1

РЕЗЮМЕТА

на

трудовете на д-р Атанас Иванов,

представени за участие в конкурс за заемане на академичната длъжност „Доцент“

по професионално направление 3.6 Право, научна специалност

„Граждански процес“ (05.05.09) в Университет за национално и световно

стопанство – София, обявен в ДВ, бр. 64/ 16.08.2016 г.

І. МОНОГРАФИЧЕН ТРУД:

- Съдебните актове в гражданското съдопроизводство. София, Сиела, 2013;

1. Обща характеристика

1.1. Трудът съдържа 218 стр. Книгата е първото цялостно изследване в

българската правна литература, посветено на темата „Съдебните актове в

гражданското съдопроизводство”. След влизането в сила на Гражданския

процесуален кодекс в практиката възникнаха много въпроси, свързани с

прилагането му. Това очертава необходимостта от една дискусия за

изработването на общотеоретична концепция за характеристиката на съдебните

актове в съвременните условия. В изследването подробно се изясняват основните

характеристики на съдебните актове през призмата на правната им същност,

предмета и правните последици, които пораждат, както и характеристика на

съдебния акт през призмата на документа на съдебния акт и в съпоставка с други

правни явления. Разгледани са всички аспекти, свързани със същността на

съдебните актове, видовете актове и документа на съдебния акт, както и правното

значение на документа на съдебния акт за процесуалните действия на съда.

Посоченият труд е монографично изследване на същността на съдебните актове,

който е продължение на опита на автора за характеризиране на касационното

обжалване, изследвайки актовете, подлежащи на касационно обжалване по ГПК.

Методологическата основа на изследването представлява комплекс от

общонаучни и специални методи. От общонаучните методи са използвани

2

диалектическият, историческият и критико-аналитичният. Диалектическият

метод допринася за обясняване тенденциите в развитието на разглежданите

правни явления. Чрез историческият метод се проследява развитието на

изследваните правни фигури. С помощта на критико-аналитичният метод е

направена оценка на българската правна уредба относно същността на съдебните

актове, подлежащи на касационно обжалване, като са посочени препоръки de lege

ferenda за нейното подробряване. В изложението са цитирани многобройни

решения от съдебната практика.

Обект на изследване са само най-значимите аспекти на проблема, тъй като

не е възможно в този труд да се обхване цялата проблематика на съдебните

актове, постановявани в гражданското съдопроизводство, като поставените

задачи и цели са: 1. да се разкрие правната същност на съдебните актове,

постановявани в исковия, изпълнителния и в обезпечителния процес, в

охранителното производство и съдебните актове, постановявани в

производствата по спорна съдебна администрация на гражданските отношения; 2.

да се диференцират въз основа на обосновани теоретично разграничителни

критерии отделните видове съдебни актове, постановявани във видовете

производства; 3. да се изследват съдебните актове като документ; 4. да се

очертаят някои предложения de lege ferenda, постигнати по пътя на

сравнителноправната интрепретация и анализа на съдебната практика.

Така поставените задачи имат за цел успешното изследване на съдебните

актове, постановявани в гражданското съдопроизводство в светлината на

съвременните достижения на гражданскопроцесуалната наука и съдебна

практика.

1.2. Изложението включва въведение и три глави:

- ВЪВЕДЕНИЕ;

- ГЛАВА ПЪРВА - Съдебни актове;

- ГЛАВА ВТОРА – Видове съдебни актове;

- ГЛАВА ТРЕТА – Съдебният акт като документ.

2. ВЪВЕДЕНИЕ

3

2.1. Изложени са проблемите на съдебните актове, постановявани в

гражданското съдпроизводство. Посочено е, че проблематиката във връзка с

правната същност на актовете, постановявани в гражданското съдопроизводство,

представлява особен теоретичен и практически интерес, тъй като новият

Граждански процесуален кодекс1 (ГПК), съществено промени гражданското

съдопроизводство в почти всичките му измерения. Влизането в сила на ГПК

наложи актуализирането на материята съобразно новата уребда. Особеностите на

този процес бързо провокираха доктрината и изследванията на същността на

съдебните актове и спорните въпроси не закъсняха. Обоснована е тезата, че

изясняването същността на съдебните актове, както и на съдебният акт като

документ, ще въведе сигурност в отношенията на страните в процеса, чиито

права са нарушени, в съответствие с принципа за правна определеност

(сигурност), ще създаде допълнителна предпоставка, която ще гарантира

правилното разглеждане и решаване на делото. Ето защо, отговорът на въпроси,

свързани със същността на съдебните актове, има важно практическо значение.

3. ГЛАВА ПЪРВА е посветена на същността на съдебните актове.

Главата е разделена на шест параграфа, като параграф първи е посветен на

анализ на правната уредба на правораздаването и правото на съдебна защита по

действащата Конституция и действащия ГПК, както и е изяснена същността на

съдебните актове на плоскостта на правоприложението. Посочени са отликите на

съдебните актове от актовете на другите органи на държавната власт, като са

отделени общите признаци, които са присъщи на всички актове на

правоприлагане и специфичните черти, които са присъщи само на съдебните

актове. Очертани са всички черти на правоприлагането, присъщи на всички

актове, които са свойствени на съдебните актове, както и какви са специфичните

качества, които имат. Очертани са признаците на съдебните актове като актове по

правоприлагане, а именно: индивидуално-определено предписание за конкретни

субекти, актовете като актове-документи. Очертани са и специфичните черти на

съдебните актове, отличаващи ги от другите актове по правоприлагане -

специални процедури за постановяване на съдебните актове, форма, структура,

1 Обн. ДВ., бр. 59 от 20.07.2007 г., влязъл в сила на 01.03.2008 г., с последващи изменения и допълнения,

4

съдържание и изисквания, на които трябва да отговарят съдебните актове,

посочени са изискванията, на които трябва да отговарят съдебните актове:

законност, обоснованост и мотивираност. Обърнато е внимание на друга

специфична черта на съдебните актове, отличаващи ги от другите актове по

правоприлагане - че съдебните актове се явяват в качеството на юридически

факти, както и следващата особеност, отличаваща съдебните актове от другите

актове на правоприлагането, че те имат особен ред за проверка и отмяна.

Съдебните актове се отличават от другите актове по правоприлагане с това,

че тяхното действие е свързано със силата на пресъдено нещо - правна последица

на съдебния акт. Само съдебните актове се ползват със сила на пресъдено нещо и

в това се проявява специфичността на тяхното действие, с това те се отличават от

актовете на другите органи на държавна власт и другите актове по

правоприлагането.

Другата особеност, отличаваща съдебните актове от другите актове на

правоприлагането, се заключава в това, че съдебните актове имат особен ред за

изпълнение. Спецификата на този ред се изразява в това, че за разлика от другите

правоприлагащи актове, чиито актове се изпълняват принудително в рамките на

принудителното производство, само съдът осъществява предварителен и

последващ контрол за изпълнението на своите съдебни актове.

Друга черта, отличаваща съдебните актове от другите актове по

правоприлагане се изразява в това, че във връзка с развитието на международните

отношения съдебните актове по граждански дела имат трансгранично действие,

т.е. могат да се изпълняват на територията на чужди държави.

Направен е извода, че сред специфичните черти, отличаващи съдебните

актове в гражданското съдопроизводство от другите актове по правоприлагане, са

следните: 1) постановяват се по ред, установен от процесуалния закон; 2)

процесуалното законодателство подробно регламентира формата, структурата,

съдържанието и изискванията, на които трябва да отговарят съдебните актове; 3)

явяват се в качеството на юридически факти; 4) имат особен ред за обжалване и

отмяна; 5) ползват се със сила на пресъдено нещо; 6) имат особен ред за

изпълнение; 7) имат трансгранично действие.

5

Параграф втори разглежда същността на съдебните актове, постановявани в

исковия процес – съдебното решение, съдебното определение и разпореждане.

Особено място е посветено на изключително сложната проблематика

съдебното решение и същността на съдебния акт, както и е направено

разграничение между правния интерес, обуславящ допустимостта на съдебната

претенция, и законният интерес, който е обект на самостоятелна защита.

Обоснована е и форма на материално-правни интереси, които съответстват на

обективното право, но не са опосредени от субективното право, че подлежи на

защита в съдебно гражданско производство интерес. Анализиран е законния

интерес като „предправо”, който може да се трансфромира в право, когато за

това настъпят необходимите условия. Законният интерес служи като преходен

етап по пътя на формирането на ново субективно право. Субективните права,

наред със законния интерес се признават от Конституцията за предмет (обект) на

съдебна защита и са направени предложения de lege ferenda.

Параграф трети разглежда съдебните актове, постановявани в

изпълнителния процес.

Параграф четвърти разглежда същността на съдебните актове,

постановявани в обезпечителния процес.

Параграф пети и шести разглеждат същността на съдебните актове,

постановявани в охранително производство и в производствата по спорна

съдебна администрация на гражданските отношения.

4. ГЛАВА ВТОРА е посветена на видовете съдебни актове.

Състои се от пет параграфа, в които детайлно са разгледани видовете

съдебни актове, постановявани в исковият процес – съдебни решения,

определения и разпореждания.

Разгледани са в параграф втори, трети, четвърти и пети видовете съдебни

актове, постановявани в изпълнителния процес, обезпечителен процес, заповедно

производство, както и в други съдебни производства – охранително и

производство по спорна съдебна администрация на граждански отношения.

6

5. ГЛАВА ТРЕТА е посветена на съдебният акт като документ.

Състои се от пет параграфа. Изяснено е, че актовете на съда освен като

процесуално действие могат да се разглеждат и като документ за действието,

което удостоверяват. Специално място е отделено на понятието за документ,

подписа на документа, авторството и съдържанието и форма на документа на

съдебния акт, както и доказателствената сила на документа на съдебния акт.

Изяснено е и правното значение на документа на съдебния акт за процесуалните

действия на съда, като е пояснено, че не може да се представи съдебния акт, като

процесуално действие на съда, без да се представи съдебния акт като документ,

създаден за това процесуално действие. Затова и понятието съдебен акт, макар и

строго погледнато да се отнася до властническото изявление на съда, на практика

се използва, за да бъде обозначен с него документа на съдебния акт,

материализиращ властническото изявление на съда относно извършените

процесуални действия от съда и страните, както и за документиране на

материалнорелевантни и доказателствени факти.

- Актуални въпроси на доказването в гражданското съдопроизводство.

София, Нова звезда, 2015 г.

1. Обща характеристика

1.1. Трудът съдържа 192 стр. С влизането в сила на новия Граждански

процесуален кодекс, както и след редакциите, в теорията и практиката не

закъсняха и въпросите в материята на доказването, свързани с прилагането му.

Книгата е първото цялостно изследване в българската правна литература,

посветено на темата „Актуални въпроси на доказването в гражданското

съдопроизводство”. Това очертава необходимостта от една дискусия за

изработването на общотеоретична концепция за доказването в съвременните

условия. В изследването подробно се изясняват целта и същността на

доказването, принципите на доказването, предмет, обсег, тежест на доказване.

Разгледани са всички аспекти, свързани с общите правила на доказването,

доказателствените средства, както и процесуалните правила за доказването.

Трудът е монографично изследване на същността на доказването, като въпреки

7

теоретичната обоснованост на изследването, това не лишава труда от изразената

практическа насоченост.

1.2. Изложението включва въведение и три глави:

- ВЪВЕДЕНИЕ;

- ГЛАВА ПЪРВА - Общи правила на доказването;

- ГЛАВА ВТОРА – Доказателствени средства;

- ГЛАВА ТРЕТА – Процесуални правила за доказването.

2. ВЪВЕДЕНИЕ

2.1. Изложени са проблемите на доказването в гражданското

съдопроизводство. Посочено е, че проблематиката във връзка с доказването,

представлява особен теоретичен и практически интерес. Посочено е, че

изясняването фактическата страна на спора, ще въведе сигурност в отношенията

на страните в процеса, чиито права са нарушени, в съответствие с принципа за

правна определеност (сигурност), ще създаде допълнителна предпоставка, която

ще гарантира правилното разглеждане и решаване на делото. В процеса на

доказването съдебният състав ще формира вътрешно убеждение затова кои факти

са се осъществили и кои не са, като ги субсумира под правната норма и на тази

основа ще постанови съдебното си решение. Ето защо, отговорът на въпроси,

свързани с доказването в гражданското съдопрооизводство, има важно

практическо значение. Посочената теоретична и практическа значимост на

проблемите на доказването в гражданското съдопроизводство, обосновава

предмета на настоящия труд. Направен е опит да се изяснят основните

характеристики на доказването през призмата на правната му същност, предмета

и правните последици, които поражда, както и характеристика на

доказателствените средства въз основа на на принципа за законност и в

съпоставка с други правни явления.

3. ГЛАВА ПЪРВА е посветена на общите правила на доказването.

Главата е разделена на шест параграфа, като параграф първи е посветен на

целта и същността на доказването. Установена е фикцията, че доказаният факт е

8

за съда осъществен факт, докато недоказаният се третира като неосъществен

факт, което от своя страна обуславя процесуалната равнозначност между

съществуване и доказване на факта. Това е фикция, тъй като тя е съзнателно

отклонение от изискванията на правните норми, при което несъществуващ факт

се приема за съществуващ. Това означава, че в случая не е налице незнание от

предполагащия субект - съдът, не е налице и погрешно знание. Напротив, съдът

съзнателно се отклонява от реалната действителност, което означава, че той е

наясно каква е тя, но приема нещо, което не съответства на тази реално

съществуваща действителност. Всяка неистинска фактическа констатация на съда

води по необходимост до неправителен извод относно правото, което обуславя

зависимостта на субективното право от правнорелевантните факти. А

правнорелевантните факти се установяват в процеса на доказване, в който взимат

участие страните и съдът. Законът урежда всички правила на доказването, които

са съществени за правилността на решението, като това е своеобразна гаранция

към истината.

Параграф втори е посветен на принципите на доказването и принципите на

гражданското съдопроизводство, като е направен извод, че доказването в

гражданското съдопроизводство образува основното ядро на процесуалната

дейност. Без него не може да се даде законосъобразна и адекватна защита на

спорното материално право или законен интерес. Принците на доказването са в

основата на мотивите на съдебното решение, които са част от съдебното решение.

В мотивите на решението се съдържат доказани фактически твърдения, които

следва да „убедят страните и обществото като цяло, в справедливостта на

решението“. Доказването следва да направи във възможно най-голяма степен

достоверен един или друг правнорелевантен факт, поради което се поддържа в

теорията, че „доказателството е един елемент, който легитимира съдебното

решение“.

В параграф трети се разглежда предмета и обсега на доказването, като е

изяснено и понятието факт в смисъла на доказателственото право.

Параграф четвърти разглежда тежестта на доказване, като е изяснено, че

въпросът за доказателствената тежест е въпрос за последиците на недоказването,

9

а доказателствената тежст се състои в правото и задължението на съда да приеме

за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан.

Разбирана по този начин, тежестта на доказване се свързва със задължението на

съда да реши всеки правен спор, предевян пред него, независимо дали има пълна

липса на доказателства и дали релевантните за правото факти са се осъществили

или не. Изнасянето на процесуалния материал е възложено на страните, поради

което законът трябва да съдържа и правила, които да разпределят дейността на

едната страна и дейността на другата страна в това отношение. Посочени са и

изключенията от общото правило за тежест на доказване.

Параграф пети разглежда доказването и презумпциите, като е изяснено и

отношението между прякото доказване и презумпцията.

Параграф шести разглежда видовете и начини на доказване.

4. ГЛАВА ВТОРА е посветена на доказателствените средства.

Състои се от три параграфа, в които детайлно са разгледани същността на

доказателствата и доказателствените средства. Изяснено е понятието

доказателство и доказателствено средство, както и е изяснено характеризиращите

доказателственото средство доказателствена сила, доказателствена стойност и

достоверност. Разяснени са тези понятия, както и са направени съответни

отграничения. Обърнато е внимание на разликата между тежест на доказване и

доказателствена сила, както и е отграничена доказателствената сила от силата на

пресъдено нещо.

В последния параграф са разгледани видовете доказателствени средства в

гражданското съдопроизводство.

5. ГЛАВА ТРЕТА е посветена на процесуалните правила за доказването.

Състои се от шест параграфа. Формулирано е понятие за доказателствено

искане, както и е разгледано нередовното доказателствено искане като

процесуално действие и правните последици на нередовността.

В останалите параграфи са изяснени понятията посочване, представяне,

допускане, събиране и обсъждане на доказателствени средства, както и

10

обезпечаването на доказателствени средства. Разгледани са и преклузиите за

доказателства.

ІІ. УЧЕБНИ ПОМАГАЛА:

- Арбитраж. Второ преработено и допълнено издание. София, Нова звезда,

2013;

- Корнезов, Л., Иванов, А. Казуси по гражданско съдопроизводство. Том

първи. Второ допълнено и преработено издание. София, Нова звезда, 2016;

- Корнезов, Л., Иванов, А. Казуси по гражданско съдопроизводство. Том

втори. София, Нова звезда, 2014.

1. Арбитраж - учебно помагало, което има за задача да подпомогне

студентите по право в изучаването на учебната дисциплина „Арбитраж“,

създадена от кандидата в Правно-исторически факултет при ЮЗУ „Н. Рилски“ –

Благоевград, който и изнася лекции по тази дисциплина. Посветена е на

проблемите на извън съдебните способи за решаване на граждански и търговски

спорове, като съдържа характеристика на основните моменти на правната уредба

на арбитража, както и на практиката на арбитража.

2. Казуси по гражданско съдопроизводство. Том първи. Второ допълнено и

преработено издание. София, Нова звезда, 2016 – учебно помагало, написано в

съавторство с проф. Любен Корнезов, като кандидата Атанас Иванов е написал,

при равностойно условия с другия автор, глава първа и втора.

Учебното помагало се състои от предговор, четири глави и приложение на

образци на процесуални документи – 407 стр.. То съдържа казуси във връзка с

подготовката на студентите по право на юридическите факултети при обучението

им по гражданско съдопроизводство. Предложените казуси биха представлявали

интерес и за завършилите юристи при подготовката им за конкурс за съдии, за

преподавателите в юридическите факултети, както и за практикуващите юристи.

Сборника е своеобразен справочник, систематизиращ типични казуси от

съдебната практика в годините от 1952 г. до 2012 г., възможните въпроси към тях

и решенията на съдилищата и върховната съдебна инстанция, поради което

11

авторите на сборника не са обвързани с едни или други съдебни разрешения.

Целта е да помогне на студентите в обучението по изучаваните правни

дисциплини. Въпросите към казусите са условни, някои от тях „търпят” няколко

различни отговора, като по този начин се търси провокация към студентите да

усвоят изкуството да спорят с аргументи при формирането на своята позиция.

Сборникът съдържа и образци от процесуални документи. Целта е студентите да

се запознаят с „живото” правораздаване. Запазени са съществуващи номера на

дела, за да се даде възможност на читателя да реши съответния казус чрез

използването на собствените си теоретични познания, нормативните източници и

използване на самият съдебен акт, постановен по съответното дело. Успехът на

първото издание на „Казуси по гражданско съдопроизводство. Том І“, обуслови

решението на авторите да допълнят съдържанието на сборника с актуални казуси

от съдебната практика в годините от 1952 г. до 2016 г.. Акцентът отново е върху

най-интересните казуси, пораждащи неясноти и проблеми в практиката.

3. Казуси по гражданско съдопроизводство. Том втори. София, Нова звезда,

2014 - учебно помагало, написано в съавторство с проф. Любен Корнезов, като

кандидата Атанас Иванов е написал, при равностойно условия с другия автор,

глава трета и четвърта.

Учебното помагало се състои от предговор, четири глави и приложение на

образци на процесуални документи – 492 стр.. То съдържа казуси във връзка с

подготовката на студентите по право на юридическите факултети при обучението

им по гражданско съдопроизводство, което е продължение на казусите по

материя от том първи. Предложените казуси представляват интерес и за

завършилите юристи при подготовката им за конкурс за съдии, за

преподавателите в юридическите факултети, както и за практикуващите юристи.

Сборника е своеобразен справочник, систематизиращ типични казуси от

съдебната практика в годините от 1952 г. до 2014 г., възможните въпроси към тях

и решенията на съдилищата и върховната съдебна инстанция, поради което

авторите на сборника не са обвързани с едни или други съдебни разрешения.

Целта на сборника е да помогне на студентите в обучението по изучаваните

12

правни дисциплини. Сборникът съдържа и образци от процесуални документи.

Целта е студентите да се запознаят с „живото” правораздаване.

ІІІ. СТУДИИ:

- Законният интерес като обект на съдебна защита. Сп. „Норма”, София,

2012, № 9;

- Предпоставки за присъждане на разноски за юрисконсулт в гражданския

процес – исково и заповедно производство. Сп. „Собственост и право”, 2012, №

10, приложение;

- Вписването на исковата молба като процесуална предпоставка. Сп.

„Норма”, София, 2012, № 11;

- По някои спорни въпроси на неприсъственото решение. Сп. „Норма”,

София, 2013, № 2;

- Иванов, А., Станин, М. Защитимост на правото на недискриминация. - сп.

„Норма”, София, 2013 г., кн. 10;

- Преклузии на доказателства в гражданското съдопроизводство. Сп.

„Собственост и право”, 2015, № 1, приложение.

1. Законният интерес като обект на съдебна защита е студия, посветена на

проблемите, произтичащи от възприетото в конституцията съдържание на

правото на защита. Трудът е първото по време изследване, посветено на

възникналата с приемането на Конституцията от 1991 г. и новия ГПК

проблематика.

Разпоредбата на чл. 56 от Конституцията на Република България установява

най-широко съдържанието на правото на защита. Това право предполага

задължение за държавата, чрез законодателството и прилагането на законите, да

13

обезпечи ефективна възможност на гражданите да защитят нарушените или

застрашените си права пред съдебни органи. Тази разпоредба в гражданското

съдопроизводство преобразява абстрактния характер на правото на съдебна

защита в конкретно право, възникващо при наличие на определени условия и в

определени случаи.

Правото на съдебна защита на граждански правоотношения се осъществява

чрез няколко форми, способа, тъй като естеството и разнообразието на тези

правоотношения обуславя техните особености и нуждата от гъвкавост, за да

обхване защитата всички от тях. Разграничаването на нуждаещите се от защита

права обуславят разчленяването на защитата на тези права, в чиято съвкупност

се състои гражданския процес като система от защитни производства.

Разпоредбата на чл. 2 ГПК визира само подадени молби за защита и

съдействие на права, което поставя въпроса - а подлежат ли на защита законни

интереси?

Дава се положителен отговор на този въпрос, който следва от разпоредбата

на чл. 117, ал. 1 КРБ. Съгласно цитираната разпоредба, съдът защитава правата и

законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. С тази

нормативна постановка, конституционният законодател е издигнал законния

интерес като обект на съдебна защита. Тук законодателят не влага само охраната

на правно защитените интереси, осъществявана от съда при охранителните

производства.

Съществуват форма на материално- правни интереси, които съответстват на

обективното право, не са опосредени от субективното право, т.е. преди този

интерес да е обективирал определено субективно право, то още липсва, интереса

не е вътре в субективното право със своите материални измерения, обусловило

самото субективно право. Тези случаи на наличие на материално-правен интерес,

предвиден в обективната правна норма, явяващ се необективирал (неопосредил)

субективно право, подлежи на защита в съдебно гражданско производство

интерес. Законния интерес е „предправо”, който може да се трансфромира в

право, когато за това настъпят необходимите условия. Законният интерес служи

за преходен етап по пътя на формирането на ново субективно право.

14

Субективните права, наред със законния интерес се признават от Конституцията

за предмет (обект) на съдебна защита.

2. Предпоставки за присъждане на разноски за юрисконсулт в гражданския

процес – исково и заповедно производство. Сп. „Собственост и право”, 2012, №

10, приложение.

Студията е посветена на новото правно положение на юрисконсулта като

процесуален представител на страните в процеса. С приемането на

Конституцията на РБ от 1991 г., се предвиди - чл. 6, ал. 2, че всички граждани са

равни пред закона, като не се допускат никакви ограничения на правата или

привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол,

произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично

и обществено положение или имуществено състояние.

Особено внимание е обърнато на обстоятелството, че с приемането на новия

ГПК, разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК предвиди, че в полза на юридически лица

и еднолични търговци се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били

представлявани от юрисконсулт. Новият Граждански процесуален кодекс, както и

отменения (с разпоредбата на чл. 64, ал. 5, изр. 2 ГПК (отм.), уреди по един и

същи начин въпроса за разноски за юрисконсулт в процеса. Това постави въпроса

за заплащане на направени разноски за юрисконсулт приравнен ли от закона на

въпроса за направени разноски за адвокат - доколко е необходимо работодателят

да е заплатил възнаграждение за конкретната правна работа на юрисконсулта, за

да се присъжда от съда такова възнаграждение, или тъй като отношенията между

тях почиват на трудов договор, при който заплащането, правата и задълженията

се регламентират от КТ, а не както е при адвокат по договор за поръчка, то не се

изисква изрично работодателят да е заплатил възнаграждение за конкретната

правна работа на юрисконсулта? Присъждат ли се съдебни разноски в полза на

юридически лица и еднолични търговски за адвокатско възнаграждение, ако са

били защитавани от юрисконсулт, които страната не е уговорила и не е

представила доказателства за изплащането му, и следва ли да бъде доказано

неговото изплащане - чрез представяне на нарочен документ (разписка, платежно

15

нареждане и пр.), или е достатъчно да са били представлявани от юрисконсулт,

тъй като отношенията между тях почиват на трудов договор, при който

заплащането, правата и задълженията се регламентират от КТ, а не както е при

адвокат по договор за поръчка. В трудът се обосновава отговора, че такива

разноски за възнаграждение за юрисконсулт се дължат, само ако са направени.

Излагат се съображения, че правото да се претендират разноски в исковия процес

е регламентирано с разпоредбата на 81 ГПК, във връзка с чл. 78 ГПК и безспорно

съставлява едно имуществено субективно право. Отговорността за разноските по

делото е гражданско облигационно правоотношение, което произтича от

процесуалния закон и е уредено в него. Задължението за разноски за страната

произтича от неоснователно предизвикания правен спор, поради което не може

да бъде поставено в зависимост от качеството й в процеса - на ищец или

ответник. Отговорността за разноските по делото е правото на едната страна да

иска и задължението на другата страна да плати направените разноски от

страната, в чиято полза съдът е решил делото. Фактическия състав, от който се

поражда отговорността за разноски, е: 1. неоснователно предизвикан правен

спор; 2. разноски, причинени от водене на дело по повод на тоя спор; 3. съдебен

акт, който потвърждава правното твърдение на претендиращия за разноски и

отхвърля правното твърдение на отговарящия за разноски. Тук вина за

предизвикване на делото не е необходима, тъй като отговорността е обективна,

невиновна. Тя не е отговорност за вреди, тъй като обхваща само направените

разноски. Заплащането на разноски по съдебни дела има няколко цели, но две са

основните от тях: да се финансира функционирането на съдебната система и да се

възпре недостатъчно обмисленото отнасяне на правни спорове за разрешаване от

съдилищата. За постигане на тази процесуална дисциплина, законодателят е

възложил деловодните разноски в тежест на страните (възнаграждения за

адвокати, за вещи лица, за свидетели и т. н.). Правилата на чл. 78 ГПК

регламентират отговорността за разноските, направени от страната, в чиято полза

съдът е решил делото. Тази отговорност е обективна (невиновна отговорност) - тя

се дължи дори когато изгубилата страна добросъвестно е положила необходимата

грижа да не възникне какъвто и да било правен спор. Тя не е отделен вид

16

отговорност за вреди и поради това законодателят свободно определя нейния

обхват. Затова не подлежи на изследване от съда въпросът има ли вина за

предизвикания съдебен спор страната, която е изгубила делото. И обратно - при

злоупотреба с процесуални права отговорността е за вреди (чл. 3 ГПК) и поради

това в тази хипотеза тя винаги предпоставя наличие на вина.

Приема се, че съдът не може да присъжда разноски, които не са направени.

Това следва от принципа за възстановяване само за реално направени (платени)

разноски, което се определя от размера на трудовото или служебно

правоотношение, тъй като тя не е отговорност за вреди, тъй като обхваща само

направените разноски. Юрисконсултът е държавен служител или работник,

съответно по служебно правоотношение, или по трудово правоотношение и за

положения от него труд получава заплата или трудово възнаграждение.

Адвокатът не получава заплата или трудово възнаграждение и затова за неговия

труд той получава уговорен с договора за правни услуги хонорар, вкл. и когато

поема защитата на държавен орган или юридическо лице. В бюджета на

държавния орган или юридическото лице е предвидена заплатата или трудовото

възнаграждение на юрисконсулта, но хонорарът на адвоката не е предвиден.

Доколкото е предвидено и заплатено допълнително юрисконсултско

възнаграждение за конкретна правна работа –процесуално представителство на

юридическото лице или едноличния търговец в съдебно производство, правният

разум, залегнал в текста на чл. 78, ал. 1-8 ГПК, изисква да бъдат заплатени

разноските на страната, в чиято полза е постановеният съдебен акт, от страната,

за която оспорването е приключило неблагоприятно, тъй като тя е направила

действителни допълнителни разноски за тази работа. В разпоредбата на чл. 32, т.

3 ГПК е посочено кои са представителите по пълномощие, като един от

възможните представители освен адвоката, се явява юрисконсултът или друг

служител с юридическо образование, чийто правен статут е равнопоставен с този

на адвоката. Същественото изискване относно процесуалния представител е да се

намира в трудови (служебни) правоотношения с представлявания и да е изрично

упълномощен да осъществява процесуалното представителство в процеса, като за

престирания труд като процесуален представител, юрисконсултът получава

17

заплата, докато адвокатът получава хонорар, който не е предвиден. Ето защо се

прави извод, че ако допълнително не е предвидено юрисконсултско

възнаграждение за защита по конкретно дело, което да е изплатено, то следва

довода за недължимост на юрисконсултско възнаграждение.

Навежда се и допълнителен аргумент, че релевантният за отговорността за

разноски критерий е неоснователно предизвиканият правен спор. На него е

подчинена идеята, заложена в чл. 78, ал. 1-3 ГПК, че всяка страна има право на

разноски, съразмерно на уважената, респективно на отхвърлената част от

исковете. Отношенията между насрещните страни в исков процес, са поставени

на плоскостта на отговорност за неоснователно предизвикан правен спор. Тази

отговорност, виновна или обективна, не познава отнапред установени вреди за

определени процесуални представители, каквито са юрисконсултите. Целта на

отговорността е да репарира реалните „вреди”, причинени от неоснователно

предизвикания правен спор, на насрещната страна в пълен размер. Законът не

прави разлика между адвокат и юрисконсулт при определяне основанията за

присъждане на адвокатско възнаграждение, което навежда, че при потвърждаване

на правното твърдение на претендиращия за разноски, съдът не може да

присъжда разноски, които не са направени. Актът на съда (след като се въвежда

обсъждане по същество на допълнително искане, свързано с главния въпрос,

актът на съда, с който се произнася за разноските в съдебното производство, се

характеризира по същността си като решение (независимо, че постановлението на

съда относно отговорността за разноски е подчинено на различен режим от този

за решението), тъй като се разрешава материалноправен спор, свързан с предмета

на делото, поради което се изследват материалните предпоставки за наличие на

правото на вземане за разноски, една от които е изискуемост на вземането, в

какъвто смисъл е и разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, тълкувайки езиково

последната. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8, тълкувайки систематически

във връзка с ал. 1 ГПК, в полза на юридически лица и еднолични търговци се

присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от

юрисконсулт, като заплатените от ищеца такси, разноски по производството и

възнаграждение за юрисконсулт, ако е имал такъв, се заплащат от ответника

18

съразмерно с уважената част от иска. Следва да е налице следователно

осъществено плащане на възнаграждение за юрисконсулт, на основание

договорено допълнително възнаграждение въз основа на основно трудово или

служебно правоотношение, което да обуслови настъпил падеж на присъждане на

разноски в съдебното производство за юрисконсулт, от което да произтече

задължението за разноски, платими от длъжника, страна в процеса. Това следва

от принципа за възстановяване само за реално платени разноски, което се

определя от размера на трудовото или служебно правоотношение. Ако се приеме

обратното, ще се постанови привилегия за юрисконсулта, което е противно на

волята на законодателя. Тезата, че при всички обстоятелства, когато по делото е

осъществил процесуално представителство юрисконсулт, се заплаща

възнаграждение за юрисконсулт от ответника съразмерно с уважената част от

иска, без да е договорено и платено такова допълнително за тази правна работа, е

в нарушение на принципа на равенство на страните в гражданския процес,

прогласен в чл. 9 ГПК. В съдебния процес страните имат равни процесуални

права и съответно задължения, включително за разноски. Принципът на

равенство изисква страните по делото да разполагат с равни процесуални

възможности да доказват и защитават своите позиции, за да си издействат

благоприятен за тях изход от процеса съобразно „процесуалната роля, която

заема”. Ако не се съдържат доказателства, които да обосноват несъмнено за

наличие на осъществено плащане на възнаграждение за юрисконсулт и неговия

размер от предявяващия правото на разноски в процеса, което да обуслови

присъждане на тези разноски във висящото съдебно производство, както и

доказателства, от които да се изведе валидно трудово или служебно

правоотношение за длъжността “юрисконсулт”, то не се дължи възнаграждение

за юрисконсулт. От доказателствата следва да се изведе факта на уговорено и

платено възнаграждение за юрисконсулт, за да се изведе наличието на елемента

от фактическия състав на отговорността за разноски „разноски, причинени от

водене на делото по повод на спора”.

Критикува се натрупана съдебна практика по този въпрос, с аргумента, че

почива на исторически съображения, а не на нормативно или друго основание.

19

3. Вписването на исковата молба като процесуална предпоставка. Сп.

„Норма”, София, 2012, № 11 – студията е посветена на новото задължително

тълкуване на текста в закона, изискващ вписване на исковата молба при някои

видове дела.

Изяснено е, че правният институт на вписването е създаден с оглед

необходимостта от проверка дали праводателят, прехвърлящ право на

собственост или ограничено вещно право върху вещ, е носител на прехвърляното

вещно право, което в повечето случаи (при т. нар. деривативни способи на

придобиване на вещни права) обуславя и правната възможност същото право да

се придобие от приобретателя. Целта на вписването е да даде гласност на

актовете, с които се прехвърлят и придобиват права върху недвижими имоти, а

така също и на правното състояние на имотите от гледна точка на

съществуването на тежести или на правни спорове по отношение на тях.

Приема се, че възможността да се отиде към вписване на исковата молба е

дадена в чл. 114, ал. 1 Закона за собствеността (ЗС), в частта относно

„Вписвания”, като съгласно посочената разпоредба „Трябва да бъдат вписани: а)

исковите молби, с които се иска разваляне, унищожаване, отменяване или

признаване нищожността на актове, подлежащи на вписване по чл. 112 от ЗС; б)

исковите молби за постановяване на решение за сключване на окончателен

договор, с който се прехвърля или учредява вещно право върху недвижим имот;

в) исковите молби за постановяване на други решения по чл. 112, буква „з” от

ЗС”. Съгласно разпоредбата на чл. 112 ЗС, вписват се всички актове, с които се

прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или

прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, както и актове, с които

се признават такива права; договорите, с които се прехвърля наследство, в което

има недвижими имоти; актовете за отказване от вещни права върху недвижими

имоти; договорите за делба на недвижими имоти, както и съдебно-

разпределителни протоколи относно такива имоти; молбите на кредиторите на

наследодателя или на заветниците за отделяне на недвижимите имоти на

наследодателя; договорите за наем на недвижим имот за срок по-дълъг от една

20

година; спогодбите по спорове относно актове, които подлежат на вписване и

влезлите в законна сила съдебни решения, които заместват актовете по буква "а",

както и решенията, с които се констатира съществуването на подлежащи на

вписване актове по предходните букви; преписи от обявените завещания с

предмет недвижим имот и права върху недвижим имот. Налице са следователно

три категории искови молби, подлежащи на вписване - 1) Искови молби, с които

се иска разваляне, унищожаване, отменяване или признаване нищожността на

актовете, които подлежат на вписване съгласно чл. 112 ЗС, както и в изрично

посочени от закона случаи – чл. 17 ЗЗД, чл. 33 ЗЗД, чл. 135 ЗЗД, чл. 211 ЗЗД, чл.

37 ЗНасл., чл. 87 и 88 ЗЗД и специалната хипотеза на чл. 189 ЗЗД, чл. 227 ЗЗД; 2)

Исковите молби по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и 3) Исковите молби за постановяване на

решения, заместващи вписани или подлежащи на вписване актове и за решения,

които констатират съществуването на такива актове. От това е направен извода,

че подлежат на вписване исковите молби за собственост (както установителните

искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, така и осъдителните искове по чл. 108 ЗС), тъй като

по аргумент от чл. 112, б. „З” ЗС, подлежат на вписване съдебните решения по

исковете за собственост, тъй като последните установяват със сила на пресъдено

нещо притежанието на вещното право от ищеца, поради което заместват актовете

по чл. 112, б. „а” ЗС.

Вписването на исковата молба е процесуална предпоставка, обуславяща

надлежното упражняване правото на иск, тъй като съгласно разпоредбата на чл.

114, ал. 2 ЗС, на молбите по предходните букви (Б.А. – в ал. 1 на чл. 114 ЗС,

законодателят в няколко букви изброява по отношение на кои спорове следва да

се впишат исковите молби) не се дава ход в съдилищата, докато не бъдат

вписани. С тази нормативна постановка, законодателят е издигнал вписването на

исковата молба като процесуална предпоставка.

В разпоредбата на чл. 129, ал. 3 ГПК, е установен института на връщане на

исковата молба, когато тя е засегната от предвидените в закона нередовности.

Тези нередовности опорочават редовността на предявяването на иска и водят

след себе си връщането на исковата молба, а това означава, че ищецът не може да

получи търсената с иска правна защита. Тези неродновности, обаче, за да

21

обусловят връщане на исковата молба, следва да не са били отстранени в дадения

законов срок. Ако исковата молба не е вписана, съдът не дава ход, т.е. не приема

делото за разглеждане и решаване, като указва, че следва да се впише молбата, а

това означава, че ищецът не може да получи търсената с иска правна защита, ако

не изпълни условието в срок. Този резултат е еднакъв с резултата при липсата на

положителни или наличието на отрицателни процесуални предпоставки, което

води до извода, че вписването на исковата молба е условие, което трябва да бъде

налице, за да може да се разгледа делото и да се постанови решение по същество,

т.е. да се даде търсената правна защита. Това е дало основание на автора да

поддържа, че вписването на исковата молба е процесуална предпоставка.

4. По някои спорни въпроси на неприсъственото решение. Сп. „Норма”,

София, 2013, № 2 – студията е посветена на новото неприсъствено решение по

ГПК от 2008 г. – институт, който се връща за първи път след ГПК от 1952 г.,

което беше познато и използване при действието ЗГС.

Работата съдържа понятието и характеристиката на неприсъствено решение

- това са съдебни решение, с които съдът се произнася по спорното материално

право, което произнасяне е обусловено от липсата на процесуални действия от

страните, които процесуални действия са задължителни за постановяване на

присъствено решение. Решението се постановява при „неучастие” на една от

двете редовно призовани страни, при наличие на визираните в процесуалния

закон предпоставки. Удовлетворяването правото на постановяване на

неприсъствено решение, е обусловено от наличието на процесуалните и

материални предпоставки за постановяване на неприсъствено решение, като

материалната се изразява в това, искът да бъде вероятно основателен, което на

практика поставя много спорни въпроси. Но този извод, при постановяването на

решението може да не съвпадне като резултат с извода за вероятна

основателност, направен с акта за допускане постановяване на неприсъствено

решение. От друга страна, не е детайлно уредената защитата срещу

неприсъственото решение, което води до извод, че липсва ефективно средство за

22

правна защита срещу тези съдебни актове, каквото задължение има всяка

държава да осигури за осъществяване на правото на съдебна защита. Законът

мълчи в тези хипотези, поради което са изведени аргументи за преодоляване на

тези хипотези, като са изведени и предложения de lege ferenda за преодоляване на

празнотите в закона.

5. Защитимост на правото на недискриминация. - сп. „Норма”, София, 2013

г., кн. 10 – студия, дело на двама автори: Манол Станин и Атанас Иванов. Атанас

Иванов е самостоятелен автор на т. 2 – защитимост на правото на

недискриминация.

Трудът е първото научно изследване на установеното право на равенство

пред закона и защита срещу дискриминация за всички лица, което е всеобщо

право, установено в Конвенцията на ООН за премахване на всички форми на

дискриминация по отношение на жените, Международната конвенция за

ликвидиране на всички форми на расова дискриминация, Международен пакт за

граждански и политически права, Международен пакт за икономически,

социални и културни права и Конвенция за защита правата на човека и основните

свободи. При упражняването и защитата на предвидените в Конституцията и

законите на Република България права и свободи, е регламентирана

общоприложима забрана за дискриминация. Тази забрана за дискриминация е

гаранция за недискриминация. Съществува забрана определени лица да

извършват постъпки, насочени към ограничаване на права или създаване на

привилегии за лица, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол,

произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично

и обществено положение или имуществено състояние. Конституцията установява

правното задължение на определени лица да осъществяват правните последици,

изразяващи се в неограничаване на права или несъздаване на привилегии за лица,

основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия,

образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено

положение или имуществено състояние. На това правно задължение противостои

изискването за изпълнението на тези правни последици, което изискване се

23

поставя от страна на правните субекти, които се ползуват от правните последици,

изразяващи се в еднакво отношение към различните групи хора в обществото,

неограничаване правата на определени категории граждани по народностен,

расов, политически или религиозен признак, несъздаване на привилегии,

основани на тези признаци. От това е изведено, че в разпоредбата на чл. 6 КРБ е

уредено правото на недискриминация, универсално по характер, материално по

правна природа, което понятие се установява за първи път.

6. Преклузии на доказателства в гражданското съдопроизводство. Сп.

„Собственост и право”, 2015, № 1, приложение – студията е посветена на

уредбата в новия ГПк от 2008 г. понятие „преклузии“.

Направен е анализ на съответните разпоредби при първоинстанционното

разглеждане на делото, въззивното и касационното производство, и тяхното

съотношение с цялостната уредба и произтичащите от това последици.

Въпросите, свързани с преклузиите на доказателства по ГПК са не малко и са с

различен характер. Направен е извод, че те са изследвани в нашата правна

доктрина и има постановени редица решения в съдебната практика. Но

независимо от това, все още се срещат случаи на различни тълкувания в

практиката относно момента за посочване на доказателствени средства от

страните, предпоставките за настъпване на преклузиите и характера на

процесуалните нарушения, обуславящи събиране на доказателства във

въззивното производство, които не са допуснати от първоинстанционния съд.

Изследването е дало отговори на тези въпроси.

ІV. СТАТИИ И ДОКЛАДИ

1. По някои спорни въпроси при инцидентното оспорване истинността на

документ по новия ГПК. Сп. „Собственост и право”, 2013, № 3.

Предметът на статията е същественият въпрос: необходимо ли е

произнасяне на съда, при открито производство по оспорване истинността на

документ в един висящ процес, да произнася само в мотивите на акта, или следва

24

да се произнася или с отделен акт - определение, който по същността си е

решение, или със самото решение по основния спор.

Последователно се прави анализ на относимите разпоредби както по новия

ГПК, така и предходната уредба по отменения ГПК, с оглед исторически

съображения.

Достига се до извод, че прецизността и яснотата на съдебния диспозитив

предопределят определеността и безспорността на бъдещите отношения между

страните, не създавайки предпоставки за спорове поради неясно или неточно

изразена съдебна воля, както и по един несъмнен начин ще определи обективните

предели на силата на пресъдено нещо. Безспорността на правоотношенията

между страните се предопределя от точността и яснотата на съдебното решение,

изразено чрез съдебния диспозитив. От друга страна, решението като акт на съда

по решаване на съществото на делото, слага край на производството, като

предопределя индиция, че са извършени всички предхождащи го процесуални

действия. За да обезпечи издаването на безпорочно решение - валидно,

допустимо и правилно решение, в процесуалното законодателство са установени

изисквания относно реда и условията за постановяване на решението, както и

изисквания относно съдържанието и формата на последното. В заключение,

решението следва да стъпи на процесуалните действия, въз основа на които е

разгледано делото, поради което и с оглед изискването за непосредственост, то

трябва да бъде постановено от съда, който е завършил разглеждането на делото,

по аргумент от чл. 235, ал. 1 ГПК. Спазвайки това изискване, съдът следва да

уточни предмета на делото и вида на търсената с иска защита, което от своя

страна ще предопредели предмета на решението. От друга страна, обследването

предмета на делото ще предопредели компетентността на съда да се произнесе по

този предмет, доколко е налице надлежно предявен иск, с оглед избягване

произнасянето на недопустимо решение.

Не са отминати и някои „не добри“ случаи в съдебната практика, основани

на новия ГПК, като са подложени на критичен коментар.

25

2. Възобновяване производството по дело, обявено за решаване, поради

доказателствени празноти. сп. „Собственост и право”, 2013, № 12.

Статията е посветена на правната уредба на приключване на устните

състезания и решението като последният за исковия процес акт на съда – като

най-важното процесуално действие на съда. Изследва се въпроса това ли

процесуално действие е допустимо в тази фаза от исковия процес, или е овластен

съда и с други процесуални действия.

В резултат от анализа на уредбата и съответната практика, се достига до

извода, че след заседанието по чл. 149, ал. 2 ГПК съдът има право да извърши

само едно единствено процесуално действие - да постанови решение по делото.

Извежда се, че ако се възобнови производството по делото от съда поради

доказателствени празноти, то това нарушението е съществено според автора, тъй

като събраните в такова заседание доказателства, независимо дали ще бъдат

зачетени от съда, с тази дейност по възобновяване съдът взема предварително

отношение към фактическите твърдения на страните, без съдебно решение.

Приема се, че на поставения въпрос следва да бъде отговорено отрицателно, а

именно, че съдът не е длъжен да възобновява производството по делото, при

констатирани доказателствени празноти, когато последните не се дължат на

непълна или незаконосъобразна дейност на съда, макар в хода на производството

това да изглежда необходимо с оглед на събраните доказателства. Съдът обаче е

длъжен да участва активно, за да бъде разкрита обективната истина, във форма,

установена от процесуалния закон, както и да „съветва” страните, когато това е

необходимо. Без да вземе предварително отношение към фактическите твърдения

на страните, той също така би могъл да обясни законните изисквания и

последици при несъобразяване с указанията на съда и при непредприемане на

съответните процесуални действия. Подобно напътване, направено без да се

вземе отношение към спорното фактическо положение и с цел да бъде избегнато

увреждането на интересите на страните поради неосведоменост, неграмотност и

други подобни причини, не би било в противоречие със закона, но във фазата от

процеса, установена от закона. Процесуалните права и задължения, могат да имат

за предмет само процесуални действия, които трябва да са включени в

26

производството, в противен случай те не биха били източник на процесуални

последици, насочени към развитието на производството. След приключване на

устните състезания, след съдебното заседание съдът не може да извършва други

процесуални действия, освен да пристъпи към решаване на делото. Затова той не

може да приема нито доказателства, нито да възобновява производството по

делото поради доказателствени празноти.

3. По някои спорни въпроси на доказването в производството за защита от

дискриминация. Сп. „Норма”, София, 2014, № 10.

Статията съдържа анализ на особеностите с тежестта на доказване в процеса

по исковете по чл. 71, ал. 1 ЗЗДискр.. Съгласно разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр., в

производство за защита от дискриминация, след като страната, която твърди, че е

жертва на дискриминация, докаже факти, от които може да се направи извод, че е

налице дискриминация, ответната страна трябва да докаже, че правото на равно

третиране не е нарушено. Очертани са основните особености на

доказателствената тежест и последиците от недоказването на релевантните по

спора факти, от които да се изведе спорното материално право, направено е

отграничение от общите правила на доказването и доказателствената тежест.

4. LEGAL CONSEQUENCE OF IRREGULAR REQUEST FOR EVIDENCE

AS PROCEDURAL ACTION IN CIVIL LITIGATION IN BULGARIA. journal

“Journal of Law and Criminal Justice”, New York, USA, june 2015, Vol. 3, № 1 , pp.

147-149, ISSN: 2374-2674 (Print), 2374-2682 (Online).

И тази статия е посветена на правната уредба и последици на нередовното

доказателствено искане като процесуално действие в гражданското

съдопроизводство в България.

5. THE DOCUMENT AS AN EVIDENCE IN CIVIL LITIGATION IN

REPUBLIC OF BULGARIA. - journal “VERGINIA LAW REVIEW ”, VERGINIA,

USA, Vol. 101 № 1, mart 2015, in print.

27

Статията е посветена на документа като доказателствено средство в

гражданското съдопроизводство в Република България, като е направен анализ на

правната уредба. Направен е извод, че правното значение придава относимост на

документа - преценява се не документът като такъв, а дали документът може да

бъде използван като доказателствено средство в конкретно дело.

6. Отново по някои спорни въпроси на защитата срещу неприсъственото

решение. Сп. „Норма”, София, 2015, № 4.

В статията отново е разгледан и анализиран централният проблем, който

има изключително практическо значение, е дали един спор, по който има

постановено неприсъствено решение, постановено по искане на страна, за която

страна постановеното решение като резултат е неизгодно, може да се защити

срещу него и може ли този спор да бъде пререшен. С други думи, може ли искане

за постановяване на неприсъствено решение, направено от ищеца да доведе до

отхвърляне на иска му като вероятно неоснователен; искането от ищеца за

постановяване на неприсъствено решение предпоставя ли то да бъде постановено

срещу ответника; ползва ли се със сила на пресъдено нещо неприсъственото

решение, постановено по искане на страна, за която страна постановеното

решение като резултат е неизгодно.

След анализ на правната уредба, се сочи, че хипотезите при

неприсъственото решение на неявяване на ответник, на ищец или и на двете

страни в откритото съдебно заседание и възможните последици на неявилата се

страна или за двете, постановяването на неприсъствено решение и защитата

срещу него - доколко законодателят е предвидил в разпоредбите на ГПК, по

конкретно в случая разпоредбата на чл. 240, ефективен механизъм за защита

срещу неприсъствено решение, са разгледани в статията „По някои спорни

въпроси на неприсъственото решение“, където е маркиран проблема и са

направени изводи за преодоляване на лошата законодателна уредба, но

практиката продължава да е противоречива, като се сочи същата – извода е, че

започва от една крайност, стига до друга крайност, като се изразява

28

предположение, че това явно ще доведе до постановяване на тълкувателно

решение по въпроса, или до законодателна промяна, което е разумното действие.

Оборена с аргументи е тезата, застъпвана в някои съдебни решения на ВКС,

че неприсъственото решение подлежи на обжалване, при определени

предпоставки - при неправилно приети предпоставки за постановяване на

неприсъствено решение или при правилно приети предпоставки за постановяване

на решение по чл. 238, ал. 1 ГПК, като се правят и предложения de lege ferenda.

7. Възникване на правото на касационно обжалване. Сб. Международна

научна конференция на тема „Право и интернет“, която се проведе на 21.05.2016-

22.05.2016 г. в Център за юридически науки при Бургаски свободен университет,

Бургас, 2016, в печат.

Статията съдържа характеристика на правото на заинтересуваната страна за

касационно обжалване, което е резултат от специфична проверка, извършвана от

самия ВКС, в която се изследва наличието на условията, предвидени в чл. 280, ал.

1 ГПК. Прави се извод, че правото на касационно обжалване следва да възниква

от наличието на въззивно съдебно решение, а не от специфична проверка на ВКС,

като се оспорва обратно застъпеното становище в теорията. Касационната жалба

се подава, когато решението е нищожно, недопустимо или неправилно. Ето защо

правото на касационно обжалване е предоставената и гарантирана от закона

възможност на едно лице да задължи ВКС да се произнесе по първата фаза на

касационното производство – производството по допускане на касационната

жалба, преценявайки законовите критерии по чл. 280 ГПК.

8. Решения на ВКС по чл. 290 ГПК като задължителна съдебна практика.

Критични бележки по Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на

ВКС. Сб. Научна сесия, проведена на 25.04.2013 г. в Правно-исторически

факултет, ЮЗУ „ Н. Рилски”, Благоевград, 2013, кн. 1.

Статията е посветена на решенията на ВКС, които са задължителна съдебна

практика. Направен е извод, че решенията на ВКС по чл. 290 ГПК са най-

спорната категория съдебни актове, имаща характер на задължителна съдебна

29

практика според Тълкувателно решение № 1/ 2009 г., постановено по тълк. д. №

1/ 2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Тази категория задължителна съдебна практика

касае решения на ВКС, постановени в предходно производство пред ВКС,

проведено при действието на ГПК от 2007 г. по уеднаквяване на съдебната

практика и за точното прилагане на закона и развитие на правото. Новият ГПК

поставя и въпроса за уеднаквяване на практиката. Член 291 ГПК е нов момент в

уредбата, който се свързва с факултативността на касационното обжалване и

упражняване неправосъдната функция на ВКС по унифициране на съдебната

практика. В разпоредбата на чл. 292 ГПК са установени правилата относно

уеднаквяването на практиката чрез тълкувателните решения на ОС на ВКС, като

разпоредбата на чл. 291 ГПК установява правилата за уеднаквяване на практиката

чрез решението по чл. 291 ГПК, което е по конкретното дело.

Направен е критичен анализ на правната уредба, като са направени

предложения de lege ferenda, като е направен и критичен коментар на

тълкувателното решение на ВКС, като е направен извод, че решението по чл. 290

ГПК няма задължителен характер както за другите състави на ВКС, така и за

другите съдилища.

9. Неразбираемостта на съдебното решение като основание за нищожност.

Сб. Научна сесия на тема „Актуални проблеми на съдебната практика по

граждански дела и поставянето им като казуси в процеса на обучението“,

проведена на 25.10.2013 г. в Правно-исторически факултет, ЮЗУ „ Н. Рилски”,

Благоевград, 2014.

Статията очертава проблематиката във връзка с правната същност на

съдебните актове, постановявани по новия ГПК, като акцента е върху порочните

процесуални действия на съда, с които се слага край на процеса - решенията по

съществото на спора и определенията, с които делото се прекратява. Основно

място сред тези въпроси е поставен този, отнасящ се до порочните решения на

съда, в частност нищожните, поради наличие на основание неразбираемо

съдържание. В резултат на анализ на уредбата и съответната практика, се достига

до извода, че неразбираемото съдържание е основание за нищожност, когато

30

изявлението на съда, обективирано в решението, е формулирано по начин, което

не може да се разбере, дори и чрез тълкуване на решението (чл. 251 ГПК), поради

което това е равносилно на липса на воля на съда. Когато изявлението на съда

може да се изясни по реда на тълкуването, то неясното решение не е равносилно

на липса на воля на съда. Трябва да липсва установяване на действителното

правно положение, с което страните да се съобразяват, поради неяснота на волята

на съда, за да е равносилно на липса на такава воля, което да обуслови

нищожност на решението.

10. Специфики на доказването в гражданското съдопроизводство. Сб.

Научна сесия на тема „Актуални проблеми на частното право“, проведена на

29.05.2015 г. в Правно-исторически факултет, ЮЗУ „ Н. Рилски”, Благоевград,

2015.

Статията отново е посветена на доказването и спецификите му в

гражданското съдопроизводство.

11. Съдържание на доказателствената сила в гражданското

съдопроизводство. Сп. „Норма”, София, 2015, № 1.

И тази статия е посветена на доказването, като е анализирана правната

уредба и е достига до извода, че доказателствена сила на доказателственото

средство това е убеждаващо въздействие на доказателственото средство -

означава доколко е убедителна информацията, която едно доказателство носи и

доколко тя обвързва съда. Зависи от достоверността на доказателственото

средство – това е съответствието между действителността и сведението, което

доказателственото средство доставя, и от допустимостта на доказателственото

средство.

08.09.2016 г.

Гр. Благоевград

Д-р Атанас Иванов