Без Бога на света

13

Upload: yordan-peyanski

Post on 25-Jul-2016

268 views

Category:

Documents


4 download

DESCRIPTION

Детска християнска книга от Кристина Рой

TRANSCRIPT

Page 1: Без Бога на света
Page 2: Без Бога на света
Page 3: Без Бога на света
Page 4: Без Бога на света

Кристина Рой

4

Page 5: Без Бога на света

КНИГА ПЪРВА: В страната на слънцетоІ глава “ОТ МИЛОСТ” 6ІІ глава “ПАЛКО И ДЪРВАРИТЕ” 10ІІІ глава “ТАЙНСТВЕНОТО ОТКРИТИЕ” 11ІV глава “НА ПЪТ КЪМ ИСТИНСКАТА СТРАНА НА СЛЪНЦЕТО” 15V глава “ДЯДО ЮРИГА” 19VІ глава “СВЕЩЕНИКЪТ МАЛИНА” 21VІІ глава “МЪКАТА НА ЛЕСИНГ” 32VІІІ глава “НЕОЧАКВАНА СРЕЩА” 37ІХ глава “МАЛКИЯТ СПЪТНИК НА ЛЕСИНГ” 42Х глава “В ДОМА НА ГОРСКИЯ” 44ХІ глава “МАЛКИЯТ БОЖИ СЛУГА” 50ХІІ глава “ЖЕНАТА НА МАРТИН” 55ХІІІ глава “В ДОМА НА СВЕЩЕНИКА” 58ХІV глава “МИШКО” 64ХV глава “С ПРАЗНИ РЪЦЕ, НО…” 69ХVІ глава “ТЪРЖЕСТВЕНИЯТ МОМЕНТ” 72ХVІІ глава “В СТРАНАТА НА СЛЪНЦЕТО” 79

КНИГА ВТОРА: Тримата приятелиІ глава “ПРИ ЧИЧО ФИЛИАН” 85ІІ глава “ДЯВОЛСКИ СЪВЕТ” 87ІІІ глава “НОВИЯТ ПРИЯТЕЛ” 93ІV глава “ПРИЗНАНИЕТО” 96V глава “ДОБРАТА МИСЪЛ” 101VІ глава “ВЕСЕЛИТЕ ПОМОЩНИЦИ” 106VІІ глава “ЗАПОЗНАВАНЕ” 109VІІІ глава “ВРЪЩАНЕТО НА ЗАГУБЕНИТЕ” 118ІХ глава “ОТЗВУЦИ ОТ МИНАЛОТО” 122Х глава “ИСТИНАТА СЕ РАЗКРИВА” 127ХІ глава “СРЕЩА” 132ХІІ глава “ГОЛЕМИТЕ ПЛАНОВЕ” 137ХІІІ глава “ТОЙ СЕ ПОГРИЖИ ЗА ВСИЧКО ПО НАЙ-ДОБРИЯ НАЧИН” 140

Page 6: Без Бога на света

КНИГА ТРЕТА: Без Бога в светаІ глава 147ІІ глава 150ІІІ глава 154ІV глава 160V глава 161VІ глава 164VІІ глава 169VІІІ глава 171ІХ глава 173Х глава 175ХІ глава 177ХІІ глава 179ХІІІ глава 182ХІV глава 185ХV глава 188

Page 7: Без Бога на света

Превод: Светлана Вълкова, Наталия Ужакова,

Емануил Вълков, Манол Манолов

Стилистичен редактор:Люба Никифорова

Коректор: Уляна Василева

Дизайн и предпечат:Йордан Пеянски

Рисунки на кориците: Никифор Никифоров

Изд. № 91.470ISBN 978-954-91394-6-4

© 2009, Фондация “Светлина на Балканите”, София

Page 8: Без Бога на света
Page 9: Без Бога на света

9

В страната на слънцето

ОТ МИЛОСТ

След дългата, сурова и снежна зима най-сетне дойде дългоочакваната пролет. Eдва ли някой се радваше повече от малкия Палко.

Подобно на птичка, излетяла от клетка, която радостно разперва крилца, той бързаше по пътя от селото към своите любими планини. Старата влажна къщурка, чиито прозорци от есента до пролетта бяха не само затворени с капаци, но и запушени със сено, бе твърде тясна за неговото младо сърце.

Старият Павел Юрига не беше роднина на Палко, но те двамата искрено се обичаха. Павел се изхранваше, като правеше сита, и си имаше колиба, която всяка пролет поо-правяше. В нея живееше вече около тридесет години. Преди там растяха и синовете му, но също като млади орли и те оставиха бащиното си гнездо. Оттогава всяко лято старе-цът подслоняваше някого от дърварите, които работеха в гората.

Преди две години при него се бе настанил друг старец на име Рацга със своя малък внук. Но влажният планински въздух и тежката работа, изглежда, се отразиха зле на здравето на дърваря – той започна често да кашля и му беше все по-трудно да работи. Момчето се грижеше за дома: носеше дърва, събираше гъби, готвеше храна.

Скоро Рацга се разболя тежко и остана на легло. Веднъж той повика Юрига и каза: – Чуй ме, Павле, явно скоро ще трябва да си отида вкъщи, за да умра там. Но не ис-

кам да вземам момчето, защото се боя, че след моята смърт с него ще се отнасят зле. Остави го при себе си, той ще ти помага. А Бог ще те възнагради...

– Както искаш – замислено отговори Павел, като заглади посивелите си коси. – Съ-гласен съм момчето да остане, но какво ще кажат родителите му?

– Знаеш ли, Павле, това момче изобщо не е мой внук. Даже не знам живи ли са още родителите му. Моята покойна дъщеря го намери при странни обстоятелства. Длъжен съм да ти разкажа за това. Остави за малко работата си и седни по-близо...

Веднъж Ана събирала гъби в гората. По едно време й се сторило, че чува отдалеч плач на дете. Знаеш колко са страхливи жените. Все си мислят, че лукавият им се при-смива. Затова така и не отишла да види. Но плачът на детето ставал все по-силен. Са-мата тя имаше две деца, затова, като призовала Божието име, решила да надникне в гъсталака. И какво да види? Малко момче, на година и половина-две, по ризка, голо-главо и босо върви по пътечката, плаче и вика: „Мамо... мамо...” Ана не разбирала как е попаднало в тези пусти планини. Тя взела детето на ръце, избърсала му сълзите, дала му вода и хляб. Ризката и косата му били съвсем мокри – явно цяла нощ е било в гората.

Page 10: Без Бога на света

Кристина Рой

10

Често съм се питал: кой ли го е закрилял през нощта. Кой го е опазил от дивите зверове, които тук са толкова много?

– Всяко дете има свой ангел хранител – отговори Павел и тайно изтри сълзите, тър-кулнали се по сбръчканите му бузи.

Двамата старци помълчаха няколко минути. Всеки си представяше как момчето е останало през нощта съвсем само, как е подпряло малката си къдрава главичка на буца пръст и е плакало, докато не го е надвил сънят.

– А после какво се случи? – попита Павел. – Ана взела детето и го донесе у дома. Съобщихме за всичко в общината – в случай,

че някой потърси детето, но никой не се поинтересува. Малко преди това Ана беше из-губила момче на име Палко и затова нарече така намереното дете.

Моят зет тогава още беше свестен човек и нямаше нищо против да приеме детето. Но когато то навърши пет години, Ана умря. Зетят се ожени втори път, но жена му се от-насяше лошо и с родните деца на Ана, а това, чуждото, направо ненавиждаше. Тогава аз го взех при себе си. Пратих го на училище, за да не ми пречи вкъщи. Момчето се учеше много добре и на следващата година вече можеше да чете. Оказа се способен. Родите-лите му навярно са били образовани хора. Разбираш ли, ако аз умра, зет ми веднага ще го даде някъде овчар и той ще забрави всичко, което е научил. Остави го при себе си, Юрига. След време ще ти стане добър помощник. Не знам защо ми се струва, че родите-лите на Палко все пак ще се намерят и тогава ще можеш да им кажеш, че момчето се е чувствало добре при нас. Ние деляхме всичко, което имахме. И когато внуците ми живе-еха лошо при мащехата, и даже когато зет ми започна да пие, стана много зъл и груб, аз най-много пазех това момче. Е, какво мислиш, ще го вземеш ли при себе си?

– Добре, ще го приема. Надявам се Бог да ни помогне. И на училище ще го пратя. През лятото ще живее тук с мен и ще учи занаят. А докато се научи да ми помага, ще правя не сита, а лъжици и лопати.

Така Рацга тръгна към дома си и повече не се върна, а Палко остана с Юрига. Отнача-ло горчиво плачеше за дядо си, но когато се убеди, че старият Павел не се отнася лошо с него, детското му сърце полека-лека се успокои. Скоро стана така жизнерадостно, как-

Page 11: Без Бога на света

11

В страната на слънцетовото беше и преди. А след половин година и на двамата им се струваше, че са били заед-но цял живот.

* * * Палко радостен се изкачваше в планината. Трябваше хубаво да изчисти къщичката

им. На гърба си в неголям вързоп носеше бельо за смяна, лук, парче пушено месо, малко сол в хартийка и няколко картофа. Останалите картофи дядо му обеща да донесе в чу-вала. В чантата на рамото на Палко подрънкваха някои от дядовите му инструменти, а в ръката си държеше стомна. Момчето приличаше на малък принц. Беше облечен с къса, някога бяла пелерина, а кръгла филцова шапка покриваше светлите му чупливи коси. Носеше панталони и риза с широки ръкави от грубо ленено платно, черни ботинки и кожен пояс. Всичко в него излъчваше живот, радост и пролетна свежест.

– Ау! – извика Палко с цяло гърло. – Ау! Ау! Ау! – отговори ехото. Момчето весело се разсмя. Смехът му зазвънтя като сребърна камбанка. Сякаш и

планините се радваха заедно с него и го поздравиха. – Здравей, Палко! Отдавна ли си тук? – раздаде се нечий глас. Срещу него вървеше

дърварят Лишка. – Здравейте, чичо Лишка! – отговори момчето и подаде ръка на стария си приятел. –

Тръгнах към нашата къщичка преди дядо, за да поразтребя малко. – Истинско чудо е, че снегът не я е повалил. Още стои здраво. Бог да ти помага. Аз

отивам при горския. – Лек път! Колкото по-високо се изкачваше момчето, толкова повече дърварски колиби имаше

по пътя му. Над някои се виеше дим – явно в тях вече живееха хора. Други бяха още пус-ти, а трети се бяха поразрушили през зимата. Планината зеленееше само там, където растяха иглолистни дървета. Другите още не се бяха разлистили. Тук-там се виждаха сняг и лед.

Накрая малкият пътешественик прекоси благополучно планинската рекичка и почти достигна целта си. Край един от завоите на пътя, между боровете, беше тяхната къщичка. Очите на Палко сияеха. Макар че този „замък” бе построен от груби трупи и глина, изглеждаше му прекрасен: нали бе техният дом.

Вътре всичко си беше постарому. Момчето взе метлата, измете пода и запали огън. После събра малко съчки и прибра това, което беше донесъл. Изтича до извора и донесе пълна стомна бистра вода.

– Браво, моето момче! – поздрави го дядо му, като влизаше в колибата. – Ето, и аз дойдох! Нека Господ сега да ни благослови!

Заедно обелиха картофите и сложиха триножника с гърнето на огъня. – Палко, свари чорбица. Видях наблизо хубави сухи листа. Ще отида да ги донеса и

да приготвя постелята. Огънят весело пращеше и осветяваше лицето на малкия прилежен готвач. Скоро

водата кипна. Момчето сложи малко сол, кимион, лук и начупени корички от сух хляб. Повари всичко това още малко, а после махна гърнето от огъня.

– Дядо, дядо, ела, супата вече е готова!

Page 12: Без Бога на света

Кристина Рой

12

– Сега, Палко! Старецът дишаше тежко. Влезе в колибата с голям куп сухи листа и ги хвърли в да-

лечния ъгъл. По покритото му с бръчки чело блестяха капки пот. -Прокл… тежък товар! – изруга той с ожесточение. После извади от джоба си две дървени лъжици, прекръсти себе си и супата и започ-

на да яде. В нито една готварска книга няма да намерите рецепта за подобна супа, но двамата я ядоха с огромен апетит.

След това си приготвиха от листата удобна, мека постеля и я покриха с голям, груб чаршаф. Слънцето се издигаше точно над планината – беше пладне. Полегнаха да от-дъхнат. Момчето зави дядо си с овехтяла овча кожа, а самото то се загърна в старото си палтенце. Преди да преброиш до пет, и двамата вече спяха.

Огънят гореше в огнището в средата на къщурката. Димът излизаше през отвор в покрива и се издигаше към небето като от жертвеник. Докато изгаряха шишарките, от тях се разнасяше особен аромат. В природата ясно се чувстваше диханието на пролет-та.

Пролет – пробуждане – възкресение! – възклицаваха небето и земята. Но двамата в старата колиба спяха дълбоко, цялото им същество – тялото, душата и духът – беше потънало в здрав сън. Кой би ги събудил?

Page 13: Без Бога на света

13

В страната на слънцето

ПАЛКО И ДЪРВАРИТЕ

Планината постепенно оживяваше. От ранно утро до късна вечер се чуваха ударите на брадвите, трясъкът на падащите дървета, чупещите се клони, звънкото свистене на трионите. Рядко до Палко достигаха човешки гласове,

но по-добре да не ги чуваше – често кънтяха груби псувни и проклятия, ту на шега, ту сериозно.

Скоро всички колиби се населиха. В тях живееха различни хора: добри и лоши, весе-ли и тъжни, приказливи и мълчаливи. Те работеха до изнемогване и от време на време се напиваха до безпаметност. Живееха като животни, лишени от безсмъртна душа, а често се държаха по-лошо и от диви зверове. Наистина сред тях имаше и добри хора – като Юрига и Лишка. Е, понякога и те пийваха по чашка, като се оправдаваха, че на бед-ните хора им е останала единствената радост да сръбнат от огнената водичка. И от тях се случваше да се чуе солена думичка, но това напълно подхождаше на начина, по който живееха. Всички ги смятаха за най-порядъчните хора там, а и те самите се възприемаха така.

Тези груби хора обаче никога не обиждаха малкия Палко. Той беше единственото дете сред многото възрастни и те гледаха на него като на общо притежание, което тряб-ва да се пази. Възлагаха му различни задачи и той помагаше, както можеше: береше гъби, често сготвяше някакво по-просто ядене ту за едни, ту за други. На Павел не му се налагаше да мисли за неговото препитание: той сам си намираше всичко необходимо.

На Юрига му харесваше приветливият характер на момчето. Той обичаше да казва: „Планината я тегли към планина, а човекът към друг човек.”

Още от детството му всички обичаха Павел Юрига заради неговата открита душа и умението му да намира подход към хората.

„От мене никой не може да се оплаче. Не съм обидил никого, с всеки се поздравявам, за всеки имам добра дума. Ако на някого свърши тютюнът, кибритът или солта, давам му от моите. И това момче приех от любов към Бога” – така разсъждаваше старецът и бе напълно доволен от себе си. Макар Юрига да бе поживял вече доста години на белия свят, той още не беше срещнал човек, по-благороден от самия него.