ЦИКЪЛ от 6 лекции превод от френски: МАРУШКА ИВАНОВА НЕРЕДАКТИРАН ПРЕВОД изготвил: ПЕТЪР ИВАНОВ РАЙЧЕВ – препис от ръкопис

2

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е СТР. І.ВЪВЕДЕНИЕ……………………………………………................3 ІІ.СМИСЪЛЪТ НА ЛЮБОВТА В СВЕТА…………......................13 ІІІ.АНТРОПОСОФСКИ МОРАЛ……………………......................21 1.ПЪРВА КОНФЕРЕНЦИЯ……………………………...................21 2.ВТОРА КОНФЕРЕНЦИЯ…………………………………...........33 3.ТРЕТА КОНФЕРЕНЦИЯ……………………………....................46

3

Първата серия на “Отвореният път” е публикувала 3 основни произве-дения на Рудолф Щайнер, които той самият е редактирал. Втората серия заимства този път от неговото устно творчество. Тя съби-ра и групира стенографии от конференции, които никога не са били ви-дени от автора. Интензивността на живота му на инструктор, в действи-телност не е оставала време на Рудолф Щайнер да прочита отново така събраните текстове /те са около 6000/. Трябваше да се задоволява да от-печатва в началото на всяка публикация: “текст, непрегледан от автора “. Той подчертава освен това специфичния характер на конференциите, проведени за една свое образна публика, предварително предизвестена за основите на антропософията. Тези конференции са днес нашироко отпечатвани, превеждани, разпространявани. Читателят, който извлича полза от знанието, което те съдържат, трябва при това да държи буден ума си за това, че могат да се получат изплъз-вания между мисълта на и средствата за предаване. Само едно задълбо-чено познание на антропософията носи пълна сигурност на интерпрета-цията. Смисълът на Любовта в света: конференция от 17 декември 1912 го-дина в Цюрих /съкратени бележки/. Оригинално заглавие: Die Liebe und Bedeutung in der Welt в обем 143 на пълните трудове, Р.Щайнер, Верлас, Дорнах, І-во френско издание. Превод С.Риус – Короз. Антропософски морал: 3 конференции, проведени в Норкопинг на 28, 29 и 30 май 1912 година. Оригинално заглавие: Theosophische Moral, превод Елза Прозор ВЪВЕДЕНИЕ С.Риус – Короз Преди да пристъпим към текста на Рудолф Щайнер, който този Дневник публикува, читателят ще намери на страниците, които следват указания върху дадения тук смисъл на думата “любов”, така опозорена, ще бъде върната към космичния размер, който Рудолф Щайнер и дава. Това въведение е издадено от сп.”Триади” в неговото специално изда-ние:”Земята на любовта”, том ХVІ. ЛЮБОВТА Е ПЪРВИЧНАТА СУБСТАНЦИЯ Еволюцията, описана от Рудолф Щайнер поема своето развитие не с едно абстрактно начало, а с един акт на саможертва, тази на Троновете /Престолите/. Дарът на Престолите е акт на чиста любов, от който про-излиза създаването на първия зародиш на човешкото същество. За дне- шната човешка мисъл е невъзможно да си представи творчески акт, изв-личащ такъв зародиш от условия, които се изплъзват още от времето и

4

пространството. Изразът “извлечен от нищото” е само крайно средство, за да приближим представата за този акт и трябва да предпочетем да го наричаме “само жертва” или “дар от чиста любов”. Само идеята за огън, който гори без пламък може да припомни тази божествена жерава от творящата любов. Значи, творението се ражда от един акт на любов. Този дар е получен под своята най-примитивна форма, която съществува: този на състояние на чиста топлина. Макар и все още нематериално, това състояние на то- плина има характер, който ще остане свързан с всички прояви на любов-та, каквито и да са те. Първата проява на любов посредством топлината довежда появата на Времето /Стария Сатурн/, после на Пространството /Старото Слънце/. От детайлното описание, направено в многобройни случаи и под много бройни аспекти от Рудолф Щайнер /именно в “Окултната наука”/, оста-вяме да изпъкне само това, че еволюцията прогресира от фаза към фаза, преминавайки чрез ритмични редувания на концентрация и експанзия с една по-голяма или по-малка амплитуда. Космосът, гигантската матри-ца, отпечатва своите пулсации в чо вешкия зародиш; пространството и времето преминават многобройни метаморфози и зародишът на живо та актуализира, етап по етап, божествения космичен план, който го е заче-нал /думата “заченал” тук има двойно значение, тук е в своя смисъл “да формира образ в умовете и да даде живот на зародиш”/. Световният раз-ум замисля човешкото същество, през това време той дава живот и хра-ни неговото образуване. Ще си създадем образ за този световен разум, щом го видим съставен от девет Същности, които изразяват всички духовни качества, различни и разделени в йерархии в еволюцията. Християните от първите векове още са познавали тези небесни йерархии, които “пеят пред трона на Бога” и са изпълнителки на неговите дела. Техните имена продължават да живе-ят днес само като бледа диря или под гръцка, или еврейска форма. По стълбицата, от горе надолу, техните имена са: Серафими, Херувими, Престоли, Господства, Сили, Власти, Архаи, Архангели, Ангели. Важно е да се знае, че между тези, които днес биват наричани само “деветте хо- ра на Ангелите”, групата на трите по-висши йерархии притежава атри-бутите на Любовта, от проявата на Живота и космичната Воля, с които те са импрегнирали човешкия зародиш, извлечен от тяхната същност. Тези три сили: Любов, Живот, Воля, образуват едно цяло, неразделно свързано в човека. Така, човешкото същество е родено от първоначалния дар на Престоли-те, с който са се смесили после даровете на другите йерархии. Какъв ос-новен образ замислят тези духовни същества, щом “пред трона на Бога,

5

когото те виждат” зараждат човешкия зародиш, образа на една бъдеща и нова небесна йерархия, която ще бъде десетата и ще прилича на тях, из-цяло поемайки върху себе си в целостта една своеобразна функция, коя-то ще бъде нейното творение, крайната цел на нейното развитие? Нейна- та роля ще бъде да актуализира силата, която още е само под влияние в еволюцията, силата на свободата, без при това да я противопоставя на любовта. Напротив тя ще трябва да свърже любовта и свободата. За да достигне тази цел, която още е само съзерцавана, човешката еволю-ция, следователно ще изисква условия, които още не са съществували и тук става въпрос за предизвикване на тяхното появяване. Човекът един ден трябва да бъде “като боговете”, т.е. да стане творец. /“Да направим човека по наш образ”, казва, в Библията Йехова/. Той ще трябва да бъде едновременно творец и свободен. Условията за свободата, следователно ще трябва да бъдат създадени за него и ще се появят за първи път в Кос- моса. Кои са, обаче, условията за свободата? При какви обстоятелства може да се упражнява свободата? Съвсем ясно е, че е необходимо този, който трябва свободно да решава, да може да не бъде принуден да се учи да се ориентира чрез самия себе си, минавайки през затруднения в избора, през възможността да сгреши, да се колебае, да се съмнява… Никакъв закон не бива да му бъде наложен като фатална необходимост, за да му диктува поведението, никаква светлина не трябва от вън да оп-ределя избора му, иначе този принудителен избор ще бъде без стойност. Той трябва да се чувства сам, да познава една празна интимност, в която вече никакъв глас не достига до него, за да може да постигне по този на-чин силата да извлича от това нищо онова, което ще бъде неговото чисто създаване родено от светлините, които ще съумее да открие в самия себе си. Само този път ще го накара да спечели увереностите, изхождайки от които той ще може да твори. Могат ли, обаче, божествените духове, които са заченали човека, пред-вид тази свобода, могат ли самите те да го потопят в състоянието на съмнение? Не могат да го направят директно, тъй като не познават това състояние. Те могат само да оттеглят от него своето благоволение, да от- кажат своята светлина и съзерцанието на своята очевидност, накратко, да замислят пистите, които човекът винаги ще се опитва да следва за да се завърне в първичната светлина и първичната любов. Тогава в еволю-цията се намесва едно съглашение, за което всички велики космогонии са ни запазили отзвуци. Божественият свят на Йерархиите се отделя по степенно от еволюцията, като всеки се отделя от своите нива. Остава ед- на част – тази на постоянните Божества, които носят в себе си любов-та, силата, мъдростта, тези, които са чистото отражение на Бога. Дру-гата част става част на боговете на препятствията.

6

Тези разнообразни и противоположни въздействия занапред ще се кръс-тосват в полето на човешкото съществуване, както и в целия свят, който е неговото жилище. За човешкото същество – зърно, в което бе положен живота, роден от дара от любовта на постоянните духовни същества – еволюцията става едно авантюристично продължение на слизанията /па- денията/, които трябва да се извършат, за да осъзнае той своята същност, сам и чрез самия себе си. ЧОВЕШКАТА ЛЮБОВ Е РОДЕНА ОТ ИЗОЛИРАНЕТО Като семето, което отделя от растението – майка, детето на боговете па-да в човешки условия. Всички космични разказвания на древните наро-ди наричат тази промяна на състоянието: “грехопадение”, ”падане” или “слизане”, и както появата на човешкия зародиш е довела тази на време-то и на пространството, падането на човека на Земята довежда материа-лизирането на планетата, нейното разделяне и отделянето на Луната. Затворено в едно втвърдено и обречено на минерализация физическо тя-ло, семето на духа преживява най-напред едно състояние на носталгия. Човекът - в носталгия по “Изгубения Рай”. Реминисценциите продължа-ват в живота на сънищата в спомена за една златна възраст където една обща невинна любов свързваше всички творения и човекът отказва ма-териализирането, знак за неговото отпадане. Той взема материята за Майя, илюзия, за клопка, даже за грях. Той е сигурен за дейностите на злите духове. Но духовете на препятствията засилват своето непроглед- но и мрачно действие. Материализирането на Земята нараства под дейс-твието на ариманическите същества /от името Ариман – мрачния/; чо-вешката душа се разгръща върху самата нея: тя намира тук луцифери-ческите духове /от Луцифер – светлоносецът или носителят на фалшива светлина/. Тези духове възбуждат света на желанията, в същото време се ползват от него, за да запалят бунта и независимостта, що се отнася до боговете, - това, което ще бъде първото условие за свободата. Много скоро, човекът няма да различава повече всъщност никакъв дух, нито добър, нито зъл. Той ще вярва, че всичко идва от него, ражда се в него; той ще вярва в себе си, може би, само в себе си. Но така той ще има опитност със самотата, със смъртта. Занапред е нарушена естествената връзка на човека със своето обкръже-ние като в същото време се променят силите от космическата душа, кои-то минаваха директно от духовното обкръжение в човешките души, как- то въздухът прониква дробовете и светлината – очите. Тази космична Душа би могла да остане безлична и прозрачна, еволюирайки в човеш-ката душа толкова постоянно и точно, колкото планетите се движат в небесата. Но, с присаждането на отровата на егоизма в зародиша на чо-

7

вешкия Аз, извършено от Луцифер, световната Душа се преобразява с неговото влизане в човешката душа. Мисъл, чувство, воля, стават жерт-ва на страстите, на грешката, на амбицията; те формират един персона-лен комплекс около набраздения от не наситни желания Аз. Вмъквайки се в Аза, луциферичната сила му отнема чистотата. Вместо да изпитва ка кто някога, когато беше посещаван от Космичната Душа: “Това в мен мисли”, ”Това в мен обича” – той ве че не може да казва друго, освен: ”ето какво мисля Аз, това което Аз искам”, ”това, което Аз обичам”. Той се чувства отговорен, дори когато е потопен в измамата и порока. С персоналното засилване на аза, Злото се е закотвило в човешката душа но, в същото време, чрез противодействие, и съзнанието за Доброто и възможността да се подкрепя избора, да се избира между едното и дру-гото. Но откъде може да дойде сила, която позволява на раздвоеното чо-вешко същество да спре избора си на това, което обединява по-скоро, отколкото да се затваря окончателно в това, което разделя? Иначе каза-но, какво остава от капитала любов, получен първоначално? Кой би мо-гъл да въведе отново в тази душа силата да се освободи от егоизма, за да върви към другите хора, също вцепенени от своята егоистичност? Биб-лията разказва как Йехова обединява хората чрез връзките на кръвта, която тече през поколенията. Тази присадена във физическото тяло лю-бов продължава да съществува. Но как може тя да се изкачи от там до свръхсетивната същност на човека, тази, която, при смъртта на тялото, трябва да осигури неговия живот след смъртта и продължението на не-говата еволюция? Любовта трябва да има силата да устоява на упадъка и на загубата на тялото; тя трябва да бъде по-силна от смъртта. Кой, сле-дователно, е събудил в човешката душа тази пасивна и приспана сила, за да направи от нея един свободен акт, едно творене, едно изкуство, едно духовно раждане? На страниците на Р.Щайнер, които ще бъдат прочетени, изкупителното действие на Христос се явява като продължение на божествената сътво-рителна любов, в своя втори етап. Когато Христос се намесва в еволю-цията, за да инжектира едно допълнение от първичната божествена лю-бов, човекът вече бе приел земно съзнание за самия себе си; той се бе втвърдил в егоизма, разделен в гетата на расата. Под шока на това отк-ровение на един любящ го Бог, който идва да сподели съдбата му, да се предложи като жертвен агнец, започва нова ера за човешката любов. Христос инкарнира любовта без сметки и пресметнати ползи. Човекът за първи път е изправен пред един Бог, който не е нито опустошителен Мо- лош, нито ревниво и плахо боже ство, което настойчиво иска жертви. Един Бог, който идва да лекува, да възстановява, да спасява, той е този, който извършва саможертвата, давайки живота си за всички, пред всич-

8

ки, физически, публично. Един Бог, който приема да умре като човек, чрез любов, но възкръсва като Бог, привличайки, на свой ред, човека към божественото състояние, отваряйки му вратата към безсмъртието. От тогава нататък човечеството е влязло в една нова ера; любовта сменя посоката и преминава през тясното гърло на разделянето. Защото е за-почнало едно второ сътворение и човекът може да участва съзнателно в него. Сътворяването на началата бе едно творение на любовта, на космичните топлина и светлина можеха само да намаляват силата си с времето, да достигат до дъното в творенията, затворени в егоизма. Тази втора вълна от божествена любов пробужда душата, буквално я преобръща, я кръ-щава. Един нов импулс неустоимо повежда всичко, което бе затворено да вдигне бариерите, да преодолее разделенията, да изправи грешките. Кои бяха тези разделения, тези грешки? ЧОВЕШКОТО ПОЛОЖЕНИЕ В СЪСТОЯНИЕТО НА РАЗДЕЛЕНИЕ Ако тласъка на еволюцията е даден от едно творене на любовта, тя тряб-ва да върви към постигане на осъзнаване, за да може тази любов, на свой ред да стане творене и то свободно творене. В началото, любовта се изявяваше под безлична форма; тя трябва да достигне до съзнанието. За да стане това, тя трябва да допуска предвари- телното си разделяне на части. Постигането на осъзнаването изисква от човека да приеме в себе си всичко онова, което го е образувало, дейст-вувайки върху него отвън, както слънцето действа върху растенията. Той трябва да обърне върху самия себе си всички творящи сили, които виждаше да действат в света и спечелвайки ги, да им даде такова нап-равление, че да може да направи от тях свое благо, свое притежание. Положението на модерния човек показва съвсем ясно, че единството е било нарушено, разчупено на милиарди малки индивидуални части. Но любовта, която ще трябва да възстанови своите разделения, човек може да се научи само в страданието. Защото само съществата, които страдат от това, че са разделени могат да осъзнаят, че чрез любовта се премахва това прекъсване. На ниво тела, се извърши разделението на половете. Двата полюса, кои-то зараждат живота, мъжкият и женският, биват разделени. Ако човеш-кото същество ги бе запазило и двата в себе си, то никога не би имало съзнание за техните различия; нито да се научи да желае единение до неговата най-материална форма. Разделянето на половете има като кос-мично следствие изхвърлянето на Луната. Значи, да повторим, давайки цялата си изживяна реалност на тази фор-мула, която би могла да изглежда абстрактна:

9

“Единството трябва да се раздели, за да може всяка част да осъзнае своята особеност и да потърси, при пълно познаване на причините, възстановяването на единството”. Един поглед накратко, на еволюцията ни представя три последователни ситуации и ние можем да преминаваме от едната в другата си непрекъс-натост, мислейки ги в тяхната последователност: - Първоначалното единство излъчва живота чрез любовта, с цел появата на едно ново качество, - съзнателна свобода. По този път, колкото по-комплексно става човечеството, толкова повече се разделя, всеки от елементите, които го съставят клони към себеизо-лиране. Космичната неразделима любов се изгубва в своите творения като водата на една река в пясъка. - Всяка песъчинка, концентрирана върху самата себе си, открива там следата от тази вода, усеща присъствието и в себе си и в другите песъ-чинки; това е втората ситуация. - Докато се извършва сливането, се рисува третата ситуация, плод на стремежа на всички песъчинки: да съединят, да съставят отново заедно единството на реката. Тези три ситуации могат да се появят само като виждане на ума; те по-магат в крайна сметка, да се разбере как, в сложната природа на човеш-ката любов, съжителстват хаотично носталгията от първата, желания-та от втората, стремежите от третата. Това три форми на любовта, ко-ито може да изглеждат противоречиви, най-малко ако не се вземат така в техния последователен ред. В действителност: СЪЩЕСТВУВА ЛЮБОВ, която е тук, за да изплати дълговете от миналото. Тя вече не знае нищо за космичните начала, но се навдига от топлината на кръвта, в която те са се излели и която, при всяко биене, повдига нашето сърце. Това е ед- на скрита и инстинктивна любов, но колкото по-проста и без мисъл, без дискриминация, толкова по-важна е тя. Тя не ви пита, за да ви помогне, нито кой сте, нито от къде идвате. Колкото по-лоши са хората, толкова по-добра е тя. Превързва раните, които не тя е причинила, повдига жер-твите, които не тя е повалила, плаща дълговете, които не тя е поела. Тя е божествената любов, продължаваща да живее в човешките сърца и завръщаща се към своите начала. Но в нашата епоха хората казват:”Ние вече не сме деца”. По-голяма част от тях са изгубили смисъла на Духа на началото, без да са постигнали още този на завършека; те, като прелестния лебед, прие-мали духа си “пъхнали глави под крилото, между два небосвода”. Великата работа на любовта тогава е, за всеки един да тръгне към дру-гия, да преодолее изолирането, да намери партньор, да затвори отново

10

ръцете си върху един себеподобен. Знае се добре, че да се обича така то чно се изпитва съжаление; такава обич е жалостива, хилава, смъртна, обикновено човешка; това неустойчиво човешко поведение образува персонална черупка. “Обичайте това, което никога няма да видите два пъти”, пееше Вини… Обичайте го, защото там ще намерите отново вашата собствена съдба. От друга страна, тази нетрайност, когато се повтаря в милиарди приме-ри, в крайна сметка ви укрепва и успокоява, радва ви и ви разширява. Тя ви възстановява безкрайността, вече не тази на преди или след: тази на сега. Не откривате ли тук също божествената любов, вече не онзи бла-гославящ жест на Отца, а жеста на Сина върху кръста: ръцете, които се отварят под импулса на сърцето? Това е само един момент, един пасаж; той няма да трае винаги; това се знае добре. Една непрекъсната работа на съзнанието ни ще направи Аза по-изискващ. Едно невъзвратимо изкачване ще го доведе, искаме или не, от инстинкта до съзнанието. Азът е абсолютен. Както Бога, от когото той е искра, няма измерение и граници. Приел земно съзнание за самия себе си в корените на егоизма, веднъж щом се е “обменил” чрез импулса на инкарнирания в Христос космичен Аз, той влиза в пътя на обединението. Той работи за преодо-ляването на всички разделения, всички ограничения, да стане способен да присъедини божествения план чрез една непринудена от силата на любовта прогресия. Новият импулс довежда Космоса, по свое подобие на пътя на обединението. Това, което е трябвало да бъде изхвърлено, е отново възвърнато. Егоцентризма е историческа необходимост, която, удължавайки се, се превръща в болест. Човечеството трябва да се научи да се лекува от не-го, преди да бъде изтребено всичко от братоубийствените войни, Гено-цидите, убийствените омрази. Човечеството е поставено пред тази диле-ма: - или ще остави капитала от космичната любов да чезне под натиска на егоизма, да дегенерира в еротизъм, в бруталности, които зараждат всички форми на престъпността; то влиза тогава в една истинска ера на престъпленията, от което някои градове в Америка вече страдат; - или ще създава смело нови форми на братство, непринудено неегоистично. Да се премине от егоистичните форми на любовта към неегоистичната любов, това предлага смелост и “морално въображение”, което за сега може да се иска само от някои редки индивиди. Ще се възрази: това е облог и, от друга страна, противоречие в термини-те. Ако се засили действието на Аза , ще се подсили егоцентризма, ще се превърши с разширяването на всяка комуникация между хората! Не: трябва да се осъзнае Аза в неговата повратна точка, да поеме върху себе

11

си своето минало, за да се разчисти по-добре неговото бъдеще. Можем да открием някаква светлина върху любовта само като прегледаме ево-люцията и нейните метаморфози. Разбираме добре, че дара, който Хрис-тос поднесе на земния човек бе да присади любовта, която преобръща Аза от егоцентризма към свободното действие, безвъзмездната любов. БЕЗВЪЗМЕЗДНОСТТА НА ЛЮБОВТА Как да се лекуваме от егоизма в любовта? – Като медитираме върху без-възмездната любов. Истинската любов е само тази, която е дадена безвъзвратно, която не до- нася нищо, дори онова малко засвидетелстване, което си даваме на са-мите нас. Симон Уейл /Weie/ вероятно е изживяла тази форма на съвър-шена любов, защото казваше:”Доволството след извършено добро е дег-радация на висша енергия. Ето защо дясната ръка не трябва да знае…” Така проявената любов, която очаква само своята компенсация, в един бъдещ живот, не е чиста. Но дали е възможно едно действие от любов, без интерес, дали дори е мислимо? Изглежда така, че такава любов унищожава в нас всякакво ли- чностно съзнание. Днешната цивилизация изглежда отказва на човека, инкарниран в нашата епоха, тотално безвъзмездното любовно действие. Без съмнение, затова Христовия дар на Голгота, е наречен “мистерия”, защото за човешкия разум изглежда непостижимо. Може ли днешни ят човек да се “преобръща” достатъчно, поддържайки изцяло своето съз-нание, за да се потопи, без да изчезне, в космичната любов? Когато Го-вен, в “Приказка за Граала”, достига накрая свещената чаша и потапя очи в тази мистерия на божествената любов, губи съзнание и умира. Но още по-голямо основание, човекът на ХХ век рискува да не може да по-несе любовта в нейната абсолютност, в нейната прекомерност. Ако той я получи без подготовка, като дърво ударено от мълния, ще падне в без-съзнание. Съществува ли дисциплина, която повдига едновременно съзнанието и любовта? Единствено тя би позволила да се възприеме отново любовта в настоящото състояние на човечеството. Защото любовта се проповядва от твърде отдавна вече, без в действителност да се приемат повече в на-шата епоха тези древни проповеди. Трябва да се търсят нови пътища, които са най-добре пригодени. За антропософията интензивността на силите на любовта, може да се упражнява само в равновесие с другите дейности на душата. В настоя-щата социална рамка, изцяло основана върху разделението и закона на джунглата, е опасно да се отдадеш на безвъзмездната любов, без да си

12

здраво уравновесен от други сили – майки на човешката душа: силата /или волята/ и мъдростта /или познанието/. Ако е вярно, че любовта е една тотална, абсолютна сила в самата себе си, която може да се обхване без разделяне, от едно човешко сърце, само другите способности на душата позволяват тя да бъде добре употребена. Точно това учение се излъчва напълно подробно в четирите Мистерий-ни драми. То има за основа тази фундаментална истина, излъчена чрез Мария, заобиколена от душевните сили: “Любовта не трябва никога да забравя, че мъдростта е нейна сестра”. Трите душевни сили, чието действие е акцентирано още чрез сценично представяне, дирят постоянно това равновесие, което е образът на голя-мата космична Триада в човешката душа: любов – сила – мъдрост, на които се разпределят, три по три, Йерархиите, създали човешкото съ-щество “по свой образ”. Антропософската наука почива върху това равновесие. За да се убедите, можете да прочетете отново “Философия на свободата” и по-точно пър-ва глава, за “човешката съзнателна дейност”. Тук може само да се про-буди вниманието върху спешната необходимост достатъчно много хора в нашата епоха да предприемат обучението на самите себе си. Защото Любовта – както свободата – са двете големи надежди на човечеството. Тогава, когато те вегетират в безразличие или презрение, едно своеоб-разно усилие трябва да бъде направено от тези, които са поели посоката на бъдещето. Възнамерява се, например, да се въведе в училищата една задължителна сексуална подготовка. Но има ли познание, има ли прило- жение на деликатните закони за отварянето на детското сърце за красо-тата на света, за общуването със своите подобни, със света, част от кой-то е и то? ЗАКЛЮЧЕНИЕ Накрая на тези разсъждения, да признаем, че погледът остава смутен, когато се случи да обхване в нейната цялостност прогресията на любов-та. Той съзерцава дългия космичен процес, който заражда човешката лю-бов; той вижда този зародиш, начиная от майчината любов, да три-умфира етап по етап по цялата егоцентрична верига, да се отваря за дру-гия, за другите, да се обменя, да се изравнява, накрая да се обърне, са-мият той, от центъра към експанзията, към завършека. В това дълго пътуване, творението се издига чрез своите собствени сили към творческия акт, способно да зачене свободно един нов свят, едно ново небе, една нова Земя, родена от безвъзмездната любов. Любовта бе първата дума и ще бъде последната от човешката епоха.

13

Следователно, няма нищо необикновено в най-голямата от мистериите за човешките същества, каквито сме ние в настоящия стадий на нашата еволюция. Ще осъзнаем дълбочината на тази мистерия, четейки страни ците, които следват. СМИСЪЛЪТ НА ЛЮБОВТА В СВЕТА /Съкратени записки направени на конференцията на Р.Щайнер в Цю-рих, 17. 12. 1912/. В настоящата епоха от еволюцията, човекът трябва да постигне схваща-нето на смисъла на това, което може да се нарече “Христовият Импулс”. Разбира се, да се говори така, значи да се предизвика повдигането на ос-тро възражение: Ако не знаеш всичко за този импулс, ако никога даже не сме чували да се говори за Христос? Би трябвало тогава, следовател-но, защото не знаем даже името на Христос, да бъдем несправедливо ли- шени от неговия импулс? Или трябва ли да имаме теоретична идея за този импулс, за да се предава Христовата сила на душата? Да се опитаме да погледнем ясно този сюжет и за тази цел да си предс-тавим човешкия живот между раждането и смъртта. Когато човешкото същество идва на света, е още полу-заспало по време на своето първо детство. То трябва да се научи, най-напред, да се усеща като “аз”. Неговият вътрешен живот се обогатява от всички опитно сти, които този “аз” му донася. Тази опитност е най-богата, най-зряла към края на живота. Но тогава се задава големия въпрос: Какво става с този живот на душа-та, когато тялото изчезне? Нашето съществувание има тази особеност, че багажът от познания и опитности се обогатява все повече и повече, докато вървим към смъртта, колкото повече краят наближава, толкова повече някои черти от характера се губят, докато други се акцентират. Опитностите, направени през младостта, надеждите, които храним, раз-криват едва по-късно по време на живота своята стойност. С напредване на възрастта се заражда любовта към тази мъдрост, на която ни учи жи-вотът. Тази любов към мъдростта не е егоистична. Тя нараства посте-пенно, докато се приближаваме към смъртта, с намаляването на шансо-вете ни да извлечем от нея полза. Ние се свързваме все повече към това вътрешно богатство на духовните неща може даже да доведе до един вид усещане, до вярването, че постигнатата мъдрост в този живот може да се предаде в следващото съществувание. Определена доза егоизъм, егоизъм, продължаващ отвъд настоящия живот, може да дойде да же от нашата духовна наука, когато е зле разбрана. Тук има опасност, нераз-делно свързана с природата на тази наука.

14

Да наблюдаваме как тази любов към мъдростта се преражда в нас, както се поражда разцъфтяването на растението, когато е узряло за това. Ето, значи, една любов, която се свързва с нещо екзистенциално в нас. Често се изпада в състояние да се оформя велика идея за този вид любов, чий-то импулс се ражда в нас. Например, при мистиците се открива тенден-ция да се взема любовта към самия – себе си за тази любов към мъдрост- та и да се представя в благоприятна, красива светлина. Те се опитват, потапяйки се в своите души, да открият там божествената искра и взе-мат своето “аз” за тази божествена искра. В действителност, мъдростта , която човекът постига през живота му дава само зародиша на неговото следващо съществувание. Тя за не го е като семето. Какво остава от едно годишно растение? – Семето. По същия начин, когато човекът премине прага на смъртта, духовното ядро достига зрялост и формира семето за следващия живот. Това смътно се усеща, но един мистик може да вземе за божествена искра онова, което е само семе за следващия живот и да му даде стойност на нещо абсолютно. Ако се интерпретира така, то е от страх да признае, че сами ят той е още само един духовен зародиш. Ако велики умове, такива като Екарт и Толер са говорили за това семе така, сякаш то е “Богът в нас”, то е за щото не са познавали още реин-карнацията. Да се разбере закона за реинкарнацията позволява да се познае най-до- бре какъв е смисълът на любовта в света. Що се отнася до Кармата, вие знаете, че трябва чрез нея да се научи това, което в един живот е причи-ната, произвеждаща своя ефект в следващия живот. За любовта, обаче, не можем, ние, другите човешки същества, да говорим за причина и сле- дствие, за действия от любов, които ще получат компенсация. За Карма-та, нещата са точни, - едно действие намира своята последица в следва- щия живот, но този закон няма никакво действие при любовта. Действи-ята на любовта, те не изискват да бъдат компенсирани в един друг жи-вот. Да предположим, например, че работим, за да печелим пари. Ще рабо-тим, може би, без това да ни носи радост, когато го правим не за запла-та, а за да си платим дълговете. Можем да си представим, че вече сме похарчили онова, което тепърва ще спечелим. Бихме предпочели да ня-маме дългове. Но това е така. Трябва да работим, за да си платим дълго-вете. Да предположим сега този пример към човешката активност най-общо. Това е факт: всичко онова, което правим чрез любов служи за по-гасяване на дълговете! Така е от окултна гледна точка. Всичко което се прави от любов, далеч от стойността на възнаграждение, е обезщетение, което компенсира едно вече консумирано благо. Единствените действия,

15

за които нямаме какво да очакваме за в бъдеще са тези, които изпълня-ваме от реална и истинска любов. Тази истина би ни стреснала и има с какво. За щастие, хората не знаят нищо за нея, на повърхността на своето съзнание. Но в своите подсъзна-ния, всички я знаят и от там идва тяхното слабо усърдие и слаба готов ност за безкористни действия от любов, затова има толкова малко без-користна любов в света. Хората усещат инстинктивно, че няма да извле-кат полза за своето лично “аз”. Трябва да сме много напреднали вече, за да намерим удоволствие от действия, които нищо няма да ни донесат. В днешното човечество този импулс е незначителен. Духовната наука, обаче, тя може да ни привлече към такива действия от любов. Ако ние не извличаме никаква полза за нашия егоизъм от тези действия, светът ще се ползва от тях толкова повече. Защото любовта е за света това, което е слънцето за външния живот. Ду- шите не биха могли повече да се разтварят, ако в света вече няма лю-бов.Любовта е моралното слънце на света. Не би ли било абсурдно, ако се радваме и сме заинтересовани от поникването на цветята от една ле-ха, да желаем да изчезне слънцето от света? В Моралната област е съ-щото. Желателно е да царуват хубави отношения между хората, защото любовта трябва да бъде разпространявана по земята колкото е възмож-но. Самата мъдрост го иска. Какво ни учи духовната наука? Чрез нея научаваме как се развива ево-люцията на Земята; тя ни говори за духа на Земята, за нейните лица и метаморфози, за бъдещето на човешките тела и най-общо за всичко, кое то живее и се развива в еволюцията. Но защо тогава някои хора не искат да слушат за тези духовни познания? Защото те не усещат наистина ин-терес към всичко, което съществува в света, защото щом няма жела ние да се слуша за древните състояния на Сатурн, Слънцето, за Старата Лу-на, то е защото няма интерес към Земята. Тази липса на интерес към на-шия свят произлиза от един съвършен егоизъм. При това, наша човешка задача е да се интересуваме за всичко, което съществува. Да искаме, то-гава, да действа Слънцето и творческата сила, любовта и нейното разт-варящо /разцъфтяващо/ действие за Земята и човешките души! Духовните познания, които придобиваме, върху историята на Земята, са семена на духа за любовта в света. Духовната наука без любов би била опасност за човечеството! При все това, любовта не трябва да бъде проповядвана. Ако разпростра-няваме познанието за духовните истини, любовта ще нараства от само себе си. Духовната наука и действията на любовта трябва да вършат едно и също нещо.

16

Физическата любов е в произхода на всичко, що е създаване, раждане. Без нея, никаква сетивна реалност не би могла да съществува в света. Но без нея духовната любов, никаква духовна реалност няма да се появи в еволюцията. Ако култивираме тази любов и я практикуваме, силите на раждането, на създаването се изливат в света. Има ли нужда да обосно-ваваме тази очевидност върху разсъждение? Творческите сили са би ли вече изявени преди да дойдем в света и да разсъждаваме. Разбира се, ние можем да ги пазим егоистично без да ги направляваме към бъдещето. Но що се отнася до действията на любовта, получени от миналото, не сме квит, имаме за дългове по тяхно отношение. На тези действия на любов та от миналото, ние дължим нашето съществувание. Цялата любов, коя-то бихме могли да проявим не е нищо друго, освен дълг, който имаме да плащаме за това съществувание, - ето така трябва да се разбират дейст-вията на едно еволюирало същество: колкото повече е еволюирало, тол-кова по-голям е неговият дълг по отношение на миналото и то е мъдро да плаща своите дългове чрез действия от любов. Колкото повече се издигаме, толкова повече този импулс от любов може да нараства в нас. Мъдростта еди нствено не стига. Ето, значи, как може да се схване смисъла на любовта в света: Любовта ни припомня нашите дългове към миналото; от факта, че плащането на тези дългове не ни но-си нищо за бъдещето, няма да извлечем никаква лична полза от нашите действия от любов. Ние трябва да ги дадем безвъзмездно на света. Но там, те се записват в бъдещето на света. Тези действия, следователно, не ни правят по-съвършени, ка кто правят другите дейности, но светът се обогатява с тях. Защото любовта е творческият елемент в света. Редом с любовта, съществуват още две други сили: силата и мъдрост-та. Може да се каже за силата, че при нея има степени на интензивност, от слабостта до всемогъществото. По същия начин мъдростта също има степени, които могат да се издигнат до всезнание. Докато по отношение на любовта, не може да се говори за степени. Какво би била цялата лю-бов, любовта на всички същества? Не може да се говори за градация при любовта, както се прави при знанието и силата, които могат респектив- но да достигнат всезнание и всемогъщество. Там, ние можем да пости-гаме, да ставаме по-съвършени. Но няма да станем по-съвършени, като обичаме по-голям брой хора. Любовта към всичко живо не може да се сравни с всемогъществото. Бележките за нарастване и големина не се прилагат към любовта. Божественото същество, което живее и работи чрез целия универс, на него може ли да се припише всемогъществото? Да накараме най-напред всички наши предразсъдъци да замълчат. Ако Бог беше всемогъщ, всич-

17

ко, което се случва би било, тогава, негово дело, но в този случай чове- шката свобода би била невъзможна; все могъществото на Бога изключва човешката свобода! За да може човекът да бъде свободен, очевидно е, че трябва да се откаже всемогъществото на божествеността. Притежава ли божествеността всезнанието? Ако върховната цел на човека е да прилича на Бога, нашето усилие би трябвало да е насочено към всезнанието. Но дали то е, в действителност, най-голямото благо? Ако всезнанието беше най-голямото благо, тогава всеки миг би се отваряла нечувана пропаст между човека и един всезна-ещ Бог. Всеки миг човекът ще трябва да бъде съзнателен за тази про-паст, ако е вярно, че Бог пази за него си най-голямото благо, всезнание-то и го отказва на човека. Не; най-значимият атрибут на божестве-ността не е всезнанието, нито всемогъществото, а любовта и там, друга градация е невъзможна. Бог е чиста любов; той е формиран, така да се каже, от субстанцията на любовта. Бог е чистата любов, без приме-си и няма по-висша мъдрост, и няма по-висше могъщество. Бог е запа-зил любовта, но е разделил мъдростта с Луцифер и силата с Ариман, за да бъде човекът свободен, за да може човекът да узрява под влиянието на мъдростта. Ако искаме да достигнем основата на всичко творческо, ще стигнем до любовта, която е базата на всичко живо. Но в недрата на еволюцията, един съвсем друг импулс води съществата към все повече мъдрост, повече мощ. Постигайки мъдростта и силата, се има предвид усъвършенстването на самия себе си. Ако се наблюдава хода на човечеството, може да се види как всичко ево-люира под действието на мъдрост та и силата. После, в недрата на тази еволюция, идва импулсът на Христос. Той се намесва само веднъж в еволюцията на човечеството с мистерията на Голгота. Любовта не е навлязла в човечеството малко по малко, а се пръска като дар от Боговете за човечеството. Тя се е изляла в човечеството като един съвършен дар. Но човекът се отваря само прогресивно на този им пулс. Божественият импулс от любов, такъв какъвто Земята има нужда да по-лучи, бе един пълен дар, направен веднъж за всички. Така истинската любов не е нещо, което нараства или намалява. Тя е от съвсем друго естество, от което са мъдростта и силата. Тя не повдига надежди за в бъдеще, а плаща дълговете към миналото. От тази гледна точка трябва да се разбира намесата на мистерията на Голгота в недрата на еволюцията. Божествеността имала ли е, следователно, дългове към човечеството?

18

Под влиянието на Луцифер определен елемент се въвежда в човечество-то. То трябваше, в реванш, да загуби нещо, което притежаваше вече. То-ва, което навлезе така доведе до падение. Мистерията на Голгота дой-де да компенсира, да поправи точно това падение. Импулсът на Голгота нямаше за цел да изтрие греховете, които ние допущаме в хода на ево-люцията, а да уравновеси това, което Луцифер бе въвел. Да си представим някого, който не знае нищо за Исус-Христос и това, което е казано за него в Евангелията, но който би видял радикалната разлика, която съществува между мъдростта и силата, от една страна и любовта от друга страна. Едно такова същество, дори да не знае нищо за Христос, би било, в истинския смисъл на думата, християнин. Този, ко- йто познава любовта до такава степен, че знае, че любовта съществува, за да изплати дълговете, без да донася полза за бъдещето, той е христия-нин. Да разбираш природата на любовта: това е да бъдеш християнин! Да се задоволите с една теоретична теософия, с абстрактни бележки за кармата и реинкарнацията, това може да направи от вас един голям его-ист. Трябва да се свързва към познанието импулса на любовта, им пулса на Христос: само тогава се постига силата, която триумфира над егоиз-ма, тогава се избягва падането в една теософска теория. Теософските по- знания са дадени днес на човечеството, защото са му необходими. Но една теософия, която не събужда Христовия импулс, импулса на любов-та, само засилва егоизма, егоизъм, който се простира отвъд смъртта. От това не бива за се заключава, че не трябва да се занимаваме с теософия, а просто да си дадем сметка, че тя не може да мине без едно дълбоко разбиране на субстанцията на любовта. Какво всъщност е станало по време на мистерията на Голгота? Знаем, че Исус е роден и е расъл по начин, описан от Евангелията, че в своята три-десета година е бил кръстен в Йордан, че после, в това тяло на Исус от Назарет, Христос е живял три години, извършвайки чрез него мисте-рията на Голгота. Много хора мислят, че тази мистерия трябва да се описва като един колкото е възможно по-човешки ден и че там е извър-шено едно чисто земно действие, отнасящо се само до Земята. Това не е вярно. За да я видим такава, каква то се е осъществила на Земята, тази мистерия на Голгота, трябва да я съзерцаваме от висшите светове. Да си представим още веднъж началото на Земята и това на човечество-то. Човекът е създаден дарен с определени духовни сили. После се на-месва Луцифер и това е моментът, за който може да се каже, че Богове те на прогреса са отстъпили своето всемогъщество на Луцифер, за да може човекът да стане свободен. Но човекът е слязъл в материята по-ниско, отколкото Боговете са имали намерение да го свалят. Той се е из-

19

а.

плъзнал от Боговете на прогреса и е продължил да слиза отвъд това, ко-ето бе искано. Как биха могли днес Боговете на прогреса да върнат отново хората при себе си? За да се постигне разбира не на тази ситуация, не трябва да от-правяме своя поглед към Земята, а трябва да съзерцаваме “Съвета на Бо-говете”. За Боговете извърши Христос своето дело: Той тръгва към хо-рата, за да ги отведе отново при Боговете. Дейността на Луцифер зася-гаше свръхсетивния свят, но също и сетивния свят. Тя надхвърля възмо- жностите на едно човешко същество; Христос е слязъл на Земята, за да извърши тук своето действие и хо рата са били зрителите му. Следова-телно, мистерията на Голгота е божествено действие, на което хората са свидетели. Небесната врата е отворена и там се вижда в цяла светлина да протича едно божествено действие. Това е единственото земно дейст-вие, което е тотално свръхсетивно. Какво чудно има в това, че тези, ко- ито не вярват в свръхсетивното, още по-малко вярват в Христос? Защото Христовият акт е един божествен акт, отнасящ се до Боговете. Ето кое дава на мистерията на Голгота нейното сияние и нейната изклю-чителна значимост и хората са по канени да и бъдат свидетели. Не би могло да се каже, че за това има исторически свидетелства. Хората са видели само нейния външен аспект; но Евангелията са инспирирани чрез виждането на свръхсетивното; лесно ли е също да се оспорват, ако няма никакъв усет за свръхсетивното. Мистерията на Голгота от опреде- лена гледна точка е един от върховете на това, което може да бъде из-живяно в недрата на духовния свят. Действието на Луцифер се упражни върху човека през една епоха, в коя-то той принадлежеше на духовния свят, това на Христос се развива в сърцето на материалния свят. Това е едно събитие едновременно духов- но и физическо. Действието на Луцифер, ние можем да го разберем, ко-гато приложим към познанието за света способността на мъдростта, до-като, за да разберем Мистерията на Голгота, мъдростта не е достатъчна. Дори да бихме имали цялата мъдрост на света, христовият акт би останал неразбран, защото за да разберем Мистерията на Голгота, е нужна любов. Само когато вълните на любовта текат в мъдростта – и мъдростта в любовта – става възможно да се схване Мистерията на Гол-гота. Тогава храним към мъдростта една любов, която устоява на смърт-та. Любовта, свързана с мъдростта, ние имаме нужда от такава любов, кога-то преминаваме прага на смъртта; ако тази мъдрост не е свързана с любовта, това ще бъде наистина смърттЗа какво ни служи това, че любовта е свързана с мъдростта?

20

Философията, това е “Любовта на мъдростта”. Античната мъдрост не беше философия. Тя беше произлязла не от любовта, а от откровението. Не съществува философия на Изтока; напротив съществува една източна мъдрост. Философията, любовта и мъдростта, е влязла в света с Хрис-тос, защото мъдростта тогава се свързва с импулса на любовта. Тя е до- шла в света под импулса на Христос. Днес, трябва да приложим импулса на любовта към самата мъдрост. Античната мъдрост, която ясновидецът получаваше чрез откровение, на- мираме в термините на розенкройцерската молитва, която описва нача-лото и края на човечеството и в която първият е този: ”Ex deo nasci- mur”, ”От Бога сме родени”. Това е античната мъдрост. Слязъл от ду-ховните светове, Христос свърза мъдростта с любовта, за да триумфира човекът над егоизма. Но тази любов трябва да бъде позната свободно, от свободни, независими същества. Ето защо ерата на егоизма започна в същото време, в което става възможна ерата на любовта. Изходната точка на Космоса е любовта: но от нея, съвсем естествено, е излязъл егоизмът. С времето импулсът на Христос, импулсът на любов-та ще достигне окончателно до това, което разделя хората и те ще могат , малко по малко, да участват в тази сила на любовта. Това е един от из-разите от свръхсетивна величина, от който усещаме да се излива любов-та в сърцата на хората чрез тази думи на Христос:”Там, където двама са събрани в мое име аз съм между тях”. Древната розенкройцерска фор-мула, в своя втори израз означава, че любовта се свързва с мъдростта, ”In Christo morimur”- “В Христос ще умрем”. Човекът бе определен чрез Йехова да има само една групова душа и от-начало той се е проникнал ефективно от силите на любовта чрез кръвни-те връзки. На Луцифер той дължи това, че е станал индивид. В началото, всички хора бяха като един; после луциферичният принцип въведе меж-ду тях разделението, което подпомогна егоизма и независимостта. С егоизма, злото се появи в света. Това бе една необходимост, защото доброто можеше да бъде схванато само чрез противодействието на зло-то. Победите, които човекът спечелва над своя егоизъм, предлага на лю-бовта възможността да завоюва пространство. Христос даде на човека, който потъваше в егоизма необходимия тласък, за да се издигне и силата да побеждава така злото. И сега, чрез делото на Христос, тези, които егоизмът беше разделил, могат отново да се съберат. Истинни в най-дълбок смисъл са думите на Христос, когато казва за любовта:”Това, ко-ето сте направили на един от тези малките, на мен сте го направили”. Божественото дело, родено не от егоизма, а от любовта ще проникне ма- лко по малко в цялата човешка еволюция оживявайки я; то ще триумфи-

21

ра над физическите сили, обречени на смърт: ”Per spiritum sanc tum revivicimus”, ”Чрез Светия Дух ще възкръснем”. Но бъдещето на човечеството ще бъде изградено от още други дела, ос-вен любовта. Откриването на тяхното духовно съвършенство ще се поя-ви на хората като това, което има най-висока стойност в техните очи. /Към това се отнася началото на мистерийната драма “Опитът на душа-та”./ Обаче, ако разбираме добре какво е едно дело на любовта, няма ни-кога да виждаме в това, което правим, предвид едно лично усъвършенс-тване, усилие, за което можем да кажем: безкористно е. Да се усъвър-шенстваме е нещо, което засилва и стимулира нашата личност, цялото наше същество. Само делата, имат стойност за света, не тези, които се раждат от желанието да се усъвършенстваме. Ние не си правим илюзия с това. Ако някой иска да следва Христос по пътя, който свързва любовта с мъдростта, само една мъдрост, проникната от любовта може да бъде в служба на света. Мъдрост пропита от любов съживява света и го води при Христос, тя триумфира над лъжата. Защото лъжата е противоположното на истинс-ките факти; когато някой обича истинското, той не познава лъжата. Лъ-же нето произлиза от егоизма. Ако сме свързани чрез любов с мъдрост-та, тогава имаме все повече и повече силата да се изкачваме и да култи-вираме една безкористна, по отношение на всичко любов. По този път ставаме една свободна индивидуалност. Злото послужи за основно платно, върху което можа да се прожектира светлината на любовта. Така любовта позволява да се разпознае значе-нието на злото и неговото място в света. В сравнение с тъмнината, забе-лязваме светлината. Само един свободен човек може да стане истински християнин. АНТРОПОСОФСКИ МОРАЛ /Три конференции, изнесени от Рудолф Щайнер в Норкопинг на 28, 29 и 30 май 1912 г./ ПЪРВА КОНФЕРЕНЦИЯ Упрекват ни понякога, че се задълбочаваме в изучаването на отдалечени космични еволюции и връзките, които те могат да имат с развитието на човешкото същество, че се издигаме към духовните светове, като, много често, зачитаме само събитията на едно далечно минало или перспекти-вите на едно още далечно бъдеще; и че, обратно на това, не обръщаме внимание на една област от живота, която при все това, се приближава най-близко до човешкото сърце, а именно, моралът, човешката етика.

22

Ние не оспорваме основната важност, която трябва да се съгласува с вътрешния живот на душата, както и с обществения живот. Но на тези, които ни критикуват, ще отговорим, че когато някой се чувства проник-нат от антропософския дух, щом изпитва цялото значение, което Антро-пософията може да има за живота, той се приближава до моралната об-ласт само чрез един вид религиозен страх, точно защото е съзнателен за своята значимост и за подготовката, която тя изисква от страна на тези, които искат да я задълбочат. “За какво служат”, ни се казва, - “вашите дълги обсъждания на Космоса, многобройните реинкарнации на различните индивидуалности, сложно- стите на кармата, когато основната истина бе изразена от един Мъдрец, който, след дълъг живот, посветен на мъдростта, е достигнал висшите върхове на живота и който, вече старец, болен и слаб до степен да не мо- же повече да поддържа самия себе си, не преставаше да повтаря на сво-ите последователи:”Деца мои, обичайте се едни други”. Така говори апостолът, евангелистът Йоан, в своята златна старост. ”Те-зи няколко думи”, се казва, ”са квинтесенцията на най-дълбокия морал. За какво служи всичко останало, когато доброто, когато най-чистия иде-ал могат да бъдат реализирани толкова просто?” Но има нещо, което се забравя, - че авторът на тези думи ги е изрекъл едва в края на живота си – на живот, по време на който той е дал най-дълбокото, най-значимото от евангелията, на живот, богат с мъдрост, творби и забележителни дела. И едва в края на един такъв живот апос-толът е почувствал, че има правото да произнесе думите, в които резю-мира чувствата, които разцъфтяват в една човешка душа, пропита от дълбоките истини на Евангелието на Йоан. Тези думи представляват заключението на неговата мъдрост, - мъдрост, произлязла от най-голе- мите дълбини на душата, за да се излее в други сърца, в други души. Но тези, които не са постигнали степента на издигане на апостол Йоан, тря- бва най-напред да завоюват правото да изразяват с прости думи най-висшите морални истини, правейки усилие да проникнат в мистериите на света. Едно и също нещо, казано от двама различни човека, няма едно и също значение. Това е една банална забележка, - която се отнася и за въпроса, който ни занимава. Думите:”Деца мои, обичайте се едни други, един друг” нямат същото значение, когато са произнесени от човек, който под претекст, че изразява най-висш морал, се отказва да задълбочава мисте-риите на света, - или, обратно от евангелистът Йоан, които ги отправя към своите последователи в края на своя дълъг живот посветен целият на мъдростта.

23

Ето защо, когато някой разбира думите на апостола, няма да направи обикновеното заключение и, за да ги произнесе ще изчака да стане зрял, за да го направи, като това е дълго време подготвяно. Тази гледна точка няма да задоволи, може би, всички, но душата, която го приема развива малко по малко едно ново значително поведение “Без съмнение”, си казва тя, ”моралните принципи, в техния най-дълбок сми-съл, се покриват само при човека, постигнал мъдростта. При все това, необходими ли са те на всички ни? Каква човешка общност, каква соци-ална работа би могла да продължи да съществува, ако трябва да чакаме да постигнем мъдростта, за да практикуваме морал? Мъдрата подредба на света не е ли нещо безнадеждно?” Реалистите на съществуванието отговарят широко на този въпрос. Ето два случая, които, под една или друга форма, са познати на всички ви; те ще ви покажат, че ако е вярно, че само дълги усилия за постигане на мъ- дрост могат да дадат разбиране на основните принципи на етиката, е вя- рно също, че никое човешко общество не би съществувало без морална база. Кой от вас не познава високо развити, в интелектуално отношение хора, надарени не само от една съвършена житейска интелигентност, а може би, от едно задълбочено познание на окултните и практични исти-ни и които, обаче, нямат, от морална гледна точка висока стойност, кои-то даже, понякога се отклоняват от правия път? А не познавате ли слу-чай, като този смирената, скромна бавачка на деца, с ограничен хори-зонт, с почти никаква интелигентност, с оскъдни познания, но която е от гледала едно след друго, не своите собствени деца, а тези на чужди хора, на които тя е прислужвала, на които тя посвещава всичко от първия им ден на съществуване до смъртта си, в пълна безкористност, с абсолютна любов? Ако някой е поискал да предаде на тази жена етични принципи, извлечени от трезорите на висшата мъдрост, тя би ги намерила за безин-тересни, неразбираеми и излишни. Но това, което е свършила тази жена има повече стойност от теоретичното познаване на тези принципи и ни кара да се преклоним пред нея и да благословим пред творческия им-пулс, излъчващ се от нейното любящо сърце и пръскащ лъчи върху жи-вота. Факти от тези род изясняват често по-добре от теориите енигмите на съществуването. Те ни показват, че мъдростта, която направлява сътво-рението, еволюцията, не е чакала да се проникнат хората с етичните принципи, за да им позволи морално действие. Да оставим настрана, за сега, неморалните действия, чиито при чини ще изучим по време на тази конференции, съзнаваме, че съществува една първоначална моралност, която би могла да бъде наречена “инстинктивна”, която бе положена в

24

човешката душа, като едно божествено наследство и която му позволява да чака да стане способен да схваща етичните принципи. Но дали е нужно да се тревожим за тях? Най-доброто за хората не е ли това да се оставят на своите примитивни морални инстинкти, без да се объркват от теоретични съображения? Настоящите конференции имат за цел да покажат, че съвсем не е така, още по-малко за еволюционния ци-къл, в който сме ангажирани настоящем. Ние трябва, обратно на това, да търсим да разберем антропософския морал, плод на нашите общи уси-лия и на нашата антропософска наука. Шопенхауер, наред с много грешки, които неговата философия допуща, е наблюдавал съвсем точно, че ако е лесно да проповядваш морал, е тру- дно да го основеш. В действителност, няма нищо по-просто от това да призоваваш най-непосредствените чувства, за да потвърдиш това, което човек трябва или не трябва да прави, за да бъде добър. Някои ще въз-роптаят на казаното от нас, че това е лесно, при все това, е така. На кол-ко развития не е дадено място на тази тема:”Истинските основи на мо-рала?” може би, няма нещо, което провокира повече симпатия в публи-ката. Не е ли този въпрос нещо подкрепително, да слушаш оратор да из-лага най-важните бази върху които трябва да се установи моралното по-ведение на човека? Не се ли чувстват слушащите готови да му дадат право, без колебание? Но да се излагат доктрини, да проповядваш мо-ралност, това не е основание на морал. Далеч е от него! Иначе, не би имало днес никакво неморално действие, цялото човечество би прелива-ло от моралност; защото кой човек не е имал безброй пъти възможност да слуша да се излагат основите на морала, така скъп сюжет на пропо-ведниците? Но да се знае кое е правилно, от етична гледна точка, е не-що, което има най-малко значение в моралната област. Важното е да се развиваш в самия себе си импулси, които, чрез своята вътрешна сила, чрез своята вътрешна мощ, ще могат да се превърнат в морални дела, да разцъфнат навън в моралност. Изобщо не е такъв ефектът на проповеди-те. Да основеш морал, това означава да откриеш на хората извора, от ко- йто те ще могат да черпят силите, които ще ги определят като морални действия. Колко е трудно да се разкрият тези сили, - това доказват безб-ройните опити, направени от философите, за да основат етика. Колко от- говори няма светът на тези въпроси:”Какво е доброто?” – “Какво е доб-родетел?” съберете всичко, което е казано от философите за природата и същността на Доброто и на Добродетелта, от Платон и Аристотел, през Епикорейците Stoiciens, Неоплатониците, до модерните философи, каза-но накратко, от Платон до Хербърт Спенсър, и ще си дадете сметка за напра вените усилия да се достигне до изворите на живота и моралните импулси.

25

Нашите сегашни конференции ще покажат, че само окултизмът, само проникването в мистериите на съществуванието и на неговите духовни основи, позволява не само да се стигне до етичното познание, а още и да се открият духовните извори, от където изтичат моралните сили, необ-ходими в живота. Ще ви бъде достатъчно да хвърлите един поглед на света, за да се убе-дите, че “моралът” не би могъл да се изрази в така прости формули, ка- кто някои претендират. Да оставим настрана, за сега, това, което най-об- що се говори днес по повод тази дума и да разгледаме човешкия живот в определени области. Така най-добре, може би ще успеем да формираме една концепция за морала. Окултизмът ни учи да различаваме различните поведения, които са има-ли хората според народите и земните райони, на които са принадлежали. Да сравним помежду им две твърде отдалечени народности: да разгле-даме най-напред древна Индия и нейната дълбоко уважавана философия за живота. Никой народ не е запазил до наши дни своя примитивен ха-рактер до такава степен, както го е направил индийския народ и още ня-колко азиатски цивилизации. Техните чувства, техните мисли, техните концепции са си останали същите. Точно това е такова вълнуващо при тези култури, че те още пазят и днес отражението на своята античност. Гледайки през тях, ни се струва, че погледът потъва в примитивните времена. Да искаме да приложим на всички народи нашия морален ета-лон, това не значи да ги разберем. Ето защо ще оставим настрана всич-ко, което би могло да се каже, отнасящо се до моралността на тези из-текли епохи, за да разгледаме само плодовете, които тази дълбоко почи-тана индийска цивилизация е така своеобразен характер е донесла на чо- вечеството. Това, което Индия е култивирала, отгоре на това, е почитта, благогове-нието пред духа; тя е осветила тези чувства; тя почита дълбоко благо-честивостта, толкова повече, колкото повече човекът, който я практику-ва ше беше по-способен на концентрация, на вътрешен живот и на вът-решен мир, по такъв начин, че можеше да посвети най-доброто от свои-те сили за проникването в духовната същност на нещата, независимо от цялата земна активност и ролята, която имаше да изпълнява във физи-ческия свят. Брахманът принадлежи на най-висшата каста в Индия, неговата висша задача е да посвети всичките си душевни сили на проникването в произ-хода на съществуването. Всички негови дела, всички негови чувства са подчинени на дълбоката почит, на благоговението. И нищо не засяга по-дълбоко моралното чувство на хората от тази епоха от това търсене на духовния и божествен принцип, в една медитация, изтриваща всичко

26

физическо, в едно дълбоко и интензивно себесъзерцание, в едно пълно отделяне от света. До каква точка е пропила тази концепция моралния живот на индийския народ, това показва поведението, което имаха дру-гите касти по отношение на тази, която ръководеше религиозния и об-реден живот. За тях изглеждаше съвсем естествено да я считат за висша каста, най-дълбоко уважавана между всички. Духовността упражнява- ше върху цялото съществувание притегателната сила, тя го пропиваше, доминираше го. Това поведение не би могло да се обясни чрез обикно-вени морални принципи, базирани върху някаква философска концеп-ция. По това време бе невъзможното да се развие другаде, освен в Ин-дия. Само природата на индийския народ можеше да му позволи да дос-тигне и развие духовни импулси, които се разпространяват после в це-лия свят чрез посредничеството на просветителски течения. Този , който иска да разбере какво означава божественият дух, трябва да черпи от този извор. Да се обърнем сега към други народи и да разгледаме европейския свят в момента, в който християнството едва започваше да се разпространява там. Идвайки от Изток и от Юга, то срещаше различните европейски народи, с техния дух, техните своеобразни стойности. Когато изучаваме истори-ята на християнството и неговото въвеждане в Европа – най-вече в Цен-трална и Северна Европа, - сме малко изненадани и още повече, ако си служим с изследователските средства на окултизма, от трудностите, ко-ито то е имало да побеждава, преди да достигне адаптирането на своите собствени сили към тези, които срещаме в тези райони. Кои бяха тези най-забележителни морални импулси при народите, чиито потомци заемат днес, най-вече, северните и централните райони на Ев-ропа и Англия? Какъв беше за тях Идеалът за Доброто, предаден от тех-ните прадеди и които те представяха на християнството? Да назовем ня-кои от техните основни добродетели и веднага ще си дадем сметка: ”Решителност”, ”Смелост”, воля да се посвещават всички индивидуални сили на материалната реализация на душевните пориви. Това са най-съществените добродетели, които християнството открива, при европей- ските народи. И колкото повече се изкачваме в миналото, толкова по- вече виждаме всички други добродетели да произлизат от тях. Да анализираме основните характерности на решителността, на смело- стта. Най-точно казано, тези добродетели са произлезли от една пълнота на живот, който търси да се изразходи. Точно тази е най-фрапиращата черта на първобитните европейски народи. Човекът усеща в себе си по-вече живот, отколкото му е необходим на него самия, но този излишък от живот той дава, тласнат от вътрешен импулс. Той се подчинява инс-

27

тинктивно на порива на душата си. Може да се каже, че Северна Европа не е дала нищо с по-голяма щедро ст от своето морално богатство; тя из- разходва, без да пресмята своята храброст, своята смелост, своя прели ващ живот, тя ги разпръсна върху физическия свят. Човек би казал, че на всеки от тази първобитна епоха в Европа бе отпусната /дарена/ сума от висша сила от тази, от която той имаше нужда за самия себе си; той я раздаде щедро, пропиля я, използва я за своите военни дела, дела, които някога представляваха добродетели, докато модерната епоха ги отнася към недостатъците, към негативните качества на съществата. Тази пре-ливаща форма се изразяваше в “щедрост”. Да се действа с щедрост, ето още една характерна черта на древните европейски народи, - както да се действа с благоговение е характерното за народите на Индия. Моралните принципи изобщо не са били нужни на тези примитивни на-роди; те изобщо не са ги разбирали. Да им се проповядва морал би има-ло върху тях същия ефект, като да съветваш човек, който мрази да смя-та, да отбелязва своите разходи и своите запаси: тъй като има достатъч-но пари за харчене, той не изпит ва никаква необходимост да записва разходите си, - неговите запаси от средства са бездънни и той черпи от тях, пренебрегвайки всякаква отчетност. Така е и с личната стойност, със себераздаването с организацията на живот при тези примитивни ев- ропейски народи. Всеки човек е получил, по някакъв начин, своята част от божественото наследство, чувствува се богат и щедро разходва своята сила в служба на своята раса, своето семейство, своя народ. И това е ду-хът, който направлява делата му, организацията на живота му и работата му. Описахме две съвсем различни страни на човешката природа. Благого-вението на индиеца е абсолютно не познато на европееца. Ето защо хри- стиянството е въведено толкова трудно при европейските народи, които с нищо не бяха подготвени за това. Като разгледахме тези факти, да се абстрахираме от моралната гледна точка и да се запитаме: какви са последствията от тях? Ако тези две мо-рални поведения са се срещнали, в своето чисто състояние, фактът не би могъл да не бъде забележителен. От огромно значение за света е същес-твуването на един народ като древноиндийския, при който всички чувс-тва са имали за основа благоговението пред божествеността. Но огромен е също дарът, който правят на света дохристиянските народи, които му предлагат своя кураж, своята храброст. Необходимо е било тези два елемента да се свържат. Моралния ефект на това обединение се изявява, ние ще го видим, до наши дни в полза не са- мо на една част от човечеството, а в полза на цялото човечество. В иде-ала на човечеството се основава идеала на индиеца и този на древните

28

германски народи. Можем ли, обаче, да потвърдим ако този идеал не е “Доброто” за човечеството? Без съмнение, можем. Всяко от двете кул-турни течения представлява “Доброто”, - следователно, има няколко не- ща, които можем да наречем така. Но когато искаме да го дефинираме, се озоваваме отново пред една енигма. Кое е това “Добро”, изявява що се в двата случая? Не искам да ви изнасям проповед, защото не считам, че това е моята за-дача. Моята задача е да ви изнеса факти, които могат да ви служат да от- криете антропософския морал. Ето защо исках най-напред да ви при-помня две познати концепции. Сега ви моля да запомните само това: благоговението, от една страна и смелостта, от друга, са упражнили въ- рху еволюцията на човешката култура едно морално действие. Да се обърнем сега към друга епоха. Ако разгледате днешния живот и моралните импулси, изявяващи се в него, ще си дадете сметка, че чисти-ят идеал на хиндуизма не би могъл да се адаптира тук, още по-малко в Европа; индийското благоговение не може да се съгласува с днешната европейска цивилизация. Но идеалът на примитивните европейски на-роди, този кураж, който беше неговата основна добродетел, не би могъл занапред да представя ръководещия морален импулс на нашата модерна култура. Така вие ще откриете лесно съществуването на един друг мо-рален фактор при европейските народи в нашата епоха. Това е факторът, който ние трябва да търсим да разкрием, ако искаме да отговорим на въпроса:”Какво е Доброто? Как во е Добродетелта?” Необходимо е, - посочвали сме го много пъти, - да разграничаваме добре четвъртата следатлантска епоха, - гръко-римската култура, - от петата епоха, която ние сега преминаваме. Това, което ще ви кажа, относно мо-рала, се свързва с раждането на петата следатлантска култура. За да се характеризират новите морални импулси, които се изявяват днес, в нед- рата на човечеството, ще ви говоря за творбата на един поет. Макар, че се отнася към областта на легендите, тя добре показва състоянието на духа, за който загатвам. Поетът Хартман вон дер Лаю, роден в края на ХІІ век и умира през 1213 г. Неговите основни творби са пропити от духа на неговата епоха и вдъ- хновени от фактите, протичащи там. Такъв е случаят с поемата му, озаг-лавена “Бедният Хенри”. Тук той описва съдбата на богат господин, ко- йто забравил за преходния характер на благата на този свят, се оставил да живее ден за ден и така, за кратко време, си създава една “лоша кар-ма”. Застигнат от проказата, посещава най-големите лекари в света из-вестни тогава; след като никой от тях не успява да го излекува, той се отказва от светския живот и продава имането си. Отблъснат от хората, живее сам в една ферма, като предано се грижи за него един стар серви-

29

тьор и неговата дъщеря. Един ден, това момиче и другите живеещи във фермата, научават, че съществува само едно средство да спасят госпо-дина. Никакъв лекар, никакво лекарство не може да го стори, може да го стори единствено една чиста млада девойка, която би му посветила жи-вота си. Въпреки всички укори на родителите и на самия господин Хен-ри, младата девойка се подчинява на вдъхновение, което и казва, че тя трябва да се пожертва и тръгва за Салерн, където се намира най-извест- ното училище по медицина през тази епоха. Тя не отстъпва пред това, което изискват от нея лекарите, готова да пре- дложи живота си. Но господинът не приема и те двамата заедно се зав-ръщат във фермата. От този момент, обаче, той започва бавно да оздра-вява, жени се накрая за тази, която доброволно пожелава да го спаси и изживява с нея щастливи и дълги години. Без съмнение, това е само една поема, на която никой не е длъжен да вярва. Но да сравним поемата на Хартман ван дер Лю, поет от Средно-вековието, с живота и делата на един човек, който вие добре познавате, Франсоа д Асиз, роден през 1182 г. в Италия. За да характеризираме индивидуалния морал, който се е концентрирал, по някакъв начин в личността на Франсоа д Асиз, да го опишем такъв, какъвто се представя на окултиста, ще трябва да го представим за луд или суеверен. Да препишем на тези неща сериозността, с която са обле-чени в тяхната епоха. Франсоа д Асиз беше син на италианския търговец Бернардон, чиято ра-бота го зовеше често във Франция. Бернардон държеше много на външ-ното зачитане. Неговата жена беше силно набожна, виртуозна, оживена от едно силно религиозно чувство и с голямо сърце. Легендите, които заобикалят раждането на Франсоа д Асиз и целия му живот, отговарят на окултни истини, какъвто е често случаят при историческите разкази – легенди. Съвършено точно е, че преди раждането на Франсоа, много хо-ра са имали откровението, видението на една важна индивидуалност, която щеше да се появи. Между тези, които са имали на сън това предвиждане, историята назо-вава св.Хилдегард. Настоявам върху истинността на тези събития, от гледна точка на акашовите изследвания. Свети Хилдегард сънува, че му се появява жена, с увредено и покрито с кръв лице. “Птиците си имат гнезда на земята” му казва тя, ”лисиците си имат леговища; а аз в този момент нямам нищо, даже тояга, на която да се подпра”. Със събуждане- то си, Хилдегард разбира, че тази личност представлява истинския образ на християнството. Много други хора са имали подобни видения, които са ги накарали да разберат, че външните институции на църквата не мо-гат да бъдат повече приемник на истинското християнство.

30

Един ден, - и това е реален факт, - един поклонник влиза в къщата на Пика /майката на Франсоа д Асиз/, докато Бернардон е във Франция, пъ-тувайки по работа. “Ти не можеш”, и казва той, ”да родиш детето, което чакаш в тази къща в която царува излишъкът. Ти ще го родиш в обор, защото то трябва да почива върху слама, за да прилича на своя Господар /Учител/”. Това не е никаква легенда и е вярно също, че отсъствието на Бернардон позволява на Пика да се подчини на тази заповед, така че Франсоа д Асиз се ражда наистина върху сено, в обор. Вярно е също, че един ден на това слабо населено място, когато детето е поотраснало, идва един странен мъж, който никой никога не е виждал, нито пък го е видял повторно. Той обикаля улиците, разгласявайки: ”в този град е роден велик човек”. По това време, все още са много тези, които живеят в един свят от видения, - в часа, в който се ражда Франсоа, те чуват камбаните да бият. Би могло да се изброят така цяла серия фе-номени, ние ще се задоволим да цитираме само някои от тях, които по-казват важността, която духовният свят предава на появата на земята на тази индивидуалност. Интересно е да се знае още, че майката на детето е искала да го нарече “Йоан” – баща му променя това име с Франсоа, за-щото се е връщал от Франция, където е имал успех при сделките си. В началото , Франсоа се е наричал “Йоан”. Ще се задоволя и да припомня сега някои факти от живота на това нео-бикновено същество, - особено тези, които оставят следа през младостта му. Кое е фрапиращото при детето Франсоа? Тук откриваме черти, кои то германското рицарство е белязало. Тук няма нищо изненадващо, щом си припомним колко народи са се смесили през тази епоха, в следствие на миграции от Север. Франсоа ни се появява смел, храбър, оживен от един войнствен дух, имащ за идеал завоюването на славата и честта. Тези черти от характера са като расов атавизъм, свързан с личността му. Душевните и сърдечни качества, свойствени на германските племена обличат пред него един по-повърхностен характер. Защото Франсоа д Асиз е един разточител. Той прахосва богатството на баща си като добър търговец; навсякъде, където ходи, харчи нашироко плодовете на бащиния труд, като облаго-детелства своите другари по игра. Нищо чудно, че винаги и избиран за шеф на тези военни игри и че пораствайки, има все пак повече и повече репутация на млад воин в града, чиито всички качества носеше. Избухва борба между младежите от Асиз и тези от Перуз. Франсоа е за- творен със своята банда. Не само че изтърпява своето пленничество като голям мъж, а и окуражава своите другари. Освобождават ги чак след ед- на година. Взето е решение за експедиция против Напъл /Naples/, инс-пирирано от рицарския дух на епохата, младият Франсоа има видение.

31

Явява му се един огромен палат, той, който никога не беше виждал при баща си нещо друго, освен топове плат, вижда този палат пълен с оръ-жия и щитове. В това той вижда знака на своята съдба, да стане боец и решава да вземе участие в експедицията против Напъл. Още с тръгване-то си и до свързването си с армията, му въздействуват духовни разпо-реждания. Струва му се, че един глас му казва:”Не следвай пътя, който си поел, ти разгада зле съня си. Върни се в Асиз и ще разбереш значени-ето?” Накрая той се подчинява на това, връща се в Асиз и тогава про-вежда един вид духовен диалог със съществото, което му говори вът-решно. “Твоята съдба” му казва гласът – “е да трансформираш всички сили, които можеш да притежаваш в духовни оръжия. Оръжията, които ти се явиха в палата, са тези на състраданието, на милостта и на любов-та. Щитовете символизират благоразумието, с което трябва да се обле-чеш, за да понесеш този живот на милост, състрадание и любов”. Това видение е последвано от една кратка, но сериозна болест. След оз-дравяването си, той има едно ретроспективно, така да се каже, видение на своя минал живот, което трае няколко дни. Като трансформиран се явява рицарят, който в най-смелите му мечти се стремеше само да стане герой във война. Ето, че той се превръща в човек, нямащ друга цел, ос-вен реализирането, чак до техните последни последствия на импулсите на милостта, на състраданието и любовта, от които той се чувства ожи-вен. Всички сили, които би могъл да разпилее в служба на физическия живот, се превръщат в морални сили на вътрешния живот. Ето как един морален импулс е, разделен в един изолиран човек. Изуча-ването на моралните импулси с такава сила не е без значение за нас, да-же да не сме винаги способни да се издигнем до тяхната висота, защото в действителност ние се учим да ги познаваме само там, където те се из- явяват по най-радикален начин и с най-голяма сила. Проектирайки вър-ху най-текущите факти светлината на тези велики изяви, ще постигнем схващането на природата на моралните сили, които се упражняват в жи-вота. Какво става с Франсоа д Асиз? Няма да се простираме върху сблъсъци-те, които той има с баща си. Бащата приема разточителството на сина си, давал блясъка в къщата му, но не може да приеме този начин на пра- ктикуване, който стига до това да се освободи не само от най-хубавите си дрехи, а даже и от най-необходимите, за да ги даде на бедните. Той не разбира трансформацията на Франсоа, която го кара да се учудва от сла-бото зачитане, което на запад се отдава на хората, в които са се изявили християнските импулси, каращи ги да извършат най-велики дела. Франсоа д Асиз отива на поклонение в Рим, където остава една значи-телна сума пари пред гробовете на апостол Петър и апостол Павел. Баща

32

му не го разбира. Не намирам за нужно да ви описвам сблъсъка, който последва от това. Те служат само да концентрират в него моралните си-ли, да одухотворят смелостта му, провокирайки в него видението на кръста и на разпятието на кръста. По време на своята медитация, той усеща една интимна връзка да го свързва с кръста и с Христос. От там изтичат силите, които му позволяват да усили до необикновена степен моралните импулси, които го оживяват занапред. Тези импулси се изявяват по чуден начин. По това време ужасите на проказата са се разпространили върху много европейски области. Хрис-тиянските църкви имат много елементарен начин на лечение на прока-жените. Проповедниците, като ги призовават, им казват: ”Ето, вас ви за- стигна това зло, но ако сте загубени за света, сте спечелени за Бога, пос-ветени сте на Бога”. После ги отпращат далеч от хората, в пусти места, където довършват живота си. Не изразявам никакво неодобрение по повод това лечение. Друго такова не се е знаело. Но Франсоа д Асиз той е знаел едно много добро. Говоря ви за него, защото то ни води, чрез директни опитности, при изворите на морала, както ще видите това в нашите следващи конференции. Франсоа издирва навсякъде прокажените, без да се опасява от контакта си с тях. И болката, която никое лекарство не успява да излекува по един такъв начин на прогонване на болните от общността, е много пъти излекувана от Франсоа.Той се приближавал до болния, въоръжен с морални сили, които не му позволяват да изпитва каквото и да е съмнение. Точно об-ратно, те му дават смелост не само да измива грижовно раните на про-кажените, а и да живее с тях, да ги лекува, да ги прегръща, да ги обвива с любовта си. Излекуването на “бедния Хенри” от дъщерята на предания му сервитьор не е измислено, защото тази поема се реализира безброй, безброй пъти, в това време, чрез посредничеството на историческата личност на Фран-соа д Асиз. Опитайте да разберете това нещо. В личността на Франсоа д Асиз е имал един безкраен трезор от вътрешен живот. Видяхме как при немските племена този излишък от живот се изявява под формата на храброст, на душевна сила, на щедрост. Тези добродетели са одухотворени. Те водят Франсоа по време на младостта му, към разточителство, към пилеене на физически блага, сега те го водят към духовно разточителство. Той пре-лива от морална сила, тя се излъчва от него върху тези, на които предла-га своята любов. Опитайте да усетите, че има там един елемент, толкова реален, колкото въздухът, който дишате и без който не бихте могли да живеете. Също толкова истинска е и силата, която блика във всички съставни части на

33

Франсоа д Асиз и която се разпръсква в сърцата на онези, на които се е посветил. Защото Франсоа д Асиз пръска без да пресмята, едно огромно количество сили, които се излъчват от него. Точно този елемент се е инфилтрирал в целия живот на Европа, достиг-нала зрелостта, който се е трансформирал в духовен елемент и се е изя-вил под тази форма в действителността на вътрешния живот. Медитирайте върху тези факти, които може да изглеждат, че нямат връ- зка с актуалните морални въпроси. Опитайте да разберете значението на индийското благоговеене и на северната храброст, лечебното действие, което упражняват моралните сили, като тези, които са се излъчвали от Франсоа д Асиз. Тогава ще можем утре да говорим за природата на ис-тинските морални импулси. Ще видим, че това което говорим не са само думи, това са творчески сили, които работят върху душата и формират там морала. ВТОРА КОНФЕРЕНЦИЯ Вчера ви казах, че ще наблегнем върху факти за всичко, което ще изне-сем тук, относно антропософския морал. В нашите първи конференции се опитахме дадем няколко фрапиращи примера за начина, по който се изявяват определени импулси на етичната дисциплина. Най-фрапиращият не е ли този с Франсоа д Асиз? Не можем да се съм-няваме в това, че мощни морални сили са работили в него, и че те са им-прегнирали всички негови дела. Заобиколен от големи болести, считани за нелечими в неговата епоха, Франсоа д Асиз постига не само поддър-жането и утешаването на най-засегнатите, тези, за които не може да на- прави нищо повече, а също, в много случаи, да лекува, с помощта на мо-рални сили, които се излъчват от индивидуалността му, тези, които имат достатъчно вяра, достатъчно доверие, за да изпитат благодеянието. Днес ние ще задълбочим още следния въпрос:”Кой е изворът на морал-ните импулси?” Няма друга личност, освен Франсоа д Асиз, която ще ни позволи да го направим по-добре. От къде черпеше моралните сили, ко-ито притежаваше, каква беше неговата еволюция? За да разберем една така забележителна душа, ни е нужно да се изкачим в миналото. Спом-нете си, че индийската култура е белязана от разделението на хората в четири касти, най-висшата от които е тази на Брахманите, или пазители-те на мъдростта. Толкова съвършено е разделението на тези касти, че че- тенето на свещени книги, например, е право запазено единствено за Бра- хманите. Втората каста тази на военните, има право само да слуша Брах-маните да изнасят доктрините, съдържащи се във Ведите* или във Веда- нтата, която е извлечена от Ведите./*”Веда”-знание и анта-върхът на “Веданта”/върхът на знанието/ Да се коментира пасаж от Ведите, да

34

се излага мнение върху тяхното значение, е позволено само на Брахма-ните. Строго забранено на други хора е да си съставят някакво мнение върху трезора на съдържаща се мъдрост в свещените книги. Втората каста обхваща военните и управниците на страната; третата – търговците и артистите; четвъртата е чисто работническа класа. На края има една напълно презряна прослойка – тази на Парите /Parias/ - презре-ни до такава степен, че един Брахман се чувства омърсен дори ако върви само върху сянката на един парий и е принуден да извърши определени очистителни процедури. Това единствено, своеобразно разделение на четири признати касти и една пета, тотално презряна, е стриктно спазвано. През епохата, в която гръко-римската цивилизация разцъфтява вече в Европа, член на кастата на военните в Индия не би се осмилил да създава лично мнение върху съдържанието на свещените книги на Ведите. Какъв е произходът на то-ва разделение на касти, което с изненада намираме при най-именития народ на древността, този, който е един от първите преминали от Атлан-тида в Азия, запазина най-висшата мъдрост, най-големите трезори на ат- лантската наука? Как да се разбира това? Не изглежда ли противополо- жно на мъдростта и справедливостта, които трябва да царуват в света, това че една група хора е избрана да бъде пазителка на признатото като висше Добро, и че другите са предопределени, с тяхното раждане, на ед- но външно положение? Това можем да разберем само ако проникнем в мистериите на съществуването; тогава ще открием, че животът и ево-люцията са възможни само чрез диференциацията, разделението. Ако всички хора имаха достъп до тази култура на мъдростта запазени за кас-тата на Брахманите, никой не би могъл да я достигне. Не казвайте че противоречи на божествената мъдрост, която управлява света, това, че всички хора не са имали еднакъв достъп до висшата наука. Това не би имало повече смисъл от изискването към божественото Всемогъщество да образува един триъгълник от четири ъгъла! Никое Божество не може да направи повече от един триъгълник, ако и да има повече от три ъгъла! Всяко нещо, духовно подредено и определено трябва да бъде спазвано дори и от Божествеността, която управлява света. Толкова абсолютен, колкото е законът на пространството, който не позволява на един триъ-гълник да има повече от три ъгъла, е законът, който направлява еволю-цията и който подчинява този на диференциацията. Следователно, необ-ходимо е определени групи между хората да бъдат изолирани, за да се позволи на едно обособено количество да се развива, другите хора са временно изключени. Този закон не се отнася един ствено до общата чо-вешка еволюция, той направлява цялата еволюция.

35

Разгледайте човешката форма. Откривате, че нейната най-съвършена част, най-прецизната е представена от кости на черепа. Обаче, какво е позволило на тези кости да се развият така, че да образуват обвивката на благородния орган на мозъка? По принцип, всяка човешка кост би могла да стане черепна кост. За да се позволи на определени скелетни кости да стегнат до една достатъчно еволюционна степен, за да образуват вътре- шната и задната част на черепната кутия, другите кости, тези на ханша или на крайниците, е трябвало да останат на една вътрешна степен на развитие, докато тяхната конструкция и е позволявала и на тях също, да станат черепни кости. Такъв е законът на света. Не би имало еволюция, ако едни не остават назад докато другите прогресират до надминаване даже на определена степен на развитие. Така може да се каже, че Брах-маните са надминали средното ниво на еволюцията, докато най-ниските касти са останали под това ниво. След катастрофата, която поглъща Атлантида, хората емигрират от този древен континент, заемал мястото на днешния Атлантически океан, в източната му част, и заселват малко по малко областите, които съставят днес континентите Европа, Азия и Африка. Да оставим настрана факта, че има едновременно преселване и към запад, и потомците на тези пре-селници са открити по време на откриването на Америка. След атлантидската катастрофата на Атлантида, четирите касти, стигна-ли до Индия, не са единствените емигрирали. В действителност, има 7 касти, от които по-висшите са индийските касти. Освен петата напълно презряната каста, тази на париите, която формира един вид аморфна ма-са в средата на индийското население, съществуват още две групи касти, които не тръгват към Индия, остават в Европа, в запад на Азия и най-ве- че в Африка. Така, само висшите касти емигрират към Индия; тези, кои-то остават в Европа, притежават съвсем различни качества от техните. За да се разберат събитията, протекли по-късно в Европа трябва да се знае, че най-съвършената част от чо вечеството емигрира в Азия, и че една част остават в Европа, за да формират голямата маса на население-то, хора, които представляват определени характери, можещи да позво-ляват инкарнацията на изцяло своеобразни души в най-примитивните времена на Европа. Тези инкарнации могат да бъдат разбрани само в светлината на едно събитие, единствено по рода си от епохата на Атлан-тида. По това време, велики мистерии, дълбоки истини, чиято жизнена важ-ност е безкрайно по-голяма от тази на всички открития на следатлантс-кото човечество, са частично разпространени, докато е трябвало да бъ-дат изцяло пазени в тайна, запазени за определени кръгове, за затворени школи, приели тяхното опазване. Науката на окултните истини и тайни е

36

предадена така на хора, които не са узрели да я приемат. Тя довежда мо-ралния упадък на тези души. Единствени в пътя на Доброто, на морал-ността, остават душите, които по-късно емигрират към Азия. Не си представяйте, обаче, че цялото население на Европа е съставено тогава само от лишени от морал души, вследствие на атлантското изку- шение. Между тях се намират един определен брой души, отказали да тръгнат към Азия, за да служат за водачи на европейските народи. Ситу-ацията, значи, е следната: цяла Европа, западна Азия и Африка се оказ-ват населени от касти или раси, в които могат да се инкарнират изгубени те души от Атлантида. Но, освен това, има между тях души, които не са емигрирали към Азия и които, най-добрите, най-високо развитите, ста-ват водачи на тези населения. Районите, които най-много подхождат на тези висши души, са, - в епо-хата на разцвет на индийската и перси йската култура, - северните части на Европа. Това е мястото и където се развиват най-древните европейски мистерии. Същите те са под протекцията на специална организация про-тив опасността от разгласяване, което се оказва така пагубно на Атлан-тида, където познанието на определени окултни истини въвежда душите в изкушение. За да предпазят по един по-абсолютен начин трезорите на мъдростта, истинските водачи на Европа остават настрана и строго пазят тайната на своята наука. Така, в Европа по това време има хора, подобни на Брахманите от Индия. Но тези европейски Брахмани оста-ват външно неизвестни за всички, те пазят най-абсолютна тайна вър-ху свещените мистерии, за да се избегне едно нещастие за хората, по-добно на това на Атлантида, така душите можеха да се откриват чрез то-ва единствено средство. Диференциацията на душите не налага, всъщност, една част от човечес-твото да бъде предопределена да остава винаги в една нисша ситуация. Напротив, душите, които в даден момент са били принизени, се изкачват в еволюцията в друг момент. Но за да им се позволи това, трябва да бъ-дат създадени подходящи условия. В Европа по това време има изгубени души, изгубили всякакъв контрол върху самите себе си, и едно въздейс-твие, излъчващо се от безкраен скрит извор се упражнява върху тях с мъдрост. Другите касти, емигрирали в Азия, също оставят в Европа определени свои представители. Това са членовете на втората каста, тази на военни-те, които вземат властта. Докато мъдреците, отговарящи на кастата на Брахманите, се отдръпват изцяло и направляват от дълбините на своето скрито отдръпване, военните се разпръскват между народа, правейки усилия да направят хората възможно най-добри, следвайки съветите на древните европейски проповедници, които ги направляваха от далеч. Те

37

стават главнокомандващите. Ето защо най-забележителните хора в Ев-ропа доказват качества, за които вчера говорихме: смелост и храброст. Докато в Индия мъдростта е основната добродетел и първото място се полага на Брахманите, които единствени имат правото да коментират свещените книги, в Европа, първенството на всичко друго имат добро-детелите храброст и смелост. Ние знаем, обаче, че тези добродетели са импрегнирани от сили, излъчващи се от центрове на мъдростта, от мис-терии. Виждаме така развитието на европейската цивилизация през хилядоле-тията. Но тази Европа, населена от потомците на хора, не устояли на ат-лантските изкушения, не можеше да притежава един достатъчно преци-зен смисъл на принципа на кастите, свойствен за Индия. Тук душите са смесени, не са разделени в касти. Ще бъде точно, ако кажем, обаче, че в Европа има една ръководна, висша класа, една класа ръководена и със-тавена от най-висшата част от души, които трябваше да се стремят към усъвършенстване. Когато изследваме душите, издигнали се малко по малко над низшето състояние, изхвърлени там от изкушенията, на които са се поддали, и от- криваме главно в следите на тези европейски народи, за които история та нищо не говори. Векове наред са им нужни, за да се възстановят, по някакъв начин от удара, който получават през атлантската епоха. Докато в Азия наблюдаваме една продължителност в културата, в Европа се подкрепя прогресивната работа за усъвършенстване, преминаването от състояние на морален спад към със тояние на нарастваща моралност. Само забележителния инстинкт за подражание, който човешките души притежават, прави тази трансформация възможна. Силните и смели хо-ра, чиито дела се упражняват в средите на тези населения, се считаха от тях за модели, за идеали. Наричаха ги сеньори, хората се опитваха да ги имитират и точно те, по този начин, постигаха откровението на морал-ността за цяла Европа. От този факт, една нова необходимост се появи в европейската еволю-ция. За да бъде разбрана, трябва да можем да разграничаваме ясно ево-люцията на расите от тази на душите. Много е важно да не ги смесва ме. Степента на развитие, достигната от една душа може да я доведе до ин-карнирането и в район с такива особености. Тя там постига определени качества и е възможно, след това, да се инкарнира в една съвсем различ-на раса. Следователно, напълно възможно е, душите, които по това вре-ме бяха инкарнирани в Европа, да са били преди това в Индия, Китай или Япония. Душите не остават никога свързани с расите, тяхната ево-люция е съвсем различна. Еволюцията на расите следва един точно оп-ределен курс.

38

В древните европейски раси се инкарнираха души, които не можеха да се адаптират към азиатските раси, като това ги задължаваше, в тази епо- ха, да се инкарнират постоянно в Европа. Но те постепенно се подобря ваха и това ги водеше да се инкарнират във висши раси, във физически-те потомци на водещите народи в Европа. Тези души се умножаваха, до-като физическата примитивна раса на европейските народи гаснеше, изоставена от душите. Потомците на тези нисши раси все повече и пове-че намаляваха, докато нарастваше броят на тези на висшите раси. Това е един своеобразен феномен, който е необходимо да разберете. Развитие-то на душите продължава, телата умират. Следователно, основното е да знаем да разграничаваме еволюцията на расите от тези на душите. Ду-шите се появяват отново в тела, принадлежащи на висши раси. Този феномен, обаче, не е без последствия: когато нещо изчезва така от обширни пространства, така не из чезва съвсем, то се разпада, но продъ- лжава да живее под друга форма. Когато в тези древни времена, най-нисшите елементи от европейското население изчезнаха, се изпълват от демонични същества, които произ лизаха от разпадането, от унищоже-нието на изчезващите раси. Цяла Европа и Западна Азия се заеха от те- зи дематериализирани продукти от разпадането на нисши елементи на примитивни населения. Тези демони на разпадането имаха дълъг живот и по-късно упражняваха въздействие върху хората. Заемайки тяхната духовна атмосфера, те проникваха техните чувства, техните усещания. Това намираше изява по време на големите нашествия на народи, които се разпространяваха в Европа, водени от Атила и неговата войска. Те всяваха паника между европейските населения. Този страх направи хо-рата по-възприемчиви за влиянията на демоничните същества. Под въз-действието на този страх, провокиран от нашествието на азиатските ор-ди, демоничните същности доведоха появата на проказа, която се разп-ространи в Европа, през Средновековието. Тази болест бе, следователно, последица от ужаса, изпитван от хората, но тя можеше да се появи само при тези, чиито души са изложени на демонични сили от древен произ-ход. Такъв е произходът на тази епидемия, от която по-късно Европа бе поч-ти напълно избавена; ето защо бе така необуздана през епохата, за която ви говорих в моята първа конференция. Ето така нисшите слоеве на на-селенията, които трябваше да изчезнат, защото не бяха успели да се усъ-вършенстват, в действителност, изчезнаха, но продължиха да се изявя-ват под формата на болест. Така проказата ни се явява като следствие от духовна причина. Въпросът тук е да се реагира против тези пагубни вли- яния, които спъват еволюцията на Европа. Вчера дадохме за пример за начина по който те бяха преодоляни. Срещу демони на болестта, поро-

39

дени от древната безнравственост, се изправиха, всъщност, могъщи мо-рални сили на един Франсоа д Асиз. Те го повеждаха да събере около себе си други хора, оживявани, макар и в по-ниска степен, от същия дух. В тази епоха, наистина, имаше много такива хора; но тяхната дейност не трая дълго. Как една такава велика сила проникна в душата на Франсоа д Асиз? Нашата цел не е да изучаваме външната наука, а да направим усилие да разберем човешкия морал, като се установяваме на окултните основи. За това е необходимо да разгледаме няколко окултни истини. От къде про-излиза една такава душа като тази на Франсоа д Асиз? Можем да разбе-рем тази душа само като проникнем в нейните скрити дълбини. Припомнете си, че в Индия, древната институция на кастите се разклати за първи път от будизма. Това е едно от влиянията – между много други – което тази религия упражни върху живота на Азия. Тя счете разделе-нието на касти за несправедливо. В кръга на възможните неща в Азия, будизмът призна правото на всеки човек да достига до най-високата степен на еволюцията. Нужна беше великата, могъща индивидуално ст на Буда, за да реализира тази реформа. Вие знаете, самият той постига състоянието Буда по време на инкарнацията в която се появи като Боди-сатва, най-висшето състояние преди това на Буда. Реализирайки в са-мия себе си, на 29 годишна възраст, голямата истина на живота и на страданието, синът на цар Судодана постига силата на откровението и разкрива на азиатския свят това, което наричаме “будизъм”. Но фактът, че се издига от състоянието Бодисатва до това на Буда има-ше за него друго следствие, което не трябва да изпускаме. Постигнал, след многобройни инкарнации като Бодисатва, състоянието Буда, той се намираше за последен път на Земята във физическо тяло. Такова е пос-ледствието от това повишаване в степен. Изхождайки от момента, в кой-то то е реализирано, индивидуалността работи вече само от недрата на духовните светове. Такъв е случаят при Буда, от V век нататък. После будизмът продължи и достигна влияние не само в живота на Азия, а в духовния живот на целия съществуващ свят тогава. Вие знаете до каква степен се разпространява в Азия и колко многобройни са не го-вите привърженици. По един по-мистериозен път, обаче, той прониква също и в духовния живот на Европа. Учението на Буда в частта си за ра-венство между хората е изключително способно да бъде прието от евро-пейските населения, които не познават кастите. На брега на Черно море се основа един вид тайна школа, чиято дейност продължи далеч напред в християнската епоха. Тя бе ръководена от хо-ра, чиито идеал бе точно тази част на учението на Буда. Но, по време на

40

християнските векове, те приеха също християнския импулс и разпръс-наха светлината му върху будисткото учение. Ето как, в качеството си на окултист, ще опиша тази школа, всъщност, в тази светлина ще я разберете най-добре: Определен брой хора са събрани тук; имат учители, на физически план, които ги учат на принципи и учения, изведени от будизма, но пропити от нови импулси, които християнството бе дало на света. Когато по сле-дователите получиха необходимата подготовка, в техните души биваха събуждани по-дълбоки сили, силите на мъдростта и те постигаха вижда-не в духовния свят. Първата способност, която те постигаха така, бе тази да възприемат до физически учители, които бяха свикнали да виждат, други учители, които вече не се инкарнираха във физическия свят, такъв е Буда, например. Така те успяха, - ако е позволено да се употребява то-зи израз като духовен, - да се окажат лице с лице с Буда. Ето как Буда продължи да упражнява своето действие върху учениците на мистерии-те и да изявява своята сила чрез тях във физическия свят, където при то-ва той самият няма да се инкарнира повече. Учениците на тази школа се разделиха на две групи, според степента на зрялост, която са постигнали. Избираха се само тези, които са минали една по-пълна подготовка, като по-голяма част от тях, от този факт, са постигнали едно достатъчно развито ясновиждане, за да възприемат съ-ществото, което, макар че не слиза, самото то, във физическия свят, се опитва с всички свои сили, да го проникне със своето влияние. Всички те постигнаха познаването на тайните и намеренията на Буда. Голям брой от тези ученици се задоволяват с това физическо ясновиждане и познанията, които то даваше, но други искаха да прибавят към него раз-вити ето на един духовен елемент, който ще се свързва винаги с опреде-лена смиреност, с една висока степен на благоговение. Те постигнаха, точно в тази школа, за която говорим, пропиването до най-висока точка, с христовата сила. На тях също бе дадена възможността да постигат яс-новиждане, ставайки избрани наследници на Павел и получавайки ди- ректно Христовия Импулс в своя живот. Така тази школа роди две групи. Първата положи усилия да проникне навсякъде учението на Буда, даже да не го назоваваха винаги. Втората група прибави към будисткото учение христовата сила, която приемат. Различието между тези две групи ученици не се забелязваха много ясно по време на техните инкарнации на брега на Черно море. Но то се изявя-ваше в следващата инкарнация. Тези които, без да приемат директно Христовия импулс, се бяха издигнали до познаването на Буда, учеха на равенство, на братство между хората.

41

Но тези, които бяха получили Христовия импулс там, щяха да го видят да се развие в тях по време на следващата инкарнация. Те не се задово-ляваха с това да учат и даже не го считаха за своя главна задача, те пола-гаха усилия да работят, да изявяват моралната сила, която живееше в тях. Франсоа д Асиз е един от тези древни ученици на мистерийната школа на брега на Черно море. Нищо чудно, че неговата душа, изпълнена с Христовата сила, остава да бъдат проявени мъдростта, която той бе при-ел, чувството на братство, на равенство на всички хора, на необходи-мостта да ги обича всички еднакво. Как се изяви Христовият импулс, който го оживяваше в неговата нова инкарнация, сред едно население, което опустошаваше с особена ярост древните демони на болестта? Хри- стовата сила се сблъскваше, един вид, с тях, чрез Франсоа, тя поемаше от тях, така да се каже, пагубната субстанция и така освобождаваше от нея болните. Преди да направи това, тя се инкарнираше в тази субстан-ция, по такъв начин, че Христовият импулс се изявяваше най-напред при Франсоа д Асиз под формата на видения – видение на палат, виде-ние в което той бе поканен да се заеме с товара на бедността. Христови-ят импулс, пое отново живот и се разпространи чрез него, сблъскваше се с демоните на болестта. Благодарение на него, моралните сили на Фран-соа достигнаха една такава степен на мощност, че му позволяваха да от-страни погубените духовни субстанции, които причиняваха проказата. Само така можаха да бъдат отведени към една по-висша еволюция, еле-ментите, жертви на древното атлантско влияние, само така можаха да бъдат прогонени от Земята най-пагубните субстанции и европейския свят можа да се прочисти от тях. Изучете живота на Франсоа д Асиз, наблюдавайте необикновения му ход. Той е роден през 1182 година. Видяхме, че първите му години са използвани главно за развитието на физическото му тяло, в което се из- явяваха най-вече атавистични качества, произлизащи от европейските народи. Неговите лични качества се появяват, малко по малко докато се развиваше етерното му тяло, между седмата и четиринадесетата му го дина, според едно общо правило*/*”Възпитанието на детето от гледна точка на Духовната наука”/ Това етерно тяло изявяваше по един своеоб-разен начин качеството, което бе действало директно в него като Хрис-тов импулс в Черноморските мистерии. Когато астралното му тяло се изявяваше на свой ред, от четиринадесета му година, елементът, който се беше смесил със земната атмосфера след Мистерията на Голгота го проникваше и неговото астрално тяло, Христовата сила ставаше така жива. Защото индивидуалност та на Франсоа д Асиз е такава, че може да бъде проникната също от външната сила на Христос, индивидуалност,

42

която в своята предишна инкарнация бе търсила тази сила там, където можеше да бъде намерена, - а именно, в този храм на своеобразно пос-вещение на Черно море. Ето така законът за диференциацията се упражняваше между хората. Той бе необходим. Но тези, които бяха отблъснати към дълбините всле- дствие на определени събития, се изкачваха отново на повърхността по време на човешката еволюция в резултат на други събития от своеоб-разна природа. Съществува един друг пример за този феномен, който ще остане винаги неразбираем за екзотеричното наблюдение. Ето защо, всъ- щност, вече не се разсъждава по него. Но езотерично, той се обяснява много добре. Между западните на селения има определен брой хора, ко-ито се развиваха по-бързо от другите, които се издигаха малко по малко над най-нисшите слоеве. От интелектуална гледна точка обаче, те не бя-ха много еволюирали; останали сравнително обикновени, скромни. Но най-добрите от тях, в един даден момент се издигаха над общото ниво чрез единствената мощ на импулс, който се отразява в тях, - това са два-надесетте апостоли на Исус. Те представляват екстракт от най-нисшите касти, тези, които не отидоха в Индия. В тях трябваше да бъде черпена необходимата за Исус-Христос субстанция*/*Тук не говорим за минали или бъдещи инкарнации на индивидуалностите на апостолите, а само за физическите предшественици на телата в които те се инкарнираха. Трябва винаги да правим разлика между последователност на инкарна-ции и физически произход/. Ето, следователно, произходът на моралната сила, която оживяваше ин-дивидуалността на Франсоа д Асиз. Не казвайте, че той надминава твър-де много общата човешка мярка, за да бъде възможно да го усвоим като идеал. Разбира се, ние не съветваме никого да става Франсоа д Асиз. Из- общо не е такава целта ми, като ви говоря за него. Искаме единствено да покажем, чрез този фрапиращ пример как проникна моралната сила в човека, какъв може да бъде нейният извор и как трябва да се разглежда като една изцяло своеобразна и съществена сила за човешката душа. От самият дух на всичко предшестващо, както и от това, което ви говорих в други случаи, по повод други еволюционни сили, принадлежащи на чо-века , излиза, че човечеството е минало през падане надолу и после за-почва отново да се издига. Ако се изкачим обратно по хода на еволюцията, ще открием пред атлан-тската катастрофа, епохата на Атлантида предшествана на свой ред от Лемурийската епоха. Да се обърнем към произхода на човечеството на Земята; хората бяха тогава по-близко до божествеността; те започнаха да излизат от духовния живот и от състоянието на “моралност”. Защото не безнравствеността трябва да поместваме в началото на човешката

43

еволюция, а, обратно, моралността. Тя е един първичен божествен дар положен в началото в човешката природа, една духовна сила, която я оживяваше, по времето, когато човекът не беше още слязъл така ниско, както стана това по-късно. Всъщност, безнравствеността, в голямата си час се прояви в човечеството след измяната на великите мистерии, в древна Атлантида. Следователно, моралът не е нещо, беше развивано в човека; той почива на дъното на душата му и е само замаскиран и отхвърлен от следваща-та култура. Едно прецизно наблюдение, не ни позволява даже да кажем, че безнравствеността в света е плод на незнанието; тя е резултат по-скоро от факта, че хората изтриват, чрез измяната, мъдростта от мисте-риите, неузрели още да я приемат. Така се излагат на изкушението, на което не устояват и изпадат. За да им се помогне да се издигнат отново, трябва преди всичко /и вие можете да направите това заключение от тази конференция/ да се осво-бодят от всичко, което подтиска в техните души моралните импулси. Ще изразим това под една по-различна форма. Да предположим, че срещу нас стои престъпник, един човек, който мо-же да се окачестви главно като безнравствен. Не мислете, че в него няма никакъв морален импулс. Тези импулси са в него, ще ги открием, ако слезем достатъчно надълбоко в душата му. Не съществува човешка ду-ша, - с изключение на душите на черните магьосници, с които не се за-нимаваме сега, - чиято основа да не е моралното Добро. Когато някой е зъл, то това са последствията от духовната заблуда, появила се в тече-ние на времето, които са покривали Доброто в душата му. Човешката природа не е зла. В началото тя беше действително добра; конкретното наблюдение показва точно, че нейната най-дълбока същност е добра. Човекът духовно се е отдалечил от моралния път; ето защо, той трябва да бъде върнат отново там, с течение на времето и последствията от гре- шките му трябва да бъдат коригирани. Но там, където последствията от моралното зло са такива, че вече са породили демони на болест, трябва да намесим също свръх-морални сили, като тези на Франсоа д Асиз. Да стане един човек по-добър, това означава да се коригират духовните му грешки. Как може да се направи това? Оставете фактите, които припомнихме, да говорят, оставете също въздействията, чувствата, които те събудиха в нас, да говорят и ги резюмирайте в едно основно впечатление. Как мис лите вие, от какво има нужда човек, за да установи своето поведение по отношение на себеподобния си? Той има нужда да вярва, че човешката природа е по произход добра, и че това е така при всяко човешко същес-тво. Първото нещо, което би трябвало да потвърдим, ако искаме да го-

44

ворим за морал, е, че в основата на човешката природа царува неизме-римото Добро. Ето това казваше Франсоа д Асиз. Когато се представяше пред него някой от тези засегнати от ужасни болки хора, Франсоа д Асиз, като добър християнин от своята епоха, си казваше:“Една подоб-на болест е в определено отношение следствие от грях; но грехът, би-дейки една духовна заблуда или последствие от тази заблуда, трябва да бъде компенсиран от една голяма и мощна противоположна сила и така трябва да бъде победен”. В очите на Франсоа д Асиз наказанието на гре-ха се изявяваше външно. Но той познаваше също свойственото на чо-вешката природа добро и божествените духовни сили, които са в осно-вата на всяка душа. Тази грандиозна вяра в Доброто, което се свързва с цялата човешка природа, даже с тази, която си навлича наказание, тя е това, което характеризира Франсоа д Асиз. Точно тази вяра позволи на допълнителната сила да се изяви в душата му, на тази морална сила, която дарява, която спасява и която даже ле-кува, силата на любовта. Който и да развие в себе си изцяло импулсът, раждащ се от истинската вяра в основната доброта на човешката приро-да, не може друго, освен да я обича. Това са двата основни импулса, които формират базата на целия истинс-ки морален живот: най-напред – вярата в божественото, съществена за всяка човешка душа – втория, искрящата от тази вяра, безконечната лю-бов за човешкото същество /защото само тази безкрайна любов може да поведе Франсоа д Асиз към болните, погубените и прокажените/. Един трети фактор се прибавя към тези, които току-що посочихме и произ ти-ча от тях по необходимост. Този, който вярва в добротата на човешката природа и който обича тази човешка природа, си казва, по необходи-мост, че обединявайки тези две сили, трябва да може да се надява, че в бъдеще, всяка човешка душа, колкото и лишена от благоволението на Бога да е тя, ще постигне отново духовните висини, от които е паднала. Така, този трети морален импулс е надеждата; надеждата да видиш всички човешки същества намерили отново пътя към небесата. По време на своето посвещение в Есенните /colchigue –есенен минзухар/ мистерии, Франсоа д Асиз често бе слушал да се говори за тези три си-ли. В своята инкарнация на Франсоа д Асиз, ако може да се проповядва вярата и любовта, то е защото те се бяха инкарнирали в самия него. Той бе, един вид, жив символ пред света на епохата си. Най-голямата от тези сили, беше, естествено действащата сила. Това не беше нито вя рата, не беше и надеждата, - те трябва да притежават душата, но единствено лю-бовта работи. Съществената роля е нейната и тя е тази, която, по време на инкарнацията на Франсоа д Асиз, един вид отнесе моралната еволю-ция на човечеството към божествеността /божественото/.

45

Как се разви тази любов в него, тази любов, която, ние знаем, бе плод на посвещението му в Есенните Мистерии? Рицарските добродетели, които принадлежаха на древния европейски дух се изявиха в него. Той бе един млад рицар в детството си. Безстрашието, храбростта се трансформира-ха в неговата индивидуалност, цялата проникната от Христовия импулс, в любов, - в действаща любов. Древната храброст се появява от ново в любовта, упражнявана от Франсоа;- одухотворена, пренесена в духа, тя е любов. Интересно би могло да бъде ако отбележим да каква степен това, което току-що казахме, е потвърдено от историята. Да се върнем назад. Няко- лко века преди Исус Христос, всред гръцкия народ, който даде името си на четвъртата следатлантска култура, се появява философът Платон. Ме- жду всички теми, които той третира е и морала, добродетелта. Ние чувс-тваме, че в своите творби той не разкрива най-висшите истини от мисте-риите, но това, което има да каже за тях, намира в думите на своя Сок-рат. В един свят, в който Христовият импулс не се беше още изявил, Платон описа добродетелите, които считаше за най-висши, тези, които трябваше да притежава моралния човек, пред очите на гърците. Той оп-ределя три добродетели като основни, към които се присъединява една четвърта. Първата е “мъдростта”, която Платон разглежда като добро-детел. Ние установихме различни начини, по които мъдростта, която е основата на моралния живот. В Индия, човешкият живот се изграждаше върху мъдростта на Брахманите. В Европа, вярно е, че тя се оттегли в храмовете на северните мистерии, където европейските Брахмани про-дължиха обаче да я развиват, пра вейки усилия да поправят злото, при-чинило атлантската измяна. Ще видим в следващата конференция, че мъдростта е основата на целия морален живот. В съответствие с Мисте-риите Платон определя като добродетел също и “храбростта”, - добро-детел, за която европейските народи дадоха пример. Третата добродетел е себеовладяването, ”мярката” която се противопоставя на страстното развиване на нисшите човешки инстинкти.тези са трите основни добро-детели за Платон: мъдростта, храбростта или смелостта и мярата, или себеовладяването /овладяването на чувствените инстинкти, които подвеждат човека/. Накрая Платон определя като четвърта добродетел хармоничното уравновесяване на първите три и го нарича “справедли-вост”. Ето как един от най-именитите умове от дохристиянската ера описа ос-новните добродетели на човешката природа.- при европейските народи, Христовият импулс и това, което наричаме наш “Аз” прониква платоно- вата добродетел “кураж”. Така, одухотворена тя става “любов”. Много е важно да си даваме сметка за начина, по който моралните импулси про-

46

никват в човешката раса и трансформациите които там се извършват. Нямаме право, ако не искаме да изменим на платоновия морал, да номе-рираме както следва добродетелите: “мъдрост, кураж /смелост/, мяра, справедливост”. Защото би могло да ни се отговори: ”Ако притежавате всички тези добродетели, но нямате любов, никога няма да влезете в не-бесното царство”. Да запомним добре момента, в който едно духовно течение се е изляло върху човечеството, одухотворило мъдростта и смелостта и възкресило ги в любовта. Остава ни да си зададем следния въпрос: Как са се развили мъдростта, мярата и себеовладяването и справедливостта? Тогава ще разберем в ка- кво се състои особената морална мисия на Антропософското Движение в настоящата епоха. ТРЕТА КОНФЕРЕНЦИЯ В нашата последна конференция, познахме съществуването на една мо-рална сила, вродена и неразделна от човешката природа. Опитахме се да покажем, базирайки се върху предварително изложените факти, че мо-ралът, че доброто намират, в действителност, своята основа в човешката душа. Но по време на еволюцията, която следва от инкарнация в инкар-нация, човекът се отклонява от предразположението към Доброто, кое- то притежаваше в началото, като инстинкт, и само така позволи на зло-то, на грешката, на безнравствеността да проникнат в човечеството. Но тогава, съществуването на злото не изглежда ли толкова по-изнена- дващо? Как е възможно то? Какъв е произходът на злото? За да намерим решението на този проблем, трябва да се изкачим отново в древността и да си спомним за елементарното морално учение, дадено тогава на човечеството. Във всички школи, където истинският дух на мистериите бе почитан, учениците, чиито висш идеал беше да постигнат познание за духовните истини, бяха винаги задължавани да базират вси- чките си усилия на едно морално поведение и бяха съвсем специално посвещавани за моралната природа на човешкото същество и нейните особености. Ето, в няколко думи, как се провеждаха тези инструкции: на учениците се показваха мистерии как човешката природа може да се отклони в две направления; и как само тази двойна възможност да се прави зло позво-лява развитието на една свободна воля. “За да прогресира живота ви в желаната посока”, им се казваше, ”трябва да разгледате тези две причини за възможно отклоняване като две блюда на една везна, при които ту едното, ту другото се издига или снижава.

47

Равновесието съществува само когато кобилицата на везната е по среда-та”. Така се показваше на учениците, че правилното поведение на човека не би могло да бъде дефинирано чрез едно абсолютно отсъждане, устано-вявайки веднъж за винаги едно действие за добро, друго за лошо. Във всеки момент от живота си, човек може да бъде привлечен в една или в друга страна, на него е отредено да поддържа равновесието между тези две тенденции и точно това равновесие той трябва да търси. Да разгледаме добродетелта, за която говорихме, смелостта, храбро- стта. Едната от посоките, в които човек можеше да се отклони по от-ношение на тази добродетел, бе безразсъдната смелост, дързостта: да се разпилеят всички сили, с които човек разполага без контрол, без овладя-ване и обтягайки ги до крайност, - ето една от грешките, които можеше да се допуснат. Другото блюдо на везната е представен от страхливо- стта, малодушието. Тези са двете крайности, към които човек можеше да се наклони. На ученика бе показано, че този, който се отдава на една безразсъдна смелост, изгубва, напуща своя “Аз”; той е смазан, разкъсан от житейския път. Този, който се отклонява в посоката на страхливостта, обратно на това, се втвърдява, той се отскубва от общността на нещата и на съществата. Той се изолира в самия себе си, защото не може да пос-тигне хармония на своите дела с живота на другите. Всички човешки де- ла бяха разглеждани в тази светлина. Едните могат да отклонят своя ав-тор до степен да бъде разкъсан, смазан от външния свят, да загуби самия себе си; другите, обратно на това, могат да го доведат до това да се втвъ- рди, да се изолира. И тази двойна опасност не заплашва само делата, из-вършени от храброст, тя съществува за всички човешки дела. Ето защо, над всеки морален код на мистериите, винаги се изписваха тези значими слова: ”търси точната среда, така че да не се изгубиш в света, но и светът да не те изгуби”. Това са двете грешки, които може да допусне индивидът. Той може да се изгуби в света, да бъде сграбчен от него, унищожен. Това е последст-вието, от прекомерната безразсъдъчна смелост, например. Или светът може да бъде изгубен за него, втвърдил се в своя егоизъм, такъв е случа-ят при страхливостта. На учениците се казваше: ”Доброто не може да се дефинира по един абсолютен начин, като нещо неизменно, към което трябва да се стре-мите и което е достатъчно да постигнете. Това е нещо, което чове-кът трябва да изяви; подобно на махало, той може да се колебае в едната или в другата посока; но той има възможност, чрез своята собствена вътрешна сила, да поддържа своето равновесие, да стои в точната среда”.

48

Така разбираме как може да се упражнява свободната човешка воля и важността, която имат за действието, разумът и мъдростта. Ако беше съобразно с човешката природа подчиняването на морални принципи, би ни било достатъчно да усвояваме тези принципи и тогава не би ни оставало нищо друго, освен да вървим в съществуванието според един изцяло определен план. Но реалният живот не е устроен така, той ни да-ва свобода, която не изключва постоянната възможност да се отклоня-ваме в две противоположни посоки. От тук идва възможността за злото. Защото какво е Злото? То е последствие от грешката, която човек допу-ща, когато се изгубва в света, или когато се отклонява далеч от света. Да се избягват тези две крайности, ето за какво настоява Доброто. Злото се е появило в еволюцията от факта, че хората са се отклонили, по време на своите инкарнации, в една или друга посока и не успявайки винаги да установят отново и незабавно равновесие, кармата ги задължава да го направят по-късно. Така, това, което човек не е успял да направи в един живот, не е могъл да намери точната среда, ще бъде реализирано по вре- ме на бъдещата еволюция. Човек се отклонява в една посока, после е за-дължен – може би, в следващия живот, - да върви в противоположната посока, докато постигне, малко по малко равновесие. Това беше едно от златните правила на древните мистерии. Както често се случва в подобен случай, откриваме ехото му при философията на древността. Говорейки за добродетелта, Аристотел изнася една сентен-ция, която се осветлява само в светлината на този древен свещен прин-цип, предаден от мистериите и който се включва в неговата философия. Аристотел дава, всъщност, за добродетелта следната интересна дефини-ция: “Добродетелта е едно типично за човека разположение, което му позво-лява, вдъхновявайки се от умерени съждения, да намира точната среда между многото и много малкото”. Тук Аристотел дава една дефиниция за добродетелта, която никога после не е приравнена от други филосо-фи. Той я дължи на мистерийните традиции, които беше запазил. Ето, значи, тази чудна точна среда, която трябва да може да поддържа този, който желае наистина да бъде добродетелен и да позволява на една мо-рална сила да оживява света. Ето че сме готови да отговорим на този въпрос: ”За какво служи мора-лът? Какво се случва, когато той прави грешки, когато царува злото, ко-гато се изявява “многото” или “много малкото”, - когато човек се оставя да бъде смазан от света, или, обратно, се изолира от него?” В единия и в другия случай нещо се разрушава. Злото, безнравствеността винаги на-лагат едно разрушаване и още от мига в който човешкото същество осъ- знае, че когато върши зло, то силом разрушава нещо, доброто му се под-

49

чинява и го води. Всъщност, такава е задачата на Антропософското дви- жение, което само започва своето дело в света. То ще накара хората да разберат, че злото се придружава винаги от един разрушителен процес, че то винаги премахва от света нещо необходимо. В светлината на този принцип от който ние извлякохме значимостта за нашата антропософска концепция за света да проверим познанията, от-насящи се до човешката природа, които преди това бяхме постигнали. Те ще ни отведат до едно твърде своеобразно развитие на идеята за Доб-рото и за Злото. * * * * * Знаем, че Сетивната душа се разви специално по време на древната хал-дейска епоха, или Третата следатлантска епоха. Днес имаме само твърде бледи сведения за тази цивилизация. Историята изобщо не преминава отвъд Древен Египет. Разсъждаващата душа се разви по време на Чет-въртата епоха, Гръко-римската, и нашата съвременна, Пета, има мисия да развие Съзнателната душа. Духовното Себе ще се изяви по време на Шестия следатлантски период. Да зададем следния въпрос: Кои са грешките, които може да допусне Сетивната душа в един или друг смисъл? Сетивната душа е тази, която не позволява да усетим света на външните обекти, да го приемем в нас – самите. Благодарение на нея, вместо да преминаваме през живота без да знаем нищо за нещата, които ни за обикалят, ние можем, напротив, да влезем във връзка с тях да участваме в тяхното съществуване. Това е ро-лята на Сетивната душа. Но какво, всъщност ни свързва със заобикаля-щите обекти? Това е интересът, кой то те събуждат в нас. Тази дума “интерес” изразява основно качество от морална гледна точка. Безкрай-но по-важно е да се схване нейното значение, отколкото натоварването с хиляди и хиляди морални принципи, твърде добри на пръв поглед, но често твърде незначителни. Истината е, че няма по-добър водач за мо-ралното действие от реалния интерес, който човек проявява към същест-вата и нещата. Разберете добре това! В нашата последна конференция ви говорих за Любовта, в дълбокия смисъл на думата. Ще ме разберете, то гава, ако ви кажа днес, че всички надути изрази, декламации като “лю-бов, любов и пак любов” и никога няма да ни дадат моралния импулс, който може да причини събудения в нас интерес към нещата и същества та. Пред нас стои дете. Кое е първото условие, за да се посветим на негово-то възпитание? Вдъхновението идва от интереса. Да се отдалечаваме от обект, към който се събужда в нас интерес, би било знак за болестно състояние. Ще съзнаваме все повече и повече, че интересът, който не

50

вдъхва едно същество или едно нещо е морален фактор от най-висока стойност. Колкото повече заместваме моралното проповядване от тър-сенето на истинските основи на морала, толкова повече ще си даваме сметка за него. Да разширяваме лъча на нашия интерес, да постигаме способността да проникваме в нещата, да ги разбираме, това означава да събуждаме в нас сили, които ще окажат въздействие чак до отношенията ни със себеподобните ни. Интересът, който проявяваме към едно същество, ще породи в нас ис-тинското състрадание, милостта. Да считаме, следователно, за наша ант-ропософска задача, да разширяваме полето на нашия интерес. Тогава ще видим световното братство да нараства. Проповедите за любовта, която трябва да изпитваме един към друг няма да ни помогнат да напредваме. Но ако разширяваме все повече и повече нашия интерес, ако се опитва-ме да разбираме душите, с цялата има разнообразност от темпераменти, от характери, от раси, от националности, от религии, от философии, ако правим усилия да проникваме така дълбоко в съществата и в нещата, то-гава ще се видим стимулирани за истинско морално действие. Но тук трябва още, между две крайности, да открием точната среда. Ед- ната от тези крайности е представена в безразличието, то води към най-големите катастрофи в моралния ред. То е следствие от затвореността на човека в самия себе си, на човека, който се изолира упорито в своите принципи и говори само за “своята гледна точка”. Да имаш “гледна точ-ка”, в областта на морала е, всъщност, едно пагубно поведение. Трябва да си с отворени очи за всичко, което ни заобикаля, ето това е важното. Безразличието изолира съществото от света, докато интересът го кара да прониква в него. Ние сме изгубени за света, когато стоим безразлич-ни и падаме в безнравствеността. Безразличието, липсата на интерес по отношение на света, представлява, следователно, в най-висока степен морален порок. Антропософията, обаче, стимулира активността на духа; тя ни помага да мислим по-добре за духовното да го приемаме в нас. Както е вярно, че огъня, който запалваме, произвежда топлина, така и антропософската мъдрост събужда в нас интереса към всичко, що е човешко и към целия живот изобщо. Колко така, далечни обекти, като еволюцията на Сатурн, на Слънцето или Луната, Кармата и други изучавани от Антропософията въпроси, могат да имат като ефект пораждането на този интерес у нас, това, от пръв поглед изглежда невероятно. И при това е вярно, че този интерес, проявяван към всичко съществуващо, се появява като продукт на транс-формация на антропософските познания, така както безразличието е ре-зултат от приемането на материалистични знания. Това безразличие е,

51

уви, силно разпространено в наши дни и ако то не беше компенсирано, щеше да предизвика неизброими бедствия. Колко хора преминават през живота, влизат във връзка с толкова много индивидуалности, но никога не се научават да ги познават, оставяйки изцяло затворени в себе си. Не се ли случва твърде често да видим два- ма човека, свързани с приятелство от дълго време, внезапно да се разде-лят? Тяхното приятелство е било родено от един импулс на материалис-тична природа и им е трябвало много време, за да покриват своите реци- прочни характери и това, към което не са изпитвали особена симпатия. Рядко са днес тези, които знаят да слушат онова, което човек на човек говори. Ето това разбиране трябва да ни даде Антропософията; тя трябва да от-вори очите ни и душите ни за всичко що е човешко. Така ние няма пове-че да минаваме през живота със затворен дух, а ще обхождаме, оживени от жив интерес. За да не изпаднем в противоположни крайни прояви, трябва да се нау-чим да разграничаваме истинския интерес от този, който само изглежда такъв и да оставяме в точната среда. Да се хвърляме в прегръдките на всички срещнати, е един страстен начин да се самозагубим в другите, това изобщо не означава, че им засвидетелстваме истински интерес. То-ва означава, че се изгубваме в света. Светът губи нас, когато стоим без различни спрямо него, а когато се оставим на една безумна страст, която помрачава разума ни, тогава ние се изгубваме в света. Свещеният инте-рес, който проявяваме към съществата и към нещата, ни позволява да се държим здраво в точната среда и да пазим равновесието си. По време на Третия следатлантски период, египетско-халдейската епоха, по-голямата част от земните жители беше още оживена от една особена сила, която им помагаше да поддържат равновесието между безразличи-ето и страстта. Това е силата, която някога и до епохата на Платон и Аристотел, бе наричана: мъдрост. Но хората гледаха на нея като на дар от боговете. В тази връзка, можем да назовем този Трети следатлантски период, период на инстинктивна мъдрост. Ако я изучаваме от тази гле- дна точка, ще констатираме, че хората бяха още в тази епоха, по-близко до духовните и божествени могъщества, и че после това вече не беше та- ка. Разгледах този въпрос на конференциите в Копенхаген, които са ре-зюмирани в книгата “Духовното ръководство на човека и човечеството”. През египетско-халдейската епоха, инстинкти вната мъдрост, за която току-що говорихме бе тази, която свързваше хората с боговете. Способ-ността да се намира точната среда в действието /действие, отговарящо на епохата/, да се поддържа равновесието между безразличието и страс-тното и неразумното себеотдаване, - по това време се дължеше на бого-

52

вете. Още по вече, че и външните институции правеха усилие да допри-насят за поддържането на това равновесие. Преселението на народите по време на Четвъртия период не беше смесило расите и класите. Хората живееха изолирани в семейни, расови и народностните системи; те мъд- ро оставяха природата да регулира живота им и интереса, който тя по-раждаше в тях. Този интерес беше достатъчно жив, за да събужда в тех-ните ду ши морални импулси. От друга страна, кръвното братство, което свързваше членовете на една и също фамилия или раса, се явяваше като задръжка на безумната страст. Ако наблюдавате живота, лесно ще съз-наете, че и днес още кръвните или семейните връзки са тези, които по-раждат най-силно интереса на съществата едно към друго и който обра-зуват така наречените безумни страсти. През египетско-халдейската епо- ха, цивилизацията се концентрираше върху по-ограничени територии и беше по-лесно да се стои в точната среда. Но изчезването на чисто инстинктивните сили, извлечени от духовния свят и постигането на повече независимост на индивидуалностите по отношение на божествените могъщества, е от гледна точка на прогреси- вното развитие на човечеството. Ето защо, още от следващата епоха, гръко-римската, виждаме не само философи като Платон и Аристотел, а още публичното мнение в Гърция, мъдростта да не се счита повече за дар на боговете, а да се вижда в нея едно качество, което трябва да се постигне. Мъдростта, в очите на Платон, е основната, най-важна добро-детел и той счита за безнравствен всеки човек, който не прави усилие да я притежава. Днес ние се намираме в Петия следатлантски период и още сме много далеч от времето, когато мъдростта, която някога бе дадена на човечес-твото като инстинктивна сила, ще стане една съзнателна способност в нас. Опасността да се сгреши в едната или другата посока е също особе-но голяма в нашата епоха. От тук и важността на една антропософска концепция като нашата, която трябва да предвижда тази опасност и да повежда хората да постигнат съзнателно мъдростта, която те някога притежаваха като инстинкт. Самият дух на нашето движение е да развива съзнанието там, където ца-рува инстинктът. Някога боговете дадоха мъдростта на нашата несъзна-телна душа под формата на инстинкт; днес ние трябва да постигнем, чрез нашите собствени сили познанието за Космоса и за човешката ево-люция. Древните обичаи не се ли създаваха също върху мислите на боговете? Съвсем точно е Антропософията да се разглежда като изследване на бо-жествените мисли. Някога те проникваха в душите, които се оставяха инстинктивно да бъдат водени от тях, днес ние трябва ги търсим, да ги

53

изучаваме, да създадем наука за това. В това отношение, Антропософия-та трябва да ни се явява като нещо божествено. Ние трябва да изпитваме благоговение, дълбока почит към мислите, които тя ни предава – това са, мислите на боговете, създали света. На нас ни е позволено да ги от-разяваме в нашите собствени мисли. Когато разбираме по този начин Антропософията, усещаме, че нейното учение ни е дадено, за да изпъл-ним нашата мисия. Когато изучаваме еволюциите на Сатурн, на Слънце-то и на Луната, прераждането, развитието на расите и т.н., пред духа ни се отварят широки хоризонти. Но нашето поведение ще бъде правилно само ако имаме съзнанието, че тези мисли, с които ние се опитваме да се проникнем, са тези на боговете, повели еволюцията. Така ние “мислим” божествената еволюция. Който разбира това, чувства духа си да се про-никва от моралност. Невъзможно е да бъде другояче. “Някога” – си каз-ва той – “хората получиха от боговете, под формата на инстинкт, мъд- ростта, която предшестваше създаването на света. И точно тази мъдрост ги вдъхновяваше за морално действие. Днес, обаче, с помощта на Ант-ропософията, ние търсим съзнателно тази мъдрост. Следователно, на нас ни е позволено да вярваме, че тя ще се трансформира в нас в морална сила, и че с антропософската мъдрост ще усвоим, едновременно и ант-ропософския морал”. Но кои са моралните импулси, на които ще даде живот антропософското усилие в областта на мъдрия живот. Тук опираме до нещо, развитието на което може да бъде предвидено от антропософа и на което той трябва да схване дълбокото морално значе-ние, етичната стойност. Става въпрос за този “идеал на мъдростта”, за който говори Платон и който е така чужд на съвременното мислене. До- бре ще е също, ако заместим с друг израз това название, което беше сво- йствено на още проникнатите от мъдростта духове. Защото сме се инди-видуализирали, сме се отдалечили от божественото и трябва да се стре-мим да се приближим отново. Да се научим да усещаме цялото значение на думата “истинност”. Да се схване важността и стойността и, ще бъде една от целите на антропософската мисъл и антропософското поведение в моралната област. Днешните антропософи трябва да разберат колко необходимо е да се проникват от тази морална сила в едно, в което, ако още говорим за ис-тината, целият цивилизован живот се е отдалечил безкрайно от нея, под влияние на материализма и е губил все повече и повече смисъла на ис-тинността. Това не можеше да бъде другояче. Духът на истината не може да принадлежи на цивилизация, която представя определени ха-рактеристики, типични за нашата. Защото, питам ви аз: какво чувство може да изпитва човек, който търсейки информация от пресата, устано-вява, че непрекъснато е грешал, че получава само лъжи? И тази конста-

54

тация може да бъде правена всеки час, всяка минута. Навсякъде, където се разпростира модерния живот, се характеризира с липса на искреност, с отсъствието на всякакъв дух на истината. Не, разбира се, че не може истинността да бъде назована между качества на хора от нашето време! Да предположим, че имате доказателство, че някой е написал нещо не-точно. Кажете му го. Ще забележите, че твърде рядко ще се случи такъв човек да има чувство, че е извършил нещо лошо. Ще ви се отговаря най -често, без смущение имах добри намерения. Един антропософ не трябва да се задоволява от това поведение, нито да го счита за морално. Той не трябва да потвърждава нищо, на което не е проверил най-напред точно- стта, правилността, истинността. Той трябва да усеща, че негова абсо-лютна задача е да проверява, с всички средства, с които разполага, всяко нещо, което възнамерява да каже. Да не се усеща това задължение, това означава, че не се познава моралната сила, която представлява истинно- стта. Ако човек го изпитва, не може повече да казва:”потвърдих това с добри намерения”, защото усеща, че не е достатъчно да казва това, което смята за вярно, а трябва да се казва само това, за което знае, че е точно и правилно. В това отношение нашата цивилизация трябва да претърпи една радикална трансформация на комуникациите, желанието за усеща-ния, което притежават хората и, най-общо казано, всички последствия от една материалистична възраст се противопоставят на духа на истин-ността. В моралната област, Антропософията ще възпита човечеството, ще го накара да усеща задължението да бъдеш истински. Аз не се заемам днес с това, да изследвам в каква степен този дух на ис-тината царува от началото до сега между нас, но потвърждавам, че той трябва да бъде зачетен като един основен антропософски принцип. Мо-ралната еволюция ще има доста работа в недрата на антропософското движение, за да пропие този идеал на истината цялата ни мисъл, цялото ни чувство, цялата ни дейност във всички направления. Точно този иде-ал може днес да зароди добродетелта в чувстващата душа. Антропософията нарича “Разсъдъчна душа” втория душевен принцип на човека. Знаете, той се е утвърдил главно по време на Четвъртия гръко-римски период. Говорихме за добродетелта, която го характеризира – храбростта, смелостта, която заема точната среда между страхливостта, от една страна, безразсъдната смелост, дързостта, от друга Платон и Аристотел я представяха така. Тя беше разгледана като настоящ дар от боговете, докато “мъдростта”, под своята инстинктивна форма, прина- длежеше по-специално на Третия след атлантски период. Ние вече пока-захме, по време на първата от тези конференции, че християнството, разпространявайки се на север, срещна инстинктивна смелост, която оживяваше хората от Четвъртата епоха. Тя се явяваше в тях още като

55

един божи дар. Както мъдростта, науката на звездните мистерии се ус-тановява от божественото вдъхновение при халдейците, така храбростта бе дадена на гърците и римляните и на края, на народите, натоварени да разпространяват християнството. Тя надживя мъдростта. Да разгледаме сега нашата Пета следатлантска култура. По отношение на смелостта, ние се намираме в положението на гърците, по отношение на мъдростта, която беше инстинктивна при египтяните и халдейци те. По същия начин, гледайки към миналото, виждаме, че боговете вдъхно-вяваха смелостта на нашите деди, тази смелост, която ние трябва да за-воюваме отново днес. Но на нашите две предшестващи конференции по- казахме трансформациите, които претърпява тази добродетел. Дадени от боговете, тя имаше един външен характер. При Франсоа д Асиз, ние я виждаме да се променя под импулса на една сила, която разпознахме, че е тази на Христос, в една вътрешна добродетел, тази истинска “любов”! Но тази любов трябва да бъде водена от другата добродетел, тази на ин-тереса, на разбирането, което носим на съществото, върху което излива-ме нашата любов. В своята творба “Тимон Атински” Шекспир показа как любовта, когато е оцветена от страстта, когато е само една еманация на човешката природа и не е водена от мъдростта на духа на истината, може да докара големи нещастия. Тимон Атински раздава цялото си бо-гатство. Щедростта е добродетел, но Шекспир ни показва как прахос-вайки своите блага, неговият герой си изгражда едно качество на пара-зит. Както смелостта на древните народи беше направлявана от европейски-те Брахмани, от тези мъдреци, оттеглили се в северните райони на Евро-па, така нашата човешка природа днес има нужда да бъде водена, за да установи хармония между проявяването на добродетелта и инспирира-ния от външния свят интерес, интерес, който трябва да определя нашите отношения с него и да води любовта ни. Франсоа д Асиз ни предлага един характерен пример за това, макар и радикален. Той е познаваше това тягостно, ранимо даже страдание, каквото определени личности за- свидетелстват и което не винаги е проява на истински морален импулс. То много често е и отхвърляно от тези, към които е адресирано. Но ни-кое нормално същество не би от казало да бъде разбирано и този, който съобразява своите действия с това разбиране, няма никога да си на влече никакво неодобрение и осъждане. Точно то трябва да води втората доб-родетел, тази на Любовта. Под импулса на Христос, любовта е станала добродетелта на Разсъдъчната душа, това е една любов удвоена от раз-биране, от усет. Състраданието, способността да се поделя мъката и ра-достта на другите, е добродетелта, като трябва да носи в бъдеще най-ху- бавите плодове в общия живот на хората. Тази симпатия, тази любов,

56

тази мъка и тази радост, поделени, ще разцъфнат в душата на този, кой-то наистина разбира Христо вия импулс. Под действието на Антропософското развитие, ще покълне едно чувство в душата: чрез Мистерията на Голгота, Христос влезе в земната еволю-ция. Импулсите, които той даде, делата, които извърши, са записани тук; можем да ги открием навсякъде. Обаче, защо слезе той на Земята? За да накара еволюцията да върви в желаната посока. От тогава нататък, от-както Христос проникна света със своята сила, всяко неморално дейст-вие, всяко безразличие по отношение на ближния, упражнява върху тази сила разрушително действие, светът се лишава несправедливо от нея. И обратно, когато добродетелта, която е творческа сила, предложи своите дарове на света, тя прави от този, който я развива съзидател. Давайки, той съгражда. Не без основание се повтаря, че Христос беше разпнат на кръста веднъж, на Голгота, но е отново и отново, непрекъснато разпнат от действията на хората. Това, че Христос проникна в земната еволюция чрез акт извършен на Голгота, означава да прибавя постоянно към свои-те страдания, към своите болки, извършеното по един безнравствен на-чин, при липса на интерес, на любов към хората. Ето защо Христос ще продължава да бъде разпъван, толкова дълго, колкото безнравственост-та, безразличието и липсата на любов управляват. Импулсът на Христос бе даден за еволюцията на Земята и тя е тази, която носи тежестта на то-ва страдание. Но ако е вярно, че разрушителната сила на злото спъва Христовия им-пулс и продължава, един вид, да го разпъва, вярно е също, че всяко дей- ствие на любовта допринася за изявата на Христовата сила, реализира я, така да се каже.”Всичко, което направите на най-малкия от моите братя, на мен го правите”, - това е най-значимото слово на любовта, което, щом бъде разбрано в неговия антропософски смисъл, ще упражни върху ду-шата дълбоко морално влияние. Това е смисълът, който откриваме, кога- то правим усилия да разберем ближния си и когато нашите действия по отношение на него, нашето поведение, нашата добродетел се вдъхновява от това разбиране на неговото истинско същество. Да се усеща, че Мис-терията на Голгота беше извършена за всички хора, че от нея се излъчва сила, която се разлива в целия свят – ето кое може да даде на душата мощен устрем, ето кое може действително да основе морала. ”Направи усилие да разбираш хората, твоите братя, да приемаш всички техни особености на раса, цвят, националност, изповядване, философска кон-цепция и т.н. всичко, което направиш за тях, го правиш за Христос, ко- йто се свързва с настоящата еволюция на земята”. Тази мисъл: ”това, което направите на един от моите братя, на мен го правите” представля-

57

ват за този, който е разбрал значението на Мистерията на Голгота, едно мощно морално вдъхновение. Ако боговете на предхристиянската ера вдъхваха на хората инстинктив-ната мъдрост, а по-късно – инстинктивната смелост, - от символа на Кръста се излъчва любов, тази любов, която разцъфтява от интереса, от разбирането, което хората изпитват един към друг. Така силата на Хрис-тос се упражнява в света. Когато не са мо Брахманът ще обича и разбира Брахмана, Парият – Пария, евреинът – евреина, християнинът – христи-янина, а когато евреинът ще обича и разбира християнина, парият Брах-мана, американецът – азиатеца, - когато започнат да се разбират, като хора и да се идентифицират един с друг, - тогава ще блесне дълбокият смисъл на тази мисъл. Трябва да царува братството между хората, без различаване на външното изповядване. Баща, майка, брат, сестра, сами-ят ни собствен живот, трябва да имат в нашите очи по-ниска цена от то-ва, което душа говори на душа. “Този, който не се освобождава, в този смисъл, от всички връзки, които спъват проявлението на Христовата Сила, изравнителка на всички човешки различия, този, който не пренеб-регва тези различия, не може да бъде мой последовател", - такава е си-лата, която се излъчва от Мистерията на Голгота, такава е тази любов, в която се обновява една примитивна добродетел, дадена на хората от бо-говете. Остава ни да изследваме само това, което може да се нарече добродете-ли на Съзнателната душа. Те са в нас още в състояние на инстинкт. Пла-тон и Аристотел разгледаха основните добродетели на Съзнаващата ду-ша и ги дефинираха като една състояние на равновесие, като една точна среда. Съзнаващата душа е определена от съзнанието, което имаме за външния свят чрез посредничеството на нашето тяло. Това тяло е най-напред инструментът на Съзнаващата душа и само чрез него ние пости-гаме себесъзнанието. От тук идва неговата важност. Земната мисия на човека не би могла да се реализира без това тяло. Но тук още има огра-ничения, ако използва силите, в него само за телесни наслаждения, ще се затвори в самия себе си, ще бъде изгубен за света. Това е случаят на покварения човек, казваха Платон и Аристотел, който търси само удо-волствия и се изолира от света. Обратно, този, който се отказва от всичко, отслабва все повече и повече, той е въвлечен в световния процес и, презрял силите, дадени на човеш-кото същество, е унищожен. Така силите, служели на развитието на Съзнаващата душа могат да бъ-дат разширени и човекът тогава е изгубил света. Добродетелта, която ни позволява да избегнем тези две крайности с умереността /въздържано- стта/. Между аскетизма и поквареността, тя представлява точната среда.

58

Това е типичната за Съзнаващата душа добродетел. За това, което обх-ваща тя, ние не сме преминали още инстинктивния стадий. Наблюда-вайте хората, ще видите до каква степен, в тази област, те се оставят на емпиризма и се колебаят ту в едната, ту в другата посока. Абстрахирай-те се от малкия брой хора, които се опитват днес да постигнат съзнание в тази област и ще откриете, че по-голямата част от хората отговаря на следния модел: През зимата, се отдават на всички видове крайности, ядат до насита деликатни ястия, задоволяват лакомството си, - после, ля- тото, отиват в Карлсбад и никъде другаде, за да лекуват с противопо-ложната крайност всички болки, причинени от първия начин на живот. Това е един радикален пример за това колебание между две крайности, между наслаждението и отречението; откриваме го навсякъде, макар и не толкова забележимо. Хората преминават мярката в едната посока, ка-то самите те се натоварват с това, после отиват на лекар да им предпише дезинтоксикационно лечение – иначе казано, отиват в другата крайност. Този инстинкт, който се явява ка то, един вид дар от боговете, ги тласка да установят постоянно равновесие. Но, както всички други инстинк-тивни способности, тя ще се изгуби по време на преминаването от Пета-та в Шестата следатлантска култура. Тази инстинктивна способност ще изчезне, в качеството си на естествен дар и вие можете да прецените до каква степен антропософските концепции и антропософския дух ще до- принесат за прогресивното развитие на съзнанието в тази област. Рядко са днес антропософите, даже просветените, които разбират, че Антропософията е тук още средство да се постигне истинско съзнание. Когато тя се изяви в цялата си стойност в тази област, тогава ще видим хората да проявяват едно все по-интензивно желание за великите духов-ни истини. Днес Антропософията се приема още с присмех. Но няма да бъде винаги така; тя ще се разпространи, тя ще триумфира над всички враждебни действия, които среща и над всичко, което спъва още нейно-то развитие. Антропософите няма да се задоволят тогава повече с про-повядването на универсалното братство. И хората ще разберат, че Ант-ропософията не може да се усвои за един ден, както не може в един ден да се нахраниш за цял живот. Трябва да се проникваш от нея малко по малко и без прекъсване за нап-ред. Все по-малко се вярва, че е достатъчно да се присъединиш към принци-пите на нашето движение, за да бъдеш антропософ. Живото участие в общата работа, чувството за дълбока общност в антропософския живот, ще се развиват все повече и повече. Какво влияние, обаче, имат върху съществото, мислите, чувствата, поривите, породени от антропософска-та мъдрост? Един антропософ, не може, разбира се, да има материална

59

гледна точка. Например, той няма да каже, че мисълта е получена от ед- но молекулно движение на мозъка, от който тя се изплъзва като лека па-ра или като пламъка, който се издига от свещ. Това, тук е една материа-листична гледна точка; тази на антропософа е точно противоположната. Вътрешният живот, мислите, са те зи, които привеждат мозъка, нервната система в движение. Отпечатването в тези органи движения се променят според естеството на мислите. За да се познава интимната конструкция на един мозък, трябва да се търси природата на мислите, които го обита-ват. Както написаното е нещо друго, освен израз на мисълта, така дви-женията на мозъка са следствие от нея. Ще направите заключение от казаното, че вашите мозъци, където сега живеят антропософски мисли, не приличат на тези на членовете на едно общество на картоиграчите, например. Феномените, които се извършват във вашите души, според това дали се отдавате на антропософски мисли или играете карти, или присъства те на кино-представление, са, крайно различни. Обаче нищо в организма не е изолирано: напротив, всички ча- сти в организма се поддържат взаимно. Мислите действат върху мозъка и върху нервната система, които са във връзка с целия ни организъм. Те-зи феномени остават още скрити в по-голямата си част; но когато после- дните органични качества, които се предават още по наследствен път из- чезват, ще можем да наблюдаваме следния феномен: излъчването на ми- слите ще се разпростре от мозъка върху другите органи, ще окаже влия-ние, например, върху храносмилателните органи; определени храни, ко-ито днес се хапват още, ще предизвикват отвращение у тези, които са се проникнали от антропософски мисли. Мислите на Антропософията са мислите на боговете. Те променят целия организъм и пречистват вкуса. Когато една храна стане вредна за нас, ние ще започнем да намираме нейния вкус и нейния мирис за неприятни. Тази перспектива може да изглежда единствена, може би ще се окачестви като материалистична. Но тя ни най-малко не е такава. Този вид апетит, който ще ви кара да ядете такава храна, да отхвърляте друга, ще бъде едно от последствията на вашата антропософска работа. Възможно е още от сега да изпитвате, по отношение на определена хра-на отвращение, което не сте познавали до сега. Това е едно усещане, ко-ето ще се развива все повече и повече при тези, които работят, незаин-тересовани за своята вътрешна еволюция, с цел да служат на света. Не трябва да се работи така свободно, с думите “егоизъм” и “безкорист-ност”, ”незаинтересованост”. Хората често се лъжат чисто за тях. Да за-явиш, че искаш да работиш само за света, без грижа за своята собствена еволюция, не е доказателство за безкористност.

60

Да работиш за своето собствено духовно развитие, не е егоизъм, защото това означава да ставаш по-способен да участваш в еволюцията на све-та. Да се пренебрегва, това означава, да станеш непригоден за тази ра- бота, означава да лишиш света от тази сила. Тук трябва още да знаете да разпознавате това, което е правилно и точно да правите, за да се реали-зират намеренията, които боговете са положили в нашите души. Така Антропософията ще допринесе за развитието на една част, или по-скоро, на ядрото на човечеството, което повече няма да се задоволява с инстинктивно подчиняване на един идеал за умереност, сдържаност, за мярка, а ще върви съзнателно към всичко, което може да допринесе за това човекът да стане един конструктивен елемент в космичния ред и да извърне глава, да се обърне съзнателно на всякакво разрушително влия-ние по този повод. Ето така моралните импулси се изявяват еднакво във вътрешния живот на човешкото същество и в работата, която тук се извършва. Това, което можем да наречем “мъдростта на живота”, ни се явява като един нов ас-пект на умереността. Този мъдрост на живота ще бъде идеалът на Шес-тата следатлантска епоха; това е добродетелта, която Платон нарича “справедливост”. Това е хармоничното съзвучие на другите добродете-ли. Модификациите, които добродетелите претърпяха в човешката душа промениха нейното чувство по тяхно отношение от предхристиянската ера. Тогава хората не познаваха тази хармонизираща добродетел, която довежда съгласуването между другите добродетели. Това съгласуване се представя като идеала на едно още далечно бъдеще. Ние виждаме, че храбростта се промени в морална сила на любовта. По същия начин, мъдростта се превърна в истинност. Точно тази добродетел дава на по-зицията, която човек заема в света нейното достойнство и нейната точна стойност. Но какво означава да си “истински” по отношение на духа, на духовни-те неща? Интересът, истинското разбиране, симпатията, която човек из-питва по отношение на съществата и нещата, събуждат тази добродетел в Чувствуващата душа. Как се изявява тя по отношение на духовния свят? Когато имаме работа с физическия свят и преди всичко с човешко-то същество, трябва очите ни и душите ни да се отворят, за да ги възпри- емаме. Но какво ще бъде поведението ни по отношение на духовния свят? Как се постига тук проницателност? Развивайки в нас самите едно твърде своеобразно чувство, появило се също по времето, когато древ-ната инстинктивна мъдрост бе тласната в дълбините на душата. Точно това чувство гърците характеризираха, казвайки: “Всяка философска ак-тивност започва с учудването, с удивлението”.

61

Ако вземе това чувство за база на нашите отношения с духовния свят, ще им дадем морална стойност. Дивакът, първобитния човек няма ни-какво учудване пред големите космични феномени. Само развивайки се разумът разбира, че най-ежедневните феномени таят енигми и започва да предполага за един духовен елемент в тях. Удивлението на душата е това, което го въвежда в духовния свят и му отваря познанието за него. За да се опознае един обект, трябва душата да бъде привлечена към не-го. Точно в това привличане разцъфтява учудването, удивлението, вяра-та. Истината е, че винаги тези чувства ни обгръщат към свръхсетивното и точно тези чувства са обединени под думата “вяра”. Вярата, удивлени-ето, учудването са трите душевни сили, които я издигат над обикнове-ния свят. Ако изпитваме учудване пред човешкото същество, ще започнем да се стремим да го разбираме и разбирането на неговата природа ще ни отве-де към добродетелта на “братството”. Ще я реализираме най-добре, ако се чувствуваме проникнати от респект пред човешкото същество. Всеки човек ще ни се явява достоен за този респект и колкото повече го изпитваме, толкова по-истинни ще ставаме. Да бъдем “истински” ще бъде задача за нас, ще се чувстваме свързани с истината. Обръщайки се към духовния свят, чието съществуване предполагаме, ще открием отново чрез познанието свръхсетивната мъдрост, която е по- тънала в подсъзнателните области на душата. Едва след нейното потъ-ване беше произнесена мисълта: “Всяка философска активност, започва с учудването, с удивлението”. Чувствата, на които тя отговаря, се проя-виха в хода на еволюцията едва в епохата, в която Христовият импулс се предаде на света. След като вече назовахме любовта като втора добродетел, да разгледаме сега мъдрото житейско поведение, добродетелта на бъдещето, която, в настоящия час приема при човека формата на инстинктивна умереност. Ето защо той мисли още за самия себе си и определя своите действия върху своя собствен интерес. Необходимо му е също да му бъде представен обективен критерий. По други поводи, вече съм ви говорил, за “съзнанието”. То се появява едва в гръцката епоха или Четвъртата следатлантска епоха. В гръцките трагедии от древността, при Есхил, например, фуриите играят голяма роля. Те се появяват отново по-късно, трансформирани в съзнание, при Еврипид. Този пример показва, че това, което наричаме съзнание не съ-ществуваше при древните. Съзнанието представлява преди всичко фор-ма, върху която ние определяме нашите действия, тя ни предупреждава когато рискуваме да преминем мярката и даваме висока цена на нашия

62

личен интерес. Съзнанието въвежда равновесието между нашите анти-патии и нашите симпатии. Нашето поведение по отношение на доброде-телите, на истинността, на любовта, на мъдрото водене на живота, става така по-обективно; то държи сметка повече на външния свят. Любовта играе тук ролята на медиатор и действа като регулатор на жи-вота, - на социалния живот също. По този начин тя канализира импулси-те, които се появяват в душата. Духът на истината се изявява във вярата на душата по отношение на свръхсетивния свят. Мъдрото водене на жи-вота, което я води вътрешно е изпитано от нея като една регулиращо действие, излъчващо се от боговете. Това мъдро житейско поведение и посочва пътя на точната среда, това е работа на съзнанието. Ако имахме време да опровергаваме противоположните мнения, които могат да повдигнат тези конференции, щеше да ни бъде лесно да го нап-равим. Ще изследваме само едно такова. “Съзнанието и учудването на душата пред света са се появили, според вас, в един определен период от човешката еволюция”, би могло да се каже.”Но това е грешка. Това са вечни, неразделни от човешката природа способности”. Да се претендира това, означава да не се познават основните, най-важ- ните условия за еволюцията. Тази истина ще се наложи малко по малко. Ще се узнае, че някога чове-чеството не беше още напълно слязло на физически план и живееше още под една по-голяма зависимост от божествените могъщества. То ще пра-ви усилие, в бъдеще, да спечели отново, съзнателно своето минало със-тояние, когато духът на истината, любовта и изкуството да се живее ще го причиняват повече, и при това, повече във физическия свят, отколко-то в областта на духовното познание, като душата е проникната от вяра-та в свръхсетивния свят. Тази вяра няма да го въведе силом, незабавно, веднага, в този свят, а ще се трансформира накрая в духовно съзнание. Същото е и при любовта и нейното действие навън. Съзнанието ще се намеси като регулаторна сила на Съзнаващата душа. Вярата, любовта, съзнанието ще бъдат трите звезди, които ще светят между моралните сили и ще проникват със своята светлина човешките души, с помощта най-вече на антропософските познания. За тези познания, единствените, които предвиждат едно непрекъснато нарастващо развитие на тези доб-родетели, ще се открият моралните перспективи на бъдещето. Антропо-софията проектира тяхната светлина върху целия етичен живот и вижда в тези добродетели градивните сили на бъдещето. Завършвайки така конференцията, ще ви говоря за нещо, на което само едно дълго разглеждане би могло да установи очевидността и за което днес аз само ще съобщя. Знаем, че Христовият импулс се предаде на света чрез Мистерията на Голгота. Ето какво се случи в това време –

63

един човешки организъм, съставен от физическо, етерно и астрално тяло бе проникнато от Христовата сила, вместо “Аз”. Това е силата, която се разпространи в живота на Земята в цивилизацията. Ние знаем, че Исус от Назарет запази своето физическо, своето етерно и астрално тяло, Христовият импулс при него изигра ролята на “Аз”. На Голгота, Исус от Назарет се раздели с него и той проникна тогава в земната еволюция, на която този импулс даде своя смисъл. Припомнете си определени данни от духовната наука, за които често за-гатваме, за да може духът да свикне с тях и да ги вземе на сериозно. Светът, казваме ние, е “майа”, е илюзия. Но човекът трябва да се издига прогресивно над тази илюзия, за да постигне истината, реалността на света В какво се състои еволюцията на Земята? Всъщност, тя обхваща 2 пери-ода. По време на втория, всички външни неща, които се бяха образували по време на първия и които нашите физически сетива възприемат, се разт-варят, се отделят от човешката еволюция, така, както физическото тяло се отделя от човека. Какво ще остане тогава? Може да се запитате. Ще останат силите: реал-ните сили, тези, които се свързват с човешкото същество чрез еволюци-онния процес на човечеството на земята. И най-реалната от тези сили е тази, която проникна в еволюцията чрез Христос. Обаче днес тя не на-мира нищо на Земята, с което би могла да се облече. Тя очаква бъдещата еволюция да и даде обвивка. Когато тази земна еволюция бъде извър-шена, тогава Христос, напълно реализиран ще бъде човекът на завърше-ка, както Адам беше човекът на началото, около когото се групира чо-вешкото множество. В тази мисъл:”Това, което направите на един от вашите братя, на мен сте го направили”, има за нас едно основно указание. Какво е това, което е направено за Христос? Делата, които се подчиняват на Христовия им пулс, които са инспирирани от съзнанието, от вярата, от познанието ос-тават, след като са се отделили от течението на изтеклия земен живот; и така, давайки нещо на своите братя по-скоро чрез извършените дела, от-колкото чрез своето морално поведение, човек го дава в същото време на Христос. Нека нашето поведение да бъде водено от истината, че вси- чко, което събираме, като сили, дела на вярата и доверието, дела, инспи-рирани от учудването, удивлението, ги предлагаме на Христос, за да съ- здадат те около него един вид обвивка, подобна на астралното човешко тяло. Моралните действия инспирирани от удивлението. Доверието, вя-рата в духовния свят, чрез всички чувства, в една дума, които проправят пътя на свръхсетивното познание, изграждат действително едно астрал-

64

но тяло, за което копнее Христовият “Аз”. Защото всички тези дела и благоприятстват любовта, - и всъщност това е смисълът на тази мисъл: ”Всичко, което правите на моите братя, на мен го правите”. Чрез нашите дела от любов ние изграждаме етерно тяло на Христос до-като тези, които извършваме в света под импулса на нашето съзнание, му изграждат това, което отговаря на физическото тяло. Когато Земята завърши своя цикъл, когато хората разберат кои са истинските морални сили, генераторки на доброто в света, тогава ще бъде освободена Хрис-товата сила, която, като един “Аз” проникна в еволюцията на човече- ството, чрез Мистерията на Голгота. Този “Аз” ще бъде облечен отново от едно астрално тяло, изтъкано от вяра, от всички дела, които вдъхно-вяват в човека неговото удивление пред света, - от един вид етерно тяло, образувано от делата от любов, - и накрая от една обвивка, подобна на физическо тяло, образувана от инспирираните от съзнанието действия. Така бъдещата еволюция на човечеството ще се извърши чрез съдейст-вието на моралните човешки сили и творческия импулс на Христос. В перспективите на бъдещето, човечеството ще продължи да живее като един огромен организъм. Хората ще се научат да присъединяват към не-го прогресивно своите дела, изграждайки така обвивките, за които току-що говорихме и създавайки по време на земната еволюция основите на една огромна общност, която силата на Христос ще пропие изцяло. Следователно, изобщо не е необходимо да се проповядва морал, но е възможно да се създаде, опирайки се на реалните събития от настоящето и миналото, чрез които се потвърждават въздействията на определени твърде чувствителни натури. Прочетете писмото, което написа Гьоте по време на смъртта на своя приятел, дюк Шарл-Огюст до Ваймар и забе-лежителните думи, които той записва същия ден в своя дневник, през 1828 г., три години и половина преди своята собствена смърт: Разумният свят в своята цялост, трябва да бъде разглеждан като един огромен без-смъртен индивид, който, произвеждайки непрекъснато необходимостта се явява самият той господар на случая”. Тази мисъл не създава ли в мислите на един конкретен смисъл, когато си представяме този “индивид”, движейки се сред нас и ние не се ли чувст-ваме свързани с него чрез нашата собствена творческа активност? Той влезе в човешката еволюция чрез Мистерията на Голгота и хората, нап-равлявайки своя живот, както бе казано по-горе, се организират около него, както обвивките около ядрото на съществото. Бих могъл да ви кажа още много неща, отнасящи се до добродетелта от антропософска гледна точка. Най-вече, бих могъл да се впусна надълго върху истиността и нейните връзки с кармата. Антропософията ще на-кара идеята за кармата да проникне в хода на човешката еволюция и хо-

65

рата ще се научават все повече и повече да гледат на живота в тази свет-лина и да съобразяват своите добродетели с кармата. Ще се разбере, че не е правилно да отричаш своите минали действия в своите бъдещи дей- ствия, че продължението в своя живот човек трябва да направи, като по-еме върху себе си последиците от действията си. Лесно е да си дадем сметка колко рядко се среща още това поведение. Съществото се открива в своите действия. Обаче, веднъж извършени, то спира, най-общо, да държи сметка за тях, докато те би трябвало да му за- браняват определени други действия. Трябва да се научим да се чувст-ваме отговорни за своите действия, да ставаме съзнателни за своята карма. Това е още едно заключение, което можете да извлечете от тези конференции. Ако следвате други такива за вас – самите и ще видите ко- лко плодоносни са тези идеи, когато ги развиваме. Човешкото същество имайки определеността да се реинкарнира непре-къснато, до края на земната еволюция, има задачата да трансформира чрез делата на своята свободна воля всяка грешка, която би могло да до пусне, в един или друг смисъл, по отношение на добродетелите, които изследвахме, така че да се установи равновесие, да се открие точната среда и да реагира целта, която му се предлага, а именно, да облече от-ново с обвивки Христовия “Аз”. Така ние не се задоволяваме с един абстрактен идеал за “универсалното братство”, за което копнее, всъщност, едно велико могъщество, когато му се дават за база антропософски концепции, - но ние признаваме ре-алността на този духовен импулс, който бе даден на земната еволюция чрез Мистерията на Голгота. Тогава ще видим необходимостта да рабо-тим върху нашата Сетивна, върху нашата Разсъдъчна и нашата Съзна-телна душа, за да реализираме идеалното същество, да се обединим в безсмъртния “индивид”. Възможността за бъдеща еволюция почива изцяло върху изпълнението на тази земна мисия. Тази мисъл се изразява във втория морален прин-цип: ”Всяко действие, което извършваш като излъчено само от теб самия, те отдалечава от безсмъртното същество и те прави разру-шител. И обратно, всяко действие, което извършваш с цел да сътруд- ничиш на неговото изграждане, внася напредък в еволюцията и раз-раства /усилва/ живота на космичния организъм”. Съдържанието на тези два принципа е достатъчно, за да покаже, че ние не проповядваме морал, а се стремим да го създадем. Защото ужасна, страшна и способна да изтласка в нас лошите инстинкти – е тази мисъл, че можем да разрушим чрез нашите действия това, което имаме мисия да построим. Противоположното на това, ентусиазираща и генераторка на мощни морални импулси е мисълта, че ние изграждаме големия кос-

66

мичен организъм и се включваме в него чрез нашите действия. Като из-лагаме тези неща, не означава, че проповядваме морал, това означава да даваме път на мисли, които притежават морална сила и могат да създа-ват /основат/ морала. Колкото повече развиваме нашата мисъл и нашето антропософско пове-дение ще бъдат пропити от морал. Бях си дал задача да изложа тези не-ща по време на тези три конференции. Много въпроси можаха да бъдат само докоснати, самите ваши души ще ги развият. Така, разпръснати по земята, ще останем при това в контакт един с друг. Ние сме обединени за една обща наука. Ако оставим ехото на мислите, с които бяхме заети тук, да продължава в нас, ще реализираме този истински духовен живот, който Антропософията трябва да основе още от днес. Ние ще се разде-лим, но не се съмняваме, че нашите антропософски мисли, най-вече, ще ни свързват и тази сигурност е, в същото време, една морална сила. Чувството, че си свързан чрез един и същи идеал със съществата, с кои-то си разделен в пространството, но срещаш отново, при определени специални случаи, съдържа по-голяма морална сила от постоянния общ живот. Това е чувството, което изпълва душата ми в края на тези конфе-ренции и с което се сбогувам с вас. Убеден съм, и, ако е разбрано в своя истински смисъл, това чувство ще създаде базата на еднодневния антропософски живот на пътя на разви-тието. Нека тези мисли, нека тези чувства да оформят заключението на нашето занятие.