ISSN 1313-1443 цена 2 лв.

ВАРНА - КАНДИДАТ ЗА ЕВРОПЕЙСКА СТОЛИЦА

НА КУЛТУРАТА

СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО 2/2010

1

ПОЕЗИЯ 3Таньо КлисуровГеорги Ангелов

ПРОЗА 10Ангел Шишков

ПОЕЗИЯ 16Бойко Златев

ПРОЗА 18Валентина Плачкинова

ПОЕЗИЯ 22Димитър Костадинов

ПРОЗА 25Иван КьосевЧавдар Ценов

ПОЕЗИЯ 32Кирил Георгиев

ИДЕИ 33+ Кирил, Патриарх Московски и на цяла Русия

50гОДИнИкнИгОИЗДАтЕлствО„гЕОРгИБАкАлОв” 40Йордан ТодоровТихомир Йорданов

ДИскУсИЯ 45Българските неутралитети

ДнЕвнИк 49Предназначението на българите в исто-рията

ФИлОсОФИЯ 57Анри Бергсон. Въображението

ПРЕвОДИ 62Владимир Соколов в превод на Андрей АндреевНови преводи на Олеся Николаева

гОстУвАтнИстУДЕнтИОтлИтЕРАтУРнИЯИнстИтУт„МАксИМгОРкИ”-МОсквА68Екатерина Ратникова

свИДЕтЕлствА 70Октавио Пас за „Доктор Живаго”

ПРЕглЕД 74КнигиПо повод „Боляринът полковник Киреев и Освобождението на България”Владо Даверов. Prime timeЗахари Карабашлиев. Кратка история на самолетаИван Гранитски. БезднаСашо Серафимов. Потъване на светли-натаТеменуга Маринова. Сбогом, НефертитиСлавянские рукописи болгарского про-изхождения в Российской националь-ной библиотеке – Санкт-ПетербургАнастасия Ермакова. Точка Радости

Музика„ХІ Великденски музикален фестивал”Европейски музикален фестивал, Ва-рна, 2010

ИзложбиСамотни птици живеят в картините на Грога„Тълкувания” Кольо КарамфиловГреди Асса представи своите “Пенелопи”

ЮБИлЕЙ 79

сПИсАнИЕЗАлИтЕРАтУРАИИЗкУствО2/2010

2

Автор на заглавката на списанието е ИВАН КЕНАРОВ (1930 - 2006)

Редакционенсъвет

Отговорен редакторПАНКО АНЧЕВpankoantchev@mail.bg

АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВan_g_an@abv.bg

ДИМИТЪР КАЛЕВdimitar@kalevi.eu

Графичен дизайнДОБРОМИР КОСТОВ

КоректорДАРИНА ШИШКОВА

Списание „ПРОСТОРИ” се издава с решение на Общинския съвет - Ва-рна. То е продължител на литератур-ния алманах „Простори“ на книгоиз-дателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г.

prostori@mail.bghttp://prostori.ning.com/

ISSN 1313-1443 На кориците - творби наИван Христов – Грога

3

ТАНЬО КЛИСУРОВ. НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

АнтИЧнОст

Приличаш, детство мое, на прекрасната античност -каквото в теб живях, в живота ми вгради се.Тъй древната Еладаот днешните очи надничана хората, останали достойнии с високи мисли.Стрелите ми, изхвърлени от лъкове върбови,летяха сякаш варварите да улучат.А раните в игрите,временните болкими бяха школата Сократова,в която учех.Законите на Архимед открих покрай реката нашаи мачът с гумената топка бе моята спартакиада.Не можеха със своя легионда ме уплашатмомчетата от другия кварталдори в засада.Една хетера в моя сън вълнуваше ме нощем,изгряла с голото си рамо на съседския прозорец.Изпълвах с хекзаметрите за неянепомерни площиот ученическите си тетрадки,тъй с нея си говорех.Но, детство мое, като древната Еладана времето из глъбините изчезна ти безславно.Благодаря ти, че научи меда страдами да се радвам,и въпроси трудни да задавам.Какво от туй, че варварите надделяха,жадни за разплата,и смисъла на преживяното с оръжия прогониха?Остана споменът,остана ми мечтатаза тебе, свят на детството,с античната хармония.

4

МИнИстРИтЕ

Министрите мълниеносно минават с черни лимузини,оставят облаци от дим подире си в градчето -изплуват сетне бавно римските руинина форума античен, бюстовете на поети,короните на петдесетгодишните липи и булеварда,по който всеки ден кънтят стотици стъпки,по който чувам детството си с виковете: „Варда!“,възседнало велосипеда, от възторзи тръпне...Министрите мълниеносно минават с черни лимузини,дори не махват на децата тук, пък и защо ли?Пълзяха като охлюви към свойте върхове с години,сега летят – и сити, и доволни в новите си роли.Живеем с тях животи паралелни и различни.Какво че някога в надутите им речище чуем думите „народ“, „загриженост“, “обичам“,какво че пътят им веднъж и нашето градче пресече?Министрите мълниеносно минават и сирена вие,и ослепително просветва преди кортежа лампа синя...България, която вярвам, че сме точно ние,отказва да е тяхната родина!

сАМОДАЯЧУЯ

Стрелата на скръбта ме е пробола.Къде е думата добра, сега се питам -оправя кръвното ми, спира главоболаи сърцебиенето влиза в ритъм,

от възрастта ми четвърт век отнема,косата ми като преди сгъстяваи връща ми с отминалото времемечтата за успех, любов и слава.

Но само да я чуя... Всичко можеда се поправи в този свят за краткои да намеря отговора сложенна много отрицателни загадки:

скръб, старост, болести, тревоги...Но невъзможно е, надеждата се къса,защото думата добра не могада чуя от устата на врага си.

5

нЕвЯРнАтАсЪПРУгА

„...а каза ми, че е девойка,кога я водех към реката.“Ф. Г. Лорка

Не ме излъга. Даже ми разказа,че има мъж, че той е мил, сърдечен.Остави пръстена си в стъклената вазаи роклята си през глава съблече.

Не бе като горещата испанка -трапчинка малка да изрови кокът й.Докато милваше ме, май заплака,защото устните ми после бяха мокри.

Това бе всичко. Тръгна си веднага.Тъй летен дъжд след пладне тръгва също.И слънчогледите, поели влага,към слънцето отново се извръщат.

Извърнах се и аз към младостта си:любови нови нежно ми шептяха.Въпросите дойдоха много късно,а отговорите все трудни бяха.

Макар да е щастлив, човекът искада провери дали това така еи пресметливо сам поема рискана някой грях случаен. нАПЪт

Аз не зная това какво точно ми коства -мироглед по-широк или дръзка мечта -не желая да ида до Бахамските острови,до Египет да плавам, до Париж да летя...

Моят път в мен самия проектиран е вече,в мен са гари, летища, пристанища. В мен.И маршрутът прострян е далече-далече,и навътре в душата. От ума одобрен.

В мен бушува везден и безспир Океанът,в мен Хеопс пази своя загадъчен свят,Монпарнас зеленей, пред триножник застаналМодилиани е болен, а Бодлер – прокълнат...

Тръгвам, без да разбирам сега, без да зная„сбогом“ с вас да си взема ли, мога ли пакда поема обратно, недостигнал до края,да ви дам, че се връщам, убедително знак:

тук, в България, в Стара Загора съм утре,при поетите – автори на безсмъртни слова,пропътували същите тези маршрути,по които и аз от години вървя.

6

ЗвЕЗДОПАД

Поверието гласи, че падащатазвезда символизира нечия смърт.

Звездопад във полунощ: чудеснагледка ще е за очите мои, знам.Може от възторг дори да кресна.Но възможно е като звезда да падна сам.

Сам да съм звезда от звездопада,публиката ще крещи от радост тук.Тъй, додето някой смъртно страда,гледката забавна е за друг.

Ти, Живот, в една утроба раждашмъката ведно със радостта.Притъпявам силната си жаждада се радвам, щом ще носи тя

някому сълзи, дори и гибел,някому нечакан земен ад...С равнодушните очи на рибагледам този ярък звездопад.

ПлОЩАД„слАвЕЙкОв“

Сърце на столицата, някога проникнахи в теб, довеян с вятъра попътен.Аз бях един провинциален Никой,поискал да спечели любовта ти.

Как бях посмял? Списание „Септември“едно стъпало бе и аз понечихда го кача. Но... дръзкото ми темпос реалността бе във противоречие.

И аз като попарен вън излязох -разобличен, бездарен и излишен.Макар че Найден Вълчев бе ми казалтърпение да имам и да пиша.

В едно кафе след тази катастрофаготов бях да прережа свойта вена.Но драснах първата тревожна строфана бъдещoто си стихотворение.

Във онзи миг все пак не се предадох,помогна ми спасителното слово.Сърце на столицата, ти ми дадекуража да се върна тук отново.

И аз дойдох. На простата скамейкадве фигури една до друга гледам:баща и син с фамилия Славейковме канят сякаш да приседна редом.

7

ЦИгУлАР

Уби го най-случайната колав началото на дългия следобед.Кварталната клюкарка го преля.И кучетата препикахагроба.

Но всяка нощ, под килнатия кръст,той в плочата над себе си се взира,отмества я, изправя бавно ръст –на мъртвите съседида посвири.

Бил цял живот наивникът за тях,живеещ във измислени предели,излишен като застояла прахвърху кръчмарския тезгяхв неделя.

Ако се втурнат пак, за да разбиятцигулката, ще им отвърне строг:- Дойде мигът да слушате и вие.Ще свиря, колкото поискаБог.

Георги Ангелов е роден на 1.VІІ.1968 г. в Първомай. Завършил е ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, спе-циалност история. Носител на на-ционални награди за поезия. Ре-дактор на електронния портал „Литературен свят”.

ГЕОРГИ АНГЕЛОВ. НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

БРАтЯ

Биеше ме вкъщи. На ашици.Чупех ги. Не ме зарадва с вопли.Вярваше в оловните войници.В огъня ги хвърлях – да ме стоплят.Шарени флотилии си пускашсмело в синеоките морета.Но след тях, невидими, препускатвече острозъби ветровете:пратих ги – дано да преобърнатжалките ти дървени галери.Е, какво пък – ако се завърнаттука плитчина ще ги намери.Заедно ще търсим, ако трябва,после и онази Гетсимания,от която ненадейно грабватзнаеш как и за къде избрания.…Пред кого обаче – сняг се стели –като Юда да извикам: - Той е!Гробове съседни ни разделят.А трепти тревата върху твоя.

8

ПИсАтЕлИ

Много водка. Гръмка ерудиция.На талази – във очите – прах.Пози на оракули. И рицари.Пози бесновати. И за смях.

Тук-там мъдро блясват очилата.Хохот се разнася. В транс мълвинякой за дискурса, друг – за Платон.Гладят олиселите глави.

Пиперливи лафове. Въздишки.Скрита жажда по достъпна плът.Тънките си и дебели книжките взаимно май, че не четат.

Чужди са ми като юдаизъмза повярвал във Христа човеккрачещите тези катаклизми,буренясалият им хендек.

Видно е, България умира.Но вторачени във своя пъп,те се дуелират със всемиравсе едно, че той им има зъб.

Ставам. Зад усмивките широкисе разплисква тинеста вода.На въпроса: “Бяхте ли високи?“кой от нас ще отговори с “Да”?

***За българското слово иде реч…За българското слово съкровено,подложено на невидяна сечот чужди и от свои с настървеност…Натикано във ъгъла без гласотива си, затрива се, издъхва –последната преграда между наси хитрите задокеански влъхви,които искат да ни претопятв безродния котел на нихилизма.И българското, за да преломят,натрапват разцепления и схизми,внушават ни, че родният езикдецата ни не бива да говорят,че Вазов не е толкова велик,че сме предатели по дух и корен…Чуждопоклонници, слуги, нимаедна и съща Майка ни отгледа?Ридае тя отритната, саманад жалката ви пирова победа.

9

***“... но червеят ще скърца непременно”Андрей Германов

Ще скърца червеят, ще скърца, докато ние в мрака спим –нашественик, завоевател, привидно незабележим.

Той няма Дом, но има нерви да срине бавно всеки дом,във който влезе – търпеливо, невъзмутимо, мълчешком.

В телата на народи скърца, ала безпомощни са те.Непоправимо и дълбоко смъртта във тях расте, расте…

Каква клокочеща омраза изпълва тази ниска твар,та с нечовешко постоянство руши семейство и олтар.

Не спира своя ход, не спира невидимият паразит.Възмездието закъснява. Но то не може да е мит.

***Определение за мъка?Две състарили се лицавъв епицентъра на пъкъла,отнел добрите им деца.Дали били са наркомани,дали от секта са билиневъзмутимо поругани –не знаем… Ужасът валивъв тази смазваща картина:баща и майка, маса, столобърнат и един стариненчасовник, въздуха пробол…

***Колко тягостен, колко привиден покой:в края на дългата зима – градче като село.Давят се кучета, в тъмното чува се вой.И глутници скитат в мъртвилото – оредели.

Събуден от трясък страхливо се взира навън –по асфалта разкъртен се влачи пиян и го псува.В денонощния супер продавачът умира за съни говори на някого, който едва ли го чува.

Зад перде с цвят отпреди поколение бялнещастник пребива жена си – от бой я размазва.Местната стерва в градинката вдига скандал,защото това е животът й, както се казва.

Ще потънат и утре отново в житейската глъб.Новина от нощта ще ги спре – за момент неприятна:човек се обесил, притиснат с години от скръб,болезнено дълга за краткия път към земята.

10

АНГЕЛ ШИШКОВ. ПРОТИВОСТОЯНИЕОткъс от непубликувания роман „Остров Аруад“

Стараеше се да не мисли за Папа и за неща, свързани с него, но не успя-ваше.

Тази сутрин той се обади по телефона, както обикновено впрочем, но сега Антония беше сигурна, че го прави нарочно - да й попречи да се откъсне от ми-сълта за миналото, която чукаше в главата й. Разговорът им протече отчуж-дено, тя се стараеше да се въздържа, но не успя докрая, припомни му ста-ри работи. Негови думи, от тогава. Докато стискаше до болка слушалката, чак пръстите й изтръпнаха, Антония изведнъж осъзна, че е станала безкомпро-мисна към хора и събития от живота й. От някога и сега. Но главно към себе си. Разбра още, че нейното “мислене за Папа” се е превърнало в натрапчиво напомняне за нещо умряло. Откога започна всичко това? Пресметна: откакто си даде сметка, че най-важната част от нейния живот, отношенията с Хайан, е приключила със загуба. Тя си беше останала същата, а той се бе променил в един мил негодник. Или може би е обратното. Но каквото и да беше, дефектът оставаше в нея и като следствие от този “дефект” миналото на Папа също за-почна настоятелно да я тормози.

Опитваше се да не обвинява и осъжда, но по странен начин този отказ се превръщаше в главоболие.

Разбираше, че отдавна е отшумяла детинската гордост за Папа - политзат-ворник от мрачните години на фашизма и безкомпромисен борец за чистотата на идеала по-късно. Много отдавна. Едва сега ли забелязва това? Моля, раз-решете да ви представя преподавателя по идеологически дисциплини доктор Божилов... Боже мой, Папа никога не е бил скромен, а тя винаги е подминава-ла тази негова черта, макар да я забелязваше! Освен всичко друго той би мо-гъл да й бъде дядо, политзатворник станал едва навършил пълнолетие, а ко-гато тя се родила, той карал четиридесетата си година. На нея не й достигат цели шест, за да стигне онази негова почтена възраст, когато той е минавал за млад и щастлив баща. Безусловно щастлив!

Тъкмо образ на щастие беше нейното видение за Папа от някога: засмяно лице с огън в очите. Той играе с нея, подхвърля я във въздуха и двамата пи-щят от възторг. Освен радост в очите другото й ярко видение беше за негова-та бухнала като ослепително бял облак коса. Миналото лято той й гостува в Антрадус и Антония не забеляза никаква промяна в облака, никакво старческо олисяване, само леко посивял, сив облак вместо ослепително бял. Косата му побеляла след затвора и разпитите, след току-що отменената смъртна присъ-да, за една нощ. Папа я подхвърля във въздуха, двамата пищят от възторг, а във вестниците и по телевизията битува ликът на някаква американска негър-ка - лява активистка; косите на Папа са бухнали като нейните. Единствената отлика от онези коси е, че неговите са чисто бели. Антония лично откри съвпа-

11

дението и така запомни самата негърка, само че не лицето и очите, а косите: къдрави и разперени като ветрило.

Щом видението й за Папа стигнеше до приликата с косите на Анджела Дей-вис, нишката на възпоминанието се прекъсваше и Антония започваше да ми-сли за нещо друго. Най-често за Хайан. И в този момент знаеше без никакво колебание, че не го обича. Че отдавна не го обича и само навикът е хвърлял мост над пукнатината в отношенията им. “Да се чуди човек на такива асоци-ации: Папа, косите на Анджела Дейвис, Хайан и любов! Всеки учил психоло-гия в университет като мене може да направи връзка между тези елементи, но трудно би я дефинирал – мислеше си Антония. – Освен, ако дефиницията не звучи така...”

Не, не бива да избързва, не бива да обвинява, по-добре да поспи и се ус-покои!

Изострената й в последно време наблюдателност отбелязваше още, че е възприела тукашния навик да си поспива през деня. След това да излиза на мишуара. Иначе казано на разходката по крайморския булевард на Антрадус. И като стигне двата кораба, изхвърлени в плитчините от буря, “Сао Томе” и “Рима”, от където най-добре се вижда остров Аруад, пак някак от само себе си да започне да мисли за съвсем други неща. Далечни и светли. Като пътешест-вия, например. Или детството.

Понякога “Сао Томе” и “Рима” успяваха да я отнесат на островите Зелени нос и Гвинея-Бисау, до Конго и Луанда. Португалците вече са били там, където по-късно ще дойдат испанци и англичани, французи и холандци, и ще напра-вят света малък. При португалците светът все още е бил необятен. Защо се е родила момиче! Светът и днес продължава да е пълен с тайни и неизследвани пространства, но тя, която знае това, е момиче и само поради такава досад-на причина някой друг ще вдигне завесата на хоризонта, някой друг ще орга-низира с Лоран Кабила бунта на черния континент срещу днешните търговци на роби...

- Лоран Кабила е безкомпромисен борец срещу колониализма – казваше важно Папа.

Но тя няма да вземе участие в предстоящите битки, защото е жена; не може ли грешката някак да се поправи?

“Папа и Хайан са ренегати!”Като надмогна вътрешната си съпротива и все пак ги определи, Антония се

усмихна. “Ренегат” беше дума от речника на Папа и бе влязла в съзнанието й с цялото си отрицателно съдържание още тогава, когато той я подхвърляше във въздуха и двамата пищяха от възторг. Няма защо да се надсмива на думата, колкото и нелепо да звучи, в нея има истина. Папа и Хайан изневериха на своя идеал. Или може би никога не са го имали? А тя, боже мой тя, която винаги е била склонна на компромиси, винаги готова да се съгласява и да примирява крайностите, сега упреква най-близките си хора в липса на идеал!

“Ненавиждам тези двама мъже, защото ми повлияха така, че не мога да се променям безболезнено като тях. Приех техния идеал за свой, а те се отказа-ха от него: следователно и от мен.”

И пак се усмихна на себе си.

12

Жалкият и презрян ренегат от вчерашния речник на Папа днес излизаше реалист. А младежът със скръбните очи на нещастна Палестина, човекът-бом-ба се оказа просто търгаш. Такова нещо е психологията, може да ти обясни всичко, което ти и без нея си знаеш.

Антония се напрегна. Напоследък имаше съмнения, че психологията изоб-що не е наука, а изкуство, тя моделира хората и ги прави разбираеми, но никак не може да каже защо става всичко онова с тях. Защо Папа с неговия орлов поглед за всяко отклонение от науката за класовата борба, наречена социа-лизъм, днес се оставя да го манипулират? Промяната с него само от възрас-тта ли е, плаши го призракът на бедността и самотата? Но защо той, на когото по силата на биологичните закони му остава да изтърпи още съвсем малко, се страхува така панически? Съпругът й, палестинският “революционер” Хайан би рискувал повече, той трябва да заложи своя млад живот, ако иска да оста-не верен на идеала си, и само поради тази причина някой добър човек е в със-тояние да го оправдае, докато Папа какво рискува?... Нима всичко у човека е предопределено и нищо не може да се направи!

...Искаше да каже едно, а говореше друго, очите й бяха сухи, сухота усеща-ше и в гърдите си, когато за последен път опита да се обясни с Хайан. На мо-менти й се струваше, че е достатъчно да улучи верния тон, да намери точната дума и той ще откликне, двамата отново ще се намерят. С разума си знаеше, че това е невъзможно; и той навярно го знаеше, защото се усмихваше иронич-но. Отдавна не си говореха за любов и погледнато отвън приятелските им от-ношения и търпимостта бяха просто перфектни. Все пак различни от онези, каквито биха се получили в едно чисто българско семейство; понякога Анто-ния се замисляше за тези неща, имаше наблюдения върху познати семейства в България и тук. Между българи отношенията бяха по-директни, често груби, докато тукашната раса имаше в манталитета си нещо изтънчено. И така беше не само в средата на потомствено богатите хора, сред които се движеше тя, а при всички.

Искаше й се да му каже: “Хайан, помниш ли?”, а вместо това се сопна:- Слушай, нямам намерение да гния в тоя пущинак! Ще се върна в Бълга-

рия.- Върни се, Тони – съгласи се веднага съпругът й.- Ще взема и децата!- Вземи ги, те знаят добре български, ще се чувстват отлично там.- Може и да не дойда пак!- Ще дойдеш, Тони.И Хайан познава българския манталитет или поне нейния и знае, че в мо-

мента не става въпрос за пътуване, а за отношенията помежду им. Беше дос-татъчно силен сам да ги изясни преди време, след една от онези все по-редки любовни нощи, когато светът изглежда като чист лист хартия и на човек му се иска да започне да пише живота си отново.

- Тони, аз не съм онова, за което ме вземаш.- А за какво, мислиш, че те вземам?Той се засмя уверен в себе си, без капка колебание.- Ти ме вземаш за герой и мислиш, че всичко, което не ти харесва у мене, е

13

временно отклонение. А аз съм онова, което вие, българите, наричате търгаш; не просто търговец, а търгаш: аз знам разликата!

- Кога разбра това за себе си?Той пак отговори, без да се замисли, като нещо отдавна известно и решено:- В момента, в който чичо ми предложи да поема бизнеса на фирмата в Ар-

жентина. Приех без капка колебание. До този момент можех да се заблужда-вам за себе си, навярно и теб така съм подвел. Но след това - вече не.

- И нищо ли не можеш да направиш?- Нищо по-добро, Тони, аз съм слаб човек. В България беше лесно да си въ-

образявам разни идеали.Тя го гледаше, усмихваше се и не каза нито дума.Лицето му беше красиво тогава, профилът му бе загубил острите си чер-

ти на римски легионер от монета, с който я беше очаровал някога, само в това беше външната промяна у него, напълно приемлива за един мъж на тридесет и седем години. И тялото му беше здраво, мускулесто, защото дори след пи-янски вечери или уморителни пътувания Хайан не изоставяше своите спорт-ни уреди, монтирани като поточни линии в големите като салон стаи на втория етаж в двете им вили. Вилата край Антрадус той започна именно под пред-лог, че след уморителните си пътувания между Дамаск, Бейрут, Алеп и Кипър иска да нощува в собствен дом с гимнастически пособия. Главоблъсканиците по сложната организация за износ на зърнени храни, представете си за къде, за Аржентина, го изморяваха и той се нуждаеше от активна почивка, а вилата им в планините до ливанската граница оставаше далече. Антония обаче не се съмняваше, че той просто бе харесал модела от някое списание и решил да прояви каприз на истински богаташ, построяването на една вила му даваше възможност да усети парите си.

- Иди в България, щом искаш – добави примирително той, доловил хладна-та й ярост.

И тя за първи път махна с ръка, спести си думите, наистина за първи път, досега никога не беше й се случвало да премълчи.

Има нещо артистично в потомствените богаташи, мислеше си Антония, пре-несла се за миг във времето преди няколко години. Отначало Хайан играеше напълно убедително ролята на беден палестинец, когото еврейската държава е прокудила от земята му и принудила да живее на чужди места. Най-напред в Бейрут, после част от големия им род се установила в Аман, друга в Кайро, а дядо му, шейх ал-Ганим дори в едно село, Маркада, оттатък Ефрат. След мно-жество перипетии и смъртта на баща му, убит в Ливан като един от ръководи-телите на Съпротивата, семейството събрало пари, за да може той да следва инженерни науки в България. Избрали България поради две много важни при-чини: първо, в тази социалистическа страна образованието било достъпно за бедния палестинец, и второ - нивото на образование в нея било високо. Дори това се знаело в Близкия изток за България! И клетият Хайан, един изгнаник, който дори не бил виждал Палестина, защото е роден в Дамаск и израсъл в Маркада, оттатък Ефрат, тръгнал по света; нещастният, но ученолюбив арабин се озовал в България.

Всичко това бе изиграно перфектно, така че, погледнато отвън, да бъде не

14

само за вярване, но самата истина.Доста по-късно, но все пак преди да се озове в Дамаск като съпруга на

Хайан, Антония научи за голямата търговска къща на Фарах Шехаде и нейна-та инженерингова фирма “Дар ал-Хандасах”. За която нямаше кътче в целия обширен арабски свят, където да не върти бизнес. “Дар ал-Хандасах”, или Дом на инженера, някак от само себе си тя запомни това име от първия път, когато то бе споменато пред нея, въпреки че се интересуваше от съвсем други неща.

- Значи дядо ти е шейх, вожд на племе в пустинята?Хайан оставаше сериозен и търпеливо й обясняваше, че в пустинята няма

толкова племена, колкото са шейховете, че шейх е само почетна титла, на-следство от традицията, че неговият дядо шейх ал-Ганим е завършил юриди-чески науки във френския лицей в Бейрут още преди гражданската война от 1974 година, тоест почти едновременно с нейното раждане. Сега продължавал да живее на село, но не в Маркада оттатък Ефрат, където Хайан като малък гостувал всяко лято, а край Антрадус на морето, съвсем близо до ливанските планини. Харесал онова място и си построил къща.

- Сигурно малка схлупена къщурка – гадаеше тя.Защото големите каменни къщи струват големи пари, а откъде у един беден

палестинец такива суми? Дори ако е завършил френския лицей в Бейрут. Но главното, нима ако ги има, той няма да ги даде за освободителната борба, за изгонване на окупаторите от Палестина? За онова, на което Хайан и неговият баща са посветили живота си!

Ожениха се по любов, тайната за големите пари на Фарах Шехаде остана опазена, дори сега Антония можеше да съди за тях само по косвени признаци. Като вилата край Антрадус, например. А от нея Хайан и семейството на шейх ал-Ганим, като част от големия клан, нямаше какво да спечелят. Ако един ден не беше се запитала защо Хайан е избрал София, след като със същия успех е могъл да завърши инженерните си науки в Калифорния или Буенос Айрес, например?

Той ли беше избрал София така, както избра нея?Логично бе да допусне, че и Хайан не е знаел всички ходове на стратезите

от “Дар ал-Хандасах”, предопределили един ден той да учи в България. И по възможност да се ожени за българско момиче. В този смисъл тяхната любов също беше предвидена от онези негови чичовци, които мислеха за бизнеса на Дома поне с десетилетие напред. Била им е нужна една истинска, здрава, по възможност семейна връзка в социалистическа България; чиста случайност ли е, че шефът на българската “перестройка” също имаше своята палестин-ска връзка?

За палестинската “следа” в политическата дейност на Андрей Луканов тя знаеше от сигурно място, лично от Папа!...

Когато за първи път разчепка тези свои мисли от всички страни, Антония се стресна. После махна с ръка: подобна обвързаност между хора и събития, разбира се, можеше да има, но за отношенията между нея и Хайан това не оз-начаваше нищо. Едва когато почувства, че семейният бизнес за Хайан е по-важен от всичко на света, включително от нея, тя разбра цялата наивност на своите напомняния за участие в борбата на палестинската съпротива. Хайан

15

твореше историята на друго бъдеще, в което парите на клана Шехаде бяха призвани да впишат още някоя и друга славна страница.

Миналото лято Папа й гостува в голямата бяла къща на брега срещу остров Аруад и един следобед, отпуснали се в шезлонгите под сенника на слънчева-та тераса, потънали в незначителен разговор за ежедневни неща, Антония на-мери пауза да намекне за мястото на Андрей Луканов в аналите на българо-арабския бизнес. Папа смръщи рунтавите си вежди, ореолът му от бели коси настръхна, погледът на сините му очи стана остър.

- Тони, цял живот съм те учил да гледаш на историята и обществените бор-би като на естествен процес, а не като на резултат от заговор на частни лица! Колкото и могъщи да са те. Дори ако са крале, дори ако са ...

Той се запъна.- Масони – подхвърли иронично тя.- Да, дори ако са масони.- И дори ако са стопроцентови комунисти като теб?- Пак ли старата песен!- Татко, когато бях малка, ти, вместо да ми разказваш приказки за юнаци

и принцеси, ми втълпяваше, че комунизмът е бъдещето на човечеството. Аз това запомних от тебе. Какво, да не би от тогава нещо в света да се е проме-нило и той да е станал по-добър от само себе си? Ако е така, кажи ми, про-свети ме.

- Тони!...

Б.р. Изпълниха се пет години, откакто Ангел Шишков, писател от Варна, се представи през Господа. Той беше творец с подчертано со-циално чувство, с умение да изучава и анализира обществените про-цеси, но и да се вглежда в душевните преживявания на хората, които бяха негови литературни герои. Благодарение на тези си качества Ан-гел Шишков създаде творчество, което не губи своето значение, про-дължава да е актуално и трябва да се познава.

Ангел Шишков бе скромен и почтен човек. Той странеше от шумни-те прояви, не говореше за себе си и не правеше нищо за своята извест-ност. Но такива са истинските творци.

Дано Бог го прости и му отреди място сред праведните!

16

БОЙКО ЗЛАТЕВ. СТИХОТВОРЕНИЯ

Роден е през 1975 г. Завършил е астрономия (1999) и приложна статистика (2004) в СУ “Св. Кли-мент Охридски”. Автор е на око-ло 20 научни публикации по ас-трономия, статистика, история, философия и др., както и на мно-жество стихотворения, разкази, публицистични статии, публику-вани в сп. “Пламък”, сп. “Понедел-ник”, в. “Словото днес”, в. “Новият пулс”, студенстски вестник “Мер-курий”, “Русская зарубежная газе-та” (вестник на Православния бо-гословски институт “Св. Сергий” в Париж) и други издания. Дебютна-та му стихосбирка “Азбука на свет-лината” (Хрикер, 2004) е отличена с наградата на Българския ПЕН-цен-тър на 33-тия национален преглед-конкурс на дебютната литерату-ра “Южна пролет”. Носител е и на множество други награди от нацио-нални литературни конкурси. Осно-вател и главен редактор на интер-нет списание “Палитра” – издание за изкуство, наука, философия и публицистика. Преводач от руски и английски език на книги, статии и документални филми. От 2007 г. живее в гр. Едмънтън, Канада.

***Облаците реят се в безреда,над горите ветровете пеят,а Земята примирено гледаСлънцето, което я люлее.

Но дълбоко в нея е погребантаен страх от участта ужаснадо смъртта си да остане бебеи във люлката си да угасне.

***Светят ни звездите през нощта.През деня небето се синее.Кой е извървял безкрайността,за да бъде ужасен от нея?

Само на окото алчносттая поглъща и в покруса крее.Ад е на сърцето участта,ако то за бездната копнее.

17

***Не ме интересува вече новото.Сърцето си напразно изкорубих.Изгубих вяра в силата на словото.А може би и словото изгубих...

И на върха на попрището славноусамотен, над бездната надвесен,я съзерцавам с поглед на удавник,обречен да остане безсловесен.

***Едно лице – сред хиляди лица.Сред хиляди венци – венецът трънен.Една звезда – над хиляди слънца –сияещо самотна в моя сън е.

Кормчийо на светите небеса!Морето ми изчерпа се до дъно.За моя сал остава участтаСамотен срез звездите да потъне.

ДнЕс

забих три хиляди гвоздея(а някой ми каза, че стигат и четири)от вътрешната странана една дървена купаи размазах добре по неяняколко капки мляко.Обърнах я върху масата.Погледни това бодливо нещо,подобно на таралеж.То също е свят.Сътворен от менвърху една дървена маса.Не много различен от този,в който живеем, нали?

И в това бих повярвал,но твърде истинска декорацияни обкръжава.

18

ВАЛЕНТИНА ПЛАЧКИНОВА. КРАТКИ РАЗКАЗИ

БЕЗгнЯвнАЗАД

Кротки, омъчнени хора, стискат цветя, да им пълнят ръцете. Но очите не, не и на това място. Тук можеш да се потулиш сред тополи и мрамор, да мълчиш и плачеш. За бащите ни, които се смъкнаха в сенките и намериха своето. И за себе си, дето още го търсим.

Но не затова дойдох, нося ти снимката.Виновен е филмът за Мао, свари ме неподготвена и беззащитна. Прокле-

тото минало не прощава. Дебне, докато помислиш, че си го забравил – пепел върху гняв - и се блъсне в стомаха, проправи си път по хранопровода и избут-ва въпроси.

Помниш ли как ни изведоха тогава през задния вход на гимназията, а ние се гледахме уплашени и не знаехме къде отиваме? Спряхме до олющен блок и застанахме с наведени глави. Да минем отзад, там е подходящо, каза ня-кой и тръгнахме. Ще ни разстрелят, помислих, само трябва да изберат място-то, нещо драматично за фон. Някаква жена простираше на балкона, викнаха й да се прибира, издрънча леген, врата се хлопна и край. Тишината ни размаза, вкопчени един в друг, а Марги изсъска: „Нà ти Иван Денисович!” Погледнах я, усмихнах се виновно и не казах нищо. Нищо.

Беше октомври. Скоро бяха погребали Великия кормчия и ние се върнахме от бригада, кой знае защо, тъжни.

Помниш ли – комсомолските бригади, дето помагат на народното стопан-ство и от бледен другар те превръщат в ударник, разбрал, че хлябът се изкар-ва с кръв и пот. Може и с кражба. Може, но не и за нас. Стояхме на студа с онези примиреносини ученически престилки, задължително два пръста под ко-ляното. Плитките ни висяха унили, а момчетата нямаха плитки. Никаква коса.

Предния ден ни бяха завели след часовете в съседната бръснарница, гле-дахме, докато ги остригваха, и плачехме, плачехме и подсмърчхме - ще остри-жат и нашите коси. Смилиха се, все пак са момичета, припомни някой и тогава се намразих. Върнах се вкъщи и си изрусих косата. „Да се измиваш веднага!”, ядоса се ти, помниш ли, но нищо не можеше да се направи вече. Бях станала перхидролена и отвътре. И нямаше вода, която да ме измие отново.

После ни доведоха на това място. Ето снимката. Приличам на джебчийка, като онези, дето ги снимаха и лепяха по входовете, да се пазят хората.

19

Накараха ни един по един да опрем гръб в ниския балкон, фотографът на-мести фокуса и затърси спасение в професионализма си: „По-надясно, не, на-ляво, погледни в обектива, не мърдай, не може ли така лекичко до се ус...” „Не може - отрязаха го грубо, - никакво усмихване.” То си и беше немислимо. Бях се вторачила в обектива и мислех за него – лещата е оптичен елемент, който пречупва светлината, променя сходимостта на преминаващите през нея лъчи според формата на повърхностите лещите биват двойноизпъкнали двой-новдлъбнати плосковдлъбнати вдлъбнатоизпъкнали... - и нищо друго не ме интересуваше. Оттогава обичам физиката.

Виждаш ли снимката? Още девет такива направиха. Фотографът стреля още девет пъти, пъхнаха му нещо в джоба, той го върна и си тръгна прегърбен.

На другия ден в голямото фоайе закачиха табло с десет снимки.Ти беше застанал до входа и не смееше да влезеш по-навътре, защото не

искаше да виждаш. Стигаше ти отдалеч да ме разпознаеш, само аз носех чер-на престилка, понеже обичах да съм различна. Помниш ли, беше на сестра ми и си я преправих, да съм разпознаваема. Е, сега свърши работа тази моя лю-бов към другото. Много пъти тоя ден тръгвах от нашата стая по коридора, вър-вях бавно и гледах. Пътят ми започваше с таблото на отличниците и завърш-ваше до другото, на тези с намаленото поведение, избягалите от бригадата.

Имаше едно момче в онова село, отиваше войник, някой от компанията го познавал, та ни покани. Не ни пуснаха, затова през нощта прескочихме мрежа-та, само Веско не го взехме и той ни издал. Помниш ли, тогава ви извикаха, ти дойде и го гледаше с нескрито одобрение. А към мене прошепна заканително: „Отивай да работиш! Като се върнеш, ще се разправяме!” Не се разправяхме. Нито тогава, нито после. Беше те срам.

И мене отначало ме беше срам, вървях с побелели от стискане устни и като мълчах, крещях. Къде ми е лицето? На едната снимка усмихната и невинна, на другата черна и грозна, снимана изотдолу и сигурно затова погледът ми сочи в земята. Или пък заради светкавицата. Даже нямам поглед, само притворе-ни очи.

Никой не приближи до таблото, то за това бе създадено. Пристъпих безраз-съдно и видях - снимките пронизани, една карфица стърчи от устата ми. Ези-кът ми изтръпна и преглътнах, да усетя кръвта. Но нямаше кръв, като да бях умряла. Може спокойно да ме бодеш.

Купихме ром с Марги и пихме в една телефонна кабина. Плюх в шишето и се закисках. „Ще си спиртосаш плюнката”, каза тя, но и на нея й хареса да се цели в тясното гърло. После излязохме оттам, да пробваме моряшката поход-ка. Клатушкахме се и мятахме крака, допя ни се, но песните, дето ги знаехме, искаха да удряш крак и да държиш права редицата. Мъчех се да се сетя нещо възмутително, моряшко, но освен маршове, друго нямаше в главата ми.

„Веднъж видях баща ми да пуши”, казах. Откъде се взе този спомен? „Лъ-жеш – отсече Марги, - той не пуши. И не пие!” Нито пее, добавих наум. „Да има-ше по една цигара... – въздъхна тя, - като няма да пеем.” Седнахме на трото-ара и се разревахме, нямахме истинска песен. И се намразих още повече. Но тебе не, ти замина задълго.

Когато се върна, се срещнахме случайно и не ме позна. Аз съм, ти казах. А

20

ти се взираше в косата ми и само повтаряше: „Да се измиваш веднага!” „Мам-ка му - креснах, - няма измиване това, вече ще съм лилава!” Помниш ли, вди-гна ръка да ме удариш, но не го направи и тръгнахме чужди към къщи. Да беше го сторил.

През нощта събрах малко кураж в една чанта, метнах вътре и бутилката и избягах. Бягството ми трая няколко обиколки на квартала, нямаше къде да оти-да. Не познавах никого, който може да гледа право в обектива.

На следващия ден Марги ме острига с бръснарско ножче, докато учехме по история. Бяхме го приготвили за друго, но ни спаси раздутата тапа на онова шише. За плюнката не помнехме.

Дойдох тук да ти дам снимката, поизбледняла е, но съм аз. Вече знам мо-ряшки песни, но трябва с „на-на-на” да ти ги пея. Нищо, ще го правя наум. Пък ако викна, да знаеш, че е заради онзи дрънчащ леген. Още го чувам, дори до-като паля тая свещ и се моля за душата ти.

Стара история, да. Но трябваше да я дам на някого и да гледам без гняв на-зад. Избрах тебе, защото те обичам, татко.

лАПИДАРИУМ

(На Керана)

Ако можеха да мръднат, ех, ако можеха... но как... ръцете им – пазарски чан-ти, увиснали и тежки, като облаците, дето ги ръси небето, което точно днес е сиво, каменносиво, като плоча над тази спирка – най-обикновена спирка, на която чакаш автобуса, а той все не идва, и по-добре, иначе кой ще се качи в него, нали всички са статуи и не могат да мръднат, понеже от десет, не, от вече двадесет минути я гледат как рови в каменното кошче за боклук, не я гледат – вторачили са се в нея и така са се вкаменили – с увиснали ръце, с увисна-ли уста, даже погледите им увиснали, каменностудени, презрителни погледи на хора сити и доволни от живота ( но чакат още нещо), а тя – обута в различ-ни обувки (мъжка и дамска), дребничка и крехка, с някакви парцали по тяло-то, рови в кошчето, сякаш е сама в света, бавно изважда човешките непотреб-ности – парче от пица (за довечера), развалена консерва (за зимата), окъсан детски пуловер (децата ги няма, но както е тръгнала да се смалява...), мъжка обувка без връзки (време е да се обуе като хората), вади бавно, оглежда пре-цизно, че всякакви боклуци се изхвърлят, и подрежда – храната отляво, дре-хите отдясно, обувката на крака (старата в чантата, защото знае ли човек), ус-михва се на съкровищата си – не всеки ден попада на такива щедри кошчета, после бърка в хастара на палтото си и вади парче тебешир (още се намират край училищата) и набързо драсва нещо – „12”, каменните статуи на спирката въртят очи – какво е „12”, как какво – дванайсетото кошче, така де, трябва да се номерират, няма да ги повтаря я, затова ги надписва, после тръгва към хо-рата, оглежда ги – какво ще й дадат – нищо, усмихва се опрощаващо и не ги номерира, ами ги задрасква, ей така, с тебешира, празен човек – „храс” черта-

21

та, друг празен – пак „храс”, докато ги задраска всичките, а те пак въртят очи, не очи, ами ситни камъни, иска им се да я прогонят от спирката, от живота си да я прогонят - с камъни, защото как така ще рови в боклука, това да не е ня-какво гето, скъп квартал е, не може просяци и скитници... а тя минава покрай тях смело - знае, че пръв ще хвърли камък само който...

А някой пише по земята.

слАДкОИЗЕлЕнО

Лете все ме тегли насам, пътят тесен, опнат нагоре, като дете го надвивах, ама сега...

Настъпих сянката на големия орех, а той ми се смее, даже сянка нямам, все изотдолу го гледам. Късам зелени плодове, беля кората и си търкам устните – най-хубавото червило, което някога съм имала, прибирам три за после. Сти-гам пътя пред дядовата къща, бях на седем, като го уби асфалтът, мразехме го, дебнехме го да поизстине и си откъсвахме по малко, правехме топчета и ги дъвчехме, после се смеехме с орехови устни и асфалтови зъби. Сега е оста-рял и жалко, не става за дъвчене.

Търся ключа, надигам се, още ми е нависоко, отключвам науж, отдавна тук няма нищо ценно, освен за мен, но то ми е вътре, слагам ключа в джоба си, ще стане и за... Дали да не го глътна? Стъпалата се предадоха по две наведнъж, по-бързо, докато я няма баба, ще потършувам из килера. Чудна баба е тя – ту блага и зелена, ту гневночервена, да не й се мяркаш пред очите, ту черно-по-ройна, като дъжд се излива отгоре ти, ще рискувам.

Вътре тъмно, слънчев лъч се промъква плах - познава баба. Тука са ми при-ятелите - лавандулата, ореховата шума, ментата. Душа, бърча нос, кискам се налудничаво, ето затова пропуших ментови цигари. Големите купчини с нови черги уж не са вече високи, а трябва на столче да се кача, че да стигна най-отгоре.

Мятам се и бръквам в тайника с бонбоните, майната й на захарта, разви-вам ги един по един, натъпквам няколко в устата си, разтича се пълнежът по брадичката ми, затварям очи и дъвча настървено, бързам, баба не дава да се яде тука, правя й напук. Така съм се омазала, ставам на голям бонбон, той се топи, душата ми попива в тъмното, то я преглъща и праща слънцето да по-срещне някого.

”Ваш’та мама, кранти с кранти, да ви... ” - дядо ми, връща се с конете. Спо-койно, той винаги е зелен.

22

Димитър Костадинов живее и работи в Бургас. Завършил е ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, специ-алност българска филология. Ав-тор е на десет стихотворни книги за възрастни и деца и няколко лите-ратуроведски книги. Над 20 години работи като преподавател на сту-денти. Член на СБП.

ДИМИТЪР КОСТАДИНОВ. НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

БУДнИЯтвЯтЪР

“При вятъра няма игра на интереси –и него Бог ни го праща.”Хасинто Бенавенте-и-МАРТИНЕС

Хълмове райско-гористи листят притихнали мисли.Богоизбрано-лъчисти истини в тях разгадават свои рискове.

И вятър отпива от извори Мъдрост всевечна – и пак излита!Медено-сладки въздишки до Отвъдното стигат с възхита.

А когато е там – на Небето – вятърът пак е край мен: на Земята.Равен на земни предчувствия и на Небето приятел,тропотни кончета с него препускат,гмуркат се унесено в Дъжд благодатен!

Извори езерни гостоприемно порти неземни разтварят…Нежнолюбовен е Будният Вятър – време е за благодарие…

…Еква гората райски-хълмиста.Вятър довява вселенски послания –съвести буди нечисти и чисти с Божествени Самопознания!

23

УЧАст

“Всеки човек е избраник на Съдбата…”Джордж Бърнард ШОУ

До края на земните дни ще помагам на хора,които са по-беззащитни от мене…Животът ни земен е дом на разбити сърцасъс пристъп мигренен.

Обичат се влюбени гъделнострастно и нежно – а после се хвърлятв ненужни за никого клетви и обвинения.Роб е душата човешка – роб е на Тяло,което нагонно се мята и стене…

До края на земните дни ще помагам на хора,които са по-беззащитни от мене…Животът ни земен е дом на разбити сърцасъс пристъп мигренен.

Бог е свидетел на нашите земни несгоди,яростии антибожииманипулации.

Шатра има в Душата ми – в нея идват и кацат, идват и кацатогнездените Птици, ощастливени от своите песни любовни!

…Умълчавам се често в Душата си.Моята участ е земно-небесна –и любовнокъм Безкраясе совна! ЩАстИЕХРАМнО

“Природата не е чекова книжка,а спасителен храм за всеки човек.”Хосе Мария Валдо ЕЧЕГАРАЙ-и-ЕЙСАГИРЕ

Хриле си има Природата – и криле си има:Очите й са отворени и за движения неуловими.Свръхестественост има в Природата – и съзнание има:елейна Любов я люлее –от безкрайния космос Мъдрост си взима.

Мимолетно човек на Земята живее,а Природата знае какво е Безсмъртие.Робства във себе си и греховее,и греховее човекът свръхкъртово…

… Я виж Природата как хубавее!Вярва във себе си – и хубавее!Алени кончета слизат от Изгрева –литват над ниви и литват над извори!

…Дом е Природата – олтарносветъл:О, Щастие храмно и за бедстващи клетници!

24

АнгЕлИЧнИЖЕнИ

“Моята парола е Бдителност.Към жените пристъпвамс любовни рискове.Харолд ПИНТЪР

Хуква нежно паролата “Бдителност.” Ето –ангелични Жени се обичат с Морето:разточителна Обич и гъделносвиша…Ококорвам очи – по Жените въздишам!

Лебедно стъпват – гларуси дразнят:дръзко се смеят – изгревнопазвени!

Перна ме Слънцето – крилата Вечност!

Искам Жените с Морето във мене!Нежвам ги с близост богосърдечна:топли са вече – пеят и стенатъглестолъчни Жените – и искатРай да им нося с любовни рискове!

вкРЪгОвРАтнАПРИРОДА

“На Земята имамилостива и безмилостна природа.”Ейвинд ЮНСОН

Южнякът в мене е със лятно греене,насочено към Любовта в очите.Слънчево целувам! В Сърцето ми не стенеотчаяния опит за излитане.

Надеждвам Любовта в очи крилати!

Евхаристична Светлина ще пратяи плоден дъжд на рожбопръстна сила,ваятелно куражие на коренчета жилавии пролетни копнежи, със изгреви помилвани!

Надеждвам Любовта си с кръговратната Природа –Дървото на Живота си със нея аз оплождам!

25.04.2008 г.

25

Иван Кьосев е роден през 1947 г. в Попово. Завършил е СУ „Св. Кли-мент Охридски”, специалност ро-мански филологии. Автор на ня-колко книги с проза. Превежда от френски език. Живее и работи във Варна.

ИВАН КЬОСЕВ. ФИНАНСОВА КРИЗАРазказ

Пиндиков цял живот си беше във финансова криза и накрая дочака да я обявят за глобално явление. Загърмяха вестниците, застенаха радиата и теле-визиите, задръстиха се интернет форумите от писания и вопли на тема „Све-товната финансова криза”. Правителства, политици и независими експерти започнаха да се надпреварват с предложения и контрапредложения за антик-ризисни мерки, като ту ги превъзнасяха, ту ги отхвърляха. Историците разро-виха Историята и откриха, че финансовата криза е била налице през всички епохи – още от времето, когато финикийците изобретиха паричните знаци, без да си дават точна сметка до какво може да доведе едно такова изобретение…

На всички стана ясно, че тъкмо финансовата криза е първопричината за войните и революциите и че ако не беше тази проклета криза, горкият френски крал Луи XVI нямаше така непредпазливо да свика френските Генерални щати и в края на краищата да изгуби главата си… Наполеон пък (според българския хъш Христо Ботев) се провикнал: „пари, пари, пари…” и зинал да глътне целия свят. А дядо Славейков най-категорично заявява, че „парицата е царица”…

Не са на по-различно мнение нито банкерът Буров, нито цар Фердинанд, нито барон Ротшилд. С тях са съгласни, разбира се, Рокфелер и финансистът Сорос (както и културтрегерите, които получават пари от последния)…

Към тази компетентна компания можем да добавим тъщата на Пиндиков и съседа му от горния етаж…

Що се отнася до самия Пиндиков, неговата лична финансова криза започ-на, когато беше на шест години. Поради кризата, на тази още ранна възраст, Пиндиков едва не изгуби не главата си (като монарсите Чарлз I и Луи XVI), а персоналното си себеуважение… (Тук ще направим отклонение, драги читате-лю, и ще те попитаме: закъде сме без себеуважение в нашия европейски и де-мократичен живот?!?). Себеуважението си можеш да изгубиш по най-различни начини, но когато причина за това е финансовата криза – положението става

26

много драматично…Всъщност ето какво се случи:… Хлапето Пиндиков много обичаше да обикаля сергиите с играчки по вре-

ме на панаира, който ставаше всяка есен на голямата поляна в края на град-чето, където бе роден нашият герой. Шестгодишният немирник отдавна мечта-еше да има един от ония детски пистолети, които (в същата онази безметежна тоталитарна епоха) гърмяха с истински барутни тапи. Какъв разкош беше това! Когато ударникът пробиеше тапата, блясваше искра и пистолетът произвежда-ше изстрел, при който се вдигаше страхотен шум, от дулото изскачаше пламък, появяваше се пушек и замирисваше на барут. Нямаше хлапак в махалата, кой-то да не притежава страшното оръжие и с това оръжие се водеха ожесточени махленски сражения. На Пиндиков му беше омръзнало да подсмърча покрай въоръжените батковци и да ги моли да му позволят да гръмне поне веднъж…

И ето че на една от сергиите по време на панаира Пиндиков забеляза да блести цял арсенал от разнокалибрени тапищници. Най-евтиният от пистоле-тите струваше само три лева, но за хлапето сумата беше непостижима, поне-же още не притежаваше нито една собствена стотинка. Докато траеше пана-ирът, малчуганът сънуваше всяка нощ как разстрелва с пистолета си от упор третокласника Пешански, който си позволяваше да го стиска за носа и да му удря шамари… Времето течеше неумолимо. Оставаха само два дни до разва-лянето на панаира и нямаше изгледи мечтата на шестогодишния хлапак да се реализира. И тогава той предприе рискован ход, като дори за миг не предпо-лагаше, че този ход може да бъде изтълкуван от възрастните като престъпле-ние. Докато беше на гости заедно с майка си у своята леля, Пиндиков забеля-за, че в масивния кристален пепелник на масичката в хола лежи великолепна банкнота от три лева. (Имаше през онова блажено време, уважаеми читателю, не само книжни двулевки, но и трилевки)…

Лежеше си банкнотата там, Пиндиков я изпиваше с очи и когато двете жени се заплеснаха в своя женски разговор, парата някак от самосебе си се озова в джоба на момчето…

И първата му работа на другия ден беше да притича до панаира и да закупи мечтаното оръжие. Цели два дни нямаше по-голям щастливец от него в цяла-та махала, но на третия ден нещата взеха лош обрат… Кражбата беше откри-та, крадецът заловен и родителите му, вместо да го напердашат, го съблякоха гол и го оставиха в това положение на двора за срам и позор ( въпреки че вре-мето беше много топло)…

Как да не се стъписаш при такова жестоко унижение? Как да продължиш да се уважаваш, когато всеки момент по улицата може да мине красивата десет-годишна Румяна и да те види в този окаян вид?!?

Дааа, жестока, свръхжестока може да бъде понякога финансовата криза, дори когато става въпрос за незначителна сума…

За съжаление сумите, които унижаваха Пиндиков и които го вкарваха във финансови кризи при вече зрялата му възраст, ставаха все по-значителни и по-значителни… Ето – да вземем последните суми, похарчени поради капри-за на собствената му съпруга: лаптопът за сина (марка Asus) струваше 1449 лева, микровълновата печка Electrolux (предназначена за кухнята) – само 149

27

лева, но пък хладилникът (също за там) – цели 1999 лева! Да не говорим кол-ко пари глътнаха (пак по желание на съпругата) новозакупената спалня и огро-мната ракла с десет чекмеджета!

Не, така не може да продължава повече. Персоналните финансови кризи ги предизвикват не толкова американските банки, колкото някои самозабрави-ли се съпруги…

А медиите, вместо да потърсят истинските причини за срива на семейните финанси, публикуват неразбираеми материали, озаглавени така:

„Кризата като възможност за PR.”„Резките завои в икономическата политика по време на криза са вредни.”„Запазване на консервативната фискална политика и на балансираните бю-

джети.”„Преразглеждане на основанията за анексирани договори за обществени

поръчки.”„Спешно акредитиране на идентификационната система.”„След кризата – свобода или загубено десетилетие?”„С кризата сме приятели.”…… Как така приятели с кризата? Последното скудоумно заглавие не само

обърква, то скандализира перманентно страдащия от липса на пари Пинди-ков…

„Не всичко е пари, приятелю, не всичко е пари…” – се пее в една песен. Си-нът на Пиндиков (който счита баща си за стиснат и за скъперник) взе, че му из-прати по електронната поща E-mail с текста и музиката на песента…

Какво иска да каже с това нахалникът? Какво иска да каже и съпругата на Пиндиков, когато не спира да му напомня същия рефрен?!?

Повтаря рефрена, но иначе все иска пари било за едно, било за друго…Пиндиков знае, разбира се, че не всичко е пари. Но все пак иска му се да

попита не само сина и съпругата си, иска да попита многознайните експерти, които пишат глупости по вестниците:

- Ако не всичко е пари, защо тогава мъдрият дядо Славейков величае па-рата като царица???

28

ЧАВДАР ЦЕНОВ. РИТОРИЧНА ИСТОРИЯРазказ

Роден на 24 март 1956 г. в Со-фия. Завършил е френска гимназия и българска филология в СУ „Св. Кл. Охридски“. Автор е на книгите „Черно под ноктите“, „Удавената риба“, „Щраусовете на Валс“, „Дру-гата врата“. Превежда от френски език (автори като Емил Дюркем, Си-мон Вейл и др.).

Тази история съм я разказвал на дядо си. Дядо ми пък я е разказвал на своя дядо. На свой ред и неговият дядо я разправял на дядо си...

Помня, лягахме да спим. Докато разказвах, дядо бавно разкопчаваше копчетата на вълнената си жилетка, с която не се разделяше дори и лете. Бях малък, затруднявах се да намирам думите, трудно ги подреждах. По сто пъти повтарях едно и също, въл-нувах се излишно.

Дядо съблече жилетката, метна я върху облегалката на стола и подхвана копчета-та на бархетната си риза. Прекалено загрубели бяха пръстите му и все пак по-лесно се оправяха с подобни дреболии, отколкото аз с разказа. Цяла вечност трябва да е мина-ла, докато свърша. Дядо, вече по пижама, ме изгледа продължително, тръгна да казва нещо, но се отказа. Пресегна се към висящото над кревата бутонче и загаси лампата. Лежахме в тъмното. Креватите ни бяха допрени, подредени в една линия. На единия креват дядо, на другия аз, крака към крака. Можехме да сядаме в креватите един сре-щу друг и да си говорим, преди дядо да угаси.

- Дядо, спиш ли?- Малко.- Дядо!- Слушам те, сине.Дядо понякога така се обръщаше към мен – “сине”. Не знам защо, и към сестра ми

понякога така се обръщаше.- Дядо, нали и ти ще разкажеш историята на дядо си?!Светлината блесна ослепително. Дядо се изправи в леглото, търсейки погледа ми.- Къде е моят дядо?- Къде?- Ей там, отсреща!Отсреща бяха гробищата. Къщата ни се намираше на високото. От прозорците, от

двора, от голямата градина, залепена за двора, отвсякъде се виждаха гробищата. Ми-слех си: дядо нарочно е построил къщата тука, вдигне ли глава, да вижда къде е дядо му. А от предишната година и жена си – моята баба.

29

- Добре бе, дядо, ти нали го помниш?- Кого?- Дядо ти.- Помня го.- А можеш ли, като стиснеш очи, да си го представиш?- Мога.- Ама хубаво да си го представиш. Как се смее, как се ядосва. Като го попиташ

нещо, да чуеш как ти отговаря. Ама с неговия си глас…- И какво?- Какво, какво… Ще стиснеш очи, ще си го представиш. Ще седнете ей тук, на твое-

то легло и докато той си облича пижамата, ти ще му разкажеш историята.- Ще опитам.Дядо отново угаси лампата и утихна. Сигурно бе стиснал очи и разказваше. Каква

ли е била пижамата на неговия дядо?- Дядо, бе! Дядо! Чакай малко, запали лампата!- Още ли не спиш?- Виж сега! Дядо ти също трябва да разкаже историята на своя дядо.- Това да искаш от него. Той беше сладкодумен… – тази вечер дядо за пръв път се

усмихна.- И той ли е отсреща?- Кой?- Дядото на твоя дядо.- Всички са отсреща…- Като му разкажеш на твоя дядо историята, ще го помолиш и той да стисне очи, да

си представи своя дядо и да му я разкаже.- Добре.- Ама ще го изчакаш и ще го питаш дали я е разказал.- Добре, ще го изчакам. Друго има ли?- Лека нощ!- Лека нощ!Дядо пак угаси. Преди няколко дни си играех с ключа на лампата. Палех, гасях, ня-

маше насита. Дядо ми каза, че ключовете, с които се палят и гасят лампите, имат опре-делен живот. Примерно, не знам си колко светвания и не знам си колко угасвания. “Ами ще го сменим!” – реших аз за провесеното на кабела над кревата цилиндрично бутон-че. Дядо го наричаше “мързелив ключ”.

- Дядо, бе!- Владиславе, заспивай – гласът на дядо май прозвуча ядосано.- Последно. Само това да ти кажа.Светлината отново блесна.- Кажи и веднага заспивай!- Като му обясниш на дядо ти как да стисне очи, да си представи дядо си и остана-

лото, да не забравиш да му кажеш, и той да каже на дядо си да си представи своя дядо и останалото. И да го изчака! Ама дядо му на твоя дядо, и той да обясни на дядо си, като си представи дядо си и му разкаже, да го изчака и той да си представи дядо си…

- Владиславе! – повиши глас дядо ми.Рядко го правеше и разбрах, че от цялата тази история започва да го боли главата.

30

- Главата ли те заболя.- Не, но кое време стана?- Ама ти нали разбираш, че това, дето ей сега си го говорим, и то е част от истори-

ята?- Вярно, бе, сине – внезапно се оживи дядо, но все пак се пресегна и угаси.Дълго се мъчих да заспя, но колкото повече стисках очи, толкова повече лица из-

скачаха отдолу. Непознати старци в смешни пижами. Лицата бяха от дядовия албум, пижамите – от семейство “Флийнстоун”. Докато ги разпъждах, за да заспя, все пак си помислих, че дядо сигурно отдавна е разказал историята на дядо си. Сигурно и дядо му е приключил. Напълно възможно беше, докато се мъчех да заспя, историята ми да си проправя път назад през вековете, от дядо на дядо, чак до първобитните времена. История без край, от дядо на дядо, повтаря се и те унася. Или ще те заболи глава, или ще заспиш.

Главата не ме заболя, но през нощта ми се присъни тъмата. Сянката на дядо беше единствената светла изрезка в нея. Сенките на прадедите бяха даже по-тъмни от тъ-мата и само сънят си знаеше как ги различавам. Дядо разказваше историята, а техни-те сенки непрекъснато пробягваха по неговата, ръфаха парчета, тъмни кръпки лазеха и превземаха дядовата сянка. Заприлича на кърпен кожух. На няколко пъти се събуж-дах уплашен, ритах към дядо, дядо се размърдваше, промърморваше нещо и аз успо-коен отново се унасях.

Когато на сутринта отворих очи, слънцето вече бе влизало и бе успяло да излезе от стаята. Беше тихо и някак неестествено пусто. Под юргана на другото легло дядо не помръдваше.

- Дядо, дядо – надигнах се.Дядо не отговаряше. Втресе ме и се завих през глава. Помислих си: „Отишъл е да

им разказва и те не са го пуснали да се върне.” Мина доста време, докато се престра-ша и стана. Приближих се до дядо, заотмествах завивката му и видях, че... дядо го няма. Юрганът – твърд и тежък, струпан в средата, оставяше впечатлението, че има някой под него.

Толкова се зарадвах, че когато малко по-късно намерих дядо в градината, не го по-питах нищо. Дали беше предал историята на дядо си, дали дядото на дядо му я беше препредал на дядо си? Така и не разбрах, дядо се опитваше да полива. Водата едва църцореше, той се тюхкаше, но после скоротечно заваля дъжд и аз се разкрещях ра-достно дядо да почерпи дъжда. Ракия ли да му сипя, усмихна се дядо. А, не, не – пиян дъжд, няма да уцели градината.

Когато вечерта пак си легнахме, креват до креват, аз помолих дядо да добави към историята и днешното, защото нали снощи му бях казал: и това, и другото, все са част от историята. Кое днешно, не разбра той и трябваше дълго да му разказвам как дъ-ждът е полял градината, а аз съм предлагал на него, на дядо, да почерпи дъжда. Ра-кия ли да му сипе, усмихнал се дядо. А не, не – пиян дъжд, няма да уцели градината...

Притурил ли е това към историята дядо, не е ли, нямам представа, но силно се надявам историята ми все пак да е проникнала до дълбините на времето. Възможно е дори и в момента, толкова години по-късно, тя още да си проправя път назад през епохите, от дядо на дядо, чак до маймуните. Тя, моята история, не е от сложните, би могла и от маймуна на маймуна да се разкаже. Стига едната маймуна да се пада дядо на другата. И да може да си служи… така, с малко по-изразителни жестове. Да

31

й се намира под ръка някой и друг банан. За кеф при разказването. И да речем, мал-ко целофан. Да завие банана, едно-друго. Не, целофан откъде ще вземе?!

Но пък и за какво ли й е целофан, не разбирам защо трябва да завива банана.Все пак, ако ме питате дали действително маймуните са си я разказвали, дали е

стигнала до тях, не мога категорично да отговоря. По-скоро, не. Струва ми се, че в ня-какъв сублимен момент от историята (не от моята, а от онази другата, чиито дати дя-довците ни карат да помним), вероятно преди пет-шест поколения, моята история е обърнала посоката. И вместо от внук на дядо, е започнала да се предава от дядо на внук. Това е дало основание на дядовците да твърдят, че така е правилно да се преда-ва една история: от дядо на внук.

Колкото до самата моя история, има откъде да съдя, че нейното разказване е обърнало посоката си. Помня, веднъж, трябва да е било година-две след онази ве-чер със събличането, дядо ми разказа тази история, като ни най-малко не се смути, че вече аз му я бях разказвал. Напротив, на моята забележка, че тази история е моя, че аз на него вече съм му я разказвал, докато той бавно си е събличал жилетката, дядо ме прекъсна (с опакото на жилетката си) и рече, че преди аз да съм му я разказ-вал, той ми я бил разказал, пък сетне аз съм му я бил разказал. Влязохме в пререка-ние с дядо ми. В ония години човек трудно влизаше в пререкание с дядо си. Но пък лесно и бързо излизаше. Не бих искал да си помислите, че дядо ми е спорил предим-но с опакото на жилетката си. В никакъв случай. Дори обратното. Каквото и да озна-чава това – обратното.

Днес неговите доводи ми звучат сякаш по-солидно от моите – той бил чул история-та от дядо си, дядо му пък – от своя дядо. И така нататък, от пет-шест поколения. Дока-то аз от кого съм я бил знаел, попита тогава дядо. “Ами, когато бях голям и имах внук...” – тръгнах да взимам свежо участие в пререканието. Но не довърших. Хукнах нанякъ-де. Сигурно ми се е отворила спешна работа.

Не зная как е с вас, но повечето мои приятели и познати, с които съм разговарял по този въпрос, помнят имената дотам някъде – докъм дядото на дядото на дядо си. По-назад от пет-шест поколения собствената ни история се слива в някаква обща история – с бележити дати, които се зубрят в училище. Сякаш дядото на дядото на моя дядо не е имал свой дядо, със свое име, със собствена физиономия и любими миризми. Ся-каш негов дядо е бил народът. Който: робства, въстания, тежко положение. Занаяти, търговия, земеделие. Народът пъшкал, народът стенел. А дядото? Питам, а дядото?! Това последното беше риторичен въпрос. Обаче някога, в гимназията, една забележи-телна преподавателка по литература попита нашия клас: “Какво е, ученици, риторичен въпрос?” И понеже класът ни невежествено и тъпо мълчеше, тя сама си отговори: “Ри-торичен въпрос е онзи въпрос, на който отговор дава народът!”

На някогашната ми преподавателка народът може и да й е давал отговори. Но на мен той още не ми е отговорил на риторичния въпрос: „А дядото?!” Докато не получа отговор, ще смятам, че причината за смяната на посоките е в самата моя история. Мо-ята история и историята на дядо ми сякаш са една и съща. Може аз да съм я разказвал на дядо си, може той да я е разказвал на мен. До пет-шест поколения се предава тази история. По-натам никой не помни. Поне поименно. Затова моята история обръща по-соката и се повтаря. Ако силно стиснеш очи и после си представиш...

Все пак, накрая, сигурно ще попитате: а каква беше моята история? Ами нали вече ви я разказах. И на дядо си съм я разказвал. Дядо ми пък я е разказвал на своя дядо.

32

МАМА

Мама казва:Вече не ми се живее.Не е редно Господ млади да взема,а аз като грижа бавно да тлеяв двата свята на моето време.

Вече не ми се живее, тежи мипрез прозорец да гледам света.

Мамо, след теб може би ще сме живи,но не оставяй в наследство смъртта.

ВЪПРОС

На какво сега да се радвам?Всяка радост за мене е грях.Тъжна е тази награда -свойта любов надживях...

Знам голямата грижадо последния ден ще горчи...Господи, защо всичко виждам,когато затварям очи?

ГРАД САНДАНСКИ

И Бистрица и днес така е бистра,с люлеещия мост. Градинката с фазаните...А моят път достигна своя изтоки всяко кратко връщане е оправдание.

Не ме забравяй, моля те, не ме забравяй.Не сменяй планината за море.Душата ми завинаги във теб оставаи без значение сърцето ми къде те спре.

КИРИЛ ГЕОРГИЕВ. НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

Кирил Георгиев е роден през 1945 г. Живее във Варна. Автор на пое-тични и белетристични книги.

„Простори” го поздрвява по слу-чай неговия 65-годишен юбилей!

33

ИДЕИ

+ КИРИЛ ПАТРИАРХ МОСКОВСКИ И НА ЦЯЛА РУСИЯ. РУСКАТА ЦЪРКВА И ЕВРОПЕЙСКАТА КУЛТУРА

Днешната епоха в европейската и световната история поставя пред хрис-тиянството нови задачи в областта на християнското свидетелство пред света. Прието е нашата епоха да бъде нарича-на „епоха на постмодернизма” и за нея е характерно преди всичко формирането на един особен тип човек с присъщите му светоглед и начин на живот. От една страна, съвременният европеец е на-следник на идеалите на Новото време с неудържимата му вяра в прогреса, сила-та на науката и стремежа към свобода, в това число – и от уж поробващите чове-ка религиозни представи; от друга стра-на, това е един наследник, силно разо-чарован от идеалите, показали своята несъстоятелност в хода на историята. Трагичните събития на XX век – войни, масови убийства и катастрофи – поста-виха под въпрос неоспоримата ценност на техническия прогрес, посяха съмнение в непротиворечивостта на естественона-учната картина на света и разкриха страшната бездна на човешкия грях. В резул-тат на това средният европеец се отказа от идеологиите, владели умовете на ми-налите поколения (у нас в Русия разочарованието от комунистическата идеология дойде по-късно, едва в края на съветската епоха), а също така – и от опитите си да изгради някакъв всеобхватен светоглед. В замяна на рухналата ценностна сис-тема на предходната епоха не бе предложена никаква друга. В създалия се по та-къв начин духовен вакуум на всеобщ релативизъм съвременният човек предпочи-та да следва личните си интереси и удоволствия пред каквито и да било принципи.

Почти като в Римската империя

Едновреммено с това, колкото и да е парадоксално, процесът на секуларизация в европейското общество в последно време при много европейци е съпроводен с повишен интерес към религиозните въпроси. Това е разбираемо: мислещият човек не може да почувства удовлетворение в този духовен нихилизъм, който доминира днес в много европейски страни. Жаждата за истински духовен живот подтиква чо-века да търси истината в най-различни религиозни традиции – от будизма и инду-

34

истките течения до исляма, към който се обръщат и част от европейците. Именно в това се състои огромното предизвикателство, пред което е изправено днес евро-пейското християнство. Ще може ли то да запълни образувалата се в обществото духовна и ценностна пустота и да отговори адекватно на ясно различимите търсе-ния на смисъла на живота? Ще успеем ли ние да направим така, че, според умест-ния израз на един съвременен мислител, „пустотата без Бог да се превърне в пус-тота за Бога”?

Пред християните стоят две задачи: те трябва добре да познават съвременна-та култура и съвременния човек с неговите желания, стремежи, интереси, а също и да се стремят да преобразуват тази култура и християнските начала, да направят тази култура „охристовена”, ако използваме термина на Николай Бердяев и препо-добномъченица Мария (Скобцова). Пример за такъв подход към културата можем да почерпим от великото Предание на Църквата. Светите отци, такива като Иустин Философ, Василий Великий, Григорий Богослов, Григорий Нисский, Августин Бла-женний, са се стремили да овладеят външната мъдрост и култура, за да поставят достиженията на човешкия разум в услуга на християнството и Църквата. Без да се асимилират от „духа на тоя век”, те са овладявали всичко ценно, създадено от чо-вешкия гений, като са се стремили да запълнят ограничеността на човешкото по-знание с истината на Божественото Откровение, дадено ни в Иисус Христос, Сина Божи. Неслучайно в църквата съществува монашеско служение, което, като есха-тологическо измерение на църковния живот, призовава към духовно преображение на света. Преданието на Църквата учи, че е възможно и важно да се утвърждава християнството както чрез аскетичния опит на отричането от света, така и чрез из-ползването на категориите на мисълта на светската философия, достиженията на науката и културата. Светите отци са се стремили да „въцърковят” външния свят, като възприемат всичко полезно и отхвърлят греховното, а заради това те са били в постоянен диалог с държавата и обществото – даже тогава, когато и обществото, и държавата не са били християнски.

По много неща нашата епоха напомня епохата на езическата Римска империя с присъщите й загуба на нравствените ориентири и най-широк плурализъм на мне-нията, често взаимно противоречащи си. Затова аз смятам, че днес пред Църква-та няма друг път, освен да актуализира творчеството и методологията на светите отци, които в подобни условия са успели да приближат съвременниците си към раз-бирането на истините на Божественото Откровение. Особено важен за нашето вре-ме се явява опитът на руската християнска култура. Трябва да кажем, че културата на съвременна Русия и повечето други страни, върху които се простира духовната и пастирска юрисдикция на нашата Църква, не е загубила своите православни ко-рени; въпреки всички уговорки, тя запазва връзката си с християнската православ-на ценностна система. В съветския период, когато собственият глас на Църквата, заглушаван от безбожната държава, беше почти недоловим за народа, Евангели-ето все пак беше проповядвано. Но предимно го проповядваха не свещеници, ми-сионери или църковната литература. То беше проповядвано от многовековното на-следство на руската култура като носителка на евангелската Блага вест. Това не е учудващо, като се има предвид, че руската култура се е сформирала под влияни-ето на Православието. Тази някога езическа култура, пропила в себе си духовните сили на Църквата, е предавала на народа нейното светогледно и нравствено пос-

35

лание през годините, когато Църквата е била преследвана. За Христос свидетелст-вало буквално всичко, създадено през многовековното културно развитие на на-шия народ: и великата руска литература, и музиката, и изобразителното изкуство.

Освен това, още преди революцията великите руски писатели, и на първо мяс-то Ф. Достоевски, пророчески предсказват катастрофата, очакваща човечеството, ако то се откаже от Бога и висшите нравствени ценности. Част от това пророчест-во вече се е сбъднало, част от него ние виждаме да се осъществява в наши дни. Преподобномъченица Мария (Скобцова) през годините на безбожие и тоталитарни идеологии пише, че освен богоподобното творчество в човека може да съществува и „зло творчество”. Ние самите ставаме свидетели как това „зло творчество” оказ-ва пагубно влияние върху душите на нашите съвременници и особено на младе-жта. Аз не съм нито ретроград, тъгуващ по културата на миналото, нито противник на новите форми и явления на съвременната култура сами по себе си. Моето дъл-боко убеждение е, че Църквата не бива да отхвърля сляпо съвременните форми, като ги оставя изцяло под монопола на културата на безбожния светоглед. Днес, както и през всички епохи, мисията на Църквата се състои в борба за човека „про-тив началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината на тоя век, против поднебесните духове на злобата” (Еф. 6, 12). Да освободим човешката личност от обятията на антикултурата, антихристиянството, да я върнем към Бога – това е неотложната задача, която стои пред нас днес.

Целият мисионерски опит на Руската църква и богатството на руската християн-ска култура като живо наследство на този опит свидетелстват, че не инкултурира-нето на християнството, а християнизацията на културата – ето в какво се състои днес целта на християнската мисия по отношение на културата. Културата не бива да се използва тактически: самата култура трябва да стане носителка на Христова-та Блага вест. Като вървим по пътя на светите отци и актуализираме отношението им към обществото и културата, ние съхраняваме надеждата за укрепване на хрис-тиянското измерение в обществените отношения и съвременната култура. Мечтата за нов патристически синтез, изказана някога от протойерей Георгий Флоровский, е мечта за рехристиянизация на обезбожената европейска култура.

Обособени и неразделни

Въпреки цивилизационното си единство, източната и западната части на евро-пейския свят значително се отличават една от друга в религиозно-културен план. Обособеността на източнославянския ареал, в чието формиране ключова роля е изиграло Православието, неговата отлика от останала Европа – това не е измисли-ца на група философи и политически деятели, които нарочно искат да изключат ис-торическата страна Русия от единното европейско пространство; напротив, това е обективна даденост, обуславяща цветовата културна палитра на европейската ци-вилизация.

Сближаването и взаимодействието между нашите региони започва с покръст-ването на Русия. Изтъкнатият ни учен Сергей Аверинцев много точно се е изказал за историческата значимост на този момент: „Едва с приемането на християнство-то руската култура чрез контакт с Византия преодолява локалната ограниченост и придобива универсални измерения. Тя се докосва до онези библейски и елинистич-

36

ни корени, които се явяват общи за семейството на европейските култури.” Отто-гава източнославянското духовно и материално наследство съставлява неотменна част от Европа, чийто образ и вътрешна същност не могат да бъдат пълноценни, ако не се осъзнава приносът на народите в Русия в развитието на европейската те-оретична и приложна наука, обществена мисъл, богословска и художествена лите-ратура, паметниците на изкуството и архитектурата.

Руската църква винаги е привнасяла в европейската култура своята най-важна особеност, неизкоренена дори през няколкото десетилетия господство на атеистич-ния режим, а именно духовния живот и религиозност. Тя е развила в източносла-вянския характер много черти, които ни отличават от западните европейци. Доста интересна съпоставка на душевните качества на народите, населяващи двете час-ти на Европа, прави немският мислител Валтер Шубат. Той, в частност, обособява понятието „доброта” като един от главните атрибути на нашата менталност. Духо-вността и особената доброта, възпитани от религиозното световъзприятие, са фор-мирали у руснаци, украинци, белоруси и молдовци чувство на взаимопомощ, отго-ворност, братство и съборност, справедливост, желание и умение да съжителстват с хора от други вери и националности в духа на мир и взаимоуважителен диалог. Тези ценности не позволяват европейската цивилизация да бъде определена един-ствено като крайно прагматична, егоистична, насочваща усилията си към трупане-то на материални блага. Уверен съм, че Московската патриаршия, като се грижи за укрепването на посочените високи идеали у своите чада, спомага и за съхранени-ето на истинската национална идентичност на Европа, която, както е известно, се корени в християнството.

Приносът на Руската църква и народите от историческа Русия в европейската култура, по мое дълбоко убеждение, трябва да бъде постоянно свидетелство на вярата. Словото Христово винаги ще оживява светогледа на европейския човек и няма да му позволи да потъне в невежество, да стане безчувствен и безразличен към съдбата на собствения си дом и останалия свят. Надявам се, че дадената глед-на точка с всяка изминала година ще печели все повече привърженици сред пред-ставителите на традиционните християнски конфесии, кръговете на властта и об-ществените обединения в Европа.

Уверен съм, че християнството, като никоя друга религия, може да предложи най-убедителното за съвременния човек световъзприятие. Всъщност, ако за чове-ка на нашето време висша ценност се явява свободата, то именно в личността на Богочовека Иисус Христос човешката природа е достигнала висшата свобода – свободата от злото и греха. Християнството предлага много по-високо виждане за свободата от просто отрицателното понятие за свободата „от” – свобода от експло-атация, насилие, ограничения. В Иисус Христос човек може да достигне свобода-та „за” – свобода за своята пълна самореализация в любовта към Бога и ближния. Именно в хармоничното взаимодействие (синергия) между Бога и човека, на което учи християнството и което реално се е осъществило в живота на светците и спод-вижниците на църквата, всеки ще успее да намери за себе си отговор на измъчва-щите го проблеми за свободата, смисъла на живота, общественото служене.

Християните трябва да намерят нов език и нови творчески пътища за пропо-вядване на християнските ценности в съвременните условия на постоянно про-менящия се свят, за да бъде тази проповед чута и възприета както трябва. Мисля,

37

че сферата на културата е тъкмо областта, в която конструктивният диалог меж-ду Църквата и обществото може да бъде особено ефективен. Точно тук аз виж-дам възможност за плодотворно взаимодействие между християните, придържащи се към религиозните ценности. Имам предвид преди всичко сътрудничество меж-ду Римокатолическата и православната църква, които имат общи възгледи по акту-алните въпроси на социалната и икономическата етика, биоетиката, семейството, личната нравственост и др. Общата за нас християнска традиция, привързаността към диалога, готовността за взаимодействие могат и трябва да станат движещ ме-ханизъм на взаимното ни сближаване. С дружното ни осъзнаване, че Европа стои пред сериозната заплаха да изгуби собствената си цивилизационна идентичност, важно значение придобива съвместното търсене на нови възможности как хрис-тиянските ценности отново да станат привлекателни за съвременния европеец. Православно-католическите мероприятия вече имат ползотворен опит в тази сфе-ра. Широк обществен отзвук, например, получи конференцията, организирана съв-местно с Папския съвет за култура и Отдел външни църковни връзки към Москов-ската патриаршия през май 2006 г. във Виена на тема „Да дадем душа на Европа: Мисия и отговорност на Църквата”. През декември 2008 г. в Тренто се проведе пър-вият православно-католически форум на тема „Семейството”. В момента се подгот-вя цяла поредица съвместни проекти на Московския патриарх и Римокатолическа-та църква в областта на културата, като например организирането през пролетта на 2010 г. на „Дни на руската духовна култура” във Ватикана.

Човекът „на постмодернизма” живее в мултимедийно пространство, затова е не-обходимо християните да използват широко съвременните медийни възможности, за да противопоставят християнския начин на живот с присъщото му проповядва-не на любов и добро на всички онези начини, по които в средствата за масова ко-муникация се пропагандира ненавист, насилие и нравствена разпуснатост. Затова не мога да не приветствам такъв съвместен проект, като поредицата документални филми „Камбаните на Европа”, напомняща на европейския зрител за християнски-те корени на европейската култура.

В сложната ситуация, възникнала в днешната политика, в това число и европей-ската, важно значение придобиват проектите за създаването на една нова парадиг-ма на междудържавното и междунационално общуване. През юли 2009 г. в Рим, в навечерието на срещата на Г-8, се проведе IV самит на религиозните лидери. Този самит стана важно свидетелство за това, че вярващите могат да допринесат за ре-шението на актуалните въпроси на световния дневен ред. Убеден съм, че свиде-телството на вярващите по целия свят за безспорното значение на моралните исти-ни, пазени от човешката съвест, е способно да съхрани човечеството и да го насочи по пътя на доброто. В заключителния документ на Римския самит се подчертава, че в отговор на предизвикателствата на съвременността е нужна една нова пара-дигма на световната политика, почиваща на морални основания. Самитът пред-ложи понятието „неразделима безопасност”, базираща се на скрепяване на взаи-мовръзката, която съществува между хората, а също и у човечеството – с тварния свят. Финансово-икономическата криза, която ние всички преживяваме, напомни за необходимостта отново да се обърнем към духовната мъдрост, отредена на рели-гията, за да можем, като се опираме на моралните принципи, заедно да намерим ефективни пътища за изход от кризата и в бъдеще да направим по-справедливи

38

икономическите отношения. В тази област – във взаимодействието между предста-вителите на световните религии, и на първо място между християнските вероизпо-ведания – аз виждам широки перспективи за създаването на една нова, етическа парадигма в политическите отношения.

Съдействие между християните в Европа

Руският народ, по думите на забележителния ни философ Николай Бердяев, „е не чисто европейски и не чисто азиатски народ”, ами в неговата душа „винаги са се борили две начала – източното и западното”. Това твърдение отчасти е вярно – на пръв поглед ние наистина не се вписваме напълно нито в азиатския, нито в ев-ропейския свят, а представляваме уникална смесица от цивилизационни характе-ристики на единия и другия. Едновременно с това обаче в религиозен контекст ние обективно сме по-близо до Европа, тъй като споделяме с нея единния цивилиза-ционен базис на християнството, в чиито рамки се е сформирало великото многоо-бразие на европейските култури.

Приобщеността на народите от историческа Русия към европейското и азиат-ското наследство способства утвърждаването на самобитни черти в националния им характер. Към тези черти – освен вече споменатите от мен духовност и религи-озност – се отнася и способността за съвместяване на противоположностите. За пояснение ще дам пример с организацията на обществено-политическия живот или междуетническото и междурелигиозно съществуване в Руската държава. В първия случай от значение е системата от социални отношения, основаваща се както на духовни, така и на материални начала, както например в образованието освен светските предмети са въведени и задължителни богословски дисциплини. В различни форми на домакинството, особено в селската община, бил разпрос-транен християнският принцип на взаимопомощ. И това не предизвиквало проти-воречия, не водело до ефекта на социално разцепление, за който говорят при-вържениците на агресивната секуларизация. Във втория случай трябва да кажем за съхранилите се до наши дни реално действащи модели на съжителство между представителите на различни вярвания и етноси в една държава. Въпреки огро-мното разнообразие от култури, Русия успява да съхрани собствената си култур-на доминанта, да избегне кървавите конфликти на национална и религиозна поч-ва, а също и да включи множество хора в създаването на единно пространство на доверие и солидарност, икономическо благополучие и правова справедливост.

Тъкмо този опит – безценен по мое мнение – руският и другите народи, нами-ращи се под пастирския омофор на руската православна църква, могат да споде-лят и с европейските си събратя, като им покажат възможност за безболезнено съвместяване на светския и духовния живот, за поликултурно и междурелигиоз-но съжителство, което да не е в ущърб на собствения им европейски цивилиза-ционен облик.

Необходимото съчетаване на драматично разнопосочните императиви на тра-диционализма и неолиберализма, за което говорих в статията си „Обстоятелства-та на новото време” (1), не представлява неразрешима задача. Нима християн-ството, успяло плодотворно да преработи духовно-материалното наследство, настъпило при упадъка на античния свят, не е способно да оживи по същия начин

39

и съвременната европейска система, изпаднала в критично състояние заради това, че се е опирала на безликите принципи на светската етика? Без съмнение е способно. Но за това трябва да бъде отворена вратата на пълноценното учас-тие на Църквата в обществено-политическия живот на всички европейски страни.

От християнска гледна точка интернационализацията и глобализацията имат както негативни, така и позитивни страни. Първите се състоят в това, че и в два-та процеса голямо развитие получава тенденцията за превръщане на самобит-ните етнокултурни общества в някаква аморфна маса, непомняща корените си и ръководеща се в своя живот от бездуховни универсални принципи. Освен това се стандартизира и информационното пространство, и по-точно – неговият съдър-жателен пълнеж, в което, както имаме възможност да наблюдаваме, отсъстват понятията „добро” и „зло” и няма място за нравственост и религиозност. Естест-вено в този случай Руската църква и инославните й братя са длъжни по всички възможни начини да свидетелстват за пагубността на този път за човечеството.

Положителният ефект на глобализацията и интернационализацията се наблю-дава в разширяването на възможностите човек да използва постоянно обогатя-ваща се интелектуална база, да общува и да създава форми на взаимодействие с представители на разнокултурни общности с различни култури. Много важни тук са не толкова знанието на езици и навиците на междукултурна комуникация, а преди всичко осъзнаването от страна на индивида на собствената му културна принадлежност. Именно това е залогът за успешен, обстоятелен и взаимоуважи-телен диалог между различните религии и култури. Общата задача на християни-те от различни изповедания е очевидна – да помогнат на европейците да не из-губят чувството си за идентичност, да не се боят да говорят за корените си. Само така може да бъде съхранена познатата ни Европа – в качеството й на самобитен и уникален цивилизационен регион, имащ равноправни взаимоотношения с дру-ги центрове на света.

Сработването между християните става особено необходимо в светлината на стоящите пред християнството предизвикателства. Пред лицето на общите запла-хи на войните, тероризма и екстремизма, изместването на религиозното измере-ние извън обществената сфера и публичното оправдаване на греха е необходимо да бъдем в тясно взаимодействие един с друг в духа на мир и братска любов на ос-новата на вечните евангелски ценности. Общата за нас християнска традиция, при-вързаността към диалога и готовността за взаимодействие могат и трябва да ста-нат движещи механизми на взаимно сближаване.

Днес дейността на Църквата, европейските държавни структури и обществе-ни обединения трябва да бъде изпълнена със свидетелства за историческата пра-вда и цивилизационното единство на европейските страни. Необходимо е да стоим настрана от възпрепятстващите плодотворното общуване стереотипи, да се отка-жем от натрапването на идеологическа еднополярност и да отдадем дължимото на действително обединяващото начало на духовното наследство на Европа. Само по такъв начин може да бъде постигнато установяването на атмосфера на солидар-ност и откритост в отношенията между европейските народи и да превърнем в ре-алност мечтата за обединена Европа от Атлантика до Тихия океан.

ПреведеотрускисибилаАлексова

40

Навършиха се петдесет години от създаването на книгоиздателство „Георги Ба-калов” - Варна. През 1960 г. то официално започна своята дейност. Постепенно из-дателството набира скорост и мащаб, за да станат неговите книги едни от най-тър-сените.

Книгоиздателството даде път на много български писатели. В библиотеката за първи книги „Кълнове” бяха издадени книги на млади автори, които по-късно се ут-върдиха сред първите имена на българската литература. Книгоиздателството сле-деше техния път и ги подкрепяше и в следващите им изяви. То се ангажираше с тях, помагаше им и издаваше следващите им творби.

Продукцията на книгоиздателство „Георги Бакалов” бе пример за висок вкус, са-мостоятелно естетическо мислене, внимателна и грижовна работа с автори и пре-водачи, отчитане на творческите особености на писателите, любов към читателите.

През 90-те години на миналия век обаче то попадна в ръцете на неподготвени да го ръководят хора, които бързо го погубиха и след повече от тридесетгодишно съществуване то бе закрито заради тежкото си икономическо състояние.

„Простори” е рожба на това издателство. През следващата година списанието ще празнува своя половинвековен юбилей. „Простори” се роди от грижата на из-дателството на младите автори и е още едно доказателство за неговата успешна творческа политика.

Тук поместваме бележките на двама души, които по различно време са били главни редактори на книгоиздателство „Георги Бакалов”.

50 ГОДИНИ ОТ СЪЗДАВАНЕТО НА КНИГОИЗДАТЕЛСТВО „ГЕОРГИ БАКАЛОВ”

41

Историята на книгоиздаването във Варна през втората половина на миналия век бе начената на една среща в резиденция Евксиноград. Бе краят на август 1959 г.

Вълко Червенков, по това време министър на просветата и културата, прие се-кретаря на ОК на БКП Николай Бояджиев. В качеството си на сътрудник на Комитета присъствах и аз. Двамата, Червенков и Бояджиев, очевидно се знаеха добре, защо-то приказката им вървеше леко и непринудено. Разменяха думи за морето, спомена-ваха имената на техни общи познати, споделяха за Девня и строежите по крайбре-жието… Тъй дойде мигът, защото срещата бе осъществена по искане на секретаря Бояджиев, в който домакинът каза: “Е, кажете сега за какво става дума!” Лаконично и обосновано, резултат на неколкомесечна разработка, Бояджиев изложи предло-жението ни за създаване във Варна на държавно книгоиздателство. До този момент книги се печатаха и издаваха единствено в София… Далеч в миналото бе завеян споменът за активната издателска предприемчивост на Георги Бакалов… Макар и да се позабави, отговорът на Вълко Червенков бе кратък: “Предложението е навремен-но… Изпратете го писмено до Министерството.”

Това бе в края на август, а постановлението на Министерския съвет за създаване на ДЪРЖАВНИ КНИГОИЗДАТЕЛСТВА ВЪВ ВАРНА И ПЛОВДИВ излезе през м. но-ември на същата тази 1959 г.! А на 18 януари 1960 г., в качеството си на главен редак-тор и директор, регистрирах новата културно-творческа институция под името “ДЪР-ЖАВНО ИЗДАТЕЛСТВО – ВАРНА”.

Първите помещения, в които издателството организира и разгърна дейността, бяха в сградата (тя и сега стои непобутната) на пл. “9-ТИ СЕПТЕМВРИ” № 42. Днес площадът носи името “НЕЗАВИСИМОСТ”.

Напрегната бе работата по определяне и изясняване профила на варненското книгоиздаване. След обстойни анализи бяха доуточнени и насоките: художествена литература, научна икономическа и научно-популярна, свързана с морето и крайбре-жието. В годините на своето съществуване книгоиздателството разви и обогати този свой облик.

Извършени бяха и назначения в редакторския и техническия екип. Първият на-значен редактор в издателството бе Таня Петрова. Тя пое редакцията за научно-по-пулярна литература. В редакцията за поезия и белетристика започнаха работа поет-ът Пламен Цонев и писателят Върбан Стаматов. Васил Бояджиев оглави редакцията за икономическа литература, подпомогнат по-късно от Марин Кънчев. Оформление-

ЙОРДАН ТОДОРОВ. В НАЧАЛОТО

42

то на книгите пое художникът-график Христо Градечлиев, година по-сетне заместен от Иван Кенаров, оставил трайна следа в изкуството за оформление на българска-та книга. За секретар на трите редакци бе назначена енергичната Свобода Попова.

Първата книга с емблемата на издателството бе “Полезащитни горски пояси” от Георги Георгиев, ст.н.с. в Института по пшеницата в гр. Генерал Тошево. След това последваха заглавия предимно на художествена литература. Те предизвикаха ярко изразен интерес на читателите в страната и вълнения сред творците. Дора Габе, Ан-гел Каралийчев и Никола Фурнаджиев бяха много често гости на издателството и на варненските им почитатели. Сред първите заглавия беше “Греховната любов на зог-рафа Захарий” – повест на писателя Павел Спасов, излязла в няколко десетки хиля-ди тираж, претърпяла и множество последвали издания. Излезе и книгата на Боян Болгар “Нинген – пътуване до Япония” – първият художествен пътепис за страната на изгряващото слънце. Ангел Каралийчев ни предостави сладкодумните си приказ-ки в “Гостенчета крилати”, а Дора Габе ни повери стиховете си за най-малките “Кап-чици”. Забележителният поет Веселин Ханчев ни предаде сборника си “Роза на вет-ровете”. Издадени бяха първите стихосбирки на Димитър Стойчев “Кардиограми”, на Богомил Тодоров “Изповед”, на Тодор Янчев “Работливка”, на Андрей Германов “Ра-ботнически влак”, на Христо Фотев, на Здравко Кисьов… Все по това време се появи и писателят Христо Д. Бръзицов с ръкописа на “Някога в Цариград” – истинската не-подправена история на българския Великден. Този ръкопис бе отхвърлен от някол-ко софийски издателства. Ние го приехме и спечелихме. Спечели и българската ли-тература.

Свързани с дейността на издателството бяха и установилите се във Варна поети и писатели Първан Стефанов, Тодор Монов, Петър Славински, Петър Бонев, Тодор Ризников. Дейни сътрудници бяха и художниците Александър Денков, Борислав Сто-ев, Любен Диманов, Симеон Венов. По това време бе осъществено издаването на алманаха “Простори”, с перспектива да прерасне в списание. Със съдействието на академик Александър Вълканов бе замислен фундаменталният научен труд “Черно море”, плод на усилията на много учени и издателски работници в продължение на цяло десетилетие.

С дейността си, съдържателна и умна, варненското издателство спечели и дове-рие, и признание. Това бе един неоспорим влог на Варна и варненци в духовното раз-витие на България.

43

Седемдесетте години на изминалия век са белязани с бурно развитие на Роди-ната ни. Такъв размах, основан на природни дадености и стопански ресурси, има и дейността на създаденото десет години по-рано Държавно издателство във Варна. Настъпват условия за собствен издателски профил, съответствуващ на стопан-ските отрасли в Черноморието и Североизточна България. В тематично отноше-ние издателството бързо се ориентира към морезнанието и морското стопанство. Научно-икономическата тематика също намира силна материална и научна база. Създадените тука институти по океанография, по риболов и рибно стопанство, На-учно-проектантски институт по корабоплаване, по корабостроене, единствената в Черноморския басейн Научно-изпитвателна база за корабни изпитания, Висше во-енноморско училище, Висш икономически институт, Висш инженерен институт, сил-ното развитие на търговското корабоплаване, на океанския риболов, присъствието на военноморски флот предоставят възможности за издателството да постави дей-ността си върху мащабно развитие, подпомагана от обществени научни съвети и редакционни колегии. По този начин издателството се отдалечава от издателската самодейност. Нараства и обемът на книжната му продукция, достигайки 4,5-мили-онен тираж, което означава, че всеки втори българин получава книга с марката на варненското книгоиздателство. В този период то прие името на бележития книгоиз-дател, писател, мислител и обществен деец Георги Бакалов, чието дело е трайно свързано с Варна.

Мащабност и предвидливост са достойнствата на книгоиздателската работа. В основни черти книжната продукция се оформя в поредици и серии, характерни за морския облик. Поредиците “Нептун”, “Морета, брегове и хора”, наченатата 40-том-на поредица “Световни морски новели”, антологиите на българската и световната морска поезия, антологиите “Стръкове”, „Макове” и “Ручеи” очертават регионално-то развитие на литературно-художественото творчество. Издателството пуска от печат серия есеистични книги от български и чужди автори, книги за научни изслед-вания на моретата и океаните, мащабен колективен труд “Черно море”, начената е работа върху Морска енциклопедия със съвместните усилия на сродни издател-ства в ГДР, Полша и СССР. Всичко това дава представа за размаха на книгоизда-

ТИХОМИР ЙОРДАНОВ.ГОДИНИ НА РАЗМАХ

44

телската дейност във Варна. Дотогавашният морски ежегоден алманах “Фар”, със-тавян само с преведени на български език статии от чужди издания, се превърна в действено, откликващо на съвременността издание с българско авторство, подгот-вяно и редактирано от постоянна, на обществени начала, редакция, в която влизат известни учени и професионалисти. Разширявайки профила си, книгоиздателство-то пое годишниците на музеите в региона. Излиза и първият том на замисленото тритомно изследване на средновековните български крепости, сподирят го и дру-ги книги с исторически четива. Книгоиздателство “Георги Бакалов” даде тласък в развитието на научната икономическа литература, давайки път не само на автор-ски книги, но и на колективни учебници по икономика, предназначени за висшите икономически вузове в страната. Благодарение на това мнозина преподаватели и професори получиха своята университетска хабилитация. Заслужава да се каже, че първият в страната извънстоличен литературен алманах “Простори” даде при-мер за появата на други алманаси – в Пловдив, Стара Загора, Габрово, по-късно Бургас и Благоевград. Измежду всичките четиридесет книгоиздателства в страната за пръв път “Георги Бакалов” започна работа по съвместни книги с чуждестранни издателства: с Одеското издателство “Маяк” и с голямото Московско издателство “Прогрес”. Плод на такова сътрудничество бе великолепно издадената фотокнига за побратимените градове Варна и Одеса. През тези години имаше интензивна раз-мяна на опит със сродни издателства в чужбина. Широта получи и издаването на преводна художествена литература. Всичко това даде повод за създаване на поде-ления във Варна на Съюзите на писателите и на преводачите в България. Непре-менно трябва да се изтъкне, че запознаването с творбите на редица чужди автори стана възможно поради издателския интерес на Книгоиздателство “Георги Бака-лов”. Много поети и писатели, живеещи извън столицата, поеха своя професиона-лен път благодарение на варненското книгоиздателство.

Съставен от професионално утвърдени, инициативни редактори, творческият колектив се гордееше с успехи в тогавашната книгоиздателска практика в страната, свидетелство за което са много национални награди за художествено оформление и издателска инициативност.

45

ДИСКУСИЯ

РУМЕН ПОПОВ. БЪЛГАРСКИТЕ НЕУТРАЛИТЕТИ

В едно телевизионно предаване виден наш архитект и общественик се сър-деше на СССР, че несправедливо е обявил война на невинната и неутрална България. В такъв смисъл тя е жертва на агресор, окупатор и фактор за пре-късването на нашето естествено историческо развитие. Горе-долу така описа миналите времена, събития и последствия огорченият архитект. Така на висок глас или под сурдинка говорят и пишат и други политици и историци.

Това ли е истинската история от преди 70 години, или е конюнктурната ней-на алтернатива, продукт на стари злоби и нови интереси?

Когато разискваме въпросите на историята е полезно да оставим настрана емоциите и да се съсредоточим на фактите, на политическите решения и по-следствията от тях.

Преди всичко нека изясним въпроса с неутралитета на България.Под неутралитет се разбира правното положение на държавата, при кое-

то тя не участва във войната и не оказва непосредствена помощ на воюващи-те. Правата и задълженията на неутралните държави, както и на воюващите страни по отношение на тях се определят от два международни правни акта, подписани в Хага през 1907 г.: „V конвенция за правата и задълженията на не-утралните държави и лицата в случай на сухопътна война” и „XIII конвенция относно правата и задълженията на неутралните държави в случай на морска война”. Ще приведа няколко члена от тези документи, за да е пределно ясно международното престъпление, което извърши правителството на Богдан Фи-лов във време на Втората световна война, и последствията, които всички ние ще носим винаги като историческо наследство.

Из V конвенция:…„Чл. 2. На воюващите е забранено да прекарват през територията на една

неутрална държава войски или колони било с бойни, било с хранителни при-паси.

Чл. 3. На воюващите също така е забранено:а) да строят на територията на неутрална държава радиотелеграф-на станция или какъвто и да е апарат, предназначен да служи засъобщително средство с воюващи части на суша или на море;б) да използуват каквато и да е инсталация от този род, която епостроена от тях с изключително военна цел на територията нанеутралната държава и която не е открита за обществена ко-респонденция....Чл. 5. Една неутрална държава не трябва да търпи на своя територия ни-

46

кое от действията, посочени в членове 2 до 4....Чл. 13. Неутралната държава, която приема избягали военнопленници, ги

оставя свободни. Ако търпи престоя им на своя територия, тя може да им оп-редели местопребиваване.”

Из XIII конвенция...Чл. 5. Забранено е на воюващите да правят от неутрални пристанища и

води бази за морски действия срещу противниците си. Както и да установяват там радиотелеграфни станции или какъвто и да е друг апарат, предназначен да служи за свързочно.средство с воюващи сили на суша или по море.

Чл. 6. Продажбата на каквото и да е основание пряко или косвено на военни кораби, бойни припаси или какъвто и да е военен материал от неутрална дър-жава на воюваща държава е забранена „

...По-долу ще изложа само няколко факта и нека безпристрастният читател ги

съпостави с текстовете от конвенциите и прецени била ли е „неутрална Бъл-гария” неутрална. ?

Българското правителство декларира неутралитета на България за пръв път през месец септември 1939 г. Но с факта на присъединяването на Бълга-рия през 1941 г. към тристранния пакт на Германия, Италия и Япония тя вече погазва този неутралитет. От началото на 1941 година цялата инфраструкту-ра на страната: свързочна система, летища, пристанища, корабоплаване, су-ровини са изцяло в услуга на фашистка Германия. Същата 1941 г. германски-те войски се съсредоточиха на българска територия и проведоха операции по разгрома и окупацията на Гърция и Югославия, с които България не е във вой-на и даже поддържа дипломатически отношения. Когато тази задача беше из-пълнена, германските войски бяха заменени от българския окупационен кор-пус, но те не отидоха на почивка, а се съсредоточиха за войната с СССР. В такъв смисъл не е вярна тезата, че нашите войски не са участвали в агресия-та срещу СССР. Тези войски останаха на спомагателното направление на тази агресия, като освободиха по-боеспособните германски съединения на главно-то направление.

На територията на България бяха разположени редица щабове и разузна-вателни структури, за които читателят подробно може да се информира от дневника на Бекерле. В българската корабостроителница във Варна се строя-ха серийно десантни кораби за нуждите на германския флот в операциите му срещу СССР на Черно море. В началото на месец септември 1944 г., за да не попаднат в ръцете на съветските войски, които стремително наближаваха гра-ниците на България, германското командване организира потопяването на по-вече от 20 такива танкодесантни кораба в наши териториални води. По-късно някои от тях бяха извадени и дълго време служиха в състава на българския во-енноморски флот.

Във Варненското езеро беше дислоцирана германска ескадрила от хидро-плани, която решаваше задачи на немското командване при войната срещу

47

Черноморския флот на СССР.Български транспортни съдове, охранявани от наши военни кораби, из-

вършваха военни превози с германски товари между пристанищата на Бълга-рия и Румъния.

По нашите брегове бяха инсталирани германски радиотехнически средства за свръзка и наблюдение на морското пространство, които се обслужваха от войници на вермахта. Една от тези станции в района на нос Емине през 1943 г. беше унищожена от партизаните.

Българските власти най-варварски нарушаваха споменатия по-горе член 13 от V конвенция. Малкото успели да избягат съветски военнопленици, кои-то германците транспортираха незаконно през наша територия, бяха преслед-вани от „неутралната” българска жандармерия и намираха убежище само при партизаните.

На 2 септември 1944 г. изплашеното и объркано от бързо развиващите се военни събития на съветско-германския фронт българско правителство отно-во заяви неутралитета на България. И в същото това време германските вой-ски, които отстъпваха от окупираната територия на СССР и Румъния, преми-наваха през наша територия напълно необезпокоявани. Разпокъсани части и подразделения, които прииждаха през Дунав, се преформираха на наша тери-тория в специални пунктове и спешно се изтегляха на запад. Българското пра-вителство не само че не изпълни задълженията си по V конвенция да ги ин-тернира, но положи огромни сили и средства да им осигури бързото изтегляне.

Декларираният неутралитет на България по отношение на СССР става още по-неразбираем с обявяване на „символична война” на Англия и Съединените щати на Америка – страните, които по това време бяха негови съюзници във войната срещу Германия. В международноправните отношения такова поня-тие като „символична война” няма. За нея жителите на Англия и САЩ може би са научили от пресата, но ние, българите, научихме какво са това въздушни удари в несимволичната война. Тук не мога да не отбележа един парадокс на българската историческа и най-вече политическа памет. Не съм чул някой от „демократично мислещите политици” да се е оплакал от съвсем незаслужени-те и безсмислени от военна гледна точка бомбардировки на София, Пловдив, Русе и др. и хилядите цивилни жертви. Види се английските и американските бомби са като новогодишни фойерверки, а жертвите – за тях, като че ли ни е по-удобно да ги назоваваме „жертви на приятелски огън”. Същият огън, от кой-то загинаха български войници в Ирак

Това са само няколко факта, които илюстрират грубото неспазване на не-утралитета на България по отношение на СССР и нашите балкански съседи. Голямото престъпление може подробно да се види в архивите на правител-ството и двореца, но то срамежливо не се афишира от историци и журналисти. Къде по-интересни са досиетата на Държавна сигурност от по-новите времена.

Както се вижда, „непредизвиканата и несправедлива агресия на СССР” е резултат не от злата воля на Сталин, а от погазването на международноправ-ните норми от страна на българското правителство.

Не рядко историци и политици лансират мисълта, че в онова време българ-ското правителство е нямало избор, че срещу агресивните намерения на Гер-

48

мания на Балканите то е било безсилно и поради тази причина е принудено да се съгласи с всичко, което се иска от него.

Абсурдно е в историята да се строят хипотези от рода на: „Какво би било, ако…”, но ще си позволя да напомня епизод от историята на кралство Дания от същото време. Неутрална Дания отказва да се подчини на диктата на Гер-мания и да пропусне нейните войски през своя територия. В отговор послед-ва германска военна операция и тя е окупирана за няколко дни, без особена съпротива. Когато хитлеристите започват преследването на датските евреи, кралят на победена Дания закачва на ревера си жълтата звезда на Давид и демонстративно се разхожда по улиците на столицата. След края на Втората световна война Кралство Дания е в редиците на победителите, защото защити неутралитета си дори с цената на окупацията.

Темата за неутралитета на България не се изчерпва с горчивите хапове от миналото. И днес управляващите страната едва ли се замислят за тези вече столетни конвенции.

Когато САЩ разгромяваха Югославия през 1999 г., ние, без да се замисля-ме, нарушихме Устава на ООН, като съдействахме на САЩ в тази необявена война.

Във войната на САЩ срещу Ирак ние отново вместо неутралитет избрахме военното сътрудничество на едната страна.

И в двата случая тези военни действия бяха без санкция на ООН и по сми-съла на международноправните документи бяха акт на война.

Във военно отношение съвременният свят в голяма степен е доминиран от САЩ и те имат възможност да диктуват на народите собствените си раз-бирания за добро и зло, справедливост и неправда. Може би това подхранва илюзорното чувство на нашите политици, че като предан съюзник ние можем безотговорно и безнаказано да нарушаваме неутралитета си в конфликтите между трети страни. Неведнаж тази измама е вкарвала България в капан. По-газването на международното право рано или късно дава своите горчиви пло-дове. За съжаление поколението, което бере тези плодове, много често се за-блуждава, че някой друг му е посадил отровното дърво.

Ще добавя още нещо. В света, който така несправедливо е разделен на слаби и силни, на малки и големи като аксиома е записана древногръцката по-говорка: „Това, което е позволено на Зевс, не е позволено на бика.” Този цини-зъм не е кодифициран в никакъв международен правен акт, но той, уви, дейст-ва безотказно. България не бива да си позволява позволеното на Зевс.

49

ДНЕВНИК

ПАНКО АНЧЕВ. ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО НА БЪЛГАРИТЕ В ИСТОРИЯТАХипотеза

1.В своята знаменита статия „Към философията на българската история. Ви-

зантизмът в средновековна България”, публикувана в сп. „Философски пре-глед” от 1931 г., Петър Мутафчиев си задава въпроса защо в българската ис-тория периодите на възход се заменят толкова бързо с упадък, след който отново настъпва подем. Защо България в определени моменти през средно-вековието е велика сила, могъща държава с огромна територия, а после или пада под робство, или губи земи и население и се превръща в дребна и не-забележима страна – каквато е днес. Необясними са дългите периоди на съ-ществуване под чужда политическа власт, през които съпротивите са съвсем ограничени. Това кара мнозина да виждат у българския народ бързо примиря-ване с робската съдба, ниска степен на национално достойнство и готовност да служи почти безропотно на всеки нов господар. И то повече от половината време след създаването на българската държава досега. Странно и необясни-мо наистина...

В историята всичко е проявление на Божия промисъл. Бог дава знаци, ко-ито ние трябва да разпознаваме и по тях да съдим за ставащото и предстоя-щето. Ако съумяваме да разчитаме тези знаци, ще можем по-лесно да осъзна-ваме кои сме и защо сме такива, а не други, откъде идваме и накъде отиваме. Без такова самосъзнание не може да се живее дълго.

За съжаление нито историята, нито философията, а още по-малко лите-ратурата, могат да се похвалят със сериозни постижения в обяснението на странната българска историческа съдба – макар да се правени опити и да са полагани усилия за разгадаване на тази загадка. Неразвитостта на науката философия на историята е причина тези опити да се твърде плахи и дори на-право неуспешни. Защото подобни проблеми не се решават емоционално, па-триотарски или нихилистично, когато не съществуват реално, а политически.

Всеки народ е особен и има своя собствена, различна от на другите наро-ди, историческа съдба. Едни народи са големи и силни, организирани са в дър-жави с важно място в геополитиката и определящи нейния ред и законите й. Други са малки и немощни, кретащи в обоза на историята и съпровождащи по-слушно големите и силните, онези, които вървят напред преди останалите. На-родите очевидно са като хората и като хората съществуват в някаква общност, изградена на йеархически принцип със строга субординация. Иначе човечест-вото би изпаднало в безконтролен хаос и щеше бързо да се самоунищожи в него. Но ние виждаме как светът винаги се е подреждал хармонично и въпреки кръвопролитните войни и страданията на хората народите творят собствената

50

си история заедно с останалите и заедно преодоляват изпитанията на време-то. Те може и да воюват помежду си, но в крайна сметка разчитат едни на дру-ги, пазят се и си помагат, когато е наложително. Често се случва уж неприми-рими врагове, а са заедно в някакво изпитание, изникнало и пред двата народа едновременно. По-силният не винаги покорява по-слабия. Много често го по-кровителства и му помага да се избави от злини и да тръгне спокойно по пътя на собственото си израстване.

Но йерархията не е само в политическото, военното и икономическото не-равенство и подчинение, а и във взаимодействията между културите и циви-лизациите. Не са редки случаите, когато два народа и техните държави посто-янно са в политически и военен конфликт, но културно и цивилизационно са в сътрудничество и принадлежат на един и същ цивилизационен и културен тип. Това показва, че историята не бива да се разглежда еднопланово и едностран-но и че важното в нея е извън видимото. Много често историята се изучава честолюбиво и от гледна точка на някаква политическа изгода и полуистина и това прави историческото подчинение и зависимост унизително и в противоре-чие с политическите (по-скоро пропагандните) начала на държавата и нацията. Тогава не се вижда положителното там, където то е в противоречие именно на честолюбието и националната гордост и самочувствие, а се търси в неща, ко-ито или не са верни, или нямат такова съществено значение.

И все пак това, което вълнува проф. Петър Мутафчиев, наистина е озада-чаващо или поне предизвикващо въпроси, които чакат все още отговорите си. Защо наистина е възможна такава линия на историческото развитие, каквато следва българската средновековна държава? Една от причините безспорно е властовата сила или слабост на владетеля, но нали е очевидно, че само с же-лание и амбиция не се става велик владетел и пълководец, комуто да се под-чинят другите народи и бъде възможно продължително време държавата да е голяма и силна. И обратно, слабостта на владетеля, малодушието и ленива-та му мисъл, дори придружени от неумение да се решават важните държавни дела, не е достатъчно основание за упадък и разруха. Всяка държава е нада-рена с инстинкт за самосъхранение и регулиране на вътрешното си състоя-ние и поради това са чести случаите, когато управляващото тяло намира начи-ни да отстрани слабия политик и да го замени с адекватен на потребностите и перспективите на държавата ръководител. И когато е необходим такъв водач и владетел, който да изпълни Божия промисъл за могъща империя, на власт идва такъв прозорлив и умеещ мъж, с когото сякаш стават чудеса.

Тогава?Очевидно е тогава, че трябва да гледаме на историята не като на приказ-

ка за нашите желания, а да разполагаме народа, нацията и държавата в кон-текста на цялото, за да видим какво е истинската им същност и предназначе-ние. Всеки народ има зададена мисия и когато я изпълни, потъва в историята и изчезва в нея. Нашият народ обаче очевидно не е изпълнил мисията си, тъй като още не е потънал в историята и не е изчезнал в нея! Държавата ни оба-че на два пъти изчезва и се възстановява мъчително след дълго и търпеливо очакване и в определени моменти и революционни действия. И ако първото падане под чужда власт да не е чак толкова фатално от културна и цивилиза-

51

ционна гледна точка, тъй като влизаме в състава на Византийската империя и по-тясно се интегрираме с културата и цивилизацията, към които по принцип принадлежим след официалното покръстване, то второто – в края на ХІV век е с тежки последствия и рязка промяна в геополитически план. От друга страна обаче то е знаково изпитание за нашата устойчивост като народ и способност за оцеляване и предпазване от греховете и пороците, които сполетяха нео-бременяваните от подобни покорявания и робства западноевропейски народи.

2.Средновековната българска държава се създава първоначално като вое-

нен съюз между два народа, които чрез нея трябваше да образуват новата славянобългарска народност и да оформят северозападния край на християн-ско-византийската цивилизация. Тук или в близост до тази държава трябваше да мине границата между Западната и Източната църква. Византия признава бързо държавата, тъй като вижда нейното важно значение на охранител на се-веро-западните й граници и буфер между нея и нашествията на варварските племена откъм Дунав. Славянобългарите именно трябваше да възпират опи-тите за инвазия в империята на народи и племена, които биха я разрушавали и ерозирали отвътре. Византия отстъпва своя територия и се примирява с при-съствието на съюза между двата народа, защото осъзнава ползата от силен фортпост срещу северните набези. Тази надежда се оправдава няколко века поред – до кръстоносните походи, когато и разложената вече и сериозно боле-дуваща Византийска империя бива покорена от латините. Истинските и смър-тоносни заплахи за нея идват от юг, където тя няма такава солидна преграда пред враговете на православно-византийската цивилизация.

Може по-сетнешните набези на българските владетели към Константинопол и територии на империята да подхранват нашето национално самочувствие, особено внушителните военни и политически победи, поставили византийски-те императори почти на колене, но е очевидно, че смисълът на славянобъл-гарската държава не е бил да замени византийската империя и цивилизация. Ако беше така, щеше да е реално осъществена тази цел. Но ние виждаме как държава като нашата и народ като славянобългарския се включва в охраната на едно огромно културно и цивилизационно богатство и в спасяването на пра-вославието. Историческото значение на тази заслуга е наистина огромно и не-измеримо. Това преди всичко трябва да ни радва и изпълва с национално са-мочувствие, а не кръвта, която българите са проливали, и жертвите, които са полагали за разширението на държавата, за покоряването на други народи и разграбването на чужди богатства.

И сега тук трябва да направим едно уточнение и да се вгледаме по-внима-телно в историята. Славянобългарската държава търпи най-големите си по-ражения и дори бива присъединена политически към империята, когато не е в състояние да я брани и прегражда пътя на завоевателите от север. Това ста-ва малко след царуването на благоверния цар св. Петър. Но не защото св. цар Петър е безволев и слаб владетел. Точно обратното. А защото променя целта и предназначението на държавата, утвърдени от неговите предходници и осо-бено от баща му цар Симеон. Той не води завоевателни войни, но охотно про-

52

пуща през страната руския владетел Святослав и други неприятели на Визан-тия. Целта му е с цената дори на компромиси да запази мира, за да устрои държавата така, че да укрепва просвещението и християнството. При Петър окончателно се оформя аристокрацията и институциите на властта. От военна организация държавата се превръща в стабилен институт за развитие на ико-номиката, културата, църквата. Засилва се отново строителството на храмове и манастири. Цар Петър много здраво държи властта и успешно предотвратя-ва всякакви опити за промяна на политическото статукво.

Може да се каже, че именно по време на царуването на цар Петър Бълга-рия завърши процеса на интеграцията си във византийско-православната ци-вилизация (променя се дори модата в облеклото на болярите, които възпри-емат византийския модел). Сега тя не е само охранител на границите на тази цивилизация, но и активен неин строител и душа и сърце на славянския й еле-мент. На българския владетел официално е признато правото да се нарича цар – най-високият титул на владетел на държава, а архиепископът на Българска-та църква е въздигнат в сан патриарх. Това са изключително важни придобив-ки и признание за българите, на които вече е отредено ново цивилизационно положение в християнския европейски политически свят. Границите са закре-пени с договори, животът в страната е сравнително спокоен.

Ала две причини има, които карат историците да виждат в царуването на Петър упадък и причина за покоряването на България от Византия. Първата причина е въздигането на Киевска Рус като нов политически и духовен център на Източната църква. Самата Византия навлиза в криза и макар блясъкът и си-лата й да са все още ярки и впечатляващи, разяждащите процеси вече са за-почнали. Те протичат и в България. Голямата държава трудно се управлява и става почти невъзможно да се обезсилят центробежните сили – особено на пе-риферните владетели. През 928 г. сръбският княз Чеслав Клонимирович въз-становил Сръбското княжество, което било превърнато от Симеон І в българ-ска провинция. Малко след смъртта на Петър през януари 969 г. въстават и се отцепват четиримата братя-комитопули Давид, Мойсей, Арон и Самуил и обра-зуват нова държава в западните покрайнини на досегашната. Преди това набе-зите на маджарите разколебават чувствително българското царство и практи-чески го обричат на скорошна гибел.

За историята времето на царуването на Петър е и подготовката на бъдещо-то величие на Русия и за преместването на центъра от „Втория” към „Третия” Рим. По същество това е грандиозен исторически преход, знак за скорошната гибел на Византия. България трябва да изпълни мисията си в този случай и да пренесе постепенно всичко духовно ценно от Византия на Русия и на славян-ския свят, за да го запази и за да оплоди бъдещото величие на „Третия Рим”.

Никак не е случайно, че именно по това време се подвизава преподобни-ят наш отец св. Йоан Рилски Чудотворец. Той е израз не на социален протест, а на истински духовен подем, на укрепване на вярата и окончателното утвър-ждаване на християнството по българските и славянските земи в Европа.

Идването на светите седмочисленици в България, приети толкова радушно от св. цар Борис-Михаил Покръстител, постави отечеството и създаващата се култура в нова ситуация и историята й предяви нови цели и задачи. Тук именно

53

се зароди и разви славянската православна цивилизация (Вж книгата на Анчо Калоянов „Славянската православна цивилизация”, 2007). Най-напред бяха преведени на славянобългарски и размножени свещените и богослужебни кни-ги с оглед въвеждането на славянобългарския език в богослужението. Създа-ването на единен книжовен език, на който да е възможно да се водят админи-стративните дела в държавата и да се превърне той в езикът на църковното общуване в цялото славянство е особено важен знак за ролята и мястото на България в тогавашния мир. Интересно е да се проследи как се осъществява този сложен и продължителен процес, в който първостепенно е участието на славянобългарите. В един момент, когато св. Борис предоставя трона на сина си Владимир, се появява опасност от преориентация към западната църква. Владимир не връща езичеството, а прави опит да насочи държавата и църква-та на Запад, да прекъсне наложените от баща му отношения и да промени по-соките на движение. Както аргументирано и убедително доказва в цитирана-та по-горе книга Анчо Калоянов, Съборът от 894 година, свикан по инициатива на св. цар Борис, отстранява тази опасност и въвежда славянския език като официален в страната. И в Църквата, разбира се. Тезата на Анчо Калоянов за началото чрез решенията на Събора на славянска православна цивилизация трябва да се разбира според мене именно като отваряне на възможност чрез славянобългарските книги да се разпространи християнството от източен тип сред славянските народи и най-вече в Русия. За да се превърне тя по-късно в новата православна империя и да продължи делото и мисията на Византия.

Създала славянските книги и осигурила възможност те да се разпространят в благотворна почва, България постепенно губи силата, значението, а и глав-ната си роля, за да изчезне в края на ХІV век от политическата карта на Евро-па за цели пет века.

Известно е, че българският цар Борис-Михаил Покръстител известно вре-ме е размишлявал дали да приеме християнството от Константинопол, или от Рим. Известна е неговата кореспонденция с папа Николай, в която той задава различни въпроси относно християнската догматика и каноните, за начина, по който трябва да действа държавата след нейното християнизиране. Изборът му по много причини е в полза на Констанинопол. България става част от хрис-тиянския изток и този избор е завинаги. Това го потвърждава и самият Борис-Михаил в реакцията му на опитите на неговия син Владимир да обърне Бъл-гарската църква и държавата към Рим.

България се намира по средата на духовния път между Константинопол и Рим. През нея преминават папските мисионери, чиято цел е да приобщят към католицизма българите. Стремежът на папата е да завоюва Константинопол и да го постави под своя диоцез. Кръстоносните походи трябва да осъществят този грандиозен замисъл. Трябва, но преградата им е именно България. Неза-висимо че и други български владетели след Борис са демонстрирали сърдеч-ни отношения с Рим и дори са пращали емисари за установяване на контакти за евентуално преминаване към западната църква, Българската православ-на църква отстоява заедно с държавата православния характер на България и спира католическата инвазия. При това с цената на жертви, разорения и мно-го сили. Никак не е случайно не само това, че тя остава и до днес православна

54

държава, но тук католиците са твърде малобройни и със слабо влияние вър-ху обществения живот.

Българите запазиха своето православие и по време на османското влади-чество, макар вероятно да бе възможно по-рано да дойде свободата, ако бяха поели ръката на западната църква и бяха помогнали най-напред на Владислав Ягело, а по-късно и се бяха поддали на католическата и протестантстката про-паганда. Т.е. ние виждаме, че българското покръстване от Константинопол в никакъв случай не е било сторено по принуда или от някакъв конюнктурен ин-терес на българския владетел, а акт, извършен с проникновение и волята на Бога.

България брани северните граници на византийската цивилизация, но тя е пречката и за Рим да покори духовно Балканския полуостров. Това е друга-та голяма заслуга на България в изпълнение на нейното историческо по Божи промисъл предназначение.

3.В края на ХІV век България изчезва за цели пет века от политическата кар-

та на Европа, но реално е жива и се подготвя за новата си съдбовна мисия.С падането на Византия под напора на османските турци Западната Църк-

ва би трябвало да се счита за победител в спора Изток-Запад. Вселенската патриаршия продължава да обгрижва православните в Османската империя, но зад нея вече не стои могъщата държава, за да бъде влиятелна както пре-ди в световните дела. Западът вече е поел пътя на новата социално-полити-ческа и икономическа система и скоро ще завоюва почти целия свят. Но със засилването на Русия, което е видимо още от края на ХІV век, въпреки голе-мите трудности, които преживява, и превратностите на съдбата, стоварили й се с нашествието на монголите, татарите, шведите, поляците и други народи и държави, противостоенето „Изток-Запад” продължава и придобива нови изме-рения. Русия става защитник на поробените православни народи, сред които най-голяма е групата на славяните. Православният свят още след окончател-ното падане на Византийската империя под властта на Османската империя се обръща към Русия за намеса и избавянето им от робство (Вж. интересната и добре аргументирана статия на +Варненския и Великопреславски митропо-лит Кирил „Православната църква и освобождението на България” в сп. „Прос-тори”, бр.6/2009).

Новите реалности в Европа наистина по новому наложиха разглеждането на проблема за противостоенето „Изток-Запад”. Могъществото на Русия изис-ква нейното присъствие на Балканите и проливите и тя си поставя като стра-тегическа задача тяхното овладяване. Тази стратегия се гримира с условието за освобождението на поробените братя славяни и православни, които живеят на Балканския полуостров. Така се появява т. нар. Източен въпрос, който е въ-зелът на противоречията в европейската политика от ХVІІІ век насам. „Запад” е съгласен с мотивите на Русия и привидно не пречи на тяхната практическа реализация, но, разбира се, не позволява това да става с резки движения, ко-ито да разрушат геополитическото статукво. С времето Османската империя запада и в началото на ХІХ век тя навлиза в последния стадий на своето съ-

55

ществуване, което още повече усложнява ситуацията и изостря противоречия-та, заложени в „Източния въпрос”.

Да, „Източният въпрос” се е свеждал най-напред до завоюването на проли-вите, после до освобождението на поробените народи, но всъщност той е ци-вилизационен въпрос и съдържа в себе си необходимостта от възстановява-нето на „Втория Рим”, т.е. Константинопол (дн. Истанбул) като главен център на православната цивилизация. В тази необходимост е и цялата му същност и смисъл.

Константинопол не случайно става център на християнството. Той затова е и построен от император Константин Велики. Той е главен град на Източната Римска империя и седалище на вселенския патриарх. В Константинопол се за-пазва истинското християнство така, както ни е завещано от Светото предание и Светото писание. Изпитанията на православието са тежки, но с падането на Византия и на православните славяни под османска власт се проверяват не-говите носители и хранители. Но изпитанието се дава не кога да е, а точно ко-гато вече има кой да замести Втория Рим и Византия. Божият промисъл обаче се проявява в освобождението на православните славяни след дългите веко-ве на иноверско робство. Това означава, че след края на изпитанието и послу-шанието вярващите християни ще се завърнат в своя Втори Рим, за да му при-дадат нов смисъл и блясък.

Българите като православни славяни са включени в разрешаването на този именно аспект от „източния въпрос”.

Когато говорим днес за т.нар. източен въпрос, не бива в никакъв случай да се натрапват в неговото решаване териториални претенции и застрашително преначертаване на европейската политическа карта като стремеж за наруша-ване на съществуващия баланс на силите в света. Буржоазната епоха наложи нови правила и нов световен ред, както и ново отношение към традиционни-те проблеми на противоречията между държавите и цивилизациите. Ненасит-ната страст за печалби поражда непрестанна борба за суровини и пазари, за контрол върху търговските пътища и всяко изменение на зоните на влияние и политическата карта е съпроводено с огромни трансформации в геополити-ката. Такива промени не са желателни и виждаме как в модерната история те практически се избягват чрез различни дипломатически ходове. Ако през 1878 г. след войната с Турция Русия беше получила правото да завладее и задър-жи за себе си Константинопол, т. нар. източен въпрос щеше да бъде оконча-телно решен. Но Русия нямаше такова намерение, понеже не беше готова да осъществи подобна грандиозна историческа идея, а и самата идея не бе узря-ла, за да придаде действителния мащаб на т. нар. източен въпрос. Тя не реши в достатъчна степен и останалата част от въпроса – най-вече по отношение на България, а и изобщо на Балканския полустров останаха доста спорни по-ложения, несправедливи отреждания и отнемания на територии. Благодаре-ние на тези несправедливости европейската карта бе така разчертана, че да се осъществи принципът на английската дипломация „Разделяй и владей”. На-ционалните държави не можаха да се разположат върху историческите си те-ритории, а самите нации не се обединиха, разхвърляха се по съседни земи и станаха източник на двустранни и многостранни конфликти. Руско-турската ос-

56

вободителна война от 1877 - 1878 г. задълбочи „източния въпрос”, но отложи задълго окончателното му решение, макар да създаде впечатлението, че тя именно го е решила веднъж завинаги. И така общо взето се смята в история-та. Или поне не се поставя под съмнение.

Щом „източният въпрос” е цивилизационен въпрос, той не бива да се раз-глежда като обикновен геополитически въпрос, чрез чието решение се осъ-ществяват тактически цели от рода на „овладяване на проливите” или дори „освобождаването на поробените братя славяни”. А той е цивилизационен въ-прос”, тъй като ядрото му е християнският Константинопол и възстановяване-то на „Втория Рим”, след като няма да има „Трети”.

Европейският съюз би могъл да се приеме за новия модел на Римската им-перия. Всъщност това е и идеята на неговите вдъхновители и създатели. Чрез новата Римска империя те искат да обединят европейските сили за рязък ико-номически скок и тотално господство върху света. Целта обаче е да се възста-нови империята в нейния западен вариант, чрез което да се сложи ръката на властта и влиянието върху източната част, т.е. православната, и да се нама-ли до минимум ролята на православните християни (при това без Русия) в ре-шаването на световните дела. Европейският съюз е теория и практика, проти-воположна по дух и смисъл на славянофилската концепция за европейското устройство. Поради това изключва Русия, но приобщава западните славяни и прави жест на православните с приемането на България, Румъния и Гърция, но без да им отрежда мястото, което те биха имали в славянофилската кон-цепция.

В конфигурацията, която Европейският съюз създава, българите извличат единствено икономическа изгода. ЕС може да помогне на държавата и нация-та ни за установяване на строг и сигурен обществен ред и противодействие в някаква степен на престъпността и корупцията. Но това не са цивилизацион-ни цели, които една нация и държава би трябвало да си поставя в своето ис-торическо развитие. Те са твърде дребни в сравнение със задачите, които ис-торията й поставя.

Европейският съюз има намерение да разреши окончателно и т. нар. из-точен въпрос, като включи и Турция в себе си и така да възстанови в пълния й обем Римската империя. Това решение не е „съобразяване с реалностите”, а политически ход за изпълнение на плана по „западен модел”. „Втори Рим” няма да има, а „Третият” ще бъде постоянно под прицел и обезсилван с отне-мане на възможности за възстановяване на империята в нейния „източен ва-риант”.

Правилното и целесъобразно, по Божи промисъл, възстановяване на „Вто-рия Рим” е необходимо на историята, за да започне ново развитие на чове-чеството, основано вече на религиозното съзнание. То е необходимо заради изчерпването на целия досегашен модел на развитие и особено на развитие-то през модерната епоха. Рано или късно всяка система се изчерпва и насто-ява да бъде сменена с друга. Така е и сега. „Източният въпрос” е този, който даде знака, че чрез решаването му ще настъпи необходимата смяна и ще за-почне нова епоха.

А щом това е необходимо на историята, значи е по Божи промисъл.

57

ФИЛОСОФИЯ

АНРИ БЕРГСОН. ВЪОБРАЖЕНИЕТО*

Думата въображение е била използвана с твърде различни значения. Ние открояваме три:

1. Първото е картезианското. Според Декарт и повечето му последователи, да си представяш означава да мислиш в обра-зи. Така дефинираното въображение е зависимост от сетива-та, продължение, отзвук на външното възприятие. Картезиан-ците разглеждат сетивата и въображението винаги така, сякаш тия две способности са взаимно обвързани. Но какво всъщност е да мислим в образи и по какво тази форма на интелектуална дейност се различава от мисленето като такова? Тук въображението се противопоставя на разбирането. Последното е способността да се обединяват идеи, а не образи. То използва дедукцията, и то, по възможност, по геометричен начин. То тръг-ва от прости идеи или, както казва Декарт, от прости същности, и от тези идеи извлича други идеи, по този начин то създава система от добре свързани истини, където всичко се съдържа и където очевидността на принципите, на простите идеи, се превръща все повече и повече в сложни идеи. Декарт счита, че тръгвайки от прости принципи, разби-рането е в състояние да възпроизведе цялата действителност и да достигне до проста концепция за универсума. Или тази действителност, която разбирането съдържа в сис-тематична форма като добре свързана цялост, където всичко е ясно, където всичко е очевидно, и която, следователно, не изисква никакво усилие да бъде приета и усвоена от ума, тази действителност може да бъде възприета от друга гледна точка: чрез сети-вата и въображението. Ролята на сетивата, които възприемат образите, и на въображе-нието, което запазва образите и ги възпроизвежда, е да ни даде познание за вселена-та и за действителността като цяло, което е винаги частично и разпокъсано. Тъй като един образ се различава от друг, така както едно качество се различава от друго, и по-неже ние не можем да преминем от един образ към друг логически по пътя на дедукци-ята. Сведен до сетивата и въображението, човекът би участвал в опита като в сън, той би виждал как пред него минават образи, усещания, без връзка помежду си, той не би открил реда, връзката; не би овладял нещата. Следователно въображението е, заедно със сетивата, пасивната част на интелекта, докато разбирането е активната. Въображе-нието и сетивата ни показват от света онова, което е ярко, външно, повърхностно, про-менливо и нетрайно. Разбирането ни разкрива същността на нещата, това, което бихме могли да наречем логически, научен аспект на света, и знанието, което си създава по отношение на него, е трайно: всичко е логически свързано. Както модерната метафизи-ка казва, областта на въображението е тази на качеството, разбирането има за предмет количеството, или, за да го кажем на езика на тази епоха, въображението е изтънчени-ят дух, чиято задача е да разграничава качествата, а разбирането е геометричният ум, който установява количествени отношения между нещата.

Беше важно да се подчертае това разграничаване между въображение и разбира-не, което е играло основна роля в модерната философия. Бихме могли да опишем кар-тезианската реформа на науките, казвайки, че целта на Декарт е била да замести във всички науки въображението с разбирането. Първо в геометрията, въображението по-знава единствено образи, тоест фигури, и установява дълбоки различия между различ-ните форми. На мястото на разглеждането на фигури обаче разбирането поставя отно-шенията за големина, на мястото на геометричната фигура - алгебричното уравнение. В това се състои картезианската реформа на математиката. На мястото на старата гео-

58

метрия, която днес е нашата елементарна геометрия, Декарт поставя нова, в която раз-глеждането на фигури вече е без значение и която се обръща единствено към разбира-нето, състоящо се в случая в начин на пресмятане.

2. Понякога под въображение се има предвид способността на припомняне, на по-викване, на повторно представяне на преди това възприети образи. В този случай то е просто форма на паметта; наричат го възпроизвеждащо въображение или образна па-мет. Как бихме могли да направим разлика между възпроизвежващото въображение и паметта като цяло?

Казахме вече, че паметта в своята цялост рядко ни представя сцена от миналия ни опит. Тя ни припомня неясно, едва-едва, цялостната картина и откроява това обстоя-телство, което за нас е станало символ, еквивалент на цялото. Още по-общо, тя ни при-помня по-скоро други думи, отколкото образи. Ако споменът остава за нас просто спо-мен, ако не се примесва с настоящото възприятие, това се дължи преди всичко на този характер и после на факта, че - благодарение на специален механизъм - в крайна смет-ка го признаваме за минало. Така в спомена предществащият го образ 1/ най-често не е цялостно възпроизведен; 2/ е признат за минал. Колкото повече споменът се стреми да стане пълен, толкова повече нараства първата характеристика и отслабва втората и ако предположим, че някаква възприета вече сцена се възпроизвежда в паметта из-цяло, във всичките си детайли, все по-малко мислим да я локализираме в миналото, понеже тя все по-добре ще наподобява сегашното усещане. Следователно между спо-мена като такъв и образната памет съществува едно различие: първият ясно съживя-ва само част от една картина или минало събитие, докато втората възпроизвежда цяла-та сцена и по-добре имитира актуалното възприятие. Значи образната памет е по-жива, по-интензивна, тоест памет, която не принася нито един детайл в жертва на цялостта.

Така че тук ние преоткриваме една вече позната способност, благодарение на която се запазва и възпроизвежда миналото.

3. Но под въображение може да се разбира и още нещо и тъкмо с него ще се зае-мем ние.

Въображението само по себе си е творческо, тоест представлява способността ни на създаваме идеи и най-вече представи посредством елементите, които паметта ни предоставя. В психологическата действителност не съществува чисто творение. Да съз-дадеш означава да комбинираш. По необходимост комбиниращите елементи са възпри-ятия или предишни усещания: новото, оригиналното тук е даденият на тези елементи ред и значението на цялото. Ето защо казваме, че въображението взаимства от памет-та своето съдържание и ролята му се състои в комбинирането на тези елементи, в съз-даването на форма.

Творческото въображение може да приеме две съществено различни форми: първа-та ще наречем пасивна, а втората - активна. И в двата случая въображението създава, тоест комбинира наново образи и символи, но това не става при едни и същи въздейст-вия, не представя едни и същи характери, не стига до един и същи резултат.

Първа формаЩе определяме въображението като пасивно винаги, когато се подчинява на опре-

делена подбуда, тоест винаги, когато комбинираните помежду им образи се подчиняват, така да се каже, на привлекателната сила на някое външно обстоятелство, което ед-новременно ги притегля към себе си, но и ги притегля едни към други и по този начин определя формирането на един изкуствен орган. Когато например четем един пътепис, нямаме никакъв начин да го разберем, да го проследим, да си припомним от по-рано въз-приетите образи тези, които най-много приличат на картините, които авторът е искал да опише. Благодарение на авторовото влияние изплуват случайни спомени от нашата ис-тория и внимателно образуват едно цяло. Излиза така, че разказвачът всъщност съставя своята история с помощта на нашата. Задачата му е в това да ни прикани да се върнем към спомените си. Същото се случва, когато разказваме приказка на едно дете: то я съ-

59

живява, така да се каже, то я прави истинска. Следователно съществуват множество слу-чаи, когато това подбуждане действува с достатъчно сила, сякаш възпроизвежда дейст-вителното възприятие: хипнотизираният субект действително участва в сцените, в които го отвежда хипнотизаторът. При читателя на роман или пътепис е налице просто едно преувеличаване - спрямо нормалното будно състояние - на това, което се случва: ако няма някакво антагонистично влияние, което да се противопостави на внушението, кое-то да го прогони, то се разпростира така, че въображението имитира действителността до степен да я измести. Бленуването е вид внушение, самовнушение. Най-често то се по-ражда от действително изпитано органично усещане. Това приятно или болезнено усеща-не предизвиква подобни образи и действува като хипнотизатор. Накрая човек би изпадал в лудост или някакво душевно разстройство, ролята на въображението: бленуването в тия случаи превзема действителността и се смесва с нея. Ще се върнем към тези патоло-гични състояния на ума; сега просто ни стига да ги назовем. Видно е, че въображението, което наричаме пасивно, най-често е зависимо от организма и от външни обстоятелства.

Ако сега се опитаме да опишем най-същественото в него, да го откроим от всичко, ко-ето то не е и преди всичко от асоциирането на идеи, което много му прилача, ето до какъв резултат бихме стигнали. Въображението оперира винаги върху афективна основа, коя-то най-често при пасивното въображение е чисто усещане. Образите, които тук се обеди-няват, по принцип са предизвикани от удоволствие или болка. Именно те групират и ор-ганизират спомените. Емоцията се превръща в център, подобно на душа, надарена със силата да организира, тя съставя нещо, което прилича на живо същество, но само отда-леч, понеже усещането е по-повърхностно от емоциите и понеже притежава слаб органи-заторски талант. В бленуването има някаква организация, но тя е погрешна. Логиката на бленуването съществува, но това е странна логика, променлива, повтаряща само прибли-зитилно и твърде отдалеч логиката на реалното. Понеже същността на бленуването най-често е усещане; по същия начин удоволствието от четенето предизвиква усещането на тези образи, които единствени правят четенето понятно, и ги подрежда в едно цяло; ала нишката, която ги свързва, може да се скъса лесно. Именно в патологичните състояния на ума, хипнозата и лудостта образите са най-здраво свързани помежду си. Защото тук въ-ображението не е единствената причина: организирането на образите е резултат от едно общо безредие, от едно разпокъсване на съзнанието.

Втора формаСъществува обаче и друга форма на творческото въображение, което наричаме ак-

тивно. То е въображението на артиста, дарбата за научно откритие, но също и пред-приемчивият дух или, дори бихме могли да кажем, практическият усет. Онова, което ха-рактеризира тази форма, е групирането на образите под влиянието на някаква дълбока вътрешна причина - била тя страст или воля.

И тук, както и преди, ролята на въображението е да организира, но организаторският подтик не идва вече от някакво повърхностно психологическо състояние, от някакво усе-щане, а е продуктивен принцип, дейност.

Какво представлява въображението в изкуствата? Артистът е преди всичко човек, чи-ито сетива са пригодени по специфичен начин за изкуството. Художникът и скулпторът виждат повече неща, отколкото обикновените хора, те различават много по-голям брой нюанси на цветове и форми, така както ухото на музиканта е пригодено по специален на-чин и е различно от това на тълпата. И това не е всичко: артистът е човек, на когото му доставя удоволствие да упражнява сетивата си в онази посока, в която природата особе-но ги е развила. Онзи, който не изпитва удоволствие от един музикален акорд, не е нада-рен природно за музикант, подобно на този, който не е роден художник, понеже не умее да се наслади на цвета заради самия цвят, пренебрегвайки предмета. Формите пък съ-блазняват скулптора, тъкмо в качеството си на такива.

Именно защото артистът притежава по-добри възприятия и се наслаждава на възпри-етото, той по-добре и запомня, и тази памет, която нарекохме образна и която се състои в това да възпроизвежда образите цялостно, е едновременно разгърната и специализи-рана у артиста. Музикантът помни звуци, художникът и скулпторът - форми и цветове.

60

Бихме могли да кажем, че това е същността на артистичния талант. Без нея бихме све-ли един артист до неговите намерения, той би бил аматьор или дилетант, или критик, но не би творец. Следователно талантът е задължителен, необходим, но не и достатъчен. За да заслужи наистина името си на артист, всеки трябва да изразява нещо. Но какво означа-ва да изразяваш? Това означава да изложиш пред другите една идея или по-скоро някак-во чувство, понеже една идея е само интелектуален символ и съкратен израз на чувството. Как да изразим едно чувство? Как да го споделим, ако не, правейки го живо? Но какво зна-чи да го направим живо, ако не - да го превърнем във фокус, така да се каже, на образи, които, събрани около него, ще създадат истинско живо същество, достатъчно само за себе си и водещо уединен живот? Артистичното творение се състои в това да извикаш образи от собствения си минал опит, но по такъв начин, че те да се групират и съгласуват помеж-ду си до степен да изразят някакво дълбоко душевно състояние. Ето целта на изкуството.

Това творчество съдържа в себе си определено усъвършенствуване на сетивата и па-метта, но така също и дълбочина на чувството и мощ на волята. Да си представиш нещо оз-начава тук също и да организираш: налице е и емоцията, която организира. Тя е дълбока и е тласкана от волята. Но какво друго е дълбоката емоция, ако не емоция, чужда на факти-те, вгнездена в нас, по-близка до природата? Артистичното въображение ще бъде по-раз-вито, ако творбите му, неговите рожби стоят по-близо до природата, тъй като натурелът не е нещо дадено отведнъж - нещо повърхностно: него го намираме, когато потънем под оно-ва, което е прието и, следователно, изкуствено създадено. Така определяме артистичното въображение като въображение, което намира мястото си в потока на природата.

Формите на въображение, които разгледахме досега, бяха форми на фантазията. До-като същинското творческо въображение няма нищо общо с нея, то е до такава степен ес-тествено, че съвпада с личността на артиста, която се намира под изкуствения слой чув-ства и идеи, идващи отвън и чужди за него.

Какво представлява научното въображение? То е същият вид дейност, но в друг ред от идеи. Ученият изучава фактите и събира най-често богата колекция от образи. За него събраните наблюдения и опити са това, което за артиста са формите, нюансите, запом-нените звуци. Така както артистичното творчество се състои в организирането на образи от природата, гениалната идея в науките е онази, благодарение на която ученият намира и възприема нещичко от организационната сила на природата. Съществува начин да се комбинират познати вече факти така, че от тях да бъде извлечен удобен закон, от който науката да се възползва. Но има и друг начин да се комбинират и той е възможен само за гениалните учени. Да схванем самата природа, тоест да изведем от нея закон или идея, както самата тя ни ги поднася. Сякаш наблюдавайки закономерността, улавяме нещо от процеса, от съзидателната дейност на природата. Изглежда че - както в науките, така и в изкуствата - въображението прилича много на симпатията, че то винаги малко или много е дарбата да симпатизираме на хората или на нещата, да откриваме зад особеното оно-ва, което е всеобщо, под привидността на действителното - дълбоко същностното.

Практическият усет в случаите, в които се изразява чрез предприемаческия дух, също е форма на симпатия. Предприемчивите хора са хора на въображението. У тях то се състои в комбинирането на средства, извлечени от миналия опит с оглед на нови цели. Следователно съществуват два начина да се правят планове: такива, които са не-осъществими, и други, които завършват с успех. И в двата случая въображението е ра-ботело, но само във втория е работело, така да се каже, по посока на събитията, по по-сока на действителността. Именно тази способност да бъдеш на вълната на събитията отличава политиката. Разбира се, този талант е изграден въз основа преди всичко на миналия опит и на познаването на човешката природа, но нито опитът, нито това позна-ние са достатъчни, съществува и нещо като естествена симпатия между човека и случ-ващото се. Следователно и тук въображението означава творчество, но също и памет, опит и в определен смисъл симпатия.

ПреведеотфренскиРозалияЙорданова

* Преводът е направен по лекции на Анри Бергсон, публикувани за пръв път

61

през 2008 г. (Henri Bergson, Cours de psychologie de 1892-1893 au lycee Henri IV, Seha; Paris 2008)

Анри-Луи Бергсон (1859 – 1941) е един от най-големите и талантливи съвременни френски философи, Нобелов лауреат за литература (1927 г.). Възгледите му предиз-викват бурни и разнопосочни реакции, които се разстилат в целия спектър от опреде-ления, намиращи се между двете крайни оценки: интелектуализъм и антиинтелекту-ализъм.

Достойнството на Бергсоновата философия е в предлагането и в прилагането на нов изследователски метод, състоящ се не в изграждане на система от възгледи, а по-ско-ро в следването на определени линии от факти. За френския мислител не съществува една-единствена форма на познание, но съществува привилегирована, опираща се на интуицията като метод. Тя не отхвърля, а „снема“ в себе си интелектуалността; обхва-ща, от една страна, непосредствената сетивност на инстинкта, а от друга, опосредству-ващия разсъдък. Интуицията е връщане при многообразното неразкъсваемо единство на света; пред нея невъзможността да схванем „нещата в себе си“ се превръща просто в лош сън на „старата“ метафизика.

Бергсон принадлежи на тази философска традиция, чиито представители (Г. Зимел, В. Дилтай и др.)/ твърдят, че човек не познава чрез ума, а чрез сърцето; не чрез поня-тия, а „по чувство“, „по инстинкт“, по интуиция. За да достигнеш до дълбините на живо-та, ти трябва да преживееш, да почувстваш, умът ти да се „осърцеви“ и сърцето да се „оразуми“. С това се цели да се постигне един модус на живот, съвършено спокоен и ас-кетичен, напълно съзерцателен. Разбира се, Бергсон не е имал предвид правилата на монашеския живот, когато е излагал метода на „истинската философия“, но сигурно не е случайно, че повлиява на привържениците на модернизма в религиозната философия, неотомизма (Ж. Маритен, Е. Жилсон, Г. Марсел).

Сред философските източници на бергсонизма, освен Равесон и Бутру, се нарежда името и на Виктор Кузен. В студентските си години френският мислител се увлича и се-риозно изследва Русо, Спиноза, Беркли и особено Плотин. Много от идеите си възпри-ема от Фихте, Шелинг, Шопенхауер.

Творчеството на Бергсон е една от философските предпоставки на символизма. Причините за това са културните условия, в които израства мислителят, а също така и наследените от баща му (композитор и преподавател по музика) вкусове и заложби. Стилът на философа притежава магията на чистата, прозрачно ясна фраза, на точния и безкрайно гъвкав израз, на честата употреба на образи и сравнения. Неговият поетичен израз е необходимо условия за осъществяване на едно непрекъснато сътрудничество с читателя. Франция от времето на Бергсон е Франция на спиритуализма във философи-ята и на символизма в литературата. Интелектуалният взор е обърнат към вътрешния опит на човека, към дълбините на неговата неразгадаема душа.

Бергонизмът представлява интерес не само заради огромното си влияние върху раз-лични области на европейската култура (особено в живописта и литературата), а и за-ради проблемите, които третира, и широката възможност за културологичния им прочит. Един от тях е проблемът за отношението между интелект и интуиция, който до голяма степен отразява противоречивата същност на културата на двадесетото столетие и пре-ди всичко - драматичните моменти, които хуманитаристиката изживява пред агресив-ността и тоталното настъпление на машинизацията.

Сред най-известните му произведения, на които читателите могат да се насладят и на български език, са: „Материя и памет“ (1898), „Творческата еволюция“ (1907), „Двата източника на морала и религията“ (1932).

Тук представям на публиката един много ранен текст на мислителя върху творческо-то въображение. Той е част от поредица лекции на младия философ, четени в колежа Анри IV и за пръв път публикувани едва през 2008 година. Естетическа и научна насла-да би било сравнението на този текст с по-късни есета на автора на същата тема (на-пример от неговите произведения „Въведение в метафизиката“ (1903) и „Мисълта и дви-жещото се“ (1934).

62

ХХвЕк

На Валентин Никулин

Изтерзан съм от тебе навеки,от реките ти в кърви, мой век.И какви ти права на човека,аз отдавна не съм човек.Аз отдавна съм ангел наверно,щом не моля, скръбта не надвил,да ме вземе за миг лековерноот земята, изглеждаща скверно,днес и мен серафим шестокрил.

***Изпитвам чувство за вина.Една.И още – не една.

Съдбата, че крои капан.Че нито рано е, ни късно.Вина на роб и на тиран.На болни, на тифозни въшки.

Изпитвам чувство за вина.Като че палех аз война,а не че тя ме е горила.Изпитвам чувство за вина.Безсилие ли, или силае, че приемам всеки твой,дори и малък грях – за свой?

ВЛАДИМИР СОКОЛОВ В ПРЕВОД НА АНДРЕЙ АНДРЕЕВ

***Аз помолих от Господа Бога,от когото не чух и звънче,да ме стори – ни малко, ни много,седемнайсетгодишно момче.

Тъй и стана.Под покрив небесен,шала лек поотхвърлил назад,млад вървя и почти неизвестен,чувствам пек и се радвам на хлад.

Нито знак от съдбата.Обителс дъжд и ярки лъчи – моят ден.Нито някого аз съм обидил,нито някой обидил е мен.

И ликуват треви гологлави,гръм отминал гърми в утринта.Не мечтая училищна слава,не изпадам унил в самота.

Ах – момче без тревожни въпроси,сякаш скочих във днешния свят.И пируват отвред сенокоси,маргаритки са белнали цвят.

Де да можех по тях да гадаясвойте дни, здраво стиснал перо,до когато сам вляза накраявъв земята като в метро.

63

***Когато силно те болив нощта застинала,за себе си недей мисликато за минало.

Ще лъхне влага от пръстта,любима, пясъчна,ще замирише на цветя -макар сланясали.

Дълбоко взри се: мрак студен,вода клокочеща,ала за утрешния деннедей пророчества.

Коя ли нощ със студ, с тъматук е векувала.Тя ще се проясни сама.Недонощувала.

***Опазú ме докрай от среброи от злато, нечестно приети.Аз не зная по-висше доброот виелиците и дъждовете.

Пожелаха те в моя животвсе такъв да съм телом и духом.И сред моя безценен народс посребрена глава да блещукам.

Че е страшно – във дните напредда избягваш въпросите честнии – роден самобитен поет -с глас на друг да са твоите песни.

***Не бързай. Почакай за малко. Постой.Тук скоро ще падне дъждовен порой.

И всичко, което от други очиаз сам ще узная, сама премълчи.

Не бързай. Изчакай. И белият ден,и всичко в живота – нали е пред мен?

Че пътища чезнат. Без знак. Без следа.На прага ти нека остана, беда.

***

От софийския ден далечещом притворя очи и виждам:влажни улични плочи, вечер,лист от кестена – тъмнорижав...

В Ленинград ли, в Москва ли – шепнатлеки стъпки в уличка бяла,кленов лист полети и полепнепо оградата над канала.

И танцуват листата мокрина дърветата фееричниот Орлов мост та чак до Оборищекато в приказка фантастична.

Пак съм в София. Пак съм в парка,по алеите на светлината.И е есен... Като подаръкгреят златни в дланта листата.

Падат капките от дървотои се смесват със редовете.Сякаш аз съм онзи самотенмомък, сведен над стиховете.

Като пясък дните изтичат...А момчето си шепне нещо.И го стрелка с очи момиче –мигновена, внезапна среща.

Виж: жена побеляла пристъпвакъм могилата – с китка цвете.Вие знаете колко са скъпитези мигове, тихи дървета.

Гасне всичко в спокойната вечер,до оградите - шумата сбрана.И от София пак съм далече –ленинградчанин, московчанин.

А по „Руски” птичите хоровеполудяват... Сняг неочакван.Жълти – плочките... И повторное разцъфнал кестена в мрака.

Москва – Софияоктомври – ноември, 1985

64

***От въздишката лека, честитани делят дълги зими и хлад...Как е хубаво да се считашза поети да бъдеш млад.

Край морето зелено и властно,сред зелени и сини вълниразпилявах щастливо на вятъравсички свои невесели дни.

Като в песните всичко минава.Кой следите ни ще спаси?Отминава, но и остава,и вървим с побелели коси.

И за тебе, душа, не е сложнода се радваш на песента.Да говорим за всичко можемв края на безкрайността.

За мечтите по птиците бели,за вълшебната ясна вода,за жената красива и смелас мирис пролетен на резеда.

От въздишката морска, солена,благодат се излива над нас.Как е хубаво, че си до мене,че с вълните звъни твоят глас.

Как е хубаво, че сме живи,че сме двама на този бряг...От въздишката лека, щастливавчера бяхме далече все пак.

Варна,октомври, 1985

***Тук ми се пишат стихове,а сам не знаяпод небетос какви бои и цветовеще се изпъстрят редовете.

Сред полетелите листа,на птиците със песента.

Припомням си далечни дни:през този парк докато крачехискрата Божа осенипоета в мен... и преводача.

С библейска синева почтинад майката с детенце милонов ден в листака днес блестикрай къщици и край могили.

А паяжината кръжи,разкъсана между листата.И се стреми да задържизадълго този миг душата.

Сред полетелите листа,на птиците със песента.

Липите свеждат върхове.И дъб вековен желъд рони.И ми се пишат стиховепод есенните жълти клони.

София,ноември, 1985

***Поезийо, сама не знаеш тицелта си крайна... Инак би разкрилаи проявила своите чертитака отдавна, ни една не скрила.

Повтаря ти досадно: „Я се виж!Не си във крак с века!“ – критик намръщен.А ти, вглъбена в себе си, мълчиш:какво ли със човека става всъщност?

65

***В памет на А. Фатянов

Не, не умирайте, момчета.И не заспивайте докрай.И лягайте, и се будете –във седем, в десет, в пъкъл, в рай.

Да не стоя като под дулопред вест убийствена и мраз.И да не мисля, стегнал скули:да бях си тръгнал преди вас.

Не, не изчезвайте, момчета,от тукашния рай и ад.Знам, има други, но мълчете!Такива няма в този свят.

И ако буря се извиеи ви прекърши някой ден,ще бъда с вас, тъй както вие,макар и рядко, бяхте с мен.

***Когато вече няма да ме има,когато ще съм бъдеще и минало(за настоящето не споменавам днес),ще прочетат и мои стихове.Какво пък, и това се случва.

Че ще възкръсна, аз не се боя,боя се, че ще бъде твърде шумно.В живота си веднъж така крещях,че после много дълго бях пресипнали за каквото и да заговорех,прекъсваха ме: по-високо, моля!

Когато се възстанови гласът ми,пак продължаваха да ми внушават:я малко по-високо, моля!

Добре де, ще го повиша, но виепоне да слушате се научете.

Да... стихове. И се опитвах дажеда ги крещя. Но те звучаха тихокато дъждовни капки (може да не слушате)и като шушнене на сняг (пак може да не слушате),и като разговор – на четири очи.

***Когато след смъртта в града излязох,градът бе и следпразничен, и тих.Пристъпвах по Манежния площад.Край мене – ни една душа.Беше светло!...И само вятърът премиташекато чистач конфетите, гирляндите.А къщите стояха вкаменени.

Наоколо – простор, такъв простор.Тогававнезапно забелязах: вече могапрез всичко да минавам.Но не виждахвратите, стаите...Единствено не можехпри нас със теб да вляза.Не можех аз дори...Но на площада „Пушкин“...О, Господи!

Ти седна там с мъжа си срещу Него.Прищя ми се букетче да ти купя...Ти в Пушкин гледаше.И като сянказастанах срещу теб.Но ти погледнакъм синевата някъде.И имах чувство,че срещна се очи в очи със мен.И стана.

Ти тръгна сам-сама към павилиона.Букет си купи.

И друг един, но със цветчета полски.С трева... Зелена.А цветята – бели.

Не бяхме с теб сами – отдалечих се.Страхувах се цветята да не сложишпред паметника...

Послевървях след вас.За да не ви досаждам.

Нали след свойта смърт в града излязох.А ти бе жива.И цветята – твои.

66

свАтБАтАнАДЖАнА

Твоята сватба, Джана, се записваше на видеолента.Баща ти с камерата се чувстваше като режисьор,за да можеш, когато поискаш, Джана,пак да се върнеш на своята сватба.Ето жениха ти – толкова мил, млад и нежен,носи те на ръце с ангелската ти перушина.Гостите ви застилат пътя с рози, с плодородно зърно, със сребро.И цяла нощ веселието продължава.Гледай, гледай този филм, Джана. Скоро гоститеще се разпръснат: отначало онзи ще умре, а после – този.А мъжът ти ще научи една унила и без думи песен:като че ли на диба* разтяга буквата “м”.Гледай, гледай този филм, Джана. Още малко ис усилие ще се познаеш в него.Ще казваш на децата: а това съм аз, онази, в бяло.Но децата ще очакват своите житейски пиршества.Гледай, гледай този филм, Джана. В края на краищата каквони остава от живота – само сън:откъси от някаква музика, смяна на избледнели картини.Никой гадател не би ни казал защо го сънуваме и какво означава?Гледай, гледай този филм, Джана. Горчивата вода в чашата,тъмна в облаците, обещава лошо време.Тогава си спомни за Онзи, Който в твоята галилейска Канавъв вино превръщаше тази вода смъртоносна!2000

* Диба – уред за измъчване чрез разтягане на тялото.

ПреведеотрускигеоргиАнгелов

ОЛЕСЯ НИКОЛАЕВА. НОВИ ПРЕВОДИ

67

ЖЕнскАтАтИХАлИРИкА

Цялата тиха женска лирика –тиха, но само донякъде,за да се хвърли внезапно без милост,да се разбие в земята.Ето я – дългите нокти подостря,уста оцветява – размирна,и разпилява къдриците войнственонад вежди – начупени линии.Сълзи и стонове, жалби, стенания –злата съдба проклина,бедните рими – блудни, сакати –на плаца е подредила.Нейната пролет е все с обещания,в сухи листа – есента й.Нотка победна, гордост прощалнаи глътчица оптимизъм.Тази риторика, тази истерия,глас на хормони: напред!Опасна е тази игра преднамеренана нерви и сиви сенки.Ерос и той – се уплашил и скрил –двойник изпратил на мястото –да се разправя – дребнаво, капризно,с мошеници и простаци.Питаш се – цялата тази вселенскатъма в теб откъде е.Ами от тихата лирика женска –целият ад е от нея.2005

ПреведеотрускиДианаПавлова

68

нОЕМвРИ

Умират листите. Едвасе спуща пустош – аз изчезвам в тишината.Къде са тези, някога успели да ме стоплят?Забравям ги, забравям имена и вопли.То значи, че погинали са ми в душатаи техните слова.

Да дишам страх ще съгреша.Нима ей тази зима, в мен нахлула от безкрая,е просто сняг… Дървета и листа, душа, повярвай,не смърт, а идва болка – дъх на белота и вятър,безкрайни мисли… нищо друго аз не зная.Небе, ти имаш ли душа?

лЮлЯк

Майски дъжд в градината дъжди.Пръска пръски над листата злачни.Прецъфтява люляк, както и предиклюмва мрачно.

Дъх на гнило дъхат цветове.Пеперудки над земята топламрат във друг подобен облак.Няма гласове.

Галя клонките премръзнали с ръка.Листите окапват. Във мъгла забуленмоят истински най-хубав стих такасе превръща в люляк.

Лист хартиен – все тъй нов и празен -върху масата ми в езеро се ширна.Думите защо са? Този храст ти казваистина немирна.

„ПРОСТОРИ” ПРЕДСТАВЯ СТУДЕНТИ ОТ ЛИТЕРАТУРНИЯ ИНСТИТУТ „МАКСИМ ГОРКИ” - МОСКВА

ЕКАТЕРИНА РАТНИКОВА. СТИХОТВОРЕНИЯ

Б.р. В няколко последовател-ни броя „Простори” ще предста-ви творчеството на сегашни сту-денти в Литературния институт „Максим Горки” в Москва. Така на-шите читатели ще се запознаят с най-новите имена на днешната ру-ска литература, ще усетят нови-те тенденции в нейното развитие днес.

69

***Прочетох аз нейде: покойна душапревръща се в птица, във стрък и във звяр…Аз птиче посмях от живот да лиша –така самият аз да проверя.

Оставих го дълго пред свойте кракада видя възкресното чудо и аз.В смаленото пухче животът такабезсмъртен не стана тогаз.

Светът се превръщаше в развалинав очите на неверни на глупав убиец.Тогаз бях споходен от мисъл една:да върна душата на мъртвата птица.

Помислих: ще върна отнето от мени всичко отново ще бъде привично.Заудря в стъклата дъждът студен -тъй тупка сърцето на птиче.

И бурята тресна в разлистен клонак,настръхнаха всички дървета.Цвърчаха часовници в птичия грак,врати се захлопваха шумно, додето

във душната стая със влага влетяпрепускана с бяс колесница.…Безсмъртна душата е, зная. Тяе птица.

***В есента само живвам аз истински.Но защо ли за мене е тя неотгатната?Във сърцето ми нещо се мъти, разплисканомежду болката и обратното.

Погледни: от гората поглеждат пак вранитекак парцали се късат от знамето,полетяват и, кървави, ранитекато искри избухват пламенно.

Литват птици, в ята са навързани,над алеи, над езеро ледно в безкрая.И макар, че аз зная – отлитат премръзнали,ще се върнат ли – гледам отчаяно.

А напролет и аз ще се върна лив този парк под небето насиненопак така, както днеска прегърбен инатъжен… Дай ми, Господи, милостиня ти!

И спаси ме от смърт… Дъжд започва се.На червените листи завършва летежа.И сърцето ми празно е, хладно и точносякаш в есенно време…разнежено…

ПреведеотрускитихомирЙорданов

70

СВИДЕТЕЛСТВА

ОКТАВИО ПАС: „ЗА ПАСТЕРНАК И “ДОКТОР ЖИВАГО”

През последната световна война за първи път прочетох няколко стихотворения от Борис Пастернак. По-късно ми попаднаха и други, а също и том с разкази и есета, и най- важното - автобиографичната книга “Охранная грамота”. Прочетох всичко това и останах с впечатлението, че руският поет предлага на читателя не толкова литературни произведения, колкото определена естетика и размислите си върху нея. Разбира се, не-говите стихове са сред най-доброто в днешната руска поезия, но тогавашните преводи само до известна степен ми позволяваха да съдя за качествата им. Докато “Охранная грамота”, напротив, ме срещна с пламенния, но и сдържан образ на истинския голям поет, макар да не познавах добре творчеството му. Доста след това се появи “Доктор Живаго”. Предчувствието не ме излъга. Четях тази книга, както отдавна не бях чел нищо художествено. Когато я затворих, си казах: «От днес завинаги с мен ще живеят Живаго, Лариса, Антипов. Да, те са по-реални за мен, отколкото мнозина живи хора, с които все-ки ден се поздравяваме на улицата.» И обещаното от «Охранная грамота» се сбъдна.

Преди седмица вестниците съобщиха, че на Борис Пастернак е присъдена Нобело-вата награда. ТОВА НЕ МЕ ЗАРАДВА! Стори ми се, че се счупва нещо крехко, че се пре-късва незрима връзка. Страхувах се и от нещо друго. Онова, което последва, потвърди моите опасения. Живаго и Лариса - тяхната неистова любов и страданията им, най-съ-кровените им думи и мечти се превърнаха в “аргументи” - “за” или “против” тази или она-зи тенденция. Поетическата съпричастност се превърна в политическа гръмогласност: тайната, доверена на изкуството, създаде почва за ред идеологически обвинения. Едно истинско художествено произведение бе принизено до долнопробен сектантски памф-лет. Лариса попадна в концлагер, пропагандата оскверни гроба й, хвърли праха й в ли-цето на “врага”. А той й отвръща с плюнки и ругатни. Книгата, предшествана от тревож-ната проза на “Охранная грамота” и прекрасните стихове, е написана като завещание и акт за вяра, като химн на любовта. Но за съжаление същата тази книга стана жертва на “студената война”...

Романът на Борис Пастернак не е съчинение на “защитник” или “привърженик” на ня-каква кауза. Това съвсем не е обвинение, не е и защита. По-скоро е спомен за любими-те сенки и единение с тях в тези страшни години. (В стихотворение от 1921 г. Пастернак казва: “Бяхме хора и епоха...”) И в същото време това е размисъл за смисъла на живота от онези години. Спомен, възкресение, размисъл. И нито една от тези думи няма поле-мичен привкус, нито една не намеква за днешните разпри и конфликти. В тях има: пое-зия, философия, религия. но подобна позиция е истинско предизвикателство: съвре-менните богове - комунистическата партия и държавата са подозрителни към всичко, което не е в тяхната орбита, то просто трябва да бъде унищожено, смазано. Ако ти ре-шиш да стоиш настрани, твърди съвременната диалектика, положително си приел ня-коя страна. Подобно неуважение към действителността, подобен софизъм може да из-мами някои хора, но не и да промени действителността. Художественото произведение не е боен снаряд - не бива да служи на този или на онзи. Разбирам, че романът на Пас-тернак почти непреднамерено въплъти в себе си и величието, и ужаса - да, тези две думи не се изключват, а се допълват в една ужасна и безчовечна система като съвет-ската. Но по-важното е, че това литературно произведение критикува, макар и неволно, “духа на системата” и в този смисъл е отрицание на тоталитаризма в съвременния свят.

Днешното общество е съвкупност от системи и всяка от тях е несъвършена, макар да претендира за хегемония в този свят. Едната иска да погълне другата, както би се из-разил Антонио Мачадо. Системите противопоставят едната половина на човечеството

71

на другата и във всяко съзнание съществуват две половини, два получовека, които си противоборстват, считайки се за цял и единствен човек. В резултат се получава пустота: започваме да се отричаме сами, “духът на системата” - това е преклонение пред разе-динението. Плодовете му?! Разтърсвана от вечни раздори планета, раздробен на части човек - човек “отломка”. Системата жадува да провъзгласи полуистината за пълна исти-на, а това става само по един начин - да се пренебрегне неудобната половина от реал-ността. В центъра на тази система е Абсолютизмът!

“Господарите на нашите мисли - казва Живаго на партизанина Ливерий - обичат да си служат с поговорки, но винаги забравят най-важната: “Насила хубост не става” и просто не могат да се отърват от навика да “освобождават” и “ощастливяват” онези, ко-ито не го искат от тях”.

Да освободиш и ощастливиш принудително! Никога досега политиците не са били толкова изобретателни, толкова жестоки!

Борис Пастернак наблюдава света с очите на поет - чужда му е зрителната измама на социалистическата система. А в самата природа на живота няма системност или ня-каква пристрастеност. На нито едно от проявленията си - звезда, човек или червей - жи-вотът не предвещава диктата на справедливостта. Никой не може да стане господар на бъдещето, да притежава кутийката с изненадите на историята. В една от своите новели - “Детството на Люберс” - Борис Пастернак пише:

“Оставам ли на дървото грижата за неговия собствен растеж, то положително ще стане само клони и клончета или ще се насочи изцяло към корените си, а може и да се превърне в огромен лист, защото ще забрави за вселената и нейната хармония, от коя-то би трябвало да взема пример.”

Това става в днешния свят и тъкмо това го няма в романа на Пастернак. “Доктор Жи-ваго” не е лист, не е клон или корен, а всичко това заедно - дърво! Живият организъм е съвкупност от различни елементи, ръководени от един смисъл - той ги обединява и ги принуждава да се “отдават” изцяло. Всяко произведение на изкуството (ако е истинско, разбира се!) е също по своему цялостно. И творецът не може да бъде - да, той е длъ-жен да бъде носител на тази цялостност. Неговата зрителна точка едновременно е из-раз на единството и многообразието на живота.

“Доктор Живаго” не е политически роман, не е и философски трактат. Вече го опре-делиха като епическо произведение в традицията на граф Толстой. Но достатъчно е да си припомним “Война и мир”, за да се убедим, че подобно сравнение е все пак доста по-върхностно и прибързано. Толстой рисува портрет на епохата, възкресява определено общество, човешки колектив. При него, както и при Балзак или Перес Галдос, откриваме широки и уверени мазки и заедно с това: икономично изразходване на сили, равнове-сие в изображението на различните добре обрисувани общества. Но при Толстой няма нищо излишно. Докато при Пастернак, бих казал, излишното е премного. Неговият рису-нък не е достатъчно уверен, губи се в детайлите и не съумява да види всички отведнъж. Пастернак не е истински романист, а “Доктор Живаго” не е голям роман. Но това не му е попречило да пресъздава мащабно октомврийските събития, както и годините на Граж-данската война, да нарисува удивително чисти и свежи природни картини, да стигне до истински поетични откровения за живота и света. Не, силен епичен талант Борис Пас-тернак не притежава. Книгата му не е толкова портрет на едно определено общество и епоха, колкото образ на едно индивидуално усещане за света. Той е от породата на “по-етите-лирици”, а не от романистите.

“Доктор Живаго” е всъщност един роман за любовта. Живаго и Лариса принадлежат на различни светове. Той я среща, когато е съвсем млад, и не може да я забрави. Мина-ват години и когато двамата са навлезли в живота, доверили се на илюзорната надеж-да за домашно огнище - войната ги среща отново. Революцията ги съединява и същата тази революция жестоко и безмилостно ги разделя.

Живаго е поет. Постоянно се измъчва от въпроса: Кой съм аз? Кой си ти? Кои сме ние? Лариса е отговор, загадъчен отговор на живота. Тя само повтаря: аз съществувам, ти съществуваш... Живаго е влюбен в себе си, разсеян и вечно съмняващ се - той не за-дава въпроси. Достатъчно му е да знае, че живее, че около него има живот. Любовта из-

72

висява човешкото у него във време, когато абстрактните и ненужни идеи дехуманизи-рат хората. В партизанския отряд негов единствен събеседник (с когото просто може да разговаря, а не да спори за историческата съдба или за измеренията на светлото бъ-деще) е... дървото. “Тя, рябината, беше наполовина в снега,,, наполовина с измръзна-ли листа и плодове и протягаше две заскрежени клонки към него. Той си спомни белите ръце на Лариса, тъй нежни и щедри. Хвана клонките и притегли дървото към себе си. И сякаш в отговор рябината го посипа със сняг от глава до пети. Той мърмореше, без да разбира какво говори:

- Моя красива и ненагледна княгиньо, моя рябинушка, моя миличка...”Влюбените в тази книга са свързани не от някаква “съдбовна страст”, от онази, кои-

то прелива от страниците на днешните западни романи. Не чувствеността или инстинк-тът, не зовът на кръвта или мъката и самотата са водещи тук...

“Техните разговори полушепнешком, дори и най-обикновените, бяха изпълнени със смисъл, подобно на диалозите на Платон...”

В едно старо стихотворение Борис Пастернак говори за капка вода - “огромна аха-това капка”, която пада върху склонените една към друга глави на целуващите се влю-бени:

“Смеются и вырватьсясилятсяИ выпрямиться, как прежде.До капле из рылец не вылится.И не разлучаться, хотьрежьте!”

(”Душистою веткою мащучи”)

Системата е вярна на своя механизъм. Разделя влюбените, разбива всичко на пар-чета. Но разделяйки, тя “реже”, без да може да ги “раздели”.

“Доктор Живаго” е не само разказ за една нещастна любов, но и роман за една неу-мираща любов и за постоянството на живота. Не на биологическия, а на историческия живот. Историята, която в цялата книга действа като нещо фатално и безчовечно, ни от-крива своята тайна едва в последната глава. Христина Орлецова, дъщерята на загина-лия в лагера свещеник, почувствала се вероятно виновна за нещо, се превръща в кому-нистка-фанатичка. Като студентка в университета тя непрекъснато тероризира своите професори, постоянно притеснени от нея да не допуснат някоя “идеологическа грешка”. Неочаквано тази дама се влюбва в един от тях - нападнала го е повече от останалите! - а той е стар другар на баща й от лагера. И любовта я прави по-нормална, по-човечна. Накрая тази Христина загива геройски във войната с фашистите. Държавата дори иска да й издигне паметник, а църквата да я причисли към светците...

И Тоня, перачката, момичето, изгубило родителите си през революцията, в края на романа научава коя е, намира своя роден дом. Тоня и Христина са деца на “страшни-те години на Русия”, пише Пастернак, повтаряйки израза на Александър Блок: “И за как-во е всичко това?”

Историята сама по себе си няма смисъл: това е сцена, по която се реят призраци. Историята е безчовечна (и в това е нейното голямо безсмислие!), защото единствени-ят персонаж е абстрактната общност на човечеството. В името на това човечество се разделят влюбени, осъждат се инакомислещите, унищожават се хиляди, милиони. По-гледната по този начин, историята е поредица от сценични действия: феодализъм, ка-питализъм, комунизъм. И всяко от тях, само по себе си, може и да има някакъв смисъл, но като цяло тази пиеса е всъщност лишена от всякакъв смисъл. Това е представление без финал. Един безконечен кошмар! Разбира се, има и друга концепция за историята. В нея герои са не системите, а самите хора. Не християнството, а християнинът, не фе-одализмът, а рицарят, не диктатурата на работническата класа, а самият работник. Ис-торията е нещо като проверочна уредба. Чрез историята всеки от нас може да окткрие

73

себе си, да престане да бъде абстрактно същество от определена социална, идеоло-гическа или расова категория. Да стане единствена и неповторима личност. Да общува пълноценно с другите, да стане брат на себеподобните. За Пастернак тази концепция се нарича християнство . В основата й е идеята за свободния човек и идеята за живота като саможертва... Историята е място за среща между хора, диалог на души. Не е необ-ходимо да бъдеш вярващ, за да приемеш тези идеи. Мисля, че историята е нещо като чистилище. И място за примирение с другите и със самите нас. Който издържи изпита-нието, излиза обновен: става господар на душата си, готов е за причастие.

В тази статия - съвсем преднамерено и неведнъж - аз употребих думата “душа”, вместо “съвест”, “инстинкт”, “разум”, “чувственост”, “его”, “личност” или “индивидуали-зъм”. “Душа” е дума, излязла от мода, малко двуслислена и леко влажна - от първо-битната светлина, дъжда и светлината. Чрез тази “тъмна” дума хората са започнали да опоззнават своята същност. Узнали, че притежават душа, те разбрали, че битието им е уникално, неповторимо и до известна степен свещено. Душата е най-личното нещо, ко-ето имаме - най-далечното и в същото време онова, което ни приближава към другите, към останалите души. Само страдалият и обичалият истински, миналият през чистили-щето на историята, притежава собствена душа. Останалите просто нямат. Да, повечето хора нямат душа. Те имат “психология”. Книгата на Борис Пастернак ни напомня за съ-ществуването на душата. Тя ни я открива. Подобна мисия неведнъж (от Пушкин до Блок, Есенин и Маяковски) изпълнява в западния свят руската поезия. Тя ни напомня, че всъщност човек остава извън всяка система, дори когато й се подчинява по своя воля.

А ПОЕЗИЯТА, ЗНАЕМ, Е ИЗРАЗ НА ДУШАТА, А НЕ ЗАЩИТНА СИСТЕМА...

1958 г.

ПреведеОгнянстамболиев

74

ПРЕГЛЕД

Книги

ПравославнияткръстоносенпоходиОсвобождениетонаБългарияПоповод„БоляринътполковниккиреевиОсвобождениетонаБългария”

Българо-руските отношения винаги са страдали от прекале-на емоционална натовареност. Едва ли има други народи, които да са така тясно свързани в своята история - в добро и зло, ед-новременно приятелски и противостоящи и взаимно задължени един на друг. Разбира се, Освободителната война е връхната точ-ка във взаимните отношения. На нейната подготовка и избухване е посветена книгата на Негово високо преосвещенство Варнен-ският и Великопреславски митрополит Кирил „Боляринът полко-вник Киреев и Освобождението на България”. Забележителният й принос се състои в съвсем различния подход към историята, издирването и публикуването на неизвестни или малко познати документи и факти, съ-бирани по време на пребиваването му в Подворието на Българската православна църк-ва в Москва.

От дългогодишните проучвания става видно, че войната е подготвяна не година, а де-сетилетия и дори цели векове, докато узрее идеята за освобождение на православните народи на Балканите. Почти неизвестна е дейността на източните патриарси и стремежи-те им да окажат помощ на българите, подтиквайки единствения православен владетел - руският цар, да воюва с османците, която дейност е датирана още от 15 - 16 век. Разбира се, тази идея узрява окончателно едва когато зверствата, последвали Априлското въста-ние, стават достояние на света. Но докато западните сили се стремят да поддържат Ос-манската империя и оказват скрита поддръжка на Високата порта, то сред руското насе-ление те са посрещнати с огромно и нескрито възмущение. Митрополит Кирил подробно се спира на мащабната мисионерска дейност на Руската православна църква, която със своите усилия подтиква руското общество и правителство да започнат войната, набира средства, организира изпращане на доброволци за участие в Сръбско-турската война от 1876 г. Именно в тази война пада полковник Киреев, чиято саможертва става, по думите на свети апостол Павел, „придобивка”. Неговият подвиг въодушевява хиляди руснаци да заминат в Сърбия, неимоверно усилва и желанието за започване на войната и окончател-ното решаване на Източния въпрос. Значителен е приносът на автора на книгата за показ-ването на истинските настроения у руския народ в навечерието на войната, защото как-то отбелязахме, и този момент от българо-руските отношения не бе подминат в днешно време. Невижданият ентусиазъм, не само сред аристокрацията, но и сред обикновения народ, достига до най-отдалечените краища на Руската империя. Руско-турската война от 1877 – 1878 г е своеобразен кръстоносен поход, който обаче цели не завоюването на земи, а освобождението на поробените българи. В тази война, по думите на Негово висо-копреосвещенство, двата народа се обединяват „за поука и назидание на другите народи, както и за бъдещите поколения, та с този пример да ни убеди в жизнеността и необходи-мостта на любовта и взаимопомощта в име Божие.” Авторът не е подминал и изключител-ните усилия на екзарх Антим за подкрепа на своето паство, събиране на сведения и изя-сняване на истината за кланетата, които са доведени с огромни усилия и в крайна сметка с личната му саможертва до знанието на целия свят.

веселинАнчев

75

владоДаверов.“Primetime”,роман,2009Владо Даверов описва живота в телевизията. Той е избрал вре-

мето от началото на промените през 90-те години на миналия век, но няма защо да не вярваме, че това е изобщо нейният истински и постоянен живот. Разказът е саркастичен, на места дори абсурден, но в общи линии пресъздава една луда обстановка, в която всичко се променя и нищо не се утвърждава – освен абсурдът.

Авторът е обявил, че „Prime time” е продължение на известния му роман „Вчера”, по който бе направен и филм, но то е повече, за да подчертае абсурда и да се види какво се е получило от ро-мантичните мечти и представи на младите хора и колко жестоко се е пошегувало времето с тях.

Захарикарабашлиев.„краткаисториянасамолета”,разкази,2009„Кратка история на самолета” е втората книга на младия и вече

твърде популярен прозаик и драматург Захари Карабашлиев. Ав-торът живее в Америка и това обяснява защо повечето от сюжети-те му са „американски” и засягат живота на нашата емиграция там.

Захари Карабашлиев не случайно се ползва с такава широка популярност и получава толкова награди. Той наистина пише до-бре, спокойно; има чувство за детайл. Много деликатно навлиза в обществените проблеми, преценявайки ги през интимните пре-живявания на своите млади герои. Герой най-често е разказвачът, но той се превъплъщава в различни роли и състояния, та може да бъде определен като събирателен образ на днешния млад човек.

Ивангранитски.„Бездна”,стихотворения,2009Силни стихотворения и отлично оформление – това може би

трябва да се каже най-напред за тази книга. Иван Гранитски вече е зрял поет със свой облик, оригинално художествено мислене и малко необичаен начин на изразяване. Ала поезията му е инте-лектуално откровение на днешното време. Той е поет, който ми-сли. Поет мащабен, дълбок, интелектуално възвисен. И книгата му „Бездна” доказва това.

сашосерафимов.„Потъваненасветлината”,стихотворения,2009Сашо Серафимов живее в Добрич, но убедено можем да ка-

жем, че отдавна е надхвърлил местното обкръжение и вече е поет със стойност за националната литература. Доказва го и тази му книга, която разказва простичко за битието му, за делничните му преживявания и вълнения, но всъщност размишлява за голе-мите проблеми на живота. Сашо Серафимов е още едно доказа-телство, че истинският поет не е този, който насила иска да бъде оригинален, а този, който слуша вътрешния си глас и гласа на хо-рата около себе си, записва ги и ги представя на читателя, за да може този читател по-лесно да разбере себе си.

76

теменугаМаринова.„сбогом,нефертити”,стихотворения,2009И Теменуга Маринова е доказателство колко добри и истински

поети живеят тихо и скромно, не шумят, не си правят реклама, не получават награди и не се обличат така, че непременно да напра-вят впечатление, но пишат умно, талантливо, красиво, съкровено. Такива поети са истински, а не онези – измислените.

„славянскиерукописиболгарскогопроизхождениявРоссийскойнациональнойбиблиотеке-санкт-Петербург”,2009Това каталог на славянските ръкописи в Руската национална

библиотека в Санкт-Петербург, пълно описание на техните особе-ности. Така ползването им е вече достъпно за всички специали-сти по средновековна литература и език. Подобни книги се раждат трудно и върху тях трябва да се работи продължително и от мно-го добре подготвени специалисти. За щастие такива специалисти има и у нас, и в Русия, а благодарение на Университетското изда-телство „Св. Климент Охридски” става възможно трудът да бъде публикуван. Нека споменем имената на хората, на които дължим книгата: Боряна Христова, Вячеслав Загребин, Генадий Енин, Еле-на Шварц – съставители, и научните редактори Божидар Райков, Вячеслав Загребин и Аксиния Джурова.

АнастасияЕрмакова.„точкарадости”,повестииразкази,М.изд.„Молодаягвардия”,2010Анастасия Ермакова е руска поетеса и белетристка, редактор-

ка на приложението „Рукопожатие” на „Литературная газета” - Мос-ква, авторка на нашето списание (вж „Простори”,бр. 5 за 2009 и бр. 1 за 2010). Това е нейната първа белетристична книга, но в нея личи високо майсторство, познаване на живота, любов към хора-та. Историите са чисто житейски, женски, но разказани с умение.

Анастасия Ермакова обича България и българската литература и прави много за популяризирането им в Русия. Хубаво е да имаш такъв талантлив приятел и ние трябва да се радваме от сърце.

„Онтологичниситуации.Докладиотконференциявчестнашестдесетгодишнияюбилейнапроф.АлександърАндонов”,2010През 2006 г. в София се проведе научна конференция, организи-

рана по повод юбилея на известния наш професор-философ. Както се отбелязва в предговора на сборника „темата на конференцията – „Онтологични ситуации”, бе подбрана като израз както на специфи-ката, с която онтологическата проблематика се разработва във Фи-лологическия факултет на Софийския университет, така и на една отвореност на философската онтология, разбирана не непременно като подредба и йерархизация на съществуващото”. В резултат се е получил един цялостен научен труд, показващ насоките на мислене и равнището на философското изследване в България.

77

„ХІвеликденскимузикаленфестивал”,варна,2010ОФД - Варна започна да връща публиката в залата. Зачестиха концертите, разноо-

бразиха се изявите на оперните артисти, привличат се интересни диригенти. Тазгодиш-ният Великденски музикален фестивал премина под знака на тези положителни проме-ни. И публиката ги оцени високо.

Хубаво е, че във Варна музикалният живот започва да връща своя блясък. Това рад-ва заклетите меломани, но и привлича нови любители на класическата оперна и сим-фонична музика.

Европейскимузикаленфестивал,варна,2010Въпрки трудностите Европейският музикален фестивал запази присъствието си във

Варна. Този фестивал е характерен с това, че разширява значението на понятието „се-риозна музика”, като включва в него и автори, произведения и изпълнители от т.н. „попу-лярна музика”. Този подход е правилен, защото не е важно какво точно е музиката, щом е хубава и отговаря на високите критерии.

Тази година във Варна се представиха Белослава, пианистът Людмил Ангелов с ве-ликолепна програма от творби на Шопен, Камерния оркестър „Студио Примо”, Трио „Бо-хемия” и Ричард Клайдерман с „Класик ФМ-М Тел оркестър”. Стана хубав празник, кой-то даде надежди, че през следващата година във Варна ще дойдат отлични музиканти, за да изпълнят хубава музика.

П.Р-ев

Музика

78

самотниптициживеятвкартинитенагрогаГабровският художник Иван Христов – Грога откри изложба във варненската галерия

“Ларго”. Зимни пейзажи, птици, хвърчило, оплетено в клоните на самотно дърво, са сюже-тите на този самобитен художник.

Птиците са любима тема за живописеца. Харесва ги, защото летят. Не ги изучава спе-циално, но специално ги наблюдава, особено тези, които живеят свободно в природата. Ня-кои са горделиво изпъчени, други са притихнали заплашително, трети зъзнат уплашени.

В пейзажите му могат да се видят само голи дървета. Предпочита зимата, залезите, но-щта. Намира голите клони за по-красиви, по-истински. Те са малко тъжни, самотни, какъв-то е и характерът му. Никъде в платната няма човешко присъствие, хората са зад кадър.

Цветовете са изключително пестеливи, изчистени от подробности, без намек за агресив-ност. Специалистите определят стила му като сюрреализъм, като магичен реализъм. Той твърди, че нещата са по-прости – рисува така, както усеща.

с“тълкувания”кольокарамфиловгостувавъвварнаИзложбата “Тълкувания”, която художникът Кольо Карамфилов донесе във варненска-

та галерия “От-То”, е част от негова мащабна трилогия, представена в дом “Витгенщайн” във Виена.

14 графики и 3 живописни платна носят заглавия “Царят на трите вълни”, “Реката на детството”, “Началото на света”… Художникът разсъждава над вечните теми за живота и за смъртта. Какво оставяме, като си отидем от света? Какво правим като сме тук и сега?

Всяка картина от “Тълкувания” крие закачка и код, които провокират зрителя. “Трянско конче” например е като дървеното конче, на което сме се люшкали в детството. Но можем ли с него да превземаме крепости и да го правим така, че да даваме по-малко жертви, ко-гато печелим битка със себе си... Или “Пазачът на гора” – каква ти гора, само стволове. Но от тези стволове един ден ще поникнат нови дървета. Историите са много, тълкуванията – още повече.

гредиАссапредстависвоите“Пенелопи”“Пенелопи” нарече живописната си изложба във варненската “Галерия 10” художникът

Греди Асса. Както самата Пенелопа – изискваща, очакваща, така и създаването на картини-те е изпълнено с очакване и търпение, обяснява замисъла художникът. Героините от плат-ната са свели погледи, а може би по-скоро са устремили поглед в себе си. Между прекрас-ните Пенелопи има и няколко пейзажи с фарове. Фаровете според автора са тези, които спасяват – любов, души…

Изложбата е създадена като завършен разказ. В нея има Пенелопи с цвете, с котка, с шапка… Има ангели, танци, очакване, емоционални послания, които правят зрителя съпри-частен с един по-добър свят. Времето е субстанция в любовта, траектория на споделянето, визия за несбъднатото, илюзия за идващото, необяснимото в следващото вълнение. Очак-ваното предстои, казва живописецът, който има зад гърба си над 80 самостоятелни изложби.

Д.к.

Изложби

79

ЮБИЛЕЙ

ВЕЛИК ПОЕТ НА НАШЕТО ВРЕМЕВалери Петров на 90 години

Големият български поет Валери Петров навърши 90 години. Неговият личен праз-ник се превърна в празник на цялата българска литература, защото днес именно Ва-лери Петров я олицетворява и й придава блясък и сила. И надежда, че ще живее веч-но.

Той е роден на 22 април 1920 година в София. По образование е лекар, а по приз-вание и професия поет, преводач, драматург, киносценарист, публицист. Първите си стихотворения публикува през 40 години на ХХ век. Валери Петров принадлежи на знаменитото поколение на онова време, в което влизат такива имена като Никола Ва-пцаров, Богомил Райнов, Веселин Ханчев, Александър Вутимски, Божидар Божилов, Емилиян Станев.

Валери Петров винаги описва нещо реално, случващото се във физическия свят, ставащо пред очите му. Той разказва случки, чийто герой е обикновено самият той. И във всяко стихотворение е заложено някакво положително чувство. Игривият стих, за-качливата интонация, иронията създават впечатлението, че това е просто някаква за-рисовка, нещо несериозно, битово. Не е нужно обаче да се чете дълго, за да се раз-бере, че поетът ни показва един огромен свят, в който протича богат и пълнокръвен човешки личен и социален живот. Той просто е нов тип поет на нов тип общество, на-чинател на нова социална и естетическа епоха.

У Валери Петров живее изначалното добро. То се е установило трайно, вечно дори, и раздава справедливост. Животът на хората е в съзвучие с природата, с нейно-то величие, спокойствие и всеобхватност. Дори дребните премеждия, които стават от време на време; дори нещастията, които спохождат трудовите хора, не смущават ве-ликолепието на човешкото съществуване.

Но светът на Валери Петров не е мащабен. Неговите размери са малки. Това е све-тът на детето, на затворения сред книгите човек, който постоянно се удивлява на по-стъпките на децата и възрастните, на чудатостите на домашното куче или котка, на катеричката в гората и птичката на дървото в двора. Тук почти не се говори за светов-ните събития, за войни и революции. Денят започва и свършва с утрото и вечерта, с пробуждането и спомена за миналото. Не смъртта, а животът занимава разума на този герой. Превъплъщенията на божественото начало е голямата тема в поезията на Ва-лери Петров. Драматичните преживявания са сведени до удивление, почуда, очарова-ние от хубавото, което, дори когато е скрито и не се проявява, е достатъчно силно, за да надделее и обсеби целия свят. И виждаш как цялото мироздание е събрано в не-говото творчество!

Човекът на Валери Петров живее просто, макар и в постоянно размишление за своето несъвършенство и непригодност към богатствата и величието на природата. Така размишлява този, който знае, че до него има други хора и че те винаги са му в помощ и ще го подкрепят в трудни минути. Всъщност и трудните минути не са трагич-но изпитание, а само моментно объркване и удивление. Животът е приятен да се жи-вее. Защото е красиво и хармонично подреден и е справедлив.

Подредеността в света на Валери Петров е начин на живот и на устройство на об-ществото. Това е една от ярките особености на поезията на В. Петров. Всичко тук е в

80

като в картина – има си място, цвят, присъствие. Светлината пада меко, за да открои красотата и да подсили въздействието от съчетанието на багрите и разположението на хората. Тази обстановка предразполага към общност. Героите живеят заедно и за-едността ги прави и силни, и умни, и спокойни за съдбите си. Нещата стават някак от само себе си. Усилието е по-скоро нравствено – да пощадиш достойнството на другия, да му помогнеш, да го избавиш от беда, да го зарадваш. Спояващата връзка е любо-вта, съзнанието за взаимност и единение.

Ако у Вазов имаше известна приповдигнатост, а у Йовков – тържественост и сти-лизираност, у Валери Петров естествените чувства и настроения са доминиращи. Ли-тературата чрез него вече е станала много реалистична и битово-непосредствена, за-щото в колективистичното общество се е появило самочувствието на човека-творец и съзидател. Този човек се вижда сред безкрая на доброто и красивото. За него вече е немислимо да бъде победен от неправдата и своеволията на властимащите, защото е напълно свободен и надарен с най-човешки качества. Те го правят уверен и силен.

Валери Петров може да бъде определен като велик поет на ежедневието. Опоети-зирането на ежедневието е може би най-съществената черта на литературата на но-вото колективистично общество. Хармоничното устройство на това ежедневие е обе-диняващото начало, силата на сцепление, светлият нравствен и политически идеал.

Не твърдя обаче, че това е идиличен свят на смирени души, които кротко преживя-ват живота си и са подвластни единствено на природните си инстинкти. Напротив, об-ществото на Валери Петров е заредено с вътрешна динамика, с готовност за съпроти-ва срещу всичко грозно и несправедливо. Неговите членове постоянно размишляват за битието, търсят дълбоко скритите му тайни и се мъчат да ги обяснят. Душевната чистота и чувствителност е съчетана с висок интелект и социалност. Възприятието е непорочно, по детски удивляващо се на природните промени. Едно богато въображе-ние “допълва” реализма на суровата действителност и я прави поносима и благород-на.

Творчеството на Валери Петров, създавано повече от 60 години, доказва, че един автор принадлежи обикновено само на един тип общество. Той го изразява, дори кога-то то вече е заменено от друго. Писателят “не се променя”; същността му остава неиз-менна, защото е зачената и родена от духа на обществото. Смъртта на това общество не винаги е смърт и за неговия изразител. В по-късното си творчество, вече след края на 60-те и 70-те години, Валери Петров продължи да пише активно и да пресъздава живота от своята гледна точка. Сега обаче са по-силни сатиричните нотки, защото е настъпила нежелана промяна и защото злото, глупостта, бездарието и посредстве-ността са успели да поругаят идеала и да обсебят напълно живота на хората. Други са и героите, поникнали като гъби върху все още красивата снага на градената с толкова обич, вяра и ентусиазъм родина. Най-страшни са глупостта и бюрокрацията, убиващи порива към новото. Но и когато критикува и бичува, В. Петров е добродушно усмихнат, прощаващ с надеждата, че всичко е временно, за малко, след което отново ще се въз-цари доброто и нравственото.

Валери Петров за наша обща радост е изпълнен с творческо вдъхновение и днес преживява нова творческа младост. В последните му стихотворения има същият жи-вец, бодрост на духа, игривост и свежест, самоирония, с каквито се характеризира ранната му поезия. Такова творческо дълголетие и младост българската литература не познава. И то е свидетелство за неизчерпаемия гений на този велик български поет.

„Простори” от сърце поздравява великия български поет и му желае още много и много години живот, здраве и творчество!

„Простори”