Похот и преход

 

Как бяха излъгани надеждите на милиони почтени полови труженици

 

Eдин мой приятел беше женен за известна красавица. Всички му завиждахме и то със завист, която в никакъв случай не може да се нарече благородна. (Впрочем този термин “благородна завист” е най-голямата глупост, която съм чувал). Заради красивата си жена моят приятел доби самочувствие на полов гений и взе да се разхожда по улиците на София с надменния поглед на Щирлиц на 9-ти май. Но приказката свърши. Преди известно време известната красавица заряза моя неизвестен приятел и стана гадже на известна мутра. (Извинявам се за термина “мутра”, защото той вече е политически некоректен. Новото време повелява да наричаме тези хора “лобисти”) Та човекът, който взе жената на моя приятел, си е типичен “лобист”, представител на едрия български лобаж. Як червенобузест комсомолец с непринуден веселяшки речник, в който преобладават хумористични фрази като: “Маце, гол да го бараш!”, “Че гърбиме Джопето” и т.н. Ясно е на каква основа е пламнала романтичната искра между красавицата и лобиста. Една такава любов е съвсем логична от гледна точка на естествения подбор в посттоталитарна среда. Обаче моят приятел не мисли така. Той не иска да се примири с факта, че жената, заради която всички му завиждахме, е узурпирана от някакъв си лобист. И ме пита със сълзи от обида в очите: “Това ли е демокрацията? За това ли скачахме по митингите?” Какво да му отговоря? В първия момент ме смущава политизирането на интимните проблеми, но като се замисля, виждам, че човекът е прав. Наистина има пряка зависимост между обществената ситуация и половите отношения. Днес никой не може да отрече, че пазарната икономика в България се появи първо на сексуалната сергия. Тази сергия беше деполитизирана и денационализирана много преди 10-и ноември. Кошлуков още не беше влязъл в затвора, когато българските сексуалдисиденти вече чукаха частно и сееха сладкото семе на свободното предприемачество сред красивите жени на номенклатурата. Философията на тези смели дисиденти беше, че сексът не може да бъде монопол на комунистическата диктатура. И така стотици български мъже тръгнаха срещу тоталитарната система с гол в ръката. Те не се плашеха да слагат рога на генералните директори и да стават баджанаци с партийните секретари. От този героичен акт до рухването на Берлинската стена оставаше по-малко от крачка.

Разбира се, трябва да отдадем дължимото не само на мъжете, които громяха в леглото недъзите на социализма. Не по-малка заслуга имат и самите номенклатурни съпруги и любовници. Защото тъкмо те дадоха първия иширет за смяна на системата. Закърмени с Маркс и Ленин, жените разбраха, че “низините вече не искат стария, а върховете не могат като младия”. И се отдадоха без съпротива на Съпротивата. Може би си спомняте, че демокрацията в България дойде именно с лозунга “Долу член Първи!” По онова време този лозунг вече не беше протест, а констатация. Повечето Първи членове отдавна вече бяха долу и дори мощта на българо-съветската дружба не можеше да ги вдигне. След рухването на системата настъпиха времена на вълчи сексуален капитализъм. Пазарът се либерализира. Гордите герои на българската сексуалреволюция станаха нейни жертви. Дойдоха лобистите, на които тогава им викахме просто “мутри”. И с груба сила сложиха ръка върху националния полов капитал. Този капитал във вид на 15-18 годишни сексбомби влезе в БМВ-тата и забрави за бившите герои. Така преходът, извоюван от стотици дисиденти, беше осребрен от шепа тарикати. Следващата илюзия за полова справедливост беше нареченаМасова приватизация Раздадоха на хората някакви си там бонове и им обясниха, че за да ползваш идеални части от някое гадже, трябваше да се сдружаваш с още двеста-триста баджанаци. Откъде-накъде? Българинът е индивидуалист, пък и от такива ортаклъци файда няма. Най-много да хванеш някоя болест. В същото време лобистите така излобираха тогавашното правителство на Жан Виденов, че сексът абсолютно се обезцени. Изведнъж се оказа, че жените и любовниците, в които си инвестирал толкова труд и средства, вече струват само 2-3 долара. Е как няма да грабнеш паветата и да се юрнеш към парламента! СДС дойде на власт с обещание да постави секса на по-демократични и социално справедливи основи. А депутатът Лучников издигна глас в защита на пострадалите от сексуалната национализация през 40-те години. Този благороден порив обаче се изроди вДалавера с компенсаторки Очевидно беше, че държавата не може да върне на бившите собственици жените, които са им отнети, тъй като сексбомбите от 40-те години през 97-а вече бяха руини и никой не би ги пожелал в реални граници. Затова Лучников предложи на хората да се дадат вместо жени – картинки с голи жени. Та тези картинки един вид да ги компенсират. Каква компенсация! Вместо жени – картинки! Но интересното е, че поради напредналата си възраст повечето от компенсираните май останаха доволни. Защото, ако им бяха върнали истинска собственост, трябваше да работят, да я стопанисват, да инвестират във виагра и други средства за производство. А картинките просто си ги гледаш и им се радваш. Но и този път най-много дивиденти от политическата ситуация натрупаха лобистите. Те наложиха Системата РМД Това е схема, при която картинките се разменят за истински жени. Е, позавехнали, и не първи красавици, но все пак реална плът. Дето се вика, доста хляб има в тях, докато ги фалираш тотално... Всъщност, като замисъл ремедето не беше нещо лошо. Философията на РМД беше, че половата собственост трябва да се даде приоритетно на тези, които я работят. И по този начин да се мотивират потентните... Обаче не се получи така.

В крайна сметка готините гаджета отново ги отнесоха лобистите, които вече се подвизаваха с веселяшкия прякор “братовчедите”. Настъпи масов братовчедски секс и кръвосмешението стана пълно. Нека да обобщим казаното дотук. Сексбомбите, които вдъхновиха революцията, първо бяха масово приватизирани, после зорлем обезценени, после раздадени на картинки за компенсация на разни възрастни хора и в крайна сметка изчукани от братовчедите. Прочетете още веднъж горното изречение и ще разберете защо хората гласуваха за царя. Като хитър идалго, прекарал живота си в родината на Дон Жуан, Царят извади преди изборите два силни сексуални коза 1.Обеща да вкара в парламента красиви жени. 2.Обеща продължително оправяне. Цели 800 дни. С първия ход беше спечелен мъжкия електорат, който повярва, че петъчния парламентарен контрол може да изглежда като канала ХХL На второто обещание клъвнаха жените – коя не би искала да я оправят в продължение на 800 дни! Година по-късно на всички е ясно, че нито ХХL-а е ХХL, нито оправянето е оправяне. Народът за пореден път е незадоволен и сексуално изнервен. Историята се повтаря, само че на бившите братовчеди, ремедейци, масови приватизатори и мутри сега им викат “лобисти”. Но няма никакво значение как им викат. Важното е, че сексът пак е изцяло в техни ръце. А всички останали българи в потентна възраст са насила изолирани от този процес. За тях е отредена тъжната роля на воайори. Тези хора са омерзени. Те вече нямат мотивация да правят секс в България. “Махам се оттук!”, казва и моят приятел, бившият мъж на настоящата лобистеса. Всъщност не е нужно да ми го казва, защото водим този разговор на летището. Аз му развивам теориите си за сексуалния преход, а той не ме слуша и само повтаря: “Махам се! Махам се!” Нямах аргументи, с които да го спра. Човекът се качи на самолета и отлетя нанякъде в търсене на полова справедливост. А аз му обещах да напиша тази тъжна история. Това е моят начин да лобирам за сексуално онеправданите.

*

Текстът е публикуван в Playboy, брой 11, февруари 2003г.

/////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////Фитнес

Фитнесът е мазохистично, но обсебващо занимание. Всичко започва съвсем невинно – отиваш в залата да се поразкършиш. Вече има доста хубави чистички зали, в които не те лъхва спарения мирис на “шампиони”. Там обаче се срещаш с анаболни индивиди, подчинили цялата си ценностна система на меренето на бицепси.

Стигнеш ли дотук, твърде вероятно е да направиш и следващата крачка и да попаднеш в необятния свят на протеиновите диети, хранителните добавки, изгарянето на мазнини и

разглеждането на картички със световноизвестни културисти.

Лошото е, че колкото и да блъскаш, винаги има някой по-як от тебе.

Бойни изкуства

Това е идеалният вариант за хора, които работят в офис, срещат се с изнервящи тъпанари и трупат неизразходвана агресия. Иска им се да бият, но съвременното общество кой знае защо е приело, че това е неприемливо поведение.

За сметка на това пък има много клубове по бойни изкуства, където можеш да биеш и да те бият колкото ти е кеф. Казват, че помагало./////////////////////////////////////////////////////////////////////////

13 BG простотии

Напоследък всички медии тръбят, че бъдещето на планетата е застрашено. Като основни източници на заплаха са посочени глобалното затопляне, озоновата дупка и замърсяването.

Има обаче още един поразяващ фактор, за който не се говори, а той е най-опасен.

Това е Глобалната Простотия.

Ние живеем, заобиколени от хиляди простотии, свикнали сме с тях и нямаме сили да им противостоим.

България също е дала своя значим принос в глобалното изпростяване. Прилагам списък на 13-те фатални български простотии:

 

1. Тройната коалиция

Пътувал съм по света и съм виждал много статуи на държавници, но никъде не съм виждал паметник на коалиция.

И до днес не е ясно какво точно свързва бившия цар с бившите комунисти, но на кого му пука?

Както е казал Роналд Рейгън: “Правителството не решава проблемите. То ги финансира” 

Впрочем българската политика винаги е бил неизчерпаем извор на простотии. Спомнете си само: “За Бога братя, не купувайте!”, “Европа от Ванкувър до Владивосток”,  и гениалното прозрение: “Егати държавата, щом аз съм й вицепремиер!”

 

2. Сутрешните блокове на телевизиите

Не знам в чий болен мозък се е родила идеята, че сутрин телевизията трябва да запълва програмата си с тежки политически анализи. Тази идея обаче е прегърната радушно от почти всички телевизии.

Съгласете се, че е доста стресиращо, докато пиеш кафето си с полуотворени очи, да те атакуват с проблемите на здравната реформа и поредната стратегия за обединение на дясното.

И защо принуждават водещите да четат пред камерата вестниците с обречен поглед? Не е ли по-добре сам да си прочета вестника?

И цялата тая мъка трае цели три часа! Всяка делнична сутрин!

Не може ли денят да започва с нещо по-ведро – музика, анимация, красиви жени?     

 

3. Сутрешните блокове на радиата

В радиостанциите нещата са още по-трагични. Водещите обикновено са двама – мъж и жена, говорят нечовешки глупости и кой знае защо не спират да се кикотят. Може би в студиото има някакъв невидим за слушателите гъдилар, който непрестанно гъделичка водещите, за да им поддържа настроението?

Или пък този кикот е резултат от нервния срив, до който води всекидневното ранно ставане?

Забележителен е и начинът, по който се четат хороскопите за деня. Водещите смятат за нормално да се обръщат към публиката си с фамилиарното “Уважаеми Риби”, или “Драги Овни”! Как може да наричаш слушателите си “драги овни”?

Единствената ми утеха е, че не четат китайския хороскоп. Защото биха се обръщали към представителите на моята зодия с любезното “драги свине”.  

 

4. Годишните награди за попмузика  

В България попмузика няма, но пък награди за попмузика – с лопата да ги ринеш.

Най-забавното е, че двайсетина песни, създадени през годината си поделят награди в около 60 категории.

Вечните лауреати са Графа, Каризма и Мария Илиева, които не пропускат да благодарят на семействата си и на Господ и да кажат на публиката, че я обичат. Но ако съдим по броя на продадените им албуми, публиката май не им отвръща със същите чувства.

 

5. Българските интелектуалци

Това са хора на преклонна възраст, които са прекарали голяма част от живота си по държавни софри и симпозиуми на социалистическото изкуство и сега много страдат, че вече няма писателски почивни станции, в които голямата мастика да струва 20 стотинки.

Всеки с болката си. Лошото обаче е, че тези хора смятат, че са “обществена съвест” и високопарно се изказват по всички теми – от политиката до болестите по ранозреещите кореноплодни.

Така наречените интелектуалци не харесват себе си и по тази причина не харесват нищо друго. Според тях най-големите беди на съвременността са пазарното общество, сексът, американските филми и младите хора.

От друга страна интелектуалците се срамуват да признаят, че страдат за почивните станции и евтината мастика.

Затова тъгата по безметежните години на социалистическите кьорсофри е лицемерно замаскирана с мрънкане на изречения като “Обществото има нужда от повече духовност” и “Тежко на държава, която не се грижи за творците си!”

 

6. Черноморските курорти

Ако трябва да избирам къде да прекарам лятната си отпуска – в Слънчев бряг или в комплекс “Люлин”, без да се колебая ще избера “Люлин”.

Там има по-малко бетон, повече зеленина и много по-малко багери и фадроми.

Превръщането на курортите в строителни площадки е наистина авангардна българска идея. Връщайки се от плажа, туристите могат да бият плоча на някой от строежите, или да залепят тапетите в някой от почти готовите хотели.

Така човек придобива самочувствието, че не само си почива, но и строи живота нов! 

 

7. Толерантността към гейовете

Защо точно към тях? Човек или е толерантен към всички или не е. Защо трябва да има определена категория хора, към които да сме по-толерантни?

Защо трябва да търпя нагли гейове да навират в полезрението ми аналните си въжделения?

Нямам нищо против тях – нека завират в отворите си каквото им харесва, но да го правят тихомълком.

Ние, хетеросексуалните, сме много по-дискретни и ненатрапчиви в това отношение.

И ако обичат, да не ми излизат с номера, че са РАЗЛИЧНИ. Всеки човек е различен и заслужава толерантност.  

 

8. Футболното първенство

Аз съм голям фен на футбола и затова смятам, че българското първенство трябва да се закрие незабавно.

Какъв е смисълът хора със затруднена физическа координация да извършват хаотични движения в продължение на 90 минути с единствената мисъл как след мача ще се напият в чалгаклуба?

Какъв е смисълът да бият реферите, щом на следващия мач пак ще им бутат рушвети?

Възможно ли е, след като вчера си гледал “Барселона” – “Реал Мадрид” днес да следиш с интерес мача “Родопа” – “Черноморец” (Бургас – София)?

Единственото атрактивно нещо във футболното първенство бяха лафовете на Батето. Но и него вече го няма.

 

9. Юпитата

Тази нова думичка се появи в българския език, за да замени вече неактуалния термин “комсомолци”.

Българските юпита всъщност са меркантилни кариеристи с голямо самочувствие и без чувство за хумор. Ходят с костюм и вратовръзка и говорят скучно.

Често дават рецепти за спасяване на българската икономика, но тези рецепти все не проработват.

 

10. Националния дворец на културата

Зад гръмкото име “Национален дворец на културата” всъщност се крие един миризлив базар, в който можеш да си купиш евтини чорапи и маратонки “АдиБас”. Къде тук е културата?

Всъщност в тази сграда никога не е имало култура. Тя беше построена за конгреси на БКП.

Преди 30 години на това място имаше прекрасна градинка с много зеленина.

Комунистите я разрушиха, за да вдигнат на нейно място този отвратителен бетонен туч.

Но това не е всичко. За да се утвърди напълно естетиката на грозното, пред НДК беше вдигнат шизофреничен паметник, наречен с обич от народа “многоъгълен петохуйник”.

 

11. Борбата с пиратството

Не ме разбирайте погрешно – не защитавам кражбите на интелектуална собственост. Професията ми е такава, че и на мен често ми се случва да ми откраднат нещо и да го разпространяват, без да ми платят и стотинка. И усещането никак не е приятно.

Но плакатите с голите “творци” са голям смях. Каква е идеята? Дали авторите на кампанията “Пиратството ограбва” живеят със светлата вяра, че когато види плакат с голия Васко Кръпката, пиратът ще се прекърши, ще вземе присърце проблемите на ограбените творци и ще си изтрие всички емпетройки от харддиска?

Ако поиска, правителството може да предприеме реални мерки срещу пиратството като затваряне на сървърите с нелицензирана музика и филми, изгонване на продавачите на нелегален софтуер от площад “Славейков” събиране на такси от всички заведения, в които звучи музика.

Но вместо да направи това, държавата e накарала някакви нещастни хорица да се съблекат голи и да гледат тъжно.

 

12. Маршрутките

Те са най-вълнуващото транспортно средство. Само срещу лев и петдесет човек получава уникалното преживяване да приюти в скута си 130-килограмов потен чичо и да се бори за всяка глътка въздух.

Не е известно колко души максимално може да побере една маршрутка, но световният рекорд в тази дисциплина със сигурност е български.

Особено емоционални са резките спирания – те още повече сближават пасажерите и събуждат в сърцата им онова древно, праисторическо чувство за общност и сигурност в стадото.

След този транспортен катарзис пътникът слиза пречистен и одухотворен.

Защото само в маршрутката можеш да разбереш истинския смисъл на сентенцията “Онова, което не ме убива, ме прави по-силен”

 

13. Виповете

За да станеш VIP в България, е достатъчно да се появиш на няколко купона и непрекъснато да подаваш информации на жълтата преса относно личния си живот – как си се подстригал, как си се скарал с гаджето си, как паяка ти вдигнал колата, как си започнал нова диета и вече ядеш само син камък и гълъбови курешки.

След десетина такива публикации вече си безспорен VIP.

Не е необходимо да работиш нещо – може да си обикновен педал, или пък да си Митю Пищова или пък просто Роси.

Задължително за всеки VIP обаче e да има мнение по най-наболелите въпроси на съвремието,

каквито са епилацията, френската любов и липосукцията.

 

 *

Текстът е публикуван в списание MAX, май 2007г.

  

Как да станем автори в списание 

“Във всеки тих бар на света

има по един тъжен мъж”

Реймънд Чандлър

 

“Във всеки тих бар на света

има по един графоман”

Иво Сиромахов

Преди десетина дни, докато си пиех “Bushmills”-а в един бар, ме заговори някакъв агент, да го наречем Евлоги, който каза, че бил чел статиите ми в MAX и много го кефело как пиша. В първия момент ми стана приятно, но понеже съм високомерно копеле, сложих на лицето си маската на безразличието и се направих, че не ми пука. Един вид: аз такива похвали слушам по сто пъти на ден, разбираш ли....

Евлоги обаче продължи да ме хвали, дори цитира някакви мои лафове и каза, че като ги четял “направо се насирал от смях”. Взе да ми става досадно и за да прекратя разговора, му казах “наздраве”.

Това беше грешка от моя страна. Моето “наздраве” така го отприщи, че вече виждах как вечерта ми върви към провал.

Тоя пич не знае ли, че понякога човек отива на бар просто за да помълчи?

Върху мен се изсипа поток от думи и чак след няколко минути разбрах каква била цялата работа. Евлоги се изживявал като неоткрит литературен талант и ме помоли да му дам акъл как да “пробие в лайфстайл-списанията”, както той се изрази.

Аз му казах, че ще си помисля и ще му отговоря след няколко дни.

Човекът яко се зарадва, взе едно листче и ми написа номера на джиесема си и даже мейла си.

Аз обаче загубих това листче. И понеже съм обещал, а аз държа да спазвам обещанията си, чрез страниците на MAX му изпращам отговора си:

 

Драги Евлоги,

 

Въпросът ти ме затрудни.

Първо: не знам как се “пробива” в списание. Пробивал съм само вкъщи с помощта на бормашина. Но дупките станаха малко криви, така че едва ли бих могъл да ти бъда гуру в пробиването.

Второ: не знам какво е “лайфстайл-списание”. Според мен има мъжки, женски и специализирани списания (тип “Пчела и кошер”, “Орач и плуг” и т.н.)

Пък и изобщо се съмнявам, че в българския лайф има някакъв стайл, ама това е друга тема.

Добрата новина за теб е, че в днешно време доста хора се препитават с писане.

По страниците на списанията се подвизават цели армии от редници на перото, които са скътали в раниците си маршалската клавиатура и вярват, че все някой ден ще дочакат своя “Пулицър”.

Някои от тези автори са наистина талантливи. Други сегиз-тогиз почесват топките на Пегас и кротко чакат хонорарите си пред касите на редакциите.

Така или иначе – в българската преса има място под слънцето за всеки амбициозен човек.

Но не е достатъчно да си само амбициозен.

Трябва да си избереш и амплоа. Авторите в българските списания се делят на няколко основни категории:

1. Автори-отворковци

Това са хора, които самонадеяно и безапелационно се изказват по всички актуални въпроси. Те разбират от политика, телевизия, футбол, секс, наясно са с кризата в Ирак, глобалното затопляне, птичия грип и дори дават акъл как да се държим с Кадафи.

Ако си решил да ставаш автор-отворко, трябва да имаш някаква теза (всъщност може и да нямаш) и да я представяш на леко просташки жаргон, сякаш си работник-интелигент, седнал да изпие няколко бирички с приятелите си.

Друго важно условие да станеш автор-отворко е винаги да защитаваш глупави популистки тези като “защитата на крайните интернет-потребители”, “легализацията на меката дрога” или някаква екологична простотия.

2. “Скандални” автори

Под тази квалификация се препитават доста автори, които страдат от т.нар. “синдром на мръсната уста”. Всъщност не страдат те, а читателите им, но това не бива да те притеснява, драги Евлоги, защото българският читател е свикнал да страда.

“Скандалните автори” смятат, че са “скандални”, защото текстовете им изобилстват от думи като “кур”, “путка”, “педал”, “да го духаш”,  “да ти го начукам” и т.н

Използването на такива изрази издава сериозни сексуални проблеми, но какво ти пука? Нали искаш да ставаш лайфстайл-писач, а не сваляч?

При “скандалните” автори формулата на успеха е простичка и прозрачна. Вземат някакъв социален проблем – да речем наводненията в Ихтиман и правяг статия за това колко лошо нещо са наводненията и как държавата не може да се справи с тях. След което поръсват цялата статия с думички като “хуй”, “путка”, “мама ви да еба” и т.н.

Тоест вместо да напише: “Питам се къде се е скрил премиерът по време на наводненията”, “скандалният” автор пише: “Питам се чий хуй дърви премиерът по време на наводненията?”

Аз лично не виждам нищо скандално в това. Скандален е Майкъл Мур, скандален е Салман Рушди. Да пишеш “путка” и “хуй” изобщо не е скандално. Но се продава.

Така че, драги Евлоги, ако си избереш ролята на “скандален автор” иди на някой мач, седни в агитката и записвай всичко, което чуеш. После се прибери, изсипи в Word-а всички псувни, които си записал и статията ти е готова.

3. Автори-патриотари

В някои издания се толерира наглата байганьовщина, скрита зад “национални каузи”. Идеята на повечето такива каузи, драги Евлоги, е че колкото си по-прост и по-космат, толкова си по-родолюбив.

Авторите-патриотари са убедени, че българите сме по-висша раса от другите народи, но някой все ни прецаква.

Ако решиш да се присъединиш към тази група, трябва редовно да гледаш Юлиян Вучков, да споделяш вижданията му  и да пишеш по теми като “спасете АЕЦ Козлодуй”, “ограбването на държавата”, “изтичането на мозъци“, “еврейския заговор”, “политиците обслужват чужди интереси”, “събудете се, българи!”, “европейците искат да ни прецакат с тоя евросъюз” и т.н.

4.Автори-мрънкачи

Те са една малко по-импотентна разновидност на патриотарите. В смисъл че не са толкова агресивни. В текстовете си те не се карат на читателя, а по-скоро мърморят като пенсионер, ударен от футболна топка. 

Любимите им теми са:  “намалете цената на хляба”, “вдигнете пенсиите”, “дайте повече почивни дни за Коледа”, “съсипаха здравеопазването”, “българките са най-красивите жени, но работят като проститутки в Европа”, “децата на България са наркомани”, “интелигенцията гладува”.

Зад тези фрази стоят едни тягостни въздишки по комунизма, когато некадърните автори-мрънкачи имаха прилични с нищо незаслужени доходи.

5.Автори-неразбрани гении

Това са автори, които са прочели (или някой им е разказал) две-три “постмодерни” книжки и се опияняват от собствената си ерудиция. Основната тема в текстовете им е да обвиняват “българската простотия” за собствената си несъстоятелност. Вярват, че чалгата, телевизията и градският транспорт са създадени с единствената мисия да пречат на таланта им. Обичат да цитират Дерида, Хабермас и Тойнби и смятат, че това ги прави с няколко сантиметра по-високи от всички останали.

Ако решиш да си в тази група, няма никакво значение какво ще пишеш, защото никой няма да чете текстовете ти, но пък ще си вземеш малкия постмодернистичен хонорар.

6.Автори-конспиратори

В тази кохорта се препитават автори, които си дават вид, че разполагат с вътрешна информация, която не е достъпна за простосмъртните.

Те се разхождат с физиономия, която загатва, че може би снощи са провели поверителни разговори с Блеър, Буш и Путин и те искрено и лично са им изповядали страшни тайни за голямата политика.

Конспиративните анализатори вярват, че са нещо като Бухала, за когото Мечо Пух казва: “Ако някой знае всичко за всичко, това е Бухала, който знае нещо за нещата”

Тези автори най-често черпят сведения от някой дребен политик, който им подхвърля някаква измислена клюка, за да им гледа сеира.

После тази клюка бива облечена в мистериозни изречения от сорта: “От централата на БСП излъчват недвусмислени сигнали, че ключов министър ще бъде пожертван на идния пленум...”, “В следващите няколко дни ще стане ясно чие лоби ще надделее...”, “ръководни кадри от трите управляващи партии намекват за непреодолими конфликти в коалицията...” и т.н.

Авторите-конспиратори винаги правят предвиждания, които никога не се сбъдват, но никой не им държи сметка за това.

Така че, ако искаш да си от тях, драги Евлоги, пиши загадъчно и хвърляй смело на публиката своите версии и прогнози!

7. Автори-смехурковци

Това най-често са автори в напреднала възраст, които се опитват да гледат иронично на събитията и както са ги учили навремето “да осмиват недъзите на обществото”.

Но тъй като водят мизерно съществуване, целият хумор на “смехурковците” се върти около цените на парното, акциза на домашната ракия и плетените жилетки от леля им.

Понеже са и мързеливи, работят основно в кратките форми. Най-често пишат епиграми от сорта:

“Каква поредна драма,

поскъпна пак салама”...

Проблемът е, че вече никъде не публикуват такива нещастни текстчета. Дори и в “Стършел”.

 

И така, драги Евлоги, погледни добре горните седем категории и си прецени, към коя те влече най-много.

След това седни и пиши. Ако си талантлив, все някъде ще харесат текста ти.

Накрая искам да ти дам един приятелски съвет. Ако случайно в някой бар срещнеш автор или редактор от някое списание, в никакъв случай не го заговаряй.

Ако видиш такъв човек, имай предвид, че той е имал тежък ден – най-вероятно от сутринта се е бъхтал над Counter-strike и сега дави в алкохол мъката си от факта, че якия скок не му се получава, въпреки че всеки път мощно се набира на спейсбара и яростно върти мишката наляво.

И ако в такъв момент седнеш да му говориш за творческите си планове, той със сигурност ще те отсвири, а може дори да те напсува.

Разбираш ли сега, драги Евлоги, какъв късмет си извадил, че попадна на търпелив и възпитан автор като мен, който нито те напсува, нито те отсвири, ами даже ти пише тука да ти дава акъл, сякаш му пука за тебе!

И ако някой ден немилостивата съдба отново ни срещне в някой бар, просто кажи едно “наздраве” и ходи да пробиваш в лайфстайла някъде другаде, графоманино нещастен!

  *

Текстът е публикуван в сп. MAX, юли 2007

Как да станете звезда, без да правите нищо  

Напоследък в медиите е модерно да се говори за така наречения български шоубизнес. Той е така наречен, просто защото така е наречен. И не знам кой го е нарекъл така, но очевидно е бил някой доста снизходителен човек, на когото много му се иска да има такова нещо и в България.

На мен също ми се иска.

Но горчивата истина е, че това, което се представя за български шоубизнес е много далеч както от шоуто, така и от бизнеса.

И все пак има една категория хора, които мечтаят да се докоснат до блясъка на славата, снимките им да се въртят по страниците на вестниците и да бъдат неизбежни гости във всяка кабеларка.

Тези хора са готови на всичко, за да постигнат целта си. Те не жалят сили и средства, продават голфовете на бащите си и ипотекират наследствените си имоти, защото знаят, че така нареченият шоубизнес изисква огромни финансови жертви.

Най-тежката участ, която може да сполети един такъв кандидат на славата е да попадне в ръцете на алчен пиар, който да му обещае, че ще го направи известен, да му профука спестяванията за отрицателно време и да го захвърли отново в редиците на милионите неизвестни.

Аз обаче смятам, че с малко изобретателност и находчивост, всеки човек може да стане “звезда от шоубизнеса”, без да харчи много пари.

Да приемем, че кандидатът на славата е млада невзрачна девойка на име Пенка, от китното балканско градче Златица.

Израсла е с идеологията на издания като “Хай клуб”, “Блясък” и иска непременно някой ден да попадне на страниците на някоя подобна медия.

Читателският й опит й подсказва, че за да стане звезда от шоубизнеса, трябва да е или фолкпевица, или футболист, или фитнесинструктор.

На пръв поглед това е така. Кои са най-обсъжданите хора в медиите? Митю Крика, Преслава и Валери Божинов.

Но Пенка не може да стане фитнесинструктор, макар че вдига торба цимент от лежанка, не може да влезе в редиците на “Пайнер студио”, защото пее фалшиво, а и от “Манчестър Сити” не проявяват интерес към нея за евентуален трансфер.

Има обаче и хора, които нищо не работят и пак са по клюкарските страници на медиите. Така че има шанс и за хора като Пенка.

Ако сте от този  тип, трябва да търсите нестандартни пътища към известността. Ето как може да стане това.

 

1. Сменете си името!

Пенка звучи твърде елинпелиновски, а вие гоните таргета на “Сексът и градът”. Така че трябва да сте Пейп, или най-малкото Пийпс.

Опитът показва, че българите са чуждопоклонници и повече кълват на име като Ан Джи, отколкото на Ана Георгиева.

 

2. Не си слагайте силикон!

Ако в началото на 90-те силиконът правеше впечатление, защото малко жени можеха да си го позволят, днес той е масово достояние, банално като прах за пране. По улиците на София се разхождат стотици тонове силикон, отчаяно желаещи да бъдат погалени от някой чичко-паричко и оставащи непогалени, защото предлагането многократно надвишава търсенето.

С цици вече никого не можеш да впечатлиш. Освен ако не си сложиш трета цица. Такова решение би било сензация в медиите, но ще ви обрече на самота, защото е твърде екстравагантно, а българите все пак са доста  консервативни.

Така че инвестицията в силикон е излишен и неоправдан разход.

В наши дни натуралната малка цица става все по-желана и непостижима като екологично чистата маруля.

 

3. Пропейте!

Въобще не е важно да можете да пеете. Един измърморен речитатив на фона на някакъв свален от интернет бийт, върши същата работа като парче, записано в скъпо студио с музика и текст от професионалисти.

 

4. Не харчете пари за клип!

Тези, дето правят клиповете, страшно са надули цените и ще ви вземат 5 бона за нещо, което не струва и 5 лева. После пък ще трябва да се разправяте с редакторите на така наречените музикални телевизии и да им доказвате, че сте произвели “стойностен” продукт. (А според тези телевизии стойностен продукта са неща като Лилана, така че няма да ви е лесно.)

Ако все пак държите вашия нов “хит” да бъде представен визуално, вземете една домашна камера и снимайте как правите секс с гаджето си. А на фон да върви вашия “хит”.  След това пуснете видеото в интернет. Гарантирам ви, че тази ваша творба ще бъде гледана от стотици хиляди хора, които ще ви бъдат благодарни и с нетърпение и възбуда ще очакват следващия ви клип.

 

5. Запознайте се с някой телевизионен журналист! 

По кабелните телевизии има десетки предавания, в които се обсъждат всякакви теми. Водещите на такива предавания  често закъсват за събеседници и могат да ви канят да коментирате разни неща – от глобалното затопляне до бъдещето на тройната коалиция. Най-добре е, ако на тези интервюта изглеждате натурално тъпа.

Повечето журналисти обичат тъпотата на събеседниците си. Тя им дава измамното чувство, че са голяма работа и че знаят нещо повече от някого. Подклаждайте това чувство у интервюиращия и той ще ви бъде безкрайно благодарен.

Колкото по-тъпо отговаряте, толкова по-често ще ви канят

 

6. Изчукайте се с някой репортер от светските издания!

Направете му покъртителна свирка, след което го заплашете, че ще разкажете всичко на жена му, ако всяка седмица не пуска поне две дописки за вас.

След това почнете редовно да го захранвате с новини. Новина е всичко – че сте се подстригала, че правите ремонт на банята си, че заминавате за една седмица с гаджето си в Кушадасъ, че на почивката в Кушадасъ сте се разделила с гаджето си, че почвате нова диета,

че спирате диетата, че майка ви ви е пратила царска туршия и т.н.

Всяка дописка трябва да е придружена със снимка, за да не си викат читателите: “Тая пък коя беше?”

 

7. Бъдете съпричастни с “българската култура”!

Заразени от някакъв необясним социалистически порив, някои медии непременно настояват да отделят “минутки за българската култура” и за “духовното”. Под “духовното” в повечето случаи се разбира поредния комплексарски филм, заснет с държавни пари или поредната стихосбирка на някой “неразбран поет”. Той е “неразбран”, защото не разбира как така скучната му книжка му не може да се продаде в повече от 53 екземпляра, а “простаци” като Гришъм и Паулу Коелю правят по 10 хиляди тираж.

За да попаднете в културните рубрики, е достатъчно да посещавате редовно раздаването на наградите “Аскеер” и наградите на “ММ” и всякаквите други музикални награди, които се раздават до умопомрачение. С присъствието си там вие всъщност ще заявите съпричастност към българската култура. Ще демонстрирате убеждението си, че българското лайно мирише по-хубаво от американската пудра. И че Мария Илиева е по-добра от Мадона, а Елтън Джон е тъжен лебед в сравнение с Графа, ама пусти малък пазар български!

 

8. Заемете се с някаква благотворителна кауза!

Борбата против наркотиците, спина и глобалното затопляне са много банални. Ако искате да влезете в новините, трябва да си измислите някаква нова кауза.  Най-добре е да издигнете глас в защита на ливадната червеношийка и да се съблечете гола пред Народния театър в подкрепа на този изчезващ вид. Голотата ви не само ще спечели много нови привърженици на екологията, но и ще ви гарантира снимка във всички ежедневници.

 

9. Чукайте се много или поне се хвалете, че го правите!

Медиите обичат разкрепостените жени и “пикантните” истории. Трябва обаче да преодолеете вродения си свян и смело да разказвате сексуалните си преживявания (или фантазии).

Колкото по-детайлно описвате сексуалните си актове, и колкото по-извратени са те, толкова по-голям ще е медийният интерес към вас.

Но никога не споменавайте имена! Най-добре е да започвате с изречението: “Много вълнуващ беше сексът ми с един мъж, чието име в момента не мога да спомена, защото той е публична личност...” И след това въведение, дайте простор на фантазията си и разкажете потресаващи неща, каквито не могат да се видят и в най-дръзките порнофилми.

 

10. Подарете нещо на Бойко Борисов!

Застанете някоя сутрин пред общината и изчакайте кмета да се появи на работа. А когато се появи, му направете някакъв малък трогателен подарък – плюшено мече или колекция от мидички, или тефтерче с розови сърчица.

Борисов е широко скроен човек, ще се зарадва на подаръка и вероятно ще се усмихне, а репортерите така или иначе са си там и ще ви снимат до усмивката на кмета. 

 

 ***

Текстът е публикуван в списание MAX, август 2007

13 световни простотии  

В майския брой на MAX публикувах списък на 13-те най-големи български простотии.

Спрях на цифрата 13 не защото простотиите са само толкова, а от уважение към читателите. (Опитът ми подсказва, че статии с повече от 1500 думи изнервят читателя).

После обаче си помислих, че съм постъпил несправедливо. Да пиша само за българските простотии е нечестно. Простотията е глобален феномен. И колкото по-голяма е една държава, толкова по-големи са простотиите в нея.

Затова сега ще поправя грешката си и ще формулирам 13-те най-големи световни простотии, с които сме принудени да живеем.

 

1. Политическата коректност

Не знам къде се е родила идеята за “политическата коректност”, но авторът й трябва да е някой тежък глупак. Политическата коректност се опитва да ни внуши, че ще станем по-добри и хуманни, ако не наричаме нещата с истинските им имена, а измисляме някакви лицемерни евфемизми.

Каква е ползата от това? Животът на негрите няма да стане по-добър от това, че ги наричаме “афроамериканци”. Инвалидите няма да се справят по-лесно с горчивите препятствия на ежедневието, ако ги прекръстим на “хора в неравностойно положение”.

Защо тогава трябва да го увъртаме? Вярвате ли, че когато наречете нещата с други имена, проблемите ще изчезнат?

 

2. Антиглобализмът

Всеки път, когато лидерите на страните от Г-7 се съберат на среща, се появяват някакви пияни и надрусани лумпени, които хвърлят камъни, чупят витрини, палят кошчета за боклук и се държат като пълни кретени, каквито всъщност са.

Тези хора наричат себе си с помпозното име “антиглобалисти” и проповядват тъпото убеждение, че големите световни концерни прецакват нещата, като създават безработица и заплашват света с унифициране.

Ако обаче погледнем реално на нещата, трябва да признаем, че големите компании осигуряват работа на милиони хора, а стратегията им за глобализация дава шанс на по-неразвити икономики да живнат.

Така наречената “заплаха от унифициране” също е плод на нечий параноичен мозък.

Не виждам нищо смущаващо в това, че във всеки град има Mcdonalds и се пие кока-кола.

Пък като не искаш да си глобалист – пий боза и плюскай бахур, ама защо трябва да трошиш витрини?

3. Защитата на правата на животните

Нямам нищо нито против Бриджит Бардо, нито против животните, обаче всичките кампании в тяхна защита са абсолютно неморални.

Нечовешко е да ревеш за правата на блатния тънкосвирец и монголското кривоушато мече, при положение че милиони хора по света загиват от глад и болести.

Разбира се, че животните заслужават добро отношение, но все пак всичко е въпрос на приоритети. А за човек с нормални приоритети умиращите от глад деца в Африка би трябвало да са поне мъничко по-важни от драмите на добитъка.

 

4. Вегетарианството

То е някаква лицемерна разновидност на съпричастността към животинските проблеми. Вегетарианството е основано на две илюзии: първо – че е здравословно и второ – че тия дето ядат месо, са едва ли не убийци.

По първата теза няма какво да говорим – дори най-загубеният лекар ще ви каже, че организмът се нуждае от протеини, така че без месо няма как да минете.

Втората теза е още по-тъпа – ако си толкова добричък, че не искаш да причиняваш страдания и смърт на горкичките животни, не ти ли е жал за беззащитните домати и краставици, които загиват в разцвета на младостта си? Нима те не са живи същества?

Най-сериозният ми аргумент срещу вегетарианството е, че от него се озлобява. Ако не вярвате, погледнете Иван Костов.

 

5. Парис Хилтън

До такава степен ми е втръснало баналното й “пуси”, което непрекъснато навира в обективите на репортерите, че вече се чудя дали да не й купя едни гащи и да й ги пратя по пощата. Тази жена не знае ли, че колкото повече си публикуваш вътрешните органи, толкова повече намалява интересът към тях.

Медийният й ексхибиционизъм обаче не спря дотам. Тя реши, че трябва да запознае световната общественост и с други подробности от героичното си ежедневие. И пусна в мрежата едно видео, което вселява в сърцата ни само скръб и жалост. В това видео неизвестен младеж пъшка над тялото на отегчената милионерка и се чуди как да свърши от вялите й свирки.

И за какво й е всичко това? Защо просто не си харчи наследствените милиони, без да занимава света с нерадостния си полов живот?

 

6. Екологично чистите продукти

Общоизвестен факт е, че почти всички храни, които ядем, са пълни лайна.

Но по-лошото е, че част от тези лайна претендират да са нещо повече и гордо развяват етикета “екологично чисти”. Това е доста подло спрямо потребителите, защото екологично чистата храна е непостижим идеал, който не съществува в природата (освен може би в някои райони на Нова Зеландия).

Така или иначе така наречените екологично чисти храни се радват на добро обществено внимание и на високи цени.

Пък и ти дават измамното усещане, че си отговорен към здравето си и ще живееш поне 250 години, ако междувременно не те блъсне кола.

 

7. Пацифизмът

Никой нормален човек не обича войните. Но ако има нещо по-лошо от войните, това е пацифизмът.

Вярно е, че хипитата поостаряха, а някои от тях дори започнаха да се къпят, но сегиз-тогиз все още се чува изтърканото “Make love, not war”. (Сякаш военните не правят любов!)

Разбира се, че и аз искам да живея в мир и да не загиват хора, но има ситуации, в които силата е единственото решение. Войната в Ирак е неприятна, но Саддам беше един масов убиец, който трябваше да бъде спрян, а това очевидно не би могло да стане като му пращаме картички по пощата.

Може да е парадоксално на пръв поглед, но понякога оръжията спасяват повече хора, отколкото лигавите песнички за мира.

 

8. Религиозните войни

Най-страшната простотия на съвремието. Да грабнеш пушката, само защото съседът ти изповядва друга вяра, е чиста олигофрения.

Някои пропагандатори се опитват да внушат, че агресията към друговерците е заложена в доктрината на исляма, но това е лъжа. Прочетете внимателно Корана и ще видите, че вътре няма и един ред, който призовава към насилие. Както впрочем и в Библията.

 

9. Надуваемите жени

Знам, че има самотни хора, които по някаква причина са лишени от нормално общуване, но да ти става от някакво надуваемо дюшече си е болестно състояние.

Не знам защо производителите на секс-играчки са решили, че малко въздух под налягане, обвит в пластмаса, може да бъде възбуждащ заместител на жената. Тъпо, много тъпо!

 

10. Благотворителните балове

Вярвам в добрите намерения на хората, които са решили да отделят някой лев, за да финансират някаква хуманна кауза, но показната благотворителност е отблъскваща. И нейната най-отвратителна форма са така наречените “благотворителни балове”.

Събират се някакви баровци, плюскат и пият до освинване, щипят жените по задниците, но съвестта им е чиста, защото го правят от алтруизъм!

Окей, решили сте да съберете пари – чудесно. Но защо не го направите малко по-скромно? И дали средствата, които ще похарчите за пиене, мезета и бални рокли на жените ви, няма да са повече от парите, които ще съберете за благотворителност?

 

11. Световните рекорди извън спорта

Рекордите в леката атлетика или плуването винаги респектират. Но да буташ с нос джанка по асфалт в продължение на 5 километра само за да те запишат в “Гинес” като човека, който е бутал най-продължително джанка с нос, е извращение.

Човешките възможности наистина са неограничени. Но едва ли можеш да живееш с чувство за принос към развитието на човечеството, ако най-голямото ти постижение е, че си успял да нахлузиш върху себе си 528 чифта бикини.

Странно е, че има толкова много хора по света, готови  да станат за резил “just for the record”. Още по-странно е, че медиите им обръщат внимание. 

12. Феминизмът

По света има хиляди жени, които се чувстват самотни и неразбрани.

Някои от тях обаче отказват да повярват, че ако си самотен и неразбран, то е най-вероятно защото имаш кофти характер.

Тези жени не търсят причината за проблемите в себе си, а в другите. И стават феминистки.

Това, което ги обединява, е че се чувстват прецакани от това, че раждат деца, че нямат оргазъм, че имат мензис, че вече нямат мензис и т.н.

И за всичко това според тях са виновни мъжете!

Това е странна логика (няма да я наричам “женска логика”, че ще гракнат срещу мен), но тази логика има много привърженички, обединени в организации с имена като “Грозни, но горди”, “За един свят без мъже” или “Дилдото зове”.

Чувал съм дори, че има феминистки-фундаменталистки, които вярват, че светът ще стане по-добро място за живеене, ако всички мъже бъдат кастрирани.

Най-хубавото на феминистките е, че убежденията им са краткотрайни. Като си намерят мъж, мирясват.

 

13. Интернет-форумите

Едва когато се поразрови в два-три форума човек разбира защо наричат интернет “глобалното село”. Форумите са пълни с хора, чиято селяния наистина е глобална. Те мразят целия свят най-голямата им радост е да изсипват помията си върху всичко. Анонимността дава криле на омразата им и те се опияняват от безнаказаното плюене. В повечето случаи зад гръмки никове като Александър Велики или Разбивача се крият невзрачни неосъществени лузъри с големи мечти и нищожни възможности.

 

 *

Текстът е публикуван в списание MAX, септември 2007г.

 

10-те най - тъпи текста за всички времена

 

Напоследък много се говори, че българската попмузика е във възход.

Доказателство за този изумителен просперитет е фактът, че нашите поппевци са лауреати на много повече музикални награди отколкото да речем американските им колеги.

Какво са няколкото жалки “Грами”-та на Мадона и Майкъл Джексън в сравнение с десетките статуетки от “БГ радио” и телевизия “ММ” на изтъкнати творци като Графа, Мария Илиева и “Каризма”?

Ала в безмилостната битка за нови хитове някои творци залагат повече на клиповете, силикона и напиванията по “Какао бийч” и сякаш не им остава време и енергия да поработят върху текстовете на песните си.

От това недоглеждане се получават недоразумения, които заслужават да бъдат подредени в една представителна класация на десетте най-тъпи текста в българския поп.

 

10. Ирина Флорин “Цвят лилав”

 

По неизвестни причини лилавото е най-възпяваният цвят в българската попмузика (спомнете си “Стая с лилави стени”). В песента на Ирина Флорин обаче се усеща известна двойственост. От една страна “цвят” може да означава боя, багра, краска, а от друга страна може да означава цвят на растение. Затова цялата песен става някак двусмислена.

 

“Ще посрещна изгрева сама, ще докосна слънчева искра и ще скрия в дланите роса, за да пия през деня”

 

Още в първия стих лирическата героиня заявява намерението си да посрещне изгрева – ритуал, който ни отвежда или към традициите на “джулай морнинг” или към практиките на дъновистите.

Четвъртият стих обаче е леко смущаващ – “за да пия през деня”. Кой пие през деня, при това сам? Единствено алкохолиците.Нека видим какво се случва по-нататък:

 

Ще приема залеза с тъга, ще запазя дневна светлина и ще скрия в себе си сълза, за да пия през нощта.

Опасенията ни се потвърждават. Лирическата героиня кърка не само през деня, но и през нощта. Затова съвсем логично в припева се появяват и халюцинациите й:

 

Аз съм само цвят лилав - люляк съм, люляк съм. Аз съм само цвят лилав - теменуга съм.

 

Тук и най-добронамереният слушател ще се запита: е добре, аджеба, какво си в крайна сметка? Люляк или теменуга? Очевидно в този момент вече става въпрос за тотално раздвоение на личността, вследствие на алкохолния делириум.

 

9. Каффе “Пак там”

 

На девета позиция в класацията е текстът на група “Каффе” “Пак там”. Текстът е кратък и с това се изчерпват всичките му качества:

 

“Сам съм, пак сам, по-добре да съм сам.Там съм, пак там, по-добре да съм там. Па-ра-ра-ра-ра-ра-ра.Сам съм, пак сам, по-добре да съм сам”

 

Какво разбираме от този поетичен вопъл? Научаваме, че лирическият герой по някаква причина е останал пак сам, но тази самота никак не му тежи – напротив, той се чувства добре в нея. Може би именно в този момент той е открил предимствата на мастурбацията пред казионната любов – хем е по-хигиенична, хем е по-евтина, хем не си късаш нервите.

От втория стих обаче става ясно, че човекът е “пак там”. Къде е това “там”? Очевидно е някакво място, което не е удобно да се назовава. И в което човек ходи сам. Демек – в кенефа. Значи може да става въпрос за мастурбация, но може и да се възпява обикновената голяма нужда, при която човек е “пак сам” и “пак там”.

И в двата случая обаче тази песен прокламира идеалите на солипсизма – философия, според която човек си е самодостатъчен и не му трябват нито гаджета, нито фенове, нито награди от “Евровизия”. Може би именно това парче обяснява защо група “Каффе” се разпаднаха в самота. 

 

 8. Камен Воденичаров  “Едно кафе без кофеин”

 

Понеже стана дума за кафе, трябва да отбележим, че темата за кафето присъства често в поетичните търсения на българските попизпълнители.

Ярък пример за това е песента на Камен Воденичаров “ Едно кафе без кофеин”. 

 

“Едно море, приятен бар, вълшебен звук, танцуваме.Едни вълни, игрален филм със хубав край, едно кафе...без кофеин”

В този текст метафорите на пръв поглед са простички и не затрудняват публиката. ”Едно море” е ясно. Става въпрос за Черно море. Очевидно лирическият герой не страда от националистически амбиции, иначе щеше да изпее “България на три морета”.

Много по-озадачаващ е изразът “приятен бар”. По българското Черноморие всички барове са неприятни, затова се питаме кое място се възпява в това парче?

Авторът не ни дава повече информация освен факта,  че има “едни вълни”, което е често срещано явление по плажовете. “Игрален филм със хубав край” също е много общо, но подозираме, че става въпрос за “Мила от Марс”, защото най-хубавото на този филм е, че свърши.

И сега поантата: “едно кафе без кофеин”. Защо без кофеин? Може би Камен страда от безсъние или пък вече е изпил 3-4 нормални кафета и не иска да рискува сърцебиене? Защо тогава не пие една бира, ами се лигави с тия безкофеинови кафета?

 7. Лилана “Невинна”

 

Лилана изгря наскоро, но вече е на престижното седмо място в класацията на десетте най-тъпи текста с парчето “Невинна”.

В българските фолклорни традиции терминът “невинна” е синоним на “девствена” – нещо, което Лилана със сигурност не е, но това не й пречи да възпява времената, в които хименът й е бил цял и непокътнат.

Нека видим какво се случва в тази драматична изповед:

 

“Събличам всичко, но не знам защо остава толкова горещо в мислите ми...”

 

Още в първите два стиха Лилана заявява гражданската си позиция по най-сериозния съвременен проблем – глобалното затопляне. Лирическата героиня е съблякла всичко, но жегата я мори. И забележете – най-горещо е в мислите й! Това е безспорно доказателство, че Лилана има мисли, каквото и да говорят за нея завистниците. След това публицистично въведение веднага е посочена и причината за страданията на младата певица:  ”О, бейбе, това е твоя вина!”

Тук възниква логичният въпрос: кой е “бейбе”? Подозираме, че това е особа от мъжки пол, но защо не се споменава името му? Вероятно от съображения за дискретност – човекът може да е женен и да не иска да се афишира.

Въпросният “бейбе” обаче продължава безмилостно да подгрява лирическата героиня по полов път и воплите й стават все по-жални:

”О,бейбе, става ми горещо така!Защото, о, бейбе, ме караш да правя това!Гори в мен бейбе, усещам го така, събужда разни мисли, няма начин да го спра...”

 

От тези редове става ясно, че “бейбе” е някакъв сексуален душманин, но хубавото е, че поне “събужда мисли”. Сами се убеждавате, че мисловният процес не е чужд на Лилана, той върви като червена нишка през цялата песен.

И в този миг внезапно идва припевът:

”Такава ли съм, не, не съм, Не знам какво ми става полудяла съм!Такава ли съм, не, не съм, така се получава, но невинна съм.Такава ли съм?”

 

Именно в тези редове Лилана задава най-важния си екзистенциален въпрос: “Такава ли съм”? Този въпрос е неясен. Каква “такава”?

Ако се върнем към заглавието “Невинна” (разбирай “девствена”), можем да допуснем, че истинският въпрос е “такована ли съм”. Тази хипотеза ни дава ключ към истинската драма в текста – бейбе е подгрял лирическата героиня, “събудил е мисли” в нея , но не е свършил работата докрай и е оставил Лилана да се лута в лабиринта на горестните си въпроси. 

 6. Теди Кацарова “Бельо от кадифе”

 

Теди Кацарова влиза в класацията с едно материалистично парче, възпяващо аксесоари от облеклото. В този смисъл “Бельо от кадифе” е продължител на традициите на старата градска

песен “Червената ти връзка, Ленче ле, сърцето ми пръска”.

Но ако нашите деди са били пуритани и са възпявали само червени връзки, Теди Кацарова е много по-дръзка и не се бои от директната еротика:

 

“Бельо от кадифе,карирано бомбе,когато видя те,сърцето ми ще спре!”

По всичко личи, че обектът на желанията на Теди Кацарова се е явил пред нея само по бельо от кадифе и карирано бомбе. Този екстравагантен дрескод до такава степен е развълнувал лирическата героиня, че тя е получила кратко спиране на сърцето, известно в медицината като “екстрасистоли”.

Трябва обаче да отбележим, че бельото от кадифе не е особено хигиенично. Кадифето запарва, затова е по-добре да не се подвеждаме по еротичните фантазии на певицата, а да заложим на класическите памучни боксерки.

5. Ан Джи “Еректус”

 

Между еротиката и порното има само една крачка и Ан Джи не се поколебава да я направи с предизвикателното си парче “Еректус”.

В тази песен определено не става въпрос за палеонтоложкия термин “хомо еректус”, а за “пенис еректус”.

 

“Не, не спирайцяла нощ си мойНе, не спирайсамо ти и той.Не, не спирайгледам твоя види възбуда в моя вид”

 

От текста става ясно, че лирическата героиня е изпаднала в състояние на тежка сексуална абстиненция, характерна за войниците на наборна служба.

След дълги полови лишения, най-после й се е удала възможност да утоли либидото си и тя решава да си навакса всички пропуснати ползи.

В “Еректус” Ан Джи подканя и насърчава партньора си към подвизи, така както някоя сърцата футболна агитка подкрепя любимия си тим (нещо като “цялата страна ви гледа, искаме победа”)

Малко ни озадачава четвъртият стих – “само ти и той”. Кой е той? Дали не става въпрос за групов секс? Или пък “той” е свенлив евфемизъм за половия орган на любимия?

За сметка на това последните два стиха завинаги покоряват сърцата ни с оригиналното римуване на “вид” със “вид”. Този похват ни отвежда към традициите на социалистическата поезия, когато Орлин Орлинов римуваше “полковник” с “подполковник”.

 

4. Антибиотика “О, не”

 

На четвърта позиция в класацията е чаровното трио “Антибиотика” и изпълненото с недомлъвки парче “О, не”

 

“Не мога да правя онези неща,които толкова много си искамА искам толкова много неща,не мога, а толкова много ги искам

Обичам да правя, обичам да искамИскам да мога да обичам искамПравя да обичам, обичам да могаНо днеска не мога, не мога, не мога”

 

Първият куплет на тази песен е толкова загадъчен, че хвърля в смут и най-печените анализатори на текстове. Кои са “онези неща”, които трите момичета толкова много искат? И защо са възпрепятствани да ги осъществят? Мистерия!

Във втория куплет обаче всичко се изяснява. Поетесата заявява “искам да мога да обичам...” и в края на куплета измрънква “но днеска не мога, не мога, не мога...”

Именно това “днеска не мога” хвърля светлина върху същината на проблема. По всичко личи, че лирическата героиня е сполетяна от месечния си цикъл, който й пречи “да може да обича” с цялото си същество. Така въжделенията й остават неудовлетворени поради прищевките на природата. Е как да не грабнеш перото и да не излееш мъката си?

Изящен текст, който намира заслужено място в съкровищницата на менструалната поезия.

 

3. Нети  “Луната спи”

 

Този текст е възторжен триумф на поезията над здравия разум:

 

“Луната спи безплътен призрачен сън.Луната спи - космическо видение.Луната спи - брилянти светят навън.Луната спи, луната спи.Луната спи, а някой краде птици,

друг - рисува очи съвсем тихоЛуната спи, а паяк плете сноп лъчилуната спи”

 

Първото нещо, което се набива на очи, е че фразата “луната спи” е повторена цели осем пъти. Това означава, че Нети не е много сигурна в тезата си и затова я повтаря до припадък, разчитайки на старата мъдрост, че “една лъжа, повторена сто пъти, става истина”.

Но да оставим луната. По-интересно е какво се случва, докато тя спи. Забележете: “някой

краде птици”. За какви птици става дума? Вероятно са кокошки, мисирки или пуйки, тоест птици, отглеждани със стопанска цел, иначе защо ще ги крадат? 

Именно в този стих откриваме ярката гражданска позиция на лирическата героиня. Чрез средствата на изкуството тя сезира правораздавателните органи за извършено престъпление от общ характер.

За съжаление не е упоменато мястото на престъплението, но в следващия стих се казва “друг рисува очи съвсем тихо”, така че бихме могли да предположим, че кражбата е извършена в района на Художествената академия. Министър Петков, вземете мерки!

 

2. Мария Илиева “Нищо”

 

Това парче хвърля нова светлина върху икономическите несъвършенства на пазарното общество:

"Искаш да имаш, но нямашможеш да искаш да имашможеш и всичкода имаш ако нямашМен ако нямаш,значи нямаш нищо,нямаш нищо, нищо"

 

Песента явно е адресирана към някакъв алчен тип, който робува на материалните ценности. Този тип очевидно е близък на певицата, защото тя му говори на “ти”. (Иначе щеше да пее “искате да имате, но нямате...” и т.н.)

Става ясно, че този човек до такава степен е заслепен от блясъка на парите, че пренася консуматорското си мислене и върху интимните отношения. Той иска да има и певицата, сякаш тя е някаква вещ, която можеш да си ползваш срещу известно финансиране!

Ето до какви морални деформации води „огромното натрупване на стоки”, за което ни предупреждаваше Маркс в „Капиталът”.

Лирическата героиня обаче не се поддава на провокацията и директно заявява на натрапника, че няма да му се даде току-така. И че неговото богатство е изградено на фалшиви основи, защото “мен ако нямаш, значи нямаш нищо”.

Изводът е, че нито един българин не може да се смята за истински богат, ако не е имал Мария Илиева.

 

1. Графа “Глава”

 

Дами и господа, моля станете на крака, за да посрещнете безспорния шампион сред тъпите текстове – “Глава” на Графа.

”Вчера имах дълга коса,днес имам къса коса,

утре ще бъда с гола глава,вдругиден не знам.Вчера имах дълга коса,днес имам къса коса,утре ще бъда с гола главаВдругиден ще имам ли...глава, глава, глава, глава, глава, главане знам дали ще имам...глава, глава, глава, глава, глава, главаНе знам дали ми трябва...глава”

 

В началото на песента лирическият герой споделя драмата си, свързана с външния му вид.

Става ясно, че човекът е имал  известни проблеми с бръснаря си (или както е модерно да се казва “коафьор”), в резултат на което всеки ден е с различна прическа и е започнал да изпитва основателни страхове за бъдещето си – “вдругиден не знам”.

Този бръснарски произвол до такава степен е деформирал психиката на младия певец, че той вече се опасява дали изобщо ще има глава (или както пее Графа “гуава”).

В крайна сметка обаче оптимизмът побеждава и Графа заявява, че дори да загуби главата си, това не е чак толкова лоша перспектива, защото не е сигурен дали му трябва “гуава”.

И наистина, ако съдим по текстовете му, глава въобще не му е нужна.

 

 

Текстът е публикуван в списание MAX, октомври 2007г.

Как да развием туризма 

 

Често се говори, че българската държава няма политика в туризма. Впрочем тя няма политика в която и да е друга област, така че това не бива да ни изненадва.

И все пак, като патриот аз се ядосвам за пропуснатите възможности да се превърнем в туристическа дестинация номер едно в Европа, а защо не и в света?

Имаме всички условия – красива природа, уникално кисело мляко, достъпни жени, древни исторически паметници.  Тези предпоставки са напълно достатъчни, за да приберем парите на милиони туристи.

Липсват обаче идеи. Хората в туристическия бранш не искат да излязат от коварния уют на инерцията, зациклят в баналните си оферти и не смеят да рискуват с неконвенционални бизнес-решения.

А утъпканите пътеки не водят доникъде. Затова аз предлагам един набор от нестандартни предложения за привличане на нови туристи в родината ни.

 

Строителен туризъм

Българските курорти са на първо място в света по брой на недовършените строителни обекти.

Тези строежи могат да се превърнат в привлекателен атракцион за заможни чужденци, които са прекарали целия си живот в офиса и никога не са хващали мистрия и отвес.

Само срещу 100 евро на ден туристът може да се включи в биенето на плоча, шпакловането или лепенето на гипскартон. Казват, че радостта от физическия труд не може да се сравни с нищо.

Освен това в непринудената компания на мургавата строителна бригада, туристите ще придобият ценни умения - ще се научат как се реже салам върху вестник, и как след това същият вестник се превръща в оригинална шапка.

По-напредналите ще бъдат обучавани да управляват бетон-помпа, строителен кран, или да извършват изкопни работи с багер.

А най-напредналите ще се изпращат в общината да вадят акт 16.

 

Археологически туризъм

България е толкова богата на история, че където й да копнеш, ще откриеш я тракийска диадема, я византийска корона, я празна бутилка, от която Батето е пил през 1976 година. Но пари за археология все не достигат, затова можем да потърсим средства от туризма.

След като пристигнат в България, туристите се оборудват с археологически сечива и им се дава задача да открият някаква изключителна историческа ценност, да речем мощите на свети Харалампи.

По време на експедицията туристите се запознават с изтъкнати български археолози като професор Николай Овчаров, който им обяснява как професор Китов не разбира нищо от археология, а после се срещат с професор Китов, който им обяснява как Овчаров не разбира нищо от археология.

В последния ден на експедицията екскурзоводът закарва групата до предварително заровени на тайно място овчи кости, а когато туристите ги открият, внезапно пристига самият Божидар Димитров, който ги уверява, че находката най-вероятно е скелетът на овцата на свети Харалампи.

 

Екшън-туризъм

Държавата ни е богата на криминални сюжети и екшън-герои, които се преследват с мощни автомобили, стрелят се по улиците, залагат си бомби.

Защо тогава да не впрегнем организираната престъпност в служба на туризма?

Да приемем, че имаме група от 50 чуждестранни туристи, дошли на почивка за 14 дни. Разделяме ги на две групи от по 25 човека – на едните раздаваме полицейски униформи, белезници, бронежилетки и оръжие, а на другите раздаваме маски, наркотици, фалшиви документи и два пъти повече оръжие. Целта на “полицейската група” е да обезвреди “престъпната банда” до края на почивката. Добре е този вид атракциони да се провеждат в най-оживените курорти в разгара на сезона, за да се получат масови безредици и вестниците да ги отразят. Така туристите ще получат не само адреналин от приключението, но и медийна слава.

 

Real estate- туризъм

Да се купуват недвижими имоти в България е мания, която няма да отшуми скоро. Но в тази мания има и хляб за туризма. Може да се направи нещо като “Amazing Race” за купувачи на недвижимости.

Потенциалните търсачи на “пропъртис” се изсипват на летище София, разделят се по двойки и на всяка двойка се дава карта, на която е нарисувано местонахождението на много изгоден нужник в регулация, някъде по Северното Черноморие. За да има още по-голяма тръпка в надпреварата, на всеки два часа брокерът вдига двойно цената на нужника. Право да го закупи получава двойката, която първа се добере до него.

 

Министерски туризъм

Ние сме млада демокрация, все още нямаме традиции в политиката, а туризмът дава чудесни възможности да усвоим чуждестранен опит в държавното управление.

Правителственият туризъм е луксозен продукт и трябва да се продава много скъпо, само на милионери. Срещу голяма сума такива хора ще могат за няколко дни да станат министри на България, да участват в правителствените заседания, да дават пресконференции, да преговарят със стачкуващите учители (шофьори, лекари и т.н.) и да предлагат за какво да се изхарчи бюджетният излишък.

 

 

Extreme diving-туризъм

Не става въпрос за обикновено плацикане с акваланги по рифовете край някой романтичен карибски плаж, а за наистина екстремно гмуркане в непознати и опасни води.

Истинските авантюристи обичат рисковете, те търсят непознати, неизследвани територии, където не знаят какво ги дебне.

Защо тогава да не им предложим една подводна експедиция в мрачните негостоприемни води на Перловец (Big Shit River). Туристите ще останат очаровани от факта, че в самия център на столицата ни има неизследвана екосистема, в която съжителстват мутирали червеи, откачени пиявици и депресирани плъхове с неизвестни намерения.

След края на експедицията участниците могат да бъдат заведени да се изсушат край вечния огън на паметника на незнайния воин и там да им се устрои традиционно чеверме.

 

Смъртен туризъм

У нас погребенията все още са доста по-евтини в сравнение с другите страни от Европейския съюз и това може да ни направи желана дестинация за последен отдих.

И без друго средната възраст на германските туристи по Черноморието е около 93 години. Номерът е да им изтъкнем предимствата на българското погребално дело. А те не са малко. Гробищата ни са екологично чисти гробища, житото е евтино, освен това имаме талантливи автори на некроложна поезия, които могат да сътворят редица прочувствени рими като например:

“Животът ти бе бляскав като гланц,

спи спокойно вечния си сън ти, Франц!”

или:

“Ти бе красива, буйна  и напета,

навеки ще те помним, лельо Грета!”

Единственият недостатък на българските погребения е, че в някои крематориуми отвреме-навреме има недостиг на гориво и вадят труповете леко алангле. Но и в това има известен чар.

Изобщо смъртният туризъм може да бъде много печеливш. Имам и подходящо рекламно изречение: “Елате да починете в България!”

 *

Текстът е публикуван в списание MAX, ноември 2007

10-те най-тъпи текста в попфолкаФилософско-естетически аспекти на българската чалга

 

 

В октомврийския брой на сп. MAX публикувах една статия, в която подредих десетте най-тъпи текста в българската попмузика.

Тази класация предизвика крайни реакции сред читателите. Някои от тях я одобриха, а други предложиха да бъда бит, заклан, обесен и удавен точно в тази последователност.

Аз обаче отново ще поема риска и ще анализирам най-забележителните текстове в българския попфолк.

В тези текстове се забелязват десетина устойчиви, неизменни рими: “мъж-дръж”, “ти-прости”, “сърцето-заето”, “пари-разбери”, “защото-леглото”, “любов-готов”, “грях-страх”, “душа-лъжа”.

Но макар и беден на изразни средства, българският попфолк е богат на теми и идеи и непрекъснато ни изненадва.

Ето моята класация на десетте най-забележителни текста:

 

10. Радо Шишарката “Забравени бикини”

 

“Една бутилка е самотнаи няма кой да я мори.Бикините ти до леглото, забравила си ги, нали?А може би не ти и трябватпри други ти отново си,не го обичаш, но не можешмангизите са истински”

 

Тази горестна балада за забравеното бельо ни отвежда към най-добрите традиции в

българската любовна поезия. Спомнете си пенчославейковото:

 

“Во стаичката пръска аромат

Оставена от тебе китка цвете...”

 

В стаичката на Радо Шишарката е още по-самотно. Там няма дори цвете, там аромат пръскат само забравените бикини на любимата.

Този аромат събужда скръб и жалост в сърцето на лирическия герой. Той е бил захвърлен заради друг и то само заради по-скромните си финансови възможности. “мангизите са истински” звучи като оглушителна плесница в лицето на антихуманното консуматорско общество.

Дълбока, непреодолима тъга има в този текст. Любовта си е отишла безвъзвратно, останали са само гащите.

9. Галена “Чупката”

 

Галена е може би най-обсъжданата и най-неразбрана изпълнителка в българския попфолк. Неотдавна  в мрежата се появи едно вълнуващо видео, което събуди много въпроси: Това тя ли е? Защо се е снимала? Реклама ли си прави? Какво иска да ни каже със своята откровеност? 

Отговорът на тези въпроси трябва да търсим в творчеството й и по-конкретно в песента “Чупката”:

 

“Кой си ти бе кой си ти?

 Ляво или дясно си?Цяла нощ до теб лежах,

 но че мъж си не разбрах”

Тук се задава най-важният въпрос на нашето съвремие, на който вече дълги години не могат да намерят отговор нито Бареков, нито Коритаров: “ляво или дясно си?”

Става ясно, че Галена се вълнува от проблемите за загубената идентичност на българската левица и размиването на десницата в маргинални партии.

Човекът в леглото й вероятно е политик, който е загърбил идеалите и се чуди към коя партия да се присламчи, воден единствено от мисълта за евентуалните облаги.

Лирическата героиня обаче не сервилничи към властта:

 

“Чупката - бягай да се снимаш чупката  -няма да ме имашчупката - затова защото кръгла нула си в леглото”

Дали това  “бягай да се снимаш” не е ключът, който обяснява как се е появило скандалното видео?

 

8. Милко Калайджиев “Джиесем”

 

“За София съм тръгнал сам,връзка с тебе нямам там.Ще си купя телефон,винаги ще съм във тон. Джиесем си ти купи,времето ще ти спести.”Сони”, Сименс”,” Ериксон”за да имаш ти фасон”

 

Свиленградският мустакат славей винаги е бил в крак с последните достижения на научно-техническия прогрес. При него отсъства характерното за българина недоверие към новите технологии, той е постоянно отворен към предизвикателствата на информационната епоха.

Затова и в този текст Калайджиев с лекота решава проблемите на комуникацията, като бързо решава да си купи джиесем.

При него мобилният телефон е не само средство за комуникация, но и символ на престиж:”Сони”,”Сименс”,” Ериксон”, за да имаш ти фасон”.

Известно недоумение буди фактът, че са пропуснати водещи марки като “Нокия” и “Самсунг”, но аз предполагам, че това не е израз на пренебрежение към тези фирми, а просто поетът не е намерил подходящи рими за тях.

Друг недостатък на песента е, че никъде в нея не се споменава какъв тарифен план е избрал Милко и колко безплатни минути са му дали.

 

7. Малина “Страст”

 

300 пъти в минута бие сърцето в мене,300 пъти в минута, щом доближа до тебе.Само ти това го можеш, само ти така го можеш.Само ти си ми което подлудява в мен сърцето.

 

Тази песен засяга един от най-страшните проблеми на нашето съвремие – фактът, че ние българите сме на първо място в Европа по сърдечно-съдови заболявания. Текстът съдържа отчаян зов за помощ – героинята страда от остра тахикардия, пулсът й е достигнал до критични граници, но реформата в здравеопазването още не е приключила и тя ще трябва да чака направление за клинична пътека към някоя от водещите ни кардиологии.

 

6.  Камелия “Български мъже”

 

Камелия влиза в нашата класация с един лиричен пътепис, напомнящ алековия “До Чикаго и назад”:

 

"По света пътувах много, но каква, каква тревога, че света голям е, но няма няма като българските мъже."

Разбираме, че водена от присъщата си любознателност, Камелия е тръгнала на импровизиран сексуален гурбет по света. Целта на пътуването е била да направи сравнителен анализ на мъжката популация в различните страни.

От текста става ясно, че изследването може да се счита за представително, тъй като е обхванало големи групи от населението. Като съвестен любител-социолог лирическата героиня ни съобщава в концентрирана форма данните от проучването си:

 

“има ледени датчани

и досадни англичани...

има стиснати германци

и ревниви италианци...

а японците са къси,

други пък не са с ума си...”

 

Добрата новина е, че страните, на които завиждаме заради високия им стандарт, много са го закъсали откъм качествени мъжки екземпляри:

 

“Ех, света голям е, но няма няма като българските мъже”

 

С тези думи Камелия деликатно ни намеква да не изпадаме в прекален еврооптимизъм, а да запазим националната си полова идентичност.

 

5. Ивана “Смукача”

 

Петата позиция е за екшъна “Смукача” на грандамата на българския попфолк Ивана:

 

“Зная имаше си стажаА изчезна ти куражаЕГН-то ли закъсаЧе смукача ти се скъса”

 

Още в първия куплет Ивана ни въвежда в един класически сюжет – произшествие с аварирало моторно превозно средство (МПС).

Водачът на МПС-то очевидно е опитен човек, но не е следвал съветите и рисунките на

подполковник Красимир Костов от сутрешния блок на БиТиВи и сега заслужено е изпаднал в неловка ситуация – скъсано жило на смукача.

Лирическата героиня обаче запазва самообладание и се опитва да помогне с добронамерени съвети:

 

“Смукача опъни, опъни смукачаСмукача, не подкача, не подкача Смукача опъни, опъни смукачаСмукача, не подкача, не подкача”

 

В така създалата се аварийна ситуация има две възможности: или да се извика “Пътна помощ”, или самата Ивана, вместо да дава акъл на шофьора, да излезе да бута, а той да се пробва да запали на втора и да стиска палци да не задави двигателя.

 

4. Константин “Кой живее в гаража?”

 

Сред феновете на попфолка Константин е известен с топлото си и нежно отношение към представителите на фауната (той дори на Райна вика “пиле”).

В “Кой живее в гаража?”обаче певецът показва една непозната страна от личния си живот – влечението му към екзотичните влечуги. Той е превърнал гаража си в импровизиран терариум, където държи истински страховит питон.

Заради необичайното си хоби Коцето се е сблъскал с консервативните нагласи на общественото мнение и е преглътнал хиляди подигравки:

 

 “Ти си напълно ненормален,това съм чувал милиони пъти до сега,защо не гледаш  котки, папагали,или златни рибки, даже в повече вода...”

 

Нестандартните личности винаги са били обект на присмех за тесногръдите еснафи, потънали в измамния уют на битието си. Лирическият герой обаче не се съобразява с тях, а гордо заявява своята различност:

 

“Номерът е ей сега да кажа: питона искаш ли да ти покажа?Питона, който гледам в гаража, домашният любимец там стои”

 

Финалът на баладата е отворен – не става ясно дали някоя е виждала питона на Коцето, дали го е пипала и дали е останала доволна.

 

3. Валдес “Рибна фиеста”

 

“И ловец съм и рибар съм,на закона мамата ебал съм,с чужди булки във коли,язовири и гори!”

 

Разочарован от политическата класа, отчужден от корумпираната и надменна администрация, лирическият герой решава едностранно да развали обществения договор и категорично заявява гражданската си позиция “на закона мамата ебал съм”.

Това е краен, но логичен социален протест в едно общество, в което диалогът между властта и избирателите все още не се е състоял.

Валдес се осмелява да бръкне в раната на най-болезнените обществени недъзи:

”Хващам риба край рекичка,

А отсреща гола ученичка,

Гола-гола голеничка,

Тя пече се на тревичка”

 

Веднага възниква логичният въпрос: защо ученичката не е на училище? Ами защото учителите й стачкуват и тя вместо да решава задачи и да пише уравнения отива и се тръшва дибидюс край водоема. Това показва, че липсата на образование води и до липса на морални задръжки.

Във втората строфа се вижда, че нудизмът е засегнал не само ученичките, но и по-улегнали жени:

 

“Хвърлям мрежи край реката,а отсреща легнала кумата,гола-гола под полататя припича си бедрата!”

 

Коя е кумата? Не знаем, но можем да предположим, че е учителка (а защо не и самата Янка Такева), която е опълчила уморените си телеса в знак на гол протест срещу диференцираното заплащане в образователната система. Посланието е ясно: нямаме пари дори за дрехи. Каква по-тлъста храчка срещу тройната коалиция!

 

2. Сани “Ах, банана”

 

Тази песен е една сантиментална реминисценция към времето на социализма, когато бананите бяха лукс и се появяваха в магазините само около Нова година.

В онази епоха бананите бяха толкова недостъпни, че наистина събуждаха радостен трепет у всеки, който е висял два часа на опашка, за да се сдобие с тях. Затова не е странно, че Сани възхвалява качествата на любимия плод, който я е направил щастлива:

 

“Ох, банана, ах, банана,

кеф ми става, щом го хвана.Колко е сладък, лъскав и гладък,леко извит е и страховит е”

 

Възторжените чувства са обясними. Защо обаче бананът е “страховит”? Може би защото героинята се страхува, че няма да го види до следващата Нова година?

По-нататък в текста обаче се появява непредвиден проблем:

 

“Налапах го аз, изпаднах в екстаз,вкусих и дръпнах, как да го глътна?”

 

Ето до какво води лакомията – от прекомерно въодушевление Сани е надценила възможностите на устната си кухина, бананът я е задавил и сега тя с пълна уста търси съвет “как да го глътна”?

Оттук насетне възможностите пред нея са две: или да гълта, без много да пита, или да го изплюе и бананът да иде зян.

 

1. Мария “Сама го мога”

 

Някои злонамерени критици твърдят, че попфолкът проповядва краен сексизъм, като отрежда на жената ролята на покорно безропотно същество, служещо само за задоволяване на мъжкия нагон. Това обаче не е така. В изповедта на Мария “Сама го мога” българската жена е представена като модерна,  разкрепостена личност, която може да води пълноценен полов живот, дори без наличието на мъж:

 

“Сама и гола.Сама и топла.Познай какво правя аз...”

 

Не е трудно да познаем какво прави лирическата героиня. Едва ли решава судоку.

Тя обаче не ни оставя дълго да тънем в догадки, а ни насърчава да воайорстваме и да надникнем по-дълбоко в интимните й тайни:

”Ела и гледай!

Мълчи! Не дишай...а виж какво значи страстМойте пръсти могат всичко,гледай колко нежно ме обичат,гледай как ми е приятно,за да стигна края многократно”

 

Това е възторженият триумф на една еманципирана жена, която е изхвърлила от леглото си безполезния мъж и му е отредила печалната роля на безучастен зрител в сексуалния процес.

Най-ценното в тази песен е, че тя доказва безспорната връзка между съвременния попфолк и автентичния фолклор. Защото текстът всъщност е един модерен римейк на народната песен “Сетила се Мара да се побара”.

 

*

Текстът е публикуван в сп. MAX, декември 2007

Силата на позитивното мислене

 

В началото на декември една жена влезе в живота ми и го промени тотално.

Тя е психоложка и се нарича В. Хелминг. Съвсем случайно прочетох една нейна статия, в която се твърди, че всичките ни ядове идвали от негативните ни нагласи. Цаката била да гледаме позитивно на всичко и да откриваме доброто и прекрасното навсякъде около себе си. Това щяло да ни донесе вътрешна хармония и душевен рахат (терминът не беше “рахат”, но аз така го схванах).

 

И дава пет съвета как да го постигнем на практика:

 

1. Повтаряй си: “чувствам се добре”

2. Гледай новините от добрата им страна

3. Владей гнева си

4. Приемай фактите такива, каквито са

5. Усмихвай се

 

В заключение В. Хелминг заявява, че ако спазваме тези принципи животът ни ще стане песен, всичко ще е шампанско и рози, и септември ще бъде май едва ли не.

Винаги съм се отнасял подозрително към хора, които ми дават рецепта за щастие, но съветите, които прочетох, ми се видяха лесни за прилагане, пък и нищо не губя ако си направя този експеримент.

Затова веднага започнах да следвам правилата на Хелминг.

Още от сутринта попаднах в идеалната за позитивно мислещи хора ситуация - безнадеждно задръстване на булевард “Цар Борис ІІІ”. В друг ден бих псувал като каруцар, но не и днес. Припомних си първото правило на позитивното мислене: “повтаряй си “чувствам се добре”.

Започнах да си го повтарям. Повторих си го около шест пъти, но усетих, че нещо не си вярвам. Кое ми е добре? Вися тука като някакъв заложник в това шибано задръстване, закъснявам за работа, отляво един перничанин ме псува, а отзад някаква нервна маршрутка си скъсва клаксона от свирене, сякаш това ще отпуши булеварда.

“Чувствам се добре, чувствам се добре”... Ангренажният ремък нещо е почнал да свири. Това значи, че ще изгубя поне половин ден в сервиза, ще трябва да се мазня на майстора, ще се окаже, че баш такъв ремък няма никъде и ще загубя още половин ден да обикалям по магазини за авточасти... “Чувствам се добре”... Деба мааму, кого лъжа сега? И хиляда пъти да

си го повторя пак няма да е вярно....

Отидох на работа и се зачетох във вестниците, като си поставих за цел да приемам новините от добрата им страна. Така.... Сиренето поскъпва с 40 процента. Много важно!  Обичам сирене, ама пък чак да не мога без него...

Застреляли някаква мутра на улицата. Еми на улицата ще го застрелят, къде другаде да го застрелят? Замислих се дълбоко кое е положителното в тази новина. Ами положителното е, че не съм бил наблизо, когато се е стреляло.

Пак щяло да има епидемия от птичи грип... Е, какво толкова? Кой яде пилешко през зимата? Сега е сезонът на свинското.

Зареден с позитивизъм от тези хубави новини прекарах един успешен работен ден като през цялото време спазвах петото правило на позитивизма: “Усмихвай се”. Един от колегите ми забеляза тази моя странност и ме попита:

- Кво си се нахилил като идиот, бе? Да не си ударил джакпота?

- Не. Хелминг ме съветва да се усмихвам постоянно.

- Кой беше Хелминг? Вратарят на “Борусия” Дортмунд ли?

Не ми се влизаше в сложни обяснения, затова отново се усмихнах.

- Не е вратар. Психоложка е.

Колегата ме погледна със съжаление:

- Баси, не съм очаквал, че точно ти ще изтрещиш.

След работа седнах в един бар да изпия едно питие.

Сервитьорката беше кисела като в първи ден на тежък мензис. Гледаше ме така сякаш съм влязъл в личната й изба и съм изпил дядовата й ракия. Дойде до масата ми и мрачно каза:

- Кво ше пиеш? 

Винаги съм се вбесявал, когато някоя 18-годишна пикла вземе да ми говори на “ти”, сякаш сме играли в един пясъчник. Но в светлината на позитивното мислене, нейното фамилиарничене ми се стори очарователно. Тя ми говори на “ти”, защото вероятно се опитва да събори студените зидове на отчуждението в стремежа си към  човешка топлота.

Поръчах си голям Jameson. Усмихнах й се. Тя - не. След малко ми донесе питието, което не беше повече от 40 грама. Това очевидно не беше голямо уиски, но струваше ли си да се разправям? И дали тя нарочно не ми е донесла този мизерен грамаж, за да предпази черния ми дроб от разруха? Отново й се усмихнах. Тя - не.

Защо пък трябва да ми се усмихва? В нашето консервативно общество тия, дето много се усмихват, минават за курви. А това момиче очевидно е свестно и не може да се усмихва току-така на всеки клиент.

Платих и си тръгнах. Казах й “довиждане”, а тя отново ме изгледа мрачно и не ми отговори. Сигурно родителите й са я учили да не разговаря с непознати.

Прибрах се и установих, че някой се е изпикал пред вратата на апартамента ми.

Вбесих се, но веднага се сетих за третото правило на В. Хелминг “владей гнева си”. Гледах миризливата локвичка пред вратата и разсъждавах позитивно. Какво пък толкова се е случило? Имал нужда човекът, облекчил се.  А може би е искал да го направи по европейски, на съответното място, но наоколо няма обществена тоалетна. И какво тогава – да му се спука мехура ли?

Влязох вкъщи, целунах жена ми и цяла вечер не спрях да я обсипвам с усмивки и добро

настроение. Това събуди нейната подозрителност:

- Какво ти става? Да не се е появила нова жена в живота ти?

- Да, появи се. Госпожа Хелминг. Тя ме промени.

- Господи! Сега пък германка. И сигурно е от ГДР.

- Честно казано не знам откъде е.

- Само гледай да не ми лепнеш някой  немски трипер, че тогава ще стане страшно.

Опитах се да й обясня, че не познавам лично никаква германка, но усетих че не ми вярва. В представите й аз скъсвах от чукане клетата госпожа Хелминг...

На следващия ден отидох на мач. Често ходя на мач, но сега вече гледах с други очи на всичко. Атмосферата беше празнична, одухотворени граждани очакваха с трепет спектакъла на любимия си отбор. Чуваха се отделни ведри подвиквания: “ей, чорбари, да ми ядете кура да ми ядете”. Този призив за любов, па макар и орална, стопли сърцето ми. Колко обич има по стадионите!

Мачът започна. Още в първите минути  Домовчийски беше фаулиран грубо, а съдията не свири. Публиката около мен изригна: “съдията-педерас”. А аз гледах позитивно, и си виках: какво като е педерас? Трябва да бъдем толерантни към различните, да демонстрираме европейски ценности и хуманизъм...

Усетих, че някакъв гражданин зад мен плюе семки във врата ми. Идеше ми да му шибна една баница, но се сетих за съветите на В. Хелминг и си казах: какво пък, слънчогледовите люспи може би са полезни за кожата...

В началото на второто полувреме нашите вкараха гол, а съдията свири засада. Нямаше никаква засада. Около мен всички скочиха на крака и се разпсуваха. Само аз бях спокоен. Защото си мислех за четвъртото правило на позитивното мислене: “Приемай фактите такива, каквито са”.

Да, съдията ни прецака. Но нима цялата ни съдебна система не е такава? Щом не можем да разчитаме на справедливост в съда, защо я очакваме на футболния терен?

В последната минута на мача съдията пак си затвори очите за един много груб фал и нашите футболисти почнаха да го разнасят по тъча като прасе – лайнян вестник.

Е, ще го понатупат, но пък ще му остане светлият спомен, че е бит от шампиони. От лъвовете, които се изправиха срещу “Барса” и “Челси”. Това е чест за него.

... Вече мина почти цял месец, откакто живея по законите на позитивното мислене. Непрекъснато си повтарям “чувствам се добре”, но истината е, че не се чувствам добре. Позитивното мислене се оказа чисто лицемерие – мислиш едно, а изразяваш друго...

Непрекъснато се усмихвам като олигофрен, но това не променя нещата. Колегите ми се подиграват, приятелите ми започнаха да ме отбягват, жена ми се затвори в себе си. 

Проклета да си, В.Хелминг! Връщам се към добрия стар негативизъм.

 

 *

Текстът е публикуван в сп. MAX, януари 2008

Какво ще спечелим, ако закрием първенството

Оптимистична теория за българския футбол

 

Забелязвам, че напоследък българският футбол е в небивал разцвет и се радва на огромен обществен интерес.

За това говорят два особено красноречиви факта.

Факт номер едно.

Преди няколко дни на мача ЦСКА - Литекс фаворит на зрителите на БНТ стана футболистът Удоджи, който събра цели 4 гласа. До края на мача общият брой на всички изпратени зрителски SMS-и достигна внушителната цифра 19 (словом – деветнайсет)!

Не знам как се е стигнало до този впечатляващ резултат. Може би всичките зрители на това невероятно зрелище, на тази „поредна футболна драма” са гласували по един път, а феновете на Удоджи – по два пъти...

Факт номер две.

Наскоро един от съдружниците в “Локомотив” (София) Петко Димитров заяви, че на едно свое участие фолкпевицата Преслава събира 17 пъти повече зрители от цялата публика на мачовете на Локо. Разсъждавайки върху тези два факта, аз си зададох логичния въпрос: на какво се дължи този феномален интерес към нашето първенство? Когато сравнявам европейските мачове с българските, стигам до извода, че по нашите стадиони се играе някаква странна игра. Тази игра вероятно преди много години е произлязла от футбола, но с времето се е променила до такава степен, че вече се е превърнала в нов самобитен вид спорт. Той може да бъде описан като: “да потичаме смешно на чист въздух, преди да си махнем главите в Син Сити”.

Но така или иначе в нещото, което засега снизходително наричаме “български футбол”, се инвестират много средства, енергия и нерви, които бихме могли да си спестим, ако просто закрием първенството и националния отбор.

 

Ето моите 10 аргумента за това:

 

1. Стадионите ще се използват за общественополезни цели

Те могат да бъдат преустроени в паркове, в които децата да играят, докато бащите им пият бира край тъча. В региони с развито животновъдство пък стадионите могат да се превърнат в тучни пасища за добитъка. Това ще повиши млеконадоя и ще даде мощен тласък на селското стопанство, дори без средствата от САПАРД.

2. Ще се подобри емоционалният живот на феновете

В момента българските отбори вселяват в сърцата им само скръб и жалост. Феновете са смачкани психически, те търсят спасение в алкохола, в семействата им цари тягостна атмосфера, намалява производителността на труда им. Ако няма мачове, тези хора ще имат повече радостни моменти и ще живеят по-пълноценно.

3. Край на тъпите коментари!

Светът наистина ще е по-красив и смислен, ако си спестим потресаващите коментари на хора като Петела и безценната статистическа информация, с която ни засипват - например какъв е бил средният ръст на играчите на “Чардафон”(Габрово) през 1952г.

4. Реферите вече няма да ядат бой от никого (освен от жените си)

А футболистите може да пренасочат енергията си и да почнат да бият да речем политици, което е много по-полезно за обществото.

5. Можем да внасяме истински футбол

С парите, които сега се харчат за безсмислени трансфери и още по-безсмислени заплати, ще може отвреме-навреме да се канят английски, италиански или испански отбори, които срещу приличен хонорар да правят показни мачове. Това ще върне радостта по трибуните.

6. Ще се повиши националното самочувствие

За какво ни е национален отбор, който не може да бие дори Албания? По-добре да живееш с красивия спомен за САЩ’ 94, отколкото с безутешния сегашен резил Албания 2007. Ако нямаме национален отбор, никой няма да може да ни бие и така ще станем непобедима футболна сила. Защото, ако перифразирам един голям философ-екзистенциалист: който играе пичели, но който не играе – не губи.

7. Сашо Диков ще се превърне в позитивен журналист

Закриването на първенството ще помогне на г-н Диков да се отърси от прословутата си мнителност и той ще започне да търси добрата новина, за да ни я покаже на стопкадър.

8. Ще се ограничи имиграцията

Ако няма футболно първенство, рязко ще намалее трафикът на икономически емигранти от третия свят, които се представят за бразилски футболисти, а всъщност са бедни, безработни младежи.

9. Ще се намали размера на сивата икономика

Крайно време е да бъде нанесен безкомпромисен удар върху индустрията със слънчогледови семки. Около стадионите в момента се реализират огромни парично-стокови обороти по добре познатата схема „семки – пари – семки прим”. При това никой не издава касови бележки, този бизнес е изцяло нелегален. А после се чудим защо олиото поскъпва...

10. Футболистите ще открият истинското си призвание

Когато се освободят от кошмарното задължение да тренират с тежък снощен махмурлук и да “мислят мач за мач”, играчите ще могат най-после да се отдадат на истинското си призвание – ще изкарват прехраната си с почтен труд като сърцати танцьори по чалготеките.Те това го могат, доказали са го неведнъж.

 

Както сами разбирате, закриването на футболното първенство ще донесе огромни ползи във всички обществени сфери – икономиката, спорта, медиите, културата. Нека не го отлагаме!

 

 

*

Текстът е публикуван във в. “24 часа”, 15 март 2008

Как да четем интервю с политикСледя политическите процеси у нас с почуда и омерзение. Българският политически живот се развива в неизвестна посока и става все по-безсмислен. А изразите, с които си служат хората от властта, стават все по-неразбираеми. Когато един британски политик няма какво да каже, той си мълчи. Когато един български политик няма какво да каже, той дава интервю. Тези интервюта поразяват с липсата на всякакъв смисъл. В тях се въртят десетина клишета, които трябва да прикрият липсата на здрав разум. И понеже вече не можеш да разбереш за какво иде реч, аз предлагам на читателите на “24 часа” един кратък речник на най-често употребяваните клишета:

“Трябва да обединим дясното” = трябва най-сетне да седнем и да се разберем за онези пари, за които навремето се скарахме.

“Искаме гаранции за едрия бизнес” = много от спонсорите ни ги изтрепаха.

“Преходът свърши” = кой ебал-ебал, кака се ожени.

“Да правиш тиха дипломация” = да седиш на някое бюро в Министерството на външните работи и тихо и гузно да си почесваш топките. Дипломацията се състои в това колегите ти да не те усетят.

“Корупция има във всички европейски страни” = така де, да не би само ние да крадем?

“Имаме подготвени кадри за всички нива на администрацията” = имаме много безработни роднини, които чакат за някоя служба.

“Трябва да водим гъвкава външна политика” = трябва отзивчиво и чевръсто да въртим задните си части към онези държави, които дават по някой лев за нашата партия.

“Крайно време е да отворим всички досиета” = стига сте се занимавали с мен, има и по-големи мръсници.

“Отварянето на досиетата застрашава националната сигурност” = ако приятелите ми разберат, че съм ги топил, с кого ще си пия уискито?

“Ние сме за пълна прозрачност в приватизацията” = дайте някое заводче и на нас и ще млъкнем.

“Националните медии налагат тенденциозно затъмнение върху нашата дейност” = крайно време е да напишете и за мен статия, как съм бил пълен отличник до седми клас и колко са ме уважавали другарчетата ми в махалата.

“Пропорционалната избирателна система е най-подходяща за българския манталитет” = при мажоритарни избори ще видя парламента през крив макарон.

“Членството ни в Евросъюза ни изправя пред нови предизвикателства” = нямаме представа какви са европейските закони.

“По тази тема е необходим широк обществен дебат = не знаем какво да правим и се надяваме някой да ни даде акъл.

“Трябва да стимулираме българския производител” = чуждите фирми не са свикнали да ни дават рушвети.

“Необходими са данъчни преференции за туризма” = брат ми има няколко хотела на морето и му е много кофти, когато се наложи да плаща данъци.

“Медиите са корумпирани и обслужват нечии интереси” = една добра дума не са казали за мен.

“Получихме ясни гаранции от европейските ни партньори” = хората от Европейския съюз казаха нещо, ама как да ги разбера, като не знам английски.

“Някой трябва да поеме политическата отговорност” = крайно време е тия некадърници от ръководството на моята партия да отстъпят поста си на някой способен човек като мен.

“Няма проблем да си подам оставката, но това няма да реши проблемите на държавата” = никой не мой ма върна на село.

“Нужен ни е закон за лобизма” = Стига сте давали пари само на управляващите. Дайте нещичко и на нас!

“В политиката трябва да има морал” = чувствам се прецакан, че някои мои колеги чукат манекенки, а аз – не.

“Демокрацията породи чувство на носталгия към комунизма” = когато бях в окръжния комитет на БКП, беше ебати кефа.

“Единственият изход в момента са предсрочни парламентарни избори” = мечтата на мама е да ме види министър.

“Нашата партия направи задълбочен анализ на политическата ситуация” = снощи се напихме като кучета в една кръчма и яко псувахме правителството.

“Оперативно интересни лица” = престъпници, които ми дават пари.

“Оперативно безинтересни лица” = престъпници, които не ми дават пари.

“Нужна ни е повече толерантност към различните” = кво като съм педераст? Тва да не би да е обидно?

Предложеният от мен тълковен речник е универсален. С негова помощ ще можете да разберете всяко едно политическо интервю. Но от това едва ли ще ви олекне.

 

*Текстът е публикуван във в. “24 часа”, 26 април 2008

 

Как да си направим женско списание 

Този месец си възложих да направя обзор на женските списания в България. Но след като прочетох около десетина такива издания, усетих как душата ми се изпълва с горчива печал, а краката ми се изпъват в нервен контрашпиц.

Всички тези списания са абсолютно еднакви! Клишетата в тях са потресаващи. Сякаш са извадени от една и съща матрица, която задължително съдържа следните рубрики:

 

“Интро” от главната редакторка

“Интро” е модерният термин за уводна статия. Обикновено е съпроводена от снимка на редакторката, на която тя си е облякла някаква нова дрешка, погледнала е закачливо и се е опитала да изглежда добре (но не й се е получило).

Характерно за интрото е, че е изсмукано от пръстите и обикновено не казва нищо. Най-често там се споменава с по няколко думи съдържанието на статиите в броя. Има обаче и редакторки с поетически наклонности, които подканят читателките си да се огледат за красотата около тях, да повярват в себе си, да преоткрият тръпката във взаимоотношенията

си.

Понякога интрото е сюжетно, тип: “Вчера, докато пиех кафе с най-добрата си приятелка, тя ми сподели, че напоследък изживява страхотни оргазми...” Силно начало. След това обаче историята внезапно се сдухва, защото вместо да разкаже подробности за половия си живот, приятелката се отплесва да философства и заявява, че тайната била в това да имаш “силна духовна връзка с партньора си”, каквото и да означава тая простотия.

Накрая редакторката решава също да умнее и заключава, че и списанието й имало “силна духовна връзка” с читателките си. Проста да падладейш!

 

Писма на читателки

Най-често в тях се съдържа сърцераздирателен зов за помощ, например:

“Мило списание! (кой нормален човек ще говори така на печатно издание?) Не знам какво да правя. От няколко месеца приятелят ми сякаш охладня към мен. Затворил се е в себе си. Все по-рядко правим секс, романтиката изчезна. Объркана съм. Какво да правя?

В.К., Пазарджик”

 

Ами размърдай си мързеливия задник, кифло! Купи билети за кино, сготви му нещо вкусно, врътни му една свирка, вместо да пишеш тъпи писма.

Списанието обаче отговаря с гнусен менторски тон:

“Скъпа В.К. Във всяка връзка има добри и лоши дни. Има периоди на възход, но има и спадове. Не позволявай рутината да убие любовта ви. Подарете си романтичен уикенд, вечеря на свещи, сподели му какво те вълнува”... и т.н. докато на читателя му се доповръща от скапаните идеи, които със сигурност няма да решат проблемите на В.К.

След такова тъжно писмо, редакторите обикновено слагат нещо лигаво от сорта:

“Хей, момичета от списание еди кое си, супер сте! Вие правите най-доброто списание. С нетърпение чакам всеки ваш брой и го прочитам от кора до кора. Много ми харесват хороскопите, а също и статията ви за Виктория Бекъм - страхотна е. Искам да ви помоля да направите интервю с Графа – много е сладичък. Цунки на целия ви екип! Димитричка, Нова Загора”

Отговорът обикновено е следният:

“Благодарим ти, Димитричка! Правим най-доброто списание, защото имаме най-добрите читатели. Този месец голямата ни награда е за теб. Ти печелиш кутийка тампони за многократна употреба - перат се на 40 градуса, но без омекотител, щото се разбридат...

P.S. Графа е в близките ни планове за интервю. И ние много си го харесваме.

 

Интервю с популярен мъж 

Има около двайсетина мъже, които са давали интервюта по всички женски списания, така че няма да откажат и още едно. Всяко едно интервю започва с традиционен увод от сорта: “Срещаме се с Милен Цветков (Валери Божинов, Магърдич Халваджиян, Зуека, Бойко Борисов) в едно кафене. Докато си разменяме баналните реплики за времето и задръстванията, той си поръчва капучино, а аз фрапе”...

Не че някой се интересува какво пие репортерката, но тя си го е написала, понеже е видяла, че конкуренцията така прави.

После започват въпросите, винаги едни и същи:

- Как минава един ден на Милен Цветков (Валери Божинов, Магърдич Халваджиян, Зуека, Бойко Борисов)?

На този въпрос интервюираният обикновено отговаря, колко много е зает и от сутрин до вечер блъска, разбираш ли, та да се чудиш кога му е останало време за това интервю.

- Каква е цената на успеха?

Тук запитаният отговаря, че успехът има много висока цена – къртовски труд, нерви, лишения, блъскане от сутрин до вечер, разбираш ли, но той не се оплаква, защото сам си бил избрал да върви по тоя труден път.

- Какво правите в свободното си време?

Интервюираният въздъхва тежко и си признава, че почти няма свободно време, щото бачка като луд, блъска от сутрин до вечер, разбираш ли, и то не остава време за нищо... Ако е по-отворен, може да сподели и за някое свое хоби, за което напоследък почти не му остава време – риболов, затваряне на царска туршия, шиене на гоблени и т.н.

- Романтичен ли сте?

Умерено, казва интервюираният, да не би да го помислят за гей. Понякога правел романтични жестове на жената до себе си (примерно я разхождал в мола да й купи ботушки).

- Трудно ли е да си секссимвол?

На този въпрос интервюираният почти се насира от кеф, че му говорят така, но заема позата на кораво копеле и обяснява, че в България няма секссимволи, щото сме малка страна, всички се познаваме и т.н.

- Какво е за вас голямата любов?

Интервюираният се сеща за едно незабравимо ебане на Слънчев бряг през 2003 година, но се овладява и казва, че голямата любов – това е жена му. Тя много го разбирала и го подкрепяла, разбираш ли.

- Какво мислите за секса за една нощ?

Ми кво да мисли – идеална работа, стига да попаднеш на някоя сърцата пичка. Ама как да го каже в интервюто, като после жена му ще го чете? Затова интервюираният заявява, че никога не е правил секс без чувства, а чувствата не могат да се зародят за една вечер.

 

 

Как да стопим целулита

Този тип статии най-често се правят като комикс – поредица от десетина снимки, на които грозновата женица по трико прави упражнения на фона на някаква тъжна драперия. Под всяка снимка се обяснява какво точно прави в момента женицата. В края на комикса деликатно се намеква, че тия упражнения дават резултат само ако се мажете с новия суперскъп крем на фирмата, спонсорирала статията.

 

Очерк за “преуспяваща бизнесдама”

Посланието на този жанр е, че има успели жени, които са забогатели не благодарение на единия курвалък, а защото притежават изключителни мениджърски и интелектуални качества. В такива текстове репортерката се изживява като душеприказчик-позитивист със склонност към безпричинен патос. Ето един образец за такъв тип очерк:

Просто Цеци

Тя е женствена и чаровна, но силна и упорита. На пръв поглед никой не би предположил, че зад крехката външност на това нежно момиче се крие железен характер и воля за победа.

Служителите й я гледат с респект, конкурентите – със страх. Защото знаят – за Цецка Кабачешмелиева няма невъзможни неща!

Посреща ме в просторния си офис на централна софийска улица. Часът е едва 10, но за нея работният ден отдавна е започнал. Облечена е в строг костюм с двустранно закопчаване, полата – на няколко сантиметра от коляното, както повелява бизнесетикетът. Ръкостискането й е деловито. Започваме разговора направо, без излишни любезности. Само след няколко минути вече имам чувството, че се познаваме от години. Да, Цецка Кабачешмелиева владее изкуството да скъсява дистанцията, без да фамилиарничи. “Медийният бизнес вече е друг”, започва тя, сякаш е отгатнала въпроса ми, преди да го задам. “Романтичният период вече е изживян, сега е времето на прагматиците. Няма да забравя как преди 10 години започнахме в една мизерна стаичка с един стар компютър, но с много любов и всеотдайност. И стигнахме дотук”. С трепет в гласа госпожица Кабачешмелиева си спомня за срещата си с големия руски бизнесмен Альоша Светофарович. Среща, оказала се съдбовна за нея. “Бях в тежък период, работех по 16 часа на ден, но не виждах резултатите от труда си. Нелоялната конкуренция, административните проблеми, липсата на ясни правила в бизнеса ме отчайваха. Бях на ръба да се откажа, когато срещнах г-н Светофарович и той изяви желание да инвестира в компанията ми. Просто ми повярва. После се появиха какви ли не гнусни слухове, че съм му била любовница, че сме правили секс в тоалетната на някакъв ресторант, че жена му го напуснала заради мен и какво ли не. Истината е, че ние бяхме и си оставаме просто едни добри бизнеспартньори...”

Очите на Цеци се напълват със сълзи, затова решавам да сменя посоката на разговора. Питам я откъде идва екзотичната й фамилия.

“Ами това е името на прадядо ми, оживява се тя. Даскал Гаврил Кабачешмелиев е прочут революционер, който за малко е щял да участва в Априлското въстание, но хванал грип и това осуетило намеренията му. Докато оздравее, въстанието свършило. Даскал Гаврил е една светла, незаслужено позабравена личност. Мисля, че съм наследила от него борбения дух и свободолюбието”.

Мъжете в твоя живот? - питам я директно, защото вече съм разбрала, че с човек като Цецка Кабачешмелиева няма смисъл да го увъртам.

“Знаеш ли, мъжете са голямото ми разочарование. Имам чувството, че се плашат от силни жени. Винаги съм търсила мъж, който да ме закриля, да ме кара да се чувствам слаба, беззащитна, женствена. Дори да е малко грубичък и първичен, но да усещам силата му. А попадам на такива, които искат едва ли не да съм им майка. Е няма да стане. Предпочитам да съм сама. Затова в момента няма мъж до мен. Но не съм се отказала да го чакам”

И аз така, мисля си. А какви са малките женски радости, които си подарява?

“Ами почти не ми остава време за такива неща, но веднъж седмично задължително се виждам с приятелки, излизаме да изпием по едно питие, да поклюкарстваме (смее се). Когато много се изнервя, отивам на шопинг и похарчвам луди пари за обувки, които след това дори не обувам (смее се). Така релаксирам от стреса на делника.” Какво ще пожелае на читателките на нашето списание?

“Да вярват в себе си, да преследват мечтите си и да се борят за щастието си”. Силни думи, изречени от една силна жена. Жена, която конкурентите наричат “тигрицата”, бизнесанализаторите - “феноменът Кабачешмелиева”, а онези които наистина я познават – просто Цеци.  

 

Статия за G-точката

Тази тема е вездесъща. Във всички женски списания репортерките са насъскани да преследват митичната G-точка и да предлагат различни варианти за намирането й. Статиите за G-точката се пишат по следния начин:

 

Разтърсващият оргазъм на G-точката 

Много жени се оплакват, че все не могат да открият своята G-точка.

Няма нищо по-лесно от това. Ето как да го направите:

Най-добре е да пристъпите към търсенето на G-точката по време на пролетното или есенното равноденствие. Балансът между астрономическия ден и астрономическата нощ влияе положително на хормоналното ви равновесие, а то в случая е важно.

Важни са и атмосферните условия. Установено е, че G-точката се открива най-лесно при температура 25.4 градуса, влажност на въздуха 43.8% и атмосферно налягане 837 хектопаскала.

Първата стъпка е да намерите азимута, тоест точния ъгъл между географския и магнитния север. Това става най-лесно с помощта на компас. След като намерите азимута, легнете по гръб върху него и разтворете крака, така че да се получи ъгъл 58 градуса между дясното ви бедро и мислената линия между клитора ви и левия ви палец. Повдигнете леко таза, така че ъглополовящата към вътрешната страна на лявото ви бедро да сочи на югоизток. Сега е моментът партньорът ви да вкара пениса си. Желателно е той да е с твърдост 1.8 – 2.3 по скалата на Моос и да поддържа постоянен интензитет на възвратно-постъпателните движения. При тези движения налягането на пениса към влагалищните стени трябва да е 16 нютона на кв.см., а честотата на фрикциите 23 херца.

Не забравяйте, че скоростта на пениса е един вид векторна величина, тоест тя може да се променя както по големина, така и по посока. За достигане на G-точката партньорът ви трябва да движи пениса си в посока противоположна на безименния пръст на десния ви крак, който сочи на северозапад.

В този момент може да смените позата, но не забравяйте, че ако лежите по гръб, пенисът ще влиза по-дълбоко благодарение и на земната гравитация, която го дърпа надолу досущ като нютонова ябълка.

Сега партньорът ви трябва енергично да ви го “спуща”, така че ако мислено си представите координатната система, дясното ви бедро, положено на кревата да бъде абсцисата, а пенисът на партньора ви -ординатата.

След като партньорът ви извърши 82 тласъка по гореописания начин, вие започнете въртеливи движения с таза си в посока обратна на часовниковата стрелка. Движенията трябва да са със скорост 38 оборота в минута и да описват кръг с радиус равен на разстоянието от клитора до пъпа ви.

За да повиши възбудата ви, партньорът ви трябва да издава стонове, достигащи 14-18 децибела.

При така създадените обстоятелства G-точката ви ще бъде интензивно стимулирана и ще изживеете незабравим разтърсващ оргазъм. Опитайте!

 

ТЕСТ – Подхождате ли си с мъжа до вас?

1. Как ви нарича партньорът ви?

а) коте

б) мишленце

в) кифло

 

2. Партньорът ви отива на мач. Вие:

а) сготвяте любимата му мусака, защото като се върне ще е гладен

б) отскачате до любовника си за един бърз секс

в) обаждате се на приятелката си и два часа си говорите какви лайна са мъжете

3. Научавате, че той ви изневерява с най-добрата ви приятелка.

а) предлагате му да направите тройка с нея

б) изчуквате се с шефа му

в) докато спи, му отрязвате топките

 

4. По време на секс...

а) шепнете името му

б) шепнете името на бившия

в) четете списание, и му викате да е по-тихичък, за да не ви разсейва

 

5. Когато искате секс...

а) обличате си еротично бельо и пускате Бари Уайт

б) обличате си пеньоара и пускате Тони Стораро

в) заключвате се в банята и пускате вибратора

 

6. Той е забравил за рождения ви ден.

а) каните го на ресторант да го почерпите. На всеки се случва да забрави.

б) изтривате всички игри от компютъра му

в) изпращате мейл до всичките му приятели, че сте го хванали с мъж в леглото

 

7. Каква е представата ви за романтичен уикенд?

а) да похарчите 1 000 лева в мола

б) да похарчите 5 000 лева в мола

в) да похарчите 10 000 лева в мола

 

Отговори на теста:

Ако преобладават отговорите “А”, “Б” или “В”, с партньора ви не си подхождате кой знае

колко. Романтиката във връзката ви е отстъпила пред скуката на ежедневието и често изпитвате неудовлетвореност. С основание се питате дали той е човекът, с когото искате да остареете. Намерете сили в себе си и го зарежете! Той не ви заслужава.

 

Диета – как да отслабнем с много килограми за малко време

Това също е задължителна рубрика, което ме навежда на мисълта, че списанията се четат предимно от дебели жени. Диетите най-често изглеждат така:

Закуска

Две стафиди

Половин слива

1 чаена лъжичка син камък

Обяд

1 лешник

3 зърна черен пипер

2 листенца магданоз

Вечеря

2 твърдосварени зърна леща

1 скилидка чесън

1 стръкче копър

 

 

*Текстът е публикуван в сп. MAX, май 2008

Как да четем интервю с политикСледя политическите процеси у нас с почуда и омерзение. Българският политически живот се развива в неизвестна посока и става все по-безсмислен. А изразите, с които си служат хората от властта, стават все по-неразбираеми. Когато един британски политик няма какво да каже, той си мълчи. Когато един български политик няма какво да каже, той дава интервю. Тези интервюта поразяват с липсата на всякакъв смисъл. В тях се въртят десетина клишета, които трябва да прикрият липсата на здрав разум. И понеже вече не можеш да разбереш за какво иде реч, аз предлагам на читателите на “24 часа” един кратък речник на най-често употребяваните клишета:

“Трябва да обединим дясното” = трябва най-сетне да седнем и да се разберем за онези пари, за които навремето се скарахме.

“Искаме гаранции за едрия бизнес” = много от спонсорите ни ги изтрепаха.

“Преходът свърши” = кой ебал-ебал, кака се ожени.

“Да правиш тиха дипломация” = да седиш на някое бюро в Министерството на външните работи и тихо и гузно да си почесваш топките. Дипломацията се състои в това колегите ти да не те усетят.

“Корупция има във всички европейски страни” = така де, да не би само ние да крадем?

“Имаме подготвени кадри за всички нива на администрацията” = имаме много безработни роднини, които чакат за някоя служба.

“Трябва да водим гъвкава външна политика” = трябва отзивчиво и чевръсто да въртим задните си части към онези държави, които дават по някой лев за нашата партия.

“Крайно време е да отворим всички досиета” = стига сте се занимавали с мен, има и по-големи мръсници.

“Отварянето на досиетата застрашава националната сигурност” = ако приятелите ми разберат, че съм ги топил, с кого ще си пия уискито?

“Ние сме за пълна прозрачност в приватизацията” = дайте някое заводче и на нас и ще млъкнем.

“Националните медии налагат тенденциозно затъмнение върху нашата дейност” = крайно време е да напишете и за мен статия, как съм бил пълен отличник до седми клас и колко са ме уважавали другарчетата ми в махалата.

“Пропорционалната избирателна система е най-подходяща за българския манталитет” = при мажоритарни избори ще видя парламента през крив макарон.

“Членството ни в Евросъюза ни изправя пред нови предизвикателства” = нямаме представа какви са европейските закони.

“По тази тема е необходим широк обществен дебат = не знаем какво да правим и се надяваме някой да ни даде акъл.

“Трябва да стимулираме българския производител” = чуждите фирми не са свикнали да ни дават рушвети.

“Необходими са данъчни преференции за туризма” = брат ми има няколко хотела на морето и му е много кофти, когато се наложи да плаща данъци.

“Медиите са корумпирани и обслужват нечии интереси” = една добра дума не са казали за мен.

“Получихме ясни гаранции от европейските ни партньори” = хората от Европейския съюз казаха нещо, ама как да ги разбера, като не знам английски.

“Някой трябва да поеме политическата отговорност” = крайно време е тия некадърници от ръководството на моята партия да отстъпят поста си на някой способен човек като мен.

“Няма проблем да си подам оставката, но това няма да реши проблемите на държавата” = никой не мой ма върна на село.

“Нужен ни е закон за лобизма” = Стига сте давали пари само на управляващите. Дайте нещичко и на нас!

“В политиката трябва да има морал” = чувствам се прецакан, че някои мои колеги чукат манекенки, а аз – не.

“Демокрацията породи чувство на носталгия към комунизма” = когато бях в окръжния комитет на БКП, беше ебати кефа.

“Единственият изход в момента са предсрочни парламентарни избори” = мечтата на мама е да ме види министър.

“Нашата партия направи задълбочен анализ на политическата ситуация” = снощи се напихме като кучета в една кръчма и яко псувахме правителството.

“Оперативно интересни лица” = престъпници, които ми дават пари.

“Оперативно безинтересни лица” = престъпници, които не ми дават пари.

“Нужна ни е повече толерантност към различните” = кво като съм педераст? Тва да не би да е обидно?

Предложеният от мен тълковен речник е универсален. С негова помощ ще можете да разберете всяко едно политическо интервю. Но от това едва ли ще ви олекне.

 

*Текстът е публикуван във в. “24 часа”, 26 април 2008

Един ден пред телевизора 

Тръшна ме някакъв грип и трябваше да си остана вкъщи. Нямах нищо за четене, затова се наложи да прекарам деня си в чудната компания на българските телевизии. Изпих два аспирина, завих се с одеялото, хванах дистанционното и започнах да щракам по каналите.

Утрото беше посветено на тежки политически анализи. Всички сутрешни блокове настървено разчепкваха радостите и несгодите на тройната коалиция и страстно гадаеха какво ни очаква. В едното студио бяха поканили темерут от десницата, който мрънкаше като слаб ученик, депутат от левицата, който още не се беше събудил, но кашляше лошо, и малоумен националист. Тримата говореха едновременно, а водещите ги надвикваха и въпреки усилията ми не можах нищо да разбера. Накрая обаче един от водещите каза: “Благодаря ви за интересния разговор!” Явно разговорът наистина е бил интересен и съжалих, че не съм успял да го чуя.

Превключих на друг канал. За моя изненада там също говореха за тройната коалиция, само че водещите бяха заложили на формулата “експерти” – бяха поканили човечец с протрито кадифено сако, който се оказа политолог и сърцат пенсионер, който беше представен като социолог.

Водещите всячески се опитваха да ги вкарат в конфликт, но тия двамата бяха много мили и възпитани и не се поддадоха на провокацията. Постоянно се съгласяваха един с друг и имах чувството, че аха-аха и ще се целунат в уста бърже. По едно време пенсионерът се прозя. Прозявката му ме зарази и за да не заспя превключих на друг канал.

Там явно не се бяха справили с изискването за равнопоставеност на противоположните гледни точки и имаха само един гост. Темата беше оригинална и нестандартна – какво се случва с тройната коалиция.

Събеседникът очевидно имаше някакъв конфликт с тази коалиция, защото не спря да я заплашва от името на Европейския съюз. Каза, че в Брюксел гледали с тревога на ситуацията у нас и че щели да вземат мерки. Вероятно професията му беше всеки ден да звъни в Брюксел, за да ги пита какво мислят за ситуацията у нас.

След като получих ударна доза проблеми на тройната коалиция, сутрешните блокове едновременно свършиха и аз заедно с всички останали уважаеми зрители, бях хвърлен във вълнуващия свят на домакинята.

По единия канал пухкава лелка на средна възраст беше поканила пухкави лелки на нейната възраст и си говореха защо тия мръсници мъжете не харесват пухкави лелки, ами си падат по 20-годишни кльощави пикли.

По другия канал пухкава лелка на средна възраст беше поканила пухкави лелки на нейната

възраст и обсъждаха особеностите на целулита. Подходът беше позитивен. Всички те се опитваха да демонстрират непукизъм и весело отношение към тлъстините си с изрази от сорта: “важното е аз да се харесвам”, “не ме интересува какво си мислят другите” и т.н. В погледите им обаче прочетох разочарование и обида. Чуха се отделни реплики срещу тия мръсници мъжете, които не разбират от хубави пухкави лелки и залитат по 20-годишни кльощави пикли.

Прехвърлих на следващия канал, където пухкава лелка на средна възраст коментираше с гостенките си – пухкави лелки на средна възраст – проблемите на изневярата. Оказа се, че всички те са ставали жертва на изневярата, защото тия мръсници мъжете напоследък са се побъркали и харесват предимно 20-годишни кльощави пикли.

Започнах да огладнявам и явно всички телевизии са прочели мислите ми, защото едновременно пуснаха няколко готвачи, които увлекателно ме съветваха какво да си сготвя. С тъга установих, че не мога да се справя с нито една от рецептите, защото не разполагам нито с камбоджанска бакла, нито с новозеландски кимион, камо ли пък с нигерийски арпаджик. Наложи се да си изпържа яйца.

Докато си пържех яйцата, телевизионната кулинарна фиеста свърши, дойде следобедът и от всички канали ме зачесаха с драматични латиносериали. Сюжетите им ме потресоха. Героите живееха в ужасния кошмар на кръвосмешението. Имаше например един вуйчо, който след като преспа с двете си племенници, налетя и на леля си. И на всичкото отгоре нагло се хили, говедото. Такава гад не бях виждал! А имаше и едно момиче – 19-годишно сираче, което беше толкова добричко и наивно, че всички го чукаха и после го зарязваха. Направо ми се скъса сърцето. Усетих, че се изпотявам, но не разбрах дали е от състрадание, или е от аспирина.

Тъкмо си мислех, че не бих могъл да понеса повече скръб и жалост, когато телевизиите решиха да ме дарят с добро настроение и едновременно пуснаха телевизионни игри. Макар да са различни по съдържание и регламент, българските телевизионни игри си приличат по едно – поведението на водещите. На всичките им е вменено, че трябва непременно да са по-прости от участниците и да се правят на ударени, когато чуят верен отговор.

Това поведение ражда изключително зрелищни спектакли, на какъвто станах свидетел и аз. В една от игрите беше зададен коварният въпрос “коя е столицата на България?”. Участникът уверено отговори “София”. И тогава стана нещо страшно. Водещият направи драматична пауза, после на физиономията му се изписа съжаление и той мрачно попита: “Сигурен ли си?” В този момент камерата показа лицето на участника. Той беше шокиран. Човекът не можеше да допусне, че е възможно в телевизията да работят толкова прости хора, които да не знаят дори собствената си столица.

Драмата обаче не свърши тук. Водещият продължи да гледа състрадателно и каза нещо от сорта: “много съжалявам, че така прибързано отговори и не каза “Тутракан”. Но всъщност ти даваш... водещият отново направи драматична пауза, след което внезапно изкрещя: ВЕРЕН ОТГОВОР!

Изпълних се с благодарност към тази игра, която отново ми върна светлата вяра, че столицата на България все пак е София. Така в шеги, закачки и драматични обрати дойде и времето на новините. Превключвайки от едни новини на други, установих, че живея в някакъв апокалипсис. Автомобилна катастрофа с няколко жертви, дете пребило учителката си, мъж изнасилил хамстера си, а и птичият грип май отново дебнел коварно по границите ни и всеки момент щял да нахлуе, за да ни изтреби до крак. Тревогата ме стисна за гърлото и добре, че в тоя момент новините свършиха. Започнаха спортните новини и аз живнах. Викам си: сега ще покажат головете от вчерашните мачове в Испания и Франция.

Емисията обаче започна с някакви хора, които седят зад една маса. Оказа се, че това е пресконференция на федерацията по стрелба с лък, която щяла да чества годишнина от

основаването си. Следващият репортаж показа едни други хора седнали зад друга маса. Бяха от федерацията по ориентиране, която дава пресконференция, защото нейният юбилей също наближавал. После показаха още няколко пресконференции и емисията свърши. За головете не остана време. Нищо де, кво толкова. Ще ги видя по Евроспорт.

Усетих, че пак вдигам температура и задрямах. В просъница чух, че отново се говори за проблемите на целулита. Това ме изненада. Мислех си, че тази тема е типично сутрешна, защо говорят за нея и вечерта?

Отворих очи и видях пухкава лелка на средна възраст, която се оплаква от целулита. Страшното беше, че лелката беше с брада! Изтичах до банята и повърнах. Предполагам, че е било от грипа.

 

Текстът е публикуван във в. “24 часа”, 10 май 2008

Как митовете ще спасят туризма 

Следя с интерес процесите в българския туризъм и се радвам на всяка нова инициатива като вдовица на млад войник.

Затова много се въодушевих от идеята, която се роди наскоро- да превърнем нашите митове и легенди в туристическа атракция. За да подпомогна логистично този патриотичен процес, аз предлагам безплатно на нашите туроператори няколко продукта, основани на изконно български митологични сюжети:

 

Народопсихологическа екскурзия “Самодивско хоро”

Потенциални клиенти на тази екскурзия са туристите, които искат да опознаят особеностите на българския бит и душевност с всичките му чалги-малги, версачета-мерсачета и купони-мупони. На летището чужденците биват посрещнати от космат дебел веселяк със златен ланец и анцуг на националния отбор. Това е екскурзоводът, който ги качва на маршрутка и ги закарва в Перник, за да присъстват на едно значимо културно събитие – мач на “Миньоро”.

Там, на стадиона-красавец, туристите не само ще видят на живо истински футболни звезди, но и ще се научат да изразяват емоциите си с най-характерните за българина изрази – за майката, за лелята и за хомосексуалните наклонности на съдията. Най-сърцатите зрители могат да участват в ръкопашни схватки с местната агитка, за да усетят прочутото българско гостоприемство и особеностите на пернишките бойни изкуства. Оцелелите след мача туристи отново се качват на маршрутката и биват отведени в чалгаклуб, където ще видят как футболните идоли разпускат след мача, като пият омайно биле и въртят гьобеци сред самодиви в бели премени и черни прашки, прозиращи под белите премени. А по-разкрепостените туристки могат да се сближат с футболистите и да познаят тайнството на стародавния български ритуал “цомбене на женки”.

 

Така, вплитайки в туристическата индустрия националните митове и легенди, ние ще покажем на света, че България не е само кисело мляко, евтин алкохол и евтини проститутки, но е преди всичко страна, в която туризмът наистина е мит.

 

*Текстът е публикуван във в. “24 часа”, 31 май 2008  

 

Как да променим избирателната система 

Напоследък се чуват доста намеци, че се нуждаем от промяна в закона за изборите. Тези намеци са плахи, но справедливи. Народ, който е дал на света компютъра и чушкопека, заслужава една по-добра избирателна система.

Каква обаче да е тя?

Президентът например настоява за “засилен мажоритарен елемент”. Не виждам обаче коя партия ще иска да го засили, при положение, че мажоритарните избори биха засилили 90 процента от настоящите депутати към безутешната съдба на безработни. Така че тая засилка едва ли ще мине.

Аз мисля, че за да се върнат гласоподавателите към урните, са необходими много по-радикални и “засилени” промени.

Ето моите предложения:

 

Избирателна система със засилен спортен елемент.

Голяма част от българите са фенове на спорта. Освен това високите рейтинги на Бойко Борисов недвусмислено сочат, че електоратът има нагласата да повери управлението на държавата на здраво физкултурно тяло. Така че бихме могли да превърнем парламентарните избори в спортно зрелище.

Избирателите се събират на националния стадион. Партийните агитки ще създадат настроение за истинско дерби, като скандират лозунгите на любимите си партии, хвърлят димки и чупят седалки под одобрителния поглед на полицията. Преди началото на игрите дотичва председателят на парламента, който носи корумпийският огън. Този огън е запален в министерския съвет и е минал през всички министерства и държавни агенции. В щафетата са включени най-изявените атлети на корупцията – Вальо Топлото, Христоско Вретенаров, Батко и Братко и т.н.

След това партиите представят своите кандидати, които се състезават в различни спортно-политически дисциплини – плюят се голи до кръста, въртят обръчи от фирми, източват ДДС.

На финала на игрите известни съдебни магистрати решават кой е спечелил изборите, а за електората остава утехата, че свободно може да вика: “Съдията – педерас”.

 

Избирателна система със засилен музикален елемент.

Очевидно е, че в България много се харесват музикалните риалити програми. Бившият военен министър Николай Свинаров дори се включи в едно такова шоу и пя на едно доста прилично пайнерско ниво. Затова предлагам да се направят избори под мотото “Политиката е песен”.

Всяка партия подготвя свое парче, в което накратко излага програмата си за управление. Текстът не е от голямо значение, защото избирателите са доказали, че не се интересуват от

политически програми. Важно е мелодийката да е весела и лесно да се запомня. Песента се изпълнява в съпровод на оркестър от партийци и симпатизанти, а солист е лидерът на съответната политическа сила. Представете си само как би звучал един дует на Иван Костов и Екатерина Михайлова! Настръхвам...

След този грандиозен концерт избирателите гласуват с есемеси и по този начин определят състава на бъдещия парламент. В него политиците пак ще бъдат некомпетентни, но поне ще могат да пеят. И парламентарният контрол най-после ще стане гледаем.

 

Избирателна система със засилен търговски елемент.

Очевидно е, че нашите политици се справят много по-добре с правенето на сметки, отколкото с правенето на закони. Редно е да им дадем възможността да покажат най-доброто от себе си.

Идеята на тази система е изборите да се проведат като таен търг. Всяка партия написва на един лист колко ще открадне ако дойде на власт и запечатва този лист в плик. В деня на изборите офертите се отварят. Печели този, който е заявил, че ще открадне най-много. Защото той всъщност лъже най-малко.

 

Избирателна система със засилен сексуален елемент.

Крайно време е красивите жени, с които се хвалим по целия свят, да влязат във властта. Представете си един парламент с 240 красавици. Това ще бъде триумф на доктрината “Чичолина – Чилова”, прокарана срамежливо в италианската и българската политика преди години.

Ако кандидатките са само манекенки и фолкпевици, ще имаме рекордна избирателна активност – всички мъже ще гласуват от похот, а всички жени ще гледат да прецакат фаворитката на мъжа си и ще гласуват от завист. Прогнозирам избирателна активност в рамките на 97-98 процента.

Би могло да се помисли и за някакъв вид томбола – един от всеки 10 хиляди гласоподаватели печели правото да прекара една нощ с любимата си народна представителка.

Сексуалният парламент най-после ще постави на дневен ред неотложни закони като Закона за силикона, който ще регламентира до колко кубика може да се имплантират в една гърда, без да стане грозно.

Манекенките със сигурност ще подобрят и образователната система, като въведат задължителното изучаване на Паулу Коелю в часовете по литература. Този автор е бил утеха за много красавици в напрегнатите мигове между дефилетата по бельо.

Друго предимство на тази система е, че на всеки 28 дни женският парламент ще излиза в месечен цикъл и ще спестява по пет надници на данъкоплатците.

Предложените от мен избирателни системи са изключително ефективни, но опитът ми подсказва, че българските депутати се отнасят враждебно към ефективността. Така че в крайна сметка законът за изборите най-вероятно ще си остане същият и в него няма да има никакви засилени елементи.

Но ние, обикновените избиратели, ще продължаваме да мечтаем. Все пак мечтите са нещо, което и най-крадливият политик не може да ни отнеме.

 

 

Текстът е публикуван във в. “24 часа”, 20 септември 2008

 

Седемте чудеса на България 

Винаги ми се е струвал изключително несправедлив фактът, че нито един български шедьовър на архитектурата или скулптурата не фигурира в списъка на седемте чудеса на света. Достатъчно е човек да попътува няколко дни из родината, за да се убеди, че и ний сме дали нещо на света и сме построили артефакти, пред които чужденците изтръпват в недоумение и страхопочитание.

Воден от патриотичния си дълг, аз реших да направя списък на седемте чудеса, създадени от българския творчески гений – онези сгради и паметници, които със сигурност ще пребъдат във вековете.

 

1. Паметникът пред НДК

 

 

Този величествен монумент и до днес е загадка за изкуствоведите и те продължават да откриват в неговата горда снага нови смисли и още по-нови безсмислици. Прозиращата отвсякъде ръждива арматура символизира оголения скелет на славното ни минало, грохотът на падащите плочи напомня за страшните битки, които прадедите ни са водили, а стърчащият към небесата фалос е недвусмислено послание към всичките ни врагове. Но най-много озадачава надписът: “ оз кой о адне в ой за во ода той не у ира”. Според някои историци изразът вероятно е прабългарска псувня, адресирана към византийците.

 

2. Сградата на общината в Кърджали

 

 

 

Забележете този величествен параход, в който е настанена общинската администрация на град Кърджали. Такава административна сграда няма никъде по света – дори в традиционно морски държави като Великобритания, Испания или Холандия.

Накъде пори вълните този горд плавателен съд? Към сияйните хоризонти на комунизма? Или към тихите пристанища на етническата толерантност? Въпроси, които нашите потомци със сигурност ще си задават, застанали пред величествените стени на този архитектурен шедьовър.

 

3. Шато Сандански

 

 

Още от времето на възраждането българските дюлгери са известни с изкусното вплитане на архитектурни забележителности в омайващи пейзажи. Това умение е живо и в наши дни. Характерен пример за подобна симбиоза е билдингът с царственото име “Шато Сандански”. Той се извисява с цялото си великолепие в подножието на гордия Ирин-Пирин и изящно се вписва в омайния ландшафт. Сграда и природа са в такава съвършена хармония, че възниква

въпросът – докъде стига човешката ръка и откъде започват божиите творения?

 

 

4. Паметникът “Създатели на българската държава” в Шумен

 

 

Аспаруховите българи са изобразени с толкова бетон, че човек се чуди как изобщо са преминали Дунава, без да се издавят. Ако българските царе се бяха крили зад дебелите стени на този безсмислен туч, нямаше да паднем нито под византийско, нито под турско робство.

Дълго се взирах в този паметник, за да разбера какво е посланието на авторите му. И накрая го открих. Посланието гласи: “През комунизма бетонът беше евтин”.

 

5. Металургичния комбинат “Кремиковци”

 

 

Има ли в света столица, край която да извисява невъзмутима снага металургичен гигант-

красавец с огромни пушеци и още по-огромни дългове? Навремето Любомир Левчев се питаше “Колко струва билетът до Кремиковци”. Днес вече знаем отговора: билетът дотам струва повече от самия комбинат.

 

6. Чинията на Бузлуджа

 

 

Някой ден, когато планетата ни бъде посетена от извънземен разум, той със сигурност ще кацне първо на връх Бузлуджа, за да види откъде е долетяла тая летяща чиния в сърцето на Стара Планина. Ако съдим по този паметник, дядо Благоев не е бил социалист, а уфолог. И е предпочитал зелените човечета пред червените бабички. Здраве желаем, другарю Алф!

 

7. Хвърковатите панели

 

 

Изминаха почти двайсет години от краха на социализма, но социалистическата архитектура продължава да ни изненадва. Днес прочутите панели вече живеят свой собствен живот и

понякога, подхванати от палав ветрец весело се реят из небесата за радост на гражданите. Така се случи и в Стара Загора преди няколко месеца. Един панел избра свободата, полетя гордо от шестия етаж и премаза паркирана отдолу кола. Този неочакван полет дари с щастие не само собствениците на апартамента, пред които се откри невиждана досега панорама, но и всички съседи, чиито сърца се изпълниха с уютната топлота на злорадството при вида на смачкания автомобил.

 

С тези седем чудеса ние можем не само да засенчим набедени паметници като египетските пирамиди, но и да положим началото на една нова естетическа концепция, според която най-висшата красота се крие в простотията.

 

 

Текстът е публикуван в сп. MAX, октомври 2008

 

Как политиката победи рапа  

Първият скандал в българския парламент беше естетически. Младият рапър и депутат от ГЕРБ г-н Тодор Йосифов-Маниака бе принуден да напусне парламента, защото навремето бил изпял следната песничка:

“Бум мада фака, ще те стрелна с патлака...

Шибани куки и шибани сделки,

във моя район не стават престрелки”

Тези думи станаха причина държавническата кариера на г-н Йосифов да приключи още преди да е започнала.

Политиката скочи срещу българския рап, въпреки че рапърите винаги са се интересували от политика и са били социално ангажирани. Още преди да влезе в затвора, любимият певец на Татяна Дончева Ванко 1 разкри недъзите на посткомунистическото общество в епопеята “Твойта мама”:

“...мечтаеш за палати,

за жена като Кати, ебати...

Много трудни бяха първите ни крачки,

до ластик, банкноти и дебели пачки.

Ще ти пусна телеграма от Панама,

от вила с перфектна панорама”

Лирическият герой в тази творба е типичен представител на останалите без работа силови структури, които са принудени да изкарват прехраната си в сенчестия бизнес. Някога той е бил уважаван в обществото, възможно е да е бил и олимпийска надежда, но сега е отритнат отвсякъде и е останал само с мечтите си за “жена като Кати, ебати”. В тази неблагоприятна икономическа ситуация той може да разчита само на кешови необлагаеми разплащания тип “ластик, банкноти и дебели пачки”. И понеже не усеща никаква социална защита и подкрепа от държавата, лирическият герой започва да мечтае да изтече като мозък на Запад и то към

офшорна държава - “ще ви пусна телеграма от Панама”.

Но ако при Ванко 1 социалният протест е доста аморфен, то в творчеството на Господин 100 кила вече се очертават стройни геополитически концепции. В една от песните си той си задава фундаменталния въпрос за същността на обществения строй: ”Какво за мене означава демокрация?

Цялата нация да се изхранва с проституция”

Горчиви слова. Господин 100 кила е осъзнал, че малките икономики с нисък брутен вътрешен продукт не могат да се надяват на добро бъдеще в европейския пазар. Те са обречени да останат в сферата на обслужващия персонал.

Обществено-политическите процеси са разгледани от малко по-различен ъгъл в рап-памфлета на Колумбиеца и М’глата “Къде са моите хора” :

“Леле майко, спри се, Зайко!

Верно ли се мислиш за такъв всезнайко?

И знаеш ли какво- когато кинтите са в мен,

да го сложа на жена ти не е никакъв проблем.

Това не е проблем, онова не е проблем,

защото аз така ти казвам, разбра ли бе, кретен?”

Тази изобличаваща сатира е конструирана като въображаем диалог с някой си “Зайко”, който очевидно е почнал нещо много да се отваря и е време да бъде поставен на мястото му. За “Зайко” не е дадена почти никаква информация, освен че е “кретен” и че е женен – две състояния, които често вървят ръка за ръка. И Колумбиеца и М’глата го атакуват именно в брачния му статус – “да го сложа на жена ти не е никакъв проблем”. Дотук имаме една типична битова история. Но в следващата строфа частният случай е издигнат до общочовешки проблем:

“ти знаеш колко е лесно с парите

жените да си покажат циците”

Жестока присъда над едно прогнило общество, в което властват парите и дори млечните жлези са превърнати в разменна монета.

В българския рап присъства и темата за местното самоуправление и проблемите на общинските администрации. Типичен пример за това е култовият хит “Ямбол” на Дражето:

“Ямбол е града, Ямбол е стила

Във Ямбол живеят всички мои хора

Ти си от друг град и си мислиш, че си от отбора

Но не си! Разбираш ли ме ти?

Като не си - махни се, отивай си!”

Колкото и да сме либерални, трябва да признаем, че свободното придвижване на работна ръка създава проблеми в някои селищни системи. На много места инфраструктурата не е планирана да поеме голям човекопоток и се създават конфликти между местните жители и пришълците. Този процес генерира нежелани шовинистични нагласи у някои по-експресивни натури – “махни се, отивай си!” Постулатите на Дражето ни карат да се замислим дали пък не е време да върнем жителството като ограничителна мярка срещу свръхурбанизацията?

Много анализатори обвиняват българските рапъри в липса на ясна идеология – леви ли са или десни? Повечето изпълнители избягват да се заявят, за да могат да пеят на предизборните

концерти и на едните, и на другите. Има обаче и творци, които не крият убежденията си. Типичен пример за това е Устата, който постоянно снове като сърцат парламентьор между два уж враждуващи жанра - рапа и чалгата. Още в началото на кариерата си той категорично заяви пристрастията си към левите идеи в своята изповед “Лявата ръка”:

“Никоя жена, нито, нито една

не е била по-добра от лявата ръка.

Нито една, нито, нито една

не е била по-добра от лявата”

С този текст Устата демонстрира правилното отношение на истинския марксист към капиталистическата жена – щом тя отказва да прави секс без пари, трудещите ще се оправят със собствената си работна ръка. И то лява, за да няма никакви съмнения какви са убежденията им.

Както виждате българските рапъри са раждали много повече обществено-политически послания през годините на прехода, отколкото българските депутати. Но въпреки това Маниака бе изхвърлен от системата като ненужно тяло.

Един човек на изкуството падна в жертва на новата власт.  

 

 

Текстът е публикуван във в. “24 часа”, 18 юли 2009

В какво да инвестираме по време на криза  

Каквото и да разправя Станишев, очевидно е, че финансовата криза дойде и в България. И въпреки че по стар шопски обичай правителството обяснява че “такова животно нема”, животното вече е и в нашия двор и свирепо яде от доходите и спестяванията ни. За повечето хора тази криза е проблем, но за находчивите тя може да се окаже шанс за забогатяване. Номерът е да се възползваш от ситуацията и да направиш правилните инвестиции.

Една американска поговорка гласи: “никога не инвестирай в нещо, което яде”. Дълбоки слова, родени от здравословния прагматизъм.

Но в условията на криза изпитаните формули не работят. Нужни са нестандартни подходи и някои експерти съветват да влагаме пари не в депозити, ценни книжа и акции, а в жива сила.

Ето няколко идеи за хората със свободни капитали:

1. Инвестирайте във футболисти

На пръв поглед това е рискова инвестиция, но ако имате добър усет да откривате таланти, бихте могли да спечелите добре от нея. Особено ако се казвате Емил Данчев. Вярно е, че футболист като Бербатов не се ражда всеки ден, но и в България може да се печели от трансфери. Малки суми, но редовно.

Хубавото на футболистите е, че не изискват кой знае колко големи разходи. Един хубав екип струва пет-шестстотин лева, а дневните на един играч са не повече от 100 лева – 20 за храна и 80 за чалгаклуба, в който разпуска след тежките тренировки и мачове.

2. Инвестирайте във фолкпевици

Разходите в попфолка са по-големи, но и много по-доходоносни. Достатъчно е да намерите едно относително хубаво момиче и да вложите в него две-три хиляди евро за силикон и още толкова за плейбеци. Не е нужно да се охарчвате за дрехи и автомобили. Тях силиконът ще ги купи. Винаги се намират мъже готови на бартера “свирки за парцалки”.

Ако сте амбициозен предприемач, може да пуснете в интернет и някакво домашно порно с вашата изпълнителка, което ще й вдигне хонорарите многократно.

Оттам нататък нещата са лесни – участия по фолкклубове и по спални, които носят големи приходи. Най-хубавото на тези приходи е, че за тях не се плащат данъци. Историята не познава фолкпевица, която е издавала касови бележки.

3. Инвестирайтe в мутри

Модата на яките момчета с къси вратове и блестящ интелект сякаш поотмина, но пък да влезеш в някое заведение с десетина такива индивиди около себе си продължава да носи огромен обществен престиж и повишава с около 90 процента шансовете ви да правите секс.

Разходите за една мутра са около 50-60 лева на ден за храна и анаболи. Евентуалните приходи идват от това, че винаги може да ги пратите да помолят конкурентите във вашия бизнес да се оттеглят от пазара или направо да прехвърлят фирмата си на ваше име.

Практиката показва, че конкуренцията радушно откликва на подобни молби, особено ако е със счупени колена.

4. Инвестирайте в интелектуалци

Евтина, ала твърде съмнителна инвестиция. Интелектуалците не ядат много и се обличат бедно, но постоянно мрънкат. Чрез тях бихте могли да облъчвате обществото с всякакви удобни за вас тези от сорта: “за какво ни е тоя Европейски съюз”, “Русия е най-важния ни стратегически партньор”, “нужен ни е нов закон за културното наследство”, “да освободим туризма от ДДС” и т.н.

От тези мрънкания няма никакъв ефект, защото никой не ги слуша, но пък финансирайки двама-трима интелектуалци ще добиете самочувствието на меценат-патриот.

5. Инвестирайте в политици

Ако сте решили да вложите пари в политици, трябва много да внимавате кого купувате. Добрата новина е, че почти всички са на пазара. Лошата е, че не всеки си заслужава парите.

Първо огледайте екстериора на политика, в когото ще инвестирате. Той трябва да има относително нормален вид. Ако е грозен, или пък фъфли, цената му веднага пада с около 40 процента, защото обществото няма да приема сериозно посланията му (които всъщност са ваши послания).

После се поинтересувайте от досегашната му кариера. Експерти в търговията с политици съветват да не се купуват оборотни депутати – тоест такива, които вече са минали през няколко партии. Това е все едно да си купите кола, която преди вас е имала 4-5 собственици. Щом толкова често е сменяла притежателя си, значи има някакъв дефект.

Освен това при оборотните политици винаги има риск да ви зарежат, ако някой друг им плати повече от вас. Зарязват и пари не връщат.

След като си купите политик, инструктирайте го да не се изказва по никакви въпроси, за да не се изложи. Неговата работа е само да гласува законите, които са ви изгодни и в края на месеца да си получава хонорара, за който сте се разбрали.

 

Както виждате, има много възможности за инвестиране в жива сила. В момента цените са паднали, предлагането е много по-голямо от търсенето и за неголяма сума може да си купите екземпляр от горепосочените професии в доста добро състояние.

Но с хората винаги има риск. Затова моят съвет е да си вземете куче. Кучетата са по-сърцати от футболистите, по-верни от фолкпевиците, по-почтени от интелектуалците и далеч по-интелигентни от политиците.  

 

 

Текстът е публикуван във в. “24 часа”, 24 януари 2009

 

Българската intelligence  

Има една особена порода хора, които наричат себе си “интелектуалци”. Те живеят мизерно и изолирано и цялата им енергия отива в това да страдат по социализма, писателските почивни станции и евтината мастика в барчето на творческия съюз.

По времето на Тодор Живков те са се изхранвали по партийни банкети и “творчески конгреси”, а някои от тях са живели в “блока на писателите” (представяте ли си да речем Фокнър и Селинджър да живеят в един блок и да си искат назаем чаша олио). Днес интелектуалците са известни най-вече с това, че сегиз-тогиз се появяват по медиите и предъвкват следните тези:

Държавата се нуждае от активна културна политика

Под това изречение се крие просешкия намек: “държавата трябва да ме финансира, за да пиша бледите си съчинения”. Много интересно схващане. Как мислите, дали Хемингуей е получавал субсидии от Федералното правителство? Или пък Гогол е написал “Ревизор” с държавни пари?

Свободният пазар съсипва националната култура

В основата на тази теза стои мрачният екзистенциален въпрос: Защо Джон Гришъм продава стотици милиони тираж, а моята жалка книжка не се харчи дори сред роднините ми?

Когато се сблъска с факта, че творбите му не се харчат, интелектуалецът яростно се нахвърля върху пазарните закони. Логиката му е такава: “Някой трябва да е виновен, за това, че никой не купува труда ми. Този някой не може да съм аз, защото аз никога не съм виновен. Значи виновен е проклетият пазар”.

Трябва да има данъчни облекчения за спонсорите на изкуството

Тази горчива заблуда най-вероятно се е родила на някое “светско парти”. Някой непризнат автор се е напил с някой признат бизнесмен и е седнал да му реве, че се нуждае от спонсорство. Бизнесменът е проявил тактичност и вместо да му каже: “нямам излишни пари за тъпите ти творби”, се е измъкнал с витиеватото: “и аз милея за българската култура и бих я подкрепил, ако държавата ми даде данъчни облекчения”. Така в душата на бедния автор е покълнала илюзията, че бизнесът изгаря от желание да финансира поредната му творческа мастурбация, но видите ли – държавата пречи.

Има световен заговор срещу българската култура

Колкото по-неуспял е един човек, толкова по-лесно прегръща конспиративните идеи. Приятно е да вярваш, че целият свят е срещу теб, защото се страхува от невероятния ти

потенциал. Много по-лесно се живее с такива героични фантазии, отколкото с горчивата истина, че светът не знае кой си и изобщо не му пука за теб.

Сюжетът за световна конспирация срещу българската култура е много забавен. Само си представете как в някакво мрачно помещение са се събрали Мадона, Стивън Спилбърг и Джоан Роулинг и трескаво умуват как да преебат българските интелектуалци.

И ний сме дали нещо на света

Да лежиш на чужди лаври е уютно, но безполезно. Това, че си роден в страната на Ботев и Вазов, не те прави Ботев и Вазов. Доста тъпо е да се хвалиш с текстове, които друг е написал.

Интелектуалците са морален ориентир на нацията

Историята ни учи, че всички опити на отделна каста да вземе монопол върху морала завършват зле. В България въпросът е доколко хората, които наричат себе си “интелектуалци” имат право да морализаторстват. Отварянето на досиетата даде отговор на този въпрос и показа как у нас службите “интелигенция” и “intelligence” са били свързани в една доста топла връзка.

Наближават избори и интелектуалците се размърдват. Групират се около партийните вождове, ласкаят ги с надеждата да им подхвърлят някоя субсидия, ако дойдат на власт. А дали ще им я дадат? Надали, надали...  

 

Текстът е публикуван в сп. MAX, март 2009 

 

Кратък курс по обща култура  

В последно време културата на българина става все по-обща. Тенденцията е в следващите 5-10 години тя да изчезне напълно, но дотогава все пак ще се наложи да поназнайваме нещичко, за да не се изложим, когато попаднем в смесена компания. Особено важно в един светски разговор е да сте компетентни за най-значимите обществени събития – коя зодия е Преслава, къде е пил снощи Валери Божинов и кога ще е поредната сватба на Софи Маринова и Дачо, че се изнервихме вече.

По тези теми всички разговарящи са добре подготвени и лафът върви леко. Но може да се случи в компанията да има любознателна кандидат-студентка, която иска да се информира по някакъв проблем, свързан с академичното й бъдеще. Например: колко са планетите в Слънчевата система, кой е открил Америка, или кой е авторът на “Опълченците на Шипка”.

Подобни въпроси създават жестоко интелектуално напрежение в събеседниците. Те изискват широки енциклопедични познания, каквито повечето хора нямат. Това е шанс за вас да блеснете, като пуснете тежката артилерия на своята ерудиция. Достатъчно е да изкажете следните безспорни тези:

Литература

Иван Вазов е автор на “Под игото”, а Алеко Константинов на “Бай Ганьо” или обратното. Разликата между двамата е, че Вазов не е убит, а Алеко е убит и е хижа на Витоша. Шекспир е англичанин, а Паулу Коелю не е. Паулу Коелю определено е по-добър писател от Шекспир, защото отговаря на много въпроси и казва много житейски истини, а Шекспир на нищо не отговаря и не ти казва никакви истини.

Хари Потър е магьосник, а Д’Артанян е мускетар и ако съдим по името му е арменец.

Българска история

Българската държава е създадена отдавна. Била е под турско робство и виновен за това е Ахмед Доган. Като не живеят в България, откъде-накъде ше ми гласуват. Имало е златен век по времето на цар Симеон, преди да му реституират горите.

Азбуката е написана от Кирил и Методий и се казва кирилица (или май беше методиевица?). В нея липсват буквите “4” и “6”, което означава, че нашите предци не са можели да напишат думата “4ере6ка”, бахти загубената азбука.

Ботев и Левски са били революционери, а единият от двамата е бил поет. В момента са футболни отбори и Ботев за малко щеше да изпадне. Митю вън завинаги!

Световна история

В Египет е имало пирамиди, фараони и балъци за милиони. А в Рим е имало императори – Цезар, Нерон, Калигула. Те вероятно са слушали чалга, защото днес повечето чалготеки са кръстени на тяхно име. Колумб е открил Америка, а Джордж Буш-младши почти я закри.

География

Земното кълбо е общо-взето кръгло. Континентите са няколко. Европа, Африка и некви други. Има и океани и морета, които са пълни предимно с вода. Най-известните морета са Слънчев бряг и Кушадасъ. Най-големият връх е Еверест, преди възродителния процес се е казвал Джомолунгма. Париж е столица на... една от държавите, след малко ще се сетя коя. В Париж продават страхотни обувки, една приятелка си е взела оттам много сладурски сандалки само за 120 евро, представяш ли си?

Естествени науки

Човекът е произлязъл от маймуната, а в момента тече обратният процес. По едно време е имало и динозаври, но те са измрели от скука, защото попфолкът още не е бил открит.

Сред най-важните открития за човечеството са колелото и топлата вода – оттам идва изразът “ти откри топлата вода”. Сега учените са направили някакъв Голям Адронен Колайдер, който или ще избухне или няма да избухне, но тия неща принципно не са хубави.

Напоследък се появи глобално затопляне, но въпреки това парното поскъпва.

Икономика

Живеем във времена на световна финансова криза, което означава, че всичко в мола или ще поскъпне или ще поевтинее. Хората ще загубят или спестяванията си, или работата си, а някои ще загубят и живота си. Китайците ще стават все по-силни икономически, ще тръгнат от Илиянци и постепенно ще завладеят целия свят. Оттам идва изразът “номерът на китайката”.

Ще става все по-лошо. И за всичко, както винаги, са виновни евреите.

Космонавтика

Първият космонавт е Юрий Гагарин (или Юрий Галев). Но той всъщност не е първият, защото преди него в космоса е летяла някаква кучка. Така е то, кучките винаги се вреждат първи.

Музика

По принцип Моцарт е голям композитор, но Тони Стораро направо кърти мивки. Егати пауъра. Операта е много хубаво нещо, тя е до паметника на Стамболийски. Българската попмузика е в небивал възход и разбива всички чартове в MTV. Вярно, Мадона не е лоша певица, има чат-пат некви хитове, но все пак Графа е спечелил много повече музикални награди от нея.

 

Както виждате, общата култура не е нещо непостижимо. Научете наизуст гореизложената информация и ще бъдете признат за изключителен ерудит в светските среди, за човек от категорията “бахти колко е умен тоя пич, не е истина просто”.

Успех!  

 

Текстът е публикуван във в. “24 часа”, 11 юли 2009

 

Как влязох във фейсбук  

 

Преди няколко месеца, докато пиех бира с един мой бивш съученик, той взе да ме убеждава колко хубаво нещо бил фейсбука. Обясни ми, че това било “социална мрежа”, че фейсбукът бил медията на модерните, динамични хора и че всеки който не е регистриран там, е суперзадръстен и изостанал.

Аз отдавна имам подозрения, че съм суперзадръстен и изостанал, но не ми се иска да го призная публично, затова още на следващия ден се регистрирах в така наречената “социална мрежа” с надеждата да понаваксам поне малко задръстената си изостаналост.

Но още в началото започнах да изпитвам известни съмнения към медията на модерните, динамични хора. Първо ме призоваха да си потърся приятели. Къде да ги търся? Аз ако за 37 години не съм ги намерил, баш тука ли ще ги срещна? Отказах да ги търся, но пък някакви напълно непознати хора започнаха да ми предлагат приятелство. Реших, че като добре възпитан човек, би трябвало да приемам всички. Само че някои оферти минаха границите на толерантността ми. Веднъж някакъв човек ми предложи да стана приятел с Татяна Дончева, моля ти се. Настръхнах. Как да стана приятел с Татяна Дончева? Ако човек не внимава, покрай нея неусетно може да се сприятели и с Ванко 1. Разбира се, натиснах бутона “игнорирай”, но лошото чувство остана.

По-неприятното е, че някои от новите ми приятели започнаха да ме засипват със сърчица, усмихнати човечета, нарисувани халби бира, а след 15-ти декември и с виртуални елхички и ме увещаваха да си ги колекционирам.

Попитах един колега за какво служат тия виртуални елхички, а той ми каза: “Не знам, но аз вече съм събрал 734. Чудя се къде да ги завра?”

Не му отговорих. По Коледа не е хубаво да се приказват такива неща.

Постепенно започнаха да ме атакуват и привърженици на различни каузи: “Да защитим децата от домашното насилие!”, “Да спасим ливадния дърдавец!”, “Искаме справедливост за Вълкан Хептенцоцов!”, “Да спрем доганизацията!”....

Тези кухи призиви ме вбесяваха. Как смятате да спрете доганизацията бе, фейсбукарчета бледи? Като си разменяте тука елхички и сърчица ли? С наближаването на изборите гражданското съзнание на юзърите достигна своя апогей. Някакъв тип всеки ден ме атакуваше с настойчивото предложение да стана почитател на Яне Янев. Любезно му написах да спре да ми досажда, защото по-скоро бих станал почитател на хурката на баба му, нежели на Яне Янев. Обаче офертите на партийния активист не спряха. Наложи се да го изхвърля от списъка с приятелите си, въпреки че не съм привърженик на силовите мерки.

Колкото повече познанства трупах в мрежата, толкова повече трупах печал, защото страницата ми се задръстваше от безсмислени признания кой какво прави в момента. Иван Гълъбинов учи за изпит, Мария Калпакова ще ходи на педикюр, Николина Стоянова ака... А някои селски пръчки с поетични наклонности се скъсваха да пишат в статуса си претенциозни глупости от сорта: “Виждаш ли сянката ми, плаваща по вълните на времето?... Докосни звездите, но не забравяй, че си човек...” Пълна помия! Освен това фейсбукът постоянно ме подканяше да “сръчкам” приятелите си. Това изобщо не се връзваше с представите ми за приятелството. Нали са ми приятели, защо да ги ръчкам?

Постепенно научих, че социалната мрежа си има и свой собствен език, в който гласните не са на почит. Често ми се случваше, когато вляза във фейсбук, да ме приветстват с милото “здр”. “Двждн” – отвръщах аз. Някои хора пък настояваха да отговарям на всевъзможни малоумни тестове. “Кое животно си?”, “Кой зеленчук си?”, “Коя чалга певица си?”, “Миришат ли ти краката?” и т.н.

Една жена ми изпрати поне 15 пъти теста “Какъв секс предпочиташ?”. Накрая се вбесих и й отговорих: “всякакъв, стига да не е с теб”. Давам си сметка, че отговорът ми не беше твърде джентълменски, но нахалството на тая пача наистина ме извади от обувките. Забележително е, че освен от хора получавах предложения за приятелство и от стопански субекти – фирми, хотели, магазини. Това вече беше лудост. Как да стана приятел с някакъв склад за чорапи?

С всеки изминал ден участието ми в социалната мрежа ме правеше все по-объркан и отчаян. В профила ми пишеше, че вече имам над две хиляди приятели, но реално бях сам като куче. Усещах, че съм се превърнал в пълен фейсбук-нещастник. Проклинах деня, в който си направих регистрация там. Но бях поел по този път и трябваше да изпия горчивата чаша на виртуалното общуване докрай...

Вчера отворих профила си и бях потресен. Някаква девойка ми беше изпратила покана да отговоря на теста “Навяваш ли на момчетата перверзни мисли, когато си с пола?” Гледах монитора вцепенен. Разбрах, че съм стигнал дъното. В този момент направих три важни заключения: първо - че никога не съм носил и няма да нося пола, второ – че не искам да навявам на момчетата перверзни мисли и трето – да ви пикая на социалната мрежа. Натиснах бутона “Изход” и излязох да пия бира.  

 

 

Текстът е публикуван във в. “24 часа”, 12 септември 2009

 

Футболистът – не много движима собственост

 

Тия дни Тодор Батков постави българската данъчна система пред интересен въпрос – материален актив ли са футболистите? Финансистите трудно ще намерят еднозначен отговор, защото този казус ражда цяла лавина от нови въпроси. Ако приемем, че футболистите са материален актив – движимо или недвижимо имущество са? Когато са в „Син сити”, изглеждат като да са движими, но на терена са по-скоро недвижими. В този смисъл трябва ли собствениците на клубове да плащат за тях и данък сгради? Интересна е и тезата за амортизационните отчисления. Според данъчните закони се признава амортизация до 15 процента годишно. Това означава, че след 7 години игра футболистът може да се бракува и примерно да се даде за рециклиране.

Този принцип до известна степен противоречи на световната футболна практика. Играчи като Лампард, Бекъм, Гатузо, Пуйол имат по 15-16 години професионален трудов стаж зад гърба си, а продължават да играят.

Може би още не са събрали достатъчно точки за пенсия. В тази категория попада и вечният Радостин Кишишев, който играе по-сърцато от всички български национали, въпреки че е на годините на бащите им.

Наскоро в списание „Максим” четох интервю с националния вратар Ники Михайлов. Направи ми много добро впечатление. Личи си, че е експерт по чалгата, силиконовите цици, скъпите коли – познава ги в детайли и компетентно говори за тях. Е, по някое време между другото споменава и две изречения за футбола, но после веднага се връща на важните за него теми. Прав е човекът – какво да говори за нашия футбол, то всичко е ясно.

Трябва обаче да се вземе предвид и фактът, че българските играчи вземат по 220 лева заплата. От тази гледна точка бихме могли да приемем, че за тях футболът не е поминък, а по-скоро хоби.

Възниква въпросът как хора с 220 лева заплата харчат по хиляда лева на вечер в чалготеките? Вероятно около стадионите клубовете поддържат малки земеделски стопанства, в които играчите садят картофи, отглеждат прасета и така си добавят по нещичко към скромните месечни възнаграждения. В това няма нищо срамно. В крайна сметка доста хора у нас работят на по две-три места, за да свържат двата края. Напоследък стана ясно и че повечето български футболни клубове не си плащат данъците. А не е ли редно изобщо да ги освободим от данъци? Тези клубове в момента изпълняват една социална мисия, която е достойна за уважение – събират хора със затруднена физическа координация и ги пускат през уикенда да се разтъпчат на тревата, за да не се чувстват напълно отритнати от обществото. Осигуряват им се и съдии, върху които да освободят натрупаната социална агресия, като свободно ги псуват и бият. Освен това им дават и дребна социална помощ в рамките на 220 лева, колкото да имат за хляб и кисело мляко.

Това си е жива филантропия и тя трябва да бъде насърчена от държавата. Българските футболните клубове трябва да получат статут на благотворителни дружества.

И защо данъчните изведнъж се вторачиха в доходите на футболистите? А в същото време си затварят очите за нелегалната търговия със слънчогледови семки, която от години процъфтява около стадионите? Ако този бранш излезе от сивата икономика и бъде задължен да ползва касови апарати и ПОС терминални устройства, в хазната ще влязат свежи пари, с които по-бързо ще се довърши магистрала „Тракия”.

Проблемът за осчетоводяването на личността не се отнася само за футбола. Той е валиден и в други икономически сфери, например в попфолка. Как да заприходим една фолкпевица? Как да й направим годишния баланс?

Брои ли се силиконовият бюст за капитална инвестиция? Не е ли редно да бъде причислен в графата на нормативно признатите разходи? И какво става, когато премине при друг

ползвател? Трябва ли бюстът да се върне на инвеститора, макар и леко използван, или му се полагат друг вид обезщетения?

Освен това в този бизнес кариерите рядко продължават повече от 3-4 години, така че би трябвало амортизационните отчисления да се вдигнат на 25-30 процента.

Сравнявам футбола с попфолка, защото и двете индустрии всъщност продават емоции. Чалгата – радост, а футболът – предимно тъга. Именно от това произлизат счетоводните им несгоди. Как да пресметнеш средната пазарна цена на емоциите? Как да изчислиш данъчната им ставка?

Съмнявам се, че това е по силите на който и да е финансов министър… Все пак експертите съветват във времена на криза да се води една по-рестриктивна финансова политика. И да се следва старото американско правило: „никога не инвестирай в нещо, което яде”.  

 

 

Текстът е публикуван във в. “24 часа”, 26 септември 2009

 

Новият правопис  

 

Колкото и да мрънкат пуританите, трябва да признаем че времената на възрожденския правоговор и правопис безвъзвратно са отминали. Последният пирон в ковчега им бе забит от интернет-потребителите.

Родната реч, омайна, сладка е заменена от суровия, брутален сленг на виртуалното общуване.

От езика ни изчезват думи и цели изрази, а на мястото им се появяват нови. Дружеското обръщение „байо” отстъпи пред вездесъщото „куре”, „келешът” вече е „юпи”, „момата” – „пача”.

Ако преди хората, търсещи любов, се представяха със скромното „обичам домашния уют”, днес те гордо заявяват пред световната мрежа: „мразя лицемерието и лъжата, обичам приятелите и купона, моя девиз е БАДИ 4ОВЕК А НЕ 4ОВЕ4Е”. И определят себе си с думите: aз сам мноо луда купонджиика.

Други пък залагат на патриотичните ценности и огласят интернет -пространството с бодрия призив: САБОДЕТЕ СЕ БЪЛГАРИ!!!! Вече не се казва: „сполай ти, добри юначе”, а се казва: „кефиш, маафака, кефиш”.

Езикът дотолкова се е променил, че вече няма нищо общо с архаичните езикови правила, които се учат в училище. Например пълният член е изчезнал толкова отдавна от интернет-форумите, че никой не си спомня дали изобщо някога го е имало.

Крайно време е промените да се регламентират. Назрял е моментът да узаконим правописа на новия български език.

1. Буквите „ч” и „ш” отпадат от азбуката, понеже ве4е никой не ги използва. На тяхно място влизат отдавна наложените 4 и 6.

2. Отпада буквата „ъ”, за да не се 4удим как се пи6е „мал4ание”, „сагласна сам” и т.н.

3. Отпада и буквата „я”. В момента е възприето тя да се изписва като „q”, но това саздава проблеми, за6тото някой я 4етат като „кю” и става мазало. По добре е да се изписва като „иа”,

например лелиа, диниа, Иамбол, Балгариа.

4. Предлагам да отпадне и буквата „й”, за6тото е са6тата като „и”. Ниакой тапанари са против и казват 4е ако махнем и краткото как сме 6тели да пи6ем иордан иовков. Ма тиа са напално истре6тели ве, за кво да даржим неква буква само заради един гимнастик :) кво като е вип :( ба6та ми го познава и вика 4е бил свестен тип

5. Тоа ермалък са6то е напално изли6ен. Закво ти е само да ти зима место на клавиятурата ебаси. Закво треа да има буква коиато се пи6е само в три думи. Ьога, ьод и идьот. Тва е расхи6тение.

6. главните букви са пална простотиа. нема нужда от тиах. секи интелигентен 4овек се досе6та каде по4ва изреч4ението и каде не по4ва. то си е мноо ясно

7. пи6е се „незнам”, „неискам”, „нестава”, „немога”. разбрахте ли БАЛЪЦИ!!!!!

8. си4ките запетаики то4ки терета и подобни лаина триабва да отпаднат:) на кои му пука за тиа не6та?

 

a наи добре е направо да се мине на latinica 6toto taka sme si swiknali ebasi werno 4e po nekoi foromi ne dawat dase pi6e na latinica 6toto sa ebahti zadrastenite :( cveti cunkam te prase takowa :) nowata tupalka na koceto i raina kurti mifki :) da go duhate heitari!!!!!!!dowe4era 6e se razmajem na kupona na gecata axaxaxax gecata e golem zakleam se :) :) :) :) :) :) :) naprao neam dumi kopeleeeeee taa galena e superzle ebahti selskata pra4ka axaxaxaxax a Weso e pedal  

 

 

Текстът е публикуван във в. “24 часа”, 3 октомври 2009

Пиар за несретници 

Как да се прочуете напълно безплатно 

 

Напоследък все повече хора си изкарват хляба като пиари. Твърди се, че това е нова професия, но не е съвсем вярно. Пиари имаше още по времето на комунизма, само че тогава им викаха „дезинформатори”.

Ролята на тази професия е в известен смисъл приказна. Нейната задача е да убеди публиката, че грозното патенце всъщност е красив лебед.

Какъвто е доктор Енчев за жените, които не искат да работят, такъв е и пиарът за кандидатите на славата. Те са готови да му дадат и последната си стотинка с надеждата той да напомпи с някакви фалшиви импланти повехналия им публичен образ.

По-находчивите обаче не трошат грешни пари, а сами си правят пиар. И това е правилната тактика. Не си заслужава да се охарчвате при положение че можете сами да вдигнете шум около себе си. Ето няколко идеи как да го направите:

 

1. Разкажете на медиите за неосъществения си полов живот.

Ако сте начинаеща (или залязваща) фолкпевица, най-добрата ви стратегия е да обявите пред

медиите нещо „сензационно”, в което да намесите името на известен човек. Например нещо от сорта: „не съм спала със Слави Трифонов”. Разбира се, това не е никаква новина, понеже по света има милиарди жени, които също не са спали с него, но на кого му пука? Вижте колко добре стои като заглавие:

 

„Минка Гинкова: Не съм спала със Слави Трифонов”.

 

Някак си ексклузивно е и дърпа погледа на читателя. Важно е обаче в интервюто да не си признавате, че всъщност изобщо не познавате Слави и той не е чувал за вас. У читателя трябва да остане смътното чувство, че сексът между вас двамата е бил възможен и аха да се случи, но злата съдба е сецнала надвисналото над главите ви онождане.

 

2. Оженете се.

Някои ще кажат – ама вече сме женени. И какво от това? Никога не е късно да станете за резил още веднъж. Ако първата ви сватба си е била нормална, то сега е време да вдигнете една пиар-сватба, на която да поканите всичката светска измет. Вярно е, че може би вече не ви подхожда на възрастта, но пък така е по-нестандартно. Всички сме виждали млади и красиви булки. Но много по-оригинално е булката да е дърта и грозна. Това си е сензация и медиите ще я отразят с възторжено злорадство.

 

3. Разведете се.

Сватбите са добра рекламна стратегия, но разводите привличат много повече обществено внимание. Логично е - чуждото нещастие радва сърцето, за разлика от чуждото щастие. Когато известен човек се прецака, читателят ликува.

Миналата година по това време се разведе Иван или Андрей (не помня вече кой от двамата, но не е важно). Усетил, че това е внезапен шанс да съживи колебливата си кариера, човекът се сцепи да дава пространствени интервюта по всички възможни медии, в които словоохотливо обясняваше какъв бил характерът на жена му, как не били един за друг, как любовта била незнамкакво си, а верността незнамщоси и той сега бил помъдрял, разбираш ли, и бил благодарен на съдбата, разбираш ли, защото получил ценен урок… и още стотици чутовни глупости по темата.

Най-хубавото в тоя пиар-развод беше, че само няколко месеца по-рано същият човек – Иван или Андрей – се беше оженил за тая жена и се беше скъсал да обяснява по медиите колко хубаво нещо е бракът и как благодарение на съпругата си той се е променил, как са създадени един за друг и любовта е незнамкакво си, а верността незнамщоси и той сега бил помъдрял, разбираш ли…

Блестящ ход, съобразен с основното правило в драматургията – публиката обича изненадващите обрати. Особено ако са от добро към лошо. Чакаме още сватби и разводи!

 

4. Родете.

Бебетата са мощно оръжие в битката за незаслужена слава. Те дават възможност за генериране на тъпи новини още преди да са се родили – бременна ли е еди-коя си, или просто е надебеляла нечовешки, от кого е бебето, къде ще го раждат, нормално или секцио, момче ли ще е или момиче, как ще го кръстят… все въпроси, които дават възможност на „звездните родители” всяка седмица да звънят по медиите и да пускат по някоя незначителна

информация за неродения Петко. След раждането става още по-страшно – едва проплакало, бебето незабавно е хвърлено в ада на безсмислената публичност – снимки в родилното, снимки вкъщи, първо наакване, първи зъбки…

Тази пролет станахме свидетели на безмилостна битка чие бебе ще получи по-мощно медийно отразяване – дали бебето на Дони и Нети, или бебето на Станишев. Засега резултатът е почти равен, но имам тревожното усещане, че мачът още не е приключил.

 

5. Купете си вестник и се снимайте с него.

Това не е съвсем безплатен пиар, защото все пак ще трябва се охарчите 50-60 стотинки за вестник. Но инвестицията си заслужава. Разгърнете вестника и се снимайте с него, уж го четете (не е задължително да можете да четете, достатъчно е да гледате замислено по посока на страниците). После изпратете снимката в редакцията и им предложете да я публикуват с текст под нея „И в най-големите жеги светският лъв Гунчо Мунчев не се разделя с любимия си вестник”. Това е хитър ход, защото вестникът се заблуждава, че по този начин му правите безплатна реклама, а вие пък се заблуждавате, че вестникът ви прави такава. А всъщност нито вестникът, нито вие имате някаква полза от тая снимка, но това е друга тема…

 

6. Създайте новина, свързана с домашен любимец.

В повечето медии битува погрешното схващане, че българите са жалостиви хора, които се трогват от миловидни домашни животинки. Това е горчива заблуда. Мислите ли, че народ, който е създал поговорката „бия го като маче у дирек”, може да бъде смятан за животнолюбив?

Но така или иначе зоофилските сюжети са добре дошли в пресата. Наскоро например прочетох заглавието „Диляна Попова мечтае за коте”. Ех, рекох си, и аз си мечтая за котето на Диляна Попова… но, млъкни сърце! После обаче се разтревожих: ако тя мечтае за коте, това значи ли, че й го няма котето?... Мъка! Такова хубаво момиче да си няма коте… Бахти разочарованието.

 

7. Направете си погребален пиар

Сега, то не е хубаво така да се говори, ама постоянно умират некви известни хора. Еми така си е, кво! Най-якото в тия погребения са две неща - първо на тях винаги има репортери и второ - не е нужно да те канят, за да се изтресеш там и да демонстрираш човешка топлота и съпричастност към опечалените. Медиите най-често отразяват подобни събития със заглавия „Стотици изпратиха еди-кого си”. А отдолу непременно ще споменат, че „сред опечалените бяха забелязани еди-кой си, еди-коя си… и Гунчо Мунчев”.

Честито колега, написаха ти името, ше черпиш!  

 

Текстът е публикуван във в. ”24 часа”, 16 юли 2011

Българската литература накратко  

 

Резултатите от матурите след 12-и клас показват, че с всяка изминала година литературата все повече затруднява българските ученици.

Тя буди у тях единствено стрес и депресия, така че най-добре е тотално да я изхвърлим от учебната програма. Убеден съм, че това мое предложение ще бъде посрещнато с възторг от родителите на всички ученици.Четенето е архаизъм, модерните хора нямат нужда от подобни отживелици.

Днес, в навечерието на новата учебна година предлагам на всички ученици едно кратко ръководство, което обобщава най-важните моменти в българската литература.

Най-ранните текстове в българското писмено творчество са надписите под мадарския конник. Досега те не са разчетени, но повечето археолози смятат, че смисълът е нещо от сорта „кур за мадарския конник”. Авторът е неизвестен, което е доказателство, че е българин. И до ден днешен всички български писатели са супернеизвестни.

След този надпис в литературата ни не се появява нищо съществено чак до епохата на Възраждането.

От нея трябва да споменем Васил Друмев и драмата му „Иванко, убиецът на Асеня”. Тая пиеса се разправя за разни неща, но те не са важни. Най-важното което трябва да запомните е, че Асеня не е жена.

Други интересни творци от тази епоха са Иван Вазов и Христо Ботев. Учениците често ги бъркат, затова ще ви науча как лесно и бързо да ги разпознавате. Много е просто - Вазов е с мустаци, а Ботев – с брада.

Единият е умрял, а другият също е умрял, но по-късно (проверете в google кой от двамата е по-късно).

Ботев е автор на 20 стихотворения. Има и едно писмо до жена му, известна като „Мила ми Венето”. Важно е да не се бърка с „Вила ми минето”, което е еротична народна песен от алкохолния край.

Вазов пък е написал „Под игото”. „Игото” е нещо като робство, ама по-гадно. Днес пък живеем в епоха, която може да се нарече „под егото” на министър-председателя.

Иван Вазов е написал и разказа „Една българка”. За неква бабичка, която никой не искал да прекара през реката. Но тя изскубнала един кол и сама се прекарала.

Важен автор от началото на века е Алеко. Той е не само хижа на Витоша, но и писател. Написал е „Бай Ганьо”. Там за Бай Ганьо Американеца, Бай Ганьо Африканеца и Бай Ганьо Българина, сещате ли се?

После Алеко го застрелват погрешка. Трябвало е да убият друг човек, но убили него. Това показва, че още тогава българските наемни убийци са били тотални некадърници. По същото време творят и Славейковите – Петко и Пенчо. Те са в някаква родствена връзка – единият май е баща, а другият - син (проверете в google кой от двамата какъв е). Има и друга версия, че са трима братя – Петко Славейков, Пенчо Славейков и Площад Славейков. Има сведения, че единият от тях е бил куц.

В началото на 20-ти век е имало и много поети. Например Яворов, който всъщност се казва Крачолов. Според мен „Крачолов” е много по-яко и запомнящо се от „Яворов”, но некви хора решили да го прекръстят. Той не можал да понесе тоя безсмислен възродителен процес, и се самоубил.

В следващите десетилетия в литературата не се случва нищо особено. Повечето автори пишат за българското село, а какво да се занимаваме с некви селяни? Типичен пример е Елин Пелин, който в разказа си „На нивата” пише за некви умрели крави сивушки. Той е автор и на

разказа „Андрешко” – за един селянин, който се опитва да прецака данъчната система. Такова поведение е недопустимо, особено по време на валутен борд и финансова криза, затова този разказ е вреден. Най-запомнящото нещо в тая творба е изречението „Андрешко яростно шибаше конете в блатото”.

Подобни по звучене са и творбите на един друг селянин – Йордан Йовков (често учениците го бъркат с гимнастика Йордан Йовчев или с Йордан Йончев-Гъмзата, ама така е, децата са претрупани с излишна информация, горкичките, за какво им е тоя Йовков!)

Йордан Йовков е написал разказа „По жицата”. Нормално е – по негово време не имало уай-фай, целият интернет е минавал по жици, бахти и изостаналата държава. Обаче заглавието е подвеждащо - в разказа за съжаление не се говори нищо за информационните технологии, ами се разправя за някаква бяла лястовица. Някакъв селянин имал болна дъщеря и вместо да я пусне по клиничната пътека от здравната каса, той хуква да търси бяла лястовица, моля ви се. Какви са тия простотии!

Друг автор, който странно защо се изучава в училище, е Димитър Талев. Той е написал „Железният светилник” (проверете в google какво означава „светилник”, май е некъв вид лампа).

После са го пратили в лагер. И много правилно. Мястото на всички писатели е в концлагерите, тунеядци мръсни.

Най-дебелият български роман се казва „Тютюн”. По принцип дебелите романи са голямо зло – те стряскат дори само с вида си, камо ли да седнеш да ги четеш. Единственото им предимство е, че с тях можеш да си подпреш вратата, особено ако са с твърди корици. Та в „Тютюн” става дума за „Булгартабак” преди приватизацията. Ама няма смисъл да я четете – вътре не се казва нито кой е купил компанията, нито защо е толкова евтина. Само драми и въздишки.

Днес в България има около 2000 професионални писатели (колко са професионални е отделен въпрос), а заедно с пишещите в блогове и интернет-форуми броят им достига около 2 милиона. Така че може да се каже, че сме една от най-пишещите нации в света.

Но това не е повод за гордост. От писане файда няма. Вместо да копат или да строят магистрали и партии, те седнали да дращят, моля ви се. Това е безперспективно и неморално.

Общо-взето това е всичко, което трябва да знаете за българската литература, за да минавате за средноинтелигентни.

Повече не ви трябва.  

 

Текстът е публикуван във в. ”24 часа”, 10 септември 2011