СТРАТЕГИЯ И СТРАТЕГИЧЕСКО РЪКОВОДСТВО

Традиционните понятия С приближаването на границата между двете столетия все по-често

поглеждаме в бъдещето. Днес XXI век е близка реалност и осезаема перспектива. Това обстоятелство стимулира въображението и интуицията, поставяйки много актуални и значими въпроси, изискващи отговор. Един от тях е за еволюцията на командването и управлението, които доскоро се смятаха за напълно изяснени. За съжаление тази еволюция остава един сложен, полемичен, противоречив и недостатъчно изяснен процес, за който има множество произволни интерпретации.

Със словосъчетанието командване и управлениеi обикновено се изразява почти всичко - от методите за изграждане, организация, взаимодействие и ръководство на въоръжените сили до глобалните военни информационни системи, методите, алгоритмите и софтуера за автоматизация на техните приложения. Това словосъчетание има огромно разнообразие от трактовки и значения, което го прави неясно, субективно интерпретирано и в редица случаи некоректно цитирано. Корените на тази семантична размитост са в появата на нови схващания за стратегията и стратегическото ръководство, които днес са изпълнени с това съдържание.

Отваряйки който и да е учебник от средата на 70-те години, ще намерим една и съща дефиниция за стратегия, която отразява схващането за нейния военен характер ( т. е. военна стратегия ): висша област на военното изкуство, занимаваща се с теорията и практиката на подготовката, планирането и воденето на война, изследването на закономерностите на войната, разработването на способи и форми за подготовка и водене на стратегически операции, определянето на целите и задачите на най-големите военни формирования. Тя е свързана най-тясно с политиката на държавата и произтича от военната доктрина, като политиката поставя задачите, а стратегията осигурява тяхното изпълнение. Военната стратегията играе решаваща роля за оперативното изкуство и тактиката, като същевременно отчита техните възможности.ii

Стратегия произлиза от гр. дума strategos - пълководец, и означава “водене на войските”. Започнала своето развитие като анализ, синтез и интеграция на цялото военно дело, обобщение и негова философия, постепенно от нея се отделят теорията на оперативното изкуство, тактиката, военната география и т. н. Оформянето на военната стратегия като система от знания е пряк резултат от обобщаването на опита от ръководенето на въоръжените сили в процеса на подготовка и водене на военните действия от стратегически мащаб и изследването на закономерностите на въоръжената борба.

Основна задача на военната стратегия е изучаването на характера на бъдещата война и изработването на начините и формите на нейното водене. На тази основа тя определя състава на силите и средствата, необходими за постигане на поставените цели, а следователно и общата насока за развитие на въоръжените сили и подготовката им за война. Допълнително стратегията разработва основите на материалното и техническото осигуряване на въоръжената борба и ръководенето на въоръжените сили.

Теорията на военната стратегия изучава закономерностите на въоръжената борба, присъщи на стратегията; условията и характера на бъдещата война; теоретическите основи на подготовката на страната и въоръжените сили за война; принципите на планиране на войната; видовете въоръжени сили и основите на стратегическото им използване; принципните особености на гражданската отбрана; начините за водене на въоръжена борба; основите на материалното и техническото осигуряване на въоръжената борба; основите на ръководенето на въоръжените сили и войната като цяло; стратегическите възгледи на вероятните противници.

Военната стратегия е система от научни знания за закономерностите на войната като въоръжена борба за постигане на определени международни, национални, корпоративни и лични интереси. Въз основа на изучаването на опита от войните, военно-политическата обстановка, икономическите и моралните възможности на страната, новите средства за борба, възгледите и възможностите на вероятния противник, тя изследва условията и характера на бъдещата война, начините за нейната подготовка и воденето й, видовете въоръжени сили и основите на стратегическото им използване, както и основите на материалното и техническото осигуряване и ръководене на войната и въоръжените сили. Заедно с това тя включва практическата дейност на висшето военно-политическо ръководство, върховното командване и висшите щабове по подготовката на страната и въоръжените сили за война и воденето й.

Военната стратегия в ядрената война се схваща като стратегия на дълбоките високоточно поразяващи ядрени удари, съчетани с действията на всички видове въоръжени сили за едновременно поразяване и унищожаване на икономическия потенциал и въоръжените сили по цялата дълбочина на противниковата територия за постигане целите на войната в кратко време. Основните принципи на военното изкуство в ядрената война, приети от края на 80-те години, са съсредоточаване силите и средствата на основното направление, икономия на силите и средствата, автономност на частните стратегически средства за постигане целите на войната независимо от изхода на оперативно-тактическите и тактическите такива;

всеобхватност на стратегическите развръщане, настъпление и отбрана; всеобхватност на театъра на бойните действия.

В досега съществуващите виждания, стратегическото ръководство на страната във военно време се разглежда предимно в контекста на националната сигурност и управлението на въоръжените сили. Известното най-общо определение е следното:iii

стратегическото ръководство е дейност на висшите органи за командване и управление на национално равнище за глобално управление на страната и въоръжените сили. Обект на стратегическо ръководство са въоръжените сили като цяло и техните стратегически групировки. Дейностите на стратегическото ръководство в този чисто военен аспект се свеждат до:

• подготовка и вземане на решения във всички области на дейност на въоръжените сили в мирно и военно време ( определяне на целите и задачите, способите за изпълнението им, осигуряване на човешки, материални и финансови ресурси );

• формулиране на задачите на въоръжените сили и на техните стратегически групировки, подготовка за осъществяване на взетите решения (създаване на стратегическите групировки и подготовката им, организиране на тяхното взаимодействие и всестранното им осигуряване);

• управление на въоръжените сили и стратегическите групировки в хода на изпълнението на поставените им задачи и насочване на усилията им към тяхното успешно решаване.

Еволюцията на понятията

Основните научни резултати и създаденият научно-методически апарат в областта на стратегическото ръководство се намират в три групи публикации. В тях експлицитно са изложени основните идеи, теоретичните постановки и разработената методология на изследванията. Библиографията е тематично съсредоточена в публикациите по теорията на многослойните системи, съобщенията за получените резултати от 10-годишната изследователска програма на Научноизследователския институт на сухопътните въоръжени сили на САЩ и множество статии по сродни научни проблеми, третиращи и този кръг въпроси. Конспективно ще се спрем на основните положения на теорията на стратегическото ръководство и вземането на решения в конфликтни ситуации, придобили публичност сред специалистите в тази област.

Стратегията, в контекста на промените в схващанията за нея, се интерпретира като план за действие, отличаващ се с пространствено-времева широкомащабност, дълговременност, причинно-следствена

ресурсоемкост и априорна неопределеност. Тя е важен стратегически избор на стил и метод на поведение на личностно, корпоративно, национално и международно равнище, формиран и ограничаван от състоянието на обкръжаващата среда.

Особено важно за интерпретацията на стратегията е системната парадигма за организациите, съгласно с която те се разглеждат като активни, отворени, конкурентни системи. Концепцията за “споделеното бъдеще” се използва, за да се въведат важните фактори ”конкуренция” и “превъзходство” в системните модели. Те отразяват реалностите на ресурсната ограниченост на днешното развитие на цивилизацията. В тях борбата за дефицитни ресурси изисква стратегическо сканиране, оценка и екстраполиране на състоянието на обкръжаващата среда и точна идентификация на дълговременните цели. Постигането им води към придобиване на конкурентно преимущество, общо превъзходство, оцеляване и устойчиво развитие във враждебна среда. Компонентите на стратегическия модел на околната среда включват изискванията, ограниченията, стратегическите оценки, вариантите на решенията и планирането.

Стратегическото ръководство е дейност, която се извършва от отделни личности, групи или колективи, заемащи длъжности на стратегическите равнища на големите сложни многосвързани организации. Тя се реализира под формата на цикличен интерактивен процес за прилагане на специфична стратегия (стил на поведение и авангардни методи на работа) от съответния ръководител, който осигурява ефективно концентриране и използване на дейността на човешки групи, колективи, организации, нации и международни общности за постигане на споделени цели или намерения ( във вид на ясни концепции, модели и възгледи за желаното крайно състояние ) при осигурени условия ( необходими и достатъчни ).

Организационните равнища са основна характеристика на всяка сложна система. Днес целият ни живот е вместен в мрежи от социални структури с различни принципи на организация. Повечето от тях имат три ясно дефинирани равнища: висши ( стратегически ), средни ( оперативни ) и базови ( тактически ). Стратегическото равнище е най-високото в структурната йерархия и с решаващо значение за нейното съществуване.

Дейността на ръководителите на всяко организационно равнище притежава своя специфика. Степените на свобода, методите на работа и възможностите за творчество и новаторство, които биха могли да проявят ръководителите, намаляват от горе на долу. Съответно цената на постоянството и последователността при изпълнението на служебните задължения е с нарастващо значение, като става максимална за низовите равнища. Към висшите равнища на

административната йерархия длъжностните функции, правата и отговорностите на лидерите стават все по-сложни, косвени и трудно могат да се формализират. При нисшите нива на ръководство изискванията към процедурите, ресурсите, кадрите и очакваните резултати са умерени, ръководството е “директно” и лидерите са в състояние да влияят върху събитията, докато при по-висшите изискванията за съответната длъжност са по-незадоволително формулирани, проблемите са слабо дефинирани и съществуват ситуации, за които няма разработени процедури или не съществуват опит и знания.

Ръководителите на средните организационни равнища носят отговорност за близките, краткосрочните и средносрочните цели и директиви, за разработването на плановете и реализацията на нисшите равнища. Те са насочени основно към координиране на усилията, особено в големите сложни системи с много взаимосвързани части, които остро се нуждаят от съгласуване на действията. Лидерите на средните равнища също са отговорни за приоритетните мисии и разпределянето по предназначение на получаваните ресурси, с което се гарантира добро взаимодействие и съгласуване на общите действия на по-ниските равнища. Те формулират плановете за разпределяне на ресурсите в междинните слоеве, чиито цели, модели на работа и концепции за съществуване са разработени от по-висшите равнища.

Ръководителите на висшите стратегически равнища носят отговорност за глобалните цели на организацията в контекста на стратегическата обстановка. Тяхната дейност е процес на формиране на модели, концепции и възгледи за постигане на цели в дългосрочна перспектива и чрез консенсус се осигурява енергична поддръжка и изпълнение на задълженията от всички. На стратегическите лидери се налага да подхождат творчески при разрешаване на проблемите, като усъвършенстват мисленето си. Те трябва да са активни и ясно да формулират директиви, които позволяват на организацията да е максимално ефективна при максимална степен на свобода за действие за дълъг период от време.

Основна функция на стратегическото ръководство е създаването на модели, концепции и възгледи за организацията, разработването на планове за работа и интегриране на подструктурите за ефективно взаимодействие, споделянето на права и отговорности, обединяването на организационната култура и уеднаквяването на системите от ценности и етика, установяването на единна система за командване и управление, изграждането на благоприятен психологически климат и на единна информационна система за осигуряване на наблюдаемост и управляемост на стратегическо равнище.

Постигналите успех на висшите управленски равнища ръководители, притежават специфични способности и характер, които им помагат да се справят с непостоянството, неопределеността, нееднородността и нееднозначността ⎯ популярната в литературата формула “Не на четвърта степен”. За тях не е необходимо да ангажират многочислени екипи от съветници, помощници, секретари и заместници и да разполагат с предварително изготвяни справки, доклади, речи, планове и стратегии. Те притежават необходимия творчески потенциал за адаптиране в “реално време”, в условията на огромното разнообразие от нови предизвикателства и притискащи ресурсни ограничения. Сред множеството предявявани към стратегическите ръководители ( лидери ) изисквания, решаващи са значението и способността им да анализират и синтезират стратегически модели, които в своята съвкупност адекватно отразяват света, в който живеем, и верния усет за динамиката на околната среда. На тази основа се формира стратегическият им възглед.

Качествата на лидера, които са от решаващо значение при издигането в йерархия, са концептуалните способности, творческото стратегическо мислене и интуицията. На ниските равнища се изискват способности за директно ръководство ⎯ правила и процедури, чрез които задачите стават ясни и недвусмислени. При средните - използваните методи на работа стават функция на по-нисшите равнища. Ръководителите тук се занимават индиректно с проблемите и следователно трябва да подхождат творчески при разрешаването им. Те използват предимно аналитични процедури, тъй като разполагат с предварително зададени ограничени ресурси за справяне с предизвикателствата на конкурентната среда. Мисленето им трябва да е рационално, критично и далновидно дотолкова, доколкото да схванат ситуацията, в която се намират. На най-високите ръководни равнища се предявяват значително по-големи изисквания към концептуалните способности на лидерите. Само уменията за синтез, анализ и трезва преценка не са достатъчни, тъй като се работи с огромни ресурси, провеждат се дългосрочни широкомащабни дейности и обикновено в тях са въвлечени значителни човешки общности. Дългосрочният възглед за развитието и просперитета на организацията и изработването на различни гледни точки за следващите 15 - 30 години изискват ръководителите да подхождат творчески.

Творческото мислене преобладава в работата на стратегическия лидер и се отличава съществено от критичното мислене, необходимо за работа на оперативни и тактически равнища. То се осъществява на базата на специфични умения за синтез и анализ, готовност да се поемат умерени рискове и до известна степен персонален комфорт, увереност в собствените сили и решителност при вземането на решения особено в условията на Не4. Изпълнението на функционалните

задължения на висшите организационни равнища изисква много ресурси и време за нетрадиционните решения на проблемите, за осигуряване условия за реализация и за изработване на правила за тяхното прилагане.

На практика стратегическият ръководител работи в условията на дефицит на ресурси и време, поради три основни причини. Първо, ресурсите, ангажирани с изпълнението на стратегическите решения, винаги са съществени. Второ, съществува голяма несигурност по отношение на реализацията на стратегическите програми в първичния им вид. Трето, стратегическите решения се отразяват съществено върху организационната култура, която е една имагинерна силно инертна област, трудно поддаваща се на промени. В тези условия творческото мислене е единственият начин за намиране и вземане на правилни решения в условията на нарастваща сложност на стратегическото обкръжение.

Организациите са добре смазан механизъм за реализация на функции, роли и мисии, захранващ се от човешката практика с навици, опит и традиции. Акумулирайки ги в резултат на продължително обучение и тренировка на членовете на организацията, те придобиват за дълго време възглед със съществена цена за обвързаността им и споделянето на общите цели. Ефективността на стратегическите възгледи се определя от тяхната устойчивост към промените в околната среда и от способността им да осигурят дългосрочно психологическо “здраве” на работещите в организацията.

На всички равнища в организациите лидерите трябва да вземат решения с консенсус и да правят компромиси предимно в използването на ресурсите. Критичните компромиси рефлектират на избора между настоящата ефективност на екипа и проектираните бъдещи умения и работоспособност на членовете му - дали да се заложи на изследователските разработки, или да се закупят подходящи системи, да се инвестира ли в настоящата технология, или да се изчакват следващите стъпки. Всяко решение е свързано с риск от разходи, негарантиращи успех. В този контекст стратегическото ръководство е постигане на баланс, прокарване на тънка линия между максимизирането на настоящата организационна ефективност и възможностите за увеличаването й до максимум в бъдеще. То е намиране на решения при взаимно изключващи се условия и противоречащи си ограничения, при което стратегическият възглед е от решаващо значение за развитието на организациите и защитата на техните интереси. Ресурсите, изразходвани неправилно днес за осъществяване на цели в погрешна посока, се превръщат в чиста загуба утре. Стратегическото ръководство е рискова дейност.

Стратегическите решения не винаги са ясни от пръв поглед. За това допринася фактът, че трябва винаги да се вземат с “едно наум”, т. е. с известна доза недоверие. Тези решения ще са в сила за дългосрочни периоди от 10, 15, 20 и повече години. Почти е сигурно, че гледните точки, на които са базирани, ще претърпят промяна в дългосрочен план и повечето от предположенията при формулирането им ще се променят. Следователно самите решения може да покажат слаби места в хода на събитията и в дадени моменти да не съответстват на ситуациите, което болезнено да рефлектира върху основния замисъл, създавайки затруднено положение.

Важен аспект, усилващ неопределеността, е, че поддръжката от взаимодействащите структури, т. е. на участващите при вземането на решението, би могла да се оттегли или в известен смисъл промени с новите обстоятелства. Рискът се дължи на факта, че стратегическите решения почти винаги изискват пълна ангажираност на всички ресурси. Благоприятната ситуация “да се плати по-малка цена”, т. е. да се постигне добър ефект и при използване на по-малко ресурси, създава нови варианти на решения, които мотивират прекъсване на започналите дейности. По принцип е възможно те периодично да се преразглеждат и да се формулират отново, като се вземат предвид и други варианти. В края на краищата работата решително трябва да се завърши, осигурявайки цялост и устойчивост на иновационните цикли.

Допълнителен източник на риск при вземането на стратегическо решение е, че като резултат се получават както преки, така и непреки (индиректни или косвени) последствия. В случаитe, когато решенията имат глобален ефект, дори директните последствия трудно се определят. Обективно не е възможно да се предскаже или вникне в замисъла на евентуалните конкуренти или противници, без да се държи сметка за тяхната култура. Следователно, за да има ясна представа за намеренията им трябва добре да се познават. Когато смътно се възприемат намеренията на конкурентите или противниците, може да се получи достатъчна информация за нуждите на стратегическото ръководство.

Непреките (косвени) ефекти се получават, когато решението поражда допълнителна последователност от последствия извън първичните. В големите сложни системи първичните, вторичните, третичните и т. н. ефекти са продукт на синергизма в организацията им. Те имат общо въздействие и взаимно си влияят. Предсказването, планирането, управлението и отстраняването им е по-трудно, отколкото може да се предположи. Последиците могат да надхвърлят 20 ⎯ 50-годишни исторически рамки. Те затрудняват и перспективите за развитие на организацията, смесвайки се с промените вследствие на други решения. В повечето случаи не само индиректните ефекти са трудно предвидими, но е и невъзможно да се разбере причината за

тяхното възникване. Това налага изработването на стратегическите решения да е систематично, рационално, базирано на правилно разбрани проблеми и свързаните с тях предположения и широко да бъде подкрепяна от изпълнителите.

Консенсусното вземане на решение е процес, който може да продуцира решения с много косвени ефекти от различен порядък. Не всички обаче налагат използването на интензивни ресурси. Например при по-малко рисковите решения, които не създават условия на “благоприятни възможности за изпитание на самия себе си”. Второ, не всички решения действат продължително време. Извън регламента и правомощията, от гледна точка на ежечасните или ежедневните задължения на ръководителя от висшия ешелон, някое решение въздейства така, че налага допълнително запитване и разяснение и “недоразуменията” бързо отпадат. Ако лидерът споделя ценностите на организацията, дори и краткосрочните решения ще бъдат съобразени и разглеждани в контекста на стратегическите цели. И накрая, не всички стратегически решения са комплексни. Предполагаемите разходи на време и ресурси за изпълнение на взетите с консенсус решения не могат да се гарантират.

Схващанията за стратегическото ръководство днес са коренно обновени. То се възприема като глобална технология за градивна работа при силно ограничени ресурсни възможности в динамично променяща се обкръжаваща действителност. Тази технология е с огромна приложна стойност на всички равнища (международно - глобално, държавно - национално, корпоративно - обществено и персонално - личностно) и е инструментариум за работа на ръководителите в различни стратегически области на човешката практика (политическа, икономическа, социална, културна, морална, военна и т. н.). С други думи стратегическото ръководство е технология за работа на органите, осъществяващи командване и управление във всички сфери на дейност. Негов приоритет е разпределянето на ресурси с дълговременен замисъл, което се осъществява на базата на консенсусни решения, наблюдава се в косвени ефекти и има продължителен ефект.

Основните етапи на стратегическото ръководство в този прагматично-технологичен аспект са събирането и обработката на информация, оценяването на ситуации и заплахи, анализът и синтезът на доктрини, мисии и роли. Чрез прогнозиране на косвените ефекти от провеждане на взетите решения в практиката се изработва практически полезна стратегия на поведение. Оптималната стратегия на поведение се формулира в качествено нови условия. Те се характеризират с наличието на съществени априорни неопределености, висока динамика на промените в обкръжаващата среда, силна размитост на параметрите на действащите фактори и сложна свързаност на целесъобразността и

ефективността на създадената организация. Основният проблем, който възниква е, че от една страна, стратегическите решения се вземат в контекста на дългосрочни прогнози и предвиждания за желано и възможно крайно състояние, както и за потенциално нежелано при неуспех, а от друга, увеличаващият се обхват и нарастващата честота на промените в обкръжаващата среда правят тези екстраполации несигурни и ненадеждни. Както е известно стратегическите решения, взети в процеса на стратегическото ръководство, действат продължително и всеобхватно, имат съществени трайни последствия, като използват съществени ресурси и са с висока цена.

Специфика на интерпретациите Отчитайки тази специфика, основните фактори, генериращи

днешните практико-приложни проблеми на процеса на стратегическото ръководство се формулират като: (а) наличие на контекстуални различия в метаезиците, описващи моделите на изходните системи от първо епистемологично равнище, поради наличие на междукултурни противоречия; (в) поява на изместеност на аргументалния център на тежестта, която поражда различия в интерпретацията на изходните данни на второ епистемологично равнище; (в) засилване на идеологическите измествания, локалните интереси и релационните напрежения между отделни субкултури в организационната среда, водещи до засилване на противоречията в пораждащите системи от трето епистемологично равнище.

Трябва да се отклоним за малко от логиката на изложението, за да поясним тези фактори, които трудно се възприемат от ръководителите, заети в реалната практика. Първо, командно-управленската култура, акумулирана в различните сфери на човешката дейност в рамките на дълъг исторически прозорец, има съществени количествено-качествени нееднородности. Това предопределя появата на съществена несъвместимост между различните организации при взаимодействието им на стратегическо равнище. Като правило основните принципи на тяхното изграждане и ръководство са неефективни и постигането на консенсусни решения е силно затруднено.

Второ, всяка административна, икономическа, социална и т. н. структурно-функционална схема е описана в термините и понятията на конкретната приложна област. Ефективността й се оценява с показатели за качество и обобщен критерий, дефинирани най-често на език, отразяващ спецификата на нейната дейност. “Преводът” от този език на единния език на стратегическото ръководство е изключително сложна задача за преодоляване на семантичните различия.

Трето, ръководството на сложните многосвързани социални системи днес е силно зависимо от наличието на “свободна воля” в отделните структурни клъстери (групи от организации). Тя се акумулира чрез

идеологически мотивации, локални интереси и обективни противоречия между тях. На практика отделните командно-управленски технологии се осъществяват и развиват в рамките на свой специфичен стратегически модел, отразяващ възгледите на ръководителя за бъдещето на неговата организация. Обединяването на тези модели на стратегическо равнище е свръх сложна задача, чието решаване предполага наличието на точен и ясен глобален метамодел, априорно консенсусно инкорпориращ пораждащите подмодели на епистемологично (“пораждащо” ) равнище.

Детайлното разглеждане на тези въпроси е предмет на друго изследване. Тук само ще подчертаем факта, че днешните практико-приложни проблеми на процеса на стратегическото ръководство се генерират от обстоятелства и дадености, разположени на целия исторически прозорец на развитието на нацията, корпорацията или организацията. Тяхното решаване предполага изработване и широко усвояване на консенсусен метаезик за взаимодействие. Наличието на общ априорен възглед (модел) за бъдещото развитие е строго необходимо условие за осъществяване на каквото и да било ръководство на стратегическо равнище.

Обхватът на проблемните области на стратегическо равнище надхвърля професионалните компетенции на тясно профилираните специалисти и изисква подготовка по обща теория на системите, кибернетика, изследване на операциите, математическо моделиране, оптимално управление и вземане на решения. Като се има предвид, че по-голямата част от тези решения сега се вземат в условията на кризисни ситуации, борба за ресурси, жестоко идеологизиране и деморализиране на обществото, изработването и постигането на консенсусни решения на проблемите често е трудна задача.

Днес основният въпрос на стратегическото ръководство е дефинирането на изходната система (аксиоматичния фундамент) за бъдещия стратегически модел. Това налага пълнота на становищата, изказани до момента от всички страни, и консенсус на базово постулатно равнище. Без съгласие за целите на мисията стратегическото ръководство е невъзможно. Основна пречка за това съгласие е т.нар. дилема на предположенията. Част от тях са исторически обусловени и като правило се пренасят в кръга на действащите фактори, което не винаги е вярно. Именно тази дилема поражда ефекта на доминото, когато редица вече взети решения в предишни допускания пораждат нови решения при неверни стари предположения.

Същността на промените Обобщавайки изложеното до тук можем да констатираме, че в края на

ХХ век настъпи радикална промяна на моделите на стратегическото развитие на човечеството и в частност на въоръжената борба на нулево

(аксиоматично) епистемологично равнище. Тази промяна налага да се преразгледат всички командно-управленски технологии, да се генерира нова практика и да се акумулира нова култура в тази област. Теориите на стратегическото ръководство днес се базират на знанията, получени от разработката на теория на многослойните системи, многогодишните изследвания в тази област и текущите публикации. Във тях стратегическото ръководство се интерпретира като дейност на висшите международни, държавни, корпоративни, организационни и персонални командно-управленски структури. Негов обект са организациите на международно, национално, поднационално и персонално равнище и всички съюзи, сдружения и групировки.

Същността на стратегическото ръководство се свежда до: подготовка и вземане на решения във всички области на дейност (определяне на целите и задачите, способите за изпълнението им, осигуряване на човешки, материални и финансови ресурси), формулиране на задачите на организациите и на техните стратегически групировки, подготовка за осъществяване на взетите решения (създаване на стратегически групировки, подготовката им, организация на взаимодействието и всестранното им осигуряване), командване и управление на организациите и стратегическите групировки в хода на изпълнението на поставените им задачи и насочване на усилията им към тяхното ефективно решаване.

Стратегическото ръководство е технология за градивна работа при силно ограничени ресурсни възможности в динамично променяща се обкръжаваща действителност. То се третира като инструментариум за работа на ръководителите в различни стратегически области на човешката практика - политическа, икономическа, социална, културна, морална, военна и т. н. Оценката на ситуациите и заплахите и анализът и синтезът на доктрините, мисиите и ролите са основните етапи на стратегическото ръководство и управление.

Стратегическите решения, взети в процеса на реализация на когнитивния командно-управленски цикъл, действат дълговременно и всеобхватно, имат съществени трайни последствия, засягат използването на съществени ресурси и са с висока цена. Те се вземат в контекста на дългосрочни прогнози и предвиждания за желано и възможно крайно състояние, както и за потенциално нежелано при неуспех. Чрез предвиждане на косвените ефекти от прилагането на взетите решения в практиката се изработва оптимална стратегия на поведение. Тя се формулира в условията на съществена неопределеност, динамичност на обкръжаващата действителност, противоречивост на действащите фактори и сложна идея за целесъобразност на създадената организация.

Основните проблеми, решавани в процеса на стратегическото ръководство, се пораждат от контекстуалните различия в метаезиците, описващи парадигмите на изходните системи от първо епистемологично равнище, като отразяват междукултурни противоречия, изместеност на аргументалния център на тежестта, породена от различия в интерпретацията на изходните данни на второ епистемологично равнище, идеологически измествания, локални интереси и релационни напрежения между отделни субкултури в организационната среда, вследствие на противоречия в пораждащите системи от трето епистемологично равнище.

Три най-общи части имат големите сложни организации: стратегическа (горна), организационна (средна), производствено-действаща (долна), (табл.10). На долното равнище в процеса на стратегическото ръководство се носи отговорността за правенето на нещата, “постоянството на действие” е най-важно. На средно равнище се отговаря за близки и средносрочни цели и планове. Плановете, процедурите и процесите са основните инструменти за работа. На най-горното равнище се формират възгледите, концепциите и плановете в широк исторически прозорец. Тук се носи отговорността за бъдещето на организацията. Възгледът за него е основният инструмент за работа.

таблица 1 – Функции на различните равнища на ръководство

РАВНИЩА НА РЪКОВОДСТВО ФУНКЦИЯ Стратегическо

ръководство Оперативно ръководство

Директно ръководство

Стратегическо планиране

Синтез на стратегия Планиране Изпълнение на

плановете Структурно-

функционално изграждане

Дефиниране и интегриране на структурите

Управление на структурите

Управление на структурните колективи

Синтез на ценностна скала и критерии за ефективност

Логико-лингвистична

(моделна) култура, ценности и задължения

Изграждане на командно-управленска култура

Моделиране и постигане на ефективност

Информационна

Формулиране на концептуална

база за информационни

системи

Изграждане на информационни

системи

Генериране и използване на информация

Базови аксиоми и теории на стратегическото ръководство

Аксиомите и теориите на стратегическото ръководство са претърпели множество трансформации и интерпретации в хода на общественото развитие, за да стигнат до днешния си вид. В различни интерпретации могат да се срещнат в публикации, където те се разглеждат поотделно или като завършено цялостно множество от императивни твърдения. В най-общ вид основните аксиоми на стратегическото ръководство са:

• същност - непрекъсната конкурентна борба за дефицитни жизненоважни ресурси;

• главна цел - намиране на оптимален баланс между настоящите реалности и бъдещите очаквания;

• бъдещи очаквания - формулират се на базата на обединена, унифицирана и комбинирана мировъзренческа гледна точка в перспектива, описана на единен език, термини, понятия, знания и модели;

• обхват - определя се в различни мащаби, в рамките на персонално, корпоративно, национално и многонационално обкръжение;

• необходимо условие за успешно стратегическо ръководство - изграждане на вътрешно и външно разбиране на целите и потребностите от него и адекватно интерпретиране на околната среда за формулиране на решения и водене на политика;

• отговорности - широкообхватни и променливи. Те се определят във връзката нация-организация, организация и общество, изграждането на бъдещи възможности на организацията за посрещане на предизвикателствата, управлението на взаимодействието със сродни организации.

• Връзката между нацията и организацията включва интерпретиране на националната политика и насоките на развитие, осигуряване на консултации и съвети при формулиране на националната политика, планиране на взаимодействието на национално равнище при реализацията на националните указания и директиви, представяне изискванията на организацията за ресурси и възможности, изграждане на конкурентноспособна стратегия, покриване на разстоянието между политически решения и тяхната практическа реализация. Връзката между организацията и обществото се изразява в комуникацията с държавните структури, контактите с медиите; създаването на мрежа от информационни източници за наблюдение на системата и обкръжението. Изграждането на бъдещи възможности на организацията за посрещане на предизвикателствата на бъдещето съдържа оценка на ситуациите и заплахите, синтез на концептуалната база за бъдещи структури, оборудване и оперативна доктрина, изграждане на организационните компоненти, синтез на оперативните планове за посрещане на предизвикателствата, командването и

управлението на обединените сили. Управлението на връзките на взаимодействието със сродни организации представлява изграждане на взаимно разбиране за цели и ценности, постигане на консенсус, поддържане и управление на знанията и ресурсите за постигане на желаните бъдещи цели.

Стратегически дейности - оценка на ролята на организацията в бъдещите 20 ⎯ 30 години, оценка на бъдещите стратегически и оперативни възможности, разработка на програмните усилия за постигане на бъдещите възможности, консенсус за бъдещите възможности и разходите за тях, съгласие за непрекъсната поддръжка по време на реализацията на бъдещото развитие, стартиране на програмите за реализация на бъдещите възможности;

Стратегически умения и способности - дефинират се в три области:

• техническите умения са разширяващо се многообразие и разнообразие от знания с намаляване на дълбочината на компетентност отдолу – нагоре. Стратегическият ръководител трябва да притежава максимална широта и достатъчна задълбоченост на знанията, докато директният ръководител трябва да има тясно специализирани и високо професионално задълбочени знания, например: GCCS и C++;

• концептуалните умения и способността за вземане на решения се свеждат до оценка на средата, разпределение на ресурси, вземане на решения, намаляване на сложността, разбиране на системата и на косвените ефекти, умение за предвиждане и оценка на бъдещето, динамично диалектично мислене. Основният отворен въпрос е как да се подготвим най-добре за командване и управление в областта на националната сигурност. Сложността на проблема прави стандартните отговори тривиални и опростени, а промените в света направиха науката по този въпрос остаряла догма;

• интерпретационно-комуникационните умения се прилагат при работа с хора.

Основните теории на стратегическото ръководство са: теорията на концептуалната сложност, теорията на многослойните системи, теорията на сложното поведение, теорията на далновидното (проницателното, вдъхновяващото) ръководство и общата теория на стратегическото ръководство. Всички те не се различават съществено и имат много общи черти.

Теорията на концептуалната сложност се изгражда на основното допускане, че ръководителят работи в условия на нарастваща сложност, увеличаваща се потребност от информация и необходимост от решаване на непълно формулирани, многоаспектни задачи. За да ги

реши и оцелее в сложната обстановка, той трябва да притежава съществени концептуални способности, да има ясна представа и успешно да се ориентира в обкръжаващата среда.

Теорията на многослойните системи се базира върху допускането за седем естествено появяващи се равнища в големите организации. Всяко равнище има асоциирана степен на сложност. Основен момент тук е намирането на обобщено множество. от лидерски способности, помагащи на стратегическия ръководител да се справи с проблемите в условията на ”Не на четвърта степен”.С придвижването на личността по административната йерархия на организацията, по-високите равнища на концептуален капацитет ще осигуряват конкурентната способност и превъзходството на личността в организацията.

Теорията на сложното поведение се основава на т. нар. модел на конкуриращите оценки на Куин iv и множеството мениджърски роли на Минзбергv. В нея се анализират ролите на ръководителя в организацията (координатор, помощник, иноватор, директор, брокер, производител и др.) и се синтезира оптималното поведение за постигане на успех. Ръководителят взаимодейства с множество вътрешни и външни контрагенти, при което трябва да притежава гъвкаво поведение, за да е ефективен. Кръгът от функции на лидера в големите сложни организации се изследва детайлно, в резултат на което се описват специфичните му роли (марионетка, лидер, съюзник, информатор, наблюдател, разпространител, говорител, лице вземащо решения, предприемач, специалист по кризи и конфликти, разпределител на ресурси, ръководител на преговори и т.н. ).

Теорията на далновидното ръководство е една харизматична концепция, съгласно с която ръководителят развива и използва своя възглед, за да структурира и мотивира колективните действия в организацията. Основното ударение е поставено върху развитието на човешките ресурси, и по-специално на подчинените. Тази концепция предлага множество начини за разширяване способностите на ръководителя, включително когнитивните (интелект, творческо и критично мислене, словесни способности, ориентиране в сложна обстановка, увереност в собствените сили, мотивация, склонност към риск, общителност и др. ).

Общата теория на стратегическото ръководство е изградена на предположението, че ефективността на ръководство възниква от съответствието между обкръжаващата среда и организацията. Ролята на ръководителя е да анализира, синтезира и управлява това съответствие на базата на сканиране и анализ на обкръжението, да формулира и прилага подходяща стратегия и политика и да оценява последиците от ръководството.

Основното ударение в тези теории е поставено на дефинирането на емпирични постулати (аксиоми) за стратегическо ръководство, които да послужат на лидерите в тяхната работа.Общото в тях е приемането на зависимостта на характеристиките на ръководителя от изменението на ръководното равнище и съответно изменението на сложността на задачите в организационната йерархия. Всяка една от теориите предлага инструментариум за оценка на тези характеристики като функция от това равнище. На практика се дефинират три организационни нива: висше (стратегическо, ръководно, командно), средно (оперативно, административно, управленско) и низово (тактическо, производствено, изпълнителско).

На низовото равнище не се изисква информираност за взетите стратегически решения, отговорностите са тясно ограничени, иновационните възможности са малки. Основно се изисква постоянство и изпълнителност, като импровизациите не се поощряват. На средно равнище се подава информация и се разглеждат средносрочни цели, планове, процедури и процеси, прилагани към низовото равнище. Всички те са инструменти за координация на усилията в сложните, големи системи със силно взаимосвързани структури. Тук се делегират отговорностите за приоритета на задачите и разпределението на ресурсите за низовото равнище, извършва се текущият контрол по изпълнението на стратегическия план, разработен на висшето равнище. На висше равнище се носи отговорността за стратегическите цели и направлението за развитие на цялата организация. В случая терминът стратегически означава широкомащабност, всеобхватност във времето и пространството, дълговременност и трайност, висока цена и използване на основната част от ресурсите.

Натрупаните знания в теориите на стратегическото ръководство позволяват да се дефинират актуални изводи: ефективността на ръководителя се базира на неговите активност, новаторство, творчество, общителност, аналитичност и интуиция; администрацията е само формалната част (т. е. върхът на айсберга) на организацията - нейната същност е неформалната подсистема, където се формулира персонално-бюрократичната политика и организационната стратегия. Формалната част се описва в удобни рационално-логически термини и понятия за разлика от неформалната, която е в ирационални психологически термини; основен компонент на разработените теоретични модели е човешкият фактор.

Тук отново ще споменем вече цитирания (при разглеждането на философията на стратегията), уникален доклад на началника на Обединените щабове на Въоръжените сили на САЩ, публикуван в края на 80-те години, в които след продължително изследване на големите организации, за първи път е публикувано откриването и изследването на т.нар. фактор Х. Както вече споменахме този фактор се интерпретира

като функция, обобщаваща в себе си функционирането, интеграцията, координацията и управлението на големите организации. На практика той се разглежда като концептуален интегратор на метаравнище, осигуряващ синергизма на новата парадигма за метаорганизациите, свързвайки всички блестящи идеи в единно цяло. Основният въпрос е: какво може потенциално да се постигне и какво е реално постижимо, ако фактор Х въздейства върху работещите в организацията хора?

Окончателният резултат от изследването е, че неизвестният фактор Х е информацията. Тя е носителят на стратегическите промени. Така се реализира концепцията (моделът) за материята и енергията, организирани от информацията. Чрез нея отговорът на основната задача е, че увеличаването на ефективността на всяка организация се състои в повишаването на ефективността на обработката на информацията в нея. Именно въздействието върху системите за обработка на информацията позволява на големите организации да са това, което максимално могат да бъдат, т. е. да дадат от себе си всичко, което могат. Получаването на този фундаментален резултат е плод на петгодишни усилия, в които са сравнени 150 организации. Чрез тях е доказано, че информацията и нейната обработка са факторът, осигуряващ за всяка организация aбстрахиране на равнище пораждаща система и изследване на базовите аксиоми на стратегическо равнище, независимо от предметната специфика.vi

Използвайки информацията като базов фактор на организационното моделиране, се докосваме до проблема за фактическата когнитивна размерност. Връзката знание-информация предполага решаването на един изключително важен проблем, а именно с какво и как да се измерва знанието. В случая трябва да се вземат предвид обстоятелствата, че семантичният (фактологичен) и психологическият (емоционално-контекстуален) смисъл на всяка информация не могат да се измерват с една и съща мярка, и че контекстуалната култура, включваща начин на изразяване, групови норми на поведение, жестове и изразявания, носи съществена част от смисловото съдържание.

Важността на психологичното измерение се илюстрира от факта, че смисловото съдържание се разпределя неравномерно в пропорции: думи ( семантика ) - 7%, граматика (флексия) - 38%, жестове и емоционални изразявания към думите (контекстуалност) - 55%. Участието на човек в стратегическите структури прави когнитивните и техническите измерения на логико-лингвистичните модели (семантика и синтаксис) недостатъчни. Към тях трябва да се добавят психологичните и социалните измерения на т. нар. “контекстуално разбиране на съобщенията”.

Технологичните иновации променят начина на мислене на хората и техните схващания за света, което съществено променя не само

семантиката, но и контекстуалността на езика. Средата, в която се обучава всеки човек, се променя. Виртуалната реалност става основен инструмент в този процес. Все повече се засилва информационно-обработващата функция на равнище изображения във всички системи за стратегическо ръководство, командване и управление. На практика използването на информацията се превръща в основен фактор за оптимизиране на всяка стратегическа организация. Оттук коренно се променят възгледите за човешкото общество като целенасочена организация за устойчиво развитие и прогрес.

Стратегическите решения предизвикват съществени (трайни, дълговременни, общосистемни, нетрадиционни, контекстуални и неокончателни ) косвени ефекти. Вземането им е способност да се разсъждава абстрактно за последствията в пространството и времето, като се оценяват дългосрочните косвени ефекти в сложни динамични многосвързани системи и се генерира политика на интеграция на партизанската конкуренция на интереси в единна стратегия на консенсусно взаимодействие. В този смисъл стратегическото ръководство е сложен, многосвързан, дълговременен процес с непостоянни, неопределени, нееднородни и нееднозначни характеристики. Високата динамика на изменението на обкръжаващата среда го прави интуитивно-творчески плод на диалектическия разум. Някои от успешно използваните на оперативно-тактическо равнище качества на личността са приложими и тук, например оценките, базирани на “здрав разум”, аналитичните способности и системното мислене. Те са критични качества за това равнище. Повечето обаче не са трансферируеми и даже са пречка ( изпълнителност, тясна специализация, формализъм, пунктуалност и др. ).

Ефектите от взетите стратегически решения са косвени, непредвидими, неочаквани и предизвикващи верига от причинно-следствени събития или процеси. По-голямата част от тях се откриват и оценяват след дълъг период от време или след натрупване на достатъчна статистика. Като правило това са вторични, третични, четвъртични и т. н. ефекти, част от които са нежелани и неочаквани. Силата на тяхното действие затихва с увеличаването на порядъка, но има циклично-пулсиращ ефект на “дълги вълни”, които резонират в отделни порядкови статистики, т. е. спектърът на ефектите е силно нелинеен, бифуркационен и чувствителен към началните допускания. Ефективното стратегическо ръководство изисква прецизно планиране на поведението в рамките на косвените ефекти. Това е изключително трудоемък процес, поради експоненциалното нарастване на сложността и разнообразието на вариантите на ефектите като функция от техния порядък ( подобно на вариантите в шахматната игра и в отличие от играта на шашки, където сложността нараства линейно ). Това

обстоятелство произтича от сложността на обкръжаващата среда и нейната парадоксалност.

Вземането на такива решения на макроравнище има следните характерни особености: (а) изработват се от отделни лица или малки групи хора, които се различават по идеология, морал, етика, знания, опит, интуиция и степен на организация; преговорите и компромисите са норма на поведение; (б) динамичното прегрупиране на вземащите решенията по стратегии и интереси прави процесът динамичен, непрекъснат, циклично-итеративен и неокончателен; (в) огромното количество обработвана информация налага използването на авангардни методи и средства, неприложими на по-долните равнища на управление.

Процесът на вземане на стратегически решения е вътрешен за организацията. Често той е бавен и в него участват хора с недостатъчно професионални знания и мотивация. Преговорите се водят мудно и компромисите се постигат в “последната минута” с изчерпани възможности за промяна на ситуациите и заплахите. Групите и организациите се задоволяват с шаблонни бюрократични решения, които объркват, обезкуражават, пречат на колективното мислене, създават противоречия и генерират конфликти. Тези действия създават “триене” в процеса на стратегическо ръководство и водят към ирационално поведение.

Препятствията пред ефективното вземане на стратегически решения са: ограниченият кръгозор на изработващия политиката; несъгласието относно желаното крайно състояние; некоректните и(или) непълните допускания и недостатъчните знания за действащите фактори; неправилната оценка на ефекта от провежданата политика; неточната оценка на косвените ефекти; непълното познаване на системната динамика и междукултурните ефекти; партизанска борба за ресурси; липсата на наблюдаемост и управляемост на организацията.

Процесът на изработване на стратегическо решение започва с оценка на околната среда (т. нар. стратегическо сканиране), при което трябва да се даде отговор на въпросите ⎯ кои са основните ви конкуренти, колко конкурентноспособна е организацията в дълговременен план, кое разширява (затруднява) дълговременната конкурентна способност, какво може да се направи в дълговременен план, за да отпаднат пречките и да се експлоатират преимуществата, участват ли ключовите за организацията фигури в решаването на основните ресурсни проблеми на бъдещето, как ще се справят с тях и има ли заплахи за оцеляването на организацията в дълговременен план. Изработката на стратегическо решение се базира на стратегически компромиси.

Стратегическите компромиси се допускат при намирането на баланс между настоящите възможности и бъдещите очаквания.

Стратегическото ръководство се състои в изкуството да се прави избор между конкуриращите се алтернативи, взаимно изключващи се до известна степен. Понякога един от избраните варианти на решение ангажира ресурси, които впоследствие не могат да бъдат преразпределени. В други случаи има благоприятна възможност за точното им определяне и бърза инициатива. Компромисите между напълно удовлетворителните дейности или поведението и желанието за максимално постигане на целите за кратко време, предопределят сложността на стратегическите решения, които са оптимални варианти на дългосрочни действия.

Противоречията между нуждите и очакванията трябва да бъдат преценени и балансирани сред разнообразните съставни елементи на организацията, които имат значение при вземане на решения. Членовете на една организация или ключовите фигури в нея са заинтересовани от развитието й. Мненията им трябва да се уважават и да се имат предвид при разглеждането на всеки проблем. Те ще имат съществено значение за вземането на стратегически решения и конструирането на стратегически планове. Компромисът за тяхното отчитане е задължителен.

Съществен проблем създава наличието на различни култури и схващания дори между ръководителите в една и съща организация. Културата в най-общ план е съвкупност от предположения, оценки, допускания и очаквания, осигуряваща на хората в организацията да разберат (осмислят) действителността. Това разбиране дава целева смисленост на действията им, осигурява хармонизация със средата и формира интуитивната база за хомеостаза, т. е. осигурява нагласата за стратегически действия. Културните различия водят до неправилно разбиране и интерпретиране на проблемите, на които се придава различно значение. Стратегическите решения, задължителни за всички равнища в организацията, са синтезирани в термините и понятията на единен компромисен език така, че да бъдат разбрани и приложени едновременно на всички културни равнища, т. е. индивидуалните усилия на хората да се насочат към общите цели.

От огромно значение за ефективното вземане на стратегически решения е проявата на деликатност от лидера, когато средата поражда несъвместими мнения и идеи в организацията. Ако не може да бъде постигната яснота и прозрачност за нея сред изпълнителските кадри, ръководителите ще трябва да направят компромис и да се съобразяват с това, т. е. да живеят с вътрешните интерпретационни противоречия. Разбирането, че те съществуват в сложна ситуация предполага време за търсене на компромисни варианти на стратегическите решения. Когато пък промените са неизбежни и те се провеждат с пълна сила, стратегическият ръководител ще може да организира дейността на организацията, използвайки арсенала си от методи и средства, за да се

пребори с когнитивните дисонанси на подчинените си и чрез компромиси да постигне концентрация на техните усилия за изпълнение на стратегическия план.

i В западната научна литераура - Command and Control (C2) ii Соколовски В. Военна стратегия., ДВИ, С., (1971), стр.21 iii Военный Энциклопедический Словарь, Военное издательство, М., 1986, стр. 711 ivQuinn's Competing Values Model - Adapted from Zaccaro 1996 Behavioral Complexity

Theories. (Zaccaro 1996). Major theories include Mintzberg's (1973, 1975) classification of managerial roles, Tsui's (1984) multiple constituency framework, and Quinn's (1988) competing values framework.

vMintzberg's Managerial Roles - Adapted from Mintzberg, 1975, reported in Zaccaro, 1996. vi Strategic Leadership and Decision Making, NDU Press, Washington DC, (1996), p.15