единиците на сложния опит: “умение” значи нещо, извършвано с

205

ум. Уменията са единици на сложните форми на изкристализиралата интелигентност60, макар че тяхното изобретяване не е възможно без висока “флуидна” интелигентност. Известна доза флуидна интелигентност се включва във възпроизвеждането на умението (предаването му от индивид на индивид) и в усъвършенстването на умението. Но в общия случай уменията, функциониращи в дадена общност, са единици на изкристализирала интелигентност. Ще резюмирам обсъдените особености в следното определение:

Умението е психо-поведенческа система за овладяване на сложна, повтаряща се ситуация от трудоподобен тип. Развитото умение разделя изходната сложна ситуация на последователност от прости ситуации (ситуационен ред), овладявани чрез навици и къси мисловни вериги. Умението поддържа висок стандарт за качество и продуктивност на изпълнението, както и на неговия резултат въпреки неблагоприятни обстоятелства: инциденти, времеви дефицит, стрес, умора, дефекти в материалите и пр.

Струва си да се квалифицират като умения дейности, изискващи стотици часове упражняване61, за да се стабилизира ефективността и качеството на овладяване на съответна трудова или трудоподобна ситуация. В процеса на формиране на умението се включват редица психични функции – възприятие, мислене, памет, имплицитно учене, формиране на двигателни навици, личностни смисли, волеви действия. Всяка от посочените функции участва дотолкова, доколкото разгръщането на ситуационните преживявания налага това. Умението в развит вид се състои условно от три групи съставки: (1) чувство за ситуация, (2) метакогнитивни действия (съзнателни компоненти), (3) прости и сложни навици от перцептивно, паметово и двигателно естество. Ще ги опиша последователно.

Чувството за ситуация е слабо диференцирано в когнитивни термини, то се сигнализира в сензо-перцептивни и емоционални белези като яркости, шумове, зрителни конфигурации, опасения, емоции на увереност, сигурност, колебания, деловитост и пр. (Минчев, 1993). Предназначението на тези вътрешни сигнали е да предусетят благоприятен или неблагоприятен ход на разгръщане на сложната ситуация и на бързо включване на метакогнитивни действия при неуспех, пропуснат шанс и ритмично отключват готови навици чрез перцептивни белези при благоприятно развитие. В развитото умение чувството за ситуация се превръща в диференциран ритъм на предусещане на стъпките на преобразуване на една много добре позната ситуация. Тогава като че ли чувството за ситуация става един емоционален фон на деловитост. Чувството за ситуация се научава чрез процедури на имплицитно (неявно) учене като следване на жив образец, перцептивна категоризация, свързване на емоции със сензо-перцептивни сигнали и т. н. Развитото чувство за ситуация отвежда към репертоар от варианти на разгръщане на ситуацията, който е отложен в дългосрочната памет на умелия индивид. Чувството за ситуация е специфичен “орган” за възприемане и оценяване на сложна ситуация и започва да се формира наново в непозната ситуация, като се забелязва известен неголям пренос на компоненти от чувството за ситуация на вече изградени умения.

60 Понятията “кристализирала” и “флуидна” интелигентност са въведени от Р. Кетъл, за да се обозначат знанията, които индивидът използва наготово от миналия си опит - кристализирала интелигентност, и гъвкавото съобразяване на отношения и обстоятелства в актуалната ситуация – флуидна интелигентност.

61 Уолтър Шнайдър отбелязва, че за да се достигне бързина на писане от 50 думи в минута, какъвто е стандартът за професионалното умение за машинопис, са необходими повече от 200 часа упражняване. За ефективното обучение на летец-изтребител са необходими повече от 350 часа летателна практика, разпределени в две години, при което около 30% от обучаваните отпадат (Schneider, 1985).

206

Метакогнитивните компоненти, още известни като рефлективни действия, се включват, когато чувството за ситуация подава сигнали, че стъпките на овладяване се извършват погрешно, неоптимално, неритмично. Те са късчета флуидна интелигентност в множеството от умели действия. Метакогнитивните действия подбуждат аналитична и комбинаторна активност, формулират под-цели, инициират волеви усилия за реализацията на преобразуващи действия, които са нови за опита на субекта в дадения тип ситуация. В началото на формирането на дадено умение метакогнитивната активност се извършва във вид на сложни волеви действия, а с напредването в умелата дейност техният състав и продължителност се свиват. Накрая, когато умението достигне завършен вид, метакогнитивните съставки могат изобщо да изчезнат. Тогава умението започва да се разпада на поредица сложни навици. Не бива да се смята, че развиващите ефекти са съсредоточени изцяло в метакогнитивните съставки на умението. В последното се извършва и безсъзнателна информационна обработка, която прави индивида по-добър в постигането на ситуационната цел без специални усилия.

Навиците в състава на умението се формират според стадиите, описани в раздела за навиците и привичките. Само че този процес е по-бавен, отколкото в самостоятелните умения. При това умелите навици (съкратен израз за “навици в състава на умението”) са по-гъвкави и спрямо тях се запазва известен съзнателен контрол за разлика от навиците, заучени като цялостни реакции на ситуации. Същността на навиците се състои в автоматизация на съставните действия. Последната прави последователността им “цялостен блок”, или, казано по друг начин, действия, свързани с точки на необратимост. При това извършването им в автоматичен ред стартира с пусков сигнал – поява на перцептивен признак, възникване на специфична емоция, осъзнаване на съответна подцел в разгръщането на ситуацията и пр. Освен двигателни умелите навици биват паметови, волеви и навици да се внимава в определени признаци на разгръщането на ситуацията. Строго погледнато, последният вид навици са част от чувството за ситуация. Навиците да се внимава са автоматизирани маршрути, свързващи признаци с моментни ефекти и с мигновена оценка на движение към крайната цел. Така в този парадоксален вид навици са заложени и оценъчни аспекти.

Модел на формиране и прибавяне на умели действияНакратко умението включва сетивно-емоционални преживявания,

съзнателни действия и автоматизирани действия, интегрирани от обща цел (намерение). В настоящия раздел ще предложа модел на прибавяне на компоненти към текущия състав на умението. В някакъв момент усетите и съзнателните действия водят до вземане на решение. Това пък води до извършване на практическо действие. Тогава се извършва бързо свързване на (1) решение; (2) действие; (3) изпъкващи белези на текущата ситуация; и (4) постигнатия ефект от решението. Те образуват “асоциативен възел” и се отделят като проста ситуация на действие в ситуационния репертоар на индивида. Тази ситуация се маркира като възможен “ход”, “стъпка” или “правило” в овладяването на ситуацията. Взаимодействието на изброените аспекти е представено на Фиг. 11.

207

Фигура № 11. Модел на формиране на компонент (“стъпка”) в овладяването на сложна ситуация.

Този модел предполага (1) механизъм за автоматично записване на тънкости на контекста на текущото действие, (2) механизъм за отчитане на различие в качеството на резултата преди и след действието и (3) асоциативен механизъм на свързване на четирите звена в единно преживяване (цялостна ситуация). Последната добива логическа форма на правило от типа “ако – то”, където условната част е решението, а резултативната част е положителният ефект от действието.62 Преобразуващото действие и контекстните признаци са допълнителни условия на това правило. То се записва и помни с началото и края си. Смисълът на тази ситуация-правило е в нейния преобразуващ ефект. Тя е частица практика в човешкия живот, защото се валидността й се проверява от фактори, външни за индивида.

Когато възникне първото правило “ако – то”, началната ситуация вече започва да се разпада на съставни ситуации. Постепенно с прибавянето на “правила” (стъпки, ходове и пр.) умението се разгръща като ситуационен ред (СР). Когато изходната ситуация на умението е много сложна, СР е много вариативен и гъвкав, но накрая се постига целта във вид на практически ефект

62 Забележително е, че в случая правилото “ако – то” наподобява структурата на продукциите на Дж. Андерсън. Изложеният тук модел е модификация на неговата АКТ теория за научаването, която ще представя тезисно в Гл. VІІ.

208

(резултативна ситуация). Това бележи края на СР на умението. Във вид на правила “Ако – то” се фиксират само успешните действия. Но преди фазата на фиксация индивидът може да преживее множество неуспешни, или частично успешни опити. Това многократно повторение с не гарантиран успех изисква усилия, волево внимание и ангажиране на Аза на индивида. Така формирането на правило “ако – то” може да става по типа на решаване на проблем, “вклинен” в умението, или като волево действие. Разбира се, формирането на правила може да се извършва и по-лесно, ако индивидът има възможност да се учи от жив носител на умението в действие. Всяко правило “ако – то” има различна съдба: то може да се разцепи на по-диференцирани правила, може да се включи в готов вид в инвариантен СР на умението, в което е възникнало, а може и да се пренесе в други ситуационни редове (СР-е) на нови или успоредно практикувани умения.

Ситуационният ред (СР) на умели действия, реализиращи една сложна и трудна цел, остава умение, докато е още в процес на развитие, т. е. докато се извършва обогатяването му с нови стъпки-правила и актуализациите на СР продължават да са вариативни. Когато умелият СР започне да се извършва в неизменна последователност от стъпки-правила и отпаднат повечето съзнателни действия, умението вече се трансформира в сложен навик. Последният се преживява като интегрирано, макар и съставно действие, а не като дейност, в която се вземат решения и има варианти за действие. От преживяването му отпадат осъзнаването на решение и преживяването на стъпки. Сложният навик в състава на умението обикновено е вътрешно разнороден – той съдържа емоционални, перцептивни, паметови и двигателни съставки.

Началната точка на умението е една трудно постижима цел в ситуация със сложен ход, а крайната точка – ситуация, овладявана чрез сложен навик. Така се постига управляване на сложността чрез поредици от автоматизирани действия. Съзнанието и волята на индивида могат да се отравят към нови практически цели.

Уменията могат да се включат в състава на други умения подобно на матрьошки. Така в едно развиващо се умение могат да се “вклинят” като стъпки-правила цели умения или сложни навици, да речем, умение за четене на даден вид текстове, навик да се набират телефонни номера, умение за работа с дадена компютърна програма, умение да се кара кола в градски условия и пр. Така могат да се получат паралелни изпълнения, при което компонентите на едната дейност са в значителна степен автоматизирани, а на другата дейност са интензивно осъзнавани.

Улрик Найсър провел експерименти от типа изпълнение на две задачи едновременно (dual-task performance): изследваните лица трябвало да преписват текст като го гледат и заедно с това да слушат разказ, който след това да възпроизведат. Найсър установил, че с дълго упражняване изпълнението на неговите опитни лица се подобрило толкова, че продуктивността и качеството на двете задачи, извършвани едновременно, се равнявало на качеството и продуктивността при самостоятелното им изпълнение. Според автора това показва, че постулатът на когнитивната психология за ограничен капацитет на информационната обработка е неверен за умелите изпълнения. Това, което е невъзможно в една среда за дадени индивиди, може да бъде норма за други индивиди в друга среда. Оттук Найсър заключава, че хората имат не капацитет за задачи, а потенциали, които не подлежат на измерване, а се развиват с упражняването. Найсър смята, че за разлика от компютрите хората могат радикално да променят умствената организация на своите дейности в процеса на упражняването. Илюзията за фиксирани капацитети (способности) възниква от това, че в психологията обикновено се експериментира с краткосрочни задачи, а не с такива, изискващи дълго упражняване. От друга страна, Найсър изтъква нещо

209

изключително важно: в когнитивната психология се приема безкритично, че всяка информация изисква обработка и умствено изчисляване, а всъщност много задачи изискват просто да се “вземе” (to pick up) подходящата информация и да се пренебрегне останалата, което съществено намалява натоварването на когнитивната система. Найсър твърди, че хората могат да се научават да вършат не само две, но дори и три задачи едновременно, например, един опитен шофьор може да кара, да говори и ако е психолог, да разсъждава върху факта, че може да комбинира двете предходни задачи. Според Найсър интроспекцията (рефлексията) върху дейностите е умение като всички останали и се добива с дълга практика. Накрая на статията си У. Найсър прави най-важния извод: “високо сложните дейности могат да се извършват несъзнателно, както и съзнателно, отделно, както и заедно” (Neisser, 1980).

Всъщност експериментите и теоретичните разсъждения на У. Найсър показват, че няколко отделни умения се обединяват в едно ново умение, макар и да създават илюзията, че се изпълняват паралелно две независими умения. Ето защо главната закономерност на усложняване на уменията е обединяването (окрупняване) на отделни умения в умения на по-високо равнище. Това върви успоредно с вътрешната диференциация на едно глобално умение на поредица от прости навици и съзнателни действия спрямо прости ситуации. Така двата процеса диференциация и интеграция водят до развитие на умелия опит на индивида.

Отвътре развитото умение започва да се преживява от неговия носител като ориентация в едно проблемно поле, идентифициране на моментен проблем и бързо намиране на решение. Всеки такъв проблем се схваща като стъпка в реализацията на едно желано крайно преобразуване на изходната ситуация. Такова преживяване може да се оприличи на вглеждане в някакво преживяване, изискващо преобразуваща активност, след това консултиране в наръчник с готови решения на проблеми и често реагиране с възпроизвеждане на решение. Ако такова не бъде намерено в готов вид, индивидът си формулира текущ практически проблем и мисли по него, намира възможно решение, прилага го и ако открие, че върши добра работа, го прибавя в менталния си наръчник. В съзнанието на умелия индивид умението се разчленява на единици, които могат да бъдат избирани и комбинирани според динамиката на ситуацията, която се овладява чрез умнението. Така използването и обогатяването на умението е уместно да се разглеждат като мислене в практически контекст.

Погледнато отвън като поведение на индивид, изпълняващ трудни и сложни неща, умението има следния физиономичен облик: (1) резултат е на продължително учене и обучение; (2) индивидът го върши с разнообразни прийоми, дори при нормални обстоятелства и се забавлява да открива нови; (3) работи фактически бързо без реално да бърза; (4) предусеща хода на нещата и изпреварва събитията в полето на действие; (5) обикновено не може да обясни добре с думи как постига ефектите на умелите действия; (6) постига гарантирано високи резултати в дейността дори при неблагоприятни условия; (7) поведението му е гладко, ритмично и е красиво за наблюдение.

Експертност при вземане на решенияЕдиниците, които наричам умения, се отнасят до сложния всекидневен опит.

Уменията обикновено съответстват на стандартизирани задачи, възникващи естествено в течението на живота. При всяка такава задача като че ли животът изисква нещо определено от нас, макар че на нас остава да решим как конкретно да отговорим на предизвикателството. В една естествена жизнена задача се откроява изпълнима цел, зададена в налична ситуация. Това, което подлежи на овладяване, е динамиката на ситуацията, така че да се реализира

210

целта. Затова индивидът заучава перцептивни белези, менящи се според ситуационната динамика, и техники (процедури) за овладяването й.

Умението обикновено циркулира в дадена общност и индивидът, който предстои да го усвоява, знае, че съответна практическа цел, макар и трудно, е постижима и по правило има на разположение подходящи образци за подражание – живи носители на умението. В определена производствена, учебна и пр. общност една съвкупност от умения е вече изобретена и са реална дееспособност на тази общност. При това съответни ситуации на умело действие се повтарят многократно и индивидът има възможност да натрупа опит в овладяването им доста плавно. Затова формирането на умения е свързано повече с естественото включване в общности и с овладяване на техниките на човешкия живот.63

Този процес на професионализация съдържа определен онтологичен риск: възможно е общността, поддържаща даден клас умения, да изчезне. Най-често това се случва, защото нейните продукти не намират пазар, и това води до загуба на умелия опит на общността и желанието той да се възпроизвежда. В ХХІ век едва ли има хора, умеещи да балсамират тела, както древните египтяни, или да правят цигулки като Антонио Страдивариус и неговите ученици.

В човешкия живот възникват множество неясни ситуации, в които няма предписани задачи за изпълнение и смисълът им е доста неясен. Така се получава със ситуации, които възникват рядко, непредсказуеми са и носят явна или скрита опасност. Такива ситуации изобилстват във:

военното дело; при възникване на пожари; редица животоспасяващи ситуации в медицината; конструирането на нови високо-технологични изделия; предсказване на времето и пр.

Преди да се действа в тях е нужно да се извърши адекватна оценка на структурата, динамиката и последствията на съответната ситуация и да се формулира разрешим проблем, защото в тях трябва да се прави нещо и в повечето случаи неотложно. Не би могло да се твърди, че такива непредсказуеми, сложни и потенциално опасни ситуации се овладяват само чрез умения. Преди умелите действия следва да се разгърне сложна оценъчна дейност. Именно тя е специалното поле на действие на хора с обширен и високо-качествен опит в съответна област, които наричаме експерти. Строго погледнато, експертите творят някакво ново, нерутинно всекидневие, като дават смисъл и структура на неясни проблемни ситуации. Оттам нататък овладяването им може да се възложи на хора с добре развит умел опит във вид на конкретни задачи за изпълнение.

Голям проблем на съвременната психология е разшифроването на състава на експертния опит (експертността). Преобладаващият възглед е, че експертите знаят огромно количество факти, процедури и правила в ограничена област. Те имат на разположение изключително голям брой такива единици на опита, организирани в специална база данни на своя образ на света (ОС). Когато възникне неясна ситуация, експертите извличат бързо от ОС

63 В концепцията, развита тук, усвояването на умения би било сравнително лесно, ако индивидът попадне в общност, където може да наблюдава живи образци на умението в действие. Но работата е там, че достъпът до такива образци е затруднен – за това трябва да се плаща, да се преодоляват съмненията на носителя на умел опит, че наблюдателят ще му “открадне” секретите на професията и други бариери. Да станеш превъзходен сърдечен хирург дори на млади години не би било много трудно, ако изкуствено не се удължаваше служенето на тези, които вече владеят сърдечно-хирургичните интервенции (коментар на млад лекар от личен разговор).

211

съответните факти, правила и процедури, извършват определени съпоставки и оценки върху тях донякъде осъзнато, донякъде чрез безсъзнателни процеси, претеглят ги в съзнанието си и вземат адекватно решение.

Такъв е по същество рационалният модел на експертността, който се споделя широко в когнитивната психология. Но той се натъква на определени трудности: експертите твърде често не могат да съобщят фактите, процедурите и правилата, на които се опират, дори и при най-добро желание. Също така времето за комбинативно съпоставяне на необходимите данни за вземане на решение изискват колосална изчислителна мощ, ако се допусне че когнитивната система на човека е устроена подобно на съвременните компютри. Не е възможен един линеен процес на обработка на информация и на вземане на решение в експертни казуси, защото няма добре формулиран проблем: често нито целта е ясна, нито критериите за нейното избиране и изпълнение, нито пък могат да се извлекат адекватни процедури преди структуриране на целевата структура. Общоприетите линейни модели за решаване на задачи, описани в Гл. VІІ, също не вършат работа в ситуации с твърде много неяснота в структурни и смислови аспекти с каквито се сблъскват експертите.

Изброените концептуални трудности правят възможно създаването на алтернативни модели на експертния опит. Такъв един модел е предложен от големия американски психолог Гари Клайн (Klein, 1998).

Повече от две десетилетия Гари Клайн изучавал вземането на решения в естествени обстановки: действията на ръководители на екипи при гасене на пожари, задачите, възникващи в конструирането на нови самолети, работата на оператори на атомни електроцентрали, действията на медицински персонал в неонатално отделение, обучението на командири на танкови отделения, разиграването на партии от гросмайстори на турнири и редица други естествени ситуации, изискващи експертно оценяване и действие. Гари Клайн стига до извода, че голямата част от опита на експертите, наблюдавани от него, се проявява във вид на перцептивно знание, което по изключение може да се опише формално, но може да се изразява косвено във вид на разкази и в разпознаване на структури от перцептивни белези (патерни). На първо място експертите имат “добро чувство за типичност”, което им дава възможност да са чувствителни дори към малки отклонения от обичайния ход на ситуациите (пак там, с. 149-150). За разлика от начинаещите в дадена област, експертите могат да виждат неща, невидими за другите, да правят фини различавания, да генерират алтернативни гледни точки, да забелязват липсващи събития, да преценяват ситуациите в по-широка времева перспектива на минало и на бъдеще, да импровизират, когато усетят благоприятни възможности, да осъзнават не само силните си страни, но и ограниченията на своя опит. Това прави възможен феноменът бърз правдоподобен избор за броени секунди, който се разиграва чрез умствено симулиране (работа на въображението) и се оценяват неговите практически ефекти. Ако експертът оцени, че първият избор не му върши работа, той генерира нов правдоподобен избор и наново симулира във въображението си възможни действия и техните последствия. Гари Клайн обяснява, че ефективността на предложения от него модел – вземане на решение, активирано от разпознаването (Recognition Primed Decision Model), се дължи на особеното чувство за ситуация (situation awareness), което води до бързо преживяване на практически работеща структура на наличната ситуация. Експертите са още по-ефективни, когато работят в екипи. В тях се формира култура на експертността.

Ето това са основните идеи на една ситуационна, практически ориентирана теория на експертния опит. Тя е изпробвана по отношение на разнообразни типове ситуации и има претенцията за висока жизнена валидност. Тя показва, че хората могат да изграждат и по-сложни структури на ефективен опит, отколкото отделни умения. Това очевидно изисква значително по-продължителен опит: ако за умение с типична сложност са нужни 100-200 часа упражняване за достигане на равнище на ефективно справяне с дадена

212

ситуация, експертният опит се добива с около 10 000 часа практикуване (Ericsson and Charness, 1994). Не се натрупва експертен опит в области, в които не се установяват критерии за ефективност и липсва добра обратна връзка за резултатите от взетите решения (Klein, 1998).

Натрупването на експертен опит е може би най-ценният капитал на човечеството. Според Карл Берайтър създаването, функционирането и “оцеляването” на експертния опит може да се опише посредством еволюционни модели, подобни на тези, приложими към естествената еволюция на живота (Bereiter, 1997).

213

VІ. Сензоперцептивни процеси64

Разглежданите тук сензоперцептивни феномени са част от процесите на сетивно познание.65 Чрез термина "сензоперцептивни процеси" се обозначават всички способи, посредством които субектът опознава обкръжаващия го свят и преживява непосредствена свързаност с предмети и явления от своето обкръжение.

Закономерности на сензоперцептивните процесиГорното широко определение включва разнообразните видове усещания,

възприятия и преходните форми между тях.

Разглеждането на усещанията и възприятията съвместно има авторитетни привърженици. В своята "Основи на общата психология" С. Л. Рубинщейн обсъжда свойствата и закономерностите на усещанията и възприятията в една голяма по обем глава. Така се постъпва и в редица съвременни учебници (Lloyd and Mayes, 1984, pp. 135-199). Предимството на този подход е, че се акцентира върху общото в свойствата и функциите на двете групи познавателни процеси, показва се тяхната генетическа родственост, изучават се по-добре взаимодействията и преходите им.

Сензоперцептивните процеси образуват континуум от разновидности, но техните прототипи са усещането и възприятието. Те могат да се дефинират така:

Усещането е преживяване на отделни свойства на предметите, явленията от външния свят, както и свойства на тялото на субекта при непосредственото им физическо въздействие върху рецепторите на сетивните органи.

Възприятието е преживяване на предметите и явленията в обкръжението на субекта в качеството им на цялости при непосредственото им физическо въздействие върху рецепторите на сетивните органи.

От горните определения се вижда, че и двата процеса са преживявания, обусловени от физически енергии, които въздействат върху сетивата. Различието идва от това, че в усещанията са дадени свойства, а във възприятията - цялости. Често се твърди, че усещанията са елементарни психични процеси, възприятията са производни от усещанията и са значително по-сложно организирани. Едните и другите са толкова многообразно диференцирани анатомично и физиологично като мозъчни феномени, че съпоставянето им по сложност губи смисъл. Уместно е да се предположи, че възприятията редуцират мозаичната сложност на усещанията и превръщат сензориката в относително прости цялости.

Възниква въпросът: Кое е първично: усещанията или възприятията? С. Л. Рубинщейн отговаря, че в едни отношения усещанията са първични, а в

64 Шеста глава е взета изцяло от Минчев (1998, с. 191-223). Направени са малки допълнения.65 Традиционно в сетивното познание се включват и т. нар. "вторични образи", представите. Последните се

разглеждат като междинно звено, буфер, между сетивното и абстрактното познание, затова се предполага, че представите съдържат смесени, противоречиви свойства. В съвременните учебници по психология представите рядко се обсъждат в специална глава. Предполага се, че вторичните образи участват в образното мислене или в образната памет и в репродуктивното въображение, но нямат специфични функции, обособяващи ги като самостоятелна група познавателни процеси. Преди повече от столетие Х. Хелмхолц е приписвал особено важна роля на представите. В съвременната психология голям изследовател на представите и техен защитник в класически смисъл е Л. М. Векер (Веккер, 1974). Има, обаче, учени, например Зинън Пилишин, които оспорват наличието на образен код в човешката психика (Pylyshyn, 1980; 1984). Според тях представността се кодира във вид на абстрактни пропозиции, създаващи илюзии за естествен образен код в психиката. Други автори като Стивън Кослин утвърждават наличието на автентичен образен код, който прави образната представност валидна система за репрезентация (Kosslyn, 1980). Проблемът за това, какви са системите на репрезентация на опита у човека, е твърде сложен и е в крайна сметка обвързан с неврофизиологическия код (или кодове) на психичните процеси. А за този неврофизиологически код се знае твърде малко при все огромното количество невропсихологически факти и закономерности (Дубровский, 1971).

214

други - възприятията (Рубинштейн, 1989, т. 1, с. 209). Прието е, че филогенетично усещанията предхождат възприятията - сензориката се е появила по-рано в еволюцията. Онтогенетично двата типа процеси са редоположени - у човешкото бебе те започват да функционират паралелно още в първия месец след раждането му, за разлика от психомоториката, която изостава във функционирането си от сензориката. У зрелия човешки индивид възприятията господстват над усещанията - обикновено той е ангажиран с перцептивни дадености и само при особена необходимост, когато той си постави т. нар. сензорна задача, индивидът започва да анализира и преживява сетивната тъкан на възприятията си.

М. Мерло-Понти настоява, че възприятието е централен процес на човешката познавателна система. Останалите познавателни процеси обикновено се организират по повод на и около възприятието, защото възприятието задава ситуационната структура на човешкото преживяване. Не случайно Мерло-Понти назовава едно от знаменитите си есета с ефектната фраза "Първичността на възприятието" (The Primacy of Perception). Възприятието задава изходни цялости, от които тръгват разнообразни познавателни отношения към света, към другите хора и към самия себе си. Най-важното основание усещанията и възприятията да се разглеждат заедно е това, че те изпълняват общи функции в живота на субекта. Тези функции са следните:

1. Познавателна функция - съвсем разбираемо усещанията и възприятията са източници на знания за света. Това дава основание двата типа процеси да се класифицират като познавателни. Чрез тях субектът се ориентира в своето обкръжение и черпи информация за грамаден брой свойства, които му се представят като сензоперцептивни дадености. Сетивата се оприличават на "прозорци" на мозъка към света (Митрани, 1973) и нерядко се приемат за единствените връзки на субекта със света. Това е карало някои философи да твърдят, че "няма нищо в ума, което да не е дошло от сетивата". В края на XX век има сериозни основания да се мисли, че част от знанието ни за света е заложено в биологическото ни устройство по рождение (К. Г. Юнг, А. Н. Чомски, Е. Ленеберг и др.). Въпреки това сензоперцептивните процеси "произвеждат" грамадна част от нашите познания за света, в който живеем. Тук е нужна важна уговорка: обикновено сензоперцептивните процеси изпълняват функцията си на източник на знания само до определен предел. Оттам нататък субектът престава да се интересува от информационното съдържание на своя сензоперцептивен опит.

Грамаден брой неща в обкръжението на човешкия индивид биват преживявани повърхностно в тяхната физиономична видимост, без интерес към детайлите и фината инфраструктура на сензоперцептивните явления. Съвременният психолог Р. Никърсън е установил, че североамери-канците поразително лошо знаят детайлите върху еднодоларовата монета (Nickerson, 1979)! Много хора са твърде ненаблюдателни за цветове, за начини на обличане и пр. Отдавна се знае, че свидетелите на съдебни дела дават изключително ненадеждни показания, дори когато дълго са били на местопроизшествието. Изброените тук неточности на познанията са обусловени от липсата на интерес към събитията и предметите сами по себе си, отвъд границите на успешното справяне със света.66

Особено в ранните етапи на онтогенезата усещанията и възприятията имат водеща роля в психическото развитие. Децата са дотолкова впечатлени от детайлите и от разнокачествеността на предметите и събитията в своя свят, че имат трудности с обобщенията и категоризацията им.

66 У хора, при които професията или творческите нагласи изискват това, възприятията и усещанията могат да се диференцират и "изострят" неограничено. Така един художник умее да различава стотици пъти повече цветови нюанси от другите хора. Този феномен е известен като професионална сенсибилизация. От друга страна, при индивиди с увреди на слуха и зрението се наблюдава усилване на диференциращите възможности на интактните сензоперцептивни системи. Последното се нарича компенсаторна сенсибилизация. Ограниченията в познавателните възможности на възприятието се снемат, когато то се превърне в разгърната познавателна дейност, т. е. в наблюдение.

215

2. Функция на поддържане на чувство за реалност на външния свят. За разлика от познавателната, тази функция е ненасищаема. Усещанията и възприятията непрекъснато ни уверяват в устойчивата структура на света около нас. Нашите сензоперцептивни системи постоянно ни сигнализират, че това, което виждаме, чуваме, опипваме и пр., е все същият познат наш свят, който въпреки несъвършенствата си ни кара да се чувстваме "задомени" в него. Уверяването в устойчивостта и предсказуемостта на нашия свят трябва да се извършва непрестанно, всеки ден и час. Тази проверовъчна процедура индуцира стабилност на интелектуалните и емоционалните отношения на субекта. За да отличава себе си като една отделна реалност, субектът се нуждае да преживява един стабилен свят, на който да противостои. Затова нашите усещания и възприятия почти автоматично се "проецират" извън субекта. Когато опипваме, миришем, гледаме и пр. предмети, нашите усещания и образи не се локализират в тялото ни или по неговите повърхности, а като че ли са "залепени" за предметите. Последното свойство на сензоперцептивните процеси се нарича "предметност", а понякога и "проекция".67 Уверяването в стабилността на "нашия" свят, и предметността на сетивното познание са аспекти на едно и също възпроизвеждащо се чувство за реалност, което обикновено се преживява фоново и няма шансове да изпъкне. Въпреки това. чувството за реалност е от фундаментална важност за субекта и само екстремални примери могат да го покажат наяве. Ето два примера:

А. Н. Леонтиев се позовава на следния трагичен случай: след производствена авария миньори биват жестоко осакатени - ампутирани са ръцете и краката им, при това и напълно ослепяват. Всъщност могат само да слушат и да се хранят. След известно време те започват да се оплакват, че светът им се губи и изпадат в нещо като бездна. Леонтиев коментира, че липсата на зрителен и активно-допирен контакт води до разпад на съзнанието, въпреки че абстрактните познавателни възможности у тези индивиди са запазени (Леонтьев, 1983, т. 2, с. 173).

На 20 юли 1969 г. лунният модул на "Аполо 11" каца на Луната. Астронавтите Нийл Армстронг и Едуин Олдрин стават първите хора стъпили на друго небесно тяло. Това е не само върхово постижение на техниката през XX век, но и изключителен психологически експеримент. Той отговаря на въпроса: "Как биха се чувствали земни същества на друга планета?" Отговорът не е никак оптимистичен. И двамата, въпреки че били едни от най-добрите летци на американските BBC, изпитали фантастичен стрес и объркване, защото това, което усетили при стъпването си, било неописуемо различно от всичко преживяно на Земята. Стъпис-ването на Армстронг и Олдрин било почти пълно и единствено супертренировката им помогнала да изпълнят предварителната програма на полета. Причината в

67 Хенри Хед твърди, че съществуват мозъчни увреди, при които болният има преживявания за размер, тегло и пр., но не може да ги "припише" на нещо във външния свят (Head, 1920, pp. 750-754). Едуард Титченер е настоявал, че можем да имаме чисти сензоперцептивни съдържания, които след това проектираме върху физическия свят посредством кинестетични схеми (Titchener, 1910, р. 367). Р. Г. Натадзе също споделя интроспективни данни, че при събуждане видял цветни петна, които след миг отнесъл към реален предмет - дърво, а също и аналогично преживяване със звук. Според този автор с пробуждането се включва установка на възприятие на външен свят и усещанията придобиват предметна отнесеност (Натадзе, 1982, с. 83). Все пак това са недостатъчно убедителни аргументи за наличието на чиста сензоперцептивна тъкан, вторично проектирана върху външния свят. Възможна e и компромисна позиция. Е. Шахтел твърди, че съществуват "степени на обективиране" на сензоперцептивния опит в два аспекта: "степента, в която предметът се възприема като съществуващ независимо от възприемащия, и степента, в която се възприема богатството на качествата" (Schachtel, 1963, р. 85). Хелмхолц изтъквал, че осъзнаването на усещанията в чист вид е много трудно. Обикновено се осъзнава сетивното качество на предмета, а не усещането само по себе си. Такава постановка все пак допуска преживяването на чиста неопредметена сензорна тъкан при особена интроспективна нагласа. Неявно С. Л. Рубинщейн също допуска степен на опредметяване, защото на едно място казва, че органичните усещания са "слабо опредметени" (Рубинштейн, 1989, т. I, с. 226). Същият автор се отнася одобрително към идеята на Х. Хед за наличието на протопатическа сетивност, която по принцип е слабо локализирирана (пак там, с. 219). Струва си да се прави разлика между слабоопредметена сетивност и автоматично опредметена сетивност, каквато при обикновени условия е екстероцепцията. Изглежда проблемът за проектиране на сензоперцептивните процеси върху света като частно-научен проблем е наложен от такъв авторитет като Ч. Шерингтън, който пръв твърди, че дистантната рецепция е проектираща се, а проприоцепцията и интероцепцията са непроектиращи се върху физическия свят (Шеррингтон, 1906/1969, с. 291-315).

216

случая се крие в тоталното "блъфиране" на чувството за реалност от "неземните" усещания и възприятия, които са изпитали на Луната. Същото се е получило и с другите 10 астронавта, които ' по-късно са стъпили на нашия космически спътник. Блокираното чувство за реалност показва, че изглежда сме твърде свързани със Земните условия и това вероятно ще ни пречи да станем викинги на Вселената.

Всъщност подобна блокировка, разбира се значително по-слаба, настъпва у емигранти в първите месеци на живота им в приютилата ги страна. Нерядко фрустриращият спомен и фантазията, активирана от липсващи привични усещания за една напусната природно-културна реалност, се преживяват като носталгия у преселниците. Чувството за реалност, индуцирано от сензоперцептивните процеси, има и естетически измерения: за бедуина пустинята си остава най-красивото място на Земята, за емигранта плодовете и зеленчуците на родната му страна и националната кухня се усещат като най-вкусните неща и пр. Така чувството за реалност се специфизира, то търси потвърждения за един привичен, желан и естетичен свят, а не просто външна устойчива реалност, която да ни бъде опора. Нашите усещания и възприятия непрестанно ни сигнализират за наличието или отсъствието на нашия свят.'

Всъщност чрез преживяваното чувство за реалност именно образът на света (ОС) пробва непрекъснато своя еталон за очакван (независимо дали добър или лош) свят посредством сензоперцептивните процеси, а не че това е автономна функция на сензоперцептивната сфера. При обичайни обстоятелства чувството за реалност се самопотвърждава и остава фон на всекидневния сензоперцептивен опит. Слабата му забележимост не омаловажава тази функция на усещанията и възприятията, напротив, в зрялата човешка психика изглежда, че функцията за поддържане на чувство за реалност е водеща, главна, сред функциите на сензориката и перцепцията.

3. Тонизираща функция. Най-общо тя се изразява в това, че субектът се нуждае от мощни и разнообразни сензоперцептивни преживявания, за да е бодър и дееспособен. Чрез експерименти със сензорна депривация е установено, че всяка монотонна и обеднена стимулна среда предизвиква у индивида вялост, апатия, психотични симптоми като халюцинации, говорене на глас, и пр. Вариациите на стимулацията в естествената среда на субекта възпрепятстват ефектите на монотонността и хабитуацията (привикването). Повечето лица и предмети в човешкото обкръжение след известно време омръзват. Еднообразната стимулна среда предизвиква т. нар. "сензорен глад", който се преодолява чрез внасянето на масирани дози разнообразие в сензоперцептивните преживявания. В такива случаи много полезни се оказват ситуативни промени като:

• да те духне студен вятър и малко да помръзнеш;• да плиснеш лицето си с няколко шепи студена вода;• да послушаш силно музика;• да изпиеш чаша горчиво кафе;• да смениш дрехата или прическата си.

Смяната на типа усещания и възприятия чрез подобни действия предизвиква прилив на тонус. Всъщност тонизиращите ефекти на изброените процедури имат подходящо неврофизиологично обяснение: в нервната система всички видове сетивности имат разклонения към ретикуларната формация?68 Последната усилва импулсите от усещанията и възприятията и придава будност и тонус (arousal) на висшите отдели на главния мозък. Затова, когато човек припадне, се препоръчва да му се даде да помирише амоняк или камфор, а и без тях биха помогнали няколко плесници. Такива шокови въздействия са ефективни, защото лицевият нерв има най-много разклонения към ретикуларната формация. Тонизиращата функция на

68 Мрежесто образувание от нервни клетки по мозъчния ствол с подчертано активиращи влияния върху кората на главния мозък.

217

сензориката е анатомо-физиологически обусловена.В значителна степен функцията за поддържане на чувството за реалност

и тонизиращата функция имат противоположна насоченост; чувството за реалност изисква стимулните въздействия да не излизат отвъд една вътрешна за субекта норма (потребност), а тонизирането изисква максимално разнообразие на стимулацията в пределите на сензоперцептивните системи.

4. Мотивационна функция. Тук се обсъждат подбудителни аспекти, възникващи вътре в самото възприятие, а не многото случаи, когато възприятието обслужва "външни" мотиви, свързани с практическа насоченост и влияние на другите познавателни процеси и личността върху възприятието.

В знаменитата си класификация на рецептивните полета и усещанията69 Ч. Шерингтън е настоявал, че всички усещания имат "афективна окраска" и че тя първо възниква в т. нар. "завършващи реакции", а след това се пренася върху усещанията, които ги съпровождат. Афективната окраска е отчетливо изразена в интероцепцията, намалява в проприоцепцията и става леко маркирана при дистантните усещания (Шеррингтон, 1969, с. 312-314). Важното е, че афективността никога не изчезва в сензориката и носи приятни или неприятни емоционални нюанси по един неотстраним начин. Всъщност афективността на сензориката сигнализира потенциалната или реална зна-чимост на усещанията за субекта.

Отдавна Р. Уудвортс изтъквал, че възприятието има собствена мотивация, състояща се в едно "желание да се възприема" света. Такава ендогенна подбудителност изглежда е присъща и за другите познавателни процеси - мислене, памет въображение, но като че ли е най-добре изразена във възприятието. Особено удоволствие да се изпитват максимално разнообразни, а често и силни усещания, аналогично на желанието да се възприема, е присъщо за "сенсуалистичните натури", каквато е главният персонаж на "По следите на изгубеното време" на Марсел Пруст.

Героят на Пруст не е настроен да търси приключения в един широк свят. Тук се разиграва мистерията на усещанията и възприятията. Отдавайки им се, у героя се отключват тънки удоволствени емоции и живи спомени. Той съзерцава нагледите на обикновените предмети, които го заобикалят, и се впечатлява дори от най-малките вариации в сетивната тъкан на своя живот. Романът на Пруст е реалистично описание на един ярък, макар и рядък психологически тип човек (Мамардашвили, 1997).

К Левин също акцентирал, че предметите в жизненото пространство на индивида придобиват "подбудителен характер" (Aufforderungscharacter). Той е донякъде противоположен на самоподкрепящото се "желание да се възприема", но също се реализира чрез възприятието. Подбудителната сила на вещите е особено забележима у малките деца - всичко видяно и чуто ги изкушава да го докоснат, сграбчат, счупят, дори и да я лапнат. Те се стремят да опознаят, да играят с вещта по всевъзможни начини, да властват над нея. Заедно с това детето иска да произведе максимален брой ракурси на предмета, да им се нарадва, да ги "попие" в себе си. По същия начин то "експериментира" с думите и е нетърпеливо да усети всички разновидности на тяхното звучене. В тези действия са скрити чисто сензоперцептивни радости и удоволствия, които карат детето да повтаря предметните действия отново и отново. На възрастния му се струва, че това е механично повторение, но за играещото дете се разкрива един свят на сензоперцептивни нюанси, които го привличат и са източник на неизчерпаеми вълнуващи впечатления.

Знаменитата схема на бихейвиоризма стимул - реакция изразява възможността да се проправя късосъединителна връзка от усещането и възприятието към двигателния акт. Сензоперцептивното учене е самоподкрепящ се процес, който е централен за социализацията на човека

69 Тя ще бъде обсъдена специално по-нататък в тази глава.

218

(А. Бандура). Такъв тип поведенческа детерминация наистина съществува и се дължи на мотивиращите възможности на сензоперцептивните процеси. Не бива да се интелектуализира част от подбудителността у животните и човека, както правят някои общопсихологически школи, например, интроспекционизъм, феноменологична психология, хуманистична психология. От друга страна, недостатък на бихейвиоризма е абсолютизацията на директния тип обуславяне на поведението от сензоперцептивни феномени.

Към мотивиращата функция на сензоперцептивната сфера на психиката се отнася една импровизационна активност на усещанията и възприятията, които понякога създават нови, продуктивни визии за привичните предмети и събития в човешкия живот. Едуард де Боно твърди, може би основателно, че първичният източник на креативност у човека е възприятието, а не въображението. Ако е вярно последното предположение, то сензориката и перцепцията се проявяват като мощни подбудители на творчески дейности.

Видно е, че сензоперцептивната подбудителна функция се реализира по няколко различни, дори противоположни начина. А разнообразието на подбудите, които усещанията и възприятията пораждат, свидетелства за огромната психологическа влиятелност на сензоперцептивните феномени тотално върху психиката и поведението.

Четирите функции, обсъдени no-горе, се реализират интегрално, а не изолирано в сензоперцептивния акт, макар и с различен "коефициент на участие" на всяка. Поддържането на чувството за реалност и тонизиращото въздействие се извършват постоянно, докато познавателната и мотивационната страна на сензоперцептивните преживявания се изявяват от време на време.

Сензоперцептивната доминантностВъв вътрешния опит на човека се разкрива разнокачественост на

феномените, преживявани в различните сензорни модалности - зрение, обоняние, вкус, слух, активен допир (осезание). Възниква интуитивното убеждение, че те нямат еднакъв принос за познанието на света. Проблемът за доминантността (водещото сетиво) в сензоперцептивната сфера има два модуса: първо, кое сетиво има най-голям принос за поддържането на чувство за реалност и, второ, кое от сетивата внася най-много информация в индивидуалното познание на света.

Отдавна се изтъква, че филогенетично най-старото сетиво е пасивният и активният допир. Това често се свързва с идеята, че най-старите структури по скрит начин запазват влиянието си върху целокупната структура на опита. Затова се смята, че всички сетива превеждат своите сетивни данни на езика на допира като непосредствено реалистично сетиво. Така движенията на окото се схващат като скрито "опипване" от разстояние на предметите във външния свят. Кинестезичните усещания от движението на очите се смятат за такава проверка за реалистичност (Ю. Б. Гипенрейтер). По такъв начин зрението се свежда до един мощен и бърз дистантен допир. В известен смисъл същата аналогия е допустима и за слуха. Слуховата система също се калибрира посредством движения на главата, които се проявяват като своеобразно "опипване" на акустичната среда. Така прерогативите за проверка на опита за реалистичност остават в допира и кинестезията. Цитираният преди пример на А. Н. Леонтиев с жестоко инвалидизираните миньори е може би най-силното потвърждение за решаващата роля на активния допир (допир плюс кинестезия, а може би плюс еферентните команди) в поддържането на чувство за външна реалност. Нееднократно се изтъква, че човешкият индивид може да оцелее при загуба или дори при вроден дефект на някое от дистантните сетива, но не и при загуба на допира и кинестезията (мускулно-ставния усет). Последното, видно от примера на А. Н. Леонтиев, обикновено е фатално за човека - той престава да усеща тялото си и предметността на външния свят. В ранните си съчинения

219

К. Маркс определял зрението и слуха като сетива-теоретици. От това остроумно название се подразбира, че трябва да има поне едно практическо сетиво, и осезанието (активният допир) се мисли именно за такова. По този първи модус на доминантността не се очертават принципни разногласия.

Поддържа се и един компромисен вариант: за дадени свойства на външния свят има доминиращо сетиво, към което прехвърлят информация за обработка останалите сетива. За пространствените свойства като такова специализирано сетиво се приема активният допир, или зрението, а за времеви и ритмови параметри на стимулацията - слухът. Един от авторитетните защитници на този възглед е М. фон Зенден. Той намира аргументи в подкрепа на идеята, че при вродена слепота не се развива пълноценна пространствена представност и индивидът живее в един свят на последователности без чувство за редоположеност и конфигурираност (Senden, 1960).

Вторият модус на проблема за доминантността се отнася до информационния капацитет на отделните сетивности. Тук вече различията във възгледите са впечатляващи. Много психолози смятат, че човешкият индивид е най-свързан информационно със света чрез зрението, дори изчисляват, че около 90% от външната информация постъпва в нервната система посредством зрението.70 Правят се експерименти, в които се установява, че при конфликт на сетивната информация относно опознаван предмет, повечето хора разчитат на зрението си. Обаче други учени възразяват, че зрението може да носи колосална информация, но тя няма висока социо-културна ценност. Г. фон Бекеши твърди, че за човека светът предимно звучи, а не толкова се вижда. Той изтъква допълнителен аргумент: увредите на слуховата система имат по-сериозни психологически последици, отколкото тези на зрението. Той си позволява парадоксалната препоръка: да се обръща специално внимание на глухите, защото те страдат много повече от слепите (Бекеши, 1974).

Психофизиката в съвременната психологияПсихофизиката изучава сензоперцептивния (т. е, субективен) отклик на

контролирани стимулни конфигурации. Тя изхожда от методологическата предпоставка, че психическите явления са измерими, пряко или косвено. Сензорната психофизика е най-старият и авторитетен клон на психологията като частна наука, защото третира сензоперцептивните явления по начини, близки до тези на естествените науки и е успяла да получи количествени закономерности в добре математизиран вид (Бардин и Забродин, 1982). Идеята за измеримост с допълнителното предположение, че е възможно пряко измерване, са пренесени за напълно вътрешни явления като субективни сравнения и оценки на красота, на четивност и пр. Така е възникнала субективната психофизика (Психофизика II) или психометрията. В последната действа постулатът, че субектът диференцира и разпознава субективните си състояния и вътрешни преживявания по същия начин, както прави това върху сензоперцептивната тъкан.

Закономерностите на обективната психофизика и психометрията се използват широко в проектирането на технически системи, на работна и архитектурна среда. В психофизически експерименти се изследва процесът на решаване на т. нар. сензорни задачи, като детекция, разпознаване, идентификация на стимули и стимулни конфигурации (например форми), време на реакция на стимули, формиране на сензорни еталони, конструиране на интра- и интермодални сензорни скали и скали на субективни

70 Неуместно е да се съпоставя в проценти количеството информация, постъпващо през различни сензорни канали, защото не са известни неврофизиологическите системи на кодиране на сензорните сигнали. Затова няма база за сравняване, например, на информационната плътност на зрението и на слуха. Строго погледнато, в края на XX век няма добър отговор кое сетиво е най-информативно за човека.

220

предпочитания и пр. Тези експериментални проблеми са показателни, че вече не се прави съществена разлика между усещания и възприятия, а се приема един континуум между тях. Огромният брой психофизически изследвания потвърждава три основни свойства на сензоперцептивните процеси: те са активни, селективни и интерпретиращи.71 (Lloyd and Mayes, 1984, pp. 135-136). Все пак най-спорните моменти на психофизиката са били и си остават общопсихологически проблеми.

УсещанияВ предходните раздели бе прието, че у човека усещанията са резултат от

диференциране на първичната цялост на възприятието. Но за много други носители на психика усещанията са главна форма на преживявания и на ориентация в техните жизнени светове. Дори само заради тази широка представеност на усещанията в еволюционната стълбица на живота си струва те да бъдат разглеждани като общопсихологически проблем. По-долу ще бъде разгледана типологията на усещанията, присъщи за човека, но ще се приеме, че поне част от тях важат и за животните.72

Типологии на усещаниятаАристотел е първият авторитет заел се да типологизира усещанията. Той ги

разделил на пет групи според сетивата, които ги пораждат: зрителни, слухови, обонятелни, вкусови и кожни (Аристотел, 1979). Това станало общоприета типология до началото на XX век. През 1906 г. знаменитият физиолог Чарлз Шерингтън предложил нова типология, която добила широко признание и заменила Аристотеловата типология (Шеррингтон, 1969). Той разделил усещанията на три главни групи в зависимост от локализацията на стимулите, предизвикващи усещания. Осъвременен вариант на типологията на Шерингтън е представен в Таблица № 9.

Таблица № 9. Типология на усещанията по Шерингтън.

Главни рецептивни

полета

Стимулни източници Видове усещания

Екстероцепция Стимулите (енергии на светлина, акустични вълни, механически, термични, електрически въздействия, химически съединения) се намират извън тялото на субекта.

Дистантни: зрителни (за яркост, цвят); слухови (за тонални, тембрални, шумови звуци) и обонятелни (за миризми - приятни, неприятни и пр.);Контактни: кожни (за допир, натиск, топло, студено и кожно-мускулна болка) и вкусови (за горчиво, сладко, солено и кисело).

Проприоцепция Стимулите (биомеханични въздействия върху мускулните вретена и ставните рецептори) се

Усещания за движение, взаимно разположение на частите на тялото, за мускулно напрежение, тонус,

71 С последното свойство интерпретативност на сензоперцептивните системи такъв крупен авторитет като Дж. Гибсън не би се съгласил.

72 Бихейвиористите се отказват от понятието "усещания" като откровено менталистко и използват понятията дискриминация, дискриминативни отговори. Етолозите също предпочитат да избягват понятия, описващи човешки преживявания. Затова в етологичните изследвания се позовават на стимули, стимулации, дразнения, както и на горните бихейвиористки понятия.

221

намират в тялото на субекта.

за разтягане и сгъване и за умора (мускулно-ставен усет, кинестезия), вестибу ларни усещания (за равновесие, за ускорение и пр.)

Интероцепция Стимулите (биохимични и механически влияния по повърхностите на вътрешната среда и във вътрешните органи, повече вредоносни) са разположени във вътрешната среда на организма

Усещания за телесно благо получие, неразположение, притискане, висцерална болка, органически усещания за глад, жажда, сексуална възбуда.

Главната задача, която Шерингтън си поставил, била да обясни еволюцията на централната нервна система. Според него още на ранните стадии на еволюцията в нервната система започнала специализация. Едни групи нервни клетки се пригодили да регулират завършващите реакции на организма, а други се специализирали за изпреварващи и подготвителни движения. Вторият тип нервни клетки са свързани с реципиране на въздействията на различни фактори на средата. Шерингтън разделил рецепцията на три главни рецептивни полета (Табл. 6). Той предположил, че екстероцепцията възникнала от интеро- и проприоцепцията чрез селективно понижаване на праговете на възбуда при определени механични, акустични, химични и пр. въздействия. За разлика от това, което било прието по-късно, Шерингтън смятал вкуса за разновидност на интероцепцията. Той нарекъл обонянието "вкус на разстояние" (Шеррингтон, 1969, с. 307). Така или иначе в еволюцията се разгърнал процес на приспособяване на рецепторите към спецификата на дразнителите от външната среда. Всъщност това обусловило диференциацията на екстероцепцията. Дистантните рецептори предизвиквали изпреварващи приспособителни реакции, изменяйки направлението на движението на тялото по отношение на биологически важни предмети. При това клетките от дадено рецептивно поле се стимулирали взаимно и сумирали ефектите си върху завършващите реакции. Различните видове рецептивни клетки започнали с предимство да се концентрират върху ограничени зони от повърхността на тялото. Така се образували специализирани рецепторни зони - ретина, Кортиев орган у човека и пр. Дистантните сетивности постепенно добили привилегирован достъп до управлението на "крайния общ път" - поведението. Шерингтън обърнал внимание върху обилието на рецептори в екстероцептивното поле и на относителната бедност на рецептори в интероцептивното. Така екстероцептивното поле става широко открито за външни агенти. Главният мозък според Шерингтън е продукт на еволюцията на дистантната рецепция. Шерингтъновата концепция за ролята на рецепцията и особено на Дистантните й разновидности в еволюцията била изключително новаторска и служи като една от важните обяснителни схеми на психоеволюцията.

Шерингтъновата типология се възпроизвежда с незначителни вариации в учебниците по психология и неврофизиология. В нея сполучливо се отчитат стимулните източници и субективната диференциация на сензорните явления, но не се изтъква специално, че сетивата извличат не само строго специфична, но и еквивалентна информация - например, за предметна текстура (грапавост, гладкост и пр.), за големина и отдалеченост, за времеви съотношения и т. н. Тези свойства се засичат от съвместното изследване на предметите и ситуациите чрез две и повече сетива. Така освен "чистите" усещания, предизвиквани от специализирани рецептори, възникват и комплексни сетивности в резултат на интермодално взаимодействие на усещанията - за вибрация, за твърдост, влажност, за сърбеж, за гадене и пр. Чрез взаимодействие усещанията се сливат в ново преживявано качество. Установяването на всички съчетания от усещания, които дават нови сетивни преживявания, е трудна задача, но си струва да се изпълни.

222

Екстероцептивните (особено дистантните) усещания поддържат чувството за външна реалност и носят разнообразна и диференцирана информация за нея. Проприоцепцията носи динамично-статична информация за тялото като биомеханичен обект, а също участва в изследващите движения на сензорните системи и допринася за локализацията на усещанията и възприятията в пространството на външния свят. Един твърде смесен статут има вестибуларната сетивност. Тя носи информация за телесното състояние, но и за отношението му към главната "ос" на земното пространство - земното привличане (гравитацията). Интероцепцията сигнализира за вътрешните състояния на организма и за динамиката на органическите потребности. Някои учени смятат, че органичните усещания (глад, жажда и пр.) са повече емоции, отколкото усещания (П. Анохин, А. Лук), или пък, че са усещания с наситен афективен тон (С. Л. Рубинщейн) - дори слабият зъбобол влошава значително настроението и работоспособността. Вижда се, че трите групи усещания се различават не само по локализацията на произвеждащите ги рецептори, но и функционално - по това какви аспекти на жизнедейността на организма обезпечават.

Позовавайки се на интроспективни данни, Х. Хелмхолц отчленил инервационни усещания, под които той разбирал особено преживявано качество на команден импулс към мускулите (усещане за команда), който е специализиран компонент на волевото действие. Тази идея не срещнала много привърженици, но си струва да се има предвид.

По-различна бинарна класификация на сетивностите прави бележитият невролог Хенри Хед. Изхождайки от еволюционни и неврологични съобра-жения, той разделя сетивностите на протопатическа (еволюционно древна, наситена с афективност, слабо локализирана и диференцирана) и епикритическа (еволюционно по-късна, по-добре локализируема и диференцирана, поддаваща се на фино осъзнаване). Според Хед двата типа сетивности се пренасят по отделни нервни пътища и достигат различни мозъчни структури (по Рубинштейн, 1989, т. I., с. 219). Протопатическата сетивност съвпада с интероцепцията, а епикритическата - с екстероцепцията, а проприоцепцията бележи една сложна междинна зона между двете групи сетивности.

Много подобна по смисъл е класификацията, предложена от един от го-лемите психоаналитици Ернст Шахтел. Той разделил усещанията на два го-леми класа: автоцентрични и алоцентрични. В първия клас - автоцентричните - попадат усещания, центрирани навътре в субекта (вкусови, температурни, органични, част от проприоцептивните), а във втория клас - алоцентричните - се включват усещанията, центрирани вън от субекта (екстероцептивни усещания без вкуса и частично обонянието) (Schachtel, 1963).

Всъщност, разгледаните дотук типологии на Шерингтън, Хед и Шахтел са много подобни, но се различават по акцентите в аргументацията. По-различна по смисъл и отчленени единици е типологията на перцептивните системи, създадена от Джеймс Гибсън. Тя все още не е широко приета, но сериозно се обсъжда от психолозите и биолозите (Gibson, 1966). С неодобрение Гибсън забелязва, че теориите на сензоперцептивните феномени са обсебени от доктрината за специфичната енергия на сетивата (Й. Мюлер, Х. Хелмхолц) и не се насочват към структурата и особеностите на екологическата физика, която мощно обуславя усещанията и възприятията на всички живи същества. Такава ориентация води до радикални промени в разбирането на сензориката и перцепцията у човека.

Ето определението, което Дж. Гибсън дава на перцептивните системи:

"Ние ще трябва да схващаме външните сетива по нов начин, по-скоро като активни, отколкото пасивни, като системи, отколкото като канали, като взаимосвързани, отколкото като взаимоизключващи се. Ако те функционират, за да събират информация, а не просто да възбуждат усещания, тази функция би

223

трябвало да се обозначи с различен термин. Тук те ще бъдат наричани перцептивни системи" (Gibson, 1966, р. 47).

По отношение на типологията на Шерингтън най-сериозното Гибсъново възражение се отнася до проприоцепцията. Според него проприоцептивните усещания не съставляват отделна перцептивна система, а са необходими компоненти на другите перцептивни системи. Гибсън обособява 5 перцептивни системи: зрителна, слухова, хаптична, вкусово-обонятелна и основна ориентираща система.

Според Дж. Гибсън всяка от петте перцептивни системи проявява следните особености: специфичен вид внимание, рецептивни единици, анатомичен орган, активност на органа, налични стимули и вид добивана информация за външния свят. Вестибуларната сетивност Гибсън назовава "основна ориентираща система", активният допир или осезанието у него е наречен "хаптична система", вкусът и обонянието стават "вкусово-обонятелна система". Всъщност в тази типология има две принципни нововъведения: обособяване на вестибуларната сетивност в самостоятелна система и обединяването на вкуса и обонянието в единна перцептивна система. Перцептивните системи у Гибсън не произвеждат само възприятия, а също събират структурирана информация за околния свят, независимо дали е проста или сложна. Иначе казано, всяка перцептивна система включва всички сензоперцептивни процеси с определено екологично качество. Информацията, събирана от перцептивната система, се съдържа директно в "позволяващите обстоятелства" (affordances) на екологичната ниша на дадено животно. Не е нужно информацията да бъде "обработвана" по твърде сложен начин, тя просто трябва да бъде открита (забелязана) и използвана. Такъв е смисълът на функционирането на перцептивните системи в екологическата психология на Джеймс Гибсън.

В определен смисъл типологията на перцептивните системи, предложена от Дж. Гибсън, принципно не противоречи на Шерингтъновата типология на усещанията. Най-важното се състои в това, че Гибсън отказва на интероцепцията възможност да формира перцептивни системи. У човека проприоцепцията се разделя на две самостоятелни системи - основна ориентираща система и хаптика. Останалата част от проприоцепцията обслужва ориентировъчната активност на другите три перцептивни системи. Всичко това Гибсън аргументира със структурата на екологичната физика, в която живее човекът. Гибсъновата типология има предвид сензоперцептивните функции у човека, докато типологията на Шерингтън е заредена с широко еволюционен смисъл.

Усещанията имат различна степен на съобщимост в думи и реч. При това, речникът, описващ различни сетивни качества на предметите, е в различна степен и по различен начин диференциран в отделните култури или в последователни епохи на една култура. Все пак съобщимостта на усещанията има и абсолютни детерминанти в универсалната структура на човешката сетивност. В тази връзка Х. Арендт прави една проницателна констатация:

"Всъщност най-интензивното усещане, което познаваме, интензивно до степен да заличи всички други преживявания, а именно преживяването на силна физическа болка, е в същото време най-лично и най-несподелимо от всички" (Арент, 1997, с. 61).

Може би авторката би се съгласила, че несподелимостта на болката е еднакво валидна във всички времена и култури. Така болката отбелязва "долния абсолютен праг" на споделимост на сетивни феномени. От друга страна "горен абсолютен праг" на споделяне на сетивен, но и всякакъв друг опит, изглежда, няма.

Взаимоотношения между стимули и усещанияСтимулите и усещанията, предизвиквани от тях, се намират в отношение

224

на хомоморфизъм.73 Просто казано, усещането копира определена качествена (съдържателна), енергетическа и пространствено-времева и информационна характеристика на даден предмет или събитие в обкръжението на субекта или в тялото му (Веккер, 1974). Копирайки тези четири битийни определености на стимула, всяко усещане има четири атрибута (неотделими, същностни свойства, необходими аспекти):

• модалност;• сила (субективната интензивност на преживяването на модалностния

атрибут);• локализация (върху рецепторите, а за дистантните - във външния

свят);• продължителност (несъвпадаща с времетраенето на стимула, а

изместена във времето: усещането възниква със закъснение и има последействие след прекъсване на стимулацията).

Специално обяснение е нужно за атрибута модалност. Най-големият изследовател на сензоперцептивните системи през XIX век Херман Хелмхолц въвел понятието сензорни модалности, с което обозначил уникалното качество на усещанията, възникващи във всяка сензорна система.74 В тази уникалност се предполага непосредствен преживелищен опит. Затова на индивида с вродена слепота няма как да се обясни, какво значи цвят; на човека с вродена глухота е невъзможно да се предаде усещането за звук и музика и пр. Хелмхолц е обръщал внимание върху екологическата валидност на показанията на сетивата и специално е обяснявал, например, че зрението е родено от наличието на Слънцето. Сетивните канали, по които се информираме за обкръжаващия ни свят, действат единно и те са точно толкова на брой и с такъв диапазон на усетливост, колкото е биологически целесъобразно за оцеляването на даден биологичен вид. Многото сензорна информация би претоварила ориентацията в текущите промени на средата, малкото информация пък би направила даден организъм уязвим в борбата за оцеляване, така че броят и функционалните възможности на сетивата е близко до оптимума за даден организъм в неговата екологическа ниша.

Прагове на усещания. Основен психофизически законИ обикновеният човек би констатирал, че неговият сензорен опит не е

непрекъснат, а дискретен, иначе казано променящ се на малки "стъпчици", скокообразно. Първи е установил това като психофизична закономерност Е. Вебер още през 1834 г. Изследвайки усещанията за тежест, той установил, че едва забележимите различия {е з р) между два близки стимула (в неговия случай тегла) се обуславят от постоянно съотношение между основната и прибавена (отнета) част на стимула (теглото) при разнообразни вариации на повдиганите тежести. Вебер формулирал едно постоянно съотношение между близки стимули, които водят до преживяване на е з р, назовано константа на Вебер. Тя се задава посредством следната формула:

73 Това е понятие обозначаващо еднозначно съответствие. По-силният случай би бил т. нар. "изоморфизъм (еднозначно и обратимо съответствие), но той не важи за психофизичните релации.

74 Във физиологията на XX век сетивата, заедно с проводящите пътища и съответните им проекционни зони в кората на главния мозък, най-често са били наричани "анализатори" (термин на И. П. Павлов). В термина анализатор се имплицира, че физическите цялости в света се "анализират" поелементно и после се интегрират във вторични цялости в асоциативните (вторични и третични) зони на кората на главния мозък. Тъй като се оказва, че синтетични процеси се извършват още на равнище ретина, Кортиев орган и пр., то терминът анализатор вече се смята за некоректен и се заменя с термина сензорна (сензоперцептивна) система. Сложното анатомично устройство на окото дава основание на Р. Грегъри да каже, че ретината е част от мозъка, изнесена на повърхността на тялото! (Грегори, 1970, с. 57). Според Гибсън в перцептивната система участва и определена екологична среда, съдържаща "позволяващи обстоятелства" (affordances), които перцептивните системи на субекта откриват и използват за адаптация към неговото обкръжение.

225

Тук трябва да има константата на Вебер във вид на формула!

където / е величината (интензивността) на основната част на стимула, а А/ е прибавената (отнета) част от стимула.

Густав Фехнер продължил по нататък изследванията на Вебер и публикувал резултатите си през 1860 г. в книга със заглавие "Елементи на психофизиката". Той приел, че е з р са субективно равни и представил математически усещанията като суми от е з р. Фехнер извършил математическо интегриране върху константата на Вебер и формулирал т. нар. основен психофизически закон (известен още като закон на Вебер-Фехнер):

S = klognl

където S е усещане, I е величината на стимула, k е константа, свързана с началните стойности на усещането, а n е основа на логаритъма. Константата и основата са специфични за всеки вид сетивност.

Словесно формулата се разчита така: усещанията са право пропорционални на логаритъма на интензивността на стимулите. Съдържателно тази математическа зависимост означава, че усещанията се менят твърде по-бавно, отколкото стимулите, които ги обуславят. Последното значи, че диапазонът на усещанията е значително "свит" в сравнение с диапазона на съответните им стимули: усещанията се променят в аритметична прогресия, докато стимулите - в геометрична. Практически това означава, че в сензорния ред има няколко хиляди градации на преживявани сензорни качества (усещания) и на тях съответства стимулен ред, в който най-малкият стимул е стотици милиони, дори милиарди пъти по-слаб от най-силния стимул.

Ако условно се обозначат усещанията от дадена модалност с една отсечка AiB1t наречена сензорен ред, тя съответства на по-дълга отсечка АВ, обозначаваща т. нар. стимулен ред:

Тук трябва да има две прави, изобразяващи сензорния и стимулния редове!

то точката А1 обозначава долен абсолютен праг на сензорната модалност, а точка BI - горен абсолютен праг на модалността. Разстоянието между А и В съответства на диапазона на чувствителност на сензорната система. Между двата края са разположени множество "субективни точки", които съответстват на едва забележимите разлики (е з р). Преходът между две е з р се измерва чрез т. нар. диференциален (различителен) праг на усещанията. По-долу се дават операционални определения на трите вида прагове:

Долен праг - Маркира началото на сензорния ред. Това е величина на стимула, предизвикващ нулево усещане. Измерва се чрез най-малката стимулна енергия, която предизвиква възможно най-слабото усещане (първата едва забележима разлика в сензорния ред) от даден вид.

Горен праг - Маркира края на сензорния ред. Измерва се с най-голямата стимулна енергия, която все още предизвиква усещане, граничещо с болката (понякога се нарича болков праг).

Диференциален (различителен) праг - Измерва се с най-малката промяна (намаляване или увеличаване) на стимулната енергия, която се преживява като е з р между две усещания.

226

Законът на Вебер-Фехнер и трите вида прагове, заедно с процедурите за тяхното измерване,75 съставляват главните постижения на т. нар. психофизика (названието е въведено от Г. Фехнер).76 Всъщност постиженията на психофизиката били основните аргументи на В. Вундт, че психологията има право да бъде самостоятелна наука наред с физиката, химията и биологията. Това породило голям брой съвсем конкретни експериментални задачи и теоретични спорове. Ето и един от тях: през втората половина на XIX век се смятало, че всяко е з р & отделно усещане и видният историк на психологията Е. Боринг разказва забавно, че тогава психолозите спорели сериозно какъв е общият брой на усещанията у човека:

"Фехнеровата психофизика предоставила е з р (едва забележимите различия) като средство за разделяне на качествените континууми и по такъв начин за броене на усещанията. Ранният Кюлпе (1893) и ранният Титченер (1896) били главните броячи. Кюлпе изчислил съществуването на 696 различимо различни зрителни яркости, 150 наситености на цветове (hues), 11 063 тона, 3 допира, 4 вкуса и многобройни миризми. Титченер изброил 32 820 цвята, 11 600 тона, огромен брой миризми, 4 вкуса, 4 кожни качества, 2 качества от мускула,, 1 от сухожилието, 1 от ставата, 3 от хранопровода, 1 или повече от кръвоносните съдове, може би 1 от дробовете, 1 от секса и 1 от равновесния усет - една сума от "повече от 44 435". В сравнение с 64-те елемента на химията, умът изглеждал добре снабден" (Boring, 1950, р. 10).

Сега тази дискусия изглежда комична, но тя е следвала естествено от вътрешната логика на тогавашната психофизика: щом е могло да се броят диференцираните усещания, трябвало е да бъдат изчислени!

Психофизиологични закономерности на усещаниятаТози клас закономерности са пряко обусловени от психофизиологията на

сензорните системи и в известен смисъл част от тях се припокриват. Най-общо те се свеждат до това, че в сензорните системи настъпват сложни взаимодействия, влияещи върху динамиката, силата и качеството на усещанията. Ето по-важните от тях:

• адаптация - снижаване или повишаване на праговете на усещане в зависимост от равнището на интензивност и продължителност на стимулацията. Правилото е, че при усилване на стимулацията праговете се повишават, а при отслабване на стимулацията праговете се понижават. Частен случай е изчезването на дадени усещания (например, мирис, усещане за носена дреха и пр.) при постоянна стимулация. В различните сензорни системи темповете на адаптация са различни. Дори двете посоки на адаптацията (например, адаптация на зрителната сетивност от светло към тъмно и от тъмно към светло) имат различно времетраене. За органични усещания, например, болка, жажда и пр., адаптацията е слаба;

75 Процедурите по измерване на прагове давали различни стойности на абсолютните и диференциалните прагове за едно и също опитно лице в различни моменти. Затова праговете се определяли като 50%-на вероятност за преживяване на усещане или различие на усещания при емпирично разпределение на отговори за наличие на усещане. Фехнер смятал тези вероятности отговори като грешки на измерването. Последните дали основания за съмнение дали съществуват реално прагове на усещане още по времето на Фехнер, но едва през втората половина на XX век, те били реинтерпретирани в нова психофизична "теория за откриване на сигнали" (signal detection theory) като липса на прагове в сензорния ред. Така или иначе въпросът дали сензорният ред е дискретен или континуален остава открит.

76 В средата на XX век С. Стивънс обосновал алтернативен психофизически закон, гласящ: усещанията са пропорционални на определена дробна степен на стимула. Тази зависимост се нарича психофизически степенен закон на Стивънс (iff^kS"). (Стивенс, 1960; Бардин и Забродин, 1982). Следствието е, че на еднакви разлики между стимулите съответват еднакви разлики в усещанията. При последния закон има няколко различни изходни допускания в сравнение с логаритмичния закон и се използват преки, а не косвени процедури за измерване, както е при логаритмичния закон. Установено е, че за едни видове усещания и измервателни процедури важи законът на Стивънс, а за други - законът на Вебер-Фехнер.

227

• контраст - усещанията се променят в зависимост от следващите стимули или от пространственото им обкръжение. Понякога възникват илюзорни усещания по контраст, например в т. нар. "субективни контури";• последействие - усещанията траят известно време след изчезване на

стимула. Може да възникне негативно последействие - например, заменяне на един цвят с допълнителен. Така понякога контрастът и последействието се проявяват съвместно и се предполага, че имат общи невронални механизми;• интермодално взаимодействие - праговете на усещания в една

модалност се повишават при слаби и се понижават при силни стимули от друга модалност. Например, зрителните усещания се изострят, когато са съпроводени от слаби звуци, и се притъпяват при гръмки звуци;• синестезия - това е особен вид интермодално взаимодействие.

Усещания от един вид могат да предизвикат мними усещания от друг вид, например, "цветен слух", звучене на словото при четене. На синестезията се дължи преживяването на едни тонове като "високи", а на други - като "ниски", на едни цветове - като "топли", а на други - като "студени" и т. н. Синестезията е сензорна основа на метафориката у човека.• сенсибилизация - понижаване на праговете на усещания (долен и

диференциални) в резултат на упражняване в сензорни задачи. Донякъде сенсибилизацията е обратна на адаптацията. Най-важен случай е професионалната сенсибилизация (понижаване на праговете като резултат на продължителна професионална дейност);• компенсация - усилване на един тип сетивност при загуба на друг

(например усилване на слуха и осезанието при слепота и пр.). Смята се за частен случай на сенсибилизацията.

По-rope бяха описани редица психофизиологични феномени на сензориката без да са представени всички емпирични ефекти. По същество горните феномени могат да се сведат до три групи: адаптация, взаимодействие и промяна във времето (времева динамика).

Чрез изброените психофизиологични закономерности се извършва самонастройка на дадена сензоперцептивна система, така че нейните състояния се съгласуват с енергетичните и информационни характеристики на обекта (Ганзен, 1974, с. 106). Самонастройката позволява на сензоперцептивните системи да функционират в оптимален режим при промяна на външните условия.

ВъзприятиеВ първо приближение психологическият феномен "възприятие" може да

бъде определен по следния начин:

Възприятието е съвкупност от сензоперцептивни процеси, чрез които се преживяват ситуации във вид на конфигурации от непосредствени цялости, задаващи на субекта предметното и процесно битие на обкръжаващия свят.

В горното определение се набляга върху ролята на възприятието като основа на ситуационната структура на опита. Възприятието служи като прототип на останалите познавателни процеси и привично те се интегрират около една изходна перцептивна даденост, поне в голямата маса на всекидневния опит (Merleau-Ponty, 1962).

Взаимоотношения между възприятия и усещанияПовечето от съвременните концепции за природата на възприятието

отричат, че у човека то се конструира от отделни предхождащи го усещания.

228

Вярно е, че възприятията се преживяват в специфична "сензорна тъкан" (А. Н. Леонтиев), но далеч не се свеждат до нея. Това в края на XX век е установено, но в началото на века традиция било възприятието да се схваща като сума от усещания. Затова елегантното доказателство на М. Вертхаймер чрез т. нар. "фи-феномен" предизвикало изключителен отзвук:

Този феномен демонстрира илюзорно движение на точка. Всъщност това е лабораторен вариант на това, което се случва при гледане на филм. Вертхаймер констатирал, че при бързото експониране на две точки съответно А и В една след друга последователно с интервал 30-50 ms между тях се предизвиква усещане за една движеща се точка в отсечката АВ. Получава се така, че върху ретината са стимулирани една след друга две статични точки, а във възприятието ни е дадена една движеща се точка! М. Вертхаймер твърдял, че илюзорното движение показва убедително, че перцептивната цялост не е копие на ретиналната стимулация. Впрочем подобни изводи могат да се направят от всяка зрително-геометрична илюзия.

Възприятията, подобно на усещанията, са предназначени да свързват субекта с неговия свят непосредствено практически и извършват това чрез интегрираното изпълнение на четирите Сензоперцептивни функции, които вече бяха обсъдени. Усещанията се тематизират в полето на възприятие тогава, когато за субекта стане важно да опознае фината текстура (инфраструктурата) на перцептивно преживяваната ситуация. Осъзнаването на усещанията и отчленяването им от перцептивните цялости се извършва, когато у субекта възникне необходимост:

• да сравни две и повече свойства;• да открие нови различителни белези за опознаване;• да установи уникалността на даден предмет;• да се намерят причинителите на ситуационна блокировка;• да се усили естетическото впечатление от една приятна цялост;• просто да се поиграе с новите впечатленията от една аналитична

нагласа;• да се регулират прецизно действия с възприеман предмет и пр.

Ако такава или друга необходимост не бъде преживяна от субекта, той си остава с първоначалните възприятия за цялости, поддържащи у него чувството за реалност и за значимост на преживяваното на привично равнище. Така в нормалното всекидневие сензорната тъкан на възприятието просто символизира обектност, реалистичност и смисленост на преживяваните перцептивни цялocmu. 77 Като че ли за хората е по-трудно (или по-непривично) да опознаят и отчленяват сензорни качества и техните нюанси, отколкото да остават на равнище на привични цялости. В онтогенетичен план се говори за "синкретичност" на детското възприятие в ранното и предучилищното детство. Практически перцептивна синкреза не се преодолява у много хора дори в зряла възраст по отношение на един широк кръг от всекидневни ситуации.

Част от сензорния опит си остава неинтегриран в структури на възприятието. Нормално не образуват възприятие вкусовите, интероцептивните, вестибуларните, кожните и обонятелни усещания. Проприоцепцията се включва в перцептивните действия на зрението, слуха и активния допир. Така част от сензорната сфера остава да функционира самостоятелно (неинтегрирана в перцепция) цял живот. Някакъв тип специален (най-често свързан с професията) опит може да породи

77 В едно системно-структурно изследване В. А. Ганзен прави анализ на множество аспекти и качества на цялото. Изключително продуктивна идея, развита от Ганзен, е отчленяването на понятие и прототип на "хармонично цяло", което според автора е "идеално цяло, към което в по-голяма или по-малка степен се приближават реалните обекти; това е един вид инвариант на цялото" (Ганзен, 1974, с. 43). По-нататък авторът изтъква, че за биологичното, хуманитарното и философското познание хармоничното цяло е подобно на идеалния газ, идеалния кристал, идеалната точка в природните науки (пак там, с. 45).

229

самостоятелни възприятия от кинестезията и вестибуларната сетивност, да речем, у акробати, летци и др, да породи вкусово-обонятелни цялости у дегустатори и т. н. Понякога се отрича превръщането на въпросните сетивности в нови видове възприятия, а се твърди, че тези сетивности просто се "сенсибилизират". Тук има проблем и той изисква конкретни изследвания.

Във всекидневието на обикновения човек са му достатъчни цялостите, които му предоставят трите перцептивни системи - зрение, слух и активен допир (осезание). При това трите системи се взаимодопълват и взаимопроверяват: индивидът чува това, което вижда, опипва чутото и видяното и пр. Така той има на разположение интермодални цялости. Последните правят още по-достоверна илюзията, че светът е точно такъв, какъвто ни е даден във възприятията и сетивното декомпозиране на цялостите е повече от излишно.

Типологии на възприятиятаЧесто възприятията се делят на мономодални и полимодални, но поради

една особена "вплетеност" на сензорната тъкан на възприятията в дадена ситуация уместно е вторият вид да се назоват интермодални възприятия. По-просто може да се каже, че съществуват чисти и комплексни възприятия. В конкретни случаи се говори за аудио-визуално възприятие, за зрително-осезателно възприятие, или no-рядко за слухово-осезателно възприятие. Така или иначе комплексните възприятия преобладават във всекидневието. Нещо повече, индивидът' има потребност да чува видяното, да опипва чутото, да види това, което докосва и пр. Той изпитва дискомфорт, ако бъде лишен от възможност да преживее възприятията си интермодално, например телевизорът без звук създава дискомфорт. Интермодалността усилва чувството за реалност на външния свят.

Според насочеността на субекта към някой от четирите атрибута на човешкия свят обособяват се четири чисти типа възприятия:

• за форми;• за дълбочина, трето измерение;• за време;• за движение.

При това се спори кои от тях са първични и кои - производни. В известен смисъл отчленяването им е лабораторен артефакт. Обикновено на субекта (поне на човешкия индивид) му е дадено неразчленено преживяване на перцептивни ситуации. По силата на възникващи психологически приоритети се отчленяват аспекти на тези четири вида възприятия. Така четирите типа възприятия се оказват производни от първичното ситуационно възприятие.

По-скоро обсъжданите четири типа са психофизиологични системи, които при известни обстоятелства биха могли да тематизират определен вид възприятия, но това не се случва често. Всекидневното ситуационно възприятие включва в себе си движещи се предмети с пространствени свойства в някакво ситуационно пространство и се преживяват времеви взаимоотношения между предметите в ситуацията. Тъй като обикновено предметите са от първостепенна важност за субекта, те се тематизират във вид на самостоятелни ситуации, т. е. ситуационното възприятие става равно на предметно възприятие. Ето защо, предметното възприятие (същото се отнася и за другите три типа) може да се разглежда като редуцирано ситуационно възприятие.

Тук има и нещо друго, което мимоходом се отбелязва от редица автори, например, В. А. Ганзен:

"Главен (а понякога и единствен) резултат на възприятието се смята формирането на образи на външния свят. Обаче, който и да било акт на възприятието винаги води до изменение на състоянието на организма, затова

230

изменението на състоянието трябва непременно да се разглежда като необходим компонент на резултата на възприятието" (Ганзен, 1974, с. 14-15).

Казаното от Ганзен е съвсем уместно, но недостатъчно радикално: определена пристрастност и заинтересованост на субекта предхожда и съпровожда възприятието, а не само има за последица промяна в състоянията на субекта. Изначално възприятието е "потопено" в пристрастност, то реализира непосредствено субектовата позиция. Затова в смисъла, в който беше дефиниранаситуацията в главата за универсалната и ситуационна структура на психиката, възприятието е по предназначение ситуационно.78

Възприятията се делят също на преднамерени и непреднамерени. Това деление донякъде съвпада със степента на осъзнатост на възприятията. По-сполучливо би било възприятията да се класифицират на възприятия, обслужващи някаква особена заинтересованост на индивида (обикновени ситуационни възприятия), и възприятия, прераснали в самостоятелна познавателна дейност, т. е. превърнали се в наблюдение (наблюдателни ситуации). Последният тип по-нататък ще бъде обсъден специално.

В интроспективната психология се обсъждало т. нар. "вътрешно възприятие", при което субектът разглежда психичните феномени подобно на обектите на външния свят. Тази идея загубила популярност заедно с упадъка на интроспекционионизма (Минчев, 1986).

Възможни са и други типологии на възприятията според перцептивните съдържания, както и поради особен прагматичен интерес. В обсъждането дотук беше важно да се покаже връзката на разнообразните възприятия със ситуационната структура на опита у човека.

Процес и резултат на възприятиетоВ психологията възприятието се разглежда в единството на 2 свързани,

но все пак самостоятелни аспекта (фази): 1/ възприятието като процес; 1/ възприятието като резултат (перцептивен образ) на дейност, пораждаща цялостност на предмети и ситуации в преживяването.79 Свързващият момент между двата аспекта е именно целостността. Въпреки че единството на двата аспекта е явно, в психологическите теории е прието тези аспекти да се разделят и така акцентите се поставят върху процесуалните или върху образните характеристики на възприятието. Това се случва, защото двата аспекта трудно се включват в единна обяснителна схема. По такъв начин възникват отделни теории за перцептивните актове и за перцептивния образ. Впрочем по-важните теории и от двата типа ще бъдат обсъдени в следващите два раздела. Съществува известна асиметрия: много повече се знае за перцептивния образ, отколкото за перцептивния процес.

В приведения no-горе цитат на В. Ганзен се казва също, че промяната на състоянието на субекта е част от резултата, а не само перцептивният образ. Това също следва да се има предвид при обсъждане на ефектите на възприятието. Най-общо може да се каже, че възприятието променя състоянията на субекта в зависимост от конкретния начин, по който в перцептивната активност се реализират четирите универсални сензоперцептивни функции. Просто казано, тези функции отговарят на въпроса защо на субекта са му нужни възприятия (и усещания).Процесуални особености на възприятието

Те се свеждат до два типа проблеми: какви перцептивни актове се реализират и какви са фазите на перцепцията.

Перцептивните актове се разглеждат като реални и виртуални. Смята се, че на ранните етапи на перцептогенезата се извършват разгърнати перцептивни действия, изразяващи се в някаква биомеханична активност (движения на тялото), специфична за всеки вид възприятие:

78 Тук и по-нататък ще бъде аргументирано, че възприятието е прототип на човешката ситуационност. Първоначалните аргументи в този дух се съдържат в трудовете на М. Мерло-Понти.

79 Понякога това се представя като проблем за сукцесивност и симултанност във възприятието.

231

движение на очните ябълки за зрението, движения на главата и на артикулаторния апарат за слуха, опипващи движения на дланта при активния допир и пр. Допълнително тези типове се разделят на разновидности и се описват обстоятелствата, при които се появяват. Допуска се, че по насочеността си това са познавателни действия, но едва ли е така за всички видове перцептивни действия, защото те би трябвало да реализират и други функции освен познавателната (мотивационна, поддържане на чувство за реалност, на активация). Смята се, че в ранните етапи на онтогенезата и при възприемане на принципно нови предмети перцептивните действия се извършват много разгърнато, колебливо, многократно и постепенно водят до формирането на перцептивни схеми. Всяка перцептивна схема съдържа в себе си знания за възприемания предмет и/или ситуация и маршрути на вниманието, които да идентифицират ключовите белези. Перцептивната схема генерира предположения, които се проверяват чрез маршрут на вниманието, активират се и опознавателни действия, но редуцирани, съкратени спрямо възприемането на съвсем нов предмет. Обратна връзка от извършените действия се отправя към схемата. Така възприятието се превръща в узнаване, разпознаване (т. е. в съвместен модус на възприятие и памет). Такъв е накратко смисълът на теориите за перцептивните действия (Запорожец и др., 1969, Гиппенрейтер, 1978).

Теория за т. нар. перцептивен цикъл е предложил У. Найсър (Neisser, 1976; Найссер, 1981, с. 42-46; 82-90).

Според Найсър възприятието е не едномоментен, а разтеглен във времето процес, направляван от сензоперцептивна схема, която в известна степен е вродена. Така възприятието е процес на взаимодействие между събитие или обект и схемата. Процесът е цикличен и в резултат от даден фрагмент на света се извлича все повече информация. Перцептивният цикъл на Найсър се представя на Фиг. 12.

направлява

Фигура № 12. Перцептивен цикъл, по У. Найсър.

Схващането на възприятието като изследващ и цикличен процес, както е в теорията на Найсьр, много добре се съгласува с едно ситуационистко разбиране на психиката, в което изходната структура е зададена още във възприятието. Може да се твърди, че ситуацията има циклична структура, идваща от възприятието.

Обект(налична

232

Характеристики на перцептивния образБеше споменато, че резултативната страна на възприятието се изразява в

два аспекта: 1/ перцептивен образ на предмет и образ на ситуацията и 2/ промяна на състоянията на субекта. Доколкото образът на ситуацията бе обсъждан по-рано, в следващото изложение ще бъдат анализирани предметни перцептивни образи, за краткост те ще се наричат "перцептивни образи".

За да се изучава научно перцептивния образ, той следва да бъде "обективиран" посредством някаква методика на изследване. Най-често това се прави чрез рисуване, разпознаване между готови алтернативи и словесно описание на вътрешни състояния (словесен отчет). Вижда се, че разнообразието от подходи никак не е голямо. Всъщност, последното обяснява бавния напредък в психологията на възприятието.80

Перцептивният образ интегрира в себе си действието на три групи фактори:

• свойства на обекта (дистален стимул);• условия на възприятието (перцептивен контекст);• свойства на субекта (аперцепция, потребности, жизнен опит, умения и пр.).

В. Ганзен отбелязва, че от трите рода фактори свойствата на обекта най-силно влияят върху перцептивния образ. Това е така, защото всяко пълноценно възприятие е регулирано от една реалистична нагласа. В крайна сметка възприятието е познавателен процес!

Най-малко изучено е влиянието на субекта върху перцептивния образ, колкото и парадоксално да е това. За субектната определеност на перцептивния образ най-ефективни са методики от проективен тип като тестът на Роршах и методиките, създадени от школата Нов поглед (New LOOK) на Дж. Брунер и Л. Постмън в края на 40-те години на XX век. Тъкмо влиянието на субекта обуславя това, че в съдържанието на перцептивния образ едни особености на стимула се акцентират, други се модифицират, а трети изобщо се пренебрегват.

Контекстните ефекти, особено перцептивните илюзии, са най-изследваните феномени в психологията на възприятието. По отношение на обектната определеност на перцептивния образ е установено, че образ и обект са високо конгруентни. Стойностна аргументация за това има в тритомника на Л. М. Векер "Психическите процеси" (Веккер, 1974-1981). Там конгруентността се обсъжда в много аспекти и за всички видове преживявана образност, но се изтъква, че конгруентността възниква първично в сензоперцептивните феномени на психиката.

В учебниците по психология и в специалните изследвания се привеждат най-често следните свойства на перцептивния образ:

• субектност – образът се създава от субекта и му служи, принадлежи;• предметност – това е ориентацията към застинали структури вътре и навън

от субекта, които изразяват резултативните характеристики на възприятието;• структурност – обособяването на части в перцептивното поле – фигура и

фон;• константност – специално при дистантните сетива, възприемане на

величината и формата на предметите на възприятие, независимо от неустойчивостта на сеззорната мозайка;

• ортоскопичност – филтриране на малките отклонения от обичайния вид на даден предмет и възприемането му в нормативен вид;

• осмисленост – свойство на предметите на възприятието да предизвикват стабилни емоционални оценки и да се асоциират с възможни употреби;

80 От друга страна тази област е най-развитата част на експерименталната психология. Такова състояние на нещата е свързано с факта, че главните проблеми на психологията са заложени по класически начин още преди столетие и като че ли няма постановка на нов такъв проблем в течение на десетилетия.

233

• обобщеност – свойство на перцептивния образ да отнася обектите бързо към определен логически или прагматичен клас, понякога се нарича “категоризация;

• избирателност – тематизиране във вид на перцептивен образ на част от сензорното поле, в резултат на съвместно действие на възприятие и внимание;

• аперцепция – влияние на миналия опит и на личността върху перцептивните процеси;

• адекватност – образите на възприятието съответстват на потребностите и целите на субекта;

• панорамност – естествена “вписаност” на образа на възприятието (перцепта) в нещата, които субекта знае за ситуацията и за света като цяло;

• конгруентност - метрично съответствие на образите на обектите от външния свят, които ги предизвикват;

• инвариантност – аспект на константността, свързан със запазването на топологически свойства при всички метрични преобразования;

• веридикалност – създавана от образите убеденост, че имаме достъп до обектите в света, а не до техни когнитивни модели;

• пълнота – образът на възприятието изглежда завършен, без липсващи части дори в случаи на дефицит на стимулация;

• стереотипност – известна привична повторимост на перцептивните образа, която се откъсва от конкретните сетивни данни и води до намалена детайлност;

• синкретичност – слятост на усещанията и емоциите, които предизвикват образа – зрителният образ като че ли и звучи, цветовете имат емоционален тон и пр.;

• (а)модалност – пространствено-времеви характеристики (обем, форма, ориентация и пр.), които се пренасят през сетивата и се обработват заедно за всички перцептивни системи).

Не е трудно да се разбере, че изброените свойства не са независими едно от друго, а са аспекти на една преживявана динамична цялост, затова изразяват нещо смислово близко, но поставят акцентите различно.

Теории за възприятиетоПроцесите на възприятие заедно със свойствата на перцептивния образ се

обясняват чрез различни теории за възприятието. За простота на изложението те ще бъдат представени в Таблица № 10:

Таблица № 10. Описание на теории за възприятието.

Вид теория Кратко описание Видни представители

Асоцианистки Възприятието се схваща като процес, зависим от миналия опит. Накратко, възприятие = усещания + памет. Усещанията се организират във възприятия чрез миналия опит посредством асоциации, аперцепция или установка.

В. Вундт, Е. Титченер, Ю. Самарин, Б. Б. Косов, Л. М. Векер, Д. Узнадзе, Ш. Надирашвили

Гещалтни Възприятието е автономен процес, който структурира сензорното поле по закони, произвеждащи цялостност на

М. Вертхаймер, В. Кьолер, К. Кофка, К. Голдщайн, Х. Уиткин

234

сетивната конфигурация. Така възниква перцептивна структура, състояща се от фигура и фон.

Екологически Възприятието е автономен процес на търсене и откриване на информационни инварианти в стимулния поток чрез диференциация на сетивността. Откриват се различителни признаци, съответстващи на стимулни градиенти. В друг вариант възприятието е перцептивен цикъл на взаимодействие с околната среда на субекта. В бихейвиористки вариант възприятието е дискриминативен отговор на някакви стимули.

Дж. Гибсън, Е.Гибсън, М.Тървей,У. Найсър, Ж.Пиаже, Дж.Уотсън, Б. Скинър

Моторни Перцептивният образ се построява и актуализира чрез движения. Има две разновидности според двигателните сигнали, "строящи" образа: инервационна (в образа участват командите за движения на очите, ръцете и пр.); проприоцептивна (в образа участват аферентните импулси от изпълняваните движения).

Проприоцептивни: Ч. Шерингтън, В. П. Зинченко, Ю. Б. Гипенрейтер, Л. Митрани Инервационни: Х. Хелмхолц, Л. Фестингер

Интелектуалистки Сближават възприятието с мисленето. В един вариант образът на възприятието е резултат от серия безсъзнателни умозаключения върху сензорен материал. В друг вариант възприятийният образ е категоризация на сетивни признаци. И в двата варианта се премахва неопределеността на сензорните данни и образът добавя информация, несъдържана в усещанията и включва вземане на решение, което е мисловен акт.

Х, Хелмхолц, Р. Грегъри, Дж. Брунер, Д. Хеб, представители на когнитивната психология

Ситуационистки Възприятието е прототип на ситуационната структура на опита у човека и част от

М. Мерло-Понти, Х. Дрейфус, Р. Романишин

235

животните. Структурата и особеностите на възприятието се пренасят във всички познавателни процеси. Възприятието има специфична феноменална структура.

Дейностни Образът на възприятието е производен от специфична познавателна дейност и се опира върху образа на света и е негова актуализирана част.

A. Н. Леонтиев, С. Д. Смирнов,B. В. Петухов

В горната таблица теориите са представени само с една главна идея, която ги отличава от другите теории. Известни са редица компромисни и еклектични концепции, но на тях им липсва елегантността на "чистите" обяснения. Явно е, че възприятието е свързано както с природата на стимулите, така и с мисленето, а също и с двигателната активност. Тъкмо тези разнородни зависимости дават възможност възприятието да се изведе от някакви други процеси извън самото възприятие и много от теоретиците на възприятието правят това. Има и теории, например тези на Дж. Джибсьн и на гещалтистите, които се стремят да представят възприятието като автономен процес, несводим до никакъв друг.

Различните теории изтъкват различни свойства на перцептивния образ като системни: целостността (гещалтпсихологията), осмислеността и избирателността (интелектуалистките теории), панорамността и прогностичността (дейностната теория), веридикалност, действеност (моторни теории). Факт е, че в края на XX век липсва теория, която да обяснява психологичната природа на възприятието като многомерен феномен. Всички теории за възприятието го свеждат до някаква първична реалност и не се справят с богатството и полифункционалността на възприятието. А това намалява обяснителната сила на теоретичните модели на познавателните процеси, надстроени върху възприятието - представност, памет, мислене, въображение.

Перцептивни илюзииОще в началото на раздела трябва да се направи уговорката, че всички

познавателни функции - мислене, памет, въображение, усещания - са не по-малко податливи на илюзии, отколкото възприятието. От друга страна, перцептивните илюзии са най-добре изследвани. Описанието и детайлното изследване на илюзиите на възприятието е един от старите, но актуален и днес експериментален проблем на психологията на възприятието. Само зрително-геометричните илюзии81, които са обект на изследване, са повече от 300 на брой. Няколко от най-ефектните и обсъждани илюзии от този тип са представени по-долу. Приведени са илюзии от зрителен тип, защото лесно се демонстрират в книжен текст. Перцептивната илюзия изобщо може да бъде определена така:

Перцептивно-геометричната илюзия е систематична деформация на дължини, размери и направления на компоненти в перцептивния образ спрямо съответните им компоненти в дисталната стимулна конфигурация.

Просто казано, при перцептивните илюзии се установява забележимо несъответствие между метриката на образа и тази на даден физически обект. Прието е перцептивните илюзии да се наричат по името на своя откривател, например илюзия на Понзо, на Херинг и т. н. Редица илюзии са представени на

81 Някои автори несполучливо ги наричат "оптически" илюзии, сякаш те възникват по законите на оптиката (Толанский, 1967). Доколкото значителна част от илюзиите имат аналози с активно-допирни стимули, подходящо би било илюзиите да се наричат просто "геометрични".

236

Фиг. 13.

Илюзии на Мюлер-Лайер - няколко варианта.

Правите линии изглеждат огънати, заради пресичащите ги линии.

237

Илюзии на Понзо и Погендорф.

Централните кръгове изглеждат с различен диаметър, заради различните обкръжаващи ги елементи.

Фигура 13. Зрително-геометрични илюзии. (да се възпроизведат от другия учебник, с. 220-221!)

Следва да се отбележи, че много от зрително-геометричните илюзии се преживяват и при стимулации чрез активен допир (Рок, 1980, т. 2, с. 141-143). Затова има две принципни обяснения: (1) сетивата си взаимодействат и прехвърлят информация за пространствените свойства едно към друго; (2) има надмодален процесор на пространствена (и евентуално времева) информация, към който конвертират данните на всички сетива (Мавлов, 1981).

Тук ще бъде обсъден общопсихологическият смисъл на перцептивните илюзии. Той може да се изрази в следните 4 пункта:

• възприятието не е копие на усещанията от сетивните органи;• възприятието е независимо от мисленето (ефектът от илюзията не се

повлиява съществено от знанието ни, че се заблуждаваме);• илюзиите показват систематични деформации на определени аспекти

на сетивните дадености. Това значи, че във възприятието оперират собствени механизми и тенденции, които функционират автономно по отношение на останалите психични процеси;• Възприятието като цяло произвежда илюзията, че светът е такъв,

какъвто ни го представят сетивата.Преди време посредством илюзиите се демонстрирала собствената

активност на субекта, но в негативен план - че интерпретиращите действия на възприятието водят до грешки и заблуди. По-късно започва да се оценява, че психологическите ефекти, наречени илюзии, въплъщават една еволюционна логика на извличане на информация, възникнала в екологията на човешкия жизнен свят (Gibson, 1966; Грегори, 1970). Перцептивните илюзии се изследват като проявления на определени правила за извод от дадени екологично валидни конфигурации. Достатъчно подробен анализ на зрително-геометричните илюзии е представен от Ъ. Рок (1980, т. 2, с. 110-138).

Следва да се обобщи, че са предложени множество конкуриращи се мини-теории за един или друг тип илюзии, но липсва дори и един опит да се изгради единна теория за перцептивните илюзии. Важно е и това, че много от силните аргументи за или против дадена теория на възприятието идват от изследването на илюзиите.

От една феноменологична гледна точка не следва да се набляга върху заблудимостта на субекта и погрешността на неговото перцептивно, пък и рационално познание (Сивилов, 1993). Видимостите на перцептивните предмети могат да се схващат като субективни особености на човешкия перцептивен опит. М. Мерло-Понти многократно отбелязвал, че обикновеният човек живее с "перцептивната вяра", че светът е такъв, какъвто го представят сетивата му. И това се случва, защото субектът перцепира значения, а не стимули.

Наблюдение и наблюдателностВ твърде много всекидневни ситуации възприятието изпълнява своите

психологични функции между другото, "в работен порядък". Но дори и когато е "повърхностно", възприятието поразително добре обслужва потребностите на субекта. В крайна сметка възприятието е толкова детайлно и

информативно, колкото е нужно на субекта да решава своите жизнени задачи. В някои случаи, обаче, у субекта възниква намерение да максимализира познавателната ефективност на възприятието си. Тогава то прераства в самостоятелна познавателна дейност. Често се твърди, особено в стандартните учебници, че съществува личностно качество "наблюдателност". Подразбира се, че това качество се проявява у индивида във всякакви ситуации, а всъщност не е така. Наблюдателност изобщо няма, тя се проявява в определен тип ситуации. Когато се казва, че някакъв човек е наблюдателен, следва да се уточни - наблюдателен за какво, в какви ситуации? Ако един човек е наблюдателен по отношение на определени спортни състезания, не следва, че той ефективно би забелязвал важни особености в класната стая, или в пътно-транспортна обстановка. В такъв смисъл наблюдателността е винаги парциална, специализирана за някакви типове събития и съдържания. Често индивидите са наблюдателни за неща, свързани с тяхната професия. В редица случаи възприятието е основа на професионалната компетентност. Върху това акцентира Ю. Б. Гипепрейтер в следващото интересно разсъждение:

"Преди всичко е необходимо да си спомним за някои "перцептивни" видове професии. Работата на дегустаторите, на бояджиите, настройчиците е класически пример за това. С развитието на техниката се появяват нови средства за изобразяване, изкуствена среда на труд и обитаване, която дала живот на нови видове перцептивни професии. Това са операторите-наблюдатели, прекарващи часове наред пред екраните на радиолокаторите, изследователите на снимки със следи от ядрени частици, дешифровчиците на аерофотоснимки, диспечерите, дежурещи пред индикаторите и пултовете на големи системи на управление и много други. Макар и на такива лица да им се налага да осъществяват практически действия от време на време - да натискат копчета и лостове на управление, да въвеждат информация, да дават разпореждания и пр. - това бива предшествано от дълга и напрегната перцептивна работа, която не само образува самостоятелен етап на дейността, но и определя естеството на професията като цяло" (Гиппенрейтер, 1978, с. 71).

Широкото участие на наблюдението в увеличаващ се брой професии и същевременно "затварянето" на неговата ефикасност в професията прави уместно твърдението, че наблюдателността не е способност или обобщено личностно качество, а умение.

По-точно съществуват разнообразни видове наблюдателност, т. е. разни видове перцептивни умения. Това значи, че наблюдателността се научава в резултат на дълъг мотивиран опит и е ограничена до един или няколко класа ситуации. Наблюдението изисква да се предполагат няколко неща и да се следи, за кое от тях се разкриват потвърждения. Този, който нищо не предполага, нищо и не забелязва. Богатството и гъвкавостта на предположителната активност са функция на ефективен опит на индивида. Ето защо наблюдението включва също мисловна, паметова, сензорна и дори въобразителна активност по повод на възприемането.

VІІ. Абстрактно-познавателни процесиВ тази глава се обсъжда тази част от субектния блок, която организира

познавателната дейност на субекта отвъд възприятието. Тя се опира на образа на света (ОС) на субекта и същевременно добавя към него ново когнитивно съдържание. Ще ги нарека „абстрактно-познавателни процеси”. В последните се включват еволюционно наследени когнитивни функции, над които са надстроени когнитивни умения, резултат от формиращи въздействия на културата, в която живее субектът.

Учене и паметВ старите англо-американски учебници двете теми, съставляващи горното заглавие, са били разглеждани заедно – предполагало се е, че ученето е биологически обусловен процес на адаптация у всички животни чрез организация на индивидуалния опит и използването му в конкретни ситуации. Паметта била схващана като особената форма на кристализация и използване на организирания опит. После целостта на ученето у човека била разкъсана на множество разновидности и частни процеси, специфични за възприятието, въображението, мисленето и темата “учене” отпаднала от учебниците. Смятало се, че въвеждането на множество специфични видове опит и специализирани форми за акумулирането и актуализацията му дават по-голяма обяснителна сила на психологическите теории, отколкото постулирането на универсални процеси на организация на опита, подлежащи на модифициране според ситуациите, пред които субектът се изправя.

След половин столетие изпробване на множество модели на специфични видове опит стилът на построяване на теории на опита се завръща. Това са теории с претенция да пораждат глобални обяснения. По-долу ще изложа една от най-обсъжданите теории на ученето – теорията на Дж. Р. Андерсън.

АКТ-теорията за мисленето и ученетоТеорията АКТ е предложена от Джон Р. Андерсън в началото на 80-те години

на миналия век (Anderson, 1982, 1983)82. В нея главните процеси се определят от целевите компоненти и паметовите репрезентации. Основните единици се наричат “продукции”. Всяка продукция се състои от две части: запаметена информация и малка програма с действия върху нея. Продукцията има също условие и действие. Когато условната част на програмата съвпадне с запаметен образец, тя се “възпламенява” (fires), т. е. извършва определено действие върху запаметеното съдържание – изменя го, комбинира го с друго съдържание и пр.

В теорията, която обсъждам, паметта е изключително важна за функционирането на когнитивната система. Според Дж. Андерсън паметта се състои от възли и връзки и като цяло представлява една асоциативна структура.83 Възлите съответстват на съществителни, глаголи, прилагателни и понятия с добре определена структура. Всяка идея, която възниква в ума на индивида, може да се представи чрез възли и някакви връзки. Например, ако прочетем и разберем изречението “Джон изяде вечерята си”, това значи, че сме добавили една нова запаметена структура като почернени възли и връзки към вече съществуваща много голяма паметова асоциативна мрежа, изобразена

82 В изложението на АКТ-теорията ще използваме широко нейното изложение от Алън Лесголд (Lesgold, 1988).83 Дж. Мандлър прави тъжния извод, че теоретизирането на паметта винаги е било водено предимно от

асоцианистки принципи, което прави теориите банални и неевристични. Той вижда изход в теории, които внасят неасоциативни организационни принципи, опиращи се на смислообразуване и символизиране. (Mandler, 2002).

графично на Фиг. 14.

Фигура № 14. Паметова структура (донякъде опростено) за “Джон изяде вечерята”.

От възела И, съответстващ на идеята на изречението, се отправят набор от връзки: предикатна връзка към възела на понятието ям; прибавя се субектна връзка към възела на понятието Джон;, също времева връзка към възела на понятието минало и субектна връзка към възела на понятието вечеря. Важно е са се отбележи и от графиката се вижда, че освен тези актуализирани “горещи” връзки, съставляващи разбраната и преживяна идея на изречението, понятието Джон има връзки с много други идеи, отнасящи се до него. Това е така, защото възелът Джон е “обрасъл” с връзки преди да се прибави възел И. Това съответства на всекидневния ни опит, който ни показва, че когато преживяваме дадена идея за предмет, личност или ситуация, ние бързо я асоциираме с множество други идеи, които сме преживяли заедно. Връзките вече са заложени в асоциативната структура на паметта. Андерсън нарича този процес на свързване на готови идеи паметова активация (memory activation). Когато към паметта се добави нов къс информация (“идея” в настоящата терминология), тя има изходно високо равнище на активация. Активацията се разпространява от възел към възел чрез отношения (“връзки” в графичната репрезентация). Споменът, който е активиран, се преживява като осъзнавана част от ситуацията, т. е. той изпъква в преживяването. Спомнянето и насочването на вниманието към една идея (възел с набор от връзки) е равнозначно на нейното поддържане високо активирана. Когато активацията се разпространява по увеличаващ се брой разклоняващи се връзки от даден

възел, тя намалява значително. По принцип активацията в мрежата проявява тенденция към изчезване, ако не се поддържа с ментална активност.

Условната част на продукцията, тяхната ако страна, представлява структура от отношения, като тези в паметта. За удовлетворяването на условията на продукцията, отрязъкът от паметта, съответстващ на структурата на условията, трябва да достигне високо равнище на активация. По такъв начин продукциите са ментални действия върху състояния, създадени от високо активирани фрагменти в паметта.

Нещата не се изменят съществено, когато разглеждаме процеса на възприятие. Той също активира специфични структури от възли на паметта. Така възприятието се описва като продукции, които определят значенията на усещанията.84 Високо-равнищните продукции въздействат върху нашите мисли, цели, и други фрагменти на преживявани ситуации. За случая е важно, че всички представими състояния могат да се опишат като особени паметови структури с висока моментна активация (memory activation patterns).

Андерсън приема, че представянето на цели в паметта изисква специални структури и правила за обработка. Целевите продукции (goal productions) притежават като условие наименование на целта, която ще се прилага. За да “възпламени” (to fire) целевата продукция, нейната ако-страна трябва да се съпостави с определена част от активирана паметова структура и с нейните многобройни връзки. Това съпоставяне допринася за последователността и подредеността на мисловния процес. Вероятността за активиране на продукция изобщо несвързана със структурата на текущата мисъл е малка при случайно съвпадение на нейните условия с части от паметовата структура на мисълта.

Що се отнася до мисловните процеси, Дж. Андерсън предполага, че те се направляват от йерархична структура на цели. Има специални мисловни продукции, които разцепват по-големите цели на по-малки и така стават по-лесно постижими. Същевременно специализирани продукции следят позицията и посоката на придвижване на целевите продукции по йерархичната структура от цели.

Набирането на един телефонен номер е добра илюстрация. Изследователи от лабораториите на компанията Бел забелязали, че хората започват рязко да грешат, ако набират 4 и повече цифри на телефонен номер, който току-що са чули. Затова те предложили при диктуване на телефонни номера последните да се разбиват на групи по 2 или три цифри. Всъщност те изобретили един вид мисловни продукции според терминологията на Дж. Андерсън, които масово се използват при диктуване и запомняне на телефонни номера. По аналогичен начин в други задачи една сложна цел се разбива на по-малки цели (целеви продукции) и всяка се изпълнява в определен ред. Същевременно една мисловна инстанция изпълнява следящи продукции дали редът на целите се спазва (по Lesgold, 1988, p. 198).

Всъщност обсъжданата теория приема, че когнитивната система използва два типа знания. Единият вид е въплътен в продукциите – това е процедурно знание, знание за осъществяване на ментални активности или още “знаене как” (knowing how). В мрежата на паметта се съдържа знание на факти и данни, т. е. декларативно знание.

За да направи разбираемо различието между двата вида знания, Лесголд дава пример с училищното обучение по математика. В урока учителят разказва на учениците как да решат даден вид задачи и им дава домашно да решават същия вид проблеми. Това, което ученикът е разбрал и запомнил от слушането на обясненията на учителя, обикновено е декларативно знание. Само по себе си то не му помага да реши задачите от домашното. Той следва да си спомни коментара на учителя относно действия в точно определени моменти и да ги разтълкува за себе

84 В раздела за вниманието ги назовах „навици да се внимава”, придаващи значение на части от ситуационното поле.

си, т. е. да ги превърне в ментални актове или продукции, ако използваме термините на Андерсън. Ако се опитва да използва спомените си от урока директно, ученикът най-вероятно ще сгреши. Само след значително упражняване на различни способи на преобразуване на даденото в задачите и с подсказки от учител в подходящи моменти, ученикът ще започне да се справя със задачата. Не само в случая, но и при всякакви задачи запомнянето и спомнянето на декларативно знание не помага съществено, докато то не се преобразува или допълни от процедурно знание, което е ефективно за съответен вид задачи (Lesgold, 1988, p. 198-199). Установено е, че обучението на персонал за справяне с повреди на електронно оборудване чрез теоретични обяснения (декларативно знание) също не увеличава ефективното справяне с практически проблеми. Оттук се стига до извода, че ефективното процедурно знание е динамично забелязване и използване на белези в текуща ситуация. Този възглед приема, че няма плавен преход между декларативното и процедурно знание. (Rouse & Morris, 1986, pp. 357-358). Това предполага друга структура на опита от тази, обсъждана в този раздел.

В резюме развитието на познавателните възможности на индивида, в случая умение за решаване на определен тип задачи, се осъществява главно посредством усвояване на когнитивни процедури, а единиците на процедурите са продукциите, които представих преди малко. Условната страна на продукцията трябва да се застъпи с активирана паметова структура (идея), а също с ефективна под-цел, за да се активира действената страна на продукцията.

Стадии на ученето според АКТ-теориятаДж. Андерсън предполага, че взаимодействието на паметови структури и

продукции води до качествени промени в опита на индивида. Той посочва три стадия на ученето, които ще представим накратко:

1. Стадий на декларативното знание –индивидът прилага общи процедури, неадаптирани към конкретната задача. Те се състоят предимно в претърсването на базата от декларативно знание за уместна информация. След намирането й, индивидът се опитва да действа с процедурите, които са му под ръка. Лесголд илюстрира това с приготвянето на ястието суфле. Когато прочетем готварската рецепта, получаваме база данни (декларативно знание) за приготвянето му;

2. Стадий на процедурното знание – В процеса на упражняване, прилагайки обобщени процедури към фрагменти от декларативно знание, индивидът компилира нови продукции, специфични за дадената област от знания (domain-specific productions). Последните са следствие от два ефекта на упражняването – процедурализиране (proceduralization) и композиране (composition). Процедурализирането е процес, фиксиращ като паметова структура успешното случване на фрагмент от декларативно знание и активирана структура на подцел, заедно с ефективно действие. Така се получава нова продукция, която се отлага в репертоара от продукции на индивида. Композирането отстранява ненужните стъпки от дадена последователност от продукции. Отново примерът с правенето на суфле: упражнявайки се да го приготвяме, ние можем да го правим плавно, леко и без да четем или да си спомняме части от рецептата;

3. Стадий на настройване на процедурите – След превръщането на знанието в процедури възниква проблемът за тяхното настройване (tuning). То се извършва посредством три процеса: усилване, обобщаване и различаване (strengthening, generalization, discrimination). Всяка продукция притежава определена сила. Когато няколко продукции се съгласуват с активираната паметова структура и с дадена под-цел, те

не могат да се извършат едновременно. Тогава по-силните продукции надделяват. А продукциите се усилват успешното им прилагане. Обобщаването на продукциите се случва, когато техните условни части се заместват от променливи. А. Лесголд дава сполучлив пример: като стреляме с воден пистолет по някаква цел и улучваме твърде ниско, научаваме, че трябва да повдигнем ръката си. Този продукция може да се обобщи до такава, която твърди, че всеки път, когато стреляме по цел, трябва де се целим нависоко. Дискриминациите се извършват, когато една продукция завършва с хроничен неуспех. Пак примерът със стрелбата: от близко разстояние не е препоръчително да се целим нависоко. Грешната продукция бива отслабена в сравнение с продукциите, споделящи сходни условия, които са били по-сполучливи. В примера със суфлето, ние се научаваме да правим много видове суфле – със сирене, с шоколад, гарнирано с ликьор – с еднакво добър резултат.

В АКТ-теорията се отделя изключителна роля на упражняването. Първично всяко придобиване на опит е решаване на задачи и вторично запомняне. Училищното обучение трябва да бъде организирано в такава последователност, за да да води до ефективно учене. Разбирането трябва да предхожда запомнянето. Така се осигуряват повече възможности за процедурализация и настройване на ефективните продукции и прави по-малко вероятно усилването на грешни продукции.

Главният фокус на обсъжданата теория са взаимоотношенията между паметта и решаването на проблеми. За да се превърне в истински универсална психологическа теория на опита, тя трябва да бъде пригодена да обяснява феномените на перцептивното, моторното и имплицитното учене. Освен това теорията на Андерсън оставя неясно как хората се справят с нови ситуации. Все пак като че ли си остава валидно старото правило, че най-добрата подготовка за нови ситуации е наличието у индивида на опит с подобни ситуации. АКТ-теорията обяснява придобиването и усъвършенстването на опит в сравнително добре познати за субекта типове ситуации, където той има формирани или подсказани базисни продукции. Особено положителна страна на теорията е, че тя формализира част от процесите на учене и прави възможно да се обсъждат конкретни структури от активирана памет и продукции със специфични свойства в реални ситуации на учене.

Архитектоника на човешката паметова системаОт предходното изложение става ясно, че субектът има функционалната

готовност да организира своите преживявания в трайни психични структури, които да активира при необходимост. Това са структури на индивидуалния минал опит, които се интегрират непрекъснато в ОС на индивида и няколко производни от него регистри, и непрекъснато ги обогатяват. По-долу е приведено изходно определение на паметта:

Памет – съвкупност от функции на психиката да фиксира, съхранява и възпроизвежда фрагменти и аспекти на индивидуалния опит на субекта. Това понятие обозначава няколко паметови системи (регистри) у човека, отличаващи се по съдържанието си и максималното време на удържане (съхраняване) на фиксираните в тях съдържания преди да бъдат успешно възпроизведени.

Когнитивните функции не могат да съществуват без да са свързани с добре организиран масив от знания за света и от една записана история на най-важните взаимодействия на индивида с неговия свят. В следващото изложение ще се изхожда от предположението, че ОС и свързаните с него регистри на удържане на опита, имат когнитивна организация аналогична на когнитивните

функции, които обслужват. По такъв начин различните видове памети са преадаптирани да си взаимодействат с когнитивните функции в уникалния процес на преживяване.

Регистрите на паметта са представени в Таблица № 11.:

Таблица № 11. Описание на регистрите на паметта.

Паметова система Време на съхраняване

Вид съхраняван опит

Сензорна памет (СП) 50 мсек до 1200 мсек. слухова, зрителна и тактилна информация от сетивните органи

Краткосрочна памет (КСП)

1 сек. до 30 сек. Слухови и зрителни представи, слухово-речеви стимули, движения, цялостни сцени, зададени в две или три сетивни модалности.

Дългосрочна епизодична памет (ДЕП)

неограничено Автобиографични събития, цялостни ситуации, разкази

Дългосрочна понятийно-семантична памет (ДПСП)

неограничено значения на езикови единици, понятия - житейски и научни, навици, привички, схеми на сцени и събития (скриптове)

Първите три паметови системи са проучени в последните 40 години. Само последният вид дългосрочна памет е изследван повече от един век. Ще разгледам поотделно особеностите на всяка от четирите паметови системи.

Сензорна памет (СП)В голяма степен тази памет е физиологична по начина си на действие,

защото ефектите й не могат да се управляват с инструкции, волеви усилия, движения на вниманието и пр. Удържането в порядъка на секунда е нещо като “инерция” на сензорните системи (зрителна, слухова, тактилна), която обикновено е достатъчна, за да протекат процеси на прекодиране на сетивните сигнали в краткосрочния паметов регистър, както и да се включи осмислящата функция на ОС. Изследването на зрителната СП започнало със знаменития експеримент на Дж. Сперлинг:

Той конструирал стимулно табло с написани редици от цифри в случаен ред. След това започнал да представя таблото чрез тахистоскоп за части от секундата като изисквал да се докладва само цифрата, маркирана с малко прозорче. Това се нарича процедура на “частичен отчет”. Стимулното време на представяне било от 50 милисекунди до 1,2 сек. Самото време на експозиция на стимулите се контролирало чрез дежурно изображение (случайна конфигурация от линии, която действа като изтривалка. Сперлинг установил, че всички цифри се докладват еднакво ефективно, независимо от положението върху таблото. При малко по-дълги експозиции от 1,2 сек. отчетът на маркираните цифри рязко се влошавал. Оттук той направил извод, че след това време сензорната “следа” на усещането бързо се разпада.

Аналогични експерименти били извършени със стимули от слухово и тактилно естество. Било установено аналогично време на удържане на сензорните свойства на стимулите. Досега остава загадка къде е локусът на

СП: в периферните отдели на сензорната система - ухо, око, кожна повърхност - или на по-високи равнища в нервната система. В сензорната памет (СП) не се наблюдава действие на психологически фактори - мотивация, внимание, осмисляне и пр. Забелязва обаче действието на т. нар. “маскировка”.

Краткосрочна памет (КП)Нарича се още “работна” памет, “кратковременна” памет. Това е регистър на

удържане на текуща информация до половин минута. Информацията в КП е вече “разпозната” като значима от ОС и е кодирана като смислови единици - думи, предмети, числа и пр. Парадигмалният експеримент е осъществен от Л. и М. Питърсън през 1959 г.:

Те предявявали списъци от думи и променяли ретенционния интервал между предявяването и възпроизвеждането от няколко секунди до 2 минути и изисквали да се възпроизведе след кратък интервал (ретенционен интервал). За да няма осмисляща активност у изследваното лице, в ретенционния интервал се извършвали действия, отвличащи вниманието и осмислянето като броене през няколко единици и пр. Питърсън и Питърсън искали да установят времето за спонтанно запазване на информация в краткосрочен план. Било установено, че след 18-та секунда започва разпад на паметовите следи. След 1 минута се възпроизвежда не повече от 50% от предявения списък.

От цитирания класически експеримент може да се заключи, че КП няма строго фиксиран времеви интервал, в който тя е ефективна. Горният експеримент остроумно предотвратява усилията по удържане на съдържанието в паметовия регистър – т. нар. “умствено репетиране” (mental rehearsal) и измерва спонтанното отпадане от паметта, или простото забравяне на вече фиксирано, запаметено съдържание. С усилия фиксиран паметов материал може да бъде удържан неограничено дълго.

КП проявява редица психологични ефекти: ретро- и проактивна интерфереция и U-образна крива на запомняне, фонологични и осмислящи ефекти при вербално съдържание, организация на стимулните материали в блокове и пр.

Джордж Милър измерил обема на краткосрочното запаметяване като вариращ в интервала 7±2 единици. С мнемотехнически действия на окрупняване на единиците на запомняне било постигнато краткосрочно удържане в порядъка на 70-80 единици (Ericsson and Chase, 1982). К. Ериксън твърди, че организацията на краткосрочното запомняне у експерти се основава на високо-развити мнемически умения.

Еволюционно КП е възникнала като оперативно поле на ситуацията и по-точно на осъзнаваемите компоненти на ситуацията. В интроспективната психология КП е била известна като непосредствен обсег на осъзнаване. Може би такова назоваване е било повече адекватно на естественото функциониране на краткосрочния регистър, отколкото сегашното название, което му приписва чисто паметова функция. Обикновено фиксацията и удържането на каквото и да е съдържание не се извършва самоцелно, а създава ментално пространство за субективен контрол, в което може да се извършват различни перцептивни, логически, фантазни и други действия с разнообразни съдържания на опита. Може би всички те, или поне паметовите съдържания, заимствани от дългосрочната памет, имат асоциативната структура на възли и връзки, която описах в АКТ-теорията.

Краткосрочният паметов регистър получава информация от различни източници – възприятие, епизодична дългосрочна памет, семантична и процедурна дългосрочна памет, - и по такъв начин създава работно пространство, в което получават достъп всички познавателни процеси.

Специални процеси на контрол (волево внимание, рефлективни Аз-процеси, волеви привички) сортират информацията или като подлежаща на забрава и тя бива заличена, или пък информацията, оценена като важна, бива отнесена към дългосрочните паметови регистри (образ на света и памет за събития и епизоди). Всичко това е представено на Фиг. 15.:

Фигура 15. Взаимодействие на паметовите системи със структурните единици на опита.

По-горе маркирах проблема как да се обозначи терминологично това, което в когнитивната психология се нарича “краткосрочна памет”. Експерименталните процедури създават внушението, че има такава самостоятелна паметова система. По-скоро съществува работно поле на ситуацията, което съвпада с обсега на моментно осъзнаване. Факт на вътрешния опит е, че често в това работно поле се извършват паметови действия на кодиране, фиксиране, извличане, удържане и пр. на едни или други съдържания на миналия опит на индивида, но това е само част от менталната активност в ситуационното поле. Вместо да се предполага самостоятелна паметова система по-уместно би било да се твърди, че в ситуационното поле се извършват отделни паметови действия, а понякога и цялостна паметова дейност. В практически контекст паметовите функции обслужват ситуационното поле, а не ситуационното поле да е предназначено за самостоятелна изява на възможностите за запаметяване. Паметовите действия са само част от действията в ситуационното поле.

Дългосрочна понятийно-семантична паметТова е огромна мрежа от понятия със структура, която може да се опише по

начина, приет в АКТ-теорията на Дж. Андерсън. Те са възникнали като резултати от множество ментални актове (продукции) – перцептивни, мисловни, въображаеми, които изкристализират като понятийни възли и семантични връзки между тях. Семантични в случая означава понятия и отношения, заимстващи смисловата организация на естествените езици, които човешкото дете усвоява от своето обкръжение.

Езикът като заварена от индивида система от символно-знакови инвенции задава естествени категории на опита, които се използват наготово за структуриране на всекидневните преживявания на индивида. Необходимо е индивидът да има когнитивна готовност да усвоява езикови конвенции и да разбира конкретното им съдържание. Всяко човешко дете с нормална физиология има такава готовност и я включва за структуриране на взаимодействията му с физическия и социалния състав на неговото обкръжение. Базовите категории, които по-късно ще станат части от понятийната структура на индивидуалния опит, вече присъстват във вроденото ядро на образа на света (ОС). Новите понятия се натрупват около вродените понятия чрез диференциацията им и образуват разгърната мрежа от придобито декларативно знание, което наричаме дългосрочна понятийно-семантична памет. В нея са представени най-важните предмети и събития, които са били научени в ситуационния опит на индивида. Удържането в дългосрочния регистър е неограничено дълго, за някои съдържания през целия живот на индивида.

По-малката част от понятията са представени във формално-логически вид чрез кодиран набор от необходими и достатъчни признаци, научени във формално обучение в училища и университети или чрез самостоятелна аналитико-синтетична дейност на индивида. Придобиването на формално-логически категории става преднамерено-съзнателно и отговаря на рационални цели и намерения на индивида.

Преобладаващата част от понятията са записани във вид на прототипни категории, които се разглеждат специално в раздела за мисленето. Ще припомня, че прототипичната категория се организира около отчетлив централен образец по начин наподобяващ възприятието, а много актуализации на категорията в текуща ситуация се преживяват като приближаващи се или отдалечаващи се от образеца. За този тип опит се извършва оценка на семантично сходство между конкретен случай (преживян предмет или събитие) и записан в паметта идеализиран образец. Формирането на прототипи става чрез т. нар. перцептивно учене и имплицитно учене, разгледано в раздела за несъзнателното.

В понятийно-семантичния регистър на паметта се извършва обогатяване с информация чрез установяване на нови връзки между вече формирани категории и понятия. Всъщност по-диференцираната и обемна част на дългосрочната понятийно-категориална памет се състои от семантична мрежа, изтъкана от връзки, а не толкова от възлите, представляващи отделните понятия и категории на опита на индивида.

Двата типа съдържания на понятийно-семантичния регистър са (1) декларативно знание за предмети, събития и отношения и (2) процедурно знание за действия от перцептивно, мнемично, мисловно и телесно-двигателно естество. И двата типа знания са фиксирани в надситуативни кодове, което позволява те да се пренасят в широк спектър от преживявани ситуации.

Дългосрочна памет за епизодиОбсъжданият тук регистър се отличава от предходния по това, че е система

от спомени за събития, случили се действително в живота на индивида. Той е предназначен да кодира понятийно съдържанието на конкретни преживяни ситуации, центрирани около схемата на Аза на индивида и се разкриват повече като смисли, отколкото като факти и значения.

За епизодната памет се предполага, че тя споделя асоциативната структура на другите паметови регистри – възли и връзки между тях. Само че възлите са кодировки на уникални събития. В тях са маркирани индивидуализирани параметри на универсалните категории на семантичната памет и е запазено най-важното за индивида от ситуации, които той (тя) е преживял(а). Този тип памет се опира на единици и връзки от понятийно-семантичната памет. Последното обяснява избледняването на конкретни спомени, които не се актуализират (припомнят) от време на време. Общата закономерност е, че съдържанието на дългосрочната епизодичната памет постепенно се асимилира от понятийно-семантичната памет. Ф. Бартлет е установил отдавна, че събитията, подлежащи на спомняне, се асимилират от паметови схеми, особено при многократно възпроизвеждане. Оттук Бартлет заключил, че паметта у човека има реконструктивна, а не репродуктивна същност (Bartlett, 1932). Паметта за епизоди е свързана с кодиране на единиците като разкази и възпроизвеждането им във вид на разкази. Това води до различни ефекти на схемите на опита. Епизодната памет е предимно организирана около схеми (общо знание за събития), а понятийно-семантичната памет е организирана около семантичната структура на естествения език. В последната съдържанията, веднъж усвоени, проявяват тенденция да се възпроизвеждат според езиковата организация, изработена в културата. Паметта за епизоди проявява индивидуална организация в по-голяма степен. Това пак значи изработване на схеми, но не на основата на семантични категории.

Дългосрочна процедурна паметПонякога се обособява такъв вид памет като се изхожда от логически

съображения, че действията се различават по-начин на кодиране от декларативните знания (знания за факти), но не е потвърдено експериментално, че процедурите конституират самостоятелен регистър. По-скоро е забелязано, че процедурните съдържания проявяват тенденция да се заучават имплицитно (неявно), а не експлицитно (явно, в словесен код), но това не е силен аргумент за наличието на дългосрочен процедурен регистър на паметта. Ще приема, че процедурите и понятията за факти се помнят в единен регистър до доказване на противното.

Времева и целева структура на паметтаПаметовите процеси протичат в три последователни фази: фиксация,

ретенция (съхраняване) и възпроизвеждане (пасивно и активно). Последната фаза образува две разновидности от гледна точка на съзнателни намерения и усилия. Затова още се наричат преднамерено (волево) и непреднамерено (неволево) припомняне. Най-честият случай на пасивно спомняне е разпознаването, а на активно спомняне – припомняне. От друга страна припомнянето би могло да бъде серийно (наизуст) или в свободна последователност.

Фазите на действието на паметта са представени графично на Фиг. 16.:

Фигура 16. Фази на паметови процеси.

Индивидът е експериментаторът могат да повлияват първата и третата фази, т. е. входа и изхода на паметта. Какво става в средната фаза – ретенцията - остава неизвестно в началото на ХХІ век. Има предположения и невро-физиологични експерименти, които така и не проясняват неврологичния код на съхраняване на спомените.

Взаимодействие между паметовите регистриКакто вече казах, описаните четири регистри на паметта се обособяват

според време на удържане и според съдържанието, което фиксират, съхраняват и възпроизвеждат. Но никой от тях обаче не работи изолирано от останалите. Дори и сензорно-паметовият регистър, който е физиологичен по функционирането си, изпитва известни ефекти на фокуса на вниманието и в цялост на познавателната насоченост на индивида. Това съдържание от неограничения капацитет на сензорната памет, върху което се фокусира вниманието, попада с предимство в краткосрочния регистър, а друга част се превръща автоматично в образи на възприятието.

Краткосрочната памет създава най-много динамични връзки с другите регистри. Това е разбираемо, защото краткосрочното удържане конституира

съдържанието на ситуационното поле. Всъщност краткосрочната памет няма собствено съдържание, подобно на вниманието, тя е ограничено пространство за мнемични (паметови) действия. Доколкото мнемичните действия се извършват преднамерено, това става чрез участието на една Аз-схема, даващо значение и подредба на спомнените съдържания. В краткосрочния регистър се извършват паметови действия, опосредствани от Аз-схемата, например:

Припомняне на факт, име, дума, лице, емоция, състояние и изобщо изолирани фрагменти от минал опит;

Припомняне на действие, или активация на продукция за постигане на текущ ефект;

Припомняне на реално случила се ситуация (цялостен спомен); Припомняне на схема на ситуация или цялостен смисъл и

сравняването им с текущи фрагменти на опита.

Това са съзнателни актове, ориентиране към припомняне (спомняне). Но има и несъзнателни модуси на попадане на паметови съдържания от дългосрочните регистри в краткосрочния, например:

Разпознаване на обекти в перцептивното поле (съгласувано функциониране на възприятие и памет);

Спонтанна асоциация и аналогия с нещо конкретно случило се в миналия опит;

Автоматично извличане на значения на думи и други езикови единици; Активиране на навици и нагласи от ключови признаци на актуалното

преживяване; Спонтанно спомняне на случки, смятани от индивида за отдавна

забравени (реминисценция); Непреднамерено, понякога натрапчиво, възпроизвеждане на готов

смисъл на ситуация.

Изброените мнемични действия са безсъзнателни или слабо осъзнати. Съзнателните и безсъзнателните мнемични действия не изчерпват всички действия на субекта в краткосрочно-паметовия регистър. В него могат още да се осъществяват перцептивни, мисловни, въображаеми и волеви действия, които си взаимодействат с паметовите съдържания в краткосрочния регистър. Така последният се превръща в оперативно, работно поле на психиката и донякъде включва в себе си и зоната на осъзнаване.

Мнемичните действия често обслужват някоя от другите когнитивни функции на индивида, но те могат да се разгърнат и в самостоятелна паметова дейност. Като такава последната се вписва в собственото проявление на личността – във вид на спомени за постъпки и дела, като припомняна реконструкция на жизненото дело за себе си и с цел да бъде разказана неговата история на другите. Така личността се самоутвърждава не само чрез проекти и текущ контрол върху ситуациите, но и посредством спомените за своя живот.

За съществуването на дългосрочните регистри може да се заключи от въздействията им върху съдържанието на краткосрочната памет. Те нямат самостоятелно битие в ситуация и са невидими сами по себе си за преживяването. Дългосрочните регистри на паметта са модификации и усилители на функциите на образа на света (ОС). Те организират най-важното от случилото се на индивида в обобщен вид на факти, процедури и епизоди, за да станат взаимодействията на индивида по ефективни в един свят, който би бил твърде неразбираем без участието на готовото знание.

Основни паметови ефектиПаметта е психичната функция, върху която са проведени най-голям брой

емпирични изследвания. Това не означава, че за нея се знае по същество много повече, отколкото за другите познавателни функции. В този раздел ще представя конспект на най-важните ефекти предимно на дългосрочната памет, установени в продължение на 120 години експериментални проучвания върху паметови феномени:

o Началото и краят на един текст или списък се помнят значително по-добре, отколкото средната му част;

o Незавършените действия се помнят много по-добре от завършените (ефект на Зейгарник);

o Стимули, които се отличават се от останалите в даден списък или текст, се възпроизвеждат първи и с по-голяма точност (ефект на фон Ресторф);

o Разпознаването обикновено е по-бързо, по-лесно и по-точно от активното възпроизвеждане (припомнянето);

o Кривата на запомняне като функция на броя повторения е стръмна в началото и постепенно става полегата и клони към плато. Иначе казано, в началото запомнянето е бързо, а после се забавя, но за по-сложно съдържание рядко достига плато;

o Кривата на забравяне като функция на времето е симетрично обърната крива на запомнянето, т. е. отначало забравянето е бързо, но след известно време паметовото съдържание става устойчиво и бавно се забравя;

o Когато дадено съдържание се представи в повече модалности (зрителна, слухова, двигателна), то се помни по-добре, отколкото само в една модалност. Например, думи от чужда език се помнят по-добре, когато едновременно се виждат и пишат (и евентуално проговарят), отколкото, когато се виждат;

o Възпроизвеждането на запомнено съдържание е право пропорционално на дълбочината на когнитивната обработка, която то е получило във фазата на фиксирането му в паметта. В частност съдържанието, което има по-отчетлива смислова структура, се помни по-добре от по-лошо от съдържанието с по-дифузна смислова структура;

o Смисловата организация, наложена от опитното лице, обикновено е по-ефективна от смисловата организация, предложена от експериментатора;

o Индивидите имат склонност да бъркат реално извършеното действие с намерението си да извършат дадено действие. С други думи проявява се тенденция да се помнят не факти и действия, а мислите и намеренията по повод на действията. Това се обяснява с деформиращия ефект на Аз-схема в процеса на фиксация и възпроизвеждане на паметови съдържания;

o Когнитивните схеми, като трайни формални структури на миналия опит, асимилират новото съдържание в паметта. Новото се кодира повече според схемата, отколкото според уникалната си смислова структура. Асимилативният ефект на схемите се регистрира устойчиво при запомнянето на организиран материал: визуални сцени, събития и разкази. В едни случаи съдържанието, съответстващо на схемата, се помни по-добре, а в други – значително по-зле, отколкото съдържанието без връзка със схемата;

o Установени са няколко вида паметови способности, наречени още феноменална памет, както и т. нар. “амнезия на ранното детство”, които нямат задоволително теоретично обяснение;

o Във всекидневни обстоятелства паметовата дейност формира у субекта ефективни стратегии за фиксиране и възпроизвеждане на специфични съдържания. Те се наричат още паметови умения и могат да се опишат чрез разновидности на общия прототип на умението;

o Експертите в дадена област имат изключително надеждна и диференцирана памет за нещата, за които са квалифицирани (У. Найсър).

Това са в тезисен вид практически най-важните ефекти на паметовите дейности. Половината от тях не действат автоматично, а са ефекти на организацията и се получават вследствие на мнемични действия, адекватни на ситуацията и на миналия опит на индивида. Автоматичните ефекти са по-скоро присъщи на ученето, а не на паметовата дейност. За последната е присъща висока степен на осъзнатост, по-точно, използването на преднамерени мнемични действия.

Памет и личностВ реален жизнен контекст обикновено паметта функционира съвместно с

възприятието, или с мисленето и се модифицира от особеностите на двете познавателни функции. В живота на зрелия индивид паметта започва да възпроизвежда готови образци на опит и да му дава сигурност и бързодействие. В привичните обстоятелства на живота паметта се проявява цялостно и не разделя възпроизведените образци по регистри. Последното обикновено е следствие от теоретични съображения.

Един от първите изследователи, които са оценили ролята на паметта в човешкия живот, е З. Фройд. По-голямата част от психотерапията, която той предлага, е работа върху спомени, при което се достига заместване на деформирани спомени с автентични спомени за травмиращи събития, потънали дълбоко в несъзнателното. Дали наистина има автентичен план на епизодите от собствения живот, не изкривени от културни и индивидуални Аз-схеми, е открит проблем до този момент. Но в прозрението си, че паметта е съдбоносно важна за личността на индивида, Фройд е изпреварил своето време. Действително най-човешката функция на паметта е да осигурява единството на психологическото време на личността.

От друга страна услужливо действащата памет може да заменя пълноценните преживявания със спомени. Така се губи уникалността на възприятията и на живия контакт с обкръжаващия свят. Дори и възприятието за личност може да се замести от “ориентири за познатост” (landmarks of familiarity) според сполучливия израз на Ернст Шахтел и присъствието на другия човек да ни успокоява, но повече да си го спомняме, отколкото да реагираме на него като уникално присъствие и послание (Schachtel, 1963, p. 205).

Превръщането на натуралната памет в серия високо ефективни умения за фиксиране и възпроизвеждане в паметта е личностно постижение. Така Азът подчинява паметовата дейност на своите намерения и я прави средство за създаване на уникално жизнено дело.

Паметта може да се откъсне от подчиненото си функциониране и да се превърне в източник на наситени преживявания, както у героя на М. Пруст в романа му “По следите на изгубеното време”. Всъщност нещо подобно се

случва у немалко индивиди, когато остареят и спомените им дават идентичност, самоуважение и силно усещане за смисъл в живота им.

Като цяло у възрастния индивид развитата система на паметта започва да му служи като “умствена карта”, която му позволява ефективна ориентация в неговия свят, физически и социален, и съдържа концептуализирани и подредени образци на неговия индивидуален опит. Пак ще припомня, че тази карта на индивидуалния опит на свой ред се опира на вродената и обобщена схема на света, известна още като образ на света (ОС).

МисленеМисленето е теоретичната функция на човешката когнитивна система. То

произвежда истинно разбиране (знание) на ситуации, на смисли, на реалности в света и в живота на субекта. В мисловните актове се осъществява преход от незнание към знание, на проблематичното знание в достоверно, на неточното знание в точно, на неявното знание в явно. По своята тематична насоченост мисленето бива всекидневно, артистично-художествено, научно, техническо. Всеки от изброените видове има специфика, но същевременно споделя общата природа на всяко мислене.

Процесите на мислене се опират върху спонтанната активност на ОС (образа на света), но същевременно водят до малки или значителни преструктурирания на части от ОС. Мисленето изразява най-високата степен на познавателна активност на личността по отношение на света. Ето защо прав е един радио-водещ, когато казва:

Най-ефективният протест е да мислим критично (Петър Волгин, Без контрол, 7.VІ.2000 г.).

Макар и парадоксално, това е вярно, защото мисълта има подбудителна сила. Радикалното действие, за да е оправдано от разумни основания, трябва да се предхожда от радикална мисъл. Без освободено мислене не може да се излезе от мъртвата хватка на една поробваща действителност. Така мисленето прави човека свободен не само в преживяването, но и в практическия живот.

Мисловната дейност съставлява най-дейната част на съзнанието и интензивността на мисловните актове е пропорционална на степента на съзнателност на преживяването. Твърде ограничено е становището, че мисленето се свежда само до формирането на понятия и решаването на задачи. Това са най-добре проучените типове мислене, но многообразието на формите на мислене е впечатляващо. Във вид на таблица са представени множество типове мислене:

Таблица № 12. Описание на множество форми на мислене.

Тип мислене Определение Области на приложениеФормиране на понятия

Процес на търсене и създаване на ментален конструкт, съответстващ на клас обекти с определен набор от свойства.

Създаване на ментални модели за съществените признаци на всекидневни (предмети, събития и отношения) или теоретични реалности, даване на логически определения на тези ментални модели и намиране на адекватни термини за обозначаването им.

Идентификация на понятия

Предполагане и проверка доколко конкретен предмет на опита принадлежи към даден клас, за който субектът има вече понятие.

Кратък или по-дълъг процес на проверка дали дадена реалност на ситуативния опит притежава необходимите и достатъчни признаци да бъде причислена към

едно или друго понятие.Решаване на задачи Търсене и евентуално

откриване на връзки между условия, така че да се постигне определена цел.

Построяване на модел на дадена ситуация (задача), посредством който се търси постигането на определен резултат.

Интерполация Допълване по уместен начин на серия от предмети и събития, на които са дадени началото и края.

Допълване на липсващ елемент в конфигурация, решаване на готова задача, криминална загадка и пр.

Екстраполация Търсене на ефективен завършък на зададена последователност от събития, действия или предмети.

Прогнозиране на времето; отгатване на евентуалните действия на партньор или противник в социални взаимодействия.

Медитация Духовна форма на свободно безизборно съзерцание на света

Преживяване на пълнотата на битието в някоя от великите духовни традиции; размишления върху конкретен проблем без да се търси императивно решение.

Търсене на смисъл Търсене и придаване на смисъл на постъпки и събития в собствения живот на субекта.

Приписване на предназначение и/или ценност на текуща ситуация, ретроспективно оглеждане на отделни постъпки с оглед съответствието им на широки жизнени цели.

Ранжиране на ценности

При наличие на явен конфликт на ценности, търсене на критерии на коя ценност да бъде дадено предпочитание в конкретен жизнен случай.

В конкретни ситуации възниква необходимост да се вземе решение дали да се предпочете свободата или сигурността, доброто или красивото, лъжата или ползата. Тук не се съобразява ефективност е приоритетна ценност на действията на субекта.

Приписване на мотиви

При известна неразбираемост на поведението на другите, а понякога и на самия себе си, предположение, че даден мотив ръководи наблюдаемите действия.

Рутинна мисловна активност, която прави постъпките на участниците в социални процеси смислени и разбираеми, както и съответстващи на социални норми и очаквания. Приписването става чрез речник на мотивите, специфичен за дадена култура, а не толкова чрез автентично познание на преживявания.

Изследване на поле от възможности

Търсеща активност за опознаване на скрити опции в дадена практическа дейност или в определен теоретичен предмет.

Особено в началните фази на опознаване на някаква част от света субектът започва да изследва възможностите в ситуациите като самостоятелна тема. Това формира фонов опит, който се използва при решаване на конкретни задачи.

Проверка на хипотеза

Субектът има определено предположение и търси реални потвърждения или теоретични аргументи за или против предположението.

Научно експериментиране, изобретателство в техниката, следствени действия в правото

Разказване Създаване на разкази, в които се интегрират реални и/или въображаеми събития.

Битов разговор, университетска лекция, разговор със себе си, четене на книга и пр.

Художествено продуциране

Създаване на художествено творчески продукт, особено на ранните стадии

В работата на хора на изкуството: правене на скици на картина, писане на разказ с неясен сюжет, ментално проследяване на вариации на

музикална идея и пр.Импровизиране Преднамерено внасяне на

нови елементи при фиксирани действия, опитване на нови действия с фиксиран набор от елементи.

Променяне на машина, разказ, игра, телесно действие, така че да се произвеждат нови свойства, варианти и пр. В развиващите се умения непременно присъства необходимо импровизиране относно прийомите за справяне, дори когато субектът успешно овладява съответните ситуации.

Рефлексия Раздвояване на вътрешния свят на Аз и фиксирани ситуации (не-Аз) и иницииране на размишления за многообразни отношения между тях. Рефлексивните действия често са оценъчни и включват стандарти за качество, ефективност, нравственост и пр.

Когато субектът прави анализ на несполуки в живота си, жизнена равносметка, когато се стреми да се самоусъвършенства и си поставя задачи или разрешава нравствени казуси и пр.

Продуциране на идеи (идеация)

Субектът се стреми да породи колкото е възможно повече и по-разнообразни идеи от някакъв вид

Тази мисловна активност е особено присъща на духовните форми на труд, когато богатството и алтернативността на идеите става самостоятелна ценност.

Валидизация (проверка) на идея

Търсене на жизнени потвърждения, че една идея е важна, ценна и постижима в реалния свят.

Реализация на конструктивен замисъл, доказателство на теорема, проследяване на следствията на принцип, закон или правило и пр.

Конструиране Вид техническо мислене, комбиниращо идеи, компоненти и пр., при което от замисъл на обект се стига до действащ прототип на изделие.

Вид мисловна дейност, участващ в конструктивно-техническите дейности, при която субектът мисли в къси мисловни вериги и проверява ефективността на един или друг възел, детайл и пр.

Откриване на повреди

Вид техническо мислене, което открива причини за дефекти и неефективна работа на технически уреди и системи

Преобладава в професионалната дейност на специалисти по поддържането на всякаква техника.

Проектиране (дизайнерска дейност)

Практическо мислене, свързано с асемблиране на компоненти за постигане на ефект – естетически, комерсиален, ергономичен и пр.

Намира приложение в работата на архитекти, моделиери, дизайнери и др., които замислят нови потребителски изделия на основата на готови технологии на изработка.

Умствена репетиция преди реално действие

Проиграване наум на предстоящо или възможно взаимодействие между хора.

Почти задължително умствено действие, подобно на репетицията на сцена в театъра. Това дава увереност на субекта в преследвания ефект и прави социалните ситуации стабилни и предсказуеми в реалния им ход.

Метафоризация и символизиране

Търсене и създаване на метафора (преносно значение) или символ (живо въплъщение на не сетивен замисъл или ценност) на дадена идея

Произвеждане и интерпретация на художествени образи, религиозни персонажи и сюжети, жестове, актьорско изпълнение и пр.

Продуциране на асоциации

Създаване на поле от връзки между спомени и мисли, между думи и представни

Например, детето си играе с асоциации между различни феномени на своя опит, а понякога

образи, между няколко думи или речеви изрази и т. н.

асоциациите са преднамерено натрупване на опит за свойства на елементи на заварения опит. Често асоциациите са резултат от ментално обръщане на предметите в представно пространство, при които се изчерпват отделни свойства и се свързват с елементи на заварения опит.

Емпатия Умствено възпроизвеждане от един човек на възможните емоции и чувства на други хора, по-широко включва и реконструкция на гледната му точка.

В ситуации на игра, труд, общуване. Емпатийните действия са част от заемане на гледната точка на другия в социалните взаимоотношения.

Управляване на впечатлението, което субектът създава у другите

Търсене и намиране на начини на презентация на външния вид, постъпките, мотивите, така че индивидът да създаде възможно най-доброто впечатлени за своята личност.

В ситуации на междуличностно общуване, на кариерно самоутвърждаване и в ситуации насаме със себе си. Този тип подготвя и завършва социалното оценяване на личността.

Критерият за обособяване на формите на мислене в горната таблица е намерението, което конституира изходната ситуация на ситуационен ред (СР) от откриването или практическото реализиране на някакъв вид истинност. Изходната ситуация оставя ориентир, към който познаващият субект непрекъснато се връща. Тя задава една специфична проблемност, присъстваща във всички разновидности на мисленето. В началото на всеки пълноценен мисловен процес стои предполагаема истинност, а също висока доза неопределеност и неизвестност за възможността това да бъде потвърдено с “фрагменти” предполагаемо твърда реалност – факти.

Таблица № 12 далеч не изчерпва типовете мислене. Тя илюстрира многообразието на феномените на мислене. Мисленето участва активно във формирането на умения, а има класове умения, особено в професионалните области, които са наситени с мисловност. Между различните видове мислене се забелязва т. нар. “фамилно сходство”, приличат си и се различават както членовете на едно семейство. Все пак общото за всички типове мислене, приведени в таблицата, е търсенето и изследването. При това се търси и евентуално се открива нещо ново - визия, предмет, факт, обобщение, идея, интерпретация, прийом на действие и пр. Качеството на мисленето се определя най-вече от ценността на резултата. Но дори и без явен резултат духът на сериозно търсене пак определя мисленето като струващо си, макар и незавършено. Много от сериите мисловни актове остават практически незавършени, въпреки това духът на търсене им придава ценност и привлекателност.

От друга страна, не са мислене множеството форми на неавтентична активност, в които индивидът защитава себе си от света: самооправдава се, отхвърля евентуално чувство за вина, да манипулира, да заблуждава и пр. За тях може да се твърди, че са превърнати форми на мисленето. Автентичното мислене е регулирано от стремеж да се постигне истината за нещата и от искреност. То не обслужва користни интереси на субекта.

Разбира се, нещата в живота са доста по-сложни. Да вземем Остап Бендер, знаменитият персонаж на Илф и Петров. Той е мошеник, но такъв, който е превърнал мошеничеството в изкуство. За него е въпрос на чест да не излъже два пъти по един и същи начин. Понякога се бави да офейка след сполучлив удар, просто защото иска да направи благороден жест и нещата се объркват за него. Може ли да се каже, че Остап Бендер не мисли брилянтно?

Качественото мислене винаги съдържа големи дози креативност, творческа инвенция. Все пак креативността не е прерогатив на мисленето. Креативността, както изтъква Е. де Боно, прониква във всички познавателни и личностни функции на човешкия индивид.

Психологическа природа на мисловната активностВсяко мислене е високо опосредствана активност по два начина: първо,

мисленето произвежда знание и разбиране съвместно с другите познавателните процеси като възприятие, въображение, представност, памет и изпитва огромното скрито влияние на ОС. Мисленето черпи съдържание и критерии за валидност на своите процедури от тях. Поради привичното съвместно действие на всичките познавателни възможности на човека не би следвало да се говори за чисто мислене. Това може да се нарече външно опосредстване на мисленето; второ, има и т. нар. вътрешно опосредстване на мисленето от репрезентации (формат на съдържанието в мисловните процеси – образен, действен, символен) и от мисловни операции, извършвани върху тях. Основните мисловни операции са описание, анализ, синтез (създаване на модел), сравнение, обобщение, класификация, типизиране, формулиране и проверка на предположение, рефлексия и пр. Това са умствени действия, ако се извършват преднамерено и операции, ако се вършат по навик или привичка. Чрез тях индивидът умствено “обръща” предмета на мислене в различни пространствени, времеви и функционални вътрешни нагледи, за да изчерпи от него многообразни свойства и отношения, чрез които да получи ново предметно знание (понятие) или чрез познавателна активност да преодолее някаква трудност или противоречие, т. е. да реши определена задача. Във втория случай пак се получава знание, но от процедурен тип – ноу-хау (know-how).

Мисленето представлява съвкупност от психични функции за производство на ново знание по един опосредстван, разгърнат начин, често регулиран чрез сложни волеви действия. В този смисъл мисленето е процес.

Цялостният мисловен процес върху тема или проблем, иницииран в даден момент от някаква мотивация до крайния резултат (успешен или неуспешен) може да се нарече мисловен цикъл. Всъщност, това е ситуационен ред (СР) от мисловни ситуации с начало и край.

Но заедно с това мисленето води и до съответни мисловни продукти или резултати, а именно знания. При това резултативната страна на мисленето се утаява на два полюса: субективен – като чувство и състояние на истинно разбиране, и обективен полюс – знание изкристализирало в процедури, алгоритми, традиции, словесни изрази, формули, диаграми и други символични и действени репрезентации, които стават част от културата на една човешка общност. Така на обективния полюс продуктът на мислене става принос към културата и средство за нов цикъл на познание. Тук ще отбележа, че не само резултатът от мисленето влиза в културен оборот, но и началото на мисловния цикъл на индивидуалния субект е поставено в културен контекст. Иначе казано, за да започне да мисли върху каквато и да е тема или проблем, субектът използва мисловни оръдия, изработени преди него в културата – понятия, схеми и стилове на мислене със съответни вярвания, критерии и мисловни действия и операции. Това значи, че индивидът мисли не като един интелектуален Робинзон, а като представител на определена култура и епоха. Така конкретният мисловен цикъл се оказва обусловен и от културата и времето, в които индивидът живее.

Знанието е обективно по съдържание. То е фрагмент от опознатата същност на света. А постигнатата същност на света се явява на познаващия субект като истина. И обикновените хора са убедени, че истината не се изобретява, а се открива по нейните правила и начини за достъп. Така, впускайки се в познавателна дейност, субектът заема една нагласа на търсене на нещо не съвсем очаквано, на нещо, което да му се яви в неговата самородна природа, неподправено от човешка пристрастност, а именно истината за някакви предмети, ситуации, релации, ценности, опции (благоприятни шансове за дейност) и цялостни нови жизнени светове. Мисленото е подчинено на вътрешната логика на търсенето и откриването на истинни реалности. В този си стремеж мисловната активност бива водена от едно екзистенциално чувство за реалност, ограничаващо неговия произвол и дисциплиниращо неговите действия и операции. Мисловният цикъл завършва, когато субектът отчете за себе си прираст на ново знание (истинно разбиране). Но и незавършените, неуспешни мисловни цикли имат своята субективна ценност като упражняване на една високо дееспособност, която изисква непрекъсната актуализация. Мисленето в духовен план може да се преживява като изпълнение на дълга на субекта да бъде търсач и пазител на истини.

С изброените по горе операции и действия далеч не се изчерпват умствените трансформации на познавателното съдържание на мисловния цикъл. Това са просто най-проучените способи на мисловна активност. Те са открити за допълнение с нови в хода на индивидуалния мисловен цикъл или в еволюцията на културата на мислене. Забелязано е отдавна, че най-изявените мисловни процедури са анализ и синтез, затова понякога се казва, че мисленето е аналитико-синтетична дейност (С. Л. Рубинщейн). Дори може да се твърди, че и в тази опозиция анализът преобладава – емпиричните изследвания на мисленето са показали, че по-голямата част от времето за решаване на задачи се използва за разлагане на части на първичните цялости, дадени като феномени на възприятието. После се правят много съединявания на разчленените части, които са прости форми на синтез. Казано с други думи, субектът непрекъснато “разглобява” и “сглобява” части от съдържанието на проблемната ситуация, така че да получи някакви “работещи сглобки”. Всъщност у детето това се проявява напълно явно в активност на ръцете, очите и другите двигателни органи и понякога се нарича манипулативно (ръчно) мислене у децата. Някои изследователи (Ж. Пиаже, П. Галперин) предполагат, че в онтогенезата това “ръчно” мислене се пренася във вътрешен план чрез речеви схеми и започва да функционира почти невидимо за страничния наблюдател. Но и у възрастните при особени блокировки в мисловните действия и операции последните започват да се извършват пак чрез опора на външни предмети и телесни движения.

Пак ще повторя, че познаващият индивид, независимо дали е дете или възрастен, се стреми да разбере нещо непознато за него, имащо свои закони и строеж, които неговите действия следва да му представят като вътрешно състояние – истинност. При това истината се полага като единствена и субектът може да се отдалечава или приближава към нея, но не и да я прекроява. В крайна сметка мисленето у човека се регулира от един архетип на истинност, който едва ли има опитно естество. Може да се приеме, че това е вроден критерий на познавателната система на човешкия индивид. Такова допускане се съгласува донякъде с “вродените идеи” на Платон и Декарт.

Освен същностната мотивация са известни множество ситуативни мотиви за включване в познавателна дейност. Те са твърде разнообразни, за да бъдат представени тук. Архетипната мотивация произтича от човешката природа и е доминираща мотивация у едно малцинство познаващи субекти. Само те

успяват да мислят радикално и да опровергават истините на здравия смисъл. Такива хора са били великите учени, писатели и изобретатели, останали с интелектуалните си дела в историята на идеите на човечеството.

Мисленето е изследователско взаимодействие на субекта със Свят 1 (материалния свят), Свят 2 (човешките преживявания – свои и на други човешки индивиди) и Свят 3 (светът на идеите, символите и ценностите) и изявява обективните отношения, вътрешно присъщи на всеки от присъщите им три типа взаимодействие. Джон Дюи е забелязал, че функцията мислене поражда способност за изследване. Последното идва от тръгването и следването на път и готовност да приемеш всичко, което може да ти се случи в такова “пътешествие по едно не начертано на картите море” (Дж. Кришнамурти). Всеки мисловен цикъл тръгва от състояние на неразбиране или озадачаване и завършва с обяснителна схема, включваща знание за процедури и факти. Мисленето произвежда:

Материални предмети – хардуеъра на компютър, битови вещи, машини и всичко останало от човешката техногенна среда;

Идеални предмети – понятия, теории, проблеми, компютърен софтуеър, битови разкази, произведения на изкуството и пр.

Технологии и техники – обяснителни схеми, методики за изследване, технологии за производство и обучение, традиции и обичаи;

Ефекти – качества и състояния на психиката на субекта на мислене и на жизнените стилове на човешки общности: удовлетворение, удобство, разбиране, естетически преживявания, утвърждаване на морални ценности като добро, справедливост, чест и пр.

Разделянето на продуктите на мисленето на предмети, процедури и ефекти е доста условно. На практика мисловната дейност поражда комплексни реалности, в които има предметност, процедури за използване на тази предметност и ефекти на предметността, понякога желани, друг път – нежелани. Във всички случаи в процесите и резултатите на мисленето има производство и приложение на знание (истинно разбиране). Стремежът към знание се преживява непосредствено като едно настойчиво чувство за реалност, което задава смисъл, посока и завършък на всеки мисловен цикъл.

Мислене, съзнание и символични системиКолкото и да изглежда сложно, мисленето опростява непостижимата

сложност на трите свята, за които стана дума и обикновено създава ментални модели, скрито или явно позоваващи се на позиции, последователности и действия в тримерно пространство. Може би само някои от гениалните математици и физици са преживели по същество символични светове с повече от три измерения. Така мисленето копира метриката на ситуационния опит, която се задава от възприятието. Философите нерядко са склонни да отъждествяват мисленето със съзнанието. Но това е илюзия на философичната нагласа към опита. Всъщност има множество форми на безсъзнателна мисъл и З. Фройд първи е описал редица от тях като “първичен процес”.

В мисловната активност на id-а липсват категории изразяващи отрицание, липсва времеви мащаб и всичко е само настояще, то асимилира света чрез аналогии и метафори. Фигурите в общуването не се идентифицират като личности, а като носители на властни и сексуални функции и се пренасят примитивни схеми на взаимоотношения, преживявани като непрояснени образи и емоции (неясни фигури, пораждащи вина, агресия, безпокойство, страх, омраза, враждебност, доверие) в разнообразни ситуации. Тези емоции се преживяват като обсебващи качества, а не

като отчетлива конфигурация от взаимоотношения. В несъзнателното “мислене” липсват различавания между “някои” и “всички”, между “не всички” и “никой”., т. е. липсват градации и нюанси, създаващи матрицата на различия на съзнателно равнище. В сферата на id-а е невъзможно да се диференцират “игра” и “”не-игра”, “фантазно” и “реално”. Несъзнателният живот на id-а поражда множество мотивационни и фонови ефекти в съзнателните преживявания (по Bateson, 1987, pp. 137-140; 184-185).

Без да е фройдист психологът може да допусне, че в тези мътни, но мотивиращо силни преживявания се съдържа утвърждаване с емоционални средства на един плашещ, примитивен свят, в който господстват насилието, сексът, подчинението и влечението към откраднати удоволствия. Битието на този свят изглежда е останало в архаични структури на образа на света (ОС) и те не рядко произвеждат очаквания, емоции, съждения и реални действия в живота на индивида от съвременния техногенен свят. Това е несъзнателно мислене, защото то си има своя логика на фигурите и емоциите и поражда съответни следствия. Но с това формите на несъзнателно мислене не се изчерпват.

Всъщност ОС е постоянно зает с безсъзнателна организация на опита на субекта, която можем да назовем с традиционния термин “учене” с добавката, че това е имплицитно, неявно учене. То създава концептуални и символични структури, например, семантичната мрежа на естествения език. Тя е огромна, необозрима и се обогатява на автономен режим. В ОС се включват структурите на общото знание (K. Nelson - “general knowledge structures”), които осигуряват непреднамерена ориентация във всекидневните събития. Част от тях могат да се осъзнават и субектът ги използва, за да конструира съзнателни обяснения на събития в ситуации. Още Х. Хелмхолц е забелязал по отношение на възприятието, че то прави “безсъзнателни умозаключения”. Но това е присъщо на цялостния ОС, а не само на една психична функция, оперираща чрез неговата база-данни. ОС “мисли” още като генерира непрекъснати антиципации (прогнози) за предстоящи събития. Затова едва ли е преувеличено да се твърди, че съзнателната мисъл е върхът на айсберга на мисловната активност на познаващия индивид.

Докато ОС мисли чрез вроден “софтуеър”, или чрез интелектуални навици, съзнателното мислене е серийно, бавно, отчетливо, фокусирано, но алгоритмите му са гъвкави и силно адаптирани към опциите на текущата ситуация. Освен това съзнателното мислене използва естествената реч и други символични системи – математически, логически и пр. В тази връзка Грегъри Бейтсън отбелязва, че

“...голяма част от съзнателната мисъл е структурирана в термините на логиката на езика” (Bateson, 1987, p. 139).

Мисълта, като компонент на съзнателното преживяване, следва неговата еволюционна логика, която се състои в следното:

“Съзнанието е организирано в термините на цел, намерение (purpose). То е късо-съединително (short-cut) устройство, което ви дава възможност бързо да получите това, което искате; не да се действа с максимална мъдрост, за да се живее, а да се следва най-късият логически или каузален път към следващото, което бихте поискали, което би могло да бъде обяд ...” (Bateson, 1987, р. 439).

Това обобщение на Бейтсън не е съвсем вярно. То важи за масовата употреба на съзнателните преживявания за прагматични цели, защото всекидневието на човека е свят на прагматиката и удобството. В такива ситуации мисловните действия програмират и обслужват краткосрочни цели. Това може да се нарече “прагматична мисъл”. Тя се реализира в къси мисловни

цикли. Но мисловните действия и операции могат да бъдат рефлексия в извънпрагматичен контекст и това се вижда от редица видове мислене, представени в Таблица № 12. За теоретичното, артистичното и медитативно мислене е невъзможно да се открие прагматиката, за която говори Г. Бейтсън. И все пак по отношение на главното еволюционно приложение на съзнанието цитираният изследовател е прав. Разглеждайки еволюционната същност на съзнанието, У. Джеймс също разсъждава, че то е “борец за цели” (“fighter for ends”, по Klein, 1984, p. 95).

Възможността за непрагматично мислене се корени в способността на човека да създава и използва символни системи. Те предоставят възможности за широки и високи абстракции, за издигане над конкретиката на сетивно-възприятийния опит. Най-общо символите правят възможна “абстрактната нагласа” (abstract attitude) при решаването на проблем. Впрочем, идеята за абстрактна нагласа или установка в мисленето е била изказана от известния гещалтист Курт Голдщайн. Абстрактната нагласа е склонност и умение да се преживяват реалности в една плоскост на абстракции. Голдщайн изтъква шест начина, по които абстрактната нагласа подпомага решаването на задачи (по Klein, 1984, p. 23).

Колкото и разнообразни да са видовете мислене в съдържателен аспект, сърцевината на мисленето е решаването на проблеми.85 Множеството форми на мислене, изброени в Таблица № 12, са модификации на постановката, решаването и евентуалното намиране на решение на някакъв проблем. Оттук ще дам на мисленето следното изходно психологическо определение:

Мисленето е психическа функция, свързана с преживяването и справянето с проблеми.

По-нататък ще разгледам когнитивните дейности, свързани с проблеми в човешкия живот.

Проблеми – общата структура и дефиниранеЩе анализирам бегло един конкретен проблем – проблемът за мисионерите

и канибалите. За целта ще се опра на великолепния анализ на този типичен проблем, направен от Алън Лесголд (Lesgold, 1988).

Трима мисионери и трима канибали стоят на левия бряг на една река. Те имат лодка, която побира двама души. Ако канибалите станат повече от мисионерите на който и да е бряг, те ще изядат мисионерите. Как всички те да отидат на другия бряг на реката?

Структурата на проблема се състои в следните структурни равнища със съответни компоненти:

условия – определен брой канибали и мисионери, лодка с малка вместимост и река;

ограничения – канибалите не бива да превишават по брой мисионерите;

действия – превозване с лодка; цел – успешно да стигнат на отсрещния бряг.

Условията и ограниченията съставляват налична ситуация, а целта задава желаното качество на едно бъдещо състояние – целева ситуация. В проблема

85 Синоним на “проблем” е “задача”. Проблем е по-специализиран термин с по-малко всекидневни значения и ще го използвам в следващия текст. Според проф. Л. Сивилов старогръцките значения на “проблем” са “скала”, “нос” в море, “средство за защита”, “труден въпрос” (обяснения на семинар по теория на познанието). Според Л. Сивилов минималната проблемност възниква при сблъсък на две различни очевидности и се провокира естествено във всекидневни ситуации.

се търси процедура на преобразуване на наличната ситуация в целева. Намирането на такава процедура съставлява решението на задачата. Тук ще представя работно определение на проблем:

Проблемът е психично съдържание с изходна структура, състояща се от известни условия, ограничения, действия и цел. Тя се разгръща в ситуационен ред (СР), в който целта се реализира чрез преобразуване на условията посредством стратегии и обусловена от тях познавателна активност.

В случая процедурата се разгръща като серия от умствени действия по преобразуване на състояния: субектът си представя варианти на пътуване с лодката – двама канибали отиват на десния бряг, после единият се връща; един канибал и един мисионер преминават и мисионерът се връща и така още редица варианти. Те подлежат на формализирано описание В ACT теорията на Дж. Андерсън, всеки от тези варианти съответства на активиран фрагмент на паметта - “възли” и “връзки”, - върху който въздейства определена “продукция”86. Последната променя актуалния паметов фрагмент и това може да се опише по-просто като “стъпка” или “ход” в активността по решаване на задачата “мисионери и канибали”. Съвкупността от всички възможни ходове на обсъждания проблем образуват проблемно пространство 87 . То може още да се оприличи и на “лабиринт”, от който следва да се излезе. В случая пространството на проблема е едно крайно, изчислимо пространство, което би могло да се представи и чрез символи – графични или логически. В него всички стъпки се разглеждат като търсене на път от наличната ситуация към целевата ситуация. В проблемното пространство последната се обозначава като целево състояние. При неговото достигане се смята, че проблемът е решен и търсенето спира. Всъщност възможни са множество “пътища” или решения на проблема. Най-доброто решение е най-краткият път в проблемното пространство. В резюме решаването на проблем се състои от репрезентации (умствени състояния) и търсене (ходове, променящи репрезентациите) в проблемно пространство.

Избрах “Мисионерите и Канибалите”, защото това е един добре-дефиниран проблем. Такъв проблем има отчетлива структура с изброими компоненти на четирите субструктури. В случая компонентите са малко и проблемното пространство е ограничено и то е умствено обозримо. Текстът, приведен по-горе, е дефиниция на проблема. Такива проблеми има в сборниците със задачи в училище. По правило компютрите се справят с добре дефинирани проблеми по-ефективно от хората.

Проблеми от рода на “мисионери и канибали” обаче са изключение в реалния живот. В него – всекидневен и извън всекидневен – изобилстват недобре-дефинирани проблеми. При тях нещо е непълно и неопределено. Например,

Изходните условия често са по-малко или повече от необходимите и достатъчни условия за постигане на целта и множеството им е неуточнено;

Ограниченията не са изказани ясно и не са подредени в йерархия; Не са указани психологическите средства (видове умствени

действия и репрезентации) , които вършат работа; Целта също може да е смътна или да има колебания между

множество възможни цели.

86 Теорията ACT е изложена с примери в главата за ученето и паметта, но има валидност за всички абстрактно-познавателни процеси.

87 Съвкупност от проблеми от даден вид също конституират общо проблемно пространство, но за всяка от тях е присъщо суб-пространство от общото пространство на дадения вид проблеми.

Това са аспектите, в които може да има празнини или колебания в преживяването на изходния проблем. Тогава казваме, че неговата дефиниция “не е добра”. Но недобрите неща подлежат на подобряване. Недобре дефинираният проблем има смътно представимо проблемно пространство. Така често се стига до “по-добра” дефиниция от изходната. Самата умствена работа по подобряване на дефинициите на проблемите е много съществена и трудна част от мисленето в практически контекст. Ето защо преди същинското решаване на проблема тя следва да се конкретизира в различни аспекти, понякога дори да се дефинира съвсем наново, т. е. проблемът да се смени!

От всички структурни равнища на проблема най-важното е целта. Качеството и значението на една задача се определят от нейната цел. Незначителните цели водят до маловажни проблеми. Целта придава ценност и логическо значение на останалите структурни компоненти на проблема. Каквито и недостатъци да съдържа евентуално лошо дефиниран проблем, най-голяма яснота и отчетливост (осъзнатост) се запазва по отношение на целта. Най-смътната форма на целта е задаването й в смяната на специфични познавателни емоции – чувство за направление, увереност в едно или друго действие, желаност на някои неща в проблемното поле и пр. Изгуби ли се осъзнаването на цел, макар и смътно, изчезва и проблемът като цяло. Ето защо, целта е системообразуващият фактор на всеки проблем.

Възможен е случай, когато има пълна неяснота относно компонентите на четирите структурни равнища, които изброих. Съществува само емоционален тон на недоволство и обърканост от цялостното състояние на нещата около или в субекта. Това преди всичко е емоционална, пред-съзнателна даденост на възможни цели.

Такъв краен случай не е често явление в живота и Джон Дюи го нарекъл проблемна ситуация. В нея субектът изпитва дискомфортни преживявания, създаващи у него нагласа, че трябва да се заеме да решава проблеми, но в момента изобщо няма проблем пред себе си. Тогава започва специална мисловна дейност по формулиране на проблеми.

От една проблемна ситуация могат да “изскочат” неограничен брой проблеми. Така всеки формулиран проблем се превръща в знание за незнанието на субекта или знания за проблеми (проблемно знание).

Първата фаза на мисленето, свързана със съставянето на проблеми, както и с уточняването и преформулирането им, е значително по-трудна, мъчителна и не е гарантирана, отколкото втората фаза, свързана с решаване на проблеми, които вече са дефинирани, повече или по-малко добре. Иначе казано, най-добрите мислители са съставители на проблеми, а по-малко добрите се занимават да търсят решения или да ги подобряват, ако има такива. Разбира се, във всяка област на живота има специфични критерии за добри проблеми, но има и три универсални критерия: (1) проблемът да има максимално добре дефиниран; (2) да съществува негово решение по принцип; (3) решението му да има важни практически (или теоретически) последствия. От тях следва, че най-добрите проблеми са на ръба на човешките възможности и решенията им облагодетелстват цялото човечество.

По правило добре дефинираните проблеми се решават по-лесно и бързо от по-зле дефинираните проблеми и компютрите могат да се справят по-добре от човека. Не винаги обаче е така.

Шахматът е игра с отчетливо проблемно пространство. Всъщност, комбинациите от състояния на шахматната дъска от 64 полета, 32 фигури, ограничен набор от допустими ходове на фигурите и добре дефинирана цел (мат на един от двата царя) са принципно изчислими, но броят им е толкова голям, че няма шахматист, които да си ги представи. Получава се парадокс: проблемното пространство на шахмата е

добре определено, но умствено непостижимо от индивида. Всяка шахматна партия е проблем и като такъв представлява серия противодействащи ходове, които трасират един “път”. Той преминава от изходното състояние на дъската, което е определено, през множество “ходове” до едно грамадно множество състояния, удовлетворяващо критерия (мат на царя). Пространството е добре дефинирано, но решенията на проблема (успех на един от уникални противници) са практически неопределени. В такъв род задачи като шахматните най-добрите експерти като Гари Каспаров успяваха да победят компютъра Дийп блу, който принципно би следвало да се справя с добре дефинирани задачи по-добре от човека! Изчисляването на варианти в такова колосално пространство от възможни ходове е изпитание и за най-мощните компютри. Вече суперкомпютрите редовно бият световните шампиони по шахмат. Това може да се предвиди, защото шахматът е игра с определено проблемно пространство.

Примерът с шахмата показва, че едно добре дефинирано проблемно пространство може да бъде вместилище на практически неизброими проблеми, макар и крайно множество. Много житейски области, например, поправянето на електронни уреди и системи, се преживява като добре дефинирано проблемно пространство и мисленето на опитния техник е много подобно на това на опитния шахматист. И единият, и другият не просто решават проблеми, но и търсят по-добри проблеми и по-добри решения в тяхното специфично проблемно пространство. Получава се парадокс, че формулирането на проблема в практически контекст съвпада с неговото решение. Защото, както казва Алън Лесголд, “решаването дали проблемът е фактически решен е суб-проблем на цялостния проблем” (Lesgold, 1988, p. 189). Следователно при недобре дефинирани проблеми целта и критериите за постигането й се уточняват до последния момент на мисленето по проблема.88

Добре дефинираните проблеми обикновено изискват общи логически умения, но не и специализирана подготовка. Недобре формулираните проблеми, с които е изпълнено всекидневието на специалиста във всяка практическа област, се опират на специфични високо-равнищни умения за мислене. Последните са разновидности на умения и експертност, които бяха разгледани в Глава V.

Личностен смисъл на проблемаПо-горе разглеждах проблемите структурно – какви са равнищата и

компонентите им, колко отчетливо са представени в ситуацията, преживявана от субекта. Но тази ментална диференциация е твърде зависима от отношението на субекта. В крайния случай проблемът изобщо не съществува за субекта, ако той е безразличен към него. Проблемът добива смисъл на действителен проблем, когато Азът се включи сериозно в него, или ако проблемът придобие Аз-включеност у индивид “от плът и кръв”. Преди това можем да имаме логическа структура на някаква област от света, но няма проблеми. Логическата структура следва да се “оживи” от пристрастната позиция на индивид, стремящ се към реализацията на цели “тук и сега”, т. е. в конкретна ситуация.

Отношенията на субекта към проблема и проблемното пространство, от което той е извлечен, биха могли да бъдат следните: Азът на индивида:

се защитава от проблема чрез его-защитни механизми, например, търси виновници за проблема;

отрича проблема;

88 В началото на книгата уподобих психологията на “сборник със задачи”. Това се отнася до тази част от психологията, в която се решават достатъчно добре дефинирани проблеми. Но част от психологията е сбор от проблемни ситуации, изцяло по Дж. Дюи. Това е най-креативната област на психологически изследвания и там се подвизава една шепа мислители.

бяга панически от проблема; признава наличието на проблем, но вярва, че той ще се реши самосебе

си с времето; приема проблема, но отлага решаването му, изчаква; заобикаля проблема по някакъв начин; прехвърля решаването на проблема на някой друг – специалист,

близък и пр.; има двойнствено отношение: рационално го приема, но емоционално

го отхвърля; проявява агресия към проблема и обстоятелствата, които го

предизвикват; приема безкритично проблема такъв какъвто е и се заема да се

“справя” с него чрез късо-съединителни реакции и просто спомняне на готов отговор;

приема проблема заради удоволствието “да се бори” с проблеми; приема проблема само като повод за публична изява на своя Аз; приема проблема по принцип, но прави усилия да го дефинира по-

точно; приема принципно проблема, но иска да го предефинира значително; приема проблема, но го заменя с няколко по-прости съставни

проблеми; обиква проблема и заживява с него – не бърза да го реши, търпеливо

го “изследва” и напредва в него “стъпка по стъпка”; търси проблеми от определено естество, позитивно очаква

появяването им и се чувства готов да ги решава; очаква болезнено всеки проблем и живее в безпокойство и стрес; изпитва антипатия към проблемите по принцип; смята, че проблемите

са измислици на болни мозъци.

В горния списък са изброени в случаен ред типичните личностни смисли, които един проблем би могъл да придобие за индивида. Те могат да се обобщят в четири “позиции” на Аза по отношение на проблема:

Отричане на връзка на проблема с Аза; Приемане на проблема като свързан с Аза по условен и ограничен

начин; Приемане на безусловна връзка на Аза и проблема; Азът включва себе си в проблема; подчинява му се.

Установяването им е много важно, защото качеството на решаването на проблема – стратегията, възможното напредване в него, последствията на проблема за целия живот на индивида – се предопределят от смисъла на проблема и от неговата трансформация във времето. Случва се в началото субектът да преживява проблема смислово по един начин, а впоследствие смисълът на проблема да се промени за него драматично.

Очевидно е, че решаването на проблема изисква той да получи признание, да бъде приет от субекта. Но има различия в приемането на проблема и обсъжданите варианти в списъка го показват. Най-качествената проблемна мотивация възниква, когато проблемът бъде “обикнат”, т. е. започне да поражда богата гама от положителни емоционални отношения към него и на тази основа да възникне една устойчива изследователска нагласа към него. Но такава проблемна мотивация развиват само големите учени, изобретатели, писатели и екзистенциалните натури. Нейното възникване е “светая светих” на психологията на мисленето.

Стратегии на решаване на проблемиОтдавна е забелязано, че има общи стилове на подхождане към проблеми,

които не зависят от съдържанието на проблема. Тези стилове на мислене се наричат “стратегии”, защото обуславят начина на извършване на мисловни действия и системите на репрезентация в цял ситуационен ред (СР) на мислене.89 Всяка стратегия създава известни мисловни преимущества, но задава и неизбежни ограничения. Избирайки стратегия, субектът влиза в определена рамка на предимства и недостатъци на хода на решаването на даден проблем. Възниква сложно взаимодействие между (1) свойствата на стратегията; (2) структурата на проблема и (3) мисловните умения и навици на субекта. Това взаимодействие в голяма степен предопределя как ще протича СР на решаването на проблема. Един мисловен СР може е представен графично на Фиг. 17. по следния начин:

Фигура № 17. Мисловен ситуационен ред.

Ситуацията в състава на СР е отделен “ход” или “стъпка” в мисловния процес. Всяка стъпка реализира една промеждутъчна цел и общата цел, инициираща СР, е декомпозирана до едно “дърво на целите” дори при прости проблеми от типа на “мисионери и канибали”. Мисионери и канибали се решава най-малко с 9 хода, т. е. СР на най-ефективното решение се състои от 9 ситуации, като всяка от тях реализира промеждутъчна опортюнистична цел, което е придвижване и в дървото на целите.

89 Понякога вместо за “стратегии” се говори за “евристики”, или “методи", но тук ще използваме първия термин, защото е по-разбираем от всекидневна гледна точка.

Фигура № 18. Дърво на целите.

Дали “дървото” ще е нормално ориентирано отдолу нагоре, или обърнато обратно, ще е “разклонено”, или доста “свито”, дали ще е “високо”, или “широко” и пр., зависи предимно от стратегията, към която субектът се придържа.

По отношение на това как се генерират цели и стъпки в мисловната дейност Алън Нюъл и Хърбърт Саймън констатирали, че техните опитни лица са се придържали към следните четири стратегии (Newell and Simon, 1972):

Анализ на единици цел – средства (Means-End Analysis,). Тук подходът е да се съкрати разстоянието между текущото положение на субекта в проблемното пространство и крайната цел. Такава стратегия е ефективна, ако проблемното пространство е малко и представимо от субекта и той може да има добра преценка за хода на напредването си към крайната цел. В случая с нашата задача такава стратегия би била пренасянето на възможно най-голям брой хора на десния бряг.

Изпреварваща работа (Working Forward) – субектът се опитва да си представи едно бъдещо състояние на нещата и да изследва с какви действия може да се постигне това бъдещо състояние; В задачата с мисионерите и канибалите субектът си представя как от предпоследното състояние се движи към последното (всички на десния бряг), после от предпоследното към предхождащото го и т. н.

Работа назад (Working Backward) – началният проблем се разбива на множество съставни проблеми и всеки от тях се атакува поотделно. В нашия случай, например, първо ще пренеса всички мисионери, после всички човекоядци.

Генериране и пробване (Generate and Test) – стратегия, опираща се на случаен избор на ходове и пробване на действието на всеки поотделно до успешен ход, с който задачата е решена. Тази стратегия е ефективна, ако субектът няма представа за структурата на задачата и за нейното проблемно пространство. Също се изисква добра памет за направените ходове, за да няма твърде много повторения. Изпробва се случайно една поредица от съчетания на пренасяните хора и се помни, че е изпробвана.

Това не са стратегии, открити за пръв път от цитираните психолози. В мениджмънта първата стратегия е известна като “програмно-целеви метод”.

Другите две стратегии са известни като “мислене, забягващо напред (foresight) и назад (hindsight)”. А четвъртият метод е изследван още през ХІХ век у животните и е известен с названието “метод на пробите и грешките”. Значението на изследването на цитираните автори се обуславя от идеята, че това са методи, които могат да се използват от компютърни програми за решаване на задачи и че симулирането им като изкуствен интелект показва, че компютрите и човека мислят по аналогичен начин.

Обсъдените четири стратегии са в различна степен “силови” стратегии за решаване на проблеми. Те разчитат на много време, усилия и други ресурси на субекта. При тези стратегии, както и названието на две от тях подсказва, върху проблема се “работи”, както се върши всяка работа и не се разчита на творческия потенциал на субекта. Има две универсални творчески стратегии, при което към решението се правят не “стъпки”, а “скокове”:

Инсайт – при нея се търси и генерира особено прозрение в структурата на ситуацията, което трансформира продуктивно отношенията в нея. На по-обикновен език това е създаване на нагласа за продуктивни хрумвания. Тогава субектът се старае да “вижда” отношенията като цялостни структури, а не да действа “на парче” за видими промени в ситуацията;

Търсене на аналогии – субектът се опитва да открие познати структури на предмети и събития, които много да наподобяват изследваното явление и да се изследват пределите на подобието. Съвременните варианти на стратегията са насочени към поощряване на метафоричното мислене за нещата.

Това са най-добре проучените стратегии за мислене. Има и други: търсене на готово решение в индивидуалната памет или в колективния опит, ментална симулация, проверка на перцептивно достоверен ход. Последната стратегия се използва при вземане на решения от експерти в ситуации на времеви дефицит и тя работи забележително добре (Klein, 1998). Всяка от изброените стратегии налага определен ред в мисловния процес и има своя “цена” и скрити рискове. Никоя стратегия не може да гарантира успешен ход на мисленето в даден вид проблеми или изобщо. Това е така, защото стратегиите налагат своите ограничения, но и защото мисленето по природата си е не гарантирана активност.

Дотук разглеждах решаването на задачи като когнитивна активност на индивидуален субект. Работата е в това, че такова нещо се случва типично в учебни ситуации, но в реалния живот индивидът има зад себе си и около себе си други индивиди, които му дават съвети, до които винаги може да се отнесе за оценка и помощ. А решаването на проблеми, особено от техническо и административно естество, е екипно: един поставя проблема, други го решават, а оценителите се появяват по средата или накрая и всички са в комуникация, ако нямат конфликтни цели. Може да се възрази, и то основателно, че дори и тогава индивидът получава своя малък проблем, с който трябва да се занимава стъпка по стъпка, опирайки се на някаква стратегия.

Формиране и използване на понятияПо същността си мисленето е отнасяне към ситуации в света. Но значението

и смисълът на тези ситуации се разкрива във вид на понятия. Последните съставляват концентрати от съдържанието на мисловни процеси. Тук ще определя понятието по следния начин:

Понятието е фрагмент на истинно разбиране на света и на самия себе си. В понятието се изразява обобщено отношение към неговия обект.

От приведеното определение става ясно, че понятието е форма на организация на знанието, което индивидът, или културата, в която той/тя живее, са придобили. Всяко понятие е резултат на познавателно преживяване – разбиране, насочено към схващане на съществените белези и отношения на реалностите, които са обекти на познание. Понятията са преки или косвени продукти на решаването на проблеми, а също и предпоставки за нови цикли на мислене.

Понятията се отлагат в дългосрочната памет като възли на нейната структура. Във вид на запомнени съдържания разбирането, изкристализирало в понятия, може да се използва наготово за разпознаване на предмети, събития, значения или действия, които се актуализират в краткосрочната памет като компоненти на текуща проблемна ситуация.

Категориите на перцептивния опит съдържат в себе си тенденции към обобщаване – предположения, че важат отвъд текущата ситуация на възприятие и може би са валидни за неопределен брой при бъдещи повторения на определени свойства и отношения. В това има еволюционен резон – адаптацията на основата на уловени инвариантни отношения и свойства е по-бърза и успешна, отколкото случаите, когато индивидът не се опира на обобщения. Извличането на инварианти на съществени свойства и отношения е опростяване на нещата. В крайна сметка такъв подход се е оказал еволюционно ефективен, защото по-лесно се оперира с прости структури, отколкото с мозайки от слабо структурирани елементи на ситуации, както изглежда става у повечето животни.

Впрочем момент на обобщение има във всеки навик – той полага ситуацията като проста структура и реагира на нея с просто действие. Самото отчленяване на ситуация, на която се реагира с готов отговор е вече обобщение. Затова може с основание да се твърди, че навикът е генетично изходната форма на обобщение, той е нещо като прото-понятие. В обърнат план мисловният навик е завършеният вид на едно често използвано понятие.

Обобщението е основа на абстрактната нагласа на човешкото съзнание – чрез обобщената схема на разбиране, каквато е понятието, индивидът има възможност да пренебрегне многообразието на сетивните нагледи в ситуациите на своя живот.

Обобщението и абстрахирането са свойства на символното отнасяне към света. Така всяко понятие става и символ, а не е само познавателна структура. Символът носи в себе си неизчерпаемо множество отнасяния към света, той се поддава на съчетаване в многообразни символни структури, които се изучават в математиката и логиката, но първично са модуси на човешкото мислене. Чрез тях се създават и откриват предмети от Свят 3 (по К. Попър). Най-масовата символно-мисловна дейност на човека си остава построяването и интерпретацията на изказвания чрез естествения език в комуникативни и мисловни ситуации.

Видове понятия и тяхното формиранеПонятията са многообразни, защото са такива техните употреби и

съдържания. На всяко понятие съответства множество, клас или категории реалности в света – предмети, събития, отношения, свойства или действия на субекта. Съответният клас или множество образува обективното съдържание на понятието. Последното съществува независимо от познаващия субект и той може да го открие и да го направи своя вътрешна придобивка. Имайки на разположение съвкупност от понятия, субектът може да ги използва като оръдия и средства за реализация на свои намерения, както и за по-нататъшно

познание на света. Оттук видовото многообразие на понятията следва човешките цели и намерения, както и типологията на реалности в света, чиито отражения са понятията.

По съдържание понятията биват понятия за предмети, отношения, събития, състояния и действия. Когато границите на класовете, които понятията отразяват, са ясно определени, понятията имат отчетлив референт, например, понятието за лъв. Това са отчетливи понятия. Неопределените граници на съответните класове правят понятията размити, неясни (fuzzy, vague), например, понятията за висок, дебел и пр. Обикновено предметните и събитийни понятия проявяват тенденция да са отчетливи, а понятията за отношения често са недостатъчно ясни.

В човешката памет са кодирани всякакви понятия, които отговарят на изложената типология според съдържанието им. Но има една типология, която се основава на вътрешната структура и начина на възникване на понятията, която ги разделя на два фундаментални типа: прототипични и логически понятия. Ще го разгледаме последователно.Прототипични понятия90

Прототипичните понятия, или съкратено прототипите, са направени тема на емпирично психологическо изследване преди три десетилетия от Елеонор Рош и сътрудници (Rosch, 1975; Rosch et al., 1976). Концепцията на Е. Рош се обозначава като “прототипичен модел” и се противопоставя на т. нар. “класически модел”, който приема, че понятията се формират посредством логически процедури и имат логическа структура.

Прототипичният модел тръгва от редица “слабости”, допускани при използване на всекидневни понятия. Изследваните лица:

не успяват да дадат коректни дефиниции на понятията, които използват. Така, когато ги питат за съществените белези на дадено понятие, те изброяват и несъществени признаци;

не постигат съгласие относно гранични случаи и се колебаят дали да ги отнесат към едно или друго понятие;

са склонни да приемат, че определени предмети са по-добри примери за съответно понятие от други – това е т. нар. феномен “типичност” (typicality). Например, славеят се приема за по-представителна птица от гъската. У славея сякаш има повече “птицовост”, отколкото у други птици.

Тези експериментални находки послужили като основание на Рош и сътрудниците й да предложат “прототипичен модел” за образуване и използване на понятия (Rosch, 1975; Rosch et al., 1976). В случая дори по-важно е, че те направили експеримент за неговата проверка. Базисният експеримент (експерименталната парадигма) за установяване на прототипична структура на понятие се провежда като се правят следните стъпки:

Взема се набор от представители (екземпляри) на даден клас, например, птици; Изследваните лица съставят свободен списък от важните свойства на всеки

екземпляр. Инструкцията е: “Избройте всичко, което ви идва на ум и би могло да има отношение към членството в класа”. В окончателния списък попадат свойства, приведени от поне 5% от общия брой изследвани лица;

Други изследвани лица оценяват списъка от екземпляри, следвайки инструкцията: “Оценете в каква всеки е типичен член на класа. В някои случаи дори бихте могли да решите, че те са гранични случаи или дори, че не принадлежат към този клас”. След това оценките на изследваните лица се усредняват за всеки екземпляр и се получават средни стойности за типичност;

90 Настоящото изложение на прототипичния и класическия модели на понятията е повлияно значително от курса лекции по психология на понятията на Джеймс Хемптън, публикуван в Интернет (James Hampton, http://www.staff.city.ac.uk/hampton). Струва си читателят да се обърне към тези лекции върху психологията на понятията за едно брилянтно и детайлно изложение.

Нова група изследвани лица оценяват степента, в която екземплярите от стъпка 3 притежават свойствата от списъка, изготвен в стъпка № 2;

Рейтингите от стъпка № 4 се усредняват, а след това получените стойности се сумират за всеки екземпляр и така се получават измервания на степента, в която всеки екземпляр съответства на свойствата на понятието;

Изчислява се корелация на измерванията от стъпка № 5 със средните стойности на оценките за типичност на същите екземпляри. Ако съответствието е добро, се заключава, че понятието има прототипична структура.

Изброените по-горе стъпки съставляват операционална дефиниция на прототипично понятие.

По горната стъпкова процедура е установена прототипична структура на следните видове понятия (по Hampton, ibid, Lecture 2):

биологични видове (риби, насекоми и др.); храна (плодове, зеленчуци, подправки); изкуствени предмети (инструменти, мебели, оръжия, превозни средства); диагностични категории (в психиатрията); черти на личността (екстроверт, срамежлив); дейности (спорт, игра, наука, лъжене, изкуство).

Все пак не всички понятия имат прототипична структура. Такава не е установена, например, за инстинкт, правило, вярване (Hampton, цит. изт.).

Казаното по-горе позволява да се даде едно по-формално определение:

Прототипичното понятие е структура от знания, за която са присъщи следните белези: (1) индивидът няма точна дефиниция за нея, (2) съдържа свойства, които не се споделят от всички екземпляри на класа, (3) допуска гранични случаи и (4) съществуват различия в типичността на екземплярите.

При внимателно вглеждане се вижда, че четирите свойства на прототипичните понятия са противоположни на свойствата на логическите понятия.Как се формират и използват прототипичните понятия?

Прототипичните понятия (прототипите) се основават на взаимната свързаност на признаци в диференцираната предметно-събитийна реалност, в която хората живеят. На тази основа едни или други екземпляри (предмети, събития и пр.) се преживяват като подобни. Често това подобие е от типа “фамилно сходство” – членовете на едно семейство се възприемат като сходни помежду си повече, отколкото е сходството им с хора извън семейството. Тъкмо такова обективно подобие дава основание да се формират когнитивни репрезентации, каквито са прототипите.

Възниква проблемът как огромното множество от сходства в света се диференцира в прототипи с даден обсег, а не като някакъв друг. Рош и сътрудници предположили, че има психологически привилегировано равнище на категоризация в човешкото познание, което те наричат основно равнище на категоризация (Rosch, 1975; Rosch et al., 1976). Това равнище позволява максимално диференцирано представяне на сходствата в света. Това оптимизира категориите, отразявани като понятия - да не се създават на високо йерархично равнище и с това да са твърде широки, нито пък много тесни на ниско равнище на категоризация. При първите намалява сходството вътре в категориите и между тях, и те стават недостатъчно специфични за употреба (не са достатъчно информативни), а при тесните категории на йерархично по-ниско равнище сходството вътре и между тях е високо и те трудно се различават. Така предпочитаното (основно) равнище на диференциране на прототипите по правило е срединно - между твърде широките и твърде тесните прототипи.

Джеймс Хемптън (цит. източник) изтъква, че основното (средно) равнище на категоризация е:

Най-специфичното за обозначаване с отделна дума; Най-бързото за обозначаване на картинка с дума; Равнището, на което родителите най-често назовават предмети на децата си; Равнището, на което предметите имат най-много общи части; Равнището, на което формите на предметите са най-близки; Равнището, на което предметите се овладяват с почти същите действия; Равнището, на което категориите се научават най-лесно.

Вижда се, че основното равнище на категоризация е оптимално по много параметри на когнитивна обработка. Като цяло то осигурява максимална диференциация и ефективност на понятията, представени в опита на индивида. Основното равнище на категоризация е фиксирано и в структурата на езика, защото за него има най-много обозначения с отделни думи. Сами по себе си те подсказват на индивида какви понятия си струва да включи в своя когнитивен репертоар.

Формирането на прототипи става чрез фиксиране на признаци в дадена област на света (категория) и приписване на относителни тегла на всеки признак. Всъщност прототипът като репрезентация се състои от две неща: (1) списък с “претеглени” признаци и (2) критерий за причисляване към прототипа, който действа като сумиране на тегла.

Може да се предположи, че прототипът работи по следния начин:

Индивидът оценява признаците на екземпляр, включен в ситуационното поле и сумира теглата им. Ако сумата надвиши критерия за дадена категория, приема се, че той се принадлежи към прототипа. Тук би трябвало да участва и образът на света (ОС), който да подсказва малък брой възможни прототипи, измежду които субектът сравнява дали екземплярът надвишава критерия на някой от тях.

Привлекателно е, че такъв модел може да се възпроизведе и от модели на мрежи от неврони, което увеличава неговото правдоподобие.

Известен е и по-прост модел на функциониране на прототипичните понятия.

Ролята на претегления списък тук се изпълнява от представата за централен образец, с който се сравняват представите за екземплярите и във всеки конкретен случай се изчислява преживява близост или отдалечаване от образеца. Всъщност така биха могли да действат свръх-упражняваните прототипи, или традиционният психологически механизъм на представите.

В когнитивната психология съществуват разногласия относно начина, по който се преживява сходство. Изследването му е наложително, защото механизмите на репрезентация на сходство са ядро на прототипичните понятия.Класически (логически) понятия

Всъщност това са понятията, които се описват в учебниците по логика като истински понятия. Те се дефинират като очертаващи ясни граници (класове, категории) в света, където се намират техните екземпляри (реални предмети, събития, отношения и пр.). Очертаването на границите става чрез съществени признаци: общи и специфични. Двата вида признаци отличават екземплярите от онези в най-близките класове. Няма да навлизам в логически детайли, само ще изтъкна, че основанията за очертаването на класовете са присъщи на устройството на света и изобщо не зависят от субекта. Последният има свободата да греши, но ако иска да формира логически валидни понятия, трябва да се подчини на обективната необходимост в света, заложена в човешкия индивид като закони на логиката.

Вижда се, че такъв подход към понятията е твърде непсихологичен. За формирането на логически понятия се изисква безпристрастен субект, какъвто в живия свят едва ли може да се намери. Обикновено под някаква форма в човешката когнитивна система се вкарва нещо като компютър, който има

дееспособността да мисли логично и да формира понятия въпреки бремето от пристрастия. Интересно е, че такова силно предположение намира потвърждение в експерименти, показващи, че индивидите могат да мислят логично в редица случаи. Теорията на Жан Пиаже е най-мащабният опит да се провери ролята на логиката в развиващия се опит на детето.

Логически понятия действително съществуват и те са резултат от развитието и са специални оръдия на рядък вид мислене – научното мислене. То действително произвежда логически понятия за предметите на своето изследване, а също и системи от логически понятия – концепции, модели и теории. Не случайно логическите понятия се наричат още научни понятия. Те се изграждат съзнателно и черпят валидността си от определена теория, от множество експерименти или други форми на емпирично потвърждение и доказателства в логическа форма.

Следва да се отбележи, че научните и изобщо логическите понятия се изобретяват и проверяват от цели общности, макар и завършения им вид да се свързва с името на конкретен учен. Логическите понятия добиват вида си и дори авторитета си от общността на учените, които умеят да мислят строго логически, както и креативно в други случаи. Индивидът няма шансове да напредне в логическото си мислене и да използва много научни (логически) понятия, ако не е ходил на училище, където се дава научно образование. В научното образование става замяна (и то непълна) на част от всекидневните понятия, които обикновено са прототипични, с научни понятия.

Както уместно изтъква Карл Берайтър, перфектното логично мислене е прерогатив на компютрите. Но той добавя: забележително е, че хората могат да се научат да мислят като компютрите! (Bereiter, 1997). Последното се осъществява съзнателно, дисциплинирано, като се моделират образци на логично мислене. Мисленето чрез логически понятия осигурява повече консенсус относно важни теми, отколкото мисленето чрез прототипи.

Ч.-П. Сноу забелязал, че представителите на естествените науки и техниката, се разбират за важните неща по-ефикасно, отколкото представителите на хуманитарната област. Сред учените от точните науки класовите различия не пречат на разбирането, докато сред хуманитарите, различията в следствие възпитанието, от които те изхождат, създават непроходими бариери в разбирането (Сноу, 1983, с. 20). За различието между двете научни общности има значение и различието в използваните понятия – в естествените науки преобладават логическите понятия, докато в хуманитариката далеч не е така.

Целеви понятияДвата вида понятия, които обсъдих горе, имат общи черти: и прототипите, и

класическите понятия се основават върху репрезентации на белези на света сам по себе си в паметта на индивида. Те служат да разделят наблюдаемия свят на категории според собствените качества на групираните реалности. По тази причина и двата вида понятия са таксономични средства за категоризация.

В Лекция № 2 на цитирания курс Дж. Хемптън отбелязва, че в опита на индивида особено важна роля играят т. нар понятия, организирани около цели (goal-directed categories) или по-кратко целеви понятия. Те нямат общи съществени белези, нито пък споделят някакво фамилно сходство, но са уместни по отношение на обща цел: например, неща, подходящи за подарък на майка ми; неща, които трябва да се измъкнат от къщи при пожар и пр. Целевите понятия се появяват рано в онтогенезата като функционални понятия, организирани около възможна употреба на нещата. Психолозите ги смятат за прото-понятия, предизвикани от неопитността на детето да категоризира адекватно нещата в своя свят. Но тези понятия носят т. нар. функционални или

оперативни значения, които се превръщат в ядра на навици и умения в развития опит на възрастния индивид. Детето си играе да търси възможните употреби на вещите около себе си, но след време то започва да ги организира около целите и намеренията, които си поставя. Целевите понятия правят субекта чувствителен към ситуационните опции и са инструменти на неговата субектност. Те се образуват и използват високо съзнателно, подобно на класическите понятия и обратно на прототипите, възникващи в имплицитното учене. Следва да се отбележи, че засега това са най-слабо проучените видове понятия.

Взаимовръзка между разновидностите на мисленетоВ тази глава обсъдих решаването на проблеми и понятийното мислене като

два големи дяла на психологията на мисленето. Всъщност критерий за мисленето е проблемността. Мисленето е пълноценно само доколкото проблемността се репрезентира, преживява и разрешава. В случая с добре дефинираните проблеми критерият се изпълнява директно. В тази област проблемното мислене е съпроводено от висока степен на осъзнатост на процеса и резултата на мислене. То е винаги ситуирано, защото изчерпва смисъла си от някаква зададена ситуация и насочва нейния ход по преднамерен начин.

Нещата с понятията стоят по сложен начин. Преобладаващата част от понятията у човека са прототипични по структурата и действието си. Те се образуват в преобладаващата си част чрез несъзнателно или слабо осъзнато учене, което се обозначава като имплицитно учене. Така прототипичната категоризация е повече резултат на учене, отколкото на решаване на проблеми. Все пак прототипите се вплитат като тъкан на проблемното мислене и следва да се разглеждат заедно с него.

От друга страна логическите категории се формират като отговори на проблемност, с която индивидите и общностите се сблъскват. В този смисъл те са пълноценни форми на мислене и му придават всеобщност и валидност.

Мощни средства на мисленето са целевите понятия. Те са гъвкави, адаптирани към изискванията и хода на преобразуване на конкретна ситуация и фиксират множество връзки, които придават структура и посока на процесите в ситуационното поле на преживявана проблемност. Целевите понятия, особено под-целите, са пряк резултат на проблемно мислене и условия за неговата вътрешна диференциация.

Проблемност и понятийност се вплитат в единен процес на разбиране, овладяване и сътворяване на човешкия свят. Такова е предназначението на мисленето в крайна сметка.

ВъображениеКазват, че въображението дава криле на човека. Тази метафора показва

сполучливо, че за нас то е средство за пътуване в едно огромно пространство, където вече престава да ни води чувството за реалност. Човекът за разлика от животните има свят, не съвпадащ с данните на сетивата. Това се дължи на уникалната психична функция да си представя неща, които са възможни, макар и не да не са извлечени от сетивния му опит. Това именно е въображението. Другата психична функция у човека без аналог при животните е волята. Тези две функции, специфични за човека, са тясно свързани помежду си. Въображението участва в смислообразуващата фаза на волевите актове, а наличието на воля дава виталност на идеите и образите на въображението, превръща ги в открития и дела. Може би двете функции споделят общо начало

в дълбините на човешката еволюция и са се развивали синергично, като заедно с това всяка от двете е претърпяла специфична вътрешна диференциация.

Възгледи за въображениетоОбщо взето теориите за въображението не са разнообразни, като тези за

възприятието или паметта. По-голямата част от психолозите споделят убеждението, произхождащо от здравия смисъл, че въображението е способност за създаване на образи, подобни на перцептивните, както и извършване на действия върху тях и чрез тях. От тази гледна точка на образите на въображението се приписват свойства, подобни на перцептивните образи:

яснота и отчетливост; детайлност; сила (асоциативна и действена); лекота и време на удържане; спонтанност; веридикалност (правдоподобие); емоционален тон и пр.

Такъв възглед предполага едно действие на когнитивната система с блокиран сетивен край. Съвременен автор, който сближава възприятие и въображение е У. Найсър (Neisser, 1976). За него действието на въображението е перцептивен цикъл, в който не постъпва сетивна информация (виж Фиг. 12 от Гл. VІ.). От друга страна традиционната теория за представите има подобни допускания. По такъв начин между въображение, представност и възприятие възниква припокриване и неясно очертани граници и се пита - доколко те съставляват единна психична функция, разгледана в различни приложения: доколко те са разнородни репрезентации и начини на когнитивна обработка.

Друг алтернативен, донякъде нетривиален възглед сближава въображението с мисленето. По-точно, въображението се разглежда като свободно реещо се мислене, недисциплинирано от цел и чувство за реалност. Ако в предходния възглед същност на въображението е една ментална “нагледност”, едно образно качество на преживяването, в случая “душа” на въображението е едно чувство за възможност, което непрекъснато съчетава отново и отново съставките на опита и изчерпва нови и нови предмети и опции от един свят на възможности. Тук въображението не е медия на вътрешна нагледност, удобна система за репрезентиране на наличното битие, а познавателна способност, предназначена да опознава предмети и закони на възможното битие и да ги внася в света на човешкото всекидневие. Авторитетен представител на този възглед е Фредерик Бартлет.

Всъщност, двата възгледа стоят от срещуположни страни на разделителната линия “реализъм – романтизъм” по отношение на личността, която обсъждах в Гл. ІV. Въображението като образност прави въображението битово-реалистично, а въображението като изследване на възможности го романтизира и му приписва високи творчески функции. Затова не случайно е възникнала всеизвестната асоциация между въображение и творчество, която приема въображението за психологически механизъм на творчеството.

Определение на въображениетоПроблемът за психологическата природа на въображението очевидно не

може да се решава по еклектичен начин: и единият възглед е верен, и другият възглед – също. Тук ще приема, че въображението е абстрактна психическа функция, сродна на мисленето, която произвежда ново знание за света, освободено от ограниченията на наличната ситуация. При това въображаемото

знание е знание за възможни предмети, свойства и отношения, които в актовете на въображението не носят “веригите” на света на сетивата, възникват свободно, игрово, удоволствено, умозрително. Движеща сила във въобразяващите дейности е едно чувство за възможност, което предусеща и следва чистата възможност, без да се опитва я дели на реалистична и нереалистична. Разделението ще бъде установено от мисленето, когато то започне да търси валидност на продуктите на въображението. При това въображението създава представи за възможности и техните конфигурации, а не просто сетивно-подобни преживявания. Развитото въображение, строго погледнато, е насочено към разбиране на Свят 3 (по К. Попър), а този свят се състои от идеи, принципи, закони, релации и ценности. Преди да бъде познат някакъв природен закон, първоначално той е бил за познаващия субект идеален предмет във въображаема ситуация. Такъв подход към въображението го прави една свободна, непроблемна форма на мисленето. Образните форми на въображението се различават по това, че рекомбинират сетивно-представен материал. Но принципно въображението е съчетаване и свободно асоцииране на опит от всякакви модалности – емоционална, сензо-перцептивна, волева, абстрактно-идейна. Затова може да се даде следното определение на въображението:

Въображение – това е познавателна психическа функция, специфична за човека, еволюционно производна от мисленето, която изследва и играе с възможностите като все още непроявено битие. Въображението усилва адаптационния потенциал на човека и е преживяваната част от неговата креативност.

Приведената кратка дефиниция приканва да бъде интерпретирана. Въображението има еволюционни предходници и у животните. Това е играта. Всъщност въобразяващите действия са смесен модус на игра и познание, в който все пак познанието е водещо. Въображението изпълнява и други ефекти освен познавателните – емоциогенни, смислообразуващи, защитни и пр. Все пак то е възникнало като инструмент за познание и това еволюционно предназначение формира масивно неговото действие. Едно определение заблуждава като увеличава хомогенността и единството на определяната реалност. Все пак резонът на определението е да посочи главното, преобладаващото. Изчерпателното определение е посочване на всички възможни употреби на дадено явление. Но тъй като изброяването никога не е пълно, такова определяне е винаги частично и позволява допълнения, когато се открият нови действия на дадената реалност, в случая на въображението. В следващия раздел ще приведа набор от ефекти, произвеждани от работата на въображението. Всъщност това е емпиричното обосноваване на тази психична реалност.

За какво служи въображението?Както другите психични функции, въображението върши много неща. В

следващия списък са приведени най-разнообразни ефекти на въображението в различни ситуации, пред които се изправя субектът. Въображението:

Усилва чувството за Азовост на фона на представяни възможности за избор;

Служи за мнимо удовлетворяване на желания, които в момента са неизпълними;

Помага на субекта да избяга ментално от стресова или екзистенциална ситуация;

Замества реални дейности при физическа невъзможност за удовлетворяване на блокирана потребност – въображаемо пътуване по света и вселената; представяне, че ядеш, когато си гладен и т. н;

Представя на субекта действия, за които не са изобретени културни форми на представност;

Играе с позволяващите обстоятелства (affordances) на тялото, на емоциите, на идеите и пр. заради удоволствието, което носи играта;

Дава възможност за емпатийни преживявания (виртуално преживяване на емоциите на друг човек);

Позволява заемане на гледната точка на “обобщения друг” (Дж. Х. Мийд); Проиграва виртуално социални ситуации преди реално да са се случили.

Това се нарича “умствено упражняване” (mental practice), особено като част от спортната тренировка;

Участва в усвояването на социални роли и на “вработването” в тях в конкретни ситуации;

Осъществява мисловни експерименти в контекста на научното познание; Създава преживяваните съдържания на относително пасивни дейности

като сънуване, бленуване, мечтаене и пр.; Участва в разказвателните дейности на общностите и произвежда

анонимно творчество, - слухове, вицове, приписване на причини за постъпки и пр.;

Реализира процеса на т. нар. “необходима импровизация” (У. Т. Сингълтън) при формирането и усъвършенстването на социални и трудови умения;

Участва в мотивираната смяна на неприятни его-състояния – скука, недоумение и т. н.; чрез него субектът преодолява собствената си баналност;

Презентира в съзнанието архетипни структури на опита и произвежда митове, символи и пр.;

Помага на субекта да се самозаблуждава, както и да лъже убедително другите;

Води до формиране на нови смисли; Обезсмисля предмети и събития, преживявани като носещи смисъл до

определен момент (ефект на Мадам Бовари); Произвежда саморазрушителни емоционални нагласи – усилва страхове,

подкрепя ниско самочувствие и пр. Води до търсене на нови или по-силни усещания – гастрономични,

обонятелни, тактилни, или комплекси от тях; Участва в създаването на жизнени планове на личността, особено в една

първична форма на копнежи, и мечти; Създава т. нар. “катарзис” във възприемането на изкуството.

Списъкът с психологически ефекти на въображението може да бъде продължен. В случая е важно, че те са многообразни. Изброяването им илюстрира широкия спектър от въздействия, които въображението реално оказва в човешкия живот. Тъкмо поради това, че е вездесъщо, въображението някакси се размива в другите психически функции. То присъства достатъчно отчетливо в игрите, общуването и познанието на децата, а после се интегрира в толкова много употреби, че сякаш изчезва. Теодюл Рибо, един от класиците на изследването на въображението, настоявал, че въображението у възрастния индивид е по-влиятелно, отколкото е въображението у децата. Все пак да имаш силно въображение в зряла възраст означава в известен смисъл

да запазиш детето в себе си, защото силното въображение изисква известна наивистична нагласа у този, който го има.

Въображението е почивка от диктата на реалността. Алтернативните преживявания на въображението, противопоставящи се на всекидневната реалност, създават чувство за другодействие, т. е. преживяване за свобода. От друга страна, пълноценното действие на въображението изисква запазено чувство за фактическа реалност. Иначе въображението се изражда в механизъм за създаване и поддържане на налудни идеи и представи.

Въображението е нужно като противодействие на втвърдяването (ригидизацията) на всекидневния опит. Ако липсва импровизационната склонност, пораждана от въображението, всекидневните ни асоциации стават твърде банални и предсказуеми.

Баналността на всекидневните асоциации може да се демонстрира чрез един прост експеримент. Попитайте 10 възрастни какво им хрумва, когато чуят най-обикновени думи-стимули, например,: столица, цвете, човешко име. Много вероятно е поне половината от лицата да дадат отговори: Париж, роза, Мария (Иван). Оригиналността на отговорите на думи-стимули е предпочитан индикатор на креативност в словесните тестове за креативност. Читателят може да провери креативността си като измисли нови употреби на всекидневни вещи - да измисли нечувано име на котка, да си представи няколко напълно различни начини за обясняване на една идея, да направи ново съчетание на дрехи, с които разполага и т. н.

Въображението поражда явен, а често полуосъзнат, стремеж да се разчупи рутината на мислите и действията и да се вкара свобода и неопределеност в преживяванията. Това може да се нарече импровизационна активност на въображението. Тя увеличава разнообразието на преживяването, пречи на втвърдяването на интелектуалните навици, създава предпоставки за възникване на творчески постижения, т. е. на истинско творчество. Но въображението е ценно не само с важните си следствия да адаптира индивида към трудностите на живот, то му дава качество. Ако емоциите правят света на преживяванията цветен, колоритен, въображението го прави многомерен, алтернативен, открит за човешка инициатива.

Въображението е психологически механизъм на най-престижното и полезно човешко качество – креативността. В крайна сметка грамаден брой културни вещи и материали като дизелов двигател, дигитален компютър, бетон, стихотворение за нежна страст и много други, са продукти на тази вездесъща импровизационна активност на въображението, която всеки здрав човешки индивид проявява в живота си в някаква степен.

Изследване на въображениетоПарадоксално е, че при цялата важност на въображението, на него са

посветени твърде малко изследвания. Няма нито едно списание, както при другите психически функции, специално публикуващо емпирични работи, изследващи въображението само по себе си.91 По-скоро има журнали, публикуващи изследвания на креативността и надареността в специални области. При това въображението се изучава в “крайни” популации – у малки деца, психично болни, високо творчески личности. Какво е въображението на обикновения здрав възрастен индивид се знае малко, но негласно се приема, че въображението няма значителна роля в неговите преживявания.

91 Твърде показателно е, че авторитетното американско списание Annual Reviews of Psychology, излизащо в по един солиден том с изследователски обзори по важни области на психологията от 1950 година насам, не е публикувало нито един литературен обзор, посветен на изследвания на въображението!

За това статукво има няколко важни основания. Първо, смята се, че въображението обикновено е в подем през първите 10-12 години в човешкия живот и след това претърпява упадък. Всъщност такава неизбежност не съществува, но явно въображението започва да действа на фонов режим и не се тематизира, освен при хора, които преднамерено го развиват и усилват, както става с професионални писатели, поети и пр. Второ, в психологическата теория въображението се редуцира до някоя друга функция, или отделни негови видове до определени базисни функции – възприятие, представи, мислене. Въпреки неговата еволюционна връзка с мисленето, то притежава психологическа специфика и може да се разглежда самостоятелно, но това обикновено не се прави. Трето, и може би най-важното: на въображението му липсват стабилни собствени индикатори в поведението. А отдавна се знае, че психическите феномени с отчетливи проявления в поведението, предизвикват повече внимание у емпиричните изследователи, например, паметта и възприятието.

Вариабелността, непредсказуемостта и неустойчивото равнище на изпълнение влизат в природата на дейностите, стоящи в основата на въображението. Освен това въображението в най-голяма степен изисква специална субективна мотивация за възникването му и е трудно да се манипулира от изследователя. Въображението е тясно свързано с емоционалните явления, а в по-късната онтогенеза и с личността. Затова методики, даващи възможност за разнообразни, слабо структурирани отговори, са подходящи за проучване на процесите на въображението. В изследователската работа, свързана с идентификация на творчески процеси, често се използват:

Проективни тестове – на Роршах, ТАТ, рисувателни и др., които могат да проецират несъзнателно и слабо осъзнавани желания, комплекси, страхове, продуциращи фантазна активност;

Тестове за креативност – тестовете на Е. П. Торънс, пробите на Е. де Боно, словесно-асоциативни експерименти;

Тестове за разбиране и продуциране на метафори; Тест за завъртане на кубове в тримерно пространство на Р. Шепърд; Анализ на продуктите на дейността – картини, стихотворения, технически проекти и

спецификации, изобретения, открития и пр. Въпросник на Бетс за яркост и отчетливост на представност. Хепънинги, ролеви игри – предназначени са да уловят аспекти на колективни

творчески процеси.

Всъщност изброените методики се ползват за много други изследователски цели, освен за изучаване на процесите на въображението, но имат потенциал да вършат и това. В крайна сметка липсата на специални методики, предназначени да улавят спецификата на въображението, е най-сериозният проблем на психологията на въображението. Рано или късно този изследователски дефицит ще бъде преодолян, защото въображението изпълнява неотменими функции в когнитивната и личностната система на човека, за да бъде пренебрегвано.

Въображение и ситуационни редове ( СР-е)92

Въображението има да изпълнява важни функции не само в детството. Работата на въображението се втъкава дори в най-обикновените форми на всекидневно общуване. Не случайно Джордж Х. Мийд твърди, че голяма част от социалния живот се живее във въображението. Перифразирайки Мийд, можем

92 Този раздел и взет изцяло от студията ни с Иван Башовски (Минчев и Башовски, 1996).

да кажем, че част от СР-е се преживяват във въображението.Ролята на въображението в конституирането на социалната реалност през

Ренесанса е обсъдено сполучливо в книгата на Г. Фотев (1986). Главната идея на своята работа Фотев изказва така:

Конституирането на един свят е невъзможно без въображението, без отклонение от социалната реалност като “неща” (с. 210).

Въобразяваните и практическите ситуации най-често образуват смесени СР-е, в които въображението подготвя контекст от възможности за реални практически действия. Така понякога даден СР започва с идеал, копнеж, мечта. Това въобразено и емоционално-положително начало може да добие силна подбудителност и да породи серия от практически ситуации. Активността на въображението може да поведе и до опасения, страхове, които да мобилизират или да блокират поредица от ситуации на практически действия. Въображение и практически действия се взаимообуславят, но влиянието в посока въобразяване-практическо действие е като че ли по-силно.

Случва се и така, че СР, съставен от практически ситуации, бива имагинерно завършен с идеал, или значима практическа цел, която я няма в наличност. Така практическите въздействия биват интерполирани в един въображаемо започнат и въображаемо завършен СР. Въображаеми ситуации присъстват и в трудовия процес. Има една еврейска поговорка, че само тези, които мечтаят, умеят истински да работят. Една значителна доза въображаемост е зададена в преживяването на т.нар. чувство за ситуация (Минчев, 1993). А то е ядро на ситуационно преживяване във всекидневието.

Някои неща, съдбовни за индивида, започват съвсем невинно като игра на въображението, “науж”. Поговорката “от играчка на плачка” не се отнася само до деца. Самоубийството като постъпка нерядко е предшествано от игра с идеята, че можеш да сложиш край на живота си, без да го мислиш като реална възможност, а после идеята те обсебва и ти наистина правиш това. Възможно е един игрови СР да има тотално деструктивен завършек.

В пиеса на Дюренмат “Присъдата” случаен пътник попада сред пенсионирани юристи. Те го молят да разиграят спектакъл, в който той да играе ролята на подсъдим. Пътникът се съгласява, те го осъждат науж, а той се самоубива реално.

Знаменитият затворнически експеримент на Ф. Зимбардо също потвърждава това допускане. Разиграването на един въображаем сценарий се превръща в сериозно ангажиране и се забравя първоначалната нагласа “науж”. Всъщност това съставлява фундаменталният ефект и на психодрамата.

Понякога донаборници започват да вземат наркотици само за да избегнат военната служба, но после се ангажират с тази дейност сериозно и разрушават живота си. Без да искат те включват в наркотичните ситуации реални чувства и съответните им практически действия, задействат се бързо и механизмите на телесна зависимост. Така един СР, започнат полусериозно, довежда до съдбоносни последици. По такъв начин работата на въображението създава определени практически последици, както за добро, така и за лошо.

Смесените практико-въображаеми СР-е преобладават в индивидуалната психоповеденческа активност. Но въображението може да осъществява и самостоятелни, чисти СР-е, които илюстрирах с пиесата на Дюренмат. Това може още да се случи в СР-е, наситени с импровизация и творчество като, напр., замисляне на художествено произведение, формиране на хипотеза за научно изследване, медитация и съзерцание в различни духовни традиции и пр. В тях въображението формира основното съдържание на СР и субектът не изпитва никаква практическа заинтересованост да променя реалния свят. По

различни начини СР-е, формирани във въображението, влияят мощно върху протичането на следващи ги практически СР-е.

Връзка на въображението с другите психични функцииПо-горе бе отбелязана генетичната близост на въображение и мислене. Тя

дава основания въображението да се третира като разновидност на мисленето. Но би могло да се разсъждава и така: родствеността на двата процеси не означава, че те не са получили функционална автономия: докато мисленето е ограничено и дисциплинирано от едно чувство за реалност (принципът на реалността на З. Фройд), въображението е призвано да търси една по-широка реалност на възможното, противопоставяща се на наличната, фактическа реалност. Мисленето е ситуирано в добрия смисъл на думата, а въображението е предустановено да надхвърля наличните ситуации и да дефинира ситуации в сферата на възможното. Фантазната нагласа е в известна степен надситуационна (по-скоро свободна от фактите). И другите познавателни процеси – сензорика, възприятие, памет - са преобладаващо ситуирани, ако функционират адекватно. Природата се е погрижила, давайки на човека дарбата да фантазира и да си въобразява, той да стане свободно същество, защото свободата е не толкова мисловен феномен, колкото въображаем. Работата на въображението рядко протича в чист вид. Обикновено човек построява фантазен образ или ситуация на основата на нещо видяно, чуто или спомнено или разпознато, под въздействието на специфични емоции. Образът на въображението може да премине в мисловен акт, насочен към постигането на някаква истинност. От своя страна мисленето пък може да започне да се рее свободно и непринудено, като рекомбинира и асоциира неограничено елементи на текущата ситуация, играейки си с възможностите им. Така мисленето преминава във фантазни дейности. Самото въображение се приземява и проверява от образа на света (ОС) или посредством конкретни когнитивни актове на мислене, спомняне или възприемане. Така въображението се вписва естествено в логиката на цялостната когнитивна система на човешката психика. Въображението участва в построяването на ментален модел на конкретната ситуация като му осигурява ефективен хоризонт от възможности. Въображението служи и като позитивна критика на статуквото в човешките общности. То напомня, че всяка човешка ситуация е неудовлетворителна в контекста на възможности, които биха могли да се реализират. Въображението е част от странния шанс да излезем от борбата за оцеляване, която е императив за всички други живи същества на Земята и да изберем бъдеще, неподсказано от биологическата еволюция.

Така въображението, заедно с волята, внася уникални съставки на психологическото устройство на човека в сравнение с другите носители на психика и създава онова, което Е. Маслоу нарича “далечен обсег на човешката природа” (farther reaches of human nature).

ЗаключениеОставих удоволствието да резюмирам работата си, когато приключвам. В

тази книга се занимавах с редица традиционни теми на общата психология: предмет, методи, психични процеси, личност и пр. Същевременно се опитвах да представя концепция, преминаваща през всички теми. Ето я съвсем накратко:

Психиката е продукт на биологичната еволюция и има универсална структура. Ситуацията е най-динамичната част от психиката. Ситуацията е поле за подготвителни действия в хода на регулация на поведението и се опира на образ на света и субектен блок. Описана е спецификата на универсалната структура на психиката на равнище човек. За разлика от животното човекът пребивава в три свята. Анализът на инфраструктурата на човешката психика се прави посредством феноменологични категории.

Старах се да намеря убедителни аргументи в подкрепа на горната концепция. Като оглеждам работата си, ми се иска в нея да имаше повече изказвания и анализи на големи психолози, работили в руслото на ситуационно-феноменологичната традиция. Бих желал в бъдеще да покажа варианти на универсалната структура на психиката у някои животински видове. Тук тази възможност е само загатната.

Мисля си, че замисълът, развит тук, би станал наистина убедителен само ако продължи да се разработва от съмишленици. Оптимист съм, че ги има!

P.S. Заинтересованите читатели могат да коментират книгата ми на следните адреси в Интернет:

minchevboris@hotmail.comoffice@borisminchev.infoБлагодаря на всички, които проявяват интерес към идеите, обсъдени в тази

книга.

Приложения

Приложение 1. Речник на ситуационистката концепцияАз – Свръхнаситена форма на преживявана субектност, зададена като вътрешен ментален център, при която активността в ситуация добива посока “отвътре – навън” и се реализира чрез редица Аз-функции.

Азоцентричност – Свойството от Аза от него да тръгват вектори на подбудителност и към него да се съсредоточават подбуди и смисли, идващи от предметната структура на ситуацията.

Антиципации и очаквания – Генерирани от образа на света субективни феномени, конституиращи ситуации и ситуационни редове. Очакванията и антиципациите имат множество трудно идентифициращи се форми. Най.често те се задават посредством широка гама от емоции и се обединяват в емоционален ритъм на очакване и сбъдване, наречен “чувство за ситуация”, или “чувство за ситуационен ред”.

Асоциативност (свободна, или привична, предсказуема) – Тенденция формираща привични или нови ситуационни редове.

Вектор на подбудителност – Изпъкваща пристрастност, която става системообразуващ фактор на моментното преживяване. В даден момент у субекта има подбуди на няколко равнища, но те се сумират в общ “вектор на подбудителност”.

Гледна точка – Меняща се перспектива върху съдържанието на ситуацията, породена от вектора на подбудителност. Най-общо тя би могла да бъде обектоцентрична или субектоцентрична, но не може да бъде неутрална, безпристрастна по отношение на тези два модуса.

Дефиниране на ситуация –Експлицитни или имплицитни очаквания за смисъла на предстояща ситуация – какво и защо ще се прави, как, с кого, какви средства ще се използват. Така се очертава кръга на случващото се и често то наистина се случва. В индивидуалните ситуации субектът сам дефинира ситуацията. В интерсубектни ситуации възниква конкуренция кой и как да дефинира възникващата ситуация.

Драма – Тип ситуационност, свързан с висока несигурност относно изхода на ситуациите. Тя има сериозни последствия, дори може да застрашава живота на индивида. Драмата е собственото пространство на личността на индивида.

Една подбуда в ситуация – Силно ограничение на броя на мотивационните тенденции, действащи в моментното ситуационно поле до една подбуда. Последната господства в ситуационното поле и бива изместена от следващата в процеса на конкуренция на подбуди.

Емоции – Съставки на преживяванията, изразяващи непосредствено пристрастността на субекта и влияещи върху неговата активност.

Жизнен път – Най-мащабната ситуация, мислима от субекта по повод собствения му живот.

Жизнено дело – Отчуждаемата част от опита на субекта, която може да го надживее и представлява приноса на личността към дадена култура.

Зона на безразличие – Част от опита, която не може да генерира различаващи се ситуации. Отклонението от нея тематизира опита във вид на ситуации.

Индивидуален набор от теми на преживяване – Всеки индивид се характеризира с особен набор от теми на преживявания. Последните са основа на неговите ситуационни редове и личност.

Инерционен ефект на ситуационния репертоар (масата на опита). Вече изкристализиралите в миналия опит (образа на света) ситуации-преживявания асимилират неопределеността на текущото преживяване и то започва да се “узнава” като вече видяно, вече преживяно като такова-и-такова преживяване. Готовите преживявания-типове пречат на образуването на нови ситуационни типове, защото масата на опита спонтанно тласка към неговото използване.

Конкуренция на подбуди – Начин на изместване на подбудите от ситуационната рамка. Ситуацията се конституира от подбудата, доминираща в ситуационното поле. Смяната на подбудата маркира и смяна на ситуацията, макар и ситуационното поле да остава същото.

Материал на преживяването – Конкретното съдържание, с което е запълнена ситуационната рамка – тема, ситуационна подбуда, отчленявани предмети, перцептивно или представно,

фокус на преживяването, действия на субекта.

Навици – Психо-поведенчески средства за овладяване на прости, повтарящи се ситуации. Вездесъщи компоненти на преживяванията и поведението на животните и човека.

Нагласа – Безсъзнателна или слабо-осъзната форма на подбуждане на психо-поведенческа активност у субекта, придобита в индивидуалния опит и провокирана от определени ситуации.

Необходима импровизация – Стил на преживяване и поведение на субекта, който внася преднамерено новост и разнообразие в ситуационните редове.

Неограниченост на подбудите – Свойство на подбудителната сфера, придаващо уникалност на човека, създаващо изключително разнообразие на преживяваните ситуации. Всъщност неограничеността е присъща на човешкия род като цяло, а не на индивида.

Обозримост – Свойство на ситуацията да изглежда едновременно видима от едно умствено око. Обозримостта произтича от ограничения капацитет на преживяванията, фиксиран от числото на Дж. Милър (7+_2). Тя прави възможен контрола върху случващото се в ситуацията и създава предположение за потенциална значимост на обозримите предмети и процеси.

Образ на света (ОС) – Относително обективна инстанция на психиката. Представлява едно колосално смислово пространство, скрито в субекта. Той е интегрална схема на света, осмисляща ситуациите и генерираща очаквания за бъдещи събития.

Общ вектор на подбудителност – Изпъкваща пристрастност, която служи като обединяващ фактор на моментното преживяване.

Онавичняване – Превръщане на всички компоненти на опита (емоционални, волеви, познавателни) в навици и привички, които водят до ригидност на преживяванията и поведението.

Панорамност – Първично това е свойство на възприятието, а вторично и на всяка ситуацията, изразяващо се в това, че сетивно преживяваното се свързва лесно и естествено с това, което субектът знае. Например, виждам, черна дъска пред себе си, като тя се вписва безпроблемно в сцената зад гърба ми.

Подбуди – Субективни мотивационни тенденции, борещи се за овладяване на крайния общ път - поведението. Привнасят се в ситуации, както и се пораждат вътре в ситуации.

Полагане на значимост и смисленост – Начин на смислообразуване в ситуация, когато определени неща, попаднали във фокуса на внимание, се приемат за важни.

Посока на вниманието – Ментален фактор, обърнат към или изхождащ от Аза. Чрез нея се реализират функциите на вниманието в ситуационното поле.

Проблем – Мисловна структура, състояща се от известни условия, цел, действия и ограничения. Тази структура възниква като предизвикателство за Аза и се разгръща в ситуационен ред, в който целта се постига чрез преобразуване на условията посредством стратегии и обусловена от тях когнитивна активност.

Проблемна ситуация – В нея субектът изпитва дискомфортни преживявания, създаващи у него нагласа да формулира проблеми, които все още са в потенциален вид.

Променлив ситуационен мащаб – Изменение на обема на съдържанието на ситуацията – от дребен (да речем, сърбеж по крака, до колосален (светът като цяло).

Проспективност – Ориентация на преживяването към следващото и изобщо към бъдещето. Важи както за отделната ситуация, така и за ситуационния ред.

Първичност на възприятието – Принцип с фило- и онтогенетическо действие, обоснован от М. Мерло-Понти. Изразява се в следното: ситуацията като единица на преживяването възниква първоначално в сферата на възприятието. По-нататъшното еволюиране на ситуационността запазва нейната първична организация, зародила се във възприятието. Следващите типове ситуации са разновидности на перцептивния формат на задаване на преживяването. Същото важи и в онтогенетичен план – първичният опит на човешкото бебе е перцептивен и другите системи на репрезентация на света носят перцептивно “клеймо” в неговия опит.

Рутина – Тип ситуационност, присъщ на всекидневните ситуационни редове, в които няма изненади и силни емоции. Рутината се организира около онавичнени ситуации и делово решаване на обикновени проблеми. Това е собственият модус на проявление на характера на индивида.

Свиване и разгръщане на ситуации - Окрупняване и разделяне на дадена ситуация, която променя и обхвата на своето съдържание.

Ситуационен ред (СР) – Привична последователност от възпроизвеждани ситуации, разгръщащи се предсказуемо и споделящи обща тема и вектор на подбудителност.

Ситуационен репертоар – Веднъж възникнала, ситуацията се превръща в единица на готовия, изкристализирал опит на субекта, който се нарича ситуационен репертоар. В случая “единица” означава, че веднъж преживяна, ситуацията се възпроизвежда като единно цяло. Единиците от ситуационния репертоар се активират по-лесно и бързо в сравнение с нововъзникващите ситуации.

Ситуационен тезаурус - Той е присъщ на определена култура и е съвкупност от всички реално преживявани ситуации от представителите на дадената култура. Ситуационният тезаурус е многократно по-голям от индивидуалния ситуационен репертоар, а пък последният е малка, неслучайна извадка от тезауруса от ситуации, присъщ на дадена култура.

Ситуационно поле – Обхват, локус на случване на конкретно преживяване, траещо известно време (обикновено 1-2 минути). Поражда се от взаимодействието на краткосрочната памет и образа на света. В него са “локализирани” тема, участници, предмети и атрибутите им, ситуационна подбуда, вектор на подбудителност и пр. В полето на ситуацията те придобиват валентност (моментна значимост) и си взаимодействат. Излизащото извън ситуационното поле не е част от ситуацията.

Ситуация – Фрагмент (фрема) на преживяване със специфично качество, единица на ситуационния репертоар и актуализирана част от образа на света на индивида. Преживяването на ситуация е подобно на гледането в “кадър”, през “прозорец”. Ситуацията се създава чрез фокусиране на вниманието върху сетивно или абстрактно съдържание, зададено в работно (ситуационно) поле. Ситуациите възникват там, където има заинтересован субект – при наличие на ситуационна подбуда, изискваща реализация в съдържанието на ситуационното поле.

Смяна на вектора на подбудителност – Процес, свързан с изчерпване на подбудителността на текущия вектор или с конкуренцията на подбудите. Новият вектор сигнализира нова ситуация.

Спиране на преживяването в ситуацията – Фиксация на една “сцена” на опита, така че Азът получава време за осъществяване на някакви ментални действия. Условията и предметите са сякаш “спрели”, подвижни остават действията и подбудите на субекта. Може да се уподоби на конвейера в завод, в интервала, когато не се движи и дава възможност за монтажни операции.

Стъпка (ход) на волево действие и на мисловния цикъл – Серия ситуации между началото и края на мисловния цикъл и началото и края на сложното волево действие. Тя може да се отчлени във вид на проста ситуация в ситуационния репертоар, която да служи като прийом, правило за овладяване на множество умения, сложни волеви актове и при решаване на различни проблеми.

Съставки (компоненти) на моментното преживяване – Темата, преживяваните предмети, емоционалните валентности, векторът на подбудителност, чувството за ситуация и Азът.

Тема на преживяване – Рамка на съдържанието на определен тип ситуации. Смяната й сигнализира смяна на ситуационния ред. Обособява се посредством фокуса на внимание.

Тенденция към ефективна простота – Вътрешен импулс в ситуацията да остане само необходимото съдържание за реализация на вектора на подбудителност.

Тенденция на завършване на подбудите – Тенденция много сходна с гещалтисткия феномен “завършеност”.

Умение – Единица на качествения човешки опит, най-вече трудовия и когнитивния. Умението е психо-поведенческа система за овладяване на сложни повтарящи се ситуации. Формираните умения се разгръщат като ситуационни редове и подлежат на дълго усвояване, в порядъка на хиляди часове.

Фиксиран обхват – Обем на преживяването, еднократно обозрим от едно умствено око, който е с лимитиран обем.

Фокус на вниманието – Той е резултат на психическа селекция. Дефинира се чрез мястото в ситуационното поле, в което преживяването е най-отчетливо, високо будно и гъвкаво контролирано от Аза. Фокусът на вниманието е единичен и с твърде ограничен капацитет,

макар че субективно изглежда обширен.

Чувство за ситуация – Емоционална гама от оценки на хода на разгръщането на ситуацията, напомняща доколко ситуацията съответства на своя прототип.

Чувство за СР – Ритъм на разгръщане на последователност от антиципации на ситуации, зададен предимно чрез специфични емоции.

Приложение 2. Теми на човешки преживявания93

1. Секс2. Дом3. Игра4. Минало5. Бъдеще6. Свобода7. Приключение8. Собственост9. Пари10. Народ, нация, етнос11. Родина12. Космос (Свят)13. Надежда14. Семейство15. Дете (Деца), Род(нинство)16. Любов17. Приятелство18. Враждуване (Неприятел, Враг,

Противник)19. Кариера20. Богатство21. Медитация22. Работа23. Хоби24. Домашен любимец25. Добро

26. Живот27. Жизнен път и жизнено дело28. Смърт29. Бог, Сакрално30. Истина31. Красота32. Жизнено дело33. Вяра34. Смисъл (Безсмислица)35. Аз36. Кауза37. Болест (Здраве)38. Дълг39. Призвание40. Майсторство41. Щастие42. Храна43. Облекло44. Разговор45. Помощ46. Съдба47. Власт48. Сънуване49. Репутация50. Чест51. Слава

93 Темите на преживявания (ТП) са широки области на жизнени съдържания, обективни по произхода и последствията си, които се различават много по цялостното си жизнено качество. ТП са “полета” или “зони” на потенциален смисъл или прото-смисъл. Всяка ТП е място на нахлуване на живота “без маска и без грим” във вътрешния свят на индивида. В пределите на дадена тема, например “спорт”, обективното съдържание на външния свят взаимодейства със слоевете на личността и произвежда смисли и подбуди за нови ситуации и действия, или възпроизвежда ситуациите като вече видени, вече преживяни. В първия случай се наблюдава психично развитие, а във втория се извършва просто възпроизвеждане на наличния ситуационен репертоар. ТП са ограничен брой и едва ли надхвърлят 100. Темите са донякъде антропологическа характеристика на човека, те задават областите от “неща в света”, които биха могли да представляват интерес за човека по принцип. Неща, които не са ТП, попадат в категорията на “нечовешкото”. Последното е непредставимо в ситуация. Увеличаването на ТП води до разширяване на обсега на човечността. Всеки индивид се характеризира със специфичен набор от ТП. Последните описват съдържателните аспекти на неговата личност и индивидуалност. ТП могат да се проучват чрез разказите (наративите) на индивида за себе си, за своя живот и жизнено дело. За това е нужно разказвачът да е искрен, честен и умел в използването на думите. Този подход може да се резюмира в правилото: Искате ли да разберете темите, пораждащи ситуации у индивида, просто го попитайте. Много е вероятно той да ви разкаже. Освен този директен подход е възможен и косвен подход чрез анализ на поведението и жизненото дело на индивида. Така или иначе ТП се “излъчват” и могат да бъдат установени.

Приложение 3. Моят списък на “гросмайсторите” в психологията

Макар че в световен мащаб поне един милион души са направили психологията своя професия, хората, които са я формирали като изследователско поле, са малко на брой и едва ли надхвърлят 100 души. Долу представям списък на тези от тях, за които съм убеден, че имат най-голям принос на теоретици-изследователи. В списъка няма ранжиране по значимост. Приемам работно, че те имат потенциално еднакъв принос. Приканвам читателя да прави свой списък и да размишлява върху основанията да включва или изключва определени имена от него. Ето моят списък:

Аристотел Чарлз Дарвин Вилхелм Вунд Едуард Титченер Уйлям Джеймс Зигмунд Фройд Джон Уотсън Джордж Х. Мийд Уйлям Макдаугъл Макс Вертхаймер Курт Кофка Волфганг Кьолер Алфред Бине Дейвид Векслер Карл Бюлер Шарлота Бюлер Вилхелм Щерн Жан Пиаже Лев С. Виготски Дмитрий Узнадзе Гордън Олпорт

Сергей Л. Рубинщейн Алексей Н. Леонтиев Морис Мерло-Понти Бурхус Скинър Курт Левин Карл-Густав Юнг Ерих Фром Чарлз Спирмън Фредерик Бартлет Сирил Бърт Виктор Франкъл Ейбрахам Маслоу Херман Хелмхолц Джеймс Дж. Гибсън Улрик Найсър Джордж Кели Доналд Бродбенд Хърбърт Саймън Ром Харе Джеръм Брунер Алфред Адлер

Това е моят списък. Бих изтъкнал основанията си за моя избор, но мисля си, че в повечето случаи те са очевидни. Моят избор за психолог № 1 на ХХ век е Курт Левин.

Приложение 4. Теми за писане на есе и за размишления94

1. Наистина ли четенето е мислене с чужд мозък, както твърди Х.-Л. Борхес?2. Какво голямо психологическо откритие знаете от последните 20 години?3. Можете ли да се опишете с 5-7 ключови думи? Кои са те?4. Какви са приликите и отликите между човека и компютъра?5. Има ли уникални собствено човешки потребности? Кои са те?6. Как ще коментирате мисълта на Ф. Ницше: “Истинският мислител мисли само една

мисъл”?7. В какъв смисъл е валидно наблюдението на К.-Г. Юнг”: “Всеки човек живее в своя

собствена ситуация”?8. Какъв е Вашият гросмайсторски списък на изтъкнати психолози? Сравнете го с

приведения в края на книгата.9. Защо хората, влизащи в автобус, почти винаги избират да сядат на празни седалки?10. Защо хората си вземат куче?11. Големият поет А. Далчев заявява, че всеки човешки живот е един неуспех. Вярно ли

е?12. Действително ли е валиден Законът на Стържънт (едно от следствията на Закона

на Мърфи), че 95% от каквото и да било е боклук?13. Предопределя ли общият психодинамичен тип нравственото развитие на индивида?14. Прав ли е Б. Паскал, че животът е или страшен, или скучен?15. Колко истински способни хора познавате? Опишете ги!16. Защо музикалните способности са най-впечатляващи?17. Кое е Вашето главно сетиво? Звучи ли, опипва ли се или се вижда света първично

във Вашия опит?18. Щяхте ли да сте по-добре адаптирани към света, ако имахте повече на брой сетива?19. Можете ли да формулирате някакво свое персонално откритие за междучовешките

отношения от типа “Научих, че ...” на Х. Дж. Браун?20. Какви са плюсовете и минусите на това да си песимист или оптимист?21. Какви основания имате да смятате, че психологията ще стане някога наука подобна

на физиката?22. Защо някои хора избират да станат психолози по професия?23. Приемливо ли е да се твърди, че всеки човек е първо психолог и по съвместителство

упражнява друга професия?24. Притежавате ли някакво умение, в което да сте особено добри в сравнение с

другите? Опишете го.25. Кой е най-впечатляващият факт или закономерност, който прочетохте в тази книга?

Защо?26. Струва ли си психологията да се учи като академична дисциплина? Ако не, по какъв

друг начин?27. Можем ли достоверно да проникваме в жизнените светове на животните? Как?28. Какво психологическо качество или свойство отличава човека същностно от

животните?29. Има ли универсално наблюдателни хора?30. Съществуват ли загадки в човешките взаимоотношения, пред които психологията е

безсилна?31. Опишете най-добрия човек, когото познавате?32. Колко вида любов знаете? А кои от тях не сте преживял(а) никога?33. Може ли нравствено деградирал човек да бъде добър психолог?34. Може ли концепцията за жизненото дело да се нарече елитарна? Какво е Вашата

предпочитана концепция за личността?35. Защо много от хората имат твърде банални желания? Какви банални желания

откривате в себе си?36. Кой от великите хора на човечеството бихте искали да срещнете на живо? А на кого

от тях бихте искал да подражавате преднамерено?

94 Книгата, която се има предвид тук, е “Обща психология” на Борис Минчев (Сиела, 2006). Списъкът предлага разнообразни теми за академични есета. Следва да се използват поне частично факти и аргументи от настоящата книга, независимо дали “за” или “против” твърденията на съответна тема. Надявам се темите да са полезни не само за моите студенти, но и за всеки любознателен читател. Есето следва да има титулна страница с тема и номер на темата по настоящия списък, трите имена и факултетния номер, както и година на предаване. Обемът на есето не бива да е повече от 1200 думи. Форматиращи характеристики на файла: рамка: ляво – 3 см., дясно, горе и долу по 2 см.; шрифт: ариал, 12 поинта, отстъп на параграф 0,5 см.; разрядка – единична.

37. Ако трябва да се превърнете в животно, кое ще изберете за свое превъплъщение? Защо?

38. Представете си, че “сте предал Богу дух” и са Ви дали да изнесете надгробно слово за себе си пред всички близки и приятели. Какво ще съдържа то? (по Стивън Кови)

39. Предлагат Ви да направите рекламен клип за себе си, за да бъде излъчен по ТВ канал. Напишете сценария му.

40. Изпълнявате ли жизнен план? Ако имате такъв, опишете го така, че да се хареса на читателите. Ако не, обосновете защо жизнените планове не си струват.

41. Кой е най-впечатляващият психологически филм, който сте гледал(а)? Защо? Направете му анализ и се спрете повече на моментите с психологическо значение.

42. Кой литературен или филмов герой е Ваш любимец? С какво е заслужил това?43. Кой е най-впечатляващият жив човек, когото познавате? С какво?44. Разделете една страница с черта по средата. Отляво напишете всички неща, които

умеете да правите наистина добре. Отдясно избройте всички неща, които не умеете, но много бихте искали да бъдат част от Вашата компетентност. Сравнете отговорите си от двете колони и поразсъждавайте какво говори това за Вас.

45. Опишете действителна случка от Вашия живот, наподобяваща приказка. Опишете и травмираща случка, която Ви носи негативни спомени. Сравнете двете случки.

46. Едно рекламно послание гласи: “Когато избираш кафе, избираш емоция”. В какъв смисъл това е вярно?

47. Някой ден може да се появи технология, позволяваща разчитането на мисли в реално време. Какви биха били последствията?

48. Формулирайте някоя от теоретичните идеи в тази книга във вид на крилата фраза, афоризъм или девиз.

49. Гордън Олпорт твърди: “Човекът сам създава ситуацията, на която реагира”. Как се осъществява това?

50. Психологическото експериментиране обикновено се извършва с опитни лица – доброволци. Как това се отразява на резултатите от тези експерименти?

51. Напишете своя версия на професионален етичен кодекс на психолозите. Какво ново в сравнение с наличните бихте предложили. Защо?

52. Познавате ли лично някакъв добър психолог? Направете му психологически портрет.53. Един от модерните видове трилъри показва как психолози-профайлъри откриват

серийни убийци. Какво е достоверното и неправдоподобното в някой от тези филми?54. Уверен ли сте, че изучаването на академична психология може да ви помогнете да

станете по-добър човек? Вашите доводи “за” или “против”.55. Един голям психолог твърди, че определени събития оставят черни дупки в

смисловата вселена на личността. Имате ли опит, потвърждаващ това? Опишете го.56. Дават Ви възможност да конструирате същество с неситуирана психика. Опишете

вътрешния свят и поведението му.57. Ейбрахам Маслоу описва преживявания, които той нарича “върхови”. Ако имате

спомен за такова във Вашия живот, опишете го. Променило ли е нещо във Вас?58. Съставете речник с 20 качества, чрез който да се дава обща, но достоверна

представа за личността на човека. Приложете го на двама души и анализирайте резултатите.

59. Психологията може да се оприличи на сборник със задачи – теоретични и практически. Съставете две задачи и обосновете предложението си.

60. К.-Г. Юнг казва, че смисълът на проблема не е в решението му, а в непрекъснатата работа върху него. За какво може да бъде критикувано основателно това изказване?

61. К.-Г. Юнг забелязва, че всеки от нас освен собствения си живот, живее и живота на своето поколение. Как ще интерпретирате това твърдение?

62. Когато чете най-дръзките книги по приложна психология, човек остава с впечатление, че психологията може да създаде почти съвършен човек, стига да следваме най-важните й открития. Възможно ли е това?

63. Можеш ли да бъдеш добър психолог, ако се интересуваш само от психология?64. На човек му се струва, че има уникални подбуди, а най-често те са банални? Как си

обяснявате това противоречие?65. Имате любима психологическа книга. Напишете есе, с което да накарате повече хора

да я прочетат.66. В Приложение № 2 е даден списък с 50 теми на човешки преживявания. Можете ли

да го разкритикувате по същество? Какви теми можете да добавите? Обосновете се.67. Хипотеза: Приятелството е заместител на родови връзки. Какви аргументи можете да

приведете, за да я потвърдите, или отхвърлите.

68. Хората с висока самооценка смятат, че правилата в обществото не важат за тях. Доколко е вярно това?

69. Стивън Пинкър твърди, че в еволюцията се разразила надпревара в когнитивните въоръжения на живите същества? Как бихте подкрепили с аргументи, или бихте опровергали това твърдение?

70. Ханс Айзенк настоява, че бързината на съобразяване е същностно качество на интелигентността, може би дори най-важното. Затова той препоръчва тестовете за интелигентност да се дават с инструкция за бързи отговори. Има ли случаи, в които тези идеи на Айзенк не важат?

71. Всекидневието е сборник с тривиални задачи, които решаваме. Доколко е вярно това?

72. Цветан Тодоров е убеден, че за човека е познат и достъпен само един “живот с другите” (такова е заглавието на една от книгите му). Така ли е наистина?

73. В преживяванията на всеки от нас има основен емоционален тон. Опишете видовете му и проявленията му в човек, когото познавате.

74. Съществуват феномени на преживяванията, които се обозначават като “идоли на егото”. Кои са те и в какво се състоят?

75. Ерих Фром твърди, че любовта в съвременния свят е обединеният егоизъм на двама души. Какви основания има такова твърдение?

76. Лев Шестов казва, че ако знаехме колко усилия и жертви стоят зад уменията на един виртуоз във всяка сфера, бихме се отказали да сме като него. А Вие лично?

77. Трудът, играта, познанието и общуването се определят като основни човешки дейности. Какъв е културният тезаурус на ситуации на една от тези дейности? Опитайте се да го опишете.

78. Хората не познават добре вещите от бита си. Важи ли това за Вас? Направете малко изследване.

79. Виктор Франкъл твърди, че отношението към страданието съставлява висшия смисъл на човешкия живот. Какво е Вашето становище?

80. Намират ли хората смисъла на своя живот или го конструират? Как мислите Вие?81. Ерих Фром е настроен не особено позитивно към удоволствието. Нико Фрижда пък

смята, че удоволствията могат да прерастват в нови мотивации. Кой според Вас е прав и защо?

82. Опишете и анализирайте слоестата структура на личността на човек, когото познавате наистина добре (може и на самия себе си). Как тя поражда уникално жизнено дело на изследваното лице?

83. Азът – това е съдбата на личността на индивида. В какъв смисъл това е вярно?84. Има ли зли хора по природа, както смята М. С. Пек? Обосновете се и анализирайте

конкретен случай.85. “Ефектът Луцифер” гласи, че при определени обстоятелства хора, добри по

природа, започват да правят злодеяния (Филип Зимбардо). Опишете и анализирайте действителен случай, демонстриращ този ефект.

86. Какво представлява преживяването на свобода? Обосновете ролята му за качеството на живота на индивида.

87. В изследванията на образованието се констатира, че сред днешните ученици широко разпространен е “синдромът на постижения под възможностите”. Опишете и анализирайте казус извън образователната сфера, свързан с указания синдром.

88. Опишете и анализирайте преживяванията и поведението на индивид, отказал се да бъде личност.

89. Л. Толстой настоява, че хората само си дават вид, че воюват, търгуват, строят. Главното, което те вършат през целия си живот, това е да решават нравствени проблеми. Освен това какво друго важно правят хората?

90. Опишете и съпоставете индивидуалностите и жизнените дела на някоя от следните двойки видни личности: Алберт Швайцер и Далай Лама; Хенри Джеймс и Марсел Пруст; Чарлз Дарвин и Зигмунд Фройд; Уинстън Чърчил и Франклин Рузвелт; Ендрю Лойд Уебър и Пол Маркартни; Стефан Цвайг и Томас Ман; Петко Р. Славейков и Любен Каравелов; Исак Нютон и Алберт Айнщайн; Винсент Ван Гог и Пол Гоген; Антонио Вивалди и Йохан С. Бах; Оливър Кромуел и Наполеон Бонапарт; Иван Бунин и Борис Пастернак; Оскар Уайлд и Бърнард Шоу; Чарли Чаплин и Ууди Алън; Александър Солженицин и Дмитрий Лихачов; Елисавета Багряна и Дора Габе; Емили Дикинсън и Марина Цветаева; Боби Фишър и Веселин Топалов; Нешка Робева и Стефка Костадинова; Вилхелм Вундт и Едуард Титченер; Уйлям Джеймс и Уйлям Щерн; Виктор Франкъл и Бруно Бетелхейм; Карл Густав Юнг и Алфред Адлер; Сергей Л. Рубинщейн и Алексей Н. Леонтиев; д-р Никола Алексиев и д-р Кръстю

Кръстев; Капитан Петко Войвода и Яне Сандански; Стефан Стамболов и Александър Стамболийски. Позовавайте се на идеите за личността, развити в тази книга.

91. Опишете и анализирайте едно високо-равнищно умение, което смятате, че сте развил(а). Опрете се на разделите за навици и умения от настоящата книга.

92. Х. Л. Борхес твърди, че четенето е мислене с чужд мозък. Може ли да се твърди, че четенето е вид мислене? Намерете аргументи “за” или “против” такова заключение.

93. В психологията, макар и рядко, се прилага Метод на анализ на продуктите на дейността. Изберете една вещ на Ваш познат, анализирайте я така, че да направете психологически изводи за него.

94. Методът на анализ на продуктите на дейността се използва и от писатели. Покажете как даден писател го използва, за да характеризира героите си.

95. Ф. Бартлет оприличил всекидневната памет на “игра на телефон” – една дума или изречение се казва на един човек, той пошепва чутото на своя съсед и така след поредица нашепвания, последният съобщава гласно какво е чул. Проведете изследване с тази игра като използвате 3 думи в една компания или 1 дума в три компании. Анализирайте резултатите от гледна точка на действието на паметта.

96. Друг паметов експеримент на Ф. Бартлет: той поставил картина пред изследвано лице и го помолил да я разгледа внимателно. След това прибрал картината и помолил лицето няколко дни подред наново да разказва какво е видял(а) първия път. Повторете експеримента със себе си, или с Ваш познат. Анализирайте резултатите и направете изводи за човешката памет.

97. Личността може да се анализира в термините на репертоар от емоции, които са й присъщи. Направете анализ на доминиращите емоции в литературен (филмов) герой, Ваш познат, или на самия себе си. Какви личностови изводи могат да се направят? (Опрете се на книгата!)

98. Когато в чат са непознати хора, те си създават цялостно впечатление за партньора в ситуацията. Опишете и анализирайте Ваше преживяване на аналогична ситуация. Как свързвате преживяването си с концепциите за личността, развити в тази книга?

99. Темите на преживяване (вижте Приложение № 2) са теми и на разговори. Изберете една от списъка и опишете как се говори по нея в разнообразни ситуации. Направете изводи, свързани с концепцията за темите на преживяване, развита в тази книга.

100. Опишете една реална ситуация, в която сте изпълнили сложно волево действие. Анализирайте я във феноменологични термини.

101. Направете блиц-интервю с група хора. Задайте им въпроса: “Ако човек не знае какво да прави, как би трябвало да постъпи?” Запишете отговорите и ги анализирайте според някои идеи в тази книга.

102. Какви са негативите на силната воля?103. Съвместими ли са зенбудистката концепция за личността и концепцията за

жизненото дело?104. Какви са основанията на възгледа, че емоциите предимно дезорганизират

поведението?105. Какво искате да добавите към това, което сте?106. Какъв вид мислене ще добавите към Таблица 12 (с. 332-335)? Обосновете го.107. Каква е символиката на корицата?108. Анализирайте Речника на думи, изразяващи подбуди в българския език (с. 122).

Какви изводи можете да направите?109. Главните арени на личностна реализация днес са спорта и бизнеса. Опишете някоя

друга “арена” за личностна реализация.110. По-лесно ли се става личност днес, отколкото преди 2-3 века? Защо?111. В текста на книгата има противоречиви твърдения. Открийте и коментирайте някои

от тях.112. “Обща психология” (Сиела, 2006) и “Проблеми на общата психология” (Веда

Словена – Ж. Г., 1998) се различават значително по замисъла си. Направете сравнителен анализ как една общопсихологическа тема (избрана от вас) се разглежда в двата учебника.

113. Разделете един бял лист с черта по средата. Отляво напишете какви промени са се случили във вашия живот в последните 5 години. Отдясно запишете какви промени бихте желали да се случат в живота ви през следващите 5 години. Анализирайте различията.

114. Опишете как изглежда и какво е поведението на един зъл човек, който познавате. Какво го прави такъв?

115. Направете списък на хора, които познавате много добре. Представете си, че имат следващ живот и тогава ще упражняват професията, за която имат индивидуални

предразположения. В какви професии биха се превъплътили? Попитайте същото тях самите и още двама общи познати. Анализирайте всички четири вида отговори.

116. Помолете някой да направи същото от тема № 115 по отношение на вас. Направете анализ на четирите вида отговори.

117. Представете си такава ситуация: зли космически нашественици са решили да накажат човечеството като му отнемат една от главните психически функции. Тези същества са оставили на вас да изберете коя да бъде тя. Коя ще изберете да бъде отнета на човека, така че загубите да са най-малки? Обосновете се.

118. Представете си пак, че супердобри космически същества са решили да усъвършенстват човечеството като му подарят една нова психическа функция. Избрали са вас за главен дизайнер на психологическото нововъведение. Какво ще предложите? Защо?

119. Кои са 10-те най-хубави думи за вас? Обяснете защо.120. Феноменът “бърнаут” означава прегаряне на мотивацията за професионална

дейност. Опишете човек, претърпял бърнаут. Анализирайте живота му и обяснете защо се е случило това.

121. Всекидневието е най-масивната част от човешкия живот. Какви минуси и плюсове има то от психологическа гледна точка?

122. “Опит е името, което човек дава на своите грешки” (О. Уайлд). Какви аргументи можете да изтъкнете “за” и “против” това изказване?

123. Повечето хора са посредствени като личности. Защо?124. Предложете оригинален оптимистичен афоризъм, който да не е римейк или

кавърверсия на афоризъм от трите части на “Законът на Мърфи наопаки”.125. Каква е връзката между оптимизъм, смисъл на живота и щастие?126. Какви са общопсихологическите следствия от неограничеността на човешките

подбуди?127. Фундаменталната атрибутивна грешка се нуждае от общопсихологическо

обяснение. Какво би било то според вас?128. Развийте една концепция за еволюция на психиката, алтернативна на тази от

учебника.129. Базисната метафора за разбирането на човека, приета в учебника, е “сърфист в

битието”. Предложете една различна метафора, която по-добре да представя психиката на човека. Обосновете се какви са нейните достойнства.

130. Обосновете тип жизнено дело, който да се прибави към Типологията на жизненото дело.

131. Редно ли е индивидът да бъде рекламен агент на самия себе си?132. Кинорежисьорът Никита Михалков казва: “Чувствам се най-добре, когато не се

чувствам съвсем добре”. Какъв е резонът на това изказване?133. Курт Вонегът казва, че сравнението е лоша основа за щастие. Какъв е резонът на

това твърдение?134. Един психолог твърди, че силното желание да си нормален е вид лудост. Вярно ли

е това?135. Представете някакъв сайт с богато психологическо съдържание. Опишете го по

атрактивен начин.136. У актьорите се наблюдава противоречиво взаимодействие между игрането на роли

на сцена и реалния им живот. Направете психологически анализ на този процес.137. Принципът 80/20 (наричан още Закон на В. Парето) гласи: осемдесет процента от

даден ефект се постига с двадесет процента от ресурсите. Какво психологическо обяснение може да дадете на този принцип?

138. Анализирайте концепцията на филма на ББС „Човешките инстинкти”, 1 и 2. какви последствия има тя за ситуационисткото разбиране на психиката?

139. Анализирайте следната ситуация: Получавате 20 000 евро от наследствен имот. В какво си струва да ги инвестирате?

140. Искате да промените себе си. От къде ще започнете? Какви стъпки ще следват? Обосновете се чрез мини-теория на самопромяната.

141. У Вас се извършва спонтанна промяна. Какви са нейните плюсове и минуси? Позовете се на персоналната си психологическа концепция.

142. Поставят ви диагноза и ви съобщават, че Ви остават 5 години продуктивен живот. Как ще ги преживеете по възможно най-смислен начин? Обосновете се.

143. Има различни концепции за щастието и целите на живота. Едуард де Боно смята, че щастието може да бъде цел на живота, Джон Стюарт Мил и Виктор Франкъл твърдят, че щастието не може да бъде специална цел, а Цветан Тодоров заема промеждутъчна позиция. Кой е прав и какви психологически аргументи можете да

приведете за това?144. Може ли човек да провали живота си, без да прави лоши неща?145. Има ли в човешкия индивид „способност за развитие”?146. Какво психологическо обяснение може да получи максимата: „За да си останеш

един и същи, трябва непрекъснато да се променяш” (Петър Г. Петров)147. В следното изказване има психологически резон: „Който избягва повода, закъснява

с развитието” (Милка Атанасова). Анализирайте го.148. Вярно ли е твърдението: „От скръб човек оглупява, а оптимизмът го прави по-

креативен”. (Милка Атанасова)? Какви аргументи за или против него можете да приведете?

149. Какви изводи за психологическото устройство на човека следват от твърдението: „Трябва ми поне още един човек, за да бъда самата аз.” (Милка Атанасова)?

150. Универсалната и ситуационна структура на психиката се обосновава предимно еволюционно. Имате ли аргументи за нея от феноменологично и всекидневно естество?

151. Индивидуалност и личност са различни психологическо реалности. В какво според Вас се състои разликата?

152. Очакванията са „спойки” на преживявания. Опишете ситуации, в които (или между които) те имат важни функции.

153. В медиите все по-често биват канени психолози като експерти и коментатори на събития. Опишете и анализирайте такава изява на психолог в национална медия.

154. Представете си, че Ви канят в качеството на психолог в национална медия по повод на важно събитие. В тази роля анализирайте реална медийна новина.

155. Да си личност осигурява определени предимства. Но има и психологическа цена. Каква е тя?

156. В учебника са описани 5 типа жизнено дело на личността. Всеки от тях има психологически предимства и недостатъци. Какви са те за всеки тип жизнено дело?

157. Една съвременна максима гласи: „Всеки проблем си има решение, ако няма... значи не е проблем!” Какъв психологически коментар бихте направил(а)? Използвайте аргументи от учебника.

158. Очакванията са вездесъщи компоненти на психиката. Какви форми приемат те в емоционалните, мисловните и волевите процеси? С какви имена се обозначават очакванията?

159. В учебника по Обща психология редица феномени се описват и обясняват посредством метафори. Какви са те? Предложете своя метафора за някакъв феномен на преживявания.

160. Преди няколко години на пазара се предлагаха „тамагочита” – електронни домашни любимци, които обаче не оцеляха. Защо?

161. Импровизационната активност на индивида е необходима, за да се развиват уменията и компетентността му. Какви примери за умела импровизация можете да разкажете и анализирате?

162. Да си оптимист е модерно, но оптимизмът има и негативни страни. Какви са те?163. Казват, че децата се нуждаят от достатъчно добри, но не перфектни родители (Д.

Уиникът, Б. Бетелхейм). Какъв е резонът за това?164. Всеки личностов успех има и негативни страни? Какви са те? Опишете цената на

успеха в конкретна ситуация.165. Забелязано е, че хищниците са по-солидарни, отколкото жертвите им. Има ли

аналогични феномени в човешкия свят?166. Психическото развитие се описва като серия позитивни психоповеденчески

промени. Какви позитивни промени забелязвате в себе си и в своите връстници през младостта?

167. Чувството за вина е най-често изпитваната морална емоция. Как това се използва за манипулиране на хората? Анализирайте реални случки.

168. Салвадор Дали казва: „Нещо е или лесно, или невъзможно”. Има ли психологически резон тази идея?

169. В редица психологически практики се споделя идеята, че колкото повече се говори по даден проблем, толкова по-добре за решаването му. Опишете и анализирането на ситуация, в която мълчанието се оказва по-полезно от говоренето за разрешаването й.

170. Осъзнаването и свободата са аспекти на психологията на личността. В какво се състои тя?

171. Някои хора смятат, че за да си изявена личност трябва да бъдеш приятен човек. Вярно ли е това?

172. В учебника базисната метафора за човека е „сърфист в битието”. Как тя се отразява в идеите, развити там?

173. Един преподавател забелязва, че бил изправен пред дилемата да бъде или „смешен”, или „страшен”. Би ли могъл да бъде нещо друго? Как?

174. Представете си ситуацията: всички хора са безразлични или враждебни към Вас. Можете обаче да изберете двама души, които да си мислят само добри неща за Вас и безрезервно да Ви помагат. Кои ще са те? Защо?

175. Дава Ви се възможност да конструирате идеалната личност. Какви качества и дееспособности ще вложите задължително в нея, но не повече от пет. Обосновете се.

176. Забелязано е, че когато в една къща има няколко домашни любимци, те образуват йерархия. Опишете конкретен случай и го анализирайте.

177. Представете си, че Ви отнемат свободата, но Ви дават възможност да поискате компенсация. Каква компенсация бихте избрали? Защо?

178. Един мислител казва, че има само една истинска болка – физическата болка, всички видове душевни болки са много видове удоволствие (Иван Башовски). Вярно ли е това? Обосновете се.

179. Има ли преживявания, които не правят безусловно по-добри? Опишете едно такова преживяване.

180. Възможно е човек да преживее труден, но смислен живот, както и лесен живот с много удоволствия, който е все пак повърхностен. Има ли трети начин на живот, който да няма недостатъците на изброените два? Опишете го.

181. Могат ли емоциите да имат доказателствена сила в един текст?182. Емоциите, които изпитваме, имат своя „цена”. Каква е цената, която плащаме,

когато си позволим да се сърдим?183. Сънищата и сънуването винаги са очаровали и плашили хората. Каква роля играят

сънищата във Вашия живот? Изложете своята персонална теория за тях. Можете да анализирате конкретен сън.

184. Забелязано е, че когато избират домашен любимец, децата предпочитат най-силното и агресивно животно от котилото, а не най-нефелното. Има ли аналогични феномени в други ситуации на избор?

185. Разкажете анекдот, в който участва психолог. Анализирайте го. (Сполучливите анекдоти на психологическа тема ще бъдат включени в бъдеща книга „Психолозите се шегуват”).

186. Всяко нещо в човешкия живот има психологическа „цена”. На какво се дължи това и какви са неговите последствия?

187. Герой от скеч на Бени Хил казва: „Много искам да членувам в клуб, но не клуб, в който приемат такива като мен”. Направете психологически анализ на това изказване.

188. Едуард Де Боно формулира „Ефекта на селската Венера”, който гласи: „Най-хубавото момиче в селото се обявява за най-хубавото момиче на света”. Обосновете психологически този ефект на оценяването. Колко е разпространен и какви са неговите следствия?

189. Нищо не е истински полезно, ако не е приятно, и нищо не е истински приятно, ако не е полезно” (Владимир Леви). Коментирайте психологическия резон на това твърдение.

190. Когато една група претърпи провал в някакво начинание, усилено се търси виновник за това. Направете психологически анализ на този ефект.

191. Да си винаги възпитан понякога е вредно, а понякога е и недостатък. Защо?192. Защо проблемът на един човек става проблем и на общността, в която живее? Би

ли могло и да не е така?193. Живото присъствие на едно същество създава морален ангажимент към него. Това

задължително ли е? Анализирайте конкретен случай.194. „Да не рискуваш е най-големият риск”. Направете психологически анализ на това

твърдение.195. Как интелигентността и знанията могат да ти помогнат да станеш богат?196. Много термини в психологията са условни и така едни и същи понятия се изказват

по различен начин. Какви термини-заместители на използваните в учебника можете да предложите? Какви са предимствата им?

197. Много изследователи са разсъждавали върху човешката природа – Аристотел, Ерих Фром, Хана Арендт, Морган С. Пек, Цветан Тодоров и др. Каква концепция за човешката природа се съдържа в настоящия учебник по Обща психология? Какъв личен коментар можете да направите към нея?

198. Към човека от съвременните западни общества се отправя изискването да бъде „политически коректен”. Напоследък се заговори и за изискването „емоционално коректен”. Какво мислите, че означава последният израз? Направете и личен коментар.

199. Какво специално трябва да свърши човек през студентските си години, за да създаде впечатляващо жизнено дело през своята зрялост? Как това предизвикателство се отразява на Вашия студентски живот?

200. Някои професии изискват извършването на „емоционален труд”. Какво се съдържа в това понятие? В кои професии е необходимо това?

201. Как идеологията на персоналната ефективност оказва влияние върху живота на западния тип човек? А върху Вашия живот?

202. Известни са серия „самоизпълняващи се” пророчества – ефект Пигмалион, плацебоефекта, Законът на Мърфи и т. н. Какво единно обяснение можете да им дадете?

203. Понякога се ядосваме (или се сърдим) на някого или нещо. Какви са позитивните и негативните аспекти на тази емоция? И по-общо какъв е еволюционният й смисъл?

204. В учебника личностният смисъл на проблема се разглежда във вид на 23 възможни отношения към проблема. Но този списък далеч не е пълен. Какви други отношения можете да опишете? Как те се отразяват на неговото решаване?

205. Каква самооценка (висока, средна, ниска, обобщена, ситуативна и пр.) следва да има индивидът за успешната си реализация като личност?

206. Големият полски психолог Казимеж Обуховски си направил равносметка и открил за свое съжаление, че с цялата си кариера обслужвал мизерното статукво в своята страна и в света като цяло. Какво следва да прави един начинаещ психолог и с него да не се случи така?

207. Има една поговорка: „Човек е душа, тяло и дрехи”. Какъв психологически смисъл би могла да има тя?

208. В психологията съществува схващане, че психологът е по-добро измервателно устройство от методите, които използва. Вярно ли е това според Вас?

209. Предложете значима тема за академично есе по психология. Покажете с аргументи защо темата е важна.

210. Обикновено Алековия персонаж Бай Ганьо бива руган. Опитайте се да го представите като личност по позитивен начин.

211. Дейл Карнеги дава серия съвети, които работят много добре в североамериканска среда. Как бихте преформулирали идеите му, така че да са валидни за българи?

212. Направете съпоставителен анализ на някоя от следните двойки емоции: радост - удоволствие; чест – гордост; гняв – възмущение; скука – отегчение; ревност – завист; съпричастност – заедност; безпокойство – страх; желание – интерес; задоволство – удовлетвореност; скръб – меланхолия; копнеж – тръпка; любов – обич; благодарност – почтителност; прошка – примирение. Опрете се на понятия и концепции в учебника по Обща психология.

213. Едно рекламно послание гласи: „Открий себе си!” възможно ли е това и как може да стане?

214. Какво е преживяването на красота – вродена способност или придобита социална нагласа?

215. Изучаването на психологията като академична специалност и професията психолог променят индивида, който ги осъществява. Какви са типичните промени?

216. Установено е, че гробовете на деца са най-поддържани. Също така археолозите са забелязали, че детските гробове са отрупани с повече дарове, от тези на възрастни. Защо?

217. Зад рационалната обвивка на съвременния човек се спотайва възел от суеверия. Какви аргументи можете да приведете за това?

218. Щастие, субективно благополучие, удовлетвореност от работата и живота, любов, радост от битието, върхови преживявания, поток, смислен живот, успешно жизнено дело, самореализация, признание. Анализирайте тези категории и ги степенувайте по важност за добрия човешки живот.

219. Съществува възгледа, че с възрастта човек трупа не опит, а заучена безпомощност. Какви аргументи имате за или против това предположение?

220. Разказването и писането са форми на мислене. Вярно ли е това?221. За съвременния човек следващият ден започва от вечерта (Петър Г. Петров). Какви

аргументи имате за това твърдение?222. Представете си, че сте пред дилемата какъв да бъдете: „млад и глупав” или „стар и

мъдър”. Кое бихте предпочели?

223. Какво значи човек да успее в живота? Какви са психологическите предпоставки за това?

224. В учебника са описани цикли на микро-развитие, свързани с мисленето и волевото действие. Опишете ги как се проявяват в ситуация от Вашия личен опит.

225. Какви връзки, изразяващи развитие, могат да се установят между концепциите за жизненото дело и слоестата структура на личността?

Изисквания към писането на академично есе

Академичното есе е най-свободната форма за изследване и представяне на научни идеи. За да получи висока оценка, авторът на есето трябва да изпълни следното:

1. Есето следва да има увод, изложение и заключение, подчинени изцяло на темата, която авторът си е избрал от Приложение 4 на “Обща психология” на Б. Минчев (Ciela, 2008, с. 379-393), или от допълнителните теми в настоящия списък. Намерението да се пише есе на определена тема се заявява при координатора на изследователската работа на курса. Могат да се напишат не повече от 2 есета. Не бива да има повече от двама пишещи по една и съща тема. Готовото есе се предава на координатора в дигитален формат преди крайния срок, поставен от преподавателя. Бонусите за есето се получават преди започването на сесията и евентуално могат да формират оценка без явяване на тест.

2. Есето използва научен (факти и закономерности) и житейски (случки, ситуации, лични преживявания) материал, както и логическа, емоционална, морална, естетическа и пр. аргументация “за” или “против” темата на есето. Научните факти и закономерности следва да се потърсят и заимстват от посочения учебник. Жизненият материал се избира свободно, но трябва да има отношение към темата. Препоръчителното съотношение научно – житейско да бъде 40% към 60%.

3. Есето трябва да е написано грамотно, на литературен български, да има титулна страница (в нея се изписват университет, факултет, трите имена и факултетния №, темата на есето, месецът и годината на написване) и да е не по-дълго от 1200 думи (това прави 3 непълни страници на компютър, но те се броят автоматично от менюто Tools/Word count на MS WORD).

4. Есето може да получи до 3 бонуса – 1 бонус, ако прилично следва темата, но има явни недостатъци; 2 бонуса при интересна аргументация и без явни недостатъци; 3 бонуса се получават при есе с оригинален подход към темата, написано е убедително, на богат и литературен български език.

5. Есето се оформя като документ по следния начин: наименование на латиница: № на есето, тире и Име и фамилия на автора; Пример: 72 – Ivan Tsvetkov . Форматиращи характеристики на файла: шрифт – Arial, 12pt.; рамка на текста – 3 см. отляво, 2 см. отдясно, отгоре и отдолу; отстъп на абзац – 0,5 см.; разрядка – единична (single). Допуска се естетическо оформление отвъд форматирането. Файлът освен уърдовски, би могъл да е и документ на Open Office.

Най-добрите есета ще бъдат публикувани след време с името на автора си в интернет и/или в печатно издание.

ЛитератураАрент, Х. Човешката ситуация. С., ИК “Критика и хуманизъм”, 1997.Аристотел. За душата. С., Наука и изкуство, 1979.Асьов, Г. Антипътепис: До Кюстендил и обратно, което е все същото. В-к “Континент”, бр. 96/26. IV. 1995 г.Бардин, К. В., Забродин, Ю. М. Проблемы сенсорной психофизики. – В: Познавательные процессы: ощущения, восприятие. М., Педагогика, 1982, с. 89-118.Бекеши, Д. Ухо. В: Восприятие. Механизмы и модели. М., Мир, 1974, с. 89-118.Бела, Р. И сътр. Навици на сърцето. С. Критика и хуманизъм, 1995.Бернштейн, Н. А. Физиология движений и активность. М., Наука, 1990.Божович, Л. И. Проблемы формирования личности. Москва-Воронеж, И-т практической психологии, 1995.Братусь, Б. С. Научная психология на фоне Льва Толстого. Психологический журнал, 1999, т. 20 (3), 119-123.Брунер, Дж. Психология познания. М., Прогресс, 1977.Брунер, Дж., Гринфилд, П. и Олвер, Р. Исследования развития познавательной деятельности. М., Педагогика, 1971.Бъргър, П. Покана за социология. С., Лик, 1998.Бъргър, П., Лукман, Т. Социалното конструиране на реалността. С., Критика и хуманизъм, 1996.Веккер, Л. М. Психические процессы. Т. 1. Л., Издательство ЛГУ, 1974; Т. 3, 1981.Вилюнас, В. К. Психологические механизмы биологической мотивации. М., Издательство Московского университета, 1986.Вилюнас, В. К. Психология эмоциональных явлений. М. Издательство Московского университета, 1976.Выготский, Л. С. Собрание сочинений. В 6-ти томах. М., Педагогика, 1982-1985.Гадамер, Х.-Г. Истина и метод. Плевен, ЕА, 1997.Гальперин, П. Я. Введение в психологию. М. Издательство МГУ, 1976.Ганзен, В. А. Восприятие целостных обектов. Л., Издетельство ЛГУ, 1974.Гарфинкъл, Х. Изследвания по етнометодология. С., Критика и хуманизъм, 2005.Гиппенрейтер, Ю. Б. Движения человеческого глаза. М., Издательство МГУ, 1978.Грегори, Р. Л. Глаз и мозг. Психология зрительного восприятия. М, Прогресс, 1970.Дайнов, Е. Забавленията на другата половина. С., Университетско издателство, 1991.Дубровский, Д. И. Психические явления и мозг. М., Наука, 1971.Запорожец, А. В., Венгер, Л. А., Зинченко, В. П. и Рузкая, А. Г. Восприятие и действие. М., Просвещение, 1969.Ильин, Е. П. Психология воли. С.-П., Питер, 2000.Имедадзе, И. В. К проблеме побуждения деятельности. Вопросы психологии, №5, 1986, с. 124-131.Кови, Ст. Седемте навика на високо ефективните хора. С., Кибеа, 1999.Коннолли, Р. Джон Леннон. Иностранная литература, 1989, бр. 12.Коул, М. Социокултурна психология. С., Дилок, 2000.Лейтес, Н. С. Одаренные дети. М., Педагогика, 1970.

Леонтьев, А. Н. Избранные психологические произведения. В 2-х томах. М., Педагогика, 1983.Мавлов, Л. Перцептивна преработка и сензорни модалности. С., Издателство на БАН, 1981.Мавлов, Л. О принципах моделирования произвольных движений (кинестетическая афферентация, рефлекторная деятельность и произвольные движения). Физиология человека, 1981, т. 6, 621-627.Мамардашвили, М. Психологическая топология пути. Издательство Русского Християнского гуманитарного института. СПб, 1997.Ман, Т. Литературна есеистика, т. 2. С., Наука и изкуство, 1976.Маслоу, Е. Мотивация и личност. С., Кибеа, 2001.Мельников, В. М. и Ямпольский, Л. Т. Введение в экспериментальную психологию личности. М., Просвещение, 1985.Мерло-Понти, М. Структура на поведението. С., Аргес, 1997.Минчев, Б. Законите на Мърфи наопаки. С., Сиела, 2004.Минчев, Б. Проблеми на общата психология. С. Веда Словена – Ж. Г., 1998.Минчев, Б. С. Контент-анализ на учителски характеристики на деца в начална училищна възраст. Начално образование, 1997, N 6-7, с. 46-52.Минчев, Б. С. Чувство за ситуация и образ на ситуацията във всекидневието. Българско списание по психология, 1993, кн. 1, 24-35.Минчев, Б. Проблеми на интроспективния метод в психологията. Годишник на СУ “Св. Кл. Охридски”. Философски факултет, кн. Психология, т. 79, 1986, С., 1989, 92-111.Минчев, Б. и Башовски, Ив. Общопсихологическа концепция за ситуационните редове. Годишник на СУ “Св. Кл. Охридски”, кн. ФНПП, 1996, т. 89, с. 5-33.Митрани, Л. И. Прозорците на мозъка. С., Наука и изкуство, 1973.Найссер, У. Познание и реальность. М., Прогресс, 1981.Налимов, В. В. В поисках иных смыслов. М. Прогресс, 1993.Натадзе, Р. Г. Восприятие и установка. В: Познавательные процессы: ощущения, восприятие. М., Педагогика, 1982, с. 80-88.Петров, П. Г. Урбанизация и хуманизъм. Проблеми на културата, 1988, бр. 4.Рок, И. Введение в зрительное восприятие. Т. 1-2. М., Педагогика, 1980.Рубинштейн, С. Л. Основы общей психологии. В 2-х томах. М., Педагогика, 1989.Рубинштейн, С. Л. Проблемы общей психологии., М., Педагогика, 1976.Сивилов, Л. Грешките в познанието. С., Е. Т. “София – С. А.”, 1993.Сноу, Ч.-П. Двете култури и още веднъж за двете култури. С., Изд. ОФ, 1983.Стаматов, Р. и Б. Минчев. Психология на човека. П. Хермес, 2003.Стивенс, С. С. Математика, измерение и психофизика. В: Экспериментальная психология. Т. 1. М., Мир, 1960, с. 19-89.Стоун, Ъ. Страдание и възторг. С., Народна култура, 1983.Стоянов, В. Ситуациите като психична реалност. В Сб. “Психологията пред предизвикателствата на новото време”. Варна, “Спидо” ЕООД, 2004, с. 42-48.Тодоров, Ц. Живот с другите. С., Наука и изкуство, 1998.Толанский, С. Оптические иллюзии. М., Мир, 1967.Томс, Ж. и Минчев, Б. Законите на Мърфи наопаки. 2 част. С., Сиела, 2005.Увалиев, П. Интервю във в-к “Континент” от 18. V. 1992 г.Фотев, Г. Социална реалност и въображение: Социологическо изследване върху Ренесанса. С., Наука и изкуство, 1986.Фром, Е. Да имаш или да бъдеш. С. Кибеа, 1996.

Шеррингтон, Ч. Интегративная деятельность нервной системы. Ленинград, Наука, 1969.Шюц, А. Две есета по социална психология. Бюлетин на СБП, 1984, бр. 6.Anderson, J. R. Cognitive Skills and Their Acquistion. Prentice-Hall, Hillsdale, N.J., 1981.Anderson, J. R. Cognitive Psychology and Its Implications. Harvard University Press. Cambrdge, Mass., 1983.Averill, J. A Constructionist View of Emotion. In R. Plutchik and H. Kellerman (Eds.), Emotion: Theory, Research, and Experience (vol. 1, Chap. 12). N.Y., Holt, 1980.Baars, B. J. A Cognitive Theory of Consciousness. Cambridge, Cambridge University Press, 1988.Bartlett, F. C. Remembering. Cambridge, Cambridge University Press, 1932/1967.Bartlett, F. Thinking. L., Methuen, 1958.Bateson, G. Steps to an Ecology of Mind. Northvale, N.J., Aronson, 1987.Baumeister, R. F. Choking under Pressure: Self-Consciousness and Paradoxical Effects of Incentives on Skilled Performance. J. of Personality & Social Psychology, 1984, 46, 610-620.Baumeister, R. F. and Tice, D. M. Toward a Theory of Situational Structure. Environment and Behavior, 1985, 17(2), 147-192.Benjamin, L. T. Why Don’t They Understand Us? A History of Psychology’s Public Image. American Psychologist, 1986, 41 (9), 941-946.Bereiter, C. Situated Cognition and How to Overcome It. In: D. Kirshner & J. A. Whitson (Eds.). Situated Cognition: Social, Semiotic, and Psychological Perspectives. Hillsdale, Erlbaum, 1997, 281-300.Bergsma, A. Transhumanism and the Wisdom of Old Genes: Is Neurology a Source of Future Happiness. J. of Happiness Studies, 2000, 1, 401-417.Bohm, D. Wholeness and the Implicate Order. L. Routledge, 1982.Book, W. F. The Psychology of Skill: With Special Reference to Its Acquisition in Typewriting. University of Montana Publications in Psychology, Bulletin N 53, 1908, Republished, N. Y., 1925.Boring, E. G. A History of Experimental Psychology (2nd ed.). N. Y., Prentice-hall, 1950.Bornstein, M., Gaughran, J. and Homel, P. Infant Temperament: Theory, Tradition, Critique, and New Assessments. In C. E. Izard & P. B. Read (Eds.). Measuring Emotions in Infants and Children (vol. 2). N.Y., Cambridge University Press, 1986.Bryan, W. L. and Harter, N. Studies on the Telegraphic Language. The Acquisition of a Hierarchy of Habits. Psychol. Review, 1899, 6, 345-375.Bryan, W. L. and Harter, N. Studies in the Physiology and Psychology of the Telegraphic Language. Psychol. Review, 1897, 4, 27-53.Burke, T. What Is a Situation? History and Philosophy of Logic, 2000, 21, 95-113.Buytendijk, F. J. J. Prolegomena to an Anthropological Physiology. Pittsburgh, PA: Duquesne University Press, 1974.Cacioppo, J. T. and Gardner, W. L. Emotions. Annual Review of Psychology, 1999, 50, 191-214.Campbell, D. T. and Stanley, J. C. Experimental and Quasi-Experimental Designs for Research. Chicago, Rand McNally, 1963.Cartwright, D. and Peckar, H. Models of Layered Structure of Personality. In: W. J. Baker, L. P. Moss, H. V. Rappard & H. J. Stam (Eds.) Recent Trends in Theoretical Psychology. N. Y., Springer Verlag, 1988, 356-366.Chiappe, D. and MacDonald, K. The Evolution of Domain-General Mechanisms in Intelligence and Learning. J. of General Psychology, 2005, 132(1), 5-40.Donaldson, M. Human Minds. An Exploration. Allen Lane, The Penguin Press, 1992.

Dreyfus, H. What Computers Can’t Do. N.Y., Harper & Row, 1972.Duke, M. P. The Situational Stream Hypothesis: A Unifying View of Behavior with Special Emphasis on Adaptive and Maladaptive Personality Patterns. J. of Research in Personality, 1987, 21, 239-263.Ericsson, K. A. and Charness, N. Expert Performance: Its Structure and Acquisition. American Psychologist, 1994, 49(8), 725-747.Ericsson, K. A. and Chase, W. G. Exceptional Memory. American Scientist, 1982, 70, 607-615.Ericsson, K. A. and Faivre, I. A. What’s Exceptional about Exceptional Abilities? In: L. K. Obler and D. Fein (Eds.) The Exceptional Brain. Neuropsychology of Talent and Special Abilities. N.Y., Guilford Press, 1988.Ford, M. E. Motivating Humans. Goals, Emotions, and Personal Agency Beliefs. Newberry Park, CA, Sage, 1992.Frijda, N. Emotion Experience. Cognition and Emotion, 2005, 19(4), 473-497.Friston, K. J. Models of Brain Function in Neuroimaging. Annual Review of Psychology, 2005, 56, 57-81.Gardner, H. Reflections on Multiple Intelligences: Myths and Messages. Phi Delta Kappan, 1995, 77, 200-209.Gardner, H. Frames of Mind: The Theory of Multiple Intelligences. N. Y., Basic Books, 1983.Gentner, D. and Grudin, J. The Evolution of Mental Metaphors in Psychology: A 90-Year Perspective. American Psychologist, 1985, 40, 181-192.Gernsbacher, M. A. and Kaschak, M. P. Neuroimaging Studies of Language Production and Comprehension. Annual Review of Psychology, 2003, 54, 91-114.Gibson, J. J. The Senses Considered as Perceptual Systems. Boston, Houghton Mifflin, 1966.Gollwitzer, P. M. Implementation Intentions: Strong Effects of Simple Plans. American Psychologist, 1999, 54 (7), 493-503.Hampton, J. Five Lectures on the Psychology of Concepts. http://www.staff.city.ac.uk/hamptonHead H. Studies in Neurology. Oxford, 1920.Klein, D. B. The Concept of Consciousness: A Survey. Lincoln, University of Nebraska Press, 1984.Klein, G. Intuition @ Work. Doubleday, N.Y., 2003.Klein, G. Sources of Power. How People Make Decisions. Cambridge, Mass., MIT Press, 1998.Koch, S. Language Communities, Search Cells and the Psychological Studies. In: W. J. Arnold (Ed.) Nebraska Symposium on Motivation, vol. 23. Lincoln, University of Nebraska Press, 1976.Kosslyn, S. M. Image and Mind. Cambridge, Mass. Harvard University Press, 1980.Lamiell, J. T. Beyond Individual and Group Differences: Human Individuality, Scientific Psychology and William Stern’s Critical Personalism. N. Y., Sage, 2003.Lesgold, A. Problem Solving. In: R. J. Sternberg and E. E. Smith (Eds.). Psychology of Human Thought. Cambridge, University of Cambridge Press, 1988, 188-213.Lloyd, P. and Mayers, A. Introduction to Psychology. An Integrated Approach. L., Fontana, 1984.Loevinger, J. In Defense of the Individuality of Personality Theories. Psychological Inquiry, 1996, 7(4), 344-346.Loevinger, J. and Knoll, E. Personality: Stages, Traits, and the Self. Annual Review of Psychology, 1983, 34, 195-222.Magnusson, D. Toward a Psychology of Situations. Prentice-Hall, Hillsdale, N.J., 1981.

Mandler, G. The Consciousness Continuum: From “Qualia” to “Free Will”. Psychological Research, 2005, 69, 330-337.Mandler, G. Organisation: What Levels of Processing Are Levels of. Memory, 2002, 10(5/6), 333-338.Mandler, G. and Nakamura, Y. Aspects of Consciousness. Personality & Soc. Psychol Bull., 1987, 13 (3), 299-313.Matarazzo, J. There Is One Psychology, No Specialties, but Many Applications. American Psychologist, 1987, 42(10), 893-903.McKee, G. The Engine of Awareness: Autonomous Synchronous Representations. http://cogprints.soton.ac.uk/archives/psych/papers/199807Merleau-Ponty, M. The Phenomenology of Perception. L., Routledge, 1962.Miller, G., Galanter, E. and Pribram, K. Plans and the Structure of Behavior. N. Y., Holt, 1958.Morris, J. Three Aspects of the Person in Social Life. In: Ralph Ruddock (Ed.). Six Approaches to the Person. L., Routledge, 1972, 70-99.Neisser, U. The Limits of Cognition. In: P. W. Jusczyk and R. M. Klein. The Nature of Thought. Hillsdale, N.J., 1980, 115-132.Neisser, U. Cognition and Reality. San Francisco, Freeman, 1976.Nickeckerson, R. S. and Adams, M. J. Long-Term Memory for a Common Object. Cognitive Psychology, 1979, 11, 287-307.Polanyi, M. Knowing and Being. Chicago, University of Chicago Press, 1969.Popper, K. Objective Knowledge. An Evolutionary Approach. Oxford, Claredon Press, 1972.Pylyshyn, Z. Computation and Cognition: Toward a Foundation for Cognitive Science. Cambridge, Mass., MIT Press, 1984.Pylyshyn, Z. Cognitive Representation and the Process-Architecture Distinction. Behav. & Brain Sciences, 1980, 3, 154-169.Raichele, M. E. Images of the Mind: Studies with Modern Imaging Techniques. Annual Review of Psychology, 1994, 45, 333-356.Ratner, C. A Social Constructionist Critique of the Naturalist Theory of Emotion. J. of Mind and Behavior, 1989, 10(3), 211-230.Reber, A. S. The Cognitive Unconscious: An Evolutionary Perspective. Consciousness & Cognition, 1992, 1, 93-133.Rosch, E. Cognitive Representation of Semantic Categories. Journal of Experimental Psychology: General, 1975, 104, 192-233.Rosch, E., Mervis, C. B., Grey, W. D. Johnson, D. M., Boyes-Braem, P. Basic Objects in Natural Categories. Cognitive Psychology, 1976, 8, 382-439.Rouse, W. B. and Morris, N. M. On Looking into the Black Box: Prospects and Limits in the Search of Mental Models. Psychological Bulletin, 1986, 100(3), 349-363.Saxe, R., Carey, S. and Kanwisher, N. Understanding Other Minds: Linking Developmental Psychology and Functional Neuroimaging. Annual Review of Psychology, 2004, 55, 87-124.Schachtel, E. Metamorphoses. L., Routledge, 1963.Schall, J. P. On Building a Bridge Between Brain and Behavior. Annual Review of Psychology, 2004, 55, 23-50.Schneider, W. Training High-Performance Skills: Fallacies and Guidelines. Human Factors, 1985, 27 (3), 285-300.von Senden, M. Space and Sight. The Perception of Space in the Congenitally Blind before and after Operation. Glencoe, Ill., Free Press, 1960.Shiffrin, R. M. and Schneider, W. Controlled and Automatic Human Information Processing. II. Perceptual Learning, Automatic Attending, and General Theory. Psychol. Review, 1977, 84, 127-190.

Solomon, R. C. Back to the Basics: On the Very Idea of “Basic Emotions”. J. for the Theory of Social Bevaviour, 2002, 32(2), 115-144.Sternberg, R. J. Metaphors of Mind: Conceptions of the Nature of Intelligence. N. Y., Cambridge University Press, 1990.Sternberg, R. J. Beyond IQ: Triarchic Theory of Human Intelligence. N. Y., Cambridge University Press, 1985.Sternberg, R. J. Intelligence, Information Processing and Analogical Reasoning: The Componential Analysis of Human Abilities. Hillsdale, N. J., Erlbaum, 1977.Stratton, G. M. Vision without Inversion of the Retinal Image. Psychol. Review, 1897, 4, 341-360; 463-481.Taylor, D. The Hermeneutics of Accidents and Safety. Ergonomics, 1981, 24, 287-295.Titchener, E. B. A Text Book of Psychology. N. Y. Macmillan, 1910.Tomkins, S. S. Affect, Imagery and Consciousness, vol. 1. N.Y., Springer, 1962.von Uexkull, J. Umwelt und Innerwelt der Tiere. Berlin, Springer Verlag, 1909.Wood, W., Jones, M. and Benjamin, L. T. Surveying Psychology’s Public Image. American Psychologist, 1986, 41 (9), 947-953.Yates, J. The Contents of Awareness Is a Model of the World. Psychological Review, 1985, 92(2), 249-284.

Авторски показалецАбелсонАбулханова-

Славская, К.Аверил, Дж.Адлер, А.Айзенк, Х.Александрова, Н.Алън, У.Андерсън, Дж.Анохин, П. К.Анциферова, Л.Арендт, Х.АристотелАрнолд, М.АрхимедАсмолов, А.Атанасов, Дж.Ах, Н.Баарс, Б.Бандура, А.Банистър, Д.Бартлет, Ф.Басин, Ф.Баумайстър, Р.Бах, Й. С.Башовски, Ив.Бейтсън, Г.Бекеши, Г. фонБерайтър, К.Бергсма, А.Бернщайн, Н. А.Бехтерева, Н.Божович, Л. И.Бойтендайк, Ф.Боно, Е. деБоринг, Е.Борнстейн, М.Борхес, Х.-Л.Боулдинг, К.Братус, Б. С.Браун, Х. Дж.Браян, У.Брентано, Ф.Бродбендт, Д.Бронфенбренър, У.Брунер, Дж.Бук, У.Бъргър, П.Бърн, Е.Бюлер, К.Бюлер, Ш.Вебер, М.Векер, Л. М.Вертхаймер, М.

Виготски, Л. С.Вилюнас, В. К.Витгенщайн, Л.Вундт, В.Гадамер, Х. Г.Галантър, Е.Галперин, П. Я.Ганзен, В. А.Гарднър, Х.Гарфинкъл, Х.Гатри, Е.Гибсън, Дж.Голдщайн, К.Гофмън, Ъ.Грегъри, Р.Грийнфилд, П.Гурвич, А.Давидов, В. В.Дарвин, Ч.ДекартДжеймс, У.Джибсън, Дж.Джиорджи, А.Дилтай, В.Доналдсън, М.Дрейфус, Х.Дюи, Дж.Дюк, М.Ебингхаус, Х.Еймс, А.Екартсбърг, Р.Екман, П.Еко, У.Ериксон, К.Ериксън, Е.Желев, Ж.Зейгарник, Б. В.Зенден, М. фонЗимбардо, Ф.Зинченко, В. П.Изърд, К.Илин, Е. П.Картрайт, Д.Кейгън, Дж.Кели, Дж.Кембъл, Дж.Кетъл, Р.Клайн, Г.Клайн, М.Клапаред, Е.Кови, Ст.Колбърг, Л.Кон, И. С.Кослин, Ст.Косов, Б. Б.Коул, М.Кофка, К.

Кох, З.Кришнамурти, Дж.Кьолер, В.Кюлпе, О.Лазаръс, Р.Левин, К.Левинсън, Д.Леинг, Р.Лейтес, Н. С.Ленеберг, Е.Ленън, Дж.Леонтиев, А. Н.Леонтиев, Д. А.Лесголд, А.Лешли, К.Лок, Дж.Лоренц, К.Лук, А.Лукман, Т.Льовингър, Дж.Мавлов, Л.Магнусон, Д.Май, Р.Макдаугъл, У.Ман, Т.Мандлър, Дж.Маслоу, Е.Матаразо, Дж.Мей, Р.Мерло-Понти, М.Мийд, Дж. Х.Мил, Дж Ст.Милър, Дж.Мински, М.Минчев, Б.Митрани, Л.Морис, Дж.Моцарт, В. А.Мюлер, Й.Мясишчев, В. Н.Надирашвили, Ш.Найсър, У.Накамура, У.Налимов, В. В.Натадзе, Р. Г.Никърсън, Р.Ницше, Ф.Нютон, И.Олпорт, Г.Павлов, И. П.Паскал, Б.Пашев, Г.Пейвио, А.Пек, М. С.Пекър, Х.Пенфилд, У.Петухов, В. В.

Пиаже, Ж.Пилишин, З.Пинкър, Ст.Питърсън, Л. и М.Планк, М.ПлатонПлатонов, К. К.Полани, М.Попър, К.Прибрам, К.Пруст, М.Ратнър, К.Рибо, Т.Рийбър, А.Ричлак, Дж.Роджърс, К.Романишин, Р.Рош, Е.Рубинщайн, С. Л.Рубинщейн, С.Л.РумелхардтСаймън, Х.Самарин, Ю.Сапунджиева, Кл.Сартр, Ж.-П.Селие, Х.Сивилов, Л.Сингълтън, У. Т.Скинър, Б.Скрибнър, С.Слайф, Б.Смирнов, С. Д.Сноу, Ч. П.Соломон, Р.Сперлинг, Дж.Спирмън, Ч.Стенли, Дж.Стивънс, С. С.Стоун, Ъ.Стоянов, В.Стратън, Дж.Стърнбърг, Р.Суботски, Е. В.Тайс, Д.Теплов, Б. М.Тинберген, Н.Титченер, Е.Тихомиров, О. К.Тодоров, Цв.Толмън, Е.Толстой, Л. Н.Торндайк, Е.Торп, У.Торънс, Е. П.Тофлър, А.Трайсмън, А.Тървей, М.

Увалиев, П.Уейтс, Дж.Уекскюл, Я. фонУзнадзе, Д. Н.Уилсън, Е. О.Уиникът, Д.Уиткин, Х.Уотсън, Дж.Уудвортс, Р.Февр, И.Фехнер, Г.Фивуш, Р.Форд, М.Фотев, Г.Франкъл, В.Фриджда, Н.Фройд, З.

Фром, Е.Фрумкина, Р. М.Фуко, М.Хайнд, Р.Харе, Р.Хартър, Н.Хауърд, Дж.Хед, Х.Хекел, Е.Хелмхолц, Х.Хемптън, Дж.Хол, Дж. С.Хусерл, Е.Хъл, Кл.Чомски, Н.Шахтел, Е.Швайцер, А.

Шепърд, Р.Шерингтън, Ч.Шестов, Л.Шифрин, Р.Шнайдър, У.Шол, Дж.Шон, Д.Шорохова, Е.Шотър, Дж.Шоу, Б.Шпрангер, Е.Шутц, А.Щерн, У.Ъпдайк, Дж.Юнг, К.-Г.