1

ПОЕЗИЯ 3Бойко ЛамбовскиКрасимир СимеоновКети Бозукова

ПРОЗА 10Димитър Томов. Руски характер - ХХ век

ПОЕЗИЯ 13Симеон ИлиевДимитрина ЯкимоваВалентина Добринчева

ПРОЗА 16Йово Неделчев. Трактат за кокошките

ПОЕЗИЯ 19Василка Петрова-Хаджипапа

ПОдългИЯПътОт 23съРцЕтОдОмИсълтАДеньо Денев

лИтЕРАтУРНАИстОРИЯ 24Дора Габе и Багряна в „Златорог”Надежда Александрова

РУсКАтЕтРАдКА 34Максим ЛаврентиевВладимир ШемшученкоМагомед АхмедовАнастасия Ермакова

ПОлЕтътНААРхИОПтЕРИКсА42Алиса Ганиева

мАйстОРсКИКлАс 49Разговор с Инна Ростовцева

ПРЕКРАсНОтОтРЯбвА 57дАсЕвъРНЕЛидия Сичова

дНЕвНИК 67„Накъде върви историята”

ПРЕглЕд 76

КнигиИван Маразов. Хубавата Елена между Троя и ТракияФилософският ХХ век в БългарияСпасителната книгаВладимир Соловьов. Лекции по Богочо-вечeствотоАлександър Шмеман. Историческият път на Православието

балетПостановка на балетния състав на ОФД - Варна

художникътнаброя

СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО 5/2009

2

Автор на заглавката на списанието е ИВАН КЕНАРОВ (1930 - 2006)

Редакционен съвет

Отговорен редакторПАНКО АНЧЕВpankoantchev@mail.bg

АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВan_g_an@abv.bg

ДИМИТЪР КАЛЕВdimitar@kalevi.eu

Графичен дизайнДОБРОМИР КОСТОВ

КоректорДАРИНА ШИШКОВА

Списание „ПРОСТОРИ” се издава с решение на Общинския съвет - Ва-рна. То е продължител на литератур-ния алманах „Простори“ на книгоиз-дателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г.

prostori@mail.bghttp://prostori.ning.com/

ISSN 1313-1443 На кориците - творби наБорис Кустодиев

3

ПИНГВИН В ОКЕАНАРИУМА

Господинес черен фраки по-бяло от снягжабо -вие сте юнак!Все сте на крак.И видът ви етъй дълбок.

Господине, снимам.Стойте така.Вие сте символ -за мене нов,как звяр и прогресръка за ръкакоекзистиратв мири любов.

БОЙКО ЛАМБОВСКИ. НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

Щрак, господине.И пак щрак.Ма усмивка де, все пактук хапвате на корем.Плуваме, секс-мекс -нали така?Че добре де, сте, бе драги.Почти съвсем.

Само дето не можетеда играете шах.И да пратите есемесне знаете как...Ах, господине!Ах-ах. Ах-ах.Е, в нещо стевсе пак глупак.

Уважаеми господине...Забравете това.Просто май нещоне съм в настроение...И въртя глава- тежка глава,като ваше нескопосноотражение.

4

ВЕСЕЛА ЖЕНА В НАЧАЛОТО НА МРАКА

не познавамтия синкави сенкикоито бяха тополи

не познавам тази чашапълна с ледени джиновес огнени джиноведжинове с прокрадващи сепоходки на мамелюци

Не познавам вече никогов моя роден градв моя домв моя роден свят

И си пея наумкато дванайсетглас инструментзащото вече никойне може нищо да ми отнеме

Тук беше зоопарквесела женотук където седимса умирали лъвове -много сигурен път към победатаказвах някога

Сега черните кучета на нощтапрелитат над нашата маса,размахали черни уши,и изплезили черни езицидълги ласкави черни езици

Та не питай с колко време разполагамтази вечер

с цял живот - ще отвърна - с цял животнищо повеченищичко друго

5

ДАВЕНЕ НА СТРАХА

Като риба ударих брега - стига вече съм съхнал на пясъка!Стига вече съм вярвал, че плува морето към мене!Вехне плажът подобно медуза, линее листакът,избелява кръвта ми, разбягва се мълком Вселената.

Като риба ударих брега: - Тая суша с миражи е свикнала!Тая суша напуква петите и спича езика!Тая суша ни дава водица, а после ни викаи ни връзва гальовно за своя корем като тикви!

И напразно ръце-коренища забиваш; през пръститесе процежда и пясък, и пепел, и памет, и песен, и плач.Даже хищният кръст на вината те пуска - да търсипо-престъпен, по-луд, по-изгубил играта играч!

Като риба ударих брега: - Ей, любов, ей, сирено-измамнице,дето вечно те гоня, а щом те достигна, мълчиш,цепенееш и виждам - ръждиво е твоето рамо,а главата ти глупаво в плиткия залив стърчи!

Като риба ударих брега. Като камък разсякох вълните.Между миди и тление, долу, сред мрака разбрах,че е звън свободата, и напън, и пукот в гърдите,и издишах страха си, и - светъл и ничий - умрях.

Като риба лежах на брега. Свободата не свършва за мъртвия!И морето през гръм и боботене викна: „Стани и ходи!Имаш тяло и дух на човек. Днес е още четвъртък.Аз ще дойда в неделя с високи и строги води.“

6

КРАСИМИР СИМЕОНОВ. ЗАВРЪЩАНЕ(поема)

На Жоро Ангелов

I.Има места, за които тъжим –

искрящи от мраз,поръсени с кръв, като с морава пудра;запълнени с черна водаили с телата на дребни бозайници.

Има места от чисти пространства.Без остри ъгли –те не опират в небето нито за миг.Нужни са дни да ги заобиколиш.

Има места, където врагът ни причаква,замерва ни с въглени,духва ни пепел в очитеи тихне вкочанен.

И има ли още места –огромни, пламтящи, небеснибуци живот -към които да тръгнем?

Най-сетне има места, които сънуваш -тревисти ливади над борове,няколко думи от песен,самата невинност.

II.Шепне тревата на коня приведен;шепне на котката птицата в храста;шепне сърната на ловеца неведом;шепне на слепия тояжката му:

“Спи и сънувайтова обещание:Залита залезът по отмалялата пътечка,но към утрото поема озарен.”

7

III.Нощ е, но не спим.След дъждавъздухът тръгва нагоре.

И виж какни залива с медмрака на боровете.

IV.4.30Протягам се към копчетои сигналът се мушвавъв вехтия преобразувател.Рано или късно.Така садя домати днес,поливам луканадявам се на тиквичките...( Добре е две дърва да пъхна в печкатаза после.)Иначе разсадът бе добър,но времето ни лъга цяла пролет...Да изкарам за децата плод –от моите ръце да го поискам!

Като баща ми, който ме пребиваше през ден,а след години носеше домати с кофи -ще ги остави пред вратата ми заключена,ще чака...

До вечерта доматите се вкисваха.

20.30Да пием по ракия, викам,и да погледамеотсрещните неща.

V.В три започва славеят да пее. В пет престава.С първите бодли на слънцетосе прекратява музиката поучителна.Не ще я чуеш никога отново.

VII.Черна, подута и стръвна кръвтатърси да грейне в месото.

8

КЕТИ БОЗУКОВА. СТИХОТВОРЕНИЯ

ПО САЛВАДОР ДАЛИ

Последните руини на земята,останали сме аз и ти,и вятърът, застинал някъде далеч.Ще ни потърсят ли децатана децата нии ще намерят ли душите ни –разпятие на смисъла-любов.

Полъхва май ветрец.

ПОЛЕТ

От Тел Авив до Софияпътува с мен луната.Сърцето ми останатам някъде във Яфо.Сред каменните улички,във кръчмите уютни,сред сто библейски сънищаи моста на мечтите...По плажа разпиля седушата ми на частии всяка мида пипнах,за да ми носи щастие.

Сега летя обратно,но се заформя драма:

мъжът ми ме очаква,синът ми там остана.

ЗАЛЕЗ В КУАЛА ЛУМПУР

Очите на небето ме поглеждатзад облаците - дракони чудати.Възможно ли е – тръпна от надежда –пред мен е силует – човек в сомати...

И после две полубезкрайности се сливат,завъртат се във огнения прорез –макар една измислица красива –се чувствам част от неизчезващия космос.

Очите на небето изтънявати гледат право в мен, ще ме запалят.Как да опазя любовта си тайна –небето нарисува сърце-заек!

Не мога да си тръгна, а отдавнанощта се е надвесила над мен.А силуетите на мислите откраднатипотънаха с очите на пламтящото небе.

9

РАЗМИСЛИ КРАЙ ЕДНО ЦВЕТЕ

Изчезна точката на безсрамничето –вятърът го поклаща – беличко…И Мъртво море изчезва –очаквам да се появят Содом и Гомор…С часове или с километрида измеря времето до Армагедон?

***Моята вселена си е само моя –не мисли, че можеш да превземеш Троя,не мисли, че можеш с хитрост да нахълташв крепостта и да я покориш отвътре.

Не мисли, че в мен четеш като във вестник –често казвам две, ала си мисля двеста.И ако умът ти мисълта ми не побира,дори и Бог не би могъл за тебе да лобира.

Не мисли, че можеш да ме омагьосаш –Вуду кукла си съшил с беличка тропоска!Как ще ти помогне тя, аз да те обичам?!По-добре във първи клас се върни да сричаш!

По-добре се отнеси нощем към звездите,може там пък да откриеш тайната ми скрита.Може и да разбереш, гледайки нагоре,колко малко само трябва, за да бъда твоя.

10

ДИМИТЪР ТОМОВ. РУСКИ ХАРАКТЕР – XXI ВЕК

Макар Молоток се завърна от плен на двадесет и една. Благодарение на исполинския си ръст бе надхитрил на-борната комисия и хукна доброволец едва шестнайсетгодишен. Никой в род-ното му село не знаеше на кой точно фронт са го заловили, но нездравата мълва пълзеше пред оцелелия страда-лец като следа от гол охлюв. Не смее-ха да го попитат, а Макар Молоток не беше от приказливите. Въобще не го-вореше. И без друго мъжете в колхо-за подир военната чума бяха кът, та ня-маше нужда да разпитват някой си, от малцината възкръснали, дали пет го-дини е бъхтил камъни в кариерите на немски концентрационен лагер – тъй както смирените християни не човър-кат раните на разпнатия Христос, а се радват на повторния му живот.

Напук на забуленото си минало, ко-ето предполагаше поне временно по-вяхване на вродената сила, източва-на с нацистко насилие, Макар Молоток въртеше чука в селската ковачница като приказен богатир. Ожени се ведна-га след завръщането. По-скоро го вен-ча за себе си здрава, напращяла мома – седем години по-стара от жаждания избраник. На церемонията в църквата за пръв и последен път чуха свенливия му плътен глас, когато каза: „Да“.

Следващия половин век свистене-то на ковашкия мях, цвърчащото же-лязо под стоновете на послушния чук – ненужно продължение в дланите на якия мълчаливец – бяха единствени-те звуци, които обгръщаха селския ко-вач. Понякога той замръзваше над го-рещия метал, ръката му увисваше във въздуха, а от огромния му лоб изцеде-

11

ната сила капеше в огнището с неуловимия съсък на падащи звезди. Непрегаря-щата памет го жигосваше с един и същ спомен:

„Колоната всеки миг щеше да се слее с гъстата кал на липсващия път. Чудо бе как камионите не потъват в този въртоп от мрак, тиня и дъжд. Вероятно не спи-раха, защото мощният рев на двигателите трансформираше тъмната енергия на нощта в лепкаво, неразкъсваемо фолио, което тежките колелета разплескваха в шпалир и все пак продължаваха да се търкалят.

Тогава се появи мостът и нямаха време да разсъждават. Бяха им заповядали – мунициите са нужни отвъд реката. Офицерът до него не сколаса да продума: чу как зъбите му изтракаха и ролковото им стържене заглъхна в боботенето на при-теснените греди, които ги деляха от водата. Той самият за малко да изтърве во-лана, щом предницата подскочи от изненада, че най-сетне бе издрапала върху що-годе свястна твърд, макар орисана да съединява два още по-несигурни бряга.

В жилавите му ръце затопленото кормило се изви като нажежена подкова – нищо, че седеше в шофьорска кабина, а ковашкото менгеме (както и цялата ра-ботилница) сега му се струваше безкрайно далече в един невъзможно мирен свят, от който го бяха изтръгнали едва преди месец.

...Около средата на моста спря да вижда. Жълтъкът на мръсните фарове се разтече в завесата на непроходима мъгла. Интуитивно отпусна педала за газта. Памукът на внезапно избелялата нощ бе полепнал отвсякъде. Не знаеше дали ко-лоната го следва. Трополенето под краката бе най-сигурният ориентир, че не се отклонява, а когато и то престана, заглъхналите му уши уловиха като пеленгатор почти нежния свисък на гумите, загребали отново останалата без капчица съпро-тива земна повърхност. Изведнъж мъглата стана агресивна и нахлу с трясък през страничните стъкла. Докато се опомнят той и офицерът до него, усетиха студена-та влага, издължена и твърда като дуло. После се подчиниха на непозната немска реч. Завързаха им ръцете, а нейде в изгубената посока, откъдето бяха дошли, се проточи сияние. Последвалите гърмежи и взривове също достигаха някак издале-ко, приглушени, омаломощени под похлупака на изнурителната нощ.

Толкова. За него войната свърши, преди да е почнала. Останалото бе каторга.Последните години съдбата бранеше Макар Молоток в мълчаливото му уеди-

нение, тъй както провидението не бе допуснало Робинзон да подивее на самот-ния остров. Имаше обаче разлика в зрителната точка на житейския експеримент. Сърцето на несломимия корабокрушенец задвижваше просветена кръв на циви-лизования свят, от който беше изхвърлен, и затова в отчаяната си храброст той диреше как да го възсъздаде по свой образ и подобие. Докато безграничната ми-ниатюрна вселена на Макар Молоток изтляваше пред очите му. Хората от село-то се разпръскваха като искри към големите градове, а дали там събираха то-плината от изначалното си огнище – ковачът не знаеше и не се интересуваше. Единственият им отрок също отхвърча към губернския център, когато се усети достатъчно възмъжал. Ако не беше търпеливата му съпруга – водеща от ражда-

12

нето със седем години – Макар Молоток нямаше и да научи, че синът му сам тъ-кмял вече семейство, а булката била родила едва ли не в деня на сватбата; дете-то кръстили на него – Макар.

Между раждането на внука му в 1991-ва и обявената през същата година гибел на Съветския съюз едва ли имаше връзка. Свършекът на държавата, която няко-га припряно се бе втурнал да брани, потопи Макар Молоток в още по-катранено мълчание. От скръбните вайкания на жена си разбираше за безработицата, без-паричието, за недоимъка не само на младото семейство, а връхлетели надлъж и нашир огромната, разпадаща се без война страна. По природа жена му беше набожна, корава селянка – ходеше на църква или палеше кандило у дома с фа-натичната обреченост за спасение поне на онзи свят – на този надежда нямаше. Спомина се в последната година на умиращия двайсти век. Тогава, през 2000-та година от появлението на Спасителя, който уж трябваше да е изстрадал всичко заради тези, които ще пръкват подир него, Макар Молоток усети, че краят на све-та, освен в една държава, може да настъпи и в отделно семейство.

В деня на погребението се запозна със снахата и видя за пръв път деветго-дишния си внук. Приличаше му: същия едър кокал, здравеняк, но приказливец. За втори път го навестиха подир пет години. Макар Молоток навършваше осемдесет, ала имаше и друга причина: през 2005-а не докрай оглозганата матушка Рус бе тръгнала да заглажда наръфаните рани. По случай Деня на победата Червени-ят площад изтръпна под марша на военните колони, а щом отново непобедимата армия е излязла на парад, значи самата Русия се въззема и възправя непрекър-шен ръст. И тримата дойдоха на връх Девети май. В изчезващото село тържества нямаше. Макар Молоток бе единственият жив свидетел на Великата отечествена касапница. Синът, снахата и почти петнайсетгодишният му внук подхванаха при-казките някак издалеко: колко той, ветеранът, вече е остарял; как трябва някой да се грижи за него и най-добре да отидел при тях, в града, да не се чувствал са-мотен на тия години. Имало и още една щастлива причина, след което немотията щяла да избяга, само се притеснявали как да му съобщят – от радост да не хврък-не сърцето и мислите да не му се разбъркат.

Макар Молоток слушаше усуканите приказки – ням свидетел на суетнята край него. Словоохотливите му роднини накрая изплюха камъчето: по случай шестото десетилетие от края на войната правителството на Германия плащало по шейсет хиляди евро на всеки военнопленник. Само трябвало да подпише съответните бумаги – те му ги носели. Макар Молоток не отвръщаше нищо, мълчеше и когато захванаха да го убеждават как с толкова много пари ще си купят жилище, пък и кола на изплащане; можело да си позволят още едно дете, че и две, а той на ста-ри години да се радва на внуци! Идвали добри времена...

– Аз от немците не искам нищо! – отсече Макар Молоток, а гласът му – дрезгав и плътен – се стовари върху занемелите наследници и отекна над глухото село като ударена до болка наковалня.

13

СИМЕОН ИЛИЕВ. НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

НОЩ

Ветрове се бият настървено -шпагите им в тъмното свистят.А нощта заприда със вретеносвоя пълен с неизвестност свят.

И не знам какво ще ми сервиратази неизвестност през нощта?Вятърът навънка още свирии гаси на месеца свещта…

Става тъмно: Тръпки ме побиват…и пълзи страхът навред по мен.Хайде, нощ, по-бързо си отивай,че очаквам утре слънчев ден.

ПЪТУВАНЕ

Ах, за къде ли днеска пътувамсам във живота и сам във нощта.Спят под земята и вече не чуватмоята майка и моят баща.

Бавно се движа. Гледам нагоре –облачни бръчки небето браздят.Кой ме повика и кой ще отворипред мене вратата си. Хората спят.

Сам, неспокоен – родих се без обич.Раснах, пораснах и станах голям.Вечно над мене висеше прокоба…Господ ми беше закрила и храм.

Днес изоставен напълно, когатоболести бродят навсякъде в мен,аз на Спасителя моля се святоот мъките страшни да бъда спасен.

МОНОЛОГ

Може да греша, да бъда грешен…кой ли днес не бърка, не греши.Но защо в живота безутешенвсичко се разпада и руши.

Туй, което с много труд изграждам,вложено във песен или стих,не достига устните на жадния,който с радост някога открих.

Мое чувство, знам че за наградапесните ми в този странен свят,ще достигнат всеки без преграда,а нечути в моя слънчев град.

КАПАН

Вее вятърът. Пушеци вдига снегаи замрежва с дантели очите ми.Аз вървя срещу зимния ден и с тъгабавно своите мисли разплитам;

за това, че след час или два може бище нахлуе нощта, мразовита и нямаще затрупа прозорците с пряспа голяма,а навън много хора и много съдби.

Всяка крачка във зимния денвсе по-близо до вкъщи ме връща,но се чувствам почти изтощенпред стихията зла и могъща.

14

ДИМИТРИНА ЯКИМОВА. СТИХОТВОРЕНИЯ

Димитрина Якимова е родена на 23 април 1946 г. в с. Осеново, Вар-ненска област. Живее във Варна.

МИНУТИ

В минути на мъчителна потребностса спомените, кълнове наболи..Връхлита вихър мислите враждебно,а те се гънат - скръбни вейки, голи.

Посоката се втурват да намерят,да литнат може би, ала не могат.Във кръг се вият, блъскат се, треперят –сами ръце, разперени към Бога..

Светулка крехка, тръпнеща и бяла,едничка и окаяна, се реев далечното отминало началои дълго дири нишката къде е.

А вихърът с гласа на пеленачепроплаква тънко в белите къделиот сняг, стаяван в кътовете здрачни,под грейнали звезди, в небето спрели.

СЪЗНАНИЕ

Преди да знае себе си, отвънпреливат лекове или отрови.Човекът, в своя ден и в своя сънзатворен, във душата си се рови:

Едно недосънувано небевъв гънките на чувствата се гушии месец бял, във мрака потопен,към миг, роден в безкрая, лъкатуши;

Утайката от спомени тежи,на дъното покрива скрита ранаот невъзможността да потушикопнежите по нещо разпиляно;

А усет направлява мисълта,която, атакувана всестранно,се устремява право в същносттана бликащата светла всеотдайност.

С ориентира жизнен към света,с анализа си в своята безмълвност,човекът сам постига бистротав нивото на душевната повърхност.

15

ВАЛЕНТИНА ДОБРИНЧЕВА.СТИХОТВОРЕНИЯ

Валентина Добринчева е родена през 1976 г. в Добрич. Завършила и филмова и тв режисура в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”.

ЛИСТОТО

Едно листо има идея –да чака до последносвоя миг.С вятъра не му се заигравазнае, че е до време.

Като самотен нощен пазачизплъзва се от лапите на времетои с циганското лятовдига тостза своята идея!

Отгоре гледа как се припъстряшареното есенно килимчеот листаи се дивина тази няма срещана вечния живот и на смъртта...

Есента е вечната смърт! – открии тогава – спокойно, че и тоще бъде вечно – слезепри другите листа.

***Смъртта досяга ни едва - със всяка малка радост - умираме с такъв мерак - живеем - за това досягане

ПРИБИРАТ СЕ ХОРАТА

Прибират сес мотики на рамо –хоратас каруцимежду шумата на царевицатаминаватна път за вкъщикакви ли не –сърдити, грозни, стари –децата покрай пътядирят усмихнато лицеда ги качи - до селотона стоп да ги откара…И остават в полетокато в чакалня на гара.

16

ЙОВО НЕДЕЛЧЕВ.ТРАКТАТ ЗА КОКОШИТЕ

Скромност крие от читателите, че първият екземпляр от трактата, кой-то се наемат да прочетат, е в Комитета за Нобелови награди. Надявам се в едно близко време...

Всичко е вече казвано, дори и това, което не сме и го помисляли. Еклесиаст има известен принос в изследването на билото и небилото, но той гледа в миналото, докато обект на моите прозрения са настоящето и бъдещето.

В които ви въвеждам с удоволствие.През месец май, датата не помня, купихме пилета с надежда повечето от тях

да са ярки и когато им дойде времето, да снасят. В предишните трактати съветвах четящия народ, ако иска в двора му да се куткудяка, трябва да избира дребни пи-лета. Каква заблу-да! С всеки ден очакваните ярки се превръщаха в петлета. Про-валът беше очеваден. При среща с комшийки жена ми с охота разказваше за моя разгром. Обидно е, но не се обидих.

Баба, като насаждаше разклокана кокошка...Прекъсвам мисълта си с друга мисъл. Веднъж от полога дочух тиха музика - гри-

жовни, нежни звуци; клочката приспиваше още неродените си рожби.Истинско благо са децата, които раждаме, но е страшно, че понякога ги намира-

ме в кофите за смет!..Баба като насаждаше разклокана кокошка, знаеше до крайност какви пилета

ще се излюпят. Пилчарят бърка в кафеза с гащати, качулати, голошиести пиле-та, бил голям специалист, и аз съм специалист, защо да спорим кой е по и вземам юнашката. Сред тях имаше едно черно пиленце, оперено, но от що ли, дръпна назад. Все само и тъжно. Една сутрин го намерих склопило главица до празна-та си гушка. Тихо и кротко умря нашето черно пиленце, не каза къде го боли, че го е страх от умирачката. Ние, натрупаме ли години, все за черната приказваме, сякаш без нас светът ще свърши. Е, на някои не им пука, с усмивка щели да ум-рат. Хайде сега!

По онова време братовчед ми Донко си доведе булка от Русия.Всяка сутрин Таня му прави млечна попара, напомня му, че е гореща, да не се

опари. А-а-а, голямо уважение! Трябва да си го е заслужил. И двамата щедри, по-дариха ни петле японче. Дребничко. С коконка ни го дадоха, и тя мъничка, да има с кого да си играе... Дворовете ни една улица ги дели и щом изкукурига петлето на Данко, изкукуригва и нашето петле, цял ден и нощ се надкукуригват. Освен с куку-ригане петлето и по една друга линия взе да се усеща. Колкото гълъбка, то връх-литаше на кокошия гръб за нещото, което си го знае от яйце. Не знаеше милото, че сладкото място е далечко за неговите мерки. Кокошката обаче се изтръсква, което значи: Нещото се случи! Само Бог знае кой от кого е научил тази деликатност - ко-кошките от жените или жените от кокошките?..

17

Все по-често петлето ми заприличваше на едного, мъж талантлив, страстен пу-шач, но да се общува с този тип хора е уморително. Особени са.

След тънката работа петлето подгонваше двата ни петела и все в главата ги кълве, знае къде е слабото място на всяка твар. Тръгнеха ли срещу му, ще го смач-кат, но де го този кураж. Тираните на това разчитат, на страха у слабите, не знаещи колко са силни, когато се обединят.

Не е красиво да се връща подарък, но заради петлите, ще ги направи въртогла-ви, трябваше. След няколко дни, все още не бяха изкукуригали, взеха да кукуригат. Кокошките се поглеждаха многозначително.

Уж всичко знам за петлите, а то - вятър и мъгли.В курника кокошките се подреждат една до друга, една до друга, до вратата за-

става петелът. Да ги брани. Казвам му: като дойде Радевата булчица, най-напред твоята шия ще прегриже. Гледа ме и не премигва. Не му мигало.

Седмица след като излюпи, клочката не допускаше до себе си петела и дума не можеше да става за любов. Не успя с ярост, успя с ласки. Намери ли зрънце, не го клъвва, а кокока- ко-ко, за теб съм го намерил. Днес тъй, утре тъй, превзе я пезе-венгинът, ако имате ум - учете се!

Няколко думи за особата ми, но отново свързани с темата на трактата.В едно от изследванията на най-ранната ми възраст моят биоограф пише, че

съм бил много хитро дете. Баба извела клочката на двора и аз съм изчервил едно пиленце. Тя ме попитала: „Йовчо, кой направи белята?“

Видял съм как едно пиленце стъпало на друго пиленце и то умряло... С годи-ните развивах у себе си тази характерна особеност, за което свидетелства следна-та случка. Влюбих се в момиче от селото, но то нямаше как да научи. Хитър, пък срамежлив! На танцова забава то изчурулика в ухото ми: „Анонимно си ми написал много, много мило писмо.”

- Е, смутолевих аз. - Трябва да е значело: писмото е от мен.Благодарение на хитрината момичето от нашето село стана майка на децата ми.Честите сравнения на хора с кокошки и петли и обратно идва да ни каже нещо

важно. Според Дарвин човеците са произлезли от маймуните, което едва ли е ком-плимент за маймуните. Всяко проучване без алтернатива е работа свършена напо-ловина. Давам пример - ако имахме алтернативни източници на пустата газ, няма-ше да студуваме.

За произхода! Притеснявам се да кажа, вие се досещате, драги читатели, защо, но ако не пряко, от птиците сме произлезли със сигурност. Някой познава ли човек, който да не е летял на сън? От къде, господа, у нас идва това желание да летим? И знаят ли господата, че крилата на митичния Икар са били от кокоша перушина?

А петлите са безстрашни! Застават един срещу друг, гледат се втренчено до уморяване и току се ударят. Разбрали обаче безмислието на своята битка, миролю-биво клъвват пред себе си уж забравени зърна. Не са се видели, не са се срещали. При хората не е така - бием се до смърт.

Назовете №1 нещо по-възвишено от рицарите! Без рицарите светът нямаше да познава благородството. И трябва да се признае, че именно петлите са наследни-ци на тяхното, как да кажа, джентълменство. Не е възможно петел да налети на пе-тел в гръб. Знаем къде са нашите смъртоносни рани.

Коконка зашлевява нахален ухажор, а той вместо да пребие оскърбителката на

18

мъжкото му достойнство, си тръгва посрамен. Онзи ден бялата ни ярка направи пе-тела за смях, но той прие позора си философски: „Аз не се смятам за победен, сле-дователно и другите мислят като мен.” Гениално! Светът е такъв, какъвто е в моя-та мисъл! - кой го беше казал?

Всяко Боже творение в ранните си дни е красиво. Сладурчета са и малките, то-ку-що родени прасенца. До сина си в казармата майка пише: „Свинята се опраси с дванайсет прасенца, най-малкото прилича на теб.” И агънцата са мили, яренцата особено, но са най-хубави пиленцата - лимонени, портокалени топчета от пух. Ди-алектик, благославям развитието, но то превръща малките красавици ...

Петлите налитат на кокошките бурно, няма не може! Това се случва сутрин, след продължителното въздържане в курника. Иначе всяка петльова ласка се предше-ства от танц около пожеланата: „Умирам, не ме погубвай!“ И няма как, крепостта се предава. След сърдечния взлом кокошката дава знак: „Беше много хубаво, ти си екстра!“

Купихме пилета от пилчар със златни зъби. Дали не продава и бройлери? На бройлерите това им е хубаво - растат бързо и за три месеца са готови. Имал. Купи-хме и бройлерчета. Всички били ярки, ще го запомним.

Ще го помним дълго.Мина седмица и пилетата оформиха обезпокоителни опашчици, боричкат се.

Сепна ме тревожна мисъл, отпъдих я.- Ти не видя ли бе, трактатнико - пита жена ми, този със златните зъби ни прода-

де пилета за носачки и бройлери от един кафез?- И какво от това?- О, божичко! - изхлипа жена ми.Дворът ни е открит и който мине-замине по пътя ме пита:- Ти май тази година само петли отглеждаш?Не иде да отричам.- И в петлите има сметка...- Тъй, тъй... Пък ако ги приучиш и да снасят...Та за снасянето!В предишните трактати бях писал, че отглеждаме кокошки най-вече за яйца. Ко-

кошката изкуткудяка ли - в полога няма да намерите яйце. С първото си куткудяка-не тя съобщава, че ще снася. Бай Въко, мъдрецът, съветваше кокошките да не кут-кудякат, преди да са снесли, с очевидния подтекст за нас, хората.

Няколко думи за моя стил на писане!С всяко поредно изречение оспорвам вече казаното, което разколебава дове-

рието на читателите. Вземем ли предвид обаче верността на сентенцията: „Само мъртвите и глупавите не променят възгледите си“, ще излезе, че моите грешки са стъпала, по които се изкачваме до върховете на познанието. И Маркс го твърди, подкрепя ме човекът.

Подкрепата си е подкрепа, но мнозина ми подсказват да сложа точка на изслед-ванията си. Вярно, те са изцяло моя духовна същност и ако читателите поискат, ако ме помолят... И не за друго, и не за слава, а за този петел с око на вселена бих се разколебал. Защото, не дай Боже, в необятното нищо остане сам Единствени-ят човек и чуе той петльово кукуригане, ще осъзнае,че няма смърт, смърт не може и да има!

19

ВАСИЛКА ПЕТРОВА–ХАДЖИПАПА.СТИХОТВОРЕНИЯ

Василка Петрова-Хаджипапа е родена в София. Завършила е нем-ска и английска филология в Софий-ския университет. От няколко де-сетилетия живее в Никозия заедно със съпруга си Христос Хаджипа-пас, известен кипърски писател.

Издала е на български език сти-хосбирките “Глътка въздух” (1983), “Отложен живот” (2003) и “Орехо-ви думи” (2009). Тя е член на Съюза на кипърските писатели, на Кипър-ския ПЕН и на Международния ин-ститут за театър.

Участвува активно в духовния живот на Кипър. Превежда от ня-колко езика, пише статии по теа-трални въпроси, изразява своето съпричастие към важни обществе-ни явления.

Единствената дума

Не съм обичала тъй както мога.Не съм обичана тъй както исках.Не съм намерилаединствената дума.Едното благозвучие,опитомяващо и хората, и чувствата.Едната мисъл,отключваща ядрото на живота.Не съм открилана вечността прозрачната кристална сфера,която всичко мое, топлото и разпиляно-то,като в сълза вселенска събира.

Денят изгрява ранобуден

Денят изгрява ранобуденсъс орехова птича песен.По пладне тичам,бодро носявъв шепи мека светлина.А вечерта със портокалов дъхприспива ласкавои днешното очакване.

И все пак точно в този денза младостта си аз поплаках.

20

Път

Дете и майка за ръкапо улицата пуста слизат.Вървят те дългов коловоза на денякъм притъмняла някаква си къща.

Ще пусне майката ръката на детето,а то по стълбата само потегля.Ще седне на площадката пред входакъм пътя дълго то ще гледана майката след гаснещата сянка.Додето милостиво вечертав очите му не слеемъглата пареща със тъмнината.

Сърцевина

Разтварям душата тикато черупка остра на мида.Достигам до сърцевината,която диша топлина.Но перлата невидима остава,недосегаема и скрита.

Архаична риба

Слънцето си изми очите в моретои то пожълтя.Змиорки зеленииз водораслите плуват,сепии, октоподи със бели крака,феерично със цветни опашкията от риби танцуват.А аз със прости морски очилакъм дълбокото дъно отплувах.Да слизам по-надолу и надолу,изпускайки от венитемехурчетата кислород.Додето стигнаонази дълбина далечна,където разговарят синебитието със зараждането.Да се завърна тамкато из пътя заблуденаархаична риба.

Лавина

Събуждам се в чуплива тишина.През лунния прозорец на нощтанахлуват думите като лавина,натрупват се край моята глава,със шепота си ме зариват.С ръце, с краказа малко въздух аз се боря.Но щом започна да ги пиша,притихват те и послена листа бял пред менсмирено заговарят.

21

Тревога за Слънцето

Ти, бистра утринна сълза,защо ме будиш толкоз рано?Росата капе от цветята.За трети път петли пропяха.Къде се бави светлината?

Аз знам: и днесще се отдръпне мракът,ще заблести денят.И днес червено и величественоще се търкулне слънцетопо свода запален.Ще гръмне паксимфонията аленана топлите лъчи.Хоралът многоцветенот гласове ликуващинад нас ще зазвучи.

Ще лежа под тревата на моя град

Бера от медените крушина градските площади.По устните ми ронеща се варот челата на къщите.

Срещам пазарите неделно празнида зреят в залезана дългия ден.

Укротени сред стада автомобилиот моста беззъбите лъвовемеланхолично гледат реката.

Уморих се насън да си тръгвам,със слънцето да се връщам.

В парка лягам до корен трева.От сърцето мипролетно дървоще порасне.

Балчик

Далеч в морето слънцето отваряедин-единствен златен клепач.Зеленият хребет омаянна пръсти се вдигада зърне небето.Ята от гларусисъс восъчни криларазбуждат шепотана стихналите водопади.Над делви древниплахо се роятна въздуха сребъренпчелите.Въздиша топлов сетен сън унесендори прибоят на вълните.

А някъде далече,по линията сивана брега,върви жена.Разхожда като кучесвойта самота.

Рана

Поливам болкатасъс страхи си отглеждам рана.

22

Изкуство

Да се докосваш до ранатас топли и ласкави пръсти,да не боли.

Да извървяваш със всеки стихдългия пътот сърцето до мисълта.

Ръка на съмнениеположил на устата,да задържиш вика на радостта.

Да заговоришезика забравен на детството.

Да изваеш живи,от думи,прастарите горещи жестовена любовта.

Южна нощ

До сладостния гръбна тази светла нощ –жена на юга,топла и отпусната,градът ни приласкан се сгуши.

Далеч зад негоневидимо моретопрегръдки ласкави разтваряи сладостен жасминов дъх се носимежду небето и земята.Тук улиците са недоизречени желания,ръце протегнати към някого.

По всички пътища към тебечервените очи на светофаритепредупредително ме гледат.

***Всяка сутрин тълпата побягвапо улиците на този град,подгонена от огромните черни махалана часовниците.Ударите отекватв тревожното сърце на тълпата.Те бързат да влязат.Пред вратите остават да чакатедна грейнала камбанария,няколко гълъба,един млад вятър,някакви разговории хиляди стъпки по белите павета.

Вратите се затварят.Очакващите започват да стареят.

Кой е този човек, който спаси улицатаот нейната дълга самота?Той върви и носи от извора на тревогатав две шепи вкуса на утрото.

Дълъг е пътят

Ще събирамезрънце по зрънцеразпиляната вяра.

Ще отворим вратитеда седнатприятели и непознати.Хора много.

Ще чуем сърцата сида търсят ритъмана голямото знойно сърцена тълпата.

Ще ти протегна ръка.Поеми я.Пътят ще бъде дълъг.

23

Тревогата е естествено състояние на Василка Петрова-Хаджипапа. Тя е “гори-вото” в нейната поетическа пещ. А в пещта се стопява рудата – мисли, чувства, ви-дения – и се отливат думи във формата на стихове.

Но търсенето на Единствената дума продължава. Тя още не е намерена. Пътят до нея е дълъг, изминава се за цял живот. И богатствата, с които ни дарява Пътят, осмислят самото пътуване. А когато пътуването се изразява с изкуство, с поезия, тогава става обяснима тревогата – породена от ненамерената “мисъл, отключва-ща ядрото на живота”.

Но ядрото на живота не пулсира ли в обикновените наглед, но истински неща? Например в погледа на Слънцето и в гласа на вятъра? Слънцето, което “и днес чер-вено и величествено ще се търкулне по свода запален...”

Под погледа на нашата звезда “по линията сива на брега върви жена. Разхож-да като куче свойта самота” (“Балчик”).“Дете и майка за ръка по улицата пуста сли-зат...” (“Път”) Това са само два бегли “сюжета” (а такива в атмосферата на стихове-те са вградени немалко). Те разпалват въображението на читателя и го приобщават като съавтор.

Василка Петрова-Хаджипапа се тревожи и за небесното светило (“Тревога за Слънцето”), защото то е синоним на живота на нашата родна планета Земя.

Ако прочетем стиховете й, без да знаем името на автора, бихме ги възприели като мъжка поезия (в смисъл на писана от мъж). Защото в нея властва всеобщ уни-версален дух. Такова самоизразяване постигат само автентичните поети, възмож-но е при творци от висока класа. Василка Петрова-Хаджипапа владее и управля-ва лавината на думите, които при нея “нахлуват през лунния прозорец на нощта”.

Можем да наречем тази поезия интелектуална – в добрия смисъл на дамата. Но тя не е умозрителна и не претендира да бъде философска. Внушава ни послания-та си естествено, леко, защото авторката е усвоила мъдрия урок на природата – да диша “със устните на кротките цветя”.

Като всеки истински творец Василка Петрова-Хаджипапа поставя пред себе си почти непосилна задача: да стигне “онази дълбина далечна, където разговарят си небитието със зараждането “. (“Архаична риба”). И тя има шанс да успее, ако с все-ки свой стих, изваян от орехови думи, извървява дългия път от сърцето до мисъл-та. Ако говори с езика НЕзабравен на детството.

Деньо Денев

ПО ДЪЛГИЯ ПЪТ ОТ СЪРЦЕТО ДО МИСЪЛТА

24

ЛИТЕРАТУРНА ИСТОРИЯДОРА ГАБЕ И БАГРЯНА В “ЗЛАТОРОГ”

Надежда Александрова

Багряна за пръв път среща името и стиховете на Дора Габе в антологията на Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов “Българската поезия от Вазова на-сам” през 1910 година. “Красавица. Жена-поетеса. Неотразимо впечатление ми направи” - си спомня много години по-късно тя. Появата на тази антология, ко-ято поетесата определя като “знаменито събитие”, съвпада с встъпването й в зрелостта, с годината, когато завършва гимназия и избира литературата за своя професия. Едва ли тогава си е представяла, че тази нейна първа среща поставя начало на човешки и литературни отношения, чието съдържание е трудно днес да определим еднозначно.

Багряна и Дора Габе са знаци на цяла литературна епоха в българската кул-тура, продължила почти век. Те са в основата на традицията на българската женска литература и основание тя да има своя история . Имената им са орга-нично свързани и не могат да бъдат противопоставени, въпреки че са различни, а може би тъкмо поради това. Пътищата им в живота и литературата се преси-чат, посоките им понякога се сближават, но без да ги обединяват или обезли-чават. Те не се съревновават, не враждуват, всяка от тях излъчва собствена светлина и дори женското им съперничество, така конкретно и така огласено, е изживяно като литература, като повод за духовно обогатяване и създаване на лирически шедьоври.

Така е и в “Златорог” – списанието на Владимир Василев, срещнало техните биографии и текстове в началото на 20-те години на ХХ век.

Първата книжка на “Златорог” се открива с лирическия цикъл на Дора Габе “Листове от албум”, който съдържа десет стихотворения: “Лес”, “Струни”, “Храм”, “Прокоба”, “Ти”, “Песен”, “На ръба”, “Път”, “Нощ” и “Очакване”. Това е една нова Дора Габе, отдалечена от първата си лирическа книга “Теменуги”, силно повли-яна от П. К. Яворов, писана под неговото редакторско (и влюбено) око. Тук ре-минисценциите от Яворов и Пенчо Славейков са в сянката на натрупания житей-ски и творчески опит, макар заглавието “Листове от албум” веднага да напомня вече позната стилистика. Но се открояват и свои поетически открития в “Пе-сен”, “Път” и “Очакване” с обединяващата метафора за пътя, оттук нататък при-състваща постоянно в дълголетното творчество на поетесата. С голяма поети-ческа култура и въображение, с обогатената и умъдрена чувствителност Дора Габе започва да твори свой собствен художествен свят. Вторият й цикъл стихо-ве “Земен път” (1,6) носи заглавието, под което през 1928 г. излиза втората й по-етическа книга. Стихотворенията в него: “Очарование”, “Шемет”, “Писмо”, “Жива вода”, “Земен път”, “Песен”, “Мъгла” и “Безсмъртие” подсказват вътрешна дра-ма и тревожност, търсене на упование и опора. Чувствата и размислите очакват отговор и сякаш го намират в излъчването на природата, на пейзажа, в смисъла

25

на неговото многообразие и непостоянство. “Земният път” на поетесата е с ду-ховна перспектива, изпълнен с вяра и очаквания.

Ще дойда, Господи, с преляло от копнеж сърце,от своя дълъг път, пред тебе ще застанаи ти – едничък ти ще видиш мойта ранаи ще положиш свойте благостни ръце.

И ще ме питаш: “Що ми носиш, чедо от света?”Ще дам отвъргнатата обич неумряла,Запазена в сърце ми в горда самота,И в твоите ръце отново затрептяла.

Първата година на списание “Златорог” – 1920, е изключително активна за поетесата, която в продължение на повече от десетилетие след “Теменуги” (1908) и брака си с Боян Пенев не публикува нищо . Във втората годишнина на списанието тя публикува един цикъл - “По невидими следи” (2,2); в третата – 1922, също участва с един цикъл със заглавие “Очите”. Третата годишнина на “Златорог” е своеобразна среща-разминаване със съперничката й Багряна. Ци-кълът на Дора Габе “Очите” е в първата книжка на 1922 г., а първата публика-ция на Багряна - цикълът “Юг”, е в последната десета книжка на същата година. Оттук нататък предимството в списанието е нейно. Багряна има общо 30 публи-кации на стихове в списанието, а Дора Габе – 6. След пауза от две–три години, през 1925 и 1926 г. Дора Габе публикува още два стихотворни цикъла, “Ветрове” (6,5 – 6) и “На път”, които също са част от книгата й “Земен път”.

В “Земен път” Дора Габе въвежда много от своите типични лирически теми и мотиви: магията на влюбването и любовта, изневярата и раздялата, съперни-чеството, но и прелестта на прости неща в живота, богатството от себераздава-нето, природните чудеса, социалната чувствителност и безпомощност на сърце-то и т.н. Но все пак нейната драма, талантливо пресъздадена лирически, остава тогава в сянката на съперничката й Багряна, чиято първа книга “Вечната и свя-тата” не само че излиза една година по-рано от нейната - през 1927, но появата й се оказва изключително литературно събитие, явление, съсредоточило вни-манието към себе си по безпрецедентен начин, сравним в нашата литература единствено с появата на Яворовата “Калиопа” в списание “Мисъл”.

В първата годишнина на “Златорог” Дора Габе участва и с три разказа, обе-динени под заглавието “Спомени” – “Червеното цвете”, “Кирпичената къщичка” и “Абла” (1,4). В тях поетесата разказва за своето детство, за родната си къща и природата на Добруджа, за безкрайното небе и земята й, за хората, животни-те, цветята и буболечките – щурчета, калинки и божи кравички, за необикнове-ните си родители, вдъхнали й първата любов към този необикновен свят. Това минало – топло, сърдечно, уютно като майчина прегръдка и силно като бащино рамо, е духовен пристан, опора и непрестанен извор за творчество през целия живот на поетесата. Тя винаги се оказва готова да го активизира, да черпи сила от него. Предстои тези първи разкази да станат цяла книга, да се превърнат в

26

нейния шедьовър “Някога”, за чието създаване безспорна е заслугата на Вл. Ва-силев, който поощрява поетесата да продължи началото, започнало в първата годишнина на списанието, в което тя публикува по-голяма част от тези разкази.

По време на споменатата пауза Дора Габе е отдадена на интензивните си за-нимания с преводи на полските поети, придружава съпруга си Боян Пенев в пъ-туванията му като гост-професор на полските университети. Боян Пенев е пър-вият български учен със специални интереси към полската литература. Той за пръв път посещава Полша като гост-професор през 1913, а при завръщането си в България е вече радетел за сближаването и опознаването на двата народа. През следващата 1914-а заедно с проф. Ст. Младенов започва да чете курс по полски език и литература и се включва активно в популяризаторската дейност на пристигналия по това време в България д-р Тадеуш Станислав Грабовски, с когато основават Славянски клуб и Славянско дружество със задача да популя-ризират полския въпрос в България и да спечелят привърженици за възстановя-ването на Полската държава и каузата на полската независимост. Тадеуш Гра-бовски няколко години по-късно, веднага след края на войната, става и първият посланик в България на новоосвободената полска държава. Полша е първата държава, с която България сключва Ньойския мирен договор и през януари 1919 между двете страни се установяват дипломатически отношения”.

Дора Габе се включва сърцато в тази дейност на съпруга си и е първата привлечена от него за полската кауза. Тя бързо научава полски език и първа с майсторство превежда шедьоври на полската поезия; участва в редакционната колегия на сп. “Полско-български преглед” и е една от най-дейните членки на дружеството. За нуждите на списанието бързо натрупва достатъчно много пре-води от най-големите полски поети и издава антологията “Полски поети”, с твор-би на А. Мицкевич, Ст. Виспянски, Мария Конопницка, Юлиуш Словацки и др., която е посрещната изключително радушно както от българската, така и от пол-ската литературна критика и появата й е широко отразена в полския и българ-ския печат. З. Дембицки, поет и публицист във в. “Куриер Варшавски”, пише:”Тя със смела ръка е посегнала към съкровищницата на нашата поезия и във верни, пълни с прелест преводи, които свидетелстват за голямата художествена култу-ра на преводачката, е дала на своите съотечественици поглед върху основни-те линии в развоя на полската лирика от Мицкевича до наши дни”. За Боян Пе-нев “Полша беше най-културната славянска страна” . Новоосвободена Полша – спомня си Дора Габе – беше разпратила своите най-активни синове из чужби-на, за да изнесат пред света дълго забравената в робство полска култура. А “яд-рото на полско-българското сближение” се заражда в кабинета на Боян Пенев, когато двамата с Грабовски решават да създадат Полско-българското друже-ство и да издават списание “Полско-български преглед” . Повикани бяха първи-те хора, общественици, политици, писатели. То стана с едно обикновено засе-дание… с едно решение “да се основе дружество”. Боян Пенев посегна с едната ръка към сърцето на Полша, а с другата към българския дух, чрез миналото на България… направи това сближение да се роди първо в сърцата на ония, които го почувстваха и разбраха” .

Грабовски влага в списанието амбицията си да запознае българските чита-

27

тели с историята на Полша и нейната литература, а Боян Пенев очертава не-говия естетически профил. ”Нещастно-юначната Полша силно го привърза към своята блестяща литература. Докато в останалите славянски литератури търсе-ше само паралели, върху полската принесе ценни оригинални студии – пише за него Йозеф Пата ; “На полската литература той бе дал най-хубавото от себе си” – потвърждава и Андре Мазон след ранната и нелепа смърт на големия учен .

Боян Пенев и Дора Габе полагат същите усилия и в обратната посока. Те запознават полската културна общественост с историята и съвременните по-стижения на българската литература. Интересът към полската култура и лите-ратура в списание “Златорог” се дължи изцяло на тях двамата. Боян Пенев и Дора Габе са първите медиатори между полската и българската литература и култура. Изпратена в Полша от Българо-полското дружество, Дора Габе изна-ся сказки в големите градове на страната върху творчеството на Иван Вазов, Кирил Христов, Пенчо Славейков, П.К.Яворов и др., и изпраща оттам своите три “Писма от Варшава”, в които описва своите срещи с видни полски интелек-туалци, очаровани от големия интерес към полската литература в България; на 15 май 1922 присъства на учредяването във Варшава на Българо-полски комитет, в който взимат участие видни полски писатели и публицисти, меж-ду които Вл. Реймонт, Леополд Стаф, Антони Крински и др. Българската ми-сия в Полша и полската в България още през 20-те години е високо оценена и в двете страни. Димо Кьорчев отбелязва: Петдесет дипломати не биха успели да направят в България толкова за Полша, колкото допринесе със своето пре-красно литературно дело Дора Габе.” На 22.9.1923 г. Боян Пенев пише от Пол-ша на Вл. Василев:

“Уважаеми г-н директоре на Народния театър, редакторе на “Златорог”, правниче в Апелацията, имаме чест да Ви съобщим, че пристигнахме бла-гополучно в града на Ягелоновците. Първата ни длъжност тук бе да Ви се обадим и да Ви известим, че винаги мислим за кръстеното от нас отроче от мъжки пол. Завързахме вече връзки с най-добрите тукашни списания. Сно-щи бях с редактора на най-голямото краковско списание. Списанието се казва “Przeglad Wspołczesny” (Представям си как го четеш. Изговаря се Пшеглйонд вспулчесны – значи съвременен преглед.). Редакторът изяви най-горещо же-лание да получава “Златорог” и да изпраща срещу това своето списание, кое-то излиза всеки месец (и през ваканцията) в размер 10 коли…”

Вживяването в преводите си от полски, в мисията си на културен посредник между двата народа, Дора Габе сякаш оставя на втори план личното си твор-чество. “Земен път”, макар и отбелязана от критика, включително и в списание “Златорог”, все пак остава в сянката на шумния дебют на “Вечната и святата”. Тя остава в сянката и на собствените й талантливи преводи от полски – “Хи-мните” на Ян Каспрович и антологията й “Полски поети”.

Появата на Eлисавета Багряна в последната книжка на “Златорог” през 1922 г. е знаменателна. Като литературно събитие напомня появата на П.К.Яворов в “Мисъл”(10,1) през 1900 година. Но за разлика от “събитието Яворов”, мете-орно изгряло за изпепеляващ живот, “събитието Багряна” бележи дълголетна

28

звездна парабола в историята на българската литература. Категориите вне-запност и мигновение не подхождат като сравнения за нейното плавно нача-ло, самоуверено развитие и тих самовглъбен заник на столетница, надживяла много близки и любими, много приятели и връстници. Едно около петгодишно познанство и приятелство с главния редактор Вл. Василев предхожда нейно-то сътрудничество в списанието. Когато за пръв път името Багряна се появя-ва в “Златорог”, поетесата, подобно на Яворов, припознава себе си в измисле-ния от редактора псевдоним, който се превръща в нейна същностна творческа легитимация, в име обхватно назоваващо я, озвучаващо събирателно нейната зряла жизненост, мъдра овладяност и уравновесеност.

Оценките за нейната поезия и за мястото й в българската литература, мно-гократно изречени, се свързват преди всичко с прозвучалите в нейната пое-зия нови лирически интонации и поетически открития, с разкрепостяването на българската женственост, но и с конкретната жена, заявила дръзко своята лич-ност, дарбата си и готовността да следва себе си, своята съдба със съзнание-то за трудност, обреченост и отговорност.

Почти през цялата 1921 г., докато Елисавета Белчева под няколко псев-донима печата стихове във “Вестник на жената” (известното издание на сем. Чолчеви), Вл. Василев следи и наблюдава нейните изяви. “Той ме потърси. Не зная дали изобщо бих започнала да печатам в “Златорог”, ако не ме бе пока-нил Владо. Ние се познавахме от Кюстендил. Той следил писанията ми във “Вестник на жената”.

Псевдонимът Багряна, оказал се толкова удачен, е хрумване на главния ре-дактор, за да я отличи още в дебюта й в списанието от другата поетеса със съ-щата фамилия – Мара Белчева. С това име тя много категорично започва ново начало, отърсвайки се от авторитети и влияния. Защото стихотворенията от “Вестник на жената”, подсказващи таланта й, са силно повлияни от символи-зма и предходни лирически езици. Тя никога не се връща към тях, както Дора Габе никога не се връща към “Теменуги”.

Атмосферата на “Златорог” и гальовното отношение на главния редактор към таланта на Багряна са силна мотивация за поетесата да задраска и забра-ви писаното преди това, за да бъде на равнището на очакванията от нея, за да не изневери на своя силен старт в списанието. Страниците на “Златорог” от-глеждат в продължение на пет-шест години първата й книга “Вечната и Свя-тата”, която излиза през 1927, и която също е обгледана от вещото и предано око на Вл. Василев, който покровителства, но и изисква непрекъснато от свои-те сътрудници и особено от любимците си, сред които на едно от първите мес-та е Багряна. След цикъла “Юг”, който съдържа емблематичното й стихотво-рение “Амазонка” (другите две са “Юг” и “Песен на предачките”), поетесата се нарежда веднага сред фаворизираните в най-добрия смисъл на думата авто-ри на “Златорог”. Освен със собствената си лирика, от която годишно предста-вя поне два цикъла, по препоръка на Вл. Василев представя и преводи – ци-къл стихове от Анна Ахматова (Anno Domini /5,2) и стихотворенията на Пушкин (18,1) - “Паметник” и “Елегия”, пише и стихотворение за Христо Ботев, по повод 50 години от смъртта му (7,4). Преведените няколко стихотворения на Анна Ахматова стават причина дълги години критиката да търси и открива влияние

29

на руската поетеса върху творчеството й, което към края на живота си Багря-на оценява като изкуствено и безпричинно. Във всеки случай връзката между двете поетеси е естествена и непосредствена, обединява ги свещенодейно-то и честно отношение към поетическото слово. И двете са “покорни” на “еди-на Бога”, едновременно волни и покорни в любовта. И при двете във връзката между любов и творчество творчеството е в началото, а не любовта.

В годината на дебюта си в “Златорог” Багряна се е представила с преводи от Анна Ахматова и Марина Цветаева и във “Вестник на жената”, а в същия вестник излиза и първата рецензия, посветена на открояващо се нейно поети-ческо присъствие от Константин Константинов. Той разглежда публикувано-то от нея във вестника като достатъчно солидна заявка за поява на книга. Но Е. Белчева, която вече е Багряна, “не се поддава на изкушението”. Очевидно една рядка самовзискателност и вслушването в лекия критичен намек на такъв ценител като К. Константинов за влияние на символизма я възпира.

Златорожкият период на Багряна продължава 21 години. Числото 21 е “клю-чово” в съдбата й, както отбелязват Блага Димитрова и Йордан Василев. През тези години освен “Вечната и Святата” в две последователни издания (1927 и 1929), през интервал от 5 - 6 години излизат и книгите й “Звезда на моряка” (1931) и “Сърце човешко” (1936). В периода на “Златорог” се появява и пиеса-та й “Госпожата” (1938) в съавторство с Матвей Вълев. Появява се и първата й сбирка за деца “Търкулната годинка” (1931).

Дълголетието на Багряна е увенчано от всеобщо и несекващо през години-те признание, популярност далеч отвъд границите и на страната, и на езика, и заедно с това животът не й спестява нищо от своите болки и горчивини – боле-сти, загуби, смърт на любими и близки, лични и общи катаклизми, обществени упреци, клюки и клевети. През всичко тя преминава с достолепието и с мъдра-та уравновесеност на избраница, недосегаема сякаш за лошото и болките, за низостите и за хулите на хорската мълва.

Между всички поети сътрудници на “Златорог” Багряна е на първо място по броя на стихотворните си публикации, общо 30 за времето от дебютната си 1922 до последната за списанието 1943 година. Това е почти цялата или по-голямата и по-съществена част от нейната лирика, писана по протежение на тези 20 години от живота й. Тя включва следните лирически цикли и стихо-творения: “Юг” (3,10), “Песни” (4,3 и 4,8), “Гергьовден” (5,5), “Вечната и Свята-та” (6,1), “Ден Божий” (6,7), “Бретан” (7,1), “Ботев” (7,4), “Безумие и мъдрост” (7,10), “Дни” (8,3), “Камбаните на Света София” (9,2), “От двата бряга” (10,3), “Песни за Венеция” (11,1), “Звезда на моряка” (12,2), “Сезони” (13,1), “Санти-ментална хроника” (14,1), “Вечери във Викърче” (14,1), “Пенелопа на ХХ век” (15,9), “Expresse d’Orient” (16,4), “Сеизмограф на сърцето” (17,1), “Планини” (18,6), “Парашут” (19,2), “Големият цирк” (21,2), “Сребърен бряг” (22,1), “Някой ден” (23,3), “Без вест” (23,5), “Мост” (24,1).

За тези 21 години поетесата преживява своята творческа еволюция/рево-люция. Прави своите откривателства на много равнища в поетическото из-куство, усвоява опитности едновременно с проправянето на свои пътища в българската поезия. Дори само изброяването на заглавията извиква вече ис-торически утвърдената представа за онази особено ценна част от творчест-

30

вото й, в което всяко отделно заглавие легитимира цялото. Всеки стих и все-ки цикъл от поезията на Багряна в този период е знак, оставен от “сеизмографа на сърцето”, т.е. знак от движението прескачащо-прекрачващо-прелитащо-ряд-козаобикалящо-винагипреодоляващо препятствията по начертания от съдбата път. Едно саморазрушително-самоизграждащо се личностно битие, отхвърля-що конвенциите, защото носи свои такива, изживяващо се в синтезирано вре-ме, в мигове на размисли и екстази, бягащо успешно от рутината на всекидне-вието. “Колко много е необходимо да преживееш и от всичко това да напишеш един стих” или “живеех така, както съдбата ми беше наредила”, споделя в го-дините на равносметка поетесата.

Следвайки пътя на своята дарба и емоционално наситената си съдба, Баг-ряна не загубва душевното си равновесие, чувството си за мярка и здравия си разум в буквалния, общоприетия и етичен смисъл на тези понятия. Тя умее да поема рискове, но с предварителното знание за очакващото я, с вяра и надеж-ди, но без илюзии. Това са съществени дилеми и конфликти в нейното твор-чество, характеризиращи неговия драматизъм, в който греховност и святост са еднозначно назовани, но и по християнски противопоставени. Защото само в привлекателно лъжовния свят на изкуството те придобиват подвеждаща и опасна многозначност.

Малко са онези творби на Багряна, които през споменатия период се поя-вяват вън от страниците на “Златорог” и които емблематизират нейното лири-ческо аз, като например “Кукувица”:

Недопридам свилената прежданедогаснал огъня потушвам…И така живота ще преминаненаситена, ненаживяна…А кога умра в чужбинакукувица-бродница ще стана.

В книгата си за Багряна Бл. Димитрова и Йордан Василев отделят специал-но място на това стихотворение в детайлно проследения живот на поетесата. Определят го като “звучащо изваяние, наситено с древна и нова митология”. Създадено очевидно при онази “висока температура”, при която се получава “сплав между лична съдба и народно предание”, между “индивидуален и ко-лективен опит”, между “темперамент и езикова струя”

Друга подобна творба от същата 1924 година (годината на “съдбовен жи-тейски избор за Багряна) е стихотворението й “Видение”, публикувано в сп. „Демократически преглед,” определено от двамата автори като “получило се”, защото е “надхвърлило тесния хоризонт на личното”.

Любовта-религия в поезията на Багряна не идва, за да измести онази хрис-тиянска религиозност, която е първоначалната светогледна основа на нейно-то личностно формиране и поетическо творчество. Стихът “аз обичам самата любов” обожествява любовта, извежда я от конкретиката на чувственото, на сетивното и дори на духовното обвързване, за да я превърне в нещо трето – самостоятелно и независимо от отношения и обстоятелства. Евангелското из-

31

речение “Бог е любов” в нейната лирика прозвучава тъждествено “Любовта е Бог”. Тя възприема и мисли любовта като религия, като перманентно екстазно състояние, обсебило цялото й същество – с всичката съдбовност, обреченост, радост, ликуване и страдание. Лирическата героиня на Багряна е сякаш вина-ги готова да страда в името на любовта. “Вечна и свята” е не самата тя, а ней-ното въплъщение и реализацията й в любовта – животът, който любовта фор-мира и оставя след себе. И пустотата, и самотата, която тя често оставя след себе си. За Багряна любовта не е просто отношение между двама, тя е молит-вено състояние, смисъл на съществуването, дар от Бога.

Първото издание на “Вечната и святата” се открива с едно стихотворение, което по разбираеми причини е отпаднало в по-късните издания и което много точно описва това религиозно екстазно състояние на нейната лирическа геро-иня. То е стихотворението “Вихри”:

Ранна пролет бурна,летни дни нелепи –тежки, непроменни.Видиш ли през менесребърната урна?Скъпоценна пепел,в нея аз съм скрила –мъничък покойник –О, сърцето младона безумна кладанявга изгорила…Затова аз пеяпесни упокойнивсяка Божа вечер –три години вече.Затова елеяв моето кандилонивга не загасва.Затова в неделяс черно се опасвами лице прикрила,и очи навела,кротко пред олтарапоменика слагами в молитва благапоклони аз струвами светците стариред по ред целувам.

Поезията на Багряна не е поезия на освободената и еманципирана жен-ственост, както често бива определяна. Тъкмо поради религиозното чувство и чувството за грях, което изповядва поетесата. Образът на нейната героиня е многоизмерен – тя е амазонка, и вечна и свята, дева и майка, любима и изо-

32

ставена, самото въплъщение на женското и женственото в неговото проблема-тизирано съществуване и битие. Като истинска жена нейната героиня е чужда на нарцисизма, защото любовта й е отношение между двама, зависимост, же-лана и очаквана, доброволно приета. Мъжът е Ангел и Изкусител, тя е готова да му се подчини, както “на Исуса Магдалина”. И тази зависимост е необясни-ма за неспособните да я изпитат, както е необяснима за невярващите вярата в Бога. Тази зависимост, изостряща сетивата, обогатяваща опита, основава-ща се на безпрекословната преданост към другия до теб е особено състояние на духа, на вътрешния свят, съчетаващо сила и безсилие, опора и безпомощ-ност, мъдрост и безумие. Багряна раздипля тези фатални за пътя на душата, на човешката съдба, любовни състояния на радост, мъка, страдание и екстаз еманципирайки женското, без да го противопоставя на мъжкото. В нейната по-езия женското и мъжкото са естествено равнопоставени, еднакво зависими от любовта.

Мнозина подчертават факта, че Вл. Василев не излиза с рецензия за пър-вата книга на поетесата. Оставя я на реакциите на другите критици и читатели. Той обаче плътно застава до нея с появата на втората й книга “Звезда на мо-ряка”, в която Багряна е доста различна. В обширната си рецензия (12,10) той съпоставя и разглежда двете й книги. Това е по-скоро портретна статия откол-кото рецензия, отбелязваща появата на следваща книга. Текстът на Вл. Васи-лев насочва към определено четене и разбиране на Багряна, правото й да се променя и да търси други думи и форми на лирическо изразяване. Връзката между двете книги е посочена още в първите изречения: “Багряна продължа-ва поетическия си дневник… Дава само онова, което става в живота й, съби-тия, които действително са се случили – своята съдба. Тя следва главоломни-те й стъпки.” Критикът поставя поезията на Багряна в контекста на традицията и на съвременните тенденции в развитието на българската поезия. Определя я връщане на поезията към реалността, белязано от “вечния елемент на жена-та”. Нейните “нови слова на любовта” са в основата на една нова женска “съд-бовност”. “Това не са – пише той – хедонистичните влечения на Кирил Христо-ва; не са спокойните блянове на Пенчо Славейкова; не е саморазкъсващият се демонизъм на Яворова; не е заплетената проблематика на Траянова; не е иконната святост на Дебелянова; не е чистият платонизъм на Лилиева … “

Вл. Василев дискретно подчертава връзката между житейската женска съд-ба на поетесата до този момент и как следвайки своята природа и интуиции в любовта, водена от позицията на “равнозначност”, тя с нелекия си избор да бъде сама преодолява традиционното патриархално в отношенията между мъжа и жената. “Вечната жена” е “многосъщна” и тази многосъщност е в осно-вата на нейната “греховност”. “Но над авантюристичния неин образ често се явява нимбата на светица. Защото кой може да каже къде е грехът и къде не-винността?” Тази дилема разрешава Багряна във “Вечната и Святата” според Вл. Василев. Изборът на поетесата е направен, “тя ще понесе скръбта си, ще я удави в най-дълбокото на морето, ще я пръсне в най-шумния и многолюден град,… ще я запокити в бездната; не успее ли – ще я носи цял живот, докато с нея я заровят”.

33

В “Звезда на моряка” Багряна вече върви по избрания път. “Тя се среща от-ново с живота. Вижда шемета на движението, вълшебствата на големите гра-дове… Светът – това е големият екран, на който почва да проектира себе си и целия си живот.”

В “Звезда на моряка” Багряна - посочва Вл. Василев - “сне поезията ни от небесата и я възвърна към един реализъм, одухотворен и динамичен. Тя съе-динява в себе си примитива, изразен в нежната й женствена проникновеност, в родното с някакво космополитично разширено самочувство. “Народните” й песни, тъй интимно проникнати от роден патос, в които тя вплита мотиви на личната си съдба, са единствени, чисто багрянински. Колко са далеч те от дек-ламационните витийствания за народа на разни лъжливи “мистици” и “проро-ци” в поезията ни. Тя не “прозира” нищо, тя чувства само – скрито и смирено своя народ. И в една нейна гергьовска китка, или в дима над бедните схлупе-ни хижи трепти повече сърцето й и за радостите и за теглото му. Защото тя не проектира народа в себе си, както правят някои, а проектира себе си в него.”

В “Звезда на моряка” Багряна “поетически анализира“ “двойствеността на съвременната българска душа, разкъсана между Изтока и Запада, подложе-на на въздействието на противоположни сили: Националната ни девственост и магнетизма, който упражнява върху нас машинизирания свят. Душа, която цяла се разтваря в топлите юлски нощи по сенокос и едновременно се мами по стоетажните нюйоркски небостъргачи.” Това са размисли на критика по по-вод стихотворението “Save Our Souls”, което той намира за център на втората й книга, защото отбелязва рационалистичния елемент, който се намесва в пое-зията й.” Това е рационализъм, към който я води мъдростта , която й дава сили да преодолее всеки трагизъм. “Багряна е скръбна, но не е сантиментална. Тя е надживяла чувствата си и търси съприкосновение с нещата вън от себе си, разширява зрението и усетите си за тях”. Промяната в “духовния строй” води поетесата до друга поетика. Стихът й вече не е ритмично песенен. Той е в син-хрон с настъпилата у нея промяна и е съвременен по законите на тази промя-на. “Съвременността” на Багряна не е “безлична”. Тя също е част от съдбата й, в която втората й книга не е едно пристанище, а част от пътя й, осветен от “лъча на поезията”.

Двете Дора Габе и Елисавета Багряна са общопризнатите първи дами в българската поезия; приятелки-съпернички, равнопоставено значими присъст-вия в българската култура, огласили нейните постижения и стойности в Европа и света. Съвременнички на поколения българи по протежение на почти целия ХХ век. Митично вградени майки в моста-традиция, свързващ поколенията, захранващи началото на всяко ново поколение. Тази метафора принадлежи на цитирания тук текст от Миглена Николчина, която обръща внимание върху въпроса: “Защо “ранната Багряна” и “късната Дора Габе”?” Причината за този традиционен критически ориентир, както тя с основание твърди, няма оценъ-чен смисъл, защото е заложена в “спецификата на поетическото им дело”, в различието им. В отстояването на различието у всяка една от тях. Сякаш съ-ществуват, за да докажат неговата възможност при цялата си свързаност. Но всъщност и това е неписаното условие да сътрудничат на сп.”Златорог”.

34

„Простори” често публикува творби на съвременни руски писатели, литерату-роведи и философи, работи за популяризирането на днешната руска литература в България.

В духовния живот на Русия днес протичат интересни явления, които свиди-телстват за живи творчески традиции, обогатявани от нови писатели, литературо-веди, философи, мислители. Споровете, които се водят по страниците на големи-те литературни списания и във в. „Литературная газета”, показват задълбоченост и съдбовност.

Руската литература вече се представлява от нови имена, които търсят истина-та за руския човек, за неговото място в съвременния свят; те представят нов човек, заразен от идеите на новото време, но помнещ своята висока отговорност за съд-бините на света.

За съжаление в България се издава малко руска литература, а това, което се из-дава, не е от високите образци. Встрани от интереса на издателите е руската крити-ка и литературоведска мисъл и поезията – особено поезията на по-младите.

За съжаление в Русия изобщо не се издава българска литература, а и тази, ко-ято все пак намира някакъв снизходителен прием у издателите, в никакъв случай не е истинското й лице. Ето защо списание „Простори” прави огромни усилия, за да могат българските писатели да имат някаква трибуна в Русия. Нашите приятел-ски отношения с „Литературная газета” и списание „Литературная учоба” вече да-ват резултати. През текущата година в. „Литературная газета” редовно публикува в специализираното си приложение „Рукопожатие” проза, поезия и философска публицистика от български автори. В първите две приложения вече са отпечата-ни стихотворения и разкази на Божидар Божилов, Иван Давидков, Андрей Герма-нов, Владимир Башев, Валери Петров, Блага Димитрова, Лиляна Стефанова, Пе-тър Караангов, Богомил Райнов, Йордан Радичков, Васил Попов, Николай Стоянов, Борис Христов, Иван Цанев, Калин Донков, Дончо Цончев, Стефан Цанев, Георги Джагаров, Елисавета Багряна, Георги Константинов, Иван Николов, Николай Хай-тов, Иван Пейчев, Павел Вежинов, Таньо Клисуров, Деньо Денев, Паруш Парушев; както и на по-младите, сега набиращи сили, писатели: Сибила Алексова, Васил Ба-лев, Георги Ангелов, Красимир Симеонов, Камелия Кондова, Иван Овчаров, Вла-димир Стоянов, Иван Манолов, Бина Калс, Димитър Калев, Теменуга Маринова, Сашо Серафимов, Мария Донева, Владо Любенов. Както и статии на +Варненския и Великопреславски митрополит Кирил, чл. кор. Васил Проданов и Панко Анчев.

Вече няколко години поред списание „Литературная учоба”, което се ръково-ди от вярната приятелка на България и на българската литература Людмила Кар-ханина, отделя място на българските автори. През тази година бр. 4 и 5 дават въз-можност на руския читател да се запознае, макар и бегло, със състоянието на българското литературознание и литература, с новите тенденции в развитието на българското слово.

Нашата „Руска тетрадка” е нещо като „разменено гостуване”. Руските писатели и критици, които публикуваме в този брой, са автентични представители на Русия и нейната велика култура. Но те са и добри приятели на България.

РУСКА ТЕТРАДКА

35

МАКСИМ ЛАВРЕНТИЕВ. СТИХОТВОРЕНИЯ

Максим Лаврентиев е роден през 1975 г. в Москва. Завършва Литератур-ния институт „А.М.Горкий” в Москва в семинара на Олеся Николаева. За-местник-главен редактор на сп. „Литературная учоба”.

ПСИХЕЯ

Под мраморната дрешкаПсихея от корицапоглежда ме безгрешна:- Не сме ли ний двоица?Не сме ли ние образ,съсирек, кръвно чувствои всичко в тази областна вещото изкуство?Чертите ни не мамяти като вход на църкваний пазим вечна памет,която се не сбърква.

ГРАДИНА

Това ли си поиска от миналите дни?(На “ти”, че ти говоря сега ме извини,със себе си на “вие” ще ми е някак странно.)Къде са любовта ти и твоята мечта?Отново посещаваш познатите места:градината, скамейки и лятната естрада.

Листата пожълтяват, но знак ли е това,че зимата пристига в местата край Москва.Замесва кал противна противното ни време.А птиците си пеят, с туй юни е познат,но юли идва бързо, ти вече не си млад,ти натежал си вече… ех, дявол да те вземе!

И в този смях на птици и хохот на лъчигробарите че идват все още не личи.Видение от Рим теб внезапно те обзима:Подръчка двама вие вървите с Филострат,навлизате във парка на чудна благодат.“Ти стихове чети ми…” – устата шепнат име.

А после вино, после и философски спор.На път сте вие вечно: Египет и Боспор,Ерусалим, Атина и стария Лондиний…Бленуван свят, в мечтите и близък и познат,на мит така прилича, а не на този свят –небесносин, изчистен, безцелен и единен.

Градината защо ли пак посещаваш? Тамтакъв ли търсиш ти, какъвто ти си сам?Или пък, в сън пренесен, самичък си говориш?Вълшебният парадиз поканва в този парк.Почина ли си вече, е, разходи се пак.Загледа ли те някой, на чужд ще се престоря.

36

НА ДЪНОТО

Защо в леда, ей тъй, с главада блъскам, легнал при това?Спохожда ме днес мисъл проста:ледът, и тъй и тъй, расте под моста.

Но пък по-преди бях някак друг –бях груб, доказвах го и тук.И всички смятах за глупаци,не слушах аз съвети, знаци.

Тогаз в Москва се скитах сам,с глупачки се залюбвах там,представял съм си някаква пързалкаи пишех за щурец и за русалка.

Сега пак пиша, за беда,но сякаш пиша под вода.Ти виждаш ли ей този камък?Опитай да го пипнеш само.

На вечно вечни временапрозрачност и дълбочина.Напипваш го отгоре – череп.На глъбината ти си верен.

Потъваш в спящия си ум.Там не достига плажен шум.Самичък ти си там, къдетоудобно си мечтаеш за небето.

Там можеш да лежиш не ден –безкрайно време, несмутенот изкушения световни.Едно дори от тях не помниш.

***Навлизайки в смисъл дълбок,аз научих от лист и гора,че светът не е толкоз жесток,че земята е много добра.

От полето разбрах по- добре:извървял тази родна страна,ти до нея чело щом допреш,ставаш с нея една равнина.

И че мъртвият, станал на прах,се замесва в столетен разтвор.Не изпитва той никакъв страх,че се губи в безкраен простор.

***Император Диоклетианмай по същност не е бил прост,щом по собствена воля, самизоставил си важния пост.

Но сенатът го повикал пакда предвожда народ и войска.Щом захленчил ласкател, глупак –градината той им посочил с ръка.

Там засаждал овошки тогазот проблеми световни далеч.Поседни ти до мене и азще ти кажа тази моя реч.

Ще научиш на какво аз държасред треви и свят зелен.Ще откриеш тогаз без лъжаи Диоклетиан и мен.

37

***Не помисляй, че съм неудачник,отклонил се насам по погрешка.Аз отшелник не съм, аз съм дачник,настанил се по своя забежка.

Не по-малки са моите грижи,с други грижи големи сравнени.Покрай мене просторът се ширии свободно е моето време.

Цъфват в двора ми белите вишнии на клонките плод се завързва.Тука злоба и завист Всевишниятда допусне съвсем не избързва.

Тука моите смели момчетане делят се на рангове, чинове.Тук по детски тълпят се дърветаи си бъбрят почти различимо.

Но понякога идва и есенкато стара загрижена лелка.И със нейната люлчина песенпаркът ляга под топла постелка.

***Когато тайнствената ни съдбаразплита всички свои нишки,и слънцето ни – съдия -стои в зенита си на вишка.

Там друго е небето и стоимна по-високо, по-прозрачно.От огъня се вие дим,опушва въздуха ни дачен.

В душата ми от чаша чайпоглежда двойникът потаен.Настава времето комайда свържем с него двата края.

Но ти какво ще свържеш? Идеалограбен грозно, адски?И боговете слязоха от пиедестал,стърчат покрай шосето ленинградско.

Понявга сънища сънувам ази чувам смях. Но зад вратата чуждане чуват моя сепнат гласи моята лозинка не послужва.

В смеха не чувам аз смъртта,ни скърцане в славеевите трели.Не чукам на заключена врата.Това да вдигаш шум не е ли?

Защо, прогонен, срамно азда кисна глупаво пред входа?Но аз съм жив, защо тогазда е трагично да си ходя?

Преведе: Тихомир ЙОРДАНОВ

38

ВЛАДИМИР ШЕМШУЧЕНКО. СТИХОТВОРЕНИЯ

Владимир Шемшученко е роден през 1956 г. в Караганда. Лауреат на много литературни награди и на държавни отличия. Действителен член на Петровската академия на науките и изкуствата. Главен ре-дактор на „Всерусскiй соборъ” и на вестник „Небесен конник”.

КРАЙ РЕКАТА

Разбягаха се кръгове – заспиваше водата.Над пламналия буй внезапно мрак се спусна.Аз стихове чета на нея – на звездата,и на лежащото в нозете ми остромуцунно куче.

Короната на бора над мен докосва вятър.А сутринта на път.Остава дребен повод –да загреба в котле луната от рекатаи в раница да сложа безмълвната умора.

***Не, аз не страдам от режимаи не разменям вещ за вещ.Сам пиша, без да ме насилват –така пестя молив и свещ.

Не съм понасял смъртен бойза дилетантски стихове.Поведоха ме под конвойза истинските грехове.

39

НА МАРИНА

Изтупах снежинките от тъмната шубаи веднага разбрах – закъснях!В обветрените устни без да чувастудът те е целувал пак.

Очи в очи – и се удавих!Пропаднах... И се разпилях...С ненужни думи се задавихи поражението си признах.

Аз сняг съм! Моделирай ме с ръце,в страст пръстите си изгори.Взривявай се от бели стиховеи с междуметия съший ги ти.

И смей се. Смей се до припадък.Нощта е бяла. Вятърът е тих.Аз ще приема като върхова наградадокосването на ръцете ти.

НА РОДИНАТА

Не е защото сме поканени насила -обратното е, замълчи.Но ние са завръщаме в Русияот всички суверенни ширини.

Далеч се чувствахме самотнои участта ни загорча.От Запад и от Изток мощнотече човешката река.

Над мислите ни наши властвай –при теб дойдохме без багаж.Как сладко е да кажем: ”Здравствуй!” –на този роден руски пейзаж.

Преведе: ВЛАДИМИР СТОЯНОВ

40

МАГОМЕД АХМЕДОВ. СТИХОТВОРЕНИЯ

Магомед Ахмедов е народен поет на Дагестан. Роден е през 1955 г. За-вършил е Литературния институт „А. М. Горкий”. Председател на Съ-юза на писателите на Република Дагестан. Живее в Буйнакск.

ГЛАСЪТ НА ПЕСЕНТА

Дочух гласа на песента в сърцетона всеки свой успех или беда.И след гласа на песента подетаизлязох и до днес вървя.Над мен високо слънчевите струни,политнали във космоса, звънят.На стара песенна бандуракой свири във сърцето ми сега?Кой във мъгла духа ми призовава,стаил в сърцето своята тъга?Кой тези песни ми припява?-ридае в мене моята страна.

ПАМЕТ

Помниш ли как чакахме зората,как ни пяха славеи в нощта,а на мястото сегашно на тъгатаразцъфваха лютичета на любовта?В парка с побелялата алеятежи да си припомням младостта.Сега кръжа самотен като лебедс премазани от времето крила.От паметта не можеш да избягаш,а зимната алея опустя.Затрупва в миг сърцето като камък,като гробна плоча моята тъга.

ЖЕРАВИ

В този свят, препълнен със страдание,в този свят, свит в мъката печално,твърде малко грее любовта.Да не би и Господ изначалнода е вдигнал свят върху кръвта?Грохот на нестихващи оръдия.Ехо от атаките безкрай.Или разумът изтече като мълния,или не разбрахме Бог докрай.В залеза небесен птиче ятопак зове за светла далнина.И ридаят горе над земятажерави, понесли любовта.

Преведе: ВЛАДИМИР СТОЯНОВ

41

***Деня търкалям като бъчва празна.Във нея времето звънти напусто…Животът ми е глупав и прекрасен –в ръждивия й мрак крещя със чувство.

Навярно и викът ми ще отекне.Но може би това не ми и трябва.Търкалям на инат аз бъчва ценнапо път безкраен и ограбващ.

***Щастливци! Вдигат дом сега.Той още е слепец почти.Изправя трудно той снагаи вятър в стаите свисти.Небето ще докосне после чак.И по човешки той ще бъде жив,ще шие, ще плете, ще готви – знак,че е обичан и старее той щастлив.Във тесни кухни ден през денза чудо ще си бъбри и за суета.Ще чупи и чинии, разгневенна всичките неправди по света.Ще си размисля през ноември и през май,че не напразно тази висотана него му е дадена за рай.

АНАСТАСИЯ ЕРМАКОВА. СТИХОТВОРЕНИЯ

Анастасия Ермакова е роде-на в Москва през 1974 г. Завърши-ла е Московския вечерен металур-гичен институт и Литературния институт „А. М. Горкий”. Публи-кувала е стихотворения в „Ли-тературная газета”, сп. „Арион”, „Дружба народов”, „Октябрь”. През 2006 г. издава сборник със стихотворения и разкази „Вни-мателно, чупливо”. Завеждащ от-дела за националните литерату-ри във в. „Литературная газета”, отговорен редактор на приложе-нието на вестника за българска литература „Ръкостискане”.

***Не искам гола истина пред менда блесне просто като жива.Не смея със игла ръждивада драскам красотата разгневен.

Не позволява моята душада раздробявам първата рисунка,с неопитна ръка да не рискувамвеличието й да разруша.

На ехо аз отвръщам, не на глас.Не светлината, а отблясъкът е важен.И грешка всякаква, досадна даже,за помощ ще приема аз.

Преведе: Тихомир Йорданов

42

ПОЛЕТЪТ НА АРХИОПТЕРИКСАРАЗМИСЛИ ЗА СЪВРЕМЕННАТА РУСКА ПРОЗА

АЛИСА ГАНИЕВА е литерату-рен критик. Завършила е магистра-тура в Литературния институт „Максим Горкий” в Москва. Публику-ва в списанията „Новый мир”, „Ок-тябрь”, „Литературная учоба” , както и в седмичните издания „Ли-тературная Россия”, „НГ-ЕxLibris” и др. Член е на редколегията на „Ли-тературная учоба”. Лауреат на Горкиевската награда на сп. „Лите-ратурная учоба” за 2009 г. Живее в Москва.

Алиса Ганиева

Художественият метод като „сис-тема от принципи” (напук на интуитив-ните, религиозно-мистичните и прочие други прочити) отхвърля ирационално-то и безсъзнателното. Марксистката те-ория за творчеството го е затворила в четирите стени на разумното (познание, оценка и изобразяване на живота, зна-ков израз, получен чрез художествена информация), а определението на ме-тода – „принципа на подбора и оценка-та от писателя на явленията от дейст-вителността” (Л. Тимофеев), „принципа на образното отразяване на живота” (Г. Поспелов), „способа на художествено-то обобщение” (О. Лармин) и т. н. – из-ключват каквато и да било непредна-мереност и случайност. Най-близката до метода стилна категория най-общо представлява общност от рационални постановки, единство от съзнателно из-брани приоми.

Така или иначе художественият ме-тод на писателя е опосредстван не само от неговия собствен мироглед, но и от общия дух на времето – това, кое-то представлява общото светочувства-не на голяма група от хора. Социалните фактори като външни явления за живо-та на писателя лесно се трансформират във вътрешни психически преживява-ния, за които не съществува строги ло-гически броячи.

Макар единният литературен метод (който за разлика от стила се отнася по-скоро към съдържанието, отколкото към формата) строго погледнато е не-уловим, в сегашната проза лесно могат да се намерят подобни „способи на об-

43

разното мислене” (Ю. Борев), система на повтарящите се мотиви, която в крайна сметка отразява две методически стъпала – познание и оценка на действителност-та. Мотивът тук означава не толкова неразложимия по-нататък елемент на съдър-жанието, колкото някакъв изходен за творчеството момент, съвкупност от идеите и чувствата на пишещия, израз на индивидуалния или националния дух. В смисъла, който е влагала западноевропейската субективно-идеалистическа мисъл.

Първият мотив, противоречивостта е черта на модернизма. Двойствеността и парадоксалността на външното руско съществуване (започвайки от съжителство-то на рубиновите звезди и двуглавите орли и завършвайки с геополитическата не-определеност – либерален западноцентризъм или авторитарна традиционност, Европа или Азия) води към обърканост, неяснота, разнопосочност на народното съзнание, моделирано върху двойни стандарти, а от тук – към идейната парадок-салност на текущите литературни произведения.

Младият персонаж жадува за подвиг, но със знак минус, неговото геройство много често се оказва престъпно (подрастващите от сборника, отличен с наградата „Дебют” или „Антология на двайсетгодишните”, героите на М. Кошкина или М. Ляли-на). Антихуманните възгледи и твърдостта (както при персонажите на маргинално-ъндърграундната проза – сборника „Поколение Лимонки”, „Каникулы Мilitary” на А. Кирилченко, „Дневник московского падонка” Lightsmoke, „Поколение ТРЕШ” на М. Лялина, „Фанаты” и „Гопники” на В. Козлов или завоювалия литературно влияние роман на З. Прилепин „Санька”) се съчетават с братски отношения вътре в компа-нията, с детска сантименталност и вяра в приказките, в утопичното бъдеще на сво-ята страна. Героят на Лялина например е агресивен млад националист и убиец, който страстно вярва в Бога и справедливостта.

Контрастът се изразява още и на нивото на изображаемото и на изобразява-щото, т. е. между предмета на описание и езиковите средства: шокиращото, ужас-ното се сканира чрез въздържание, чрез автологичен език (сцените на осакатява-не, на побоища в младежката проза, кадрите на агония, на умиране като в книгата „Ублюдки” на В. Алейников, „Переходный период” на А. Старобинец, епизодите на нравствена деградация на героите както е у Р. Сенчин, констатацията на безсмис-леното съществуване, излизащо например от устата на И. Стогов и т. н.), а обик-новеното и баналното се рисува плътно и многоцветно. При Иличевски например стремежът към ежесекундна метафоризация се е проявил чрез стихотворение в проза: ”Мярката ми е стегната от разбиране – от слепоочие до слепоочие, като из-стрел през хриле, обтегната струна, на която свири Случаят”. При Стогов е обра-тно, там има тезисна яснота: „Всички, които са се родили, рано или късно ще умрат, но за това никой не го е грижа. Само понякога си спомняме, че смъртта ще докос-не и нас”

Противоречивостта се проявява и в разнополярния статус на писателя, в кой-то заедно с паметта за неговата богоизбраност и пророческо начало се прокрад-ват и компрометиращи конотации: користолюбив чиновник, член на писателския съюз, маргинален неудачник, светски негоциант, постоянен парти-посетител и про-чие. Превантивното знание за величието на словесното изкуство при писателите се съчетава със съзнанието за реалното положение на нещата – колапс на лите-ратуроцентризма, неорганично рязко разделяне на лошата комерсиална и малко-известна литература от дебелите списания, финансовата уязвимост на литератур-

44

ните работници, което пък води до липса на държавна подкрепа и оттегляне на крупните частни монополи от типа на ЮКОС, които поддържаха литературния про-цес чрез премии и т.н.

Комплекса на загубената монументалност писателите се стремят да компенси-рат чрез нейните външни признаци: изобилие на мащабни форми, извънтекстови литературни практики, издателска и културтрегерска дейност. В условията на съби-тийна плътност, забързано време и излишък на информация писателят е принуден непрекъснато да напомня за себе си – ако не с нови книги, то с публични изказва-ния или с присъствие на това или онова мероприятие.

Собственото положение на писателя остава нестабилно: все някога производ-ствените ресурси ще свършат и ти ще изчезнеш не само от поредния справочник на Чупринин, но и от културната арена. При това визуализираният писател, спосо-бен телесно и устно да съществува в екранно-гланцирания климат, се превръща в публична фигура. Законите на медийността изисква няколко ярки (на първо място външност, позиция, красноречие) пишещи представители, не повече. Наред с реп-резентантите на смятаната за висока литература ( Д. Быков, В. Ерофеев, А. Про-ханов) тук лесно попадат и имитатори като С. Минаев, О. Робски, Е. Ленина и др. За тях да се представят за писатели, не е нищо повече, отколкото допълнително статусно удоволствие, още повече, че да си умен днес отново е модерно. Ксюша Собчак например днес носи очила и т.н. Цялата тази неопределеност поражда не-увереност и противоречивост у съвременните литературни герои (връщане на ба-роковото „да бъда или да не бъда?”) и ампутация на природното качество, присъ-що на твореца.

Писателят съзнава преходността на сегашния период и произтичащото многоо-бразие на възможните сюжетни ходове, но в същото време не чертае никакъв план и не изписва рецепти, макар че размножаването на антиутопическите картини гово-ри за обратното. Негативните тенденции в обществото провокират пишещите към смели футурологични фантазии (литературната тендеция се подлага на силна ди-фузия от страна на фантастическите жанрове, в частност последния списък на Ру-ския Букер, включващ романа на призьора М. Елизаров, състоящ се изцяло от ал-тернативни истории и утопични митове), макар че, както казва Л. Фишман, това е по-скоро сатиричен срез на настоящето, описване на приближаването към ката-строфата, която „нищо няма да измени”.

Описването на бъдещето на системата (т.е. проектирането на вече съществу-ващите социални язви няколко години напред) в текущата словесност се съчета-ва с обърканото незнание на това, което ще бъде по-нататък. Затова съвременни-те разкази, повести, романи често свършват неопределено и двусмислено. Убитият от вътрешни противоречия сенчински герой от „Лед под ноктите” ту умира, ту оста-ва жив – неяснотата се запазва. В разказа на А. Азолски „Предпоследните парич-ки” смъртта на персонажа настъпва така неочаквано, оставяйки героя в недоуме-ние и паника, а разказът прекъсва с риторически въпроси: „Какво да пиша? Какво стана?... Сърдечен пристъп?” Прекъсват записките в дневника на героя на А. Или-чевски в романа „Господин нефт, приятелю” и читателят умира от яд поради неудо-влетворено любопитство.

Впрочем днешният читател, възприемащ противоречивостта и накъсаността на времето, едва ли е учуден от фрагментарността на художествените текстове. Про-

45

тиворечивостта, взаимоизключването на руската действителност, продължаваща алогизма на съветската държава (треперим за свещеността на Конституцията, но правим поправки в нея, ръководителят на правителството влиза в партия, но не я оглавява и прочие) в литературата само намира своето продължение. Затова непо-следователността в прозата се открива не само в психопортретите на персонажи-те, които не могат да изберат своя актуален път, не само в съставките на фабула-та (като в романа на В. Маканин „Асан”, пълен с фактически необвръзки), но и във формата: така например сборниците с разкази упорито не успяват да еволюират в романи и повести, образувайки по този начин парадоксални книжни хибриди („Го-родские сумерки” на А. Кабаков, „Следы на мне” на Е. Гришковиц, „Любов в седмом вагоне” на О. Славникова, „Грех” на З. Прилепин и много други).

Още един мотив на съвременната проза – трансформацията. Трансформация-та е вписана в генетическия код на творчеството, тя и детерминира поетическия процес. В съвременната проза темата за превръщането придобива свои концеп-ции: преход, превъплъщение, инверсия. Светът е неустойчив, лабилен, многова-риантен, враждебен, макар че неговата пластичност може да бъде добра, както заключава героят на стоговския „Апокалипсис”, светът-цивилизация живее само петнайсет века, но след това се обновява като вечно възкръсващ и умиращ бог. На-следеният от постмодернизма релативизъм заразява с изкушението да се клонира неприятният свят, да се излезе от неговите граници. Художествената реалност на романа „2017” на О. Славинкова се разпада на огледална поредица от действител-ности, въздухът на нейния роман за уралските бракониери на скъпоценни камъни и веселбарската революция е прозрачен, бременен с призраците на паралелните светове – например силуета на Господарката на Медната планина.

Впрочем върху митичния пласт в съвременната проза много се акцентира, често действието се върти около някаква сакрална единица. В условията на тотална не-надеждност и динамичност особено значение придобива някакъв автохтонен при-роден символ. При Славникова това са уралските камъни, полускъпоценни мине-рали, руда, при Иличевски – също субстанции, произлизащи от земята – варовик, нефт. В романа му „Господин нефт, приятелю” практически се обожествява нефта, замествайки по този начин мистичните, непостижими сили, актуални в кризисни времена. При Г. Садулаев в „Таблетка” вълшебен статус придобива някакво леген-дарно хазарско „рибно лепило”, което сега вече започнали да го произвеждат във вид на таблетки – вещество, което внушава достигането на желаното. В системата на вече разрушения (СССР), но още не създаден нов свят, на границата на хилядо-летията, святото, магическото, свързаното с изворите става единственият непоко-лебим ориентир (като в романа на М. Рибакова, където възлюбеният на героинята се оказва река). Това може да бъде геологическо явление или цяла метафизическа геопоетика, както Урал при Алексей Иванов в неговите романи.

В романа на А. Снегирьов „Нефтената Венера” нефтът придобива друга функ-ция – на духовен преобразовател. В началото на книгата млад архитект се главобо-ли с четиринайсетгодишния си син и се отнася скептично към родителите си, които глупаво умират един след друг. Синът-даун става свидетел на автомобилна ката-строфа, в която загива моден художник, а от колата открадват негова картина с гола блондинка, обливаща се с нефт от пластмасова туба. „Зад блондинката се намират няколко брезички и нефтодобивни сонди. Над главата на нефтената Венера плува

46

нимб от златна бодлива тел.”Около картината се заплита някакъв мистичен сюжет с множество съвпадения

– дъщерята на художника се сприятелява с бащата и сина. По време на лирическо-то повествование героят обиква ненавистния си син, започва да цени отишлите си родители и баба си, преустройва своята ценностна система. А на финала негови-ят току-що преоткрит потомък е убит от същата нефтена Венера, изобразена върху рекламно платно, закриващо прозореца на дома им. Стремейки се към светлината, момчето-даун пада от прозореца и прелита през платното, прокъсвайки корема на Венера, като че ли се ражда за нов живот. Въобще нефтената богиня дарява прия-телство, нови впечатления и радости от живота, за да отнеме накрая самия живот.

Трябва да се каже, че съдържанието на романа (психологическа драма) кон-трастира с леко хумористичния маниер на изложението. Същата полярност на те-мите и слога се наблюдава и при А. Карасьов в „Чеченски разкази”, където без-смислието и жестокостта на войната се подчертава не чрез кървави сцени, а чрез показване на смешното, нелепото (в традициите на Зошченко, Чехов и др.). Тук се проявява естетиката на промяната, която се родее с бароковата театрократия, трансформацията, преобличането, преструването. Едновременно с това трябва да отбележим, че младите автори често прекаляват с прекалена автобиографичност, липса на събития, натуралистическа антиусловност.

Сакрален символ е въплътената константа, видимия положителен полюс, ну-жен в негативното пространство за отблъскване от реалността. Такъв полюс при-съства в прозата, която не приема света (такава е „младата” проза). За героите на Р. Сечин, С. Чередниченко и други млади автори това е загубената свобода (от ста-рите, от Системата, от рутинното), за писателите със социално измерение като Е. Лимонов, А. Проханов, С. Шаргунов, З. Прилепин това е държавният рай, предста-вян различно. Във всяка непробиваема ситуация трябва да има някакво спасение – както биковската лейчица се превръща в космически апарат („Евакуатор”).

Ако не се преобразява животът, може да се промени съзнанието, както това пра-вят наркоманите и алкохолиците от младата проза. Или халюциниращите герои от книгите на П. Пеперщайн. Или гълтащия таблетки за положително мислене офисен работник („Таблетка” на Г. Садулаев). Трансформира се и се преустройва не само съзнанието, но и тялото както е в прозата на К. Костенко, М. Шарапова, в хомосек-суалната серия „Квир” и др.

Протестът като още един мотив на съвременната литература се състои в роман-тическия антагонизъм „аз – общество”, „аз – възрастните”, „ние – другите”. Повтаря-щите се елементи на отвращение (родеещи се с екзистенциалната сартъровска от-врата) също произтичат от тук. Горят от „Потусторонников” на С. Чередниченко ту мечтае да се разболее и да повърне в тоалетната чиния, ту се отдава на отвраща-ваща любов – мръсен, неумит юноша и тлъста омерзителна дама. Персонажите на А. Снегирьов (особено в дебютната му книга „Как бомбардирахме Америка”) непре-къснато нарушават невинните телесни забрани – развалят въздуха, уригват се, оп-итват се да изхвърлят сперма и се кефят на чуждите отклонения. У А. Старобинец в книгата „Преходна възраст” момчето се превръща в мравуняк (тук има не само отвращение, а и превръщане), а прокисналата воняща супа – в девойка. Това не е само проява на весел протест, а и сигнал за телоцентризъм.

Литературният телоцентризъм се проявява не толкова във вниманието към от-

47

клоненията, перверзиите, низката чувственост и физиологическа отвратителност, колкото в продължението на индуистко-елинистичното възприятие на света като тяло на бога или световния човек. Тялото в съвременната проза въплъщава не само уродливото, но и прекрасното с всичко произтичащо: култа към младостта, сакралност на женското тяло. Тук също има противоречие: светът е прекрасен, но светът е отвратителен.

Точно така съществуват две антиестетически мотивации за преместването: лю-буване на прекрасното или бягство от ужасното (мамо, роди ме обратно, спрете Зе-мята, аз ще сляза). Преместването е още един от мотивите на съвременната проза. На много от персонажите на художествените произведения не им се стои на едно място, в някои от текстовете наблюдаваме ако не скитане, то бягство, а ако не бяг-ство, то безцелно блуждаене.

В преместването (трансформация на пространството) на съвременния герой не се забелязва класическият рицарски или поклоннически, шмекерски роман, а еле-менти от романтизма – стремеж към смяна на угнетяващата обстановка, търсене на екзотичното. При това за разлика от популярните в античността и средновекови-ето пътеписи, пътешествията на нашия литературен герой – загубения интелигент – не са познавателни, а ескапични. В това число и романите на И. Стогов, които по форма приличат на леко travel writing, а всъщност наблягат върху главното онтоло-гическо пътешествие – смъртта.

Разбира се, това е черта не само руска. Младият герой-единак на немеца Пе-тер Щам, продал дома си, метнал се на своя автомобил, за да търси идеалното, е точно толкова социално непристоен, смутен като героя на руския Р. Сенчин. Глав-ните теми на индуса Видиадхар Найпол, който преди осем години получи Нобело-ва награда, малко се отличават тематично от текущата руска проза – изгнание, за-губа на дома в широкия смисъл, отчуждение. Отчуждението е един от най-главните мотиви. Героят на руската проза е изваден от необходимия жизнен контекст – той или въобще няма родина, родители, дом, цели, опори, вяра, интереси, или родина-та, дома, радостта му са отнети и той включва агресията, за да си върне своя из-мислен щастлив, но разрушен мит (независимо дали това е съветското минало или анархическото бъдеще).

Отчуждението, протестът, фрагментарността, телоцентризмът, преместването и трансформацията, противоречивостта и контрастът в съвременната проза са пре-калени и в излишък, често съчетавайки се с мним аскетизъм на художествено-изоб-разителните средства или съдържанието, стремящо се към безсюжетност. Съчета-ването на тези мотиви говори за конверсия на типовете творчество: модернистична отчужденост и противоречивост, постмодерна умора, есхатологизъм, телоцентри-зъм, барокови контрасти и трансформации, натуралистични физиологичност и до-кументализъм, необарокови излишества, фрагментарност, отсъствие на единно идейно поле, романтически протест,, антагонизъм и порив към търсенето, премест-ванията живеят в напълно реалистични герои и в най-обикновени обстоятелства. Тук има и черти от неоромантизма (революционен индивидуализъм, мистични тър-сения, често въплъщавани в сакрални вещества от типа на нефта) и ярка черта на традиционализма – изразяващите се в младата проза реакционни идеи, насочени против съвременното състояние на обществото и критикуващи го във връзка с от-клонението от някакъв реконструиран или специално конструиран образец.

48

Традиционализмът на много произведения на съвременната нелиберална лите-ратура се изразява или в националистически, или в неоевразийски или в анархис-тически настроения, осъждащи западния хуманизъм, потребителското общество и буржоазната ценностна система. При това авторите на подобна миксирана тради-ционно-романтическа проза често се сливат с критикуваното потребителско обще-ство (да вземем дори скъпите модни ризи на З. Прилепин или това как добре се вписва красивият протест на С. Шаргунов в популярните рамки на „буржоазния” ме-диен ефир).

Именно реакционната пишеща младеж първа заговори за съзнателна „смяна на стила” (от тук се появи и знаменитата полемика за „новия реализъм”). Напри-мер ето откъс от дискусията в „Лимонка”: „А. Кирилченко: Господстващи позиции все още заема постмодернизмът, все тези остарели и изостанали от живота Пеле-вин и Сорокин... Това даже трябва да бъде не реализъм, а шокиращ натурализъм... литература, която не предизвиква силни емоции, е буржоазна литература. 99% от съвременната литература е точно такава.” Така разсъждаваха лауреатите на на-градата „Дебют” през 2002 година, но „стила” започна да се сменя и без тяхното старание, а В. Савчук и М. Ъпщайн вече бяха произнесли речи на помена на пост-модернизма („Руский журнал”).

В поезията се наблюдават подобни тенденции (ненавист към света, отчужде-ние, инфантилизъм, аутизъм, стремеж към смяна на местата и към промяната въ-обще).

Новият метод, преживяващ сега преходен стадий, започна да се разраства. Той е синкретичен и притежава черти не само на разните литературни направления, но и свойствата на двата редуващи се стила с главна буква (барок и класицизъм), ка-чества на реалистичното и нереалистичното изкуство. Да му се дава наименова-ние (от типа на „нов реализъм”) сега няма смисъл, защото той още не е сформиран.

Това е архиоптерикс, още не превърнал се в птица, но и не загубил зъбите на гущера.

49

МАЙСТОРСКИ КЛАС„...СПРАВЕДЛИВОСТТА Е ХУДОЖЕСТВЕНО НАЧАЛО...”Разговор с литературната критичка Инна Ростовцева

Инна Ивановна Ростовцева е кри-тик и литературовед. Завършила е филологическия факултет на Во-ронежкия държавен университет. Работила е като завеждащ „От-дел критика”, била е член на редко-легиите в списанията „Детска ли-тература” (1967 - 1972), „Съветска литература на чужди езици” (1972 - 1991), „Лепта” (1991 - 1998). През 90-е години е сътрудничила на спи-санията „Российская провинция” и “VIP Premier”, на което списание е литературен наблюдател и до днес. Член е на руския ПЕН-център на Международния ПЕН-клуб на Све-товната асоциация на писателите. Лауреат е на списание „Юность” (2005) и е носител на Горкиевската литературна награда (2006). Понас-тоящем води семинар по поезия (за-дочно отделение) в Литературния институт „Максим Горкий”. Живее в Москва.

- Разкажете за вашите учители в ли-тературата?

- „В началото на живота училището помня аз...” Филологическото училище. Преди всичко Воронежкия университет, където учих от 1955 до 1960 година. По онова време там имаше великолепен преподавателски състав, работеха про-фесионалисти, аз и до днес си спомням за тях с чувство на дълбока благодар-ност. Учен със световно име, при това преводач на знаменития храбър войник Швейк, прелитайки от Москва, Петр Гри-горьевич Богатирев ни учеше на чеш-ки език, четеше ни история на чешкия фолклор и театър. За неговите чудаче-ства се носеха легенди, но това беше човек с фантастична доброта: на сту-дента, взел зачот, той казваше: „А вие все пак отворете тетрадката си с лекции и ги прочетете!” Чешки език ние, разби-ра се, не научихме, но споменжт за този рядко срещан тип човек остана.

Алла Борисовна Ботникова, специа-лист-германист, занимаваща се с твор-чеството на А. Шамиссо и Хофман, ни водеше „чуждестранката” – от антич-ността до съвременността. Правих при нея курсова работа „Писарев за Хайне”, която получи висока оценка от студент-ското научно дружество и мислех сери-озно да се заема с немската литература (тази любов към немския се е запази-ла у мен и до днес). Но в ония времена чуждестранната литература не беше на почит – с нея се бореха като с носител-ка на вредното западно влияние, воде-

50

ше се контрапропаганда, лишавайки по този начин изследователя да приложи друг подход и Алла Борисовна ме посъветва да се заема със съвременната съветска поезия и нейният съвет се оказа мъдър и прозорлив.

Поезията вече ме влечеше силно и властно и аз разбирах, че не мога да се противя на вътрешното си чувство. За това спомогнаха и лекциите на профе-сор Анатолий Михайлович Абрамов, повлиял на не едно студентско поколение от ВГУ (Воронежки държавен университет). Той беше ярка, артистична, страст-на личност, учен, критик, автор на книги за Маяковски, без когото не е възмож-но да си представим творческата атмосфера на Воронеж от втората половина на ХХ век. При него пишех дипломната си работа за току-що излязлата книга на по-ета Владимир Луговский „Средата на века”, която още не беше получила никак-ви сериозни критически интерпретации (тази работа по-късно зае първо място на Всесъюзния конкурс на студентските работи, който се провеждаше в Московския държавен университет).

Абрамов ни приобщи към живата поезия и критика, раждаща се днес, пред очи-те ни и това „заразяване” със съвременността ни остана за цял живот.

По-късно, когато след няколко години станах аспирантка в МГУ (Московския държавен университет) се занимавах с философската поезия на 50-те години (За-болоцки, Леонид Мартинов, Луговский) и тогава често чувах за себе си: „аспирант-ката е добре подготвена”. В това виждах заслугата на своите първи учители и на качественото преподаване, което получих в провинцията. Макар че е погрешно да се смята Воронеж, висококултурен и научен център от средата на миналия век, за провинция. Между впрочем научната библиотека на ВГУ беше от Тарту...

В Москва за мен започна нов литературен живот. Провеждаха се много съвеща-ния, обсъждания, срещи, особено внимание се отделяше на критиката. Паметно беше първото съвещание на критиците в Переделкино (1962), където ние, съвсем млади тогава начинаещи критици от различни места в Русия за първи път се срещ-нахме един с друг – Алла Марченко и Адолф Урбан, Всеволод Сурганов и Игор Мо-тяшов, Владимир Гусев и Юрий Буртин, Игор Золотуский. Всички тези имена днес са добре известни. Ръководители на семинара бяха мастити критици и литературо-веди – А. Макаров, И. Гринберг, Е. Книпович, Л. Якименко. На днешното поколение тези имена почти нищо не говорят. Те останаха в историята на съветската литера-тура, но в паметта ми се е запазило доброжелателното им отношение към нашите първи опити, тяхната култура, интелигентност, щедрост; чувстваше се, че те взема-ха от учениците не по-малко, отколкото ние от учителите...

На мен ми провървя: аз не бях ощетена от Съдбата. Твардовски и Леонов са учители в най-висшия смисъл на тази дума – срещите с тях ни научиха на най-гла-вото: разбирането на мащаба на личността на художника.

Твардовски е личност-постъпка, действие, гражданска активност, умение да от-местиш трудната съдба на човека от мъртвата точка. Леонов това е личността на вечния майстор-художник, за когото няма успокоение ни ден, ни нощ; това е инте-лигентност, култура и енциклопедически знания, четене на латински на Хораций и названията на кактусите, отгледани собственоръчно, а Пушкин може да рецитира наизуст...

Пазя няколко книги на Леонид Максимович с няколко много похвални за мен надписи, трудно поддаващи се на разшифроване поради неповторимо причудли-

51

вата архитектура на неговия почерк, отразяващ „цветущата сложност” на самата личност.

- Вие открихте ярки поети – Алексей Прасолов, Олег Чухно. Разкажете какво значи за вас откриването на ново име в литературата?

Има гледна точка, според която жизненият организъм на поезията рано или къс-но ще присади към себе си откъснатите части – тези, които са били отхвърлени в хода на литературното развитие и това се случва всеки път по неведоми, тайнстве-ни пътища.

Много красива, елегантна теория и аз съм готова да се съглася с нея, ако не зна-ех за трагичната съдба на такива „части” отпаднали от цялото. В някакъв смисъл тя оправдава старата, хроническа „болест” на нашия литературен процес – незабеля-заните, пропуснатите, непотърсените навреме талантливи имена. Когато тези име-на се върнат, – а това понякога става за десетилетия – случайно става ясно, че те, изпаднали от контекста на своята съвременност едва ли могат да разчитат на „мяс-то” в съзнанието на историята на литературата, в общия й строй и цялост...

Затова е и нужно своевременно откриване на таланта, а не закъсняло завръща-не на имена.

„Откриването” – това преди всичко е справедливост на оценката, изказана пря-мо и разбира се изискваща от критика мъжество и безстрашие.

И това съвсем не е всичко. „...Справедливостта е художествено начало, смята руският философ Иван Илин и тази забележка е съществена, тя съзерцава живо-та със сърцето, хваща своеобразието на всеки човек, старае се да го оцени вярно и да постъпи с него опредметено.”

Точно тези свойства на художественото съзнание – да съзерцаваш със сърце-то, да улавяш своеобразието, вярно да оценяваш – по всяка вероятност трябва да бъдат задействани от критика при откриването на ново име в литературата, в пое-тическата особеност.

От тази гледна точка, ако внимателно се прочете моята книга „Аз срещнах твоя-та нощ”, епистоларен роман, съставен от писмата ми с Алексей Прасолов, ще ста-не ясно, че именно художественото начало е било решаващо за диалога на крити-ка с поета, способствайки за изработването на справедливи оценки.

Междувпрочем Кожинов честно ми призна, че когато е била публикувана първа-та голяма подборка от десет стихотворения на Прасолов в „Новый мир”, тя не му се е сторила толкова значима за руската поезия. По-късно, след смъртта на поета (1972), след запознаването с книгите му и с писмата му до мен Вадим Кожинов ви-соко оцени този самобитен мислител, прокарал свой път в областта на традицион-ната класическа философска поезия. И тогава включил Алексей Прасолов в зна-менитата Антология на най-добрите руски съвременни поети заедно със своите любими Рубцов, Передреев, Вл. Соколов, открити от него.

По същия начин на Кожинов не му се е сторил значително явление поетът Олег Чухно. Към стиховете на Чухно могат да се предявят не малко претенции, но не може да му се отрече формата на блестящ майстор...

Моята статия за Юрий Кузнецов „Етика на космоса” беше публикувана в „Лите-ратурная газета” и се оказа не просто първата статия за поета – това беше откри-

52

ване на нова художествена индивидуалност, към която в онова време беше труд-но даже да се доближиш с обикновените мерки, със старите политически щампи и естетически инструменти на критика. Юрий Кузнецов, при цялата своя така на-речена горделивост, при всичките шокиращи отвреме-навреме заявления като: „Наричайте ме Кузнецов. Аз съм единствен, останалите – лъжа и имитация”, се оказа доста послушен по отношение на критиката. Въведен в литературния про-цес с усилията на Кожинов и други хора, Кузнецов придоби много бързо типично стандартния облик на съветския литератор „с име”, създавайки своя индивидуал-но-лична биография в съответствие с общоприетите принципи от епохата на „за-стоя” – приеха го в Съюза на писателите, заседаваше в разни партийни комитети, във всевъзможни комисии, служил в издателствата „Современник” и „Советский писатель”, в списанието „Наш современник”, преподавал в Литературния инсти-тут като обикновен литературен чиновник от ония години. За своя краснодарски приятел-поет, с когото заедно бяха започнали на млади години като непризна-ти оригинални творчески индивидуалности и от когото той не малко е почерпил, Кузнецов така и не си спомни, не го подкрепи. Даже когато през 2002-ра излезе „Стволове и листа” на Чухно, той и дума не обели за това издание. И за трагич-ната съдба на поета.

Това беше творческо поведение, което не съответстваше на истински свободна-та, добра и човечна личност, характерна за големия поет.

Струва ми се, че тук, в отсъствието на лична, дълбоко изстрадана биография се крие ахилесовата пета на поезията на Кузнецов, която той майсторски я скри чрез митотворчество.

Най-честите и принципни спорове, които ние водихме с Кожинов, бяха спорове-те за Юрий Кузнецов. Аз твърдях, че според мен Кузнецов беше нужен на литера-турния процес от 70-те – 80-те години. Той „тръгна в друга посока” и по този начин отклони читателя от модерните тогава кумири – Евтушенко, Рождественски, Воз-несенски, от които той се поумори. Кузнецов показа нови възможности на естети-ческите символи, но значението му като личност, като творческа индивидуалност е преувеличено. Това не е поетът, който продължи традициите на великата руска класическа поезия...

Кожинов не се съгласяваше, държеше на своето.Днес, когато и двамата са покойници, в пълен ход е канонизирането на поета,

безапелационно, без отчитане на други гледни точки. В този смисъл като че ли аз съм загубила този отдавнашен спор.

Кожинов се оказа по-прозорлив: той добре е предвидил, че създаденото прижи-ве име ще продължи да работи за неговия носител и след смъртта му в съответ-ствие с общоприетите у нас канони, движейки се по проправения коловоз в общест-веното съзнание.

И все пак има понятие не близко, а далечно бъдеще. Сигзмунд Кржижановски ни предпазва: „Посмъртната слава е трополяща талига на живота, пътуваща празна”.

Творческата съдба на Ю. Кузнецов много зависи от това по какъв път ще тръгне бъдещото развитие на руската литература – по европейски тип на самоизразяване-то на свободната индивидуалност или по създаване на обезличени митове, посте-пенно израждащи се в риторично-публицистични фигури или анекдоти (което за съ-жаление е характерно за лириката на късния Кузнецов)...

53

Бъдещето ще покаже къде е истината...

- Какво се случва според вас в съвременната литература?

- Отговорът на този въпрос в голяма степен зависи от това доколко можем да съотнесем критическите си съждения по тази тема с усещанията на съвременни-те писатели. Любопитно е признанието на поета Алексей Цветков: „Престанах да пиша, когато престанах да усещам контекста, в който работя. Не виждам хора, по-ставили пред себе си свръхзадача.”

Може да се каже, че това е твърде лично, субективно, частно усещане на из-вестния поет и да не му обръщаме внимание. Но това не е така – нима някой от нас вижда литературния контекст, в който той работи?

Съвременната литература прилича на гъсти храсти от естетически хаос, в кой-то се крият множество разнородни, противоречиви, както отрицателни, така и плодотворни тенденции, „кръстоски” по думите на Андрей Платонов между взаи-моотблъскване и привличане. Особено това се отнася за отечествената поезия – появяват се много нови и стари, забравени и „пропуснати” имена, книги, сборници. И според мен именно поезията се превръща в онази стартова площадка, където днеска се формира новото качество на художествените смисли, извършва се про-бив в бъдещето на руската литература.

Трагизмът на днешната ситуация се заключава в отсъствието на философско-критическа мисъл или на мислене, способно да направи анализ на разнородните явления и тенденции, действащи в съвременната литература, да определи плодот-ворните и негативните, да открои художествената свръхзадача на автора, ако та-кава съществува.

При отсъствие на професионализъм в критиката справедливостта като худо-жествено понятие в литературата не работи. Но има и друг проблем.Нашата лите-ратура все повече става мемоарна. Свидетелствата и оценките на мемоаристите съвсем не винаги са точни и правдиви.

Често мемоарите и дневниците излизат с голямо закъснение. Например откъси от „Дневниците” на Андрей Тарковски излязоха с трийсетгодишно закъснение, къ-дето са дадени не особено ласкави отзиви за творчеството на известните му съвре-менници – Евтушенко, Бондарчук, Алова и други. Четейки тези записки, с тъга ми-слиш, че истината, скрита в дневниците, действително е истина „за себе си”. Защо е тази разлика между обществените оценки, които се въртяха тогава в пресата, и между личното, индивидуално мнение? Защо не чувахме прямия, открит глас на Андрей Тарковски тогава, в 70-те за Евтушенко например: „Много му се иска да го обичат! И Хрушчов, и Брежнев, и момичетата...” Или „Каква бездарност!”

Дневниците показват, че на повърхността на обществения живот съществуват фалш и лицемерие в оценките за изкуството и поради това се появяват надути ре-путации на надути фигури. Така и се движи нашата литература от този фалш, а по-сле се чудим, че умните и разбиращи от изкуство хора са замълчали, а истината са скрили в „Дневниците” като в сандък, запечатан със седем печата за по-добри вре-мена...

Тук няма как да не спомена моя любим австрийски романист Томас Берхард: „Ние искаме да говорим истината, но не я изговаряме... Истината, която знаем само

54

ние, може да се превърне в лъжа за другите, но ако не се откажем от нея, тя за нас ще си остане истина.”

Какво ще остане от литературата от началото на ХХІ век? Каква ще бъде исти-ната за днешната поезия? Трудно е да се каже.

Ако на армията пишещи се пада шепа критици, то още по-малко са критиците, способни да казват истината.

- Какво мислите за младите критици? Може би тази задача им е по силите?

- Младите критици са малко. За огромната армия от пишещи те са твърде мал-ко. При това те се движат в кръга на своите познанства, пишат основно за писате-лите от своето поколение, което значително стеснява цялостния поглед върху ли-тературата. Много често те са изобретателни във формата, остроумни и иронични са, владеят стила, но зад всичко това не се чувства сериозното нравствено отно-шение към предмета, наричан литература.

Впрочем критикът, както и поетът са многогодишни растения и те трябва да се отглеждат. В съветските времена систематично се провеждаха семинари за млади критици, проследявайки развитието им в цялата страна. Тези усилия многократно бяха възнаградени – много от днешните критици от по-старото поколение, плодот-ворно работещи в литературата – Л. Аннинский, А. Марченко, И. Золотусский, В. Курбатов, И. Шайтанов – са тръгнали оттам, от тези семинари.

Днес тази чудесна традиция е загубена, жалко. Талантът на критика се среща много по-рядко, отколкото на поета или прозаика. Затова и той повече от когото и да било се нуждае от поддръжка и поощрение. Между другото рядката птица от критическото племе рядко долита до пълноводната река на наградите. В журитата на всевъзможните литературни конкурси могат да се видят естрадни звезди, поли-тически дейци, шоумени, предприемачи, но не и професионални критици, владее-щи професионалния език на изкуството, които са призвани да формират вкус у чи-тателя към високата отечствена словесност.

- Кой от поетите според Вас продължава руската поетична традиция?

- Прочетох някъде, че човек живее в настоящето само 9 секунди. Останалото време се намира в миналото и в бъдещето.

Ако се замислим над тази информация сериозно, дори ако тя е от областта на фантастиката, то се налага да си зададем въпроса: Не преувеличава ли човек сво-ето съвремие?

Човекът е същество със значително по-дълбоки корени в традициите, отколко-то ни се струва.

Именно традицията прехвърля мостове в бъдещето.Това специално се отнася за поезията и най-вече за лирическата, където традиционните, така наречените ве-чни образи, теми, скитащи сюжети живеят столетия.

Така или иначе е наивно да се мисли, че традиционното в руската поезия е нещо христоматийно-гладко, аморфно, лишено от новаторство.

Аз често припомням на студентите забележителните думи на Евгений Виноку-ров: „Традицията е нещо революционно. Нужна е мощ, нужна е поетическа дързост,

55

сила, за да се включиш в традицията...” Ако за някого кажеш: „Този поет е в тради-цията”, това е висш комплимент, това значи, че той продължава, влачи като бурлак въжето на приемствеността, значи баржата се движи, значи има развитие.

Аз разбирам тъгата на младия съвременен поет по голямата класическа тради-ция в изкуството, когато той, виждайки цялото несъвършенство на своите и чужди творения, все пак желае да се сравни с великите еталони, а не с тези стандартни измерения, подхвърлени от всекидневната съвременност.

Да се съизмерваш с класическата традиция е необикновено трудно. Ако си спомним нашумялата в средата на миналия век дискусия „Класиката и ние”, то днес въпросът е друг: „Къде е класиката, къде сме ние?” Страхувам се, че отговорът няма да бъде обнадеждаващ...

Полето на поезията е безкрайно, както е смятал Лев Толстой, но не бива да се смесва висшето с низшето, не бива да се сменят местата им. Това очевидно е и главното условие на класическата традиция, която пред очите ни постоянно се на-рушава, размива се, подкопава се от агресията на мъртви симуланти, от пошлото възвеличаване, от безвкусицата на масовата култура. „И като пчели в кошера мър-тъв,// лошо миришат мъртвите думи”. Този образ на Гумильов може да бъде про-четен като пророчество – не случайно той се появява в стихотворението „Слово”.

Германски учени са установили, че мобилните връзки действат пагубно на пче-лите – от излъчванията те губят ориентация и не могат да се върнат у дома. Ай-нщайн е казал: „Ако измрат пчелите, човекът ще живее само още четири години.”

Поетът, за да не загуби ориентация в големия свят, за да не загине, всмукан от фунията на съвременните комуникации, за да не загуби способността си за словот-ворчество, за създаване на живи образи-символи, за извличане от езика на худо-жествени смисли, е длъжен постоянно да се връща в родния „кошер”.

Със студентите от моя творчески семинар в Литературния институт съм подгот-вила сборник със стихове на традиционната, вечна за руската поезия тема за есен-та, наречен от тях самите „Неокапали листа”. Това е нещо като скица, ескиз, подго-товка за антологията „Есента в руската поезия от четири века”.

Ние я познаваме времево и художествено през три века – ХVІІІ, ХІХ и ХХ. А как започва младото поколение своята „Есен” в началото на ХХІ век? Как настройва своята лира сред голямата отечествена традиция от Държавин и Пушкин, Баратин-ский и Тютчев, Блок и Ахматова, Есенин и Клюев, Аненски и Цветаева, Заболоцкий и Пастернак, Бродски и Рубцов, Твардовский и Прасолов? Какви нови значими сми-сли добавят в цялостния национален образ на руската природа?

Въпроси много, отговори – също.Мисля си, че отговорите, отличаващи се с разнообразие, свежест и нестандарт-

ност, освен всичко останало, ще ни приближат към индивидуалното лице на млада-та поезия, преоткриващо себе си в осветяването на една от най-обаятелните теми на руската класическа поезия – темата за Есента. Есенните листа за изкуството на словото остават наистина неопадали – тоест вечни. Получава се любопитен екс-перимент.

- Вие сте автор на известни литературоведчески книги за Заболоцкий, на сери-озни критически статии за руската класическа и съвременна поезия и поети (само изброяването би заело цяла страница). Но не всички знаят, че имате книга „Стихо-

56

ве на частния човек” издадена през 1999 година. Как се чувствате – литературовед, критик, поет?

- Някой от класиците беше казал: критикът е неуспял писател. Днес ние вижда-ме как много от критиците трескаво бързат да станат писатели – пишат романи, по-вести, стихове. С една дума опитват се да докажат на себе си и на всички, че могат да пишат не по-зле от NN. Това вече е в графата особено тщестлавие и честолю-бие.

Но може да се погледне и по друг начин – критикът наистина не успява да напи-ше собствените си произведения, не успява да покаже своето художествено лице, защото непрекъснато пише за други писатели, за други произведения. В някаква степен той несъзнателно или съзнателно жертва себе си. Получава се като в по-говорката: на обущаря не му е до собствените обувки, за тях все не остава време.

Не случайно Достоевски е смятал, че критикът не може да не бъде поет. Оче-видно имайки предвид личното отношение към предмета, силата на емоционал-ното преживяване и свободата на изразяване на мисли и чувства, особената кон-центрираност на формулировките, които отличават поезията от прозата и другите жанрове. Да не си слуга, да не си обслужващ в литературата...

Занимавайки се с критика, винаги съм се старала да скривам поета в себе си. Пръв проницателно забеляза това А. Прасолов, който в своите писма настоятелно ме съ-ветваше: „Не заглушавай влечението си към творчеството, в него ти по-бързо ще ук-репнеш като човек с поетична обвивка”(31.03.1963). А след година отново ми напом-ни: ”В теб клокочи Поета. Може би ще помогнем за неговото раждане”(31.01.1964). Но това се случи много по-късно, когато Прасолов вече беше покойник.

В края на ХХ век излезе първата ми и засега единствена малка книга, отпечата-на на евтина вестникарска хартия – „Стихове на частния човек”, в която влезе мал-ка частица от това, което беше написано за няколко десетилетия. И аз на собст-вен гръб усетих какво значи да бъдеш „неизвестен поет” или „незабележим пътник” (според по-мекия израз на Филип Жакот), от когото никой не се интересува, а той не се занимава с организирането на критически отзиви, презентации и обсъждания, за да привлече внимание към себе си.

Трагично-безизходно е положението на поета, който се е оказал извън група, партия, кръгове и поради което е останал без критики и критици. Той е незабелязан, не е попаднал в литературния процес, както казваха по-рано, или в „майнстрийма”, както казват днес. Това аз почувствах много осезаемо. За мен това се оказа безце-нен опит, който ми помогна да разбера механизмите, чрез които се прави „име” в съвременната литература. И въобще за съдбата на поета...

Неотдавна, препрочитайки своята книга, в едно стихотворение неочаквано на-мерих черти от своя автопортрет – стоически да оставам на мястото, на което са ме поставили съдбата, дългът, призванието. Без да търся най-добрата изгода и без да забравям, че справедливостта е била и е начало с художествен характер.

Както и да сме се наричали приживе – критици, литературоведи, поети (това времето ще покаже), ако стоически сме изпълнявали своя професионален дълг, служейки на изкуството, то ще ни остане едно единствено звание – Литератор.

Разговора проведе Игор Михайлов

57

ПРЕКРАСНОТО ТРЯБВА ДА СЕ ВЪРНЕБележки за младата руска литература

Лидия Сичова

На четирсет години човек бере първите плодове на живота. Тези, които са узрели на дървото на по-знанието за добро и зло. Налети ябълчици, червиви окапали пло-дове, както и голи клони, родили ялов цвят...

На четирсет години всичко из-глежда различно. Съвсем не така както на двайсет. Ако беше въз-можно да се слеят днешната по-мъдрялост и тогавашната све-жест!..

Чувството за времето пулси-ра в сърцето на младия писател. Усещането на живота е като оке-ан, струва ти се, че никога няма да има край. Но ще има бряг, ще има и смърт, ще има и безсмър-тие... навярно...

За да постигнеш нещо в лите-ратурата, е необходимо твърде рано да бъдеш себе си. Да съзре-еш – социално, творчески, естети-чески. Да можеш да различаваш бялото от черното в изкуството не по указание на „авторитети” (мно-го често кухи), не съгласно вре-менната мода, не благодарение на искрената си заблуда, а според истинската цена на сътвореното. Истинност, а не мнимост. Йерар-хия. Това ражда взискателност – към себе си и към другите.

Евгений Москвин – млад човек

Лидия Сичова е прозаик, главен редактор на литературното ин-тернет-списание „МОЛОКО”. Завър-шила е Историческия факултет на Воронежкия педагогически инсти-тут и Литературния институт „А.М. Горкий”. Живее в Москва.

58

с литературни способности. Той е надарен с чувство към словото, на-четен е, целеустремен е. Той е завършил икономическия факултет на МГУ (Московския държавен университет), а работи като куриер някол-ко дни в седмицата за джобни пари и за да има време за създаването на замисления роман. Каква увереност в себе си, в своето призвание, в предназначението си!

Романът „Големият кръг” вече е написан, сега ръкописът пътешест-ва по издателствата и по редакциите на литературните списания. Какво е това, което приятно изненадва в това произведение? Благородство-то на изложението, стремежът да се даде на живота действително го-леми идеи, вяра в изкуството и творчеството. Москвин пише така, като че ли до него не са съвременните „властелини на думите” К. Собчак, О. Робски, С. Минаев... Той живее в пространството на голямата култура, понякога впрочем като че ли забравя за реалния живот. Удивително-то е, че творците и участниците в масовата култура, колкото и да тъп-чат всичко живо и истинско кълновете на истинското изкуство все едно израстват след работата на „асфалтаджиите”. Самият Москвин, стру-ва ми се, днес вече разбира, че неговият щедър литературен дар е не само спасение, но и наказание. Да станеш писател днес означава съз-нателно да се откажеш от устроения и благополучен живот.

...А нима животът на наркоманите е подреден? Те също „правят своя избор”. Наркотиците са кайф и творчеството е „кайф”. Каква е, моля ви се, разликата. Заради „кайфа” може много да пожертваш – семейство, осигуреност, дом, родина...

Сред многото днешни определения на литературата някак си едно се загуби – общественото служене. Големият писател е велик труже-ник, създател и строител на духовни светове, които ще приютят мно-зина, ще утешат бедните, ще дадат опора на слабите, ще призоват към подвиг храбрите. Кога и как от необходимостта сам да се изразиш (дори много талантливо понякога) се появява това чувство на отговор-ност – да дадеш на другите вместо сам да си богат?! И тогава литера-торът се движи не от съперничество и тщестлавие, а от осъзнаване на необходимостта от всекидневна значима работа. Най-общо по груба сметка тя е безполезна, ако се съди по видимия резултат. Защото тър-жествува пластмасовата мъртвина – гланцирани списания, празни те-левизионни предавания, книги на медийни автори. А най-високата ли-тература – поезията – живата, истинската на кого е нужна?! Може би само на самите поети. И на жалка групичка „верни”, които се спасяват „греейки” се около техния огън.

59

***Но има литература и има успех. С голямо закъснение (вече отшумя-

ха фанфарите) се обърнах към книгата на Алексей Иванов „Золото бун-та” (2005). Първото и най-силно впечатление – колко хубав е езикът! Органичен и без всякакво натягане. Второто впечатление – колко много физиология и мръсотия. За достоверност? Заради реализма? (И това в приключенски роман?!). На трето място – авторът е завиден майстор на сюжета. Колко леко баржата на съдбата на главния герой, дърварят Осташка Перехода пътешества по реката на живота!.. Но и тук – обид-но нетърпение, небрежност.

Как да се отнасяме към този роман? Компютърна игра, „вариация” върху хартия? И откъде е тази убеденост на автора, че с историята, с миналото можеш да правиш каквото си искаш?! Литературата е игра, не е ли така? И целият живот е игра... Нищо свято. Сакрално. Забране-но. Защо пък в историята да не се внесе излишна бъркотия?!. Защо да не се устрои някакво фентъзи по мотиви на пугачовския бунт?

Но имаме ли право да умножаваме хаоса, да затъмняваме смисъ-ла? Поради лично тщестлавие, „слава”, за развлечение на читателя?! Най-удивителното е, че авторът с неговата дарба може да реши и най-трудните задачи. Но изглежда А. Иванов предпочита да се задоволи с малкото – игра и развлечение.

Главният герой на романа Остафий Переход нима ознаменува тога-вашния тип съзнание? Не. Авторът в дрехи от края на ХVІІІ век, с де-кори от онова време разиграва пред читателя „екшън”. С размах. С та-лант. С ум. Но... Това все пак е зад чертата на днешната литература.

„Достатъчно – ще ни каже издателят, – каква литература?” Каква ра-бота за бъдещето? Трябва сладострастно да се изстиска от получения живот всичко, до капка. Втори опит няма да има. А и първият може да свърши във всеки момент. Всички знаем, че днешното припряно битие може да рухне всеки миг, всеки час.

Един литър бензин „изяжда” 12 килограма кислород. САЩ отдавна вече са „изяли” своя кислород и живеят като подяждат другите. Вода пием от бутилки – в открит водоем тя ни се струва „неестествена”. Ско-ро ще си купуваме и въздух...

Щастие или успех? А успехът е удоволствие. Изяш колкото можеш. Не колкото искаш, а колкото можеш. Успехът е път към комфорта. Ги-гантски аербъси всекидневно изгарят хиляди тонове авиационен керо-син, возят туристи, за да могат те да „видят света”. Празно мотаещите се отнемат въздуха на живеещите днес...

И какво, да не летим със самолети? Да не препускаме с джипове? Да не печатаме милиони книги-еднодневки и списания – нали загиват дър-

60

вета, гори?! И всичко това – заради успеха...А какво става с „общественото служене”? Писателят – това е об-

щественото служене. Лев Толстой например. Но нали „общество” няма!.. Кому да служиш? Всеки – съзнателно или несъзнателно – жи-вее с предчувствието за изчезването на водата и въздуха, земята и го-рата, живее сам за себе си, дърпа одеялото. И съществува само лич-ният успех, личното удоволствие. А обществото е пазар, където трябва успешно да се продадеш. Ако се продаваш (например, твоята книга), значи си нужен на хората. Ако ли пък не – ти си графоман или неудач-ник. Не си пробил...

Пазарът е критерий за истината. На пазара са необходими скъпите автомобили, туристическите пътувания до Сейшелските острови, лъс-кавите списания, многопрофилните търговски центрове, телевизион-ното шоу. Пазарът бърза. Току-виж утре гръмне криза и удоволствия-та ще трябва да се свият? Пазарът най-общо знае, че това безумие ще свърши, ще рухне, че животът на „духовен кредит” не може да не поис-ка разплата, но все едно пазарът кара хората да потребяват все нови и нови порции удоволствие. Във всичко.

Пазарът поглъща, смила културната продукция – книги, филми, му-зика... Така е „устроен” светът. И ти, пишещият човек, си длъжен ор-ганично да влезеш в това колективно безумие. Да се впишеш. Длъжен си да не натоварваш, да развличаш, да носиш удоволствие, да удивля-ваш, да бъдеш свеж, здрав и неочакван.

Тези гърчещи се рок музиканти, културните маргинали от покрайни-ните на живота, нещо пеещи за ада... Няма Бог и няма други цели ос-вен удоволствията. (Разбира се, бедните имат друга цел: да похапнат, да се облекат, да имат покрив над главата си. На бедните не им е до книги. Те са в нужда. Бедната среда не ражда успели писатели. Писа-телите живеят на Рубльовка. Капризничат. А ако се мъчат, то е само за да бъдат успели.)

„Успелите писатели” (най-успелите, които уморените, измъчени жени четат в метрото) с какво са ценни? Те показват пътя към успеха. „Не се товари” със световните проблеми, стреляй в дедективите с „бригада-та”. Затворен кръг – читатели, стремящи се към успеха, и писатели, из-даващи рецепти за това. Те са мили и понятни един на друг.

Религия, църква? А защо не, ако това помага на „успеха”?Добре, а ако не е успехът, то какъв е критерият?Смешно е, но във века на нанотехнологиите и авиационния туризъм

критерият е същият – десетте заповеди.Не успехът, а Бог е главното в живота.Не сътворявай кумири (от „успехи” и пари).

61

Обичай ближните, а ближни са тези, които те четат. Но ако ти гледаш на тях като на източник на успех (доход), нима това е любов?!

Богопознаването е първото задължение на човека.Почитай баща си и майка си, т.е. литературната традиция.Не убивай (в това число и героя на своите произведения заради

„развитието на сюжета” и заради читателя, който ще „убива времето” четейки те).

Не прелюбодействай – т. е. не конюнктурствай в творчеството, не гледай през пръсти на пазара, на тълпата и на медиите.

Не кради. Живей от резултата на своя умствен труд, не плагиат-ствай.

Не лъжесвидетелствай. Не създавай лъжливи светове, оправдава-щи твоята творческа немощ.

Не завиждай на другите...А засега дейността на човека намалява кислорода, отравя водата,

унищожава гората, довежда до изчезването на растения, риби, пепе-руди, бръмбари. Значи и човекът се променя? Той вече няма бъдеще (вечен живот), има само настояще, „успех”? Затова и писатели с пре-тенции, че ще ги четат и след 50 години, почти не останаха. Затова и учредяват литературни музеи приживе, а паметници поставят „по горе-щи следи”. Днес или никога. Думата вече не принадлежи на бъдещето, защото бъдеще няма.

И какво, ти – такъв талантлив и надарен, ще живееш съгласно запо-ведите и ще живуркаш, а другите, които са съумели да нарушат тези за-поведи (а може би и не подозират за съществуването им) ще жънат ус-пехи?! Ярки, шумни. А победителите – това на всички е известно – не ги съдят. В литературата остават тези, които побеждават. Скандалното, шокиращото – най-краткият път към победата...

В ежеседмичника „Литературная Россия” в критическа статия ци-тират стихове от Борис Илин. Авторът е млад човек, 23-годишен. По принцип стиховете са норма за 70-те, началото на 80-те години. Но всичко така е разрушено от тогава! И сериозността с целомъдрието се възприемат като поразителен талант. Критиците и рецензентите не го-ворят за това. Но в подтекста звучи: „Как можеш ти, миличък... В така-ва кал (каквато е наоколо) да не се изцапаш... Откъде си ти?..” И т. н. В действителност да живееш в обкръжението на канализация, като че ли нея я няма, трябва да имаш огромен запас от духовно здраве!...

Оказва се, че това е лесно – качваш се на върха и се събуждаш зна-менит. Само трябва да не се изцапаш от нечистотиите през най-опас-ните (младите) години от живота! От тези екскременти, в които същите модни критици те напъхваха – моля, това е съвременно изкуство. Бо-рис Илин е талантлив (в Русия има много таланти), но главното е, че

62

той е успял да запази целостта и яснотата, с която възприема света. А това е голяма рядкост.

...Гледах от балкона как играят деца на площадката. Момиченце, малко, гъвкаво, в червена рокличка, пълзи по катерушката... Симпа-тично, невинно дете. Златни къдрици, наивна грация. Нима и нейния живот ще отровят? И никога няма да разбере, че „поезията е верига от най-високите планини...”, както е написал младият поет.

***В творчеството поетът, писателят, художникът като че ли постоян-

но (често несъзнателно) се връщат към чувството на благодат, изпита-но някога, в момент на сътворяване. От това се появяват повторения, самоповторения. Те са очевидни за читателя и за зрителя, а за творе-ца те всеки път са нови и той възможно е да не може да сдържи свои-те чувства (сълзи).

С годините отслабват зрението, слухът, паметта, реакциите се заба-вят и по-силни стават сълзите, които завладяват художника. С години-те това чувство за възвърнатата благодат му става по-скъпо от онези емоции, които е преживял на младини.

На младини има дарба, осъзнавана само през зрелостта и старост-та. Чудесно се е раждала прозата – без предварителни сметки, идеи, струва ти се само по настроение, раждала се е от въздуха, от нищото, само от органите на чувството. Но тази проза е била натъпкана с идеи и образи, с настроения и всичко това чудесно се е съединявало. Орга-нично. Така че не е възможно да бъде обяснено.

В късните произведения се появяват и идеи, и опит, и разчети... Но го няма чувството на наивното сътворяване и тъгата по него е може би най-нерадостното преживяване на художника.

Така си мислих, когато четях Вера Хохлова. Тя е на 18 години и жи-вее в Рязан. Нейното стихотворение „Черемуховый сон”, отпечатано в „Литературная газета”, ме порази.

Има някакво вътрешно зрение едновременно с това, обикновено-то, което ти дава щастието да виждаш небето, земята, дърветата, тре-вите, къщите... А вътрешното дава чувство за родство, за познаване. Удивително е как на 18 години е възможно да почувстваш всичко това – древния руски мит, езическата красота и ужаса от настъпващите по-следни времена! И всичко това е свързано с чистотата на юношество-то, с онова особено, ясно зрение на наивно влюбените, на които им се струва, че прегръщат целия свят, дори да е обречен на гибел, и съзират само щастието и красотата на живота. Струва ми се, че това стихотво-

63

рение даже ухае на песекиня (дива череша, черемуха) с нейните хлад-но-белоснежни цветове, опиващи с аромата на пролетта, на младост-та... Щастлив е този, който пази своята чест от младини и живее живота си нравствено и праволинейно.

***Седя в лодка, отблъсквам се от брега с веслото, отплавам – по-да-

лече и по-далече – по гладката водна повърхност, а на брега остава и се отдалечава това, което ежеминутно, всеки ден ме е вълнувало, а всъщност е закривало живота ми. Писателят е създаден за творчест-во, за раждане на красота, на него му е нужна свобода без суета. Само в нея се ражда цялостен образ като окъпан от водата лебед и ето той вече лети, широко и свободно размахвайки криле...

Що за чудо е това да бъдеш сам себе си, да принадлежиш на себе си. И да живееш за това, за което си предназначен.

Истинската писателска работа не поставя никакви рамки. Ти си сво-боден като човек, за пръв път попаднал в планината, без ясно да си представя как и на какъв връх трябва да се изкачи. Всички те са висо-ки, прекрасни и недостъпни, а ти си един жалък човек!..

Но това чувство за свобода е позволявало да се преживеят резки-те, на нищо не приличащи минути за разбиране на света. Точно тези мигове после се претопяваха в творчество, всичко останало е раждало само униние, безцветни очерци, любопитни, но лишени от плът красоти и сили. О, тези мигове на щастие! Те са раждали стихотворните стро-фи, те са карали ускорено да бие сърцето. Има Бог!..

На четиресет години ти правиш промеждутъчна равносметка на жи-вота си, двайсет години от който са преминали през следперестроеч-ната чума. И ти разбираш, че твоят успех се състои от сто читатели. Книжката, издадена в такъв тираж за твоя сметка, се стопи за седмица и наистина беше призната за смислена и нужна. Без всякакъв „пиар”.

Но това не бяха случайни ръце. Твоите читатели – ако се замислиш, са най-добрите хора, които си срещнал в живота си. Точно те са напра-вили живота ти осмислен, а понякога възвишен и одухотворен. Това са хора на честта, на дълга, на идеите, за които на първо място вина-ги е стоял духовният интерес. Тяхната работа, техният живот са ста-нали кристалната решетка, опората, сдържаща околното безумие от окончателно потъване в хаоса. Напротив, даже започват да се появя-ват някакви просветления... Благодарение на тези хора ти както по-ра-но търсиш истината, макар че е имало години и месеци, когато не ти се е искало да живееш, а камо ли да хабиш време за някакви писаници.

64

Това са истински, отбрани хора – сред тях няма нито един лъжец, ду-ховно нечистоплътен човек.

Кои от хората на „успеха” могат да се похвалят с такива читатели?!

***Младостта не е натоварена с минало, а бъдещето все още е само

път, който трябва да бъде извървян спорно и весело. Младостта не знае как е било по-рано, но затова пък чрез своите най-добри предста-вители чувства как не трябва да бъде. Младостта иска да построи жи-вота справедлив, защото младият човек като правило е добър човек. Той има много сили, желания, талант, време и за всичко това засега ни най-малко не му е жал...

„Едва ли в Първопрестолния ще разберат какви чувства изпитва си-бирякът, когато кракът му стъпи на Червения площад - ми пише Алексей Лесняцки (роден в 1982 година, висше образование, през 2004 - 2005 година е служил в гвардейска бригада за бързо реагиране). – За нас светите чудеса на Москва може би са сто пъти по-скъпи, отколкото на самите столични жители. Знаете ли, аз порядъчно нападах Златогла-вата в поредния роман, но всичко това е от любов и от благоговеене пред нея... Пращам ви „Дежурни по страна”. Ако сметнете, че романът е полезен за страната, то, моля ви, употребете го по предназначение... А напоследък мога да ви се похваля. При нас в Хакасия има блестя-ща младеж. Почти всички. Много, много от тях вече видях как действат. Ако някой край вас смята, че с Русия е свършено, то предайте му, че у нас мислят съвсем по друг начин.”

Това е характер! Истински, сибирски. Точно така е: кой както живее, така и пише. Романът на Алексей Лесняцки, при всичките му техниче-ски несъвършенства, покорява с главното – това е жива, млада, съзи-дателна литература! Това е абсолютно мъжка проза – със своето бла-городно светоусещане, с жаждата за високи идеали, с желанието да преобразят света, страната. Какво може да се каже?! Юнак!

„Дежурните по страна” – това са студентите, младите хора, за които Русия не е празен звук, не е местоживеене, а истинска Родина, която те искат да спасят, да съхранят, да променят. Родина на велики хора и го-леми идеи. „Изпреварвайки събитията, ще кажем, че младите момчета ще се запасят с търпение, с гумени ботуши и ще започнат неуморно да маршируват по безкрайните простори на държавата в търсене на са-мотна талига, наричана Русия. Когато я намерят, ще заемат вакантно-то място на впрегатния кон и ще се опитат да поместят всичките чети-ри дяволски колела от мъртвата точка. А ако нищо не се получи, то – да се надяваме – никъде няма да тръгнат, ще останат, ще се насилят при

65

разтоварването на ненужните вехтории, а след това ще заемат кръгова отбрана и поне ще се опитат да запазят това добро, което е било на-трупано от предидущите поколения...”

А в това време загърмяха световните финансови пазари, заклатиха се отечествените „пирамиди” и все по-често започнаха да се чуват гла-сове, че трябва да се живее според средствата на реалната икономи-ка – основата на страната, и че реалната литература също като че ли е важна работа...

Ако Русия до този момент все още не е загинала, не се е разпадна-ла, не е била разкъсана на още по-малки части, то е само затова, за-щото в общото жвакащо блато на така наречената днешна култура все още има „островчета”, твърди „буци”, опори, колчета, побити стълбове, които нравствено държат страната. И, както във всички други време-на, надеждата е в младите: момчета, във вашите ръце като че ли сега няма нищо, но всъщност от вас зависи всичко! Пишете ли остросюжет-ни социални романи като Алексей Лесняцки или лирически стихотво-рения както един друг сибиряк, Василий Попов, вие сътворявате едно дело – нравствено укрепвате народа, утвърждавате красотата, а зна-чи защитавате родината. Точно така както това преди вас са вършили воините на Куликовото бойно поле и във Великата Отечествена. Точно така както Гавраил Державин и Александър Пушкин, Сергей Есенин и Александър Фадеев. Да, талантите и дарбите у всички са различни. Но мъжеството, храбростта, благородството, красотата, любовта – по тези качества на никого не бива да се отстъпва!

Казват, че красотата е божествено чувство. Такива са стиховете в книгата на Василий Попов „Гласът на тишината”. Той е студент в Лите-ратурния институт, роден е в Ангарск, Иркутска област...

Ние днес почти забравихме как трябва да изглежда руският човек, какви качества трябва да притежава. А в най-добрите произведения на младите писатели лирическият (и епически) герой е мъжествен, нежен, деятелен и храбър. И е духовно и физически прекрасен. А нали краси-вите хора наистина имат право. Това не е хвалба за красотата (случва се красиви хора да не разбират силата и значението на своята красо-та). Това като че ли идва отвън – той, красивият и надареният, добри-ят и великодушният трябва да бъде пръв! Като че ли природата го е изпратила (или Бог) като образец, недосегаем идеал за човечеството.

Но младите писатели, за които говоря, навярно са изключения, а не правило. Защото „типичният герой” на съвременните „нови” писатели често е мизерен и жалък. А се случва и често да е мерзък. Защо е така?

66

Виновно ли е времето, лишило ги от кислорода, от чистата вода, от ме-ката трева? Или новите писатели са загубили „вертикалните нравстве-ни връзки” – във времето и пространството, в Русия и в света? А може би затова ни се струват мизерни техните герои, защото ние, за разлика от тях, още помним друго време, други хора?!

Поетът Николай Дмитриев (днес вече покойник) в стихотворението си „На строителството на храма Христос Спасител” е написал, че нови-ят век ще си спомня тази смес от сълзи и кръв...

Нашата нова литература също е замесена от сълзи и кръв – на тези, които не можаха да преживеят разпада на СССР, разгрома на култу-рата, науката и образованието, информационната „атомна бомба”, на-шествието на крадците, циниците и простаците. И самите ние за всяка наша дума, ако се замислим, плащаме с кръв, със сълзи, с живота си.

Ще бъде ли нашата нова литература спасителна за човека? Не знам. Но прекрасното трябва да се върне в живота ни. А без волевите уси-лия, без преобразуването на нашите социални условия, това изглеж-да невъзможно...

67

ДНЕВНИКНАКЪДЕ ВЪРВИ ИСТОРИЯТАЛитературно-историческото и философското дело на Борис Тарасов

Панко Анчев

Борис Тарасов е един от най-го-лемите днешни руски литературо-веди и философи, учен от висок ранг, проникновен познавач на ру-ската и френска литература и фи-лософия, изследовател на руския ХІХ век. Още първата му книга за френския философ Блез Паскал, издадена през 1981 г., обръща вни-манието на специалистите и масо-вия читател. За нея Борис Тарасов получава награда за най-добра кни-га на млад литературовед. От тога-ва тя се издава вече няколко пъти и е високо ценена и в самата Фран-ция като едно от най-задълбочени-те изследвания върху творчеството на този велик мислител.

Книгата за Паскал откроява ня-колко много ценни качества у Та-расов, които той развива в следва-щите си книги – все едно дали са биографии, или монографии и из-следвания на определени пробле-ми: търпеливо проучване на доку-менти и източници, умение да се свързват фактите, способност да се градят обосновани тези и всич-ко това да се излага просто, ясно и достъпно.

Въпросът, който Б. Тарасов за-дава в тази книга, е основен за ця-лото му творчество. Впрочем това

е въпрос изобщо за руската мисъл, за руското обществено съзнание в миналото и днес.

Става дума, разбира се, за това как се възприема ходът на истори-ята в различните времена и как ру-ската обществена мисъл и руското съзнание се отнасят към историче-ското развитие. Т.е. как руснаците мислят историята и я осъзнават.

Един от най-верните подходи към отговора на въпроса „Накъде върви историята” е да го търсим в литературата. Защото литература-та съдържа идеите на времето и тя първа изразява онова, което само-то общество още не осъзнава. А ко-гато го осъзнае, обществото нами-ра в литературата знака на своята най-автентична истина. Писатели-те са тези, които виждат или пред-сказват бъдещото, тъй като разби-рат миналото, носят го в себе си и откриват там кълновете на новото. Впрочем в Русия днес се забеляз-ва възраждане на интереса към ис-торията. Там, разбира се, винаги е имало силна историософска шко-ла, но сега става дума за философ-ското осмисляне на историята чрез анализ преди всичко на литератур-ни текстове.

Всъщност въпросът наистина не е толкова за миналото, колко-то за настоящето, за пътя, по кой-

68

то Русия върви и трябва да върви в своето ново развитие. История-та е само отправен пункт, средище на традиции и идеи, които могат да бъдат или да не бъдат използвани в движението по този път.

В традициите на руското об-ществено съзнание, на руската фи-лософска мисъл е да се смята, че нацията, особено руската, може сама да избира пътя, по който да върви, и модела на своето същест-вуване, начина на мислене и пове-дението си в историята. Затова и е толкова болезнен въпросът за из-бора, както и за отговорността на правещите този избор. Дълг на ин-телигенцията, на писателите и фи-лософите е да разсъждават за въз-можностите, да предупреждават за опасносностите и да отстрянават пречките по този път. Руската инте-лигенция винаги се е занимавала с това и винаги се е измъчвала, ко-гато е грешала или не е в състоя-ние да убеди обществото в правил-ността или неправилността на един или друг избор. За нея това е тра-гедия и тя не си е прощавала про-вала, защото е морална по своята дълбока същност.

Борис Тарасов тръгва от този дълг на руската интелигенция и проследява как тя в различното време размишлява за руския път и как преценява историята на Русия от гледната точка на моментното състояние и възможните перспек-тиви в бъдещето. Размишленията за руския път са размишления за това как Русия да запази величие-то си и да продължи да определя

събата на Европа и света. Тя играе важна цивилизационна роля, отго-ворна е и за съдбите на други наро-ди, в това число и на нашия, загри-жена е за състоянието на света не само заради своята безопасност и възможост да се развива икономи-чески, но и заради културното сво-еобразие на славянските и право-славните народи. И западниците, и почвениците; и консерваторите, и либералите имат една-единствена изстрадана и съкровена цел: Русия да съхрани могъществото си, да бъде велика държава и изпълнява своята цивилизационна мисия, въз-ложена й от Господа.

Две тези се борят, според Б. Та-расов, в руската политическа и об-ществена философия на ХІХ век: за новия Ренесанс и ускорения Апокалипсис. Т.е. за възхода или за разпада и гибелта на Русия, ед-накво възможни в създалите се ус-ловия през различните епохи от ис-торията.

Руснаците винаги са гледали на Запада като на друг свят, с който воюват, но и с който се съизмерват и очакват оценка за собствената си значимост. Те му противопоставят и своя свят, противоположен на ли-берализма и упадъка на западната цивилизация. Там е високият стан-дарт, материалният напредък, лук-сът, но и „бесовщината”, прониква-ща от ХІХ век и в Русия. Върху това какво да се избере и до къде да се стигне в човешкото развитие е и руското размишление и спор както през целия ХІХ, така и през следва-щия революционен ХХ век. Защо-

69

то Западът за Русия е бил винаги противник и дори враг, но и при-мамлива действителност, източ-ник на обществени идеи и практи-ки за промяна на обществото. Той винаги е бил изучаван внимателно и точно в това внимателно изучава-не са били откривани и недостатъ-ците или достойнствата на самата Русия. Борис Тарасов анализира тези дискусии и сам влиза в тях в статията „Нов Ренесанс или уско-рен Апокалипсис”, с която се отва-ря книгата му „Накъде върви исто-рията”.

Въпросът, който руските мисли-тели и политици постоянно си зада-ват, е: като тях ли да живеем, или руският път е различен и той ще ни отведе до целта. Като тях означа-ва пълно подчинние на технологи-ите, на икономиката и страстта към печалби, превръщане на техниче-ските постижения в идол, пълно ос-вобождаване от нравствените за-дръжки и отдаване на насладите, които егото желае, и отказ от уста-новените традиции в организация-та на обществения живот и руския традиционен морал. Да следваш руския път означава критично да се отнасяш към либералните за-падни идеи и да отчиташ особено-стите на руския ум, душа и народна нагласа. Русия, смятат привърже-ниците на руския път, не е като дру-гите държави; тя има своя мисия, възложена й от Бога, голяма и сил-на е и на нея не може да й се на-лагат насила чужди форми и идеи. Борис Тарасов сам е привърженик на „руския път”. Но в книгата си той

сблъсква привържениците на две-те тенденции, анализира мотиви-те и аргументите им да предпоче-тат едната пред другата и показва как самия Запад е недоволен от себе си и как той не приема с ра-дост и ентусиазъм онова, което адептите му в Русия се стремят да наложат на себе си като единстве-но средство за неспирен прогрес и разцвет на държавата. Дълбоките европейски и американски мисли-тели (за разлика от пропагандисти-те ) отчитат колко далеч от първо-началните идеали на Ренесанса е отишъл Западът и колко поражения върху личността е нанесъл с отка-за си от Господа и Христовото уче-ние. Това започва обаче именно от Ренесанса и Б. Тарасов простран-но показва как философията и ли-тературата отчита тези отклонения, забелязва пораженията и иска да отрезви човешкия ум от възхвалата му на т.нар. ренесансов хуманизъм - първоизточник на упадъка, а не на възхода на личността и общество-то. Тази теза не е особено популяр-на и обичана и на Запад, и в Русия, а и в България, но е вярна и Борис Тарасов успешно доказва нейната научна състоятелност с цитати от големи имена: Шпенглер, Ницше, Хайдегер, П.А.Флоренский и др.

Русия не преживява епохата, на-речена Ренасанс, поради което има основание да претендира за раз-личност спрямо останалите нации и държави. Но Ренесансът е нача-лото на модерната епоха, на епоха-та на капитализма и индустриали-зацията, а Русия не остава чужда

70

на дълбоките икономически и соци-ално-политически изменения, чие-то начало в Европа е от ХІV - ХV в., а в Русия би трябвало да свърз-ваме с царуването на Петър І, т.е. през ХVІІ – ХVІІІ в. Но там то няма мащаба на радикалната общест-вено-политическа и културна про-мяна. Причината е в голямата територия на Русия и неравномер-ното развитие на отделните й час-ти. Едни са темповете в Москва и Петербург, съвсем други в Сибир, а руската нация е единна и нейната култура не се проявява единстве-но в столицата и големите иконо-мически и политически центрове. Б. Тарасов всъщност изрежда, като цитира заключенията на учените, какво е спечелила Русия с това си неравномерно развитие и с липса-та на отчетлив Ренесанс в нейната история.

Русия „пропуща” Ренесанса, но не и буржоазната революция. Ру-ските умове усилено предупреж-дават за гибелното въздействие на либералните идеи на западно-то Просвещение и за опасността от революция, която може да доведе до разпад и изчезване на нацията и държавата, но не успяват да ги сп-рат и да предотвравят обективните процеси. Историята е избрала сво-ята посока и не се поддава на тех-ните внушения. И в това е голямата драма на руската философия, ли-тература и политическа мисъл, ко-ято Борис Тарасов изучава в тази книга. Драмата на интелигенцията на велика държава, която е убеде-на, че както е в състояние да ре-

шава актуални геополитически спо-рове, така е способна да променя историята и да й задава посоките и темповете на развитие. Струва ми се, че малките народи, колкото и силна да е мегаломанията им, ня-мат такива комплекси.

Освен епохата на Петър І още две епохи раждат остри дискусии и противоречиви оценки в руската историография и литературозна-ние: Александър І и Николай І. То-гава именно се зараждат и проявя-ват отчетливо първите си резултати толкова старателно и гневно възпи-раните либерални идеи. Двамата императори са продукт на своето време, последователи и едновре-менно с това отрицатели на и на либералната идеология, протича-щата в различни форми Велика ру-ска революция с нейните възходи и падения, съзидания и разрушения. Те са и сложни фигури, противоре-чиво оценявани от съвременници-те им именно заради тази сложост на характерите и поведението им, заради сложността на епохите и задачите, които е трябвало да ре-шават. Съвременниците рядко са справедливи, когато оценяват во-дачите си, но историята е длъжна да проявява повече широта и да от-чита повече факти и подробности, когато дава такива оценки. Тя има възможност да го направи, защото е освободена от страстите на ми-налото, няма лични впечатления и е в състояние да съпоставя раз-личните оценки, да проверява дос-товерността им в документи и сви-детелства и да свързва делата им

71

с последващите резултати. Такъв подход е избрал и Борис Тарасов.

И Александър І, и Николай І раз-бират, че Русия трябва да бъде ре-формирана, но, първо, реформите трябва да се извършват постепен-но, съобразно условията в импери-ята, и, второ, така да се извършат, че да запазят империята и само-държавието и да им придадат нова сила. Възможно ли е било по този именно начин и с тази нагласа да се гради руската история на ХVІІІ и ХІХ век, когато цяла Европа прео-долява средновековието и върви по пътя на буржоазното политическо и икономическо устройство? Алек-сандър І е героят на антинаполео-новската война и спасява Русия от гибел. Николай І още от първия ден на своето управление се сблъсква с бунта на декабристите и се при-нуждава да бъде жесток и дори да пролее кръв, за да предотвра-ти анархията, в която насилстве-ното ускоряване на историческото време може да хвърли държавата. След победата над Наполеон Алек-сандър І осъзнава погрешността на намеренията си да извърши бър-зи и радикални реформи (той сам е казвал, че по убеждение е републи-канец!) и започва все по-настойчи-во и последователно да укрепва самодържавието. Той си дава смет-ка за опасностите от резките дър-жанически движения, от сляпото следване на чужди образци и пре-небрегването на традициите и осо-беностите на руската реалност. За революционните демократи подо-бен обрат в политиката на импера-

тора е „мракобесие” и „реакцион-ност”. Историята обаче не споделя напълно тези определения.

Големият политически (а и ико-номически в голяма степен) про-блем, пред който са изправени и двамата владетели, е отмяната на крепостното право. Повече от век този проблем тревожи руската на-ция, създава остри конфликти, по-ражда непреодолими противоречия и ту ускорява, ту забавя развитието на Руската империя. Но всъщност се разрешава в точно определе-ния момент, когато е напълно уз-рял и обществото е в състояние да осъзнае освобождаването на селя-ните като неизбежно и правилно. А и самите селяни да могат сами да почувстват и използват свобода-та си не просто като благо, а и като средство за съзидание. Времето на Александър І и Николай І не е спо-собно на това. Проблемът е поста-вен като отзвук на идеите на френ-ското просвещение, но тогава той няма разумно решение и е повече материал за размишления и поли-тически упражнения, а не и упра-вленско действие. Борис Тарасов много внимателно, но достатъч-но категорично изследва тази тема и посочва драмата на владетели-те, които трябва да отговарят на справедливите претенции на част от обществото, но и да съхраняват единството на народа и целостта и силата на империята. В двата очер-ка „В плен на времето (Александър І и неговата епоха: метаморфоза-та на хората и идеите)” и „Рицарят на самодържавието (черти от уп-

72

равлението на Николай І)” са сред най-доброто, което той е написал. Не са много авторите, които да-ват такава оценка на двамата мо-нарси. Майсторството на писателя се проявява най-вече в обрисовка-та на сложни исторически лично-сти, на противоречиви характери и неординарни индивиди. А те не са чак толкова много в историята и на-истина се изисква високо майстор-ство, за да се каже с малко думи какви са били те и защо са такива резултатите от дейността им.

Голямото изпитание за Николай І е безспорно въстанието на дека-бристите. Още в първия ден след неговото възкачване на престола въстанието избухва и на Николай І му се налага да предприеме реши-телни действия, за да запази прес-тола и властта. Б. Тарасов адми-рира решителната воля на новия император и красиво извежда труд-ното му решение да бъде жесток, но да спаси единството на нация-та и да не позволи на бунтовниците да нанесат тежки поражения върху държавата. Не е лесно да се зае-ме такава позиция и по отношение движението и въстанието на дека-бристите, защото това би означава-ло да се опрости неговият смисъл и значение за историята. Декабрис-тите не са случайни хора и в ника-къв случай не са авантюристи, за каквито ги обявява самият Нико-лай І, но техните действия не про-изтичат изцяло от потребностите и логиката на епохата, не са съобра-зени с нагласата на обществото, не са много ясни и идеологически

адекватни на времето. Справедли-востта, за която се борят, е все още абстрактна, не достатъчно точно формулирана и не води до практи-чески действия, които биха реал-но променили към по-добро Русия. Николай І вижда в тях смутители на спокойствието, изменници и руши-тели на дадената от Бога власт. Той няма време да размишлява и ана-лизира. Изправен пред подобна съ-протива, той намира смелост, за да действа безкомпромисно. На него му са ясни последиците при взи-мането на това решение и той по-стъпва според повелите на истори-ята, макар историята по-късно да не му дава заслуженото. Но Борис Тарасов иска да ни убеди, че исто-рическата престава за Николай І не е вярна и че той наистина е значи-ма фигура, допринесъл много за Русия; че не е диктатор и тиран, а разумен и дори чувствителен вла-детел.

Впрочем Б. Тарасов е състави-тел на един изключителен сборник с текстове от Николай І и спомени на съвременници за него („Николай І. Рицарят на самодържавието”, М., 2007), от който се вижда колко мал-ко сме знаели за този руски импера-тор и колко подвластна на инерци-ята е оценката за него в историята. От този сборник може да се види колко дълбок характер е Николай І и с каква загриженост ръководи страната си и отстоява принципите на самодържавието, за да има спо-койствие и мир сред хората. Впро-чем ние, българите, сме настро-ени зле срещу самодържавието

73

като форма на държавно управле-ние поради особеностите на наше-то историческо развитие. Смята се, че това е диктатура, беззаконие и мракобесие. Самодържавието оба-че е средновековна форма и отри-чането й показва, че е настъпило друго време.

Борис Тарасов не случайно от-деля толкова място и изследова-телско внимание на царуването на двамата императори и на епохата, в която те живеят. Може да се каже, че именно в тази епоха се засил-ват процесите на обуржоазяване на Русия (или поне на нейните го-леми центрове – столицата и в про-винцията). Събитията, които стават тогава, свидетелстват именно за това. Тогава се трасира окончател-но пътят, по който Русия трябва да върви, появяват се „западниците” и „почвениците” и започва дългата и непримирима дискусия за „Русия и Запад”, продължаваща и до наши дни. В личността на императора се проецират тези две начала; вътре в себе си и чрез своето поведение той избира алтернативата, тръгва на Запад, а после се връща в Ру-сия и така до безкрай. Тази „цар-ска” драма е прекрасно предадена от Борис Тарасов, аргументирано, с изящни психологически анализи и историко-философски обобщения.

В очерка за Николай І Борис Та-расов прави една важна бележка, чиято истинност усложнява спо-ра, за който става дума, придава му метафизичен, а това означава и трагичен, характер: „Ако по от-ношение на революционните идеи

изператорът води изолационистка политика, то материалните изобре-тения на Запада привличат силно неговото внимание. Господството на самодържавния строй никак не пречи на развитието на стопанския живот и на новите икономически връзки.” Тарасов привежда данни от развитието на руската икономи-ка по времето на Николай І, от кои-то се вижда, че капиталистически-ят начин на производство набира сила и се превръща в господстващ. Общо взето, смисълът на полити-ката на императора е: запазваме държавната форма на управление, но променяме начина на производ-ство и на икономическите отноше-ния. Казано по Маркс, нова база със стара надстройка. Възможно ли е обаче такова единство между две системи и епохи? Ето, тази ди-лема се мъчат да разрешат руски-те мислители: писатели, политоло-зи, философи, политически дейци, а и самите императори. Отговори-те, които Борис Тарасов формули-ра и обобщава в своята книга, са различни. Всеки писател го дава според своето разбиране, идеоло-гически пристрастия и душевна на-гласа.

Интересна е позицията на Ф. И. Тютчев – един от най-големите руски поети на ХІХ век. Почти цели-ят му живот преминава в чужбина, където работи като дипломат. Вла-дее езици и дори пише блестяща поезия и публицистика на френски. Човек с европейско възпитание и начин на живот, Тютчев е рязък противник на Запада и на идеята

74

за ревоюция, идваща от там. „Рево-люцията, ако разглеждаме нейно-то съществено и просто първона-чало, е естествен плод, последна дума, висш израз на това, което в продължение на три века е прието да се нарича цивилизация на Запа-да. Това е цялата съвременна ми-съл след разрива й с Църквата.” Това е тезата му от статията „Русия и Запад”, която започва да пише през 1849 г. Революцията според него само разрушава и не е в със-тояние да изгради нещо ново и по-лезно; тя разстройва обществото, а не го мобилизира. Отклонението от християнството е гибелно и раж-да порочни идеи. Руското прекло-нение пред Запада се представя от съвременниците на Тютчев като причинено от безправието, отсъст-вието на свобода на словото и т.н. Но тези борци за права и свобода изобщо не виждат беззаконията и безправието на Запада, пък са пре-калено придирчиви към наличие-то им в Русия. Очевидно причина-та е другаде. Според Тютчев тя е в руското православие и специфич-ното руско устройство, срещу кои-то е насочена омразата на Запада към Русия. Човешкото „аз” иска да замени Бога, да се издигне в идол. И какво произлиза от тази амбиция: безпътица, революция, разруше-ния. Стремежът към материалното, към обезпечаването на първичните телесни потребности се сблъсква с добродетелността на православ-ния човек. Затова и се бунтува про-тив Висшата воля, за да си осигу-ри материалните блага, да натрупа

богатствата, „които молец ги яде и ръжда ги разяжда” – точно обратно на онова, на което Господ поучава човека.

Тютчев отчетливо поставя диле-мата на модерния свят: Русия или Запад. Те взаимно се отричат, но не политически, а нравствено, цивили-зационно, заради различния си на-чин на устройство, живот и отноше-ние към християнството. Той сам си отговаря на въпроса защо Западът ненавижда Русия: „Това очевидно е закон на историята: никога едно или друго общество, цивилизация не разбира тези, които трябва да го сменят...”. И още: „европейският Запад е само половината от вели-кото органично цяло и е очевидно, че неразрешимите затруднения, ко-ито го измъчват, ще намерят свое-то разрешение само в другата по-ловина” („Россия и Запад”). Тютчев противопоставя на революционния секуларизиран, рационализиран и атеистичен Запад перспективата на една могъща нова източно-пра-вославна славянска империя, в ко-ято ще се осъществят православ-ните ценности. Тя и затова ще бъде силна и хармонична. Православие-то в нея е „духът”, а държавността - „тялото” и това единство е „Света-та Рус”, която е наследник на „ве-неца и скиптъра” на Византия. Пра-вославие – славянство – държава е триединството на бъдещата импе-рия.

Историята, според Тютчев, се движи към тази империя, която ще поправи грешките на модерността, ще избави човека от революциите.

75

Революцията е големият страх и ужас дори за руските мислители предшественици, последователи и единомишленици на Ф.И.Тютчев, т.е. на всички, които следват право-славно-славянофилската линия и са за самостоятелния път на Русия.

Анализирайки книгата на нем-ския философ на ХХ век Карл Яс-перс „Смисъл и предназначение на историята” Борис Тарасов виж-да потвърждението на тезите на Ф.И.Тютчев, а и на другите руски мислители и писатели, в явния нравствен упадък на днешното об-щество, в безперспективността, об-хванала съвременника, които Яс-перс констатира със съжаление. Историята не прощава отклонени-ето от основната линия, от Божия промисъл. И резултатът е виден.

Борис Тарасов доказва правди-востта и силата на „руската идея” и на „руския път” чрез анализа на творчеството на най-велики-те руски писатели и мислители на ХІХ век: А.С.Пушкин, П.Я.Чаадаев, славянофилите, К.Н.Леонтиев и Л.Н.Толстой. Силата на тези писа-тели, непреходната им стойност и величие е в нравствеността, в при-държането към традицията, в ува-жението към народа и отечеството. Те болеят за Русия, когато виждат как я разяждат силите на злото, как меркантилизмът и егоизмът, стре-межът към материалното и греха обсебват обществото и разрушават единството на държавата. Руската литература и руската философия са пророчески. Те са се вглъбили в миналото и настоящето, но пред-

сказват бъдещето, предупрежда-ват за наближаващите опасности и искат да предпазят народа и об-ществото от грешки. „Накъде върви историята” на Б.Н.Тарасов е един свод от подобни предсказания, съ-брани от автора добросъвестно и с познаване творчеството на духов-ните водачи на Русия, обобщил ги е и ги е показал в тяхното развитие и с нарастващата в тях тревожност.

Наистина Русия не може да бъде разбрана разумно. Виждаме какво се получава: пророчествата от ХІХ век не се забравят, но и не се взимат предвид. Новите мисли-тели, от своя страна, също преду-преждават, ала и тях не ги чуват. В никоя друга европейска литерату-ра няма толкова много тревога за гибелните промени, за отдалечава-нето от православието и навлиза-нето в греха. А Русия върви напред в историята, без да се обръща на-зад и все й се иска да прилича не на себе си. Умните й хора страдат, тревожат се, молят се да ги чуят, но гласовете им, без да потъват в ни-щото, не въздействат върху тези, които взимат решения.

Кой знае, може и да не съм прав. Народната памет и народното съз-нание рефлектират по-бавно, но затова пък формулират много точ-но правилата на историческото по-ведение, което е в състояние да по-прави старите грешки. Такава идея витае в книгата на Борис Тарасов „Накъде върви историята” и това я нарежда в дългата редица на ру-ската православна и пророческа мъдрост.

76

Иван Маразов. „Хубавата Елена между Троя и Тракия”, 2009

Новата книга на големия наш учен, изследо-вател на митовете, е посветена на мита за жена-та, предизвикала т.нар. Троянска война. Но този мит не е само във великата Омирова творба, но присъства и в културата на траките. Разказана е увлекателна история за това как изкуството ус-воява факта и го пренася в бъдещето.

Книгата е богато илюстрирана, много добре написана и представлява сериозен научен при-нос, но се чете леко – рядкост за подобен тип книги.

„Философският ХХ век в България.т. І, Философската публичност”, 2008

„Философският ХХ век в България” просле-дява развитието на българската философска мисъл от Освобождението до наши дни. В том първи се изследва животът на философията в институциите, където са съсредоточени най-ве-че учените: университетите и БАН, изданията за философски публикации, различните научни форуми. Такова изследване се прави за първи път и е много полезно, за да се види как се раж-да и живее тази наука в България, които са били факторите за нейното ускоряване или забавяне, кои са всъщност нейните представители.

Ще очакваме появата на следващите томо-ве.

ПРЕГЛЕДКниги

77

„Спасителната книга. Гръцкият ори-гинал на Симеоновия сборник”, 2009

Най-популярният славянски препис на тази забележителна и много популярна през Средно-вековието книга е от 1073 г. Той е посветен на княз Светослав и е богато украсен. „Спасителна-та книга” е византийска антология от ІХ - Х век и съдържа текстове по догматиката, литургиката, символиката на църквата, античната филосо-фия, географията, историята и т.н. Тя свидетел-ства за високата степен на научното и художест-веното познание на средновековния човек, за неговото задълбочено мислене.

Владимир Соловьов. „Лекции по Бо-гочовечеството”, 2009

Владимир Соловьов е един от най-големите руски философи на ХІХ - ХХ век. Той е добре по-знат на българския читател по изданията, които през последните години се осъществиха у нас. В процес на издаване са и събраните му съчи-нения, от които вече първите два тома са пуб-ликувани.

Проблемът за богочовека, занимавал почти през цялото средновековие отците на църквата, е разгледан от Владимир Соловьов в светлина-та на модерното философско мислене. Поради това и изводите на големия философ са спор-ни. Но културният човек трябва да ги познава, защото те са и свидетелство за духовните тър-сения на модерния европеец, за неговия начин на мислене.

Александър Шмеман. „Историче-ският път на Православието”, 2009

Протойерей Александър Шмеман е един от най-големите богослови на ХХ век. Роден е през 1921 г. и умира през 1983 г. Той е руски правос-лавен свещеник, който през целия си живот жи-вее в чужбина.

Издаването на тази негова книга е едно от най-ярките явления в българската духовна кул-тура през последните години. Толкова дълбока и проникновена е тя.

П. Р-ев

78

АННА КАРЕНИНА – САМОЖЕРТВАТА НА ЕДНО ЦВЕТЕЗа постановката на балетния състав на ОФД - Варна

В „Анна Каренина” и „Евгений Онегин” не е решен нито един въпрос, но всички въпро-си са поставени правилно.

А. П. Чехов

През 1883 г. Н. И. Крамской рисува портрет на млада жена, който става известен под името Непознатата. Кой е прототипът на красавицата с презрителния поглед не се знае със сигурност. Една от версиите обаче я свързва с Анна Каренина. Образът на тази дръз-ка жена, превърнала красотата си в оръжие, уверена, че никой и нищо не би я уязвило, лю-бимката на съдбата е и началото на балетния спектакъл на Варненското оперно-филхар-монично дружество по музика на Бетовен, Берлиоз, Вагнер, Римски-Корсаков и Шчедрин.

Представлението следва сюжетната линия на романа, но образите са изградени не през погледа на самата Анна Каренина, а всеки, изпълнявайки собственото си предназначе-ние. Това драматургично решение на либретиста Димитър Калев и хореографа Констан-тин Илиев позволява конфликтът да бъде разгърнат не толкова в социален, колкото в ду-ховен план.

„Кръгът на живата природа”, любовта, която съществува сама по себе си, очаквайки да се засели някъде, вечното противопоставяне не дават отговор на въпроса защо Кити и Ле-вин са благословени, а Анна, Вронски и Каренин нямат право на щастие. Те само предста-вят живота с цялата радост, с целия срам и ужас, с всички страсти в неговите две действия между пролога и епилога.

Стъпките, които предприемат човешките същества в нравствен и физически план, при-личат на танц и затова няма нищо по-естествено танцът да бъде най-чистото огледало. Ве-ликолепната балерина Екатерина Чешмеджиева е намерила точния изказ, защото въпреки непоносимостта към лъжата и лицемерието, Анна си остава жена, която не би си и поми-слила, че ще се превърне в социално знаме. Не гордостта и измамното наивно чувство за недосегаемост, а слабостта и грехът я превръщат в символ на духовната и физическа не-търпимост към фалша.

Съвсем противоположна е ролята на Кити. Нейният драматизъм се явява движеща сила за осъществяване на доброто. Прекрасното изпълнение на Илиана Славова е пре-цизно и светло – танц в хармония с природните закони. И докато женските образи оформят светлата и тъмната страна (двубоят, в който непременно ще има жерта), то Вронски, Ка-ренин и Левин изграждат един причудлив, но много здрав съюз, защото въпреки огромни-те различия в характерите и поведението им, така ярко представени от Румен Стефанов, Николай Димитров и Денко Стоянов, въпреки привидната конфликтност, те всъщност кре-пят основата на един конюнктурен свят, който осъжда на гибел всеки, дръзнал да се проти-вопостави по един или друг начин. Драматизмът е подчертан от пестеливостта на декора, цветовото решение на костюмите и осветлението, които превръщат интимността на детай-ла във Вселена от асоциации.

Литературното произведение възкръсва с всеки прочит. „Анна Каренина” е нов спекта-къл на варненската сцена, който не би могъл да намери решение на малките и големи въ-проси, които ни вълнуват, но е красив като роза, поставена върху релсите пред идващия влак. Човек трябва да оцени саможертвата на едно цвете. Бог го прави отдавна.

Теменуга Маринова

Балет

79

„Майсторски клас за писатели”, Варна 2009От 3 до 8 август във Варна за втори път се проведе Майсторски клас за писате-

ли. Негови организатори са Община Варна, списание „Простори” и Литературният институт „А.М.Горкий” - Москва. В него участваха най-изявените писатели, живеещи във Варна. Лектори бяха професорите от Литературния институт Б.Н.Тарасов (той е негов ректор, поетесата Олеся Николаева и белетристът Руслан Киреев. Ръко-водител на семинарите бе, както и през миналата година, поетът и публицист Бой-ко Ламбовски.

Майсторският клас е общо взето нова форма на работа с творците на словесно-то изкуство. Това не е кръжок за работа с млади таланти, не е обичайно обсъжда-не на „продукцията”, каквито обсъждания се правят навсякъде извън столицата, а своеобразен университет за висша квалификация. Затова и акцентът в него е дис-кусията между участниците и лекторите, професионалният анализ на достойнства-та и слабостите в творбата и творчеството, начинът на писателското мислене и ху-дожествено изображение.

Организирането на майсторски клас за писатели показва високото равнище на литературния живот във Варна, защото в града живее едно стабилно ядро от та-лантливи и добре развиващи се писатели, за които тази форма на „обучение” и усъвършенстване има важно значение и голяма полза. А присъствието на големи-те имена на руската литература, които са и доказани специалисти в работата от та-кова естество, превърна и тазгодишния майсторски клас в събитие от изключител-но значение.

Събития

80

Великият руски художник Борис Кустодиев е роден в Астрахан през 1878 г. Баща му умира, когато той е на година и половина. През 1887 г. е приет да учи в духовно училище, а след завършването му – и в семинарията. По това време той вече рису-вал портрети на свои близки и роднини. През 1896 г. се записва в Художествената академия. Негов учител е Иля Репин.

Борис Кустодиев е един от най-големите руски художници от 20-те години на ХХ век. Смята се за майстор на пейзажа и портрета.

Умира през 1927 г.

БОРИС КУСТОДИЕВ – ХДОЖНИКЪТ НА БРОЯ