НЕДЯЛКА ВИДЕВА

Етическата теория на ХХ век – между универсализъм и контекстуализъм

(опит за проясняване същността на приложната етика)

Рожер Вертхаймер твърди, че софистите са професионалните приложни етици по времето на Сократ. Аз не бих се връщала толкова назад във времето и не бих обсъждала истинността на подобно изказване. За целта, която си поставя този работа –да представи дебатите за същността на приложната етика в контекста на теоретическите дискусии за етическия метод през нашето столетие, да очертае възможни нейни модели и сфери на приложение като акцентира върху потенциалните им възможности да съдействат за изграждането на гражданско общество, което е условието за пълноценно междукултурно общуване – ни е достатъчно да знаем, че приложната етика е сфера на моралното познание, твърде категорично легитимирала се през 20 век. Доказателство може да ни предложи който и да е бибилографски справочник по приложна етика. Със сигурност можем да кажем и още нещо. Приложната етика е една изключително динамично развиваща се област на етическото знание. В центъра на нейното внимание стоят въпросите на професионалния и сексуалния морал, на порнографията, аборта, ефтаназията, смъртното наказание, дискриминацията при постъпване на работа, правата на животните, опазването на околната среда, корпоративната отговорност и др.

Защо трябва да правим приложна етика? Към отговора на този въпрос можем да вървим от различни посоки. Като, например, най-напред покажем от какво е провокирано възникването на този клон от етическото изследване. Както е добре известно за приложна етика ние говорим тогава, когато трябва да се разрешат удовлетворително от нравствена гледна точка проблеми, които или изпадат от полезрението на универсалните етически концепции, или пред които те, поради една или друга причина, се оказват безпомощни. Така по самат си същност приложната етика фокусира вниманието върху проблеми, които са или принципно неразрешими от гледната точка, или с прилагането на който и да е универсален етически принцип. Тя предполага отслабване на принципа, съчетаване на няколко нравствени принципа или пък различна степен на тяхната трансформация. Всъщност, съмото съществуване и проблемното поле на приложната етика е своеобразно признание за “слабостта” на всеки един универсален етически принцип. Това е една от причините, поради които в доминираните от марксистската идеология страни не се разработваха проблемите на приложната етика. Марксистко-ленинската етика по определение се мисли като връхната точка в развитието на етическата тероия и подобно признание същностно противоречи на представата за нейното всебогъщество. Така че то е абсолютно невъзможно за нея, а от тук е невъзможно и допускането на необходимостта от съществуване на приложна етика.

Освен това дори най-повърхностното запознаване с проблемните области, в които “работи” приложната етика ни разкриват една друга нейна същностна особеност. Тя се опитва да регламентира и регулира онези области на човешката дейност, резултатите от които могат да имат фатални последствия за съществуването на отделния човек, на човешкия род като цяло или на живота изобщо. Като правило това са високо специализирани дейности, упражняването на които и вземането на решения в които предполага едно изключително високо равнище на компетентност, тест може да се осъществи от малцина, но засяга много широк кръг от хора. Така приложната етика имплицираокупирането на определена властова позиция. Всеки приложно-етически дебат по същество предполага в една или друга степен преразпределение на власт. Без значение в случая е дали става въпрос за конкретен морален казус или за налагане на ново направление в приложната етика. Това се осъзнава и от самите приложни етици. В процеса на осъществяващата се сега рефлексия върху конкретните приложни етики /тест води се по същество метаетически дебат, върху който ще се спра по-нататък /се набелязват различни конфликти на обществено равнище. Аз ще маркирам само някои от тях:

R. Wertheimer, Sokratic Skepticism, in: Earl R. Winkler&Yerold R. Coombs, Applied Ethics,1993, p.156 Виж например D.L.Gothie, A Selected Bibliografhy of Applied Ethics in the Professions 1959-1970, University Press of Virginia, Charlottesville, 1973, Виж напримерJeffry Olen&Vencent Barry, Applyng Ethics, Wadsworth Publishing Company, Belmont, California, 1992

1

1. между учени и политици –кой трябва да вземе решение за използването , например, на атомната енергия – тесните специалисти или политиците?

2.между специалисти и лаици – защо съдбата на отделни конкретни хора трябва да се решава не от тях самите, а от друг човек единствено поради обстоятелството, че притежва конкретни знания в специализирана област? Големият въпрос е дали притежаването нас пециализирани знания води след себе си и по-високо равнище на морална компетентност. Казано с други думи, дали презумпцията, върху която се гради приложната етика е истинна?

3. между частнонаучни специалисти и философи – дали философията като особен тип дейност предоставя и по-големи възможности за разрешаване на морални дилеми, дали ролята на учените трябва да бъде редуцирана до тази на доставчиците на морални казуси, а окончателните отговори да се дават от практическата философия? Положителният отговор на този въпрос по същество означава отказ от разработването на приложна етика.

4.между мъже и жени – конституиращите се сега феминистки етики тръгват от предпоставката, че цялата морална философия се гради върху мъжката гледна точка към света и по самата си същност досегашната философия и етика отразяват привилегированото място на мъжа м обществото. Фактически феминистката етика оспорва правото на мъжа да решава морални конфликти с оглед на собствените си интереси. Тя твърди, че съществуват особени ситуации, за разрешаването на които е нужна особен тип чувствителност, която мъжът не притежава.

Всъщност, както става ясно, в основата на всеки един от маркираните конфликти стои борбата за власт в определа област от живота.

Специално искам да отбележа още нещо. Конституирането на нов клон на приложната етикаобикновено е свързано с провокиране от страна на заинтересованите на широк обществен дебат. Фактически новата облласт на приложната етика се появява като негов резултат. И още тук се крие възможността за преразпределянето на властта.

До отговор на въпроса защо трябва да се прави приложна етика може да стигнем и като се опитаме да експлицираме ползата от едно такова изследване за “чистата” етическа теория. Много показателна в това отношение е позицията на Р.М.Хеър. И това не е случайно. Както казва Уйлям Франкена, Хеър е един от малкото етици на 20 век, които изключително успешно работят и в дете области на моралното изследване.

Какво печели “чистият” етик, ако се заеме с разрешаването наедин или друг практически морален конфликт? На първо място – популярност. Но търсенето на обществено признание и популярност не е най-добрата причина за правене на приложна етика. Много по-съществено е убеждението на философа, че със средствата, които има на свое разполжение е в състояние да намери отговори на морални въпроси, значими за всички хора. МОралната философия може да помогне за проясняването на гледни точки, генериращи конфликти.

Много по-важен за Хеър е обратният резултат. Прилагането на моралната философия към практиката, ако се прави добре, рефлектира ползотворно и върху самата теория. То помага за проясняване на моралиня език изобщо – на неговите значения, употреба и логика.

Фактически, практическата “експлоатация” на моралната философия подпомага нейното собствено развитие. Затова и Хеър причислява сбе си към онези философи, които прилагат теорията към практиката, за да усъвършенстват теорията.

Не всяка етическа теория обаче може успешно да бъде използвана в моралната практика. Причините за това могат да бъдат най-малко две. Най-напред, начинът, по който се обосновава универсалността в теорията. Това важи преди всичко за различните видове интуитивизъм, които в крайна сметка апелират към общосподеляни морални убеждения или към консенсус. Теории от този тип могат твърде малко да помогнат за разрешаване на морални конфликти в практиката, доколкото те възникват тъкмо там, където отсъстват подобни убеждения и консенсус, които могат да изпълнят функцията на арбитър.

На второ място, отказът от търсене на универсалност. В неговата основа стои убеждението на моралните философи, че не е възможно да се намери етическа теория, която ще ни даде правила за обосноваване. Това, което ни остава е да си обменяме интуиции. Хеър пише, че когато противоположни интуиции се борят за контрол върху поведението дори на отделния мислител, това, което такива филосфи могят да му предложат е коментарът, че “подобни трагедии са част от нещата от живота”. Това, от което се нуждаем, за да осъществим прехода от етическа теория към морална практика са здраво установени правила

Виж R.M.Hare, Why do Applied Ethics, ed.J.P. DeMarko&R.M.Fox,N.Y.,1986, p.226 R.M.Hare, Why do Applied Ethics, ed.J.P. DeMarko&R.M.Fox,N.Y.,1986, p.226 ibid., p. 227

2

за аргументация, основани върху разбирането на думите, които ние използваме, когато задаваме морални въпроси. Този извод на Хеър има възлово значение за изследването на отношенията между теоретична и приложна етика.Той ни връща отново в полето на моралната философия, където трябва да бъде намерен Метод, с помощта на който могат достатъчно надеждно да бъдат обосновани подобни правила. Самият Хеър използва за тази цел така наречеиня от него не-дескриптивен кантиански утилитаризъм (non-descriptivist Kantian utilitarism).

Много по-интересна е позитивната програма на американския философ. Стана вече ясно, че за Хеър апелът към убежденията на хората няма теоретическа, а още по-малко практическа стойност. Той е категоричен, че в дебата по контроверзни въпроси последната дума не принадлежи на “моралното мнозинство”. Затова онова, което може да се направи е да се изучат убежденията на хората с надеждата, че можем да научим нещо за понятията, включително и за онези, които практиците използват.[…]

Фактически според Хеър основната полза за теоретичната етика от прилагането и към практически проблеми се свежда до следното:

1. проясняване на факта, че апелът към общосподеляни морални мнения иликонсенсус не може да има никакво значение при разрешаването на конфликтите на моралната практика

2. проверката на моралните теории за значението на моралните думи и на правилата на моралното аргументиране, които те гарантират. Това став чрез изследване дали действителните заключения на хората, когато те се аргументират в благоприятни условия, свободни от незнание, объркване и предразсъдъци и съответстващи на това, което се нарича аргумент, ще бъдат обосновани в съответствие с тези правила.

Много съществени за бъдещото развитие на етиката изобщо и на приложната етика в частност са възможностите, които тази процедура съдържа. Доколкото тя не разчита на апела към субстанциални морални убеждения, а само на емпирични, извънморални, дори антропологически факти, на които хората настояват /държат/, то, според Хеър, можем да се надяваме на същия тип приложения към нови проблеми, което пък от своя страна ще бъде нов тест за теорията.

Искам специално да подчертаядва момента в тезата на американския философ, които намират своето потвърждение както в развитието на чистата етическа теория, така и в новите опити за нейното прилагане към моралната практика:

1. изискването да се изясянва значението на моралните термини, правилата на моралното аргументиране и неговата логика, т.е. рационализирането на вземането на морално решение.

2. отказът от етическо аргументиране, базирано върху субстанциални морални убеждения /вярвания, пристрастия, предразсъдъци и др./, и апелът към онова, което е общо за всички хора, фактически към определени антропологически дадености.

Една трета възможност за отговор на въпроса защо трябва да се прави приложна етика ни сочи У.Франкена. Според него Методът, койтоможе да се извлече от всяка една етическа теория може да се използва по различни начини. Моралът не е просто един от социалните институти и основа за вземане решения относно това какво хората би трябвало да правят или да не правят. В съоответствие с това Франкена смята, че съществуват четири вида практически въпроси, за отговор на които може да бъде използван Методът на етиката.

1. Какво трябва да изискват, забраняват и разрешават нашите закони?2. Какво трябва позитивният социален морал (positive social morality/PSM/) да

изисква, забранява, разрешава, окуражава и т.н.?3. Какви би трябвало да бъдат правилата и идеалите на останалите социални

институти?4. Какво е длъжен или не е длъжен да прави един морален индивид?

Всъщност тези въпроси очертават полето на приложната етика. Възможните техни отговори имплицират и онези обществени конфликти, за които стана дума по-горе и в които по същество ставаше въпрос за преразпределяне на властови позиции.

Самият Франкена смята, че етическата теория може да има и преки импликации в образователната сфера, доколкото съдържанието на моралното боразоваине и качеството на желания тип обществена ситуация са взаимосвързани.

ibid.,p.231 ibid.,p.232 Виж W. K. Frankena, Moral Philosophy and the Future, in: New Directions in Ethics. The Chellenge of Applied Ethics, ed. J. P. DeMarco&R.M.Fox, N.Y. 1986, p.315

3

Всъщностпозициите на Хеър и Франкена не са случайни. Те са в унисон с основните тенденции на моралната философия и са опит да се преодолее ограничеността на собствената етическа концепция. Развитието на етическата теория през последната четвърт на нашето столетие убедително показа няколко неща, които промениха посоката на теоретичните търсения. На пръво място, експлицирани бяха недостатъците на доминиращите в средата на века етически концепции, слабостите както на абстрактния морален универсализъм, от една страна, така и на спонтанното творене на морални ценности в акта на избора, от друга. Нито прескриптивизмът(следващ в еднаква степен Кант или Хеър), нито некогнитивизмът (независимо от вариантите му в екзистенциализма, интуитивизма на Мур, емотивизма или херменевтиката) успяха да предложат сигтурна основа за моралния живот на хората. Слабостта на първия е в незачитането на диалогичната переспектива, а на втория – подценяването на възможността за морална верификация. И това е едно възможно обяснение за развитието на различни варианти на утилитаризма и широкото му експлоатиране в различните клонове на приложната етика.

Дискусията за взаимоотношенията между теоретична и приложна етика периодично се подновява. За първоначалния замисъл на тази работа от съществено значение е едно от последните нейни издания. Този сборник, според мен, има една скрита, но изключително амбициозна задача - чрез демонстрацията на различни модели на приложна етика да се опита да обоснове Моделът на приложна етика. Аз ще спра вниманието си върху някои от описаните модели, изборът на които се основава върху следните предпоставки:

1. Практическите задачи, пред които е изправено нашето общество и за решаването на които моралната философия и по-конкретно приложната етика може да помогне. На първо място, това е изграждането на гражданско общество. Моята теза е, че за съществуването на приложна етика са необходимо поне наченки на гражданско общество, от една страна, и че приложната етика способства неговото формиране и развитие, от друга.

2. Използването на нови модели на универсални етически теории, основният патос на които е преодоляването на посочените по-горе недостатъци на “чистата” етика.

Преди да се спра на конкретните модели на приложна етика бих искала да конкретизирам съдържанието на термина “гражданско общество”. Под “гражданско общество” ще разбирам едновременното съчетаване на :

а/ гарантирани индивидуални права и свободи на всеки един;б/ постигането на базисни съгласия и компромиси относно общите нарми на живот в

обществото с помощта на формални процедури;в/ запазване сферата на цастните ценностни предпочитания и пристрастия в тяхното

многообразие;г/ елиминиране на възможността за екпанзия и взаимно изключване.С други думи, гражданското общество не предполага автоматична саморегулация, не

се изолира в сферата на частното и икономиката, а се основава на рационална и активна позиция на всеки човек. То е неразкъсваемо единство от права и задължения.

Приложната етика може да помогне тъкмо за осъществяване на саморегулацията на гражданското общество чрез изграждането на рационално промислена позиция на отделните граждани.[…]

От особен интерес за връзката между приложната етика и гражданското общество е предоженият от Бент Флийвбърг модел, който експлоатира заложените у Аристотеловото понятие phronesis възможности за съчетаване на теоретически и практически интереси и за удовлетворяващо всички засегнати разрешаване на конфликтни морални ситуации. Според автора на Никомахова етика 1141bff експлицира определени характеристики на интелектуалната дейност, които имат същностно значение за развитието на ситуативна и приложна етика:

1. подчертана е важността на частното и зависимото от контекста пред тази на универсалното

Виж Earl R. Winkler& Jerold R. Coombs, Applied Ethics,1993

Виж пак там. Това разбиране на гражданското общество е резулат ат на съвместна работа със Стилян Йотов.

Bent Flyvbjerg, Aristitleq Foucault and Progressive phronesis: Outline of Applied Ethics for Sustainatle Developmemtq in: Earl R. Winkler &Jerold R. Coombs, Applied Ethics, 1993, p.p.10-27

4

2.подчертана е важността на конкретното и практическото пред тази на универсалното

3.подчертана е “силата на примера”4. примерът имплицира едновременно специфичното и фундаменталното за начина,

по който действа човешкото същество. Тези специфични за практическия разум и неговото изследване положения Флийвбърг обвързва с някои характериситик на социалните науки, изведени на преден план в наши дни. Най-напред, авторът смята, че трябва да се има предвид свойствената на соицалните науки “двойна херменевтика”(double hermeneutic/Антъри Гидънс/), защото човекът е самоинтерпретиращо се същество, за разлика от всички останали възомжни обекти на изследване. Поради тази причина резултатите на изследванията на социалните науки са зависими он интерпретациите както на изследователите, така и от тези на хората, които се изучават.

Експлицираното от Никомахва етика разбиране за phronesis трябва да се съчетае с предложеното от Фуко преместване на изсмедователския интерес от епистеме /episteme/ към техне /techne/, от обяснението към разказа, от отговор на въпроса “защо?” към отговор на въпроса “как?”. Въз основа на едно такова съчетаване авторът предлага следните водещи методологически положения за една приможна етика:

1. насоченост към ценности(Values) – най-малкото за да се отговори на въпросите “Накъде отиваме?”, “Желателно ли е това?”, “Какво би трябвало да се направи?”

2. власт (Power) – приложната етика пита “Кой печели и кой губи?”, “По силата на какъв механизъм на властта?”, “Какви са възможностите за промяна на властовите онтошения?”, “На какъв вид властови отношения самата приложна етика е част?”

3 .близост (Closeness) – изследователят трябва да бъде тясно свързан с оновау, което се изследва и да е потопен в контекста.

4. минутност (Minutiae) – обиширно описание на минутата.5. практики (Practices) –изследване на практическата активност и практическото

знанин.6. конкретни случаи (Concrete cases) – трябва да се предприемат кейзстадис.8. как-въпроси (How-questions) – отправна точка е как, а не защо, разбирането, а не

обяснението.9. наратив/история (Narative/history) – като разказ за една случка с конкретни

действащи лица и събития. 10. актьор/структура (Actor/structurе) – и двете трябва да бъдат във фокус, за да се

преодолее дуализмът.11. диалог (Dialogue) – основната задача е да се допринесе за практиката, разбирана

като публичен диалог. Могат да се обособят поне четири нита на диалог.: а/ диалог с тези, които са обект на изследване;б/ с останалите изследователи; в/с правещите политиката и г/ с обществото като цяло.

Една приложна етика, която се ръководи от тези методологически положения, обединени под названието “прогресивен phronesis” (progressive phronesis), иманентно включва в себе си и понятието власт. Всъщност, основната задача на приложната етика, практикувана въз основа на прогресивния phronesis, е да даде конкретни примери и подрбни разкази кой притежава и използва властта и за какви цели и да предложи кои други могат да я получат и за какви цели да я използват. Тоест, тъкмо постигане на онова коригиране и създаване на възможности за преразпределяне на властта, което е и една от целите на гражданското общество.

Един от сериозните опити да се елиминира възможността за окупиране на властова позиция в най-широкия смисъл на тази дума, заложена във секи един конкретен вид приложна етика, ни предлага проектът за дискурсна етика на Карл-Ото Апел и Юрген Хабермас. Той е изграден с претенцията да преодолее посочените по-горе недостатъци както на прескриптивизма, така и на некогнитивизма.

Аз искам отново да подчертая най-същественото, провокирало разработването на приложна етика. За етиците не са тайна трудностите, с които се сблъсква прилагането на който и да е универсален морален принцип в конкретна ситуация на ценностен и нормативен конфликт, необходимостта от отслабване или дори трансформиране на принципа заради

ibid.,p.14 Bent Flyvbjerg, Aristitleq Foucault and Progressive phronesis: Outline of Applied Ethics for Sustainatle Developmemtq in: Earl R. Winkler &Jerold R. Coombs, Applied Ethics, 1993, p.15 Bent Flyvbjerg, Aristitleq Foucault and Progressive phronesis: Outline of Applied Ethics for Sustainatle Developmemtq in: Earl R. Winkler &Jerold R. Coombs, Applied Ethics, 1993, p.p.20-22

5

нейното успешно разрешаване. Тъкмо това е основата, върху която възникнаха различните варианти на приложна етика, занимаващи се именно с изясняване на условията на тази трансформация. Техните успехи обаче бяха постигнати с цената на отказ от универсализъм, от една страна, или на отдаване на вземането на решение в ръцете на експерти и елиминиране на засегнатите, т.е. самата същност на приложната етика имплицира възможността за окупиране на властова позиция. […]

6